PARA KE NO SE OLVIDE 2 whole

PARA KE NO SEOLVIDE...

Segundo livro

ЗА ДА НЕ СЕЗАБРАВИ...

Втора книжка

SOFIA -2013

Съставител, редактор Виктория Атанасова

Компютърна обработка Леон Бенатов

Оформление на корицитеАлберт Бенатов

Снимки- Диме Кръстев, МониФрансес, Сами Коен

Kompozision I redaksionViktoria Atanasova

Ordenador Leon Benatov

KachasAlbert Benatov

Fotos –Dime Krastev, MoniFranses, Sami Kohen

Sofia-2013

Zorka Grigorova

TE AMO LINGUA MIA KARA

Lingva mia dulse,Lingva de mi chikez mazaluda,Lingva de mis dias klaros,Ke volaron tan prestoKomo volan pasharikos!

PREZENTASION

El numero de los ke avlan el djudeo espanyol esta menguando de anyo en anyo. Entre los djovenes sovre todo son pokos los ke saven avlar. Se va olvidar del todo? Se va a kedarsolo en los archivos este trezoro de la lengua i de la kultura djudeo - espanyola?

Animados del dezeo de konservar, yevar asta las jenerasiones venideras esta rikeza sefaradi en el anyo 1998(kon la ayuda de Chitalishte “Emil Shekerdjiski” i “Shalom”)formamos un klub al ke dimos elnombre “Ladino”.

En muestras memorias ainda espuntan rekuerdos de akeya vida patriarkal, yena de kolor,amistad, respeto; espuntan rekuerdos de la chikez; de los djugos en el kurtijo i en la kaleja. Aki avlamos, kontamos konsejas, anekdotas, refranes, meldamos “Aki Yerushalayim”, kantamos. El intereso asia muestro klub esta kresiendo: toman parte en su aktividad 40 personas i mas; kontinuamos las

tradisiones sefaradas en las fiestas en la famiya i en la komunidad ebrea en Sofia.El klub “Ladino” tomo parte en todos los festivales “Esperansa”de los sefardies de los paizes balkanikos. Establesio relasiones kon personalidades i institusiones ke lavoran para konservar i desvelopar el djudeo – espanyol. Muestros espektakulosfueron aresividos kon admirasion por el publiko estranjero porke ekspresavan endjudezmo kuadros autentikos de la vida sefaradi.

El klub “Ladino” kontinua su aktividad kon sus enkontros regulares i al mezmo tiempo dezvelopa sus relasiones

internasionales. En los ultimosanyos sus miembros tomaron parte en tres eventos muy importantes, komo:- “Erensia” organizado por “Kaza Sefarad – Israel”- Espanya, Embajada de Espanya enBulgaria, la organizasion “Shalom” – Bulgaria;- Enkontro kon grupo de Ladino komunita; - La Universidad de verano sovre la lengua i kultura sefaradies, organizada por el prof. Michael Halevi del Instituto de bushkedas sovre laistoria de los djidios de Alemania.

Estudiantes de 20 paizes ademas de oyir konferensias sovre lingva i istoria,

pudieron realizar kontaktos konpersonas ke avlan el djudeo - espanyol i konservan las tradisiones sefaradies.

En muestro klub se kreo un ambiente de amistad i respeto. Kada uno desparta loke meldo o rekordos de su vida. Ansy aparesieron muevos kuentos ke prezentamos en este segundo livro “Para ke no se olvide”…

Unos de los kuentos contienenakontesimientos de la chikez o mansevez, portretos vivos i amables de nonas i nonos, madres i padres, tias i tios.Otros kuentos ekspresan kon dolor i amargura los sufrimientos de los djidios en el periodo del fashismo en Bulgaria i la Ley de defensa de

la nasion. Aunke en akeyos anyos eramos chikos en la memoria kedaron vivos los kuadros de dezesperasion, ansiai orror ante el desastre ke reinavan en muestras famiyas. Estan bivos tambien los aktos de solidaridad de vezinos, amigos i konosidos i a vezes deskonosidos bulgaros.

Kada uno de los autores de los tekstos paso su chikez i ambezo el djudezmo en varias sivdades, en famiyas ke avlavande modo diferente, por esto no korijimos la prononsiasion. Uzamos la grafia de “Aki Yerushalaiym”.

Dedicamos estos kuentos al 70aniversario de la salvasión del

eksterminio de los djudios bulgaros.

Rengrasiamos al profesor Michael Halevi por el koraje i los rekursor finansieros sin los ke no podiamos realizar el livro.

Rengrasiamos a los 18 autoresdel livro i al senyor Leon Benatov por su lavoro en el ordenador. Rengrasiamos a los Sres. Dime Krastev, Mony Franses, Sami Cohen por los fotos. Rengrasiamos a Albert Benatov por el ayudo de aprontar las tapas.Viktoria Atanasova- Marso, 2013

ПРЕДГОВОР

С годините броят на говорещите джудео еспаньол все повече намалява, а сред младитепочти не се говори. Ще се забрави ли съвсем? Ще остане лисамо в архивите това съкровище – сефарадските език и култура?

Подтикнати от желанието да неоставим да изчезне съвсем това богатство, с подкрепата на читалище „Емил Шекерджийски” и ОЕБ ‘Шалом” през 1998 г. създадохме клуб „Ладино”.

В паметта ни все още проблясват спомени за онзи патриархален живот, пълен с взаимно уважение, топлота и обич; проблясват спомени от детството, за игрите на двора ив квартала Тук се събираме тези, които все още знаят

джудео или искат да възстановяти разширят познанията си. Разговаряме, разказваме анекдоти, пословици, четем „AkiYerushalayim”, пеем. Интересът към дейността на клуба порасна.Участват повече от 40 души; продължаваме сефарадската традиция на семейни празници и в еврейската общност в София.

Клуб „Ладино” взе участие в подготовката и провеждането на всички фестивали на сефарадите от балканските страни „Есперанса”. Установи връзки с личности и институции, които работят за запазването и разпространението на джудезмо. Нашите представления бяха посрещнати с възхищение от чуждата публика, защото

изразяваха на ладино автентичникартини от живота на сефарадите.Клуб „Ладино” продължава

дейността си с редовни сбирки ив същото време развива международните си връзки. В последните години членовете му взеха участие в три много важнисъбития:- “Erensia” (Наследство) организирано от “Kaza Sefarad – Israel”- Испания, посолството на Испания в България, организацията „Шалом” – България;- Среща с групата на Ладино комунита; - Летен университет за езика икултурата на сефарадите, организиран от проф. Михаел

Халеви от Института за изследване на историята на евреите в Германия.Студенти от 20 страни, освен

че слушаха лекции за езика и историята, можаха да осъществятконтакти с лица говорещи джудеоеспаньол и които съхраняват сефарадските традиции.В нашия клуб цари атмосфера на

обич и уважение. Всеки споделя какво е прочел или спомени от живота си. Така се появиха новиразкази, които представяме в тази втора книга “За да не се забрави”.Всеки от авторите на текстове

е прекарал детството си в различни градове, в семейства, които са говорили различно, етозащо не коригираме различното

произношение. Използваме правописа установен в “Aki Yerushalayim”.Едни от разказите съдържат

моменти от детството и от младостта, или живи образи на обични баби и дядовци, на майкии бащи, на лели и чичовци. Други истории изразяват с болкаи горчивина страданията на евреите в периода на фашизма в България и на Закона за защита на нацията. Въпреки че в онези години бяхме малки, в паметта ни са живи картините на отчаяние, болка и ужас, които царяха в нашите семейства. Живиса и спомените действията на солидарност на съседи, приятелии познати, а понякога непознатибългари.

Посвещаваме тези истории на 70 годишнината от спасяването на българските евреи от унищожение.

Изказваме благодарност на 18-те автора на книгата и на Леон Бенатов за работата му на компютъра. Благодарим на професор Михаел Халеви за насърчението и финансовите средства , без които тази книганямаше да се появи. Благодарим на господата Диме Кръстев, МониФрансес, Сами Коен за снимките и на Алберт Бенатов за подготовката на кориците.

Виктория Атанасова – март, 2013

05 de marzo 20135 март 2013

Gracia Albuhaire

LA SEGUNDA DIREKTIVA NO VINO

Yo so de Karnobat- una sivdad chika de Bulgaria. En el tiempode la Segunda gerra mondiala ayi bivian 100-120 famiyas djudias, todos en una kaleja, ke se yamava “Male djudia”.En el tiempo de la gerra a los djidios mos metieron estreiyas amarias. Los ombres los embiaron a kavar i azer kaminos– leshos de las famiyas. Seraron las butikas djudias. Todos kedaron sin echo. La kaleja se izo “geto” i no deshavan salir a otro lugar. Tomaron el oro i las djoyas.

Arekojeron los aparatos de radio para no oyir novedades. Serraron la eskola djudia ande las kriaturas ambezavan. Un diavinieron soldados hitleristos itomaron la eskola. Los komandantes estuvieron biviendoen las kazas de los rikos djidios. Despues partieron. Serraron el kal (sinagoga), para ke no mos arekojemos muncha djente en un lugar. Una tadre vinieron deportados djidios de Sofia. Estavan kansos i tristes. El prezidentede los djidios de Karnobat resivio lista kon los nombres de los deportados i orden ke los mete a bivir en las kazas djudias. De vista los ke vinieron los espartieron solo

en las kazas djudias. Dos famiyas en una kamareta, en el tavan, en el maze, en el balkonserrado…viejos, mansevos, kriaturas, ijikos, ijas - todosen una kamareta .Mozos teniamos dos kamaretas. En la una, mas grande, metierondos famiyas- de ermano i ermana. El ermano era kosho, kon su mujer i dos kriaturas- ijika de 11 anyos i ijiko de 5 anyos. La famiya de la ermana tenia una ija de siete anyos i ijo de dos anyos. La madre era bivda. Ansi – siete personas enuna kamareta. En esta kamareta avia una grande kama i un grande minder (kama de tavlas)-para 4 personas. Tres personas dormian en el piso, ke era de

tierra tapada kon manta (cherga). Era elado i travavan mal.En la otra kamareta estava la muestra famiya i la tia miya- 6personas. Estava elado. Teniamos una chika soba, ma no avia lenya.Al kavo del mes de marso, arekojeron todos los ombres djidios i los enbiaron a azer kaminos. Para las mujeres no avia echo. No deshavan lavorar ande los bulgaros. No deshavan salir de la kaleja. Kedimos sinparas para komer. Ampeso grandeambre. Las vizinas bulgaras no mos pudian ayudar porke eran proves. El trigo, el zarzavat ilas frutas se los tomavan para mantener los soldados. A mozos

mos davan 150 gramos de pan al dia. Lo merkavamos de un orno turko, ke se topava en la zona djudia. Lo tomavamos kaente antes ke se skape. Para las kriaturas chikas no avia leche.El pan lo espartiamos en tres, para la demanyana, el mediodia i para la tadre. Mi ermaniko selo komia en una vez- kaente, kaente. Despues no tenia pan i yorava ke esta ambierto. Mi madre le dava el pedasiko de pan suyo i kedava ambierta i despues se hazinio. Para ke no se mueran de ambre, los djidios, azieron en el kurtijo de la eskola lumbre i ampesarona gizar supa para el mediodia. Gizavan un poko de frijoles konmuncha agua. De esta supa

deshavamos i para la noche. Yo tenia un amigo ke estava lavorando muy lesho en el kampo. El kazaliko se yamava “Beli Izvor” serka de la sivdadArdino. Las letras venian muy tadre. Un dia resivi muy tristeletra. “Anoche no dormimos noche entera todos los djidios. Serkade mozos en un treno kon vagones de karga, estavan enserrados muy munchos djidios,voyajando sin saver para onde. De las ventanikas chikas se estavan viendo kavesas. Estavangritando: “Agua, agua, pan paralas kriaturas…”Se estava oyendogritos i yoros de kriaturas. Los muestros komandantes no mosdesharon aserkar al lado del

tren. Estava muy tragiko de veresto todo i no poder ayudar…. Mos echimos a dormir kon kalsados, pensando ke mos va akonteser a mozos.”

En Karnobat no saviamos todo esto. No avia gazetas. Las novedadas se dezian al oido. Kualo azian kon los djidios en Polonia no saviamos. De vizinosbulgaros oimos por la tragedia del vapor ke se undio i todos los djidios fuiendose de Polonia, Romania i otros paizesse aogaron. Despues oimos por la gemia (vapor chiko) ke se partio en dos i munchos djidiosse aogaron.Entonses skrivi un livriko (komo una eleva puede eskrivir).sovre los aogados.

Un mediodia vinieron de la polisia i ampesaron bushkar enlas kazas de la “male” djudia antifashistos. Entonses kemi ellivriko.

En Karnobat vino una Direktiva tragika. Ke mos aprontamos un poko de bagaj, porke vamos partir a un lugar. Ke asperemos Segunda Direktiva - kel dia i a ke ora vamos a partir. Mi madre ampeso a yorar: los vestidos stavan viejos, los kalsados rotos. Mitia no podia kaminar….No teniamos nada para komer durante el kamino. No saviamos ke en este tiempo, bulgaros de la sivdad Kyustendil kon el deputado Dimitar Peshev, la egliza ortodoksa, grandes

eskritores, los sindikatos azieron protestas, eskrivieron letras ke no mos embian a la muerte. Estos dias tragikos para los djidios no se olvidan.LA SEGUNDA DIREKTIVA NO VINO. Kedimos bivos.Damos munchas grasias a todos ke ayudaron para salvarmos.

Грация Албухайре

ВТОРАТА ДИРЕКТИВА НЕ ПРИСТИГНА

Аз съм от Карнобат -малък град в България. По време на вторатасветовна война там живееха 100-120 еврейски семейства, всички на една улица наречена „Еврейска махала”.По време на войната на евреите ни поставиха жълти значки. Изпратиха мъжете да копаят и строят пътища – далеч от семействата. Затвориха еврейските магазини. Всички останаха без работа. Улицата сепревърна в „гето” и не разрешаваха да се излезе до

друго място. Взеха златото и бижутата. Прибраха радиоапаратите, за да не се слушат новини. Затвориха еврейското училище, където учеха децата. Един ден дойдоха хитлеристки войници и взеха училището. Офицерите живееха в къщите на богатите евреи. След това си заминаха. Затвориха и синагогата, за да не се събираме много хора на едно място. Една вечер пристигнаха изселениевреи от София. Бяха уморени и тъжни. Председателят на евреитев Карнобат получи списък с имената на изселените и заповедда ги настани да живеят в къщи на евреи. Веднага разпределиха пристигналите само в еврейски

къщи. Две семейства в една стая, на тавана, в мазето, в покрития балкон... стари, млади, деца, момчета, момичета-всички в една стая.Ние имахме две стаи. В едната, по-голямата настаниха две семейства- на брат и сестра. Братът беше куц, със жена си и двете си деца- момиче на 11 години и момче на 5 години. Семейството на сестрата имаше дъщеря на седем години и момче на две години. Майката беше вдовица. Така седем човека в една стая. В тази стая имаше голямо легло и един голям дъсчен миндер за 4 души. Трима човека спяха на пода от пръст, покрит с черга. Беше студено и много страдаха.

Имахме една малка печка, но нямахме дърва. В края на месец март събраха всички мъже евреи и ги изпратиха да строят пътища. Нямаше работа за жените. Не позволяваха да се работи при българи. Не позволяваха да се излиза на улицата. Останахме без пари за храна. Започна голям глад. Съседките българки не можеха дани помогнат, защото бяха бедни.Житото, зарзавата и плодовете взимаха за изхранване на войниците. На нас ни даваха по 150 грама хляб дневно. Купувахме го от една турска фурна, която се намираше в еврейската махала. Взимахме го топъл преди да е свършил. За

малките деца нямаше мляко. Хлябът разделяхме на три, за сутринта, за обед и за вечерта.Братчето ми го изяждаше наведнъж топъл, топъл. След това нямаше хляб и плачеше, че е гладен. Майка ми му даваше парчето от нейния хляб и оставаше гладна. След това се разболя. За да не умрат от глад, евреите направиха в дворана училището огнище и започнахада готвят безплатна супа за обяд с малко фасул и много вода. От тази супа оставяхме и за вечеря.

Аз имах един приятел, който работеше много далеч в полето. Селцето се наричаше „Бели Извор”, близо до град Ардино. Писмата идваха с голямо

закъснение. Един ден получих много тъжно писмо: „Снощи всички евреи не спахме през цялата нощ. В близост до нас в един голям влак с конски (товарни) вагони бяха затворенимного евреи, пътуващи без да знаят за къде. От малките прозорчета се виждаха глави. Викаха: „Дайте вода, вода, хлябза децата...” Чуваха се викове и плач на деца. Нашите офицери не ни позволиха да се доближим до влака. Беше много трагично да се види всичко това и да не можеш да помогнеш.... Легнахме си с обувки, мислейки какво ще ни се случи и на нас.”

В Карнобат не знаехме за всичко това. Нямаше вестници. Новините се съобщаваха на ухо.

Не знаехме какво правят с евреите в Полша. От съседи българи чухме за трагедията с парахода, който потънал и всички евреи бягащи от Полша, Румъния и други страни се удавили. След това чухме за гемията разцепила се на две и че повечето евреи са се удавили. Тогава написах една книжка (доколкото една ученичка може да напише) за загиналите. По обед дойдоха от полицията и започнаха да търсят в къщите наеврейската махала антифашисти. Тогава изгорих книжката.

В Карнобат пристигна една трагична директива. Да подготвим малко багаж, защото ще отпътуваме за едно място. Да

очакваме втора директива - кой ден и в колко часа ще потеглим.Майка ми започна да плаче. Дрехите ни бяха стари. Обувкитеизносени. Леля ми не можеше да ходи. ...нямахме нищо за ядене по време на пътя. Не знаехме, че в това време българи от градКюстендил заедно с депутата Димитър Пешев, православната църква, големи писатели, синдикатите правеха протести и писаха писма да не ни изпращат на смърт. Тези трагични дни за евреите не се забравят. ВТОРАТА ДИРЕКТИВА НЕ ПРИСТИГНА.Останахме живи.Благодарим много на всички, които помогнаха да оцелеем.

Klub Ladino 13 de febrero 2012

Gracia Albuhaire

TRAGEDIA EN EL KAMPO DEKONSENTRASION “KAILAKA”

Josef se alevanto de la siya i estuvo kaminando avagar, sin seguridad, komo persona ke sta pizandо en las flamas. Tomo el mikrofono kon manos titiriando,ma kedo mudo. Unos kvantos puntos no pudo avlar. La djenteke vinieron al arekojimiento “In memoriam” de los matados enel tiempo del Olokausto, kedaron enkantados. Ombres i mujeres ke pasaron los anyos del fashismo i de la segunda gerra mondiala estavan tristes.Para unos kuantos puntos en la

sala se izo una kayades. Despues Josef alevanto la kavesa, komo ke se tornava de un negro suenyo i ampeso avlar:“Estavamos internados en un lugar ke se yama “Kailaka”, serka de la sivdad Pleven.- la famiya entera, mi madre, aedadamujer, komo estava en kaza kon larga fusta, mi padre kon sapatos, su ermana i yo ainda manseviko. Mos aresentaron en una baraka de tavlas, kon otra muncha djente. El techo era kuvrido kon mushama ke presto se enflamo. Avia solo una ventanika muy chika de ariva. Las kamas de tavla estavan tan serka una al lado de otra, ke no avia lugar para pasar. En esta baraka no avia aver. La

puerta estava serrada. Afuera se podia salir solo kon permision. No demandes lo ke komiamos…”

Josef estava avlando i se estava travando la kravata. Lasmanos le estavan titiriando. Elkontinio a kontar:

“Una noche vino ande mosos unlegionario. En la solapa del manto tenia el signo de los legiones. El disho ke vino a ver una ijika ke kanta muy ermozo. Mezmo disho ke en la chanta tiene paras para mozos. Ya saviamos ke este fashisto novino para bueno. El legionario mos komando ke mos echemos todos a dormir. A media noche la baraka se incho de fumo. Kon

flamas grandes estavan ardiendoel techo i las paderes. Fuego,fuego …ampesimos a gritar. Dinguno no mos avrio la puerta,ke estava serrada kon yave. En la kamareta ampeso grande paniko. Ampesimos a romper la puerta. Las flamas yenaron en la kamareta entera. Del techo estavan kayendo pedasos enflamados de la mushama matando djente. Avia munchas personas enflamadas, ke no pudieron salir por la puerta ikedaron muertos.Yo tomi la mano de mi madre i ampesi a travarla para salir por la puerta, ke la arompieron. El lugar entre las kamas era muy estrecho i mizmo estava en flamas. Mi madre a

kada paso se estava kayendo porke pizava la fusta larga. Yome tornava, la alevantava i la deshi serka de la puerta. En lakamareta estavan gritando todos.”

La boz de Josef ine ampeso a temblar. Paresia ke sus ojos estavan agora viendo las flamasi su madre. El kontinuo a kontar lo ke paso:“Mi madre estava kedando atras.Yo ine me tornava para travarlaadelantre, fin ke la deshi en la puerta i salti por la ventanika alta. Las flamas estavan kemando todo. La djentese estavan kemando. Un manseviko entro tres vezes en las flamas para salvar djente, entero kemado de las flamas. El

korio asta la sivdad Pleven para bushkar ayuda. Al treser dia el se murio de las kemaduras. Kvando salti de la ventanika me di en los piezes, ma ke importa. Ampesi a bushkarmi madre. En la puerta no estava. Afuera mezmo. Avia munchas djente kemadas i eya noestava ayi.”Josef se detenio en esta palavra, otrun poko se iva kaer...Ya basta, Yosko! Todos savemos lo ke akontesio, tu madre no pudo salir i se kemo en las flamas.Antes ke se asiente en su siya Josef topo fuersa de dezir:- Ya se ke munchos de vozos pasaron kozas tristes. Ma de ke

algunos olvidan todo i dizen keen Bulgaria no avia antisemitismo, ke no avia fashismo. Tengo dolor por las personas ke se murieron i por estos ke kedaron bivos kon korasones fuerte yagados. A loske dizen ke no avia fashismo enBulgaria - yo les digo esto es una grande mentira.

