referat

ОСНОВНИ ЕТИЧНИ И ДЕОНТОЛОГИЧНИ ПРАВИЛА В ЗДРАВНИТЕ ГРИЖИ

Обект на медицинския труд е здравето на човека - основа за благополучието на отделната

личност и на обществото като цяло. От най-дълбока древност до наши дни са

съществували и съществуват етични и правни норми, които регулират поведението на

медицинския работник, така и сложните взаимоотношения - кинезитерапевт - болен,

кинезитерапевт - лекар, близки на болния и др.

Специфичните особености на медицинския труд, повишената отговорност за живота на

човека налагат спазването на някои морални норми в поведението на кинезитерапевта,

които са най-тясно свързани с професионалния дълг.

Понятието професионален морал има две главни страни:

а) отношение на човека към труда (обекта на труда);

б) нравствените (морални) взаимоотношения между хората в процеса на

трудовата дейност.

Медицинският труд, трудът на лекаря и на всички категории медицински работници е

общественополезен труд, тъй като въпросът за здравето на хората е не само личен, но и

1

обществен въпрос.

Спазването на високи морални норми се налага поради редица специфични особености на

медицинския труд, а именно:

дейността на медицинския труд е насочена непосредствено към човек;

професионалните и етичните изисквания се сливат в едно;

в ръцете на медицинския работник е здравето и живота на човек;

медицинският работник се сблъсква с интимните страни от живота на болния, което

изисква съответно отношение към личните и семейните тайни;

общуването с хората е сложно и многообразно, при което медицинският работник няма

право да остава равнодушен;

главните мотиви в нравственото поведение на медицинския работник трябва да бъдат

чувството за отговорност пред болните и обществото и съзнанието за изпълнен дълг.

Всяка медицинска дейност се изгражда на базата на определено отношение към човека.

Медицинските професии са едни от най-хуманните, тъй като още с тяхното възникване,

успоредно с медицинските познания, се овладяват и познания, свързани с морала, с

2

човешките взаимоотношения.

Медицинската професия е една от професиите с повишена отговорност и това я прави

обект на специфична, морална, правна и деонтологична регламентация. Едни от нормите

и изискванията са установени чрез закони, правилници и разпоредби, други са неписани и

не по-малко задължителни - това са морално-етичните.

Разглеждайки въпроса за т.нар. деонтологични изисквания трябва да се имат предвид

всички ония задължения, които произтичат при упражняването на медицинската професия

- било то лекарска, сестринска и др.

Задължения, които има медицинският работник към:

болните;

близките на болните;

другите медицински работници;

обществото и държавата.

3

Деонтологията включва принципите на поведение на медицинския персонал, насочени към

повишаване на ползата и отстраняването на вредните последствия от непълноценна

медицинска работа.

Опит да се изградят такива деонтологични норми има още в древността. Най-ярко те са

изразени в клетвата на Хипократ, създадена преди 25 века, без тя да е загубила своята

стойност и днес.

На първо място се поставя изискването медицинският работник в своята професионална

дейност да спазва стриктно науката, етиката и деонтологията. Това предполага голяма

обща и медицинска култура. Всяка дейност да почива на научните изисквания и

постановки, без опростенчество и с необходимото разбиране.

Друга деонтологична и правна норма в работата на медицинските работници е въпросът

за опазването на медицинската тайна.

4

Няма друга професия, при която да се прониква в най-интимните страни на човешкия

живот. Медицинската тайна, установена още от времето на Хипократ като особено важно

задължение в медицинската практика у нас се включва в професионалната (служебна)

тайна.

Според Наказателния кодекс, чийто обект е тя, който противозаконно открие чужда тайна,

опасна за доброто име на някого, която му е поверена или му е станала известна във

връзка с неговото занятие, се наказва с лишаване от свобода или с глоба (чл. 145 от НК).

Запазването на тайната защитава личността, укрепва доверието към медицинските

работници.

Лекарят е този, който има право да разкрие медицинската тайна, когато трябва да се

опазят интересите и здравето на другите хора. Това става само по строго установен ред,

като интересите на колектива се поставят над интересите на отделната личност.

5

СИСТЕМА НА ЗДРАВНО ОБСЛУЖВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО

Системата на здравното обслужване на населението обхваща значителен брой дейности,

които определят и основните групи здравни заведения:

общи стационарни болнични заведения (многопрофилни и специализирани);

нестационарни лечебно-профилактични заведения;

санаторно-курортни заведения;

заведения за охрана на майчинството и детството;

санитарно-противоепидемични здравни заведения;

спомагателни медицински заведения;

заведения за лекарствено и стопанско снабдяване;

заведения за подготовка и усъвършенстване на здравни кадри.

По териториален обхват видовете медицинска помощ, които дават тези заведения, са:

6

републиканска - съсредоточена В столицата и 6 най-големите градове,

научноизследователските институти, големите здравни центрове и част от

специализираните заведения;

общата болнична помощ се предвижда във всеки град; тя е с междуобластно,

общинско (респ. градско и селищно) предназначение;

амбулаторно-поликлиничната помощ обхваща диагностично-консултативните

центрове (ДКЦ) от междуобщинско значение, основните ДКЦ от общинско значение,

филиалните ДКЦ от междуобщинско значение и микрофилиалите (здравни пунктове,

участъкови здравни служби, амбулатории и др.) в малките структурни единици на

градовете и селата;

мрежата за лекарствено снабдяване започва с комплексни функции от градски мащаб

(аптеките) и стига до снабдяване с готови лекарствени средства (аптечни пунктове) в

малките селищни единици;

санитарно-курортната помощ е от национално значение; съсредоточава се в

курортните райони и поединично в различни населени места независимо от тяхната

големина.

Основните лечебно-профилактични звена в болничната мрежа както по масовост, така и

7

по предназначение са многопрофилните болници от общ тип с поликлиника.

ОБЕДИНЕНА БОЛНИЦА С ПОЛИКЛИНИКА

Местоположение. Мястото на болничното заведение се определя в повечето случаи в

градския ансамбъл или в периферията на градската територия, на съответно благоприятно

озеленен терен.

Системи на застрояване. Основният принцип, който трябва да се спазва при строежа на

болничните сгради, е да се осигуряват условия за правилното и качествено обслужване

обслужване на болните и удобства за работата на медицинския персонала. Съвременната

болница е сложен архитектурен комплекс, който трябва да отговори на коренно

преобразената организация на медицинската дейност. От голямо значение са:

късите пътища и удобните вътрешни връзки между всички отделения;

добрата организация на хоризонталния и вертикалния транспорт;

разделянето на вътрешните и външните потоци на движение.

Броят на помещенията в обединената болница зависи от обема на работата. Те трябва да

8

бъдат разположени така, че да няма кръстосване на потоците на движение - например

изписаните болни да не се срещат с новопостъпилите. Затова изискванията към външните

комуникации са да свързват и регулират потоците на движение в няколко входа:

главен вход за посетители, стационарни и амбулаторни пациенти с нормална

подвижност;

вход за лежащо болни и спешни случаи;

стопански вход за доставяне на болнични материали и експедиране на отпадъци;

вход за персонала.

Системите на болничното строителство са разнообразни. Най-често се срещат следните:

Павилионна система. При нея всяко болнично отделение или две-три сходни отделения

се помещават в отделни сгради, на разстояние 30 - 50 м едно от друго. Предимствата са

в мащабността и индивидуалността в оформянето на строежа, благоприятното

въздействие на парк и оптималното естествено осветление. Недостатъците се изразяват

в лошата връзка между отделните клиники, големите разстояния, неикономичния начин на

снабдяване и извозване, дублирането на функции и медицинска апаратура.

9

Едноблокова система. При нея се очертават трите основни, компактно изградени

сектора на стационара, диагностичния лечебен блок и поликлиниката. Предимствата са:

ограничена височина на етажите (4 - 5); диференциране на функционалните сектори,

малка застроеност на терена, оптимално свързване между стационара и лечебно-

диагностичния сектор, добро естествено осветление. Недостатъци: недобро свързване

между различните отделения, кръстосване пътищата на амбулаторно и стационарно

болни и др.

Аеропланна система. Тя е разновидност на едноблоковата система. Състои се от две

клинични единици на всеки етаж с общ комуникационен възел, поликлиника, централен

диагностично-лечебен блок и прибавена административно-стопанска част. Сградата е под

формата на двойна

буква Т.

Многоблокова (разгъната) система. Сградата е с вътрешни комуникации между

отделните 4 – 5 етажа на стационарно-диагностичния блок, поликлиниката и

адмнистрацията.

У нас се среща павилионната система при старите болнични сгради.

Съвременните болници са строени предимно по едноблоковата, най-често по

аеропланната система.

10

Нарастването на капацитета на новите болници довежда до отделяне на някои специални

отделения - детско, акушеро-гинекологично, очно, ушно, които се изнасят в специални

блокове, свързани с покрита топла връзка с общия стационар.

Структура на обединената болница с поликлиника. Обединената болница с поликлиника

се състои от следните основни звена: поликлиника, приемно отделение, стационар,

лечебно-диагностични отделения и кабинети, отделение за бърза и неотложна медицинска

помощ (БНМП), административно-стопанска част.

Поликлиниката е органична и неотменна част на болницата. Тя осъществява сложното и

многообразно извънболнично обслужване на населението: медицински прегледи,

амбулаторно лечение, домашен стационар, профилактични мероприятия в условията на

труда и бита, активно откриване на заболели и диспансерно наблюдение на болни от

определени групи заболявания, борба с инфекциозните заболявания и др.

В зависимост от характера на поликлиниката, от броя на обслужвания контингент към нея

се разкриват специализирани лекарски и стоматологични кабинети, сестрински

предкабинети, манипулационна, превързочна, операционна за амбулаторни операции,

11

рентгенов, физиотерапевтичен и кабинет по кинезитерапия, клинична лаборатория и др.

Приемното отделение е свързващо звено между поликлиниката и стационара. В него се

извършва приемането и санитарната обработка на изпратените за стационарно лечение

болни от поликлиниката.

Стационарът се състои от различни по брой отделения в зависимост от големината и

характера на болничното заведение (вътрешно, хирургично, акушеро-гинекологично,

детско, очно, ушно-носно-гърлено, онкологично, инфекциозно, реанимационно отделение

към операционния блок и др.). Обикновено болнични отделения са с 36 легла, в по-редки

случаи с 30 - 32 легла и в единични случаи с 40 - 50 легла. Специализираните отделения,

като акушеро-гинекологично, детско и др., са почти винаги с 25 легла.

Международните изисквания за броя на леглата за едно отделение с общ обслужващ

възел са минимално 18 и максимално 24 легла. Предпочита се стаите да бъдат с 1 - 2

легла.

12

Лечебнодиагностични отделения и кабинети. Към тях се отнасят рентгеново,

физиотерапевтично, функционално, патолого-анатомично отделение, клинична,

бактериологична и др. лаборатории, различните специализирани диагностични кабинети

(ехографски, ендоскопски, по съдова диагностика и т.н.), болничната аптека, хранителният

блок, санитарно-епидемиологичното отделение и др.

При обединената болница с поликлиника тези отделения са също единни, т.е. те

обслужват стационара и поликлиниката. Това създава по-добри възможности за

подобряване качеството на лечебнодиагностичната работа.

В лечебнодиагностичния блок лабораторните, функционално-диагностичните,

рентгеновите и др. изследвания и физиотерапевтичните процедури непрекъснато се

усъвършенстват.

Хранителният процес в болницата също се усъвършенства чрез развитие на системата за

индивидуален избор и индивидуално раздаване на храната. Най-масово е въведена

системата на термофорните колички, но все повече си пробива път системата на

табленното хранене.

13

Към градските, районните, областните и другите обединени болници с поликлиника има

отделение за бърза и неотложна медицинска помощ (БНМП), поради характера на

тяхната медицинска дейност.

Административно-стопанската част (АСЧ) на болницата включва ръководството,

канцеларията, архива, домакинството, счетоводството, складовете, техническите служби,

пералнята, стерилизационната, дезинфекционната и други.

Ръководството на обединената болница се състои от главен лекар (директор) и

заместниците му.

Главният лекар (директорът).

Заместник-главният лекар (заместник-директорът) по лечебнодиагностичната

дейност.

Заместник-главният лекар (заместник-директорът) по поликлиничната част.

Заместник-главният лекар (заместник-директорът) по административно-

стопанската част.

Главната медицинска сестра.

14

УСТРОЙСТВО НА БОЛНИЧНОТО ОТДЕЛЕНИЕ

Болничното отделение е основна самостоятелна структурна част на стационара. То се

състои от болничен коридор, болнични стаи, помощни лечебнодиагностични помещения и

санитарен блок.

Системите на болничното отделение са различни в зависимост от архитектурното

решение на блока.

Еднокоридорната система се среща най-често у нас. При нея болничните стаи са

разположени от едната страна на коридора, предимно с южна ориентация.

