Lichnostno razvitie i gr obr 1

ЧАСТ I

2016 г.

2

Ангел Грънчаров

ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ И

ГРАЖДАНСКО СЪЗНАНИЕ

(Учебно помагало)

ЧАСТ I

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин

без изричното съгласие на автора.

Приложение на списание HUMANUS

ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online)

© Ангел Грънчаров Януари, 2016 г.

3

4

Всъщност демокрацията е най-лошата форма на управление – с изключение на всички останали форми, опитвани някога (т.е. те са значително по-лоши от нея).

Първото задължение на университета е да учи на мъдрост, а не на професия; на характер, а не на техники.

Успехът се състои в това да вървиш от една грешка към друга – без да губиш ентусиазъм.

Демокрацията означава, че ако в ранната ут-рин ви звънят на вратата, то това най-вероятно е млекарят.

Уинстън Чърчил

5

За да живее свободно обществото трябва да притежава "критична маса" от индивиди, които знаят какво е свобода.

Маргарет Тачър

6

СЪДЪРЖАНИЕ: Проект на курс по личностно развитие и гражданско образование…………6 Кои са най-важните и съдбовни въпроси пред нас, българите?....................13 Най-важните проблеми, които интересуват съвременните млади хо-ра…………………………………………………………………………………………………….……………………………..17 Как да си изработя свой личен проект за бъдещето?..............................................21 Съдбата на българската демокрация зависи от нас, гражданите……….....23 Как стигнахме до такъв ужасен провал във функционирането на демок-рацията ни?.........................................................................................................................................................26 Диагноза "блокаж": защо демокрацията у нас не работи?...................................30 Не сме "мъртва нация", заспала нация сме.......................................................................34 Коя е българската мечта?....................................................................................................................37 Дискусия: как се преподава философия?.............................................................................41 Няма да ни е лесно в предстоящите битки, никога у нас не е било лес-но: на Левски и на Ботев да не им е било лесно?!......................................................45 Предложение за създаване на граждански блогърски вестник……………....48 Политическият избор: от това доколко е жив усета ни към истината зависи всичко…………………………………………………………………………………………………………….50 За "народния трибун" Слави Трифонов: каквито са ни „трибуните”, та-кива сме и ние самите..............................................................................................................................54 Ценностно-психологически казус по... Ангел Грънчаров…………………………...57 Плодовете на политиката на всички автентично десни управления са чудесни, са превъзходни!.....................................................................................................................60 Защо някои хора са успешни, а други – неуспешни?................................................63

7

Проект на курс по личностно развитие и гражданско образование

ВЪВЕДЕНИЕ: Как да наречем този курс? 1. Защо го определят като “гражданско образование”? 2. Как оценявам наименованието “Свят и личност”? 3. Коя е всъщност целта на този курс? 4. Кой е верният подход? 5. С какво да започнем? 6. Как да се пренастроя за да ми е по-интересно?

РАЗДЕЛ ПЪРВИ: ИНДИВИДЪТ И ДРУГИТЕ

1. Моята личност и моят свят 1. Личността е опорната точка 2. Как да направя своя свят човечен? 3. Безкрайната множественост на човешките светове 4. Ориентирането в реалността, в която сме поставени

2. Личността и безликата общност 1. Отношението личност-общност, “аз” и “другите” 2. Кои са те, другите? 3. “Адът – това са другите” – как така? 4. Потокът от хора, пълзящ навсякъде около мен 5. Разбрахте ли провокацията?

3. Екзистенциалните проблеми 1. Психологически трудности на личностното израстване 2. Общуване и междуличностно разбиране: култура на толерантността 3. Враждебност, агресия и жизнено-духовна (личностна) непълноценност 4. Как да победя бездейността, сладкото нищонеправене? 5. Моята готовност за свободен и самостоятелен живот 6. Как да се справя с малодушието, слабостта, наивността? 7. Съществува ли убедителен отговор за смисъла на живота? Как да заживея по-смислено?

4. Личностното израстване 1. Как да стана личност? Как да стана силна личност? 2. Как да стана богат?

8

3. Човечни ли са хората днес? 4. Кога тинейджърът наистина става зрял човек? 5. Защо все повече се смята, че парите са най-важното в живота? 6. Докъде може да се простира безгрижието ми? 7. Насилието в дома, конфликти в семейството 8. Може ли да съществува “само приятелство” между индивидите от различен пол? 9. Имам ли достатъчно основание за самочувствие?

5.Ценностна идентичност на личността 1. Какво си заслужава да иска човек от този живот? 2. Кои са най-разпространените ценности сред хората днес? 3. Съзнавам ли собствените си ценности? 4. Как да постигна качеството предприемчивост? 5. Какво е да си материалист? 6. Аз материалист ли съм или не съвсем? 7. Какво разбирам под богатство? 8. Какво за мен са парите? Разбирам ли тяхната същност и тайнствена сила?

6.Най-ценните човешки качества 1. Наясно ли съм със своя личностен потенциал? 2. Същинския успех дали не се свежда до пълноценната личностна реализа-ция? 3. Мога ли да определя себе си като разбиращ живота човек? 4. Присъщи ли ми са качествата инициативност, прагматичност, деловитост? 5. Мога ли да се определя като съзерцател? А като романтик? Какво е да си романтик?

РАЗДЕЛ ВТОРИ: ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ

7. Коя е моята най-висша цел? 1. Какво означава израза "стратегия за живот"? Що е "жизнена стратегия"? 2. Кои са моите жизнени приоритети? 3. "Аз избирам безусловно успеха, в никакъв случай не провала!" 4. А какво за мен е да си успял човек? 5. Разбирам ли свободата си, опитвам ли се да живея както аз искам? 6. Обичам ли рисковете? Бих ли могъл да се определя като авантюрист?

8. Как да си изработя личен проект на живота?

9

1. Какво бъдеще си желая? 2. Дали няма да се случи само онова, което желая не как да е, а съкровено? 3. Обичам ли да си мечтая за бъдещето? 4. Какво за мен е настоящето? 5. Влияе ли на бъдещето ми моето минало? 6. Или склонността към фантазьорство е изключително глупава и вредна? 7. Аз практичен човек ли съм или по-скоро съм непрактичен? 8. Кои са моите най-ценни качества, кои са най-силните ми страни? 9. А кои са най-лошите ми страни като личност, кои са моите главни недоста-тъци? 10. Вярвам ли в своя успех и в каква степен: силно, умерено, слабо, съкрове-но?

9. Прагматика и деловитост 1. Мога ли да се самоопределя като сериозен, упорит, деен човек? 2. Какво си представям като чуя израза "силна личност"? 3. "Богат е този, който е мъдър" – нима? 4. Мога ли да се определя като амбициозен човек? 5. Ако заложа на истината и на честността, това увеличава ли шанса ми да успея? 6. Може ли по честен начин да се успее в България? 7. А може би трябва да търся успеха си в чужбина?

10. Моите лични ценности 1. Кои са моите жизнени приоритети? 2. Какво означава професионалната кариера да ми е главен приоритет? 3. А какво ще стане ако моето личностно израстване е първа цел в живота ми? 4. Кога изпитвам задоволство от живота, то само развлеченията ли е свърза-но? 5. Какво означава популярният израз "опитай се да гледаш философски на живота"?

11. Живот, свобода, борба 1. Как живея тактически въпрос ли е – или е съвсем стратегически? 2. А въпроса за това как трябва да живея? 3. Аз оптимист ли съм или по-скоро съм реалист? 4. Има ли моменти, в които се чувствам едва ли не отчаян? 5. Познато ли ми е чувството на безпокойство от неизвестността? 6. Какво означава качеството "деловитост" и дали то ми е присъщо?

10

7. "Всеки човек е ковач на собствената си съдба": така ли е – или Клавдий нещо бърка?

12. Простите истини на живота – за “всекидневна употреба” 1. Какво за мен е трудът? 2. Допустимо ли е да използвам другия като средство за постигане на свои цели? 3. Лошо ли е да съм индивидуалист? 4. Коя е най-важната истина, която постигнах в моето обучение по филосо-фия? 5. Кои са основните проблеми пред нас, съвременните млади хора? 6. Имат ли ми доверие хората, които са ми най-близки? 7. Или по-скоро, най-вероятно, се безпокоят за мен? 8. Съществува ли истинска любов? Или по-скоро съществува само секс? 9. Дали любовта не е съвсем архаична, демодирана, несъвременна емоция?

13. Аз и моето поколение в моите и в чуждите очи 1. Вярва ли в съдбата (късмета) съвременният млад човек? 2. За какво най-много си мечтае съвременният млад българин? 3. За какво да се боря и как да успея – това безпокойство познато ли ми е? 4. Реалистично ли гледам на себе си, познавам ли се? 5. Чувствам ли се в някакъв смисъл отговорен и за другите? 6. Защо мразим и защо обичаме човека до нас? 7. Защо момичетата си избират приятел най-вече според марката на колата и според дебелината на портфейла му?

РАЗДЕЛ ТРЕТИ: ГРАЖДАНИНЪТ И ДЕМОКРАЦИЯТА

14.Какво е да си гражданин? 1. Как се става гражданин? 2. Гражданин на България, гражданин на Европа, гражданин на света 3. Участвайки в изборите дали ще подпомогна просперитета на страната? 4. Гражданската ми ангажираност ще повлияе ли на моя личен просперитет?

15. Държавата, политиката и властта 1. Политическа свобода и гражданска инициатива 2. Традиции, новаторство и модерност: консерватизъм и радикализъм 3. Изборът между лявото и дясното: между какво всъщност избираме? 4. Как да въведем ред в обществото си: дисциплина или анархия?

11

16. Политическата демокрация 1. Какво за мен е демокрацията? 2. Какви следва да бъдат отношенията между мнозинствата и малцинствата? 3. Опасностите пред демокрацията: кога демокрацията се изражда? 4. Каква е ролята на медиите в съвременните общества?

17.Младата българска демокрация 1. Наясно ли съм със случилото се у нас след 1989 година? 2. Интересна ли ми е истината за българския преход? 3. Как престъпността, корупцията, беззаконието у нас могат да бъдат сведени до поносими размери? 4. Дали пък защото сме именно такива и управляващите ни не са такива? 5. Бих ли участвал с роля в психодрама на тема “Предизборно събрание в квартала (селото, града)”?

РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ: БЪЛГАРИ И ЕВРОПЕЙЦИ

18. Българската душа и съдба 1. Каква е връзката между това какви сме и как живеем? 2. Съществува ли българска мечта? 3. Кой е виновен за несполуките на нашия народ? 4. Възможно ли е човек да успее в България?

19. Българска национална идентичност 1. Какво е да си българин? 2. Като заявя “Аз съм българин!” какво всъщност чувствам? 3. Кои са най-отвратителните черти на българския характер? 4. Кои са нашите добродетели и достойнства като нация? 5. Как може да съм патриот, бидейки гражданин и на Европейския съюз?

20. Европейската идентичност 1. Какво е да си европеец? 2. Аз европеец ли съм, съзнавам ли се като такъв? 3. Кои са ценностите, придаващи единство на нациите в Европейския съюз? 4. “Единство в многообразието” – как да разбирам девиза на Европа? 5. Мога ли да кажа нещо за “душата на Европа”?

12

21. “Добре дошли у дома!” 1. Защо бяхме поздравени точно с тия думи при влизането ни в ЕС? 2. Как вървим по пътищата на свободата и достойнството? 3. Как да направим живота в България по-добър? 4. Как днешният българин възприема успеха на другия? 5. Обичаме ли ние, българите, свободата? 6. Имам ли право да отхвърлям различния само защото е различен? 7. Каква е ситуацията в българското образование? 8. Интересуват ли ме чуждите мнения?

РАЗДЕЛ ПЕТИ: ЧОВЕЧЕСТВОТО И СВЕТЪТ

22. Голямото световно село 1. Наистина ли светът е станал “глобално село”? 2. Дали глобализацията ще помогне за възникването на по-добро човешко общество? 3. Какво за нас, съвременните хора, е Земята? 4. Какво е да си космополит? 5. Дали тъкмо “глобалното съзнание” не е антитеза на национализма?

23. Съвременността и универсалните ценности на човека 1. Наистина, съществуват ли ценности, обединяващи всички хора по света? 2. А дали всички хора по света не се стремят към свобода? 3. Трябва ли човешката свобода по света да бъде пазена и със сила? 4. Какво е да си съвременен (модерен) човек? 5. Кои са принципите на международните отношения в съвременния свят?

24. Глобалните проблеми 1. Какво е отношението ни към природата? 2. Възможна ли е екологична катастрофа? 3. Съществува ли конфликт между религиите и цивилизациите? 4. Каква е ролята на САЩ и Европейския съюз в световните дела? 5. А на Япония, Индия, Русия и Китай?

13

Кои са най-важните и съдбовни въпроси пред нас, българите?

Наистина, нека да се опитаме заедно да формулираме тези най-важ-ни и съдбовни въпроси, които стоят за решаване пред нас, българите – в това толкова забележително все пак време, в което живеем. Поставянето на един смислен въпрос е решаващо начало, оттук тръгва осъзнаването на всеки значим жизнен или социален проблем.

Блаженото неведение, липсата на всякакъв опит за откриването на тези проблеми, които така или иначе си стоят за решаване пред нас като ин-дивиди, като граждани и като нация, е показател за това, че ние може би сме се откъснали от корените си и нямаме яснота относно самите себе си. А това може да ни изиграе твърде неприятен номер: закъснялото ни “включване” в истинската и сериозна проблематичност на съществуването може да се окаже фатално. Или поне може да ни направи неадекватни на времето, в което жи-веем; може да ни направи жалки, достойни за окайване. Дали пък точно това не ни се е случило вече? И дали началото на същинската промяна не трябва да започне с търсенето и поставянето на ония най-значими въпроси, от които зависи съществуването ни в нашия така сложен, динамичен и като че ли тол-кова объркан свят? А може би не светът е “пощурял” и объркан, може би пък тъкмо ние сме объркани – и затова пренасяме своята обърканост върху света, върху своето собствено съществуване? Дали съществуването ни няма да стане по-нормално, по-ясно и подредено съобразно това доколко ние самите всекидневно се борим и побеждаваме собствената си обърканост?

Ето защо апелирам да се опитаме с общи усилия да потърсим и да се постараем да формулираме тези наистина най-важни и съдбовни въпроси, от които зависи съществуването ни като индивиди, като граждани и като на-ция. С интерес и любопитство очаквам вашите предложения. Надявам се да се помъчим също така да придадем на тези наши въпроси най-подходящата, най-ясна, проста и удачна формулировка. Да си пожелаем успех в това може би крайно необходимо дело.

Искам като начало да предложа следните въпроси: 1. Наясно ли сме със самите себе си – и като индивиди, и като граж-

дани, и като българи, и дори като жители на Европа? 2. Какво означава да бъдеш европеец? 3. Разбираме ли собствените си коренни интереси? 4. Защо изостанахме в сравнение с другите източноевропейски наро-

ди? 5. Можем ли честно пред себе си да заявим: “Да, ние сме достойни да

бъдем член на Европейския съюз, да бъдем наравно с водещите европейски нации!”?

6. Даваме ли сметка за нашето специфично българско отношение и разбиране на свободата?

14

7. Какво за нас като народ е политиката, какво за нас е демокрацията – и възможна ли е промяна в това отношение?

8. Защо у нас преходът беше толкова мъчителен и непоследователен – коя е причината за това?

9. Обичаме ли всеотдайно ценностите на свободата, съзнаваме ли предимствата на свободния живот – или имаме твърде много “подозрения” в това отношение?

