Pub_pdf_1333 Lit Vestnik Kitaiski

Брой 171,50 лв.

30.04-7.05.2013 Год. 22

Интервюта проф. Богдан Богданов Стефан Китанов - Кита

Обърнати към неясното бъдеще и още по-неясното настояще, нека в Страстната седмица се оставим

на смирението и се зарадваме на Възкресението. Докато тече конвулсивния разпад на държавата и ден след ден душите опустяват, предлагам, като ще е падане, поне да е свободно. Празнично четене на „Литературен вестник” с неочакван за тези светли дни китайски брой, който събира преводи на приятели, текстове и стихове на приятели, стари писма на приятел, който продължава свободното падане нагоре и една „Молитва за простота”. Започвам с „Лечебница за болни сливови дръвчета” с автор Гун Дзъджън (1792-1841), по прозвище Динан (сменял е името си на Дзиени, а после на Гундзуо, а прякора си – от Съжън на Ърю и на Бодин), реформатор както в политиката, така и в литературата. На 28-годишна възраст издържа имперския изпит за държавни служители на провинциално ниво, а на 38 – на най-висше ниво и става член на министерския съвет на последната династия Цин (1644-1911). Гун Дзъджън има запазени близо 800 стиха, но е най-известен с прозата си – над 300 есета. Четиридесет и осем годишен се оттегля от служба, а една година по-късно умира при неизяснени обстоятелства (нашумелият “неразгадан случай с люляка”), най-вероятно заради любовна афера със съпругата на началника си.

С. Ч.

Записки от Лечебницата за болни сливови дръвчета

Гун Дзъджън

Лунпан в Дзяннин, планината Дънуей в околностите на Суджоу и Сиси в Ханджоу – всички тези места развъждат сливови дръвчета. Ще чуете хора да казват: “Красотата на сливовите дръвчета се състои в кривината им, ако са прави, лишени са от изтънченост; чарът им е в приведеността, ако са издигнати, нямат изисканост; обаянието им е да имат редки клонки, ако са гъсти – липсва им елегантност”. Да, но това са измислици, обсебили умовете на литераторите и художниците. Но те не могат да ги разтръбят навсякъде и да ги наложат като мяра за всички сливови дръвчета в света под небето. Не могат да заставят всички хора да орязват правото, да окастрят гъстораслото, да изкореняват неприведеното, изкарвайки прехраната си чрез скършване и осакатяване на сливови дръвчета. Накланянето, разреждането и изкривяването на сливовите дръвчета не е нещо, което сляпо стремящите се да припечелят пари хорица могат сами да измислят, осланяйки се на интелекта си. Някой ясно им е обяснил за ексцентричните увлечения на литераторите и художниците, така че продавачите на сливови дръвчета на свой ред да се заловят да изрязват главните клони, да оставят издънките, да окастрят гъстораслото и буйното, да скършват филизите, да изкореняват всичко праворастящо и за едната крупна сума пари да потискат виталността на сливовите дръвчета. Ето как се е стигнало дотам, че всичките сливови дръвчета в Дзянсу и Джъдзян са осакатени и болни. Това са страшните размери на опустошението, причинено от литераторите и художниците!А аз взех, че купих 300 саксии със сливови фиданки: все болни, една нямаше здрава. Три дни ги оплаквах и тогава се заклех да ги излекувам. Разпуснах клонките им, изправих ги, строших саксиите и ги посадих в земята. Развързах стягащите ги палмови въжета, твърдо решен за пет години да ги възстановя и да възвърна целостта и непокътнатостта им. А и не съм изтънчен литератор, нито художник, с радост ще понеса хули и обиди, но ще отворя свойта лечебница за болни сливови дръвчета, да са под закрилата ми.Ех, ех! Де да имах повече свободно време и повече земя, да насадя всички болни сливови дръвчета от Дзяннин, Ханджоу и Суджоу и да посветя целия си живот до последния дъх на тяхното изцеление!

Преведе от старокитайски ТЕОДОРА КУЦАРОВА

Лу Сие и Гун Дзъджън в превод на Теодора Куцарова Ян Ли в превод на Веселин Карастойчев У Цин в превод на Стефан Русинов

Почит към Крум Ацев

Стихове от Александър Шурбанов

Нова българска Румяна Чолакова Филип Маркулиев

Стара и нова китайска литература

очаквайте

ЛВ

на

15

май

Рис. Детелина Тихолова

2 Литературен вестник 30.04-7.05.2013

Н О В О

Изборът на български патриарх и оттеглянето на папа Бенедикт XVI са в центъра на новия 79 брой на сп. „Християнство и култура”, завършен редакционно преди избора на новия предстоятел на БПЦ. Нужен ни е патриарх, обърнат към народа и духовенството, настоява в интервю проф. Николай Шиваров. Темата намира продължение в анализа на Момчил Методиев за

разпада на общността в БПЦ през комунистическата епоха. А откъсът от „Въведение в християнството” на Йозеф Ратцингер за Светата католическа църква ни въвежда в света на вече оттеглилия се папа. На размислите за Църквата и предизвикателствата на постмодерната епоха е посветена статията на Димитър Лучев. Тя кореспондира със статията на архим. Тихон Шевкунов Как си купихме комбайн и анализа на Чарлз Клоувър за влиянието на архим. Шевкунов върху президента Вл. Путин. Темата „Християнство и литература” е представена с текстовете на Ален Безансон за Достоевски, с молитвите на Франсис Жам и размислите на Пьотър Иванов за безпомощността на европееца, както и с откъса от книгата на Дмитрий Мережковски, посветен на обръщането на ап. Павел. Темата е продължена в интервюто на известния съвременен немски писател Мартин Валзер, който настоява, че не можем просто да зачеркнем Бог. В рубриката „Галерия” може да прочетете интервю с журналиста Георги Папакочев, който разказва за своя баща Петър Папакочев, с чиито портретни фотографии е илюстриран броят.

НАЦИОНАЛЕН СТУДЕНТСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС – Шумен

2013Тридесет и шесто издание

17–19 май 2013 г.

УСЛОВИЯ НА КОНКУРСАВ конкурса могат да участват само студенти от български висши училища. Личното присъствие (или присъствието на упълномощен представител) в Шумен е задължително. Конкурсната програма включва четири направления – поезия, белетристика, критика и книга от автор студент. В направление ПОЕЗИЯ се участва с до 5 стихотворения (или с не повече от 5 страници). В направление БЕЛЕТРИСТИКА – до 3 разказа (с общ обем до 15 стандартни страници – 30 реда по 60 знака).В направление КРИТИКА – с един или повече текстове с общ обем до 15 стандартни страници.В направление КНИГА участват автори с издадени книги през 2012 или 2013 г. Допуска се участие в различни жанрове.Конкурсът е явен. Приемат се и публикувани текстове през 2012 или 2013 г. (да се посочи изданието).Авторите следва да попълнят регистрационната форма за участие в електронния сайт на конкурса: litkonkurs.shu.bg Текстовете се приемат само в електронен вариант (прикачват се в регистрационната форма на сайта на конкурса). Книгите (освен в електронен вариант) могат да се изпращат и на пощенски адрес: Шумен 9700, ул. „Университетска” 115; Шуменски университет „Еп. Константин Преславски”; Център за връзки с обществеността и медиите (за Националния студентски литературен конкурс).Краен срок за регистрация на участниците – 10 май 2013 г. Наградите ще бъдат обявени на 19 май – след приключване на литературните четения и съпътстващата програма на конкурса в Шуменския университет. Отличените творби ще бъдат публикувани в седмичника “Литературен вестник”. Организаторите осигуряват безплатна нощувка и вечеря за участниците.

НАГРАДИЗа ПОЕЗИЯ – първа награда 100 лв., втора награда 70 лв.За БЕЛЕТРИСТИКА – първа награда 100 лв., втора награда 70 лв.За КРИТИКА – Наградата „Боян Пенев” на Шуменския университет в размер на 120 лв., втора награда – 70 лв.За КНИГА – Наградата на Община Шумен в размер на 500 лв.Награда на публиката – 50 лв.

ЖУРИСтоил Рошкев – писател, поет и журналист (БНТ, политически репортер на „По света и у нас“).доц. Пламен Дойнов – НБУ, поет, литературовед, член на Управителния съвет на Сдружението на българските писатели.доц. Юрий Проданов – ръководител на Катедрата по журналистика и масови комуникации на Шуменския университет, журналист, публицист.

СЪПЪТСТВАЩИ СЪБИТИЯМайсторски клас (поезия и драматургия) на Пламен Дойнов. Дискусия на тема „Литературата в днешната социална и политическа ситуация” с модератор Стоил Рошкев.

ОрганизаториШуменски университет “Еп. Константин Преславски” – Студентски съвет, Община Шумен

На 26 април бяха обявени наградите в четиридесет и първото издание на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет”. Призът „Бронзов Пегас” за поезия получи Димитър Манолов (със стихосбирката „Човек от хартия”), за проза – Калин Василев (със сборника разкази „Опити за любов и щастие”), за литературна критика и история – Биляна Курташева (с монографията „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература”), за киносценарий – Венцислав Василев (със сценария “Сняг”).След продължително прекъсване тази година бе възстановена наградата на „Литературен вестник” в рамките на конкурса „Южна пролет”. Получи я Александър Байтошев за стихосбирката „Прах и драскотини”.Бяха присъдени и други съпровождащи награди: в поезията - на Екатерина Григорова за „Фарадеев кафез”, на Калина Колева за „Билет до лятото” и на Станимир Димитров за „След смъртта на Франсоа”; в прозата – на Александър Христов за „Следобеди, които...” и на Евгени Черепов за „Добавено лято”; в критиката – на Кристина Йорданова за литературоведското изследване „Въображаемата жена. Граници на представите за жената в литературата и в културния живот между двете световни войни”.

СОФИЙСКА ГРАДСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯСофия, ул. „Ген. Гурко” 1, т. 02 987 21 81, http://sghg.bg

Надежда Олег Ляхова РАМКИ(за свободата, която си позволяваме или ограничаваме в изразяването чрез образи)

1 – 12 май 2013. Откриване 7 май, вторник, 18.00 часа

И З Л О Ж Б А

В тъмната балканска нощ ангели летят в пъкъла, грешници пеят във Вечния рай – с тези думи Константин Оруш започва великолепното си есе за един от най-талантливите белетристи на бивша Югославия – Миодраг Булатович. Разглеждайки отношението мит – антимит, всеки един от културологичните анализи на Оруш, поместени в тази книга, неизбежно протяга смислови филизи както към митологичното правреме, така и към най-нетърпимите дегероизирани сегменти на времето, към които сме приковани като прилепи. Тук трябва да се каже – вгледан на първо и последно място в естетическата същност на литературните произведения, Константин Оруш същевременно никога не е показвал страх от анализа на всички онези алюзии, демистификации и пародийни пози спрямо конкретната политическа реалност, които в крайна сметка представляват оголения нерв на голямата литература. Нещо повече – неговите анализи на балканославянските политически сатири винаги успяват блестящо да ги покажат като мълниеносна сплав от безкомпромисно поетическо майсторство и също толкова безкомпромисна политическа позиция. Което, казано с думите на автора в едно от есетата му тук, е ни повече, ни по-малко точно „интелектуална опозиция”. Оруш не успя издаде своя книга приживе. Повечето от текстовете тук са публикувани в чужди издания и представят уникалните му прозрения върху балканската митопоетика. Както пише Николина Севданова във встъплението си, „Константин Оруш не шумеше. Работеше тихо, без самоизтъкване, работеше с любов към славянските езици и литературата, на която се беше посветил”. Книгата събира есеистични текстове, които представят

автора си действително в такава светлина – на сериозен автор с изключително внимание към литературния текст, с уважение към художествената стойност. Ядрото на интереса му

К О Н К У Р С

Н А Г Р А Д И

- отношението мит – антимит заляга в основата и на неговата дисертация. Именно през фокуса на митологичното Константин Оруш открива в различните южнославянски литератури общите културни кодове и, както самият той напомня в културологичните си анализи, Кръстът е този основополагащ символ, който бележи изцяло балканския свят. Не само православният, не само католическият, понеже самото място е такова – „бермудски четириъгълник на ужаса”.Макар че в книгата са застъпени предимно текстове, анализиращи представителни образци на южнославянския постмодернизъм от автори като Милорад Павич, Видосав Стеванович, Данило Киш, Славко Яневски, Миодраг Булатович и други, митопоетическите анализи на Константин Оруш се основават на един твърде широк поглед върху южнославянските и балканските култури, който препраща неизбежно и към фолклорната традиция, и към средновековната словесност, и към ренесансовите явления в славянския свят. И още нещо – Константин Оруш е от рядката кръвна група на авторите, които не оставят читателя безпристрастен. Защото самият той никога не е безпристрастен. Умението му да открива и назовава ясни и ярки образи, да открива пространства за полет и смисъл и в най-дълбокия мрак, да чете винаги с удивление, е нещо, на което се крепи не просто литературната критика, а самата литература. Всяка страница, всеки ред от литературно-критическите есета на Оруш е задвижена от изключително мощна вяра в литературността, в умението на художествения език да трансформира и открива изход.Радостно е, че есетата на Константин Оруш са съпроводени от заключителни думи на проф. Светлозар Игов и на Ганчо Савов. Проф. Игов, на когото дължим чудесната метафора за „кръстопътния човек” от есето му върху балканската менталност „Homo balсanicus: кръстопътният човек“, не само е в състояние да оцени впечатляващото аналитично умение на автора, но същевременно да открои именно

есеистичния му талант като рядка интелектуална ценност, като белег на актуално и адекватно критическо мислене, на научна отговорност и свобода. „Оруш – пише проф. Игов – култивира един собствен есеистичен стил в най-добрия смисъл на думата, какъвто е въобще езикът на модерната критика. (Правя тази уговорка, защото у нас има една съвсем погрешна представа за есето и есеизма.) В ясния и образен стил на Оруш критическите метафори не са просто „образи”, те са концепти”. И като есеист, и като преподавател, Константин Оруш имаше невероятната дарба да превръща часът на литературата в лично изпитание и преживяване. Един от онези преподаватели, които нямаха нужда от изкуствени бариери и високи катедри, за да вдъхват респект. Оруш се държеше със студентите си приятелски и точно така показа, че стойностният човек няма нужда от катедра, която да го издига, че вътрешни са катедрите, които извисяват, че езикът ни е тази вътрешна катедра, над която, ако ни е мило и драго, просто съвсем инстинктивно бдим. Повече от подарък е това, че книгата му с литературно-критически есета се появява с чудесното заглавие „Балкански бдения”. На прага между пророческите съновидения и бденията над пропастта, това е една от книгите, без които Балканите не можеха. Аз като балкански читател не можех. И понеже съм страстен читател, и понеже прекрачвам към Страстната седмица, поетиката ме задължава тук да приключа прикована с главата надолу. Като в роман на Славко Яневски, като в чудесното есе на Константин Оруш за него и мястото, където „Исус е разпнат с главата надолу”… Към пръстта, към калта, към небето на книгата… Към „Балканските бдения”.Поклон, Учителю!

ЛЮДМИЛА МИНДОВА

Константин Оруш, „Балкански бдения”, изд. Фараго, София, 2013

Сънят на бдящияП Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев.

3

Новодошлият стоеше притихнал, също като децата,

когато дойдоха тук и когато градината още тънеше в сивота.

Той се оглеждаше на всички страни. - А аз мислех, че е

мъртва - каза той. - Мери също мислеше така

отначало - каза Колин. – Но тя се съживи.

„Тайната градина”, Френсис Бърнет)

Тайнствени са процесите в градините на живописта – променливи, но вечно съживяващи се. Като всяко изкуство и тя си има два хипостаса: в първия разцъфтява личният свят на художника, а във втория изкласява отношението му към епохата. Тоталитарната епоха роди феномена „вътрешна емиграция” и тайните градини на изкуството бяха и продължават да бъдат възможното условно място за доброволно отшелничество.Две юбилейни изложби ни напомниха за големите Лика Янко и Магда Абазова - и двете оставили ярки следи в българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век. И двете своеобразни отшелнички в живописта. По същото време Йордан Кацамунски превърна галерия „Райко Алексиев” в мистична градина. Това е Градината. Единствената, неговата, която той обитава, съзерцава и рисува – сребриста и безплътна, погледната отвътре.

„Тайните градини”

Темата за „тайните градини” взех назаем от едноименния кураторски проект на художничка Миглена Александрова – необичаен с прелестната си нормалност и пристрастие към класическия възглед за родовата връзка на природата и живописта. Идеята да събре тайните картини градини на своите любими художници в обща изложба градина отлежа във времето, за да се разлисти тази пролет в галерия „Финес”. В апартамента галерия разцъфтяха томителните, романатичните, фантазните, самотните, странните, пустите, интимните – различните градини на 20 автори. Те са повече от различни - преплели клони в хоровода на сюжета. Градината е вечен, многопластов символ. Изложбата подканя за размисъл върху същностите на нещата. За красотата на природата и природата на красотата и за нуждата ни от уединение.

В Кацамунската градина

Уединение и съзерцание са ключовите думи за медитативната живописна инсталация на Йордан Кацамунски. Художникът е превърнал галерията в сакрално пространство. Хем ни е много позната тази утринно-вечерна, призрачна Градина, хем не е същата. Гледката напомня на заскрежен виенски парк, наблюдаван през стъклен павилион. Сецисионов. Сякаш авторът ни допуска в мястото на сътворението. При чертежите на Божия промисъл. Безплътната градина на мечтите вече е изследвана, разграфена, анализирана, разделена на модули, а модулите са групирани в розети, розетите във фризове от миражни паравани - конструкции от умозрителна поезия. Геометрия на чувствата. Спасяват ни от прозата на делника като воал на булка. Отгатваме познатите фрагменти: спящите цветя и цветни сънища, присъствията на жената, също и на стола, вазата и

белите дървета. Уж ги няма, но са там. Ту се появяват, ту изчезват, през стени от време преминават. Жената пак е същата жена - руса, червенокоса и брюнетка. Безплътна¸ без лице, сънувана. В градината на Тишината, в седефеното й око – безстрастно място за молитви.

В градината! Но вратата е заключена, а ключът - заровен дълбоко.

В имението „Хелигън” (Англия) с четиривековна история, през 1914 е намерена тайнствена градина, от десетилетия загубена в забвение. Оказало се, че Градината е обитавана от женски фигури от камък, полегнали сред дърветата, обраснали с бръшлян, с мъх... и очакване. Лика Янко и Магда Абазова приличат на тях - забравени за дълго, спасени в забвението и открити в „тайните градини” на изкуството.

Лика Янко (1928–2001)

Ако продължим с романтиката - неприложима към челичната правда на епохата, в която е живяла, то Лика Янко прлеча на екзотична Жар птица, успяла да прелети недосегаема над соцарта и класово-партийната естетика. Дъщерята на албански емигранти от малка осъзнава своята различност и инстинктивно я брани от посегателства. Самодивски талантлива - на 15 е приета

в Академията, под крилото на любимите й професори: вглъбеният Илия Петров и артистичният Дечко Узунов. Зловещата подмяна, извършена през 1944-та, я сварва залисана в рисуването, но буйната Лика скоро осъзнава, че академичното щудиране ограничава характерната за нея артистична спонтанност и напуска следването. Изложбата, с която галерия

„Лоранъ” отбеляза нейната 85-годишнина, показа картини от различни творчески периоди. Ранните, от 50-те и 60-те, очароват с яркия си колорит, свежест и поетична виталност, с която са заредени непретенциозните сюжети. Тя никога не сменя камерния формат и интимното звучене на изкуството си с монументално-плакатния патос. Точно затова още първата й изложба (1967) е закрита преждевременно, защото инфектира партийната критиката с упадъчния си формализъм (и самият Дечко Узунов я смъмря). От този момент Лика Янко емигрира в личната си градина, в света на своите картини. Няма я в списъчния състав на Общите художествени изложби, възпяващи красотата на партийния живот, но я има в неформалните среди.През 1970-те западните дипломати, нямайки за какво да си харчат заплатите, се надпреварват да купуват българско изкуство, стига да е лесно преносимо, неидеологизирано и на безценица. Живописта на Лика Янко се харчи много, защото е жизнерадостна, човешки топла и естествена. И с парижки вятър в косите. Людмила Живкова научава, от дипломатите, за „конвертируемата” художничка Лика Янко и лично я „открива” за официалния художествен живот, като организира първата й истинска изложба през 1981. Лика Янко е толерирана за същото, заради което е била ругана през 1967-ма. Макар че се радва като дете на закъснялото признание, тя съзнава, че е употребена и демонстративно остава да живее в своите градини, далеч от политиката. Независимо от флирта на властта с нея, тя продължава да се интересува единствено от мистичната природата на душата и не допуска компромиси. Напротив – продължава да експериментира в поетата посока на отдалечаване от наподобителността. Изразните й средства се изчистват и опростяват. Въвежда бялото - самата чистота, и създава свят на светлината, където като играещо дете вгражда камъчета, гайки и въженца - банални предмети от бита, които превръща в поезия. В градината й разцъфтяват белите асамблажни картини. По-добрият свят на Лика Янко – по детски крехък и силен.

