Черно и Бяло 87/2014

#87/2014ISSN 2367-5055

ii

Годишни журналистически награди

За първи път СБЖ награждава чуждестранни журналисти

По повод 170 години от създаването на българската журналистика и 120 години от началото на организираното журналистическо движение в България СБЖ удостоява с:ПОЧЕТНА ГРАМОТА И „ЗЛАТНО ПЕРО” – Патриарх Неофит и Ирина Бокова, генерален директор на ЮнескоПОЧЕТНА ГРАМОТА И „ЗЛАТНО ПЕРО” – Вяра АнковаПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – Светия синод на Българската православна църкваПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – Общинските съвети – Нова Загора, Враца, Разград ПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – Българската редакция на Радио Китай за чужбина ПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – БНТ, по повод 55 години от създаването ѝ

Снежана Тодорова връчи почетната грамота и плакета за българската редакция на Радио Китай за чужбина на Чън Дзян с българско име Калоян, при посещението му в София

1ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА наградата „Йосиф Хербст” – Велислава Дърева

ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ: РАДИО• Пламен Асенов, БНР, радио Пловдив, за

рубриката „Великите европейци” (Плакет на СБЖ)

ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ: ТЕЛЕВИЗИЯ• Десислава Ризова, bTV – Грамота и почетна

значка „Златното перо”• предаването ИСТОРИЯ.BG, БНТ – Плакет на

СБЖ• предаването НИЧИЯ ЗЕМЯ, Нова телевизия –

Плакет на СБЖ

ИНФОРМАЦИОННИ АГЕНЦИИ• Отдел „Анализи и коментари”, БТА, с главен

редактор Аглиада Маринова – Плакет на СБЖ

ПЕЧАТ• Галя Горанова, в. „Сега” – Грамота и почетна

значка „Златното перо”• Христо Комарницки, в „Сега” – Грамота и

почетна значка „Златното перо”

ФОТОЖУРНАЛИСТИКА И ГРАФИЧЕН ДИЗАЙН• Иван Стоименов – Грамота и почетна значка

„Златното перо”• Мари Къналян – Плакет на СБЖ

КНИГА• Георги Калагларски, за книгата „Черноморските

медии” – Плакет на СБЖ• Калина Лукова, за книгата „Литература и медии”

– Плакет на СБЖ• Пенчо Ковачев, за книгите „Защо се самоубиват

поетите” и „Стихотворения – Плакет на СБЖ

КОРЕСПОНДЕНТ НА ЦЕНТРАЛНА МЕДИА В СТРАНАТА• Лора Стаматис, коресп.на bТВ в Бургас – Грамота

и почетна значка „Златното перо”• Кореспонденти на предаване „Господари на

ефира”, Нова телевизия – Плакет на СБЖ

НАГРАДА ЗА РЕГИОНАЛНА МЕДИА • Радио Добруджа, Добрич – Плакет на СБЖ

ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ САЙТ• Сайта на СБЖ – Грамота и почетна значка

„Златното перо”• Петя Колева-Цакова, Главен редактор на сайта на

СБЖ – Плакет на СБЖ

ГОДИШНИ НАГРАДИ НА СБЖ 2013-2014г

Мари Къналян и приятели

„Господарят на ефира” Густо ми е Велков

Калина Лукова

2

По повод 170 години от създаването на българската журналистика и 120 години от началото на организираното журналистическо движение в БългарияБЛАГОДАРСТВЕНИ ГРАМОТИ• Розита Попова За юбилейните списания на сп.

„Черно и Бяло”• Станислава Пекова, Гл.редактор на сп. „Черно и

Бяло”• Георги Найденов, Председател на журн. д-во

„Европрес”, Пловдив• Розалина Евдокимова, сайт на СБЖ• Петър Пъдев, сайт на СБЖ• Иван Тодоров, сайт на СБЖ• Александър Бозаков, Член на УС на СБЖ• Цанко Митев – председател на журн. д-во в Нова

Загора• Тодор Попов – председател на журн. д-во в

Самоков • Ангел Павлов – член на журн. д-во в Разград• Златка Димитрова – член на журн. дружество в

Хасково • Евдокия Марангозова, председател на журн.д-во

Враца • Юлиян Куюмджиев, Гл.редактор сп. „Музикални

хоризонти”• Асен Милчев, Издателство „Безсмъртни мисли”• Проф. Филип Панайотов – Плакет

По повод 170 години от създаването на българската журналистика и 120 години от началото на организираното журналистическо движение в България, СБЖ награждава посмъртно:• ПРОФ. ВЛАДИМИР ТОПЕНЧАРОВ –

председател на СБЖ през1955-1956г• ВЕСЕЛИН ЙОСИФОВ – председател на СБЖ

през 1976-1986г• БОЯН ТРАЙКОВ – председател на СБЖ през

1986-1989г• СТЕФАН ПРОДЕВ – председател на СБЖ през

1990-1991г

Розита Попова

Станислава Пекова

Десислава Ризова Стефан Продев - внук


Главен редактор: Станислава ПековаЗам. главен редактор: Петър КрасимировОтговорен редактор: Снежана Тодорова, Розита ПоповаМеждународни връзки: проф. Мими ДичеваPR и реклама: Красимир ПетковРедактори: Момка Спасова, Росена ИвановаФотограф: Мари КъналянПредпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков

Редколегия: Венцислав Удев, Борислав Петранов,проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов

Издание на „Ентропи 1” ЕООДСофия, бул. Евлоги Георгиев 169GSM 0888 33 65 19,ISSN 2367-5055www.blackandwhitemag.bge-mail: [email protected]

С партньорството на:Съюз на българските журналистиwww.sbj-bg.euСдружение „Найден Геров”Българска федерация на туристите ветерани

Медийни партньори:www.pinks.bgБългарско национално радио

СъдържаниеЗа първи път СБЖ награждава чуждестранни журналисти . . . . . .1От редактора . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .4Култура в журналистиката – журналистиката като култура . . . . . . .5Международна конференция за медийна култура в СБЖ . . . . . . . .6Журналистически топоси на културата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .10Литература, медии, интернет . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .13Кризата на демократичните устои като обяснение . . . . . . . . . . . . . . .15Медийната революция в литературен контекст . . . . . . . . . . . . . . . . . .17Журналистическият труд е първият в света, който се потребява безплатно . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .20Гергана Станкова: Вярвам, че фолклорът е нашето спасение . . . . .23Арт Афиш: „Златната ябълка” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .27Kонцерт на приятелството . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .28Музиката в „Старата къща” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .30Мистериите на жанра – радиотеатър . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .33ОСНОВАТEЛЯТ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .36Журналистическото движение в България . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .38Задачата на в-к „Знаме” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .40За свободата на печата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .43Първото музикално списание „Кавал” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .45Пловдивско журналистическо дружество – гнездо на таланти . . .47С носталгия по лятото . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .48Рози, книги и... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .50Пет чаши червено вино в Сантандер . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .52Мари Къналян в Дом „Витгенщайн” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .54Разширяването на ЕС на изток оказва влияние на отношениятамежду Китай и Европа . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .56За Георги Марков, антикомунизма и президента Плевнелиев . . . .58Хвърчащите хора . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .60

1Годишни журналистически награди

2Журналистическият труд е първият в света, който се потребява безплатно

0

„Златната ябълка”

27

40Задачата на в-к „Знаме”

56

Разширяването на ЕС на изток оказва влияние на отношениятамежду Китай и Европа

44

Съкровено послание изблик-ва от душата на народния поет Иван Вазов – тогава,

когато вижда около себе си за-раждащата се бездуховност и мер-кантилни страсти, тогава, когато славните битки и авторитетното присъствие на българската дър-жава отстъпват пред стихията на родоотстъпничеството и полити-ческите интриги. „Четете да знай-те” – защото там са и поуките, и размислите. „Четете да знайте” – за да видите как историята се повтаря и нерядко само декорът е различен, а силите, които се крият отзад сме-нят само маските си. И защото ако всяка власт „забравя” своите пред-шественици, полагайки немалко усилия да омаловажи или прене-брегне сътвореното от тях, то има нещо, което остава живо въпреки тези усилия – нещо повече – така остават следите и постиженията на народите и което винаги ще бъде мярката в големите общест-вени преобръщания и в търсенето на моралните посоки. Наричаме го „култура” и с него маркираме националното си битие. И така, както още в Шестоднева на Йоан Екзарх описанието на симеоновия дворец буди в чужденците учудва-не и дори завист, така векове след него във вдъхновената ода на Вазов книжовната дейност на Симеон

„...Четете да знайте, що в стари годинипо тез земи славни вършили деди ни,как с много кралства имали са бран

и от царе силни вземали са дан,и била велика българската държава...“

„...А тоя беше учен, философ велики не се срамеше от своя език

и кога нямаше кого да надвива,той пишеше книги, за да си почива.Четете и знайте, що съм аз писал, от много сказанья и книги събрал,

четете, о, братя, да ви се не смеяти вам чужденците да не се гордеят...“

се нарежда наравно и дори пред военното дело и държавническите успехи.

„Четете да знайте” – неслучайно и първите изяви на българската журналистика стъпват точно върху смисъла на това послание, а зада-чите ѝ се определят като съучастие в същностните процеси на духов-ното развите. Тъкмо журналис-тиката е това своеобразно поле, в чието действие и в чиито взаимо-действия културата завладява ши-роки пространства, точно както и журналистиката. Докосвайки кул-турната продукция и проблемати-ка на свой ред създава собствено специфична физиономия, неотде-лима част от живота на нацията. Културата, разбирана в най-широк смисъл, побираща понятия като знание, интелект, манталитет, като художественото пресъздаване на

света и човека, не може без журна-листиката, така както и журналис-тиката не би могла да осъществи високите си цели, без да усвои и от-рази всичко това във и чрез своите похвати. Защото основата на тези изключителни взаимодействия са ценностите и само с тях и само чрез тях се градят мостовете във времето и между хората.

Посвещаваме този брой на списа-нието именно на културата, с убеж-дението че нашата професия е ор-ганична част от културното битие на народа си и непрестанно търси доказателствата за това присъст-вие и в историята, и в съвремието. А в примерите, които подбрахме, се опитахме да докоснем различни аспекти и проблеми в реализация-та на тези усилия.

Розита Попова


ЧЕСТВАНИЯ

Тази година е юбилейна за българската журналисти-ка и за организираното журналистическо движение в България. Преди 170 години, през далечната 1844 година, Константин Фотинов със сп. ,,Любословие” поставя началото на българския периодичен печат. Петдесет години по-късно, 170 известни български журналисти и писатели, сред които са Юрдан Иванов, Тодор Влайков, д-р Кръстю Кръстев, Александър Те-одоров Балан, Иван Андрейчин, Марко Балабанов, Алеко Константинов, Иван Вазов, Янко Сакъзов, Ди-митър Благоев, Стоян Заимов, Георги Бакалов, Вела Благоева, Иван Шишманов, Любомир Милетич, Ми-халаки Георгиев и още много други, свикват журналис-тически събор, за да отбележат полувековния юбилей на сп. „Любословие”. Д-р Кръстю Кръстев коментира по повода: ,,Щастлива бе идеята, щастлив – случая, да се направи първият опит за едно сближаване меж-ду българските литературни сили, за едно сплотяване между тях, в името ако не на някоя литературна идея, то поне в името на техните интереси и тяхното възпи-тателно въздействие върху обществото” (сп. ,,Мисъл”, 1894г, кн.5). В документите на Първия журналистиче-ски събор като насъщна задача се отбелязва предпри-емането на действия „за повдигане на материалното и нравственото състояние на българските журналисти”. Любопитно е, че днес, 120 години по-късно, този про-блем отново е от първостепенна важност за нас. УС на СБЖ подготвя нормативен докумет за защита на професията „Журналист” и правата на журналистите.

През тази година се проведоха редица прояви като част от Програмата за отбелязване на юбилейните дати за българската журналистика.

Позволете ми да спомена някои от тях: Междуна-родна журналистическа конференция „Медии и из-дателски политики”, проведена през май т.г. в МДЖ – Варна; молебен в памет на загиналите журналисти в Катедралния храм „Св.Неделя”; валидиране на юбилейна марка – дело на проф. Тодор Варджиев; откриване на юбилейна фотоизложба в Народното събрание; журналистически събор в Театър „София”; срещи с журналистически дружества и откриване на фотоизложби в страната. Вярваме, че иницативата за назоваване на улици и площади в различни градове на България също ще получи благоприятно развитие.

Признателни сме на г-жа Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО за предоставения патронаж на ЮНЕСКО. Позволете ми да напомня нейните приветствени слова: „Приветствам желанието да покажете благородните намерения на Вашите пред-шественици, като ги съотнесете към днешния ден на българската журналистика... Похвални са Вашите уси-лия в защита на свободното слово, независимостта на медиите и приемствеността между минало, настояще и бъдеще.

Тъй като само ООН има мандат да промотира сво-бодата на печата и свободата на изразяване, ЮНЕ-СКО продължава да изтъква важността на свободата на размяна на идеи и знания. Успехите на нашата ор-ганизация в това направление зависят от продължава-щото партниране с такива институции като Съюза на българските журналисти, които през последните 120 години винаги са били в челните редици сред тези, които полагат усилия за укрепване на демократично-то управление...

Пожелавам Ви много сили, воля и упоритост за по-стигане на високите цели, които си поставяте”.

Тази висока оценка е изключително задължаваща. Дано с дейността си през следващите години нашата организация я оправдае!

Снежана Тодорова, Председател на Съюза на българските журналисти

Култура в журналистиката

– журналистиката като култура Уважаеми участници и гости на Международната научна конференция,

Най-сърдечно Ви приветствам с „Добре дошли!” Сред нас са уважавани преподаватели по журналистика, известни журналисти, издатели, писатели.

Наши гости са и Тим Шафир, секретар на Съюза на журналистите на Русия и Негослава Станоевич, журна-листка и писателка от Ниш, Сърбия.

6

ЧЕСТВАНИЯ

В продължение на два дни Съюзът на българскитке журналисти про-веде първата по рода си междуна-родна конференция „Културата в журналистиката – журналистиката като култура”. В нея участваха със свои позиции над 10 журналисти, научни дейци и преподаватели от България.

Русия бе представена от Тимур Шафир – секретар на Съюза на журналистите от Руската феде-рация, а Сърбия – от Негослава Станоeвич от град Ниш, пред-стави своята най-нова книга като отговор на въпроса дали медиите обичат литературата. Проявата бе сред финалните в програмата „170 години българ-ска журналистика – 120 години организирано журналистическо движение в България”, чието на-чало също бе на международен форум – конференцията „Медии и издателски политики”, проведен през м. май т.г. във Варна – там, където се роди идеята за учредя-ване на Балкански медиeн цен-тър (БМЦ) за журналистите от Черноморския рагион, вкл. Ру-сия, Украйна, Грузия и др. страни извън кръга на 11-те държави от Балканския полуостров. Негова-та цел е да създаде нова междуна-родна медийна среда, каквато вече има в северните страни от Европа. Целта е на територията на МДЖ във Варна да има възможност за системна организация на разно-образни форуми – конференции, дискусии, творчески срещи, кул-турни, медийни и спортни фести-вали. Намеренията на инициато-рите са финансирането на първо време да стане по някоя от новите европейски програми, примерно „Медийна грамотност на населе-нието“.

На Балканите БМЦ би създа-вал интелектуални иновации в контекста на европейската реги-онализация като контрапункт на световната глобализация. Идеята

за него има подкрепата на между-народните журналистически орга-низации на базата на предложения меморандум за осмисляне на парт-ньорските контакти.

„Международният балкански център би спомогнал и за реали-зиране на още една инициатива – създаване на организация за син-дикална защита на журналистите, с която да се застане зад еднаквите проблеми в различните балкански страни”, заяви пред близо 40-те участника в края на медийния фо-рум в София Снежана Тодорова, и.д. председател на СБЖ.

Тя припомни, че до края на го-дината екип под ръководството на Васил Сотиров, член на УС на Съюза, се подготвя проект за до-кумент за защита на професията „Журналист в България”.

„Сближаване и сплотяване между българските литературни сили в името на техните интереси и въз-питанието на обществото” е веру-юто на журналистите и писатели-те, свикали първия си сбор през 1894г, от когато датира началото на организираното журналистиче-ско движение в България.

На старта на конференцията Ро-зита Попова, член на УС на СБЖ, която е в основата на нейната прак-тическа организация, обяви пред присъстващите, че 120 години по-късно, физиономията на журнали-ста е част от представата за наци-ята. От неговата лична култура и от културата на медиите зависи и общият изглед на страната, което повишава ролята на естетически-те им качества, ако и терминът за обозначаването ѝ по правило да е доста „общо понятие”.

В своя доклад доц. д-р Зравка Константивона от СУ „Св. Кли-мент Охридски” акцентира вър-ху прослувутия индивидуализъм в националния ни характер, вкл. при учените, писателите, журнали-стите и изобщо при обществени-ците. При все това още в годините

на Българското Възраждане имаме изградена „Община на българска-та книжнина”, праобраз на бъде-щи професионални организации, призвана да осъществява нацио-налната еманципация на творците на словото.

Симптоматично е, че веднага след Освобождението от турско роб-ство Стоян Михайловски предла-га журналистите да се събират 1-2 пъти в годината в кой да е град, за да обсъждат обща професионална тактика и финансова система. През 1887г журналистите са единни в борбата си срещу създаване на за-конодателство за печата в името на „по-благоприятен език”.

През 1938г тя има своето про-дължение в съпротивата против Наредбата на властта за временен надзор, създаваща условия за цен-зура в медиите и в обществото. В нея участват над 10 организации, а в отделна подписка в подкрепа на журналистите се обявяват 170 уче-ни, лекари, търговци, адвокати и видни представители на различни професии.

По наблюденията на Балканския медиен барометър в момента обаче липсва единност в журналистиче-ската гилдия в условията на раз-ширяване на алтернативността на източниците за информиране на обществото. Извежда се необходи-мостта от провеждане на дело на 14 каузи, сред които: правно нор-миране на медиите, регулация и саморегулация, финансиране, про-фесионални стандарти, етика и др.

Всичко това – в неблагоприятни за България социални условия: според Евростат през 2013г 48% от българите са в графата „риск от социално изключване“. Формиран е изводът, че имаме нужда от силно виртуално общество за натиск с ко-ординиращо лидерство и конкрет-ни каузи, защото журналистиката е в авангарда на модернизацията.

„Културното и природното на-следство в българската преса пре-

Международна конференция за медийна култура в СБЖ

7ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 7

ди и сега” бе темата, представена от проф. д-р Минка Златева от СУ „Св. Климент Охридски”. Конста-тациите – културната тематика в медиите е намаляла, тревожно е културното ниво на журналисти-те. Не е достатъчно присъствието в медиите на културно-историче-ското ни наследство с 43 000 арте-факта от 7 епохи, поради което то остава непознато както за самите нас, така и за света.

Има и няколко примера с два сто-лични всекидневника – „24 часа” (през 2005г са събрани 198 предло-жения от читатели) и „Стандарт” („Чудесата на България”), още – „Дневник”, „Сега”, осъществили няколко народополезни инициа-тиви и кампании, свързани с т.нар. „чудеса на България”, вписани по свой начин в 6-те приоритета на туризма, един от които е култур-но-историческото наследство. В България обаче липсва обща кон-цепция в това отношение от страна на държавата, за да бъде разгърната целенасочена дейност.

Друг ракурс към същата тема бе разработката на доц. д-р Соня Алексиева от Нов български уни-верситет: „Културният туризъм през призмата на медиите”. От нея стана ясно, че едва 12% от чуждите туристи идват в България в името на т.нар „културен туризъм”. При все, че в световен мащаб всяко 11-о работно място е в тази сфера, тъй като туризмът е в Топ 5 на най-раз-виващите се отрасли.

България е на трето място в Ев-ропа по археологическо наслед-

ство, а в същото време в медиите у нас от 20 години насам се зани-мават със скритата приватизация в бранша, замърсяването на „среда-та”, незаконното строителство по Черноморието, проблемите с алко-холния туризъм. Отбелязва се, че е богата информацията за културния туризъм от страна на авторите на блогове, но е спорна актуалността на фактите. Коментира се профе-сионалната подготовка на жур-налистите в класическите медии по отношение на тази тематика – собствениците им не инвестират в тяхната подготовка.

В доклада на Тимур Шафир – се-кретар на Съюза на журналиситте на Русия (б.а. – 69 000 членове), се огледа темата „Култура и журна-листика в руските средства за ма-сова информация”. Той споделя, че през последните 20 години има го-леми изменения в руската преса и в електронните медии, тъй като се освобождават от държавния кон-трол, навлизат нови технологии и постепенно професията става по-конвергентна.

Проблемите: финансирането, со-циалният и професионален статус и не на последно място – безопас-ността на журналистите в Русия. Според статистиката – от 1992г 323 руски журналисти са загина-ли на „фронта“ при изпълнение на служебните си задължения, вкл. 16 в Северен Казказ. При това в ци-фрата не влизат убитите по време на сегашните военни действия. Тревожно е, че се наблюдава нераз-криваемост на причините, поръчи-

телите и извършителите. Колегите в Русия отбелязват още

няколко свои проблема: загуба на доверие към журналистите, както и на култура в средствата за масо-ва информация; на аудиторията се предлага огромно количество фа-кти за политика, икономика, шоу, скандали и пр., но не и анализ; отсъства интересът към „обикно-вения човек”; има лобиране на ин-тереси.

„Както и в България, така и в Русия официалните медии не са единствен източник на информа-ция за събитията в обществото. Факт е развиващата се т.нар. „не-формална журналистика”. Има раз-витие и на законодателството по отношение на медиите: клеветата е углавно престъпление, както и вмешателството в личния живот. Няма цензура, предвид същест-вуването на опозиционни медии. „Пресата наистина е четвърта власт, уникална власт на правда-та и свободата”, заключи гостът от Русия, който потвърди интереса на СЖ на Русия към бъдещ Бал-кански медиен център във Варна. В първия модул на конференцията особено място зае презентацията на Георги Найденов – председател на дружество в Пловдив, отнасяща се до българските медии в Източна Румелия. Той сподели, че за пръв път в Европейския медиен център е създадена специална експозиция за медиите и комуникациите. Раз-каза и за монумента на военните кореспонденти от 9 държави. Той припомни, че веднага след Ос-

88

вобождението в библиотеката в Пловдив всеки издател и автор е бил задължен да депозира по две от своите книги.

„Социално мислене и професио-нална култура” бе наречена темата на доц. д-р Луливера Кръстева от СУ „Св. Климент Охридски”. Спо-ред нея медиите у нас създадоха втора реалност, която се разминава с действителността. Заключението е едно изследване на 10 медии по 10 показатели – количествени и качествени.

Какви са наблюденията? Повече от половината публикации са без автори, което не дава възможност да се разбере дали написаното е редакционна политика. Липсва цитиране на източниците на ин-формация. Преобладават инфор-мационните жанрове. Почти не са засегнати теми като европейското бъдеще на България, демографска-та криза и др.

В същото време от КНСБ алар-мират: 23,2% от българите са под допустимия праг на бедност, 1/3 от младите хора до 30 години не работят, а 250 хил. души от 15 до 30 години нито учат, нито имат трудови доходи. И въпреки това в медиите няма публични дебати по тези проблеми.

Този род факти и констатации не намират място в медиите, не се проучват и мненията на граждани-те. Правят се мини социални ди-секции вместо анализи. Анализите са заместени от внушения. Комен-тарите за социалните проблеми са намерили активна почва в социал-ните мрежи. И още за медийната среда: безлично поведение на „ма-сата репортери”.

Темата за монополите от време-то на протестите беше забравена от медиите. Междувременно те се превърнаха в паникьори на обще-ството. Копи-пейстът се налага все повече. Новинарството се прави по конспект. Гледната точка на ме-дията е по-важна от тази на публи-ката. Има девалвация в социалната функция на медиите.

В техническо отношение медии-те са изпреварили комуникацион-ните си умения. Изостава се в ин-формацията, докато в социалните мрежи все повече успяват навреме да представят факти и събития с произтичащите от спецификата на поднасянето им проблеми.

Проф. д-р Карина Лукова от Бур-гаския свободен университет даде началото на втория ден на между-народната конференция с темата „Журналистически топоси на кул-турата”. За да стане ясно, че преди 2-3 века е началото на кореспон-дентското начало в журналистика-та в Европа. Макар и да става дума тогава за по-скоро литературни съ-трудници, събиращи новините по кафенетата. Тя разгледа и писмото като журналистическо простран-ство за политическа култура.

Споделено бе, че литературното списание като форма възниква в Германия през 50-60-те те години на XVIII век, преди да се тран-сформира в политическо списание за политическа култура, а после да се стигне и до литературния „пе-чат”.

Аудиторията научи повече и по въпроса за актуалния таблоид, към който и в България се ориен-тира масовият сензационен вест-ник, където информационната

стойност отстъпва на популярните развлекателни жанрове.

В темата бе вписана представата за т.нар. „джаз, рок и ъндърграунд журналистика”; за блоговата култу-ра, допълваща традиционната – с уговорката, че е журналистическа форма, която не е неин заместител.

И накрая – за салонната култура през XVIII век, до която се допи-рат малцина избраници предвид елитарността си и за клубната кул-тура през XXI век, достъп до която имат всички.

„Проф. Лукова ни предложи раз-ходка из три века”, обобщи изявата на лекторката модераторът на мо-дула доц. д-р Георги Калагларски от Варненския свободен универси-тет, член на УС на СБЖ.

Темата за Балканското култур-но наследство бе разгледана в контекста на новите медии в мул-тимедийната презентация на д-р Мария Николова от УНСС. Тя отбеляза някои практики в тази област в контекста на динамично-то и диалогично разбиране за кул-турно-историческото наследство: ремикс култура, субкултурен микс и пр.