10. Защо корупцията е толкова сериозен проблем за България? 11. Възможно ли е човек да успее в България? 12. Защо не се разбираме, как да постигаме разбиране в общуването

помежду си? 13. Дали в България животът е такъв, защото ние сме такива? 14. Дали и за нас е вярно правилото, че всеки народ си заслужава

управниците? 15. Какво България спечели и какво загуби от участието си в мисията

в Ирак? 16. Какво за нас, българите, е трудът? 17. Доколко аз самият съм склонен да приема различните от мен? 18. Какво трябва да правя за да се реализирам като личност (и про-

фесионално) в условията, които ми предлага днешна България? 19. Кой е пътя за постигане на междуличностно разбиране? 20. Как може и трябва да се промени (и в каква насока) ситуацията в

българското образование? 21. Защо младите днес прекаляват с алкохол (с цигари, с наркотици)? 22. Може ли чрез участие в избори да променим нещо? 23. Защо има толкова много омраза напоследък? 24. Как българинът възприема успехът на другия? 25. Как се възприемаме един друг с останалите балкански народи? 26. Дали САЩ не са за нас новия “голям брат”, на мястото на СССР?

Доколко настроенията у нас против САЩ или за САЩ са оправдани? 27. Защо се получи такава нетърпимост между религиите в съвре-

менния свят? 28. Дали не съществува опасност от избухване на световна война на

религиозна основа? 29. Какво всъщност се случи в България през последните 17 години? 30. Разбираме ли същността на промяната и доколко я приемаме? 31. Защо агресията доминира в наши дни? 32. Как да преуспея в живота, как да стана богат? 33. Има ли любов в наши дни или всички сме материалисти? 34. Не допуснахме ли тъкмо мутрите да вземат държавната власт – и

даваме ли си сметка докъде ще ни доведе това? 35. Дали е жив усетът в сърцата ни, позволяващ ни най-безпогрешно

да разпознаваме шарлатаните, лъжците и крадльовците в политиката?

15

36. Какво чувство изпитвам при мисълта, че държавен глава на Бъл-гария е агент Гоце?

37. Обичаме ли да мечтаем, за какво си мечтае съвременният бълга-рин?

38. Умее ли българинът да постига мечтите си? 39. Какво може да се направи за да се ограничи престъпността? 40. За какво трябва да се боря? Как можем да успеем – и като инди-

види, и като нация? 41. Как да направим живота в България по-добър? 42. Как се става достойна личност? 43. Как да въведем ред в обществото? 44. Как може да се балансира между контрола и анархията? 45. Когато избираме между дясното и лявото в политиката между

какво всъщност избираме? 46. Как може да си патриот, вървейки към Обединена Европа? 47. Застрашена ли е с нещо националната ни идентичност или само

може да се обогати? 48. Каква искам да е България след 10 години? 49. Защо всичко (музика, спорт и пр.) стана комерсиално? 50. Бива ли изкуството да се използва за правене на пари? 51. Защо слушат чалга? Какви са хората, които слушат чалга? Какви

“духовни потребности” задоволява чалгата? 52. Загуба на време ли е да се мисли преди да се действа? 53. Какво ми дава обмислянето на ситуацията, в която се намирам,

не е ли това начина да постигна ползотворни решения? 54. Търсенето на яснота относно най-насъщните въпроси, които под-

молно мъчат душата ми, не е ли предпоставка за намирането на отговорите? 55. Какво се промени в живота ни след влизането на България в Ев-

ропейския съюз? Даваме ли си сметка какво означава това за нас? 56. Какво трябва да се направи по повод на задълбочаващия се у нас

демографски спад? 57. Защо все по-малко млади хора се интересуват от книги? 58. До каква степен човек може да се чувства отговорен за другите? 59. Може ли да ми е безразлично как мислят обкръжаващите ме хора

– след като сме взаимно зависими, живеейки в едно общество? 60. Наистина ли българите сме трудолюбив, способен и интелигентен

народ? 61. Защо завистта и злобата по повод успеха на способните и предп-

риемчивите са станали основен жизнен мотив в средите на пасивните, без-дейни и инертни хора?

62. Човечни ли са хората днес? На какво се дължат толкова много изблици на безчовечност, озлобеност и завист?

16

63. Защо толкова много хора живеят с измамното усещане за безп-роблемност и безгрижие?

64. Защо някои хора се занимават предимно с проблемите на други хора, а не съзнават своите собствени?

65. Защо е станало така, че способният и работлив човек у нас е ста-нал трън в очите на бездейното мнозинство?

66. Можем ли по информацията в интернет да съдим за това какви са хората и каква е нашата култура?

67. Дали глобализацията ще помогне за изграждането на едно по-добро човешко общество?

68. Кой е виновен за нашите несполуки като народ? Или сме си ви-новни самите ние? Или пък е виновно мнозинството сред нас, което живее с едно изопачено и изкривено съзнание?

69. Как могат да се лекуват пораженията, които комунизмът нанесе на масовото съзнание?

17

Най-важните проблеми, които интересуват съвременните млади хора

В ХII клас учениците учат един предмет, наречен "Свят и личност".

Програмата по този предмет, имам предвид казионната, официалната, дър-жавната програма, е ужасно скучна. Намерете я, погледнете я, хвърлете й един поглед – та да се убедите какво чудо е сътворил българският бюрократи-чен гений. Разбира се, ако един преподавател започне да преподава по тази програма, той е загубен: скоро ще стане смешен, жалък, нещастен, абсурден в очите на своите възпитаници. Изходът е един: да отхвърлиш официалната програма като неподходяща и да започнеш да работиш по своя програма. Аз това и правя: станал съм "нарушител на закона" откакто се помня. Ето как процедирам обикновено.

Моят подход е точно обратен на този, който държавата ме задължа-ва: не чиновниците, а самите ученици решават какво искат да учат, какво им е интересно, какво ги вълнува. Правя в началото на учебната година анкета и им предлагам да напишат всички ония въпроси, които ги интересуват. След това обработвам получените отговори, селекционирам ги, подреждам ги, прибавям и аз някои свои теми. И в резултат се получава един дълъг въпросник, който дава прекрасни възможности за занимания, за дискусии, разговори, спорове в часовете. Тук публикувам теми и въпроси, с които занимавам своите ученици напоследък:

1. Има ли смисъл да се учи предмет, наречен “свят и личност”? 2. Светът за човека и светът на човека: различията помежду ни са

неизбежни 3. Жизнени стратегии 4. Българската душа и съдба: коя е българската мечта? 5. Българска национална идентичност: какво е да си българин? 6. Европейската идентичност: какво е да си европеец? 7. Какво е да си съвременен (модерен) човек? 8. Ценностна идентичност на личността 9. Отношенията мнозинства-малцинства 10. Ситуацията в българското образование 11. Пътят към свободата и достойнството 12. Пътят към успеха: личностната реализация 13. Традиции, новаторство и модерност: консерватизъм и радикали-

зъм 14. Човешките качества: инициативност, прагматичност, деловитост 15. Глобалното “световно село”: как възприемам света, в който жи-

вея? 16. Какво е да си космополит? Антитезата на национализма 17. Психологически трудности на личностното израстване

18

18. Държавата и властта 20. Какво е да си гражданин? 21. Политиката и гражданското общество 22. Гражданин на България, гражданин на Европа, гражданин на све-

та 23. Демокрация, политическа свобода и гражданска инициатива 24. Опасностите пред демокрацията: кога демокрацията се изражда? 25. Ролята на медиите в съвременните общества 26. Възможно ли е човек да успее в България? 27. Общуване и междуличностно разбиране: култура на толерант-

ността 28. Враждебност, агресия и жизнено-духовна (личностна) непълно-

ценност 29. Принципи на международните отношения в съвременния свят 30. Как да победя бездейността, как да постигна качеството предпри-

емчивост? 31. Възможна ли е екологична катастрофа? Отношението ни към

природата 32. Моята готовност за свободен и самостоятелен живот 33. Кой е начина престъпността, корупцията, беззаконието у нас да

бъдат сведени до поносими размери? 34. Как да направим живота в България по-добър? 35. Съществува ли убедителен отговор за смисъла на живота?

Други, допълнителни и по-конкретни въпроси:

1. Вярва ли в съдбата (късмета) съвременният млад човек? 2. За какво да се борим и как да успеем? 3. Как се става личност? 4. Как да въведем ред в обществото: дисциплина или анархия? 5. Изборът между лявото и дясното: между какво всъщност избира-

ме? 6. Съществува ли конфликт между религиите и цивилизациите? 7. Как може да си патриот, бидейки гражданин и на Европейския съ-

юз? 8. Интересуват ли ме чуждите мнения? 9. Как да стана богат? 10. Реалистично ли гледам на себе си, познавам ли се? Моята само-

оценка 11. Чувствам ли се в някакъв смисъл отговорен и за другите? 12. Каква е ролята на САЩ в съвременния свят? 13. Как да заживея живота си по-смислено? 14. Защо мразим и защо обичаме човека до нас?

19

15. Имам ли право да отхвърлям различния само защото е различен? 16. Защо момичетата си избират приятел според марката на колата и

според парите му? 17. Човечни ли са хората днес? 18. Кога тинейджърите наистина стават зрели хора? 19. Защо все повече се смята, че парите са най-важното в живота? 20. Докъде може да се простира безгрижието ми? 21. Може ли да съществува “само приятелство” между индивидите от

различен пол? 22. Дали глобализацията ще помогне за възникването на едно по-

добро човешко общество? 23. Кой е виновен за несполуките на нашия народ? 24. Дали защото сме такива и управляващите ни са такива? 25. Какво за мен е трудът? 26. Какво за нас, съвременните хора, е Земята? 27. Кои са основните проблеми пред съвременния млад човек? 28. За какво най-много си мечтае съвременният българин? 29. Как българинът възприема успеха на другия? 30. Как да се справя с малодушието, слабостта, наивността? Как да

стана смел човек, силна личност? 31. Насилието в дома, конфликти в семейството 32. Имам ли достатъчно основание за самочувствие?

И така нататък: въпросите могат да се увеличават безкрайно. Аз тук

само показвам някои по-често поставяни и интересни въпроси. Най-важното е учениците сами да избират и решават кои са темите, които си заслужават обсъждане и изучаване.

Но, както забелязвате, аз съм нарушител на програмата и на закона. Проявил съм дързостта да си изработя свой личен подход. Откакто се помня правя все така – и в университета, и в средните училища, в които съм работил. Аз съм нещо като "анархист" – силно обичам свободата и смятам, че ефектив-но образование без свобода не може да има. Своето разбирания съм ги изра-зил съвсем ясно в своите книги и статии. Не ги крия и не се срамувам от тях. Учителят е длъжен постоянно да провокира учениците си. Да ги подтиква към мислене. Да им създава условия да изявят личността си. Този и смисъла на т.н. предмет “свят и личност”. Който до такава степен неадекватно се препода-ва, че дори още си няма подходящо име…

С написаното дотук всеки може, ако се е възмутил достатъчно, да ме даде на прокурора – или дори да заведе дело за щетите, които съм нанесъл на младежта. Аз съм един съвсем съзнателен нарушител на закона. Не се разкайвам за това обаче. Просто си върша работата. А това, че образованието ни е болно и анахронично се знае отдавна. Трябва обаче да не се стои със скръстени ръце, а да се търси изход от плачевната ситуация. Предметите от

20

т.н. “философски цикъл” имат тежката мисия да проправят пътя към едно съвременно и отговарящо на потребностите на младежта българско образо-вание. Пътят до което е още твърде дълъг…

21

Как да си изработя свой личен проект за бъдещето?

По-долу публикувам един примерен списък от въпроси по моя прак-тически курс “Жизнени стратегии: как да си изработя свой личен проект за бъдещето?”:

1. Какво означава израза "стратегия за живот", "жизнена стратегия"? 2. Коя е моята "глобална", фундаментална, най-висша цел в живота

ми? 3. Какво си заслужава да иска човек от този живот? Кои са моите

жизнени приоритети? 4. "Аз избирам безусловно успеха, в никакъв случай не провала!" –

добре, но какво за мен е да си успял човек? 5. Мога ли да определя себе си като разбиращ живота човек? Наясно

ли съм със своя личностен потенциал? 6. А разбирам ли свободата си, свободен ли съм да живея както аз

искам – и както намирам за добре? 7. Какво бъдеще си желая? Дали няма да се случи само онова, което

желая не как да е, а съкровено? 8. Обичам ли да мечтая за бъдещия си живот – или пък смятам, че

такава склонност е изключително глупава и вредна? 9. Ако трябва да се самоопределя – аз практичен човек ли съм или

по-скоро съм непрактичен? 10. Кои са моите най-ценни качества, кои са най-силните ми страни? 11. А кои са най-лошите ми страни като личност, кои са моите главни

недостатъци? 12. Вярвам ли в своя успех и в каква степен: силно, умерено, слабо,

съкровено? 13. Мога ли да се самоопределя като сериозен, упорит, деен човек? 14. Какво си представям като чуя израза "силна личност"? 15. Какво ще кажа ако трябва да коментирам римската сентенция

"Богат е този, който е мъдър"? 16. Мога ли да се определя като амбициозен човек – и в каква сте-

пен? 17. Ако заложа на истината и на честността, то това увеличава ли

шанса ми да успея? 18. Може ли по честен начин човек да успее в България – или трябва

да търся успеха си в чужбина? 19. Кое за мен има по-голям приоритет – професионалната кариера,

личностното израстване или пък общото задоволство от живота (развлечения-та)?

20. Какво означава популярният израз "опитай се да гледаш фило-софски на живота"? Умея ли го?

22

21. Това как живея и как трябва да живея към стратегията на живота ми ли спада или се отнася към неговата тактика?

22. Аз оптимист ли съм или по-скоро съм реалист? Има ли моменти, в които се чувствам едва ли не отчаян?

23. Какво означава качеството "деловитост" и дали то ми е присъщо? 24. Споделям ли максимата "Всеки човек е ковач на собствената си

съдба" (Клавдий)? 25. Участвайки с гласа си в изборите дали мога да подпомогна прос-

перитета на страната – и в това число и моя личен просперитет? 26. Допустимо ли е да използваш понякога другия човек като средст-

во за постигане на някакви свои цели? 27. Лошо ли е да си индивидуалист? 28. Коя е най-важната истина, която успях да постигна в годините на

моето обучение по философия? 29. Имат ли ми доверие хората, които са ми най-близки – или по-

скоро се безпокоят за мен? 30. Съществува ли истинска любов – или по-скоро съществува само

секс? Любовта не е ли архаична, демодирана, несъвременна емоция?

23

Съдбата на българската демокрация зависи от нас, гражданите

Публикувам моите предложения за най-важните, за същностните по моя преценка проблеми, над които се налага заедно да се потрудим, да по-мислим и така да открием рационалните решения:

1. Защо младата българска демокрация изпадна в такава ценностна дезориентация и криза, как стигнахме до този провал във функционирането на демокрацията ни?

2. Кои са причините, довели до блокиране на най-обичайните демок-ратични механизми на държавния живот у нас?

3. Защо, какво наложи у нас да бъде разбита двуполюсната партийна система, след като всяка развита демокрация, знайно е, винаги, по принцип и дори на практика е двупартийна?

4. Ако е вярно, че "безпартийна демокрация" няма и не може да има, то каква е ситуацията днес в българските партии; вътре във всяка от тях кои са най-главните проблеми, подлежащи на колкото се може по-спешно решава-не?

5. Загубилият доверие български политически елит има ли шанс да си го възвърне – и как е възможно да стане това? Може ли да се осъществи някаква съдбовна "смяна на елитите"?

6. Как може да се преодолее задкулисното дирижиране на политичес-ките процеси у нас от мощните олигархични кръгове, свързани с различните крила на комунистическата мафия?