Магда Абазова (1923–2011)

С пет години по-голямата Магда Абазова също е от творците, успели да съхранят личното си духовно пространство, когато „тайната” на вътрешната свобода - копнежната й същност е най-скъпо търгуваната стока. Абазова също е любима ученичка на Илия Петров и Дечко Узунов и също е припозната от корифеите на социзкуството по време на Престройката, за да стане звезда в началото на демокрацията. Ролетката на времето е завъртяна. Именно Времето - променливите му образи, днамиката, разкъсваща иделогиите, е личната градина в която „копае” художничката. „Животът минава толкова бързо и ние трябва да тичаме с него”, казва тя. Мистерията на живеенето като процес и превръщането му в духовно пространство чрез живописна материя е нейният артистичен модус. Неслучайно Димитър

Грозданов (куратор на юбилейната изложба на Шипка 6) откри у Магда Абазова доайена, музата и символа на организираните от него артистични срещи „Процес - Пространство” в Балчик от началото на 90-те. Новото време – закъсняло и задъхано, най-сетне застига възрастната, но по-млада от всички Магда Абазова, която трескаво живее процесите в пространството на изкуството. За разлика от Лика Янко - интуитивно задълбала в своята градина, Магда Абазова се разхожда волно в градините на световното изкуство, интелектуално го изследва. Експериментира новите идеи, доразвива ги и им придава изтънченост. Внася класически вкус в новото и новаторски

дух в класическото. Маргинална спрямо официозния център, свободна от условностите на „обслужващите”, тя е своеобразен компас за посоките и новото в същностните

проблеми на изкуството. Повредата не е в нейния

часовник, нормативната естетика забавя времето, но художничката живее в своето изпреварващо време. Юбилейната изложба отваря с ранния автопротрет (1962), откъдето ни гледа прямо, модерно момиче с часовник на ръката, с която е закрила устата си. Автопортретът е разпознат като „априлски”, сиреч новаторски, и е удостоен с наградата за живопис на СБХ - подадена ръка, която мнозина биха целунали. Магда Абазова не е съблазнена. Ако Лика Янко се усамотява заради „цивилните изкуствоведи”, то случаят Магда Абазова е по-сложен. Без да е в „салона на отхвърлените”, тя избира да стои встрани - в перифрията на увеселителния парк, където огражда с клечки своята градина. Ретроспективата разкрива независимия търсещ дух на артиста, разнообразните естетичски тежнения, широтата на интересите, динамичната й променлива същност - осигурили вечната младост на таланта и изкуството й. Виждаме всички модернизми, открити и трансформирани по нейния си нежен начин. И ако заветна цел на всеки егоцентриран артист е да се домогне до личен почерк, за да стане разпознаваем, то за Магда Абазова тази суетност е изначално чужда. Тя е подвижно летлива като въздуха и водата. С лекота навлиза в различните форми на измите и те засияват с нейната мекота. Срещаме абстрактни картини, топли като пейзажи на душата, но и по мъжки строго структурирани картини, асамблажи, портрети, фигуративни композици. Живописната гама варира от ръждиво-черно, през дълбоко наситена цветност, до изтлялата пастелност в минималистичните картини. Магда Абазова ни дава урок по творческа почтенност, интелектуална будност и отдаденост. Тя е голямата дама на българското изобразително изкуство, която с лекота прехвърли мост между модерния ХХ към постмодерния ХХІ век, но на мен винаги ще напомня възторжено момиче, което пробва рокли пред огледалото.

МАРИЯ ЛАНДОВА

В тайните градини на живопистаЛика Янко, Магда Абазова, Йордан Кацамунски

Литературен вестник 30.04-7.05.2013

Ч Е Л И Л И С Т Е Х У Б А В А И З Л О Ж Б А ?

Йордан Кацамунски, “Градина”-

“Преминаване”, Марияна Маринова

Автопортрет

Автопортрет

4

В И Т Р И Н А

Старогръцката литература е безспорна отправна точка, за да разширите понятието за литература, да изложите своята философия на литературата. Разделяте книгата на две части: „Разказ, време и реалност в старогръцкия епос” и „Любовта и любовният разказ в класическата старогръцка литература”, като добавяте и две заключения. Защо обаче тази книга, положена в няколко полета – на историята, на философията, на литературната наука, не е учебник?

- Казвам защо в уводната глава. С тази книга изпълнявам старото обещание да довърша останалата недовършена в “Мит и литература 1” (1998 г.) поетика на класическата старогръцка литература. Тази книга е ключ към едно по-самостоятелно разбиране на големите старогръцки литературни текстове и в този смисъл тя е наръчник, а не учебник. Добрият учебник по литература трябва да е история, а аз избягвах историческото в тази книга. Е, разбира се, имах идеята, че представям в резюме по-общото, което ме е занимавало в моите преподавания по старогръцка литература, но това по-общо е основно по по-големият предмет на литературата.

Разграничавате различни видове разказ, но се опирате на две понятия – „сюжетен разказ” и „повествование”, които досега имат относително сходно значение в литературознанието. Каква е необходимостта от това разграничение? И ако излезем от полето на старогръцката литература, дали то е приложимо и в по-нататъшното развитие на литературата и как?

- С това разграничение поставих под въпрос обичайното за литературните анализи едро разбиране за разказ и се противпоставих на липсата на връзка между теоретическото и практическото разбиране на литературните текстове. Постарах се да си служа с по-разграничими понятия. От друга страна, следвах и позицията, че добрият литературен анализ не бива да се откъсва от обичайното човешко разбиране. Затова не допуснах повече различавания. Останах при тези, защото особено първото, т.нар. сюжетен разказ, е своеобразен носител на общата героическа идеология на класическата старогръцка литература и в този смисъл то е особено важно в случая. Разбира се, вярвам, че ще има полза от ползването на това разграничение по-нататък, но не смятам, че то непременно трябва да следва.

Има ли разлика в съвременното възприятие за време с онова време, което е протичало при създаването на старогръцката литература? Какво е безвремието тогава, сравнено с това днес – имам предвид в литературата? Още повече че вие пишете следното: „в един литературен текст има протичане и когато няма разказ”. И още: „като всяко друго говорене, говоренето за времето е и говорене за друго”. Говорене за какво е то?

- Ще отговоря на всеки от тези няколко въпроса. Има разлика в съвременното усещане за време и онова при създаването на старогръцката литература. Онази литература се разполага в едно историческо време, с което аз не се занимавам. Занимавам се с различните времена,

И без да бързам, да усещам, да чета и да разбирамРазговор с проф. Богдан Богданов

моделирани в разглежданите литературни текстове. Хората затова са ги слушали по празници, защото те са им предоставяли времена, недостъпни извън тези празници и защото благодарение на тях хората са влизали в досег и със също недостъпни смисли. Колкото до безвремието, и тогава, и сега то е опит за равно протичане без събития и обрати. В този смисъл в един литературен текст има и повече времена, но и редове на равно, като че ли безвременно време. За какво друго може да бъде говоренето за времето разбирате от самото заглавие на книгата. Времето е и разказ, а и реалност.

Как нашето кратко „човешко време” добива съдържание и успява да се „продължи”?

- Това става по подобен начин, както в литературата. В един момент изпадаме в празно време, усещаме голо протичане, което натежава, защото е безсъбитийно и безсъдържателно. После нещо почва да ни занимава, откъсваме се от мудното протичане, нещо се разстила, следим, съучастваме. Изтича много време, а имаме усещане за няколко мига. Това, което питате за нашето кратко “човешко време”, то е друго, макар също да е свързано със съдържание. Съдържание има, когато ни е силна паметта. Времето на децата тече бавно, те си спомнят с подробности всичко, което са видели и изпитали. Докато за възрастния, комуто е отслабнала паметта и който е престанал да се впечатлява, е по-естествено да чете и да гледа филми. Оттук, естествено, и собственият живот на един възрастен му се струва кратък. Но сам по себе си никой живот не е нито кратък, нито е дълъг, нито е със смисъл, нито е без смисъл. Той става такъв поради нашите възприятия. Нормално е да искаме животът да продължава дълго. По-големият проблем не е, че нещо външно го прекъсва, а че преставаме да изпитваме и да ни се случва, че животът престава да бъде съдържателен и започва да ни изглежда или прекалено кратък, или празен и тягостно бавен. Затова и някои възрастни хора си прекъсват живота.

При представянето на книгата говорихте за свързването на различните „аз” в по-големи вериги на „заедност”, за промяната при това свързване и достигането на вече свързаните до малкия, но и до големия променящ се свят. Бих сравнила това с промените, които стават с читателя – той

става „друг или по-друг” в хода на разбирането, той общува със самия себе си посредством литературата; произведението „се прави повторно от разбиращия текста”. Въпросът за променящото се, за бързината му, която трудно „пренася” качества, днес като че е особено болезнен? Споделяте ли това твърдение?

- Комбинирате два въпроса. В тази книга аз ползвам разбиране за структурата на “аза”, което не е разпространено, но за мен е вярно. Още повече че именно на него се дължи голямата нужда от литературата – и като творчество, и като вече сътворени литературни текстове, които се слушат и четат. Азът за мен е страната на разбиращия субект, който постоянно в ходовете на своето разбиране прави наново своето “себе си”. Поради това постоянно правене сме някакви в някакъв момент, а в друг ставаме по-други. Ние се променяме и обменяме смисли и съдържания и с други хора, и с общности, и с живата материя на литературата, която ни снабдява с нови съдържания, други смисли и нагласи към света. Затова и казвам, че посредством литературния текст читателят общува със себе си като с друг и че по партитурата на литературния текст той един вид създава литературното произведение. Четенето е винаги случване наново. Такова би трябвало да е и живеенето. Но защото то не е такова и не е постоянно случване наново, затова и се нуждаем от литературата, която ни помога това да става с един вид замяна. Колкото до втория въпрос, разбирате, че нямам това потискащо усещане за бързината на случващото се днес. То нека да е много и да е убързено, но на мен нищо не ми пречи да не съм алчен за всичко и без да бързам, да усещам, да чета и да разбирам. Смятам, че специално това би трябвало да зависи само от самия мен.

Във втората част на книгата пишете, че докато днес литературата е индивидуален прочит на текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, старогръцката литература „е акт на обикновено еднократно възприемане от празничен колектив на изпълнявана словесно-музикална партитура” и така то се е превръщало в произведение на изкуството за всички, слушали го в този момент. В каква посока според вас се движи днес литературата, мислите ли, че има някакво връщане към тази еднократност и общност при възприемането на литературното произведение за сметка на все по-маргиналния индивидуален, интимен и самотен акт на възприемането й?

- Да, определено смятам, че става така. Затова и казвам, че без основание не обръщаме внимание на съвременната устност на общуването с литературните произведения. Тя не е само в по-публичните актове на театралните представления, нито в празниците при представянето на появили се книги. Ние сме устни същества и в една от иначе оглупяващите ни съвременни стихии на журналистиката би трябвало да усещаме нейната друга не негативна функция – ограничаването на прекалената мълчалива сложност с една повърхностна, по-емоционална и по-добре изтъкваща ни устност.

Илко Димитров, „Това едно Можеш ли го”, ИК „Критика и хуманизъм”, корица Румен Димитров, С., 2013Една от най-добрите книги на Илко Димитров, която напълно разколебава питането – поезия ли четем или проза. Не защото не може да бъде определена, а защото при четенето й внезапно се разбира, че няма смисъл да се търсят разлики, тъй като текстът е всепоглъщащ. Първо ума, а после сърцето. И престават „да са отделно/ световете на живота и смъртта”. Книжното тяло също е недвойствено, макар съставено от две части, обърнати огледално. „Можеш ли го Това едно?”, „Това едно Можеш ли го?”, „Какъв е проблемът на човека?” Въпроси, на които Илко Димитров търси отговори още от „Паркът”, даже по-назад. Търсенето продължава.

Торе Янсон, „Кратка история на езиците”, превод от английски Милена Нецова, корица Деница Трифонова, изд. „Изток Запад”, С., 2013Не е ли досадно колонизаторството на английския език в днешно време? Какви са езиците по света, как се създават и как изчезват? Кои езици, говорени днес, ще изчезнат? Влияят ли се езиците от историята и как? Какви езици ще се говорят след два милиона години? Колко устойчиви на промени са езиците? Когато хората престанат да говорят като нас, ще бъдат ли хора или някакъв друг вид? Популярната история на

езиците се занимава с тези въпроси. Написана е от шведския проф. Янсон от университета в Гьотеборг за широк кръг читатели.

Чарлс Буковски, „Тежко без музика”, подбор и превод Вергил Немчев, изд. „Прозорец”, корица Виктор Паунов, С., 2013Неиздаваните досега разкази и есета на Буковски отново потвърждават, че той не е просто пройдоха, който пише. Препотвърждават и това, че е преди всичко поет. Поетът Буковски може да каже всичко с лекота, прямота и простота. Тези, които се отнасят пренебражително към подобни писателски умения, грешат. Това се качества, които трудно се постигат: „изречения сурови, груби, неравни. Ужасни. Нешекспирови. Бях се трудил съвестно в усойните пещери, за да го постигна… Бях изкарал дълъг, шибан чираклък. Исках да оцелея през капаните, да умра зад пишещата машина с бутилка вино отляво и радиото, предаващо примерно Моцарт отдясно”. Това е от есето му за езика. Кратко и ясно.


А Г О Р А

5

В И Т Р И Н А

Не става за сваляч, защото репликите му са куци. Не става за писател, защото не може да напише нищо. И никой не ще да му слуша глупостите.Тази настойчива искреност, с която У Цин се третира фикционално, е откачане от суетата, отричане от себе си, обяснение в любов към дъното - там, където нищо не е някакво и нещата винаги започват отначало, на чисто, без очаквания. Когато отхвърля очакванията на света към мен и изтрия своите очаквания

към света, с него вече не си висим на вратовете, не зависим от одобрението на другия, доволни сме където сме. Тогава идеалното ми положение става никой, идеалната походка - куцане, а идеалният отговор на всичко - не знам.Сега, когато личните постижения са от почти подразбираща се важност, е хубаво някой да покаже малко скромност. Когато е толкова важно да разкажеш играта на другия, е толкова по-хубаво някой да покаже как си саморазказва играта. Това е мъдрост, подадена снише.

*Измислянето е събитийност, то случва нещо, бута напред. Дори нищо да не се случва в живота ми, мога да си измисля екшън. Хората ходят по молове, мачове и проститутки, а аз ще си измислям. Ще вилнея фикционално.Защото събитийността е норма. Нещо трябва да се случва. Нещо трябва да вилнее. Иначе не става. Затова по новините никога не казват как днес еди-кой си цикли цял ден в стаята си, по някое време си наби една и после се претрепа по стълбището, ама нищо му няма, де.У Цин обаче измисля именно това. Разказите му легитимират скуката, неслучването, застоя. Събитийността на света е поставена под съмнение. Въдворена е естетика на скуката. За безделника рядко се случва нещо, което изобщо има някакво значение. Даже извънземни да завладеят Земята - какво от това? Нали така и така ще се мре? Затова поспри се малко. Попечи се на слънце. Измисли нещо. Поскучай.

*Авангардът ме сепва. Той разклаща разбиранията ми. Кара ме да осъзная, че може и другояче. Че това, което живея и наричам подразбираема и неизбежна истина, е неразбираемо и заобикаляемо, то е просто поредният пласт лук, под който има друг пласт, под който има друг пласт, под който няма нищо.Разказите на У Цин измислят немислимото, неочакваното, другоячето. Толкова са нелепи, че най-честата реакция на читателите е да се усъмнят изобщо в литературността им. И това ли било литература? Или направо: това не е литература. Точно това е авангардът, това е купонът на измислянето, това е една от функциите на литературата - съмнението из основи, отърсването от ненужни смисли, въпросът “какво е това нещо?”, изстрелян срещу познатото. Какво е това нещо писател, какво е това нещо човек, какво е това нещо живот?Като онова стихотворение, което миналата година предизвика хиляди китайци да обсъждат какво е това нещо поезия.

възхвала за белите облаци

белите облаци на небето са толкова белинаистина, много бели многобели страшно белистрашно страшно адски белиизвънредно бели свръхбеликрайно белитвърде белинаправо да умреш от бялоа!

СТЕФАН РУСИНОВ

У Цин, “Един ден”, изд. „Сиела”, С., 2013

Текстове от У Цин - на стр. 14

Бора Чосич, „Пътят към Аляска”, превод Паола Иванова, изд. „Парадокс”, корица Дамян Дамянов, С., 2013Книга завръщане. Такава е книгата на Бора Чосич, който десет години след войната в бивша Югославия пътува по местата на своето минало – „Аляска на своя ранен живот”. Едно дълго есе за пътя назад - не само носталгично, споменно, но и размисъл за това какви сме станали, какви не сме и какви бихме могли да станем. Особено на Балканите. Обикновеният разказ за това какво вижда и какво си спомня минава из цялата бивша обща държава, разпаднала се след войната, без агресия, без предразсъдъци, без грандиозни обобщения. Ведро е припомнянето на стари познанства като това с Томаж Шаламун, приглушен е упрекът към Петер Хандке, открито защитил Милошевич, в знак на протест срещу чийто режим Чосич напуска през 1992 страната си.

Ян Яндоурек, „Бомба под леглото”, превод Маргарита Кюркчиева, изд. „Ерго”, корица Севда Нешева, С., 2013Вече познаваме лекото писане на този автор и неговото типично чешко чувство за хумор. В романа си той е смесил в добре премерени дози от всички негови съставки – иронията, шегата, подигравката, сарказмът. Смесил е също и аспектите на днешното живеене – секс вместо любов, забавление на всяка цена, духовна празнота, продажност, липса на ценности, фалш в отношенията, кариеризъм, живот, обсебен от медиите, от шоу и политика. Като майстор на романа Яндоурек умее да засилва напрежението, влага криминален елемент в забавлението, но дори и трагедията е някак на майтап. Резултатът е бомба от смях. Но за да има по-голям обхват на действие, бих заложила на стотина страници по-малко текст.

Вирджиния Улф, „Орландо”, превод Иглика Василева, изд. „Колибри”, корица Стефан Касъров, С., 2013Биография на въображаема личност или семейна хроника на действително лице, посветеният на Вита Саквил-Уест роман на Вирджиния Улф излезе през хаотичните времена в началото на 90-те („Български художник”, 1993), когато дали една книга е преведена, редактирана и издадена добре, беше за някои без значение. Днес вече можем да го прочетем в блестящия превод на Иглика Василева, в пълнота и с подробни бележки, прилично издаден. Това е най-четената и преиздаваната й книга, с големи за времето тиражи, а според Вирджиния Улф е ваканция между „Към фара” и „Вълните”. Не и ваканция на въображението й, което не знае граници – Орландо е ту мъж, ту жена, а превъплъщенията му са в рамките на три века. Роман – обяснение в любов, може би най-странният, посветен на една любовна връзка.


Първото изречение на тази статия е метастатия - изречение за статията. Започвам със същественото, не със съществото. Искам да осъзнаеш написаното не като истина, а като фабрикат. Не четеш просто нещо, а нещо написано от някого. Някой тук пише, казвам ти, някой си измисля, някой цапа. Целта ми е да фикционализирам себе си, да се лиша от меродавност, да се окачествя като лъжец, да ти натрапя измислеността не само на моя текст, а на всички текстове въобще, на всички хора, на всички истини. Светът е измислен, казвам, и е наша работа да го измислим забавен.Така става в разказите на У Цин - разказвачът непрекъснато се саморазкрива: аз говоря, аз измислям. Или направо: говоря, следователно измислям. На реалността не й достига нещо и аз я донаписвам. Нататък може да се случи всичко и У Цин го случва. Момичета припадат от гъдел, хора се превръщат в раци, убийци не помнят убийствата си. Или не се случва абсолютно нищо, точно като в нечии животи, моя например.При всички положения разказаното е нечий свят. Статиите донаписват смисъла. Измисленото е липсващата част на истината.