Грация Албухайре

ТРАГЕДИЯТА В КОНЦЕНТРАЦИОННИЯЛАГЕР „КАЙЛЪКА”

Жозеф стана от стола вървейки бавно и несигурно, като човек, който стъпва в пламъци. С треперещи ръце взе микрофона, но остана смълчан. Няколко мигатой не можа да проговори. Хората дошли на събирането „В памет на убитите по време на Холокоста”, останаха смаяни. Мъже и жени преживяли годините на фашизма и на Втората световна война бяха тъжни. За няколко мига в залата настана тишина. След това Жозеф вдигна

глава, като че ли се връща от лош сън и започна да говори:„Бяхме интернирани на едно място наречено Кайлъка, близо до град Плевен- цялото семейство –майка ми възрастна жена, както си беше в къщи с дълга пола, баща ми по пантофи,сестра ми и аз все още младеж. Разпределиха ни в една дъсчена барака с много други хора. Таванът беше покрит с мушама, която можеше бързо да се възпламени. Имаше само едно много малко прозорче отгоре. Дървените легла бяха така наблизо едно до друго, че нямаше място за преминаване. В бараката не достигаше въздух. Вратата беше заключена. Навън можеше да се излиза само с

разрешение. Не питайте какво ядяхме...” Жозеф говореше и си подръпваше вратовръзката. Ръцете му трепереха. Той продължи да разказва:„Една вечер при нас дойде един легионер. На ревера на палтото му имаше знака на легионите. Той каза, че е дошъл да види едно момиче пеещо много хубаво.Също така каза, че в чантата сиима пари за нас. Знаехме си, четози фашист не е дошъл за добро. Легионерът заповяда всички да си легнем да спим. В полунощ бараката се изпълни с дим. С огромни пламъци горяха таванът и всички стени. Пожар, пожар... започнахме да викаме. Никой не ни отвори вратата,

беше заключена. Настана голямапаника. Започнахме да чупим вратата. Пламъците обхванаха цялата стая. От тавана падаха горящи парчета мушама, като убиваха хора. Имаше много хора с изгаряния, които не успяха даизлязат през вратата и умряха.Аз хванах майка ми за ръка и започнах да я тегля, за да излезем през вратата, която бяха разбили. Мястото между леглата беше много тясно и същобеше в пламъци. На всяка крачкамайка ми падаше, защото настъпваше дългата си пола, аз се връщах вдигах я и я оставих в близост до вратата. В стаята всички викаха.”Гласът на Жозеф отново започна да трепери. Изглеждаше, че

очите му виждаха сега пламъцитеи майка му. Той продължи да разказва:„Майка ми изоставаше назад. Отново се връщах, за да я теглянапред, докато я оставих до вратата и скочих през малкото високо прозорче. Пламъците изгаряха всичко. Хората горяха.Един младеж влезе три пъти в пламъците, изцяло обгорен, за да спасява хора. Той изтича до град Плевен, за да търси помощ.След три дни той умря от изгарянията. Когато скочих от прозорчето си ударих краката, но какво от това. Започнах да търся майка ми. Не беше при вратата. Навън също не беше. Имаше много хора с изгаряния, но тя не беше там.”

Жозеф спря на тази дума, още малко и щеше да падне...-Стига Йоско! Всички знаем, какво се случи, майка ти не успя да излезе и изгоря в пламъците.Преди да си седне на стола, Жозеф намери сили да каже:- Знам, че много от вас преживяха тъжни неща. Но защо някои забравиха всичко и казват, че в България не е имало антисемитизъм, не е ималофашизъм. Боли ме за загиналите хора и за тези останали живи със силно наранени сърца. На тези, които казват, че в България не е имало фашизъм- азказвам - това е една голяма лъжа.

Gracia AlbuhaireSUENYO (СЪН)

Asentada en la guertameldi un interesante livriko.“La istoria de una djudia”ke fuyo de Sefarad.

La noche me dormi pensandokomo la vida se troko,ma el suenyo – la istoria repeto:

- Azete kristianasi no te vo matar!.Disho una boz brutal -fin tres vo kontar.

Mi madre merko un azniko,

me asuvio enriva.El kamino avagar, soliko,munchas noches i dias....

Enduna una boz altadel suenyo me sperto:-Presto de la kama salta,para la skola tiempo no kedo!

Verdad o bavajadas sonye?Kaminando para la skola –pense.Mi madre en djudeo espanyolme avlo,en espanyol era el livriko ke meldi.

Sopi Danon i Julia Farhi–eksplikan las costumbres de la boda sefardí-Universidad de Verano-2012 Летен университет 2012- Софи Данон и Юлия Фархи обясняват обичаите при сефарадската сватба

Gracia Albuhaire

KONSEJO DE MADRE

(МАЙЧИН СЪВЕТ)

Ija buena, henoza,tu amor no va venir,no la asperes,leshos va partir.

Tu sos tan ermoza,otro aspera agora!Tu vales mas de todo el oro.

No arankes tus vestidos !No te mueras de amor !No la asperes vente anyos,

es muncho tiempo de onor.No deshes las lagrimasde tus ojos ke korranagoratu kara blanka ke kemen !Solo por kriatura

kavesa aboka !

Tu sos tan ermoza,otro aspera agora!Tu vales mas de todo

el oro.

Maty Albuhaire

EL LIVRO “TANAH” *

Yo era eleva en la eskuela de Burgas. Mi granpapa Jakov Merkado Albuhaire me izo un regalo – me dio un livro chiko kon letras menudas i ojas delgadas. Era livro en ebreo, ke tenia, me parese, mas de milojas.Mi granpapa (mi papu) era nasido en Estambol en una famiya sefardi de buenos djudios. El vino a Burgas komo ombre de 30 anyos, kon su ijo Shelomo- ke tenia 2 anyos, sin mujer, vino solo. Yo nasi ija

de Shelomo. Kvando mi papu me dio el livro me bendisio de meldarlo i gvadrarlo,me disho :- melda i gvadra este Tanah- este presiozo i karo livro. Yo estudi munchos anyos en un kurso de ebreo i me ize profesora en la eskuela ebrea de Burgas. Aunke despues trokavamos las kazas, las sivdas, yo siempre yevava el Livro kon mi, nunka no me lo olvidava i lo guadrava komo rekodro de mi granpapa.

*Tanah es la abreviatura de: Tora (los sinko livros- Pentateuko)

Nevim - (los profetas) Ketuvim – (los

eskritos)

Мати Албухайре

КНИГАТА „ТАНАХ” * (БИБЛИЯ)

Бях ученичка в гимназията в Бургас. Дядо ми Яков Меркадо Албухайре ми даде една малка книга с дребни букви и тънки листа- беше книга на иврит, мисля че имаше повече от хилядастраници.Дядо ми беше роден в Истанбул в сефарадско семейство на добриевреи. Беше дошъл в Бургас вечемъж на 30 години със своя син Шеломо на 2 години. Беше сам,

без жена си. Аз съм дъщеря на Шеломо.Когато ми даде книгата, дядо ми ме благослови да я чета и дая пазя. Каза ми: „Чети и пази тази Библия, тази ценна и прекрасна книга.”Учих много години в курсове по иврит, станах учителка в еврейското училище в Бургас. Въпреки, че след това сменяхме къщи и градове, аз винаги носех Книгата със себе си, никога не я забравях , пазех я като скъп спомен от моя дядо.

*Танах е съкращение на: Тора(Петокнижие)

Невим - (Пророци)

Кетувим – (Писания)

En el klub Ladino05 de marzo 2013

Roza Anjel

AMBEZAR EN TIEMPOS PEZGADOS

La famiya mia eramos sesh personas, kuatro kriaturas – unijo i 3 ijikas. Mi ermano eskapo la universidad de ekonomia – se izo profesor en la eskuela teknika “Stalin” (enel tiempo del sosializmo). En muestro maale mos konosian todos los djidios i los chikos kerian ambezar en esta eskola. Venian rogarle a mi ermano ke les ayuda entrar en esta eskola. Avlava kon los chikos iles dezia ke les va kontrolar: „Prime ke ambezen muncho i ser una kavesa mas alto de los otros”. Munchos djidios pasaron

por esta eskola. Lo yamavan a mi ermano “padre”. Por ke? Vosvo kontar.En el kurtijo vino una famiya de la sivdad Ferdinand (oy Montana). Los enkontrimos muy bien. La ijika estava malata, muy flaka. No komia. Los padreskijeron konsejo de un Hazan. ElHazan era el papu de Zafer Galibov (el fotografo). Les dishu, ke la “vendan” a alguna buena famiya. Avia este modo detradision. La “merko” mi ermano, yo le kuzi el fistan, mi mama le merko kalsados. Mos arekojimos en el kurtijo, azimos un pranso, el Hazan meldo orasion. A mi ermano lo yamaron “padre”. Paso tiempo,

la chika se sano, ma a mi ermano le kedo el nombre.

Ampesi a lavorar de tredji anyos. Skapi la eskola djudia de Yuchbunar en Sofia i ampesi a lavorar komo kuzindera. En laeskola sentral djudia avia eskuela teknika de ORT de 4 anyos, de onde pudi resivir edukasion media. Kada noche ivade las 6 a las 10 ambezar para tener una profesion- ensina 4 anyos. Uno de los profesores era Azaria Polikarov (de matematika), otro era Ylich Yulzari, el direktor se yamava Fintzi.A kada dos anyos avia ekzamenesde todo lokve ambezavamos para rekonosermos la profesion. Al

final de los kuatro anyos tuvimos ekzamenes ofisiales i nos dieron diplomas. Vos kiero dezir ke el anyo del kavo los alemanos mos tomaron la eskola.La komunidad ebrea mos dio el Midrash, donde arreglaron makinas, mezas, bankos. Ayi resivimos las diplomas. Ma en vez de alegrarmos, pensavamos ke va pasar kon mozotros. Era el anyo terrible de 1942.En el mizmo tiempo yo tomava parte en la aktividad de La Union de djovenes lavoradores (РМС). Kvando skapi la eskola los muchachos los tomaron en los kampos de lavoro forsado. Ami me enkargaron dirijir kvatro grupos de mansevos. Arekojiamos vestidos, biskochos

i otras kozas para los ilegales. Responsable era YosifLevi. En algun grupo avia traidor. Una noche mos detenieron en la polisia. Yo tenia en mi timbros por 7 mil leva. Podi eskonderlos. Me detenieron en la Direksion de la polisia un mes. Estuve en una kamareta kon Ester Kalo. Mos torturaron todo el tiempo. No dishi nada. Ensina en el djuzgo me kondenaron a un anyo de prizion kondisional. Los djidios de Sofia en junio de 1943 mos mandaron a diferentes lugares. Sinko mujeres da la famiya fuimos a la sivdad Vratza, mi ermano en el kampo Belitza, mi padre en el kampo Somovit. Komo todos

los djidios travimos muncho i mozotros.

Роза Анжел

ДА УЧИШ В ТЕЖКИ ВРЕМЕНА

Семейството ми беше от шест души, четири деца- едно момче и три момичета. Брат ми завършиикономически институт и стана учител в техникум „Сталин” (по време на социализма). В нашата махала ни познаваха всички евреи и момчетата желаеха да учат в това училище.Идваха да молят брат ми да им помогне да ги приемат. Той разговаряше с момчетата , казваше им че ще ги контролира:„Трябва да учите много и да бъдете с една глава по-високо от другите”. Много еврейчета

минаха през това училище. Наричаха брат ми „Таткото”. Защо? Ще ви разкажа.В нашия двор дойде едно семейство от град Фердинанд (сега Монтана).посрещнахме ги много добре. Дъщеричката беше болна и много слаба. Не се хранеше. Родителите поискаха съвет от Хазана. Той беше дядото на Зафер Галибов (фотографа). Той ги посъветва да „продадат” дъщерята на някоедобро семейство. Имаше такава традиция. „Купи” я брат ми. Аз й уших рокля, мама й купи обувки. Събрахме се на двора, сложихме трапеза, Хазанът прочете молитва. Брат ми го нарекоха „Татко”. Мина време,

момичето оздравя, но на брат миму остана името.

Започнах да работя на тринадесет години. Завърших еврейското училище в Ючбунар в София и започнах да работя катошивачка. В централното еврейскоучилище имаше техническо училище на ORT с продължителност 4 години, в което можах да получа средно образование. Всяка вечер от 6 до 10 часа отивах да уча, за даимам професия- така 4 години. Един от учителите ни беше АзаряПоликаров (по математика), другбеше Илич Юлзари, директорът секазваше Финци.На всеки две години имаше изпити по всичко, което учехме,за да ни признаят професията. В

края на четирите години имахме официални изпити и ни дадоха дипломи. Искам да ви кажа, че впоследната година немците ни взеха училището. Еврейската община ни даде Мидраша, където подредихме машините, маси и пейки. Там получихме дипломите си. Но вместо да се радваме мислехме какво ще стане с нас. Беше ужасната 1942 година.В същото време участвах в дейността на Работническия младежки съюз- РМС. Когато завършихме училище момчетата гивзеха в трудови лагери. На мен ми възложиха да ръководя 4 младежки групи. Събирахме дрехи, сухари и други неща за нелегалните. Отговорник ни бешеЙосиф Леви. В някоя от групите

имаше предател. Една вечер ни задържаха в полицията. Аз имах в себе си марки за 7 хиляди лева. Успях да ги скрия и не гинамериха. Задържаха ме в Дирекция на полицията един месец. Бях в една килия с ЕстерКало. Измъчваха ни през цялото време. Не казах нищо. Така на процеса ме осъдиха на една година затвор условно. През юни1943 евреите от София бяха изпратени на различни места. Пет жени от моето семейство отидохме във Враца, брат ми в лагер в Белица, баща ми в лагерв Сомовит. Както всички евреи иние страдахме много.

Las lideras:Viktoria Atanasova i Sofi Danon

Dr. Stela Astrukova

EN EL TIEMPO DE LA GERRA

En el tiempo del Olokausto sedestruyeron munchos destinos. Krios kedaron sin parientes, parientes sin los krios. Famiyas estuvieron separadas, 6,000 000 de djidios pedrieron su vida en los kampos de konsentrasion. Para este tiempo todos ke estamos aki ya savemos muncho i kada uno paso la tragedia suya.Yo vos vo kontar lokve paso la famiya muestra en akel tiempo.Mi papu i mi padre eran merkaderes. Tenian una butika,

onde vendian diferentes boyas para kolorar vestidos de lana, de algodon, para boyadiar kazas, paderes i ventanas. Mi vava i mi madre eran duenyas dekaza. Eramos una famiya buena ionesta. Kvando salio la Ley de la proteksion de la nasion, mi papu i mi padre kalian vender la butika a un bulgaro, amostrado del Komisariato de las kuestiones de los djidios.El bulgaro “merko” la butika kon todos los artikulos sin darun santim. Mi papu no pudo soportar esta koza i se murio. Dos mezes despues de el se murio i mi vava. Kedimos solo yo kon mi padre i mi madre. Despues ke le tomaron la butikami padre kedo sin echo. Kada

dia el se iva a la plaza publika para topar algun lavoro. Ma los bulgaros kvando vian el shaday ki yevavamos todos los djidios, se spantavande tomarlo por lavorador. Para poder kitar paras para el pan, mi madre ke savia kuzir, ampesoa kuzir en una kaza. Ansina en grande mizeria, vendiendo de vez en kvando kozas de kaza vino el mes de mayo de 1943. Alkavo del mes empisimos a resivir las notisias del Komisariato, en tres dias partir para la sivdad eskrita en la notisia i ke podemos tomar solo esto lokve podemos yevar en la mano. La famiya miakalia ir a la sivdad Gorna Djumaya (oy Blagoevgrad).

Durante estos tres dias kada famiya primia aparejar lokve vatomar kon si i para tener algunlevo vender las otras kozas. Empesimos kon esto: kada famiyakito en la kaye todos los muebles, kamas, kolchas, kushines, chinis, kucharas i todo lokve vos podesh imajinar.La zona de Sofia de los djidiosse izo un merkado de kozas viejas. Kon lagrimas en los ojos vendimos todo ke era arekojido kon muncho gusto. Todo se fue por santimos. Me akodro ke yo vendi un kolchon yeno kon pura lana por 5 levas,kvanto valia entonses un pan. Munchos kazalinos de los kazales serka de Sofia venian kon arabas, las inchavan de

kozas, las yevavan i se tornavan de muevo i de muevo para yevar lokve podieron aferar porke lokve no podimos vender kedo en las kayes i en los kurtijos. Me akodro ke antes de partir mimadre repartio la djoia ke teniamos – kozas de oro, i las kuzio en los vestidos de kada uno. A mi mi kuzio en el manto de invierno unos kvantos orejales i un anio i me disho: -“ Mira ija mia, estas kozas las vaz a vender solo kvando kedas sin pan, o primi ke te salves la vida. Kon este manto yo pasi por la polisia i la prizion sinko vezes, , ma no los toparon”. Despues de la liberasion de 9 IX 1944 yo di

los orejales a la una inyeta i el anio a la otra. No vo kontaraki por la demonstrasion de 24 de mayo 1943. Esto es otra lesion.

El 29 de mayo 1943 la famiya mia kon munchas otras famiyas mos enkargaron a un tren kon vagones de kargo, uno al lado de otro, sin poder menearmos. Voyajimos la noche entera, al otro dia entero (la distancia es solo 150 km) i arivimos a laotra noche- a media noche muertos de kansansio. Ma los djidios de Gorna Djumaya mos aresivieron kon brasos aviertos. Kada famiya ke bivia en la sivdad aresivio en su kaza kvanto pudo de mozos. La famiya moestra kayo en la kaza

de Merkado Moreno. La kaza era de dos kamaretas i kuzina. La famiya suya era de sinko personas. Eyos se arekojeron enla kuzina. En kada kamareta avia dos famiyas. La famiya moestra kedo en el antre (vestibulo) komo sardelas. Tuvimos mazal ke la kaza tenia una grande terasa. La una famiya fue esta de Anjel Vagenshtain. El padre suyo era tenekedji i kon los otros ombres kon tavlas azieron en laterasa un chiko banyo. En la sivdad en kada kyushe avia fuentes kon agua minerala. Ansina podimos lavarmos i lavarla ropa. Al otro dia los djidios local avrieron en la eskola djudia

una meza (komedor) onde mos davan a komer unas kvantas semanas asta ke se skaparon lasparas ke avian arekojido entre eyos.

Yo arivi a Gorna Djumaya kajisiega de la suziedad durante elkamino. De esto ke no podimos dormir munchas noches los dosojos me se serraron por modo ke se enflamaron muncho. No estuvi viendo nada. Entonses mimadre me yevo onde un mediko. D-r Haidukov me miro, lavo los ojos, metio suya kura i me disho ke venga al otro dia ine.Una semana entera yo iva kada dia i kada dia me metia suyas kuras i yo ampesi ver de muevo. Los ojos me se sanaron. Kvando mi madre le kijo pagar,

el no kijo tomar ni un levo i disho ke de djente ke estan entre la vida i la muerte no puede tomar un santim. Despues ke se me kuraron los ojos, tresmansevas tomimos desision i ampesimos a arrekojer todos loskrios djudios de la sivdad en la eskola. La una era yo, la otra Reni Eshkenazi i la tresera Roza. Los krios venian kon grande plazer i gusto por modo ke en kaza no tenian onde menearse. Mozos les ambezavamoskantikas, les meldavamos konsejas, los yevavamos a ekskurziones. Despues del 15 deseptiembre ampesimos ambezarloskomo en eskola. Es savido ke eldjidio no puede bivir sin ambezarse. Ansina el dia en la

eskola ambezavan los krios, a la tadre todos los mansevos mosarrekojiamos en la sinagoga onde los mas savidos meldavan lesiones a temas diferentes- filosofia, literatura.... I no solo esto. Todos los de -RMS (Union de los mansevos lavoradores) i komunistos mos arekojiamos para ampesar a ayudar a los partizanos i ayudar kon todas fuersas la gerra kontra el fashismo. El organizador era Anjel Vagenshtain, ma en los primerosdias del mes disiembre de 1943estuvimos aprizionados.Lokve pasi en la polisia i en la prision no puedo kontarvos. No tengo fuersas de pasar de muevo estos dias. Solo kero

dezir ke en todos los lugares se topa buena djente. Para estabuena djente kero kontar. Al kavo del mes febrero de 1944todas las personas del prosesomos trusheron de la polisia de Gorna Djumaya en el V departamento de Sofia. Ningunode los parientes muestros no entendieron onde estavamos i keno komiamos i beviamos nada. Lapuerta de la kamareta onde estuvimos enserrados se avrio iun polisia me afero del kueyo ime travo afuera i ampeso a gritar :- “ Vamos, tu, la djudia, va a la kuzina, toma una chanaka (un kubo) i spondjalas eskaleras de la polisia.” Travando me del kueyo el me yevo a la kuzina. Komo estuvi

muerta de frio ayi me paresio ke es “ gan edem”. En la kuzinaavia tres mujeres – gizanderas.La una de eyas me inkasho en lamano un kanton de pan blanko untado bueno kon manteka i kezo, incho una kopa (vazo) konchay kon muncho asukar i me disho:- “Vamos ija mia, koma i beva antes ke venga alguno.” Ampesi a komer presto, muerta de ambre. Ma enduna me akodri ke endjuntos kon mi ay otras dos ijikas i dishi ke no puedo mas komer i lokve keda lo vo yevar a las amigas mias. “Esto es para ti” – me disho la una de las mujeres, ya te vamos a dar i para eyas.” Tomaron un grande pan, lo kortaron en medio, lo incheron kon manteka

i kashkaval i me lo enkasharon dentro del manto. Ansina kon elpan dentro del manto devi lavarla eskalera, para no azer danyoa esta djente buena. Despues de9 IX 1944 bushki muncho a estaspersonas buenas, para darles las grasias, ma no los pudi topar.

Sali de la prizion de la sivdad de Pleven el 7 IX 1944. Entonses mansevos de la sivdadforsaron la puerta de la prizion i mozos todos salimos liberos. Me torni primero en Gorna Djumaya onde estavan mis parientes. Estava muy flaka, hazina de sarna, yena de piojosi muy, muy suzia. Anyo entero no me podia lavar, ma estuvi gustoza i alegre ke en Bulgaria

no ay mas germanos i fashismo. Despues de dos semanas tornimosa Sofia. Topimos la kaza muestra vazia, sin un trapo, kon ventanas arompidas i paderes destruidas de los bombardeos, ma estavamos bivos todos los tres i todos muestrosparientes i amigos.Para esto se prime dar las grasias a todos ke tienen parteen la salvasion muestra.

Д-р Стела Аструкова

ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА

По време на Холокоста се разрушиха много съдби. Деца останаха без родители, родителибез деца. Бяха разделени семейства и 6,000 000 евреи загубиха живота си в концентрационните лагери. Всички, които сме тук знаем много за това време и всеки един преживя своята трагедия. Ще ви разкажа какво преживя моето семейство по онова време.Дядо ми и баща ми бяха търговци. Имаха магазин, къдетопродаваха бои за оцветяване на дрехи от вълна, памук, за

боядисване на къщи, стени и прозорци. Баба ми и майка ми бяха домакини. Бяхме едно доброи честно семейство. Когато излезе Закона за защита на нацията, дядо ми и баща ми трябваше да продадат магазина на един българин посочен от Комисарството по еврейските въпроси. Българинът „купи” магазина със всичката стока безда даде една стотинка. Дядо ми не можа да понесе това нещо и почина. Два месеца след него умря и баба ми. Останахме само аз, баща ми и майка ми. След като му взеха магазина, баща ми остана без работа. Всеки ден той отиваше на пиацата, за да намери някаква работа. Но българите когато

виждаха шадая (жълтата звезда),която носихме всички евреи се страхуваха да го наемат за работник. За да може да изкара пари за хляба, майка ми, която знаеше да шие, започна да шие ведна къща. Така в голяма мизерия, продавайки от време навреме вещи от дома дойде месец май 1943. В края на месеца започнахме да получавамеизвестия от Комисарството, до три дни да заминем за посоченияв известието град и че можем давземем само това което можем даносим на ръка. Моето семейство трябваше да отиде в град Горна Джумая (днес Благоевград) в къщите на евреи. По време на тези три дни моето семейство трябваше да приготви какво да

вземе със себе си и за да има някой лев да продаде другите неща.Започнахме така: всяко семейство изнесе на улицата всички мебели, кревати, дюшеци,възглавници, чинии, лъжици и всичко, което можете да си представите. Еврейската махала в София се превърна в бит пазар. Със сълзи на очи продадохме всичко събрано с много радост. Всичко се продадеза стотинки. Спомням си, че продадох дюшек напълнен с чиставълна за 5 лева, колкото тогаваструваше един хляб. Много селяни от близките на София села идваха с каруци, напълвахаги с вещи, отнасяха ги и се връщаха отново и отново, за да

отнесат каквото можеха да вземат каквото не успяхме да продадем остана по улиците и в дворовете. Спомням си, че преди да потеглим, майка ми раздели бижутата, които имахме- златни неща и ги заши в дрехите на всеки един. На мен ми заши в зимното палто едни обици и единпръстен и ми каза: Виж, дъще моя, тези неща ще ги продадеш само когато останеш без хляб или трябва да спасиш живота си.С това палто преминах пет пъти през полицията, затвора , претърсваха ме, но не ги намериха. След освобождението на 9 IX 1944 дадох обиците на едната внучка и пръстена на другата. Няма да ви разправям

за демонстрацията на 24 май, 1943. Това е за друг разказ.

