1 Уважаеми читатели, Целият свят се е забързал стремглаво към внедряването на новите информационни и комуникационни технологии във всички сфери на живота: Пазаруваме, плащаме си сметките по интернет; комуникираме с приятели, близки и роднини, без значение на кой край на света се намират; кореспондираме онлайн с всички институции; използваме електронни информационни платформи и системи; не посещаваме вече семинари, а слушаме уебинари. От тази година в училище, паралелно с хартиените носители, въвеждаме електронни дневници и бележници, а от следващата учебна година ще остане само електронният вариант. Не е необходимо да се виждаме, да се срещаме или разговаряме, просто натискаме клавиша. Всичко това е чудесно и в голяма степен улеснява живота ни, но…. Но сякаш забравяме нещо. Преди да го има този виртуален свят, в който скоро, искаме или не искаме, всички ще заживеем , е било словото, благодарение на което нашият народ е оцелял през вековете и е съхранил своята национална и културна идентичност. И не само ние , но и народите по целия свят. Защото етносите, които нямат писменост, нямат и Родина. Те са като дърво без корен, без история, без памет и без бъдеще. Защото в книгата и в писаното слово се крият духът, мъдростта и красотата на живота.. За нас това е изконна истина и ценност от миналото, която трябва да ни изведе в бъдещето. И ние, учителите по литература в СУ „Неофит Рилски“, се опитваме да поддържаме любовта към писаното слово жива у нашите ученици. С гордост мога да кажа, че успяваме. Доказателство за това е издаването на 13 брой на училищния литературен алманах, който имам удоволствието да ви представя. „В началото бе словото” - така е озаглавен първият раздел в сборника, където са публикувани творбите на учениците от клуб „Млади приятели на словото“, който беше сформиран по проект „Твоят час“. В своите разкази, есета, пътеписи и интерпретативни съчинения учениците споделят почитта и уважението си към българския език, към науката и образованието, изразяват своето искрено възхищение и преклонение пред историческото, културно и природно богатство на България, твърдо и категорично заявяват , че са горди потомци на велика нация. С тези невероятни в съдържателно и художествено отношение творби учениците спечелиха първо и второ място в областния литературен конкурс „Най- мъчно се достига до сърцето на човека”, организиран от ХГ”Дамян Дамянов”, гр. Сливен, както и първо и второ място в националните литературни конкурси „В началото бе словото” – Кърджали 2017 г. и „Малкият принц” – Селановци 2017 г. Във втория раздел „Малките творят с багри и сърце” са събрани произведенията на учениците от начална училищна степен. Техните първи стъпки са все още плахи и
104
Embed
Уважаеми читателиsou-tvarditsa.sliven.info/wp-content/uploads/2018/02/Broj13.pdfРаботи на ученици от групата участваха в конкурси
This document is posted to help you gain knowledge. Please leave a comment to let me know what you think about it! Share it to your friends and learn new things together.
Transcript
1
Уважаеми читатели,
Целият свят се е забързал стремглаво към внедряването на новите
информационни и комуникационни технологии във всички сфери на живота: Пазаруваме,
плащаме си сметките по интернет; комуникираме с приятели, близки и роднини, без
значение на кой край на света се намират; кореспондираме онлайн с всички институции;
използваме електронни информационни платформи и системи; не посещаваме вече
семинари, а слушаме уебинари. От тази година в училище, паралелно с хартиените
носители, въвеждаме електронни дневници и бележници, а от следващата учебна година
ще остане само електронният вариант. Не е необходимо да се виждаме, да се срещаме
или разговаряме, просто натискаме клавиша.
Всичко това е чудесно и в голяма степен улеснява живота ни, но….
Но сякаш забравяме нещо. Преди да го има този виртуален свят, в който скоро, искаме
или не искаме, всички ще заживеем , е било словото, благодарение на което нашият
народ е оцелял през вековете и е съхранил своята национална и културна идентичност.
И не само ние , но и народите по целия свят. Защото етносите, които нямат писменост,
нямат и Родина. Те са като дърво без корен, без история, без памет и без бъдеще.
Защото в книгата и в писаното слово се крият духът, мъдростта и красотата на живота..
За нас това е изконна истина и ценност от миналото, която трябва да ни изведе в
бъдещето. И ние, учителите по литература в СУ „Неофит Рилски“, се опитваме да
поддържаме любовта към писаното слово жива у нашите ученици. С гордост мога да
кажа, че успяваме. Доказателство за това е издаването на 13 брой на училищния
литературен алманах, който имам удоволствието да ви представя.
„В началото бе словото” - така е озаглавен първият раздел в сборника, където са
публикувани творбите на учениците от клуб „Млади приятели на словото“, който беше
сформиран по проект „Твоят час“. В своите разкази, есета, пътеписи и интерпретативни
съчинения учениците споделят почитта и уважението си към българския език, към
науката и образованието, изразяват своето искрено възхищение и преклонение пред
историческото, културно и природно богатство на България, твърдо и категорично
заявяват , че са горди потомци на велика нация. С тези невероятни в съдържателно и
художествено отношение творби учениците спечелиха първо и второ място в областния
литературен конкурс „Най- мъчно се достига до сърцето на човека”, организиран от
ХГ”Дамян Дамянов”, гр. Сливен, както и първо и второ място в националните литературни
конкурси „В началото бе словото” – Кърджали 2017 г. и „Малкият принц” – Селановци
2017 г.
Във втория раздел „Малките творят с багри и сърце” са събрани произведенията
на учениците от начална училищна степен. Техните първи стъпки са все още плахи и
2
неуверени, но пък искрени и вълнуващи. С много любов и уважение учениците от трети и
четвърти клас пишат стихове и съчинения за родното училище, любимата учителка и
родината. Второкласниците създават текстове по зададено начало, което развива
тяхното креативно мислене и въображение и повишава качеството на възприемане и
осмисляне на изучаваните художествени текстове.
Творбите на учениците от гимназиален етап са публикувани в раздела „Важните
неща от живота”, където младите таланти, провокирани от изучаваните художествени
произведения, разсъждават върху вечните житейски въпроси за доброто и злото, за
парите и щастието, за истината, лъжата и лицемерието, за доверието, приятелството и
любовта. Те заявяват смело своята житейска позиция по поставените проблеми и умело
я защитават.
Следващият раздел е посветен на родния град Твърдица, в който ученици от
различни възрастови групи споделят, че тук им харесва, защото се чувстват сигурни,
спокойни, защитени и не биха искали някога да го напуснат. Те вярват, че градът ще
продължава да се развива, обновява и разкрасява, вярват в неговото бъдеще, което ни
изпълва всички нас с много оптимизъм.
Така повярваха в бъдещето на града ни и на училището като институция, трима
наши бивши възпитаници – Пламена Стамова, Мирослав Георгиев и Роза Кисьова, които
се гордеят с това , че са избрали професията „учител”, избрали са да живеят в родния
град и да работят в родното училище. Първите уроци по човечност, духовност и
родолюбие, които са научили тук при нас, сега те самите, с цялата си любов и
всеотдайност, предават на своите възпитаници. Техни творби, писани, когато са били
ученици, можем да прочетем в предходните броеве на алманаха, а днес те са сред
учителите, които събираха материалите, обработваха ги и редактираха.