*Измислянето на У Цин е като хайманосването му - напълно безпосочно. Само отклонения, без главен път. Точно като началото на разказа му “Те ме мразят”: “Умърлушен човек върви по пътя, не знае къде отива, дори походката му изглежда малко неестествена, както си върви, изведнъж се обръща и тръгва обратно, няма и няколко крачки след това, пак се обръща и тръгва в друга посока”. Безделието, неангажираността и случайността са основни положения в живота на У Цин, а безцелното скитосване из градското пространство - ключова стратегия за поддържането на многопосочност, тоест безпосочност. Липсата на конкретни житейски и наративни цели заличава неудобствата на идентичността. Аз вървя насам и натам, аз съм този и онзи, аз - в крайна сметка - съм никой. Не участвам. Отказвам да се вмъкна в ролята на нещо. И светът не може да очаква нищо от мен. Древните даоистки мъдреци са го измислили така: който знае, не говори, а който говори, не знае. Мъдростта следователно може да се измери с мълчанието, тоест с осъзнаването на несъответствието между всякаквостта на нещата и някаквостта на думите. С други думи, думите са безпомощни пред нещата. Всяко устойчиво слово е предателство спрямо вечно променливата истина. У Цин, от своя страна, отправдава многословието си с близката до акъла констатация, че ако нещата така и така са всякакви, значи при писането и говоренето просто “може всякак”. Каквото и да кажа, то е част от всичко. То е част от словесно необхватния хаос. В разказите му наистина може всякак. Разказвачът е ненадежден и безнадежден. Персонажите не са характери, а смътни образи, откъслечни спомени. Мъртвият отпреди няколко абзаца изведнъж е жив в последния. Нищо никога не е окончателно такова.

*Измислянето е свободна дейност, всякаква дейност. Може да съм пълен льольо, но в измислиците си мога да съм нинджа. Мога да съм Брус Ли. Робокоп мога да съм. В измислянето си аз съм шефът, аз командвам стечението на обстоятелствата, аз притежавам едноличното право да интерпретирам реалността.В измислянето си У Цин е пълен льольо. Каквото може да се обърка, в разказите му се обърква. Каквато и идентичност да приеме, тя рухва. Не става за крадец, защото жертвите му го надбягват.

Белите облаци са бели облациП Р Е В О Д А Ч Ъ Т П Р Е Д С Т А В Я

В края на книгата е студията „Какво е литература?”, в която казвате, че „литературата е отворена система, която става по-разбираема, когато за нея се мисли по-широко”. Ако в този смисъл литературата като „динамичен предмет” може да „прехожда към други неща-идеи, които не са литература”, към какво „прехожда” днес литературата?

- Не е трудно да се каже, особено с една дума. Литературата постоянно прехожда в областта на самия живот. Въпросът е, че това прехождане е и обратно – от живота към литературата. Живеенето е сега и тук, а литературата позволява да се поглежда и назад в миналото, и напред в бъдещето. Ние сме свикнали да делим и не би ни и хрумнало да се заслушаме в разговорите, които водим. Да, но в тях правим точно това, което прави литературата – омесваме от вече случилото се и можещото да се случи ситуацията на този разговор и така пораждаме съдържателен жизнен момент. Затова и така безудържно променяме това, което вече се е случило, и също така безудържно шумим около онова, което ще ни се случи.

Наричате тази книга „своеобразно колективно дело”, защо? Имате ли усещането за школа около себе си?

- Наричам я така, защото я публикувах на части във форума на моя сайт и се съобразих с ред критики и реакции. Колкото дали се е породила школа, това не мога да кажа. Може би тя някак е започнала.

Използвате преводите на Яна Букова, очевидна оценка за качествата им… Защо ги предпочетохте?

- Първата причина е фактическа – Яна Букова преведе непревеждани досега старогръцки текстове. Втората причина е, че Яна Букова е поетеса. Нейните преводи, и поради по-пълното знаене на гръцки, проникват в самата елинска поетичност. Има и трета причина за това, че ползвах с удоволствие нейните преводни издания. Тя е и отлично подготвен филолог и литератор. Вярвах и на нейните коментари.

Напускайки текста на тази книга…

- Напускайки текста на тази книга, веднага по образеца на моя отдавна починал баща, запланувах две нови книги – едната по темата за мисленето, говоренето и разбирането, по която вече натрупах няколко текста, а другата преводна, “Беседи” на Епиктет. Към тях ме влече моят превод на Марк Аврелий. Вече почти съм превел първата книга от това знаменито съчинение, очакват ме още три. Разбирате, че не скучая, но и че като достатъчно възрастен търся съдържание не в себе си и своите преживявания.

Въпросите зададе СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

„Разказ, време и реалност в старогръцката литература”, изд. “Жанет 45”, 2012

А Г О Р А

6Проектът е финансиран от Столична програма „Култура” на Столична

община за 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София за Европейска столица на културата - 2019 г.

Стефан Китанов - Кита (1961, София) завършва финанси и кредит, а след

това кинознание. Специализира Артс мениджмънт в Лестър, Англия.

Създател е на Мюзик Филм Фест (1997-1998), София Мюзик & Филм

Фест (1999 и 2000) и на Международния филмов фестивал София Филм Фест

(от 2001) - единственият български филмов фестивал, член на Европейската

координация на филмовите фестивали, смятан за най-мащабния и амбициозен

филмов фестивал в България. Бил е член на журито Opera prima на фестивала във

Венеция, на журито на Europa Cinemas в рамките на петнадесетдневката на

режисьорите в Кан, на международното жури на фестивала Go East във Висбаден.

През 2012 е награден от Europa Cinemas като най-добър мениджър и

за популяризиране на европейското кино в България. Наградата е оценка за

дейността на Китанов като продуцент в региона и за създаването на София

Мийтингс – пазара за копродукции на Международния София Филм Фест, за продуцентската му дейност и за

участието в копродукции в Югоизточна Европа.

През целия последен фестивал твой лайтмотив беше, че посвещаваш фестивала на кандидатурата на София за европейска културна столица. Защо за тебе това е така важно?- За нас е чест, че сме признати от общината за водещо културно събитие. Имаме съзнанието, че сме важно културно събитие, но когато получиш признание, това е свръхотговорност и трябва да отговориш на това с още по-качествен продукт. Ако се постигне тази цел, ако София наистина стане културна столица, това ще бъде един катализатор на много креативност, а този град има огромен потенциал. Има много младежки дух и будни хора, които, получавайки възможност, биха могли да представят пред голяма публика това, което имат като потенциал. Защото изборът на един град за европейска културна столица предизвиква интерес от света към този град и много хора ще дойдат да видят какво този град предлага на света. От друга страна, много артисти на световно ниво, много висококласни произведения на изкуството, музиканти, филми, театрални постановки, които са свръхактуални в света, ще дойдат тук, за да може хората, които живеят в този град, да ги видят. Ако София стане културна столица, това ще стимулира този град да изглежда още по-добре, защото ще бъдат вложени средства в инфраструктурата, сградите да изглеждат по-добре, градът да е по-чист, да предлага добри условия на живот.

Двайсет години вече правиш този фестивал в София, двайсет години работа. Тръгна с Рок Филм Фест в Дома на киното, като един малък Уудсток.- Рок Филм Фест беше първото голямо събитие, което направих в 1993, точно преди двайсет години в Дома на киното. Две години преди това още учех кинознание, бях в пети курс и свирех на улицата на китара. Едното място беше на бул. „Витоша”, пресечката с „Неофит Рилски”, започнах сам, след това дойде моят приятел Пешето от Норвегия и почти две години изкарахме на улицата, свирехме и беше голям купон. Избрахме това място, защото зад нас и пред нас имаше офиси и нямаше хора, които живеят там, и можехме да свирим до единайсет вечерта. Помня джаз формацията на Мишо Йосифов и още други млади момчета, сред които май бяха Пепи Славов-младши и Владко Карпаров. Те тогава учеха в Консерваторията и бяха на съседния ъгъл, по диагонал. Но бяха малко по-шумни и трябваше в десет да приключат, освен това нямаше офиси над тях и понякога можеше да се случи да хвърлят върху им домати, което, разбира се, е за предпочитане в сезона на дините, както би казал Граучо Маркс. И както си

свирех на улицата, кандидатствах в Съюза на филмовите дейци за директор на Дома на на киното и ме избраха. Оттогава в Дома на киното се случиха доста ключови събития. Първото се казваше „Световно кино в края на лятото”, през август 1992. Малък фестивал с трийсетина филма в партньорство с Филмовия център и с културните институти, всеки участваше с по нещо. Идеята беше, че в периода на голяма икономическа криза хората нямаха възможност да почиват през лятото масово извън София и фестивалът беше за тях. Имаше огромен успех, беше претъпкано. Следващата година – Рок Филм Фест в партньорство с Британския съвет. Енергията, която се акумулира в това събитие, наистина напомни духа на Уудсток, макар че за него бях само слушал, а нищо не бях гледал, защото филмът „Уудсток” нямаше как да се види. Докарахме го тогава на Рок Филм Фест, а и класики като Moneterey Pop, Don’t Look Back, и двата филма са на Дон Алън Пенебейкър, легенда в рок документалното кино. Филми като The Song Remains the Same, концерт на „Лед Цепелин” и други подобни бяха посрещани от публиката като концерти на живо. Хората викаха, свиркаха с уста, ставаха

на крака след парчетата и беше уникално. И двата фестивала (през 1994 направихме второ издание) бяха откривани от големи концерти в Летния театър в партньорство с Радио „Тангра”. И на първия концерт, на който присъстваше барабанистът на Джими Хендрикс – Мич Мичъл, „Щурците” се събраха специално за да свирят с нас, за нас. На втората година бяха „Стари муцуни”. Всъщност втората година концерта го открихме ние с Пешето и групата „Ноу Брейкс” и тогава свирихме California Dreamin’. Последва първият фестивал на „Монти Пайтън” в 1996 с филми на Тери Гилиъм, с участието на Майкъл Пейлин, Eрик Айдъл, Джон Клийз, Греъм Чапман, филми на Тери Джоунс като режисьор... Беше пак незабравимо. Хората реагираха почти като на Рок Филм

Фест, заливаха се от смях, духът беше приповдигнат и като десерт за първи път в България дойде Тери Джоунс. Показахме за първи път пред публика неговия филм „Шумът на листата”. Той току-що беше взел копието от лабораторията и зрителите на Дома на киното бяха първите в света, които видяха филма, незабравима прожекция - имаше примерно 150 души правостоящи, изключително задушно, но хората се забавляваха и Тери Джоунс беше окрилен, обикна България, след това е идвал три пъти. После попяхме във фоайето и той свиркаше с уста песента Always Look on the Bright Side of Life, лайтмотив на закриването на тазгодишния 17. София Филм Фест. Сега аз свирках с уста. Разбира се, имахме много събития с Френския културен институт, Гьоте институт, Чешкия център... От София тръгна един фестивал, който обиколи седемнайсет града на България – Пътуващ фестивал на френско кино. Жозе Джовани, прочутият френски писател и сценарист, бивш затворник, гостува в Дома на киното, Жерар Корбийо, Иржи Менцел, покойният Яромил Иреш беше тука… И човек като опитва, иска да опита и нещо друго. Дойде ми идеята да направя фестивал, който да излезе като мащаб от Дома на киното, да е по-голям, международен. В тогавашните ми възприятия формулата за стигане до зрителя беше свързана с музиката, но ми се щеше да се излезе от рок рамката и да се стигне до по-широка публика. Мюзик Филм Фест имаше всякакви жанрове музикални филми. Тогава всеки ден имаше концерти в два клуба - всички най-известни рок и джаз музиканти в България по това време дойдоха да свирят при нас. Много спонтанно, пак тази позитивна енергия. И тогава изместихме галапрожекциите на голямата сцена, в зала 1 на НДК - там бяха по-масовите филми. Трябва да кажа, че в лицето на Христо Друмев като директор и на Хермина Азарян срещнахме партньори от самото начало - независимо че правеха филмов фестивал, с усмивка дадоха възможност да импровизираме, защото това, което ние правехме, беше пълна импровизация. Никой не беше правил такива неща и аз просто експериментирах на фона на съвсем малкия опит, който имах от Рок Филм Фест. Постепенно ми омръзна филмите да бъдат само музикални, искаше ми се всякакъв вид кино. На първия фестивал през 1997 имаше двама гости, и двамата автори на музикални документални филми. Единият е фигура в световното кино - Лех Ковалски, поляк с британски паспорт, живее в Ню Йорк и е автор на няколко култови филма за пънк музиканти, най-важният от които е D.O.A. за „Секс Пистълс”. Той беше много впечатлен от София и от енергията, която имаше на фестивала. Другият се казва Робин Махони, независим британски режисьор, който ни показа филма Glastonbury the Movie. Нещата се развиха, на втория фестивал имаше шестима гости, на третия – четиринайсет, на четвъртия - към трийсет и няколко. Първата голяма личност, която дойде, беше Кшищоф Зануси. След това Кустурица имаше ретроспектива и концерт с групата си „Забранено пушене”. Постепенно хората се престрашиха да идват в България, в началото не беше лесно да ги убеждаваш.

Как се убеждават тези най-големи личности в киното да дойдат на фестивала в София? С какво ги привличаш? - С това да се държиш естествено. С Вим Вендерс се запознах на фестивал в Йерусалим. Помещаваше се във филмотеката на Йерусалим, а тя е извън стария град. С жена ми бяхме в хотел в стария град и всеки ден отивахме от нашия хотел до Синематеката. Последния ден, отивайки към фестивала, точно в

Кино от края на лятото до началото на пролеттаИнтервю на Ивайла Александрова със Стефан Китанов - Кита

С т о Л и ц а


7

На плажа в Алдебърг има скулптура, посветена на Бенджамин Бритън. Тя се състои от две стоманени миди. По ръба на разцепената, голяма мида са пробити думите „Чувам тези гласове, които няма да бъдат удавени“. Те са взети от операта „Питър Граймс“. Филмът „Ноктюрно“ на режисьора Тони Палмър, който имаше световна премиера на последния 17-и София Филм Фест, е подобен на мида. В него е скрита перла, тя не е бляскава, не може да послужи за бижу, черна е и е нужен кураж, за да не отвърнеш поглед от нея.

В краткото представяне, което Палмър направи преди единствената прожекция на филма на 12 март в кино „Люмиер“, той предупреди, каза: „Ако сте дошли да видите малък, спретнат, щастлив филм, за щастлив композитор, който е написал щастлива музика, сега е моментът да излезете от залата“. Зрители започнаха да стават от местата си при първите появи на насилие. Напускаха, за да се озоват навън, под лекия дъжд.

Образите на агресия дойдоха след признанието на Бенджамин Бритън, че „Да, аз съм човек, не живея в изолация и мога да говоря само за това, което виждам и то е ужасно“. Документалните свидетелства за извънредна жестокост, „мерки за сигурност“, военни конфликти, мъртви тела от миналия и от настоящия век се появяваха на екрана до финалните надписи.

Прожекцията беше изтощителна. Помитаща. Вълнуваща по некомерсиален начин. Безмилостна. Далеч от естетическия възторг, който е присъщ да последва след издържано кинематографично произведение. „Ноктюрно“ не е строен, не е и благоустроен филм. И като ритъм на разказване, и като история, детайли, които се показват. Не е уталожен и преценен, така че да шества по фестивали, да получава коректно одобрение, възхвала, ръкопляскания и награди. Петият филм на Тони Палмър за Бритън по-скоро може да се сравни с изблик, с гейзер, но и като пейзаж – с плато, с мъртвешко мълчание след битка. С поглед към бездна или масов гроб.

Историята в него не е вкочанена, „голяма“ като по учебник, макар и да е огромна. Голямо е пробождането, което непредсказуемо и настойчиво оставя дупка. Белег. „Ноктюрно“ не носи баналния печат на жанра си и не се възползва сляпо от силата на свидетелството и на документа. Напротив, опитва се да възстанови и да въведе в пределите на вероятните афекти, съпричастие, може би страдание, които Бритън е изпитвал, за да има мотива да създаде композициите си.

От самото начало не е премината определена граница. Тази, която показва

дали нещо е правено със съзнанието да се хареса на публика и пазар. Без замисляне режисьорът е избрал да е отвъд сантименталното, да прескочи реториката на романтичното и е предпочел да се размине със сладостта на меката носталгия, с удобната като фотьойл меланхолия. Не си е наложил цензура. Случва се рядко и е редно да бъде оценено. Да се върви против течението на индустрията и очакванията е неочаквано поведение, смело, ценно.

В продължение на повече от два часа биографията на Бритън се стеле и натрупва пред очите – от раждането до смъртта му – по неочакван, т.е. неопитомен, но изпълнен с респект начин. Подобно събития, станали преди малко. Част от настоящето, енергични, отекващи. Провинциалният му живот като син на зъболекар, който нарича себе си „зъбен хирург“. Първото пиано. Втората световна война. Постоянните болести. Възхищението от младите момчета. Ранното ставане и целодневната работа. Пацифизмът му. Бягството в Америка. Страхът от тъмното и нощта. Играта на тенис, чувството за хумор. Хомосексуалността му, официално незаконна по това време. Приятелството с Шостакович. Признанието, наградите. Множество интервюта с него, с негови приятели, колеги, с любовника му. Премиерата на „Военен реквием“ в Ковънтри. Погребалното шествие. Постоянното напомняне, чрез изострения драматизъм на музиката, която създава, че животът не е така сладък, че всъщност е труден и често пъти жесток.

Всеизвестно е изказването на Адорно, че да се пише поезия след Аушвиц е варварство. По-малко известни са думите му, казани след време, че може би все пак има някаква вероятност да греши. Непрестанното страдание има такова право на изразяване, каквото има и измъчваният да крещи.

„Розата е роза е роза“ е също толкова вярно, колкото „раната е рана е рана“. Радващо е, макар това ни най-малко да не е точната дума, че авторът и авторското кино не са мъртви и не се свенят да показват или предизвикват момент на откровение. Не омаловажават природата на травмата и причиняват смълчаване. Докарват до автентични сълзи, които се стичат по страните на зрителите и се смесват със сякаш постоянния дъжд, който не спираше да капе на 12 март. Девет дни след смъртта на самозапалилия се Пламен Горанов, който почина на националния празник на България.

СТЕФАН ИВАНОВ

Ноктюрно

долината, която е под сградата, имаше много маси. И както се разхождам, виждам едно маслиново дърво, а под него банкнота от двайсет долара. Взех ги, нямахме много пари, дойдоха ни прекрасно и тръгнахме да търсим още. Отиваме при тези маси, долари няма, но изведнъж зад една от тия маси виждам Вим Вендерс и директно отидох при него, представих му се, казах му, че правя кинофестивал в София и че моята мечта е била той да дойде на фестивала. Вендерс тогава живееше в Америка и каза: „С удоволствие бих дошъл, обаче аз не живея в Европа. Ако имам обаче три свободни дни, когато идвам в Европа, ще дойда”. Попитах дали би се съгласил да ни съветва като консултант, да ни предлага филми, които харесва и той се съгласи. Обикновено по-големите имена идват в София след лични контакти. В Солун съм се срещнал с много големи режисьори, включително с покойния Тео Ангелопулос, с Вим Вендерс отново съм се срещал там, с оператора на Уонг Карвай Кристофър Дойл, с Горан Паскалевич, Фатих Акин, Джери Шацбърг, там се запознах със Зигфрид, едно уникално явление в киното. Питър Грийнауей беше в Солун през ноември предишната година, запознах се с него, поканих го и дойде. Тогава с Общината инициирахме Наградата на София за цялостен принос и всъщност той е първият й носител (2004). Следват Рангел Вълчанов и Вим Вендерс... Има няколко фестивала по света, които хем са големи, хем от друга страна, са топли и там е възможно да се срещаш с всички гости, включително от такъв ранг - фестивалите в Солун, Карлови Вари и Сараево. Но ние създадохме фестивал, който надмина това понятие за топлота, защото тук всички са равни и всеки може да срещне всеки по всяко време. В това отношение сме модел за подражание по света.