На 29 май 1943 семейството мис много други семейства ни натовариха на един влак с товарни вагони, човек връз човек, без да можеш да помръднеш. Пътувахме цяла нощ, следващия цял ден (разстояниетое само 150 km) и пристигнахме на следващата нощ в полунощ мъртви от умора. Но евреите от Горна Джумая ни посрещнаха с отворени обятия. Всяко семейство, което живееше в града приюти в къщата си колкото можеше от нас. Нашето семейство попадна в къщата на Меркадо Морено. Къщата беше от две стаи и кухня. Семейството му се състоеше от пет човека.

Те се настаниха в кухнята. Във всяка стая прибраха по две семейства. Нашето семейство остана в антрето, като сардели.Имахме късмет, че къщата имаше голяма тераса. Едно от семействата беше това на Анжел Вагенщайн. Баща му беше тенекеджия и с другите мъже направиха от дъски една малка баня на терасата. В града на всеки ъгъл имаше чешми с минерална вода. Така можехме дасе мием и да перем.На следващия ден местните евреиоткриха в еврейското училище трапезария, където ни даваха даядем няколко седмици, докато сесвършиха парите, които бяха събрали.

От мръсотията по време на пътя в Горна Джумая пристигнах почти сляпа. От това, че не успяхме да спим много нощи двете ми очи се затвориха, защото се възпалиха много. Не виждах нищо. Тогава майка ми мезаведе при един лекар. Доктор Хайдуков ме прегледа, проми очите ми, постави негово лекарство и ми каза да дойда отново на другия ден. Цяла седмица аз отивах всеки ден и ми поставяше от своите лекарства и започнах да виждам отново. Очите ми оздравяха. Когато майка ми поиска да му плати, той не пожела да вземе нито лев и каза, че от хора, които са между живота и смърттане може да вземе и стотинка.

След като оздравяха очите ми, три млади момичета взехме решение и започнахме да събираме всички еврейски деца от града в училището. Едната бях аз, другата Рени Ешкенази итретата Роза. Децата идваха с радост и удоволствие, защото у дома нямаше къде да помръднат. Учехме ги да пеят, четяхме им приказки, водехме ги на екскурзии. След 15 септември започнахме даги учим като в училище. Известно е, че евреинът не можеда живее без да се учи.Така през деня в училището се обучаваха децата, а надвечер всички младежи се събирахме в синагогата, където по-знаещите четяха лекции на различни теми-

философия, литература и т.н. И не само това. Всички от РМС (Работнически младежки съюз) икомунисти се събирахме, за да започнем да помагаме на партизаните и да подпомогнем с всички сили войната срещу фашизма. Организатор беше АнжелВагенщайн, но в първите дни на месец декември 1943 бяхме арестувани.

Не мога да ви разкажа какво преживях в полицията и в затвора. Нямам сили да преживеяотново тези дни. Искам само да ви кажа, че навсякъде се намират добри хора. За тези добри хора искам да ви разкажа.

В края на месец февруари 1944, всички хора от процеса ни

доведоха от полицията в Горна Джумая в V участък в София. Никой от роднините ни не разбракъде сме и че нищо не ядяхме и пиехме. Вратата на стаята, където бяхме затворени се отвори и един полицай ме хвана за яката и ме издърпа навън и започна да вика: -“Хайде, еврейката, отиди в кухнята на участъка, вземи една кофа и измий стълбите на полицията.” Дърпайки ме за яката, той ме заведе в кухнята. Тъй като бях мъртва от студ, там ми се сториче е рай. В кухнята имаше три жени- готвачки. Една от тях ми тикна в ръката краешник хляб добре намазан с масло и сирене,напълни чаша с чай с много

захар и ми каза: „Хайде дъще, яж и пий преди да дойде някой.”Мъртва от глад започнах бързо да ям. Но изведнъж се сетих, чезаедно с мен има две други момичета и казах, че не мога даям повече и каквото е останало ще го занеса на моите приятелки. „Това е за теб” – миказа една от жените, ще ти дадем и за тях. Тогава те взехаедин голям хляб, разрязаха го по средата, напълниха го с масло и кашкавал и го пъхнаха впалтото ми. Така с хляба под палтото трябваше да измия стълбището, за да не навредя на тези добри хора. След 9 IX 1944 много ги търсих, за да им благодаря, но не можах да ги намеря.

Излязох от затвора на град Плевен на 7IX1944. Тогава младежите от града разбиха вратата на затвора и всички ние излязохме свободни. Първо се върнах в Горна Джумая, където бяха родителите ми. Бях много слаба,болна от краста, пълна с въшки и много, много мръсна. Цяла година не можех да се измия, нобях радостна и щастлива, че в България няма повече германци ифашизъм. След две седмици се завърнахме в София. Намерихме къщата ни празна, без нито единпарцал, с изпочупени прозорци иразрушени стени от бомбардировките, но бяхме живи и тримата и всички други роднини и наши приятели. Затова

трябва да благодарим на всички,които имат дял в нашето спасение.

El klub Ladino05 de marzo 2013

Viktoria Atanasova

AKI NASI, AKI ME VO A MORIR

Mi famiya (mama Rashel, papa Gershon, mi ermana Tamara, yo imi ermaniko Yosif) biviamos en la kaza vieja de mi papu Chelebon.Mi vava Rahel savia munchas konsejas i mos kontava alguna, siempre ke aziamos bruido o peleavamos kon mis primos, ke venian kaji kada dia a kaza. Otro modo de azermos ke estemosarepozados era el punyado de pepitas de kalavasa kitadas kayentitas del orno. Mi papu era un benadam duro i kayado. Tornava del charshi kansado ma no olvidava kitar de

la aldukera envueltos en un papeliko tres lokumes para los inyetos. El mas mimado era mi ermaniko por modo ke era el maschiko i por modo ke era ijiko.Biviamos en paz i amistad kon los vezinos, djugavamos krios bulgaros i djidios endjuntos. Afilu ke eramos chikos empesavamos a sentir la preokupasion de los djenitores.

Por ke papu i papa no ivan mas a la butika? Por ke mi papa lo embiaron a lavorar, a partir piedras para azer kaminos? Porke no podiamos salir despuesde las ocho? Ke signifikava la estreya amariya en el pecho? ... Los mayorеs no dаvanrespuestas a muestras demandas…

La angustia i el miedo (espanto) kresian… fin ke entendimos ke deviamos deshar las kazas i todo i partir para…no se savia onde. Mi mama empeso a kuzir sakitos para todos eskondiendo las lagrimas.En un dia la kaza kedo vazia. Yevamos todo onde los vezinos, para gvardarlo, tal vez algun dia tornaramos…En la kamareta grande kedo solouna kama sin savanas, sin kolchones, sin nada. Mozotros saliamos i entravamos kon los sakitos a la espalda. Mama i vava se despartian kon las vezinas. Solo mi papu kedava sentado, kayado, sobre la kama, sin menearse, kon la mirada klavada

en la ventana. Mama le yamo, nola oyo.-Papa, - repetio mama – apareja las kozas tuyas. Veremos ke vas a tomar en tu sako. Ya mos aprontamos para partir.

Mi papu levanto la kavesa:-No ija, aki nasi, aki me vo morir!

Estas palavras kedaron gravadasen mi memoria para siempre. Esto paso el dia 9 de marso delanyo 1943 (komo lo entendi mas tadre) en mi sivdad natal Kyustendil.

Виктория Атанасова

ТУК СЕ РОДИХ, ТУК ЩЕ УМРА

Семейството ни (мама Рашел, татко Гершон, сестра ми Тамара,аз и братчето ми Йосиф) живеехме в старата къща на дядоми Челебон. Баба ми Рахел знаеше много приказки и ни разказваше по някоя винаги когато бяхме шумни или се карахме с братовчедите ми, които идваха почти всеки ден вкъщи. Друг начин да ни накара да бъдем мирни беше шепа тиквени семки извадени топли отфурната.

Дядо ми беше твърд и мълчалив човек. Връщаше се от пазара изморен, но не забравяше да извади от джоба си увити в хартия три локума за внуците.

Най – галения беше братчето ми,като най – малкия и защото бешемомче. Живеехме в мир и обич със съседите, децата - българчета и еврейчета играехмезаедно.

Въпреки, че бяхме малки започвахме да чувстваме тревогата на възрастните.Защо дядо и татко не отиваха повече в магазина? Защо баща мибеше изпратен да работи, да троши камъни, за да се правят пътища? Защо не можехме да излизаме след осем? Какво означаваше жълтата значка на ревера?...Възрастните не давахаотговор на нашите въпроси...Тревогата и страхът растяха…докато разбрахме, че трябва да оставим всичко и да

заминем за...не се знаеше за къде. Майка ми започна да шие торбички за всеки, като криеше сълзите си.

За ден къщата се изпразни. Отнесохме всичко при съседите, за да го пазят, може би един ден да се завърнем.В голямата стая остана само едно легло без покривки, без юргани, без нищо. Ние излизахмеи влизахме с торбичките на гърба. Мама и баба се сбогувахасъс съседките.Само дядо ми оставаше седнал, мълчалив на леглото, без да помръдва, с поглед прикован в прозореца. Мама го повика, не ячу.

-Татко, -повтори мама – подготви си нещата. Да видим какво ще вземеш в твоята торба. Подготвяме се за заминаване.

Дядо ми вдигна глава:-Не дъще, тук съм се родил, тук ще си умра!(Каза ги на джудезмо)

Тези думи останаха отпечатани впаметта ми завинаги.Това се случи на 9 март 1943 година (което разбрах по-късно)в моя роден град Кюстендил.

Leon Benatov

PEDASIKOS DE MI MEMORIA

Todos endjuntos En los primeros dias de

junio de 1943 la famiya mia resivio un avizo del Komisariato de las kuestiones de djidios ke prime partir de Sofia para la sivdad Provadia. El padre mio tenia mas de 45 anyos i no lo tomaron al lavoroobligatorio. Yo era un ijiko de5 anyos, la ermana mia Polina era un bebe de 10 mezes. De boka en boka ya se stuvo oyendoke mos pueden mandar a la Alemania. En la kaza ande biviamos аvia una famiya bulgara. El era abogado. Se

yamava Todor Royalsky, uno de los lideres del partido agrario. No tenian krios. Munchas vezes esta famiya viniaen muestro apartamento i propozavan de tomar la ermana mia para salvarla. Me akodro komo mi mama dizia en djudezmo:- “No! Todos endjuntos”. Agora me sto demandando si la madre mia era egoista.Vino el dia de partir para Provadia. La famiya Royalski mos stuvo ayudando i enviando ala estasion del treno. La mujerde Royalski stava yevando la ermana mia. Vinimos al tren i en este momento mi madre vido ke el bebe sta mankando i ampeso gritar komo loka “Poli,

Poli”. Eya penso ke le arovaronel bebe. Esta famiya era una famiya onesta i despues de unoskvantos minutos vino la mujer kon mi ermanika. Avia muncha djente en la estasion i por esto mos pedrio.

Леон БенатовКЪСЧЕТА ОТ МОЯТА ПАМЕТ

Всички заедноВ началото на юни 1943 семейството ми получи съобщениеот Комисарството по еврейските въпроси да замине от София за град Провадия. Баща ми беше на повече от 45 години и не го взеха на задължителна работа. Бях момче на 5 години, сестра ми Полина беше бебе на 10

месеца. От уста на уста се предаваше, че може да ни изпратят в Германия. В къщата където живеехме имаше едно българско семейство . Той беше адвокат. Името му беше Тодор Роялски, един от водачите на земеделската партия. Нямаха деца. Много пъти това семействоидваше в апартамента ни и предлагаха да вземат сестра ми,за да я спасят. Спомням си как майка ми казваше на ладино „Не!Всички заедно” (“No! Todos endjuntоs”). Сега се питам далимайка ми е била егоистка. Дойде денят на заминаване за Провадия. Семейство Роялски ни помагаше изпращаше ни до жп гарата. Съпругата на Роялски носеше сестра ми. Стигнахме до

влака и в този момент майка ми видя, че бебето го няма и започна да вика като луда „Поли, Поли”. Помисли, че й откраднаха бебето. Това беше честно семейство и след няколкоминути пристигна жената със сестричка ми. Имало е много хора на гарата и поради това ние загубила.

KOMO SALVI A MI ERMANAEn Provadia bivivamos en una

kamareta de una famiya de djidios. Komida se topava muy dificil. Mi ermana Poli era un bebe de un anyo. Un dia estavamos solos kon mi ermana en la kamareta. En la mesa se topava un jarro de barro kon melasa. Melasa era el

substituto de miel. El bebe delpiso se alevanto, se asuvio a una siya i de la siya se asuvio a la meza. Se alevanto imetio la kavesa en el jarro konmelasa. Yo salti i kiti el bebede la melasa entero apegando. Se avia sofokar. De este modo salvi la vida de mi ermana.

КАК СПАСИХ СЕСТРА МИ

В Провадия живеехме в една стаяпри еврейско семейство. Мъчно се намираше храна. Сестра ми Поли, беше бебе на една година.Един ден бяхме с нея сами в стаята На масата имаше делва с петмез. Той заместваше меда. Бебето от пода се надигна и се качи на един стол и от него се

качи на масата. Надигна се и постави главата си в делвата с петмез. Скочих и извадих бебетоот петмеза, цялото лепкаво. Щеше да се задуши. Така спасих живота на сестра си.

NO MI VENDIERON LECHE DEKE ERADJIDIO

Era la primavera de 1943. La Ley de proteksion de la nasionmandava ke los djidios bivan enuna maale i salir de kaza solo por 2 oras. La muestra kaza se topava en esta maale da Sofia. Mi madre me mandava a una butika de Kuzo, serka de muestra kaza merkar leche, dekelas kriaturas no primia ke yeven la estreya amariya i no me van a konoser ke so djidio. En la butika avia una kola de djente asperando por leche. I yo estava asperando. Enduna oyi una boz: -“No le desh lechea este ijiko, el es djidio.“ Me

abolti, era una ijika ke bivia in muestra kaza en el primero etaje, 4- 5 anyos mas grande demi, se yamava Mika. El vendedorme disho – “Afuera, vate de aki!” Ampesi a yorar i me tornia kaza sin leche. Despues de la liberasion, elpadre de esta ijika Mika lo azieron el oido de la polisia sekreta para muestra kaza. Kvando mi ermana skapo a ambezar la septima klase kon onores i keria entrar en una eskuela de lengua ingles le refusaron, deke este ombre skrivio ke el padre mio antes de la gerra tenia una butika.

НЕ МИ ПРОДАДОХА МЛЯКО ЗАЩОТОСЪМ ЕВРЕИН

Беше пролетта на 1943 г. Законът за защита на нацията изискваше евреите да живеят в определен квартал и да могат даизлизат от къщи само за 2 часа.Къщата ни се намираше в този квартал на София. Затова майка ми ме пращаше до магазина на Кузо, близо до нашата къща да купувам мляко, защото децата нетрябваше да носят жълта звезда и нямаше да ме познаят, че съм евреин. В магазина имаше опашкаот хора чакащи за мляко. И аз чаках. Изведнъж чух глас: -„Не давайте на това момче, той е евреин” обърнах се, беше едно момиче, което живееше на първияетаж на нашата къща, казваше сеМика. Продавачът ми каза: „Вън,

махай се от тук!” Започнах да плача и се върнах вкъщи без мляко. След освобождението, бащата на това момиче Мика стана ухото на тайната милиция за нашата къща. Когато сестра ми завърши седми клас с отличиеи кандидатства за гимназия с английски език й отказаха, защото този човек писа, че бащами е имал магазин преди войната.

SOFIA 1949Vos kero kontar lo ke me akodrode los primeros anyos despues de la Segunda gerra mondiala. Yo era un ijiko de la edad de 11 anyos. Mi famiya avia tornado a Sofia del destierro en Provadia. No

avia produktos de komida en el merkado. Pan i otros produktos para komer i vestir merkavamos kon kupones.A una persona davan 300 gramos de pan i a las personas ke lavoravan echo pezgado medio kilo de pan por dia. En el pan metian arina de panocha de maiz. Una vez yo topi en la kaye un kupon por pan i dos semanas la famiya mia tenia masmuncho pan. De Chehoslovakia mandaron un ayudo de asukar para todos los krios de Bulgaria. La distribusion de la asukar la azieron an las eskuelas. A la klasa mia la profesora dio a kada elevo un kilo de asukar en pedasos. Me akodro ke yo i los otros elevos

mos komimos inmediatamente mas de 300 gramos. En este tiempo no pensava ke me vo engodrar. Una vez mi padre Avram merko del merkado de un kazalino manteka. La manteka en akel tiempo la stavan vendiendo en forma de bola. Kvando en kaza ampesimos komer de la manteka vimos ke dentro avia una kol chika kuvrida kon manteka. De este modo lo enganyaron a mi padre.

Ma para los djidios la sitiuasion no era tan mala. La organizasion de los djidios de Amerika Joint mos mandava ayuda:leche en polvo, chokolate, karne en konservas, vestidos, kalsados i mantas. Despues de la eskuela, los krios djidios

vijitavamos un komedor i ayi komiamos. La organizasion de los djidios estava dando produktos i vestidos para kada famiya. En la kaza de los djidios de Sofia Beit am, kada djueves aviaun arekojimiento kon programa. Un aktor muy grande, Leo Konforti,venia i me akodro una shaka suya: Dos vizinas djudias estan avlando:"Matilda, tomates kozas del Joint?""Ya tomi.""Me disheron ke tomates dos pares de kalsados, es verda?""No es verda, es mentira, tomi kuatro pares de kalsados."

Poko a poko, la vida se izo mas kolay. La mas grande parte

de los djidios de Bulgaria durante 1949-1950, azieron aliya a Israel. Mi padre kedo en Bulgaria. Dos ermanos i una ermana de mi padre partieron. Mas tadre i el otro ermano ke kedo en Bulgaria izo aliya. De este modo kedi sin primos ermanos en Bulgaria

СОФИЯ 1949Ще ви разкажа какво си

спомням от първите години след втората световна война. През 1949 бях момче на 11 години. Семейството ми се беше завърнало от изселването в Провадия. На пазара нямаше хранителни продукти. Хляб и други продукти за ядене и обличане се купуваха с купони.

На човек се даваше 300 грама хляб и на хората с тежка работапо половин кило дневно. В хлябасмесваха брашно от царевични кочани. Един път намерих купон за хляб и две седмици семейството ми имаше повече хляб. От Чехословакия ни изпратиха като помощ захар за всички деца на България. Раздаването на захарта стана в училищата. В моя клас учителката даде на всеки ученикпо кило захар на бучки. Спомнямси, че аз и другите ученици веднага изядохме повече от 300 грама. По това време не мислех,че ще напълнея.Един път баща ми Аврам купи отпазара от селянин масло. Тогавамаслото се продаваше във

формата на топка. Когато в къщизапочнахме да ядем от маслото, видяхме вътре малка зелка покрита с масло. Така измамиха баща ми.

Но за евреите положението не беше толкова лошо. Еврейската организация от Америка Joint нипращаше помощи: мляко на прах, шоколад, месни консерви, дрехи,обувки и одеяла. След училище еврейските деца посещавахме трапезария и там ядяхме. На всяко семейство еврейската организация раздаваше продукти и дрехи.

В еврейския дом в София „БейтАм” всеки четвъртък имаше събрания с програма. Идваше големият артист Лео Конфорти. Спомням си един негов анекдот:

Две комшийки еврейки си говорят: „Матилда получи ли неща от Joint?”“Да, получих”.„Казаха ми, че си взела два чифта обувки, истина ли е?”„Не е истина, лъжа е, взех четири чифта обувки”.

Лека полека, животът стана по-лесен. По-голяма част от българските евреи през 1949-1950 замина за Израел. Баща миостана в България. Двама неговибратя и една сестра заминаха. По-късно и другият брат, който остана в България замина. Така останах без братовчеди в България.

KOMO KONDENI AL “AGRESOR” ISRAEL DE LA GERRA DE 1967

Vos kero kontar lokve akontesiodurante la gerra de Israel de 6dias en 1967 en Sofia. Direktordel radio Sofia era Albert Koen. Durante todos los dias dela gerra el radio Sofia stava dando la verdad de la gerra. Elpueblo bulgaro tenia grande simpatia a Israel. Skapo la gerra, puede ser Moskva le travo las orejas del lider komunisto de Bulgaria Todor Jivkov i ampesaron una kampaniakontra el “agresor” Israel. Trokaron este direktor djidio de radio Sofia. Los lideres de la organizasion de los djidios de Bulgaria salieron kon una

deklarasion kontra los agresores tzionistos de Israel.Pero esto no stava bastante. Azieron un arekojimiento de la manseves de djidios en el "Beit am". Ayi darsaron kontra los tzionistos de Israel i propozaron una deklarasion kondenando Israel. Kvando demandaron ken sta de akuerdo kon esta deklarasion, solo 4-5 manos se alevantaron. La deklarasion no paso.Yo stavalavorando en una organizasion para proyektos de maquinas. Un dia me yamaron a una kamareta iayi el agente de la polisia dellavoro mi disho: Si no keres kete echemos fuera del echo i ke no tengas disgustos pensa lokvevas azer al arekojimiento muevo

de los mansevos djidios. Entendi de mis amigos djidios ke lo mesmo azieron i kon los otros mansevos. Al arrekojimiento segundo en el salon mos asentimos dos djidios, un agente de la polisia de seguridad.. Kvando demandaron ken sta de akordo kon la deklarasion kontra el “agresor” zionisto de Israel todos levantamos las manos.  Keme ekskuza Israel por esto.

Agora vos kero kontar komo elladino me ayudo de ekspresar miapoyo para  Israel despues de la gerra de 1967. Despues de lagerra todos los djidios en Bulgaria stuvimos muy alegres. Keria skrivir a mi prima ermanaDvora, en Israel. Savia ke avia

senzura i las letras las meldavan. Por esto yo skrivi asi: "Saludos Dvora i Uri, vos kero dizir ke sto muy alegre ketanti GRANDE HALTUNA vijito tioMITZRAIM i los amigos suyos. Espero ki kvando va aver menester de muevo tanti GRADE HALTUNA los va vijitar."

КАК ЗАКЛЕЙМИХ „АГРЕСОРА” ИЗРАЕЛОТ ВОЙНАТА ПРЕЗ 1967

Искам да ви разкажа какво се случи в София по време на шестдневната война на Израел 1967. Директор на радио София беше Алберт Коен. През всичкитедни на войната радио София съобщаваше истината за войната.Българският народ симпатизираше

на Израел. Войната свърши може би Москва издърпа ушите на комунистическия лидер Тодор Живков и започнаха кампания срещу „агресора” Израел. Смениха този директор евреин нарадиото. Лидерите на организацията на евреите излязоха с декларация срещу ционистическия агресор Израел. Но това не беше достатъчно. Организираха събиране на младежите евреи в Бейт-Ам-а. Там говориха срещу ционистите на Израел и предложиха декларация заклеймяваща Израел.Когато попитаха кой е съгласен с декларацията, се вдигнаха само 4-5 ръце. Декларацията не мина. Тогава работех в проектантска организация за

машини. Един ден ме повикаха в една стая и там агентът на милицията ми каза:- Ако не желаеш да те изхвърлим от работата и да нямаш неприятности помисли си какво ще направиш на новото събиране на младежите евреи.От мои приятели евреи разбрах, че същото са направили и с тях.На второто събиране в салона седяхме двама евреи, един агентот държавна сигурност. Когато попитаха кой е съгласен с декларацията срещу ционистическия „агресор” Израел, всички вдигнахме ръце. Да ми прости Израел за това.