Сърдечно благодаря на всички учители по литература и на началните учители,
които запалиха любовта към словото у учениците си и им помогнаха да повярват в
своите възможности.
Специално внимание заслужават и рисунките, които можете да видите на
страниците на алманаха, изработени от учениците, участващи в клуб „Творилница за
таланти” с ръководител г-жа Надежда Иванова, която е и автор на корицата на алманаха.
Поздравявам всички участници в алманаха и им пожелавам много здраве и нови
творчески успехи!
Петранка Минчева
Директор на СУ”Неофит Рилски”
гр. Твърдица
3
СЛОВОТО - БЯЛАТА ПТИЦА НА НАДЕЖДАТА
рез настоящата учебна година в рамките на проект „Твоят час“
– занимания по интереси – в СУ „Неофит Рилски“ бе
сформирана група „Млад приятел на словото“, в която се
включиха ученици от VIа, VII а и б клас.
Целите на групата бяха насочени към усвояване, развитие и
прилагане на комуникативните умения на роден език. За
реализирането на тези задачи заложих на теми, които имаха за цел
да приучат учениците към самостоятелно проучване, усвояване и
използване на информация.
Едно от първите ни занятия беше в училищната библиотека.
Учениците получиха базисни знания за организацията на
библиотечния фонд и се учиха как да подбират материали по
поставена тема. Разказът на библиотекарката госпожа Н. Маркова
беше увлекателен и провокативен за младите приятели на
словото. Получените знания и умения учениците използваха по-
късно - самостоятелно и в екип – при подготовката на Вазовата
литературна вечер.
В тематичната програма на групата беше заложено занятие
по творческо писане. На него наш гост беше госпожа Галена
Воротинцева – учител и поет, носител на няколко национални
отличия за поезия. Тя им разкри някои от тайните на писането, след
което заедно направиха упражнение по творческо писане.
След поредицата от теоретични занимания дойде ред
учениците да приложат на практика наученото. Това стана чрез
участието им в областни и национални литературни конкурси.
Първото им участие беше на конкурса посветен на патронния
празник на хуманитарната гимназия „Дамян Дамянов“ гр. Сливен.
Шестокласничката Йоана Балчева зае първо място с разказа
„Реката на спомените“, а Георги Любомиров от седми клас се
класира на второ място в раздела за есе /първо място не беше
присъдено/. Същите двама ученици участваха в Националния
конкурс за млади философи „Малкият принц“ Селановци 2017 г. и
бяха допуснати до присъствения кръг. Йоана завоюва второ място в
крайната надпревара.
П
4
Работи на ученици от групата участваха в конкурси на ОДК
Търговище, ОУ „Св.св. Кирил и Методий“ Кърджали и ОДК
Силистра.
Групата „Млад приятел на словото“ съвместно с групата
„Творилница на таланти“ организираха участие в Националните
ученически четения на разкази на Чудомир. Нашето тържество
беше под наслов „Чудомир – мъдрецът от Казанлък“. Освен четене
на разкази от самобитния писател учениците от „Творилницата на
таланти“ драматизираха разказа „Вечеринка“. Направени бяха и
много илюстрации по Чудомирови разкази.
Най-дълга беше работата ни по подготовката и провеждането
на Вазовата литературна вечер. Бяхме заложили много дейности, в
които се включиха всички от групата. Работата ни основно беше в
три направления: литературен двубой върху живота и творчеството
на Патриарха на българската литература, литературна композиция
по стихове на народния поет и драматизация на Вазови
произведения. В екип и самостоятелно учениците разработиха
въпросите за двубоя. Работиха в библиотеката и с електронни
източници. С помощта на госпожа Роза Кисьова направиха
презентации за онагледяване на теоретичния материал за вечерта.
При драматизацията на Вазови произведения с учениците
работи родител на седмокласник – господин Любомир Георгиев.
Срещата с актьор самодеец беше изключително полезна за децата.
Те се докоснаха до силата на чувството, до умението чрез слово и
жест да покориш сърцата на публиката – дефицит, от който младото
поколение страда. Малките актьори придадоха живот на Вазовите
хъшове и оставиха трайни следи у своите съученици.
Убедена съм, че подобни форми на работа с учениците в
днешния високо технологичен век имат свое място и трябва по-
често да се използват в практиката, ако наистина желаем „мишката
да не убие книжката“.
В края на учебната година смятам, че поставените цели и
задачи пред групата са изпълнени. Учениците получиха възможност
за развитие на творческите си способности..Участието им в
различни мероприятия допринесе да се чувстват разбирани и
ценени за това, което знаят, могат и правят. Постигнатите успехи
повишиха мотивацията им за учене и изява. Срещите с техни
5
връстници , обмяната на информация им откри нови хоризонти и
заедно с това повиши чувството им на гордост, че са българи.
Връщайки се няколко месеца назад, когато поех групата, съм
убедена, че не сгреших. Може би съм от малкото учители, които
продължават да отстояват каузата, че словото е начин хората да
запазят човешкото у себе си, но мисля, че и във времето на
високите технологии трябва да се поощряват пишещите и
говорещите. И училището е длъжно да го направи.
Румяна ГЕНЧЕВА,
учител по български език и литература
В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО…. ИЛИ ЗАЩО ПИСМЕНОТО
СЛОВО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЧАСТ ОТ НАШИЯ ЖИВОТ
/ЕСЕ/
з съм на тринадесет години. Възрастните казват, че вече
съм тийнейджърка.Повечето ми връстници са се преселили в
света на технологиите и казват, че са щастливи. А за мен
щастието е в словото – писмено и устно. Да хванеш химикалката и
да започнеш да пишеш роман, който след време ще бъде най-
четеният в страната! Ще кажете, че това е дарба, божествен знак,
който се открива само на духовно извисените. Може би. Според мен
Словото, дарено на българския народ от учениците на Светите
братя Кирил и Методий, е най-великото достояние във вековната ни
история. Чрез него българите стават част от християнското
семейство, запазват своята идентичност и пред тях се открива
светът на писаното слово, на културата. Благодарение на нея ни
има днес.
В книгите е съхранена историческата ни памет. През
миналото лято посетих Рилския манастир и се докоснах до
ръкописните книги, които се съхраняват там.Трудно мога да опиша
А
6
преживяното. Това е тайнство, до което трябва да се докоснеш, да
го съпреживееш.
Книгата може да ни научи на много неща. Да вземем най-
обикновените детски приказки. От една страна, те ни показват
въображението на автора, желанието му да зарадва едно дете със
забавна история, от която следва поука.От друга страна, малкият
читател е завладян от авторовото отношение към словото и езика –
красивите думи, които изразяват мисли и чувства, рисуват картини,
отприщват въображението. Ние от малки сме свикнали да
възприемаме приказките като интересни измислици, но всъщност в
тях се крият мъдрости, символика и много познание.От тях бихме
могли да се научим да бъдем добри, самоуверени, трудолюбиви и
най-вече борбени – като вълшебните приказни герои, които вършат
чудеса винаги в името на доброто. Приказките – чудновати и
завладяващи детското съзнание, ни учат да живеем по-истински.Те
могат понякога дори да ни научат как да бъдем щастливи.