Ако направим съпоставка на София Филм Фест с другите фестивали? - Ние никога не може, а и не бива да мечтаем да имаме мащаб като фестивалите в Кан, Берлин, защото тези фестивали затова са гигантски фестивали, защото са уникални, сами по себе си са индустрия, тези фестивали са извън аритметиката. В Кан сигурно има между 20 000 и 40 000 акредитирани. Бихме могли да направим сравнение по качеството на гостите съобразно мащаба. За гостите на „София Мийтингс” казват, че това е „Кой Кой е в европейската филмова индустрия”. А по качество на показаните филми ги бием, това е гаранция, защото имаме голямата привилегия да избираме от всички тези фестивали най-доброто. В стремежа си да бъдат уникални и филмите при тях да са световни премиери, те много често показват филми, които човек би се чудил как са направени, камо ли как са стигнали до Кан, до Берлин или до Венеция. Не съм познавач на програмата на фестивала в Берлин, защото Берлин е точно един месец преди София и като отида там, само се срещам с хора, но в Кан и във Венеция съм имал възможност да бъда член на жури и съм гледал потресаващи филми. Но това е част от усещането да си голям, особено що се отнася до Кан. Това са фестивали, които правят тенденциите в киното и много често рискуват в избора, стремят се да откриват, но не винаги новото, свежото, различното е нещо, което ще остане като стойност, обаче те го правят. Затова са толкова големи. За мен е важно като програма да представям изминалата година с най-доброто, създадено по света. Много често показваме повече филми от това, което софийският зрител може да поеме. Показваме и филми, които знаем, че ще имат малко зрители, но това е актуалното кино. Българският зрител заслужава да има достъп до това кино, да има правото на избор, но има нуждата и да извърви един път до това кино. Целта ми не е киното, което показваме, да е на нивото на масовия зрител и неговите

потребности, да се съобразяваме с неговия вкус, за да сме популярни и имаме голям боксофис. Това е добър повод да си спомним за Миткалото. Миткайки из България с пътуващите издания на София Филм Фест, преди десет дена бях във Велико Търново, отидох в Музея на Учредителното събрание и там прочетох една мисъл на Отец Матей Преображенски - Миткалото, бродил из България с торба, пълна с книги, във втората половина на 19. век. Продавал е на хората книги, за да ги накара да бъдат по-будни, по-начетени и да имат по-големи изисквания към света и към себе си. Той казва следното в 1870: „Народът ни не е стигнал още до там, щото да разбира всичко, а иска онова, което е близо до неговия живот. С една дума, народът желае книги, като за себе си. Иска да прочете или да слуша, което разбира, а не големи хитрости, благословии и философии и чужди преводи, написани пословешки“. Дешифрирането е много просто – ние не желаем да смъкваме нивото на култура до масовия потребител, а искаме да издигнем масовия потребител на нивото на високата култура чрез киното. Това е нашата мисия, това е, с което сме се заели. Не искаме флирт със зрителя, а постепенно да изградим аудитория или поколение от зрители, които да са грамотни и да разчитат качеството на голямото кино. И когато дойде филм на Ким Ки Дук или на Джим Джармуш, Уон Карвай, Иржи Менцел, Ларс фон Триер, Михаел Ханеке, те да знаят за какво става въпрос, да отидат безрезервно и да поемат всеки техен нов филм. Тази година показахме 271 филма (разбира се, не малко филми са късометражни) и това е цифра, равностойна на киното, показвано в Карлови Вари, Москва, Сараево. Но броят филми не е важното, а какви са тия филми. Стараем се да направим доста пълен спектър на световното кино през последните години, взимаме каймака на най-големите фестивали, наградените филми. Опитваме и ние да откриваме - конкурсната програма е такава - първи и втори филми на режисьори, неексплоатирани по света, може да са си показали филмите на един-два фестивала и ние ги взимаме след това, за да им дадем възможност да се наложат. Имаме и фокус върху региона. Тук не искаме да откриваме, а да покажем най-добрите филми, както беше тази година. Фокусираме се върху определена кинематография - сега беше Израел, миналата година Румъния, Германия, Великобритания, Русия, Норвегия са имали фокус. Правим портрет на най-малко един кинематографист, този път на братя Тавиани, Коста Гаврас и Тони Палмър. Стараем се да съчетаем актуалното в киното с образователните програми, които да изградят вкус или да запознаят зрителя с тенденции, кинематографии или конкретни личности в киното. Целият този пъзел изгражда програмата на фестивала. Оставяме зрителя сам да си направи извод какво е киното на момента, защото ние му го представяме като на витрина.

Накъде върви киното в момента? - Трудно е да направя извод, защото във всеки един момент има неща, които те грабват, а има неща, които са ти скучни и познати. Често, отивайки с голяма кошница на фестивали като Кан и Венеция, гледайки филми на утвърдени имена, човек изпитва разочарование. А много повече се радва да открие нещо ново, от някоя малка кинематография, от някой съвсем неизвестен режисьор. Голямото удоволствие - да си откриеш нещо, а пък да не си очаквал, че може да дойде точно оттам. Примерно за мен на 17. СФФ това беше „Снежанка” на испанския режисьор Пабло Бергер, чудесен филм с огромен вкус към класиката в киното, с много добър стил и доста по-добър от „Артистът”...

Н А Б А Л К О Н А


С т о Л и ц а

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Рубриката се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”


Джи Е Лим завършва традиционен корейски танц и специализира съвременен танц в Берлин, Германия. Нейното уникално съчетание между нови движенчески техники и корейски танц-ритуал е безспорно проява на иновация и крачка напред в корейското съвременно изкуство. Част от програмата на 6-то издание на фестивала за съвременен танц „Антистатик”, провеждащ се всяка година в средата на април, беше нейният пърформанс „Суров материал” (“Raw material”). Джи Е Лим проведе и двудневен уъркшоп, който включваше елементи на традиционен корейски танц, задачи за движенческа импровизация и разнообразни методи за отключване на креативността. В „Суров материал” Джи Е Лим предлага интерпретация на корейския прощъпулник през погледа на един съвременен, свободен човек. В своя пърформанс Джи Е Лим развива темата за рамката и движението, както в нея, така и извън нея. Безспорно, „Суров материал” е пърформанс – провокация към всяко мислещо съзнание, чрез движение и танц тя населява пространството със символи. Символи, присъстващи в традицията, независимо от културната й принадлежност - един своеобразен материал, от който се оформя човешката индивидуалност.Това интервю разглежда както „Суров материал”, така и уъркшопа на Джи Е Лим и има за цел да вникне в процеса на създаване на пърформанс. Намирам това за интересно защото често пъти при съвременното, изкуство, боравещо с асоциации и абстракции, зрителят вижда нещо, което артиста не е имал намерението да включи в своето произведение. Думите на Джи Е Лим

определено скъсяват пътя между сцена и публика. А при срещата с екзотичната за България корейска култура, това има както приятен, така и полезен нюанс.

Публиката несъмнено остава с усещането, че създаваш цял свят в своя пърформанс. Ти постепенно разкриваш този свят на зрителите. Разкажи ни повече за този свят, за обектите, с които го населяваш...ДЖИ Е ЛИМ.: Всъщност това е свързано с традицията, с корейския традиционен танц. Той има за цел постоянно да повтаря една дадена форма, като по този начин заличава индивидуалността и поражда липса на автономност.

И ти се бориш срещу това?- Да. Винаги трябва да съм в една определена форма, а така няма пространство за мен и така си зададох въпроса: „Коя съм аз? Какво правя с този тип движение?”. Все пак исках да правя мои неща, да избягам от традиционния танц, но не можех, защото той вече беше вграден в тялото ми. Затова реших да го използвам – ако не мога да се отърва от нещо, но го използвам. Всичко се свежда до тялото. То постоянно се движи, постоянно се приспособява, винаги произвежда движение. Но начинът на движение в корейския традиционен танц е срещу естественото движение. Той поставя тялото във фиксирани позиции, в рамки. И аз исках да играя с тези рамки, да изследвам как тялото се трансформира и се променя при изразяването на нещо по-различно. Изследвам как тялото се движи между определените позиции.

В своя пърформанс ти оставяш следи от своето присъствие - например когато очертаваш тялото си с тебешир в определени пози. Бихме ли

могли да свържем този сценичен ход с въпроса за човешката памет?- Човешка памет? Всъщност аз се фиксирах върху този проблем: минало, настояще и бъдеще. Защото аз изследвах следите от тялото. Традиционният танц е всъщност памет, спомен, той е като научно изследване. И аз исках да променя това, което моите учители по корейски танц са вградили в мен, да го развия и да го направя мое. Но това, което исках да кажа, е, че няма фиксирано положение, не съществува статична позиция и това се диктува от паметта.

А би ли споделила с нас какви са разликите и приликите между корейския традиционен танц и съвременния танц?- Всъщност в момента се интересувам повече от приликите, мисля, че съществува доста силна прилика. И двата стила се интересуват от израстването на човека от земята към небето. И в двете има отношение към земята – начините на употреба на тялото са всъщност доста подобни в този процес.

Усеща се един особен комичен ефект в специфичните статични пози - те привнасят един елегантен хумор към цялото произведение. Това е нещо, което търсиш или по-скоро се получава естествено?- Мисля, че е по-скоро естествено. Не съм възнамерявала да включвам хумор в пърформанса си. Например, в традиционния танц хуморът е нещо, което се крие, не бих могла да го използвам... Може би комичното се намира в жеста, когато променям традицията. Ако съвсем леко деформирам движението, става комично. Аз работех в посоката на жеста в традиционния танц и се получи съвременна танцова техника.

А сега нека поговорим за уъркшопа, който проведе по време на фестивала. Ти използва доста игри, което беше доста интересно и провокира в мен въпроса “Каква е ролята на играта в

Гласове от Антистатик ’2013

Джи Е Лим: За формата и движениетопроцеса на репетиции? Защо игрите са важни?”- За мен е важно защото искам нови, нови начини, нови изрази за една идея. За уъркшопа аз съм нещо като помощник за достигане на тези нови начини. На мен ми харесва да развивам една идея.

А имаш ли някакви трикове, с които събуждаш своята креативност, своето вдъхновение?- Обикновено използвам традиционния танц като отправна точка за вдъхновение. Също така намирам неща, които да имитирам. Всъщност това е моят метод по време на репетиция – взимам едно качество и работя върху него. Вдъхновявам се от това. Например, поглеждам обувките си – мога да взема техния цвят, бяло, и се фокусирам върху това.

Използването на различни техники за изпразване на съзнанието и контролирането на енергията е нещо, за което говориш по време на уъркшопа. Защо това е толкова важно?- Всъщност това идва от корейската традиция, този тип тренинг. За овладяването на традиционния корейски танц са необходими около 30 години, цял живот, за да се научи. Защото ние се учим чрез емпиричното изживяване – това не е аналитичен или научен подход. Трябва да го изживееш. Ние научаваме едно движение и просто го повтаряме – няма въпроси, няма обяснения, просто го правим без знание, осъзнаване. Но аз отидох в Берлиня за да уча и почувствах, че там е много по-различно: по-аналитично, осъзнах, че имаме различен подход. Това понякога наистина помага, но имах чувството, че се измества практиката.

Може би перфектният баланс би бил някъде между практика и теория.- Да, аз все още се лутам между двете, но в репетициите техниката за изпразване на съзнанието наистина помага да слушам импулсите на тялото си – без намеси от отвън. По този начин събираш идеи.

Интервюто подготви ЕЛЕНА АНГЕЛОВА

Замисляли ли сме се някога колко мимолетно е щастието? Умеем ли да се наслаждаваме на красотите на света и да ценим и най-малките неща? Помним ли още какво е да обичаме истински? Над тези въпроси ме накараха да се замисля младите хора от театрална формация „Феникс” към Сдружение „Феникс, 2009” от гр. Варна. Това е единствената формация в България, в която на една сцена, рамо до рамо, се изявяват хора със и без увреждания. Преди почти 11 години, през есента на 2002, група младежи със сензорни и физически увреждания се събират и решават да покажат на какво са способни, отдавайки живота си на своята първа и единствена „любов” – театъра. Тогава името на формацията е „Кой съм аз”, а първата постановка, с която печелят сърцата на варненци, е „Славеят и розата” по Оскар Уайлд, която веднага им носи награда от детско-юношеския фестивал „Приказка за теб”, който се провежда ежегодно във Варна. Веднага след това следват: „Тази любов” по „Змейова сватба” на Петко Тодоров; „Ние врабчетата” от Йордан Радичков и форум театъра „Метаморфози”. През 2009 г. част от актьорите се отделят и създават Сдружение „Феникс, 2009”, на което кръщават и новата театрална формация. Постепенно към „Феникс” се присъединяват и хора без увреждания, за да помогнат на своите вече колеги и приятели да се интегрират в обществото с помощта на театралното изкуство.

Днес театрална формация „Феникс” е носител на много награди и признания от различни конкурси и фестивали и вече има зад гърба си общо 8 спектакъла, реализирани под режисурата на талантливия актьор

Свилен Стоянов от ДТ „Стоян Бъчваров”, сред които и музикално-поетичния спектакъл „Море” по стихове на Петя Дубарова, Христо Фотев, Недялко Йорданов, Борис Христов и Валери Петров; „Рожден ден” по „Приказки за пораснали деца” на психолога Мадлен Алгафари; „Да бъдем добри” по „Серафим” на Йордан Йовков и най-новият „Ромео и Жулиета – да поговорим за любовта” по „Ромео и Жулиета” на Уилям Шекспир и разказа „Ромео и Жулиета” на Карел Чапек, с която тази година вече участваха в два фестивала: „Океан от любов”, 4-7 април в гр. Пазарджик и „Бургаски изгреви”, 22-27 април в гр. Бургас.За талантливите актьори от формация „Феникс” участието им в тези фестивали беше едно незабравимо изживяване, тъй като имаха възможността да посетят отново любимия си Пазарджик и за първи път да се разходят по улиците на красивия морски град Бургас. Тези фестивали за тях бяха крачка напред в интеграцията им в обществото, защото успяха да излязат от рутинната средата, която ги заобикаля, откриха много нови приятели и с желание и нетърпение очакват следващите издания на фестивалите, за да могат отново да покажат на какво са способни.Благодарение на Община Варна, която отпусна специализиран транспорт за пътуването на младежите и дирекция „Образование, младежки дейности и спорт”, която финансира театралните проекти на формацията, младежите и девойките от „Феникс” успяха да впечатлят не само публиката, но и компетентното жури. В Пазарджик то беше в състав: Георги Георгиев – Антика (режисьор), Василена Радева (режисьор) и Валентина Фиданова (д-р по кинознание, киноизкуство и телевизия). И тримата бяха единодушни, че „Ромео и Жулиета – да поговорим за любовта” е най-доброто представление на формацията,

която от 6 години участва в този фестивал. Всички бяха силно впечатлени от добрата дикция на актьорите, любовта им към това, което правят и тяхното безгранично желание да доказват себе си и това, на което са способни. Според тях това е едно прекрасно представление, което кара хората да се замислят какво имат и какво са загубили. Това е спектакъл за малките неща от живота, които ние все по-рядко забелязваме. Накратко спектакълът разказва историята на една журналистка (Милена Минчева, авторката на този текст), която преживява някаква своя лична драма и през призмата на предаването, което прави за любовта, тя открива смисъла на своя живот. Постановката е театър в театъра и под формата на реалити шоу падре Иполито (Иван Цветанов) и Оливър Мендевил (Иван Михайлов) спорят за любовта и важните житейски ценности. Образът на Жулиета, който е символ на любовта, е претворен от три актриси от формацията, като две от тях Мирослава Люцканова и Мирослава Чарийска са ехото на здравия разум и всячески се опитват да предотвратят гибелта, към която вървят Ромео (Иван Михайлов) и Жулиета (Юлиана Савчева).Младежите от „Феникс” получиха покана и от младежкото радио „Форти” да запишат радиоверсия на спектакъла „Ромео и Жулиета – да поговорим за любовта”, реализиран по проекта „Изкуство и мениджмънт на младите в театъра” по дейност Младежки проекти към Община Варна, което беше тяхна отдавнашна мечта. И си тръгнаха от фестивала „Океан от любов” със статуетка и грамота.Около две седмици след „Океан от любов”, младежите и девойките от театрална формация „Феникс” за първи път стъпиха на територията на фестивала „Бургаски изгреви” и отново впечатлиха

с таланта си не само публиката във Военния клуб в град Бургас, но и трогнаха до сълзи компетентното жури, което беше председателствано от Пейо Пантелеев, виден бургаски поет, актьор и режисьор. И спечели най-големите си признания до момента - награда за актьорско майсторство на Иван Цветанов за ролята му на падре Иполито и награда за оригинално драматургично решение, сценография и режисура на Свилен Стоянов за спектакъла „Ромео и Жулиета – да поговорим за любовта”. А неговите възпитаници отново бяха похвалени за перфектната дикция и за мисията, с която са се нагърбили, за да доказват с красотата на своя талант, че всеки човек е уникален по своему и по своему може да обича и да бъде обичан. Актьорите казват за себе си, че те не се делят на хора със и без увреждания. Различни между тях няма! Различията са в това, че всеки един от тях е уникален със своя талант и добротата, която носи в сърцето си. Все ценности, които в днешния еманципиран и забързан делник се срещат все по-трудно.Фениксите, както те наричат сами себе си, са едно семейство и винаги се подкрепят един друг, независимо от разстоянията които ги делят.А обичта и приятелството са основната спойка, която ги кара да продължават да се борят с житейските трудности и проблемите, които ги заобикалят.

МИЛЕНА МИНЧЕВА

Театрална формация „Феникс” – хората с големи сърца

9Литературен вестник 30.04-7.05.2013

Крум Ацев

Писма и преводиКогато Силвия ме помоли да потърся материали за годишнината на Крум, тъкмо течаха коментариите по смъртта и наследството на Маргарет Тачър, която по времето на неговата специализация (английска филология) в Лийдс бе държавен секретар по образованието и науката и започна реформи в тези области, сравнявани с разгромяването на манастирите от Хенри VIII... И понеже нещата се повтарят, някои хич не се променят, други необяснимо изчезват, се върнах към запечатани моменти, обединени от абсурда реалности - Англия на 70-те, казармата в НРБ, гората на вглъбените китайци, - споени от иронията на автора и преводача Крум Ацев, от черния му, понякога отровно зелен хумор, но винаги жизнеутвърждаващ, както си му е редът, защото, казваше той, “трябва да се живее с подръчни средства”. Както дойде, но по възможност с вкус. Докато може.

Мария Ацева 1.

Из писмо от Лийдс, където група български студенти от английска филология бяха изпратени за няколко месеца на

специализация, на обменни начала.Англия, Лийдс - Лондон, 1974 г.

(...)Самолетът е най-отвратителното нещо – да те вдигнат от едно място и да те пуснат съвсем същия на друго. “Извинете какво е това долу?” - “Ламанша.:- “Аха.” След 10 мин. ще кацнем на летище Лондон, температурата на въздуха в Лондон е 10 гр. турли-шурли-лопс-дропс. тенк ю.” По същия начин могат да ти кажат, че това е луната. В Мюнхен беше сто пъти по-човешко. И разбира се всеки си приказва на английски. Всеки знае, че лявото движение е объркващо, но като погледнеш улицата направо ти се завива свят – те не само, че се движат от другата страна, Мария, но и се движат наопаки. Тоест ако искаш да си отидеш от университета до вас* трябва да пресечеш булеварда и да вземеш тролея от към страната на градинката и той да тръгне към Руския паметник, след като е дошъл от “Феята”. Наопаки. [изписано е наопаки].

Къщата в която ще живея - каквото да стане аз няма да остана там. Абе какво да ти разправям. Толкова бодлива учтивост има навсякъде, че не знам дали не е неучтиво, че досега разправям само за себе си. Та малка спретната къщичка в предградията, млада разведена детска учителка с двама близнаци на 10 год . Ставане в 8.30, от 9-17 ч. не може да бъдете в къщи, прибиране в 10 ч., освен в събота и неделя когато може до 11, ако се обадите по телефона. Защо се миете в мивката, а не с течаща вода – защото така се хаби по-малко вода. На другата сутрин Ана се втурна в стаята ни по пижама в 7.30 каза събудете се и отвори прозореца. Закуска: стърготини от брашно, може би повече като чипс, стига толкова (една супена лъжица), полети с мляко (толкова, трябва да са съвсем хрупкави, да не се размекват), 1 лъжица захар - cereal. Чай и две филийки с кашкавал.(...)Градът е пълен със студенти, 30 хиляди – коси, торби и всичко, и нищо друго, и всичко това седи в библиотеките и чете и учи като лудо. Чете “Plato`s republic”, “Daoism and communism” пише си домашните по коридорите и седи наоколо. Навсякъде постлани с дебели килими стъпала, стени с хиляди бележки, обявления, плакати, за всичко, за всеки, ще ти пиша. Събраха ни в една стая, където един учен на средна възраст, готов да ни учи на история на изкуството застана пред нас, извинявайте, че не ви черпя и вас с кафе, но ...и пита “ First, do you know anything about art? Do you? после ”Have you ever seen a pictures?” NEVER! Когато при проверката на паспортите на летището обясних какво следвам, чиновникът ме попита какво е това “филология”. Ан Нюалд моята хазайка от тихата къща с градинката, ме попита на сутринта дали знам, че се спи между чаршафите. Така(...)В понеделник започва курс по съвременна литература с Catch 22, първото нещо на което ще отида и само първото от стотиците наистина интересни неща, за които трябва да ти разказвам едно по едно.. Всеки ден има поне 5 събрания, беседи, лекции на които си струва да се отиде, 7 библиотеки в политехниката и една голяма в университета с може би всичко, което те интересува и разбира се, автобусите са на два етажа и е страшно гот да се возиш на горния и да пушиш. Доколкото виждам, ние сме подготвени колкото един преподавател тук (ако се помни всичко от изпитите), а не чудно и да знаем неща, за които те не са чували, да не говорим, че никой тук не знае да говори английски и викат “ай муст гет ди бус”, а който е дошъл от Уелс, той пък вече съвсем нищо не знае. В диаметър от 3 км улиците са заети от студенти и градинките също, всеки пристига с торбичката си и става студент. Досега не съм срещнал нито един свестен човек, освен може би 1-2ма, които подозирам, но единият е Ендрю и ми е много трудно да му обясня защо не вярвам в Христос. Прочети непременно Franny and Zooey, обаче, и ми пиши всеки ден.(...)