Сега ще ви разкажа, как Ладино ми помогна да изразя подкрепата си за Израел след

войната 1967. Всички евреи в България бяхме много радостни. Исках да пиша на братовчедка миДвора в Израел. Знаех, че има цензура и че писмата се четяха.За това писах така: „Здравейте Двора и Ури, искам да ви кажа, че съм много радостен, че леля GRANDE HALTUNA (голям пердах) посети чичо MITZRAIM (Египет) инеговите приятели. Очаквам, когато има нужда отново леля GRANDE HALTUNA да ги посети”.

KANTONIKO Esto paso en el anyo 1975. La

ijika de mis amigos Mirtza a laedad de sinko anyos stava vizitando una kaza para kriaturas. Kvando las mujeres davan la komida a las

kriaturas, Mirtza dizia:- dami "kantoniko". Las mujeres demandavan "Lokve, lokve" - Mirtza respondia "kantoniko". Yamaron la profesora i ine lo mezmo - "kantoniko, kantoniko". Laprofesora yamo la madre de Mirtza i li disho: "La ija tuyasta hazina de nyervos, prime kela amostras a un metko neurologo.  Tu ijika sta imajinando palavras suyas. La madre se spanto muncho i se chapeteo entera. Demando- "puedes dizirme alguna palavra?La profesora disho "kantoniko". La madre ampeso a riir.Agora Mirtza es madre de tres kriaturas en Israel, i tiene muncho mazal kon las kriaturas.Les gustan kantonikos.

КРАЕШНИК (НА ХЛЯБ)

Това се случва през 1975. Момичето на мои приятели Мирца,на пет години посещава детска градина. Когато жените раздаватядене на децата, Мирца казва:-дай ми "kantoniko" (крайче). Жените питат:- Какво, какво, а Мирца отговаря "kantoniko". Извикват учителката и отново същото "kantoniko", "kantoniko". Учителката повиква майката на Мирца и й казва:- Дъщеря ви е нервно болна, трябва да я заведете на лекар невролог. Момичето ви си измисля свои думи. Майката се изплашва и цялата почервеняла пита:- Можете ли да ми кажете някоя дума?

Учителката казва: "kantoniko". Майката започва да се смее.

Сега Мирца е майка на три деца в Израел и е много щастлива с децата си. Харесват им крайчета на хляб (kantonikos).

D-r Sofi Danon

LA PAYLA

Al tiempo (kual tiempo? – antes60-70 anyos – komo pasaron?!) la vida era enteramente diferente. Toda kaji komida para el invierno se aprontava en kaza.No se merkava pronto nada komo oy dia. Avia fruta, zarzavates (verduras) baratos ien grande abundansia. Esto era konviniente para todos proves irikos. No importa el kansero delas nekocheras, ke no les deshavan ni fuersas ni soluk, ma ya les abastavan endjunto kon munchas ayudantes – (vizinas, amigas, serkanas), elplazer i la alegria de asigurar

todo menester a su famiya, preparado kon grande merak. Moravamos la majorita en un kuartier, en kazikas una al lado de otra, kon kurtijos i puertizikas de tavlas entre eyos (komshuluk) para komunikarsin salir a las kalejas.Si no eramos parientes, eramos serkanos o amigos. No avia sekretos, todo se savia, komo entre miembros de una famiya, ademas kuando se ampesava a aprontar las marmeladas, los trushis, los dulses, la tomada (sumo de frenkes) etc.. El ayudo ke se resivia de los vizinos- chikos i grandes no era solo “dar una mano”, ma todo menesterozo para esta tan pezgada i komplikada aksion –

grandes kaserolas, oyas para lavar los produktos, molino i la payla - la mas nesesaria, la mas spesiala para este lavoro. La payla era una unika i aprovechava todos bivientes en la kaleja entera. Por esto avia una obligasion – ya se savia la sira, ken kuando va emplear la payla.Me parese ke nunka asta el kavode mi vida no me vo olvidar de esta payla ke arebivi i oy todos los santimientos atados kon mi chikez.No me akodro ken era el verdadero patron i poseedor de la payla i no se ande en ke lugar la guadravan en el invierno, kuando “repozava”. Todos la kulaneavan, todos eran

komo dizia mi madre “haverikos-(ivr).” Lo ke me akodro muy bien, es ke en el kurtijo muestro, grande i largo, se aprontava la payla antes de empleyarla. La dita payla era una grande, muy grande tava (plato) (ansi me paresia) de kovre, ancha, mamuy onda. Eya arisevia mas de 10-15 kilos (si no me yero) de prumas pretas, molidas sin los kueshkos para la marmelada i lamizma kuantitad de tomatos molidos para aprontar tan nesesario “sumo de frenkes”.I mas interesante i ekstraordinario i atraktivo ke kedo gravado en mi memoria era la preparasion de la payla antes de emplearla. Kada anyo

antes de todo, asperavamos el kalaydji para ke la apronta. Elera un zingano, kon manos i kara pretas komo karvon – no konosian el shavon, ma penso kei la agua tambien. En el kurtijo ande azia este “murafet”, esta maravia, chiko,grande, vizino i leshano veniankomo se viene a un teatro para ver komo el kalaydji se arodeava komo siviron (ivr.) (trompo) akompanyado de la ekzaltasion de los « ekspektadores». Al kavo kon muncho argoyo i triumfo, delantre de muestros ojos yenosde respekto prezentava la paylabriyante komo espejo. Antes de aparejar lo « krudo » - lavar frutas debasho de agua

korriente, yelada, mundar, moler, la payla asperava aparada komo „reyna” en medio del kurtijo, para untarla kon lodo por afuera para ke no se keme. Kuando estava pronto lo „krudo”, se adjustava la asukar, vertiamos todo en la payla abashada de su “trono” i posada enriva de la lumbre ke de antes era asendida kon lenyaspesiala (maderos sekos ke se aprontavan del invierno) ke dava una lumbre kon grandes brazas. De aki adelantre ampesava el proseso mas importante – buir i apurar la marmelada. Esto azia solo la balabaya kon una paleta de tavla, kon grande atansion: todo el tiempo meneava la

paleta para ke no se apega fin kuando se via el fondo briyantede la payla. Las kriaturas ayudantes asperavan kon pasensia, largo tiempo alderedor de la payla su meresido premio de chupar la payla despues ke se yelo la marmelada para repartir en los burkanes (tarros). I komo de pintura inolvidable-solo kavesikas abokadas enriva de lapayla, ken kon kuchara o kucharika, ken kon dedos i manos, travar i arekojer esto ke la patrona (skarsa) se adjidio de deshar. Mas dulse i plaziente chupones no teniamos gostado – ma las kriaturas kedavan deskontentes, porke la payla devian presto lavarla

(una aguita) para la vizina ke ya estava asperando su sira de ampesar a buir lo “krudo” ke yaestava pronto. Los ayudantes akompanyavan la payla i la metian enriva de la lumbre, no importa los dedos i las manos enmeladas, los vestidos embatakados, kaji sin kolor, los vantales mojados i machukados i lo mas – los kaveyos tan apegados ke i peineno puede entrar. Ma la salvasion de esta “pezgada” situasion – era la pastera kon agua kayente en la kaldera profitando la lumbre dainda biva.

I los vestidos i las kriaturas lavadas i limpias kontentes i alegres, ma kon una

grande dulsor se sentian parte de la vida de la kaleja. Entravan a sus kazikas para nunka no olvidarse de su chikezoroza.

I oy despues de tantos anyos kuando veo chupar dedos enmelados, me akodro de la payla chupada ke no se ande podemos verla demuevo. Un dia demandando aki –aya, mi tia Mazal kon grande regreto i dolor me respondio “Ken save ande esta entafuyada”. Ma yo demi parte kon grande nostaljia kreo ke la payla se enkontra enalgun muzeo, aparada komo “reyna” komo en los rekordos demuestra chikez.

Д-р Софи Данон

ТАВАТА

Едно време (кое време?- преди 60-70 години, как отминаха!) животът беше съвсем различен. Почти всичката храна за зимата се приготвяше вкъщи. Не се купуваше готова храна както днес. Имаше в голямо изобилие евтини плодове и зеленчуци. Това беше изгодно за всички, бедни и богати. Независимо от умората за домакините, на коитоне им оставаха сили и дъх, но им стигаше удоволствието и радостта заедно с много помощнички, (съседки, приятелки, близки) да осигурят всичко необходимо за

семейството приготвено с много любов и мерак.Живеехме в по-голямата си част в един квартал, в къщички една до друга с дворчета и дървени вратички помежду им, за да общуваме, без да се налага да излизаме на улицата. Ако не бяхме роднини, бяхме близки илиприятели. Нямаше тайни помежду ни, всичко се знаеше, като от членове на едно семейство, особено когато започваше приготвянето на мармаладите, туршиите, сладката и салцата. Помощта, която предлагаха съседите - малки и възрастни не беше само „даване на рамо”, но и всичко необходимо за тези толкова сложни и тежки действия– големи тенджери, делви за

измиване на продуктите, мелницаи Тавата – най необходима и най-специална за тези действия.Тя беше една единствена и ползваше цялата улица. Затова съществуваше едно задължение, знаеше се реда, кой кога ще ползва Тавата. Струва ми се, ченикога до края на живота ми не ще забравя тази тава. Тя събужда и днес чувства свързанис детството. Не си спомням кой беше истинския господар и собственикна Тавата и не зная къде и на кое място се съхраняваше през зимата когато „почиваше” . Всички я използваха, всички бяха, както казваше майка ми „съдружници”. Това което помня добре е, че в нашия голям и

широк двор, се подготвяше Тавата преди нейната употреба.Тавата беше една голяма, много голяма (така ми се струваше) тава от мед, широка но не многодълбока. Тя поемаше повече от 10-15 килограма (ако не греша)черни сливи, смлени без костилките за мармалад и същотоколичество смлени домати за приготвяне на тъй необходимата салца. Най-интересното, необичайно и атрактивно, което се отпечата впаметта ми беше подготовката наТавата преди употребата й. Всяка година, преди всичко, чакахме калайджията, който да якалайдиса. Той беше циганин, с лице и ръце черни като въглен- не познали сапун, но също и

вода. В двора където се извършваше този „мурафет”, товачудо, идваха мало и голямо, съседи или по-далечни, като на театър, за да погледат как калайджията се върти като пумпал, придружен от екзалтацията на „зрителите”. Накрая с гордост и триумф, предочите ни изпълнени с уважение предоставяше Тавата, блестяща като огледало. Преди приготвянето на „суровината” -измиването на продуктите под течаща студена вода, обелване, смилане Тавата чакаше изправенакато „царица” в средата на двора, за да бъде намазана отвън с кал за да не изгори.Когато „суровината” беше готовадобавяше се захарта, изсипваше

се всичко в свалената от „трона” тава и се поставяше върху огъня, който още преди това беше запален със специалнидърва (пънове, сухи подбрани още през зимата)., които давахаголяма жарава. От тук насетне започваше най-важния процес – варене и сгъстяване на мармалада. Това се поемаше единствено от стопанката, коятос дървена лопатка, с голямо внимание през цялото време разбъркваше съдържанието за да не залепне, докато не се покажеше блестящото дъно на Тавата. Децата помощници чакахадълго време около Тавата своятазаслужена награда - да оближатТавата, след като поизстине малко и мармалада се разпредели

в съответните буркани. И каква незабравима картина – главички наведени над Тавата, кой с големи или малки лъжички, кой спръсти и ръце, облизвайки това,което стопанката (стисната) милостиво е оставила. Но по-сладки и с удоволствие близанияне бяха вкусвали. Но все пак децата бяха недоволни, защото Тавата трябваше бързо да бъде измита (с една водица) за съседката чакаща своя ред- започване варенето на продуктите , които бяха вече приготвени.Помощниците придружаваха Тавата, полагаха я върху огъня,независимо от лепкавите пръсти и ръце, нечисти дрехи почти безцвят, престилките мокри,

смачкани и най-вече косите залепнали така, че и гребен не може да ги среши. Спасението оттова тежко състезание беше коритото с топла вода от казана, използвайки още живата жар. И дрехите изпрани и децатаизмити, чисти и доволни и радостни, че се чувстваха част от живота на улицата. Прибирахме се в своите къщички не забравяйки своето щастливо детство. И днес след толкова години, когато виждам да се облизват лепкави пръсти си спомням за Тавата, която не зная къде могаотново да срещна. Един ден лелями Мазал болна и със съжаление,питайки за това онова ми подхвърли –„Кой знае къде е

забутана!”. Но аз от своя страна с голяма носталгия и нежност, вярвам, че ще я видя отново в някой музей- „Изправена като царица”, както в спомените от нашето детство.

LAS ALAS KORTADAS

El epizodio ke vos kero kontar afito en 1942, kvando yoavia terminado mis estudios delliseo (gimnazia) de ijas en mi sivdad natal – Pazardjik. Eran tiempos muy pezgados i terribles para los djidios. En la Bulgaria ya avian kopiado las leyes antisemitas de la Alemania – krueles, kon munchasrestriksiones kontra los

djidios. Yevavamos en los vestidos la estreya amarya, no mos permetian ni lavorar, ni kontinuar los estudios; permitido era salir de kaza solo dos oras al dia, ma no en kalejas sentrales, defendidos eran los sinemas, los konsiertos i las bibliotekas. Kvando mos selebraron komo kandidatos de bachiyer (abiturentos) el 24 de Mayo, kees fiesta grande i alegre de kultura i edukasion, el director de la eskuela ke era muy liberal, desidio i permitiopor primera vez de fiestar un baile kon elevos de la eskola de ijos. Otros anyos ya se azian bailes, ma solo en la sala de la eskuela, sin elevos,

solo elevas. Este anyo el eskojo la mas grande sala en elsentro de la sivdad I avizo ke el baile va ser endjuntos elevos i elevas. El director dela eskuela no era solo director, ma i profesor de filosofia i ansi ke me konosia bien. Yo era una buena eleva i en las oras suyas kedava kontento de mis repuestas. Antes del baile yo me prezenti delantre del director i le demandi si va ser posible de tomar parte i yo, porke komo djudia no tenia derecho de visitar este modo de aktos de seremonia. El sin duda me respondio ke primero yo so eleva de su eskola i la fiesta es para todos – sin eksepsion.

Me torni a kaza alegre i oroza sin pensar ke espunto otra problema – no tenia adekuado toalete. El vestido ketenia era el uniforme de la eskuela - prostela de saten preto, kon kueyo (iakaika) blanko i nada mas. Ropas muevasno podiamos merkar porke no solo mankavan, todo era kon kupones, ma a los djidios no les davan. Mi madre tenia una amiga kuzindera, ke kvando oyo por muestras difikultades se akodro ke avia kuzido antes munchos anyos a la okazion de la boda de su prima ermana un toalete de krepde chine. Aunke envejesido el fustan, el kombinezon era de seda buena i podria servir para un vestido

de kandidatos de bachiyer (abiturentos). Mi madre era godra i robusta, ma yo menuda igrasioza, podia tres vezes entrar en este maraviozo kombinezon. El vestido ke me kuzio no podia ser de ropa mas kara, ni mas ermozo. Kvando me lo vesti la kuzindera me metio una kordela mavi i un fyongo delantre, me arrodeo la sintura(talia) kon un sintoron (kolaniko) blanko, me meti las skarpinikas blankas i delantre del espejo no me konosi – me vidi otra, una prinsesa – no era mas la chikitika, la menodika ijika. Lo mas importante era ke debasho del fyongo lindo a penas se remarkava la estreya amariya.

I ansi emosionada, yena de sentimentos kayentes estava pronta no de andar al primero mio baile ma tenia el dezeo i las fuersas de bolar.Kon una amiga ke vino a tomarmeembiadas de los ojos kontentos,orgoyozos i alegres de mi madre, salimos de kaza kon el pie derecho (komo mos rekomendomi kara madre). Tanto yo estavano en si, tan embabukada, ke noechi tino komo estava vestida mi amiga. Kuantas vezes despuesme dava pena de akodrarme, ma en vano, okupada solo kon mi toalete no me atirava la atension nada otro. Pasimos porla kaleja sentral i entrimos enla sala grande ke ya estava yena – de la una parte las

ijas, de la otra – los ijos i enfrente en kuatro – sinko siasasentados los profesores, en medio – el director, vestido defiesta. Los ojos mos enkontraron kon una mirada karinyoza i esto me pujo la alegria i el buen umor. Me aserki al lado de unas kuantas amigas i enkontri en sus ojos tambien alegria i satisfaksion.Todo estava beseder asta ke no konsinti kon mi espalda unas miradas ke me perforavan i despues senti murmuros deskontentes de la parte de loselevos. Me abolti i vide ke unos – kuantos de eyos me estavan apuntando kon sus dedos– i oyi, komo en suenyo de leshos, leshos…”djudia, djudia,

no tiene el derecho!” Me espanti? No me akodro. Ma kon seguridad se ke el mundo enterome se arrodeo i me vidi sola asolada en medio de la sala i al deredor de mi de todas las partes manos espandidas amostarndo la estreya amariya ke a penas se remarkava debashodel famozo fyongo. No se kvantotiempo paso, ma kvando levanti la kavesa mis ojos vieron aparado en la puerta grande el komandante de la sivdad vestidokomo shef de polisia kon un manto (pelerina) debasho se estava viendo un sable asta lospiezes, ke sonava kvando kaminava. El izo 2-3 pasos duros i fuertes aserkandose al lado de mi I kon su mano larga

me ordeno pasar delantre de el,para salir de la sala.Oyi solo: “Marsh!” i me topi a la kaleja sentral, yena de djente aziendo su paseo de noche. Viendome kon el komandante detras de mi se retiraron, aziendo lugar, ma kon kavesas aboltadas para no mirar este kuadro desgrasiado: un poiko chikitiko, kaminando apenas kon pasos menudos i detras un pasharo rapaz kon alaz spandidas, pronto kada punto anfinkar sus unyas krueles en el puerpiziko povre del poyiko. No se kvanto tiempokaminimos ansina – yo delantre,el detras, ma kvando arivimos serka de muestra kaleja oyi su boz bruska: “A kaza i sin salir

afuera! Da grasias, ke no te esto embiando a la prizon!” Avri la puerta de muestra kaza,entri en el kurtijo onde estavan asentados mi padre i mimadre i sin dizir palavra presto asuvi la eskalera, entria mi kamareta i me espandi en la kama. Paresia a un pedaso debuz, me se travo la sangre i niuna lagrima en los ojos – tavla. Solo komo un rayo paso en mi kuerpo de la punta de lospiezes asta la kavesa: “Este fue el primero mio baile…”I agora despues de tantos anyoskvando pasan por las kalejas sentrales, kon los autos luksozos, los kandidatos de bachiyer (abiturentos) vestidoskomo verdaderos prinsipes i

prinsesas, gritos alegres, libres komo pasharos volando, yo yena de emosiones i rekuerdos, las lagrimas no kedan de kayer de mis ojos, de una parte de alegria, ke la manseves de oy no siente la desgrasia del pasado i de otra;de la tristesa i dolor por la pedrida mia manseves, por mis alas kortadas.

ПОДРЯЗАНИ КРИЛАЕпизодът, за който искам да

ви разкажа се случи през 1942, когато завърших девическата гимназия в родния ми град Пазарджик. Бяха много трудни и ужасни времена за евреите в България бяха прекопирали

антисемитските закони на Германия – жестоки, с много ограничения за евреите. На дрехите си носехме жълта значка, не ни позволяваха нито да работим, нито да продължим учението си, позволено беше излизане от дома само за два часа, но не по централните улици, забранени бяха кината, концертите и библиотеките.Когато празнувахме като абитуриенти на 24 май, който е голям и радостен празник на културата и образованието, директорът на училището, който беше много либерален, реши и позволи за първи път балът да се празнува с учениците от мъжката гимназия. Други години баловете се провеждаха само в

салона на училището, без ученици, само ученички.Тази година той избра най-големия салон в центъра на града и предупреди, че балът щебъде общ за ученици и ученички.Директорът на училището не бешесамо директор но и учител по философия и по този начин ме познаваше добре. Аз бях добра ученичка и в неговите часове оставаше доволен от отговорите ми. Преди бала, отидох при негои го попитах дали е възможно даучаствам и аз, защото като еврейка нямах право да посещавам такъв вид празненства. Той без съмнение ми отговори, че на първо място аз съм ученичка от неговото

училище и празненството е за всички – без изключение.Завърнах се вкъщи радостна и горда без да мисля, че ще изникне друг проблем – нямах подходящ тоалет. Дрехата, коятоимах беше униформата от училище– престилка от черен сатен с бяла якичка и нищо повече. Не можехме да купуваме нови платове, защото не само липсваха, но и всичко беше с купони, но на евреите не ни даваха.

Майка ми имаше една приятелкашивачка, която като чу за нашите затруднения си спомни, че преди много години бе шила по случай годежа на братовчедкай тоалет от китайски креп. Въпреки, че роклята беше

остаряла, комбинезонът беше от хубава коприна и можеше да послужи за дреха на абитуриент.Майка ми беше пълна и едра, а аз дребна и грациозна, можех давлезна три пъти в този чуден комбинезон. Дрехата, която ми ушиха не можеше да бъде нито отпо-скъп, нито от по хубав плат.Когато я облякох шивачката ми постави синя панделка с една фльонга отпред, обви ми талиятас бял колан, обух си бели обувки и не се познах пред огледалото – видях се друга, принцеса – не бях повече мъничкото, дребничкото момиче. Най - важното беше, че под хубавата фльонга едва се забелязваше жълтата значка.

И така развълнувана, изпълнена с топли чувства бях готова не да отида на първия ми бал, но имах желанието и силите да летя. С една приятелка, която дойде да ме вземе, изпратени отдоволните погледи на майка ми, горди и радостни, излязохме от къщи с десния крак напред (както ме посъветва майка ми).бях толкова не на себе си, толкова вглъбена, че не обърнахвнимание как беше облечена моята приятелка. Колко пъти след това правех усилие да си спомня, но напразно, съсредоточена само в моя тоалет, нищо друго не привличаше вниманието ми. Минахме по главната улица и влязохме в голямата зала, която

беше пълна - от едната страна момичета, от другата момчета и насреща на четири пет стола бяха седнали учителите, в средата директорът, облечен празнично.Очите ми срещнаха поглед на обич и това повиши радостта ми и доброто настроение. Приближихсе до няколко приятелки и срещнах в техните очи също такарадост и задоволство. Всичко беше добре, докато не почувствах с гърба си погледи, които ме пронизваха и след товачух недоволно мърморене от към страната на учениците. Обърнах се и видях, че няколко от тях ме сочеха с пръст и чух като в сън отдалеч, далеч ...- „еврейка, еврейка няма право”!