Така със словото на литературата за деца ние сме израснали
и с него ще влезем в юношеството.
Да четеш е полезно, но още по-занимателно е да създаваш
собствени литературни произведения. Личната творба може да се
превърне в повод за гордост, особено ако в нея човек е вложил
целия си талант и знание.
За истинския творец възрастта няма значение. Та нали и
Константин – Кирил Философ е създал писмеността малко след
навършване на тридесет години? Мъдростта и знанието идват с
опита, с търсенето и стремежа на човек да се усъвършенства. Днес
може да си обикновен човек, но ако си натрупал знания и владееш
дарбата да ги предаваш на другите, ако наученото събереш в
книга, утре може да си уважаван и почитан автор. Всичко, което си
направил с труд и знание, отваря много врати пред тебе.
Писменото слово трябва да стане неизменна част от нашия
живот. Писането е огледало на душата, извор, от който тръгват
нашите мечти, стремежи, тихото пристанище, в което може да пусне
котва нашата мисъл и когато набере инерция, да потегли към
неизвестните простори. Само така можем да натрупаме и съхраним
във времето мъдрост, познание, ентусиазъм. И винаги, когато
имаме нужда от съвет, да го намерим в изписаните страници.
7
Затова аз мисля, че словото е истинското човешко начало. И
ще остане такова, независимо от техническия напредък. Защото
човекът е Дух, Красота и Мъдрост.
Йоана БАЛЧЕВА, VI клас,
Творбата е класирана на първо място в
Националния конкурс „В началото бе словото…"
В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО….
/ЕСЕ/
акво е словото – това нещо, за което казват, че е дар Божи?
За мене словото е това, което крепи народа, което му дава
надежди и утеха. Това, което дава полет на мечтите. Това,
което дава сили на човека в трудни моменти.
Някога, когато хората са нямали азбука, за общуване помежду
си използвали устното слово. Някога, когато по нашите земи
официалните документи се пишели на друг език, обикновените хора
намирали сигурност единствено в родното слово. По манастири и
църкви се бранели гордо българските книги, само там руйното
българско слово отеквало с пълна сила.
Гордост за нашия народ е фактът, че великите български царе
са познавали тайните на родното слово и са се занимавали с
книжовна дейност. С владетел като цар Симеон Велики може да се
гордее всеки народ и всяка култура. А какво да кажем за времето на
цар Иван Александър? Славни времена, издигнали България високо
сред най-развитите в културно отношение народи.
Възможно ли е да се живее без слово? Без книги? Нима е по-
добре да гледаш филм, вместо да почетеш книга?Не, не е така! Без
словото няма книга, а без книга хората ще са като слепи. Ще
К
8
забравят своята история, героичното си минало. Не, така не
бива!Бог ни е изпратил светите братя Кирил и Методий и
създадените от тях букви, за да ни отворят очите към мъдростта.
Днес младите хора предпочитат киното пред литературата. Но
нали филмът е направен по книга?
Вместо да загърбваме словото, ние трябва да му се
възхищаваме. То е оцеляло през вековете на робство и е достойно
за почит!
Благодарим ти, родно Слово, че си живо в душите ни, че ни
правиш горди пред света.
Йоана ДЯКОВА, VI клас
Творбата е класирана на трето място в
Националния конкурс „В началото бе словото…“
РЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ
/РАЗКАЗ/
ощта беше топла и свежа. Децата тичаха покрай реката и се
опитваха да хванат някоя рибка, въпреки че беше тъмно, а
водата – студена. Старците седяха пред тях и си спомняха
неща от своето детство.Те не спираха лудориите на малчуганите,
защото знаеха, че когато станат на техните години, и те ще
изпитват това радостно чувство, което изпитват сега.
Възрастните мълчаха. Само гласовете на децата изпълваха
мрака. Знаеха, че трябва да се приберат, но нещо ги задържаше.
Може би пленителната Луна или пък песента на щурците? Но най-
вероятно това е споменът за дните, в които и те са били деца, които
тичат по ливадите, гонят птички и пеперуди и берат гроздето по
лозята наблизо. Да, това ги задържаше – споменът! Всеки беше
потънал в своите мисли.
Н
9
Единият, Йордан – висок старец, едър и набит, с малки бели
кичурчета зад ушите и кръгли очила, стоеше седнал на един камък
и се усмихваше в мрака. Той не мечтаеше, а размишляваше – за
живота, за годините, за внуците и най-вече за света.Но в сърцето му
се криеше нещо друго – мъка или радост, болка или гордост – никой
не знаеше. Въпреки че беше се отдал на дълбока мисъл, Йордан
пазеше нещо в сърцето, което никой не можеше да разбере. Той
беше добър човек, но нещо рязко преобърна живота му – нещо,
което той вероятно пазеше в тайна. Но това бяха само
предположения.
До него стоеше дядо Камен. Той бе нисък, плешив, с малки
дръпнати очи, в които се четеше гордост, че вижда пред себе си
едно младо поколение, което ще последва техните внуци. Дядо
Камен не искаше внуците му да стават богати и заможни, а да бъдат
скромни, но добри и честни хора. Той беше човек, който държи на
семейството, добродетелта и моралните ценности. В неговата
глава, както и в главата на дядо Йордан, се нижеха различни мисли
за живота и хората. Но различното при него беше, че в сърцето си
той пазеше гордост, радост, ентусиазъм и най-важното – желание за
по-добър живот. А Йордан беше загадката на селото.
- Брее, изтърколиха се годините, бай Йордане! – реши да
подхване разговор дядо Камен. – Остаряхме вече. Помниш ли? И
ние бяхме като внуците – малки, щастливи, весели и игриви.
Петърчо е същият като тебе едно време – забавен, но мълчалив.
Сърцето му е добро като твоето.
Дядо Йордан го погледна строго си и се извърна назад,
като продума тихо:
- Така е.
- Разкажи нещо за себе си. Как си, как ти минава времето?
– подхвана Камен.
- Не ми се говори вече за нищо.
- Защо? Хора сме, от приказките олеква на
душата.Помниш ли как си говорехме на младини? Сърцата
говореха чрез устите ни. И болките минаваха, а на душите ни
олекваше.
Дядо Камен беше приказлив и винаги намираше какво да
каже. Сега с душата си разбираше, че нещо мъчи приятеля му,
10
някакъв червей го гризе отвътре и не му дава покой. Той помълча
малко и отново подхвана в тишината.
- Познавам те много добре – започна кротко дядо Камен,
загледан в сияещата Луна. – Ти си добър човек. Таиш нещо в
сърцето си. Любов, омраза, страдание или радост – всичко това са
чувства. Не се срамувай, че ги изпитваш. Аз ще те разбера…Твоята
доброта е велика. Ти направи някога много за мен и моето
семейство, може би сега е мой ред да ти помогна.