7. Как да намерим път до съзнанието на масовия българин, как да му помогнем да надмогне апатията, неверието, отчаянието, песимизма и нихи-лизма си спрямо политиката, демокрацията и свободата изобщо? Какво можем и сме длъжни да направим в тази насока?

8. Как, по какъв начин следва да се разпространяват в съзнанията автентичните и душеспасителни ценности на свободата, демокрацията, прос-перитета, хуманността? Как да направим хората у нас отново да повярват в българската демокрация и да допринесат за възкръсването й?

9. Кой е начина за активизиране на гражданското участие и действие в политиката, включително и по отношение на извънпарламентарния, "уличен" граждански натиск на колкото се може по-широки слоеве?

10. Как можем да накараме управляващите да имат респект пред справедливия гняв на гражданите, причинен от техните безобразия?

11. Можем ли да направим така, че масовият избирател повече да не се оставя да бъде лъган и съблазняван от лъжливи политически спекуланти? Как да накараме този масов гражданин да прозре собствените си, и то най-дълготрайните си и същностни интереси?

12. Ако е истина, че функционираща демокрация може да има само ако има функциониращи демократични механизми вътре в партиите, а така

24

също и демократични процедури в техните междупартийни отношения, то по такъв начин тогава ние, избирателите, можем да спомогнем за вътрешното демократизиране на по-сериозните български политически партии?

13. Как можем да провокираме условията за възникването на здра-вословна демократична атмосфера и среда, която да благоприятства изявата на стойностни, алтруистично и идеалистично настроени, способни, твърди, дейни, прагматични, умни, но и съзнаващи висотата на мисията си политици и държавници?

14. Как да изолираме от политиката крайно компрометираната напаст от безскрупулни политици, доказали в годините само това, че са работили единствено за себе си, за собственото си облагодателстване, и по тази причи-на не само че не са допринесли нищо добро за България, ами постоянно и най-настойчиво са й вредили през всички години на преход (имам предвид безскрупулни и безсрамни политически играчи като Гоце, Доган, Симеон, мал-кият Дмитрич, Желю, Беров, Жан Виденов и пр., а също и огромната кохорта от по-незначителни политически въжеиграчи, спекуланти и далавераджии)?

15. Как да отличим искрено милеещия за страната политик с държав-нически потенциал от дребния шмекер, въжеиграч, използвач с престъпни и даже бандитски склонности, който обаче има политически претенции?

16. Как обикновеният човек може най-основателно да реши кой наис-тина заслужава неговото доверие – и по тази причина трябва да получи него-вия глас на изборите? Наистина ли повечето от хората не са в състояние да решат тази съдбовна за функционирането на демокрацията ни задача? Как да помогнем на такива хора да прозрат истината?

17. Това, че медиите у нас са под жесток олигархичен похлупак, това, че у нас де факто няма действителна свобода на словото, на медиите и на печата, не е ли всъщност главният фактор за блокирането, за обезсилването, за неработенето на младата българска демокрация?

18. Как може да се преодолее това крайно неблагоприятно обстоя-телство, как гражданите да принудят медиите да не изменят на високата си и отговорна мисия?

19. Наистина, може ли да се внесе поне известен морал в крайно де-морализираното съсловие на българските журналисти?

20. Как можем да помогнем на журналистите да отхвърлят жестокия натиск, който ги е принудил да станат презрени слуги на контролиращата всичко в страната мафиотско-комунистическо-ченгесарска олигархия?

21. Как да накараме, можем ли да принудим нашите управници да из-пълняват обещанията си, които са дали в предизборния период? И т.н.

Това според мен е само началото на списъка от нелеки, но съдбовно важни въпроси, по които не само трябва да се мисли – мнозина от нас и без това само това правят, дори в известен смисъл цялата нация безсъзнателно и всекидневно се тормози заради тия така тежки проблеми! – но и да се работи.

25

Трябва да сторим нужното, зависещото от нас, та да открием и изра-ботим реалистични проекти за излизане от днешното тресавище, за съкруша-ване на сложилото се крайно опасно за бъдещето на страната политическо статукво.

Разбира се, готов съм да добавя към този списък всички други смис-лени и удачни предложения. С нетърпение даже ги очаквам. И след това в течение на недълъг период най-откровено да дискутираме по тях и да търсим някакъв задоволителен изход, да търсим верните решения. А пък след това да се задействаме и най-упорито да заработим – та да променим ужасното поло-жение, в което се намираме.

Мисля, че е назряла и даже е презряла нуждата от поставянето на една такава задача.

26

Как стигнахме до такъв ужасен провал във функционирането на демокрацията ни?

Преди време излязох с инициатива, която нарекох Проект за рефор-

ма на българската демокрация. Апелирах и други загрижени и мислещи хора да подкрепят инициативата и заедно да потърсим спасителните решения. Откликнаха неколцина. У нас, за жалост, е станало така, че българи да подк-репят българин, и то особено когато той се е захванал с нещо най-значимо и неблагодарно, е изключено. Обикновено го “насърчават” така: откажи се, тая няма да стане!

Затова в един момент реших сам да напиша своите отговори на пов-дигнатите от мен съдбовни въпроси, и при това да ги изложа под формата на тези. Ето днес започвам да изпълнявам обещанието си, като ще отговоря на първия въпрос, а именно на въпроса:

Защо младата българска демокрация изпадна в такава ценностна де-зориентация и криза, как стигнахме до този провал във функционирането на демокрацията ни?

● Факторите за случилото се през последните години би трябвало да се разделят на два рода: обективни и субективни, т.е. зависещи от “историчес-ките обстоятелства” или пък определящи се от незрялостта на т.н. човешки фактор;

● У нас липсва демократично съзнание и култура у най-широки слое-ве на нацията; липсва (или е жестоко прекъсната от комунизма) една демокра-тична традиция, която единствена може да култивира ония демократични ценности, благодарение на които човешките същества съзнателно и убедено приемат не само рисковете, но и огромните предимства на свободния, на личностно определяния и на индивидуално отговорния живот, т.е. на живота в условията на свобода и на демокрация;

● Дефектите на съзнанието, унаследени от близо 50-годишната бру-тална и жестока експанзия на комунизма, проповядващ напълно отровни и безпочвени илюзии, не могат да бъдат преодолени за толкова кратък срок, напротив, те ще действат още дълго време, като при всеки благоприятен слу-чай ще стават основа и почва за разпространение на апатия, на чувство за обърканост, за граждански безотговорно поведение, за безпочвени надежди държавата да решава проблемите на индивида и пр.;

● По тези причини масово се очакваше демокрацията в най-кратко време да бъде “осребрена”, и то поголовно; сиреч благоденствието, проспери-тетът да бъдат милостиво разпределени поравно и на всички; когато благо-денствието подмина най-широки слоеве, мнозина се почувстваха излъгани и на това основание обявиха демокрацията за “вредна”, “социално несправед-

27

лива”, “порочна”; това даде импулс за възраждане на левите лъжи и спекула-ции, спрямо които големи слоеве отново се оказаха твърде податливи;

● Огромни слоеве от нацията се оказаха подозрителни спрямо тол-кова възвишената ценност на свободата, което означава, че в предишния период, този на автентичния комунизъм и на първоначалната демократична еуфория, материализмът си остана непоклатим сред най-широките народни слоеве; у нас изглежда импулсите на стомаха винаги са били предпочитани пред копнежите на сърцето;

● Смяната на геостратегическата ориентация на страната, откъсва-нето й от орбитата на Русия и присъединяването й към света на западните демокрации, осъществено от правителството на И.Костов, активизира всички реакционни, проруски, славянофилски, ченгесарски и пр. сили, които създадо-ха една шарена като циганска торба коалиция, в която влязоха не само “бив-шите” комунисти, но също и комуноидните “мутро-капиталисти”, не само ченге-тата от турския етнос, но дори и привърженици на държания под контрола на ченгетата бивш монарх;

● Тази коалиция поде яростна кампания по тоталното дискредитира-не и оплюване на демократичните сили и на техните лидери, та да бъде по този начин направено всичко за дискредитирането на идеите за западна де-мокрация, за човешко достойнство, за свободен живот; силен фактор, засил-ващ тази линия на поведение, се оказа настаняването в Кремъл на авторита-риста от КГБ Путин, което показва, че нашите ретроградни сили са директно зависими и насочвани от путинска Русия;

● Пръв пробив на установилото се демократично статукво (двупо-люсна и функционираща въпреки всички недостатъци демократична полити-ческа система) осъществи активизираният от службите бивш монарх, който като таран проби кораба на младата българска демокрация; при което този кораб започна да потъва, заседна в коварни плитчини, откъдето пък беше щурмуван от цялата пиратско-бандитска напаст – за да бъде подложен на невиждан грабеж и на пълно опоскване;

● Победата на Симеон Карточников, т.е. вземането на властта от преоблечени като монархисти мутро-ченгета, създаде благоприятни условия за удържането на историческа победа на комунистическата мафия: на прези-дентския пост със сложна игричка беше сложено лице, беззаветно предано на СССР, на таварищ Путин, антинатовски и проазитски настроено, именно беше сложено лицето Георги Първанов, което, както се оказа по-късно, е било не друго, а просто агент Гоце от българската ДС, директно подчинена на съветс-ко-руското КГБ;

● Като манна небесна за тази властваща ченгесарска напаст беше започналият икономически подем, който се дължеше на оздравяването, на поставянето на икономиката върху пазарни основи чрез най-тежки реформи, осъществени от правителството на Костов; икономическият растеж беше из-ползван за постигане на разцвет на корупцията, доведе също до битки за

28

преразпределяне на влияние върху властта сред престъпните групировки (показните убийства на различните босове на мафията), до беззаконие и бло-киране на правораздавателната система и пр.;

● Властващият след 2001 г. елит възприе за свой “modus vivendi”, в съответствие с отколешния български обичай, всевъзможните злоупотреби с власт и с държавни средства, търгуването с постове, корупция, нечестното обогатяване благодарение на връзките с управляващите, отделянето на коми-сионни за партийните каси, директните връзки и покровителстването на бан-дитите, държащи наркоканалите, каналите за търговия с оръжие и с плът, разгул и разцвет на мафията, срастването на властта с мафията и пр.;

● Възникна олигархична политическа структура, при която едно мал-цинство, забогатяло от злоупотреби с държавни средства, завладя всички лостове на икономическия, политически, медиен, обществен, дори “културен” живот; начело на олигархичната структура застанаха вождовете на бандитски-те кланове, представени във властта, също тайните служби, неуморно рабо-тещи в общите далавери с руските олигарси и пр.;

● В тази неблагоприятна обстановка България въпреки всичко беше приета в Европейския съюз, а преди това в НАТО, което може да бъде оцене-но като жест от страна на Запада за запазване на България за западната сфера на влияние; приеха ни само и само управляващата мафия да не ни хвърли в прегръдките на руската мечка; този ход на Запада крайно обърка сметките на подчинения на Москва продажен елит, на който оттук-нататък Москва спусна задачата да направи всичко, за да провали колкото се може по-скоро членството на страната в ЕС;

● По изпълнението на тази задача от “Големия руски брат” нашите управляващи вече могат да се похвалят със значителни “постижения”, а имен-но превръщане на България в “троянски кон” на Русия в ЕС и НАТО, финансо-ви и морални санкции от страна на ЕК, разпалване на антиевропейски настро-ения сред широки слоеве на българското общество, създаването около Бълга-рия на образа на бандитска страна, която няма нищо общо с духа и ценности-те на европейската демократична и правова общност, сключването в противо-речие с общата европейска политика на газови, атомно-енергийни и нефтоп-реносни споразумения с Путин и пр.;

● В същото време в средите на десните демократични сили, призва-ни да защитят постиженията и ценностите на демокрацията, се развиха крайно негативни процеси, дължащи се както на обективни фактори (описаните по-горе недемократични настроения сред мнозинството и поемането му под конт-рола на манипулативните, подчинени на властта медии), така и на грешки сред ръководството на тогавашното СДС;

● В СДС още преди 2001 г., но особено след връщането и грабването на властта от Симеон Карточников, се образува твърде мощен клиентелистки слой от облагодетелствали се от властта и кариеристично настроени власто-любци, които още в 2000 година успяха да бламират лидера на СДС Иван

29

Костов (на конференцията, когато залата ръкопляскаше на речта на Костов срещу клиентелизма, а пък после същата тази зала чрез манипулация избра лидерите на клиентелистите в ръководството на СДС!), а след 2001 година се опитаха да направят всичко възможно, за да се наврат и да станат съдружни-ци в грабежите на руско-симеоно-комунистическите богатири;

● За да се съхрани и онова малко, което беше останало от предиш-ните мощни демократични сили, и което подкрепяше каузата на демокрацията по съвсем идеални подбуди и за доброто на България, групата около Костов беше принудена да напусне клиентелисткото СДС и да основе партията “Де-мократи за силна България”; този ход на Костов не беше разбран от една част от привържениците на каузата на автентичната демокрация, поради което те останаха в СДС, а пък демократичният (десният) избирател беше поставен в нелека ситуация;

● Въпреки слабостта на автентичните привърженици на демократич-ната и дясна кауза, ДСБ направи максимално възможното в крайно неблагоп-риятните условия за да бъде съхранена проевропейската ориентация на дър-жавата; мафията на власт намери своя безкомпромисен критик и най-принципна опозиция в лицето на ДСБ и на части от СДС; без тия автентични демократи в Парламента България отдавна да беше станала точно умалено копие на путинска Русия;

● Българската демокрация в момента е жестоко наранена, поставена на колене, унижавана от един арогантен пропутински управляващ елит, но въпреки всичко не е победена, а реваншът й е възможен и наложителен; осо-бено като се вземе предвид, че младата българска демокрация има за свои мощни съюзници Европейският съюз, САЩ и НАТО, които на никаква цена не биха допуснали връщането на страната в ретроградната руско-азиатската орбита.

30

Диагноза "блокаж": защо демокрацията у нас не работи?

Продължавам изследванията си по своя Проект за реформа на бъл-гарската демокрация. Сега поставям следния въпрос (от своя списък с най-наложителните, най-горещите въпроси, по които трябва да мислим в сегашна-та ни ситуация):

Кои са причините, довели до блокиране на най-обичайните демокра-тични механизми на държавния живот у нас?