Уплаших ли се? Не си спомням. Но със сигурност знам, че целият свят ми се завъртя и се видях сам самичка в средата на залата и около мен от всички страни протегнати ръце сочещи жълтата значка, която едва се забелязваше под прекрасната фльонга. Не знам колко време мина, но когато повдигнах глава, очите ми видяха изправенна вратата главния комендант награда облечен като шеф на полицията с една пелерина, под която се виждаше сабя достигащадо краката, която звънтеше когато ходеше. Той направи 2-3 твърди решителни и силни крачки, приближавайки се до мени с дългата си ръка ми заповяда

да мина пред него, за да излязаот залата. Чух само: „Марш” и се намерих на главната улица пълна с хора правещи вечерната си разходка. Виждайки ме с управителя зад мен се отдръпнаха, давайки път,но с обърнати глави за да не гледат тази картина на унижение: едно малко пиленце, едва вървейки с малки стъпки и зад него една хищна птица с разперени криле, всеки миг готова да забие жестоките си нокти в телцето на бедното пиленце. Не знам колко време вървяхме така – аз отпред, той отзад, нокогато стигнахме близо до нашата улица чух остър глас „Вкъщи и без да излизаш навън!

Благодари, че не те изпращам в затвора!” Отворих вратата на къщата, влязох в двора, където бяха насядали баща ми и майка ми и без да пророня дума бързо изкачих стълбата, влязох в стаята ми и се опънах на леглото. Приличах на парче лед , пребледнях и нито сълза вочите – като дърво. Само като светкавица премина през тялото ми от края на краката ми до главата мисълта: „Това беше първия ми бал...”

И сега след толкова години, когато минават по главните улици с луксозни автомобили, абитуриентите облечени като истински принцове и принцеси, срадостни викове, свободни като летящи птици, аз се изпълвам с

вълнения и спомени, сълзите не спират да капят от очите ми от радост, че днешната младеж не чувства унижението от миналото и от друга страна на тъга и болка за изгубената ми младост,за моите подрязани криле.

Erensia 21.09. 2011- prezentasion del klub “Ladino”

Erensia 2011-Клуб „Ладино” се представя

Beti Davidova

REKUERDOS POR MI MAMA I MISTIAS

Nasi i engrandesi en la sivdad Kazanlik. Un arvolito de rozas kresia en la eskalera de la entrada a mi kaza. Sentia el aroma de las rozas del amaneserasta el anocheser, todo el tiempo. El arvole estava kuvierto de botones i flores dela primavera kaje asta el invierno. Al lado de las rozas kresia i un limon ke mezmo radiava olormuyermozo kvando enfloresia. Serka de la terasa avia un arvol de sirguelas (prumas), era grande i dava sombra buena i frutas savrozas.

En la kaye donde bivia estavan los muzeos de istoria iarkeolojia, la biblioteka, la kaza de kultura :”Senteya”,la galeria de pintura. Esta kaye la yamavan “Stargaloto” era lugar de paseo. Kada dia despues del lavoro i shabat i alhat la djente paseava, se enkontravan los enamorados. Entonses esta kaye me paresia muy ancha, larga... oy en dia la sivdad se troko muncho.

Yo deshi Kazanlik kvando me fui a ambezar a Sofia a la edadde 18 anyos. Kedi a bivir en Sofia, ma kada enverano iva a ver mis djenitores i pasava bastante tiempo en la sivdad, ademas mi ijo kresia en Kazanlik, djugando kon las

kriaturas de los vizinos en el kurtijo de mis padres. A mi mama le plazian muncho las flores, eya mantenia ermozo jardin. Las personas ke pasavanpor la kaleja se detenian a mirar las flores de mama, ma puede ser ke miravan a la ermoza mujer ke kuidava las flores. Mi mama era muy ermoza,kon piel blanka, ojos verdes i unos kaveyos korlados kovre, briyantes. Todo lo ke azia mi mama era ermozo, la kaza arreglada i muy limpia. Gizava las komidas mas savrozas, dulsuras, borekitas, pasteles. El dia viernes era muy fatigozopara mi mama, porke preparava komidas i para shabat: poyo,

kaldo de poyo, arroz de boda, agristada...

Mi papu i mi vava bivian al lado de mozos i mama kudiava muncho por eyos. Yo kon plazer iva andi mi vava Beya, porke me dava siempre frutas o algunos sentimos para merkarme boza i gayo dulse. A la famiya de mama pertenesian las dos ermanas de la vava Beya – tia Ester i tia Luna. Tenian vida muy paresida, i las dos se kazaron chikas i kedaron bivdasmansevas. Sus maridos murieron en la gerra Balkanika. Entonseskayeron viktimas 17 mansevos djudios de la sivdad.En el parke de la sivdad avia monumento a estos soldados, ma agora no esta.

Estas dos tias tenian una vida mizeravle i sin ayuda de mi vava Beya por siguro se muririan de ambre. Mi vava kadasemana les mandava una sesta kon produktos. Mozotras, las inyetas, mos peleavamos kuala ke yeve la sesta, porke mos regalavan kozas de komer: serezas, guindas, peras...El kurtijo de las tias mos paresiamuygrande, kon muncho arvoles de frutas. Eyas metian a sekarse las frutas en grandestavlas en el tejado de sus kazitas. Mis tias se arreglavantodo solas. Tenian buena vezindad kon los bulgaros i konlos turkos.Un dia, despues de una luvia komo mabul ampeso a korrer el

tejado de la kaza. Tomaron una eskalera i suvieron al tejado, (la kaza no era muy alta) para arreglar las tejas i enduna toparon una bolsika. La avrieron i ke vieron! - estavayena kon napoleones de oro. Se kedaron enkantadas, se espantaron en lugar de alegrarse. Lo primero ke les vino al tino fue yamar al vizino, ke les ayudava alguna vez. Le demandaron a Ahmed (eraturko), si la bolsika era suya,ke por siguro la guadro aya. Ahmed solo esperava esto- “Klaro ke es mia, grasias ke latopatesh”. Tomo la bolsika, konto los napoleones kalmado i djugando kon el oro les disho: “Todo esta djusto” – tomo

kuatro monedas, dos para kada una de mis tias. Las povres estavan tan alegres i kontentas, sin entender ke bovas salieron kon su onestidad.

En al anyo 1946 kvando mi ermana Luna i mi primo ermano Berto se fueron a estudiar en la universidad, mis tias les regalaron a kada uno un napoleon. Siempre kvando me akodro por mis tias tan proves i tan onestas me siento orgoyoza.

Бети Давидова

СПОМЕНИ ЗА МАЙКА МИ И МОИТЕЛЕЛИ

Родена съм и израснах в град Казанлък. На входа на къщата мирастеше розов храст. Чувствах аромата на розите през цялото време - от разсъмване чак до свечеряване. Храстът беше покрит с пъпки и цветове от пролет почти до зимата. До розите растеше един лимон, който също излъчваше много хубав аромат когато цъфтеше. В близост до терасата имаше сливово дърво, беше голямо и даваше добра сянка и вкусни плодове.

На улицата, на която живеех бяха музеите по история и археология, библиотеката, домътна културата „Искра”, художествената галерия. Тази улица я наричаха „Стъргалото” (защото по нея се износваха подметките на обувките), беше място за разходки. Всеки ден след работа и събота и неделя хората се разхождаха, влюбенитесе срещаха. Тогава тази улица ми изглеждаше много широка , дълга...днес градът се е променил много.

Аз напуснах Казанлък когато отидох да уча в София на възраст 18 години. Останах да живея в София, но всяко лято отивах да видя родителите си и прекарвах доста време в града,

освен това синът ми растеше в Казанлък играейки с децата на съседите в двора на баща ми. Намайка ми й харесваха много цветята, тя поддържаше красива градина. Хората, които минавахапо улицата се спираха да гледатцветята на мама, но може би гледаха красивата жена, която се грижеше за тях. Майка ми беше много красива, с бяла кожа, зелени очи и бакърено червени блестящи коси. Всичко, което правеше майка ми беше красиво, къщата подредена и много чиста. Готвеше най-вкусните ястия, сладкиши, банички, баница с месо.Петък беше много изморителен ден за майка ми, защото приготвяше ястия и за събота:

пиле, пилешки бульон, сватбен ориз, агристада (кисела брашнена каша). Дядо ми и бабами живееха до нас и майка ми сегрижеше много за тях. С радостотивах при баба ми Бея, защото винаги ми даваше плодове или малко стотинки за да си купя боза и захарно петле. Към семейството на майка ми принадлежаха двете сестри на баба Бея – Леля Естер и леля Луна. Имаха много тежък живот. И двете ги омъжиха малки и останаха вдовици млади. Мъжете им умряха през Балканската война . тогава паднаха жертви 17 младежи евреи от града. В градския парк имаше паметник натези войници, но сега го няма. Тези две лели имаха мизерен

живот и без помощта на баба ми Бея, сигурно щяха да умрат от глад. Баба ми всяка седмица им пращаше по една кошница с продукти. Ние, внучките се карахме коя да я занесе, защотони подаряваха неща за ядене: череши, вишни , круши...Дворът на лелите ни се струвашемного голям, с много плодни дръвчета. Те сушеха плодовете на големи дъски на покрива на къщичките си. Лелите ми си правеха всичко сами. Имаха добросъседски отношения с българите и турците. Един ден след дъжд като из ведро започнада тече покрива на къщата. Взеха стълба и се качиха на покрива (къщата не беше много висока), за да подредят

керемидите и изведнъж намериха една торбичка. Отвориха я и какво да видят!- беше пълна съсзлатни наполеони. Останаха смаяни, уплашиха се вместо да се радват. Първото нещо, което им дойде наум беше да извикат съседа, който им помагаше понякога. Попитаха Ахмед (беше турчин), дали торбичката е негова, която за сигурност е скрил там. Ахмед само това чакаше – „Разбира се, че е моя,благодаря ви, че я намерихте” –Взе торбичката, преброи наполеоните спокойно и като си играеше със златото им каза: „Всичко е точно” – взе четири монети, по две за всяка от лелите ми. Бедните бяха толковарадостни и доволни, без да

разберат какви будали излязоха със своята честност. През 1946 година, когато сестрами Луна и братовчед ми Берто отидоха да следват в университета, лелите ми ги дариха с по един наполеон. Винаги когато си спомням за лелите ми, толкова бедни и толкова честни се чувствам горда.

Erensia 21.09. 2011- la kantaderas del klub “Ladino”Erensia 2011- Певиците на Клуб„Ладино”

Bucha Franses

EL MAR (Морето)

El mar es mavi agorai el tiempo mide su paso,en su mavi marinoesto mirando el mar.

I en su espejo mavi,su kara reflejamis ansias de poeta.

Los kantares de las nimfasse oyen en la mar.Sus kantos demuestransus iluziones.

Las gotas de la luviakaen al mar,komo lagrimas del sielo.

En su kara de vidrio,se miden sus santimentosi sus orasiones.

Bucha Franses

SEFARAD

Kvando yo te vi, mi Sefarad kerida,yo senti kon mi korasonke tu eres mi tierra dulse.

Mi Sefarad, o tierra sonyada,o tierra dulse de mis suenyos.Mi Sefarad, tu lingva de kinientos anyoses lingva de Servantes.I a pesar de ke estastan leshos de mozotros,tu siempre estarasen muestros korasones,muestra tierra dulse.

Samuel Franses

EL KONTADO

Mi madre era de una famiya muy povre. Eya nasio en Ada Pazar, Turkia i ayi eran bastante rikos. Mi papu tenia sinko magazenes, ma en la gerra entreTurkia i Gresia de los anyos viente del sieklo pasado tuvieron ke fuir a Stambol i ampesar de muevo. Kvando vino Kemal Pasha (Atatiurk) el kito las kazas i magazenes de todos los ke se avian kedado en Stambol kon el sultan. En 1927 tuvieron ke fuir de muevo, estavez kon un vapor italiano en Bulgaria, ande bivian todos losparientes de mi madre.

Mi padre era de Dupnitza, ma despues de la kriza ekonomika de 1929 se vino a bushkar lavoro en Sofia. Era un ombre muy ermozo ke baylava muy bien i por esto les plazia a munchasmujeres.Mi madre i mi padre se konosieron en la maale djudia en Sofia, ande bivia mi mama. Un dia tenian ke enkontrarse enun kyushe para salir a kaminar i mi madre, ke era una mujer muy ermoza, lo asperava. En este momento se le aserko una mujer konosida ke le empeso a gritar: “Tu sos de una famiya muy prove ke no tiene paras para el kontado de Shalomo. Tu no puedes pagarle nada, i yo le

dare sien mil levas. Pishona, vate de aki.”Mi madre komprendia ke la mujertenia razon, ma no pensava irse. En este momento se les aserko mi padre ke ampeso a gritar a la otra mujer: “ A mi no me interesa tu kontado, grande o chikitiko. Vate de akii desha en paz a Liza.No vo permitir a ninguno ke konte misparas.”

La mujer se fue avergonsada, i un poko tiempo mas mis padresse kazaron. Komo para la djenteera nesesario dezir alguna kozasovre el kontado, mi padre disho ke avia resivido trenta mil levas, ma de verdad no resivio nada. Sinko anyos mas tadre mi padre i mi madre

merkaron apartamento en la kayePozitano, poko despues ke nasi yo. Lo pedrieron en la gerra por la ley antidjudia de akeyostiempos, ma lo resivieron despues de tornar de Novi Pazar, ande mos avian embiado los fashistas. Ayi se kedaron asta la muerte, rodeados por otros munchos djudios.

ЗЕСТРАТА

Майка ми произхожда от много бедно семейство. Тя е родена в Ада Пазар, Турция, там бяха доста богати. Дядо ми имаше петмагазина, но във войната между Турция и Гърция през двайсетте години на миналия век им се наложи да избягат в Истанбул и

да започнат отново. Когато дойде Кемал Паша (Ататюрк) той взе къщите и магазините на всички, които бяха останали в Истанбул със султана. През 1927трябваше да бягат отново, този път с италиански параход към България, където живееха всичкироднини на майка ми.

Баща ми беше от Дупница, но след икономическата криза през 1929 дойде да търси работа в София. Беше много красив мъж, който танцуваше много добре и затова се харесваше на много жени.Майка ми и баща ми се запознахав еврейската махала в София, където живееше майка ми. Един ден трябваше да се срещнат на един ъгъл, за да излязат на

разходка и майка ми, много красива жена го чакаше. В този момент към нея се приближи еднапозната жена и започна да крещи: „Ти си от бедно семейство, което няма пари за зестрата на Шаломо. Ти не можешда му платиш нищо, а аз ще му дам сто хиляди лева. Пикла, махай се оттук..”Майка ми разбираше, че жената има право, но не мислеше да си отиде. В този момент се приближи баща ми, който започнада вика на другата жена: „Не меинтересува зестрата ти, голяма или мъничка. Махай се оттук и остави намира Лиза. Няма да позволя на никого да ми брои парите.”

Жената си отиде засрамена и малко време след това родителите ми се ожениха. Тъй като за пред хората трябваше дасе каже нещо за зестрата, баща ми каза, че е получил тридесет хиляди лева, но действително небеше получил нищо. Пет години по-късно, малко след моето раждане, баща ми и майка ми купиха апартамент на улица Позитано. Загубиха го през войната поради антиеврейския закон от онова време, но си го получиха след завръщането от Нови Пазар, където ни бяха изпратили фашистите. Там те останаха до смъртта си, заобиколени от много други евреи.

19.05 2012- Enkontro del klub “Ladino” kon grupo de Ladino Komunita.

19.05 2012- Среща на клуб „Ладино” с група от Ladino Komunita.

D-r Luiza Kario

LA BODA DE MI ERMANA VIKTORIA

Antes munchos anyos, en 1933 miermana Viktoria tenia menos de diziocho anyos. En akel tiempo avia muncha romantika, kantikasde amor, filmos kon grande amor. Mi ermana se namoro kon un ijiko, Albert Peretz. I el teniа apenas de veinte anyos, dainda no estuvo soldado. Disheron ke se keren kazar i nokerian eskuchar dingun konsejo.Tan fuerte se namoraron, ke se les fuyo el meyoyo. Mama i papai todos los parientes si metieron in medio para avlar, ke dainda son chikos, ay tiempo, poeden asperar. Ma los

dos mansevos no kerian eskuchardinguno i si no les permetian si ivan matar. En akel tiempo afitava este modo de kozas. Kualo azer? Kalia avlar kon losparientes. Se arrekojeron los parientes de las dos partes. Los parientes de Albert kerian kontado i spander ashugar. No teniamos paras i mi madre se strecho muncho. Muestros parientes prometieron ke kada uno va ayudar kon koalo poede, este modo si tomo desizion de azer boda. Mi madre Rashel, era muy manseva, de trenta i kuatro anyos. Izo masapan, lo aresentoin una tavlika (bandejika) ermoza. Metio ruda kon varak i

yo kon mi ermano Isak lo yevimos ande los kosuegros.Ampesimos arrekojer ashugar. Kalia merkar ropas para kuzir chamashires (ropa interior) vestidos i todo loke prime. Kada uno de los muestros parientes trusho munchas kozas:chamashires de echar, chamashires para la novia i el novio...Ayudaron i para el kontado! Mama dio a kuzir andiuna kuzindera, vizina muestra, fistanes. Merkaron putines (kalsados), chapeyo, chanta, manto , todo komo se deve de lamoda de entonses. Izimos “spander ashugar” in muestra kaza. Biviamos en una kamareta i kuzinika. Arresentimos las kozas enriva de la kama, los

vestidos enkolgimos a la ventana i unas kuantas kozas metimos al perde kon alfinetas.Kombidimos las mujeres de las dos partes. Kuando vinieron, ladjente ampesaron a mirar i tokar las ropas i alavar las kozas ermozas.Se asentaron las mujeres. Mama,Viktoria i yo ampesimos a servir. Mama azia muy savrozas kezadikas, chukurikos i kada modo de dezayuno. Al kavo servimos kafe kon dulsura. A las mujeres les vino la gana dekantar kantikas de boda, batiendo pandero, ampesaron a baylar.La kantika de boda era muy enteresante:

Poko le dash la mi kusuegra,poko le dash a la vuestra ija,vuestra ija la kerida!Le dare siete vestidos.Uno ke se troka kada diasiete kamizas, siete shalvares...

Al kavo la kantika eskapo, kuando se disho:

Le dare gerdan di oro,ke se lo goze kon el novio!

Entonses no avia “Mikve”. Izimos banyo de novia en el banyo grande. Vinieron ine las mujeres de las dos partes. Mamayevo al banyo kozas para adulsar los parientes i las mujeres ke lavoran en el banyo.

La boda izimos en el kal sentral. No me akodro el nombredel haham. Me akodro ke estuvo vestido de blanko, kon sarma entero shilitriando (briando). Me akodro ke kanto muy ermozo. Los novios stuvieron muy ermozos. Ami me vestieron kon vestido roz i un chapeiko roz. Yo tenia 9 anyos.Esta boda del tiempo pasado me akodro kon amor i plazer.

СВАТБАТА НА МОЯТА СЕСТРАВИКТОРИЯ

Преди много години, през 1933-та сестра ми Виктория бешеедва на 18 години. В онова време имаше много романтика, любовни песни, филми с голяма любов. Сестра ми се влюби в

едно момче, Алберт Перец. И тойимаше едва 20 години, още не беше служил войник. Казаха, че искат да се оженят и не искаха да слушат никакви съвети. Толкова се влюбиха, че им хвръкна акъла. Мама, папа и всички роднини се намесиха да им говорят, че са още малки, имат време, може да почакат. Номладите не искаха да слушат никого, и ако не им разрешат щесе самоубият. В онова време са се случвали и такива работи. Какво да се прави! Трябваше да се разговаря с роднините. Събраха се роднините и от дветестрани. Роднините на Алберт искаха зестра и да се огледа чеиза. Нямахме пари и баща ми се притесни много. Нашите

роднини обещаха, че всеки ще помогне с каквото може. Така севзе решение за сватба. Майка ми Рашел, беше много млада, на 34 години. Направи масапан, нареди го на една красива табличка, сложи седефчеи варак и аз и моя брат Исак гозанесохме на сватовете.Започнахме да събираме чеиз. Трябваше да се купуват платове,за да се шие всякакво бельо и дрехи, всичко което беше нужно.Всеки от нашите роднини донесе много работи: спално бельо, бельо за булката и младоженеца...Помогнаха и за зестрата! Мама занесе при една наша съседка шивачка да ушие рокли. Купиха обувки, шапка,

чанта, манто, всичко което трябваше според модата тогава.Направихме „спандер ашугар” (простиране на чеиза) в нашата къща. Живеехме в една стая с кухничка. Наредихме работите върху леглото, роклите закаченина закачалки на прозореца, някои неща закачихме на пердетос карфици.Поканихме жените от двете страни. Когато гостите дойдоха,започнаха да оглеждат, да опипват дрехите и да хвалят хубавите неща. Седнаха жените итогава мама, Виктория и аз започнахме да черпим. Мама правеше вкусни кезадикас (сиренки), чукурос (навити баници) и всякакъв вид тестени неща. Накрая сервирахме кафе и

сладкиши. На жените им се прищяда пеят сватбени песни, акомпанирайки с дайре, започнаха да танцуват.Сватбената песен беше много интересна:

Малко даваш, моя сватя,малко даваш на вашата дъщеря,вашата любима дъщеря!Ще й дам 7 рокли, всеки ден да сменя по една7 комбинезони, 7 чифта бельо и т.н.

Накрая песента свършва така:

Ще й дам златен гердан,да му се радва годеника.

Тогава нямаше „микве”, направихме сватбенo къпане в

градската баня. Дойдоха пак жените от двете страни. Мама занесе и там неща да черпи роднините и жените, които работеха там. Сватбата беше в Централната синагога. Не помня името на Равина помня, че беше много красиво облечен, целият вбяло, окичен със сърма, целият блестеше. Помня, че пя много хубаво. Младоженците бяха многокрасиви. Мен ме облякоха в красива рокля в розово и розовашапчица, бях на 9 години. Тази сватба от миналото си спомням сголяма любов и уважение.

Profesor Shela Katalan

REKUERDOS DE MI CHIKEZ

Siempre kvando torno a mi chikez, la primera koza ke saleen mis rekuerdos es la kaza de mi nasimiento en la sivdad Kazanlik.La kaza de mi papa es de 4 etajes i era la mas alta i grande, konosida komo “La kaza de Katalano”. I asta oy esta ayi.Kvando vijito Kazanlik siempre siento diferentes sentimentos, siento alegria, ma i tristesa. Oy en la kaza moran 6 famiyas. Eyas me invitan a vijitar sus apartamentos, tienen buenos rekordos por mi papa i mi mama.

Yo refuzo, no entro, porke keromantener mis rekordos de mi mama, de mi papa, mis ermanos imis amigas.Mi famiya morava en el treser etaje. El kvatren no estava arreglado i lo uzavamos komo tavan (desvan). Kada etaje tiene dos muy grandes balkones.Me gustava estar en el balkon, ke esta en el kanton entre las dos kalejas, donde se veia el parke de la sivdad, entero ensembrado kon rozas i se yama ‘Rozarium”.Del balkon se veian atras de lakaza espandidas guertas de rozas, asta ke alkansa la vista.Muncho me plazia ir al kvatren etaje donde ambezava las

lesiones de kanto. Kvando me ekzaminava la profesora de muzika se tapava las orejas konlas manos i dezia ke en su vidano avia oido mas falso kantar. Muncho sufria i yorava, i de entonses dinguna persona no me sentio kantar.