- Сърцето, Йордане, е един огромен океан от чувства –
подхвана наново Камен.- Но в твоя океан има буря… смъртоносна
буря! Ако не я овладееш, тя ще те погълне във вълните си.
Затворен в твоя океан от страдание, ти не виждаш щастието в
света. Но аз вярвам, че в твоето сърце все още се крие искрица
от онази младежка лудост, детинско щастие и най-вече
неподправена доброта.
Думите на дядо Камен заглъхнаха в мрака. Дядо Йордан бавно
се извърна към него. В тъмнината трудно се забелязваше, но в
очите на стареца блестяха сълзи. Той стана бавно от твърдия
камък, на който седеше, и глухо каза:
- Никой не ще успокои моята неразбрана душа!
Като изрече тези думи, старецът протегна ръка към внука си, извади
малките му ръчички от студената вода и бавно тръгна към селото.
Дядо Йордан така и не призна какво му се беше случило.
Разнасяха се разни слухове за него, ала само той си знаеше. А
дядо Камен не спря да се опитва да проникне в душата на своя стар
приятел, но нищо не се получи и той се отказа. Не защото не
искаше да помогне на своя стар приятел, а защото разбра нещо
много важно – мъчно се стига до сърцето на човека….
Йоана БАЛЧЕВА, VI клас,
творбата е отличена с първа награда на литературния конкурс
на Хуманитарната гимназия „Дамян Дамянов“
11
НАЙ - МЪЧНО СЕ ДОСТИГА СЪРЦЕТО НА ЧОВЕКА (ЕСЕ)
ърцето е най – главният орган в човешкото тяло, защото без
сърце няма как човек да съществува или ще е като машина без
двигател.
През сърцето преминават всички емоции, които ние
изпитваме, и когато сме наранени или предадени от близък или
приятел, тъгата е огромна и тя тежи на сърцето. А когато сме
щастливи и развълнувани, то също е весело и бие силно.
Сърцето е символ на любовта, което означава, че чрез него се
разбира дали има пламък между хората.
Ние виждаме с очите, но усещаме със сърцето.
Това, което чувстваме, е най-силно и не може да се опише с
думи, а с преживявания, спомени и различни чувства. То е като
катализатор за човека и винаги трябва да се отнасяме отговорно
към своето здраве, защото не трябва да забравяме, че животът е
един. Най–тъжно може би за един човек е да бъде излъган и тогава
той се чувства много наранен и в същото време предаден.
Тогава казваме „ сърцето страда „ .
А може ли да съществува човек без сърце ?
И ако съществува, дали ще е истински човек ?
За мен той ще бъде като робот, без сърце, без чувства и няма
да има смисъл да живее. Мъчно е наистина да нараниш човек,
защото тъгата е вреда за човека. Но в същото време не е никак
лесно да стигнеш до сърцето на човека и той да те приеме.
Да си състрадателен и да помагаш на хората те прави
божествен и достоен за почит . Тогава всички тези хора, на които си
помогнал от сърце, ти благодарят и те карат да се чувстваш
истински човек.
Има един въпрос, който всеки трябва сам за себе си да
отговори: Как ние, хората, превръщаме любовта си в злоба?
Лошото, е че злобата у хората не спира да се увеличава и това
не е добре за света. Тя се ражда от неудовлетвореност от живота,
която води до завист. Според мен, за да завижда на човек не му
трябва сърце. Това е просто чувство, което се поражда от факта, че
С
12
някой има нещо, което друг няма и не може да постигне. Но не си
задаваме въпроса:
Защо не мога да го направя и аз така?
Отговорът не е толкова труден, просто нямаш качествата за
това или не си придобил тези умения. Сърцето пази спомените.
Така продължаваме по-лесно напред. Неговата пулсираща енергия
няма да спре, докато човечеството съществува и винаги ще
продължаваме да усещаме чрез него предизвикателствата на
живота, да разбираме любовта и да тръпнем в очакване на новото и
неизвестното.
Георги ГЕОРГИЕВ, VII клас
творбата е отличена с втора награда в конкурса на
Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“, Сливен
БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА…ИМА ЛИ Я?
ъв всеки един от нас има поне малка частица от нея или
просто тя е добрата половина от човека. Тя символизира
надеждата, но също така и добротата.
Надеждата ни прави позитивни и вярващи в успеха, а
позитивния човек може да ти оправи деня или да те накара
да се усмихнеш след тежък ден. В „ По жицата ” , но и като цяло в
живота, тя умира последна, защото ако не беше тя, ние нямаше да
можем да различим човек, който ни мисли само доброто от такъв,
който се преструва на добър.
Добротата е вид изкуство, което не всеки умее да показва. Има
хора, които дори и да имат тежък ден винаги ще се държат добре с
теб, защото не искат и ти да изпиташ тяхното нещастие.
В
13
В произведението на Й.Йовков има изобилие от символи,
които показват, че в неговите творби нищо не е случайно.
А защо авторът избира лястовицата? А не бял бивол, бяла
мишка или бяла врана?
Това е, защото лястовицата в нашите представи е символ на
надеждата, късмета, очакването.
Както в творбата, така и в живота, повечето хора са като
черните лястовици - обикновени и не толкова открояващи се, но има
и такива, които са като бялата лястовица - те носят доброто в себе
си и са неповторими.Сякаш се раждат за това, другите да ги
следват.
Не случайно бялата лястовица можем да я видим само на
жицата. Тя много прилича на нишката на живота - изглежда
безкрайна, не виждаме нейното начало и край. Не помним как сме
изглеждали като сме се родили, и не знаем кога ще прекъсне
нишката на нашия живот. Но можем да носим надеждата в себе си.
Нейната мистерия се крие в това да дава лек за всичко и може
да се каже, че тя е най- големия вълшебник, затова тя се появява
на сто години веднъж.
В съвремието можем да чуем за много „измамни” бели
лястовици, които преобръщат целия ти живот и в същото време са
неговия смисъл. Някои млади хора виждат в наркотиците и
алкохола своята надежда за „интересен” и „забавен” свят. За тях той
е „лек” за всяка болест.
Кой би тръгнал днес да търси бялата лястовица?
В своето забързано ежедневие ние искаме нещата да се
случват сега, тук и на мига. И поради това сякаш пропускаме
понякога да мечтаем, да вярваме, да бъдем добри към хората около
нас. Не мисля, че това е старомодно.
Това произведение на Йовков, написано в така нареченото
„старо време” за нас, без технологии, чрез които с един клик
получаваш всичко, има на какво да ни научи. И днес има добри
хора, които вярват истински в надеждата и я търсят без пари, но с
много усилия.
Значи тези неща са вечни. Парите не винаги правят човека
щастлив. Истинското щастие са миговете със семейството и
14
любимите хора, дори и там на „каручката” , с последни сили и
търсейки надеждата.