Двукоридорната система се среща по-рядко у нас. Болничните стаи са със западно и

източно изложение.

Кръглата и кбадратно-коридорната система дава възможност за разположение на

болничните стаи около централно обслужващо ядро, като не се обръща внимание на

изложението им.

Болничната стая е най-същественият елемент в структурата на болничното отделение.

Системата от 10 - 12 и повече легла в една зала е отживяла. При съвременното болнично

строителство болничните стаи са с различен брой легла - 1, 2, 3, 4.

15

Санитарният сервиз (възел) към болничната стая е свързан с ранното раздвижване и

самообслужване на болните, което спомага за съкращаване на болничния престой.

Помощни лечебно-диагностични помещения. Те зависят от вида на болничното

отделение. Обикновено са: манипулационна, работна стая на медицинските сестри,

лекарски кабинети, стаи на дежурните, офис, столова, дневни кътове за четене, игри и

телевизия за болни, клизмено помещение и др.

Санитарният блок към отделението се състои от баня и тоалетна, отделно за персонала

и за болните (ако към болничните стаи няма санитарни възли), складове за чисто и

замърсено бельо, чистачно помещение и др.

От значение е оформянето на интериора на болничните стаи, лечебнодиагностичните

помещения и санитарния блок. Мебелировката, осветлението и микроклиматът в тях

трябва да отговарят на санитарно-хигиенните изисквания.

16

СЪВРЕМЕННИ ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ОТДЕЛЕНИЕТО ПО ФИЗИОТЕРАПИЯ И

РЕХАБИЛИТАЦИЯ. КАБИНЕТ ПО КИНЕЗИТЕРАПИЯ

Еднокиридорна или двукоридорна система.

Санитарно-хигиенните изисквания.

Хигиената в отделението се осигурява чрез ежедневно, текущо и основно почистване в

зависимост от характера на работата, извършвана в отделните помещения.

17

БОЛНИЧЕН РЕЖИМ И ПРАВИЛНИК ЗА ВЪТРЕШНИЯ РЕД

В ЛЕЧЕБНО-ПРОФИЛАКТИЧНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ.

ЛЕЧЕБНО-ОХРАНИТЕЛЕН РЕЖИМ

Болничен режим - включва правилата, по които протича обслужването на болните по

време на пребиваването им в дадено лечебно-профилактично заведения (ЛПЗ). Режимът

включва редуването на сън, бодърстване, хранене, обслужване, прегледи, изследвания,

лечебни манипулации и процедури, занимания и разходки, посещения и пр., които се

провеждат през денонощието. Той зависи от изискванията, налагащи се от състоянието на

болните, за да бъде целесъобразно и правилно лечението им.

Значението на болничния режим е многостранно. Спазването му осигурява:

изграждане у болния на нов динамичен стереотип, чрез който се съдейства за по-

бързото преодоляване на болестното състояние;

ред и спокойна атмосфера в лечебно-профилактичното заведение;

ритмичност и експедитивност в работата на медицинския персонал.

18

Видове режим. Различията се обуславят от изискванията при лечението на болните.

Видът на здравното заведение (детско, вътрешно, хирургично, профилактично и др.),

възрастта на болния, естеството на заболяването и стадият на протичането му са

основните фактори, които определят режима.

Режимът на болния е индивидуален. Включва правила и указания, които се отнасят

предимно до двигателната му активност, личната хигиена и храненето. Определя се от

лекуващия лекар и динамично се променя в зависимост от развитието на заболяването.

Индивидуалният режим се нанася в историята на заболяването и в температурния лист.

Има четири типа режими:

Първи режим се назначава на тежко болни. Забранява се да стават от леглото. Те се

обслужват изцяло от медицинския персонал (хранене, хигиенен тоалет - включително и

баня в легло, физиологични нужди и пр.). Обикновено на болните се разрешават

ограничени движения за промяна на положението с цел предпазване от мускулна умора и

от декубитус. При някои особено тежки заболявания (инфаркт на миокадра, мозъчен

19

инсулт, емболии и др.) се забраняват всякакъв вид активни движения. Промяна на

положението в леглото (по лекарско назначение) се извършва от сестрата с помощта на

добре обучен санитар. В тези случаи болният остава пасивен и не извършва каквито и да

било физически усилия. При обслужването на такива болни медицинският персонал тряб-

ва да бъде много внимателен.

Втори режим се назначава на тежко болни, които трябва да прекарат цялото си време в

леглото. Разрешава се да отиват само до тоалетната и то с придружител. За всичко

останало се обслужват в леглото.

Трети режим е предназначен за болни, чието състояние позволява да стават от леглото,

да отиват до тоалетната сами, да извършват тоалета си без помощ, да се хранят в

столовата и да се разхождат в болничната стая или в коридора. Не им се разрешава да

излизат извън отделението, за да не се получат усложнения от прекомерни физически

усилия.

Четвърти режим се назначава на леко болни, които се обслужват сами при хранене,

тоалет и пр. В рамките на общоболничния режим ставането от леглото, движенията,

20

разходките в парка на болницата, заниманията са лечебен фактор за тях.

Промените в режима се извършват от лекуващия лекар много внимателно, като се следи

непрекъснато отражението им върху състоянието на болния.

Правилникът за вътрешния ред в ЛПЗ осигурява правилна организация на работния

процес и висококачествено медицинско обслужване. Той изяснява характера на здравното

заведение и лечебно-профилактичните му задачи. Изгражда се върху Кодекса на труда,

разпоредби на централни ведомства (МЗ).

Значението на Правилника за вътрешния ред в ЛПЗ е свързано с трудовата дисциплина, с

правилната организация, високото качество на работата на медицинския персонал и в

крайна сметка с ефективността, културата и качеството на грижите за болните.

Болничният режим и правилникът за вътрешния ред трябва да са съгласувани и основните

положения в тях да съвпадат. Това е важна предпоставка за осъществяване основната

цел на здравното заведение - бързо възстановяване здравето на болния.

21

Лечебно-охранителният режим е система от мероприятия, отношения и грижи, които

осигуряват благоприятна среда за болния, премахват всякакъв вид вредни дразнения,

създават положителни въздействия върху психиката му, изразяващи се в приятни емоции,

бодър дух, оптимистично настроение и вяра в оздравяването.

Лечебно-охранителният режим е дело на целия колектив на здравното заведение. Той

обхваща много и разнообразни мероприятия, насочени към следните главни проблеми:

1. Създаване на приятна и уютна обстановка на болния чрез отстраняване на всички

фактори, които могат да действат отрицателно върху нервната система (болкови

усещания, неприятни емоции, предизвикани от зрителни, слухови, обонятелни и други

дразнители).

2. Създаването на условия за почивка и продължителен спокоен сън е важно

задължение за целия медицински персонал.

3. Борбата против болката е съществена част на лечебно-охранителния режим.

Изследването и лечението на болния трябва да се извършват по начини,

който най-малко го травматизира. Усетът за болката е функция на кората на

22

главния мозък. Условно рефлекторно той може да се засили под влияние на външни и

вътрешни фактори.

4. Словото като лечебен фактор. Словото е условен дразнител, чиято сила

понякога превишава силата на преките дразнители. То е мощен лечебен , но и

болестотворен фактор, когато се използва неумело. Непредпазлива или неуместна фраза

може да стане повод за вълнения, за изостряне състоянието на болния. Заедно с думите

болният оценява интонацията, мимиката и цялото поведение на персонала.

5.Връзката на болните с близките им не трябва да прекъсва по време на

болничния престой. Осигуряването й става в рамките на режима - чрез свиждания, по

телефона. Никой не може да замести близките на болния и раздялата с тях се отразява

зле върху психиката му.

6. Храненето на болния е важна част на лечебно-охранителния режим. Затова то трябва

да бъде организирано и да се провежда съгласно принципите и изискванията на

съвременното лечебно хранене.

7. Организирането на почивката и културните занимания на болните. Целта е да се

23

отвлича вниманието от заболяването, да се тонизира психиката чрез приятни занимания,

да протича времето неусетно. Телевизорът и радиото са неделима част от болничния бит.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА РАБОТАТА НА КИНЕЗИТЕРАПЕВТА

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ТРУДА В БОЛНИЧНОТО ОТДЕЛЕНИЕ

И В КАБИНЕТА ПО КИНЕЗИТЕРАПИЯ

Специфични особености на медицинския труд. Активен елемент в процеса на труда е

трудът на здравния работник. Процесът на труда в здравеопазването представлява

съвкупност от въздействия върху предмета (обекта) на труда насочен за изпълнение на

определена задача - лечението на болни хора, профилактика на заболяванията, опазване

на околната среда и пр.

В различните сфери на производството трудът има свои специфични особености. Най-

характерни за труда на здравните работници са следните:

медицинският труд не създава потребителски стойности, но опазва и възстановява

главната ценност на обществото - човека, неговия живот, здраве и трудоспособност;

по своето съдържание медицинският труд е умствен и творчески в него опитът и

24

интуицията имат съществено значение и място; работата на медицинските кадри е

свързана с голямо нервно напрежение и подчертана емоционалност;

предмет на труда е опазване и възстановяване здравето на човека, което не е

материално веществен фактор;

медицинската етика и деонтология, които регулират нормите на поведение на

здравните работници, са важно специфично средство при указване медицинска помощ на

населението.

Трудовите процеси, които протичат едновременно в здравното заведение, по съдържание

са различни, но са обединени от обща цел. Те са:

лечебно профилактични,

управленчески,

помощни.

Първите 2 са основни, тъй като в тях е заложена основната цел на здравеопазването -

високо качество, култура и ефективност на медицинската помощ на населението.

Помощните трудови процеси са обслужващи, но са необходимо условие за постигане на

25

целите.

Организацията на труда в здравното заведение е специфична, съвкупна дейност. Тя

обхваща функциите и мероприятията, свързани с целесъобразното използване на труда

на здравните работници с оглед постигане на оптимални условия за труд и високи трайни

резултати.

Изисквания към организацията на труда в болничното отделение

Основен момент в дейността на болничното отделение е въвеждането на правилна

организация на труда на персонала. За правилната организация на работата в

отделението има значение и своевременното изработване и усъвършенстване на

длъжностните инструкции. Те определят точно какво трябва да се извършва от дадено

лице на базата на длъжностните характеристики.

Резултатите от работата зависят главно от:

организацията на работата в стационара;

организацията, оборудването и снабдяването на работните места;

синхронизацията в дейността на лекаря и сестрата;

26

взаимодействието с останалите клинични и параклинични звена, техническата им

съоръженост и бърза връзка с тях;

нивото на квалификация на кадрите;

отношението към труда, взискателността и контрола;

състоянието на социално-психологическия климат в колектива.

Задължителни условия за изработването на работни графици са:

осигуряване правилно обслужване и пълноценни грижи за болните;

осигуряване отработването на определеното работно време;

спазване продължителността на една работна смяна;

реализиране на лична отговорност на персонала;

по възможност осигуряване на постоянен персонал за обслужване на болните.

Работните графици се изготвят помесечно.

Кинезитерапевът работи на смени и на дежурства.

27

На работещите в здравните заведения се осигурява непрекъсната седмична почивка,

която не може да бъде по-малко от 24 ч.

Поначало тази почивка се ползва в събота и неделя, но за работещите на помесечно

отчитане на работното време тя може да се ползва и през останалите дни на седмицата.

Междусменната почивка задължително е най-малко 12 ч.

Успоредно с работните графици във всяко отделение има и часови графици за

извършване на отделните дейности в различните смени.

Задълженията на всеки медицински работник (висш, среден и младши) се определят от

длъжностните инструкции.

Чрез спазване на посменните работни графици, часовите графици и длъжностните

инструкции се осигуряват висока дисциплина и интензивност в работата на медицинската

сестра и достатъчно време за контактни грижи за болните.

Методи на организация на работа

Съществуват два метода на организация на работа в отделенията на стационарите -

индивидуален и колективен.

При индивидуалния метод на работа един кинезитерапевт отговаря за група болни, при

28

които извършва цялостната дейност от лечебно-профилактичната и диагостичната работа.

Колективният метод не удачен за работата на кинезитерапевта. Такъв се прилага при

утринна хигиенна гимнастика.

Планиране на работата на кинезитерапевта. Планирането на изпълнението на

лечебните манипулации от кинезитерапевта има голямо значение за гладкото протичане

на рехабилитацията на пациента в стационара. То се извършва въз основа на примерни

часови графици, изработени от кинезитерапевта, съобразно спецификата на лечебно-

диагностичния план на отделението. Подреждането на болните според тежестта на

тяхното заболяване е от съществено значение за пестене на време и сили на

кинезитерапевта.

Индивидуален план на двигателната терапия.. Изготвянето на определен план за всеки

болен е от съществено значение за работата на кинезитерапевта. Всичко това се съобра-

зява с диагнозата, състоянието на болния, развитието на болестта.

