Palatium/Palatiolum (the ancient settlement under the modern village of Baykal, Pleven District)

статии / papers

Palatium/Palatiolum (античното селище при с. Байкал, Плевенско)

Сергей Торбатова

а Секция за антична археология, Национален археологически институт с музей – Българска академия на науките, Съборна 2, София 1000; [email protected]

Palatium/Palatiolum (the ancient settlement under the modern village of Baykal, Pleven District)

Sergey Torbatovа

а Department of Classical Archaeology, National Institute of Archaeology with Museum – Bulgarian Academy of Sciences, 2 Sab-orna Str, 1000 Sofia, Bulgaria; [email protected]

A B S T R AC TThe paper presents a thorough critical analysis of the available information on the ancient settlement under the modern village of Baykal, Pleven District, which was convincingly identified some 35 years ago with Palatium and Παλατίολον/Παλάστολον, known from the Late Roman and Early Byzantine written sources. The impor-tant corrections in connection with the previously expressed views, as well as personal ground observations and reinterpretation of the evidence, enable the author to state a new and different perspective of the ancient history of Baykal.This article is the first one of a planned series of publications designed to bring clarity and reject the existing defects in the current interpretation of various aspects related to the nature, structure and history of the Roman Danube Limes within the borders of Bulgaria.

K E Y W O R D SRoman/Late Roman/Early Byzantine period, Danube Limes, forticications, roads, harbours

Съвременната дунавска граница на България, с обща дължина 471 км, по различно време в периода от началото на І до последната четвърт на VІІ в. е съставлявала инте-грална част от северната граница на Римската империя – т. нар. Дунавски лимес.

Античните писмени източници са съхранили 54 топонима, със сигурност свър-зани с инфраструктурата на коментирания участък от Дунавския лимес: имена на пътни станции по протежението на крайдунавския път, легионни лагери, лагери на помощни части, по-малки военни укрепления, късноримски и ранновизантийски укрепени селища с различен правен статут. Допуска се, че някои от тези топоними се отнасят до едни и същи обекти, които по различни причини са били по-късно преименувани. Специално трябва да се отбележи, че почти половината от тях все още не са еднозначно локализирани, а последните изследвания показват, че, макар и общоприета, предложената идентификация на някои драстично противоречи на античните писмени свидетелства и на археологическите реалности.

От друга страна, теренните обходи и археологическите разкопки са установили останки от повече от 70 укрепени обекта по дунавското крайбрежие, чиято датировка

Be-JABulgarian e-Journal of Archaeology

Бе-САБългарско е-Списание за Археология http://be-ja.org

ISSN: 1314-5088

vol. 5 (2015) 15–36

http://be-ja.org

Обр. 1. Sectio XVII от картата на р. Дунав, съставена от граф Луиджи Марсили (по Marsili 1726, І)

Fig. 1. Sectio XVII of the map of the Danube River compiled by Count Luigi Marsili (after Marsili 1726, І)

сигурно или предположително се отнася към римската, късноримската или ранно-византийската епохи. Наличната информация за част от тях, обаче, е доста остаряла, непълна или със съмнителна научна стойност. Освен това, драстичните ландшафтни и хидрологични преобразувания в крайбрежната зона на р. Дунав през последните стотина години, както и твърде големите вариации и чести промени в местната топо-нимична номенклатура, често силно затрудняват ползването на по-старите сведения за конкретни обекти. Изтъкнатото до тук ясно показва, че е дошло време наличната към момента информация за българския участък от римския Дунавски лимес да бъде подложена на детайлна теренна проверка и преосмисляне.

Считам, че разумният подход към това огромно предизвикателство е в подготов-ката на критично-аналитични изследвания за проблемните обекти и микрорегиони, които да създадат необходимите предпоставки за един цялостен синтез в бъдеще.

Настоящата статия е първата от замислената серия публикации, целящи внася-не на яснота и отхвърляне на съществуващите дефекти в досегашната интерпретация на различни аспекти, свързани със същността, структурата и историческото развитие на римския Дунавски лимес в пределите на Република България.

* * *

Според съвременното административно устройство на Република България, с. Байкал (до 1934 г. – Бешлии; до 1950 г. – Борил) се намира в най-северозападната част

16

Сергей Торбатов

на Община Долна Митрополия, Област Плевен. Разположено е върху надзаливна те-раса в северното подножие на възвишението Божевски баир, в ъгъла между дунав-ския бряг и левия бряг на р. Искър, в близост до нейното устие. Североизточната част на тази тераса е хълмовидно издигната и има вид на полуостров, отграничен от нея от югозапад, юг и югоизток с широк дол. Местността, сега изцяло застроена, е с площ около 15 ха и носи името „Селище”. Макар тук досега да не са правени археологически разкопки, периодически разкриваните архитектурни останки и множество случайни находки свидетелстват за установен поселищен живот на това място в продължение на векове.

За най-ранно сведение за наличието тук на значими останки от археологическо естество следва да се приеме един пасаж в том ІІ от съчинението на граф Луиджи Марсили „Danubius Pannonico-mysicus”, отпечатано през 1726 г., но отразяващо лични теренни наблюдения на автора от последното десетилетие на ХVІІ в.1 (Marsili 1726, ІІ, 36, Figura XXXIX). Заглавието на въпросния параграф – „Gegende”, е подвело до-сегашните изследвачи, които, без изключение, го разглеждат като първо описание на римския град Oescus, сигурно локализиран в северните покрайнини на с. Гиген, на около 3 км от дунавския бряг. Представените теренни особености обаче, както и изключително инструктивната скица, онагледяваща бележките, по никакъв начин не отговарят на вида и местоположението на руините на Oescus, които чисто и просто не са били обозрими при плаване с кораб по р. Дунав. За сметка на това, те с изне-надваща топографска прецизност фиксират надзаливната тераса, върху която сега се намира с. Байкал, с ясно различими по онова време останки от фортификационни градежи в източната ѝ част (обр. 1).

Налице са сериозни основания да се заключи, че употребеният в случая от Л. Марсили топоним Gegende, довел до неправилни интерпретации в съвременната книжнина, не се явява грешка, а отразява обективна реалност в развитието на по-селищната структура в региона към края на ХVІІ в. На картата на Влахия, съставе-на от Константин Кантакузино в периода 1694-1699 г. и отпечатана в Падуа в 1700 г. (Giurescu 1943, 1-28), на която за пръв път точно е посочено мястото на римския мост през Дунава при Челей (Sucidava), от двете страни на моста на южния бряг на реката са означени две селища със сходни имена – Igigen на изток, и Doggien на запад (обр. 2). Тяхното местоположение спрямо мостовите останки доста точно съответства на това на сегашните села Гиген и Байкал. Doggien – очевидно коруптивна форма на Dogigen, е съвсем подходящо име за едно ново населено място, възникнало в близост до от-давна съществуващо такова. Село с името Гиген (в различни вариации) неизменно присъства в османотурските документи от средата на ХV в. насетне. Счита се, че то е пряк приемник на голямото селище от периода на Второто българско царство над руините на античния Oescus, което през османската епоха се измества в югоизточна посока – там, където се намира и понастоящем. От съпоставката на сведенията в съ-чинението на Л. Марсили и картата на К. Кантакузино убедително се налага извода, че в края на ХVІІ в. на северозапад от Гиген, на мястото на сегашното с. Байкал, вече е съществувала новооснована селищна структура, носеща името Dogigen/Gegende. За Байкал се допуска, че е сравнително ново село (Митова-Джонова 1979, 28). Най-старо-то му известно досега име – Бешлии, е за пръв път засвидетелствано в акварелна карта

1 Информация за пътуванията и откритията на Л. Марсили в българските земи в: Иречек 1882, 78; Димитров 1946-1947,1-62.