Според нея социалните медии имат няколко особености: лесни са за ползване, осъществяват бърза обратна връзка, отличават се с ин-терактивност, дълголетни и измен-чиви са, разполагат с широк обсег от потребители.

Разгледани са 6 основни групи: уикипеден тип, блогове, социални мрежи, виртуални пространства – игри и „социални светове”, и др. „Балканите разглеждат своето културно-историческо наследство като свое, представящо идентич-

9ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 9

ността на всяка от нациите”, кон-статира д-р Николова.

Поради тази причина не се под-чертава наднационалността. В съ-щото време социалните медии не се ползват за знания, а само за по-пуляризиране. Не се използват ак-тивно видеото и кратките филми.

Важният извод е, че има нужда от нов социално-културен контекст; от игрови елементи в името на зре-лищността и оттам за предизвик-ване на интерес, вместо лишеното от емоционалност знание.

Балканската тема присъстваше и в словесната изява на Николай Стоянов от издателство „Балка-ника”, което в близо 20-годишната си история на сдружение на 8 из-дателства от 7 страни раздава всяка година по една литературна награ-да на автор от тези страни.

„В момент на криза, най-болният орган е литературата и писаното слово“, каза г-н Стоянов. Той съ-общи за проекта „Балканските мо-стове говорят”, който е към ЮНЕ-СКО, както и че кани СБЖ при осъществяването на ТВ-проекта „Балканско арте”, чиято реализа-ция предстои.

Как се прави вестник за култура в днешно време пред публиката раз-каза Христо Буцев от в-к „Култура”. За него този въпрос е клопка, тъй като се разбират различни неща („култура е всичко”). Единият про-блем е тясната социална публика, който обаче е преодолим. Другият – няма кой да пише, тъй като е отъ-нял авторският портфейл. И може би най-важното: започва да изчез-ва нуждата от „критика“, което не е ново, тъй като е е характерно за англосаксонския модел, съгласно който консуматорът не изпит-ва необходимост от насочване към определени естетически ценности.

В рамките на конференцията д-р Марин Бодаков от СУ „Св. Кли-мент Охридски” се спря на темата „Литературната критика и медиите на 90-те години”. „Няма нищо уни-кално – време за амнезия в почти всички изкуства”, каза литератур-ният журналист, който предстои да издаде в книга от 300 страници задълбочения си труд.

Той смята, че литературните кри-

тици сами са предали позициите си, за разлика от своите предше-ственици десетилетие по-рано, които са имали самочувствие в своята област. Отбелязва още, че литературната критика обвинява медиите, където пък се забелязва отсъствие на визия за книгите – като тяло и дух, представяни често чрез скандални форми.

Характеризират се два типа от-ношение на медиите към литера-турните критици: апокалиптичен плач и весела карнавална игра. Де-естетизира се отношението към из-куството като ефект от елитарност.

Последният голям проблем в това отношение е битката с блогъ-рите, които силно любят и мразят изкуството, започвайки с първата прочетена от тях книга, битка, коя-то предварително е загубена.

Журналистката Райна Йотова, водеща на културно предаване вече 20 години в „Дарик радио”, сложи край на темите в международна-та конференция в СБЖ с темата: „Специфични характеристики и ролеви функции в изкуството, кул-турата и културно-историческото наследство в новата информацион-на и медийна среда”. Тя предложи настоящата конференция да се превърне в постоянен междунаро-ден форум, тъй като има нужда от подобни прояви.

В разработката си радиожурнали-стката заяви своето наблюдение, че шоумените заеха мястото на кри-тиците. Както и че всички успехи и неуспехи в медиите идват от от комуникациите. Споделено бе за проблема на държавата – липсата на официална културна политика.

От 10 години се пише Стратегия за развитие на културата, най-често отразявана по негативен начин в медиите. Документът бе определен като приоритет с политически,дър-жавен и икономически характер.

Още наблюдения: в медиите се канят едни и същи хора. Защото са известни, така е по-лесно, а и защо-то са свързани с минала, настояща и бъдеща власт. В медиите се влиза в зависимости и интереси, а не се „робува” на ценности.

В широкия план на новините в големите печатни и електрон-

ни медии отсъстват новините за култура и това от невинно клише се е превърнало в зловеща орисия: културата не носи приходи в меди-ите. Рецензията е също изчезнал вид в българското медийно прос-транство.

По темата за Стратегията в дис-кусионен план академик Асен Бог-данов от секцията за наука в СБЖ допълни, че в БАН се подготвя 30-годишна визия за развитие на България, но в нея няма раздел за култура. Той призова СБЖ да настоява пред авторите на страте-гията, да вкарат този раздел в раз-работката си, за да не остане като проблем, пред който си затваряме очите.

По отношение на критиците и тяхната изява в медиите в края на конференцията Розита Попова от УС на СБЖ напомни, че в сай-та на СБЖ има специален раздел „Медия критика” и отправи към колегите покана за участие, за да се запълни с интересни материали.

Приключва програмата за двете големи годишнини на българската журналистика, чийто пръв жалон е сп. „Любословие” от 1844г. И честването на половинвековния му юбилей, превърнал се в начало на организираното журналистиче-ско движение в България.

Освен двете международни кон-ференции – през май във Варна и през ноември в София, бяха реа-лизирани няколко мащабни и до-стойни прояви под патронажа на Ирина Бокова – генерален дирек-тор на ЮНЕСКО.

Програмата включва: молебен в храма „Св. Неделя” със съдействи-ето на Светия синод на Българска-та православна църква; валидирана бе марка по проект на проф. Тодор Варджиев; в Народното събрание в София и в културния дом във Виена бе представена фотографска изложба за българската журналис-тика и медиите у нас в рамките на три века, както и др. регионални събития, обхващащи богата пали-тра от инициативи, към които съп-ричастни станаха неправителстве-ният сектор и властта по места.

Йордан Георгиев

10

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Продуктивен аспект на изследване в контекста на сравнителното медиазнание е журналистическият пренос на култура във времето. Той изисква да се про-учи археологията на журналистическите топоси за култура – тяхното съчленяване и развитие, трансфор-мативните механизми, по които се конструират във времето – от века на Просвещението до съвременната хипермодерност.

Просвещенският ХVІІІ век се свързва с началото на модерната журналистика, със създаването на модели за развитие на модерния печат. Духът на енциклопе-дизма предопределя симбиозата между журналисти-ка, литература, култура в просвещенското разбиране на хуманитаристиката. Журналистически топоси за литература – основна за просвещенската култура

Възходът на английската журналистика от началото на ХVІІІ век се свързва с очерковата проза на „седмич-ните хронисти” Стийл, Адисън, Дефо, Суифт. Така С.Хаджикосев определя първите английски вестни-ци „едновременно нов тип медия и нов литературен жанр – очеркова проза”. Техните кореспонденти са обикновено литературни образи, фиктивни лично-сти. В този период журналистиката продължава лите-ратурата, като демонстрира генеалогичната си връзка с нея. Писателите журналисти от ХVІІІ век в Англия се наричат „седмични хронисти” или полиморфни писатели и синхронизират литературната си и журна-листическа дейност.

Ричард Стийл и Джоузеф Адисън издават от 1709 до 1711г вестник „Тетлър” („Бъбривец”), а от 1711-1712г – в. „Спектейтър” („Наблюдател”). Стийл се определя като по-добрият журналист, а Адисън – като по-до-брият писател, но тази прочута двойка метонимизира симбиозата литература-журналистика в ранното ан-глийско Просвещение.

Вестник „Бъбривец” е седмичник – излиза всяка неделя в обем около 400 реда. Съчетава информатив-ното със забавното начало – новини, анекдоти, тълку-ване на сънища. Мястото на политическите новини било кафенето на Уайт срещу Парламента; на литера-турните новини – кафенето на Уил; на научните нови-ни – Гръцкото кафене.

Интересен журналистически топос е „новинарският апартамент” на Айзък Бикърстаф. Той е фиктивен ав-тор – 64-годишен джентълмен, който коментира раз-лични теми в кратки текстове. В жанрово отношение те са хетерогенни, но са изградени като ироничен раз-каз. Фикцията за светска хроника се засилва и от пред-ставянето на други измислени автори, като „сестрата“

на Бикърстаф, която представя женската гледна точка за различни събития.

Вестник „Наблюдател” излиза след „Бъбривец” и има по-голям успех. В него доминират новините и сери-озната проблематика. Той е много по-литературен, като известният образ на Бикърстаф се трансформира във фикционалния образ на Наблюдателя. Редакто-рът Наблюдател (представян най-често от Адисън) е обобщен образ, който се самохарактеризира в пър-вия брой от 1.ІІІ.1711г: „И тъй, аз живея на този свят по-скоро като наблюдател на човечеството, отколкото като човешко същество”.

Засилената литературна фикционалност се постига и чрез белетристичната трансформация на реалните личности на кореспондентите. Според С.Хаджикосев образът на ескуайър Роджър де Ковърли „предвеща-вава подобни персонажи от английския реалистичен роман като пастор Адамс и мистър Олуърти на Фий-лдинг или пастор Примроуз от „Уексфилдският све-щеник” на Голдсмит. Не е преувеличено твърдението на М.Минков, че „дописките” на ескуайър де Ковърли „образуват нещо като несвързан роман за живота на провинциален джентълмен”. Във вестника се публи-кува и литературна критика за поемата „Изгубеният рай” на Милтън.

Вестник „Наблюдател” се възприема във висока сте-пен като литературно четиво, поради което всичките му броеве са събрани и издадени в отделна книга. Така в ранното английско Просвещение се разиграва дву-посочният модел книга-вестник и вестник-книга.

Авантюрният журналистически топос „пустинен ос-тров“ се появява в очерка на Ричард Стийл „Извес-тие за необикновените приключения на Алекзандър Селкърк, изоставен моряк“ е публикуван най-напред във вестник „Англичанин” през 1713г, а след това е използван от Даниел Дефо в романа му за Робинзон Крузо.

Даниел Дефо поставя началото на вестника на идея-та – модерният вестник на времето. През 1704-1713г издава в-к „Ривю”, като прави подбор на новините и коментира събитията. Същевременно неговите рома-ни „имитират документално-художествена проза чрез сближаване на белетристика и документалистика”, което се доказва и от посочената връзка очерк-роман.

Даниел Дефо въвежда още един културен топос – вестникарското приложение „Скандъл клъб”, в което критикува в литературно-дидактичен стил нравите на времето си. В топонимична връзка са т.нар. „литера-турни салони“ във Франция през ХVІІІ век. Суифт и Стийл използват този модел в своите издания и по-

Журналистически топоси на културата

11ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 11

ставят началото на „моралните” списания на основата на моралистичната литература.

Джонатан Суифт и Филип Франси използват пис-мото като журналистическо пространство за поли-тическа култура. Суифт е също един от „седмичните хронисти”. През 1710г той издава седмичника „Ек-заминър” (Изследовател), а неговите коментари са първообраз на политическата уводна статия. Той ут-върждава като журналистически жанр памфлета, пуб-ликувайки своите седем „Писма на сукнаря”.

Във втората половина на ХVІІІ век в Англия се води борба за парламентарен печат, в която се включва и вестник „Пъблик адвъртайзър” („Обществен вести-тел”). През 1769г в него се публикуват анонимни-те памфлети „Писмата на Джуниъс”, станали много популярни като шедьоври на политическата сатира. Това са 69 статии, подписани с псевдонима „Джуни-ъс”, зад който стои Филип Франси. Явна е аналогията с памфлетния цикъл „Писмата на сукнаря” на Суифт, макар че „Писмата на Джуниъс” са еднотематичи и се занимават с английския Парламент.

Малко по-късно, през 1790г, във френския просве-тителски печат се публикува „Френският Юниус” на Марат по подобие на английския “Джуниъс”, като до-пълнение на вестника му „Приятелят на народа”. Веро-ятно става дума за контактна и типологическа връзка и познатото за Просвещението съпоставяне „писмо-роман” се дублира в съотношението „писмо-вестник”.

Думата „епистола” е раздвоена в значението си меж-ду комуникативност и художественост (означава ли-тературно послание, най-често в стихотворна форма). Движението от автентична към фикционална еписто-ла се демонстрира в Западна Европа, която в края на ХVІІ век е завладяна от писмовната мода. Във Фран-ция и Англия се появяват наръчници за обучение в писане на писма, издават се писмовници. Това е при-чината печатарят Самюъл Ричардсън да публикува ед-новременно и първите два тома на първия си еписто-ларен роман „Памела”.

Жанрът „епистоларен роман” в Просвещението се утвърждава още чрез романите „Клариса” на Ричард-сън, „Пътешествието на Хъмфри Клинкър” на Смо-лет, „Персийски писма” на Монтескьо, „Новата Елу-из” на Русо, „Страданията на младия Вертер” на Гьоте. Доминацията на литературното писмо пряко влияе за появата на писмото като журналистически жанр, поел статията или памфлета.

Аналогични процеси сближават английския и френ-ския печат през ХVІІІ век по отношение на изследва-ната проблематика. Вестниците се списват в литерату-рен стил и с подчертан индивидуализъм.

Силно е влиянието на английския просветителски печат във Франция. Вестник „Наблюдател” на Адисън се проектира във вестник „Френски наблюдател” на Мариво (1722-1723). Литературното приложение по английски модел се превръща във важна част на все-кидневниците, както е във вестник „Патриот франсе” (Френски патриот) на Жан Брисо.

Абат Прево издава седмичника „За и Против, пери-

одично издание за нов вкус“ (1733-1740), в който се публикуват преводи на шекспирови драми, на романи на Ричардсън, както и литературна критика за съвре-менни английски творби.

Модата на литературните салони във Франция през ХVІІІ век ги определя като пространство на светския разговор, което подхранва журналистиката и литера-турата. Може да се направи връзка с американския и европейския печат след 1930г, в който доминира пер-сонифицираната коментарна рубрика „Госип колъмс” (клюкарски колонки). Тя се конструира от светска хроника, изобличителен коментар, обществено мне-ние. Този тип коментарни рубрики се превръщат в политически салони на управляващите (по модел на литературните салони). В тях в свободна форма се анализират кабинетни комбинации, финансови уда-ри, чрез алюзия и ирония се предлагат политически обрати, изработва се национален език за политически дискурс, който възпроизвежда техники на литератур-ния дискурс.

През ХІХ век диалогът журналистика – култура (ли-тература) създава нови топоси – роман с продълже-ние. В този аспект Балзак пише в „Изгубени илюзии”: „...вестниците, които най – напред се ръководеха от хора, ползващи се с почит и уважение, по-късно по-падат под ръководството на посредствени... бакали, които имат пари, за да купят пера...” В т.нар. „пени прес” се публикуват романи с продължение на Бал-зак, Юго, Дюма и др. Романът „Тримата мускетари” на Дюма прибавя 5 000 абонати към вестник „Льо си-екл” („Векът”) на Арман Дютак. Високата литературна стойност на книгата се комерсиализира, като се тран-сформира във вестникарско приложение.

Любопитна топонимична трансформация във вре-мето е месечното списание препечатка „Рийдърс дай-джест” в джобен формат, наподобяващо книга (1922г, издател Де Уит Уолъс). В него се препечатват най-ин-тересните публикации от американската преса, както и литературни творби чрез съкращаване, редактиране и преразказ на оригиналните текстове.

Като списание на културата на декаданса се възприе-ма „Ню Йоркър” (1925г, издател Харолд Рос). Денди-то Юстъс Тили върху корицата на първия брой е негов емблематичен образ и ориентир за читателите. В спи-санието се коментират културния и светския живот в Ню Йорк, помества се авангардна поезия и проза. Рубриките са рисувани в стил декаданс от художника Питър Арно. В списанието участват писателите Доро-ти Паркър, Джон Ъпдайк.

От края на ХІХ век се развива жълтата преса, а от началото на ХХ век – таблоидната преса или т.н джаз – журналистика, заедно с нямото кино, джаза, литера-турата, радиото. „Джаз-журналистика” и „джаз-култура”

През 1938г Саймън Беси въвежда термина „джаз

1212

журналистика”, включващ масовата, жълтата и табло-идната журналистика. Атрактивното определение има ясен културно-исторически контекст – 20-те години на ХХ век, Америка.

Фицджералд прави интересно тълкуване на думата „джаз”, чиито значения се проектират в музиката, ли-тературата, журналистиката и оформят представата за „джаз-култура”: „По пътя си към порядъчността дума-та „джаз” в началото е означавала секс, после танц и чак тогава музика. Тя се свързва смислово с предста-вата за едно състояние на нервна възбуда, немного по-различно от възбудата на големите градове в близост с фронтовата линия”.

Според писателя, другият голям феномен на тази епоха – киното – не отразява адекватно нейната ат-мосфера – „обществената позиция на режисьорите беше плаха, назадничава и банална”.

Епохата на джаза навлиза в литературата най-вече чрез творчеството на Фицджералд, особено чрез ро-мана му „Великият Гетсби” от 1925г. За него Илана Розенбаум казва: „Великият Гетсби е 20-те, музиката, хората, всичко.”

Вторият емблематичен роман от американската джаз-литература е „Фиеста” на Хемингуей.

Паралелно на джаз-литературата в Америка се раз-вива и джаз-журналистиката, по определението на Саймън Беси. Те попадат в мрежа от тематични съот-ветствия и характеристики, отразяващи същността на времето – „ерата на джаза”.

В българския контекст джаз-журналистиката се про-блематизира от Милко Петров. За разлика от С.Беси, той ограничава жанровото пространство на понятие-то и включва в него само таблоидната журналистика: „Страната се втурна към забавлението – нямото кино, джаз бандите, радиото и таблоидната журналистика. Началото на тази „джаз-журналистика”, която е след-военната вълна на сензационната журналистика, е по-ставено през юни 1919г с един американски епигон на английската сензационна преса.” Става дума за „Илю-стрейтид дейли нюз”.

В книгата си „Америка – социалният тропик” М.Петров представя историята на таблоидната жур-налистика в Америка. Според неговата информация, първият таблоид е „Илюстрейтид дейли нюз”, по-къс-но – само „Дейли нюз”, на Джо Патерсън и Робърт Маккормик. Той се свързва не само с влиянието на английската таблоидна преса, но и с личното участие на Алфред Хермсуърт – създателят на първия англий-ски таблоид „Дейли мейл” от 1896г. През 1903г Херм-суърт издава и втория си таблоид „Дейли мирър” като евтино илюстровано издание с малък формат – 5 вест-никарски колони - спрямо утвърдения голям формат на всекидневниците, включително и на жълтата преса. През 1909г вестникът достига един милион тираж и предизвиква прочутата фраза на създателя си: „Ние открихме истинска златна мина.”

Таблоидната журналистика става много популярна в Лондон, като нейни характерни особености са: „спе-цифичен формат, свръхупотреба на снимки, комикси

и илюстрации, акцент върху няколко основни схеми, обикновено свързани с престъпления, насилие, секс... стремеж към забавление, желание за приобщаване на социалните низини към скандално-политическите и светските пристрастия на висшето общество, отвра-щение към претенциозно-скучния стил на елитната преса...”Бунтът или рок-култура и рок-журналистика

През 60-те и 70-те години на ХХ век се развива ал-тернативна (ъндърграунд) журналистика, съответна на екстазното време – хипи движение, битници, рок-култура, секс комуни, бохемски ъндърграунд.

Алтернативните журналисти се изживяват като ме-дийни бунтари през тези десетилетия. Те продължават традицията на „макрейкърите” и търсят нови подходи в различната тематика и стилистика. По това време в Америка излизат 456 нелегални (ъндърграунд) изда-ния на гимназисти, студенти, войници. Емблематич-ният седмичник „Вилидж войс” от 26.Х.1955г, с изда-тели-експериментатори Даниел Улф, Едуин Фанчър и Норман Мейлър, следва идеята „прави, каквото ти се прави.” Вестникът изразява контракултурата на бийт и хипи поколението, представяйки панорама на артис-тичния и социалния живот – книги, живопис, музика на авангардни творци, отразява антивоенното движе-ние и негърските вълнения. Друго култово списание е „Ролинг стоун”. То излиза през 1967г в Сан Франци-ско с издател и главен редактор Ян Уенър и бързо се превръща в център на младежката субкултура и кри-тик на рок музиката.

Блогът – блог-култура и блог-журналистикаПри доминацията на електронните медии се поя-

вяват конкуренти на традиционните медии: онлайн журналистика, уебсайтове, блогове, които тръгват от литературни матрици, като литературният дневник.

Телевизията се превръща в основна форма на масо-вата култура чрез ускорената комерсиализация на те-левизионните мрежи. През 1997г Лари Тиш купува СиБиЕс и налага т.нар. „инфоснакинг” – новини за бързо храносмилане. Подобни процеси се наблюдават и в съвременната „бързосмилаема” литература, която предлага бързо и лесно четиво, ориентирано към ма-совия вкус.

Блог-културата, както посочва Леман, е по-скоро допълнение към традиционните журналистически форми, а не техен заместител. Интересна и убеди-телна е версията, че блогът е дигитална трансформа-ция на класическия литературен дневник. Според Е.Борисова дописването на блога-дневник от други блогери е „рецептивно-креативна комуникативна си-туация, която... напомня на „салонната” култура на ХVІІІ и ХІХ век... Във виртуалния „салон” обаче са „поканени” не само „посветените”, а буквално всички.”

Журналистиката винаги ще създава във времето ак-туални топоси за съхраняване и генериране на култу-ра. Защото изначално тя е култура, а вечният „проблем за вкуса“ е сред властовите ѝ функции.

Калина Лукова



Представянето на литературни произведения в интернет се ос-новава на съчетаването между ме-дийните специфики и целите на изкуството. То комбинира особе-ностите на различните културни области и приближава създавани-те творби до навиците за възпри-емане на потребителите. Литера-турните текстове намират удобно убежище в една потенциално ви-зуална среда, в една тотално ори-ентирана към образа цивилизация, където словесността е заменена от иконичната асоциативност. Затова онлайн литературата налага ново мислене за литературата въобще. Това вече не е национално под-крепената област, а възможност за ползване на текстовата информа-ция и визуалните изображения.

Създаването на литературни сай-тове цели максимално възполз-ване от особеностите на онлайн комуникацията. Презентирането на литературни произведения е центрирано около някой по-го-лям специализиран портал, който изгражда своя авторитет на базата на количеството текстове, които представя или на качеството на имената, които включва. Той обик-новено стартира като индивидуал-на инициатива, формира интерес и едва тогава прераства в профе-сионален проект. Пространстве-ната разпръснатост на интернет и лесните начини за комуникация позволяват на медията и на нейния екип да функционират от разстоя-ние.

Могат да бъдат отличени някол-ко големи и популярни български литературни сайта. Сред интерес-ните са онлайн библиотеката и електронното списание „Liternet” (www.liternet.bg). Библиотеката обхваща една от най-големите ко-лекции от работи на български и

чуждестранни автори в най-раз-лични жанрове – поезия, проза, публицистика, драматургия и кри-тика. Като формат списанието е по-близо до магазинните издания, което се потвърждава и от голямо-то разнообразие на поддържаните рубрики. Материалите са по-го-леми като обем и задълбоченост на проучванията, от множество автори. Към тях същестува и елек-

тронен бюлетин, който е изцяло с информационен характер – но-вини за предстоящи събития и конкурси, анонси за различни из-дания. Според главния редактор на „Liternet” Георги Чобанов „ме-дията е създадена като комплекс-на интерактивна хипертекстова виртуална платформа (портал) с цел професионално представяне на стойностни текстове и автори.

Литература, медии, интернет

1414

Това е отворено пространство за разнородни литературни и хума-нитарни текстове, инициативи, проекти”. За него няма значение дали един текст достига до своята аудитория по традиционния хар-тиен или по по-новия електронен път. Много по-важно е кой стои зад едното и зад другото, заявява той, дали се поддържа професионално ниво на изданията, дали се участва в литературния и културния живот на страната, могат ли са се произ-ведат литературни и културни съ-бития, надхвърлящи аудиторията на изданието. Чобанов приема, че при интернет публикуването чита-телите на литература не намаляват, но се ограничават компетенциите за четене, защото не е важно кой колко чете, а как чете. За да се чете качествено един текст, той трябва да срещне срещу себе си изграден читател, смята той. Литературата, без значение от средата на нейната поява, се противопоставя на стре-са, динамиката на живота, телеви-зионната култура. Преминаването ѝ от една форма на съществуване и разпространение в друга урав-новесява ситуацията и демократи-зира достъпа в определен смисъл, заключава Георги Чобанов.

Популярен сайт, специализиран в представянето на българска лите-ратура, е виртуалната библиотека „Словото” (www.slovo.bg). Като отделен сайт, но част от медийна-та компания, през 2004г е обосо-бен „Словеса” (www.slovesa.net). Той включва новини и коментари

от областта на литературата, ин-формация за театрални премиери, концерти, изложби, нови филми, отразяване на фестивали, покани за предстоящи събития и провеж-дащи се конкурси. Характерно за всички тези сайтове е, че успяват да се наложат като активни медийни фактори, въпреки че имат плаващ редакционен състав, а принципът на участие е доброволен, харак-терен за повечето от българските онлайн медии. Но те създават въз-можности за пълноценно общува-не между онлайн медията и нейна-та аудитория, включително и чрез непосредственото и целенасочено участие на отделните интернет по-требители.

През последните години водеща позиция заема сайтът „Аз чета” (www.AzCheta.com). Той се поя-вява през 2006г като най-големия блог за книги в България, а сега се нарежда сред приоритетните сайтове, посветени на четенето и книгоиздаването у нас. Както са-мите създатели на сайта Алексан-дър Кръстев и Павлина Радославо-ва пишат „за пръв път в България една медия за книги предлага на своята аудитория възможност да превърне четенето в споделяне и съпреживяване”. Поради това и „Аз чета” предлага отворена плат-форма за всички, които смятат све-та на книгите за задължителна част от своето всекидневие.