29

Легло Трснделенбург – положение

ХИГИЕННИ ГРИЖИ ЗА БОЛНИЯ - СЪЩНОСТ, ЗНАЧЕНИЕ

Личната хигиена представлява раздел от хигиената, който изучава и разработва

въпросите, правилата и нормите, насочени към запазване укрепване на здравето на

30

индивида, към неговото хармонично психофизическо развитие и устойчивост спрямо

разнообразните влияния на външната среда и подобряване на трудоспособността му.

Личната хигиена изучава своя основен обект - човека, във всички периоди от живота му и

особено в периоди на здравно неблагополучие. Необходимостта от поддържането на

личната хигиена у болните се обуславя от голямата роля, която играят кожата и

останалите външни органи за развитието на човешкия организъм изобщо и за болния

човек конкретно.

Чрез поддържане на хигиената на тялото и бельото на болния се постига правилно

протичане на жизнените му функции - дишане, спокоен сън, почивка и др. Това предпазва

от появата и пренасянето на инфекции върху болния, медицинския персонал, околната

среда и вън от лечебното заведение.

Ежедневни хигиенни грижи за болния. Ежедневните хигиенни грижи за болния включват

сутрешния и вечерния тоалет, частичната и пълната баня, тоалета на гениталиите и

кожните гънки. При тежко болните се прави тоалет против декубитус.

Вечерният тоалет на тежко болен се извършва преди сън ,след като е извършил

физиологичните си нужди. По подготовка и извършване той не се различава от сутрешния

31

тоалет. През лятото при вечерния тоалет се измиват и краката на болния. През зимата

това се прави 1 - 2 пъти седмично.

Грижи за косата на болния

Миене на глава. Измиването на главата на тежко болен при дълго залежаване става по

лекарска преценка, когато няма противопоказания за това. Болничната стая трябва да

бъде проветрена и затоплена до 22 °С.

Тоалет на носа

Тоалет на очите

Тоалет на ушите

Грижа за кожата и кожните гънки. За кожата и кожните гънки. За всеки болен, който лежи

постоянно в леглото, трябва да се полагат ежедневни грижи, за да се предпази

повърнхностният слой на кожния епител от разраняване и олющване.

Разраняването на кожата и подкожните гънки при тежко болни поради продължително

лежане се нарича декубитус (пролежка), олющването на повърхностния слой на кожния

епител - мацериране.

32

Грижи за кожните гънки. Мацериране на кожата се получава при по-пълни тежко болни,

които се потят много и потта се задържа в кожните гънки. Това са гънките около ушите, на

врата, под мишниците, под млечните жлези на жените, гънките на корема, около половите

органи, между двата глутеуса, под колената. За да се предпазят от мацериране, трябва да

се полагат следните грижи:

ежедневно хигиенно измиване с топла вода и сапун и добро подсушаване

при зачервяване на кожата гънките да се намазват с тънък слой цинкова паста или

неутрален унгвент (например пантенол).

ТОАЛЕТ И ГРИЖИ ПРОТИВ ДЕКУБИТУС

Локализацията на декубитуса зависи от положението на болния в леглото. Преди всичко

тежко болните лежат по гръб. Опорните точки при това положение са кръстът, лопатките,

петите и тилът. Именно в тези области се образува декубитус, като по-често се среща в

кръстната и седалищната област, отколкото на тила. Когато положението на болния в

леглото е странично, декубитусът се появява в областта на трохантера и тазобедрената

става, вътрешната и външната част на бедрата. При по-пълни жени при дълго залежаване

33

и неспазвана на личната хигиена на гърдите и в гънките на корема.

Освен продължителното принудително положение на болния за появата на декубитус

способстват редица други предразполагащи моменти:

рязко отслабване и изтощение на болните след продължително тежко боледуване;

болни със заболявания на централната нервна система, при които е нарушена

трофичната функция, болни,е черепно-мозъчни травмиди, диабетици;

скелетни аномалии (сколиоза, костни тумори), тъй като се променят нормалните

условия на налягане на меките тъкани;

сепсис и повишена температура; доказано е, че бактериите по-лесно се размножават в

тъкани, травматизирани от прекомерно притискане.

Предразполагащи причини за декубитуси още могат да бъдат: анемия, венозен застой,

отоци, недоимъчно хранене, уремия, хипотония, шок, лъчелечение.

Има връзка между незадържане (incontinetio) и декубитус; възможно е кожата в

глутеалната и перианалната област да бъде ерозирана от фекална течност или разложени

екскрети.

34

За появата на декубитус причина са още неудобното и нечистото легло, неравностите на

дюшека, гънките на чаршафа и пижамата, лошата хигиена на кожата. Освен описания

декубитус на залежаваме у болните в практиката се срещат и болни с декубитус от

неправилно поставени циркулаторни гипсови превръзки, протези, ортопедични апарати и

т.н.

В своето развитие декибутусът преминава през 3 степени:

І степен - обикновено зачервяване на кожата,

II степен - зачервяване на кожата и повърхностно разраняване,

III степен - дълбоко некротизиране и разраняване на тъканите с навлизане на

бактериална инфекция.

В тежки случаи раните достигат до костите, които могат да бъдат обхванати от

възпалителен процес. Инфекцията може да се разпространи в целия организъм, получава

се картина на сепсис: висока температура, чести втрисания и обикновено болните загиват.

Профилактика на декубитусите

Първото и най-важно условие в профилактиката на декубитусите е грижите за тежко

болния да бъдат навременни и постоянни:

грижи за леглото на болиия: равен дюшек, гладък, чисто постелно бельо и винаги добре

35

изпънато;

редовно обръщане на залежалите се болни (поне на 2 пъти), ако състоянието на болния

позволява това;

за намаляване на натиска под застрашените места от декубитус да се поставят гумени

кръгове, напълнени с въздух и облечени в калъфка, или специални пневматични

възглавници за лакти, колене и пети. Могат да се приготвят малки кръгове от памук и бинт.

Необходими принадлежности за тоалет против декубитус: На количката за хигиенни

грижи се приготвя следното: съд с топла вода, леген, мушама, хавлиена кърпа, сапун, гъба

и ревулсивно средство (лавандулов, салицилов, винен или друг спирт). Ако е необходимо,

приготвя още гумени или бинтови кръгове, пижама и комплект постелно бельо (за смяна

при нужда).

При тоалета е добре кожата да се зачерви, което показва, че има достатъчно прилив на

кръв, с което се подобрява храненето на тъканите.

Лечение на декубитуса:

При I степен - болният да не лежи върху него, ако е възможно - по очи или на обратната

36

страна. Мястото се маже с епителизиращи унгвенти, отгоре се поставя стерилна марля.

Добър ефект дава поставянето на антибиотични пудри.

При получена рана лечението се ръководи от принципа за вторично заздравяване на

раните и третиране по стерилен начин; околността се обработва с йод-бензин, слага се

стерилна превръзка, като предварително мястото може да се намаже с мехлема на

Вишневски, мехлеми с витамин А, антибиотици-шпрее и др.

При некроза - хирургична обработка с изрязване на некротичните участъци. Добър

резултат дава откритият способ на лечение, ако болният може да лежи на здравата

страна. Това създава възможност за гранулиране на здравата тъкан; понякога се налага

дренаж. Добри резултати дава кварцовото облъчване.

При гипсови превръзки - гипсът се сваля! При гноене - взема се материал за

бактериологично изследване и се провежда целенасочено лечение.Въпреки че факторите за

появата на декубитални рани са много, честотата им може да бъде значително намалена

37

чрез подобряване на грижите, с които се отстраняват опасните действия на тези фактори.

НАБЛЮДЕНИЕ И ГРИЖИ ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА БОЛНИЯ, ЗА ФУНКЦИИТЕ НА ОТДЕЛНИ

ОРГАНИ И СИСТЕМИ И ТЕХНИТЕ БОЛЕСТНИ ПРОМЕНИ

НАБЛЮДЕНИЕ ИЗРАЗА НА ЛИЦЕТО НА БОЛЕН

Когато човек е здрав и с добро самочувствие, лицето му има добър вид, кожата е гладка и

еластична, цветът й е розов или матов, очите са спокойни и умерено бляскави, устните

гладки, мимиката умерена.

Страданията на болния, свързани с различни заболявания, дават отпечатък върху лицето

му. По-продължително протичащите болести се отразяват върху психическото и

физическото му състояние. Кожата на лицето става бледа, силно зачервена или синкава.

Очите са бляскави или потъмняват. Кожата е суха или влажна, покрита със студена,

38

лепкава пот. При някои заболявания лицето на болния придобива характерни само за тях

черти, особен израз.

Освен лицето се наблюдават реакциите на болния при процедури и манипулации и др.

Когато те са неадекватни, уведомява лекаря.

Самочувствието е важен показател за състоянието на болния. В някои случаи то не се

покрива с истинското положение.

Особено внимание се обръща на заеманото от болния положение в леглото, на

неговите движения, като осигуряват съответни грижи.

НАБЛЮДЕНИЕ И ГРИЖИ ЗА ДВИГАТЕЛНАТА АКТИВНОСТ

И ФИЗИЧЕСКОТО УДОБСТВО НА БОЛНИЯ

Наблюдение на положението и подвижността на болния. Видове положения.

Всеки човек има нужда от движение и винаги се стреми към най-удобното за момента

положение. Това изискване в много случаи не може да бъде извършено по собствена

39

воля поради заболяване. В зависимост от състоянието си болният заема различни

положения в леглото.

Активно е това положение, което болният заема сам по свое желание, за по-голямо

удобство. Той може да сяда в леглото, да става от него и да ходи.

Пасивно се нарича това положение, което се придава на болния от медицинския

персонал, тъй като той сам по свое желание не може да го заеме. Той не може сам да

се движи, да се обръща, да повдига главата или ръцете си.

Принудително положение е онова, което болният сам заема в леглото с цел да

облекчи състоянието си. То бива лежащо и седящо.

Принудителното лежащо положение е няколко вида в зависимост от заболяването:

Принудително гръбно положение се наблюдава при остри коремни болки

(например апендицит, перитонит). Болният лежи със сгънати колене. Дишането му е

повърхностно и ребрено.

Принудително коремно положение болният заема, за да облекчи болката

чрез натиск върху коремната стена (най-често е при стомашна язва).

40

Принудително странично положение се среща при заболявания в едната гръдна

половина (ексудативен плеврит, пневмония, пневмоторакс). Болните лежат на засегнатата

страна, за да дишат по-пълно със здравия бял дроб. При големи абсцесни кухини,

бронхиектазии и др. болните лежат на същата страна, за да избягнат мъчителните

пристъпи на кашлица, която се предизвиква рефлекторно от попаднал секрет в бронхите,

ако са легнали на другата страна.

Принудително седящо положение, наречено още ортостатично, обикновено се

обуславя от задух. Наблюдава се у болни при пристъп от бронхиална астма, при силен

емфизем на белия дроб, при напреднала сърдечна недостатъчност. Ако задухът е по-слаб,

те са седнали в леглото, подпрени с няколко възглавници. При силно изразен задух горната

част на тялото им е почти изправена, а ръцете са опрени на коленете или на краищата на

леглото

Опистотонус - тоничен гърч на мускулите на гръбначния стълб, врата и главата, понякога

и на долните крайници, при който тялото на болния се извива назад дъгообразно; болният

се опира само на тила и петите. Главата е забита назад, притисната във възглавницата

(при тетанус и менингит). Менингитно болните могат да лежат на една страна със сгънати

към корема долни крайници, за да намалят обтегнатостта на гърба и гръбначния стълб

(положение на "лежащо куче").

41

Пасивното и принудителното положение, въпреки че облекчават състоянието на болния,

не винаги са благоприятни за оздравяването му. В редица случаи позата, противоположна

на принудителната, е по-полезна. Например при белодробен абсцес тя спомага за

естествено дрениране и изпразване на кухината от съдържащия се гноен секрет.

42

Болнично обзавеждане и предмети, свързани със създаване на физическо удобство,

пренасяне и придвижване на болен. При грижите, свързани с физическото удобство на

болния в леглото, пренасянето и придвижването му, се ползва:

функционално болнично легло на колела с пружина от две и повече части. Чрез

механизми тези части се повдигат и наклоняват една спрямо друга и придават на болния

полуседнало или седнало положение.

Първо раздвижване на болен. При първото раздвижване на болен е необходимо следното

- определянето на подходящо време за раздвижване става по лекарско назначение;

- оказаната при раздвижването помощ трябва да бъде според физическото и

психическото състояние на болния;

-да се съблюдават специфичните за болестта особености;

-да се използват възможностите за активно съдействие от страна на болния;

-болният да бъде предпазван от падане, нараняване и др.;

- внимателно да се следи и наблюдава болният преди, по време след раздвижването му

(общо състояние, състояние на кръвообращението) с измерване на пулса, кръвното

налягане, дишането;

- прилагане на адекватни и подходящи помощни средства и техника и др.