Днес сутринта седях в хола на пoлитехниката, закусвах сандвич с кренвирш и чай с мляко и се ужасих от това, което ходи наоколо. Всъщност те са най-обикновени, посредствени ученици с дълга коса и дрехи, които нямат никакво значение.(...)Атмосферата е смешно същата като в София – може би малко по-детска, по-изнежена – хората започват да просят, когато имат вид на един средно добре облечен човек у нас, защото стандартът на живот е ловко поставен “високо”, направен задължителен за всички и високия стандарт им излиза доста скъпо, а разликата във външния вид на нещата само придава клоунски вид на всичко. Може би преди 5-6 години тук наистина е ставало нещо, сега има само разпадащи се и заучени движения и фрази...(...)Излезе книга на Боб Дилън – с твърди корици, доста скъпа, но си я взех; също една не лоша антология, в която има .. the sun was going down…’, desolation row, Cohen и др., и изведнъж както разглеждах един сборник на трима поети от Ливърпул - Love is fish and chips on winter night, love is blankets…” Ейдриън Хенри, другите двама също са прекрасни. “Космическа Одисея 2001” е пълна глупост, колкото и “Бяг” е филм. Има малко хубави книги, надявам се да намеря повече в Лондон. В първите дни Йордан среща на улицата две от нашите момичета: ”Видя ли какви страшни книги има” казали му те. “Къде бе”. ”Ми там в книжарницата, ние си купихме “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин и “Брулени хълмове” на Е. Бронте.” Които в руската книжарница в София се продават за 15 коп.

(...)Започнала е изглежда грамадна кампания на тема - съвременният човек е загубил непосредствеността си, нашият живот се отдалечава от смисъла си, защото целта ни са парите, не душата? - това е и в най-долната пиеска по телевизията, в неделните приложения на правителствения печат, където се осмива разбития живот на непрестанно летящия със самолет, спящ в Хилтън търговски агент - изглежда тази страна също е решила да се раззеленява. Чудя се защо още стоя в този град. Ще поема на север. (...) В София валеше много по-хубаво, в Созопол още по-хубаво, тук и да вали не може, като че ли ти капе вода от чешмата върху главата и вали за всеки поотделно.Всичко това, разбира се е прекрасно. * Живеех на Шишман и Граф Игнатиев. – М. А.

2. Из писмо от казармата Пловдив, 1974 г.

Непозната розовокоса* красавице,непрежалимо нехайно зеленооко чудовище,самият факт показва, че предпочитам да седна да ти пиша сега, отколкото фантастичните гоголеви повести. Или както се казва в една престаряла приказка, отпред още иди-дойди, а отзад съвсем прилича на дявол.Благодаря за баничките, от много време аз седя и мисля така, а ако само знаеш за колко много неща мисля и колко неща и представления преминаха в тези дни пред разсеяния ми и сравнително благосклонен поглед: две серии от унгарски криминален филм “Сирена и пръстен”, многообещаващата българска поредица “Приказките на Холивуд” с предисловие от онази мома с дебелите крака, действителната повест “Вий”, песента на новата плоча на Емил Димитров “Каква невеста си била, о мамо, мамо” и “Извеждаме те на хармана”, предаването Телерезада, където пееше моята спътница от киното Катя Филипова, а Стоянка Мутафова се разхождаше по пъп и елмазен сутиен, а след малко ще ходя на прожекция на филма “Походът към рая” за всеобща радост и развлечение и прослава на активното начало у човека.(...).Като се миех след обед в умивалнята, обърнах глава и видях на съседната чешма един бял кон, но този факт не е толкова строг. По късно видях етикет от водка. Ядох на зкуска половин бурканче кисело мляко, едно варено яйце и халва. В четрвъртък ще ям супа топчета с фиде и мляко с грис.(...)Днес успях да заловя един тип, който ми е взел заплатата и измъкнах от него 2 лв. с обещание за още 3. Сутринта

успях да пия чай и снощи домъкнахме още два буркана мас от кухнята, която е много полезна.(...)Сега е нощ, късно време, но нищо не пречи да се върнем още веднаж към мисленето – то спокойно може да бъде лайтмотива на този изпъстрен с еднообразие живот. Измиваш си под чешмата цялата глава като яйце, без коса, без нищо освен мустаци, по същия начин до кръста, избърсваш се, и след това сдържания смях на дрехите върху тялото.

Чакам те с много очакване в сряда, 27, 17.15илиподвил опашка като куче, той като Каин цял се разтрепери и от носа му емфие потече. * Бях си сложила къна и косата ми придоби цвета на вътрешността на ягода. – М. А.

3.Из подготвяната за печат в библиотека Лотос

(изд. Народна култура) антология на чанбудистката словесност със заглавие Проповед на естествеността,

включваща и класическия сборник Дзенрин кушу (Гората на чан), което Крум Ацев превеждаше по-скоро като

“Слова събрани в Гората на вглъбението”. Преди години.

Човек по дървен мост минава.Дървеният мост тече, реката не помръдва

Ако знаеш музиката, в цитрата стаена,за какво ти е звука на струните да слушаш?

Реката тече – и накрая се влива в морето.Залязва луната –но пак не напуска небето.

Стихът започва да говори,едва когато гоповториш.

Поглед напред си вперил,ала изненадата отзад е.

Две маймуни светлата луна от вира вадят.

Отдалите се на учение ден след ден множат се.Постигналите истината всеки ден редеят.

Кръстопътят на живота и смъртта може лесно сам да пресечеш –

живия когато непокътнат в мъртвия за миг съзреш.

За онуй, което е на ръба трудно се говори.Доближи ли мисълта предела – трудно се разбира.

С разум няма как да се постигне,няма как без разум да се търси.

Големият отшелник сред града е стаен.

Дребният отшелник се крие в гората.

И пукнатината е в мен.В мен е и лепилото.

Ако поне веднъж до кости не измръзнеш,не ще удари ноздрите ти никога дъхът на ранен сливов цвят.

Хвърлям се, да кажем, в езерото Сиху днес –но в чий ли двор чист вятър след година ще повее?

Преди да се родя – богат с росата по тревите.След смъртта – закичен с цвете алено край пътя.

Ще поема на север Крум Ацев (10 юни 1948 – 19 април 2005) е завършил Английска филогия в СУ „Св. Климент Охридски” с дипломна работа

върху американския трансценденталист от XIX в. X. Д. Торо; специализирал е китайски език и литература в университетите

на Лийдз, Англия и Пекин, Китай, история на будистката култура в Института Добогирин в Киото, Япония. Основни

преводи от старокитайски и старояпонски: Су Шъ. „Записки от Източния склон” (1985); „Книга на промените” (основен текст

и тълкувания, 1989), „Опустошеният храм”, нови китайски разкази („Народна култура”, 1989), „китайска и японска класическа

поезия, първоизточници на чан/дзен-будистката словесност (в списанията „Панорама”, „Съвременник”, „Lettre Internationale”).

И още: предговор, бележки и превод от старокитайски Лао-дзъ, “Книга за Пътя и Постигането” (Дао Дъ дзин), („Кибеа”, 1999),

съставителство и превод от старокитайски на „Китайска мъдрост” („Кибеа”, 2004), превод на „Плътта на Дзен, костите

на Дзен”, съставител Пол Репс („Кибеа”, 1999), превод на „Пътят на Дзен” от Алън Уотс („Кибеа”, 2005), съставителство и

превод „Бели облаци: от древнокитайската поезия до японските тристишия хайку.” (Нов български университет, 2006)

Рис.

Детелина Тихолова

10

1. Преди мен всички изказвания за поезията са неосъзнати.

2. Преди мен всички дефиниции, тълкувания и описания на поезията се случват вътре в езика.

3. Преди мен поезията беше и можеше да бъде единствено: организирана част от езика.

4. Едно понятие в пределите на езика.5. Всъщност езикът и поезията са

паралелни.6. Поезията и езикът са едно и също

нещо, двете плоскости на едно стъкло: обърнато към хората, то е език, обърнато към “отвъдното”, то е поезия.

7. Поезията не съществува материално.8. Поезията се спотаява в езика, можем

само да съзрем и докоснем думите, но не ще съзрем и докоснем поезията.

9. Извън езика няма поезия.10. Езикът се оформя в писмени

знаци, поезията също. Единствено когато притежава този чист код (писмения знак), езикът изцяло се самоосъществява. И обратното, притежавайки този чист код, поезията се сдобива с първоначалното си битие.

11. На мястото, където трябва да се разделят, езикът и поезията запазват своята единствена връзка.

12. Писмените знаци се състоят от изображение, форма и значение. Звученето, изображението и значението са убежището на езика и началата на поезията.

13. Затова аз твърдя: поезията започва от езика.

14. Преди езика няма и поезия.15. Сред триадата звучене, изображение

и значение в езика се набляга върху значението, значението се приема за сърцевина и цел. Звученето и изображението са само и единствено знаци на значението, кодиране, служещо за разграничаване на значенията.

16. Обратното, в поезията се набляга върху звученето и изображението, звученето и изображението се приемат за абсолютна форма. А значението е само и единствено кодиране, служещо за разграничаване на едно изображение и звучене от друго изображение и звучене.

17. Различието между езика и поезията е следното: значението има само едно качество, но количествено е неизброимо, докато звученето и изображението са с многобройни качествени и количествени измерения.

18. Поради това конструираният от езика свят е реален, последователен и неизменчив; обратното, конструираните от поезията “отвъдни селения” са необхватни.

19. В поезията няма реалност.20. Реалността представлява конструиран

от езика свят.21. В този свят значението, посочено

чрез изображението и звученето, конструира говорения обект.

22. Поезията се саморазгръща същевременно с възвръщането на първоначалното звучене и изображение.

23. Това, което езикът изговаря, е съществуващото.

24. Ала думите не могат да изрекат “нещо, което го няма”. Обратното, поезията говори именно само за “неща, които ги няма”.

25. Преди и извън думите няма поезия, вътре в думите също няма поезия. Всяка активност преди, извън и вътре в езика в крайна сметка се възвръща в езика. Езикът е това, което дава значение на нямащото значение.

26. Преходът от липса към наличност е целта на езика, в този преход се състои и езиковият процес сам по себе си.

27. Същността на поезията е в преминаване отвъд думите.

28. В живота няма поезия.29. Животът в нашата езикова

“реалност”, това е “светът” под формата на глагол.

Ян Ли: За поезията

- В кой хотел си отседнал? - попита Хъ Сяоджу по телефона вечерта на 18 декември миналата година.

- „Марко Поло” – отвърнах, – знаеш ли го?

- Ами то в Пекин има два „Марко Поло”, ти в кой от тях си?

Погледнах въпросително служителката в хотелския бизнес център, тя само това чакаше и тутакси изстреля адреса. Уточнихме се с Хъ Сяоджу да дойде в хотела на другия ден следобед и да излезем някъде. Късно същата нощ щях да летя обратно за София. Преди уречения час се полутах навън. Едноседмичният ми престой премина главно между хотела и конферентната зала, затова си събрах багажа и излязох навън да се помотая. Взимах си довиждане с Китай, исках да посъбера някои впечатления за вкъщи: приведеният продавач на печени кестени, който с ветрило раздухва жарта, а лицето му на свой ред се разжарява и облива в пот (едно опалващо ветрило); четящото книга с приказки на Андерсен момченце, седнало насред книжарницата, обхванало кориците с обърнати навътре длани; странникът с колело, който писка нещо на фалцет, върти като латерна педалите и лъкатуши по протежение на цялото платно, сподирян от клаксоните на автомобили и мотоциклети... Късно следобед свалих куфара на рецепцията, уредих формалностите, след което взех да правя тегели във фоайето между антикварния щанд с калиграфии и магазинчето за швейцарски часовници. На седмия курс видях как Хъ Сяоджу влиза през въртящата се врата. Не се беше променил от предишния път в София – същото детско изражение, само малко посърнал и схлупен от студа. - Хайде да вървим, ще ядем хуогуо и ще те запозная с Ян Ли!Това ми дойде като гръм от леденосиньото пекинско небе (казваха, че от олимпиадата насам не са виждали такъв ясен небосклон). Щях да срещна Ян Ли – „некоронования принц на поезията”, „първия поет на движението фейфей”, автора на „Сияния”, документален роман за авангардистите от т.нар. Трето поколение. Разбира се, също и „рушителя на стихове”, „жалкия подражател на Ален Роб-Грийе”, както го хулят пък неговите противници. В последните години Ян Ли яростно налага концепцията си за поезията като фейхуа, т.е. безсмислени, безполезни думи, думи без покритие и съдържание. Човек остава с впечатление, че така той някак се доближава по източния склон към идеята за безполезността на поезията, изразявана от Шилер например. Но винаги пристъпва с безпардонното намерение да разкъса до голо цялата поетическа бутафория и реквизит, воглаве с метафората, символиката и техните производни. И ето ни в сумрачния ресторант около масата за хуогуо. Вляво от мен е Хъ Сяоджу, вдясно седи Ян Ли, отсреща са двама-трима млади писатели, чиито имена не ми говорят нищо. Ян Ли ми се стори поостарял и отслабнал (все едно съм го виждал преди). Косата му е боядисана, личи си по тъмночервените отсенки, носи очила с черни рамки, а дясното му око понякога леко се сгърчва от някакъв тик, придаващ допълнителен ефект на често язвителните му забележки. Моят тик пък, който развих по време на срещата, бе да се обръщам към Хъ Сяоджу за помощ, когато не

схващам добре силно изразения съчуански

диалект на Ян Ли. Разговорът върви на тласъци, в унисон със сервирането на ястието. Хуогуо буквално значи „котел на огън” и представлява съд, загряван на жар, ток или газ, в който за секунди се сваряват или изпържват месо, риба и зеленчуци. Номерът е, че хуогуо-то се поставя на масата и всеки сам избира какво да постави в него. В нашия случай в центъра на масата има полусферичен отвор с газова горелка, отгоре поставят алуминиев котел с три подразделения. В първото има вода, второто е пълно със сусамово олио. Не разбрах какво има в третото, гледам да се концентрирам върху разговора.Питам Ян Ли за контактите му с чуждестранни синолози.- Напоследък не са кой знае колко чести. Имаше един аржентинец, обади се,поговорихме. Дадох му мои стихове, искаше да преведе нещо. След три месеца ми писа: „Така и така, извинявай много, но просто не мога да превеждам твоите неща”... Какво да правим, не съм като някои, дето сами си превеждат стиховете на английски. То и без това нещата им са навяни от англоезичната литература, тъкмо да си се върнат у дома!Тук дясното му око се сгърчва, сервитьорката поднася чинии с тънко нарязано месо и някакви подправки. Почват да ми обясняват как да потопя месото в кипналото сусамово олио, да го повъртя малко, после да го топна в подправките и пр. На бърза ръка мятам няколко късчета в котела. Ян Ли споменава за новата си стихосбирка „Хората, които заедно се хранят”. Подготвял и едно периодично издание, „Гумичка”. Питам с издаване ли се прехранва. Не. Работел по разни проекти за уебдизайн, организирал някакви литературни прояви, приятелите му намирали работа. Междувременно пристига рибеното плато със съответните сосове. Не се справям особено умело, на два пъти изпускам обратно в котела сготвените късчета, неправилно комбинирам подправките. Младите писатели отсреща искат да узнаят нещо за българската литература, разказвам им надве-натри, споменавам известните имена в момента. Хъ Сяоджу си спомня, че в София съм го снимал на една пейка със статуите на двама писатели, баща и син. Кимам и вметвам, че Славейков-син дори е бил сред сериозните кандидати за Нобелова награда навремето. Идваме си на думата, очаквам коментара на Ян Ли за тазгодишния литературен Нобел на Мо Йен. Този път окото му се сгърчва, преди да заговори.- Още като се разнесе вестта за наградата на Мо Йен, взеха да ми се обаждат откакви ли не медии с молба за мой коментар. На всичките отказах. Знаеш ли, между мен и Мо Йен няма нищо общо. Той е писател изцяло в рамките на системата, номенклатурчик. Просто няма какво да коментирам. Единственото, което ме изненада, е конюнктурното, късогледо и малодушно поведение на Нобеловия комитет и въобще на западния свят.Нататък говорим за най-различни неща – българската природа, китайската храна, сюрреализма, ранните „Пинк Флойд” и късните „Рейдиохед”, съдбата на движението фейфей и неговите герои... В един момент на Ян Ли му прилошава, бавно прокарва пръсти по слепоочията си, докато се свести. Младите писатели поемат нанякъде. И аз трябва да тръгвам, благодаря за срещата и ставам. Хъ Сяоджу идва да ме изпрати. На входа се обръщам да погледна още веднъж Ян Ли.Той седи на масата, обхванал глава с длани. В котела пред него празното сусамово олио продължава да кипи.

ВЕСЕЛИН КАРАСТОЙЧЕВ

Едно блюдо с Ян Ли

30. Всичко в живота се случва в рамките на прецизната езикова конструкция и в крайна сметка се възвръща в езика.

31. Поезията стои лице в лице с думите, а не с небето, кръвта, възбудата и чистия хлад. Ако поезията съществуваше, преди всичко да се е сдобило с думи, то тя би се превърнала в поредното нещо на този свят.

32. В поезията няма съдържание. Или казано по друг начин, съдържанието, за което се говори в поезията, няма нищо общо с нея самата.

33. Метафорите преливат от съдържание, затова поезията:

34. Се отрича от метафорите.35. Да търси връзката между един

предмет и друг предмет, между едно нещо и друго нещо – това е цялата същина на метафората.

36. Метафората подтиква човека и света да се срещат в думите, както и да запазват своето противостоене.

37. Това, което метафората утвърждава, е езиковата детерминативност, абсолютност и непоклатимост.

38. Трябва също да се отречем от трансформирането на едно значение в друго и от преносното значение, защото, що се отнася до езика, тези действия са в рамките на закона.

39. Да се поражда многозначие на думите представлява единствено и само езикът сам по себе си.

40. Поезията се въздига стремително от езика, а не се заплита сред самооткритията на езика.

41. Стилистиката се явява необходимо условие за тези самооткрития.

42. Затова съм против стилистиката. Казано по-точно, аз съм против фалшивото разбиране за поезия, основана на стилистиката. Веднъж завинаги трябва да го изясним: не е поезията туй, което прави езика по-жив.

43. Смисълът на поезията е да лишава думите от смисъл.

44. Мъдростта е най-съвършеният израз на смисъла.

45. Поезията е против мъдростта.46. В поезията също е наложително да се

избягва езиковата бъркотия.47. Поезията преминава отвъд езика,

но не се занимава с объркването на езика. Комбинирането и подредбата на изопачени и деформирани думи само на пръв поглед преминават отвъд езика и му се противопоставят, а в действителност по същността си и принципно се намират в една абсолютна област, като следват и усъвършенстват основните си езикови закономерности.

48. И хаотично проявяват вътрешна съпротива в езика. Необичайната употреба на думите само нарушава някакъв етичен принцип. Но в рамките на езика вече има и ще има множество етични принципи.

49. Свръхреалността е поредният езиков морален принцип.

50. Ние сме против свръхреалността, доколкото сме против домогването в пределите на езика към илюзорни действия.

51. Реалността е всъщност нàглед и проява на езика.

52. Невъзможно е някога да се осъществи преодоляване спрямо езика, ако реалността се преодолява вътре в сферата на самата реалност.

53. Реалността е една съставна част на света, свръхреалното е друга съставна част на света.

54. Светът винаги ще бъде същинската реалност на езика.

55. Същевременно светът е лъжесвидетелство на поезията.

56. Стихотворната техника пък е лъжесвидетелство на лъжесвидетелството.

57. С оглед на езика техниката е всичко, което той притежава, с оглед на поезията техниката е единствената нейна форма на проява.Литературен вестник 30.04-7.05.2013

11

58. Формата е разграждане на езика. Посредством чисто езикови импулси тя се отказва от значението, както и от неговото репродуциране след аналитична обработка: включително репродуцирането му в метафората и репродуцирането на свръхреалност.

59. Формално ще рече да се пише поезия заради самото писане.

60. Поезията е форма. Поезията категорично не е културно явление. Тя няма нищо общо с културата. Културата е нашето налично съществуване, а поезията следва да бъде други възможни форми или намерения за съществуване.

61. Поезията нехае за всичко в този свят. Щом някой започне да пише стихове, или иначе казано, самата поезия започне, езикът изчезва и всичко, притежавано от човека, също трябва да изчезне. И ако в този миг отново заговорим за безкрайно състрадание, критически дух, нравствен смисъл, че даже за любов и смърт, все едно сме захвърлили поезията и отново сме се завърнали в пределите на езика.

62. Поезията носи избавление не само на духа, но дори в по-голяма степен на тялото. Подлаганите в миналото, в настоящето и в бъдещето на оезиковяване очи, сърца, ръце и сексуални дейности, включително духът, най-накрая ще бъдат опоетизирани.

63. Прекосяването на езика ще рече и прекосяване на смъртния час.

64. Раждането и гибелта на тялото е конкретен израз на езика.