Като полезни и оригинални он-лайн библиотеки могат да бъдат от-личени още няколко сайта – „Ли-

тературен клуб” (www.litclub.dir.bg), „Буквите” (www.bukvite.bg/), порталите за самопубликуване „ХуЛите” (www.hulite.net/), „Сти-ховеБГ” (www.stihovebg.com/), „Откровения” (otkrovenia.com/). Действително, публикуването в интернет има много предимства и от тях се възползват най-вече млади и недостатъчно популярни автори. Те намират във виртуал-ното пространство своя единствен шанс за творческа изява – главно поради лесната достъпност, бързи-те и сравнително евтини условия за представяне на текстовете си. Сред онези привилегии, с които традиционните „хартиени” авто-ри трудно могат да се похвалят, са почти непосредствената връзка с читателите и мащабно завишената аудитория, която не се ограничава до тиража на печатното издание или до границите на националната държава, предоставяйки безкрай-ни средства за общуване. За съжа-ление в много малка степен това са изцяло виртуални автори, които съумяват пълноценно да се въз-ползват от хипертекстовата при-рода на интернет, повеждайки по-требителите на пътешествие през сайтове и виртуални светове, през реклами и новинарски текстове, за да достигнат до така невероятното изгубване в пространството, кога-то пътят назад е затворен след мно-гото връзки, а движението напред предполага нови изненади.

Мария Попова

blackandwhitemag.bg



Tрансформациите в статуса на литературната критика след 1989г у нас не могат да бъдат проблематизирани, без да ги поставим в рамките на един по-широк раз-каз за демокрацията, пазара, четенето и значението на книгите изобщо – разказ, който все повече напуска националните парадигми на рефлексия, опитвайки се да обясни националната литература в контекста на глобалните тенденции. Политическият обрат в Бъл-гария през 1989г, който тепърва ще търси своите де-финиции, ще отвори родното културно пространство към серия промени и дори направо сривове, отдавна дискутирани по света. Променили са се изведнъж статутът на книгата, на образността, на четенето из-общо – обществото рязко се е отворило и границите пропускат заедно и демократични, и контрадемокра-тични тенденции, срещу които сме беззащитни, а дър-жавата е спряла да изпълнява охранителната си функ-ция. В началото на 90-те американският политически философ Бенджамин Барбър ще заяви, че демокраци-ята не представлява нито бъбрене, нито е безразборен пазар и ще призове да се върнем към основите ѝ на бавен и структуриращ диалог. Пряко обвързвайки от-ношението към книгата с демократичния процес, той пише: „Последни оцелели от отминалата епоха на пе-чатните технологии, книгите са останки от една бавно изчезваща култура на словото – незаменима валута на демокрацията и разклатена стена срещу новия свят на образите и картините, преминаващи през екраните със скорост, която осуетява всякакво обсъждане. Де-мокрацията, като хубавата книга, иска време. Търпе-нието е най-малко забелязваната, но може би най-не-заменимата ѝ добродетел. Телевизията и компютрите се отличават с бързина и темп и така по определение са враждебни към тромавото грижливо обмисляне, което е предпоставка на всяко публично разискване в полза на общото благо.“ Ако изборът на книги за пред-ставяне в медиите трябва да бъде в полза на общото благо, самият избор на книги може да бъде полезен за демокрацията, а бавните вече печатни медии са в далеч по-добър синхрон с „бавна” медия, каквато се явява книгата. Скоростта, налагана от електронните медии, е противопоказна за разискването на книгите. В своята критика на медиатизацията на литературата авторът заявява, че вместо телевизията да стане по-грамотна, днес има тенденция тя да направи книгите неграмотни. Главното значение на писателите, про-дължава той, е да бъдат храна за безкрайния апетит на телевизията и филмопроизводството, жадуващи за

истории и фабули, за събития и герои, за извратени характери и добре продаващи се скандални случки от реалния живот. Барбър говори за комерсиалния реа-лизъм като свидетелство за непреодолимата сила на литературата. Социалистическият реализъм е предиз-викал мощна литература на съпротивата, в опозиция самата литература е притежавала цел, докато днес, заявява Барбър, литературата трябва да се съревнова-ва за долари, да угажда на популярните вкусове и да гарантира печалби на издателите. Подчиняването на бавното слово на бързите картини, твърди Барбър, не облагодетелства литературната култура, гражданската култура и изобщо демокрацията. „Докато демокраци-ята вирее на почвата на словото – условие за рацио-налност, общностен живот и равенство – търговията предпочита картините. Защото картините са стимули, дори заклинания за потребностите, писателят при-съства повече с фотографията си в печатната медия, отколкото с твърденията си. Той бива визуално сти-лизиран. Когато потребността надделява над раз-ума, така и картините са по-силни от думите, поне в отсъствие на образование и тежък труд. Преходът от книги към картини е унищожителен за литературата. Овладяването на книгите от фабриките за картини е унищожително за демокрацията“. Ако трябва да по-търсим валидността на тези наблюдения в българския контекст, можем смело да потвърдим, че в условията на една още несъществуваща демокрация скоростта и визуалността на медиите накърняват потенциала на литературата да предизвиква медийни дебати за общото благо посредством литературната критика – още повече, когато съществуващата литературна продукция сякаш не дава възможността изведеният от нея критически смисъл да бъде социално значим. Разочарованието от привидната безпоследственост на класическия тип литературознание и особено на оперативната критика, принудена да върви след сякаш тътрещата се на фона на новините литература – кара голяма група обещаващи млади литературоведи да търсят онези дефиниции за своето занятие, които да го направят актуално.

Визуалната революция като обяснение за състоянието на словесността

Сравнете класическата претенция на словото като люлка на критичното мислене, изразена гласно от френския теолог Жак Елюл, според когото критич-ността изобщо може да се роди само в словесната ко-

Кризата на демократичните

устои като обяснение

1616

муникация, която се противопоставя на визуалност-та. „Ако човек останеше на стадия на словото, той неминуемо щеше да стигне до критично разсъждение. Образът изключва критиката. Навикът ми да живея в този образен свят ме кара да се откажа от диалектиката и критиката. Словото само би увеличило моето безпо-койство и неувереност.” Как звучи този труизъм, ко-гато именно образът на революциите в другите източ-ноевропейски столици извиква хората на площадите там, където словото е било обеззаразено от цензурата, отделено в литературни резервати, затворило малко-то си „осмеляващи се” жестове в езопов език до пълно прекъсване на комуникативността? Действително ли читателят на българската преса от 1988 и 1989г може да каже с Жак Елюл, че словото ни принуждава да го-ворим от гледна точка на истината. В „Унизеното сло-во” Елюл посочва като основен коз на думите в нерав-ната им борба с образите именно техния потенциал за критичност, включително социална критичност.

През 1989г обаче телевизията сякаш успяла за дни да извърши онова, което словото десетилетия наред не успяло да направи: да повиши критическия по-тенциал на хората дотам, че да ги накара масово да се противопоставят на управляващия режим. Ето какво пише Тони Джуд в „След войната: История на Европа след 1945г”, когато обяснява внезапното рухване на ко-

мунистическите режими в източната половина на кон-тинента: „Един нов фактор била ролята на средствата за масова комуникация. Унгарците, чехите и герман-ците в най-голяма степен успели да гледат собствената си революция по телевизионните новини всяка вечер. За населението на Прага постоянните повторения на събитията от 17 ноември представлявало нещо като експресно политическо образование с два лайтмоти-ва: „Те са безпомощни” и „Ние успяхме”. Вследствие на това се изгубило ключовото предимство на кому-низма – контролът и монополът върху информаци-ята. Страхът да се окажеш сам – невъзможността да узнаеш дали чувствата ти се споделят от други – бил разпръснат завинаги. Дори в Румъния превземането на националните телевизионни студия било опреде-лящият момент на бунта. Неслучайно мрачната съдба на семейство Чаушеску била заснета за излъчване в на-ционалния ефир. Това не било нов модел, разбира се – през целия двайсети век радиостанциите и пощите били първите цели на революционните тълпи от Дъ-блин до Барселона. Но телевизията била бърза.”

На този фон литературната критика като критическо мислене, като инструмент за социална промяна, е кате-горично посрамена – поне в очите на своето най-ново попълнение. Много мислители ще обясняват нейния крах с потребността на съвременния човек от картина

Марин Бодаков

17ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 17

Със сигурност тази гледна точ-ка не е лишена от обяснителен потенциал. Българските медии през 1990 и 1991г са радикално различни от медиите през 1988 и 1989г – по-близки по същността си до западните медии в ред важни пунктове: отпаднал е държавният монопол върху средствата за ма-сова комуникация, а с него и този върху интерпретациите; медиите отново могат да бъдат място за со-циална критика, за плурализъм на мненията, разглеждан в сянката на тоталитаризма като основна цен-ност сам по себе си. Рязко се усилва негативният критерий при подбор на новините. Появяват се фили-пики. Появяват се дебати. Усилва се и развлекателния елемент – по начин, драматично различен от ня-когашното „олитературяване” на пресата. До голяма степен това се дължи на внос на медийна „норма” – също като критиците, издатели-те на новите вестници и списания започват да търсят своите нови модели на Запад. Подложените на немалко присмех заглавия на ежедневниците от онова време всъщност следват ясни критерии – да са кратки, синтактично прос-ти, а субектът, действието и обек-

тът да станат ясни още от първите две-три думи (изискване, далеч по-смислено по отношение на ан-глийския език, който без друго следва подобна синтактична схе-ма). „Магазинер млати даскал зара-ди политика”, „Синатра-син мъсти на похитители” и „Гадател гледа на задни части” не са писани в неведе-ние за правилата на добрия стил, а напротив – с пълната убеденост, че именно това е стилът, изискуем от съвременните медии. А той удиви-телно препраща към литературна-та пародия.

За литературния критик обаче е очевидно, че словото девалвира. И той обръща поглед за обяснение на този процес натам, откъдето масовите вестници взимат своите модели – към западната преса и изобщо западните медии. Дали, да цитираме отново Елюл, медията не снижава критиката до „схематизма на сделките”? До „прегрешение-то на говорещия поради липса на нещо за казване, който вече не каз-ва нищо, но продължава да говори, говори, говори...” и до пълното обезценяване на словото. Аноним-ността на словото не предполага авторитет на този, който пише – да припомним, че през 90-те

страницата за книги на в-к „Сега” беше неподписана от своя автор. Когато зад думите не стои никой с конкретно лице, словото е лише-но от значение, „тъй като неговата единствена реалност беше срещата на две живи човешки същества. (...) Думите отминават и нямат никак-во значение: от момента, в който никой не влага цялата тежест на собствения си живот в словото, което произнася, за каква сериоз-ност можем да говорим на това или на което и да било друго слово. Ре-шителната пукнатина се дължи на разрива между говорещия и него-вото слово. Ако човекът отсъства от собственото си слово, то е само шум.”

Кризата на читателските практики като обяснение

Според тази детерминистична представа за света собственото за-нимание със словото и литерату-рата е анахронично, то губи почва, защото е останка от безвъзвратно отминала епоха, нереалистичен идеал, който се сгромолясва в мо-мента, в който спре да бъде под-държан на изкуствено дишане. Така поне внушава изследването на Александър Кьосев „Карани-

Медийната революция в литературен контекст

без думи. Да цитираме отново Елюл: „Критиката му се струва напълно безплодна, защото пречи на действи-ето, тя е отрицателна, защото човек не приема всичко предварително и песимистична, понеже не се опреде-ля цялата действителност”. През зимата на 1989-1990г обаче тази безплодност има напълно конкретно изра-жение – рухването на комунистическите режими се е случило не благодарение на критиката, а въпреки нея (в битието ѝ на „официозна”) или, сякаш по-лошо, мимо нея (в отказа ѝ от социалност и отделянето ѝ в специализирано, литературно поле). Този срам по из-ключение не е изкристализирал в поредния дебат за „кризата на критиката”, само защото сгъстеното време сякаш обезсмисля говоренето за такива подразбира-щи се неща. Но той е виден в последвалото драматич-но обръщане на най-младата кохорта критици с гръб към чисто литературното – и с лице към социалните теми. И с нестихващия им интерес към медиите и тях-ната новооткрита мощ. Трябва да се отбележи, че оп-итвайки се да анализират природата на онова, което е отнело тяхното сякаш изконно място, масмедиите последователно търсят неговия универсален харак-

тер, пренебрегвайки спецификата на тоталитарния и посттоталитарния опит и особено ролята на критиче-ския вакуум в него.

Сменяйки за пореден път „оста на света”, тази част от литературната критика се занимава да изследва загу-бата на престиж на собственото си занятие като част от епична битка между образа и словото, която се води от десетилетия „на Запад” и след падането на Берлин-ската стена е неминуемо просто да се „пренесе” при нас. Тази по същество детерминистична теория има предимството да облекчава моралната отговорност на критиката за миналите ѝ действия, нейния провал в сферата на морала. Обръщайки поглед назад към тоталитарното минало, българският критик трудно може да каже заедно с Жак Елюл: „Само чрез употре-бата на дума човек научава етичното определение. (...) Плод на критиката, етичното определение се проявя-ва в рамките на словото (...)” Далеч по-успокоително е твърдението, че критиката е окаяна, защото словото е в окаяно състояние: „едно внезапно и трагично от-критие, че думите са само думи и нямат никаква въз-действаща сила”.

1818

ците около четенето”, излязло през 2013г, но събрало текстове, писани в предходното десетилетие. Може би драматичното усещане за упа-дък на литературната критика е всъщност усещане за упадък само на високата литература – и днес то се дължи на остатъчното при-вилегироване между много други на едно специфично четене – че-тене-„разширяване на съзнанието”, което „прави съществуването по-вглъбено и съвършено, душата – по-красива, разширява обема на въображението” .

Истинската читателска внимател-ност, пише Кьосев, всеки момент може да премине в щудиране, във внимателно проучване и научни занимания. По самата си норма-тивна природа подобно четене е твърде близко до интерпретира-нето, до изследване и анализ. Ли-тературно-критическият идеал за четенето, който доминира в тези страници и предполага изобщо критиката на критиката у нас през 90-те и не само години, слива два-та полюса, за които пише Кьосев – научно-филологическия и писа-телско-утопичния идеал за четене. Осмозата между тези два идеала ги монументализира и получената конструкция недовижда другите форми на четене, които предпола-гат и други форми на литературна критика или изобщо на Критика, която, още повече публикувана в медиите, изглежда в упадък заради отказа от следването на въпросни-те идеали. Филологическият идеал за добро четене го приближава до изследването. Този идеал, заявява Кьосев, очаква четенето да бъде почти научна процедура, преми-навайки във внимателно щудиране на езикови и граматически детай-ли, като се слага акцент върху тру-да, усилието и скрупульозността в акта на четенето. Писателският идеал за четене, продължава Кьо-сев, възниква с автономизирането на литературното поле и според учения тук „читателският процес е загубил всичко, което напомня на труд, техническо усилие и про-тичане на реалното, протяжно време, в него няма ни помен от телесност и бракониерски оркес-

трации на тялото, той е мигновен и непосредствен, подобно на транс и мистично откровение...” И тук пи-сателският идеал за добро четене е в разрез с филологическия идеал – няма ги дисциплината, усилията, бавното изследване и критика на текста в читателския акт. Кьосев заявява, че двата полюсни идеала граничат с нечетенето. Според нас обаче сливането на полюсите, сне-мането на напреженията между тях води именно до литературно-кри-тическото четене, което съчетава скрупульозната текстова критика с усамотеното блаженство. Имен-но експлозията на това сливане извежда литературата на медий-ното поле, защото в национална култура, която е (доскоро е била) литературоцентрична, литерату-рата е всепроникваща. Проблемът е, че институционализирането на преданото четене е свързано само с високите образци на културата. И усещането за упадък на литера-турата и най-вече упадък на чете-нето е свързано с представянето на преди всичко масовата литература в масовите издания. Масовата гра-мотност въвежда масовата литера-тура в масовите медии, но нейната еднотипност не предполага крити-ка, а реклама.

И Тотка Монова смята, че днес се намираме в радикално нова, непозната досега ситуация. Ней-ният опит на медиен изследовател ѝ помага да „чете” състоянието на литературата през „новите” медии. Преди тяхната поява всяко едно шизофренно необременено съзна-ние, смята авторката, може точно да определи разликите между лите-ратурен и реален свят – „независи-мо от това в кой свят се чувства по-уютно и къде пребивава по-дълго... Беше възможно сравняването, съизмерването на литературен и реален свят, а оттам и преценката кой от двата е по-добър и къде мо-гат да се търсят реални корективи за промяна на по-несъвършения свят”, продължава тя. Да забеле-жим ключовите думи в това изре-чение – сравняване, съизмерване, преценка, корективи. Всъщност, Тотка Монова ни казва – беше възможна литературната критика

– литературата, която критикува действителността… Днес литера-турната критика е невъзможна, за-щото за нас „микросветът е трииз-мерен (свикнали на органичното и не безконфликтно успоредяване на онтологичен, литературен и личен свят), а за следващото поколение има и четвърти – интернет-свят. За идещите поколения границата между личен и/или онтологичен и интернет-свят е неясна, условна, трудно доловима, казва авторката. За мен интернет-книгата и печат-ната книга са два различни свята, казва Тотка Монова, два свята в търсене на пълноценна комуника-ция със следващото поколение и носения от него нов личен и лите-ратурен светоглед.

Тоест, според Александър Кьосев и Тотка Монова рязката промяна в социалните функции на литерату-рата въобще и литературната кри-тика в частност не е толкова резул-тат от тяхното собствено развитие, от заеманите от критика позиции или от авторовите решения, а от една глобална промяна в начините на комуникация, настъпила с раз-витието на телевизията и интер-нет. Промяна, която придава равна значимост на маргинализираните досега типове четене, без да се ин-тересува от критическия или авто-ровия идеал.

С други думи, българската крити-ка е в криза, не защото е направила погрешна стъпка или поредица от погрешни стъпки, а защото така-ва е неумолимата логика на далеч по-силните като влияние масови медии. Авторефлексията в случая е излишна, защото девалвация-та на ролята на критика не е само българско явление, а е резултат от навлизането на интернет, който не предполага привилегировани по-зиции на говорене и на предхож-дащата го комерсиална телевизия, която първа е отнела привилеги-рованата роля на словото въобще. Според тази гледна точка най-сил-но влияние върху българската кри-тика през 90-те оказва не рухване-то на комунистическия режим, а навлизането на новите медии.

Марин Бодаков



20


Искам да поздравя най-напред фондация „Фридрих Еберт” за това, че тя доста отблизо следи проблема вече няколко години и за разлика от други фондации, акцен-тира върху саморегулацията, защо-то и други се интересуват от проб-лемите на българската журналистика, но предвиждат ре-гулация, т.е. въвеждането на зако-ни, които да поставят нещата в по-строги рамки. Според мен това е верният път. По-добре е да има са-морегулация. Защо? – Защото ре-гулацията, така или иначе, ще про-изтича от държавата. Макар и да представлява широките интереси на обществото, държавата има и своите по-тесни интереси като структура. Виждаме какво се случ-ва в българския медиен свят през последните години. Тече скрито одържавяване на медиите. Защо? Защото медиите са слаби. Като икономически единици, те до го-ляма степен вече са несъстоятелни. Те не могат да се самоиздържат. Те са нерентабилни. И трябва някой да плаща за тяхната издръжка, ина-че те просто трябва да изчезнат. В момента в България, аз твърдя с аб-солютна сигурност, като изключим може би някои жълти издания, които все още успяват от реклами и от продажби да покриват разхо-дите си, твърдя, че няма издание, което да може да се самоиздържа. Следователно медиите нямат она-зи обществена опора, която да им даде свобода и независимост, до голяма степен работейки в интерес на обществото, да се съобразяват само с него. Някой им плаща. Дали това ще бъдат собственици на друг вид бизнес, от който те могат да от-делят, за да издържат медии, или което е още по-зле – това може да бъде и държавата. Защо? Защото трябва да имаш някакъв интерес –

харчиш пари за нещо, което няма да ги възвърне, но ще ти върне нещо друго. Да кажем, говорим за бизнесмени и казваме – „Да те имат някакъв интерес в някаква сфера”, това е повече от ясно. И те трябва да бъдат ясно съобщени: Кои са? Има законови изисквания. За да знаят хората, примерно – както във вестник „Сега”, собстве-ност на Сашо Дончев, който има газов бизнес – че ако вестник „Сега” пише по газови въпроси, ще бъде в конфликт на интереси и сами да си преценяват доколко да възприемат тази информация като убедителна или не. Но когато не е ясен собственикът? Какво знае об-ществото за медиите? През по-следните години, от 2006-а насам, в България се извърши едно много тежко престъпление срещу българ-ските медии. И то се извърши с държавно участие. То се извърши задкулисно. Още от времето на тройната коалиция. Неслучайно го каза бившият министър на култу-рата Вежди Рашидов. Като по-от-ворен той си спомни и сподели как през 2007г, на една „маса”, на която се въртят много пари, се реши съд-бата на българските медии и всъщ-ност се създаде медийният моно-пол, за който сега всички говорим. Кои пари се въртят на тази маса? На тази маса се въртят нашите, държавните пари, взети от обще-ството. Държавата няма пари. Тя ги взима. Колкото ѝ трябват – тол-кова си взима. Тя не произвежда нищо. Но тези, които са около ма-

сата не са случайни хора, те са хора с възможности, които могат да из-ползват държавните средства. За-това беше създаден този монопол, през една частна банка, където се наливаха държавни пари, на раз-плащателен влог, който е с нищож-на лихва от 0,8 до 1%, и след това се предоставяше възможност на тази банка, въпросните пари да ги упо-требява по нормалните си банкови канали срещу лихви от 5, 8, 10%. Разликата? Това са загубени пари от обществото, но с тази разлика се финансираха медии. С тази разли-ка се изкупиха медии. Много дълго време КТБ, която сега е в центъра на вниманието, отричаше, че е фи-нансирала медийния монопол на Ирена Кръстева и сина ѝ, който твърди, че няма никакви медии. И Цветан Василев също отричаше, че има въобще някаква връзка с меди-ите. Той дори подаде жалба срещу мен, която стигна не просто до на-шата етична комисия. Тя стигна до председателя на Европейската ко-мисия Жозе Барозу, до трима ко-мисари, до четирима директори на Главни дирекции в Европейската комисия, до трима председатели на комисии в Европейския парла-мент. Представете си каква чудо-вищна кампания разви този човек само и само, за да скрие една лъжа, която го разобличава и която днес е публична – че той е финансирал медийния монопол. Всъщност не той. Аз неслучайно сложих в ка-вички определението за него – „кредитор”, защото той не е истин-

Журналистическият труд е първият в света, който се потребява безплатно

21ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 21

ският кредитор. Кредитор всъщност е държавата, всички ние. И ние, с нашите пари даваме въз-можност да се създаде един медиен монопол, който има едно един-ствено предназначение – да оглу-пява хората, за да не виждат какво става с техните пари. Защото мафи-ята няма интерес да се знае какво става. Единствената функция на медиите, която оправдава същест-вуването им, е да бъдат защитник на човешкото право на информа-ция. Както лекарите имат задачата да пазят основното човешко право на здравословен живот и въобще на живот, а юристите – правото на справедлив съд и на справедливост въобще, журналистите пазят чо-вешкото право на информация. Но за да го пазят, те извършват една обществена услуга и за тази обществена услуга, за да могат да я вършат професионално, някой трябва да им плаща. Когато отиде-те на лекар си плащате, когато оти-дете на адвокат си плащате, но ко-гато ползвате информация от медиите вече през интернет, какво ѝ плащате. Т.е. нашият труд в мо-мента е първият в света труд, който се потребява безплатно. Той стру-ва пари, но се потребява безплат-но, обществото не го плаща и не иска да го плаща. То се научи, че така е по-добре, наистина е по-ху-баво. Ние сме първата професия, която влезе в комунизма, която раздава труда си всекиму според потребностите. И при това поло-жение, за да може да съществуват медиите, едно време Йосиф Хербст е казал: „...за нас хората гла-суват всеки ден със стотинките си”. Сега, в момента, те не гласуват за нас със стотинките си. Те ни четат много повече, но ние сме жертва на собствения си успех, защото в ера-та на интернет, нас ни четат много повече. Това е ерата на информа-цията и ние сме все по-нищожни, все по-жалки, все по-нищожни в обществото и все по-лесни за купу-ване. И когато бе създаден този ме-диен монопол, се знаеше, че той е икономически несъстоятелен, той не може да оцелее, защото той няма как да се финансира от ме-дийната мафия, с тези големи раз-

ходи, които отиват не само за вест-ници, но за радио, за телевизии, за сайтове. Те създадоха какво ли не. Няма как да се самофинансират, освен ако някой не им налива пари. И сега моментът е много важен! Обърнете внимание! Проследете този процес! Какво ще се случи с въпросния медиен монопол в но-вата среда. Когато през тази банка, която беше дълго време източвана по различни канали, някои гово-рят за стотици милиони, други го-ворят за над милиард. През тази банка вече няма да могат да се из-вършват операциите по манипули-ране на обществото и медиите. Къде ще отидат всъщност тези ме-ханизми. Проследете хората, кои-то са свързани с медийния моно-пол, които са свързани с т.нар. „Български медиен съюз“! Как те са всъщност новоназначени соб-ственици на медии, защото ги на-значават, те нямат пари. Никой не може да ме убеди, че Венелина Го-чева е купила вестник „24 часа” и че Петьо Блъсков е купил вестник „Труд”, след като германският кон-церн ВАЦ се отърва от тях, защото са нерентабилни. Един концерн, който има три милиарда оборот го-дишно смята, че за изданията е не-възможно да се издържат и ги про-даде и изведнаж се намира някакъв Петьо Блъсков с две пишещи ма-шини, една прочута баба и едно мазе и започва да изкупува медии да прави пресгрупа. Нито преди се е случило така, нито сега ще се слу-чи по този начин. Дават им се па-рите. Защото те не могат да ги до-кажат откъде ги имат. И не си правят и труда. Проследете какво ще се случи от тук нататък. Някъде ще се насочат тия финансови пото-ци, за да се финансират медии. Държавата няма да се откаже, аз не говоря даже за държавата. Да беше държавата – с мед да я намажеш, за-щото все пак тя е публична инсти-туция. Неслучайно държавното радио, държавната телевизия са по-свободни от тия задкулисно одър-жавени медии. По-свободни са. Радиото може да каже неща, които няма да прочетете нито в „Стан-дарт”, нито в „Телеграф”, нито в „Монитор”, нито в „Труд”, който