Ще отговоря на този важен въпрос съвсем тезисно, с оглед изисква-нето за краткост:

● У нас в най-първоначалния етап на установяването на демокрация нещата бяха поставени на съвсем нездрава основа, т.е. те се дирижираха, както сега разбираме, от вездесъщата ДС, която сложи на най-възловите постове и провъзгласи за "лидери на опозицията" все верни свои хора (Ж. Желев, А. Доган, К. Тренчев, С. Ганев, Р. Воденичаров и кой ли не още);

● По този начин демокрацията ни даже в периода на своя възход, в периода на първоначалния ентусиазъм на наивниците беше от типа на т.н. "дирижирана демокрация", при която се организира, манипулира и държи под контрол даже възторга на хората, да не говорим за тяхната ненавист (14 дек. 1989, събитията пред Парламента);

● В нито една от партиите на т.н. "демократична опозиция" не въз-никна автентична демократична атмосфера, т.е. отношения на толерантност спрямо различните гледни точки, признаване на инакомислието, свобода при издигането на кандидатурите за постове, търпимост към критиката; в тях се възпроизведоха в чист вид ония стереотипи на съзнание и действие, които си съществуваха в средите на комунистическата партия, а именно най-разюздан кариеризъм, патологично славолюбие и властолюбие, нетолерантност към различните, авторитаризъм, грозно нагаждачество и пр.;

● Вътре в партиите, съставящи СДС, бяха гонени и "отлюспвани" всички ония, които бяха по една или друга причина неудобни на ръководство-то, като битката беше главно за попадане в листите; надмощие винаги взима-ха най-безскрупулните кариеристи; никой изобщо не се интересуваше от мне-нието на редовия гражданин и на "електората"; в самия СДС нямаше демокра-тична атмосфера и отношения, т.е. неговия "демократизъм" беше мним; да не говорим за "демократизма" на уж постоянно модернизираща се бивша кому-нистическа партия;

● Следователно у нас същинската демокрация дълги години беше непозната, имахме една формална, външна, куха, извратена комуноидна "де-мокрация", при която с електората само се играе, както котката играе с мишка-та, на "демокрация", а всъщност той е най-нагло манипулиран и използван; по

31

тази причина автентичните носители на демократично съзнание, манталитет и култура бяха прогонени, бяха в немилост във всички години, в които младата българска демокрация най-мъчително се раждаше, страдайки също и от ужас-ни родилни и посттравматични мъки;

● Заради идеята за демокрация, заради каузата на демокрацията бяхме принудени да прощаваме на своите "лидери" всичко: и техния крещящ недемократизъм, и антидемократичния им манталитет и стереотип, и нямащи-те нищо общо с духа на демокрацията антиморални по тенденцията си "нра-ви", равностойни на пълно потъпкване на всичко най-светло в идеята и каузата на автентичната демокрация; причината за тази всеопростимост беше прину-дителна и уж прагматична: за да не се отслабват демократичните сили, изпра-вени пред бетонния комунистически бастион, пред единната и монолитна сила на бившите комунисти;

● Въпреки всички тия неблагоприятни тенденции, въпреки принуди-телните компромиси, които привържениците на автентичната демокрация бяха принудени да правят, в СДС вървеше и един крайно мъчителен процес на очистване от най-крещящите примери на антидемократизъм и на предателст-во спрямо каузата на демокрацията (Ж.Желев с цялата си толкова мощна аморална свита беше елиминиран, но едва в 1996 година, беше елиминиран от И.Костов);

● По време на януарския подем (от 1997 г.) на отчаяния народ под натиска на радикализиращите се "народни маси" площадната и уличната де-мокрация преживя своя триумф, своите апотеози; разбира се, този подем беше скоро овладян от кариеристите, които възседнаха народния ентусиазъм и го впрегнаха за постигането на своите користни цели, което се оказа допъл-нителен импулс за разпространението на нихилистични спрямо ценността на демокрацията настроения;

● По време на управлението на СДС, за да се запази парламентар-ното мнозинство и за да се проведат най-тежките реформи в икономиката в периода 1997-2001 г. лидерът на СДС И.Костов беше принуден да сключи негласно споразумение с кариеристите и клиентелата, които бяха мощни като никога преди; с оглед на каузата на демокрацията това беше крайно неблагоп-риятно, но с оглед интересите на държавата и нацията е съвсем оправдано; държавникът Костов победи в оня период политика Костов, от това пострада българската демокрация, но спечели България: днес сме в ЕС тъкмо заради ония болезнени реформи;

● Промяната на геостратегическата ориентация на страната и при-тискането до ъгъла на всевластната до скоро мафия активизираха антидемок-ратичните сили, обединени около ДС, които видяха единствен шанс за своето тържество в това да домъкнат Симеон, който можа да предотврати грозната за мафията евентуалност Костов да спечели още един мандат; това даде мощен подем за растеж на антидемократичните потенции, съществуващи в корена на обезсилената българска демокрация, от които руско-българската олигархия,

32

групирана около Симеоновото движение и БСП, можа да се възползва в мак-симална степен;

● Олигархията в пълна степен осребри тържеството си: начело на държавата пробута агент Гоце Първанов; по-късно беше създадена и тройната разбойническа коалиция; злоупотребите с власт надминаха даже онова, което обикновената човешка фантазия може да си представи; цяла Европа пропищя и стана пишман, че ни е приела; управляващата клика превърна България в троянски кон на Русия в ЕС и в НАТО;

● Медиите бяха турени под похлупака на ДС и на олигархията; съз-нанията на хората бяха подложени на крайно агресивната инвазия на просто-тията, на чалгата, на чалга-патриотизма и на чалга-популизма; нихилизмът спрямо политическото, който е сърцевина на апатията спрямо свободата и демокрацията, овладя сърцата на мнозинството от нацията;

● Демократ стана обидна дума; демократичните сили, разпокъсани и обезсилени, бяха подложени на жестока проверка на тяхната преданост на демократичната идея и кауза; олигархията успя да си организира своя "добра опозиция" в лицето на "Атака" и ГЕРБ; лидерът на демократичните сили, ре-форматорът Иван Костов беше подложен на невиждано в историята ни охул-ване и оплюване от добре платените за целта медии и продажни "журналис-ти", предимно ченгета от ДС;

● Олигархията ни се разплу от най-арогантен аморализъм и наглост-та й мина всички граници: Гоце Първанов вече се забавлява като, примерно, убива в Узбекистан защитени от закона козли; за забавленията му хазната плаща колосални суми, в същото време това орезиляващо ни постоянно лице не се свени да призовава ("Българската Коледа"!) състрадателната нация да даде своята лепта за бедните и за сирачетата;

● На провежданите избори се мина към практиката на тотални мани-пулации, включително и директно купуване на гласове; избирателната актив-ност стана минимална, което показва разочарованието на хората от демокра-цията от български тип; такава една атмосфера е крайно благоприятна за насаждане на антиевропейски и авторитарни настроения;

● Всички елементи на функциониращата демокрация (реална избор-ност и издигане отдолу на кандидатите за публични постове, свобода на изра-зяването и свободни медии, състезание на реални политически алтернативи и програми и пр.) у нас са изопачени до крайност, те са станали само куха и лишена от съдържание форма на една показна, фалшива "демокрация";

● Широките слоеве на избирателното тяло са превърнати в лишено от гражданско съзнание природонаселение, на което се подхвърлят някакви символични благинки (коледни надбавки към пенсиите, зимуване за пенсионе-рите на морето, лицемерна загриженост за студентите и пр.), за да бъде купе-но та да мирува и да си мълчи; най-ужасното е именно премахването на жило-то на гражданското съзнание и поведение у най-широки слоеве, което е симп-том за тотален банкрут на българската демокрация;

33

● Единствена надежда е активизирането на всички ония най-разнородни опозиционни сили, които да призоват хората за излизане на ули-цата за повсеместни демонстрации с искане за оставка на компрометираното правителство; в страната съществува, макар и крайно малочислен, разпокъсан и изпаднал в противоречия автентичен демократичен слой, който все пак може да изиграе ролята на детонатор и авангард на народното недоволство;

● В такава обстановка нищо със сигурност не се знае, възможно е олигархията ни да бъде изненадана крайно неприятно и то в най-близко вре-ме, когато може да усети пред себе си силата на обединения и възмутен на-род; дай Боже точно това да се случи, крайно време е!

34

Не сме "мъртва нация", заспала нация сме...

Попаднах на един текст, наречен Мъртвата нация. Това е текст, из-пълнен с много верни мисли. В блога Conservative – един блог, писан от ано-нимен, но пък за сметка на това искрен човек. Един читател е писал в комен-тарите: "Този текст е чудесен и въздейства емоционално. Поздравявам те за живата и будна мисъл!". Присъединявам се към този коментар. Но въпреки това искам да кажа нещо принципно по повод на главната идея на този човек, с която не мога да се съглася.

Ние не сме безнадеждно мъртва нация – такъв един песимизъм и ни-хилизъм ми е чужд – ние сме една заспала нация. Има огромна разлика да обявиш един народ за мъртъв и също така да приемеш, че той е заспал. Зас-палият един ден може и да се събуди. И става дума за голямото мнозинство от нацията, а на за досущ всички – до последния българин. Никога една нация не може да се зарази с нещо до последния човек – винаги има хора, неподатливи за масовите истерии, за масовата простотия, за масовото безхаберие. Винаги има в една нация мислещи и търсещи изход хора. Може да са отчайващо нищожно малцинство – както комай е в момента – но ги има. Ето точно тези хора са действителния елит на нацията.

А този човек е писал, че ние нямаме елит, нямаме също, по негова преценка, и ценности. И двете са пресилени и крайни твърдения. Имаме елит, а това, което ни натрапват за "съвременен елит" – Гоце, Бойко, Недялко, Веж-ди, Панто, Левчев, Митю Очите, Гергана, Стояна, Гюргя, Азис, Велислава и пр. – са не българския елит, те са български позор. Има обаче хора в тази наша нация, които са носители на здрави традиционни ценности – ето те са елита ни. Ония, дето се кипрят по телевизиите, са продукт на масовата "култура" и не са никакъв елит. Такива не заслужават името елит, а че сами безсрамно се наричат “звезди”, само показва крещящата им нещастност.

Значи първото ми възражение е срещу мисълта, че сме мъртва на-ция. Не е така и не може да е така. Второто е че нямаме елит. Не е така: това, което у нас ни пробутват за елит, не е такъв, а тези, които са наш действите-лен елит, даже и не знаем и кои са, не знаем и къде са. На трето място възра-зявам по тезата, че нацията ни няма ценности: масовият човек може и да няма ценности, но не цялата нация.

Имаме едно нищожно малцинство, което е приютило в сърцата си ис-конни български и общочовешки духовни ценности. И това не е болка за уми-ране – винаги е било така. Бездуховни винаги са мнозинствата, но не цели народи. Когато умре и последният човек, съпричастен към духовните ценности на нашата нация, тогава ще възтържествува духовно-ценностният вакуум, в който пребивава масата, овладяната от всякакви простотии тълпа. Но този момент е далечен. Докато един само човек има, който носи в сърцето си ис-конните български ценности, те не са умрели. И Свети Иван Рилски е бил един

35

и сам в едно не по-малко трудно време. Но заради такива като него, пръснати тук и там по манастирите, България още я има.

А най-много възразявам срещу жестоката неправда, която, увличайки се, си е позволил да изрече този човек, а именно: "... преходът роди 18 набора пълни кретени – хора негодни за нищо, пълни невежи, неграмотни, лумпени и аутсайдери, не хващали книга. Хора с много тесен умствен хоризонт, без поз-нания за света, без фантазия. Дълбок и автентичен пролетариат..." и т.н. Не е вярно това, разбира се, този човек съгрешава спрямо истината: и младите, както и другите поколения българи, са всякакви, има и лоши, има и кретени, но има и много достойни и свестни младежи. Може да не са много, но ги има. Но така е и по целия свят: най-добрите са най-малко, най-лошите (заспалите, немислещите, нихилистите) винаги са мнозинство.

Да се каже обаче че всички млади у нас са съвсем пропаднали и без-надеждни е грехота: просто не е така. И не може да е така. Аз всеки ден разго-варям с такива млади хора. Не знам този човек откъде, на какво основание си прави изводите. Аз всеки ден общувам с млади хора и не преставам да се удивлявам колко стойностни младежи има сред тях. Сред масата от "боклуци" има и най-свестни момчета и момичета. Така че България и българската нация не може да са мъртви: докато има такива кадърни и умни млади хора, и Бъл-гария, и нацията ни, ще ги има.

А пък дори и тия, дето са "мъртви" според логиката на този човек, те всъщност не са мъртви, а са объркани, отчаяни, опростачени, подивели, ба-ламосани и пр., всякакви са, но не са мъртви – тази метафора е съвсем неу-местна! И точно тези хора се нуждаят от християнско разбиране и подкрепа – а не от мъмрене с високо вдигнат показалец. Защото и те сами чувстват дълбо-ко в себе си, че нещо не е наред при тях, но щом са живи, щом са човешки същества, пък и дори да са пълни дегенерати, се нуждаят от човешка подкре-па и участие. Пък и да не разбираха какви са, тия хора не бива да бъдат от-писвани: човешко е да се греши, но като има грешка, има и прошка, а пък може да настъпи и просветление, може да дойде и разкаянието. Така че е недопус-тимо изхвърляне това мнозинство, което по ред причини се е поддало на жес-токата олигархична медийна преса, да го отпишеш от участие в съдбините на България. Напротив, иска се точно с тия хора да се разговаря всекидневно, да им се помага да разберат, да се пробудят, да осъзнаят смисъла на случващо-то се.

Ето защо аз настоявам, че ние, българите, не сме мъртва, а сме просто заспала в мнозинството си нация. Похърква си това мнозинство, но никой не знае какви сънища се въртят в главата им, току-виж ни изненадали. Никога недей да отписваш жив човек от живота, никога никого недей да подце-няваш. Във всеки момент всеки човек може да изживее вътрешен поврат към доброто, може да се пробуди съвестта му; всеки човек, дори и най-падналият, е достоен за човешко съпричастие и подкрепа.

36

Затова аз решително възразявам срещу това интелигентско високо-мерие, което отписва мнозинството от нацията ни, и което обявява цялата ни нация за умряла. Една нация не може да умре току-така. И то нация, чиито корени са 5000 години назад в миналото на човечеството.

Та не трябва да се вайкаме и да се оплакваме, а трябва да си зап-ретваме ръкавите и всеки с каквото може да почне да работи за промяна на плачевната ситуация, в която сме се оказали. Нивата не иска молитва, иска мотика. Аман от ревльовци. На България са нужни будители и труженици на нейната нива.

Това е моето разбиране...

37

Коя е българската мечта?

Дали и ние, българите, като нация, си имаме своя мечта – подобно на американците? Можем ли да си дадем сметка коя е тя, можем ли да я форму-лираме? И при това тук не става дума за това за какво си мечтаят отделните българи, нито дори за какво си мечтае мнозинството от нас. А се има предвид някаква особена мечта на цялата ни нация именно като нация – ето това е важното. Можем ли обаче да проумеем какво е то?

Това е важно, защото ние като индивиди можем да си мечтаем за каквото си искаме – не сме еднакви, всеки си мечтае за нещо негово си, спо-ред личността и според ценностите си. Така е по цял свят, това е характерно за всяка нация: индивидуалните мечти са безкрайно многообразни, но не бива да ги смесваме с националните такива. Не бива да правим и така, че да при-писваме на цялата нация това, за което си мечтаят някакви групи от нея. За-щото, предполагам, освен национална, има и безчет групови, съсловни и пр. мечти. Впрочем, защо употребих тази, както на моменти изглежда, твърде неподходяща дума, думата мечта?

Ами употребих я по подобие на американската мечта (american dream). Това, че американците – една водеща нация в съвременния свят – си имат мечта, че те предпочитат да говорят за мечта, а не за идеал, съвсем не е случайно. У нас по-често се говори за “национален идеал”, но почти никога не се говори за “българска мечта”. Това също, изглежда, съвсем не е случайно.

Идеалът – най-принципно погледнато – е мисловна структура, докато в мечтата една нация влага най-съкровеното, душата си. Аз лично съм скло-нен да приема, че мечтата по указаната причина превъзхожда идеала. Идеа-лите също са нещо възвишено, но не толкова, колкото възвишена може да е една мечта. Защото идеалите могат да се съчиняват, те могат да бъдат в някои случаи и вредни – да си спомним какви поражения на националната ни душа нанесе “вечно животворният” комунистически идеал. А вредни и опасни мечти няма и не може да има. Глупаво е да се смята, че някаква мечта може някому да навреди. А в същото време заради идеали са мрели хора, имало е много идеали, които са били разрушителни, заради идеали е пострадала са-мата човечност, а не само милиони конкретни човешки същества.