Георги ГЕОРГИЕВ – VII клас ,
творбата е отличена в Националния конкурс „ С Йовков в сърцето“, а Георги
Любомиров е удостоен със званието Лауреат на конкурса
ВЪРВИШ ЛИ ПРАВО ПРЕД СЕБЕ СИ,
НЯМА ДА ОТИДЕШ МНОГО ДАЛЕЧ…
(СЪЧИНЕНИЕ)
ървейки право пред себе си, човек не вижда красивото в
живота, истинските неща, щастието и любовта. Той се вглъбява
в личните си проблеми и прави много малки и несигурни крачки
по пътя на успеха. Този, който е затворен в двоя собствен свят, не
може да види колко прекрасен е светът около него. Той не стига
далеч.
Най-често хората, които вървят право пред себе си, са
егоистите. Егоистите не виждат нищо друг освен това, което смятат
те за редно. Съобразяват се със своите правила, живеят в своя
свят, държат се по своя, единствен за тях начин. Те не успяват да
стигнат дори до определената си цел. Движат се натам, накъдето
мислят, че трябва да се върви. Ала кой да предположи, че всъщност
обикалят в кръг. Ако бяха погледнали встрани, щяха да видят
отъпкания път. Пътят, по който всички хора са вървели към успеха
си, е най-сигурният. Той ще отведе човек до определената му цел.
Но за съжаление егоистите предпочитат да изберат пътя, който
виждат пред себе си.
В
15
Страхуват се, че ако тръгнат по път, по който досега не са
вървели, ще сгрешат. Но те не знаят, че победата изисква
жертви.Егоистите виждат единствено своето право.Своя път, своя
начин, своя живот и своя свят. Те не стигат далеч не само заради
това, че обикалят едно и също място, но и защото не поглеждат към
красивото, истинското, полезното и най-вече – безценното.
Например като това да погледнат към слънцето. То, със своите
ярки лъчи, ще им озари правилния път, ще им покаже, че ако човек
извърне поглед само за да го погледне, ще разбере какво трябва да
направи и накъде да потегли.
Слънцето показва и нашето бъдеще, отредено ни от Бог.
Отново онази пътека, която Господ е избрал за нас, пътеката, по
която трябва да потеглим, за да бъдем щастливи и да постигнем
успеха. А егоистите вървят напред и не осъзнават, че е възможно
да попаднат в бездънна яма, от която няма да могат да излязат
повече. Ако вървиш пред себе си, не само няма да стигнеш далеч,
а със сигурност няма да успееш да стигнеш до никъде.
Когато върви право пред себе си, човек не осъзнава как се
отдалечава от отъпканата пътека. Онази пътека, по която са
вървели всички, намерили успеха и щастието в живота си. По този
начин той тъпче на едно и също място и се движи в собствения си
мисловен кръг. А следвайки тази посока на движение, човекът не
осъзнава как пропуска красивите неща в живота, онези малки, но
много значими и истински неща, които ни правят повече хора.
Трябва да се движим, гледайки във всички посоки, защото никога не
се знае какво можем да видим! Може пък около нас да кръжи
търсеното щастие, което ще ни отведе до определената цел и
посока, нали?
Йоана БАЛЧЕВА, VI клас
Творбата участва в Националния конкурс
„Малкият принц“, Селановци
16
ВЪРВИШ ЛИ ПРАВО ПРЕД СЕБЕ СИ,
НЯМА ДА ОТИДЕШ ДАЛЕЧ!
(СЪЧИНЕНИЕ)
ивотът е дълъг път, по който всеки сам избира как да върви,
как да живее и какви цели да постигне, как да мечтае и кого
да обича.
Но не винаги е толкова лесно и просто. Понякога човек
допуска грешки и тогава трябва да се допита до приятел или пък до
своето семейство, до хора, които имат много опит и мъдрост.
Опитът е ценен дар.Той събира не само мъдрост, но и
знания, натрупани през годините, много предизвикателства, които
са преодолени и несъмнено е нещо, от което можем да се учим.
Мисълта на Антоан дьо Сент Екзюпери навежда на скрития
замисъл , че ако тръгнеш така да вървиш пътя си, и не се съветваш
от по- опитните и по- умните, а действаш на своя глава, едва ли ще
успяваш лесно. Да си твърдоглав, не означава да си смел.
Смелостта е да разбираш риска, да си всеотдаен и безкомпромисен
в целта си, но да не потъпкваш хората около теб за сметка на
своите желания.
Понякога е трудно! Аз мисля, че е важен пътят, по който
вървим, начинът, по който мислим, начинът, по който творим и
преминаваме през живота.
Чрез грешките ние се учим, но ако не извличаме ползите от
тях, само ще грешим.
А колко изкушения стоят пред нас ? В днешно време сякаш е
лесно да получиш всичко само с една натискане на клавиш, всичко,
което съществува във виртуалния свят, може да стане твое. Но на
каква цена?
Това е част от предизвикателството на нашето време. Всеки
човек в един момент от своя живот избира да потърси съвет или
сам да направи избора си.
Няма безгрешен човек, затова ние младите често грешим и
не разбираме какво искат да ни кажат хората с опит, които са готови
да ни помогнат в труден момент. Но все пак и големите правят
Ж
17
грешки, но за нас те са допълнителен жокер, който ще ни помогне
или ще ни насочи в това да направим правилния избор.
Успехът в живота е нещо, което всеки човек по различен начин
приема, но той се постига също чрез хитрост, упоритост, верни и
истински приятели.
Ако искаш да не се съветваш с никого, няма да стигнеш
далеч или просто ще бъдеш винаги несигурен и неопитен. А когато
си несигурен, ти няма да можеш да направиш правилния избор. В
много случаи той ще е решаващ или важен,а понякога това е
изборът на живота ни. Дали ще се стремим към успех, зависи от
нашите качества. Но не винаги трябва да се доверяваме на хората
до нас, защото в следващият миг може да ни се окажат врагове.
Светът сам по себе си е пъстър, неповторим и чудноват. Ние
решаваме колко прекрасен да бъде той, ние решаваме да го спасим
или да го разрушим.
По пътя на търсене на себе си е важно какво ще открием и
струва ли си да се жертваме за него. Затова казваме, че пътят е
труден, но важното е все пак да сме човечни, да обичаме своите
близки и никога да не забравяме, че животът е такъв, какъвто си го
направим.
Георги ГЕОРГИЕВ, VII клас,
творбата е отличена в Националния
конкурс „Малкият принц“, Селановци
18
ЕДНА НЕОБИЧАЙНА ЕКСКУРЗИЯ
/ЕСЕ/
сърцето си – до образите на мама, тате и братчето ми – нося и
образа на моята родина. Не съм ходила по света и не съм се
изкушавала от красотата на чуждата природа, но съм
обиколила голяма част от моята страна и с детската си искреност
мога да кажа, че наистина Бог е оставил част от рая в България.
Чужденците се впечатляват от нашата природа и
националната ни кухня. Но България е и страна на Духа. Този Дух я
държи повече от 13 века гордо изправена върху културната карта
на Европа и света. Ако природата е божие създание, то културата е
човешка дейност, доказателство за интелектуалните възможности
на нашия малък народ. За това културно наследство искам да
разкажа.
В древността българските земи били населявани от различни
племена и народи. От тези времена датира Варненското златно
съкровище – едно от най-старите и уникални в света. На друго
място – в Долината на тракийските царе – археолозите откриха
уникални по своята форма и техника на изработка златни накити и
стенописи.