Няколко пъти преди първото ставане от леглото под ръководството, контрола и с помощта

на кинезитерапевта болният трябва да извършва не само дихателни упражнения, но и

сгъване и разгъване на долните крайници, да сяда и да се обръща настрани.

Преди първото ставане болният сяда напряко на леглото и спуска долните крайници.

Преди да постави краката си на пода, той ги люлее леко и прави дихателни упражнения,

след което отново ляга. Това се извършва няколко пъти през 2 - 3 ч .

В деня на ставането той повтаря упражненията от предишния ден. Продължителността на

първото ставане е максимум 10 мин. Наблюдава се лицето му и се изследва пулса. Ако за

възрастен той е над 100 удара в минута и ритъмът е променен, болният се връща в

легнало положение. При нормален пулс преминава към следващия етап - ставането.

Ако болният получи колапс, кинезитерапевтът не трябва да се мъчи да поставя болния на

леглото. Длъжен е да потърси веднага помощ и същевременно да го хване под

мишниците, да постави болния на пода в хноризонтално положение върху одеяло.

Ранното ставане е най-доброто средство за борба срещу венозния застой и

тромбозите, от които са застрашени лежащоболните. При тях поради слабата активност

на мускулатурата на краката липсва изпомпващото действие за стимулиране на обратния

ток на кръвта от вените на долните крайници. Това е важна роля на кинезитерапевта, тъй

като подпомага болния при раздвижването, ранното ставане от леглото, прогресивното

удължаване на времето за движение първо около леглото, после в стаята, в коридора на

отделението и т.н.

ПУЛС

Определение. Качества. Колебанията на еластичните артериални стени, синхронни със

сърдечната дейност, се наричат пулс.

Пулс има само в артериите. Силата на систолата на лявата камера се изчерпва в

капилярите и вените, затова кръвта във вените не тече на тласъци, те не пулсират.

Пулсът отразява дейността на сърцето. Чрез неговото изследване може да се съди до

голяма степен за функционалното състояние и за работата на сърцето и на цялата съдова

система. Поради това изследването на пулса е важно помощно диагностично средство.

Характерът на пулса се определя от неговите основни качества: честота, ритъм,

напълненост, напрежение, големина и форма.

Честотата на пулса представлява броя на пулсовите удари в една минута. Тя

нормално отговаря на честотата на сърдечната дейност при физиологични условия.

Пулсовата честота може да търпи колебания под въздействието на различни фактори:

възраст, телесна температура, усилена физическа работа, емоиии (радост, страх,

вълнение и т.н.). У новороденото пулсът е от 130 -140 уд/мин, към края на първата година

100 – 120 уд/мин, към петата — около 100 уд/мин, към десетата – 80 уд/мин. С напредване

на възрастта честотата постепенно намалява. Към двадесетгодишна възраст пулсът

достига нормалната честота на възрастния - 60 - 80 уд/мин. У жената честотата на пулса е

със 7 — 8 уд/мин по-голяма от тази у мъжа на същата възраст при еднакви условия.

Учестената сърдечна дейност се нарича тахикардия (tahycardia). Тя може да бъде както

физиологична, така и болестна.

Учестестената сърдечната дейност води до учестяване на пулса. Когато у възрастния

човек честотата на пулса надминава 90 уд/мин, се говори за учестен пулс (pulsus frequens).

Заболявания, протичащи с висока температура, предизвикват учестяване на сърдечната

дейност. При повишаване на телесната температура с 1 °С пулсът се учестява 5 – 10

уд/мин.

Болестното учестяване на сърдечната дейност може да настъпи пристъпно. Такава

тахикардия се нарича пристъпна или пароксизмална (tachycardia paroxismalis). При нея

сърдечната дейност е със стойности 145 — 200 уд/мин. Тя настъпва внезапно и с лечение

или сама също спира внезапно. Учестен е съответно пулсът, който същевременно е лошо

напълнен и трудно се преброява.

Забавянето на сърдечната дейност под 6О уд/мин се нарича брадикардия. И то може

да бъде физиологично (при сън) или болестно явление (отравяне с дигиталис, морфин,

заболявания на мозъка и др.). Честотата на пулса под 60 уд/мин наричаме забавен пулс

(pulsus rarus).

Ритъмът на пулса зависи от редуването на отделните пулсови удари. Ритмичен

пулс е този, при който пулсовите удари се появяват на равни интервали от време. Тогава

пулсът е правилен (pulsus regularis). Когато пулсовите удари идват през неправилни

интервали, се получава неправилен пулс (pulsus irregularis). Отклонението от правилния

ритъм на сърдечната дейност, на която се дължи неритмичният пулс се нарича аритмия

(arrhitmia). Когато в нормалния ритъм се вмества извънреден сърдечен удар, на който

съответства пулсова вълна, аритмията се нарича екстрасистолна, а вметнатият удар -

екстрасистола. Екстрасистолите се усещат като прескачане, спиране на сърцето след

което следва един силен удар. Екстрасистолията може да се появи и при здрави хора, най-

често при неврастеници, при интоксикации с алкохол, тютюн, кафе, чай, дигиталис. Тя

може да бъде рефлекторна което е характерно за някои сърдечни заболявания,

атеросклероза, хипертония и др. Екстрасистолията може да има и органичен произход.

Пълната аритмия е особено нарушение на сърдечния ритъм. При нея пулсовите вълни

следват на различни интервали, с различна напълненост.

Дихателната аритмия се характеризира с периоди на ускорена бърза и забавена

сърдечна дейност във връзка с фазите на дишането. Най-често се среща при деца.

Напълнеността на пулса зависи от количеството кръв в артериите, което се

обуславя от ударния обем на лявата камера и от правилното разпределение на кръвта в

кръвното русло. Напълнеността на пулса се преценява по палпаторния усет за

състоянието на артерията между две пулсови вълни.

Напрежението (обтегнатостта) на пулса се обуславя от вътреартериалното

налягане. То се определя палпаторно. За напрежението на пулса се съди от силата, с

която се притиска артерията за да изчезне пулсът под мястото на притискането. Пулсът

бива средно обтегнат, твърд (pulsus durus) и мек (pulsus mollis). При твърдия пулс

пулсовата вълна се прекъсва със силен натиск. Характерен е за хипертония,

атеросклероза. При мекия пулс пулсовата вълна се преодолява с много лек натиск.

Големината на пулса се определя, като се добие представа за неговата на-

пълненост и напрежение. По това се съди за доброто функционално състояние на

сърдечносъдовата система. Пулс с добра напълненост и добро напрежение се нарича

голям пулс (pulsus magnus). Среща се при аортна инсуфициенция, хипертония, вълнения,

фебрилитет, невроза. Пулс със слаба напълненост и напрежение се нарича малък пулс

(pulsus parvus). Среща се при колапс, остра сърдечна слабост, аортна стеноза и др. Съвсем

лошо напънен и мек пулс, палпаторно наподобяващ тънка нишка, се нарича нишковидсн

пулс (pulsus filiformis). Харктерен е за колапсни и шокови състояния, кръвоизливи и др.

Формата на пулса се определя от скоростта на покачването и спадането на

пулсовата вълна при опипването му на изследваната артерия. В някои случаи тези

колебания могат да бъдат много бързи и тогава се говори за стръмен пулс (pulsus celer).

Среща се при базедова болест и недостатъчност на аортната клапа. В други случаи

покачването и спадането на пулсовата вълна е много забавено. Този пулс се нарича

полегат (pulsus tardus). Наблюдава се при напреднала атеросклероза и аортна стеноза.

Нормално отделните пулсови вълни са еднакви по отношение на напълненост,

напрежение и големина. Когато тези качества не са еднакви, пулсът е нееднакъв (pulsus

inaequlis). Различават се два вида нееднакъв пулс - алтерниращ пулс (pulsus alternans) и

парадоксален пулс (pulsus paradoxus). При първия се редуват голяма и малка пулсова

вълна с правилен ритъм. Израз е на тежко миокардно увреждане, левостранна сърдечна

недостатъчност.

Има случаи, при които качествата на пулса, изследвани на двете ръце поотделно, са

различни. Налице е различен пулс (pulsus differans). Ако не се установява пулс на дадена

артерия, състоянието се нарича липсващ пулс (pulsus mulus). Различният и липсващият

пулс се срещат при вродени аномалии или патологични процеси, свързани с

проходимостта на артерията (атеросклероза, компресия на големите съдове от тумори,

възпалителни заболявания на артерии, аортни аневризми).

При физиологични състояния стените на артериите са меки и при натиск не се

различават от околните тъкани. При някои заболявания (атеросклероза) настъпват

промени — уплътняване и задебеляване на артериите. Склерозираната артерия губи

своята еластичност, в резултат на което се получават

Изследване и регистриране на пулса. Изследването на качествата на пулса става

чрез палпация . Извършва се само на артерии, които са разположени повърхностно и

могат да бъдат притиснати към твърда подложка (кост). На тези условия отговарят:

радиалните, темпоралните, каротидните, брахиалните, феморалните, артериите в

коленните ямки, на гърба на ходилото и коремната част на аортата.

Изследваната артерия се опипва с четирите пръста на ръката без палеца, защото той

самият пулсира.

Регистрирането на честотата на пулса е графично. Отбелязва се в температурния

лист на болния с червен цвят или в индивидуалния картон за процедурата по

кинезитерапия. Отделните резултати се съединяват с прави линии и така се получава

пулсовата крива.

Останалите качества на пулса (ритъм, напълненост, напрежение) при особени случаи се

докладват на лекаря.

КРЪВНО НАЛЯГАНЕ

Кръвта в кръвоносните съдове се намира под променливо, но непрекъснато налягане.

Вследствие на сърдечната дейност и на еластичните сили на стените на съдовете

налягането в артериалната част на кръвоносната система е най-високо, а в края на

вените, където те се вливат в предсърдията, е най-ниско. Тази разлика в кръвното

налягане е основният фактор за движението на кръвта в кръвоносните съдове.

Кръвно налягане - налягането, което еластичните кръвоносни съдове упражняват

върху кръвния ток. То е вътресърдечно (интракардиално), артериално, капилярно,

венозно.

Артериалното налягане се обуславя от определени фактори:

Силата, с която се свиват сърдечните стомахчета (вентрикули). Тази сила зависи от

дебелината на мускулния слой. Затова най-високо е налягането в лявото стомахче.

Усилването на сърдечните съкращения се последва от повишаване на неговото ниво.

Тонусът на съдовите стени. Под съдов тонус се разбира напрежението на съдовата

стена.

Количеството на кръвта, която се движи в сърцето и кръвоносните съдове.

Кръвозагубите водят до понижаване на нивото на артериалното кръвно налягане, а

нахлуването на кръв от кръвните резервоари в съдовата мрежа - до повишаване.

Силата на съпротивлението, което среща движението на кръвта в .малките

артериални разклонения (артериолите).

Нивото на артериалното кръвно налягане е резултат от въздействието само на някои от

изброените фактори. Работата на сърцето е изменяема величина и се влияе от много

фактори. Затова тя оказва динамично влияние върху нивото на артериалното кръвно

налягане.

Обемът на кръвта се колебае в граници, които при физиологичните условия нямат

голямо значение за нивото на артериалното кръвно налягане.

Основният вид колебания на артериалното налягане са свързани със сърдечната

дейност.

Елементите на артериалното кръвно налягане са:

максимално (систолно) артериално кръвно налягане - измереното по време на систола;

минимално (диастолно) артериално кръвно налягане - измереното по време на

диастола;

амплитуда на артериалното кръвно налягане или пулсово налягане - разликата между

максималното и минималното кръвно налягане.

Нормалните стойности на артериалното кръвно налягане са определени при

съблюдаването на относителен физически и психически покой. Стойностите са изразени в

кило-паскали кРа и милиметри живачен стълб (mmHg).

Систолното артериално налягане е най-високо в аортата - около 26,7 - 29,З кРа (200 - 220

mmHg). В а. brachialis, където е прието да се измерва - 14,7 - 19,З кРа (110 - 145 mmHg)

при здрави хора. Всяко систолно налягане със стойност под 12,0 кРа (90 mmHg)

състояние, което се нарича хипотония. Среща се при сърдечна слабост, миокарден

инфаркт, остри инфекциозни заболявания, анемии, колапс, кахексия, адисонова болест и

др. Стойности по-високи от 19,3 кРа (145 mmHg), са характерни за състояние наречено

хипертония. Артериалното кръвно налягане може да бъде трайно повишено при

хипертонична болест, нефрит, нефросклероза, а понякога при сърдечна декомпенсация,

атеросклероза и др.

Диастолното налягане е около 2/3 -1/2 от стойността на систолното. Нормално то е 8,0

- 12,0 кРа (60 - 90 mmHg).