вече не прилича на вестник, а е всъщност една употребена хартия. Същото е и с държавната телеви-зия. Неслучайно те бяха подложе-ни на много силна критика от ня-кои държавни функционери, че отразявали неправилно протести-те. Ами това са протести, това са случващи се неща, те са публични, трябва да се отразят. Как няма да ги отразяват? Не бивало. Но те може да го направят. Защо? Защо-то макар и да са държавни те са за-щитени от някакви правила. Ето тук има един представител на ин-ституцията, която следи да се спаз-ват тези правила /сочи народния представител Иво Атанасов/ и ако нещо стане и тази институция не си върши както трябва работата, това ще е покана към обществото да отиде утре и да направи митин-ги пред радиото и пред телевизия-та, както са се случвали. Спомняте си ги. И затова там не смеят. Но кой ще отиде да направи митинг пред ТВ 7, че вчера Бареков е гово-рил едно, а днес говори друго? Ни-кой няма да отиде. Както виждате това не се случва. И затова този за-дкулисен процес продължава. За какво им беше необходим на Бъл-гарския медиен съюз втори кодекс. Няма проблем да има втори ко-декс, колеги. Колкото и да е стран-но, макар, че съм един от участни-ците в съставянето на действителния кодекс, за мен той е истинският. Този втори т.нар. „ко-декс” е преписан. И то на лош език. Просто некадърно направен. Но не е в това проблемът. Няма две Библии, но има четири Евангелия. И всички са признати за верни, за правилни, за канонични. Защо?! Не е в това бедата. Може, в много държави има по няколко кодекса. В Америка няма единен кодекс. Сега във Франция от години тече един невероятен дебат за написване на един общ кодекс. Във Франция от 1918г си имат кодекс, но той още не е приет. Те нямат и комисия. И много дълъг разговор се води на тази тема. И едва сега, когато се видя, че и френските медии, като всички останали са едни фалирали медии, че не могат да оцелеят и че разчитат на държавна помощ, всич-

2222

ки вестници във Франция се фи-нансират от държавата. От три го-дини. Миналата година вестник Льо Монд е получил 16 милиона евро, вестник Фигаро – 16 мили-она евро, а най-дълго издържаният от държавата вестник е не кой да е, а комунистическият вестник Л’Юманите. Още от времето на най-дясното правителство на Еду-ард Баладюр от средата на 50-те години го издържа държавата. Защо? Защото не може, би изчез-нал. А защо дясното правителство? Защото казват – това е част от на-шата политическа палитра, от на-шия пейзаж. Не можем да позво-лим да изчезне вестникът, създаден от Жан Жорес. И това го казва един от най-десните политици във Франция. Значи имат някакво та-кова държавническо национално мислене за защита на национална-та култура. Всички вестници са на някаква държавна издръжка. Това ще се случи и в България. То се е случило. Обаче се е случило по най-извратения начин, по най-грозния, по най-долния начин чрез измама, защото и у нас държавата функционира като един елемент на някакви задкулисни структури. Вижте как се правят правителства-та, как се избират депутатите. Съ-щото става и с медиите. Те не са извън обществото. Те са част от него. И след като така или иначе ще се върви към използване на та-кива средства, на такива фондове, те пак са от обществените средства, пак са от средствата на хората, но хората не отиват да си купят вест-ника, не си плащат абонамент спе-циално за някаква телевизионна програма или радио, държавата ги взима. Това са обществените ме-дии. И трябва обществото да знае по какъв начин тези пари стигат до медиите. Ето това трябва да знаем и трябва да се направи публичен механизъм за разпределяне на тези държавни средства. Става дума не само за тези бюджетни средства, които се отпускат за някаква по-добна цел, а и за разпределението през държавата на европейските средства, за комуникационните стратегии. Как стана така, че евро-пейските средства стигат точно до

тези медии, които са част от медий-ния монопол. Ами много просто. Това е задкулисната игра. Там се насочват парите. Защото там се на-сочват и рекламите. Медийният монопол овладя и рек-ламния па-зар. Овладя и разпростанителския пазар. Там обаче ще закъсат много, защото в скоро време няма да раз-читат и на вестниците за разпрос-транение, защото всички ще оти-дат в Интернет. Какво ще разпространяват? Цигари? И ки-брити? Покрай тая LAFKA така закъсаха, че наистина се изпокара-ха за пари. Ето Ви едни обективни обстоятелства, които до голяма степен ще променят и медийната среда и въобще начините на само-регулация. Ние не трябва да се съ-гласяваме държавата да ни налага покрай тази силова позиция, която заема, да финансира медиите, да ни налага своята регулация. Защо?!

Защото тогава ще се получи един държавен пиар, който вече се е слу-чил така или иначе. Въпросните медии при всяка смяна на прави-телство, са на принципа „Паднал от власт – непотребен”, на другия ден си сменят позицията и подкре-пят винаги онзи, който е на власт. Защо? Защото те са си одържаве-ни медии. Ние това не трябва да го допуснем. Значи ние трябва да разсъждаваме, когато говорим за саморегулация, а в някаква степен и за регулация, защото няма как да зачеркнем Закона за радиото и телевизията. Ние много ясно трябва да поискаме прозрачност. Всичките тези процеси трябва да излязат на светло. Журналисти-ката е публична професия. Ако тя не се развива пред очите на хората, тя е безсмислена. Защото няма да ни вярват. Ние сме като банките. Престанат ли да ни вярват, биз-несът ни умира незабавно. Значи най-големият ни капитал, това е доверието. Затова не трябва да го загубим. И по тази причина ние трябва да настояваме за макси-мална светлина върху медийния монопол – как е финансиран, как е създаден, кои са участвали, какви пари ще се наливат оттук натам в него, защото те вече няма да мина-ват през тази затворена банка, а ще

минат през други банки. Въпрос-ните лица и структури няма да се откажат от контрола върху медии-те, а чрез тях и върху обществото. Разберете това. Това е изключено. Но нашата цел е точно това – като журналисти да проследим тези процеси и да ги покажем в техния зародиш, защото ние проспахме създаването на медийния монопол през 2006-2007г, смятахме, че това е някаква обикновена сделка на Петьо Блъсков, който си продава някакви вестничета и нямаше ня-какво особено влияние. Не, това беше началото на едно престъпле-ние срещу българската журналис-тика. Казвам го в преносен смисъл, защото законът не е предвидил наказание за подобно деяние, но това беше, от наша професионална гледна точка, един удар с нож в гър-ба на българската журналистика от наши колеги. Защото са се прода-ли. И ето тук е мястото на Съюза на българските журналисти – да поставя нещата публично, да из-исква. Много хубава беше тази де-кларация, която издаде СБЖ. Да, наистина трябва да има може би и колективен трудов договор за ме-диите, както има във Франция. Там нямат регулация както у нас, но имат колективен трудов договор, който пази журналистите от та-кива особени ситуации, когато на журналиста му казват: „До днес си писал така, от утре ще пишеш об-ратното”. Това е кауза на съвестта, която е защитена, защото не може да се издевателства над журнали-стите, а точно това се прави. Хвале-ха ли Цветан Василев? Хвалеха го. Не даваха косъм да падне от глава-та му. А днес е черен, по-черен от дявола. Ето такива грозни неща се случват, защото журналистите не са защитени, защото професията не е защитена, защото ние не сме се осъзнали, че имаме силата да се противопоставим на онези, които се съвещават около масата, където се въртят парите. Не трябва да им дадем да ни купуват и да ни прода-ват като овце, защото те и ни стри-жат, и ни купуват, и ни продават, а накрая могат и да ни теглят и ножа.

Светослав Терзиев


КУЛТУРА

ЧиБ: Здравейте, Гергана, нека започнем от началото. Следим Вашия сайт от известно време, но нашите читатели биха желали да се осведомят за проектът Ви от първа ръка – разкажете ни как започна всичко – за Вас, за проучванията, които правите преди да започнете нова разработка. Любов и любопитство към фолклора и родното – това ли е първоизвора?

Г.С.: Името ми е Гергана Станкова и съм графичен дизайнер. Учила съм дизайн в Прага, имам над 5 години опит в рекламата. Имам и едно голямо желание – да създам свой бранд аксесоари, аз да съм му майка и баща, аз да взимам решение как продуктите, идентичността и комуникацията на бранда да изглеждат. Но преди всичко, имам желание този бранд да има същност и смисъл.

Дълго време мислех как този бранд да се случи, каква да е основата, на която той да стъпи, какво би го различило от хилядите други брандове на пазара. И ето, че преди две години открих едно скрито съкровище – българските народни шевици.

И като казвам „открих”, имам предвид „открих за себе си”. Защото истината е, че никога не съм се интересувала от родния ни фолклор, никога не съм слушала народна музика или ходила в етнографски музеи, извън училищните посещения.

Започнах да събирам антикварни книги с шевици, да подбирам и дигитализирам мотиви и да ги променям според собствените си разбирания за съвременен

Гергана Станкова: Вярвам, че фолклорът е нашето спасение

2424

дизайн. И така две години по-късно вече имам разработени пет колекции, плюс идеи за още две.

Да отговоря на въпроса Ви – трябва да съм честна и да призная, че първоизворът на проекта ми не беше любовта към фолклора и родното. Но любовта последва, защото с всяка разлистена страница в

новите ми стари книги откривах фантастични „графики”, направени с игла и конец. Тези „графики” бяха сложни и детайлни. Те показваха стилизирани растения, човешки фигури и животни. Преди всичко обаче, те показваха удивителната богата душевност на нашите български баби.

25ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 25

ЧиБ: Проектът „Шевица” е създаден като провокация към самата Вас. Българската традиция показва способността на българката да трансформира природни и човешки форми, като ги съчетава по особен начин в бита и облеклото. Как смятате, можем ли скоро да видим по улиците на големия град пъстротата на фолклора ни.

Г.С.: Разбира се, че можем. Първата колекция на Шевица беше разпродадена за по-малко от месец и то след едно единствено споделяне от моя страна във Фейсбук. Това означава само едно – има жажда към родното.

ЧиБ: Както пишете сама в сайта си, световните дизайнери се вдъхновяват от етномотивите на Африка, Южна Америка и Изтока. Какво според

Вас би накарало повече български дизайнери да използват фолклора ни в съвременното облекло. Защо няма достатъчно дизайнери, които да използват шевиците като основа за своите колекции.

Г.С.: Всъщност има дизайнери, които са работели и мислели в тази насока. В интернет открих един куп интерпретации на традиционни мотиви. Те бяха уж съвременни, но не съвсем. И мисля, че знам защо тези дизайнери не са направили по-смели и радикални промени в мотивите – от страх. А страхът идва от безумния фетиш, който сме развили към нашето културно наследство. Не смеем да го пипнем, да го осъвременим, да го променим. Сякаш цялата ни енергия отива в това да се гордеем с него и да го запазим. Само че, запазването във вида му от

2626

XIX век само вреди. Колкото повече ни е страх да излезем от канона, толкова повече затваряме нашето наследство в една рамка на стар и прашасал експонат, който вадим и показваме само по определени поводи. Нека се върнем към най-важното – тези мотиви не са създадени, за да прашасват в музеи. Те са създадени за да бъдат носени. Всеки ден.

Истината е, че и мен ме беше страх да променям мотивите. Ами ако не се харесат? Ами ако ядосам хората, вместо да ги зарадвам? И после намерих книгата на Иван Коев от 1951г и там прочетох, че старите майстори везачки никога не са копирали мотивите от предшествениците си. Те са интерпретирали, добавяли, развивали. Чупели са симетрията, обогатявали са композицията. И всъщност разбрах, че това, което правя е напълно в традицията на занаята, защото в сърцето на тази традиция стои промяната.

ЧиБ: Това лято сте направили съвместен проект с дизайнера Стела Атанасова. Резултата е прекрасна и семпла плажна колекция – бански, парео, ризи, аксесоари. Разкажете ни повече за процеса, за бъдещите Ви планове – нови колекции, платове, модели, ревю – какво да очакваме.

Г.С.: Надявам се отново да измислим нещо със Стела, защото изключително рядко срещам отговорни и чудесни хора като нея.

Постоянно мисля за нови колекции и с момичетата

от Чекмедже сме намислили чудесна лимитирана серия от ръчно плетени шалове.

За сега обаче всичките ми големи планове за този проект трябва да почакат, защото в момента съм в началото на втората си година майчински. Все още ми остава време да работя, но все по-малко.

ЧиБ: Развива ли се българската култура, изкуство, променят ли се традициите и как? Може ли българинът да запази в този бързоразвиващ се свят идентичността си? Фолклорът ли е нашето спасение от уеднаквяването?

Г.С.: Да, вярвам, че именно фолклорът е нашето спасение. Вярвам, че в логото на България не трявба да има планини, реки и плажове, а мотиви от шевици. Защото за планините нямаме принос, те са заварено положение. За шевиците обаче имаме. За народната музика имаме. За другите занаяти като грънчарство, дърворезба имаме.

Аз съм от първото западно ориентирано поколение след промените. Учила съм английски цял живот, гледам американски филми, слушам рок, имам чужда диплома. Години наред в своето съзнание съм била далеч от България, макар и да съм живяла тук. Именно фолклорът ме върна у дома. Именно шевиците ми разкриха една прекрасна, сложна и изящна страна на нашата култура.

Андриана Коцева


КУЛТУРА

„Златната ябълка” е проект за фентъзи анимационен сериал, вдъхновен от българската митология и фолклор.Действието се развива в необятен планински свят, където мъглите се раждат от косите на могъщи змейове и въплъщенията на сезоните бродят из гъстите гори. Това е епичен балкански фентъзи свят, в който хората използват магически чанове, за да се борят с Кошмарите – огромни чудовища,

сменящи облика си, които се хранят със човешката скръб. Тук песента на Самодивата е едновременно най-бла-гословеният дар и най-ужасното проклятие.Макар историята да се развива в екзотична фентъзи среда, тя засяга съвременни проблеми, с които зрителят лесно може да се идентифицира – това е история за порастването в един сложен фентъзи свят, който е изпра-вен пред промени в климата, ефектите от неконтролирана индустриализация, ксенофобия, социална изолация, расизъм и задълбочен конфликт.

Така представя екипът на Димитър Петров проекта си в сайта създаден пре-ди месец-два. През последните две го-дини младият българин събира колеги – сънародници и чужденци, с които обе-динява сили, за да осъществят детската мечта на Митко. „Легендите ни, носии-те, музиката и обичаите ни са страшно красиви и много екзотични за останала-та част от Европа и света. Въпреки това образът, който самите ние изграждаме и изнасяме, като че ли се концентрира само върху отрицателните черти на ман-талитета ни. Това винаги ме е дразнело и е една от причините да искам да реали-зирам „Златната ябълка”, казва Димитър в едно от интервютата си.

Проектът е на етап предпродукция, като в момента се събират пари от до-броволци, с които да се направи пи-лотния епизод. Идеята е след неговата премиера, екипът да кандидатсва в за-падноевропейски форуми за финансира-не, да намери рекламодатели, за да може да се завършат подготвените два сезона с по 24 серии. А след това – разпростра-нението на сериала пред чуждестранни и български медии. Ние им пожелаваме успех с това интересно и красиво начи-нание и скоро ще Ви срещнем с авторите на „Златната ябълка” на страниците на списанието.

28

КУЛТУРА

През октомври, в рамките на Дните на културата на Република Корея в Бълга-

рия, се състоя Концерт на приятел-ството. Спонсор и организатор на концерта бе президентът на ком-пания Йонгсанг чрез фондация WCN (Световна културна мрежа) г-н Джонг Бьом Парк. Концертът премина при изключителен успех. Гаранция за този успех бяха изяве-ните солисти Че Гьонг Янг – сопра-но, Мелани Че – пиано и тенорът Хо-Йонг Чънг, заедно с българска-та цигуларка Лия Петрова. Аком-паниментът бе на Симфоничния оркестър на Българското нацио-нално радио, начело с младия ди-ригент Георги Патриков. Преди да отпътуват, корейските участници бяха любезни да споделят впечат-ленията си от срещата с български-те музиканти и българската публи-ка в разговор с Мая Бонева.

ЧиБ: Започваме разговора с въ-прос за дейността на Асоцияция-та, която представлява бизнесме-нът Джонг Бйом Парк.

Д.Б.П.: Преди всичко благода-ря за възможността да представя Асоциацията и Фондацията, коя-то всъщност пое задачата да реа-лизира този празник на музиката, на който се насладихме заедно. Аз управлявам Йонгсан груп, чийто основен офис е във Виена. В съ-щото време съм председател на

Асоциацията на корейските орга-низации в Европа. Всъщност ста-ва дума за около 300 000 корейци, които живеят в различни градове на всички европейски държави. Ние сме структурирани в отдел-ни местни асоциации в 140 града, съответно със 140 председателя. Корейците, които живеем извън родината, работим за компании-те си или за фирмите, които са ни наели. Общото е, че всички имаме корейска кръв и желание да се за-нимаваме със своите бизнеси. Аз съм истински пример за това. Ако имаме някакъв проблем, връзката помежду ни чрез Асоциацията е първият спасителен пояс. В Евро-па ние имаме различни дейности, но всички се чувстваме силни, бла-годарение на общата ни дейност в Асоциацията и нейните местни клонове. Няма значение каква е не-обходимостта на всеки от нас, нас ни свързва работата и желанието за успех. Ние поемаме и проекти, ко-ординирани с корейското прави-телство. Най-честият пример е да сътрудничим на корейски фирми. Както знаете, в Корея има много на брой малки и средни предпри-ятия, за които в чужбина ние сме най-голямата опора. Те се опитват да изнасят продукцията си, но тъй като финансовите им възможности не винаги им позволяват, те разчи-тат на нас, на нашите контакти и

нашето влияние. Тази мрежа, коя-то сме създали на европейска поч-ва им помага да развиват бизнеса си. Това е само един пример.

ЧиБ: Като живеете и работи-те във Виена, представлявате ли Корея в различните световни ор-ганизации, като например Меж-дународната агенция за атомна енергия?

Д.Б.П.: Всъщност нашата орга-низация не взаимодейства пряко в международните организации, но вътре в тези организации има много корейци, компетентни за специфичните дейности. Напри-мер в Международната агенция за атомна енергия работят около 30 от най-известните корейски учени. Те всички са част от Асоциацията.

ЧиБ: Стигаме до същинския въ-прос – за севернокорейската яд-рена програма. Как работата на международните организации и усилията на корейските доктори на науките съдействат на процеса за намаляване на опасността от противопоставянето и в крайна сметка за обединението на двете Кореи?

Д.Б.П.: Във връзка с въпроса за обединението на Корейския по-луостров и проблемът с ядрените оръжия, нашата Асоциация няма преки задачи. Но това не значи, че стоим на страна. Например, ние ор-ганизираме многобройни прояви с

Kонцерт на приятелството

29ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 29

една единствена цел – да улеснява-ме процесите, да намаляваме опас-ността от разрастване на ядрената заплаха на Корейския полуостров. Организираме кампании и разяс-нителни семинари по конкретни теми. Една такава тема е да обясня-ваме на световната общност исто-рическата истина за собствеността на остров Токдо. Правим кръгли маси, на които дискутираме със специалисти от цял свят как да се реализира обединението на нашия полуостров. Разбирате, че каквото и да правим, ние мислим за разде-лената Корея. А живеейки далече от родината, ние сме се научили, че успехът идва, когато не сме раз-делени, а работим заедно. Колкото и да изглежда сантиментално, ние винаги мислим за изграждане на отношения между Севера и Юга, защото всеки сантиметър от ко-рейската територия ни е болезнено скъпа. Ето затова ние правим всич-ко възможно, за да разясняваме всеки елемент от нашата история с документална точност. Ние не спираме да обясняваме и да доказ-ваме пред европейците, че Токдо е корейски, че ядрената програма

на Северна Корея носи рискове не само за нашите две държави, но и за целия район, че по-голямото до-верие и сътрудничеството е от вза-имна полза.

ЧиБ: Хората казват, че зад все-ки успял мъж стои по една силна жена. Голямо впечатление напра-ви съпругата Ви, ръководител на Фондацията Световна културна мрежа. Да я включим в разговора. Клер, кажете ни повече за Фонда-цията.

Клер: Фондацията съществу-ва благодарение на дарението, което направи моят съпруг. Със средствата, които получихме, ние помагаме на хората не само в Ко-рея, но и в други държави. Виена е известен като град на музиката и ние бяхме вдъхновени да насочим дейността на Фондацията към му-зикалното изкуство. Така първият начин да разпространяваме наша-та култура и да се сближим е на-шата концертна дейност. Сега – в България, миналата пролет бяхме в Румъния, предстоят ни подобни изяви в Украйна, където ще отбе-лежим 5-годишен юбилей.

ЧиБ: Как си представяте Ваша-

та дейност, г-н Парк, в полза на подобряване на икономическото сътрудничество, а от там и за съз-даване на условия за обединение на Корейския полуостров. Ще обясня защо Ви питам по този начин. Снощи по време на пау-зата на концерта, срещнах двама души, които са членове на Се-вернокорейското дружество за приятелство. Това ме зарадва и си помислих, че да, концертът е при-чината, зала „България” да стане среща на добрата възможност.

Д.Б.П.: Това е важна гледна точ-ка. Вие разбирате, че корейско-то обединение не е лесна работа, напротив, толкова е трудно. Така че, по всеки възможен начин, по всички пътища, ние би трябвало да опитваме, да имаме постоянна цел, да постигнем обединение. Все-ки жест, като този с концерта или други в областта на културата са добри. Вие знаете, нали, ние тряб-ва да се срещаме, да общуваме на всички нива – културно, политиче-ско, икономическо. На всички въз-можни нива ние трябва да говорим помежду си и да очакваме взаимно разбиране.

3030

ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

Музиката в „Старата къща”

„Гласът на България” – великото чудо, което прави достояние на огромна маса от хора всякакви събития, случващи се по цялата необятна планета и в Космоса дори, се нарича Българско Национално Радио. В наве-черието сме на поредния му юбилей! Осемдесет годи-ни то е в центъра на българската култура, присъства в различните стилове на живота и е част от човешкото поведение.

В далечната 1935г цар Борис III подписва указ №25, с който одобрява Наредбата – закон за радиото и то става държавно. Датата е 25 януари, считана за рож-ден ден на една от най-важните културни институции в България. Със своя първотворец Панайот Тодо-ров, известен с псевдонима Сирак Скитник – поет, художник, театрален критик и общественик, започва изграждането на радио-културата във всичките ѝ из-мерения. Продължител на организацията „Родно ра-дио”, съставена от учени, писатели и журналисти, днес Българското национално радио, със своята енцикло-педичност на програмите, приобщава огромната си аудитория към ежедневната информация от областта на политиката, историята, науката, изкуството, възпи-танието, музиката.

Всъщност в центъра на българската музикална радио политика с трите си основни жанра – художествена, народна и забавна, ярко се откроява личността и дей-ността на първия музикален уредник на БНР проф. Димитър Ненов. Заедно със Сирак Скитник той по-ставя началото на едно изключително дело – събиране и записване на хиляди автентични български народни песни и свирни. Неслучайно едно от първите предава-ния за чужбина представя богатството на българската народна песен, прието с неизразим възторг от слуша-телите на Европа и Америка (годината е 1940). Пак от този период започва и събирането на музикални записи от цял свят, както и привличането на десетки изпълнители на художествена музика в ефир. Малки-ят исторически опит в развитието на новата българ-ска култура от началото на ХХ век бързо наваксва из-оставането – контактите с външния свят разширяват кръгозора на хората и създаването на Българското национално радио поставя двупосочната връзка и информационна среда във всички културно-полити-чески сфери. Не прави изключение и музикалното ни изкуство – то вече се развива по европейски образец. Полагат се основите на Българската опера, на Музи-

ЧиБ: По какъв начин държави като нашата, която има опит с живота в социалистическия блок и еднопартийния режим, би мо-гла да способства за ползотворен диалог?

Д.Б.П.: Това е много добра от-правна точка. Например преди на-чалото на 90-те години на миналия век, когато съществуваше СССР. Целият източен блок принадлеже-ше на една система – системата на социализма. По това време Север-на Корея беше част от тази система с много повече близки приятели в този блок, в сравнение с нас. Зато-ва съвсем не е чудно, че хората при-знаваха и мислеха, че цялата Корея е Северна Корея. В тази общност нямаха много информация какво правят хората в Южна Корея. Не-

щата сега са различни, хората са наясно каква е разликата между двете държави. По мое мнение на нас все още ни трябва време, за да се опознаем, за да се разберем на-пълно. Но такива шансове, като сегашният концерт, ние трябва да ценим и умножаваме. Само тогава ще можем да помогнем на хората да разберат какво е Северна и как-во е Южна Корея. Събития като тази наша среща на приятелството в Зала България създават средата на обединението.