17


на р. Дунав, изготвена от Игнац фон Лаутерер в 1779 г. (Коледаров 1979, 145; Хилбранд и др. 1986, № 29).2 През следващата 1780 г. селото (назовано Beslic) е посетено и от До-менико Сестини, който оставя в пътните си бележки любопитна информация за бита и нравите на местните жители (Монеджикова 1930, 12-13; Holban, Alexandrescu-Dersca Bulgaru, Cernovodeanu 2000, 377-378). В австрийския план на р. Дунав от около 1750 г., на който подробно са отбелязани всички населени места на двата бряга на реката и в близкия хинтерланд (Хилбранд и др. 1986, № 24, Табл. 18), не фигурира нито Dogigen/Gegende, нито Бешлии, което недвусмислено показва, че по това време първото вече е престанало да съществува, а второто още не е било основано.3

Според описанието на Л. Марсили, крепостта при Гегенде била разположена

2 В печатното издание на картата от 1789 г. името е предадено в две форми – Peslikov (върху са-мия картен лист) и Beslicoi (в пояснителните бележки към него) (Navigations Karte der Donau 1789, Tab. IV).

3 На плана обаче е отбелязано село Samettii, разположено на левия бряг на р. Искър, малко пò на юг от Байкал. В това селищно име лесно се разпознава топонима Захмет/Зехметя – име на местност, отстояща на около 3 км южно от Байкал, където е регистриран интензивен поселищен живот през хал-колита, римската епоха и средновековието (Митова-Джонова 1979, 29-30, №№ 8, 16, 21). Твърде много-значително е, че сред местните жители на Байкал и досега битува преданието, че преди да се установят на сегашното място, техните предци са живеели „в Зехметя”. Съдейки по името („бешлий” – конен телох-ранител), Бешлии вероятно възниква като ленно владение на турски спахия. Това ще да е станало малко след средата на ХVІІІ в. Заселването на необитаемата по това време крайдунавска тераса предполага при-ток на хора от други места, сред които са били и обитателите на изчезналото именно тогава село Samettii. Според сведенията на Д. Сестини, през последната четвърт на ХVІІІ в., след опожаряването на селото в годините на Руско-турската война от 1768-1774 г., населението на Бешлии било съставено вече предимно от власи (Монеджикова 1930, 13; Holban, Alexandrescu-Dersca Bulgaru, Cernovodeanu 2000, 378).

Обр. 2. Фрагмент от картата на Влахия, съставена от Константин Кантакузино (1700 г.)

Fig. 2. Fragment of the map of Wallachia compiled by Constantin Cantacuzino (1700)

18


върху покрит с лозя живописен хълм, отделен от сушата с останки от ров, което, от топографска гледна точка, съвсем точно съответства на м. Селище в североизточната част на с. Байкал. Планът на крепостта е определен като квадратен. От обърнатата към Дунава страна в посока към реката се простирал вал (agger). На самия бряг, не-. На самия бряг, не-посредствено до водата, се забелязвали останки от една грамадна стена. Изолираният характер и самото местоположение на тази линейна структура дават основание тя уверено да се интерпретира като кейова стена на пристанищно съоръжение. Предвид причинените от времето разрушения, Л. Марсили не се наема категорично да опре-дели, дали описаните от него останки са от римска крепост (praesidium), или по-скоро от колония, основана поради благоприятното разположение на това място (Marsili 1726, ІІ, 36, Figura XXXIX) (обр. 3).

Старините в с. Байкал отново попадат в полезрението на изследвачите на ми-налото едва два века по-късно. Обобщавайки впечатленията си от посещение на мяс-то през 1889 г., В. Добруски достига до заключението, че през римската епоха тук е съществувала „една доста голяма колония” (Добруски 1890, 38-39). Той открива и за пръв път публикува латиноезична надгробна плоча на ветеран от legio V Macedonica, многократно коментирана след това в специализираната литература и отнесена на-последък към управлението на император Клавдий І (Frankfurter 1891, 145-146, Nr. 9; CIL III 12348; Kalinka 1906, 319-320, Nr. 405; Димитров 1942, 26, № 17; ILBulg., 51; Conrad 2004, 254, Nr. 482). Добруски споменава още за видяни от него колони и мраморна плоча с релеф на богиня Диана в селското училище, както и за торсо от мраморна женска статуя, две глави от статуи и други по-незначителни фрагменти от скулптур-ни паметници в дома на местен жител. Приведени са и сведения от втора ръка за открити в миналото археологически структури на територията на селото: основи на четвъртита сграда с размери 15 х 15 м в източните покрайнини, а малко пò на изток от нея – римски некропол, от който били извадени няколко каменни саркофага и разкопани зидани гробове, покрити с по три керемиди. Инвентарът на един от тези

Обр. 3. Археологическите паметници в Gegende, регистрирани от граф Луиджи Марсили (по Marsili 1726, ІІ, Figura XXXIX)

Fig. 3. The archaeological monuments in Gegende registered by Count Luigi Marsili (after Marsili 1726, ІІ, Figura XXXIX)

19


гробове се състоял от две керамични стомнички и медна монета на император Ди-оклетиан, а в градежа на друг били употребени тухли с печат LEG I ITAL.4 Добруски е единственият изследвач, който отбелязва наличието на самотна могила на североиз-ток от селото. Същата не е отбелязана дори на едромащабните топографски карти, но през 1982 г. все още съвсем ясно се открояваше на терена (обр. 4).

Специално внимание на археологическите паметници от с. Байкал отделя и К. Шкорпил (Шкорпил 1905, 465). След като пояснява, че останки от старо поселение се забелязват в източния край на селото, той разказва за разкопана тук през 1886 г. сгра-да. Тя била дълга 20 и широка 12 крачки и в нея имало зидан от тухли канал, настлан и покрит отгоре с керемиди. Изненадващите подробности в описанието, включващи конструктивни параметри на канала, форма и размери на употребените в градежа му строителни материали (посочени с точност до половин сантиметър!), дават ос-нование да се предполага, че К. Шкорпил е имал възможност лично да се запознае с останките.5 Сред руините на сградата били намерени керамични съдове с различна форма, лампи (една от тях с печат FORTIS върху дъното, срв.: Škorpil 1894, 171, Nr.

4 През 1906 г. Е. Калинка публикува една тухла с печат на legio I Italica от Байкал, съхранявана в музея в София, за която допуска, че вероятно е била донесена от В. Добруски (Kalinka 1906, 339-340, Nr. 450).