Сред най-старите български паметници, вписани в списъка на
световното културно наследство, е Мадарският конник, датиран към
VIII век.
А литературата ни? България приема учениците на Кирил и
Методий и за кратко време се превръща в четвъртата културна
страна на Европа. През вековете словото съхранява българския
народ, съхранява и християнската ни вяра.
В тази културна екскурзия из българската история не бих
могла да пропусна музиката. Сред най-ранните познати музикални
произведения са творбите на Йоан Кукузел – Ангелогласния. Светът
не веднъж е затаявал дъх пред Мистерията на българските
гласове. А едва ли има по-голямо щастие да чуеш Родопа планина
огласена от Сто каба гайди!
В
19
Не мога да пропусна и още нещо, което ни прави уникални в
световен мащаб – българските традиции и обичаи. Сурвакане,
хамкане, мартениците, лазаруването, кукерите…
Опитах се да подредя пъзела, наречен България. И се получи
една невероятно пъстра и красива картина. Като България – моята
страна, моя дом, който нося в сърцето си до образите на мама,
тате и братчето ми.
Цветелина КАЙРАКОВА, VI клас
ЕДНО ПЪТУВАНЕ ДО РИЛСКИТЕ ЕЗЕРА
/ПЪТЕПИС/
ивеем в малка, но изключително интересна държава.
Казват, че била разположена на кръстопът – между различни
култури и религии. Казват, че била входна врата към една
стара цивилизация.
За мен България просто е моята родина –невероятно
красива, малка по площ, но голяма по дух, с невероятни хора, които
с чувство за хумор и самоирония, но и с много мъдрост, наследена
от вековете, преодоляват житейските трудности. И уверено вървят
напред.
Искам да ви разкажа за едно мое пътуване до Рилските езера
и Рилския манастир – духовна крепост на България в миналото и
днес, пътуване, което повдигна националното ми самочувствие.
Тръгнахме рано сутринта и пътувахме дълго. Планинските
върхове – величествени и достолепни се издигаха нависоко, за да
може слънцето първо тях да огрее и затопли. Росата, която бе
залепнала по тревички и растения, блестеше като бисер под
Ж
20
слънчевите лъчи. А слънчогледите – весели и усмихнати, водеха
битка помежду си кой първи ще види слънцето.
Постепенно равнината отстъпи място на планинския пейзаж.
Стигнахме в Сапарева баня. Бяхме в сърцето на Рила и аз изпитвах
огромно вълнение – щях да посетя Рилския манастир и Седемте
Рилски езера. Пътят до Рилския манастир беше кратък.С вълнение
прекрачих прага на обителта. Цялото ми същество се изпълни с
неописуемо чувство на преклонение пред видяното – Хрельовата
кула, иконите в църквата, ръкописите на книжовниците, съхранени в
книгохранителницата, килиите на монасите. Бях станала част от
едно велико минало!
Напуснахме манастира, заредени с много енергия и готови да
продължим по маршрута си.
На следващия ден трябваше да се изкачим до Седемте Рилски
езера. Предпочетохме да го направим с лифта – за първи път щях
да се кача на въжената линия. Вълнението ми беше голямо.
Гледката от високото за пореден път ме накара да почувствам
величието на природата. Мирисът на борова гора ме опияняваше -
сякаш наистина бях в някакъв земен рай.
Слязохме от лифта и бавно тръгнахме, наслаждавайки се на
панорамната гледка. Първото езеро, което видяхме, беше
Трилистника. Спряхме, за да запечатаме този спомен в няколко
снимки. Отново поехме на път. Следващото езеро беше Близнаци.
По-нататък видяхме и Долното езеро. Най-накрая стигнахме до
Бъбрека – според мен това беше най-красивото езеро.
Продължихме по камениста пътека до Езерния връх. Оттам се
виждаха Седемте Рилски езера. Тогава се огледах и видях, че по
върховете има сняг, а беше месец юни! Обясниха ми, че това е
вследствие от височината, на която се намираме.
След доста дълго изкачване стигнахме до езерото Окото.То
беше цялото в лед. По върховете се виждаха останки от снежни
лавини. Скоро стигнахме върха. Седнахме на полянката да си
починем. Отнякъде се чу народна музика. Туристи станаха и извиха
хоро. Аз станах и вниманието ми бе привлечено от една табела, на
която пишеше в каква посока трябва да се обърне човек, за да види
Седемте Рилски езера. Завъртях се на 360 градуса и видях всичките
21
езера в целия им блясък. Бяха толкова великолепни и красиви –
нямаха нищо общо със снимките, на които съм ги виждала!
Това беше и моето сбогуване с езерата.Тръгнахме обратно. По
пътя видяхме още едно малко езерце, но то нямаше име и не беше
включено в групата на другите.
На следващия ден ме чакаше нова изненада – крепостта Цари
Мали град. Вървяхме по екопътека, която минаваше през борова
горичка. В краката ни се търкаляха шишарки. Стигнахме върха.
Крепостта ми напомняше за Царевец. С интерес разгледах
музейната експозиция, останките от къщи на селяните. Има нещо
загадъчно, когато се изкачиш горе и пред тебе се ширне гледката от
четирите планини. Да, живеем на кръстопът и имаме историческа
мисия!
По обратния път минахме и през курорта Боровец. Липсваше
му зимното очарование, но и така – като наклонена поляна, на
каквато приличаше в момента, беше много красив.
Аз ще запомня това пътуване като едно истинско приключение,
пълно с много вълнение и много положителни емоции от досега с
природните, историческите и духовните ценности на България.
Завинаги ще съхраня това невероятно изживяване в сърцето си!
Йоана БАЛЧЕВА, VI клас
ОБИЧ, НАРЕЧЕНА БЪЛГАРИЯ
/ЕСЕ/
ългария – колко силно звучи! Това е нашата страна, с нашите
нивя, планини, езера и равнини. Всъщност, какво е за нас
България? Едно парче земя? Една малка държава? Или пък
една точица върху световната карта? Географски погледнато, това
е факт. Но ако един обикновен българин трябва да отговори на този
въпрос, той би се изразил по по-различен начин: най-милата земя,
изпълнена с цветя, дървета, гори и много още красоти. Това е
нашата родина – всичко най-прекрасно, събрано в едно!
България е осеяна с безброй невероятни природни и културни
забележителности. Например Рилските езера – блестящи и
Б
22
величествени, се ширят в Рила планина; Розовата долина – окичена
с рози, тя ухае с благ аромат; река Дунав – дълбока и дълга,
идваща от далечната планина Шварцвалд, гордо очертава
северната ни граница. Всичко това са факти, които правят
България неповторима и уникална сама по себе си и различаваща
се от другите страни. А това, което кара българите да се гордеят
със своята родина, са именно забележителностите. Дълъг е техният
- Друга изява със съвместно участие е в „Национални
Чудомирови четения“, където учениците от „Творилница за
таланти“ участваха с изложба на репродукции и драматизация
на разказа „Вечеринка“.