65. Същността на езика е във всичко изречено и което някога ще бъде изречено и включва: 1. одухотворяване на материята, 2. естетизиране на копнежите, 3. абсолютизиране на съществуването, 4. рационализиране на трансформациите, 5. доминиране на названията.

66. А същността на поезията е единствено във всичко “изричано” от нея. Тя се отрича от всеки смисъл, получен в името на законността.

67. Поезията не е естетична.68. Поезията ни превръща в стихове.69. Поезията отчетливо явява на нас,

които се превръщаме в стихове, нещата, които езикът никога не е в състояние да изрече.

70. С една дума, нещата, които “не съществуват” на тоя свят. Затова

71. Стиховете, това са думи без съдържание.

Преведе от китайски ВЕСЕЛИН КАРАСТОЙЧЕВ

Без любов как бих прекарвал дните си?

пролетта на 2007 година

с нищо по-различна от другите

само дето аз останах без любов

също както преди доста време

останах без работа

щом нямам работа

значи няма да имам и пари

но този въпрос

за мен съвсем не е страшен

пари все някак ще намеря

дори да не успея

ще поискам назаем от приятели

ала любов, ах,

как ще намеря любов?

да не говорим да взимам назаем

в този наш прекрасен свят

поначало любовта не достига

средно на двама човека

се пада само една

дори да разчувствам жената

ще трябва и мъжът да е съгласен

тя да ми заеме любов

Случайна среща

веднъж видях един човек

липсваше му едното ухо

едноръки хора да речем

съм виждал доста често

но човек като него

на когото му липсва едното ухо

за първи път ми се случи да видя

той спеше в междуградски автобус

който пътуваше към предградията

Търся Уан Дзюхуа

в цял Китай дали ще има

333 333 жени

на име Уан Дзюхуа?

а в цял Пекин дали ще се намерят

3 333 жени


какви са, чудя се,

какви ли са те всички

една от тях, тогава деветнайсетгодишна

живя с мен в Тиентунюен

333 дена и 3 часа

щастливо време бе това, щастливо

време, но щастието трая твърде кратко

след последните 3 часа

тя отиде на Третия северен пръстен

и повече не се върна

в цял Китай дали ще има

333 333 жени


а в цял Пекин

дали ще се намерят

3 333 жени


една от тях познавам, ах, една-единствена познавам само

но тя си тръгна и не съм я виждал оттогава

ДА НЕ ГОВОРИМ ЗА СЕКС КОГАТО СЕ ХРАНИМ

каза Сяо Ян

не че не ми се говори

но просто няма за какво

след тези думи Сяо Ян

извърна поглед

и се загледа навън

а навън продължаваше да вали

ситен дъждец

но пък валеше вече три дена и три нощи

ако ми позволиш

отвърнах аз

искам да си поговорим

да речем, за оргазма

кога обикновено настъпва при теб

Сяо Ян продължи да се взира навън

където дъждът

като завеса се спускаше пред далечните сгради

той моят оргазъм

отвърна тя

отдавна не се е мяркал

все едно домашната котка се е запиляла нанякъде

Сяо Ян млъкна за малко

усетих

че тя иска да добави нещо

но в крайна сметка

тя не каза нищо повече

Дяволче

взех да отглеждам едно дяволче

ей толкова малко

потрябва ли ми

само извиквам веднъж

и то идва

през останалото време

го нося на дланите си

вървя по улицата с протегнати ръце

а хората не го забелязват

Планински връх

над планинския връх високо в небето

доплава един бял облак

и щом белият облак отмина

над планинския връх високо в небето

вече нямаше бял облак

На небето

какво ли има всъщност на небето

аз не зная

също както нашите самолети

не са успели да достигнат самото небе

нашите самолети

се издигат до около 10 000 метра височина

и пак им остава някакво разстояние

до небето

Вторият стих посветен на братовчедката Су

грозен мъж и хубава жена

са много добра комбинация

хубав мъж и грозна жена

също са много добра комбинация

ала братовчедката Су

не е нито хубава нито грозна

по тази причина тя винаги

остава сама

през юни 2001 година

тя живя

един етаж под мен

Пред спирката на автобус 103

спрях пред спирката на автобус 103

купих си един стек цигари

и продължих нататък


в същото време спря и един автобус 103

аз скочих в него

и продължих нататък

случи се през миналото лято


една млада жена застана до мен

заедно почакахме да дойде автобус 103

Викам я да дойде

аз я викам да дойде, а тя

ми поднася чиния месо сготвено в соев сос

подвиквам й: пръчици

а тя ми носи бира и салфетки

това селско момиче

тя е като бира и като салфетка

но най-вече е като месо сготвено в соев сос

след като се нахранихме

тя ни изпрати

чак до вратата

Хората които заедно се хранят въобще не спят заедно

хората които заедно се хранят

въобще не спят заедно

те просто се хранят заедно

и след като се нахранят

всеки си тръгва по пътя

и с тези които не се хранят заедно

положението е същото

нахранят ли се

всеки си тръгва по пътя

добре де, питам Сяо Ян

кои тогава спят заедно?

Сяо Ян отвръща: които спят заедно

те самите си го знаят

Преведе от китайски ВЕСЕЛИН КАРАСТОЙЧЕВ



Ян Ли

12

Румяна Чолакова

На Красимир И., Красимир К. и Красимира

“Таралежчето в мъглата” е великолепен анимационен филм на Юрий Норщейн по призказка на Сергей Козлов. Тръгнало таралежчето на гости на своя приятел мечето, да броят пак заедно звездите. Върви и си мисли как мечето вече е сложило самовара, хвърлило е в огъня хвойнови клонки, за да мирише на хубаво, как ще седнат двамата и ще опитат от малиновото сладко, което таралежчето носи, как после ще броят звездите - тия отляво за мечето, а тия отдясно - за таралежчето. И както си върви, изведнъж вижда, че долината пред него е покрита с гъста мъгла, а в мъглата един бял кон свети с изумителна красота. “Дали няма да се задави тоя кон, като легне да спи в мъглата?”, помисля си таралежчето и решава да влезе в мъглата, за да види как е там. А там дори собствената си лапичка не може да види, защото всичко е повито в дебела бяла пелена. И познатите неща наоколо започват да добиват странни и плашещи очертания. Падащите листа са толкова особени и големи, че на таралежчето му се привиждат слонове; старите дървета приличат на готически катедрали; огромни прилепи внезапно се появяват и изчезват, а един голям бухал, който следва таралежчето от началото на пътешествието, буха около него с такова усърдие, че нашият кротък и уплашен герой проронва: “Психар!”, като го среща за пореден път. Таралежчето така и не може да види изумително красивия кон, чиято глава проблясва за малко тук-таме в мъглата, но пък си загубва бурканчето със сладко и така се ужасява от тъмницата и сенките около себе си, че се щура все по-бързо и се загубва все повече в резултат на щурането. Голямо куче внезапно изниква точно пред него и в сладка прозявка показва много и остри кучешки зъби. Таралежчето вече е така наплашено, че просто затваря очи и замръзва, докато кучето скача пак в пелената, повикано от господаря си, но внезапно се връща и бутва в лапичките на нашия герой загубеното-намерено бурканче с малиново сладко. Таралежчето само затваря очи още по-силно. Когато най-после се решава да помръдне, отново обърква пътя и пада в реката. То е вече толкова каталясало от лутането и страховете в мъглата, че решава да се остави реката да го носи. Носи се по реката и си мисли: “Целият съм мокър, сега ще се удавя”. И тогава някой безмълвно пита: “Кой си ти?” - “Аз съм таралежчето и съм се загубил.” - “Ще те отнеса на гърба си до брега”, пак безмълвно казва някой и за секунди таралежчето е на брега. -“Благодаря!”, казва то, - “Няма защо”, отговаря безмълвно някой и изчезва в дълбокото. Седи таралежчето до самовара на мечето, прегърнало бурканчето със сладко, и си мисли как е чувало гласа на мечето да го вика през цялото време, докато се лутало в бялото. Мечето се появява задъхано и почва да го пита разтревожено къде е било, да му казва как се е уплашило, докато го е търсило и e викало в мъглата, защото никой друг не може да брои така добре звезди като таралежчето, как е наредило самовара и е хвърлило хвойнови клонки, да мирише на хубаво, и задъхано грабва бурканчето със сладко, за да нареди масата. А таралежчето си мисли, че е много приятно, че са си двамата пак заедно, да броят звездите, а също се пита какво ли прави конят там в мъглата...Толкова обичам тази приказка, че решавам да я използвам в клас, за да накарам моите студенти да се разприказват. Азиатските студенти са възпитавани да седят послушно и да слушат учителя, което в днешно време се е превърнало в кротко съзерцание на айфони под масата, съчетано с бързи реакции, ако даскалът прекъсне съзерцанието с неуместен педагогически въпрос. “Тарележчето в мъглата” нееднократно е обявявано за най-добър анимационен филм на всички времена и е много популярен в Япония, което аз винаги съм си обяснявала със силата на даобудистката традиция в далекоизточната култура. Будизмът подчертава участието на нашето възприятие в света, който съществува за нас и в който ние съществуваме. Не че няма нещо, което си е там, просто начинът, по който

Мъгла


Лиу Сие (ок. 465 - ок. 522) живее през периода на Южните и Северните династии (420-

589). По време на престоя си в манастира Динлинсъ в провинция Шандун през 501-

502 г. написва трактата “Литературно съзнание, издялкване на дракон” (общо 50 глави) – първата за Китай естетическа и литературна теория, повлияна както

от нумерологичните модели на “Книга на промените”, така и от будизма. В

избраната тук глава Лиу Сие пренася в литературен контекст древната притча за майстора изпълнител на цитра цин – Ю Боя и неговия съвършен слушател – Джун Дзъци, описана в трактата “Лиедзъ” (4. в. пр.н.е.).

Авторът внушава, че както не всяко ухо може да “види” звуците в картини, така и литературното произведение оживява

само в сърцето на истинския ценител – „познавача на звуците”.

Колко трудно е да си истински познавач на литературното произведение! Дълбокият смисъл остава непостижим и рядко можеш да попаднеш на истински ценител. Истинският ценител се среща веднъж на хиляда години. От древността досега литературните критици най-често подценяват съвременниците си и превъзнасят древните. Точно както е казано в “Гуейгудзъ”1: “Ден след ден е пред очите ти, а ти не го ползваш, когато се прослави надалеч, търсиш начин да го върнеш”. В миналото, когато “Съкровищницата” на Хан Фейдзъ2 се прославила и била завършена рапсодията “Господин Несъществуващ” на Съма Сянжу3, императорите Цин Шъхуанди4 и Хан Уди5 дълбоко съжалявали, че не са се срещали лично с тези творци. Впоследствие, когато срещата се осъществила, Хан Фейдзъ бил хвърлен в затвора, а Съма Сянжу загубил благоразположението на негово величество. Нима от това не проличава недооценяването на съвременниците? Що се касае до Бан Гу и Фу И6, които по нищо не са си отстъпвали в писането, Бан Гу иронизирал Фу И, казвайки: “Вземе ли четка и пропише, забравя да спре”. В оценката си на литературните таланти Цао Джъ77 сурово критикувал Чън Лин, а за Дин И, който разчитал на Цао Джъ да “напоява с краски” текстовете му, възклицавал “Добре казано!”. Лиу Сиу обичал да охулва чуждите произведения, дотам, че заприличвал на пламенния риторик Тиен Ба8, който на ден надприказвал по десет души. От тук става ясно каква цел е преследвал Цао Джъ. В трактата си “Относно литературното писане” император Уей Уънди – Цао Пи9, казва: “Литераторите един друг се подценяват, това от памтивека е така” – и това не са празни приказки. Стигайки до словоохотливци като Лоу Ху10, въобразяващи си, че могат да обсъждат и литературни произведения, изтъквайки например, че Съма Циен11 написал своите “Записки на историка”, за да поиска напътствия от Дунфан

1 Гуейгудзъ (400-270) – философ от периода на Воюващите царства (475-221), основоположник на школата на ораторите дзунхъндзя.2 Хан Фейдзъ (ок. 281-233) – представител на школата на легистите, Воюващи царства.3 Съма Сянжу (ок. 179-118), литератор към двора на император Хан Уди (вж. бел. 5), дин. Западна Хан (202-209).4 Цин Шъхуанди (259-210) – първият император, обединил Китай.5 Хан Уди (156-87) – седмият император на Западна Хан.6 Бан Гу (32-92) и Фу И (?-ок. 90) – придворни литератори от дин. Източна Хан (25-220).7 Цао Джъ (192-232), Чън Лин (?-217), Дин И (?-220) и Лиу Сиу (?-?) – литератори от Трицарствието (220-280).8 Тиен Ба – риторик от княжество Ци, Воюващи царства.9 Цао Пи (187-226) – по-големият брат на Цао Джъ (вж. бел.7).10 Лоу Ху (?-?) – оратор от края на Западна Хан.11 Съма Циен (145-87) – историограф и литератор от Западна Хан.

Шуо12. Затова на хора от величината на Хуан Тан13 им било достатъчно да се спогледат, за да избухнат в смях от подобни нелепици. Ако Лоу Ху, който без съмнение бил лаик, си позволявал да става съдник, то за ерудитите е напълно недопустимо да говорят безпочвени неща! Затова към проницателните познавачи, които обаче превъзнасят древността и подценяват съвремието, спадат горните двама владетели – Цин Шъхуан и Хан Уди. Хора с неоспорим талант, но със склонност да величаят себе си за сметка на другите – това са Бан Гу и Цао Джъ. Хора без познания по литература, лековерно приемащи всякакви митове за истина – това е Лоу Ху. След като прочел току-що завършения от Ян Сюн “Трактат за великото тайнство”, Лиу Син14 въздъхнал: “Защо си правиш труда, идните поколения няма да разберат, най-много да си служат с книгата за похлупак на глинените делви!”. Нима тези опасения са били неоснователни?Люспестият митичен елен цилин и сърната, фениксът и пъдпъдъкът крайно се различават помежду си; нефритът и обикновеният камък нямат нищо общо помежду си – и на дневна светлина с просто око ги отличаваме по форма. Но чиновник от княжество Лу15, зървайки цилин, решил, че е обикновена сърна, а поданик на княжество Чу взел пъдпъдъка за феникс. Друг от княжество Уей през нощта видял характерно сияние на скъпоценен камък, но захвърлил намереното, защото съседът му казал, че то е нищо и никакъв камък. Пришълец от княжество Сун в княжество Йен, помислил тамошно парче скала за драгоценност. Въпреки ясноразличимата външна форма на предметите пак лесно може да допуснем голяма грешка. Колко по-трудно е да вникнем в мислите и чувствата на литературното произведение? Кой твърди, че е елементарно да ги определим? Литературните произведения са сложно нещо, съдържание и форма се преплитат по най-разнообразен начин, а ценител напълно безпристрастен – няма, при това и познавателните му способности не са неограничени. Човекът с широка душа само да чуе вдъхновяваща мелодия, и започва да си тактува. Ако интровертът се запали по тайнственото, се пренася в далечни светове. Плиткоумният, зачете ли пищен текст, се запленява. Увличащият се по странното, подочуе ли необикновена история – цял става слух. Ако едно произведение ти допада, ти го славиш и рецитираш. Ако ли пък не, то ти е непонятно и го захвърляш настрана. На кой не му се иска с едностранчивите си разбирания да може да обхване безкрайното и трансформиращо се нещо – текстът. Но поговорката гласи: “Ако гледаш в посока на изток, няма как да видиш западната стена”.Едва след като си изсвирил хиляда мелодии, ставаш познавач на звуците, едва след като през ръцете ти минат хиляда меча, ставаш експерт по оръжията. Затова методът на цялостен анализ на литературно произведение е да го погледнеш мащабно. Само ако си виждал могъщи планини, забелязваш и малкото хълмче; ако си черпил от водите на океана, обръщаш внимание и на малката дига. Когато премерваш достойнствата и недостатъците, не допускай егоизъм, дори да обичаш и мразиш, бъди безпристрастен, тогава ще прецениш правилно, ще претеглиш с точност на везна и ще осветиш текста като отражение в огледало. Затова, когато се стремиш да вникнеш в чувствата и мислите на едно произведение, трябва на първо време да го погледнеш от следните шест аспекта: първо – определи го жанрово, второ – оцени подбора на думите, трето – установи унаследеното и новаторското, четвърто – проследи в изказа обичайното и непознатото; пето – проучи спецификата на употребените алюзии, и шесто – почувствай

12 Дунфан Шуо (154-93) – литератор рапсодист от Западна Хан.13 Хуан Тан (23-50) – философ и музикант от Източна Хан.14 Ян Сюн (53-18), Лиу Син (50-23) – литератори от Западна Хан.15 Лу, Чу, Уей, Сун, Йен и Джън са големи княжества през периода на Воюващите царства.

мелодиката и ритъма. Ако съумееш да приложиш този метод на литературна критика, то веднага ще установиш дали произведението е качествено или не.Втъкателят на шарките на текста – писателят, първо е изпитал прилив на емоции, които са накарали думите да бликнат. Читателят посредством външната обвивка на тези думи навлиза във вътрешността на произведението, следвайки вълните, достига до извора, и смисълът, колкото и убягващ, става виден. Дори когато авторът е древен и не го познаваме лично, взирайки се в текста, виждаме душата му. Наистина ли написаното е чак толкова дълбоко? Нека безпокойство ни е само дали познанията, с които искаме да вникнем в него, не са твърде плитки! Когато мислите на Ю Боя го пренасяли при планините и реките, звуците на цитрата му пресъздавали тези същности. Какво да говорим, ако придаваме форма на мислите с връхчето на четката – същността не би могла да остане скрита! Затова съзнанието, отразяващо същността, е като очите, съзиращи формата. Ако зрението е бистро, няма форма, която да не бъде различена. Ако съзнанието е възприемчиво, няма същност, която да остане непостижима! Но заблудените светски хорица, вместо да се отдадат на дълбокото, ценят плиткото. Това е причината, поради която Джуан Джоу16 се смеел на шлагера “Скърши тополова клонка” и поради която Сун Ю17 се измъчвал, че никой вече не слуша класиката “Сняг в разгара на пролетта”. Самият Цю Юен18 е казал: “Външността ми е неукрасена, вътрешността – семпла, затова тълпата не прозира моя уникален талант!”. Уникалността я вижда само познавачът, никой друг. Ян Сюн е казал: “Душата ми се увлича по неимоверно дълбоките, неповторимо изваяни текстове!” Къде по-ясно може да бъде, че не се е занимавал с повърхностното и плиткото? Само ако с дълбоки познания надзърнеш в енигматичното, ще те обземе истинска радост, сравнима с насладата, когато заедно с тълпата изкачваш тераса насред запролетяването, още с музиката и уханията, които карат пътника да се отбие в гостоприемница. Казват, че орхидеята е най-красивото и уханно цвете в цялата страна, но когато се закичиш с нея и й се възхищаваш, тя изпуска още по-силен аромат. Литературните произведения пък са цветовете на културата, едва когато се вживееш в тях, те разкриват всичките си красоти. Надявам се господата познавачи да следят за изпълнението на всичко казано дотук.А ето как ще завърша: Гигантските камбани по триста хиляди дзина19 са могли да се родят само в главите на музиканти като Куей20 и Шъ Куан21. Сандъците, пълни с хубави книги – истинската им стойност може да определи само майсторът 16 Джуан Джоу (369-286) – философът даоист Джуандзъ, Воюващи царства.17 Сун Ю (ок. 298- ок. 222) – литератор, ученик на Цю Юен (вж. бел. 18).18 Цю Юен (340-278), известен поет от самобитното южно княжество Чу.19 Дзин – мерна единица за тегло, равна на Ѕ кг.20 Куей – музикант към двора на император Шуън (ок. 2277-2178).21 Шъ Куан (572-532) – сляп маестро от епохата Пролет-есен (770-476).