Възрастта влияе върху стойностите на артериалното кръвно налягане:

новороденото има систолно налягане 5,33 кРа (40 mmHg)

дете на 1 месец 10,7 кРа (80 mmHg)

от 10 до 14-годишна възраст 13,3 - 14,7 кРа (100-110 mmHg)

средна възраст 15,3 - 18,7 кРа (115 - 140 mmHg)

възрастни 15,3 - 21,3 кРа (115 - 160 mmHg)

При физически усилия стойностите на артериалното кръвно налягане рязко се

увеличават. Увеличаването е пропорционално на тежестта и продължителността на

физическото натоварване. Повишаване на артериалното кръвно налягане настъпва и при

психически вълнения. При здравия човек то бързо се нормализира след отстраняване

посочените причини.

Повишаване на стойностите на артериалното кръвно налягане настъпва в резултат на

въздействие на физикални и медикаментозни средства със съдосвиващ ефект.

Измерването на артериалното кръвно налягане става по два основни метода:

кръвен - чрез пункция на артерията или катетеризация;

безкръвен - с различни видове тонометри.

В медицинската практика обикновено се ползва безкръвният метод. Артериалното

кръвно налягане се измерва със специален тонометър, наречен сфигмоманометър на

Рива - Рочи (Rivа - Rocci). Живачният сфигмоманометър се измества все повече от

пружинния. При него резервоарът и тръбичката за живак са заменени с пружини и

циферблат. Има и други видове тонометри.

Със сфигмоманометъра артериалното налягане се измерва по два метода:

аускулаторен (метод на прислушване) или метод на Коротков и палпаторен или метод

на Рива - Рочи.

При двата метода артериалното кръвно налягане се измерва на брахиална-та артерия.

При аускултаторния метод са необходими сфигмоманометър и слушалка.

Маншетата на апарата се обвива плътно около мишницата, но нестегнато. Слушалката

се поставя на лакътната сгъвка, на мястото, където се опипва брахиалната артерия. В

маншетата чрез помпане се създава налягане, което трябва да бъде малко над очакваното

максимално артериално налягане. След това вентилният клапан на апарата се отвинтва.

Въздухът постепенно се изпуска, като в същото време се прислушва артерията. При

определено налягане в маншетата със слушалката се долавя един ясен звук. Това е съдов

тон, описан от Коротков. Точно в този момент се отчита налягането в манометъра.

Показаното налягане е равно на систолното артериално налягане. С понататъшното

понижаване на налягането звукът става все по-ясен и по-силен, а след това рязко заглъхва

и изчезва. Налягането в манометъра в момента, когато звукът изчезва, е равно на

диастолното артериално налягане. Същите стойности, но в обратен ред, се получават и

чрез възходящо покачване на налягането в маншетата.

При палпаторния метод се опипва пулсът на радиалната артерия. При правилно

поставена маншета налягането в нея е по-ниско от артериалното . Пулсът се опипва.

Налягането в маншетата се повишава. Когато се изравни и съвсем незначително превиши

това на брахиалната артерия, пулсът в радиалната артерия престава да се опипва. В този

момент отчетеното налягане е равно на систолното. Измерването може да стане и в

обратен ред. Увеличава се налягането в маншетата над очакаваното в а. brachialis. След

това с помощта на вентила налягането в маншетата отслабва при непрекъснатото следене

на пулса. При появата на първата пулсова вълна се отчита налягането в манометъра,

което отговаря на систолното. Неудобството на палпаторния метод е, че с него се

получаваш данни само за систолното артериално налягане.

Записването на отчетените стойности се извършва в историята на заболяването,

температурния лист, амбулаторната карта и в реанимационния лист на тежко болните.

Пред числената стойност се записва RR, което означава, че определянето е станало по

метода на Рива -Рочи. Стойността се записва като дробно число, в което числителят

показва систолното, а знаменателят диастолното артериално палягане (RR 140/90).

Правила при измерване на артериалното кръвно налягане.

На болния да се осигури относително физическо и психическо спокойствие. Артериалното

кръвно налягане да се измерва, след като той е бил в легнало или седнало положение в

продължение на 10 мин., за да се успокои добре физически и психически.

Болният да бъде легнал или седнал, с разгъната ръка в лакътната става. Ако е в легнало

положение, под ръката се поставя подложка, а при седнало тя се подпира върху стола

хоризонтално на височина на сърцето (при спусната ръка стойностите се повишават).

Ръкавите не бива да упражняват натиск върху ръката. Маншетата на апарата трябва да

обхваща предмиштщата, на височина 10 см над лакътната става; да бъде фиксирана

добре (нито много стегнато, нито хлабаво), за да не се измества и да не прекъсва пулса на

брахиалната артерия.

Измерването на артериалното кръвно налягане е необходимо да се повтори още два

пъти през интервал от 5-10 мин., тъй като след успокояване на болния то често пъти се

снижава. При установена за първи път,хипертония артериалното налягане трябва да се

измерва в продължение на няколко дни, за да се установи дали е трайно или инцидентно

повишено.

Венозното налягане представлява налягането на кръвта върху венозната стена.

Зависи от следните фактори: еластичността на Вените, количеството на кръвта, дишането,

нормалната дейност на дясната камера, положението на тялото, състоянието на

мускулатурата.

Венозното налягане е най-високо във венулите и малките вени. То става все по-ниско с

увеличаване на големината на венозния съд и приближаване на разстоянието му до

сърцето.

Измерването на венозното налягане (ВН) - флебометрия, става по кръвния метод на

Мориц - Табора.

Апаратът за имерване на венозното налягане представлява воден манометър, състоящ

се от стерилна стъклена тръбичка с милиметрова скала. Тръбичката, дълга 60 см с

диаметър 3 тт, е напълнена със стерилен физиологичен разтвор (хепаринизиран или с

цитрат). Апаратът се свързва с вената чрез пластмасов катетър.

Така измерено, нормалното налягане е 50 - 100 mmН20. То е равно на 0,400-0,800 кРА (3

- 4 mmHg).

Венозното налягане може да се измерва едномоментно или продължително.

Венозното налягане има важно диагностично значение при заболявания на сърцето и

дихателната система.

Централното венозно налягане (ЦВН) е функция на четири измерими и независими

сили:

обема на кръвта в централните вени;

контрактилната мощ на дясната камера;

веномоторната активност на централните вени

вътрегръдното (интраторакалното) налягане.

ЦВН по принцип отразява обема кръв, Връщащ се към дясното сърце, и Възможността на

дясната и лявата камера да я изпомпват.

Измерването му става със същия апарат и тип воден стълб след внимателно

канюлиране и вкарване на катетъра до горната празна вена или в подключичната вена.

При намаление на ЦВН под 50 mm Н20 връщането на кръвта е намалено. При

повишаването му над 120 mmН20 е налице застой пред дясната камера (сърдечна

инсуфициенция).

Има електрически устройства за продължително измерване и регистриране на ЦВН.

Сложното им устройство ограничава рутинното използване.

ДИШАНЕ

Физиология на дишането. Дишането е сложен и непрекъснато извършващ се процес на

обмяна на газовете между околната среда и човешкия организъм и е основно звено в

обмяната на веществата.

Намаленият газообмен на организма и на отделните негови тъкани и клетки зависи от:

състава на околния въздух и неговата чистота;

състоянието на органите на дишането;

състоянието на органите на кръвообращението и кръвта;

състоянието на самите клетки на организма, тяхната дихателна способност;

състоянието на механизмите за регулация на дишането.

У човека се различават няколко звена на единния дихателен процес от които най-важни

са три:

външно (белодробно) дишане, което осигурява обмяната на кислород и въглероден

двуокис между белите дробове и околната среда;

пренасяне на газовете - по-специално пренасянето на кислорода от белите дробове до

тъканите, а в обратна посока - на въглеродния двуокис;

вътрешно (тъканно) дишане - представлява система от процеси, чрез които

кислородът непосредствено взема участие в обмяната на веществата и преди всичко в

биологичното окисление, извършващо се в тъканите.

В незначителна степен (1 - 2%) газообменът става чрез кожата и храносмилателния

тракт. Изцяло той се извършва в алвеолите.

Дихателният акт може схематично да се раздели на три части:

вентилация, т. е. уравновесяване на вдишвания и издишвания въздух;

разпределение на въздуха в дихателната система;

дифузия, т. е. обмяна на газовете между алвеолите и миещата ги кръв, при което

кръвта се насища с кислород и отдава въглената киселина в алвеолите.

Дихателните движения се регулират и от дихателния център, разположен в задния дял

на продълговатия мозък.

Качества на дишането и патологични промени. Характерът на дишането се обуславя

от неговите качества: тип, честота, ритъм, дълбочина.

Тип на дишането. Различават се три типа дишане: коремно (диафрагмално), гръдно

(ребрено) и смесено. Определят се в зависимост от това в какво направление се изменят

размерите на гръдната кухина при дишането.

Коремният тип дишане е характерен повече за мъжете и за младата възраст. Главно

участие в него взема диафрагмата. Разширението на гръдната кухина става предимно във

вертикално направление.

Гръдният тип дишане се осъществява за сметка на съкращаването на междуребрените

мускули. Гръдната кухина се разширява в предно-задна и странична посока. Среща се по-

често при жените и децата. Това различие в типа на дишането между мъжа и жената най-

вероятно се дължи на бремеността на жената, тъй като в последните месеци при нея е

възможно единствено ребрено дишане.

Смесеният тип на дишане е налице, когато вземат почти еднакво участие ребрените

мускули и диафрагмата. Той се среща най-често.

Типът на дишането не е постоянен. Той може да се измени при заболявания, при които

болният щади дишането си.

Честота на дишането. Възрастните хора правят 15 - 20 дихателни движения за една

минута (15 – 20 бр/мин). Това е средната дихателна честота. Дишането у новородените е

до 6О бр/мин , у малките деца - до 20 - 22 бр/мин и към 20-годишна възраст достига до

честотата у възрастния.

Измененията в честотата на дишането зависят от редица фактори: възраст, пол,

положение на тялото, телесна температура, температура на околната среда, атмосферно

налягане, физическа работа, психически смущения, воля,тренировки и др.

Учестеното дишане се нарича тахипнея, а забавеното брадипнея.

Учестяване на дишането може да се получи при физиологични условия - физически

усилия, нервна възбуда и др. Това учестяване е краткотрайно и след премахване на

причините бързо се нормализира.

Патологично учестяване на дишането се наблюдава при белодробни, сърдечносъдови

заболявания, повишена телесна температура, счупване на ребра, контузия на гръдния кош

и др. Причината е недостатъчното снабдяване на организма с кислород, натрупването на

въглена киселина в кръвта, която дразни дихателния център. Дишането е ускорено,

задълбочено, но правилно.

Патологично забавяне на честотата на дишането се получава, когато е понижена

възбудимостта на дихателния център: при заболявания на главния мозък и неговите

обвивки (мозъчни кръвоизливи, тумори, менингити), при интоксикация на организма

(ендогенна - уремия, екзогенна - отравяне с морфин и др.). Натрупаните в кръвта токсични

продукти потискат възбудимостта на дихателния център.

Ритъм на дишането. Ритмично е дишането, при което съществува последователност

между отделните дихателни движения; освен това всяко дихателно движение (дихателна

фаза) има еднаква продължителност и дълбочина. При здрави хора дишането се

извършва ритмично. Незначителна промяна в ритъма на дишането се наблюдава през

време на сън.

При някои мозъчни поражения се засяга дихателният център и функцията му става

аритмична. Изразява се в това, че отделните дихателни движения се извършват

неравномерно (ту по-често, ту по-бавно), като дълбочината им става нееднаква. Известни

са два вида тежки промени на ритъма на дишането: дишане на Чейн - Стоукс и дишане на

Биот. Дишането на Чейн - Стоукс се характеризира с два периода: Първи: болният

постепенно намалява дихателните движения и спира да диша (апное) за 15 и повече

секунди, което отговаря на потискането на дихателния център вследствие на хипоксията

му. Болният може да изпадне в унесено, сънливо състояние. Вторият период започва с

леко, повърхностно, едва доловимо дишане, което постепенно се усилва и задълбочава.

Щом достигне максималната си дълбочина, отново започва да става по-бавно, рядко и по-

повърхностно до настъпването на паузата. Това дишане се дължи на натрупването на

въглена киселина в кръвта (хиперкапния), която стимулира дихателния център и

предизвиква възбуждането му. С изхвърлянето на въглена киселина чрез издишвания

въздух наново настъпва апное. През това време болният, който спи, може да се събуди

или да остане унесен. Така тези два периода се сменят ритмично. Дишането на Чейн

Стоукс се наблюдава при менингити, мозъчни тумори, мозъчни кръвоизливи, при

напреднала сърдечна недостатъчност, отравяне с морфин и пр. Появата му е лош

прогостичен белег, който показва, че е настъпило тежко или невъзвратимо нарушение на

мозъчното кръвообращение.