En muestra maale todas las kazas eran de djidios, la yamavan “La chika Palestina”. En el kurtijo de la kaza avia munchos arvoles de frutas, ma lo mas importante era la grandevinyadera (asma), debasho de eya avia una maravyoza sombra, ayi mos arekojiamos las ijikas de la vezindad i djugavamos. Debasho de la vinyadera aziamosmeza komun. Komiamos endjuntos kon rizas i grande plazer.

Por un tiempo nos vino la idea de azermos artistas. Este dezeonos vino porke keriamos ser komo mi suvrina Luna Davidova. Eya era de la edad muestra, muyermoza i nasida artista. El padre de eya- mi ermano, era una persona fenomenal, konosia muy bien la literatura fransesa, aleman, deklamava de memoria Pushkin, Esenin, Shekspir, era perfekto artista i direktor del grupo teatral dela kaza de kultura, ke se yamava “La Senteya”. Luna eredoel talento de su papa ma i lo sobrepaso. Eya se izo una de las mas grandes artistas de Bulgaria, resivio munchos premios, mezmo el titolo “Artista emerita de Bulgaria”.

Luna i su ermana Bety eran las mas ermozas ijikas de Kazanlik.La foto de Beti estava en el grande kalendario del Banko Popular. I ansi dezeavamos ser artistas de la kaleja, kon publiko- muestras madres. Aprontar el teatro era un pasatiempo maraviyozo, kon munchos sentimentos. Mi mama kon „el assensior” (un sestiko atado kon una larga kuedra) nos mandava todo lo ke nos primia. Diskutiamos kvala ke sea la piesa – “La Senizienta” o “El lovo i la chapeo korlado” o “El lovo i los 7 kavretikos”. Pasando los dias mos paso el entusiazmo de ser artistas i elteatro no vio mundo.

Una grande alegria para mi era ir al banyo. No teniamos banyo en las kazas. Avia un banyo konosido komo “el banyo turko”. Ivamos kon faiton i esto era komo fiesta. En el banyo pasavamos kon oras. Avia espesiales mujeres ke mos lavavan. Saliendo del banyo lasmadres se kuvijavan kon savanas, se estiravan en unas kamas i una ora deskansavan. Siempre me maraviyava de kualo se kansavan , nada no azian. Notenia pasensia de salir del banyo i demuevo kon faiton tornar a kaza. Por donde pasavamos los konosidos mos dizian “felis banyo” , yo presto antes de mi mama respondia” “mersi, mersi”,

estava orgoyoza, ke dezia palavra en franses.

Rekordo las alegres noches delos feneres (linternas), nochesde enverano en el tiempo de loskarpuzes. Kitavamos todo el kontenido del karpuz, kedava solo la kashka i en eya aziamosfiguras i en el fondo metiamos una kandela asendida. Todas laskreatruras saliamos a la kaye ikaminavamos kon los feneres mirando kual es el mas ermozo. Kedavamos asta tadre en las kayes, las madres nos yamavan munchas vezes tornar a kaza, respondiamos – un momento mas. Kon mis amigas teniamos un sekreto.

Todas estavamos namoradas en un ermozo muchacho – Boby

Aronov. Siempre bien vestido i karreava una bisikleta. Kvando el pasava eskondidas lo miravamos, no teniamos kuraje de salir i avlar kon el, solo Heny avlava u se reia kon el. Nozotras nos enselavamos, ma nopodiamos azer nada. Eya mos dizia ke eran parientes. Mi grande amor era Veselin. Muestras madres se konosian. Elmezmo era muy ermozo, tenia bisikleta , estava terminando la eskuela sekundaria. Kada diame suvia en su bisikleta i me karreava. De dia en dia me namorava mas i mas i al kavo desidi de kazarme kon el. Deskuvri mis sentimientos a mi mama. Eya me entendio, me dishoke a eya le plaze Veselin, ma

para kazarme prime komo el terminar la eskuela sekondaria.Estava kontenta del konsejo de mi mama, no me di kuenta ke Veselin primia asperarme munchos anyos. En septembre el se fue a estudiar a Sofia i de entonses ni lo vidi, ni lo senti. De este modo “trajiko” termino mi primera amor.

Tenia no solo amores, tenia ipekados. En mi chikes ize dos pekados. El primero: -Un dia fui a la butika de manufaktura de mi papa a verlo. En un momento sin ke me vea papa, avri el kashon, tomi 5 levos ime los gvadri. Despues de un poko dishe ke me voy, sali i presto, presto kamini para kaza. En un tiempo oyi ke

alguno esta korriendo detras demi, me abolti i vidi la kara araviada de mi padre. Me salio de la boka – “gvai de mi no”- palavras ke dizia mi madre kvando se sekeliava. Ampesi a korrer kon toda la fuersa. Papame alkanso, me travo de la mano, yo yorando i titiriando asperava una buena haltuna. Mi papa nunka me aharvava i entonses no me aharvo, ma me aharvo kon palavras. Yorando yorepetia: - perdoname, perdonamei prometi nunka mas azer esto. Al kavo mi papa me disho: - “situ rovas segunda vez, vas apanyar una mala hazinura”. Le respondi ke savia ke esto es latikia. Me respondio ke de la tuberkolosis la persona se

puede sanar, ma de la hazinura“ladronizmo” no ay kura. Al kavo mi papa me perdono i prometio ke no vamos a dezir a mi mama, esto va kedar sekreto entre mozos. Kvando me tomo de la mano para ir a kaza, yo aboki la kavesa i le bezi la mano. Tenia un meoyudo i buen padre.

El segundo pekado: Me pelei kon mi buena amiga Luna, la ijade nuestra vizina Bucha. No me akodro por kualo era el pleito.Luna gritava i yo gritava i en un momento le pegi una palmada buena, ma no me abasto esto, letravi la bluza i la aranki. Se izo un pleito grande. La tanti Bucha kon la Luna yorando se suvieron ande mi mama. I

despues vino la sira mia, vino el mal para mi. Mi mama ampeso a darme en el kulo una buena haltuna i kvanto yo mas yorava i gritava: – “Ay mama me kede sin kulito” tanto mas me pegava. Bueno ke vino mi ermanokerido Gavril i me salvo.De entonses asta oy, en mi vidano kanto, no rovo i no arranko bluzas o fostanes.

СПОМЕНИ ОТ МОЕТО ДЕТСТВО

Винаги когато се завръщам към детството ми, първото нещо, което изкача в спомените ми е родната ми къща в град Казанлък.Къщата на баща ми е на 4 етажа и беше най-високата и най-

голямата, известна като „Къщатана Каталан”. И до днес тя е там.Когато посещавам Казанлък, винаги изпитвам различни чувства, на радост, но и на тъга. Сега в къщата живеят 6 семейства. Те ме канят да посетя апартаментите им, имат добри спомени за баща ми и майка ми. Отказвам, не влизам, защото искам да запазя спомените си за майка ми, баща ми, братята ми и приятелките ми. Семейството ми живееше на третия етаж. Четвъртият не бешеподреден и го използвахме като таван. Всеки етаж има по два много големи балкона. Харесвашеми да стоя на балкона, на ъгъла

на две улици, откъдето се виждаше градския парк, целият засаден с рози, наречен „Розариум”.От балкона се виждаха прострелисе догдето стига погледа, градини с рози Много обичах да отивам на четвъртия етаж, където учех уроците си по пеене. Когато ме изпитваха, учителката по музикаси запушваше ушите с ръце и казваше, че в живота си не е била чувала по-фалшиво пеене. Много страдах и плаках и оттогава никой не ме е чувал дапея.

В нашия квартал всички къщи бяха на евреи, наричаха го „Малката Палестина”. В двора накъщата имаше много плодни

дръвчета, но най важното беше голямата асма, под нея имаше прекрасна сянка, там се събираха съседските момичета даиграем. Под асмата правехме обща трапеза. Ядяхме заедно съссмях и с голямо удоволствие. Поедно време ни дойде идеята да се правим на артистки. Това желание ни обхвана, защото искахме да сме като племенницата ми Луна Давидова. Тя беше на нашата възраст, много красива и родена артистка. Баща й, мой брат бешефеноменален човек, познаваше много добре френската и немската литература, декламираше наизуст Пушкин, Есенин, Шекспир, беше съвършен артист и режисьор на

театралната трупа на Дома на културата, който се наричаше „Искра”. Луна наследи таланта на баща си, но дори го надмина.Тя стана една от най-големите артистки на България, получи много награди и също званието „Заслужил артист”. Луна и сестра й Бети бяха най-красивите момичета в Казанлък. Снимката на Бети беше поместенав календара на „Популярна банка”. И така мечтаехме да смеартистките на квартала с публика – нашите майки.Подготовката за театъра беше едно чудно занимание с много емоции. Майка ми с „асансьора” (една кошничка привързана към дълго въже) ни изпращаше всичконеобходимо. Спорехме коя да

бъде пиесата – „Пепеляшка” или „Вълкът и червената шапчица” или „Вълкът и седемте козлета”.Дните минаваха и ентусиазмът дасме артистки премина и театърътне видя свят.

Голяма радост за мен беше отиването на баня. В къщите си нямахме баня. Имаше една в града известна като „Турската баня”. Отивахме с файтон и товабеше като празник. В банята прекарвахме с часове. Имаше специални жени, които ни къпеха. Излизайки от банята майките се завиваха с чаршафи, опъваха се на едни легла и единчас почиваха. Винаги се учудвахот какво са се изморили, не правеха нищо. Нямах търпение даизляза от банята и с файтон да

се върна в къщи. От където и даминехме познатите ни казваха „честита баня”, и аз бързо преди майка ми им отговарях „мерси, мерси”, бях горда, че казвам дума на френски.

Спомням си веселите вечери нафенерите, летните вечери в сезона на дините. Изваждахме цялото съдържание на динята, като оставаше само кората и върху нея правехме фигури и на дъното поставяхме запалена свещ. Всички деца излизахме на улицата и вървяхме с фенерите гледайки кой е на красив. До късно оставахме по улиците, майките ни викаха много пъти дасе върнем в къщи, отговаряхме още един момент.

С приятелките ми имахме една тайна.Всички бяхме влюбени в красив младеж - Боби Аронов. Винаги добре облечен и караше един велосипед. Когато минаваше, скрити го гледахме, нямахме смелостта да излезем и да говорим с него, само Хени говореше или се смееше с него.. ние й завиждахме, но не можехме да направим нищо. Тя никазваше, че били роднини. Моята голяма любов беше Веселин. Майките ни се познаваха. Той също беше много красив, имаше велосипед, завършваше гимназия. Всеки денме качваше на велосипеда си и ме возеше. От ден на ден се влюбвах все повече и накрая

реших да се омъжа за него. Разкрих чувствата си на майка ми. Тя ме разбра, каза ми че й харесва Веселин, но за да се омъжа трябва като него да завърша гимназия. Бях доволна от съвета на майка ми, не си давах сметка, че Веселин трябваше да ме чака много години. През септември той замина да следва в София и от тогава нито го видях нито го чух. По този „трагичен” начин приключи моята първа любов.

Имах не само любови, имах и грехове. През детството ми извърших два греха. За първия: един ден отидох в магазина на баща ми, отворих чекмеджето, взех пет лева и ги скрих. След малко казах, че си тръгвам.

Излязох и бързо, бързо тръгнах към къщи. По едно време чух, ченякой тича след мен, обърнах сеи видях сърдитото лице на баща ми. От устата ми изкочи „Боже мой” - думи , които майка ми казваше когато се тревожеше.Започнах да тичам с всичка сила. Баща ми ме настигна, дръпна ме за ръката, аз плачейки и треперейки очаквах голям бой. Баща ми никога не ме биеше и тогава не ме наби, но ме наби с думи. Плачейки аз повтарях- прости ми, прости ми и обещах никога повече да не правя това. Накрая баща ми каза:- „ако откраднеш втори пътще се заразиш от лоша болест”. Отговорих му, че това е туберкулоза. Отговори ми, че

от туберкулоза човек може да оздравее, но за болестта „крадливост” няма лекарство. Накрая баща ми прости и ми обеща да не казваме на майка ми, това ще си остане наша тайна. Когато ме хвана за ръка,за да вървим към къщи, аз наведох глава и му целунах ръка. Имах умен и добър баща.Вторият грях: Скарах се с моятадобра приятелка Луна, дъщерята на нашата съседка Буча. Не си спомням за какво беше караницата. Луна викаше и аз виках и в един момент я зашлевих силно, но това не ми стигна, дръпнах й блузата и я скъсах. Получи се голяма караница. Леля Буча с плачещатаЛуна се качиха при майка ми. И

след това дойде моя ред, дойде лошото за мен. Майка ми започнада ме налага силно по дупето и когато заплаках и виках - „Олеле мамо останах без дупе” ме удряше отново. Добре, че дойде скъпият ми брат Гаврил да ме спаси.От тогава до днес никога не пея, не крада и не късам блузи и рокли.

13.02.2012 Shela Katalan prezenta el kuento.

Ass. Prof. David Koen

BENDISIONES I MALDISIONESSEFARADIS

Las bendisiones i maldisiones okupan un lugar importante en el folklore sefaradi despues delos refranes i dichas. En general las bendisiones ekspresan al de enfrente todo bueno, salud, vida larga etc.Las maldisiones, al kontrario- todo malo lokve ekziste en el mundo; dolores, hazinuras, males, muerte etc.I las unas i las otras son nasidas de la vida i de las relasiones humanas.Aki stan prezentadas unas de eyas.

СЕФАРАДСКИ БЛАГОСЛОВИИ И КЛЕТВИ

След пословиците благословиите и клетвите заемат важно място всефарадския фолклор. Общо взето благословиите изразяват към отсрещния пожелания за всичко добро, здраве, дълголетие и т.н.Клетвите, обратно – всичкото зло, което съществува на света;болки, болести, нещастия, смърти т.н.И едните и другите са породени от живота и човешките взаимоотношения.Тук представям някои от тях.

Bendisiones

Благословии

1 Asi el Dio kete de todo bueno!

Така Господ дати даде всичкодобро!

2 Bendicha ke sea la chiminea (el tavan/techo)!Deke el nombre de el Dio es santo i no se primemensionar vanamente, es trokado kon koza a ladireksion de ariva- chimenea/

Благословен дае комина /тавана/ ! (Тъй като Божието име е свято и не трябва да се споменава напразно, то езаменено с нещо сочещо нагоре- комин,таван)

techo3 Bendicha ke

sеа la tripa de la madre ke tal ijo pario!

Благословена да е майчинатаутроба родила такъв син!

4 Bendichas manos!

Благословени ръце!

5 A buenas oras!

На добър час!

6 De tu boka a la oreja del Dio.

От устата ти (да достигне) до Божието ухо.

7 De tura ke tesea! (para suksesion, mazal, sanedad etc.)

Да ти е за дълго! (за успех, сполука, здраве и т.н.)

8 De muerte no, Само смърт да

Patron del mundo.

не е, Господарю на света.

9 Del Dio ke lotopas!

Господ да ти го върне!

10

El Dio ke te guarde!

Господ да те пази!

11

El Dio ke te guadre de puta vieja i merkader muevo!

Господ да те пази от стара курва и нов търговец!

12

Ke estesh eskritos en los livros dela vida!

Да бъдете записани в книгите на живота!

13

Kaminos de leche i miel!(a buen kamino)

Пътища от мляко и мед (-на добър път)

1 Ke mal no te Зло да не те

4 kere! (viene de la ekspresion “Ken mal te kere en su kavesa ke se lo vee”)

стигне! (идва от израза –„Който зло ти желае, на главата му да падне”)

15

Kedavos en las buenas oras!

На добър час!

16

(Kedavos) Konsalud i vida!

(останете си) Със здраве и живот!

17

Mazaloza i venturoza!

(бъди) Щастлива и с късмет!

18

Pishado ke teveiga! (dezeopara ombre kese aze padre i el bebe ke

Напикан да те видя! (пожелание къммъж да стане баща и бебето

lo moja) да го намокри)19

Pujados i no amenguados! (ke tienes krios, ma no muerte)

Да се увеличавате, ане да намалявате! (т.е. да иматедеца, а не смърт)

20

Vida larga i kama kurta! (dezeo para vida larga i kurto guardarla kama antesla muerte)

Дълъг живот и късо легло! (пожелание за дълъг живот и кратко залежаване преди смъртта)

Maldisiones

Клетви

1 A la hamader! На кладата!

( ke te kemasal “kemadero”- [historiko] -deformado de „kemadero”)

(да изгориш- изопачено от „kemadero’- ист. – клада)

2 Aboresido delDio i de la djente!

Омразен бъди на Бога и на хората!

3 Al diablo ke se vaya!

Да върви по дяволите!

4 Amudision en el garon!

Да ти онемее гърлото!

5.

Amudision ke te kae i el Dio diera ke kemara esta chincha!

Да онемееш дано и Бог да даде да изгоритази дървеница!

6 A ginni genam! (deformado de

Иди в адския ад! (изопаченоот иврит

ivrit –“geinom” i geinam”- “infierno”)

„геином” и „геинам” – ад и адски)

7 Asi no ayeges(asperar)!

Така и да не дочакаш!

8 Damla ke le kaye!

Удар (парализа) да го постигне!

9 De kulo ke searastre!

По задник да се влачи!

10

El un ojo debuz, el otro de nieve i elsol ke salga i ke se le deriten!

Едното око (дастане) на лед,другото на сняг и слънцето да изгрее и да сестопят.

11

En еl garon ke te keda!

На гърлото да ти заседне!

12

Ke te kaen las muelas i ke te keda solo una paradolor de muela!

Да ти изпаднаткътниците и дати остане самоедин за зъбобол!

13

Kanyo kon lodo i piedramenuda!

(Да станеш на)Кал и тиня и на дребни камъни!

14

Ke te mueras,bulayaki!

Да умреш, дано!

15

Ken kon mi seafera, riko ke no se aga!

Който с мен сезахваща, богатда не стане!

16

Ken a mi me keme ojos ke no tenga!

Който с мен сезаяжда очи да няма!

17

Ken no me kere, ojos keno tenga!

Който не ме обича, очи да няма!

18

La fin de Kora ke le venga! (Kora envidio a Moses i a suermano Aron, por esto Dio lo kastigo isu famiya i todos se fueron debasho la tiera)

Краят на Кора да го постигне! (Кора завидел на Мойсей и набрат му Арон, за което Бог наказал него ипотомството муи те потънали в земята)

19

Muerete, te kerere!

Умри и ще те обичам!

20

Onde tiene los piezes, ke tenga la kavesa!

Където му са краката, там да му е главата!

21

Pedasos i mindrugas

Да станеш на парчета и

(migas)! трохи!22

Por las kalejas ke yoras, por misolombra ke te akodras!

По улиците да плачеш и за сянката ми да си спомняш!

23

Tikia (konsumo) i sien frios ketengas tu i tus krios!

Охтика и сто втрисвания да имате ти и децата ти!

19.05 2012- Heni i Beti en el enkontro del klub “Ladino” kon grupo de Ladino Komunita.

Nisim Koen EL NOMBRE

Yo me yamo Nisim Koen i yevo el nombre de mi papu ke se yamava mezmo Nisim Koen.En mi largo kamino en la vida enkontri djente por kvalos kerokontar. En tiempo de la gerra ilas leyes kontra los djudyos mos akolearon de Sofia, la sivdad kapital de Bulgaria. Mosembiaron a la sivdad Dupnitza. Ampesi a resivir kartas de djente ke no konosko. Las letras ke estuve asperando no me estavan viniendo. Ya entendi– alado morava Nisim Koen de Dupnitza i el ke traia las kartas se yerava a ken ke kartake de. Nisim Koen ke yevava el

nombre de su papu era ijo de buenpadre i madre. Antes anyos fui a medyia noche

al hotel a bushkar una prima ermana ke akeya noche vino de Israel. Demandi en la resepsionke me den el numero del telefon de Miryam Koen – este modo se yamava la prima ermana,me dieron el numero i tomi el telefon – “Alo – dishe yo kero avlar kon Miryam”. -Si, esto es mi mujer - una boz de ombre me respondio.

-Yosif tu sos ? – demandi de muevo en ebreo el nombre del marido.

-Taut (yero) - me respondieron i serraron el telefon.

A la demanyana estuvi de muevo en el hotel asentado en una siya. Vino un ombre mas mansevode mi. Entendi ke es de Israel.Me demando komo ke vayga a la montanya ke esta serka. I de palavra a palavra me demando komo me yamo. Le dishi el nombre. “tu sos el mamzer ke meesperto anoche?” me disho el i entendi ke es de Turkia, biven en Israel i ke se yama Nisim Koen i yeve el nombre del papu. Mos espartimos komo amigos viejos.En Sofia teniamos rav de Israelde nombre Bohor Kahlon. Un dia lo enkontri kon una alta persona kon piotas – komo estosde Habad. El rav mos arekonosioi disho “I el es Nisim Koen”. No echi atansion. Avlimos, i

shalom, shalom, mos despartimos. Era tiempo de hag Sukot. Tengo uzo para Simha Tora ir al kal i akavodar la Tora. En el kal me enkontro la persona alta con las piotas i me disho -“ Hag sameah”. Saves ke yo me yamo Nisim Koen komo ti i yevo el nombre de mi papu. Me fue muy interesante i plazienteesto.Antes poko tiempo, en la sivdadBurgas uvo atentat kontra turistos israelis. Meldi en Ladino Komunita (LK) un mesaje de Edmond Koen. El es de Paris i le tenemos muncho kavot i lokonosemos de sus eskrituras en LK i lesiones interesantes en ladino kada djuves en el radio fransez. En el mesaje el

eskrive ke el se topa serka de la sivdad Burgas en la mar Preta. Le eskrivi E-mail i arogi si tiene kamino para Sofia ke venga a kaza ke me va ser plazer a vermos – le eskrivi el numero del telefon. Al dia sono el telefon, avli kon Edmondo. Me disho: “Yo so Edmondo. Malgrado no mos vamos poder enkontrar. Estamos kansosi no vamos a pasar por Sofia. Saves? A mi me yaman Edmondo, ama mi nombre es Nisim Koen – yevo elnombre de mi papu. Kvando oyi esto avia kayer de la siya. – me izo grande empresion. Agora en Israel no meten nombres del papu o de la vava –meten nombres de arvoles, profetas, komo Oren, Nir,

Yuval, o los yaman Avishay – prezente regalo para mi padre.En el galut metemos nombres modernos, para ke no paresen a djudeos o estamos kon dos nombres- uno para el charshi i el otro para el kal. Me akodri un kuento del eskrivano israeliEfraim Kishon, ke un papu amargado ke la ija no metyo el nombre suyo al inyeto disho a su mujer, ke va ir a la iria (al munisipio) para trokar su nombre – va a tomar el nombre del inyeto.

ИМЕТО

Казвам се Нисим Коен и нося иметона дядо ми, който се казваше също Нисим Коен.

В дългия път на моя живот срещнах хора, за които искам дави разкажа.По време на войната и антиеврейските закони ни изгониха от София – столицата на България. Изпратиха ни в град Дупница. Започнах да получавам писма от непознати. Писмата, които очаквах не се получаваха. Разбрах – до мен живееше Нисим Коен от Дупница –син на добри родители. Носеше името на дядо си НисимПреди години посред нощ отидохв хотела да търся братовчедка, която трябваше да дойде от Израел. Помолих на рецепцията да ми дадат телефона на МириямКоен- така се казваше тя, дадоха ми го и се обадих

-Ало – казах - искам да говоряс Мириям

-Да, това е жена ми.--Йосиф, ти ли си? – попитах отново на иврит за името на съпруга й.

--Грешка – отговориха и затвориха телефона.