Ето това – че мечтата не може никому да навреди – показва нещо крайно важно: мечта е онова, което се съгласува с духа на живота, което влиза в прекрасна хармония с него. Мечтите са полезни и обогатяват живота ни, в тях дори е налице някаква концентрирана жизненост, която може да импулси-ра самия живот. Ето защо ако успеем да разберем коя е в този момент бъл-гарската мечта, ние ще разберем нещо твърде важно за нас самите като нация – и за нашето базисно разбиране на живота. Онова, за което един човек си мечтае, е много е показателно за това как той разбира живота. Същото важи в пълна мяра и за нацията.

38

И последното, което искам да добавя, преди да се опитам да форму-лирам нашата, българската мечта, е: да се мечтае съвсем не е същото както да се фантазира. Да си мечтател е добро, но да си фантазьор едва ли – неза-висимо че, формално погледнато, думите почти са идентични. Мечтаенето и фантазирането са изяви на една и съща човешка душевна способност: въоб-ражението, фантазията. Но в мечтите си ние сякаш изразяваме своята най-интимна и съкровена същност, докато фантазирането ни откъсва от нея и повече набляга на това, което ни се иска да бъдем – но го искаме не със сър-цето, а по-скоро с ума. Ала мечтите пряко отразяват тъкмо онова, което сър-цето иска. И то не както и да е, а го иска, както отбелязах, най-съкровено.

За да разберем своята мечта като нация се иска да разбираме и бъл-гарската душа, а тъкмо това е най-трудното. Аз съм писал цяла книга по този въпрос, която мирно си стои по книжарниците. Нарича се “Българската душа и съдба”. Ето че постигнатото в тази книга ще бъде моя отправна точка в този мой опит да формулирам и българската мечта. Принуден съм, заради крат-костта, да съобщя само резултатите, спестявайки пътя до тях.

Ние, българите, за съжаление не умеем и не обичаме да мечтаем – ето това е един наш най-злотворен за живота ни дефект. Ние, българите, много-много не вярваме на такива “идеални измишльотини” като мечтите, страстта към истината, преклонението пред красотата, богоговеенето пред светите неща. Истина, добро, красота, святост не са “продукти”, които да имат висока цена на нашия пазар. Напротив, смятаме ги за артикули, от които се интересуват само непоправимите наивници и глупаците.

Ние, българите, сме хора прагматици и “приземени”, и по тази причи-на все държим за “реалното”. Под това последното разбираме, естествено, само ония неща, които стават за ядене, за пиене, сиреч нещата, от които има-ме непосредствена материална полза. Ние не искаме да бъдем вятърничави, сиреч такива странни индивиди, които са склонни към идеализъм, към поста-вяне на духовното на един най-висок пиедестал. По тази именно причина ние, българите, си нямаме и не можем да си имаме своя национална мечта. Защо-то, признайте, грозно е тази наша българска мечта да включва такива неща като… кебапчета, винце, пържолки, хубава и развратна женичка, прасенце в кочината и пр. благинки, пред които се разтапя от неописуема нежност бъл-гарското сърце.

Нашият така пошъл и плосък прагматизъм-материализъм, който като проказа обхваща векове наред българското сърце, ни е изиграл доста коварни номерца през цялата ни, особено пък в по-близката история. Например ние, българите, много-много не се връзваме пред потребността да направим някак-ва жертва за свободата си. Защото и тя, горката свобода, принадлежи към ония “вятърничави неща”, които не стават за ядене. Още Левски е отбелязал с основание, че ние, българите, обичаме свободата, но само ако някой ни я сервира в тепсия. Тези правдиви думи на нашия апостол показват нещо край-но важно: ние сме нация, която и пръста си не ще да мръдне за свободата си.

39

Ние свободата си я представяме винаги като дар – а свободата, уви, никога никому не може да се подари.

Аз бих си позволил да отида още малко по-нататък и да добавя към думите на Апостола за свободата още нещо. Е, ние, българите, обичаме сво-бодата, но само ако някой ни я поднесе наготово и на тепсия. Хубаво, но какво правим когато някой все пак ни е поднесе в тепсията? И на мен, струва ми се – макар че това е доста позорно, но ще кажа какво правим – на мен, значи, ми се струва, че като ни я поднесат, правим нещо крайно позорящо ни. А именно: гледаме ний свободата в тепсията, боцваме я тук-там с вилицата и като раз-берем, че не става за ядене, почваме да се провикваме: “А бе за какво ни е нам тази свобода бе?! Амче тя не става за ядене бе?! Айсиктир бе, кой се подиграва с нас бе”! И се възмущаваме, и се ядосваме ний на оня, който ни я е дал; понеже ни я е стоварил на плещите, а пък ние не знаем за какво ни е тя. Не знаем по принцип какво се прави с нея, с горкичката свобода, и го прокли-наме този наш благодетел; дори най-злобно почваме да го мразим.

Ето че този пример, касаещ нещо най-фундаментално каквото е сво-бодата – защото други народи, примерно като френския, американския и мно-го други, си мечтаят тъкмо за свободата, тя е тяхната най-велика мечта! – неопровержимо ни навежда на това каква може да е българската мечта в ето този исторически момент. За първи път от десетилетия насам ние имаме въз-можност да уреждаме живота си съвсем свободно, според изискванията на човешкия живот и неотделимата от него свобода. И пред тази възможност в тия 20 години опити да се демократизираме се държим, трябва да признаем, доста позорно.

Именно държим се както се държи магаре на мост: ни напред, ни на-зад върви инатливото магаре, сякаш е блокирало, и от инат не мръдва, а ся-каш е заболо нозе в моста. То, магарето, неслучайно стои непоклатимо в нашата национална символика – и неслучайно магарето ни изглежда, впрочем, така симпатично. В тия 20 години една голяма част от нацията ни пожела свободата и беше готова на всякакви жертви за нея, ала другата, по-голямата даже част, заяви твърдо и инатливо: абе за какво ни е на нас тази свобода, какво ни дава тя, та тя не става за ядене, искаме си онова, старото, добре познатото, нищо че нямахме свобода, но поне имахме какво да ядем! Кажете ми, не беше ли точно такава нашата прословута българска одисея към свобо-дата, която се разигра пред очите ни в изминалите години? В годините, в които други народи, при същото изходно положение като нашето, постигнаха неве-роятни постижения по пътищата на свободата си – защото обаче те я обичаха, защото са се борили за нея и когато е било крайно тежко, защото за нищо на света не биха се отказали от нея. Имам предвид народи като чешкия, унгарс-кия, полския, прибалтийските и пр.

А ето сега вече мога да направя крайните си обобщения. Ние като нация сме крайно разединени относно съдбовно необходимото ни разбиране за извънредната ценност на свободата за живота както на човеците, така и на

40

цели нации. Ние не сме единни и не можем да се убедим един друг, че за човека свободата е най-важното. Нищо че тя предполага и безчет трудности, проблеми, безпокойства, грижи, отговорности. Със свободата леко не се жи-вее, на за сметка на това се живее достойно.

Има, разбира се, съвременни българи, за които свободата е техен общочовешки идеал – и такива българи са дълбоко съпричастни на евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата. Но тази напредничава европейски ориентирана част от нацията и обществото ни е, уви, едно доста безсилно малцинство. А по-голямата част от българите признават ценността на свобо-дата с половин уста, тя, впрочем, за такива нищо особено не значи, тя за тях е просто дума, нищо повече. Те не й вярват, те не я обичат, те не щат и пръста си да мръднат за нея, на тях им се чини, че без свобода по-леко се живее. Да, така е, по-леко се живее, но за сметка на това се живее доста окаяно, доста мизерно, недостойно и бедно. Което и постигнахме за тия 20 години вече.

Това, че си нямаме единна национална мечта ни обрича не само на мизерия, но и на недостойнство. Пропиляваме златни шансове, проспиваме безброй възможности, стоим, мърморим, вайкаме се, от всичко се оплакваме, тъпчем все на едно и също място. А пък по кръстопътищата на живота наисти-на се държим като някакво пощуряло от инат магаре. Това, че нямаме доб-лестта да победим слабостта си и смело да тръгнем по пътищата на свобода-та според мен е причината да си стоим най-бедни в Европейския съюз, и то не кога да е, ами в началото на 21 век! Векът, в който дори други народи, принад-лежащи на съвсем други култури – на култури, в които свободата не е водеща ценност както е в нашата европейска култура! – постигат главозамайващи успехи и завоевания. Имам предвид народи на Азия и дори вече на Африка. И постигат толкова много само защото не се дърпат като нашето българско магаре на моста.

Аз обаче съм, независимо от казаното, оптимист: няма мърдане, щом си човек, пък дори и да си българин, щом живееш в тази наша епоха, в която идеята и мечтата за свобода триумфира по целия свят, то няма как в един момент да не кандисаш и да не се примириш, че по човешки без свобода не се живее. Свободата, идеята за свобода, от която е проникнат самият живот, всеки ден заразява съзнанията на стотици и хиляди българи – е, и да не са толкова, по-малко да са, но пак е нещо.

Ще заживеем като нация нормално и човешки, богато и просперира-що като останалите европейски нации едва когато и наша изстрадана българ-ска мечта стане тъкмо свободата. Примерът на толкова велики народи като американския и европейските ни показва най-красноречиво това. И наистина трябва да си непоправимо магаре, за да се дърпаш и да не искаш да го приз-наеш. Но ще се инатим, ще се инатим, повтарям, пък ще кандисаме.

И едва тогава ще настъпи така дълго жадуваният поврат в живота ни.

41

Дискусия: как се преподава философия?

Да преподава човек философия не е лека работа. Много често неща-та съвсем не вървят: разбира се, зависи си от хората, от преподавателя, но особено много от учещите. У нас има някакви доста остарели стереотипи за това какво трябва да прави преподавателят, които са неприложими в началото на 21 век. Необходими са много дискусии за това как по нов, съвременен на-чин преподаватели и ученици трябва да си партнират, та тяхното общо дело да бъде ефективно и успешно, с полза за учещите се.

Аз лично съм човек, който много експериментира в преподавателска-та си работа. Крайно странен съм като преподавател. И често ме обвиняват за какво ли не. Благожелатели постоянно ми казват какъв трябвало да бъда. Обясняват ми как правилно "се преподавало" по моя предмет и пр. И така нататък. Ето тия дни получих едно писмо от този род, написано от недоволен от мен млад човек, който има някакви претенции. Публикувам без особени изменения неговото писмо и по-долу моят отговор:

Скъпи господин Грънчаров. Пиша Ви защото се чувствам разочаро-ван от Вас. Наистина когато човек се вслуша в думите Ви казвате неща, които наистина са адски верни и наистина могат да ни послужат за пример. Но кога-то се опитам да изкажа мнението си Вие винаги се опитвате да вземете дума-та и да ме прекъснете, винаги опонирайки моето мнение. Сега ще се опитам да изкажа мнението си без Вие да имате възможността да ме прекъснете.

Не се оплаквам, че имам двойка по Вашия предмет – един от многото съм. Оплаквам се от начина Ви на преподаване. Ако може да се нарече пре-подаване. Наистина, сам да прозреш същината на един въпрос и да се доко-паш до истинският му отговор е нещо безценно. Но ние не сме професори. Не сме свикнали да ни бъдат продиктувани няколко въпроса и дотам да изчерпа-ме темите на разговор. Не сме и хора свикнали с това да разполагат със своя-та свобода на живот, пък и свобода на мислене. Ние сме хора нуждаещи се от насоки. Съгласете се с мен, че дори Вие, навлизайки в света на философията, сте имали нужда от насоки. Насоки от хора, докоснали се до мъдростта.

Не казвам, че имаме нужда да ни поднесете информацията наготово. Не казвам, че трябва да ни кажете "това, това и това" и ние на следващият път да Ви го издекламираме. Казвам, че имаме нужда от насоки. Имаме нужда от насоки в живота, в образованието, в какво ли не. И мога да Ви гарантирам, че и някоя друга насока по някой ваш въпрос не би ни дошла зле :-) Не е нужна насоката да е свързана с Вашето мнение по въпроса. Може просто да ни за-дадете няколко ако ще риторични въпроса. Въпроси, подтикващи ни да мис-лят. Но не в писмена, а в устна форма. Защото ключът към знанието и разби-рането помежду ни определено е разговорът.

Наистина това да можеш сам да се изправиш срещу един философс-ки въпрос и да намериш отговора му е доста трудно. Още по-трудно е да Ви го поднесем във формата, в която Вие желаете. И дори някак да успеем да го

42

направим Вие сякаш сте предубеден към нас. Предубеден, че всички от нас са настроени срещу Вас. И все пак мога да заявя, че жестоко се бъркате в това Ваше мнение.

И все пак защо смятам, че сте предубеден към нас? Ако направите една малка справка, ще разберете, че най-високата оценка не надвишава "Добър" (4). И това някой да има 4 ще е абсолютно изключение. Знаете ли какво е настроението преди да дойде вашият час – “Еее, пак отнесохме 2-ките!"... Не че не сме се постарали да се замислим над някой въпрос, не че не сме прочели от помагалото Ви или от интернет-блога Ви. Просто се нуждаем от насоки.

Четейки това мое писмо Вие би трябвало да разберете, че нито аз, нито останалата част от класа е безразличен към предмета Ви. Не е доста-тъчно само ние да изявим желание за комуникация помежду ни, а е нужно и Вие да изявите желание. Но кой съм аз, че да желая каквато и да е промяна от вас? Вие си имате Ваша истина, а аз моя.

Надявам се да получа отговор на писмото ми. Разбира се, веднага пиша своя отговор: Отговарям Ви на писмото. Въпреки че не мога да разбера как така

тъкмо в моите часове да не сте могли да си изразите позицията, след като аз де факто друго не правя, освен да ви моля да направите точно това: да гово-рите. Ала почти няма такива ентусиасти, или са същинска рядкост: имам пред-вид хора, които са осмислили нещо и излизат с определено и твърдо разбира-не. А от друга страна моята работа е да опонирам на всяко мнение. Това, че си гледам работата, не е недостатък.

Моята работа от друга страна не е да ви "очаровам", а да ви помагам в усвояването на някакви знания и умения. Когато някой пожелае помощ и съдействие, винаги откликвам. Разбира се, за да зададеш смислен въпрос трябва поне малко от малко да си навлязъл в проблемите; докато си извън тях, това просто няма как да се случи. Забелязали ли сте в началото на всеки час аз какво правя? Питам има ли въпроси. Какво обикновено се случва? Няма такива, нали? След като няма, аз никому няма да натрапвам своите обясне-ния. Помагам само на онзи, който пита, търси подкрепа, помощ, насърчение, сиреч на оня, които нещо прави, работи, опитва се, стреми се. На всички оста-нали аз просто няма как да помогна. Защото ние с тях няма как да установим комуникация: те са извън проблемите. Разговорите и дискусиите с хора, които са извън проблемите, са наливане от пусто в празно. Под достойнството ми е да участвам в такива разговори.

Добре знам, че не сте "професори", и аз не съм такъв. И по тази при-чина сте се били нуждаели от насоки. Аз пък имам впечатлението, че аз друго в часовете освен да давам насоки не правя. Общо взето само аз говоря, кажи-речи. Как при това положение се оплаквате, че не давам насоки, и в същото време ме упреквате, че не млъквам. Чувствате ли противоречието?

43

Разбира се, аз участвам в осмислянето на всяко нещо, което някой е казал. Задавам въпроси, моята работа е да питам, но е добре преди да съм запитал, човек сам да каже каквото мисли – на спокойствие. Щом почна да питам, това в повечето случаи значи, че този човек почти нещо не ми е казал. С въпросите си аз му подавам ръка. За да не "потъне". Вместо да я поемат, много често учениците, които не са си мръднали и пръста да се подготвят по темата, още повече затъват, изтъквайки неосведомеността си. Затова се нала-га да пиша почти само двойки. Добре беше да бяхте казали от кой клас сте. Защото има класове, които не са като вашия. Аз преподавам на 500 човека и не помня почти никакви имена. А и вие може да сте тук с измислено име, та на спокойствие да си излеете душата. Няма лошо, типично българска работа. Защо обаче не казахте тия неща в клас а ми ги пишете в интернет?