5 Макар и отпечатана в 1905 г., цитираната работа се базира на много по-стари теренни наблю-дения на автора. Известно е, че през 1887 г. К. Шкорпил посещава Гиген и съставя план на руините на Oescus (Иванов, Иванов 1998, 23). Вероятно тогава той се отбива и в съседното с. Байкал, за да се запознае със съхранените там старини.

Обр. 4. Могила на североизток от с. Байкал, край старото корито на р. Искър (снимка Сергей Торбатов, 1982 г.)

Fig. 4. A tumulus to the northeast of the village of Baykal, by the old riverbed of the Iskar River (photo by Sergey Torbatov, 1982)

20


Обр. 5. Археологически находки от м. Селище в Байкал (по Шкорпил 1905, 465, Табл. СІІІ16-22)

Fig. 5. Archaeological finds from the Селище locality in Baykal (after Шкорпил 1905, 465, Табл. СІІІ16-22)

4) и фрагменти от статуи и релефи. От приложения фотос (обр. 5) става ясно, че въ-просните скулптурни паметници са същите, които В. Добруски е видял три години по-късно прибрани в една от селските къщи. Възможно е и сградата, за която са му разказали местните жители, въпреки разликите в посочения план и размери, да е пак тази, подробно описана от К. Шкорпил. Според събрания подемен материал, датировката ѝ може достатъчно сигурно да бъде поставена във ІІ-ІІІ, евентуално и на-чалото на ІV в. Що се отнася до нейното предназначение, значителното присъствие сред находките на каменна пластика с подчертано култов характер дава основание да се предположи, че това е бил езически храм. От текста не е ясно, дали една сребърна статуетка на Венера произхожда от същата сграда, или най-общо от източната част на Байкал. К. Шкорпил съобщава за археологически находки и от западните покрайни-ни на селото: малък фрагмент от мраморна оброчна плочка,6 известната вече надгроб-на плоча с латински надпис, пластина (?), дъно от саркофаг. Споменава се и за още един саркофаг, но без да се уточнява неговото местонамиране (обр. 6). За намираните в Байкал тухли се твърди, че били от два различни модула (квадрат със страна 0,33 и 0,56 м съответно7), с клейма на legio V Macedonica.8 В заключение на бележките си, К. Шкорпил се спира на монетните находки от с. Байкал, с които е имал възможност да се запознае. Те включвали монети на Александър Македонски и екземпляри от раз-лични емисии на римското републиканско и императорско монетосечене.

През следващите десетилетия в научно обръщение са въведени множество архе-ологически паметници, случайно намерени в с. Байкал, които значително разширя-ват представата за хронологическите рамки на обитаване на територията на сегашно-

6 Твърдението на К. Шкорпил, че тук е била намерена и друга оброчна плочка (на Юпитер и Юнона), не отговаря на истината. Същата е от Oescus, срв.: CIL III 12350 = IGBulg., 46.

7 Когато описва канала в храма (?) обаче, К. Шкорпил говори за правоъгълни тухли с размери 15,5 х 32 см.

8 Срв.: Škorpil 1894, 171, Nr. 3.

21


Обр. 6. Римски саркофаг от Байкал (по Шкорпил 1905, 465, Табл. СV4)Fig. 6. Roman sarcophagus from Baykal (after Шкорпил 1905, 465, Табл. СV4)

то село. За съжаление, в повечето от публикациите няма информация за местонами-рането и контекста на находките, които иначе включват: ръка от мраморна статуетка, лампа и две стомнички, всички от римската епоха, намерени „до” селото (Филов 1911, 275); бронзова апликация, две лампи и три фрагмента terra sigillata от римската епоха, както и глинен антефикс във формата на мъжка глава, много наподобяващ по сти-листични белези паметници от архаичния период (Филов 1914, 286); златен пръстен с монограм, може би от VІ в. (Филов, Велков 1919-1920, 148); оброчна плочка на Тракий-ския конник (Kazarow 1938, 35, Nr. 113 = Oppermann 2006, 156, 305, Nr. 904); жертвеник с латински посветителен надпис в чест на Deus Invictus (обр. 7) и оброчна плочка с изображение на Митра (Иванов 1959, 129-131; ILBulg., 33); фигурален керамичен съд с човешко изображение (вероятно импорт от Панония, срв.: Dimitrova-Milčeva 2000, 72, Nr. 436) и лампа от гробен комплекс, датиран във ІІ-ІІІ в. (Генова 1969, 54-56); амфоро-. 436) и лампа от гробен комплекс, датиран във ІІ-ІІІ в. (Генова 1969, 54-56); амфоро-видна стомна от ІХ-ХІ в., намерена в гроб с трупополагане (Николов 1962, 36). Колек-цията от антични лампи на Националния археологически музей в София съдържа 13 екземпляра от Байкал, постъпили по различно време и при различни обстоятелства, които датират от периода І-ІV в. (Кузманов 1992, №№ 41, 54, 73, 97, 122, 133, 226, 231, 236, 238, 275-276, 335). В Регионален исторически музей – Плевен също се съхраняват известно количество безконтекстни находки от Байкал: керамични съдове от ІІ-ІV в. (две канички, две лампи, гърне и две стомнички) и монети с датировка в твърде ши-роки хронологически граници (дребен меден номинал на Юлиан ІІ, фолис на Лъв VІ

22


и колективна находка от 40 сребърни османски монети от периода 1757-1807 г.).9 Мно-жество монети от Байкал, емитирани в периода І – ІІІ в., са попаднали в частни колек-ции. Според издирената информация, класифицирана по хронологически принцип, става дума за: І в. – асове и дупондии на Август, Тиберий, Калигула и Веспасиан; ІІ в. – дупондии, сестерции и денарии на императорите от Траян до Комод; ІІІ в. – монети от различен номинал на Каракала, Елагабал и най-много на владетелите от Гордиан ІІІ до Траян Деций (Бънов 1994, 45, 47). От Байкал произхожда и разпръсната колек-тивна находка от денарии, сред които са разпознати такива на императорите Веспа-сиан, Траян и Марк Аврелий (Бънов 1994, 47).

В отпечатания през 1979 г. регистър на археологическите паметници в Плевен-ски окръг наличната информация за старото поселение на мястото на сегашното с. Байкал е допълнена и обобщена (Митова-Джонова 1979, 29, 74-75), макар от внима-нието на автора изненадващо да са убягнали почти половината (!) от и без това нем-ногобройните дотогава публикации, съдържащи сведения за обекта. Подобно на К. Шкорпил, Д. Митова-Джонова ситуира древните селищни останки на територията на Байкал в североизточната част на селото, в м. Селище, като ги отъждествява с „ан-тичен град”, просъществувал от І до началото на VІІ в. (Митова-Джонова 1979, 29, №

9 Изказвам сърдечна благодарност на г-н Петър Бънов, завеждащ Отдел „Археология” в РИМ – Плевен, за любезно предоставената ми информация.

Обр. 7. Жертвеник с латински посветителен надпис в чест на Deus Invictus от Байкал

(Исторически музей – Оряхово; снимка Сергей Торбатов, 2014 г.)