На сутринта отново бях в хотела, седнал на един стол. Дойде мъж по - млад от мен. Разбрах че е от Израел Попита ме как да стигне до близката планина. От дума на дума ме попита как се казвам. Казах името си.-- А, ти си копелето, което снощи ме събуди – каза той, Разбрах, че е от Турция, че живее в Израел и че се казва Нисим Коен и носи името на дядо

си. Разделих ме се като стари приятели.В София имахме равин на име Бохор Кахлон. Един ден го срещнах с един висок човек с пиоти – (дълги бакенбарди), като тези от сектата Хабад. Равинът ни запозна, като каза: - И той е Коен. Не обърнах внимание. Поговорихме, и шалом,шалом се разделихме. Беше по времето на празника Сукот – празника на шатрата. Имам навика на Симха тора – да отидав синагогата и да уважа Тората.В синагогата ме посрещна същия човек с пиотите, който ми каза::” Хаг самеах – весел празник, знаеш ли че и аз се казвам Нисим Коен като теб и нося името на дядо ми”. Беше ми

интересно и приятно да чуя това.Наскоро в Бургас имаше атентат срещу израелски туристи. Прочетох в Интернет в сайта на говорещите ладино писмо от Едмонд Коен – човек от Париж, когото много уважаваме и познаваме от неговите писания всайта както и неговите интересни беседи всеки четвъртък по френско радио. В писмото си Едмонд пишеше, че се намира близо до Бургас на Черно море. Написах му писмо ипомолих ако има път към София, да дойде у дома и че ще ми бъдеприятно да се видим Написах и номера на телефона си. Същия ден звънна телефонът. Говорих сЕдмонд. Каза ми: „ Аз съм

Едмонд. За съжаление няма да можем да се срещнем. Уморени сме и няма да минем през София.Знаеш ли? На мен ми викат Едмонд, но моето име е Нисим Коен– нося името на дядо ми Нисим”. Когато чух това щях да падна отстола, направи ми силно впечатлениеСега в Израел не слагат именатана дядо и баба. Слагат имена надървета, на пророци като Орен, Нир, Ювал или пък назовават Авишай – „подарък за татко”. В диаспората слагаме модерни имена, за да не приличат на еврейски или сме с две имена едното за пред обществеността, а другото за синагогата. Спомних си един разказ на израелския писател Ефраим

Кишон, в който главният герой, един дядо огорчен, че дъщеря муне дала неговото име на внучетоказал на жена си, че отива в общината, за да си смени името – щял да вземе името на внучето.

Nisim KoenLA KASHIKA

Delantre mis ojos esta la foto de la kaza de mi padre – un kurtijo strecho i largo – deuna vandе kazas bashas i viejasi en medio una fuente. En esta kaza antes de mas de 80 anyos nasi yo, nasieron mis krios, nasieron mi padre i sus mas grandes 3 ermanos. La kaza es fragvada en el anyo 1870.

Delantre estavan la kamareta i la kozina de mi padre onde biviamos al menos 4 personas. Mas ayi estava la puerta del antre i de la vande siedra la kamareta de mi papu Nisim, ke lo yamavamos kon amistad i kavod El sinyor i vava Amadu kela yamavamos Mana. En una kamareta grande i vazia de la vande siedra apegado en la pader avia un minder largo, de la otra vande avia una kama en kvala se echavan mis nonos. Adebasho de la kama avia una kashika chika de tavlas – por eya vos vo kontar mas tadre. Enmedio de la kamareta avia una soba, ke se kolaneyava el invierno kon lenya. En esta kamareta mos arekojiamos, fin

kvando stavan bivos mis nonos las 4 famiyas de ermanos de mi padre kon munchas kriaturas – aki bushkavamos el afikoman de Pesah, se kantava “El kavretiko”, aki asperavamos ke se bezen los arvoles in noche de Tubishvat (frutas), mos enchian las bolsikas kon frutas. De la vande derecha delantre era la kamareta de mi tiyo - Rafael i tiya Buka ke tenian 5 kriaturas i dos inyetos. No tenian kamas, la noche se echavan enbasho en de las tablas i asperavan el primer sol de la primavera parasalir a dormir en el kurtijo. Eskriviendo esto afilu ke lo vide kon mis ojos no me puedo kreer komo moravan en paz i

amor tanta djente en una kamareta chika. Al kavo apegados de la pader de la kamareta de mi tiyo Rafael aviados kabines, antes los yamavamos servisios kon entradadel kurtijo. Al kavo del kurtijo stava la kaza de mi tiyo Liyachi (Eliya) i mi tiya Mazal ke la yamavamos Bolisa por modo ke era la noera grande. Esta kaza fue fragvada en 1923-26 mezmo sin kabine. Mitiyo Liyachi tenia tres ijas i un ijo. Toda esto djente demanyana mos enkontravamos delantre de los kabines i la fuente del kurtijo.Mi madre kontava ke antes de mi nasimyento agua yevavan de la

fuente de la maale kon todos vizinos barabar.Esto sto eskriviendo para ver la provedad de un tiempo i dezir Baruh Ashem (gloria parael Nombre) ke agora bivo en el mezmo lugar ke era kurtijo de mis nonos in kaza kon todo kumplido – kon agua, kabine, kaentura para el invyerno, trespersonas en tres kamaretas. Me alegri de ver mis primos antes 30 anyos en Israel biviendo en palasios, sus krios i inyetas skapados de skolas i universidades. I mos akodrimos kon grande plazer por akeyos anyos de mizeria.Biviamos en miseria, ma kon muncha amor, kavod i ayuda de uno al otro ermanos, noeras,

primos. Una palavra mala no se sintia, pleytos no me akodro. Agora – antes tiempo demandi a un amigo: “Komo esta tu ermano,senti ke esta muy malado”- me repondyo: - “Yo no tengo ermano”. No pudieron spartir elmeras de su madre. Mis primos –ermana i ermano estan peleados – no pudieron spartir el merasdel padre i kvando dishi palavra azer la pas, komo ke toki lumbre en shabad. Estos primos ermanos ke se echavan enel kurtijo se pelearon, ken ke se okupa por su ermana ke era un poko kayadika. – Mi padre dezia: “Kvando el djidyo se enrikesa, la kaza se la aze strecha i la mujer feya”. Parese ke es verda.

El senyor era benadam meuyudo –de poko avlar komo se dize “baal hohma” (senyor de la savidura) i todos lo eskuchavankon kavod. Mi tio Liyachi lavorava sarakchi- azia de kuero un modo de sapatos para los kazalinos ke se atavan kon kuedras. La demanyana iva al midrash dizia su orasion i iva a lavorar. La mana Amadu era mujer godra i siempre malada – tenia un bulto en la kavesa i papo grande un bulto adelantre del garon. No la vidi salir de kaza, no konosia muncha djente.Bastante era ke viniera alguno a kaza i le demandava: “Ijo, komo te yamas?” i ampesava “Tu sos ijo de Avram, tu papu era

Rahamim i ya topava la mishpaha(famiya) entera.

Vinimos a la kestion de la kashika ke estava debasho de lakama. Ninguno no savia kvalo ayen eya – mos paresia algunas djoyas, paras i, ken save, kozas rikas. Solo mana podia tokarla. De tiempo a tiempo mana la travava, alimpiava el polvo i la metia en su lugar. Munchas vezes los ijos i mas tadre los inyetos kvando seryozo, kvando por reir, demandavamos kvalo ay en la kashika – respuesta no tuvimos.Muncho se avla por esta kashika– por riza o seriozo, la kashika, la kashika- komo vamosspartir las paras, las djoyas, kvalo se va merkar kon estas

paras. Paso tiempo, murio el senyor komo los santos en nochede shabat. I alhad en dia de Yom ashekel, avia este modo de dia ke se azian manifestasioneskon la bandera blanka i mavi. Kvando se fue de este mundo mana i pasaron siete dias de avel se arekojeron los ijos a avrir la kashika, los inyetos asperando afuera. Salieron los ermanos kon mokos enkolgados – en la kashika uvo un livriko sin importansa i paras ke no abastan i para kafe. La soprezafue grande. Esto es el fin de la konseja de la kashika.

Нисим КоенС А Н Д Ъ Ч Е Т О

Пред очите ми е картината на бащината ми къща – тесен и дълъг двор, от едната страна низки и стари сгради и по средата чешма. В тази къща преди повече от 80 години се родих, родиха се моите деца, родил се е баща ми и неговите трима по големи братя Тази къща е строена преди 1870 година. Отпред бе стаята и кухнята на баща ми, където живяхме най - малко 4 души. По нататък бяха вратата на антре като от лявата страна бе стаята на дядо ми Нисим, когото наричахме с обич и уважение ЕЛ СИНЬОР и баба

Амаду, която наричахме МАНА – майчице. Голяма празна стая. От лявата страна долепен до стената имаше дълъг миндер, от отсрещната страна имаше един креват, на който спяха моите баба и дядо. Под кревата имаше едно малко дървено сандъче, за което ще ви разкажа по- късно. По средата на стаята имаше кюмбе, в което през зимата горяха дърва. В тази стая се събирахме, до като бяха живи дядото и бабата, четирите семейства на братята на баща ми, всяко с много деца. Тук търсехме афикомана / скритото парче ритуален пасхален хляб/ на Песах, тук се пееше песента за козичката –традиционна песен на Пасха, тук

чакахме да се целуват дърветата в полунощ на празника Тубишват и ни пълнеха торбички с плодове.

От дясната страна на антрето бе стаята на чичо ми Рафаел и леля Бука, които имаха 5 деца и двама внука – те нямаха кревати – вечер си лягаха на пода и с нетърпение чакаха първото пролетно слънце за да излязат да спят на двора. Пишейки това, макар да съм го видял с очите си, не мога да повярвам как живееха в мир и обич толкова хора в тази малка стая. На края, залепена за стената на стаята на чичо ми Рафаел имаше две тоалетни с вход от към двора.В края на двора бе къщата на

чичо Лиячи – Елия и леля ми Мазал, която наричахме БОЛИСА –защото бе голямата снаха. Къщата е строена през 1923-26 година, също без тоалетна. Чичоми Лиячи имаше 3 дъщери, еднатабе женена и един син. Всички тези хора се срещахме сутрин пред тоалетната и дворната чешма. Майка ми ми е разправяла, че преди моето раждане вода се черпеше от улична чешма с всички заедно съседи.Това пиша за да видим беднотията на онова време и да казваме слава богу, и че сега живея на същото място където бедвора на дядо с всичко необходимо – вода, тоалетна, отопление през зимата, трима

души в три стаи. Зарадвах се давидя моите братовчеди преди 30 години в Израел, живеещи в палати, децата и внуците им завършили училища и университети - обрати в живота,и с голямо удоволствие си спомнихме за онези дни на бедност.Живеехме бедно но с много обич,уважение и помощ един към друг братя, снахи братовчеди. Една лоша дума не се чуваше, кавги не си спомням. А сега?... Предивреме попитах един приятел „каке брат ти, чух че е болен? Отговори ми : „ Аз нямам брат”.Не могли да разделят майчинотонаследство. Мои братовчеди, брат и сестра са скарани- не могли да разделят бащиното

наследство и когато понечих даги сдобря, като че запалих огънв събота.Братовчедите, които спяха на двора се скарали кой да се грижи за малката сестра, която бе малко недоразвита. Баща ми казваше: „.. Когато евреина забогатее къщата му отеснява и жената погрознява” – може би е вярно?Дядо бе умен човек – малко говореше, както се казва мъдрец, всички го слушаха с уважение. С чичо ми Лиячи работеше като сарач, изработваха от кожа нещо като сандали /опинци/ за селяните, които се връзваха с върви. Сутрин отиваше в Мидраша /молитвения дом/ казваше си

молитвата и отиваше на работа. Баба Амаду беше пълна и винаги болна жена – имаше бучка на главата, голяма гуша – подутинана гърлото. Не съм я виждал да излиза извън дома, не познавашемного хора. Достатъчно бе да дойде някой в къщи и тя го питаше как се казва и се започваше - ти си син на Аврам, дядо ти се казваше Рахамим и разнищваше цялата фамилия.

Дойдохме до въпроса за сандъчето, което стоеше под кревата на дядо и баба. Никой не знаеше какво има в него – предполагахме някои бижута, пари и кой знае - нещо ценно. Само баба имаше правото да ГО пипа. От време на време тя го

издърпваше изпод кревата, обърсваше го от прах и пак го побутваше на мястото му. Много пъти синовете, пък по- късно и внуците питахме, кога на сериозно, кога на майтап, каквоима в сандъчето- отговор нямаше. Много се приказваше за сандъчето, кога на сериозно кога на шега. В мисълта ни всебе сандъчето, как ще разделим парите, бижутата, какво ще се купи с тези пари. Мина време, почина дядо като светците в петък вечер. В неделя, денят напогребението бе Йом Ашекел - имаше такъв ден на времето - с манифестации със синьо бялото знаме и събрания. Сандъчето не се пипна. Когато почина баба и минаха седемте дни на траур се

събраха синовете да отворят сандъчето,Внуците чакахме отвън. Излязоха братята с увиснали носове – в сандъчето имаше еднанезначителна книжка и пари, които не стигаха и за едно кафе– изненадата бе голямаТова е края на приказката за сандъчето.

19.05 2012- Enkontro del klub “Ladino” kon grupo de Ladino Komunita. 19.05 2012- Среща на клуб „Ладино” с група от Ladino Komunita.

Profesor Heni Lorer

EL SUENYO DE MI TIO ROFAT

Un dia di viernes i erev yom a shishi, aparejandose para el mas importante dia de la semana– SHABAT, mi tio Rofat, ke lo yamavan in la sivdad muestra – Kazanlik,-Rofat –el tenekedji estava muy sekeleado komo van aazer kon su mujer, mi tia Estreya, el pranso de Shabat sin paras. No van a poder merkar nada i por sus sovrinos,ke los kerian tanto bien. En los dias de la semana, marido i mujer lavoravan muy pezgado in la butika, malgrado ke mi tio era siego, ama ya reushia azer diferentes kozas

para las kazas- pasteras, ornos, burus (chiminea) , sobas, embudos i todomuyermozo,maraviya de ver. Lavorava solo kon las manos, tokando el teneke, lo kortava djusto, ama tenia siempre las manos eridas,los dedos kon sangre, ama no sekeshava ni de la dolor ni de las yagas. Le pezgava muy muncho ke no tenian kriaturas suyas i toda la amor la pasavana sus sovrinos , las kriaturas de sus ermanos.Eran proves, ama ine topavan siempre unos kvantos groshes para darlos a mozos, los sovrinos, para merkarmos algunabavajadika para komer o para djugar.

Ansina, estava andando este viernes despues del mediodia a su kaza para aparejarsi andar al Kal i enkontrar Erev Shabat.En el Kal disho la tefila i arogo el muestro buen Dio ke liaga buenda, di ayudarli kon un poko di paras porke esta in grande strechura. Despues de latefila mi tio Rofat endjunto kon uno de sus sovrinos ke li amostrava el kamino, se fue a kaza. Ama todo el tiempo, estava pensando ke izomuybueno ke arogo Adonai, ama li vino un pensiero, ke es muy posible,la demanda suya de no poder yegar fin Dio, por modo ke no es solo el ke LO еsta arogando por kozas diferentes i en las

munchas demandas la suya se puede pedrer. Ansina kon estos pensieros in la kavesa, despues di komer, seecho a dormir i en el suenyo livino una idea, ke va ser mas siguro ke el suyo arrogo va kayer in el lugar djusto in lossielos, si eskrive a Adonai unaletra in la ke el li va deskuvrir los suyos dertes.I en su suenyo mi yamo i mi disho azerli el plazer i eskrivir esta letra komo el povreto no savia ni eskrivir nimeldar. I komo yo lo keria tanto bien oyi su dezeo i supito mi topi in su suenyo. Elentindio ke yo esto alado di el, mi rengrasio ke vini a ayudarli, me abraso i mi disho,

ke el buto de la mia vijita di noche es de eskrivir una letra a Adonai. Yo li dishe ke ya esto pronta de azer todo lo ke kere el. I ansina el ampeso a diktar mi:-Adonai Eloenu, tu ke sos Muestro Patron del mundo, ansina ke para Avram, Isak i Yakov te esto eskriviendo esta letra, por modo ke se esta aserkando Shabat, ama la situasion muestra kon mi mujer Estrea esta pezgada, por modo ke para aperejar la fiesta komomos ambezan los moestros savidos, kale asigurar komida kaente, hala, para bendezir el pan ke mos dates. Amuzi Lehem min haAretz, merkar karne kasher, poyo, verdura, frutas,

vestidos limpios para mi mujer i para mi, regalos para mis suvrinos i sovre todo para mi sovrino grande Haim, ke va fiestar Bar-Mitzva i Tu ya mi vas a entender. De este modo tengo primura di paras para no avergonsarmi. Es por esta razonAdonai Bendicho, ke ti arogo diayudarmi, no es para mi, es para los otros, ansina mos vas a azer una grande mitzva i mos ayudes. Yo esto siguro ke tu mivas a entender.Kvando eskrivi esto todo, mi tio Rofat mi arogo di darli la letra por modo ke el keria meter el dedo suyo enriva , para afirmarlo i mi disho di eskrivir – Rofat el tenekedji.

Se sintio muy kontente de la muestra demanda eskrita kon muncha sinserida. Mi tomo la manika i mi disho- Toda Raba, Hanika chikitika. Despues, paraestar siguro, ke la letra si vair al lugar djusto in el sielo,la tomo in las manos suyas, la echo para ariva al sielo, el ayre la arrodeo para aki, para aya, bolo, bolo i despues ampeso a kayer para abasho i induna se topo in los piezes diDavid a Meleh, ke estava kaminando in las guertas del suyo palasio. El vido un papeliko , lo tomo in sus manos, ama no entindio nada ke estava eskrito. Yamo los savidos suyos i uno de eyos meldo lo ke estava eskrito i lo

traslado a David a Meleh. El rey echo una sonriza i ordeno asus servantes de mandar presto el ayudo a Rofat el tenekedji.

In este momento mi tia Estreya echo un grito, meneo mitio Rofat para ke se spierte, el se sperto,, disho – Boker Tov i komo no tenia ojos no vido la kara alegre de su mujer. Eya li disho kon una bozdulse ke el sovrino suyo Solomon arivo di Israel, trushouna kasha di portokales i desho dolares para ayudarles. Mi tio Rofat kvando oyo esta novedad alevanto sus manos paraariva al sielo i disho: - “Dio resivio la mia letra”- i de losojos serrados, siegos, saltaron

lagrimas de alegria i de rekonosimiento.

Професор Хени Лорер

СЪНЯТ НА ЧИЧО МИ РОФАТ

Една петъчна вечер, подготвяйкисе за най-важния ден от седмицата – Събота, чичо ми Рофат, когото в нашия град Казанлък го наричаха Рофат- тенекеджията, беше много загрижен как ще направят с женаси, леля ми Естрея, съботната трапеза без пари. Няма да могатда купят нищо и за племенниците, които обичаше толкова много.През седмицата мъж и жена работеха много в магазина,

въпреки, че чичо ми беше сляп, успяваше да прави много неща задома - корита, фурни, кюнци, печки, фунии и всичко това много красиво, да се чудиш катого видиш. Работеше само с ръце,пипайки тенекето, изрязваше го точно, но винаги ръцете му бяхаизранени, пръстите в кръв, но не се оплакваше нито от болка нито от раните. Много им тежеше, че нямаха деца и цялатаси любов я прехвърляха на племенниците си, децата на братята му.Бяха бедни, но винаги успяваха да намерят малко стотинки, за да ни ги дадат на нас племенниците да си купим някоя дреболия за ядене или игра. Така вървеше в този петъчен

следобед за дома си за да се подготви да отиде в синагогата и да посрещне съботата. В синагогата каза молитвата и помоли Нашия добър Господ да мустори добрина, като му помогне с малко пари, защото е много притеснен. След молитвата чичо ми Рофат заедно с един от племенниците си, който му показваше пътя, си отиде в къщи. Но през цялото време мислеше, че беше много добре чее помолил Господ, но му дойде една мисъл- много възможно е молбата му Той да не получи, защото не само той ГО моли за различни неща и при многото молби, неговата може да се загуби.

Така с тези мисли в главата си,след вечеря си легна да спи и всъня му дойде една идея – би било по-сигурно молбата му да попадне на точното място в небесата, ако напише писмо до Господ, в което да опише своитекахъри. Не знаеше ни да пише, ни да чете. И тъй като аз го обичах толкова много, чух желанието му и веднага се намерих в съня му. Той разбра, че съм до него, благодари ми, че дойдох да му помогна , прегърна ме и ми каза, че целтана моето нощно посещение е да напиша писмо до Господ. Казах му, че съм готова да направя всичко, което желае. И така започна да ми диктува:

-Adonai Eloenu (Господи наш), Ти който си нашия господар на света, както си за Авраам, Исаки Яков, пиша ти това писмо защото приближава съботата, но нашето положение с жена ми Естрея е тежко, защото за да сеподготви празника, както ни учат нашите мъдреци, трябва да се осигури топло ядене, съботенхляб (Хала), за да се благослови хляба, който ни даваш (Amuzi Lehem min haAretz), да се купи кашерно месо, пиле, зеленчук, плодове, чисти дрехи . за жена ми и за мен, подаръци за племенниците ми и най-вече за големия ми племенник Хаим, който ще честваBar-Mitzva (13 години) и Ти ще ме разбереш. Затова имам нужда

от пари, за да не се срамувам. Затова Господи Благословени те моля да ми помогнеш, не е за мен, това е за другите, така щени направиш голяма Мицва (добрина) като ни помогнеш. Сигурен съм, че Ти ще ме разбереш.Когато написах всичко това, чичо ми Рофат ме помоли да му дам писмото, защото искаше да си постави пръста за подпис и ми каза да напиша - Рофат тенекеджията.Почувства се много доволен от нашата молба, написана много искрено. Взе ми ръчичката и ми каза - Toda Raba (ивр.благодарямного) малка Ханичка. След това, за да е сигурен, че писмото ще отиде на точното

място на небето, взе го в ръцете си, подхвърли го нагоре към небето, вятърът го завъртя насам натам, политна и след това започна да пада надолу и изведнъж се озова в краката на цар Давид, който се разхождаше в градините на палата си. Той видя една хартийка, взе я в ръце, но не разбра нищо от написаното. Повика учените си иедин от тях прочете написаното и го преведе на цар Давид. Царят се усмихна и нареди на слугите си да изпратят бързо помощ за Рофат тенекеджията...

В този момент леля ми Естрея извика, побутна чичо ми Рофат да се събуди. Той се събуди и каза – Бокер тов (ивр. Добро утро) и тъй като нямаше очи не

видя веселото лице на жена си. Тя му каза със сладък глас, че племенникът му Соломон е пристигнал от Израел, донесъл екашон с портокали и е оставил долари за да им помогне. Чичо ми Рофат, като чу тази новина издигна ръце към небето и каза:- „Господ е получил писмото”- ми и от затворените слепи очи потекоха сълзи от радост и признателност.

PALAVRAS DE SARA LUNA EN ONORDE VIKI TADJER

Konosia a Viki Tadjer komo mujer de un serkano mio, ma durante el enverano de 1993 en el kazal Ravda ampesi a konoserla kada dia.En este kazal fue organizado kurso para un grupo de personaske tenian ke lavorar kon djente de edad, para mijorar susalud. Ayi Viki demostro sus posibilidades de organizadora lo ke mos mostrava ke va ser una dirijente muy buena de un futuro klub. I todo esto se realizo en el mes noviembre del mezmo anyo.