В това се изразява идеята на WCN – фондацията Световна кул-турна мрежа. Ние правим с този културен обмен мост между Корея и европейските страни. Когато ре-ализираме това сътрудничество, ставаме по-близки. За взаимното

разбиране са необходими прия-тели. Например, за мен като би-змесмен, първата цел е да правя пари, но след като си спечеля па-рите, мисля как да използвам при-добитото. Разбира се, всеки обича печалбата, но аз трябва да реинвес-тирам, за да развивам компанията си. От друга страна винаги мисля, че трябва да вложа парите си в та-къв културен проект, чрез който да върна парите в обществото по такъв радостен начин. Определно вярвам, че ако сега се радваме и коментираме Втория концерт на приятелството между Република Корея и България, следващият, за който ще се погрижим, предстои!

Мая Бонева

31ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 31

калната академия, на хоровия съюз, на Академичния симфоничен оркестър, а през 1936г, с пълна държавна подкрепа започва да функционира и Царския симфо-ничен оркестър.

Но да се върнем още малко назад във времето, ко-гато първите радиопредавания в България започват – през 1930г, когато се основава „Родно радио” – ор-ганизацията, която създава радио-движението у нас. Ентусиазмът му се дължи на университетски препода-ватели, инженери, композитори, артисти, музиканти, любители, чиновници. В спомените си от този период журналистът Д.Бръзицов пише: „Програмата на Ра-диото обикновено е информационна, музиката е от грамофонни плочи, но се получаваше нещо много ис-крено, дадено от душа.” Пак от този период е и първо-то радиостудио, в което „на живо” са свирили и пели пред микрофон музиканти и артисти. Ето още един спомен – на акад. Марин Големинов, тогава студент в Музикалната академия в София: „Външно студиото никак не приличаше на студио, всичко ставаше в един гараж. Първото ми участие беше с мое произведение – Соната за цигулка и пиано №1. Акомпанираше ми пианистката Жоржета Волц.”

Не може да се пропусне и първото пряко включване на Празничната литургия от храма „Св.Александър Невски”. Датата е 13 май 1931г и оттук нататък преоб-ладаващ дял в програмата има музиката. Тя определя динамиката и разнообразието на различните времеви пояси. „Хората, които имаха желание да дойдат и да изпълнят нещо „на живо”, като квартета на Саша По-пов, например, свиреха , за да попълнят програмата” – си спомня Лина Шопова, една от първите говорител-ки на БНР. Пак тогава започват и преките включвания от салона на Военния клуб и читалище „Славянска беседа”.

В навечерието на 1935г концертът като радио форма вече е основен за програмите на Родно радио, което следва примера на другите европейски радиостанции. Често това са и концерти с продължение, т.е. ако в първата му част звучи симфонична музика, то в про-дължението творбите са от друг жанр. В Обедната му-зикална линия винаги е присъствала българската на-родна песен, а наличието на макар и ограничен фонд от грамофонни плочи е позволявало на българския радиослушател да се запознае с изкуството на знаме-нити певци и инструменталисти като Енрико Карузо, Фьодор Шаляпин, Тоти дал Монте, Тито Скипа, Яша Хайфец, Клаудио Арау и други.

Още нещо значимо от този период – това са участи-ята в концертите „на живо” на ученици от водещите столични гимназии, които са имали свои хорови със-тави, камерни ансамбли и оркестри. Сред тях са били бъдещите големи имена Ромео Райчев, Парашкев Хад-жиев, Марин Големинов, творческа вечер събира Ди-митър Ненов и Любомир Пипков, пианистката Жени Ковачева и певицата от Народната опера Надя Тодо-рова изпълняват творби от френски композитори, а пред микрофона четат свои произведения Асен Злата-ров, проф. Константин Гълъбов, Чавдар и Фани Мута-

фови. Все повече са и българските музикални творби, които звучат в ефира на „Родно радио”. В една от про-грамите с надслов „Ден на българската песен”, четем: „Участници в концерта са студентите от Музикалната академия Тодор Мазаров, Петър Райков, Атанас Мар-гаритов, а произведенията, които ще прозвучат са от Панчо Владигеров, Добри Христов, маестро Георги Атанасов и др.” Сред българските инструменталисти най-чест гост пред микрофона е цигуларят Васил Чер-наев. Ето какво си спомня години по-късно пианист-ката проф. Тамара Янкова: „След завършване на Музи-калната академия, Чернаев пътува с нашия вдъхновен учен проф. Асен Златаров из цяла България и участва с концертни програми при всяка негова сказка. Така става известен в цялата страна.” Неслучайно негови са премиерните изпълнения на българските произведе-ния „Ръченица” из оп.21 и на цигулковата адаптация на „Рапсодия Вардар” от Панчо Владигеров. Да не за-бравяме и поканите от управлението на съюза „Родно радио” към завърналата се от САЩ цигуларка Не-дялка Симеонова, свирила пред най-големите ради-останции в Ню Йорк и Чикаго, откъдето е получила множество ангажименти. Пак от това време е и пър-вото участие на цигуларя Владимир Аврамов, създал по-късно първия държавен радиоквартет. Тук трябва да добавим и името на Парашкев Хаджиев, чиито кла-вирни съпроводи стават неизменна част от повечето концертни участия пред микрофона на „Родно радио”.

А какво става с народна ни музика в онези далечни години? Концертите с тази прекрасна съкровищница са ежедневни в програмата. Една от първите изпълни-телки е завършилата в Прага оперно пеене Гюрга Пин-джурова, чието име срещаме още в печатната програ-ма от 7.08.1932г, а музикалният уредник, отговарящ за народната музика Доротей Василев, участва и като певец, и като инструменталист. Разбира се, в изграж-дането на една културно-музикална радиопрограма са участвали още десетки български ентусиасти. Без тяхната незаменима помощ, приобщаването ни към европейския свят би било немислимо.

За развитието на хоровата музика, с която се про-славяме и днес, заслугите на известния хор „Гусла” са изключителни, а да не забравяме и специалната и много специфична „Програма за деца” – винаги в не-деля с фиксиран час на излъчване, в която със солови изпълнения са участвали малки цигулари, пианисти и певци, между които са Лиляна Бочева, Серафима Дятчин, Кирилка Стършенова и много други.

И така – ето го 25 януари 1935г, когато радиораз-пръскването в България става държавно. Младата българска култура продължава да се ръководи от Си-рак Скитник и неговия високо ерудиран екип. Музи-калните програми, представящи и едно от богатствата на духовността ни – фолклора, са новото звучене на радиопрограмата. Отбелязват се значими събития от историята ни, съчетани с музика. Наред с това не липсват и виртуозни творби от европейската музи-ка и изпълнения на покорилите вече световни сцени Франц Крайслер, Йехуди Менухин, Жак Тибо и мно-

3232

го други. Проф. Димитър Ненов основава рубриката „Концерт с продължение”. Това са своеобразни обра-зователни предавания, представящи епохата, стила и авторите на изпълняваните творби. Постепенно за-почва да се обръща внимание и на балканската и на славянската музикални култури от всички жанрове и стилове.

Димитър Ненов предлага да се създаде симфони-чен радиооркестър, но поради забавянето му, първо-то предаване на концерт е на Царския военен СО с диригент Саша Попов, специално излъчен на 29 май 1936г. В програмите от този период четем: „Гласът на безсмъртните”, „Сонатен концерт”, „Четвърт час аме-рикански джаз”, „Автори свирят, пеят, дирижират”, „На гости у царя на валса” и много други.

Музикалните изпълнения, записани на грамофонни плочи се увеличават и този фонд слага началото на фо-нотеката на Радио „София”, а малко по-късно се съз-дава фонд от партитури на музикални произведения и това е началото на нототеката, чийто фонд е изклю-чително ценен и богат. Постепенно Радио „София” се превръща в продуцент на музикално творчество и до днес почти всички български композитори са създа-вали и създават произведения, предназначени за му-зикалните програми на Радиото.

Две години след обявяването на Радиото за държав-но, в него са оформени 3 отдела: музикален, литера-турно-драматичен и информационен, а два пъти сед-мично се излъчва час за селото. Първите гостувания у нас на Франкфуртската и Хамбургската опери се пре-дават директно и така техните спектакли стават досто-яние на слушателите от цялата страна.

По време на бомбардировките над София през 1944г една част от фонотеката и нототеката на Радио „София” са унищожени. На 1 ноември същата годи-на е създаден първият професионален смесен хор при Радио „София”, по-късно преименуван на Българска хорова капела „Светослав Обретенов”. Постепенно обемът на радиопредаванията от регионалните ра-диостанции и рубриките за чужбина се увеличават до 50 часа в денонощие, увеличава се и броят на музи-калните състави – през 1952г, по идея на музикалния редактор Георги Бояджиев е създаден Оркестърът за народна музика, който изпълнява и записва автентич-на и обработена вокална и инструментална народна музика от всички етнографски региони на България. През същата година диригентът Михаил Милков дава старт на Смесения хор при Радио „София”. Репер-тоарът е от кантатно-ораториалния жанр, хорове из опери, творби от предкласиката до днес. През 1960г се ражда естрадния оркестър с диригенти Емил Геор-гиев и Жул Леви, а по-късно оркестърът при Радио „София” е преименуван в Симфоничен оркестър на Българското радио. От същия период са и първите УКВ-радиопредавания у нас. Създаден е Детският ра-диохор с основател и диригент за повече от 50 години акад. Христо Недялков. Най-младият музикален ра-дио състав (1990г) с диригент Илина Тодорова е во-калната група „Радиодеца”, в която малките певци от

3 до 12-годишна възраст изпълняват и записват песни от наши и чужди композитори за нуждите на програ-мите на БНР.

От началото на 1970г първа програма на БР се нари-ча „Хоризонт”. В нея музиката присъства чрез всички стилове, форми и жанрове. Втора програма е имену-вана „Христо Ботев”, а трета – „Орфей”. Днес про-грамите „Хоризонт” и „Христо Ботев” са изградили традиционното си звучене и всяка от тях има своята аудитория. Предаванията на програма „Радио Бълга-рия” се излъчват на 10 езика, като много от рубриките са специализирано музикални и представят наши из-вестни певци и инструменталисти, като съществено място се отделя и на българския фолклор. Седем годи-ни се навършиха и от създаването на Радио „София”, а и регионалните станции вече са също седем.

1972г стартира с откриването на новата сграда на БР в София на бул. Драган Цанков №4, построена до ста-рата от 1942г и свързана с нея чрез топла връзка. 1984 година дава началото на първия нощен блок в ефира на България – това е „Нощен Хоризонт”, който пред-вид спецификата на часовия пояс малко или повече е с музикална насоченост. Следва няколкогодишно съвместно съществуване на Българското радио и Бъл-гарската телевизия, което е прекратено в началото на 1992г и БР е преименувано на Българско национал-но радио със статут на национален информационен и културен институт.

През лятото на 2012г стартира интернет програмата Радио Бинар, чиято модерна дигитална среда отгова-ря на новите изисквания и потребности на хората.

Музикалните рубрики в програмите на БНР са де-сетки, като чрез тях широката аудитория слушатели става свидетел на значими събития от културния жи-вот на страната и света. От днешните предавания ще спомена само някои: „Музикална шарения”, „Надпя-ване – фолклорна класация”, „Музика на народите”, „Музикална стълбица”, „Джаз клуб”, „Музикални вече-ри”, „Каста дива”, „Кантате юбилате”, „Музиката, която обичам”... За голямо съжаление през последните годи-ни от ефира почти отсъстват музикални и музикално-образователни рубрики за малки и по-големи деца. Традицията, поставена от големия български компо-зитор Парашкев Хаджиев през далечната 1937г, ко-гато той представял „на живо” различни музикални жанрове и радио оперетки, написани специално за младата аудитория на тогавашното Радио „София”, когато актрисата Стоянка Мутафова свирела също „на живо” на пиано, а Петър Ступел създал пак в БНР ле-гендарната песничка „Зайченцето бяло” по стихове на Леда Милева, е прекъсната...

Но в навечерието на 80-ия рожден ден на БНР – като на рожден ден! Изненадите тепърва предстоят. Едно е сигурно – вече 80 години медийната институция е център на българската култура във всичките ѝ измере-ния, а спецификата на радиожурналистическия труд, разпростиращ се само в пространството на времето, заслужава дълбок поклон!

Дориана Начева Захариева

33ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 33


ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Едно от странните неща около ра-диотеатъра е способността му да съществува навсякъде по света под различни наименования: радио-драма, радиопиеса, аудио драма, звукова пиеса, аудио театър, театър на ума, акустична пиеса, филм на ума. Всички те обаче неминуемо се обединяват от три основни елемента – звук, игра и тяхната рефлексия върху въображението и ума. Звукът е средството на изо-бражение. Играта и стоящата зад нея драматургия създават струк-турата, реда и последователността, началото и края. А образите, кои-то предизвиква слушането на една радиопиеса във въображението на слушателя, са индивидуални и уникални за разлика от слушането на актуални предавания и новини, когато се залага не на индивидуал-ната интерпретация, а на универ-салната, точна и буквална инфор-мация, която да стигне до всички.

Радиотеатърът е художественото творение на радиото.

„С появяването на радиото се по-яви един нов вид творба – слухова-та пиеса. За съвременния писател се открива една творческа област, в която той може да прояви и дар, и изобретателност, и остроумие, незатрупани от тежкия сценичен аксесоар.” Сирак Скитник, 1923г.

Радиотеатърът, като че ли винаги го е имало и това е още едно от нео-бяснимите неща. Фигурата на раз-казвача е естествено радиофонична и неусетно ни превръща в слушате-ли, без да ни липсва физическото му присъствие. Достатъчен ни е неговият глас. Сенека е сочен като един от предшествениците на ра-диодрамата, защото пиесите му са били изпълнявани като радиотеа-тър на живо. Били са четени, а не играни. Разчитали са на съчетание-то на няколко човешки гласа, а не на сценично действие. През 1881г

друг феномен, познат във Франция под името Théâtrophone – слуша-не на театрално представление по телефона, също се свързва с развитието на радиотеатъра. Ня-колко десетилетия по-късно, вече в Америка, радиодрамата на ан-глийски започва като предаване с образователни функции, което, за да бъде атрактивно и достъпно, за-почва да приема конструкцията на диалог. Чисто исторически излиза, че радиотеатърът не произлиза от театъра, а възниква в самото радио от необходимостта да се изработят нови конкурентни формати на ши-роко разпространените на време-то образователни програми. Още една от многобройните чудатости на жанра.

През лятото на 1922г актьорите Грейс Джордж и Хърбърт Хейс изпълняват цяла пиеса пред ми-крофона в студиото на радиостан-цията в Сан Франциско. През

Мистериите на жанра – радиотеатър

3434

1924г е излъчена една от първите оригинално създадени за BBC радиопиеси със заглавие „Опас-ност”, чиито герои са затрупани в мината в Уелш. В повечето изслед-вания 1924г се счита за начало на съвременната радиодрама. Една от първите френски радиопиеси със заглавие „Корабокрушение”, десетилетие и половина преди „Войната на световете” на Орсън Уелс, представя толкова убедител-но потъването на един кораб, че Френското Радио забранява излъч-ването ѝ чак до 1937г с обяснение-то, че SOS съобщенията в пиесата могат да бъдат взети за истински. През 30-те радиодрамата достига невиждана популярност в Щатите, Канада и много други части на све-та, а най-популярната радиодрама на Америка остава „Война на све-товете”. През същото това десети-летие радиодрамата се появява в България. Само три години след официалното учредяване на ради-ото през 1935г.

През 1937г сп. „Летец” обявява състезание за написване на радио-пиеса с въздухоплавателен сюжет. Участват 11 произведения. Първа награда печелят Ангел Каралий-чев и Матвей Вълев с радиопиесата „Крилата помощ“, известна и под заглавието „Великденска вечер“. На 26 декември 1938г „Крилата помощ“ e излъчена. Това е първата оригинална радиопиеса, излъчена по българското радио. Тази дата смятаме за рождена на радиотеатъ-ра в България. Интригуващ е фак-тът, че радиотеатърът в България се появил под закрилата на възду-хоплаването, на гражданската ави-ация в България. Благодарение на позитивната стратегия на все още съвсем младата ни авиация разпо-лагаме с първа българска радиопи-еса.

Седемдесет и пет години по-къс-но, благодарение на проучвания-та на Радио „Варна”, се сдобихме с оригиналния текст на „Крилата помощ“ и на 24 септември 2014г осъществихме спектакъл-реставра-ция на „Крилата помощ” в Първо студио на БНР. Опитахме да въз-становим радиопиесата от 1938г така, както си представяме, че е

изглеждала и звучала не на сцена, а по време на изпълнението и из-лъчването ѝ от студио през 1938г, когато актьорите са се скупчвали най-вероятно около само един микрофон и е трябвало да имат доста бързи реакции, за да не на-стане блъсканица. Така първата българска радиопиеса се превърна в своеобразен пърформънс, въвеж-дащ не само в историята, но и в кухнята на Радиотеатъра. „Крилата помощ” следи с репортажна автен-тичност драматичните събития в мина „Орлово гнездо”. Спектакъ-лът беше излъчен директно по про-грама „Христо Ботев” и интернет -радио „Бинар”. Действащите лица в „Крилата помощ” са 22-ма, една истинска суперпродукция и за тяхното изпълнение се погрижиха актьори, режисьори и композито-ри, на които каузата радиотеатър им е близка: Николай Урумов, Велислав Павлов, Борис Луканов, Иван Юруков, Леарт Докле, Хрис-то Петков, Йосиф Шамли, Явор Гърдев, Георги Тенев, Николай Ламбрев, Георги Михалков, Ми-хаил Шишков, Стефан Димитров, Асен Аврамов, Антони Дончев, Михаил Петров, Илиян Марков, Христо Терзиев. В ролята на де-тето Радко бе Марк Делчев. Режи-сьор: Асен Аврамов. Музика и са-унд дизайн: Калин Николов.

Какво се случи през изминалите 75 години с радиодрамата в Бълга-рия? Чудесно е, когато зад марката се крие добър произход, общност със световни образци, непрекъс-нато и непрекъсвано развитие и преодоляване на препятствията. Радиотеатърът в България е звучал и от радиоточката, и от сателит, и онлайн, и на живо, и като подкаст, и от мощните озвучителни уредби на световните фестивали тук и там, и от задръстената с техника кабина на Второ студио на БНР, звучал е насред мултиплатформени пане-вропейски проекти, а също така и от мазето на Старата къща на „Драган Цанков“4. Радиотеатър е звучал и в театрални пространства, книжарници, клубове, галерии и университетски центрове. Оказа се изключително лесно адаптивен жанр.

За Радиотеатъра в България са писали най-добрите български писатели и драматурзи, между кои-то Сирак Скитник, Мирон Ива-нов, Михаил Величков, Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Константин Павлов, Константин Илиев, Боян Папазов, Елин Рах-нев, Георги Тенев, Георги Господи-нов, Елена Алексиева. Играли са най-добрите актьори, като Апос-тол Карамитев, Леда Тасева, Катя Паскалева, Георги Парцалев, Ни-колай Бинев, Константин Коцев, Таня Лолова, Ицко Финци, Наум Шопов, Иван Иванов, Меглена Караламбова, Петя Силянова, Атанас Атанасов, Деян Донков, Светлана Янчева, Илка Зафирова. Работили са най-талантливите и известни режисьори, като Гриша Островски, Ангел Вълчанов, Моис Бениеш, Крикор Азарян, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Здравко Митков, Пламен Марков, Николай Поляков, Илия Добрев, Явор Гърдев, Борис Панкин, Юри Статков, Ребека Арсениева, Кирил Каменов, Петър Дамянов, Мария Нанчева, а така също и компози-торите Петър Ступел, Борис Ка-радимчев, Георги Генков, Петър Цанков, Владимир Джамбазов, Михаил Шишков, Асен Аврамов, Румен Бальозов, Антони Дончев, Емилиян Гацов, Калин Николов, Петя Диманова, Николай Иванов.

Една от най-мистериозните ха-рактеристики на Радиотеатъра е способността му да „работи“ едно-временно за няколко цели. Ради-одрамата е преди всичко начин да се разкаже една история. Това го е правила от доста отдавна. Древната разказваческа традиция е естестве-но залегнала в радиодрамата и една от причините тя да разцъфтява на различни географски ширини: Индия, Скандинавския полуос-тров, Египет, Нова Зеландия, Ла-тинска Америка, Корея, Германия. От гледна точка на съвременния консуматор на интернет тя доставя нов тип съдържание като автенти-чен документ на оралната история на нацията, региона, континента, света, епохата. От същата гледна точка, това е един от най-интерак-тивните жанрове, защото използва

35ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 35

въображението на консуматора, а също така съдържа природно двете заветни послания: „Имало едно време… ” и „Хайде да игра-ем”. Като „слухова от гледна точка на физическия акт, но и с равно-стойно могъща визуална сила от гледна точка на психологическия акт” я определя Тим Крук, един от най-проницателните истори-ци и коментатори на Британската радиодрама. Регистриращата, по-пуляризиращата и архивиращата ѝ функции като документ за исто-рията на националната актьорска школа, националната литературна и театрална продукция, режисьор-ско, композиторско, звуко-дизай-нерско изкуство, е безценна.

Но ако някой идентифицира ра-диотеатъра с неговия архив, ще пропусне една от най-важните му характеристики. Радиотеатърът е вечно отворена и работеща лабо-ратория за радио. Тук е теренът на експериментите, играта с планове-те на звука, миксиране на атмосфе-ри, обработката на гласовете, нео-бятните възможности на монтажа, всички степени на скалата от автен-тичното до напълно измислено-то и изцяло неправдоподобното. Елементът игра, който е залегнал в мнозинството наименования на радиодрамата на различни езици, се разбира и като експеримент, игра с правенето, творчество.

Едно от странните неща около радиодрамата е способността ѝ да не изчезва. Ако някъде заглъх-не, на друго място ще разцъфне. През 50-те появата на телевизията постепенно убива американската радиодрама и през 60-те тя е сва-

лена от ефира на CBS и NBC, но процъфтява в следвоенна Герма-ния и всяка година повече от 500 премиери прозвучават в немския ефир. Радиосапунените сериали като безкрайният The Archers по BBC Radio 4, започналият през 2010г You Me Now по Radio New Zealand, американското Evening Shadows, представящо радио-хо-ръри от старите времена, Радиотеа-търът в Калифорния и ACB radio, stand-up и sitcom комедиите на BBC, радиодрамите на СBC (Ка-нада), RTÉ Radio 1 (Ирландия), 100-те нови продукции годишно на BBC Radio 4, акустичните екс-перименти на Радио-ателието на YLE (Финландия), крими сериали-те на NRK (Норвегия), са малка част от многоликата ѝ съвременна физиономия.

Фактът, че радиодрамата пряко и непосредствено зависи от техни-ката и технологията, точно както фотографията и правенето на фил-ми, се оказа изключително голям плюс и една от непредсказуемите причини за поредния следващ бум. Wall Street Journal рекламира дра-матизация на детективски роман за iPod, направена от режисьора Фред Грийнхалш с думите „негова-та работа беше да преведе романа в звук” и заключава „интернет вдъх-на на радиодрамата нов живот”. И един любопитен детайл за праве-нето на ефекта на мощна светкави-ца, необходим за драматизацията. В старите времена на радиото това се е правило чрез разкъсване на тънки чаршафи пред микрофона в студиото. Сега ефектът се сваля от интернет. Фред обаче не може

да си позволи наем на студио, за да „дере чаршафи пред микрофо-на”, а и не иска да купи/открадне нечия чужда светкавица, затова ко-гато навън започва истинска буря, хуква, въоръжен със записвачка и микрофон на лов за своя собствена светкавица. А през това време Сю Зиза, саунд-дизайнерът споделя: „Най-удивителното за мен е, че аудиодрамата просто няма как да изчезне. Тя е така първична, пре-дисторическа за нас. Колкото и да я игнорираме, навън още има хора като Фред”. От сайта на Фред за ау-диодрама се правят 1500 сваляния седмично. Според самия него сай-тът му става борса за аудиодрама.

Дигиталните времена буквал-но дадоха криле на Радиотеатъра. Интернет му предостави цял един нов глобално-безграничен свят за полет. Сега е навсякъде – в ефира като ФМ, на сайтовете на стоти-ци радиостанции като подкаст и стрийминг, на всички платформи за видео- и аудио-програми, на мо-билни телефони, дори на телевизо-ра като част от дигиталното радио.

А последното предизвикателство на интернет – мултимедията, не само че не попречи на радиодра-мата, а съвсем естествено ѝ предос-тави възможност за съпътстващо съдържание, за да стигнем до най-новата мистерия на жанра – пълно преобръщане на наследеното от правенето на филми и доминира-що до този момент взаимодейст-вие между звук и образ във тотално нов вариант: аудиодрама с вижън трак.

Даниела Манолова

3636


Беше зимен януарски ден през 1952г. Стоях пред входа на една красива старинна къща, намираща се на сегашния булевард „Васил Левски” №72. На позвъняването ми вратата се отвори и пред мен за-стана възрастен човек. Представих му се – студентка от библиотечния институт, изпратена от преподава-теля ми по българска литература Недялков за разговор по пробле-мите на българския театър и дра-матургия. Той ме покани да вляза с думите: „Радвам се, че идваш в днес, тъй като си първата ми гос-тенка за Ивановден.“ Аз се смутих, защото не бях съобразила, че посе-щението ми точно на неговия имен ден не е подходящо.

И започна един разговор, който продължи с години – чак до него-вата смърт и превърна това наше познанство в приятелство между мен, млада любопитна девойка и възрастния артист, режисьор и мемоарист на българския театър, един от основателите и създате-лите на Народния театър в София – Иван Попов. Често посещавах дома му, тъй като там се срещах с миналото на българския театър – той пазеше афиши, програми от различни представления, показва-ше ми предмети от театралния рек-визит… Когато по-късно трябваше да се пренесе да живее на бул. „Хр. Ботев”, тъй като къщата му беше отчуждена, започна да разчиства „своя музей”. Много документи и други писмени материали беше предал на издателството, понеже предстоеше да се публикува том ІІІ от петтомния му труд „Миналото на българския театър – спомени и документи”.