Разбира се, аз няма да приема съвети за това как да преподавам и как да се държа нито от вас, нито от някой друг. Не ми пука, че вие тълкувате поведението ми в час като "неизпълнение на задълженията" ми. Просто не сте компетентен да оцените вярно какви са моите задължения. Когато един ден имате нужната квалификация, едва тогава можете да се изказвате по такива въпроси. Но и тогава не можете да налагате на някой друг какво било правил-но да прави. Всеки решава сам за себе си – аз съм решил как да преподавам отдавна и неслучайно прилагам такъв метод. Просто ми писна да повтарям защо правя така. Ако поне малко се бяхте опитали да вникнете, щяхте да сте разбрали отдавна.

Още повече че хора, при които липсва всякаква подготовка, самосто-ятелно осмисляне и пр., точна такива хора имат огромни претенции към моето преподаване. Неслучайно народът ни е казал: накарай мързеливия на работа, та да те научи на акъл. Двойки ще имат всички ученици, които нямат никаква подготовка по моя предмет. Които не полагат никакви усилия, а имат само претенции. Ще оставя и на поправителни изпити такива хора. Всеки трябва да си гледа своята работа. Ако си перфектен в своята работа, едва тогава можеш да имаш претенции към това как други хора си изпълняват задълженията, как си гледат работата.

Това са глупости, че съм бил предубеден срещу някой. Все търсите основания да се оправдавате. Щом разбера, че някой нещо прави и търси, щом се интересува и работи, към такива хора съм безкрайно великодушен и ги насърчавам с най-високи оценки. Към тия, които нищо не правят, пък са така придирчиви към мен, ще бъда просто справедлив: крайно време е да се раз-бере, че всеки получава само това, което сам е придобил. И всеки ще бъде оценен по достойнство и справедливо в зависимост от постиженията, от реал-ните резултати.

Като нищо не си постигнал, сърди се на себе си. Щом на някой му ха-ресва мен да обвинява за собствените си несполуки и провали в обучението си по философия, нека да си го прави за свое самоуспокоение. Няма обаче как точно аз да призная шикалкавенето му. Нито пък ще пиша някому оценка,

44

различна от 2, само защото на него му било хрумнало да ме шантажира или изнудва. Има един начин да постигне човек нещо в образованието си: ученето, работата, и поемането на цялата отговорност за собственото положение.

Така аз виждам нещата. Желая Ви успех! Да, ето това са писмата, които си обменихме с един мой ученик. Въз-

можно е аз някъде да греша, съвсем не се смятам за непогрешим. Ще предло-жа на всички мои ученици – сегашни и бивши – които идват в блога ми, да се включат в тази дискусия. За мен ще е интересно всяко мнение. Разбира се, аз тук, в своя отговор, не съм изложил пълно своето разбиране за това как след-ва да се преподава философията, което ме принуждава най-активно да участ-вам в самата дискусия.

Нека обаче всички да бъдат пределно честни и открити, това е моето пожелание. Смятам, че като разумни хора можем да стигнем до сближаване на позициите. А иначе конфликтът е налице. За разлика от много хора аз смя-там, че конфликтите и кризите са нещо твърде позитивно, и по тази причина не бива да се избягват. Сблъсъкът на позиции е нещо така естествено и полезно. Да поспорим тогава, та в спора ни да появят очертанията на една общоприем-лива истина. Защото ако нещо е истина, то важи не само за някои, ами за всички...

45

Няма да ни е лесно в предстоящите битки, никога у нас не е било лесно: на Левски и на Ботев да не им е било лесно?!

Най-напред да поздравя всички с Коледа. Да си пожелаем преди

всичко здраве, включително и ментално, смелост и по-светли дни напред! Горещо подкрепям инициативата Ви и съм напълно съм съгласен с

всяка дума от горния анализ. И в тази връзка бих се опитал да разширя диску-сията или иначе казано – толератността към комунизма (или всякакъв вид деспотизъм). Това според мен е по-точно, макар и по-широко понятие от "гражданско общество" например, в контекста на това, което бих искал да засегна.

И за да не се връщам назад във времето на национално-освободи-телното ни движение от 19 век към общо известни факти, доста срамни между другото, бих искал да се спра на следния въпрос и ще се радвам да чуя и Вашето мнение: доколко фактът на неистинска опозиционна организация през 1990 г. оказва решаващо влияние върху резултатите от изборите тогава? По принцип смятам, че когато имаш 2 опции, едната от които е комунизъм, то предизборна кампания е излишна – самата тя се свежда до абсурда да обяс-няваш защо черното е черно и обратно.

Съзнателно се спирам точно на този период, когато чисто по обек-тивни причини натрупването на всякакви негативи от десетилетия комунизъм благоприятства максимално един силен продемократичен вот. Дори да прие-мем и че съществува допълнителна манипулирани при преброяването на гласовете, това отново ни дава доста жалка картина за качеството на продук-та, който в цивилизования свят е прието да се нарича гражданство.

В подкрепа на горното ще добавя, че подобни избори се проведоха почти по едно време в цяла Източна Европа и само у нас и в Румъния резул-татите потвърдиха силните позиции на комунизма (няма значение как ще се нарича партията) сред населението. Това за мен е много по отчайващо и страшно от всякакво външно вмешателство – конкретно руско.

Нещо повече: смятам, че протестите от зимата на 1997 г., като най-масови и единствени ефективни до момента, бяха инспирирани по-скоро от застрашения екзистенциализъм, а не толкова от антикомунистичека и демок-ратична енергия. Спомнете си колко безпроблемно беше само след 4 години, един мошеник без и минута политическо битие да излъже половината електо-рат с единствен аргумент: "Ще папате без да се напъвате много, нито да се интересувате от политика", същевременно давайки ясен сигнал, че е далеч от конфронтация с комунистите.

Не бива да пропускаме и пълната липса (според Вашите думи) на подкрепа от хора с влияние и възможност за инициативата Ви.

Това ми написа един човек, виртуално само познат, нарича се Стоян. А ето и моя отговор:

46

Здравейте, Стоян, благодаря за поздравленията! Дай Боже тепърва да ни очакват много по-светли дни! Което може да стане само ако проявим много по-голяма ангажираност със собственото си бъдеще, с бъдещето на толкова унизената сега България.

Напълно съм съгласен с Вашите аргументи и примери: ние, българи-те, в тия 20 години преход към демокрация се държахме в най-решаващите моменти на историята си крайно своеобразно, да не кажа някоя по-остра дума. Разбира се, че ченгетата в измислената от комунистите "удобна опозиция" в 1990-та година много допринесоха за този разгромяващ исторически резил: да сме единствената в Източна Европа нация (с изключение на братска Румъния, която обаче се освести скоро!), в която "бившите" комунисти спечелиха първи-те свободни и демократични избори! Примерно в СДС имаше поставени със специалната задача да придават на антикомунизма колкото се може по-отблъскващ, уродлив вид; такава беше ролята, примерно, на "великите анти-комунисти" Г.Марков, К.Тренчев, Ст. Ганев и пр. Тяхната роля беше да отблъс-кват страхливия български еснаф от демократичните сили, представяйки ги като най-страшни реваншисти и дори като "фашисти". А пък страхът и трепе-ренето, знайно е, са си най-традиционните български добродетели.

Сега разбираме, че всяко нещо, което се е случвало, е трябвало да бъде изопачено, изкривено, извратено, изкористено от верните на ДС и на БКП подставени лица в СДС. Тия примерно в СДС, които се развихриха да крадат колкото се може когато СДС дойде на власт, го правеха, освен по съкровен вътрешен душевен порив на мизерници, и по заповед: та да се докаже на наивния народец, че не само комунистите са най-историческите крадци и разбойници, ами че и демократите са все от същия дол дренки. Такива нахал-ници-кариеристи, които прогониха де що чисто и идеалистично имаше в СДС, имаха решаваща заслуга за моралното дискредитиране на демократичните сили: оказа се, че не само комунистите са маскари, ами и демократите. Разби-ра се, не трябва да забравяме и толкова значимата роля на ченгетата от ме-дийния фронт, които така самоотвержено служиха на майката-кърмилница, именно на старата блудница БСП-БКП.

Но стига с примерите, те изобилстват. Аз съвсем не отричам самоот-вержените усилия на едно дясно и проевропейски настроено автентично де-мократично малцинство сред СДС и гражданството, което въпреки всичко успя, макар и много трудно, да постигне историческия триумф на присъединя-ването ни към ЕС. Постигнахме невъзможното, а пък сега трябва да съхраним и да разширим постижението си, т.е. България да се европеизира и модерни-зира окончателно и цялостно, като парираме най-решително усилията на управляващите да ни дискредитират пред Европа и да ни върнат в гибелната орбита на най-големия исторически душманин на България – именно имперска Русия. Тази е сега повелята на времето и за решаването на тази историческа задача трябва да се обедини всичко у нас, което е проевропейски настроено: защото битката ще бъде жестока и трябва да я спечелим ние. Имам предвид

47

истинските демократи, които сме вдъхновявани от автентичните десни и хума-нистични ценности на Европа.

Давам си сметка, че има много неща в манталитета на съвременния масов българин, които го оставят в нерешителността на нищонеправенето, на инертността, на бездушието, на примиреността с всичко, на волското търпение и пр. Писал съм много за тия неща в книгите си, посветени на описанието на българската душа, на българската съдба, на страстите и бесовете български, та затова сега не ми се налага да се повтарям.

Ето, има примерно една такава склонност: не се подкрепяме, всеки сякаш е концентриран в своя си дребен и частен интерес, в своята копаня, а пък за по-висши и граждански чувства на съпричастност с някаква кауза даже не ни оставя време. Ето сега за тази инициатива относно българската демок-рация, а също и онази за издаването на граждански и блогърски вестник – никаква подкрепа наистина не получих! Абсолютно никаква, мълчат като тикви! Това е ужасно: значи не могат да надскочат собствената си завистлива дреб-навост, поради която се чудят само кому да се продадат; но да направят нещо ей-така, заради идеята, не им се ще и се дърпат като магарета на мост.

Но, както се казва, това е положението, това е наличният човешки материал, с който трябва да правим историята си, да определяме бъдещето си. Няма да ни е лесно, никога не е било лесно: на Левски и на Ботев да не им е било лесно?! На Ст.Стамболов да не е било лесно?! И нам няма да е лесно, нищо чудно и ний да си загубим кратуните в тази предстояща битка, ама то това си е наша печална българска орис: не се подкрепяме, първите като пад-нат в кърви, тогава последните се домъкват лазешком и стават първи, т.е. берат плодовете на нашите народни жертви!

Видяхте как гладната свита на Симеона се домъкна на трапезата, ко-гато горещите кестени бяха вече извадени, и какъв апетит показаха в лапане-то, подкрепени, разбира се, от ненадминатите български лапачи – комунисти-те!

Ужасно е, но това е, нямаме друго: българската съдба се определя изцяло от подличката българска масова душа. Това мога да кажа аз, старият, много видял и доста препатил български философ...

48

Предложение за създаване на граждански блогърски вестник

От два месеца издавам в-к ГРАЖДАНИНЪ, който е първият авторски блогърски вестник. Вестникът ми излиза в повече от скромен тираж (15 броя!), но е важно, че го има, че съществува. Това, че гражданството у нас даже не знае, че съществува негов вестник, не е за учудване: у нас много неща са тъкмо наопаки, та точно това ли ще е както трябва?!

Аз съм предложил който иска да се абонира за печатния вариант на блога ми – понеже аз в него отпечатвам всички статии в блога, но в друго оформление – може да ме извести за желанието си и ще получава вестника в пощенската си кутия. Независимо къде живее по света – светът е вече едно голямо село и няма невъзможни неща. Е, някои си мислят, предполагам, така: защо да се абонирам за печатния вариант на блога му, защо да давам пари, след като този, смахнатият, авторът му де, ми предлага всичко тук, и то съв-сем безплатно?! Да не съм луд да му давам пари, след като мога да чета тук всичко без да давам и стотинка?!

Аз съм писал за българската народна психология предостатъчно, та-ка че тук сега няма да отделям никакво внимание на този феномен. Обаче тия дни ме се яви в съзнанието нова идея, която искам да споделя с толкова ини-циативното иначе братство на блогърите.

Ето, за показах, че е възможно да се издава блогърски вестник, сега подготвям да излезе 8-ия брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ, седем вече излязоха – значи е възможно да излиза, и то при положение, че го прави само един човек. Нима не е възможно повече хора, блогъри, да се обединят, и заедно да изда-ват един по-тиражен блогърски вестник?! Може, защо да не може. Какъв е смисъла ли?

Ами ясно какъв: по блоговете се пише така, както никъде другаде не се пише. Пише се свободно. Пише се много качествено. Пише се съвсем лич-ностно. Пише се от крайно честни граждански и човешки позиции. Това са безкрайно ценни неща, смятам го разбирате. Защо тогава заедно да не напра-вим един общ блогърски вестник? Който при това може да се уреди да бъде безплатен, да се разпространява безплатно, което ще го направи истинска сензация. А и ще е много полезна инициатива, особено в сегашния историчес-ки момент.

Представяте ли си колко жадни за истината са хората у нас – в тази ужасна медийна пустиня, в тази пустош, в която съществуваме?!

Ето, примерно десетина по-активни блогъри могат да си обединят усилията и заедно да правят един необичаен граждански вестник. Все пак е друго да четеш от хартия, много по-удобно е: това казвам за тия, които ще рекат "а какъв е смисъла, след като всичко написано го има в интернет?". Да, но все още много хора у нас не ползват интернет, нали така? Защо тогава тия хора да са лишени от възможността да четат един правдолюбив и свободолю-бив блогърски вестник?

49

От друга страна блогърите – които, няма как, са от различни полити-чески ориентации – ще създадат един наистина плуралистичен, свободен, независим, толерантен, диалогичен (даже "полилогичен"!) вестник. Какъвто по дефиниция у нас няма и едва ли изобщо някога ще има – ако не го създадем ние. Такъв вестник точно ще отразява тенденциите на живото обществено мнение – нима е малко това?!

Аз по тази причина призовавам следните блогъри да реагират на предложението ми: Иво Инджев, Калин Манолов, Иван Бедров, Пламен Асе-нов, Константин Павлов-Комитата, Илия Марков, Симеон Патеев, Радан Къ-нев, Даниел Стефанов, Христо Христев, Петър Стойков, Николай Павлов, Павел Николов, Борислав Цеков, както и всичко останали, които проявят инте-рес и са готови да се включат, да подкрепят една такава инициатива.

50

Политическият избор: от това доколко е жив усета ни към истина-та зависи всичко

В статията Защо "народният трибун" Слави Трифонов разиграва тол-

кова пошло театро и плещи чак такива глупости? накрая пиша следното: Изобщо различието е онова, около което се върти всичко в нормал-

ния човешки свят. Еднакви просто няма как да бъдем, понеже – и докато! – сме свободни. Щом почнем да ставаме еднакви, щом почнем да мислим ед-накво, това освен че е точен признак за немислене, е показател и за ненор-малност: нормалното е в едно общество да има всякакви мнения, всякакви хора, всякакви партии, всякакви политици. А от нас се иска просто да разпоз-наем ония, които са свестни и могат да направят нещо добро и за България. Толкова е просто това: нима има някой, който още да не го схваща?!