Дишането на Биот се изразява с внезапно спиране на дихателните движения за късо

време, след което те изведнъж се подновяват с нормалната си сила. Това разстройство на

дишането се наблюдава при тежки поражения на главния мозък (най-вече при менингити),

през време на агония, при болни в безсъзнание. Има също лоша прогноза. Дишането на

Биот е предвестник на наближаваща смърт. Появата му се обяснява с тежки смущения в

кръвооросяването на дихателния център.

Дишането на Кусмаул не е с нарушен ритъм. Отличава се с голяма дълбочина на

вдишването и издишването, които са шумни и се чуват на разстояние. Ритъмът му се

състои от четири времена: дълбоко вдишване, следвано от кратка пауза, издишване (често

с хъркане), кратка пауза.

Двете времена на вдишване и издишване са еднакви

Дишането на Кусмаул се дължи на прекомерното възбуждане на дихателния център от

натрупани киселини в кръвта (ацидоза) при уремия, диабетна кома и др.

Тираж е силно, удължено и задълбочено дишане вследствие на препятствие в

проникването на въздуха в белия дроб, което се съпровожда от хлътване на

междуребрените пространства и епигастриума и изпъване на мускулите на шията (стерно-

клейдомастоидалните)..

Особени форми на болестни смущения в дишането са диспнеята, апнеята и

асфиксията.

Диспнеята (dyspnoea - задух) е затруднено ускорено дишане, което се придружава от

чувство на задух вследствие на недостиг на кислород в организма. Налице е разстройство

в честотата, ритъма и дълбочината на дишането. Дължи се на смущение в обмяна на

газовете между кръвта и въздуха, при което в кръвта се намалява количеството на

кислорода и се увеличава количеството на въглената киселина. Настъпва при

заболявания на белия дроб, сърцето, бъбреците, при анемия и някои отравяния.

Задухът може да засяга само едната дихателна фаза - на вдишването или на

издишването, или и двете фази. Той може да бъде постоянен или да се появява под

формата на пристъп. Пристъпният задух се нарича астма (asthma).

Най-тежките форми на задух които се съпровождат с мъчително чувство на недостиг на

въздух и усилени дихателни движения, се наричат ортопнея (orthopnoe). Болните заемат

полуседнало положение с подпрени ръце, за да се улесни включването на

допълнителната дихателна мускулатура и да се облекчи дишането.

Апнея (арпоеа) се нарича спирането на дихателните движения за по-къс или по-

продължителен период от време. Наблюдава се при удушаване, удавяне, отравяне с

морфин, с въглероден окис и др.

Асфиксията (asphyxia) представлява пълно разстройство или спиране на дихателния

процес с преустановяване на вътреклетъчното дишане. Ако асфиксията продължи по-

дълго, настъпва смърт.

Изследване и регистриране на дишането. Контролът на дишането варира според

състоянието на болния и указанията на лекаря. В отделенията за интензивно лечение

дишането на болните се следи непрекъснато чрез специална апаратура.

Определянето на качествата на дишането трябва да става така, че болният да не

забележи, че е наблюдаван. Необходимо е да бъде напълно спокоен и отпочинал, за да не

се влияе дишането от физическото му състояние, както и от волята му.

Определянето на типа на дишането става на празен стомах като внимателно се

откриват гърдите и коремът на болния и чрез наблюдение се определя какъв е типът на

дишането. За да се измери честотата на дишането, се хваща ръката на болния както за

изследване на пулса, поставя я на гърдите му и следи дихателните движения за една

минута чрез наблюдение или чрез усещане на движенията на гръдния кош. Едно вдишване

и едно издишване се броят за едно дихателно движение (фаза).

Резултатите се записват цифрово.

ПРЕВРЪЗКИ (ДЕСМУРГИЯ)

Учението за превръзките, за тяхното правилно използване и поставяне се нарича

десмугия (от гръцката дума desmos - превръзка). Тя е важна част от практическата

медицина която трябва да се владее от всяка медицинска сестра, акушерка, фелдшер.

Неправилно наложената превръзка може да доведе до най-различни усложнения, от които

зависи дори и животът на болния.

Превръзката е лечебно мероприятие във заболялата част на тялото с превързочен

материал прикрепен със специални за целта бинтове, кърпи или лепливи вещества.

Според целта с която се извършва бива:

Прикрепваща превръзка. С нея се прикрепва превързочният материал върху раната. В

зависимост от лечебното й предназначение бива:

Предпазваща - предпазва раната от външни увреди. При наличност на кървене от

раната превръзката се пристяга и тогава говорим за компресивна или кръвоспираща

превръзка. Прикрепващата превръзка бива още: суха - когато се извършва със сух

стерилен материал целящ да изсмуква от раната нейната секреция, и влажна

(антисептична), когато превързочният материал е напоен с различни лечебни течности,

мазила или прахове за директно въздействие върху микроорганизмите.

Дрениращи са превръзките, които посредством дрен - гумен, полиетиленов, марлен или

друг, отвеждат навън гнойта или други секреции от раната.

Когато раната се покрива с превързочен материал, но без да се вкарва навътре и да

дразни повърхността й, говорим за плоска превръзка.

Всяка превръзка, извършена по правилата на асептиката със стерилен превързочен

материал е асептична за разлика от превръзките, извършени с всяко друго, случайно

попаднало подходящо средство.

Обездвижваща (имобилизираща) превръзка. Чрез нея се обездвижва в определено

положение известна част от тялото, благоприятно за лечебния процес, с цел за лекуване и

избягване на усложнения. Тя бива: леко фиксираща - когато се фиксира една част от

тялото към друга; шинираща и гипсираща.

Теглеща (екстензионна) се нарича тази превръзка, при която се упражнява теглене

върху известна част от тялото с различни приспособления и апарати.

Описаните видове превръзки много често биват комбинирани и извършвани

едновременно. Всяка превръзка трябва да постигне своята цел без да причинява болка или

други някакви оплаквания на болния. При силно стягане и неправилно поставяне на

превръзката може да се получи притискане на кръвоносните съдове и да настъпи

смущение в циркулацията - оток, декубитус, дори и гангрена на крайника. Циркулационните

смущения се придружават винаги от болки, които се усилват непрекъснато. Те изчезват с

настъпване на некрозата, което не означава настъпило подобрение. Появата на болка

след поставяне на каквато и да е превръзка налага внимание и евентуално разхлабване

или отстраняване на същата. При превръзка на крайниците пръстите винаги трябва да

остават свободни, за да може да се следи по тях кръвоснабдяването на крайника. Успо-

редно с другите си качества превръзката трябва да отговаря и на известни естетически

изисквания.

Превръзките се правят най-често с бинт (бинтоване). Най-често се употребяват

марлените бинтове, приготвени от марлена тъкан. Те прилягат най-добре на формата на

тялото, не задържат изпаренията не пречат на проникване на въздуха в раната и са най-

евтини. У нас широко приложение имат т. нар. калико бинтове, които са от ситна памучна

тъкан и са по-трайни. Има още еластични бинтове, от бархет и др.

На всеки бинт се различават начало и глава (навитата част). При навиване на бинта от

двата му края се получава двуглав бинт, който днес се употребява по-рядко.

Бинтовете се приготвят с различна ширина обикновено са 5, 10, 15 и 20 см. За превръзка

на пръсти се използва бинт с ширина 5 см за превръзка на ръка подбедрица и глава - 10 см

за превръзка на бедро и тяло - 15 - 20 см. В съвременната практика на превръзките

бинтовете се заместват от специална рехава мрежовидна плетена еластична тъкан с

различни размери - съобразно наранения участък, заемаща неговата форма. Материята

приляга плътно, без да притиска тъканите. Методът е опростен, лесен за изпълнение,

удобен за приложение и осигурява сравнително здрава и естетична превръзка.

ПРАВИЛА ПРИ ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕВРЪЗКИТЕ

При леки наранявания превръзката може да се направи и в седнало положение на болния,

а при по-тежки - задължително в легнало. Тази част от тялото, която се превързва трябва

да бъде поставена в такова положение, което ще заеме след превръзката. Така например

в областта на лакътя последният трябва да бъде свит под прав ъгъл; при превръзката в

областта на коляното то трябва да бъде почти изправено. Ако съществува опасност от

развитието на контрактури (при наранявания или изгаряния в областта на ставите),

крайникът трябва да бъде бинтован в такова положение, което да предотврати порочни

изменения в ставите.

За безупречното извършване на превръзката е необходимо бинтът да е право и стегнато

навит. Превързващият взема началото на бинта в лявата си ръка, а главата - в дясната

като последната е обърната нагоре. Бинтът трябва да лежи с цялата си повърхност върху

съответната част на тялото, така че и двата му ръба да притискат еднакво тялото. Лявата

ръка прикрепва бинта към тялото, а дясната го развива,без да го отдалечава от него, при

което същевременно упражнява едно непрекъснато теглене. От силата и степента на това

теглене зависят стегнатостта и здравината на превръзката. Хлабавата превръзка се

изхлузва скоро, затова тя трябва да бъде умерено стегната но да не притиска и причинява

болки и смущения в циркулацията; Краят на бинта се прикрепва с парче лейкопласт или

пък се цепва надлъж, краищата се връзват в основата а свободните краища се прекарват

около крайника и се връзват наново.

Всяка превръзка се състои от различни ходове (обиколки), които могат да бъдат

сведени до следните три основни форми: кръгови, кръстосани и спирални.

Кръгов (циркулярен) ход. Той лежи напречно на оста на крайника и се поставя по такъв

начин, че следващият ход да покрива напълно предшестващия. Кръговите ходове се

използват най-често като начало и край на всяка превръзка.

Спирален ход

Спирален ход. Той лежи косо върху оста на крайника, при което следващият ход покрива

отчасти предшестващия. При цилиндрични - с еднаква дебелина части на тялото,

последните се покриват равномерно. Ако дебелината на крайника не е еднаква и има

форма на конус - предмишници, подбедрица, бедро, при поставяне на спирални ходове с

частично покриващи се ходове последните не прилягат върху крайника, а отстоят, зеят с

долните си ръбове, при което превръзката е халтава и не постига своята цел. За да се

получи добра превръзка в тези случаи се прибягва до прегъване на всеки ход. Това

прегъване се извършва по следния начин: Палецът на лявата ръка фиксира горния ръб на

бинта, а дясната ръка обръща бинта на 180°, така че неговата задна повърхност става

предна, а горният му край (ръб) става долен. Колкото дебелината на крайника е по-

неравномерна толкова прегъването трябва да бъде по-дълбоко. След това показалецът на

дясната ръка притиска така образуваната се гънка докато лявата ръка поеме главата на

бинта зад крайника и следващият ход притисне предидущия. По този начин се получава

плътно прилягане на отделните ходове без образуване на зеещи джобчета. За да легне

гънката в средата на крайника и в една линия, фиксирането на ходовете от левия палец

трябва да става не в средната линия, а по една линия, която лежи по-близо до ръба на

крайника.

Ако при превръзката на една конична част в крайника се остави бинтът да не приляга

към крайника, получава се спирална превръзка, при която отделните ходове не се

покриват, а отстоят един от друг. Тази превръзка може да се употреби в началото на

бинтоването за временно прикрепване на превързочния материал, след което се прави

спираловидна превръзка с прегъване на ходовете.

Кръстосан ход (осморка) се състои от два хода, които се кръстосват и образуват

осморка. Кръстосването става обикновено в областта на някои стави и служи предимно за

покриване на ставата. Отделните осморки се покриват отчасти, при което се получава

фигура, подобна на житен клас, и затова се нарича още класовидна. Когато пък

кръстосванията стават в една и съща точка, превръзката се нарича кръстообразна - най-

често при превръзка на шията. Кръстосаните превръзки на гърдите и гърба се наричат

звездовидни. Друг вариант на кръстосаното бинтоване е, когато осморките се увиват

около една и съща става като кръстосванията се извършват в повърхността на свиването

и продават, раздалечавайки се ветрилообразно. Това бинтоване прилича на гърба на

костенурка и затова е получило названието костенуркова превръзка. Тя се налага само

на лакътаната и коленната става, както и за превръзка на петата. Вървежът на навивките

може да е различен - или се започва външно и осморките постепенно се приближават към

средата на съответната ямка, или се започва вътрешно и туровете се продължават навън.

Предимството на тази превръзка е, че тя запазва значително подвижността на ставата

докато при другите - кръговата, пълзящата и кръстосаната, това не се получава.

Превръзките с бинтове в някои случаи могат да се заместят и от превръзки с кърпи. Те

имат голямо приложение при даване на първа помощ както в мирно, така и във военно

време, тъй като могат да се усвоят и от помощния персонал и да се използват материали,

които се намират почти навсякъде. Най-често се употребяват четириъгълни и триъгълни

кърпи, които могат да се направят от най-различен материал - платно, хасе, американ,

марля и др. Триъгълните кърпи имат формата на равнобедрен правоъгълен триъгълник.