Иван Попов предаде предмети от театралния реквизит и в различни музеи. В тази връзка ми разказа следната случка:

Притежавал някакъв старинен пистолет и решил да го предаде в музей (военноисторическия или този на МВР, не помня точно). „Дойде, казваше ми, един млад офицер да ме вземе с колата, та лично да занеса в музея пистолета. Там вниманието ми бе привлечено от експонатите, когато изведнъж се чу гръм, нещо ме опари по ръката, усетих удар в коремната област и паднах на пода. Офицерът, без да провери, бе натиснал спусъка и ме бе уцелил. Веднага ме закараха в спешен хирургичен кабинет, раз-съблякоха ме и ме разположиха на операционната маса – ще ме режат. Макар и замаян от станалото и от упойката, чувам лекарите, след като ми почистиха и превързаха ръката, да спорят къде е влязъл куршумът. Нямало никаква вход-на рана, а само насинено място. В това време санитарката, която беше взела да оправя свалените от мен дрехи, се обади: „Вижте какво намерих в хастара на сакото” и по-казва един куршум. Той, след като пернал само китката на ръката ми, се ударил в намиращата се в джоба на сакото ми монета и изпаднал в хастара. Така отървах операцията.“ Свършвайки разказа, той гордо ми показа превръзката на ръката си.

Друг път ми разказа за голямото приятелство, което го свързвало с класика на нашата литература Иван Вазов. В спомените ми най-ярко е останал разказът за смъртта на Вазов: „Сутринта, след като си изпих кафето, тъкмо бях обръс-нал едната си буза, когато някой похлопа на вратата. Беше слугата на Вазов с разтревожен вид и ми каза: „Идвай бързо, че господарят умря!” Аз забърсах сапуна от лице-то си, наметнах палтото и хукнах. Но колкото и да бързах, нищо не можех да сторя, тъй като смъртта

на Вазов беше факт.”Най-често ми разказваше за съз-

даването на българския театър – как на 4.12.1888г група ентусиасти създават театралната трупа „Осно-ва“ – т.нар. „дъсчен театър”. С годи-ните театралната група нараства и през 1904г приема името „Наро-ден театър”. Тази година се приема за негова рождена дата.

Разказваше ми как през 1901-1902г бил изпратен на обучение в Москва и Петербург, където се запознава с известни артисти и работи под ръководството на Ста-ниславски. В театъра се запознава и с Максим Горки, който, макар и вече световноизвестен писател, по това време е сценичен работник там.

Разказвал ми е и за своето детство. Иван Попов е роден на 10 септем-ври (стар стил) 1865г в Карлово. Произхожда от средно заможно семейство и е едно от деветте деца в него. Най-напред започва рабо-та в печатницата на Хр.Г.Данов в Пловдив. Първото му излизане на сцената било през 1881г (едва на 16 години), а я напуска през 1931г, след което се отдава на теа-трална историография. Всъщност той никога не е напускал театъра и до смъртта си е живял с неговите спектакли и тържества.

През 1923г в Народния театър избухва пожар. Изгаря сцената. Иван Попов е подведен под съ-дебна отговорност като режисьор на представлението. През 1924г е уволнен от Народния театър, но е продължил дейността си на сцени-те на различни театри в страната заедно със самодейни трупи. След оправдателната му присъда през 1928г е удостоен от Министер-ството на просветата със званието „Почетен артист на Народния те-атър”.

ОСНОВАТEЛЯТ

110 години Народен театър

37ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 37

Навършваха се 90 години от него-вото рождение. Работех като дру-жинен ръководител в 19-то средно училище в София. Обадих му се и на другия ден след официалното честване на кръглата му годишнина на 23 октомври 1955г го посетихме го в дома му (вече на бул. „Хр.Бо-тев“) с група деца. Те му поднесоха набраните от дворовете цветя, от което той така се развълнува и по-казвайки ни пълната с букети стая, каза: „Вашите цветя са ми много по-скъпи, защото зная, че те изра-зяват чувствата на малките Ви сър-чица.“ Показа ни и поднесения му от правителството сребърен лав-ров венец. Беше награден с орден

„Георги Димитров“.През 1961г също го посетих, при-

дружена от група ученици, за да го поздравим за неговата 95-а годиш-нина. Тържественото честване на рождения му ден не беше на рож-дената му дата, а по-късно – на 9-и януари 1961г, тъй като вече бе с разклатено здраве. Тогава получи орден „Народна република Бълга-рия” – І степен.

През 1965г се готвеше тържест-веното честване на неговата стого-дишнина, но здравето му се влоши и тържеството се състоя в Народ-ния театър на 8 ноември. За своята 100-годишнина получи званието „Герой на социалистическия труд“.

Почина на 11 февруари 1966г. Споменът за срещите ми с този велик човек, артист, мемоарист и режисьор обаче ще остане вечен.

И днес, когато минавам по бул. „В. Левски”, винаги се спирам пред паметната плоча на №72, на която е отбелязано: „В този дом живя ар-тистът Иван Попов, 1865-1966г“ А на съседния блок под №74 има друга паметна плоча – „Тук беше къщата, в която живя големият драматичен артист Сава Огнянов, 1876-1933г.“ Съдбата беше свърза-ла тези двама титани на театъра и по местоживеене.

Весела Василева

3838

ПЪРВОУЧИТЕЛИ

Първият опит за образуване на журналистическо дру-жество в София през 1905г се организира от репор-тери от столичните вестници. Събранието се е състо-яло в салона на пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905г е приет устав и ръководство. На това събра-ние присъстват: Сава Илчов, Иван Коларов, Христо Абрашев, Иван П. Костов, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Алек-сандър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев. Съ-бранието избира за председател Лазар Пулиев-Дядка-та. Член 11 на Устава гласи: „Дружеството има за цел да сдружи вестникарите в София, да отстоява своите професионални интереси, да постига възможни улес-нения, за повдигане на професионалната етика и за взаимно подпомагане”. Журналистите се събират чес-то в бирарията „Балкански сокол”, но без да извършват дружествена дейност.

След две години, на 27 юни 1907г се издава покана, с която се свикват „госпожите и господата репорте-ри, сътрудници и коректори на столичните вестни-ци да присъстват на 28 юни, след 20.00 часа в локала „Балкански сокол“ на другарска среща за взаимно опознаване и размяна на мисли за бъдещата ни орга-низация.“ Тази покана е подписана от „членовете ос-нователи“ Я.Юрданов, Стоян Власаков, Петър Заво-ев, Иван П.Костов, Д.Василев, С.Христов, Симеон Златарев, Ст.Иванов, Христо П.Стаматов, Димитър Константинов. Явяват се само шест от подписалите поканата. Възлага се на Петър Завоев да свика второ събрание. На него се избира настоятелство в състав: председател Йосиф Хербст, секретар д-р Нейков, ка-сиер Ст.Иванов. Специална комисия изработва про-ектоустав, който се обсъжда на няколко събрания. Уставът носи подписите на членовете основатели – Иван П.Костов, В.Лазаров, Хр.Цанков, Матей Геров, Георги Костов, Петър Завоев, Манол Розентал, Иван Касабов, Сава Донев, Христо Геров, Димитър Кон-стантинов, Владимир Бурилков, Кр.Гечев, Лазар Пу-лиев, Спас Икономов и Ст.М.Попов. Скоро обаче д-р Нейков и Ст.Иванов напускат постовете си и се нала-га избор на нови секретар и касиер, съответно Петър Завоев и Владимир Бобошевски. Избира се комисия, която да преразгледа и попълни устава, нейни членове са Манол Розентал, Хр.Цанков, Балтаджиев и Цанко Добруджалиев. Решава се дружеството да организира първата си вечеринка, като за целта се избира орга-низационен комитет. При едно събиране в пивница „Бакхус” настоятелството отправя „покана към почи-таемия организационен комитет да обърне сериозно

внимание на работата по вечеринката”. Комитетът се събира в „Бакхус”, „Балкански сокол“ или в пивницата на Кирчо Иванов, но вечеринката така и не се е със-тояла.

Първото общо годишно събрание на дружеството става на 11 февруари 1908г в сладкарница „Охрид” в София. Избира се ново настоятелство – председател Цанко Добруджалиев, секретар Петър Завоев, каси-ер-библиотекар В.Лазаров и съветници Владимир Бурилков и Кр.Гечев. В различни периоди председа-тели на Дружеството на столичните журналисти са били: Лазар Пулиев, Петър Завоев, Спас Икономов, Васил Пасков, Петко Пенчев, Стефан Танев, Йордан Мечкаров, Христо Силянов, Георги Кулишев, Нико-ла Милев, д-р Тодор Христов, Димо Казасов и Георги Белчев.

През 1908г Дружеството на столичните журнали-сти има прояви в защита на дружествени членове. То протестира пред министъра на вътрешните работи за своеволия на полицейски пристав върху журналисти-те Пулиев и Завоев. Излиза с комюнике, обнародва-но във всички вестници, че „дружествените членове, макар и хора с различни политически убеждения, в случай когато биват оскърбявани за работи, писани от тях във вестници или пък тероризирани по същите причини от някого, ще дават взаимно съдействието си и целокупно ще отстояват накърнената чест на вест-никарската корпорация”.

В края на 1918г в касата на дружеството има 39 лв. Започва организация на концерти, томболи и дру-ги събития за набиране на средства. На 15.02.1920г – концерт в Народния театър, на 6 март, същата го-дина се организира и журналистически бал, който преминава блестящо и носи сериозни приходи за дру-жествената каса. Лотарията добавя половин милион лева. През 1920г дружеството организира в салона на „Славянска беседа“ сказки на писателя Антон Стра-шимиров за войните. В клуба на дружеството се ор-ганизират срещи, реферати, литературни и музикални вечери, конференции. Печатен орган на дружеството е „Вестник на вестниците“. Всеки негов брой е пос-ветен на кауза от национално значение – Ньойския договор, репарациите, съдбата на българска Тракия. Всеки брой става изразител на българския народ по национални и културни въпроси. През 1921г друже-ството издава „Общ годишник на България“. Публи-куват се много реклами, които носят големи приходи за дружествената каса.

На 18 септември 1920г дружеството открива своя първи клуб на ул. „Аксаков”, а по-късно заедно с дру-

Журналистическото движение в България

39ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 39

жеството „Дом на изкуствата и печата” купува сграда на ъгъла на „Раковски” и „Граф Игнатиев”.

Създадено е командитно дружество „Стрела”.Купува се срадата на „Граф Игнатиев” №4, която сега

се владее от СБЖ. Преди 9 септември сградата се дава под наем на Столична общинска банка, а горните ета-жи – на семейства, като приходите постъпват в дру-жеството.

Построява се журналистическа почивна станция в Банкя през 1936г. Тя е проектирана от арх. Пантелей Цветков, който е и ръководител на строежа.

Купува се зданието на бившия театър „Одеон”, нами-ращ се тогава на ул. „Цар Симеон”, прилепено в гърба на бившия Модерен театър.

Със средства на „Стрела” дружеството участва в ре-дица държавни заеми, вложени са 6 милиона лева.

Дружеството на столичните журналисти има три фонда – „Журналистически дом”, Пенсионен фонд” и „Фонд подпомагане”. Дружеството на столичните журналисти развива и сериозна социална дейност.

Дружеството осигурява медицинска помощ за чле-новете си в България, а при нужда и в известни кли-ники в чужбина – Виена, Париж и Берлин. Д-р Ка-рамихайлов, виенски възпитаник, отваря вратите на клиниката си в София безплатно за журналисти. Често ги изпраща за консултации при известни про-фесори във Виена. Дружеството поема разноските, а понякога това прави вестникарският магнат Атанас Дамянов, известен със своята благотворителност.

Лекарите, които дружествените членове посещават

при заболяване са: д-р Хари Варкони – хирург. Част-ната клиника на д-р Варкони се намира на „Македо-ния” №38, в която по-късно се настанява IV градска болница; д-р Иван Н.Райнов – интернист и д-р Борис Георгиев – интернист. Прегледите и лечението се за-плащат от дружеството.

През 1937г председател на ДСЖ е Йордан Мечка-ров, а секретар е Александър Владимиров Дякович. Дейността на дружеството е мащабна, то е в цветущо финансово състояние. Източник на доходите му са: „Стрела“, членски внос, издаване Годишник на Дру-жеството на столичните журналисти, Вестник на вест-ниците, наеми от сградния фонд, благотворителни балове и томболи, изложби и т.н. Социалната дейност обхваща дружествените членове и семействата им, както в радостни дни като Коледа и Великден, така и в тъжни дни на болест и загуби. Децата получават подаръци на Коледа, когато голяма елха се поставя на площад „Журналист” и всички деца от Журналисти-ческия квартал празнуват. Тук са Сашко Кипров, Ми-мето и Мичето Костови, синовете на Венедиков, Вин-ка и Буби Илчеви, Власаки и Лена Власакови, Мара Николова... За тях тези Коледи ще оставят вълнуващ спомен до края на живота им.

Държавата не участва във финансиране на друже-ството, напротив – то дава заеми на държавата, като смята, че подпомагайки я, подкрепя стабилността на българския лев.

Диана Коларова

снимка на стара София – площад „Трапезица“

4040


„Правото, за да говоря тука, ми е дадено от Отечеството ми, а не от вас. Моля ви да ми почитате ду-мите!” Тия думи е изрекъл един от румънските депутати в камарата в 1872г, когато партизаните на пра-вителството повдигнаха шумоте-вица и поискаха да заглушат гласът на справедливостта и негодува-нията на патриотизма. Тия думи повтаряме и ние днес, в началото на своята журнална кариера, кога-то „Независимост“, после дълга и упорита борба против настоящата горчива съдба на нашият народ, каза своята последня дума и с дос-тойнство слезе от трибуната, и ко-гато ние, уверени, че посеяното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своя плод, не можахме да отстъпим пред необхо-димостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме се да развием „Знамето” на нашата революционна партия. „Добре, до-бре! Но към кого именно отправя-те вие гореказаните думи на румън-ския патриотин?” – ще да попитат някои от нашите читатели. Към вас, господа, към вас – отговаряме ние и бързаме да се обясним. На-шият нещастен български народ няма камара, няма трибуна, отдето да изкаже своята воля, свойте нуж-ди и свойте теглила. Единственото негово средство в това отношение се являва неговата журналистика.

Но кой от нас не знае в какво жалостно положение се намират нашите цариградски вестници и каква незавидна роля е играла по-голямата част от нашите емигра-ционни публицисти.

Ако погледнем с безпристрастно

Задачата на в-к „Знаме”Христо БотевБукурещ, 7 декември

„Dreptulu de a vorbi aici l`am de la terra ear nu de la domniavostra; ve rogu dar sa mi respectati cuvantulu!” L. Costin

41ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 41

око в стълповете на нашите цари-градски хавадиши, то от първият поглед още ще да се убедиме, че под дебелата сянка на босфорски-те идиоти друго нищо не може да процветява освен политическа лъжа, литературна подлост, дипло-матическо раболепие и сякакви други верноподанически добро-детели. „Елате – казват нашите доморождени политици – патри-оти на народа, елате да обиколим престола на Н.В. султана и да за-пеем песента на Лазаря... Трохите, които падат от държавната трапеза на нашия милостив баща, стигат, за да се подкрепи историческият стомах на нашия народ, стигат, за да се поддържа неговото етнограф-ско съществувание на Балканския полуостров, стигат, за да се осигу-ри неговото политическо бъдеще между другите южни славяни.” А народът? Народът продължава да прекарва с християнско смирение дните на своята безконечна страст-на неделя, брои часовете на своите несносни страдания и чака възкре-сението на мъртвите...

Но дванайсетият час е вече наста-нал, и той се още се надее за милост от своите тирани и се още вярва думите на своите сити и самозвани предводители, че новият живот, когото тие основават на някакви си неизвестни дуалистически нача-ла, ще да дойде постепенно заедно с науката и с образованието. Благи надежди и похвални намерения! Но да видиме до каква степен те постигат своята цел.

Ние сме съгласни, че както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбирание-то и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за кой-то и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благо-състояние; но за сичкото това са потребни такива условия, които, за нещастие, у нашия народ не съ-ществуват. Вратата на нашия об-ществен живот зеят и въпросите, които е изработило човечеството в продължението на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща

заедно с вятъра и заедно с него излазят, без да оставят каква-годе диря в нашето безвиходно робско положение. Народът, притиснат и нравствено, и материално, не об-ръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и със съл-зи земя и едвам ли счита себе си за нещо по-горно от своя добитък. А ако понякогаш и да се появлява у него стремление да излезе из това скотско състояние, то това стре-мление се не простира по-нататък от онзи инстинкт, по който и волът желае да строши хомота, и птицата да изхвръкне из кафеза, и рибата да изскокне из мрежата.

Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народ длъжността на секи честен и способен патриот е да се поддър-жа и да се развива тоя инстинкт. Но в това отношение нашите ца-риградски патриоти журналисти изпълняват ли своята длъжност? Колкото и да е прискорбна наша-та присъда, ние ще да отговориме отрицателно. Цяло половин столе-тие вече става, откакто ние броиме епохата на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието и в развитието на известна една част от народа, ние, при сичкия си оптимизъм, не мо-жеме да забележим решително ни-какво улучшение в неговият много-страдален живот. Коя е причината на това? Причината е тая, че как-то за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно ус-ловие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяно не малко едно количе-ство кръв и мастило. А ако е това така, то как щем ние да придобием тоя неизбежен и досега още не на-пълно разбран атрибут на човече-ското щастие? Чрез наука ли, чрез образованието ли, или чрез оная просяшка песен, която са пели, па и досега пеят множество поробени и образовани народи?

За да отговориме на тоя въпрос, ние сме длъжни да се обърнем към нашата емиграционна журналис-тика и да разгледаме какви сред-ства за спасение са приписвали на

народа нашите патриоти и докол-ко добросъвестно са изпълняли те своята свещена обязаност към оте-чеството си.

От началото на 1867г, когато първият български революционен комитет издаде своя знаменит ме-моар, с който се свършваше деятел-ността на покойния Раковски, и до днешния божи ден в Румъния са се издавали в различно време повече от 10-ина политически вестници. Ако разгледаме с особено внима-ние както деятелността на Коми-тета и на някои и други отделни личности, така и направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно можеме да се убедиме, че и между тие нови политически ле-чения са съществували няколко различни и даже съвсем противо-положни методи. Хигиенистите из Комитетът, хомеопатите из своите контори и гимнастиците из кафе-нетата при сичкият свой умствен и материален капитал и при сичката своя широка програма, наместо да пристъпят до радикалното лечение на народа, т.е. наместо да отрежат от неговото здраво и читаво тяло гангренната част на босфорската болест, тие се заловиха да излагат своята неизпълнима диета в раз-лични брошури, мемоари, адреси, прокламации и др. и, най-после, след безполезният моцион (движе-ние за здраве – бел.ред.) на четите в 1867г и след необмисленото кръ-вопускание при Върбовка, тие ре-зюмираха почти сичката своя по-литическа медицина в девизата на безцветния и продадения по-после в. „Народност”, която ни учеше на чист български език, че „само пра-ведното удовлетворение на народ-ностите ще да оздрави всеобщия мир”. Разбира се, че сичкото това учение не беше друго нищо освен една смела дуалистическа безмис-лица, която трябаше непременно да изчезне като сапунен мехур, без да принесе каква-годе съществена полза на народа.

И наистина, напразно хористите на това учение, представлявани от „Отечество” и от „Дунавска зора”, посягаха да уловят наследника на Мохамеда за ухото, да го доведат в Търново и да го венчаят за прес-

4242

тола на Шишмановците; напразно тие затваряха очите си пред исти-ната и тропаха по чуждите врата за помощ и за милостиня. Народът, който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им такива строшени, изтър-кани и калпави монети, които ний-де вече нямат никаква цена и които в калпазанското царство на бан-кротите се наричат гюлханета, ха-тихумаюни, хатишерифи, фермани и др. т. – преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и задоволи се с решението на несъвременния вече черковен вопрос. Хористите извикаха „да живее тиранинът!”, свиха своите разноцветни знамена и завещаха на народът „да работи и да се надее”, да се учи и да чака, или, с други думи, да мълчи и да робу-ва. Видеше се, че после тая епоха, т.е. после решението на черковния вопрос, сичко трябаше да млъкне; сичко трябаше да се помири с не-щастната съдба на българския на-род и сичко трябаше да влезе в сво-ят плесенясал петивековен гроб.

Но не тъй излезе. Оная здрава част на народа, която се беше от-къснала от неговото живо и изра-нено тяло и която, разбира се, не можеше да гледа на неговите безчо-вечни страдания, през призмата на дуализма улови своя анатомически нож и под защитата на „Независи-мост”, събра своите сили в особен лагер и пренесе почти сичката своя деятелност над трупа на „болния човек” и над тялото на стражду-щия български народ. „Кръв, кръв! Кръв тряба да се пусне и на единът,

и на другия, извика тя в оная тем-на нощ, когато просяците, на един ред със страждущите, пируваха около трапезата на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами себе си. – Единът тряба да умре, а другият ще да земе своя одър и ще да тръгне в пътя на про-гресът.”

Разбира се, че тонът, с който се излагаше така ясно учението на нашите радикалисти, оскърбяваше чувствата и деятелността на хигие-нистите и тие не приеха да вземат участие в общия консилиум за бъл-гарската свобода. „Независимост” захвана да негодува и излея сичката своя жлъчка както против тяхното учение, така и против самите тях. Но нямаше какво да се прави. За репутацията на революционната партия и за успешното разпрос-транение нейните идеи, тя тряба-ше или да даде друго направление на своите убеждения, или, из горе-щата си любов към народа, да слезе от трибуната на своята партия. Тя предпочете последнйото и даде похвален пример за честност и за постоянство. Ние ѝ ръкоплещим.

И така, после преставанието на „Независимост”, на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да се изказват болките и стра-данията на нашият народ; не оста-на почти никакво средство, за да се поддържа онзи революционен дух, кой то е покрил вече нашата народ-на нива и който от ден на ден чака своя жътвар... Какво трябаше да се прави? Да се мълчи ли? Но мъл-чанието би било престъпление за

секи един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си.

И ето в името на тая любов ние развиваме своето „Знаме” и без ни-какво угризение на совестта си, без никаква злопаметност и без никак-ви задни мисли подаваме ръката си на сяка една честна и патриотиче-ска душа.

За интересът на общата цел ние оставяме настрана сякакви лич-ни страсти и нападения и сичко-то свое оружие ще да употребим против враговете на нашата пълна и съвършена свобода; с една дума, ние ще да служиме на оная съща идея, на която е служила и „Неза-висимост”, но с тая само разлика, че с оние съществующи вече у нас партии, с които тя е водила посто-янна и непримирима война, ние ще да употребиме тона на поми-рението и ще да бъдеме колкото е възможно по-деликатни. Разбира се, че ако нашите убеждения наме-рят отзив и съчувствие между на-шата многочислена емиграция, то нашата обща цел ще да бъде, като речи, постигната; а ако думите ни се посрещнат със смях и с шумоте-вица, то и ние ще да се помириме с общата съдба на нашите емигра-ционни публицисти и ще да пов-ториме думите на апостола Пав-ла, които е повтарял в страшните години и нашият първоучител св. Методий: „Не сонду я на совятя злыхъ и с злодеями не пребуду, а примкну къ невиннымъ и окружу олтарь бога моего”.

в. „Знаме”, г. I, бр, 1, 8 декември 1874г

43ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 43



Йосиф Хербст

Една академия во време оно наредила конкурс за на-учно разрешение на следния въпрос: „Защо има раз-лика в теглото на мъртвата и живата риба?“ Между стотиците отговори премията спечелил отговорът на едного академика, който писал на академията: „Точно претеглих риба в живо и след това в мъртво състояние, никаква разлика в теглото не може да се констатира“. Този анекдот има предимството да е верен.

Припомних си го; припомвам го и на ония, които напоследък запротестираха против едно „накърнява-не на осветената от нашата Конституция свобода на печата“. Аз обичам да „претеглям рибата“ и заради това цитирам дословно член 79 от Конституцията: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издате-лите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват“.

Параграф ясен, точен и убедителен като плесница. И добре преведен из Конституцията, която бе взета като терк за нашата. Недобре преведен и неясен, ала отсетне правилно изтълкуван от нашите законодатели е § 81, който гласи: „Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите служебни установления“. Това е безсмислица. Нашите законодатели въз осно-ва на подсказването на здравия разум и на ясното съ-държание на § 79, както не може и не бива другояче, най-често ето как са тълкували § 81: Престъпленията, извършени чрез печата, се съдят по общите закони.

Нашата Конституция, както всяка конституция, по-становява: печатът е свободен. Това значи само: не се иска специално разрешение от административно-по-лицейските власти за упражнение на вестникарството или писателството. В никоя конституция и в нашата не е осветена абсолютната свобода на печата, а е осве-тена само една относителна свобода.

Държавата във всеки закон по печата предвижда ограждания и ограничения както за себе си, така и за печата. Печатът може да стори и добро, и зло на държавата. От това произлиза за държавата двойната задача да подкрепи печата като свой съюзник и да се опълчва против печата, ако се явява неин враг. Тази двойна задача налага от една страна ограничение про-извола на държавните органи, от друга страна – огра-ничение произвола на печатовите органи.

Свобода на печата не е равносилно с освобождение от правни ограничения, а значи само освобождение от административни ограничения. Свобода на печа-та не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи. Най-сетне свобода на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не

За свободата на печата

4444

бива, не трябва да се произнася друг освен съдията. Толкоз засега за свободата на печата.

Накърнена ли е свободата на печата с последните до-пълнения към наказателния закон? Не! Затруднена е само клеветата и то клеветата против един ограничен брой български граждани. Допълненията търпят кри-тика само в едно отношение, защото чрез законопо-ложения, пред които всички сме равни, създават две мерки за защита благото на личното достойнство и на личната чест.