В часовете по извънкласните дейности се разглежда как една
литературна творба може да се превърне в тема на художника и да
стане композиция. Някои от учениците дори сами съчиняват
стиховете, а други използват такива, които емоционално и
творчески ги зареждат. Други проблеми, които се разглеждат, са
превенцията към наркотични и други зависимости, както и агресията
между учениците (една толкова наболяла тема) под наслов „Да го
кажем в рими, а не да се бием“. Целта е да се ангажира вниманието
46
на децата и да се научат как да реагират тогава, когато срещу тях
има провокации от този характер.
Посоките, в които се работи в „Творилница за таланти“, са
няколко, но най-съществената е развитието на личността на ученика
и неговия позитивен мироглед.
Да се научи едно дете да изразява себе си, да открива
позитивното и негативното чрез различните си сетива, е роля на
нас, учителите и родителите.
Проблемите на обществото ни си личат и в образованието, но то
е бъдещето на нашите деца и усърдието на делата ни.
Изкуството има широк спектър от междупредметни връзки с
другите дисциплини и е добро средство за изучаване на природата,
литературата и математика.
Децата от групата са от различен етнос и социално положение,
така също са и различни по успеваемост по задължителните
предмети, но идеята, че могат и им се дава правото да изразят
своето мнение, да покажат умения и някой ще ги чуе и види е
тласъкът, който ги води напред.
Друг момент е, че някои от тях дори промениха и своето
отношение към училището, като ще цитирам един от учениците,
който каза следното: „Не мога да повярвам, че мога да дойда в
даскалото през почивните дни, да стоя до толкова късно и да ми е
толкова интересно и забавно“.
Смятам, че една от най-важните цели на проекта – да направим
училището привлекателно за учениците, успяхме да постигнем в
нашата „Творилница за таланти”.
Надежда КОЛЕВА,
Учител по изобразително изкуство и Технологии
47
Проект „Твоят час“
ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО
ладите предприемачи от 5 „а“ клас и тази учебна година
продължават работата по проект “Твоят час“. Програмата
„Европа и аз“ предоставя практически знания по отношение
на природните, човешките и капиталовите ресурси в Европа, които
се използват за производството на продукти и услуги. Помага на
учениците да осмислят своите лични умения, интереси и ценности,
да разберат икономическите ползи от образованието, да изследват
възможностите за професионална реализация, да придобият
умения за търсене на работа и приложат на практика личен и
бизнес финансов мениджмънт.
На въпроса: “Колко от вас биха искали да имат или да
управляват някакъв бизнес?“ се получиха много интересни
отговори. Всеки ученик си избра държава, в която би искал да
развие бизнес, определи ресурсите, от които се нуждае и изработи
подходящо лого. Представиха идеите си с подходяща рисунка.
Младите предприемачи взеха участие и в благотворителния базар,
организиран в училище за подпомагане на бедстващите хора от
село Хитрино.
Интересни и интригуващи бяха презентациите им „Моят град
след 50 години“. Попътуваха с машината на времето в страната ни
след 50 години. Как ще изглежда тя? Как ще се променят
ресурсите? Петокласниците представиха бъдещето на града ни в
своите мечти.
Учениците направиха първите стъпки за формиране на добавена
стойност на конкретен продукт, научиха, че всеки бизнес вкарва
своите разходи и приходи в компютър или ги записва на лист, който
се нарича финансов отчет. За всичко това им разказа г-жа Митка
Трухчева.
За да разберат какво представлява икономиката и практическият
подход в нея, посетихме фирма “Аглика“. Управителят на фирмата
господин Петко Петков със своя интересен разказ въведе учениците
в реалния свят на бизнеса и им помогна да осъзнаят своя
потенциал. Разгледахме производството на фирмата, работниците
М
48
показаха на учениците как се правят щампите на хавлиите и дори
позволиха децата да опитат.
От срещата с кмета г-н Атанасов учениците разбраха как се
вземат решенията за управлението на града ни, че това е отговорна
задача .
Вярвам, че програмата много е полезна и още повече забавна за
учениците, защото помага да разберат връзката на образованието с
бъдещата им трудова дейност и така след време ще са успелите
граждани на нашата страна, защото предприемачите не се раждат, те
се създават.
Ръководител: Красимира ДИНЕВА
ВОКАЛНА ГРУПА „ПЕЕЩИ ЗВЪНЧЕТА”
Вокална група „Пеещи звънчета” е включена в проекта „Твоят час”.
1. Първата публична изява с групата беше на 02.12.2016 г.-
участие в паленето на светлините на коледната елха, организирано
от община Твърдица.
2. На 22.12.2016 г. бе проведено Коледно тържество -
заключителен етап от проекто-базирано обучение. Групата участва
с изпълнение на коледни песни.
3. На 25.04.2017 г. групата участва в тържество, подготвено от
г-жа Румяна Генчева – „Вазова вечер” с изпълнение на песента „Де
е България”.
4. На 25.04.2017 г. учениците участваха в благотворителен
концерт, организиран от БЧК.
5. На 28.04.2017 г. – „Пеещи звънчета” участваха в концерта,
посветен на празника на училището.
6. На 4.05.2017 г. – проведохме публична изява –
заключителен етап на проекта пред ученици и учители в класната
стая.
Росица ИВАНОВА, начален учител
МОЯТА КРАСИВА РОДИНА /СЪЧИНЕНЕИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ/
а мен моята родина е най-прекрасното място на света. Обичам я, защото в нея са моите приятели, роднини, хората, които са ме учили да обичам България, а това са мама и татко, нашата
госпожа Незабравка Жабова и госпожа Шатова в часовете по Човекът и обществото.
Родината ни е прекрасна през всичките сезони - през зимата, когато всичко е покрито с пухкав бял сняг, през пролетта, когато цялата наша прекрасна природа се събужда от зимен сън.
Лятото е най-хубавият сезон, защото ходим на море с моето
семейство, играем с приятели на воля, а след това пазим дълго в
сърцето си незабравими спомени.
Есента също е красива, защото цялата природа се променя, като че ли истински художник я е украсил в жълто, червено, оранжево и кафяво.
За мен родината е гордост. Аз се гордея със славното ни минало. Въпреки че сме били поробвани два пъти - от Византия и от Османската империя, българите не са се предали, а са извоювали с цената на много жертви свободата ни.
А днес повод за гордост и радост ни дават постиженията на нашите спортисти в различни дисциплини, благодарение на които светът узнава за малката, но велика страна България.
Зина ДИМИТРОВА, IV клас
З
МОЕ МИЛО УЧИЛИЩЕ
Мое мило училище, помня първия час, останал в паметта ми тъй безгрешна, с вкусна питка, направена само за нас, в клас госпожата с усмивка ни срещна. Съчинявам, разказвам, деля, умножавам, от чина към дъската надничам. Да се уча на нови неща продължавам. Мое мило училище, аз те обичам! Стилиян КОЙЧЕВ, IV клас
НА МОЯТА УЧИТЕЛКА
Вашето сърце е пълно с доброта, а вашето лице - обляно с красота. Вашите очи като кристали са блестящи, а вашите слова са толкова изящни. Грешките ни често вие прощавате, и с любов и нежност ни дарявате. Вие сте ни като втора майка, а училището – дом и знаем - ще намерим винаги при Вас подслон.