Голямата страна на триъгълника се нарича основа на кърпата, правилният ъгъл срещу нея

- връх на кърпата а двата остри ъгъла - краища на кърпата. Триъгълните кърпи могат да се

използват и за превръзки, като се прегънат няколкократно от върха към основата.

Превързочният материал върху неголеми и необилно секретиращи рани може да бъде

закрепени с лепливи превръзки, от които най-употребявани са превръзките с лейкопласт

и мастизол. Особено ценни са тези превръзки за места, които се по-дават трудно за

превързване с бинт, например лицето.

Лейкопластът се произвежда под формата на ленти с различна ширина и дължина. При

поставянето му кожата трябва предварително да се почисти с етер или йод-бензин. За

залепване в окосмени области е необходимо избръсване, тъй като при сваляне на

превръзката заедно с нея се изскубват и космите, което е много неприятно и болезнено.

Ако това не е направено, лейкопластните ленти трябва преди сваляне да се намокрят с

йод-бензин или етер. При повторно поставяне за препоръчване е лейкопластът да се

залепва на ново място - в съседство.

Освен за закрепване на превързочен материал върху рани лейкопластът се употребява

и при много други случаи. Така например при гранулиращи рани се използва за

приближаване краищата им и за ускоряване зарастването на раните. С успех се използва

и за лечение на пъпната херния при новородените и малки деца, при счупване на ребрата

и др.

Мастизолова превръзка. Мастизолът се получава от мастикс (дъвка) и етер.

Околността на раната се намазва с горната смес и след няколко секунди, необходими за

изпарение на етера, се покрива с парче изопната марля, която се натиска върту

намазаната повърхност за залепването й. Краищата на марлята не прилепнали към кожата

се изрязват или се обръщат нагоре и се залепват върху намазаната повърхност.

Мастизолът не дразни кожата и се чисти добре с етер или с йод-бензин.

Обездвижващите (имобилизиращи) превръзки могат да бъдат временни, транспортни и

трайни. За целта се употребяват различни шини и апарати, бързо втвърдяващи се

превръзки. От последните най-често използвани са гипсовите превръзки.

ПРЕВРЪЗКИ НА ГОРНИЯ КРАЙНИК

Превръзките на пръстите и дланта са най-честите в ежедневната практика. При

бинтоването на един или повече пръсти се употребяват най-тесни бинтове (3 - 5 сm).

Бинтоването на отделните пръсти се прилага най-често при кожните заболявания, докато в

хирургичната практика се предпочита превръзката им в едно след отделянето им с марля

или марлено-памучни възглавнички. Превръзка на дланта. Обхваща средата на дланта и

има форма на житен клас. Въчнодящата класообразна превръзка на ръката, при която

пръстите се оставят винаги свободни, започва с кръгов ход около китката и се спуска

косо по гърба на дланта до основата на пръстите, завива по

во-ларната повърхност на пръстите и се изкачва по гърба на

дланта завива около китката и се връща обратно на гърба на

дланта. Това се повтаря още 2 - 3 пъти, като всеки следващ

ход покрива час-т от предишния и се изкачва прок-симално.

Завършва се с кръгов ход над китката.

Превръзката може да бъде и низходяща. Тя започва с

кръгов ход около китката, като след това бинтът се спуска

косо по гърба на дланта, минава около улнарпия

ръб, върху воларната страна на дланта и свършва обратно върху гърба на китката. По този

начин се образува една осморка с кръстосване върху гърба на ръката, като следващите

две-три осморки слизат по-ниско и покриват отчасти предходащите. Превръзката

завършва с един кръгов ход върху основните фаланги на пръстите. За по-голяма

стабилност този кръгов ход може да бъде поставен и върху китката.

При сравняване на двата начина на превързване се вижда, че при възходящата превръзка

се обхваща по-голяма част от средата на ръката, докато при низходящата —

това е по-горе. В зависимост от това, откъде бинтът трябва да обхване по-здраво, се

предпочита едната или другата.

Класообразна превръзка на палеца. За предпочитане като по-стабилна е низходящата

превръзка, която започва с кръгов ход около китката, след което бинтът свива върху гърба

на палеца, заобикаля по воларната му страна и се връща обратно към гърба на китката.

Правят се няколко такива осморки, след което превръзката завършва с кръгов ход около

китката.

Превръзка на пръстите. При наранявания (изгаряния) на всички пръсти се налага

превръзка на всеки пръст поотделно. Преминаването от един пръст на друг става след

осморка около китката. При тази превръзка воларната страна на дланта остава открита, а

ако е необходимо да се покрие и тя, трябва да се направят няколко кръгови хода около

дланта. При превързване на пръстите техните върхове обикновено остават открити, докато

при наранявания или възпалителни процеси (панарициум) често се налага и те да бъдат

покрити от превръзката. В такъв случай началото на бинта се поставя върху гърба на

пръста, отправя се към върха на пръста и минава върху воларната му страна. В основата

на воларната страна на пръста се пречупва, връща се обратно към върха и пак се спуска

към гърба на пръста. Това се повтаря 2 - 3 пъти, след което близо до върха на пръста

бинтът се прегъва до 90° и се започва убиването на пръста от върха към неговата основа

спираловидно. Завършва се с кръгов ход в основата на пръста или гърба на дланта и

китката. Преди поставянето на превръзката на пръстите или на ръката трябва да бъдат

отстранени намиращите се по тях пръстени. Ако пръстът е подут, изваждането на

пръстените е винаги затруднено. За да се улесни това изваждане, кожата на пръста се

намазва обилно с вазелин, сапун някаква друга мазнина и с въртеливи движения се опитва

избаждането на пръстена. Ако това не се удаде, налага се той да бъде отстранен чрез

прерязване.

Възвръщаща превръзка на ръката. Тя покрива едновременно пръстите и дланта и е за

предпочитане при нараняване на ръката, съпроводено с по-значителни прекъсвания на

меките части и евентуално разкъсване на пръсти. След бинтоването върху превръзката

може да се наложи и една шина, прикрепена с втори бинт. Започва се циркулярно около

киткената област и при външно изнасяне на бинта за дясната ръка (при лявата - вътрешно

изнасяне) той се спуска по гърба на ръката към върха на II пръст, превива се и продължава

по средата й. Сега пак се превива и връща, като излиза пред върха на V пръст. Завива

покрай-него и излиза на гърба на ръката, като продължава докъм средата й. Пак се

прегъва и се връща, преминавайки покрай върха на IV пръст, и излиза на върха на ръката.

Оттук започват няколко циркулярни и пълзящи хода около четирите пръста за

прикрепваме на възвръщащите се ходове. По-нататък се продължава с възходяща

класообразна превръзка за покриване на останалата част от ръката и се завършва

циркулярно, откъдето се започва. При това превързване палецът остава свободен, но той

може при нужда да се превърже самостоятелно с една класообразна превръзка.

Превръзката на предмишницата се прави по типа на спираловидната превръзка с

прегъване на бинта.

Превръзка на лакътната става. Лакътят трябва да се по-стави в сгънато положение.

Ако превръзката се направи в право положение, при свиване бинтът се събира в лакътната

гънка, притиска съдовете и предизвиква болка и смущения в кръвообращението.

Превръзката започва с два кръгови хода около лакътя, след което следват

последователно осморки над и под лакътя, които се отдалечават от лакътната става.

Всички кръстосвания лежат в лакътната гънка. Превръзката завършва с един кръгов ход

върху мишницата. Същата превръзка може да се направи, като се започне с един кръгов

ход под лакътната става. След това бинтът минава през лакътната гънка и отива върху

мишницата, като тук образува една висока лежаща осморка. Следващият ход отива под

лакътя, като покрива отчасти началния кръгов ход. Следващите осморки се приближават

постепенно към лакътя и покриват последователно цялата става. Превръзката завършва с

кръгов ход върху средата на лакътя.

Превръзка на мишницата. Тъй като горната част на ръката има цилипдрична форма, то

бинтоването й става със специален ход, без прегъване на бинта. Започва се обикновено

над лакътя и се завършва циркулярно и по-високо. Твърде често това бинтоване се

комбинира с бинтоване на рамото.

Превръзки, прикрепващи мишницата към гръдния кош са главно тези на Дезо и

Велпо, наречени така на авторите им. Първоначално са били предлагани за лечение на

счупване на ключицата, а по-късно са използвани при лечение при счупване на мишницата.

При тях продължителното фиксиране на мишницата към гръдния кош е опасно за

възрастни болни, тъй като може да се развие неподвижност на раменната става поради

срастване на ставните повърхности. Затова не трябва да се употребяват за

продължителна имобилизация, а за временна при даване на първа помощ, когато има

счупване на ключицата и мишницата или след наместване на изкълчена раменна става.

Превръзка на Дезо: а- първи етап; б- втори етап; в- трети етап

Превръзката на Дезо се прави в три етапа:

1. Под мишницата на съответната ръка се подлага малка възглавничка (от памук под

форма на клин) с основата нагоре. Последната се пристяга циркулярно около гръдния кош

с бинт, а за да не се плъзгат възглавничката и бинтът надолу, прави се една осморка

върху здравото рамо.

2. Със същия бинт посредством възходящи ходове се закрепва мишницата върху

възглавничката и гръдния кош. Долните ходове в областта на лакътя трябва да бъдат

достатъчно стегнати, за да може горната част на мишницата заедно с рамото посредством

възглавничката да бъде отдалечена от гръдния кош.

3. Чрез триъгълни ходове върху гърдите и гърба бинтът се води винаги от здравата

аксила към болното рамо и от него към съответния лакът. След приключването на втория

етап на превръзката бинтът изхожда от здравата аксила, изкачва се по гърдите върху

болното рамо, по възможност близо до шията, след това слиза върху гърба и мишницата

към съответния лакът, минава под него и се насочва пак към здравата аксила. Оттам

бинтът отива по гърба наново към болното рамо и слиза по предната страна на мишницата

към лакътя. По този начин се образува двоен триъгълник - един върху гърба и друг върху

гърдите. Тези ходове се повтарят още два пъти, като върху гърдите те слизат надолу, а

върху рамото се насочват отвътре навън. След свършване на последния триъгълник

бинтът не се връща към болната подмишница, а се изкачва отзад върху здравото рамо,

слиза върху гърдите, минава под китката и отива върху болното рамо и гърба, където биВа

фиксиран. Последната част на превръзката служи за поддържане на ръката.

Превръзката на Велпо (1) се състои от една редица хоризонтални и една редица

вертикални ходове, които се кръстосват отпред върху мишницата. Лакътят, свит под остър

ъгъл, се поставя в областта на епигастриума, а дланта се слага да лежи върху здравото

рамо. Превръзката започва с хоризонтантален ход, койко се поставя високо, отива към

здравата аксила, откъдето се изкачва по гърба върху болното рамо, слиза отпред върху

мишницата, минава под лакътя и като го повдига, отива пак към здравото рамо. В съшия

порядък следват един хоризонтален и един вертикален ход, като хоризонталните ходове

вървят в низходящо направление, а вертикалните — отвън навътре. Превръзката се

използва обикновено за краткотрайна имобилизация след наместване на изкълчена

раменна става.

1 2 3

Превръзката на рамото (2) е във формата на житен клас. Извършва се с бинт, широк 10

- 15 см. Долните бримки на осморките се свиват около мишницата, а горните - около

гръдния кош. Ходът на бинта се мени от едната и другата аксила, където се покриват

отделните навивки. Превръзката започва и завършва винаги циркулярно и бива възходяща

- от мишницата към гръдния кош, и низходяща - от гръдния кош към мишницата. При

заболяване в областта на двете рамена може да се направи класообразна превръзка на

двете рамена. Тя започва с кръгов ход около гръдния кош: от лявата аксила бинтът се

изкачва върху гръдния кош към дясното рамо. Следва кръгов ход около гръдния кош и

изкачване на гърба към лявото рамо.образуване на осморка около мишницата, слизане по

гърдите към дясната аксила и т. н. За отбелязване е, че бинтът се изкачва по едното рамо

винаги отпред, а към другото — винаги отзад. Превръзката завършва с кръгов ход около

гръдния кош.

Превръзка на целия горен крайник (3) се прави най-често при лечение на изгарянията.

Превръзката представлява съчетание на всички описани превръзки на ръката, като се

започне последователно с превръзката на всички пръсти, поотделно или заедно и се

премине към една възходяща превръзка на дланта, която се приключва циркулярно в

киткената област. Оттам се продължава спираловидно и с пречупване на бинта по

предмишницата до лакътя, където се извършва превръзката на лакътя. По-нагоре, по

мишницата се продължава със спирално избиване и накрая се налага една превръзка на

рамото, завършваща кръгово на гръдния кош.