Fig. 7. Altar with Latin dedication to Deus Invictus from Baykal (Museum of History – Oryahovo; photo

by Sergey Torbatov, 2014)

23


11).10 Тя съобщава за големи сгради, разкриващи се и очертаващи се навсякъде над терена, както и за наскоро намерени тук архитектурни детайли (две масивни каменни бази за колони с диаметър 0,55 м) и един прекрасно запазен кладенец с дълбочина 13 м, изграден от римски тухли. Южно от Байкал, в долната част от склона на възви-шението, е открит и проследен античен водопровод с посока запад-изток, състоящ се от два реда глинени тръби (Митова-Джонова 1979, 29, № 15). Регистрирани са и два некропола, свързани с античното селище. Единият от тях е локализиран югоизточно от Байкал, вдясно от пътя за Гиген, където при изкопни работи по прокарването на шосето за Гиген се попаднало на няколко погребения в саркофази и надгробни стели (Митова-Джонова 1979, 29, № 12). Подобни гробове обаче са били често разкопавани и на територията на разположения непосредствено на север от това място стопански двор,11 което, съчетано със сведенията на В. Добруски, свидетелства, че югоизточният некропол на античното селище в Байкал е започвал от самите му покрайнини и се е простирал на много по-голяма площ, отколкото се смята. Другият некропол се е на-мирал на запад от селището, върху слабо възвишен терен в „горния край” на с. Байкал (Митова-Джонова 1979, 29, № 13).12 Териториалният му обхват не е точно определен, но и тук се говори за погребения в саркофази, с богат гробен инвентар.

В съкратен вид, същата информация за античното селище в Байкал е изложена и в по-късна публикация на Д. Митова-Джонова (Митова-Джонова 1985, 277-278). В двете работи авторката аргументирано отъждествява древното селище под сегашно-то с. Байкал с Παλατίολον/Παλάστολον,13 известен от късноантичните писмени изво-ри. Нещо повече, въз основа на убедително ново тълкувание на един недостатъчно ясен пасаж в биографията на император Аврелиан в Historia Augusta (Hist. Aug. Divus Aurelianus, X, 2), споменатият там Palatium, където Аврелиан (тогава все още висш во-елиан (тогава все още висш во-енен) оставил военната си плячка след успешни действия по „възстановяване на лиме-са” във времето на император Валериан, е съвсем правилно определен като населено място в Тракия по протежението на дунавския бряг, по всяка вероятност идентично на Παλατίολον (Palatiolum) от късноантичните извори.

Прокопий отбелязва Παλατίολον като укрепление (ὀχύρωμα) на брега на Дунава в пределите на префектурата Илирик, разположено срещу намиращата се на отвъд-ния бряг Συκίβιδα (Proc. De aedif., IV, 6). От текста следва, че и двете укрепления са със стар произход, но, тъй като „били разрушени от времето”, император Юстиниан І ги възобновил. Археологическите проучвания в Συκίβιδα/Sucidava (сигурно локализира-сигурно локализира-на в с. Челей в дн. Румъния) обаче свидетелстват, че крепостта, изградена при Авре-с. Челей в дн. Румъния) обаче свидетелстват, че крепостта, изградена при Авре-лиан след 271 г., не е била разрушена от „времето”, а от хуните в периода 442-447 г. (Tudor 1974, 96). Такава ще да е била съдбата и на намиращия се наблизо Παλατίολον, който обаче по никакъв начин не е могъл да изпълнява функциите на предмостово укрепление за охрана на южните подстъпи към построения в 328 г. мост през Дунава

10 Сведението за наличието тук на селищен живот и през периода на Първото българско цар-ство (Николов 1962, 36) е игнорирано.

11 По сведения на местни жители, работещи в тогавашното ТКЗС, събрани от автора през 1982 г.12 В нито една от посочените от автора във връзка с този некропол публикации няма никакви

данни за местонамирането или оригиналното местостоене на описаните в тях паметници! За гробни находки в тази част на Байкал обаче говори К. Шкорпил, срв. по-горе в текста.

13 Тъждествеността на двата топонима е убедително доказана от В. Бешевлиев: Бешевлиев 1955, 285; Beševliev 1970, 121.

24


при Sucidava,14 както обикновено се смята,15 тъй като се е намирал на около 4 км по-нагоре по течението на реката, отвъд устието на р. Искър. Що се отнася до времето на неговото изграждане, за това засега няма сигурни данни. Във всеки случай, спомена-тият в животоописанието на Аврелиан Palatium, чиято тъждественост с Παλατίολον/Palatiolum изглежда съвсем сигурна, не е изрично обозначен като укрепен обект и едва ли е бил такъв. Осъществяването на фортификационно строителство на това място би имало смисъл едва след евакуирането на провинция Дакия и превръщането на р. Дунав отново в граница на Римската империя след 271 г., но, тъй като името не фигурира в раздела в Notitia Dignitatum за новооснованата провинция Крайбрежна Дакия (Not. Dign. Or. ХLII), това следва да се приеме като свидетелство, че към края на управлението на Констанций ІІ16 Palatium/Palatiolum все още не е бил укрепен и включен в късноримската отбранителна система по протежението на дунавския бряг. Предвид изложеното и в контекста на военно-политическите събития в дунавските провинции на империята през късноримския период, изграждането на крепостта на мястото на сегашното с. Байкал изглежда най-вероятно във времето на император Валент в хода или непосредствено след края на неговата Първа готска война (364-369 г.). Според думите на Темистий, в резултат от предприетата тогава широкомащабна военно-строителна програма цялата гранична зона по Долни Дунав заприличала на „стоманен зид” и „укрепен лагер, изпълнен с крепости, оръжия и войници” (Themist. Orat. X, 136b-d).

Palatiolum, подобно на много други крепости по дунавския бряг, вероятно по-страдал при хунските нашествия от първата половина на V в. (Proc. De aedif., IV, 5), което наложило неговото възстановяване от Юстиниан І. Под леко видоизменената форма Παλάστολον, топонимът отново (и за последен път) се появява в „Истории”-те на Теофилакт Симоката: на два пъти – през 601 и 602 г., воюващата срещу авари и славяни византийска войска под предводителството на стратега Петър установявала тук своя временен лагер (χάρακα) (Theoph. Sim. Hist. VIII, 5, 5; 6, 3).

Последният досега опит за синтезирано представяне на миналото на с. Байкал е направен от Б. Николов (Николов 1996, 7-9). Според автора, „днешното село е образу-вано върху развалините на тракийското, трако-римското селище и крепостите Палацио-лум, Градището и Четате и върху останките на селище от Първото и Второто българско царство”. В този цитат се съдържат няколко неверни твърдения, които трябва да бъ-дат коригирани: 1. топоним „Градището” не е познат нито на територията на селото, нито в неговото землище; 2. „Четате” е име на местност, отстояща на 2,5 км южно от Байкал, за която К. Шкорпил съобщава, че, по сведение, там имало останки от окоп (Шкорпил 1905, 465); 3. досега от Байкал не са известни никакви материали от пери-ода на Второто българско царство.