За общественото спокойствие, за доброто на държа-вата, за честта на народа, за преуспяването на публи-цистиката не са необходими допълнения към наказа-телния закон. Те са само едно лишно доказателство за лекомислено законодателстване. Необходима е час по-скоро една подробна ревизия на материята за оби-дата и клеветата въобще и частно чрез печата. Дайте ни закони, драконовски макар, с колкото е възможно по-чувствителни парични глоби, в защита на личната чест на всеки гражданин, а не в защита само на минис-терската чест. Дайте ни закони с кратчайша процедура против клеветниците.

В Англия, гдето в началото на миналото столетие още дуелантите се наказваха със смърт чрез обесване, можаха да изкоренят дуела само благодарение бързото и чувствително наказание на клеветниците. Сега, кой-то би предизвикал някого на дуел в Англия, става сме-шен за цялото общество, но заради това пък в същата тази Англия преди няколко години Лорд Нортклиф биде осъден да заплати голяма глоба и свръх това едно обезщетение от 50 000 лири стерлинги за клевета на английска фирма.

Дайте ни такива закони и печатът ще стане по-сво-боден и по-мощен. И още нещо: с опровержения чест не се закърпва. Има държави, в които опроверженията са задължителни под страх на законни санкции и там опровержението не може да бъде по-дълго, отколкото опровергания текст. За всяки ред в повече се плаща според тарифата за платени публикации и освен това отговорният редактор може да коментира самото оп-ровержение.

Заключение: новите законодателни мерки против печата са ялови, непрактични и неполитични. С тях наистина свободата на печата не се накърнява, но личи в тях слабостта на повечето от нашите закони, а имен-но: личи пропастта между право и закон. Нрав — оби-чай — право — закон. Липсват ли тези етапи, липсва основата на правосъдието и на справедливостта.

Нашите министри, защото са наши, нито им е по нрава, нито им е обичай, нито им е право да искат за-кони, които повече да ги ограждат от клевета, откол-кото нас, простосмъртните.

Хората са свикнали да се подчиняват на мерките про-тив епидемии, заразителни и прилепчиви болести. Подчиняват се дори тогава, когато може да пострада личната им свобода. Изолацията, карантината, де-зинфекцията, ваксинацията, всичко това се налага и се търпи и понася, за да се опази тялото, което свръх

всичко може да бъде квартира на най-клетата душа. Против епидемии, които угрозяват душите -- има та-кива епидемии – предпазителни мерки рядко се взи-мат. На тaкивa мерки против такива епидемии неохот-но се подчиняват, ако въобще се подчиняват. Хората си пазят телесата, но за душите си не се грижат. Често пъти онова, що минава като всепроникваща, мощна идея, не е нищо друго освен епидемичното разпрос-транение на една куха, модна фраза, не е нищо друго освен прилепчивостта на една лесно запомнена или лесно запомнима дума, не е нищо друго освен заразата чрез една празна приказка. За „свободата на печата” мислих и отбелязах горните редове.

Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която поз-волява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода – за жалост – я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добри-ят печат, страда и името на вестникарското звание. В съвременния строй, в който така нареченият „свобо-ден гражданин” още не е забравил, че произхожда от верноподаника и заради това край закрилата и защи-тата на държавната власт не само търпи, но и търси нейната опека; само от престолонаследниците и от вестникарите не се искат никакви цензове, никакви гаранции, никакви изпити за свободно упражнение на „занаята” им. Безумен, подъл, пакостен, хилав, не-годен престолонаследник става крал най-често въз ос-нова само на едно право – правото на първородство-то. А вестникар се става дори още по-лесно, отколкото цар. Шофьор за да станеш, все ще те изпитат по-рано можеш ли да караш автомобил. Държавната власт се грижи за здравето и за непокътността на данъкоплат-ските телеса. За мозъците им обаче не се грижи: от вестникарите никакъв изпит не търси. Това ако не е свобода, какво е свобода? Но при такава свобода как-ва отговорност се стоварва върху съзнателния вестни-кар, добросъвестния и верен служител на обществото, жрец на обществения дълг!

Никой съд, никаква земна власт не може толкоз сил-но да накаже един провинен вестникар, колкото чита-телят. Читателят е върховният съдник на вестника и на вестникаря. Каквото значение за политическия живот има избирателната бюлетина в ръцете на съзнател-ния гражданин, същото дори и по-голямо значение има единия лев, който читателят дава или не дава на вестникопродавача за поощрението или пък за обуз-даването на печата. Не издавам професионална тайна като твърдя, че читателите всъщност редактират вест-ника. Добри съзнателни читатели влияят върху до-брите качества на печата. Това влияние по разни пъти-ща, видими и невидими, стига до печата, дo вестника, дo вестникаря. Влияе се твърде често и твърде дейст-вително и чрез стискане на левчето в дъното на най-скритото джобче. Но читателят, днешният читател, не бива да забравя, че вестникът може понякога нищо да не струва, но всякога единият екземпляр коства поне един лев, ако не повече, на издателя.

45ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 45



Историята, включително и на „чудото журналистика” в Силистра, има своето

начало, което е добре да бъде на-помняно повече, винаги, когато има хубави поводи. Например, във връзка с обединените в общ празник две годишнини, чества-ни през 2014 година: „170 години българска журналистика и 120 го-дини организирано журналисти-ческо движение в България”, дело на Съюза на българските журна-листи. Финалът на програмата бе през есента. Горе-долу по това време в Силистра се отбелязва стартът на в-к „Време”, първият в Крайдунавска Добруджа „за но-вини, книжовност и литература”. Неговият прощъпулник е на 24 септември 1885г, както твърди в своя публикация дългогодишни-ят краевед Вълчо Радев.

Вестникът, съхраняван един-ствено в Народната библиотека в София, се е самоопределил като ежедневник, но се е изявил само в 10 броя. В първите редове на първия силистренски вестник издателят му пуска препечатка от в-к „Българан“ във връзка със Съединението на България, въз-мущавайки се, че покрай този акт западните страни ни обвиняват в нарушение на Берлинския до-говор. Повечето материали имат патриотичен характер, а за изда-нието се обявява, че ще помества всякакви материали: политиче-ски, научни-книжовни, литера-турни.

Две седмици по-късно, на 7 ок-томври, до читателя достига и първият брой на в-к „Телеграф”, предназначен „за новини и защи-та на народните интереси”. Изда-телят му Никола Живков успява да изкара на пазара едва 6 броя. Любопитното е, че създателят на първия силистренски вестник

Димитър Бъчваров става отговор-ник на новото вестникарско изда-ние. Интересно е също, че Живков преди това в Русе е издавал и в-к „Телеграф”. Малко е известно, че той е бил съредактор на поета революционер Христо Ботев и е автор на текста на бъдещия на-ционален химн „Шуми Марица”. Пак през същата година, когато става Съединението на България, на бял свят излиза и в-к „Зора”, оп-ределящ се като „ежедневен лист за новини и книжовност”. Негови издатели са братята Димитър и Георги Иванови, притежатели на печатница от 1883г. Реално този вестник е първият в област Сили-стра, който се е задържал по-дълго време в ролята на всекидневник, тъй като е съществувал до 24 яну-ари 1887г.

Впоследствие, медийната преса в Силистра запада, за да се възроди за кратко, като на шега, на 1 април 1894г, когато излиза сигналният брой на първото в България му-зикално списание „Кавал”. Не-гови родоначалници са чешкият музикант Карел Махан и издате-лят Никола Бабачев. Под глава-та на изданието пише „Музика-лен вестник”. На видно място е изписано със стария правопис: „Съдържание: От редакцията. — Ханс Бюлов, некролог. — Стари-те гами в народните ни песни. — Нашите военни музики. — Как трябва да изучваме интервалите. — Известия от вечеринки и кон-церти из: Варна, София и Сили-стра. — Разни”.

Мило и завладяващо звучи об-ръщението на редакцията: „С боязън захващаме да издаваме настоящия вестник, едно, защото знаем, че у нас нема още доволно любители за това изкуство и вто-ро, че не знаем още, дали и този малък брой любители ще ни под-

Първото музикално списание „Кавал”

помага в това наше предприятие. Всякому е известно с какви мъ-чнотии е свързано издаването на такъв специален вестник, особено тук у нас. Затова молим всичките, които желаят да се удържи този вестник, да се постараят и го раз-пространят колкото могат повече помежду приятелите си. Онези от предплатителите, които внесат стойността най-късно до 15 ап-рил, ще получат през м. ноември даром джобен музикален кален-дар за 1895 година.”

Списанието започва с общ не-кролог за трима велики музи-канти: Гуно, Чайковски и Бюлов, починали в рамките на няколко месеца. Още в първия брой има и реклама на пиана на търговец от Букурещ. Музикално списание „Кавал” излиза в 15 броя, вкл. до м. април 1895г, когато е печатано в Лом. Последното, което научава-ме на страниците му, е свързано с най-новия „Учебник по музика” на Карел Махан. Той е предназначен за педагогическите училища, де-вическите гимназии и духовните семинарии. Учебникът е одобрен от Министерството на народно-то просвещение и е „допълнен според най-новата програма и е нагласен така, за да е лесно прис-пособим за самообучение”. Махан е основател и на хоровото пеене в Добруджа, вкл. на хорово дру-жество с бъдещо име „Седянка”, организирало през 1910г първия Събор на хоровете от крайдунав-ските градове, в който участват над 400 певци от Силистра, Русе, Лом и др. Свидетелство за него е eдинственият в България Памет-ник на песента, намиращ се на метри от средновековната хрис-тиянска базилика – седалище на българския патриарх Дамян през X век, както и в близост до реката.

В момента в Силистра вестни-

4646

ците столетници са преродени в дигитализиран вид. Силистрен-ци четат издания от преди 120 години на сайта на Регионалната библиотека „Партений Павло-вич” в състояние, което е удобно и съвременно. В електронния вари-ант са периодични издания, изли-зали в Силистра от 1884 до 1940 година и други 130 краеведски пе-риодични издания. В допълнение са и краеведски документи, свър-зани с важни събития от полити-ческия и обществения живот на Силистра. Подготвена е и публи-кация в европейската електронна библиотека Europeanа. Дигитал-ната библиотека е създадена по линия на проект „Стара Сили-стра е-достъпна”, финансиран от грантовата схема за иновативни проекти на програма „Глоб@лни

библиотеки-България”. Преди години, със съдействието

на община Силистра, местният държавен архив издаде сборника с автентични документи, известен като „Кондика на силистренската българска община 1870-1881г”. През септември 2013г в Регионал-на библиотека „Партений Павло-вич” бе представена книгата „Си-листра. Документи (1849-1900г)” по материали, съхранявани в Со-фия. Идеята е на дългогодишния директор на библиотеката Лидия Димитрова, а реализацията е на доц. д-р Ружа Симеонова, дирек-тор на научния архив на БАН.

През 2010г, в Градската худо-жествена галерия в Силистра местното дружество на СБЖ и Регионална библиотека „Парте-ний Павлович” представиха из-

ложба от факсимилета на първи страници на всички запазени от миналото и излизащи до мо-мента вестници, чиито издатели са от Крайдунавска Добруджа. Става дума за над 60 вестника и списания – от градовете Сили-стра, Тутракан, Дулово, както и от другите общини в областта. Силистренската медийна изява бе реализирана в партньорство с централата на СБЖ, откъдето бе пратена изложбата от постери, посветени на 110-ата година на организираното журналистиче-ско движение в България. Про-явеното тогава отношение към журналистиката в крайдунавския град стана повод за обобщителен материал, написан на основата на заглавия на вестници, създадени в Силистра.

47ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 47

НОСТАЛГИЧНО


През декември 2014г литературно студио „Младост” навършва двадесет години. С радост и гордост споделяме, че този период беше наситен с много и разнообразни творчески изяви.

Съвместно с пловдивското журналистическо дружество „Европрес” проведохме литературни четения, премиери на книги, дискусии и пресконференции в София и в цялата страна.

Творците от студио „Младост” активно се включиха в честването на 120-та годишнина от първото издание на романа „Под игото”, както и в 120 -та годишнина на българския журнализъм.

Бяло и черноВсе още този свят ме удивляваи никак затова не търся слава.

Наместо да се пъча по банкетиаз гледам как се пукат ледовете.

И как във бързи пролетни водиотплават облаци, листа, звезди.

Пловдивско журналистическо дружество – гнездо на таланти

Реката се целува със морето,а със безшумен взрив се ражда цвете.

Белее платноходка в долината,кръжи над мене гларусово ято.

И пак ме вика хоризонт далечен- Не стой страхливо на брега човече.

... Но вечерта заставя ме отновода пия от световната отрова.

За миг като погледна към екрана – избухва в мене ярост насъбрана,

че този свят съвсем не е идилия,щом в него властват алчност и насилия,

щом има хора с каменни сърца,готови да убиват и деца.

Кажете как спокоен да заспивам,щом този свят към пропастта отива.

Николай Гюлев

4848


Денят (29.07.14) започна в 7:30, когато реших да из-преваря едночасовото почистване на басейна и да оп-итам да се събудя с плуване. Сега отчитам, че не съм сбъркала.

Проявих воля! Доказах, че почти километър плуване без прекъсване е един от най-приятните начини за за-почване на деня... Току що техниката ми напомни, че отпускането за дълго е нежелателно. Всичко,което бях написала снощи, разхождайки се из Катаня, изчезна само с едно докосване на неправилния клик.

Сега ще се опитам да повторя описанието. Дано се получи, особено откъм емоционалната част.

И така, вечерта беше топла. Усещах се странно сво-бодна. Смело крачех по каменната улица и през ум не ми минаваше да се притеснявам. Арката, през която се минава, за да се влезе на площад Piazza del’Duomo е забележителна. Според мен тя е една от емблемите на града, но и нещо повече. Промушиш ли се през нея, като че ли попадаш в друго измерение. Всичко наоко-ло, включително и настилката по тротоарите е изгра-дено от камък. От същия онзи, вулканичен, останал от времето и застинал след изригванията на Етна.

Често си напомням, че сантиментите и възхищение-то са състояния, необходими като дишането. Без тях човек се превръща в примитивно възприемащ субект, чиято емоционалност никога не получава развитие.

С носталгия по лятотоМоята неповторима вечер в Катаня

49ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 49

Запазих впечатленията си, за да намеря точния мо-мент и да опиша част от преживяванията си и тъкмо вчера, предприемайки втората си разходка за деня от-крих най-подходящото място за разказване. Стрелки-те на часовника показваха 21:30 и аз реших, че е време за сладолед.

Три в едно е отдавна открита формула, но когато ста-ва дума за сладолед едва ли има по-смело съчетание от три вида шоколад плюс мус и разсипани по тях цели лешници. В тази комбинация парчето хрупкава ваф-ла изглеждаше като върха на сладоледа, пред който разтапянето започна първо от мен самата. В кафене-

то имаше малко хора. Седнах на масичка пред входа и заключението, че съм попаднала на кокетно място се потвърди окончателно, когато симпатично момиче добави към поръчката ми и чаша вода плюс усмивка.

Шанс като този, да бродя в старинен град, при това в любим за мен сезон и не на последно място, почти по средата на нощта – о, наистина прекрасно! Точно в 23:00 потърсих моите нови български приятели, чи-ито ангажимент трябваше да е приключил. Успях да бъда навреме за срещата, но уви, тях ги нямаше. Раз-очарование не изпитах, но усетих обяснима паника, предвид, че се намирах в непознат град, далече от хо-тела и на място, което не ми създаваше особен ком-форт на сетивата. Казах си, че ще се справя и в този момент получих обаждане: „Срещата се отлага... може би с по-малко от час. Не се притеснявай. Ще се чуем допълнително и ще се видим на същото място“. Не ис-ках да се бавя. Имах още поне половин час. Насочих се към входа на „Via Etnea” и продължих с бърза крач-ка към площада – онзи, същият от който катедралата на „St. Agata” изглеждаше величествено. Светлините, пробляскващи или нарочно насочени към определени фрески създаваха впечатление за мистичност, но съ-щевременно и за космополитност. Кой знае, може би самата Агата щеше да е радостна от гледката.

А насред площада, до фонтана със слончето, се съби-

раха хора. Вниманието им беше ангажирано от пеещо-танцуваща банда. Бяха толкова приятни! Изглеждаха като оживяла ренесансова картина, наситена с патина от емоции... Не се поколебах. Седнах на стъпалата до фонтана и какво беше учудването ми! Да, тук имаше акустика! Усещането беше като за пространство, от-ворено единствено и само към небето. Намирах се в центъра на съвършен кръг, а около мен музиката се носеше и създаваше незабравимо настроение, докато нощта се топеше в топлината на въздуха и липсата на какъвто и да е вятър.

Даниела Владимирова Христова

5050


След двадесет и четири години аз се върнах в чудната и самобит-на България. Някога, по време на комсомолската си младост, след завършване на института, аз пъту-вах там с група други комсомолци, за да се полюбуваме на красотите на тази страна. София, Пловдив, Габрово, Златни пясъци. Такава бе географията на моето пътешест-вие през миналото столетие. През май 2013 година аз се наслаждавах на планинските пейзажи на тази страна. Малкото градче Велин-град, разположено в котловина в планината, покрито с червени ке-ремидени покриви, през миналия век е било напълно разрушено от земетресение. Червените покриви са възстановени, къщите под тях – също. Потъналият в рози благо-устроен български районен център е известен със своите минерални извори и с дивната си природа, изпълнена с кристално чист пла-нински въздух. Над града шумят могъщи борове, под краката ти ог-ромни шишарки, между боровете подскачат катерички в кожухчета с шоколадов цвят. Сутрин в тре-вата сред росата има множество разноцветни охлюви. Пеенето на

птиците сред тези пейзажи пораж-да усещането, че си в рая. В рая, където постоянно живеят триде-сет и пет хиляди души. Как живеят те? Малко по-другояче, отколкото ние, руснаците. Всеки от моите връстници и тези от по-старото поколение помни българските компоти, сладка и конфитюри, продавани у нас. А с българските шампоани „Коприва” и „Роза” се миеха всички. Ние четяхме Димов и Вежинов. Знаехме, че българите са наши социалистически братя. А какво е сега? Сега България е член на Евросъюза. В планините се строят чудесни пътища, в страната действа програмата на Евросъюза „Красива България”, открити са адапционни образователни цен-трове за българското население. Градовете, както и преди, са потъ-нали в рози. Но при това си идва-не след двадесет и четири години аз открих, че и във всяко, дори и много малко българско градче има много читалища. А в местната ху-дожествена галерия аз дойдох, след като прочетох обява в местен вест-ник, че тук ще се проведе презента-ция на нова книга на неизвестна за мен българска писателка. Исках да

видя, как се провежда такова меро-приятие „при тях”. Оказа се така, както и при нас. Дойдоха десетина добре облечени дами на преклонна възраст. Един възрастен мъж, орга-низатор на даденото мероприятие. А ето, авторът го нямаше. Орга-низаторът беше местен литерату-ровед. Той представяше книжната новина. За какво е тя? За истори-ята. За историята на семейството и родината, което е нещо неразде-лимо в светоусещането на българи-те. С история е изпълнено цялото това малко градче. Монументи, паметни плочи. Тук има и истори-чески музей. Голяма експозиция в който е посветена на местното мо-миче Вела Пеева – праобраз на на-шата Зоя Космодемянская, която активно е работила в българската нелегална дейност и геройски е за-гинала по време на Отечествената война (Втората световна война – бел.ред.). В нейна чест е наречен и градът Велинград. Музейната експозиционна редица завършва с постоянно действаща изложба, посветена на знаменития оперен бас Гяуров. Той е роден в този край и българите свято пазят светла па-метта за него и неговия талант. На

Рози, книги и...

51ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 51

главната пешеходна улица на гра-да му е издигнат паметник. Точно срещу входа на местната админи-страция. Между другото, този вход ме порази със своята скромност. Тук умеят да ценят народните пари. Всеки велинградчанин може да дойде по всеки интересуващ го въпрос. Или просто да види как работи избраната от него власт. На 17-и май в България се проведоха избори. И следите от бурната из-бирателна кампания са останали още в града. Разлепени плакати на партии и отделни кандидати, както и преди, висят по стените на спир-ките и телефонните будки. Извест-на тъга предизвика у мен фактът, че днес в книжарниците не се про-дават книги на български автори на руски език. Това е разбираемо. Макар че книжните сергии и кни-жарниците са затрупани с превод-на руска съвременна литература от типа на Маринина и Донцева. Във Велинград ние лесно се разбирах-ме с местното население. След като след десетина дни ние пристигнах-ме в София, ние усетихме карди-нална разлика – тук говорят на ан-глийски с лек примес на български. Е, сега София е една от столиците на Евросъюза.

За книгите и морето

След месец аз с удоволствие се върнах в България – вече на Чер-номорското крайбрежие. Тук, в страната България, пропита от море и слънце, се грижат за душите на своите съграждани. Тук има по пет библиотеки на всеки четири-

надесет хиляди жители, а веднъж годишно се провежда национален фестивал „Четящият човек”. Чудни са делата на четящите хора. Техни-те мечти и помисли. И даже тяхно-то усещане за щастие. Те просто са щастливи от новата книга, усещай-ки в сърцата си вкуса ѝ дълго след като са я прочели.

Ако ме попитате, за какво бих ис-кала да пиша, аз бих отговорила – за пясъка, в който са се задушили останки от раковини. За кучета-та, спящи в храстите край самото море. За котките, които спят във витрините на магазините. За сер-гиите със сувенири на градчето Созопол, обявен от ЮНЕСКО за защитен обект, за хората, живеещи в тези спретнати къщи, обковани с дъски, независимо от простряното бельо, развявано от вятъра. Аз бих искала да пиша за чайките, прили-чащи на котки, молещи посетите-лите на малките ресторантчета за храна.

Напускайки Созопол, аз напра-вих мимоходом последна снимка. А впоследствие, вглеждайки се в нея, сама се учудих и замрях от из-ненада, укорявайки се след това за невниманието си. Това беше сним-ка на старец, свирещ на бузуки на входа на историческа ценност, на-селена с хора, възможно и потомци на самия Язон или един от негови-те аргонавти. Изразът на лицето му бе с лека снизходителност към нас, туристите, за нашата повърхност-ност. За непознаването на света и нежеланието ни да го разберем. За беглото зрително запознанство,

предполагащо само поставяне на знак в списъка с местата, където сме били. А той знаеше. И това знание бе спасило света. И нас. Без минало, няма бъдеще.

Тук, край морето, от безделие виждаш повече. Повече хора, по-стъпките им, техните вътрешни взаимоотношения и страсти. Ето, млад човек с изключително здрав вид, влиза в морето с огромна чеп-ка грозде. Аз с учудване вперих по-глед в него изпод периферията на шапката си. Той стигна до място, където водата скри гърдите му и започна с видимо наслаждение да яде гроздето, което държеше, само-доволно примижвайки от слънце-то. Аз даже се разсмях от това огро-мно усещане за щастие. И някак си настроението ми се подобри от яв-ните признаци на самото това щас-тие. Та това не беше мое, а негово лично щастие. Но и на мен на ду-шата ми стана по-радостно от това съзерцание. Ето, групичка от шес-тима възрастни, леко пийнали ун-гарци, след като влязоха в морето до кръста и застанаха в кръг, запяха красива песен на непознат за мен език. Вслушвайки се в мелодията и вглеждайки се в лицата на пеещите, аз се убеждавах, че тази песен е за обикновеното земно щастие и раз-бира се, за любовта. Морето върши с нас чудеса. Край него ние става-ме за малко деца. Морето стопява леда на нашите души и сърца. Като хубавата книга.

Инна Владимировна Начарова

5252

АТЛАС НА ЧУВСТВАТА

Облизвам полепналите по нож-чето парченца морсия и блажено преглъщам. Невъзпитано е да си облизваш приборите, особено ко-гато чинията пред теб е абсолютно празна, но не мога да се въздържа. Не съм яла по вкусен пинчос (така испанците наричат сандвичите, с които замезват над чаша вино или бира). Този беше с паниран син домат върху канапе от прясно изпечен хляб, гарниран отгоре с морсия, карамелизирани на тиган моркови и стръкче пресен боси-лек. Локалът е типично испански – грубовато семпъл, но елегантен. Десетина дървени маси и столове, дълъг бар, покрит със стъклена вит-рина, отрупана с различни плата и апетитно разнообразие от пинчо-си. В Сантандер съм. Столицата на Автономната испанска провинция Кантабрия и една от най северни-те точки на Иберийския полуос-тров. Между другото, ако отвърна

поглед от апетитните пинчоси – виждам плажа Бикини. Мястото, от където сексуалната революция се промъква зад крепостните сте-ни на консервативна католическа Испания. Времето е 60-те години на миналия век, когато в Универ-ситета „Марселино Менендес и Пелайо” пристигат на летни кур-сове по испански език, студенти от разкрепостена Америка и Западна Европа. Академията е разположе-на в сградата на бившия кралски дворец Магдалена, обкръжен от прекрасни плажове. Чужденките слизат на брега на морето само по бикини и разкриват публично го-лотата на женската гръд – предиз-викателна, свободна, неустоима... и разбира се предизвикват гран-диозен скандал. Днес, близо 70 години по-късно, по крайбрежи-ето на Сантандер има множество нудистки плажове, а жени в бики-ни, проснати под обедното слънце, могат да се видят и през октомври

в публичните зелени площи на Кантабрийската столица. Обеща-вам си втора чаша вино и пинчос след като видя двореца Магдалена. От плажа Бикини тръгвам нагоре по асфалтирана алея, асистирана от прекрасна градина и за разкош, придружена с панорама към зали-ва и спускащите се до самия бряг планини. Зелено, зелено, зелено... а сме в средата на октомври. Съдба-та на палата Магдалена, който по-миналата година чукна първото си столетие е огледало на най-новата испанската история. Той е подарък от град Сантандер за сватбата на Алфонсо XIII с Виктория Евгения Батемберг, племенница на българ-ския княз Александър Батемберг. Построен е със средства, събрани като специален данък от жителите на града. Срещу щедрия подарък Кантабрийската столица получа-ва нови възможности за развитие. Кралското семейство и шестте им деца използват замъка като лятна

Пет чаши червено вино в Сантандер

53ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 53

резиденция. По-късно при обя-вяване на Републиката и послед-валите гражданска война и режим на Франко, сградата е превърната в болница. Крал Алфонсо XIII уми-ра в изгнание, а наследниците му, при възстановяването на монархи-ята, обявяват палата и градините за продан. Откупва ги общината на Сантандер, като се задължава да спазва някои условия на кралската фамилия. Две от спалните в дворе-ца остават собственост на испан-ските монарси. Хората, обслужва-ли Алфонсо XIII и семейството му получават право да обитават поме-щенията на кралските придворни до края на живота си, а общината поема ангажимента сградата да бъде използвана за мероприятия, популяризиращи испанската кул-тура. Днес в палата се провеждат летните курсове на Университета Менендес Пелайо, правят се из-ложби, концерти и семинари, а ня-кои от помещенията се отдават под наем за сватби и лични тържества. Гледам изложените в градините на двореца кораби, с които Колумб открива Америка и ми става смеш-но, та нали именно при Алфонсо XIII Испания губи последните си колонии – Куба, Пуерто Рико и Филипините... Иронията на съд-бата обаче е един добър повод за втората ми чаша червено вино. Отпивам глътка Рибера дел Дуеро, а парченцата козе сирене върху канапе от препържен в масло лук и още топла франзела, посипани с бели стафиди и конфитюр от сини сливи ми разказват без думи още истории за Сантандер – златния град на Кантабрия.