Entonses empeso a funksionar elklub “Salud” i Viki lo dirijia kon muncho ardor i mozotros losmiembros del klub la segiamos. En los primeros mezes de la aktuasion del klub antes de todo eran los ekzersises de jimnastika, ma aparte de esto teniamos charlas i otras aktividades. Para mozotros van a kedar inolvidables las vakasiones de enverano, ke se organizavan de Viki en diferentes ermozos lugares de Bulgaria. Ayi avia charlas interesantes, ekskurziones, enkontros kon reprezentantes de las komunidades djudias de otras sivdades.

Muestra Viki keria bien los membros del klub, probava a ayudar a kada uno kon grande kapasidad, probava combinar lasaktividades del klub « Salud » kon el sentro de rehabilitasionde la komunidad djudia de Sofia. Viki dezia ke el lavoro kon los dirijentes i los ke lavoran en la biblioteka al nombre de “ Emil Shekerdjiiski “ es para eya un plazer grande - todos eyos konsu profesionalizmo enrikesen mas i mas la aktividad kulturala del klub “Salud”.

Kon su imajinasion i talento Viki organizava diferentes aktividades delantre las komunidades djudias en el paiz..

Savia eskrivir kon talento de poeta sin ser poeta. Mos divertia kon sus istorias alegres. Todas las kozas ke pasavan por sus manos eran echas kon grande profesinalizmo.Ma paresia ke esta aktividad nole abastava. El muestro klub “Salud” era el primer klub organizado en “Shalom”, en el kual al lado de las otras aktividades, por primera vez, grasias a Viki, empesaron a renaser las tradisiones djudias. Eya keria ke estas aktividades puedan salir fuera de Sofia, para ke aiga seguidores de muestro klub en otras sivdades del paiz. I mozotros kon Viki a la kavesa

emos voyajado a Plovdiv i Ruse.Emos yevado muestras ideas a las komunidades de ayi. El eksito se puede ver. Los klubes“Salud” kontinuan funksionando asta oy.

Munchas vezes Viki fue erida.Konosiamos su karakter muy sensible. Alguna vez kon lagrimas en los ojos kompartia su pena de ofensas injustas. Makomo una fuerte persona kon alto animo no kapitulava. Al kontrario, segia lavorando kon mas entusiazmo. Puede ser esto fue la kavza i mizmo algunos problemas de su salud, para ke eya tomara la desizion de deshar el lavoro en el klub “Salud”. Teniamos grandes planes para lo ke vamos azer

kvando estara libre en el mes de febrero del 2009 i komo vamos a pasar una parte del tiempo. Eya tenia muy buenas ideas, las kuales a menudo kompartia. Ma este suenyo no pudo realizarse. Los problemas de la salud adelantaron los planes... Por eya se puede eskrivir mas i mas, ma yo me paro aki diziendo:- Viky desho rekodros inolvidables no solo en nozotros, ma en la komunidad ebrea de “Shalom”. Yo mismo la rekodra siempre konmuncho, muncho amor.

Traduksion del bulgaro - Reni Lidji

ДУМИ НА САРА ЛУНА В ЧЕСТ НА ВИКИ ТАДЖЕР

Познавах Вики Таджер като съпруга на мой близък, но през лятото на 1993 г. в село Равда започнах да я опознавам ежедневно. В това село беше организиран курс за група, която трябваше да работи с възрастни хора за подобряване на здравето им. Там Вики проявиорганизаторските си способности, което ни подсказваше, че ще бъде много добър ръководител в бъдещия клуб. Всичко това се осъществи през ноември същата година.Тогава започна да функционира клуб „Здраве” и Вики го

ръководеше с много плам и ние членовете на клуба я следвахме.През първите месеци от дейността на клуба преди всичко бяха гимнастическите упражнения, но освен това имахме беседи и други дейности.За нас ще останат незабравими летните ваканции организирани от Вики в различни красиви места на България. Там се провеждаха интересни беседи, екскурзии, срещи с представители на еврейските общности от други градове. Нашата Вики обичаше много членовете на клуба, с голямо умение се опитваше да помогне на всеки, опитваше се да съчетае дейностите на клуб „Здраве” с центъра за

рехабилитация на еврейската общност в София. Вики казваше, че работата с ръководителите ис персонала на читалище „Емил Шекерджийски” е голямо удоволствие за нея – всички те със своя професионализъм обогатяват още повече културната дейност на клуб „Здраве”.

Със своето въображение и талант Вики организираше различни прояви пред еврейскитеобщности в страната.Можеше да пише с таланта на поетеса, без да е такава. Забавляваше ни с нейните веселиистории. Всичко до което се докосваше се изпипваше много професионално.

Но изглежда, че тази дейност неи стигаше. Нашият клуб „Здраве”беше първият клуб към организацията „Шалом”, в който покрай другите дейности за първи път, благодарение на Вики, започнаха да се възраждатеврейските традиции. Тя искаше тези прояви да излязат извън София, за да има последователи на нашия клуб в други градове на страната. И ние, начело с Вики пътувахме до Пловдив и Русе. Пренесохме нашите идеи там и успехът може да се види. Клубовете „Здраве” продължават да действат и до днес.

Много пъти Вики беше наранявана. Познавахме нейния много чувствителен характер.

Понякога със сълзи на очи споделяше мъката си от несправедливи обиди. Но като една силна личност с висок дух не се предаваше. Напротив, продължаваше да работи с повечеентусиазъм.Може би това беше причината, a също и някои здравословни проблеми, тя да вземе решение да спре работата в клуб „Здраве”. Имахме големи плановекакво ще правим , когато ще бъде свободна през месец февруари 2009 г. и как ще прекараме част от времето. Тя имаше много добри идеи, които често изпълняваше и споделяше.Но тази мечта не можа да се реализира.. здравните проблеми

изпревариха плановете, които останаха неизпълнени.

За нея може да се пише много,но аз спирам и тук казвам: - Вики остави незабравими споменине само у нас, но и в цялата еврейска общност на „Шалом”. Азсъщо ще си я спомням с много, много любов.

Stela Romano

LAS BOTAS DE INVIERNO

La vida kalma de los djidios demi sivdad Samokov despues de laLey de proteksion de la nasion se troko. La sivdad resivio unaparte de las famiyas djudias akoleadas de Sofia. Los mansevos de Sofia ke vinieron kon sus famiyas eran bien edukados i intelijentes. Eyios trokaron muestra vida provinsiala. Los radios eran tomados del govierno , era defendido de ver filmos en el uniko sinema i por esto mos arekojiamos en la chika butika de tio Stavri. El vendia boza. Todas estas restriksiones

azieron de mozos un grande grupo de amigos samakovlis i Sofiotas. Presto ampesimos a kambiar livros entre mozos. De esta manera konosi el poeta Edgar Alan Po kon sus poezias “Anna Bel Li” i el “Kuervo”, las novelas de Stefan Zweig i otros. Muncho meldavamos. Malgrado la gerra i la provedad(las butikas de muestros padreseran serradas) ampesaron a organizarse grupos de djovenes ke djugavan al diversos instrumentos , ma en el sentro de todo stavan los akordeonistos. Me akodro komo apegada en la pader de una kazaeskuchava la “Humoreska” de Dvorjak djugada de Leon Avramov

(el futuro profesor de medisina) en su violin.Kero despartir kon vozos kvalossentimientos ajitavan una kriatura de tredje anyios en los dias del sieti a dies del mes marso de 1943. Los djidios devian merkar pan para tres dias. Esto alarmo todas las famiyas djudias. Las estreyas amariyas, la ora polisiera, los padres sin lavoro, las umiasyones, los agravios i agora ekspulsion a Polonia!Yo, el krio de 13 anyos, por laprimera vez kon toda mi alma entendi ke so de un puevlo persegido solo por esto ke sus religion i tradisiones son diferentes. Mis djenitores

eskondian sus angustias. La noche kansada de todos tristes santimientos me dormi. Era un invierno muy, muy elado, kon muncha nieve, un invierno de lamontanya Rila. En la madrugada oimos ke alguno estuvo batiendoen la ventana. Todos saltimos de las kamas. Saviamos ke vamospartir por un kamino sin poder tornar.Muy grande era muestra emosion kvando oimos el nombre de mi padre “Lazare, Lazare”. Avrimosla ventana – era la boz de su amigo Chonkov:“Toma estas botas de invierno iestos kalsetines de lana, te van a primir por el kamino”.No se avia echado a dormir estanoche moestro amigo Chonkov,

para venir en la madrugada malgrado ke era defendido de ayudar a los djidios. Esto podia ser prizion para el. El amigo, el kristiano mos amostro sus sentimientos, despresiando el peligro .Esto fue ekspresion de toleransia i solidaridad de un bulgaro a una famiya djudia.

Стела Романо

ЗИМНИТЕ ОБУВКИ

Спокойният живот на евреите в моя град Самоков се промени след приемането на Закона за защита на нацията. Градът прие част от изгонените от София еврейски семейства.

Младежите софиянци дошли със семействата си бяха интелигентни и възпитани те промениха нашия провинциален живот. Държавата беше реквизирала радио апаратите ни,беше ни забранено да гледаме филми в единственото кино и затова се събирахме в малкото дюкянче на бай Ставри, който продаваше боза.Всички тези забрани направиха от нас голяма група приятели -самоковци и софиянци. Бързо започнахме да разменяме книги. По този начин се запознах с поета Едгар Алан По и със стихотворенията му „Анна Бел Ли” и „Гарванът”, романите на

Стефан Цвайг и други автори. Много четяхме. Въпреки войната,бедността (дюкяните на бащите ни бяха затворени) започнаха дасе организират младежки групи ,които свиреха на различни инструменти, но в центъра на всичко бяха акордеонистите.Спомням си как облегната на стената на една къща слушах „Хумореска „ от Дворжак, изпълнявана на цигулка от Леон Аврамов (бъдещия професор по медицина). Бих искала да споделя с вас какви чувства вълнуваха едно дете (тогава бях на 13 години) в дните от 7ми до 10ти март 1943 година. Дни в които евреите бяха задължени да закупят хляб за три дни. Това увеличи

безпокойството на всички еврейски семейства. Жълтите звезди, полицейският час, бащите ни без работа, униженията, обидите, а сега и изселването в Полша. Аз детето на 13 години за първипът с цялата си душа разбрах , че съм от един преследван народ, само затова, че религията и традициите ни са различни.Родителите ни скриваха от нас тревогите си. Вечерта уморени от всички тъжни преживявания заспахме. Беше една много, много студена зима с много сняг, една рилска зима. На разсъмване чухме , че някой чука на прозореца. Всички скочихме от леглата. Знаехме,

че ще тръгнем на път без завръщане. Развълнувахме се много, когато чухме името на баща ми „Лазар, Лазаре” . отворихме прозореца – беше гласът на приятеля му Чонков. „Вземи тези зимни обувки и тезивълнени чорапи, ще ти потрябват”. Не си беше легнал тази нощ нашият приятел Чонков,за да дойде на разсъмване, въпреки забраната да се помага на евреи. Това можеше да бъде затвор за него. Приятелят, християнинът ни показа своите чувства, пренебрегвайки опасността. Това беше израз на толерантности солидарност на един българин към едно еврейско семейство.

Beka Zaharieva

LA TOPADURA

Yo vos vo kontar un pasaje de mi vida.Mi mama nasio en la sivdad Nish en Serbia. I mi papa tambien nasio en Serbia en la sivdad Pirot. Yo no se si eyos se kazaron en Bulgaria o vinieron kazados, ma esto no esimportante.Munchos djudios de Serbia, ke venian a bivir en Bulgaria se aresentaron en la sivdad Ferdinand-agora se yama Montana. Mi mama Oro tenia dos ermanos Yako i Mair. Mozotros

eramos kvatro kriaturas: - dos ijos i dos ijas. Biviamos en lasivdad Filibe (Plovdiv). Por lafamiya de mi papa no savia nada.Mi tio Jako bivia en la sivdad Belgrado en Serbia.De vez en vez el mos vijitava. El era persona muy onorada entre los djudios, ke vinieron de Serbia i se asentaron a bivir en la sivdad Ferdinand.En una vijita de mi tio, una mujer vino a verlo. Yo entonsesestava kon el. La mujer le demando :-Kuala es esta ijika?Le respondio: - De mi ermana Oro.La mujer disho:- Ëntera a la Venucha!

Yo demandi a mi tio:- Kuala es esta Venucha ? El respondio: Ija de uno de los ermanos de tu padre, prima ermana tuya..La mujer me dio el adreso de mitio. En un alhad kon la amiga mia Elza fuemos al adreso ke tenia. No kere dicho komo de topadura kaente era. Mi tio Avram i tia Sofi tienen sinko krios:Josef- el padre de Lora Koen i Lili Djinovska, ke vienen en el klub “Salud”. Los otros krios son:Venucha, Zarko,Belina i Jako.En la kaza, ande bivian , en elkurtijo avia un pavion. Entonses era enverano i mozos mos asentimos ayi.

Por un tiempo mi prima ermana entro en la kaza para tomar alguna koza para adulsarmos. Ayi estava uno de sus ermanos. El me vido por la ventana i lademando:- Kualo esta bushkando Beka aki?-La konoses?Mi ermano Buko, de vez en vezvenia a bivir en Sofia. El tenia grande plazer ir a la montanya Vitosha. Kuando iva keria permision de mi direktorade la casa de los guerfanos para ir kon el. Una vez ayi enkontrimos una kompania, ke mos kombidaron koneyos. Ayi stuvo mi primo ermanoJako, kon el ke no mos konosiamos. Komo de bezos i abrasos era la topadura!

Ensina avia konosido a un primomas. .

Kuando aserko el tiempo de salir de la kaza de los guerfanos, los demandi si puedoir a bivir kon eyos. Mos tratimos kvalo me van a dar i lo ke yo vo pagar. Fui a bivirayiandi me arisivieron komo ija suya.Un dia mos peleimos muy negro kon Jako i por esto kalia salirde su kaza Ma kon mis primos kontinuamos los mesmos kontaktos . En la vida afitan kada modo de kozas, no!?

Бека Захариева

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

Ще ви разкажа една случка от живота ми.Майка ми е родена в град Ниш, Сърбия. Баща ми също е роден в Сърбия в град Пирот. Не знам дали са се оженили в България или са дошли женени. Но това нее важно.Много евреи от Сърбия, които идваха да живеят в България се установяваха в град Фердинанд, който сега се нарича Монтана. Майка ми Оро имаше двама братя-Яко и Маир. Ние бяхме четири деца: - две момчета и две момичета. Живеехме в град Филибе (Пловдив). За

семейството на баща ми не знаехнищо. Чичо ми Жако живееше в Белград, Сърбия. От време навреме ни посещаваше. Той бешемного почитан човек между евреите, които дойдоха от Сърбия и се установиха да живеят в град Фердинанд. При едно посещение на чичо ми, дойде да го види една жена. Тогава бях с него. Жената го попита:- Кое е това момиче?Той отговори:- На сестра ми Оро.Жената каза:- Цялата прилича наВенуча!Попитах чичо ми: - Коя е тази Венуча?

Той отговори:- дъщеря на един от братята на баща ти, твоя братовчедка.Жената ми даде адреса на чичо ми. Една неделя с приятелката ми Елза отидохме до адреса, който имахме. Не ще и дума каква топла среща беше. Чичо миАврам и леля ми Софи имаха пет деца: Жозеф – бащата на Лора Коен и Лили Джиновска, които посещават клуб „Здраве”. Другите деца са: Венуча, Зарко,Белина и Жако.В къщата където живееха, на двора имаше беседка. Тогава беше лято и седнахме там. По едно време братовчедка ми влезев къщата да вземе нещо сладко за почерпка. Там беше един от братята й. Той ме видя през

прозореца и я попита: - Какво търси тук Бека?- Познаваш ли я? Брат ми Буко, понякога идваше да живее в София. Доставяше му удоволствие да ходи на Витоша. Когато отиваше, искаше разрешение от директорката ми на дома за сираци да отида с него. Един път там срещнахме една компания, която ни покани с тях. Там беше братовчед ми Жако, с когото не се познавахме. Какви целувки и прегръдки бяха на неочакваната среща! Така се запознах с още един братовчед.

Когато наближи времето да напусна дома за сираци ги попитах дали мога да живея с тях? Договорихме се какво ще ми

предоставят и какво ще плащам. Отидох да живея там и ме посрещнаха като своя дъщеря.Един ден със Жако се скарахме много лошо и поради това трябваше да си изляза от къщатаму. Но с братовчедите ми продължаваме да контактуваме посъщия начин.В живота се случват всякакви неща, нали!?

Viktoria Atanasova

UNA EKSKURZION DEL KLUB“LADINO”

La demanyana del 17 de oktobre 2008: frio, luvia, niebla. En la entrada del Beitaam se arekojen bien abrigadas mujeresi ombres. Son del klub “Ladino”. El dilema “ir o no ir” a la ekskurzion kedo atrаs.Si, estamos aki prontos para elviaje.En el otobus la senyora Danon nos saluda kon bienvenidos, i en su estilo umoristiko dize: “Aki estamos las mas ermozas, porke la luvia aze danyo solo alas feyas; los mas inteligenteslos ke saven ke en kaza no

pasaran mijor; los mas bravos alos ke el frio no los espanta. Partimos. El kamino es largo, ma no lo sentimos. Leon Benatovnos konta la historia del Monasterio de Troyan. Kontinuamos kon consejas, poezias, anegdotas, kantikas endzudezmo, en ebreo, en bulgaro.A lo largo del kamino vemos lasmontanyas en vedre oskuro, amariyo, dorado. Arvoles kon ojas limpias, briantes, lavadaspor la luvia…Entre eyos aparesen los tejadosde losas grises del Monasterio.Arivimos. Entramos primero en la klisa. Kedamos maraviyados de la antiguedad de los ikonos del altar tayado por los maestros de Troyan. Una vez mas

nos admiramos de la vida i actividad del Apostol de la libertad Vasil Levski escuchando a la gia en la kamareta donde el avia bivido.La ekspozision de Oreshak nos enkanto kon los soles tayados de madera, platosde kobre, seramika tipika, tapises…No nos importava la luvia, respiravamos kon plazer el aire puro i fresko. Grasias a muestro prezidente del klub tuvimos una buena organizasión.Josef se avia okupado de todo: otobus kaente, enfermera; nos izo una sorpreza de chukurikos savrozos i no pedrimos tiempo en buscar donde komer. Prestavaatencion a todos, mantenia el buen umor. Tornamos kontentos,

animados, mijores amigos ke antes.Pedrieron los ke no vinieron!

Викториа Атанасова

ЕДНА ЕКСКУРЗИЯ НА КЛУБ „ЛАДИНО”Утрото на 17 октомври 2008. студ, дъжд, мъгла. На входа на Бейтама са се събрали топло облечени жени , мъже. Те са от клуб „Ладино”. Въпросът „да отидем или да не отидем” на екскурзия остана зад нас. Да, тук сме готови за пътешествие. В автобуса сеньора Софи Данон ни поздравява с добре дошли и всвоя хумористичен стил каза: „Тук сме най-хубавите, защото дъждът вреди само на грозните; тук сме най-умните, които знаят, че вкъщи няма да прекарат по-добре и най-смелите, които студът не плаши.”

Тръгваме. Пътят е дълъг, но не го усещаме. Леон Бенатов ни разказва историята на Троянскияманастир. Продължаваме с приказки, стихотворения, анекдоти, песни на ладино, иврит, български...По пътя край нас виждаме планината в тъмно зелено, жълто, златисто. Дървета с чисти, блестящи листа, окъпани от дъжда. Между тях се провиждат манастирските покривиот сиви плочи.Пристигаме. Първо влизаме в църквата. Оставаме очаровани отстаринните икони, от резбата наолтара дело на троянските майстори. За кой ли път се възхищаваме от дейността и живота на Апостола на свободата

В. Левски изслушвайки екскурзоводката в стаята, в която е живял.Изложбата в Орешака ни омая с дърворезбата на слънца, медни съдове, местна керамика, килими. Дъждът не ни пречеше, вдишвахме с удоволствие, чистия, прохладен въздух. Благодарение на нашия председател на клуба имахме прекрасна организация, Жозеф себеше погрижил за всичко: отоплен автобус, медицинска сестра и една изненада от вкусни банички (чукур). Така негубихме време да търсим къде даобядваме. Внимателен към всичкиподдържаше доброто настроение.

Върнахме се доволни, въодушевени и по-добри приятелиот преди. Загубиха тези, които не дойдоха!

INDICEСЪДЪРЖАНИЕ

Pajina Стр.

Prezentasion-2006 Viktoria AtanasovaПредговор - 2006 Викториа АтанасоваPrezentasion -2013 ViktoriaAtanasovaПредговор -2013 Викториа АтанасоваLa segunda direktiva no vino Gracia Albuhaire (G.A)Втората директива не пристигна Грация Албухайре (Г.А.)

Tragedia en el kampo de konsentrasion “Kailaka” (G.A)Трагедията в концентрационния лагер „Кайлъка” (Г.А.)Suenyo (G.A)(Сън) (Г.А.)Konsejo de madre(G.A)(Майчин съвет) (Г.А.)El livro “Tanah”- Maty Albuhaire Книгата „Танах” -Мати Албухайре Ambezar en tiempos pezgados- Roza AnjelДа учиш в тежки времена- Роза АнжелEn el tiempo de la gerra - Stela AstrukovaПо време на войната - СтелаАструкова

Aki nasi, aki me vo a morir- Viktoria AtanasovaТук се родих, тук ще умра -Виктория АтанасоваTodos endjuntos- Leon Benatov (L.B)Всички заедно - Леон Бенатов (Л.Б.)Komo salvi a mi ermana (L.B)Как спасих сестра ми (Л.Б.)No mi vendieron leche deke era djidio (L.B)Не ми продадоха мляко защото съм евреин (Л.Б.)Sofia 1949 (L.B)София 1949 (Л.Б)

Komo kondeni al “agresor” Israel de la gerra de 1967 (L.B.)

Как заклеймих „агресора” Израел от войната през 1967(Л.Б)Kantoniko (L.B)Краешник (на хляб) (Л.Б.)La payla Sofi DanonТавата Софи ДанонLas alas kortadas - Sofi DanonПодрязани крила - Софи ДанонRekuerdos por mi mama i mistias- Beti DavidovaСпомени за майка ми и моителели - Бети ДавидоваEl mar (Морето)- Bucha FransesSefarad - BuchaFransesEl kontado - Samuel Franses

Зестрата -

Самуел ФрансесLa boda de mi ermana Viktoria -

Luiza KarioСватбата на моята сестра Виктория -

Луиза КариоRekuerdos de mi chikez - Shela KatalanСпомени от моето детство - Шела КаталанBendisiones i maldisiones sefaradis - David KoenСефарадски благословии и клетви -

Давид КоенEl nombre - Nisim Koen

Името - Нисим КоенLa kashika - Nisim KoenСандъчето - Нисим КоенEl suenyo de mi tio Rofat -Heni LorerСънят на чичо ми Рофат - Хени ЛорерPalavras de Sara Luna en onor de Viki TadjerДуми на Сара Луна в чест на

Вики Таджер Las botas de invierno - Stela RomanoЗимните обувки - Стела РоманоLa topadura- Beka Zaharieva Неочаквана среща- Бека

ЗахариеваUna ekskurzion del klub “Ladino” Viktoria AtanasovaЕдна екскурзия на клуб „Ладино” Виктория Атанасова