Цветелина ЦАНЕВА, IV клас
МОЕТО УЧИЛИЩЕ /СЪЧИНЕНЕИЕ ОПИСАНИЕ/
оето училище се намира на висок хълм. От там се открива прекрасна гледка към целия град Твърдица.
Училището е средно. В него учат много деца от I до XII клас. То носи името на Неофит Рилски, известен възрожденец и книжовник. От уроците по човекът и обществото знаем, че той е учител и водеща фигура през българското Възраждане.
Аз уча в него от I клас и то много ми харесва. Сградата на училището е на четири етажа. Има просторни фоайета с много цветя и слънчеви учебни стаи. Всяка паралелка се грижи за своята класна стая. Тук нашите учители ни обясняват уроците и ни изпитват.
За физическото ни укрепване и здраве има два физкултурни салона, в които провеждаме часовете по физическо възпитание и спорт.
Любими на учениците са модерните компютърни кабинети. Ние посещаваме и училищната библиотека, където има много
интересни книги. За здравословното хранене на учениците училището е
оборудвало училищен стол. Имаме обширен училищен двор с много дръвчета и пейки,
където играем в междучасията. Аз обичам моето училище. За мен то е като втори роден дом.
Габриел АЗМАНОВ, IV клас
ЛЮБИМАТА УЧИТЕЛКА
(Посветено на госпожа Незабравка Жабова)
Времето неусетно отмина и с вас сме за последна година, но Вие оставихте следа завинаги в нашите сърца.
Цветелина ЦАНЕВА, IV клас
М
ПРИЯТЕЛСТВО
/СЪЧИНЕНЕИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ/
риятелството е едно от най-важните неща в живота на човека. Понякога то ни сполетява неочаквано, а друг път го откриваме по-трудно. Не всеки човек може да ти стане приятел. Приятелите са хора, които те приемат такъв, какъвто си,
помагат ти, защитават те, подкрепят те, обичат те и много други неща. Човек е щастлив, когато има приятели. Истинските приятели остават един до друг и в радост, и в беда. С тях можеш да споделиш своите вълнения и страхове, а понякога предлагат рамо, на което да поплачеш.
Човек сам избира кой да му бъде приятел и кой да му бъде добър познат.
Истинският приятел остава верен докрай. Затова приятелството е едно от най-ценните неща в нашия живот.
Димитър ГЕОРГИЕВ, IV клас
НА МОЯТА УЧИТЕЛКА
На първия учебен ден със Вас се запознах. С очи топли и усмивка нежна приехте ме във стаята учебна.
Вие сте най-добрата госпожа, научихте ме да пиша и чета, да смятам, пея и се веселя.
Грижите се като майчица добра Научихте ме на важни правила, да уважавам другите деца, да бъда нежна и добра. и ме възпитавате все едно съм Ваша дъщеря, за което, госпожо, искрено Ви Благодаря!
Мария-Михаела ДИМИТРОВА III клас
П
“ПОМОЩТА НА СВЕТУЛКАТА”
мало някога едно палаво зайче. Веднъж то замръкнало в гората и много се изплашило. Светулката била наблизо и го чула как вика. Тя отишла да разбере какво става. Когато видяла зайчето,
го попитала защо плаче. То казало, че се е изгубило и не може да намери правилната посока. Светулката му осветила пътя. Когато стигнали в къщата на зайчето, се сбогували и тя си тръгнала. От този ден нататък зайчето и светулката станали най-добри приятели.
Зара ЙОРДАНОВА, II клас
“ПОМОЩТА НА СВЕТУЛКАТА”
мало някога едно палаво зайче. Веднъж то замръкнало в гората. Светулката чула как то вика за помощ и долетяла при него. Тя казала на изгубеното зайче:
- Тук съм, не плачи, не се отчайвай! Пътя ти ще осветя и при
мама ще те заведа.
Христо ДЯКОВ, II клас
“ПОМОЩТА НА СВЕТУЛКАТА”
мало едно палаво зайче. Веднъж то замръкнало в гората. Зайчето играело на горската поляна със своите приятели. Когато всички си тръгнали за вкъщи, то също си тръгнало, но в
тъмнината сбъркало следата. Седнало на пънче и заплакало. Чула го малката светулка, пътя му осветила с лампичка в ръчичка. Зайчето се прибрало при майка си.
Светлозар КОЛЕВ, II клас
И
И
И
“ПОМОЩТА НА СВЕТУЛКАТА”
мало някога едно палаво зайче. Веднъж то замръкнало в гората и от страх започнало да плаче, защото било само в тъмната нощ. В миг от една шушулка се появила светулка. Тя светнала
със своята лампичка и успокоила зайчето, че ще му покаже пътя до вкъщи.
Ивайло ЗРЪНКОВ, II клас
ЕЗОП „КОН И МАГАРЕ“
(БАСНЯ)
Един човек имал кон и магаре. Веднъж, като вървели заедно,
магарето, казало на коня:
— Вземи от моя товар, ако искаш да остана живо. Конят не го
послушал. Магарето паднало от умора и издъхнало.
А когато стопанинът сложил целия, товар на гърба на коня, та
дори и магарешката кожа, той извикал с жален глас:
— Тежко ми на мен, нещастника! Какво ми дойде до окаяната
глава! Не пожелах да взема малко от товара и ето сега нося всичко,
дори и кожата!
Баснята разкрива, че когато големите и малките живеят
другарски, те един друг ще се спасяват в живота.
Продължение на баснята:
Стопанинът купил ново магаре и отново ги повел на пазар.
Тогава животното носело още повече товар. Било много тежко, за
това то помолило другаря си за помощ. Конят си бил научил урока и
взел половината от багажа. Така двамата станали най-добри
приятели. Това се казва че другар се на път познава.
Зара ЙОРДАНОВА, II клас
И
Продължение на баснята:
Стопанинът купил ново магаре и отново ги повел на пазар.
Тогава магарето пак попитало конят дали може да вземе малко от
товара. Конят отговорил, че ще си поделят товара защото осазнал
грешката си. Отишли до пазара и се върнали вкъщи щастливи.
Конят и магарето станали приятели, затова животните разбрали, че
другар се на път познава. Христо ДЯКОВ, II а клас
МОЯТА РИБКА
Вчера ходих в магазина да си купя златна рибка.
- Ех, колко е красива! Много съм щастлива!
Купух й аквариум с пясък, водорасли, корабче дори.
Сутринта отидох рибката да видя, но за мое удивление там я
нямаше. Търсих я где ли не – в спалнята, в банята и в хола. Влязох
в кухнята и що да видя – баба приготвила тигана, рибката ми ще
пече, но не беше още късно, и все пак още сме заедно. Вече няма
да се разделим!
Зара ЙОРДАНОВА, II а клас
55
КАКВО Е ЗА МЕН ТВЪРДИЦА?
върдица - градче любимо! Сгушено в полите на Стара планина,
с история богата и вековна, позната на всички негови деца.