И тогава блогърът Калоян Борисов ми зададе този уместен въпрос: А как да ги разграничаваме, по какви критерии да ги преценяваме? Обещах да отговоря на толкова уместния му въпрос, ето, сядам да

изпълня обещанието си. Обичам да разговарям с мислещи хора, особено пък с по-млади, понеже тяхното съзнание не е толкова сковано от предразсъдъци – като това на по-възрастните.

Калоян, наистина това е най-важният въпрос, добре си го формули-рал: как да разграничаваме свестните – съвестните! – политици от "въжеигра-чите", от политическите шарлатани и от безскрупулните лъжльовци? Оказа се, за жалост, че този въпрос не е по силите на мнозинството от нацията ни – огромното мнозинство от българите доказаха, и то на дело, практически, че не умеят да различават и разпознават свестните политици.

И по тази причина особено напоследък подкрепят на изборите най-арогантни, безчестни, лъжливи и крадливи политици. Но аз държа да отбеле-жа, че това съвсем не означава, че "всички до един политици" са все такива, са все маскари, напротив, смятам, че има и свестни политици. И то, предста-вете си, допускам, че има такива политици във всяка партия, дори и в партии-те, които на мен лично съвсем не ми харесват. Смятам, че има такива полити-ци дори и в БСП.

Ти питаш също "по какви критерии да ги преценяваме", изискваш кон-кретност, това прави въпроса ти по-труден, но и още по-смислен и важен. Ще се постарая да ти отговоря пълно, като също ще се постарая отговорът ми да е възможно най-синтезиран.

Аз точно по тази въпрос напоследък предприех някои експерименти и изследвания, виж примерно това: Един смислен и навременен проект, наречен "Училище по демокрация". Но иначе отдавна мисля и пиша по тия въпроси, освен в книгите си съм ги разглеждал най-настойчиво, и то от различни ъгли, в блоговете си. Посочвам тия мои публикации та евентуално ако някой се поин-тересува да може да ги ползва. А тук ще бъда съвсем лаконичен.

51

Та ситуацията около т.н. "политически избор" е крайно коварна и трудна. Нейното проумяване наистина не е по силите на мнозина. Трябва нещо да се направи, та повече хора по-уверено да избират, и то с разбиране, твърдо, а не налучквайки. И то предимно по принципа "Тия ги видяхме колко струват, да опитаме със следващите". "Тия ме излъгаха, да проверим дали и другите ще ме излъжат" е един доста разпространен у нас, ала крайно тъп принцип на политически избор. Така "избират" съвсем несвободните, неразби-ращите що е свобода, обърканите хора, т.е. хората без ориентири и без цен-ности.

Ето го възловият момент: колкото повече нараства съзнанието за свобода у един човек, толкова повече той избира с разбиране, базирайки своя избор на сигурни, а не на крайно съмнителни основания. "Жорж Ганчев има разкошни мустаки, явно е пич, ке требе него да покрепя!" или "Слави крещи като говедар, явно е голема работа, говедарете все са голема работа, затуй ке му повервам: оти я вервам само на гласовити ора, на ора с дълбоки и силни гърла!" – за жалост, мнозина у нас избират все базирайки на такива крайно тъпи, на съвсем просташки критерии. У нас едно немислещо мнозинство слу-ша, чува и вярва на най-гласовитите, на ония, които крещят най-яко, а пък ония, които говорят разумно, в тази гълчава даже съвсем не ги чуват. Да, у нас слушат гласовитите, а не разумно говорещите, по тази причина сме на този хал...

На второ място ако човек има ясни, осъзнати ценности, такъв човек базира избора си на следното: оня от кандидатите, който споделя и изразява ценности, родствени на моите, и го прави съвсем честно, искрено, на такъв мога да дам своето доверие, такъв заслужава моя глас. Но а сега ми кажете каква част от множеството на т.н. "масов избирател" има ясно осъзнати, ос-мислени ценности, та да може да разпознае ония от кандидатите, които изпо-вядват същите ценности, и на тази основа работят за кауза, която отговаря на твоите собствени, при това коренни интереси?! Умишлено подчертавам думи-те, които имат възлово значение.

Аз лично смятам, че у нас хората, които ясно съзнават своите собст-вени, и при това коренни – сиреч определящи всичко, значи човешки, личност-ни, но също и общностни, граждански, т.е. чисто политически! – интереси, и го правят, базирайки се на ценности, от които никога няма да отстъпят, та значи смятам, че частта от избирателния корпус, която избира така, е нищожна. Което и означава, че у нас просто липсва политическа и демократична култура в най-широките слоеве, поради което и демокрацията ни е в такова окаяно положение. От което се и възползват споменатите политически спекуланти и брокери на най-низши, тъпи и просташки масови емоции и настроения.

Този е главният проблем пред демокрацията ни. Иска се време, за да се появи по-развито съзнание за свобода и онова, което произлиза от него: осъзнати ценности, разбиране за собствените коренни интереси и пр. И се иска просвета, разговаряне, иска се медиите да изпълняват своята роля, което

52

съвсем не е така, поради което масовият българин затъва в глупави емоции, страхове и съвсем тъпи настроения. От рода на "Всички са маскари!", "Нема и не може да има достойни политици", "Славчо Учиндолски, бай Вучков и бат Бойко са велики пичове!", "Демокрацията е много лошо нещо, иска се здрава пичовска ръка, само она ке ни оправи!" и пр., и пр.

Да, аз смея да твърдя, че сред политиците от всички партии има ли-дери, които вярват в някакви ценности, имат идеи, разбират проблемите на страната, знаят как могат да ги решат, също така имат и воля да проведат на дело програмата си, стига ние, избирателите, да им дадем властта. Такива политици имат държавнически идеалистични пориви, такива политици са готови и могат да работят за доброто на нацията и страната.

Ето, да речем, в средите на партията, която съвсем не харесвам, БСП – даже и там има свестни, идеалистично настроени хора, които обаче са малцинство, а безскрупулните и гешефтаджиите и там налагат волята си. Тия от БСП, дето вярват в нещо по-възвишено, примерно в някаква "социална справедливост", в някакво "равенство", в някаква "лява идея", сигурно ги има, но тия хора са нищожно малцинство, там безскрупулните играчи са мнозинст-во. Така е и в останалите партии, така е и в партията, на която симпатизирам – ДСБ. И в нея има една напаст от безскрупулни играчи, подмазвачи на лидера, най-нагли кариеристи, които и майка си са готови да продадат, само и само да се докопат до заветната властчица. Ала има и много свестни хора в ДСБ, тъкмо те задават тон, особено в централното й ръководство, по тази причина и ги подкрепям.

Безскрупулните въжеиграчи остават малко в партиите, които не са на власт – подобен сорт хора напират най-вече в партиите, които има надежда да се доберат по-скоро до властта. Примерно в ГЕРБ сега гъмжи от такива хора. Как да ги разпознаем тези хора ли?

Ами просто е: иска се усет. Някак си човек органично да се отвраща-ва от такова поведение и да го надушва, при мен примерно е така. Иска се човек да има здрави, неизвратени чувства, т.е. чувствителността ти да не е притъпена или извратена. Аз не мога, примерно, да харесам Слави Трифонов, понеже усещам с всичките си сетива, че се мъчи да ме лъже най-нагло и безс-крупулно. Този човек излъчва безчестие от най-долнопробен вид. И Бойко Борисов, и Сидеров, и мнозина други не мога да ги възприема положително по тази причина. Оня, който не е в състояние да различи лъжеца от искрения, от човека, на който може да се вярва, такъв човек не може да различи истината от лъжата, а това е ужасно. Това е най-лошото, което може да ти се случи, да те сполети. Защото истината е тази, която ни прави свободни. Само тя. По тази причина хората, които нямат жив усет към истината, са невероятни наив-ници. Пълно е с такива хора у нас. За жалост...

Да приключа. Казах доста неща, ала всичко не може да се каже. Трябва още много да се говори по тази тема, да се дискутира, да се спори. Този е пътят. Ако мълчим, ако не обсъждаме най-важните, горещи, бих казал

53

даже парещи български проблеми, никога няма да успеем да се измъкнем от тресавището. А ще продължим да затъваме в него.

Ала за щастие от нас зависи всичко. Така е при демокрацията. От нашите разбирания, ценности, идеи, чувства зависи всичко. И то от разбира-нията на мнозинството. Това е особено важното: не от моите или твоите раз-бирания, а от тези на повечето български граждани. По тази причина е и тол-кова трудно да настъпи благотворна промяна. Но ако работим всеки ден за нея, тя няма как да не дойде. Колкото повече сме упорити и непримирими, толкова по-скоро ще дойде.

А иначе от всеки от нас се иска нещо крайно просто: като видиш мо-шеник – да го усетиш и да изпиташ погнуса. И да го разобличиш. Като видиш пък честен човек, който може да направи нещо добро, сърцето да ти се раз-тупти и да си кажеш: този е, него ще подкрепя, никой друг! Този осъзнат поли-тически избор се базира на нещо като личностно и гражданско родство. Без-честните хора си избират безчестни политици. Честните подкрепят свестни и стойностни политици. Няма друг начин.

Има и честни хора у нас, загрижени за доброто на България. Тези хо-ра ще излъчат из средите си все повече честни и стойностни политици. Има надежда, не всичко е загубено. От нас зависи всичко. От това какви сме и от съзнанието за това какво ни е истински потребно.

Да се отвращава от мошениците, от лъжците и от калпавите управ-ници, да се възмущава открито от безобразията им, да протестира смело срещу провалите им, да им отрязва квитанциите на изборите – това прави човекът с развито личностно, нравствено, гражданско и политическо съзнание. Такъв човек не можеш да го излъжеш. Той умее да разпознава и затова подк-репя само политиците, които ще направят нашата България достойна, богата, просперираща страна, в която живеят също такива хора...

54

За "народния трибун" Слави Трифонов: каквито са ни „трибуните”, такива сме и ние самите

Ще си позволя да направя един необичаен за мен коментар: в едно

нещо е прав Пирински в спора си с "първия патриот на республиката Слави Трифонов". Смятам, че шефът на Парламента Пирински, който решително възрази срещу "бунтовни" приказки от рода на славчовите, примерно

"Всички народни представители са дошли в НС да обогатяват някого, всички народни представители са хора по дефиниция недостойни, това са някакъв особен вид граждани, които нямат нищо общо с народа и с общество-то и които са тук единствено да вредят."

е напълно прав. Точно така е, прав е Пирински: да се смята, че на-родните ни представители, и то до един, са "напълно еднакви", са все "от един дол дренки", е напълно невярно и умишлено подвеждащо ви изказване, драги ми мислещи и разбиращи гласоподаватели. Просто не може, няма как една категория хора да бъдат напълно еднакви: хората винаги са различни, няма двама напълно еднакви човека, а какво пък остава да са еднакви цели 240 човека! И също тук, в случая, става дума не за какви да е хора, а за народни представители, т.е. за една по-особена категория хора. Която, ако ви е извест-но, е пратена там, в Парламента от нас, избирателите. Ние сме ги пратили там, ние сме им дали властта да решават общите, държавните проблеми на страната и народа.

Да помислим малко, щото такива, дето хвърлят общи обвинения, т.е. крещят, че "всички депутати, пък и всички политици, са най-долнопробни мръсници", също така се мъчат и всички партии да се турят в някакъв общ кюп. Ала такива "правдолюбци" кат батка ви Слави се изхвърлят така съвсем нес-лучайно, а също и съвсем некоректно, т.е., по-просто казано, съвсем тъпо. Затова Пирински, който възразява на подобни хероически изцепки, е напълно прав, нищо че неговите мотиви са съвсем други в сравнение с моите.

Впрочем, чувам, че бат ви Слави най-вече се изявил в тази насока, опитвайки да стане пак нещо като "народен трибун", макар че не е нищо друго освен най-нагъл шоуполитически брокер, който изнудва отделните политичес-ки сили, та да му плащат за да мълчи и да не говори идиотщини по техен адрес. Той просто ги изнудва за пари, това е правил и преди, това прави и сега, опитвайки се да посъживи поувехналия си рейтинг. Този е бизнесът на толкова обичния ви бат Слави, драги ми немислещи и затова така пословично упорити български наивници.

Но да помислим малко по-сериозно. Ако депутатите, които са в пар-ламента, са напълно еднакви и еднакво не заслужават доверие, понеже всин-ца до един са безскрупулни и аморални хора, то тогава, излиза, че и ние, из-бирателите, дето с гласа си сме ги пратили там, по същия начин сме все ед-накви, също като тях сме и аморални, и недостойни, и пр. Излиза, че аморален и пропаднал окончателно е и целият целокупен български народец, т.е. че

55

нацията ни е проядена от аморализъм до последния човек! Е, разбира се, има само едно изключение: само Слави Трифонов е чист и достоен, а пък всички останали сме прогизнали от мърсотия и сме пропаднали до немай-къде!

Понеже, известно е, че за да избереш за свой представител в Пар-ламента морално пропаднал тип трябва и ти самият да си точно като него. А щом ние, българите като цяло, сме довели нещата дотам в Парламента да няма нито един свестен политик, то това е самопризнание, че сме нация от морални уроди, които изобщо не могат да различат мошеника от честния човек, лъжеца от правдолюбеца и пр. Но в цяла България, апропо, по тази логика излиза, че има само един свестен човек, и този човек се нарича, естес-твено, Слави Трифонов! Който, впрочем, с приказки от този род има една единствена цел: да се хареса на благодушния немислещ народец, да бъде признат за "народен чалга-трибун", да спечели някои и друг лев, било като изнудва политиците от всички партии да се откупят, да му платят парички, та да не плещи простотии по техен адрес, било като някои малоумници после му идат по "концертите" и също му пълнят банковите сметки и т.н.

Но има и нещо още по-важно и по-опасно. Да се говори "ангро", да се плещят общи и крайно обидни приказки против Парламента, и също против "цялата политическа класа на България", която била "изцяло прогнила от аморализъм" и затова трябвало “да се измете до последния мръсник”, е точен признак за моралната нечистоплътност на оня, които си го позволява. Такива простотии могат да плещят само хора, намиращи се на културното, умствено-то и нравственото ниво на Яни Янев, на Волен Сидеров, на професор-бай ви Вучков и на Слави Трифонов. Сериозните хора не говорят така, понеже колко-то и да е деградирала нашата политическа система, има и свестни политици. Иначе, ако нямаше, то щеше да означава че няма изобщо свестни хора и сред нас, избирателите, гражданите, сред нас, българите. Не може също, няма как да се получи този фокус, именно всинца ние, горките граждани, да сме много хубави, чисти и свестни, ала, за жалост, да пращаме в Парламента редовно, винаги и само все мошеници, престъпници, морални уроди и пр.

Не може също да се говори и срещу Парламента като цяло, понеже той е основната институция на демокрацията. А какви са хората, които са в него, зависи от нас, гражданите, понеже ний ги пращаме там. Който говори, че Парламента е "главното свърталище на злото и на аморализма", такъв, без да си дава сметка какво говори, всъщност проповядва диктатурата и тиранията, т.е. такъв е най-яростен противник на демокрацията. Защото когато наивните и благодушни граждани почнат да свързват Парламента, а заедно с него и демокрацията, а също така и самата свобода, с "гадината", която трябва да бъде смазана, тогава идва часът на диктатурата. Както стана в Русия и на други места по света. Това ли искаме да ни сполети, а, драги ми изстрадали сънародници, които до вчера стенехте под игото на комунизма?!