Неотдавна беше оповестена информация за поредица интересни археологиче-ски находки от Байкал, включващи керамични фрагменти, каменни, стъклени и брон-зови артефакти, както и човешки кости (обр. 8). Всички те произхождат от заливната

14 Подробно за този мост в: Tudor 1971, 155-192; Tudor 1974, 101-122; Gherge, Amon 2007, 359-369.Tudor 1971, 155-192; Tudor 1974, 101-122; Gherge, Amon 2007, 359-369. 1971, 155-192; Tudor 1974, 101-122; Gherge, Amon 2007, 359-369.155-192; Tudor 1974, 101-122; Gherge, Amon 2007, 359-369.; Tudor 1974, 101-122; Gherge, Amon 2007, 359-369.Tudor 1974, 101-122; Gherge, Amon 2007, 359-369. 1974, 101-122; Gherge, Amon 2007, 359-369.Gherge, Amon 2007, 359-369., Amon 2007, 359-369.Amon 2007, 359-369. 2007, 359-369.15 JireJireček 1877, 159; Kanitz 1882, 161-162; Добруски 1890, 41; Аврамов 1914, 230; Велков 1929, 63;

Иречек 1931-1932, 116-117; Бешевлиев 1955, 285; Велков 1959, 78, 183.16 Счита се, че в разделите в Notitia Dignitatum за Първа Мизия и Крайбрежна Дакия е отразен

съставът и дислокацията на граничните войски в тези провинции към края на управлението на импера-управлението на импера-тор Констанций ІІ, след провеждането на поредната военна реформа (Sarnowski 1985, 126; 1991, 22).

25


Обр. 8. Находки от заливната тераса на дунавския бряг, северно от Байкал (по http://online-mariana-bg.blogspot.com/2013/03/blog-post.html)

Fig. 8. Finds from the flood terrace on the Danube bank north from Baykal (after http://online-mariana-bg.blogspot.com/2013/03/blog-post.html)

26


понастоящем тераса на дунавския бряг, северно от селото.17 Доколкото може да се съди по публикуваните фотоси, датировката на материалите покрива твърде широк хронологически диапазон – късен бронз (?),18 ранна- и късножелязна епохи,19 римска епоха (ІІ-ІV в.), средновековие (Х-ХІ в.), късна османска епоха. Характерът на находки-те свидетелства по-скоро за селищно обитаване, но намираните тук кости недвусмис-лено показват, че през някоя (или някои?) от регистрираните исторически периоди тук е съществувал и некропол.

* * *

Представеният обстоен критичен анализ на писмените и археологически свиде-телства и направените корекции и уточнения във връзка с изказаните досега мнения дават възможност за един нов, по-различен поглед върху древната история на на Бай-кал (обр. 9).

Най-ранните сигурни следи, свързани с трайно човешко присъствие на това място, датират от ранножелязната епоха. Обитаването продължава и през късноже-лязната епоха, без да е ясно дали става дума за континюитет, или само за топографска приемственост. Включването на тракийските земи в Римската империя оказва благо-приятно влияние върху развитието на завареното автохтонно селище. Особено мо-щен стимулатор за това е непосредствената близост на легионния лагер, впоследствие римска колония Oescus. Още през първата половина на І в. тук възникват имения на ветерани20 и, съдейки по останките от монументална архитектура и богатите гробни находки, този процес продължава и през следващите два века, като обхваща и други имотни слоеве на населението. С течение на времето тази своеобразна вилна зона suburbana на Oescus придобива характеристиките на внушително по размери селище, вероятно със статут на vicus, чийто облик е дал основание на неговите обитатели да го назоват с гордото име Palatium (или Palatiolum: „Малък Palatium”), с очевидна алюзия за Палатинския хълм в Рим с разположените върху него дворци (така в: Митова-Джо-нова 1979, 75; Митова-Джонова 1985, 278). За големината и значимостта на това сели-ще убедително свидетелстват и неговите некрополи.

Друг, изключително важен фактор за развитието на Palatium/Palatiolum през епо-хата на Принципата се явява наличието тук по онова време на речно пристанище. Неговото съществуване се предполагаше само по косвени съображения от топограф-ско естество, а местоположението му се поставя приблизително в района на съвре-менното пристанище на Байкал, т. е. на запад от античното селище (Митова-Джонова 1979, 75). Сведенията на Л. Марсили категорично потвърждават тази хипотеза, а, като косвен аргумент в нейна подкрепа, може да бъде приведена една случайна находка

17 Информацията е публикувана в частен блог под заглавието „Орфей от с. Байкал”, с дата 10 март 2013г. (http://online-mariana-bg.blogspot.com/2013/03/blog-post.html).

18 В посочената в по-горната бележка публикация се твърди за находки и от (късно)бронзовата епоха, според мнението на познат на автора археолог. Това може да е вярно за изобразения на един от фотосите фрагмент от каменна брадва-чук, но в никакъв случай не се отнася до бронзовия розетовиден медальон, инспирирал самата публикация, който – въз основа на множество точни паралели, със сигур-ност датира от късната османска епоха.

19 Според д-р Георги Иванов от НАИМ-БАН, комуто сърдечно благодаря за консултацията, сред изобразените на снимките фрагменти няма такива с датировка преди РЖЕ.

20 Боянов 2008, 77, 322. Авторът обаче не изключва възможността коментираният от него памет-ник (CIL III 12348 = ILBulg., 51) да е пренесен в Байкал от Oescus.

27


http://online-mariana-bg.blogspot.com/2013/03/blog-post.html

Обр. 9. Археологически паметници в Байкал. Легенда: 1. Селище от ранно- и късножелязната епоха на дунавския бряг; 2. Селище от римската епоха и късноантична

крепост Palatium/Palatiolum; 3. Некрополи на Palatium/Palatiolum; 4. Антично пристанище; 5. Пътят, свързващ Oescus с Palatium/Palatiolum и античното пристанище в

неговите околности (автор Сергей Торбатов)Fig. 9. Archaeological monuments in Baykal. Key: 1. Settlement from the Early and Later Iron Age

on the Danube bank; 2. Settlement from the Roman period and the Late Roman/Early Byzantine fortress Palatium/Palatiolum; 3. Necropoleis of Palatium/Palatiolum; 4. Ancient harbour; 5. The

road connecting Oescus with Palatium/Palatiolum and the ancient harbour in its vicinity (author Sergey Torbatov)

от Байкал. Преди години, в най-западните покрайнини на селото, в близост до се-гашното пристанище, е бил изкопан недообработен ъглов антаблеманен детайл за монументална постройка (обр. 10). Отсъствието на адекватен контекст и двуметро-вата дълбочина, от която е бил изваден паметника,21 са затруднили обяснението на присъствието му на това място, но, въпреки това, той е приет като свидетелство за наличието на монументално строителство в античното селище под Байкал (Митова-Джонова 1979, 29, № 14). В действителност обаче, коментираният архитектурен де-тайл – по композиционна схема, стилови белези и размери, – е напълно идентичен на тези от преходния фриз-архитрав в средния кораб на гражданската базилика в Oescus (Иванов 2005, 37, обр. 31), завършена в 135 г. (Иванов 2005, 76), и със сигурност е бил предназначен за там. Предвид размерите и местонамирането му, както и поради от-съствието на кариери за добив на подобен материал на много километри разстояние

21 От проведената от автора през 1982 г. анкета беше установено, че паметникът е бил намерен при поправка на западния край на крайдунавската дига. Пролетните прииждания на реката са довели до отлагането тук на дебел пласт тинести наслаги.