Преведе от старокитайски ТЕОДОРА КУЦАРОВА

Истинският познавачЛиу Сие


13

го виждаме, е важна част от нещото, а също и основното за нас. Ако умът, който приема света, е отровен от невежество, омраза и алчност, то и светът е подвластен на трите отрови, ако умът се е освободил, тогава светът е светът на Буда, където зад привидните кошмари лежи радостта. Съкрушително малкият брой на проБудените се обяснява с постулата за необходимостта от освобождаване от желанията, за да се прочисти възприятието. Човек без желания - звучи доста нечовешки в крайна сметка и никой от известните ми будистки учители не е много убедителен, като обяснява този постулат може би защото ги води желанието да обяснявят. Дори да оставим тия сложни мисли настрана, таралежчето влезе в мъглата, омагьосано от красотата на коня и желанието да го спаси от задавяне в мъглата, престана да вижда познатата пътека и обичайната разходка до близък приятел се превърна в ужасяващ кошмар. Познатата действителност се изкриви чудовищно и най-обикновените листа и малки животинки заприличаха на пратеници от преизподнята. И чак когато загуби всякаква надежда да намери пътя, забрави за страха и се остави на реката, тогава безмълвното Нещо го отнесе на спасителния бряг. Тази част от филма все ми напомня за Даодъдзин, защото в тази книга мъдрият човек не се опитва да манипулира нищо и си върши работата, без да се впуска в безсмислена активност, не се опитва да се спасява и затова е спасен. Моите китайски студенти знаят много повече за Бил Гейтс и Лейди Гага, отколкото за Лаодзъ, но аз разчитам на изявлението на един китайски мислител, че в тялото на всеки модерен китаец има поне една даоистка клетка. Затова решавам да им пусна филмчето. Освен това, дори да не се разберем за таралежчето, съм сигурна, че ще се получи интересен диалог. Студентите ми очевидно имат чувство за хумор и много се смеят и се шегуват, но малко от нещата, които аз намирам за убийствено смешни, са им весели, а аз също не винаги успявам да разбера техните шеги. Веднъж една студентка ми каза, че харесвала “Красавицата и звяра”, защото само в тази приказка главната героиня имала мозък, а всички останали приказни красавици били пълни идиотки. Снежанка например била предупредена от седмина от най-близките си хора да не взема храна от непознати и въпреки това изяла ябълката. И имала късмет, че минал един некрофил през селото, който обичал да целува мъртви тела, та се върнала обратно към живота. Реагирах на тази интерпретация на приказката с кикот и казах на момичето, че има чувство за хумор. Това много я изненада, защото се оказа, че нейното виждане на приказката е буквално такова и всякакъв хумор е случаен. Преподавам на групи, в които има деца от католически, будистки и светски семейства и често в дискусиите на нови филми или текстове се правят непредвидими заключения. Затова чакам с интерес да видя какво ще се случи на края на филмчето. Най-малко очаквам тишината, която следва прожекцията. Всички гледат в земята или в айфоните и никой не продумва, въпреки че ги подканям няколко пъти. Накрая признават, че изобщо не разбират за какво става дума. Решавам, че е така, защото не могат да прочетат субтитрите поради скоростта, с която се сменят, и го показвам втори път, като аз самата чета какво пише. Отново пълна тишина. Става ми мъчно, че изборът ми е толкова криво направен и решавам да обясня многозначителността на филма със споменатите даобудистки алюзии. Децата изглеждат искрено изненадани от моя прочит. Явно, че дори на тези, които знаят нещо за будизма, през ум не им е минало да видят патилата на таралежчето в светлината на склонността на ума да създава илюзии и да се мъчи от собствените си страхове. Подканям ги пак да кажат нещо, каквото и да е, и едно от момчетата, което обикновено присъства само телом, и то рядко, казва язвително, че китайците нямат време да броят звездите, защото им се налага да произвеждат всичко, от което светът има нужда, и броенето на звезди си е западна лиготия. Това изявление предизвиква радостно оживление в класа и аз бързам да отбележа, че в китайската поезия има хиляди примери за съзерцание на луната, даже според легендата най-прочутият китайски поет се е удавил, когато опитал да прегърне отражението на луната в езерото. Язвителният младеж уточнява, че да прегърнеш луната е едно, а да броиш

луната е друго. Питам го какво има да й се брои на луната, като е една, и той се замисля, но тук в дискусията внезапно се влючва моят любим ученик, който заявява, че звездите са безброй и да се брои безброят е точно толкова смислено, колкото да се брои едното. И аз се замислям. Неловкото мълчание е по-неловко за мен и децата кротичко злорадстват, защото виждат, че съм объркана. Един от устойчивите китайски стереотипи за западния човек е, че той е по-логичен, по-добре организиран и умее да планира по-добре от хаотичните и податливи на чувствата китайци. В много от произведенията на ранните изследователи китайската култура е описвана като женствена, съпоставена с мъжествения Запад. Като всички клишета и тия са доста относителни, но изглежда, че китайците искрено се радват, като видят западен човек, уловен в логичен капан. Излизам от неудобството със заповед да пишат десет минути и да формулират някаква поука от тая приказка или да опишат кой от рисуваните герои най-много им харесва и защо. Китайците традиционно се учат от примери и се опитват да са като хората, от които се възхищават. Освен това във всичко има поука и моите постмодерни напъни да деконструирам всякакви конвенции често се посрещат с недоумение. Не се сещам за друг език освен китайския, в който думата “пропаганда” да има и положителни конотации, в смисъл на “разпространяване на информация”, “обясняване на нещо важно” и пр. все в тая посока. Избирам една от отличничките да почне да чете, защото съм сигурна, че тя е написала поне пет изречения, освен това ги е написала така, че няма начин да ме завлече в опасна посока - някои от учениците използват присъствието на “свободен” чужденец в клас, за да говорят на политически теми, които са табу, и свободният трябва да върви по доста тънък лед, за да не отреже смелия борец за права на човека и същевременно да не се набута в разправии с началството, което, както всички началства по света, пази статуквото. Това последното моите студенти почти не го вярват. Повечето смятат, че на Запад вилнее свобода и демокрация и всеки си прави каквото иска, докато шефовете му ръкопляскат, че е такъв независим индивидуалист. Но нашата отличничка е една от малкото, които не вярват в западните свободи, и аз не очаквам провокации. Тя прочита следното: “Изводът от тази приказка е, че не бива да изоставяме приятелите си заради коне в мъглата, колкото и привлекателни да са конете. Мечето и таралежчето са приятели отдавна и се грижат един за друг, както всички видяхме от притеснението на мечето, като не успяваше да намери своя приятел. Авторът иска да ни каже, че трябва да разчитаме на старите приятели и да ценим това, което вече сме изградили. Когато се стремим към нови, непознати неща, още повече ако изобщо не знаем какви са те, можем не само да загубим старите приятели, но и живота си. Според мене мъглата символизира опасната природа на новото и непознатото, а мечето е символ на приятелството. То веднага се втурна да спасява приятеля си в мъглата, което ни показва какво прави истинският приятел”. Класът изглежда приятно изненадан, че някой е успял да види толкова здрав смисъл в загадъчното филмче. Следващата поука е малко по-особена. Едно от момчетата, което смята да продължи с научна работа в баптистки колеж и се интресува живо от религия, прочита следното: “Според мене поуката е, че човек намира пътя едва когато се освободи от страха от смъртта. Когато таралежчето се примири, че ще се удави, тогава се появи спасителната сила и го отнесе на брега. На мене много ми харесва, че силата не беше наименувана, въпреки че беше представена като риба, което е християнски символ, но всичко се случи във водата и може би затова се появи в тази форма. Когато човек дълбоко вярва, че смъртта е просто преход към друг живот за душата, той не се страхува да живее и не може да се обърка, защото за него няма грешни посоки.” Отново настава гробна тишина. Моите студенти са на по двадесет до двадесет и две години - на тая възраст човек е безсмъртен и хич не се сеща да се пита има ли живот след смъртта, защото самата смърт изглежда само теоретично възможна. Знам за това момче, че се е обърнало към религиите, след като е загубило в една година четиримата си баби и дядовци, а после и баща си. На мен идеята, че страхът от смъртта и

страхът от живота са свързани така ми допада, че не удържам една широка усмивка. Скоро слушах китайски литературовед, който анализираше работите на Емерсън и връзката им с конфуцианството. Той заяви, че не е важно дали душата продължава да съществува след смъртта, важното е да съществува преди смъртта. Казвам за тази идея на моя религиозен ученик и го питам дали смята, че човек може да се освободи от страха от живота дори да не вярва в живот след смъртта. “Не може”, отсича той, нали Лаодзъ и Джуангдзъ са учили, че колкото по-спокойно приемаме смъртта, толкова по-пълнокръвно живеем, но последващото развитие на тяхната философия в религиозен даоизъм, който се занимава с еликсири на безсмъртието, показва, че не може. Нашият разговор очевидно е подразнил язвителния младеж, който започна дискусията, защото той вдига ръка с желание да си прочете неговата поука. Студентите ми тук не вдигат ръка твърде и ако не ги ръчкам, изкарват цял семестър в кротка дрямка. В този случай обаче написаното показва, че момчето се е заинтересувало от разговорите: “Аз мисля, че тази история е за липсата на кураж да преследваш това, което ти харесва. Таралежчето беше като омагьосано от коня, обаче като почнаха да му се привиждат призраци, го забрави, мислеше само как да се измъкне от мъглата. Нали влезе, за да разбере дали няма да се задави конят в мъглата, защо не стигна докрай и защо поиска то да се удави, вместо да намери коня и да го види как е? Не ме интересуват никакви религии, това са бабини деветини, заглавикваници за страхливци. Човек трябва да знае какво иска и да го гони докрай и никакви слонове и страхове не бива да го спират. Не е важно да се освобождаваш от желанията, важното е да знаеш какви са ти желанията и как да ги осъществиш. Таралежчето накрая пак мислеше за коня, така че ще съжалява рано или късно”, завършва победоносно момчето и класът реагира с одобрително шумолене. “Аз едно не разбирам - обажда се едно от най-кротките деца, - защо таралежчето реши, че конят може да се задави в мъглата? Конят си пасеше много доволно в мъглата, изглеждаше красив и силен, защо на нашето животинче първото, което му дойде на ум, беше, че може да се задави?” Пак тишина. “Ами като харесваш някого, винаги се тревожиш дали е добре”, включва се отново отличничката с аргумент, срещу който няма какво да се каже. На мен ми идва да подметна, че не може да се тревожиш за непознатото, защото можеш не само да загубиш старите приятели, но и живота си, обаче си затрайвам, защото съм забелязала, че и най-леката и добронамерена подигравка ги ужилва болезнено. Опитвам се кротко да побутна разговора пак към възможността на нашите мисли и чувства да оформят света, в който живеем. Любимият ми ученик контрира с унищожителен анализ на популярната в цял свят книга “Тайната”: “Не мога да разбера, подхваща той доста разпалено, как е възможно четящите хора на Запад да купуват такива книги. Ние се опитваме да се учим от западната наука, от това как може да се планира и да се организира обществото, за да осигури висок стандарт, образование и медицинско обслужване за повече хора, а това общество чете книги, според които цунамито, което съсипа живота на стотици хиляди хора преди няколко години, е било пожелано от тия хора!” Неведомите пътища на паметта ме присещат за една вечерна разходка в зимна София. Ходех по прясно проправените пъртини в снега и мислех какво да купя за вечеря, когато някъде от тъмното долетя изстреляна с голяма сила снежна топка и ме прасна по рамото. Заболя ме много, но обидата от незаслужения удар и страхът от злобата, която дебне анонимно в тъмното, за да те нарани, бяха доста по-силни. Вкъщи открих, че злобата е напълнила голямата снежна топка не само с камъчета, но и с боклук, така че ръкавът ми беше наплескан с мръсотия. Този спомен засилва аргумента на момчето - няма как да си представя, че аз съм пожелала подлия удар от мрака. Гласът на кроткото дете ме изважда от мрачния спомен: “Баба ме пита дали нашите западни учители разбират китайския комунизъм и какви учения следват на Запад. Аз й казах каквото госпожата ни разказа за постмодернизма и как всичко, което знаем за света, е просто нашето описание на света, а баба каза, че който мисли така, трябва да го хранят с описания на храна, докато му уври

главата”. Хем ме досмешава много, хем се радвам, че детето усеща връзката между постмодерните теми и загубата на твърда почва във филмчето, но лесната разправа с постмодернизма ми намирисва леко на агресивно невежество и питам дали бабата е привърженик на идеята, че Западът може да произведе само технологии, а идеите са източна работа. “Не e, не e - притеснително казва детето, - баба казва, че и на Запад, и на Изток няма нищо лошо в желанието да се нахрани гладният и да се помогне на безпомощния. Тя много обича Шашабия”. Шашабия е китайската транскрипция на Шекспир и аз усещам прилив на топли чувства към бабата. Разказвам им за един голям китайски учен, който е посветил живота си на изследване на китайската мисъл и който е започнал да я популяризира на Запад първо с докторската си дисертация, защитена в престижния нюйоркски университет „Колумбия”. В тази дисертация той развил тезата, че науката, която се е развила на Запад, не е можела да възникне в Китай, въпреки големите китайски технологични открития като компаса, барута и печатането, защото китайските мислители не са имали нужда от наука поради съвършенството на мирогледа им. Същият този човек към края на живота си е писал, че големите хуманистични открития на китайската мисъл са били направени и на Запад, но проблемът е, че още не се познаваме. Тук в разговора неочаквано се намесва едно много хубаво момиче с конска опашка, което не си е отворило устата нито веднъж за цялата година, и на великолепен английски казва: “Съвсем правилно, аз съм съгласна и с този учен, и с бабата. Проблемът всъщност е, че и на Изток, и на Запад повечето хора не искат да мислят и бягат от отговорността за решенията, които взимат. Освен това в кои точно западни и източни учения пише, че парите са по-важни от човека, а пък всички дотам сме я докарали”. По-късно моят любим ученик ще ми обясни, че красавицата е дошла в университета след дванадесет години в Лондон, където се озовала с родителите си, след като завършила първи клас. Още тук я считали за изключително надарено дете, а после на Острова пожънала страхотни успехи и редовно получавала награди за постижения в литературата и лингвистиката. Баща й обаче решил да се върне при основните си бизнес интереси и въпреки че тя била приета да учи в Кеймбридж, я прибрал тук, да не я остави без контрол. Тя в началото напълняла чудовищно и дразнела учителите с изявления за феодалния дух на голямата китайска култура, но после някак си се адаптирала, отслабнала и си купила айфон, само четенето на много книги й останало. В клас си мълчала обикновено за да не потиска съучениците си с нивото на езика и мисленето си, а при мене мълчала още повече, защото съм й била симпатична и си давала сметка, че мога много да се притесня от силния си акцент, ако я чуя как говори. Това ще го науча впоследствие, а сега като я чувам какво казва и как го казва, зяпвам чистосърдечно и казвам: “А!” Моята реакция докарва целия клас до шумно веселие, към което се присъединявам и усещам как смехът малко вдига мъглата, която от филмчето се е пренесла в нашата дискусия. В това време пронизителният звънец стряска всички за пореден път и децата много бързо се насочват към столовата, за да се подредят по-напред на километричните опашки, а аз се упътвам към близкия вегетариански ресторант.Навън е паднала прочутата местна мъгла и аз се сещам за детето на една приятелка, което е пораснало тук, но после живяло осем години в Португалия. Като се върнали пак тук от слънчев Лисабон, попорасналото вече момче, слизайки по стълбата на самолета, се огледало и рекло с дълбоко чувство: “Господи, колко ми е липсвала тая мъгла!” Изглежда, че и носталгията е въпрос на перспектива. Всъщност това сегашното носталгия ли е, едно време каква носталгия имаше...


НОВА БЪЛГАРСКА

14

У Цин

един забързан ден

забързан станах от леглото

забързан се нахраних

забързан влязох в интернет

забързан излязох

навън забързан обикалях

прибрах се вкъщи

този ден не свърших абсолютно нищо

само много бързах

животът е толкова сложен

понякога си мисля за смъртта

всъщност няма кой знае колко за мислене

смъртта е толкова проста

само една дума

а когато мисля за живота преди смъртта

ето това вече е сложно

мога да му мисля цял живот

и сега

набрах номера

на джан дзиенхуа

слушалката вдигна

неговата майка

попитах, там ли е джан дзиенхуа

майка му каза, тук е

ака

отговорих

ака ли

майка му каза да

попитах майката на джан дзиенхуа

и сега?

приятелите по литература

приятелите по литература

си говорят за литература

приятелите по филми

си говорят за филми

разговорите им са многи весели

и забравят всичко друго

шриятелите по живот

говорят за живот

работа, бъдеще, семейство

разговорите им изобщо не са весели

и само дишат и въздишат

ако бях светкавица

ако бях светкавица

щях веднага да убия

човека, носещ името у цин

без някаква причина

просто защото съм светкавица

страшно готина светкавица

пуша

седя там

и пуша

внезапно

тялото ми потреперва силно

след това веднага потреперва пак

аз продължавам да

пуша

когато хората, които не харесват

стиховете ми, се ядосат

един приятел ми казазнаеш ли колко много хора псуват стиховете тии веднага се засмяосъзнавам следното явлениекогато хората, които не харесват стиховете ми, се ядосат,хората, които харесват стиховете ми, се смеят

последнa история

той и тя са заеднотой е много гладентя също е много гладнатой става от леглото да си сипе чаша водаизведнъжтермосът се пръсва на парчетатя казва сегадори вода не можем да пием

плодове

избирам плодовеизбирам такива, които да са приятни на външен видябълките да приличат на ябълкикрушите на круши

нашумях

обаждам се на майка да й кажаче напоследък нашумях в интернеттака ли? майка не може да ползва интернет, наистина ли?наистина, мила мамо,този път със сигурност не те лъжамайка много се зарадва, и сега? попита тяи сега вече не съм нашумял

Преведе от китайски СТЕФАН РУСИНОВЛитературен вестник 30.04-7.05.2013

У Цин

0Един ден от древността девойката Сяо Син вървяла по малък път в покрайнините, насреща й се задал един мъж, когато се разминавали, мъжът я изгледал, но тя него – не, след като отминал, той се обърнал и тръгнал след девойката Сяо Син. След известно време мъжът ускорил крачка и я настигнал, казал, ей, момиче. Девойката Сяо Син не отговорила, продължила напред. Мъжът отново заговорил, къде отиваш? Девойката Сяо Син все така не отговаряла. Мъжът продължил, знаеш ли, имаш много хубаво дупе... Как се казваш?... А всъщност сигурно е редно първо аз да се представя, казвам се У Цин. Въпреки че изглеждам лош човек, аз в действителност съм воин... от онези, най-яките. Ако пожелаеш, мога да ти бъда охранител.

1. Ушна калКогато девойката Сяо Син беше малка, майка й й беше казала: ако вкусиш ушна кал, ще онемееш. Може би майка й не говореше сериозно, просто така й се е изплъзнало, но тези думи оставиха дълбок отпечатък у девойката Сяо Син, сякаш бяха някоя велика истина. Дори много години след това тя често си ги спомняше. Докато един ден на девойката Сяо Син й става извънредно тягостно, защото приятелят й я напуснал. Избърсва сълзите си, вкарва десния си палец в дясната си ушна мида, размърдва го, след което го изважда, поглежда го, върху него е полепнала малко ушна кал. После бавно го приближава до устата си, също толкова бавно изплезва очарователния си език, след което палецът и езикът й леко се докосват.Един ден девойката Сяо Син стегна малък вързоп и напусна дома си.

2Ако не знаеш къде отиваш, ела с мен. Очевидно е, че не знаеш къде искаш да отидеш, скоро ще се стъмни, ако продължиш нататък, ще стигнеш до пустите земи, там има много лоши хора. И вълци. Всъщност това няма

значение, аз ще те пазя. Но все пак най-добре да тръгнеш с мен, ще те заведа на безопасно място, и безопасно, и топло. Казвам, сигурно си гладна.Ама защо не продумваш, да не си няма?Девойката Сяо Син изведнъж застива, обръща се към мен и ми хвърля смразяващ поглед, устните й се разтварят леко, но веднага отново се събират – тя продължава да не продумва.

3Като воин животът ми се състои от пет основни части: излежаване, бродене, битки (или кавги), пиене, комар.Този ден вече минах през излежаване, бродене и битка (набиха ме), така че сега идва ред на пиенето – безопасното и топло място, което споменах, е именно един бар – бар „Обелки”. Но преди да отидем в бара, ще трябва да поиграя малко комар, в противен случай откъде ще имам пари да почерпя това очарователно нямо момиче... а кой знае, може да се стигне и дотам, да трябва да вземаме стая в странноприемница „Обелки”.Изведнъж девойката Сяо Син спира на място, изважда лист и писалка от вързопа си, пише нещо върху листа и ми го подава: Имаш ли дъвка?

4. ДъвкаКогато девойката Сяо Син беше малка, майка й каза още: ако глътнеш дъвка, тя ще залепне за стомаха ти и така бавно ще умреш.Нямам, казвам, но имам близалка.Девойката Сяо Син ми подава още един лист: Ако ми дадеш дъвка, ще спя с теб!А? Наистина ли? Обещаваш? С близалка не става ли?Девойката Сяо Син не продумва, изглежда много яко, като жена самурай. Приятели, представете си само, няма жена самурай, дъвчеща дъвка, не е ли супер яко?

5Ясната лунна светлина озарява странноприемница „Обелки”. След като девойката Сяо Син заспа, аз ставам, паля цигара и я гледам. Тя лежи настрани, с гръб към мен.

Мисля си, как да опиша дупето на девойката Сяо Син?Фактически дупето на девойката Сяо Син може да се опише само така: “дупето на девойката Сяо Син”. Гледам я и мога да напиша само:Дупето на девойката Сяо СинНе зная колко дълго седя така и я гледам, затова мога да напиша само:Дупето на девойката Сяо СинДупето на девойката Сяо СинДупето на девойката Сяо СинДупето на девойката Сяо Син......Девойката Сяо Син, глътнала дъвката си, лежи на леглото, да не би наистина да е умряла?