Ето защо трябва да се говори смислено, т.е. да не се плещят глупос-ти. Смислено говори оня, които умее да диференцира, да схваща нещата в

56

различието им, да не ги подвежда под общи знаменатели, да говори конкретни и верни, проверени неща. Така говори мислещият човек. Немислещият слага всички в един кюп, и по този начин съблазнява немислещите да се подвеждат по сладките и по съблазнителните му приказки. И го прави винаги с нечиста цел. Който се тупка в гърдите, че само той е чист, а всички други били мръсни-ци, е напълно безскрупулен човек. Такъв, чисто и просто, е един най-долнопробен мошеник.

Завършвам с това. Мисля в случая като Пирински, щото какъвто и да е Пирински, е човек, който що-годе може да мисли, пък и, предполагам, има някакви идейни скрупули, нищо че са извратени, нищо че не съвпадат с моите. Но моите подбуди да възразявам и тези на Пирински са съвсем различни. Пирински е комунист, неговите мотиви да защищава "депутатите" са също толкова аморални, колкото и мотивите на Слави за да ги хули. Щото Пирински иска и се мъчи да оневини истинските престъпници сред управляващите и сред депутатите, които са напълно безсрамни, арогантни и безскрупулни. Иска да ги оневини, като се опитва да се скрие зад гърбовете на ония депутати, които имат морал и са в Парламента за да работят за доброто и просперитета на България.

Да, представете си, има и такива хора в Парламента! И които, при-мерно, честни хора и демократи като мен сме пратили там. Не е вярно и няма как да е вярно това, че всички до един в тази наша България, и депутати, и избиратели, сме все морални дегенерати; у нас има и свестни хора, къкто има и свестни политици и държавници. Който ви убеждава в противното, е най-долен шарлатанин и мошеник.

Изобщо различието е онова, около което се върти всичко в нормал-ния човешки свят. Еднакви просто няма как да бъдем, понеже – и докато! – сме свободни. Щом почнем да ставаме еднакви, щом почнем да мислим ед-накво, това освен че е точен признак за немислене, е показател и за ненор-малност: нормалното е в едно общество да има всякакви мнения, всякакви хора, всякакви партии, всякакви политици.

А от нас да се иска просто да разпознаем ония, които са свестни и могат да направят нещо добро и за България. Толкова е просто това: нима има някой, който още да не го схваща?!

57

Ценностно-психологически казус по... Ангел Грънчаров

В преподаването си често формулирам някои казуси, които провоки-рат доста спорове, пък и са подходящо въведение и в най-сложни човешки и житейски проблеми. Те са особено подходящи за младите хора, които е добре да привикват към заемането на позиция. А пък когато човек направи избор между някакви алтернативи, след това е много уместно да се запита кои са ценностите, които предопределят неговия избор.

Как стигам до тези казуси ли? Ами често – съвсем случайно, непред-намерено. Аз в преподаването си постоянно импровизирам. От години не си спомням случай да съм влязъл в час с предварително подготвен план и пр. Ето тези дни поставих една такава тема: ценностна идентичност на личността. Преди това (да кажа и това) разгледахме теми като "Националният идеал на българите", "Българската душа и съдба", "Българска и европейска идентич-ност". Но ето че закономерно стигнахме по този път до темата за ценностната идентичност на човека.

Впрочем, страшно са ми интересни разговорите с млади хора, на жи-во, разбира се. И това се дължи на обстоятелството, че са свежи съзнания, неосквернени с каквито и да било предразсъдъци. Или ако имат някакви пред-разсъдъци, то те не са закостенели и са податливи на промяна. Аз лично дос-та се увличам в тия дискусии. И откривам за себе си твърде много неща. И ето, опитвайки се да въведа младежите в темата, случайно "изобретих" един казус, който предлагам и на вас. Често поставям казуси по Фройд, по Достоев-ски, по Платон дори, по кой ли не. Затова този нека да бъде по... мен, по Ангел Грънчаров. Наименованието всъщност няма особено значение. Много ще са ми интересни обаче реакциите на верните на блога негови посетители и ко-ментатори.

Двама младежи, момче и момиче, се срещат, запознават се, и, както обикновено става, между тях се появяват чувства, които се задълбочават. И на двамата им е изключително приятно заедно, скоро се влюбват, любовта ги овладява страстно и цялостно. Знайно е как се чувстват младите в такъв слу-чай: на седмото небе се чувстват! Излизат, ходят по заведения, и в интимно отношение между тях всичко е ок, докато...

Момчето забелязва, че момичето разполага с повече пари. Купува си скъпи неща когато посещават магазините, понякога сама предлага да плати сметката, той се съгласява, защото често наистина е крайно затруднен: произ-лиза от най-обикновено семейство. Пропуснах да кажа, че и двамата са сту-денти, които учат в различни университети, но в един и същ град. Няма значе-ние кой е този град. Забравих да кажа и това, че в този казус няма нищо из-мислено: всичко в него е по действителен случай. Просто превърнах една разказана ми от млад човек история в подходящ за обсъждане нравствено-психологически казус.

58

Един ден момичето идва на среща с чисто нова кола. Обяснява, че колата й е подарена от баща й за нейния рожден ден. Настоява да поговорят за нещо, което до момента е скрила, а именно за това, че баща й е много богат човек, бизнесмен, милионер. Момчето изслушва нейния разказ и го взема под внимание. Казва й, че за него това не е важно, че за него е важна само тя.

Всичко върви прекрасно докато един ден момичето предлага да за-познае приятеля си със своето семейство. Отиват двамата в дома й, момчето е представено на родителите й, бащата е много любезен, разговаря с младе-жа, разпитва го какво учи, заявява му, че в неговите собствени фирми има перспектива да работи и да се развива след като завърши. Момчето е интели-гентно, намира общ език и с родителите й. Момичето е щастливо, че "болният проблем" за богатството на семейството е снет така безболезнено.

Минава известно време, и в отношенията им неусетно се появява напрежение. Както е обичайно, винаги в живота има някакви недоразумения, които могат да доведат до недобри последици. Да речем, момичето, както и често става, понякога закъснява за среща, да речем, с половин час. Извинява се, тя е много сърдечна, момчето преглъща гордостта си и й прощава. Обаче когато се натрупват и други от подобен род неща, в съзнанието му проблясва тази мисъл: дали тя няма да си помисли, че й прощавам, защото не искам да я загубя?! Дали няма да й мине през акъла, че след като зная, че баща й е тол-кова богат, ще направя всичко, за да я запазя?! И че всичко ще й простя? И други такива коварни въпроси се появяват в съзнанието му, примерно: аз я обичам най-искрено, аз съм твърде нежен с нея, но дали тя няма да си помис-ли, че откакто зная за баща й, сякаш повече започнах да я обичам?!

Момичето пък по свой си начин преживява случващото се. Всеки мо-же да предположи какви мисли й минават на нея в красивата главица, особено ако има известна представа за толкова загадъчната за мъжете женска душа. Самият факт, че момичето дълго е крило факта за богатството на баща си, показва, че тя е много умна, а също и че има нравствено чувство. Рядък слу-чай за съществата на нейната възраст. Но да не задълбавам много тука, за да не предизвиквам излишни спорове.

Един ден бащата, на който момичето на няколко пъти е говорило, че приятелят й много се увлича по колите, съвсем неочаквано казва на момчето следното:

- Аз зная че обичаш колите, аз също много ги обичам. И си предста-вям как се чувстваш без кола; зная, че имаш книжка, а нямаш кола. На мен тия дни ще ми докарат чисто нова кола, и двугодишният ми мерцедес, с който бях досега, няма кой да го кара. Искам да ти го дам да го ползваш. Не си ми длъ-жен за нищо, просто искам колата да е в движение. Един вид ти я подарявам само за ползване, а не изцяло! Ползвай я със здраве!

И ето, момчето попада в крайно сложна ситуация, която предопреде-ля един доста сложен нравствен и психологически казус. Той трябва да вземе

59

решение дали да приеме "подаръка". Не е лесна работа това решение. Трябва да прецени всичко вярно, трябва по никакъв начин да не се подведе. Какво мислите че трябва да направи, какво решение е най-доброто според вас? Вие лично как бихте постъпили в тази ситуация?

Това е казусът. Не е лесен, не е нужно човек прибързано да го реша-ва. Момчето има два варианта: да приеме колата или да я откаже. Възможно е бъдещият му тъст просто да го пробва "колко му чини акъла". Възможно е да му прави тест, та от решението му да си направи извод колко струва и що за птица е. "Тъстът" има само една дъщеря и за него е фатално важно бъдещият му зет да има бизнес нюх. Важно е също зетят да не е глупак. Глупаво ли постъпва момчето ако приеме колата – а че иска да я приеме цялото му съ-щество, в това нима някой се съмнява?! Ако я приеме какво ще си помисли бащата за него? Ако я откаже, как ще разбере постъпката му бащата? И какви изводи ще си направи? Ами момичето как ще оцени решението му? Дали не е поставена под въпрос тяхната любов? Не се ли оказва тази ситуация едно най-сериозно изпитание на тяхната връзка?

И ето основният въпрос: кое решение на момчето ще осигури въз-можно най-добра перспектива на тяхната връзка?

Обосновете своя вариант на отговор. Ами това е. Приятни размисли!

60

Плодовете на политиката на всички автентично десни управления са чудесни, са превъзходни!

Мисълта на Маргарет Тачър, на която попаднах вчера и която цити-рах не само в блога си (виж: Още една велика истина, завещана ни от не-забравимата леди Тачър), но и във Фейсбук, за няколко часа има вече 423 споделяния и повече от 450 харесвания, а също така и много коментари. Изг-лежда тази популярност стресна лявоориентираното другарско тролещо със-ловие, представители на което почнаха да подхвърлят, че "не е сигурно дали това нещо го е изрекла Тачър", "най-вероятно това не е нейна мисъл" и пр. Ето откъс от възникналата по този повод интересна и полезна според мен диску-сия: Stanka Dobreva каза: ... да, човекът! Но трябва да създадеш УСЛОВИЯ за развитие! А точно Великобритания изсмукваше колониите си тотално, така, че точно тя не е никакъв пример! Защото ние също сега сме колония изсмукана, смучат златото ни и водите ни... всичко каквото имаме! Те направиха колония и най-богатата на ресурси държава, но тя е вече съпротивляваща се колония! Мечтая и желая за ново човешко общество! Където няма парично-лихварска система, където ще има условия за живот на всеки! Ангел Грънчаров каза: Другарко, нас ни смукаха не британците, а комунисти-те и руснаците. Що се напиняте да лъжете?! Stanka Dobreva каза: Ангел Грънчаров, тук не познахте! Не съм ви другарка, от семейство на 2-ма в Белене съм! Никога не съм членувала в БКП... за раз-лика сигурно от вас и семейството ви! Аман от такива пишман анти комунисти, гадни сте с пещерната ви русофобия! И на какво Развитие на личността цен-тър сте, ще ми дава рептилните змийски англосакси за пример, че и другарка ще ми вика!

61

Ангел Грънчаров каза: Stanka Dobreva, другарка сте, от всякъде прозира комунизма у вас. Това за "Белене" го оставям на Вашата съвест! Ivelina Eneva Yordanova Eneva Yordanova каза: Това наистина ли Маргарет Тачър е изрекла! Моля, дайте първоизточника на тази нейна мисъл! Ангел Грънчаров каза: Да, това е нейна мисъл. Защо, не Ви звучи правилно ли? s:-) Ivelina Eneva Yordanova каза: Правилно, да. Но едва ли е нейна мисълта. От къде е цитата? Ангел Грънчаров каза: От много сигурно място. От нейна книга. Ivelina Eneva Yordanova каза: Добре де, цитирайте книгата, името й, страни-цата на цитата. Убедена съм, че ако наистина го е казала, то контекста би изменил цитираната от Вас мисъл. Аз все още се съмнявам, че тези думи са нейни. Angelina Cerovska каза: Разбира се, че човекът е най-важният ресурс. Той осмисля понятието държава. Zornitsa Dimitrova каза: Много правилно ми звучи :-) – те са свикнали да гра-бят природните ресурси на другите страни и за какво са им собствени. Ivelina Eneva Yordanova каза: Дами, аз не споря колко правилно звучи. Всъщ-ност звучи прекрасно, но заради това, което е била Тачър и плодовете на политиката й, аз се съмнявам, че именно тя е казала горната мисъл. Ангел Грънчаров каза: Zornitsa Dimitrova, другарко, не познавате историята, която сочи, че всички страни, в които Англия е била "колонизатор" и "граби-тел", са се развили така добре, че са станали водещи, примерите са толкова много, че не е нужно изобщо да спорим по този пункт: Хонконг, Канада, САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Сингапур и прочие. Кажете ми обаче една страна в света, окупирана от Русия или СССР, която да се е развила успешно и да не е изостанала даже и досега, до ден днешен...

Ivelina Eneva Yordanova, дишайте спокойно, другарко, мисълта е на Тачър, а това от кого е била повлияна да я изрече е отделна работа. По тази причина стилът на мислене изцяло съответства на нейния: не общността, не комуната, не държавата, не правителствата, а индивидът, отделният човек има водещо значение, той е първоосновата, а всичко друго е производно, в това число и самата общност. Вий, комунистите и левичарите, затова поставя-те всичко наопаки: игнорирайки индивида, потискайки неговата активност, обременявайки инициативността му с ужасен държавно-бюрократичен конт-рол, в крайна сметка вашите идиотски експерименти предизвикват единствено бедност и мизерия. А плодовете на политиката на Тачър и на всички автентич-но десни управления (на Рейгън примерно също!) във всички страни са чудес-ни, са превъзходни. Дясната стратегия на живот обаче поражда винаги прос-перитет и разцвет на личността също така. Затова същата тази леди Тачър е казала и това: "Има само два пътя: десен и грешен", и в тази мисъл ли се съмнявате, че е на Тачър? :-)

62

Да, плодовете на политиката на Тачър и на всички автентично десни управления, на Рейгън примерно или на нашия Костов, са чудесни, са превъз-ходни! Ето тази истина кара левичарите и комунистите по цял свят като чуят имената на Тачър, на Рейгън, на Аденауер и пр. моментално да побесняват, отрова почва да тече от устата им, почват да плюят жаби, змии, гущери и какви ли не други чудовища, но това, таваришчи, няма да ви помогне, срещу истината няма какво да противопоставите, лъжите, шикалкаването, увъртане-то, измамите изобщо няма да ви помогнат. А истината е тази: левите управле-ния предизвикват винаги разруха и изтощаване на жизнените сили на нациите, предизвикват бедност, мизерия, блокиране на икономическата активност, докато десните управления винаги пораждат просперитет – понеже именно правят нужното да се разкрепости творческата и свободната активност на индивидите, които именно създават богатството на обществото. Лявото уп-равление поражда разруха и бедност, дясното – богатство и просперитет, разцвет на жизнените сили на народите.

Това е една истина, по която нормалните хора просто не спорят. Спорят само извратените левичари, щото за тях мечтата е една: да паразити-рат под крилото на "майката-държава", да смучат даром обществен ресурс, т.е. нищо да не работят, а само да лапат създаденото от други. Точно срещу тази пагубна психология са се борили Тачър и останалите лидери на десница-та – и са успявали да извлекат страните си от блатото, в което са ги тикали левичарите – защото са залагали на тия здрави десни и консервативни цен-ности, които вкратце изложих по-горе.

63

Защо някои хора са успешни, а други – неуспешни?

Днес с моите ученици ще обсъждаме и тази табличка. Ще мислим върху това каква е разликата между успешните и неуспешните хора. Убеден съм, че е полезно за млади хора да се позамислят върху този проблем.

Как мислите вие? А имате ли някакви добавки към таблицата?

64

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА:

Тел. 0878269488

e-mail: [email protected]