28


Обр. 10. Ъглов антаблеманен детайл от Байкал (снимка Сергей Торбатов, 2014 г.)Fig. 10. Corner entablature detail from Baykal (photo by Sergey Torbatov, 2014)

оттук, детайлът вероятно е бил доставен по реката до разположеното някъде наоколо пристанище, откъдето е трябвало да бъде транспортиран според неговото предназна-чение, но, по неясни причини, е бил изоставен.22

Намерената преди време в с. Байкал колективна находка с най-късни монети на император Марк Аврелий, за която вече стана дума в изложението по-горе, еднознач-но се поставя във връзка с нашествието на костобоките през 170 или 171 г. (Бънов 1994, 47; Varbanov 2007, 164-165), когато една от групите нападатели преминала Дунава в района на Oescus и подложила на опустошение неговите околности, включително и античното селище на мястото на сегашното с. Байкал.

Palatium/Palatiolum не фигурира в римските итинерарии, защото не е бил разпо-ложен на отбелязаните в тях пътища. Участъкът от крайдунавския път между Valeriana (при с. Долни Вадин) и Oescus е трасиран на голямо отдалечение от дунавския бряг.23 Останките му и сега добре се разпознават по билната част на възвишенията южно от Байкал. Спускайки се в долината на р. Искър, пътят преминава в близост до селището (Иванов 1999, 281), но не и през него (така в: Митова-Джонова 1979, 29, № 20; Маджа-

22 Неотдавна, на дунавския бряг под западната махала на с. Горни Вадин бяха регистрирани огромни антични каменоломни, началото на чието разработване се поставя именно във връзка с гранди-озното строителство в Oescus, като се предполага, че добитите каменни блокове са били транспортирани оттам надолу по течението на реката чрез кораби или салове (Стефанов 2009; Георгиев 2011).

23 К. Шкорпил погрешно твърди обратното: Шкорпил 1905, 465.

29


ров 2004, 20; Маджаров 2009, 152-153), като е тангирал неговия югоизточен некропол. Обществено-икономическата, военно-политическа и културна обвързаност на

Palatium/Palatiolum с Oescus, както и неоценимото значение на изграденото тук приста-нище за самото съществуване на легионния лагер и колонията,24 предполагат същест-вуването между тях на пряка и солидно изградена пътна комуникация. През 1947 г. в профила на левия бряг на корекцията на р. Искър са открити останки от път с ши-рочина 6 м, започващ от западната порта на Oescus и следващ в западна посока точно към м. Селище в североизточната част на Байкал. Останките традиционно се считат за част от трасето на римския крайдунавски път (Иванов 1975, 3; Митова-Джонова 1979, 29, № 19; Иванов, Иванов 1998, 51; Иванов 1999, 281-282; Маджаров 2009, 153), но много по-вероятно е това да е пътят към пристанището на Palatium/Palatiolum, а и на самия Oescus. Освен неговата насоченост, основание за подобно предположение дава и твър-де особената му конструкция – със странични бордюри от големи каменни квадри, при това положени в три реда (обр. 11). Подобни примери няма сред известните до-сега паметници на римското пътно строителство в българските земи, но градежът силно наподобява този на главните улици в градските центрове. Ако предложената

24 Симбиозата на Oescus с Palatium/Palatiolum е напълно идентична на тази на Атина и Рим с техните пристанища Пирея и Остия, съответно.

Обр. 11. Римски път, очертаващ се в левия бряг на корекцията на р. Искър (снимка Сергей Торбатов, 1982 г.)

Fig. 11. Roman road visible in the left bank of the new riverbed of the Iskar River (photo by Sergey Torbatov, 1982)

30


интерпретация е вярна, комуникационната връзка на Oescus с Palatium/Palatiolum, оп-риличима по-скоро на улица, отколкото на обикновен път, е още едно свидетелство за тясната връзка между тези две селища.

Макар и разположен на дунавския бряг, Palatium/Palatiolum не е включен в реор-ганизираната през първите десетилетия от епохата на Домината система за военна за-щита на северната граница на Римската империя. Предвид ескалиращата варварска заплаха обаче, по-късно през ІV в., вероятно във времето на император Валент сели-щето е обградено с крепостни стени, но те не се оказват достатъчно ефикасни срещу хунските нашествия през първата половина на V в. Около средата на VІ в., може би след временно прекъсване на поселищния живот, крепостта на Palatiolum е възста-новена от император Юстиниан І и продължава да функционира поне до първото десетилетие на VІІ в.

След продължителен хиатус в обитаването на това място, през последните веко-ве на Първото българско царсто върху руините на късноантичния Palatiolum възниква средновековно селище, което просъществува до нашествията на късните номади през първата половина на ХІ в.

Цитирана литература

Аврамов, В. 1914. Траяновият път от Карпатите през Дунава и Балкана, за Пловдив. Известия на Българското археологическо дружество 4, 226-240.

Бешевлиев, В. 1955. Латинските местни имена в Мизия и Тракия. Известия на Археоло-гическия институт 19, 279-302.

Боянов, И. 2008. Римските ветерани в Долна Мизия и Тракия (І–ІІІ в.). София: ИК Ава-лон.

Бънов, П. 1994. Поселищен живот в земите по долното поречие на реките Искър, Вит и Осъм през ІІ-ІІІ в. (по монетни данни). Известия на музеите в Северозападна Бълга-рия 22, 43-63.

Велков, И. 1929. Стари римски пътища и селища в днешните български граници. Бъл-гарска историческа библиотека, 4, 44-71.

Велков, В. 1959. Градът в Тракия и Дакия през късната античност (IV-VI в.). Проучвания и материали. София: Издание на Българската академия на науките.

Генова, Е. 1969. Фигурен глинен съд от с. Байкал, Плевенски окръг. Археология, 4, 54-56.

Георгиев, О. 2011. Вадин. История, част 1. https://bg-bg.facebook.com/GorniVadin.Димитров, Д. 1942. Надгробните плочи от римско време в Северна България. София: Дър-

жавна печатница. Димитров, Д. 1946-1947. Археологически изследвания на граф Луиджи Марсили из

българските земи в края на ХVII в. (с указател на имената). Годишник на Софийския университет – историко-филологически факултет 43, 1-62.

Добруски, В. 1890. Археологически издирвания в Западна България. Сборник за народ-ни умотворения, наука и книжнина 2, 1-46.

Иванов, Т. 1959. Новооткрити латински надписи от Улпия Ескус. Известия на Археоло-гическия институт 22, 117-131.

31


https://bg-bg.facebook.com/GorniVadin

Иванов, Т. 1975. Проучвания върху топографията и градоустройството на Ескус. Архе-ология, 1, 1-14.