Следваща спирка – Катедрала-та на Сантандер. На входа се е събрало множество от типични представители на средната класа. Облечени елегантно, но строго. Жените – в задължителните би-жута от злато и перли, със свежо фризирани коси, мъжете – с лъс-нати до блясък обувки, грижливо вчесани и с маркови жилетки вър-ху ризите. Катедралата на Сан-тандер е красива готическа обител с повече от 8 века история. Тро-пането на куп тъмни обувчици с каишки, закопчани под глезените,

прокънтява под високите сводове на катедралата, слива се със следо-бедния камбанен звън и се спуска над петдесетината души, насядали по скамейките в западната част на католическата обител. Тържестве-ността на случая не може да озапти децата и те пробягват на групич-ки между скамейките, увлечени в игра. Словото на свещеника се из-висява над кръщелния купол, за да благослови във вярата новопред-ставените Патрисия и Фернандо, братята им Фелипе и Доминго и техните щастливи родители. Да, въпреки кризата, засега средната класа в Испания оцелява и ражда деца. Минавам покрай стъкления под на старата църква от XIII век, вписана в катедралата, оглеждам останките от римското селище и древните храмове, останали в ос-новата, но уличната глъч ме издърп-ва навън. Столицата на Кантабрия се отличава с онзи особен провин-циализъм, който носят типично еснафските градове. Местните се познават помежду си и плащат се-риозен данък обществено мнение. Затова дори да отиваш до квартал-ния магазин, трябва да си облечен поне като за работа. Това обаче си има и положителните страни – хо-рата са елегантни, градът – облечен в стилни сгради типични за евро-пейската архитектура от XIX - XX век. А по крайбрежието разточи-телството на тукашната буржоазия и кантабрийската аристокрация е създало плеяди от пищни вили и малки палати, около които тури-стите от цял свят въздишат и днес. Минавам покрай затворените за реконструкция градини на Ботин и си мисля, че не е случаино дето най-богатият човек в Испания се е родил тук и именно от тук негови-те баща и дядо са създали банкова-та империя GrupoSantander – днес втората по значение банка в Евро-па. Действително, милиардерът Емилио Ботин, внук, син, баща и дядо на банкери, допринася много за културния живот на града и не-говата популярност като туристи-ческа дестинация.

Ароматът на виното – нов, про-вокативен, щедър и дълбок ме води под все по ниското следобедно

слънце по склоновете на Канта-брийските хълмове, поднесли към небето черно захарно грозде... Да, виното тук или неговото количе-ство определено провокира пое-тични настроения. Седнала съм в старинен бар, един от многото в прочутото Меркадо Есте. Сграда-та, построена през 1839г се счи-та за един от първите за Испания примери за модерна търговска га-лерия. Днес аналогът на Софийски централни хали е любимо място за срещи на хората в Сантандер и един от пълните с живот туристи-чески обекти. Тук е разположен и Праисторическия музей на Канта-брия.

Карамелизирана захар, простната сластно върху кръгче меко сире-не, отгоре напъпила орехова ядка, отдолу парче топъл селски хляб. Такова мезе позволява на виното да разкрие без свян и последната си тайна. На съседната маса мла-да жена в компанията на съпруга си храни с биберон тримесечно бебе. Проследява с предизвика-телен поглед атрактивен младеж, който разказва пикови моменти от последната корида. Той ѝ нами-га. Съпругът остава втренчен във вестника и чашата с вино. Изли-зам. Вечерните светлини заливат стилните витрини и каменните улици. Испанците определено са шумен народ. Така наречената zona de copas иначе казано – няколко улици, претрупани с барове, ресто-ранти и таверни, вибрира от при-повдигната глъч. Спускам се към крайбрежната. Значително по-ти-хо е. Присядам на пейка зад група риболовци – мъже, жени, младежи. Между тях проблясват бронзовите статуи на деца, готови да скочат от кея. Известната скулптурна група, в памет на децата загинали, докато се гмуркат да вадят хвърлените от туристите монети. Не ми остана време да отида до прочутата пеще-ра Алтамира с уникалните праис-торически рисунки и до открития зоопарк...

Нищо, не съм изпила 5-тата си чаша с червено вино – оставям я за следващия път...

А. Мельова

5454

АТЛАС НА ЧУВСТВАТА

Българският посланик в Австрия – г-жа Елена Шекер-летова, присъства на фотоизложбата на Мари Къна-лян във Виена. Присъстваха и директорът на българ-ския културен институт „Дом Витгенщайн“ във Виена г-жа Румяна Конева, председателят на българското културно-просветно дружество „Кирил и Методий“ в австрийската столица проф.Мими Дичева, пред-седателят на Съюза на българските журналисти г-жа Снежана Тодорова, доц.Ружа Симеонова – директор на научния архив на БАН, председателят на Съюза на арменците в Австрия инж.Размик Харутюнян, видни-ят арменски благодетел Гарбис Папазян – само част от множеството гости, дошли на откриването на фотоиз-ложбата.

Културното събитие бе посветено на няколко го-дишнини – 170 години българска журналистика и 120 години от създаването на Съюза на българските журналисти. Eкспозицията бе открита на 16 октом-ври т.г. от председателя на СБЖ – Снежана Тодоро-ва и домакина г-жа Румяна Конева, които не скриха възхищението си от показаните близо 90 фотографии, представящи живота на арменската общност у нас и българската културна палитра. „Бях притеснена от това как ще бъдат посрещнати моите работи и останах с приятно чувство, когато директорът на „Дом Вит-генщайн” г-жа Конева в обръщението си към гостите каза, че е изненадана и не е очаквала да види толкова

качествена изложба. Радвам се, че трудът ми е оценен и от посланик Шекерлетова, която не откъсна очи от една снимка – „Танцът на ръцете”, изпълнен на един фестивал преди няколко години от момичетата от вар-ненския състав „Гаяне Марашлян”. Благодарна съм, че като фотограф успях да реализирам идеята да подредя свои фотоси във Виена и намерих подкрепа в лицето на проф.Мими Дичева и г-н Р.Харутюнян. Без тяхно-то съдействие и това на г-жа Снежана Тодорова, с коя-то заедно представихме България, едва ли бих могла да мечтая за подобно нещо” – сподели нашият дълго-годишен фотограф Мари Къналян.

Тръгвайки от любител-фотограф, решил да снима в някакъв труден момент от живота си вечния град – Париж, Мари Къналян вече близо 15 години неу-морно улавя мигове от живота с фотообектива си. С времето талантът ѝ се избистри, тя стана по-уверена и нейните качества бяха оценени както от Българска фо-тографска академия, на която е член, така и от СБЖ. Днес фотографката снима освен за в-к „Ереван” и сп. „Черно и Бяло” и за сайта на нашия журналистически съюз, който преди няколко години я отличи със „Злат-но перо”. А много от работите ѝ получиха и награди, и бяха номинирани на престижни фотоконкурси. Разго-ворът ми с председателя на СБЖ Снежана Тодорова също бе изцяло насочен към Мари и нейния фото-обектив. „Изключително много благодаря на Мари за

Мари Къналян в Дом „Витгенщайн”

55ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 55

това, което направи, защото освен че 2/3 от експози-цията ѝ бе посветена на арменците в България, в нея тя представи и разнообразния живот на СБЖ, раз-лични наши юбилейни прояви и инициативи, лица от българския културен живот. Тази пъстрота, съчетана с качеството на снимките ѝ, привлече интереса на наши сънародници, живеещи във Виена, на арменци и не на последно място – на посланик Шекерлетова. Затова и когато говорих за изложбата, си позволих да кажа, че Мари Къналян е 100% арменка, но и 100% българка. Това се чувства от всичко, което нейният фотообек-тив улавя. Искам да добавя и нещо много важно – тя е изключително дисциплиниран човек, никога не от-казва, когато трябва да отрази някое събитие, винаги е много усмихната и внимателна с хората. Благодарение на трудолюбието ѝ и качествата ѝ на добър фотограф, нашият сайт стана по-разнообразен, по интересен. А високият ѝ професионализъм бе оценен не само унас, но и във Виена”– каза г-жа Тодорова, която впрочем много обича арменците и неслучайно бе отличена със златен медал от министерството на Диаспората в Ар-мения. Що се отнася до професионализма на Мари Къналян, за него говори и фактът, че планираната за три дни изложба ще остане в „Дом Витгенщайн“ до края на ноември т.г., за да могат онези, които не са успели да присъстват на откриването, да имат шан-са да се докоснат до България чрез работите ѝ. При откриването на фотоекспозицията Мари Къналян бе поздравена от директора на българския културен ин-ститут Р.Конева, която ѝ поднесе цветя, а самата фото-графка в знак на благодарност подари на Дома една от своите фотографии – „Боженци”.

За краткия си престой във Виена Мари Къналян и Снежана Тодорова, придружавани от инж.Размиг Ха-

рутюнян успяват да разгледат някои знакови места за Виена, както и такива, свързани с историята на арме-нците, живели в столицата на Австрия. Двете дами с оживление и възхищение говориха за това, че са по-сетили мемориала на съветската армия в града, чий-то скулптор е арменецът Интизарян и че той стои не само непокътнат, но и е обгрижван от градските вла-сти. Техният любезен домакин им показал и месната Арменска апостолическа църква, близо до която се намира площад „Армения”, на който се издига армен-ски кръст. Отвел ги и до градината, която общинските власти преди няколко години обновиха и нарекоха на един впечатляващ арменец, познат с името Диодато. Става дума за Хованнес Аствадзадур, който открива първото кафене във Виена. Гостите посетили и памет-ника на писателя Франц Верфел, описал трагедията на арменския народ, изживяна през 1915г в романа си „40 дни на планината Муса”.

„Работата ми като фотограф ми дава сили, крепи ме, вдъхновява ме. Никога не съм очаквала, че снимките ми ще стигнат до Виена и ще бъдат така добре приети. Отново, специално благодаря на проф. Мими Дичева и на изключително любезния инж. Размиг Харутю-нян, без чиято подкрепа тази изложба нямаше да се осъществи. Мечтата ми е докато съм жива да мога да издам един албум, в който да останат миговете, улове-ни от мен и за идните поколения. Ако това се случи ще бъда най-щастливият човек и вярвам, че ще постигна и тази своя мечта”. Думите на Мари Къналян, споделени в края на разговора ни, са знак, че наистина когато чо-век преследва мечтите си, те стават реалност.

Вартануш Топакбашян

5656

АНАЛИЗАТОР

През 2014г се навършват годишнини от няколко важ-ни исторически събития, оформили облика на съвре-менния свят, като избухването на Първата световна война преди 100 години и разширяването на ЕС на Изток отпреди десет. Последното бе важно събитие за страните от Централна и Източна Европа, което про-мени насоката на политическия процес в тях, пазар-ната и геополитическата структура не само в Европа, но и в целия свят. Същевременно, в немалка степен то оказва влияние върху процеса на развитие на отноше-нията между Китай и Европа.

Разширяването на ЕС на изток промени политическия процес на страните в Централна, Източна и цяла Европа

Разширяването на ЕС на изток преди 10 години бе регионално събитие, но влиянието му промени поли-тическия процес както на Стария континент, така и извън него. След излизането от лагера на СССР, мно-зинството страни от Централна и Източна Европа за-почнаха да се настройват на „проевропейска” честота, включително в политическата, икономическата и со-циалната сфери. Те се надяваха политическата енергия на ЕС, икономическото благосъстояние и гаранциите за сигурността на НАТО да доведат до успешното ре-ализиране на тази трансформация. Разширяването на изток означава, че мнозинство от страните в Централ-на и Източна Европа се включиха в интеграционната рамка под егидата на Запада. Политическото разви-тие, изборът на система и икономическият модел на Централна Европа се оформи на тази база. От гледна точна на ЕС, разширяването на изток е важна проява на политически разум и историческа справедливост, както и важна стъпка за ново определяне границите на Европа и реализиране на мечтата за „Голяма Европа”. За останалите страни на континента разширяването на Изток имаше ефект на категорична демонстрация, особено за Русия.

Разширяването на ЕС на Изток промени световната пазарна и геополитическа структураРазширяването на ЕС на Изток доведе до рекон-

струкция на европейската геополитика и идентич-ност и превръщането на Брюксел в по-силен актьор на международната сцена. След разширяването, ЕС заема 3/4 от общата площ на континента и стана най-мащабната регионална общност, с най-висока степен на интеграция, най-голяма икономическа общност и

истинска „паневропейска система”. Геополитическият акцент на ЕС постепенно започна да се премества на изток и стигна границите с Русия, Беларус, Украйна и други страни от ОНД. Едновременно с това, ЕС стана важен актьор в международните отношения, който не може да бъде пренебрегван. След разширяването на Изток, икономическите способности на ЕС се заси-лиха и той бе втората по големина икономика в света след САЩ по това време.

Преустройвайки новите си страни-членки, вътреш-ната си структура, ЕС промени също и дневния ред и външните си отношения. Развитието на страните-членки стимулира на свой ред развитието на ЕС. Раз-ширяването на Изток също повиши способността на ЕС за справяне с финансовата криза. Интензивният икономически растеж и сравнително стабилното дъл-гово положение също станаха положителни фактори в условията на надвисналата сянка на европейската дългова криза. Заслужава да се отбележи, че страните от Централна и Източна Европа и най-вече Полша,

Разширяването на ЕС на изток оказва влияние на отношенията между Китай и Европа

57ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 57

постепенно показаха желание за търсене на сравни-телно по-независима позиция и да играят по-голяма роля, което показва разнообразието на тенденциите и структурните промени вътре в ЕС.

Разширяването на ЕС на Изток стимулира многообразието на отношенията между Китай и Европа

Разширяването на ЕС доведе до по-разнообразна Ев-ропа и по-открити китайско-европейски отношения. Разнообразието в ЕС на различните нива на иконо-миката, различните изисквания за външно сътрудни-чество, различните геополитически среди, различни-те политики във външните отношения и различните избори на политики безспорно доведоха до засилване на цялостното разнообразие на ЕС. Подобен исто-рически опит с Китай, подобни проблеми в иконо-мическата трансформация, исторически поставените приятелски отношения дават огромно пространство за всестранно и многомерно развитие на отношения-та между Китай и ЕС, а това също създава реална база за интензивното сътрудничество между двете страни през последните години. Въпреки че някои китайски учени изразиха тревога, че разширяването на ЕС на изток ще промени политиката му във външната тър-говия и инвестициите и ще окаже влияние върху тър-говско-икономическото сътрудничество между двете страни, практиката показа, че проповядваното от ЕС отваряне на пазарите, отговоря на икономическите интереси на Китай. След разширяването, ЕС измести САЩ като първи по големина партньор на Китай в търговията и обмена на технологии и главен източник на външни капитали. Ситуацията е такава и в момента и представлява важна база за тясното сътрудничество между Китай и ЕС.

Разширяването на ЕС на Изток подобри също

разбирането на Китай за европейската интегра-ция и повиши статута на Общността в европейска-та политика на Китай.

Една година преди раз-ширяването на изток Ки-тай и Европа публикуваха политически документи и създадоха всестранно стра-тегическо партньорство, а китайско-европейските от-ношения бяха определяни като „меден месец”. В пър-вия политически документ на Китай за ЕС се казва, че въпреки че развитието на Общността е изправе-но пред някои труднос-ти и предизвикателства, процесът на интеграция е необратим, а ЕС ще играе

все по-важна роля в регионалните и международни отношения. След разширяването Пекин започна да има по-голямо доверие в развитието на отношенията си с ЕС. В документа „Политиката на ЕС за Китай: по-зряло партньорство, общи интереси и предизвика-телства в китайско-европейските отношения”, Брюк-сел потвърждава, че за изграждането на всестранното партньорство, Китай трябва непрекъснато да повиша-ва статута си във външната политика. С вътрешна и външна енергия ЕС реализира разширяването си на изток. Тогава, през май 2004г, бившият китайски пре-миер Уън Дзябао посети ЕС, което показа, че Китай иска да ускори темповете на политическото и иконо-мическо сътрудничество с Общността след разширя-ването ѝ и желанието за стимулиране развитието на международна структура, основана на принципа на многополюсността.

Въпреки че едва се справи с най-сериозната в истори-ята си дългова и икономическа криза, ЕС продължава да е интегрирана организация с най-голяма жизненост и привлекателност, поддържаща мечтата за „Обедине-на Европа”. Югоизточна Европа и Западните Балкани ще бъдат поредната стъпка в реализирането на тази мечта. За да се присъединят към ЕС, тези страни ще трябва да преминат редица изпитания и трудности и макар преди десет години опитът от разширяването да бе приеман като цяло като успешен, сега е ясно, че той не може да бъде копиран, особено предвид факта, че Брюксел преговаря със страни от друга цивилиза-ционна среда като Турция и обекти на силни геопо-литически амбиции за Русия. Какъв ще бъде ефектът от поредното разширяване, как то ще отговори на ин-тересите на международната общност, включително и Китай? От това, което става в момента в Украйна, престои или да научим отговора или да бъдат поставе-ни още повече въпросителни.

Динг Хао

5858

СЪВРЕМИЕ

Трябва да се съжалява, че една благородна като зами-съл инициатива, да бъде отдадена дължимата почит към личността и делото на Георги Марков с паметник, какъвто той несъмнено заслужава, беше опорочена с използването ѝ като повод за политическа пропаган-да.

Така към дълго проточилият се спор кой и защо го уби, в който със свойствената му едностранчивост сега храбро се включи и г-н президентът ни, се при-бави нов щрих, който засенчва не по-малко важния въпрос кого всъщност погубиха с неговата смърт.

Обидното за паметта на Георги Марков в случая е, че той е интерпретиран едноизмерно като политиче-ски памфлетист в опозицията комунизъм-антикому-низъм, което опростява и обеднява образа му, а той е далеч по-сложно и по-дълбоко явление, в много отно-шения актуално и днес.

„Задочни репортажи за България” и есетата му наис-тина имат открит политически патос – поради публи-цистичната им насоченост, те преследват определено идейно въздействие; по силата на предназначението си търсят конкретна обществена реакция.

В тъканта на всичко това логично е заложена една колкото интелектуална, толкова и прагматична целе-съобразност. Но внимателният техен прочит показва, че тази целесъобразност далеч не изчерпва замисъла

и съдържанието им, че те са натоварени с мисловна и нравствена енергия, която отива отвъд събитийните им поводи, че в този смисъл те са отглас на по-дълбоки виждания и тревоги.

Този именно техен пласт е не по-малко важен от ис-тината за смъртта на Георги Марков и е необходимо той да бъде осмислен, ако искаме да видим него в ре-алния му ръст и оттук да преценим в пълна мяра вина-та на онези, които причиниха гибелта му.

Един късен негов текст с подчертано изповеден ха-рактер има ключово значение от тази гледна точка. Става дума за писмото до приятеля му – писателят Ди-митър Бочев, журналист по онова време в „Свободна Европа”, датирано от 18-22.02.1977г, което е публику-вано в сборника с документи „Аз съм той” (1999).

Това писмо, макар че стана обществено достояние преди 15 години, по необясними за мен причини не намери нужния отзвук и стои извън полезрението на близки, приятели, почитатели, разследващи и изсле-дователи. А то дори само с факта, че е мислено и писа-но, както се вижда, в продължение на пет дни, говори красноречиво за значението, което Герги Марков е от-давал на застъпените в него тези.

Няколко от тях имат принципно значение.„От много отдавна вече не вярвам в „свобода на сло-

вото”, която на практика се свежда и в двата свята до

За Георги Марков, антикомунизма и президента Плевнелиев

59ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014 59

свободата да крещиш на глас у дома си или пред некол-цина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия ” вестник Times, или в независимото Би Би Си. Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, както и в „Ра-ботническо дело”, трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите – по-гладки...

… нито хората от Радио „София”, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за Бъл-гария и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на тара-лежи, например. Единственото, което вълнува и едни-те, и другите, е сигурността, която работната площад-ка им дава, т.е. повишенията, пенсиите, разните други удобства плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре, отколкото „таралежовъд”. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършен-ството на човека, любовта, красотата...

...Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарни-рано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от теб да му чистиш пипалата...

...Когато пристигнах тук на Запад, бях много изнена-дан да открия, че почти всички хора, които срещнах – и тукашни, и емигранти – всъщност се бореха и меч-таеха да получат нещо, което аз бях захвърлил в Бъл-гария – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина.

Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че об-ществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донки-хотовци, които милеят за човешкото достойнство, ня-мат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеля-ват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.

За мой и твой ужас, това е действителността. Това е същият конфликт между партията и отделните твор-ци.

Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратител-ни от нашите, източните. Но ако не дойде, причина-та за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на не-справедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на

демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.”

Това писмо на Георги Марков опровергава натрап-ваната години наред от двете хипотези за смъртта му представа за него като за обикновен антикомунист-пропагандист, според едната – искрен, а според дру-гата – престорен. Категоричното му отрицание на комунистическата тоталитарна система не подлежи на съмнение, но от писмото става ясно, че той не е имал много добро мнение и за капиталистическата фари-сейска система.

На пръв поглед това откритие може да звучи изне-надващо, но в действителност то е логично следствие от типичните за него бунтовност и неподкупност. За да разтълкуваме и оценим в дълбочина този факт, трябва да вземем под внимание, че той го декларира след седем години и осем месецa пребиваване на Запад – време достатъчно, за да вникне в същността му – и година и половина преди гибелта си, което придава за-вършеност на убежденията му.

Така откровението му придобива смисъла на рав-носметка и на завет едновременно. Без направените в него констатации е невъзможно по-нататък да се разсъждава обективно върху личността и идейния об-лик на Георги Марков, нито да се видят в реалната им перспектива неговите текстове.

Оттук пред нас възниква въпросът, какъв всъщност е Георги Марков, как можем да го определим? Дали така плоско и еднозначно, както го е направил г-н Плевнелиев?

Отговора ни дава сам той: „Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил поле-сражение на революцията срещу реакцията, на ко-мунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н., класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса…

В действителност конфликтът е един: Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с чо-век.”

Чужд на актуалната по онова време дилема „или-или”, възнегодувал срещу комунистическата система, разочарован от капиталистическата, по този начин озовал се между „двата свята”, най-точно е да се каже, че Георги Марков е убеден хуманист, чийто идеал е свободата и добруването на човека, където и да се на-мира.

Прегърнал този принцип, той се изявява в съжде-нията и поведението си като независим, непримирим и веротърпим, позиция, рядко наблюдавана в години-те на Студената война.

Независим в мнението си за противоборстващите идеологически и политически системи. Непримирим към посегателствата срещу личността под какъвто и флаг да се проявяват. Веротърпим към различията, стига техните носители да са искрени, безкористни, хуманни и от своя страна също така веротърпими към различията.

проф.Тодор Абазов

6060

IN MEMORIAM

Хвърчащите хораТе не идат от Космоса, те родени са тук,но сърцата им просто са по-кристални от звук,и виж, ето ги – литват над балкони с пране,над калта, над сгурията в двораи добре, че се срещат единици понеот рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,а ний пием коняка си в битов някакъв къти говорим за глупости, важно вирейки носили с израз на мъдра умораи изобщо – стараем се да не става въпросза рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.Но защо ли тогава нещо тук ни боли,щом ги видим да литват в простора -да не би да ни спомнят, че и ний сме билиот рода на хвърчащите хора?

Валери Петров

снимка: Графити посветен на Валери Петров и стихотворението му

„Хвърчащите хора“ в кв. „Сухата река“, автор Nasimo

(с помощта на Urban Creatures)

ALTA MODA зима 2014/2015 с Диди ЧолаковаRani Zakhem

Rani Zakhem

Renato Balestra

Преоткрийте изключителния свят на Китай. Непознати митове и легенди, необятна природа и красиви туристически дестинации, култура, обичаи и археологически открития – всичко това може да прочетете в еднотомната компактна енциклопедия.

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ КИТАЙ

В книжарниците и на адреса на издателство „Ентропи 1" ЕООДСофия, ул „Граф Игнатиев“ №4, ет. 3GSM: 0886 336 519

Черно и Бяло 87/2014

Documents