Превръзка на ампутираш ръка. При ампутация на мишницата бинтът се прикрепва към

лопатката на съответната страна, отвежда се по задната страна на ампутираната ръка,

завива през самото чуканче и след това се простира по предната страна на ръката към

подмишницата на здравата ръка. Оттук завива и преминава косо през гърба, като настига

началната си част. От рамото нататък започва да се навива кръгово и спремятания върху

чуканчето до завършване на бинта. Ампутираната предмишница се бинтова по същия

начин, само че се започва под лакътя за по-здраво прикрепване около гърба, както по-

горе.

Превръзка на ръката с кърпа. При липса на бинт ръката можа да бъде превързана и с

една продълговата четириъгълна кърпа. Дланта на ръката се слага по средата на кърпата,

двата края на която се обтягат и кръстосват върху гърба на ръката, към китката. След това

краищата на кърпата се обвиват около долната част на предмишницата и се завързват в

предната й част. Пълната превръзка на цялата ръка става много удобно с една триъгълна

кърпа. Последната се разстила плоско и ръката се слага по средата й с пръсти, насочени

към върха на кърпата. Върхът се превива и покрива ръката, а двата странични края се

кръстосват около прегънатия връх, прекарват се върху ръката и след това се завързват

отпред, над кръстосването.

Превръзка на лакътя с кърпа се прави, като кърпата се огъва като връзка и се поставя

под лакътя. След това се нрави един пълен осморкообразен ход и краищата на кърпата се

кръстосват и завързват. Триъгълната кърпа се употребява най-често за извършване на

поддържаща превръзка на горния крайник, която има за цел да поддържа и отчасти

имобилизира крайника. Кърпата се поставя така, че единият й край лежи върху здравото

рамо, а другият - виси надолу. Свитият под прав ъгъл лакът се поставя върху кърпата, а

мишницата е прилепнала върху гръдния кош. Висящият надолу край на кърпата се вдига

нагоре и се премята върху рамото на болната страна. Двата края на кърпата се завързват

на врата, докато болният почувства, че ръката му лежи здраво върху кърпата. Накрая

върхът на кърпата се прегъва и премята над лакътя, където се фиксира с лейкопласт.

Триъгълните кърпи могат да се използват за превръзки и като прегънати и няколкократно

от върха към основата.С тях могат да се направят превръзки на различни части на горния

крайник.

ПРЕВРЪЗКИ НА ДОЛНИЯ КРАЙНИК И ТАЗОБЕДРЕНАТА СТАВА

При нараняване на палеца на крака може да се направи превръзка,подобна на тази на

палеца на ръката. Поради голямото разстояние между пръста и глезените съществува

опасност от придърпване на палеца нагоре, което е болезнено. Това може да се избегне

чрез поставяне на няколко спирални хода около средата на ходилото.

Останалите пръсти на крака не се превързват поотделно, а се включват в

една обида превръзка, която може да се направи удобно и с кърпа.

Превръзката на стъпалото (ходилото) е аналогична на превръзката на

дланта. Основната форма е образуването на осморки, които обхващат част от

подбедрицата и ходилото. Започва се със средно широк бинт (5-6 см) циркулярно над

глезенната става за низходящата класообразна превръзка и в основата на пръстите при

възходящата. При поставяне на възходящата превръзка на ходилото последното трябва

да стои под прав ъгъл към подбедрицата.

Въходящата класообразна превръзка на ходилото започва с кръгов ход около предната

половина на ходилото, след което се изкачва косо върху гърба му, завива към петата и се

връща отново върху гърба на началния ход. Следващите ходове се поставят така, че

долните им части се приближават постепенно към петата, докато горните се отдалечават

от нея. Кръстосването става върху гърба на ходилото. Превръзката завършва с кръгов

ход над глезените. Тази превръзка покрива добре и петата и замества успешно тази на

петата.

Превръзката на петата - не се различава от тази на лакътя и коляното. Започва се

циркулярно през петата и свивателната гънка на стъпалото, след което се правят 2-3 хода

съответно над и под първоначалния, като всеки застъпва предишния в половината му.

Обикновено обаче петата се обхваща при превързване на цялото стъпало.

Превръзка на подбедрицата. В много случаи за превързване на подбедрицата е

достатъчно само гъсто или разредено пълзящо превързване, но когато цилиндричната

форма на крака се премине, за да се избегне халтавината, бинтът се прегъва по известния

вече начин.

Превръзка на коляното се прави, когато то се приведе в лека флексия (130 — 1500).

Превръзката се извършва както при лакътната става, като започва с кръгов ход върху

самото коляно, последван от осморки, които постепенно се отдалечават от коляното и се

кръстосват в зад коленната ямка. Превръзката завършва с кръгов ход на коляното. Друга

превръзка на коляното не се препоръчва, тъй като последният ход лежи върху коляното и

лесно се изплъзва.

Превръзката на бедрото е аналогична на тази на подбедрицата. По-важна е

класообразпата превръзка на горната част на бедрото.

Възходяща класообразна превръзка на тазобедрената става. Започва с кръгов ход

върху горната част на бедрото, след което се изкачва върху ингвиналната област,

обхваща отзад кръста и се връща пак върху ингвиналната област, където се кръстосва с

първия ход. След няколко такиВа осморки превръзката завършва с кръгов ход около

горната част на таза.

Низходящата класообразна превръзка на тазобедрената става започва с кръгов ход

около таза, след което слиза върху ингвиналната област, завива около бедрото и се

връща обратно върху кръста. Кръстосванията се правят върху ингвиналната област.

Превръзката завършва с кръгов ход върху бедрото. При рани в областта на големия

трохантер и в глутеалната област класообразната превръзка на тазобедрената става може

да се направи така, че кръстосванията да стават в тази област. Подобно на горните две

може да се направи двустранна превръзка. Тя се прави, като осморките се поставят

последователно около дясното и лявото бедро. Тогава се образуват три кръстосвания в

дясната ингвинална област, в лявата ингвинална област и в средата на корема над

симфизата. При нужда мястото на кръстосването може да се измести в областта на

трохантера или в глутеалната област.

Превръзката на целия крайник е съчетано превързване от стъпалото до слабинната

област и става по описаните вече на отделните части, като пръстите нарочно не се

покриват, за да се следи състоянието на кръвообращението.

С триъгълна кърпа може да се извърши една задоволителна превръзка на цялото

ходило. За тази цел стъпалото се поставя в средата на кърпата с пръсти, насочени към

върха й, след което последният се превива към върха на стъпалото, а краищата на

кърпата обхващат глезена и се завързват отпред, като върхът на кърпата остава над

възела, превива се надолу и се прикрепва с лейкопласт. Превръзката с триъгълна кърпа

може да бъде наложена и в тазобедрената област при нужда:двата края на основата й се

увиват околовръст по средата на бедрото и се завързват. Върхът на кърпата се прекарва

през колан или друга кърпа, или прашка и се забожда отпред.

ГИПСОВИ ПРЕВРЪЗКИ

Най-добро обездвижване на известна част от тялото се получава чрез гипсовите

превръзки. Широко приложение гипсовата превръзка намира при оказване на

травматологична и ортопедична помощ.

Основните елементи на гипсовата превръзка са гипсът и марлята или органтинът

(марля, напоена с кола). От тях се правят марлени и органтинови гипсови бинтове и

лонгети.

Гипсът е бил използван за медицински цели още от арабски и бразилски лекари. През

1852 г. холандският хирург Матусен пръв описва гипсовата превръзка, а бащата на руската

хирургия Пирогов пръв използва широко гипсовата превръзка за лечение на счупени кости

в Кримската война (1854 г.). Преди да се употреби за превръзка, гипсът се проверява за

годност. Проверката става, като се смеси малко гипс с бода, за да се получи каша.

Размазана на тънък пласт, тя трябва да се втвърди за 5 -10 мин., т. е. при почукване да

дава звук на твърдо тяло. Втвърдената каша се затопля; усеща се при пипане с ръка.

Втвърденият гипс трябва да се чупи, а не да се рони. Друга проверка е с нагряване, при

което от гипса не трябва да се отделят водни пари. Това се познава с малко огледалце,

поставено над гипса: ако има водни пари, то се запотява. Тъй като гипсът е силно

хигроскопичен, както гипсовите бинтове, така и самият гипс се пазят на сухо място, в добре

затворени тенекии или стъклени съдове. Ако гипсът се втвърдява бавно, има влага, трябва

да се изпече наново в тава на тънък слой при температура до 120 °С. Ако се загрява на по-

висока температура, той става твърд и негоден за употреба.

Втвърдяването на гипса може да се забави, като се потопят бинтовете В хладка вода, в

която се прибавят малко скорбяла и няколко лъжички амонячен разтвор. При гипс, който се

втвърдява лошо, бинтовете се потопяват в гореща вода и към нея се прибавят на 1 л. вода

5 - 10 гр. стипца, готварска сол или варно мляко. Забавянето или ускоряването

втвърдяването на гипса чрез тези средства намалява трайността на гипсовата превръзка.

Приготвянето на гипсовите превръзки и бинтове става в специална гипсовъчна стая, в

която се намират: съдовете за съхранение на гипса,"шкаф за гипсовите и памучните

бинтове и инструменти, маса за приготвяне на гипсови бинтове и специална ортопедична

маса. Освен това в стаята трябва да има още 4 - 6 маси и големи легена за намокряне на

гипсовите бинтове.

Поставяне на гипсови превръзки. Те се правят с гипсови бинтове. Приготвят се от

марлени или органтинови бинтове с различна ширина, но не по-дълги от 3 м.

Различават се два вида гипсови превръзки: циркулярни превръзки и гипсови ленти или

гипсови шини (лонгети).

При циркулярните гипсови превръзки крайникът се обвива спираловидно с гипсовите

бинтове, като се избягва всяко опъване и стягане на бинта. Обикновено преди

"гипсирането" крайникът се обвива с пласт памук, особено около местата, където костните

издатъци лежат непосредствено под кожата (подплатена гипсова превръзка). Превръзката

се прави винаги от ляво на дясно и от периферията към центъра. При обикаляне на

крайника се покрива около 1/2 до 2/3 от предишния ход, като се внимава да не се

образуват гънки. Преди гипсът да се е втвърдил, се натиска по-силно върху тях.

Циркулярните гипсови превръзки при травматични случаи, където се очаква оток на

крайника, се разцепват по дължина на кожата за избягване на циркулаторни смутщения.

Гипсови шини (лонгети) се правят, като се разстила намокреният гипсов бинт върху

гладка повърнност и се нагъва на 5 - 6 слоя. Такива лонгети се правят според желаната

дължина и ширина и се слагат още мокри върху тялото. Шините се фиксират към крайника

или с обикновен бинт, или с циркулярна гипсова превръзка. Лонгетите се слагат на тези

места, където искаме да засилим здравината на гипсовите превръзки.

Когато се прави гипсова превръзка на крайник с рана, която трябва периодически да се

превързва, в гипса се отрязва прозорец, за да има достъп до раната.

Освен за гипсови превръзки на крайниците гипсът се използва за имобилизация на

гръбначния стълб чрез гипсови корита и корсети, които се моделират направо върху

тялото с гипсови лонгети и бинтове.

Неподплатените гипсови превръзки се употребяват предимно при лечение на

счупванията, подплатените - в ортопедията и при лечение на възпалителни заболявания

(остеомиелит, костноставна туберкулоза и др.). След втвърдяването на гипсовата

превръзка върху нея се отбелязват три дати: на получената повреда, на поставяне на

типсовата превръзка и на нейното снемане. Гипсовата превръзка има голямо

преимущество. Тя приляга идеално върху тялото, дава сигурна имобилизация.приготвя се

лесно и бързо и с евтина. Обаче гипсовата превръзка крие известна опасност, ако не бъде

извършена както трябва.

Усложнения. При неправилно прилагане на гипсовата превръзка има опасност от

притискане на тъканите, което може да доведе до кожни некрози и декубитални язви. При

циркулаторно притискане може да бъде смутено кръвообращението на крайника и да се

получи гангрена. Исхемията и едновременно трофичните смущения вследствие на

притискането на нерви водят до мускулни контрактури.

Първите признаци на такива усложнения при гипсовите превръзки са: изтръпване и

мравучкане на крайника, болка, която постепенно се усилва, цианоза или побледняване на

пръстите и оток на свободните от превръзката части на тялото. За избягване на

усложнения трябва винаги да се оставят пръстите открити, за да може постоянно да се

наблюдават техният цвят и подвижност. При побледняване и цианоза на пръстите или оток

на крайника превръзката трябва веднага да се цепне надлъж или евентуално да се снеме

и се смени с нова.

Снемането на гипсовата превръзка става чрез надлъжно разрязване със специални

ножици или с нож, след като се намокри мястото на разрязването с разреден оцет за

омекотяване на гипса.