Иванов, Р. 1999. Долнодунавската отбранителна система между Дортикум и Дуросто-рум от Август до Маврикий. София: ALEA.

Иванов, Т. 2005. Улпия Ескус. Римски, късноримски и ранновизантийски град. Том ІІ. Гражданска базилика и храм на Фортуна (Разкопки и проучвания 34). София: АИМ–БАН.

Иванов, Т., Иванов, Р. 1998. Улпия Ескус. Римски, късноримски и ранновизантийски град. Том І. София: АГАТО.

Иречек, К. 1882. Географическо изучение на България. Периодическо списание на Бъл-гарското книжовно дружество в Средец 1, 73-115.

Иречек, К. 1931-1932. Военният път от Белград за Цариград и балканските проходи. Историко-географска студия. Българска историческа библиотека, 4, 1-192.

Коледаров, П. 1979. План на река Дунав от Земун до устието ѝ, съставен от 1779 до 1782 г. Известия на държавните архиви 37, 131-155.

Кузманов, Г. 1992. Антични лампи. Колекция на Националния археологически музей. Со-фия: Издателство на Българската академия на науките.

Маджаров, М. 2004. Римският път Ескус – Филипопол. Пътни станции и селища. Плов-див.

Маджаров, М. 2009. Римски пътища в България. Принос в развитието на римската пътна система в провинциите Мизия и Тракия. Велико Търново: Фабер.

Митова-Джонова, Д. 1979. Археологически паметници в Плевенски окръг. София: ДИ „Септември”.

Митова-Джонова, Д. 1985. Локализация на античните крепости в Централната част на Дунавска равнина. Изследвания в чест на проф. д-р Христо М. Данов от колегите и учениците му (Годишник на Софийския университет – исторически факултет 77.2), 276-285.

Монеджикова, А. 1930. Стари пътувания през България, от Доменико Сестини. Бъл-гарски турист, 1, 12-14, 27-29.

Николов, Б. 1962. Раннобългарски находки край Островския окоп. Археология, 2, 33-37.

Николов, Б. 1996. От Искър до Огоста. История на 151 села и градове от бившия Врачан-ски окръг. София: Алиса.

Стефанов, О. 2009. Друг поглед върху историята на Горни Вадин. http://www.gornivadin.dir.bg/_wm/library/item.php?did=489206&df=696810&dflid=3.

Филов, Б. 1911. Новооткрити старини. Известия на Българското археологическо друже-ство 2, 268-287.

Филов, Б. 1914. Новооткрити старини. Известия на Българското археологическо друже-ство 4, 278-293.

Филов, Б., Велков, И. 1919–1920. Новооткрити старини. Известия на Българското архео-логическо дружество 7, 146-154.

Хилбранд, Е., Броучек, П., Егер, Р., Колев П. 1986. Българските земи и българите в сбир-ките на Военния архив, Виена (1664-1878). София: Издателство „Д-р Петър Берон”.

Шкорпил, К. 1905. Некоторыя из дорог восточной Болгарiи. Абоба – Плиска (Известия

32


http://www.gornivadin.dir.bg/_wm/library/item.php?did=489206&df=696810&dflid=3

http://www.gornivadin.dir.bg/_wm/library/item.php?did=489206&df=696810&dflid=3

Русского археологического института в Константинопoле X), 443-502.Beševliev, V. 1970. Zur Deutung der Kastellnamen in Prokops Werk „De aedificiis“. Amsterdam:

Verlag Adolf M. Hakkert.Conrad, S. 2004. Die Grabstelen aus Moesia inferior. Untersuchungen zu Chronologie, Typologie

und Ikonografie. Leipzig: Casa Libri.Holban, M., Alexandrescu-Dersca Bulgaru, M., Cernovodeanu, P. 2000 (eds.). Călători străini

despre Ţările Române. Vol. X, Partea I. Bucureşti: Editura Academiei Române.Dimitrova-Milčeva, A. 2000. Terra Sigillata und dünnwandige Keramik aus Moesia Inferior

(Nordbulgarien). Sofia: NOUS.Frankfurter, S. 1891. Neue Inschriften aus Bulgarien. Archaeologisch-epigraphische Mitt eilun-aeologisch-epigraphische Mitt eilun-ologisch-epigraphische Mitt eilun-epigraphische Mitt eilun- Mitt eilun-Mitteilun-

gen aus Oesterreich-Ungarn 14, 143-161.Gherge, P., Amon, L. 2007. Noi date în legătură cu podul lui Constantin cel Mare de la

Sucidava. Pontica 40, 359-369.Giurescu, C. 1943. Harta stolnicului Constantin Cantacuzino : O descriere a Munteniei la

1700. Revista Istorică Română 8, 1-28.ILBulg. 1989. Inscriptiones Latinae in Bulgaria repertae. Edidit Boris Gerov. Serdicae: Универси-e: Универси-: Универси-

тетско издателство „Климент Охридски”. Jireček, C. 1877. Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und die Balkanpässe. Prag:

Verlag von F. Tempsky.Kalinka, E. 1906. Antike Denkmäler in Bulgarien. Wien: Alfred Hölder.Kanitz, F. 1882. Donau-Bulgarien und der Balkan. II. Band. Leipzig: Gebhardt & Wilisch. Kazarow, G. 1938. Die Denkmäler des thrakischen Reitergottes in Bulgarien (Dissertationes

Pannonicae, ser. II, fasc. 14). Budapest: ex Instituto numismatico et archaeologico uni-versitatis de Petro Pazmany Nominatae Budapestinensis.

Marsili, A. 1726. Danubius Pannonico-mysicus: observationibus geographicis, astronomicis, hydrographicis, historicis, physicis perlustrarus et in sex tomos digestus. Hagæ Comitum: Apud P. Gosse, R. Chr. Alberts, P. de Hondt; Amstelodami: Apud Herm. Uytwerf & Franç. Changuion.

Navigations Karte der Donau 1789. Navigations Karte Der Donau von Semlin an bis zu ihrem Ausfluss ins Schwarze Meer: zur genauesten Kentnis aller in derselben befindlichen Inseln, Sandbänke, Wirbel, Klippen u.s.w. so wie aller an den beiderseitigen Ufern gelegenen Städte, Dörfer und andere Ortschaften, wobei zugleich die verschiedene Breite und Tiefe des Stroms bestimt angegeben ist, zuerst aufgenommen von dem k.k. Pontonier Hauptman von Lauterer, da derselbe den k.k. Herrn Internunzius Freyherrn von Herbert bis Ruszug führte, hierauf aber weiter ausgearbeitet und verbessert von dem k.k. Hauptman Freyherrn von Tauferer bei gelegenheit, als derselbe das erste Seeschiff aus der Kulpa auf der Donau nach Konstantinopel führete. Wien: Auf Kosten der von Kurtebchischen Buchhandlung.

Oppermann, M. 2006: Der thrakische Reiter des Ostbalkanraum im Spannungsfeld von Graecitas, Romanitas und lokalen Traditionen (Schriften des Zentrums für Archäologie und Kulturge-schichte des Schwarzmeerraumes 7). Langenweißbach: Beier & Beran.