6. Сляпа сливаСпомням си, че когато бях малък, до баба ми имаше едно дърво, дойдеше ли лято, цялото се обсипваше със сливи, баба казваше, това е сляпа слива, ако вкусиш от плодовете й, ще ослепееш. Нямам представа защо баба говореше така, но при всички положения никой не беше ял от онези сливи. Взех решение веднага да тръгна, да се върна вкъщи, да намеря дървото, да откъсна една сляпа слива и да я изям.Преди да тръгна, пак погледнах “Дупето на девойката Сяо Син”.

Преведе от китайски СТЕФАН РУСИНОВ

Дупето на девойката Сяо Син У Цин (1978) е китайски писател, поет, режисьор, безделник и неудачник. Активен основно в интернет, в началото на XXI век създава

литературния сайт “Гумичка”, а впоследствие – форума “Обелки” (www.koopee.org), под името

на който съставя редица онлайн списания. Стихосбирките си самопубликува в електронен

формат, сборника разкази “Един ден” (2009) отпечатва в ограничен тираж чрез независимо

издателство, а романа “Бегател” (2012) написва изцяло на телефона си и публикува на части в

личния си блог.

Рис.


15

ПарадайзФилип Маркулиев

Филип Маркулиев е роден на 26 март 1983 г., 22.00 часа, в Трета градска болница в София, с тегло 5,3 кг и дължина 61 см. Завършва транспортно строителство в УАСГ. Защо пише? Ето защо: „Когато бях на 18-19, четях световна класика.

Повечето автори и героите им непрекъснато ходеха на балове, пиеха, ядяха, разсъждаваха и се отегчаваха

от ухажването на ебах ти яките мадами. Тогава реших, че непременно трябва да стана писател”.

Беше нощта на свети Валентин 1991 година. Г-н и г-жа Шишкови се чукаха ожесточено, когато изведнъж вратата на спалнята се отвори и през нея нахлу десетгодишният им син Емил. - Аз ще променя света – заяви важно той и излезе. Отиде в тоалетната, изпика се и си легна да спи.- Дали ни видя? – разтревожи се майка му.- Не знам дали ще промени света, но е крайно време да се научи, че след като се изпикае, трябва да пуска водата.- Онзи ден мисис Хил отново го похвали, че се справя отлично в училище.- В трети клас всеки се справя отлично. Остави я мисис Хил, давай да правим шейсет и девет, нали ми обеща – той отхвърли завивката й настрани. Имаше огромни гърди. Въпреки че беше на трийсет и четири, човек трудно можеше да й даде повече от двайсет и шест. – Сигурен съм, че на родителските срещи всички бащи искат да те клатят.- Естествено, вече имам две предложения – тя се приготви да лапне члена му.- Така ли – засмя се той и я шляпна по задника, – курва!- Говори ми мръсотии – изпъшка тя.Емил беше умно, но особено егоцентрично дете. Състезаваше се с всеки и във всичко. Когато баща му получи голямо повишение и те се преместиха да живеят в Лондон, малкият изпитваше все по-силна необходимост да се освободи от бремето на признателността. Нетърпимо беше да е в ролята на дребна студена планета, която се върти около слънцето и благодари за топлината, която получава и без която не може да съществува. По цели нощи се мяташе в леглото, дърпаше нервно тънката си пишка и си съставяше планове за действие. И като всеки друг човек, който не притежава собствени сили и власт, за да накра другите да играят по свирката му, Емил потърси утеха в науката. Учеше упорито и задълбочено, четеше енциклопедии, разпитваше преподавателите си след часовете, гледаше научнопопулярни филми, разсъждаваше върху устройството на Вселената. С времето се превърна в същински маниак. Колкото повече знания трупаше, толкова по-незначителни и безпомощни му се струваха останалите хора. Той ги съжаляваше и искаше да им помогне, за да вижда в тяхно лице отражението на собственото си величие. Един ден, когато беше в шести клас, Емил се прибираше към къщи с една своя съученичка. Заваля дъжд и те се скриха под козирката на някакъв магазин. Сивото небе започна да припалва като развалено зипо, затрещяха мълнии и малката Рут се притисна към него. Хилавата пишка на Емил постепенно се втвърди и започна да пулсира. За пръв път си представяше как го вкарва на рижавото германче и се изчерви. - Искам да се оженя за теб – заяви сериозно той и я целуна. Тя се усмихна и се притисна по-силно към него. – Искаш ли да се шибаме, нашите ги няма?- Не! - Защо, вече сме на тринайсет?- Ти си луд – отдръпна се тя.- Аз съм гений... – въздъхна той.След пет години най-сетне успя да я изчука на абитуриентския бал, и докато тя повръщаше в кенефа, Емил й сподели, че възнамерява в най-скоро време да промени света. Рут не само не искаше да променя света, ами дори не й пукаше, че някой друг иска, затова единственото, което можеха да правят заедно, беше да се чукат непрекъснато. Емил я чукаше за наказание, чукаше я за награда, чукаше я навсякъде и във всички дупки. После го приеха в Калифорнийския технологичен институт, тя се омъжи за някакъв барман, роди близнаци и стана двеста кила. В редките случаи, когато се чуваха, Емил небрежно й намекваше каква грешка е допуснала и жадуваше да види смаяното изражение на тлъстото й лице в деня, когато той щеше да промени света. А този ден наближаваше. Той беше толкова сигурен в това, че понякога се държеше така, все едно му е дълъг трийсет и пет сантиметра.През лятото на 2005 година Емил Шишков завърши с пълно отличие. Отвсякъде валяха предложения за работа, коя от коя по-добре платена. Вместо това той се върна в Лондон при родителите си и ги уведоми:- Време е да променя света. Ще ми трябват петстотин хиляди, за да си оборудвам лабораторията с най-необходимото.- Добре – рече баща му, – но първо ми обясни как точно възнамеряваш да промениш света.

Емил му разказа. Говори близо два часа и приключи с думите:- Ти си банкер, знаеш по-добре от мен, че един ден балонът ще се спука и тогава..., тогава се появявам аз... – Лицето му грееше триумфално, сякаш току-що беше свършил върху клепачите на Анджелина Джоли.Шишков седеше мълчалив и угрижен в креслото си, докато синът му говореше. Той изобщо не разсъждаваше върху думите му, а като психиатър се чудеше какво заболяване може да бъде причина за подобно бръщолевене.- Виж какво, ти си откачил. Настоявам да се прегледаш.- Аз пък настоявам да се срещна със собствениците на банката, щом ти не си в състояние да ме разбереш.- Ти си превъртял, по-добре си намери някаква работа.- Не си психиатър, татко, добрият психиатър е длъжен да страда от болестите на всичките си пациенти, а ти си банално нормален.Шишков старши побесня, тръшна вратата и отиде да си го изкара на любовницата, щеше да й скъса гъза днес, даже се замисли дали пък да не й пъхне и някоя бутилка от кока-кола за разкош... Емил постоя в празния кабинет, усмихна се на нещо и излезе. - Колко са тесногръди хората – сподели той с гаджето си, някаква превъртяла архитектка, която беше с пет години по-голяма от него и правеше секс само в сряда.- Тъпаци – съгласи се тя.

- Нямам предвид всички – поясни Емил.- Все тая, искаш ли да направя нещо за пиене?- Може.---Боби Гочев цял ден се разхожда в парка. Замръзналите снежинки го боцкаха по пиянския нос и освен това едно куче го ухапа по задника. Уж беше домашно, но сигурно като е видяло къв капут е, просто му се е нахвърлило за кеф. Боби дълго се разправя със собственика – нисък напомпан комплексар, опита се даже да му изкрънка някви къси кинти за поркане, но накрая оня се ядоса и му наби два ритника отзад – баш в раната.За капак на всичко, докато се мандахерцаше в трамвай номер три, го спипаха контрольори и го свалиха на спирката в „Захарна фабрика”.- Глобата е десет лева господине – уведоми го тлъст неудачник, който много приличаше на него.- Нямам пари – сви рамене Боби.- Тогава ще извикаме полиция – намеси се и едрата изрусена селянка - актът е сто уева.- Колко пари имаш – приближи се към него третият контрольор, спаружен дъртак с воняща на гнилоч уста.- Нямам никви..., безработен съм, банката всеки момент ще ме изхвърли на улицата..., майката си ебало – изхленчи Боби.- Ето какво ще направим тогава – заяви първият, – ще те пребием и ще си ходим.- Добре – рече Боби и те го пребиха. Когато се прибра вкъщи, седна на масата в кухнята и отново прочете писмото, което онзи ден му бяха изпратили от банката: Уважаеми г-н Гочев,Искам да Ви уверя, че няма никакъв повод да се тревожите. Политиката на нашата банка е много хуманна в това отношение и ние осигуряваме ново жилище за всички наши клиенти, изпаднали в подобно положение. Нещо повече, мога да Ви уверя, че освен за луксозното жилище ние ще се погрижим и за Вашата пълна издръжка до края на живота Ви, така че да не Ви липсва каквото и да било. Моля Ви, не се крийте повече от нашите сътрудници като шибан крастав плъх, ами им съдействайте, защото това е във Ваш интерес! Боби прибра писмото в джоба си и седна зад бутилка ракия и буркан кисели краставички. Изпускаше дълги потиснати пръдни, който пареха ануса му. Животът го беше преебал отвсякъде. Стана и удари стола в плочките – разнесе се силен неприятен шум, после излезе на балкона и изкрещя.- Аре стига с тея пиянски простотии, бе – развика се съседът отдолу, - дееба майката ти дееба! Боби се свря обратно в малката празна кухня и се облакъти на масата. В това време Ники Михайлов почука пет пъти на вратата. Боби се зарадва, че поне няма да пие сам. Онзи влезе с обувките, остави на масата шише

много евтина ракия и пластмасова туба с още по-евтино вино.- За мезе?- Няма нищо...- Е, карай. Яденето е гивзелък, пиението му е майката – разкикоти се Ники и напълни чашата си. - В месарницата днес имаше много хубав суджук, съвсем пресен – десет кинта килото. Утре чакам едни пари, та може да го пробваме.Те се впуснаха да правят разчет на сумата, която всъщност беше толкова незначителна, че само им позволяваше да пожелаят нещата, без да могат да си купят каквото и да било за ядене, понеже отсега беше ясно, че парите ще стигнат само за няколко много евтини шишета ракия и два-три пакета отровни контрабандни цигари от Женския пазар. Единственият начин да понасят мизерията беше като си въобразяваха, че е само временна. Седяха един срещу друг, облени от блудкавата жълта светлина на пластмасовата лампа, сякаш плуваха в някакъв мазен пуешки бульон. След като изпиха ракията, нещата се пооправиха.- Утре ще звънна на Любо Георгиев – обяви тържествено Боби Гочев.- Кой е тоя?- Навремето баща му беше първи заместник на асистента на генерал Хуйчев, който отговаряше за всички обществени кенефи в София. Та добре си е Любо... - Хм, смятай... – въздъхна Ники. – То парите сигурно ги е прибирал генералът, кво общо има някъв насран заместник на асистента му?- Абе не е точно така... А, чакай щях да забравя – той бръкна в джоба и извади писмото, – глей кво пише тука. Ники прочете текста, намръщи се презрително и заключи:- Я им еби майката на тея мошеници.На вратата се позвъни. Те мълчаливо се спогледаха. Звънеше се на пожар.- Аре отваряй, бе! Нема два месеца само с тебе да се разправям!- Къв е тоя? – прошепна Ники.- От банката.- Ми отвори му, кво толкова.Боби отвори и при тях нахлу висок, добре избръснат костюмар. Той си остави чантата на масата, сбръчка нос и с отвращение се обърна към Гочев, който го зяпаше доста тъпо:- На кво смърди тука бе, да не се си надрискал? – Извади някакви брошури и започна да обяснява: – Сега, това е комплексът, където ще бъдеш настанен. Намира се на сто и петдесет километра от София, близо до Плевен в красива планинска местност. Има всякакви екстри, каквито ограниченият ти мозък може да си представи – басейни, ресторанти, аквапаркове, голф игрища и най-важното – всичко е безплатно до края на живота ти. Храната е само деликатесна, алкохолът - само марков. Вече има над хиляда обитатели, така че като се облечеш и подстрижеш – също безплатно – не е изключено дори ти да си намериш нещо за чукане. Долу е паркиран „Ролс Ройс Фантом”, бихме могли да отидем още сега да видиш мястото с очите си и за да не се притесняваш, тоя скот – той кимна към Ники - може да дойде с нас. Е, ще тръгваме ли, или ще ме зяпаш тъпо?На Боби и Ники им се струваше, че сънуват. Ролсът се движеше тежко и мазно като ферибот. На всички светофари ги зяпаха. Боби отвори прозореца и подвикна на някаква мърла: – Ей секси, ще те скъсам.- Без простотии – сряза го шофьорът.- Има ли нещо за къркане? – поинтересува се Ники.Костюмарът му подаде бутилка синьо джони и двамата приятели щастливо я развъртяха. Зад тях светлините на града постепенно угасваха. След малко единственото нещо, което се виждаше през големите лъскави прозорци бяха силуетите на голите зимни дървета. Заваля сняг. Тънките тополи стърчаха като художнически четки и попиваха меките снежинки, за да могат когато облаците се отдръпнат, да нарисуват по небето звезди.Някаква смътна тревога завладя двамата приятели. - Давай да допиваме уискито – прошепна Ники, – тея изроди сигурно ще ни очистят.Най-после пристигнаха. Колата спря пред висок пет метра портал, накичен с бодлива тел, по която течеше ток. Отвориха двама мъже с автомати, каски и бронежилетки. По алеята стърчаха странни знаци. На един беше красноречиво нарисувана фигурата на мъж с изваден член, който пикае върху някакви храсти, и всичко това беше задраскано с кръст. Малко по-нататък имаше синя правоъгълна табела с надпис „Зона Парадайз 1.

на стр. 16Литературен вестник 30.04-7.05.2013

НОВА БЪЛГАРСКА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Силвия Чолева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Всяка трета мисъл

ДА ВИЖДАШ БЕЗ ОЧИ

отгоре

и едновременно

всичко

което има плътност и протяжност

а и което няма –

това е може би

узряването на живота

до крайната му пълнота

тук долу

известна

като Нищото

Малко строгост

Зимата превръща

разкошната живопис на гората

в черно-бяла графика.

Пред пиянството на цветовете

предпочита трезвостта на формата.

И сетивата се избистрят

в кристалния въздух,

намират опора в рисунката с туш

на стволове и на клони.

Малко строгост не е излишна

и в живота

както и в изкуството.

ПРЕДСТАВЕТЕ СИ ЗЕМЯТА,

преди да бъде закичена

с ръкотворната небесна лилия

на Тадж Махал,

с вулканично-звездните изваяния

на Микеланджело,

Шекспир

и Бах,

с пирамидите в Гиза

и онзи с лицето на бог

и лапи на лъв,

легнал пред тях мълчаливо

да ги пази от Времето.

Представете си тази

различна Земя.

Толкова гола и бедна!

Толкова бременна

с бляскаво бъдеще,

за което не подозира!

Нека впрочем не униваме

преждевременно.

Лято

Реката си настила пътя

с речни камъни.

Тича надолу

по все по-гладките им стъпала,

подскача

на куц

крак,

залива се от смях.

Моите боси стъпала

откриват с изненада,

че този

танц

е още

приятен и за тях.

А човекът...

Лястовиците отварят с полет

хоризонта,

а човекът – с поглед.

Полетът на лястовиците

повлича погледа

и човекът тръгва подир него.

Само неговият ход

отмества хоризонтите,

разширява царството

на лястовиците.

Молитва за простота

Колко благодарна е тревата,като я полееш!Как веднага се раззеленяваи ти се усмихва!Колко бавно стават тези работипри хората!

ПРИБРАНО,по-прибрано говорете –особено пък в стихове!Няма как да надвикатенапиращия трафик,площадните оратори –да не говорим за ракетите,изстрелвани към други светове.Недейте да напъватечовешките си дробове –те са създадениза утаени думи.

КОГАТО СИ УМРЯЛ,си по-добър отколкото приживе,по-сговорчив, по-предвидим.Слабостите тиса станали невиннии не плашат вече никого –те забавляватвместо да тревожат.Обичта, желаниетосе оттичат от тебекато от корем на патица.

Когато най-накрая си отидеши от споменас последните, които го носят,ще станеш толкова безименени невеществен,колкото и преди да се родиш.Над тебетъмните води на космосаще се затворятбез ръб, без белег.И ще си свободен,недостижим за битието –като ангелите.

Небето на книгите

Тамдобрите книги се разхождатосвободени от хартиения си носител.Високо над земята.В благодарната ни памет.Смесват сеи се разделят,и разговарят много тихо помежду си,додето вечносттане ги сроди завинагив друг свят,по-смислени по-извисен от нашия.

Вечерен влак

Още бял е пътят край релситеи брезите – призрачен бяг на траверси –просветват в гората гъстееща,но небесното око помътнява, изгубва цвета си.

В миг една неизмазана къща от тухлидалеч между тъмните боровелумва в пурпурен огън –сякаш тя е самото умиращо слънце.

Завет

Природата е развълнувана.

Дърветата край къщи се превиват до земята.нещо дращи по покрива,стене в комина.

Изцъклена луна насред небетосипе по хълми и полянимъртвешки бяла пепел.

И сънят, подплашен,бяга далече от очите микъм празното.

Природата се скрива вътре в мен.

Александър Шурбанов

Стреля се без предупреждение по всичко по-едро от винена муха”. След нея маркировката ставаше още по-странна, а войниците се разхождаха с бели скафандри и търсеха нещо из тревата. Двама се бяха отделили малко по-встрани и се кикотеха. Единият енергично мастурбираше, наведен над някаква щайга, а другият го снимаше за фейсбук. Движеха се бавно. Спряха пред нещо като гигантски балон на тенис игрище. - Слизайте – изкомандва костюмарът.Влязоха в купола. Вътре грееше приказен макет на някакъв град. Сградите бяха високи по два-три метра и прозорците им светеха.- Какво ще кажеш? – рече костюмарът и се вторачи в глупавото кръгло лице на Боби.- Невероятно е, но...- Какво НО?!- Но къде е построено всичко това? Прилича ми на Ню Йорк или нещо подобно...- Как къде бе, гъз?! Точно тук пред тебе. Градът се простира на площ от сто квадратни километра.- Но къде е, това тук какво е... – Боби съвсем се обърка.- Точно тук, кьорав ли си?! Процедурата е следната – въздъхна костюмарът с досада, – смаляваме те и те настаняваме, другото вече ти го обясних, е?- Смалявате ме!!! Вие ташак ли си правите?- Ни най-малко, господине – засмя се млад мъж, който се появи от нищото. Беше облечен като капитан на летяща чиния с някакви лъскави прилепнали дрехи. – Казвам се Емил Шишков и разработих проекта „Парадайз”, за да може всеки човек на тази планета да живее достойно и в изобилие. Посветих живота си на това дело и ето резултатите, виждате сам. Чрез технология, бих казал – извънземна, създадена от мен самия, всеки човек може да бъде смален до ръст от десет сантиметра и тегло от половин килограм. Градът, който виждате пред вас, е напълно истински и пропорционален на размера на малките хора. Тук има болници, барове, ресторанти, сигурно вече и проститутки, и всичко друго, каквото има в света на големите, с едно малко изключение – няма банки. – Емил се засмя: – Затова го нарекох „Парадайз”. Боби и Ники не вярваха нито на очите, нито на ушите си. Чешеха се енергично по обраслите вратове и изобилно се потяха. - Всъщност елате – покани ги Емил и те тръгнаха след него. Стигнаха до някакъв огромен басейн с неправилна форма. – Това е морето – поясни той. Те се вгледаха и наистина по пясъчната ивица някакви малки фигурки се шибаха. - Еба си мамата – възкликна Ники и си поръча още една бутилка джони.После всичко стана много бързо. Напъхаха Боби в нещо като химически клозет от бъдещето, поляха го със зелена пяна и той се смали.

На връщане към София Ники си пиеше кротко от бутилката и малко завиждаше на приятеля си, чиито проблеми очевидно окончателно бяха решени.- Може ли да спрем на бензиностанцията да се изсера – попита той и костюмарът даде знак на шофьора да отбие.Ники влезе в смрадливия кенеф, изсра се бавно и гладко, изми ръцете си, както никога досега, и си взе кутия бира на излизане. Паркингът беше празен.- Ей, пич, къде отидоха мойте хора с ролса? – подвикна той на касиера.- Къв ролс бе, я се пръждосвай оттука – изръмжа оня.Ники се огледа печално наоколо, седна на тротоара, отвори си бирата и въздъхна:- Копелета, поне да ми бяха оставили бутилката...

от стр. 15

Парадайз

Рис.


Pub_pdf_1333 Lit Vestnik Kitaiski

Documents