Sarnowski, T. 1985. Die Legio I Italica und der untere Donauabschnitt der Notitia Dignitatum. Germania 63.1, 107-127.

Sarnowski, T. 1991. Późnorimskie stemple legionów dolnodunajskich. Novaensia 2, 9-32.Škorpil, H. 1894. Antike Inschriften aus Bulgarien. Archaeologisch-epigraphische Mitteilungen

aus Oesterreich-Ungarn 17, 170-214.

33


Tudor, D. 1971. Podurile romane de la Dunărea de Jos. Bucureşti: Editura Academiei Republicii Sоcialiste România.

Tudor, D. 1974. Sucidava. Craiova: Editura Scrisul Românesc.Varbanov, V. 2007. Barbarian Invasions in the Provinces of Moesia Inferior and Thracia

between AD 138-192 (according to the numismatic data). In Vagalinski, L. (ed.). The Lower Danube in Antiquity (VI c BC – VI c AD). Sofia: NOUS, 153-170.

Palatium/Palatiolum(the ancient settlement under the modern village

of Baykal, Pleven District)

Sergey Torbatov(summary)

There are many uncertainties in the currently available information about the Bul-garian section of the Roman Danube limes and, due to which the modern scientific lit-erature is still rich in theses that openly contradict the ancient written records and the archaeological realities. This indicates that it is time to proceed to detailed field veri-fication and reconsideration of the empirical material. A reasonable approach to this enormous challenge lies in the preparation of critical analytical studies on problem sites and micro-regions, in order to facilitate a comprehensive synthesis in the future. This article is the first one of a planned series of publications designed to bring clarity and reject the existing defects in the current interpretation of various aspects related to the na-ture, structure and history of the Roman Danube Limes within the borders of Bulgaria.

The village of Baykal is located in the northwestern part of the Pleven District. It is situated on a non-flooded terrace at the northern foot of the Bozhevski Bair hill, in the cor-ner between the Danube bank and the left bank of the Iskar river, near its mouth. The north-eastern part of this terrace is higher and looks like a peninsula surrounded by a wide gorge from the southwest, south and southeast. This area of some 15 ha is now fully built-up. It is named “Селище“, which means “Settlement”. Although no archaeological excavations have been carried out here so far, the architectural remains and multiple random finds which are constantly coming to light testify to established settlement life at this place for centuries.

The earliest record referring to the presence here of significant archaeological remains is to be found in Volume II of Count Luigi Marsili’s work “Danubius Pannonico-mysicus“, which was printed in 1726. It reflects the personal field observations of the author from the last decade of the 17th century. The title of the paragraph in question – „Gegende“, has misled former researchers, who, without exception, consider it as the first description of the Roman city of Oescus, which is definitely localized at the northern outskirts of the village of Gigen, about 3 km south from the Danube bank. By comparing the information from the work of L. Marsili and from the map of C. Cantacuzino, printed in 1700, it is suggested that at the end of the 17th century a newly established settlement structure named Dogigen/Geg-ende existed to the northwest of Gigen, at the place of the modern village of Baykal.

According to the description of L. Marsili, the ruins of the ancient fortress in Geg-

34


ende lay on a picturesque hill covered with vineyards and separated from the mainland by a moat. In topographical terms, the situation corresponds exactly to the locality called „Селище“ in the northeast part of Baykal. The plan of the castle is defined as square. From the side facing the Danube an earthen rampart (agger) stretched towards the river bank. Re-mains of an enormous wall were clearly observable on the very bank, just next to the water. The isolated nature and the very location of this linear structure give reason to interpret it as a quay wall of ancient harbour works. Given the devastation caused by time, L. Marsili did not succeed to precisely determine whether the ruins described by him belonged to a Roman fortress (praesidium), or rather to a colony, established there because of the favour-able conditions of the site.

The antiquities in Baykal drew the attention of the investigators of the past only two centuries later. From the late-19th century are the short but very meaningful notes of V. Dobruski and K. Škorpil, which efficiently complement and clarify each other. Numerous random archaeological finds and monuments from Baykal were introduced in scientific circulation over the next few decades, significantly expanding the notion about the chrono-logical scope of human habitation in the territory of the present village. The available infor-mation on the discussed old settlement was summarized and supplemented in the register of archaeological monuments in Pleven District, which was printed in 1979. In abbreviated form, the same information was reproduced in a later publication by the same author. In both these works the ancient settlement under the modern village Baykal is convincingly identified with Palatium and Παλατίολον/Παλάστολον, known from the Late Roman and Early Byzantine written sources.

The extensive critical analysis of the documentary and archaeological evidence as well as the corrections and clarifications made in connection with the previously expressed views enable a new and different perspective of the ancient history of Baykal.

The earliest surely attested traces of permanent human presence at this place date back to the Early Iron Age. Either uninterruptedly or with certain breaks, occupation of the site continued in the Later Iron Age. The Roman conquest of Thrace had a beneficial impact on the development of the existing autochthonous settlement. The proximity of the legionary camp and later Roman colony Oescus was a particularly potent stimulator of that. Already in the first half of the 1st cеntury AD estates of military veterans were established here. Judging by the remains of monumental architecture and the rich grave finds, the pro-cess went on over the next two centuries, covering other segments of the rich provincial population as well. Over time, this initially villa-suburb of Oescus acquired the characteris-tics of a self-dependent, huge and well-planned settlement, probably with the legal status of vicus, whose appearance gave grounds to its inhabitants for proudly naming it Palatium (or Palatiolum: „Small Palatium“), with obvious allusion to the Palatine Hill in Rome.

Another crucial factor for the development of Palatium/Palatiolum in the Roman pe-riod was the existence there at that time of a river harbour, the location of which approxi-mately corresponds to the modern port of Baykal, i.e. to the west of the ancient settlement. The symbiosis of Oescus with Palatium/Palatiolum was completely identical to that of Athens and Rome with their ports – Piraeus and Ostia respectively.

Palatium/Palatiolum does not appear in the Roman itineraries because it was not lo-cated on the roads described or depicted on them. The section of the Roman Danube road between Valeriana (modern Dolni Vadin) and Oescus was traced at a large distance from the Danube riverbank.

The text of the Notitia Dignitatum gives grounds to conclude that Palatium/Palatiolum

35


was still not fortified and incorporated into the Late Roman defense system along the Dan-ube bank by the end of the reign of Emperor Constantius II. That must have taken place later in the 4th century – probably at the time of Emperor Valens, because of the escalating barbarian threat. Nevertheless, the walls seem hardly to have stopped the Huns in the first half of the 5th century AD.

In the mid-6th century AD, maybe after a temporary recess of settlement life, the for-tress of Palatiolum was rebuilt by Emperor Justinian I and continued to function until at least the first decade of the 7th century. After a long hiatus in occupation of the site, in the last centuries of the First Bulgarian Kingdom a new medieval settlement appeared over the ruins of the former Palatiolum. It ceased existing during the invasions of the late nomads in the first half of the 11th century AD.

36


Palatium/Palatiolum (the ancient settlement under the modern village of Baykal, Pleven District)

Documents