Kakvo oznachava da si evropeec?

2

СЪДЪРЖАНИЕ:

Свободният човек вярва в своите сили да се справя сам и нищичко не чака даром, по милостиня или като подарък……………………………….....3 Защо мразя комунизма?……………………………………………………...……...7 И затова така силно се радва моето сърце в тия исторически дни……….9 Какво за мен е Америка?..................................................................................16 Таз свобода нам не ни е дар!............................................................................20 Фанатик на… свободата………………………………………………………...….24 Душата на Европа………………………………………………………………..…27 Моето лично пътуване към Европа……………………………………………31 Разбира ли свободата и демокрацията съвременният българин?...........37 Моите причини да обичам Европа………………………………………...…..43 Поразително, но и съвсем показателно единомислие с папата………….48 За жалост у нас много хора даже изобщо не могат да различават лъжа от истина………………………………………………………………………...…50 Какво означава да си европеец?.................................................................60

3

Свободният човек вярва в своите сили да се справя сам и нищичко не чака даром, по милостиня или като подарък

Уводни думи

Тия дни ми хрумна да събера на едно място ония мои есета, в които съм размишлявал за мястото на България в света, за нелекия български път към свободата, демокрацията и достойнството, т.е. за българския път към Ев-ропа, за европейските ценности, за европейския жизнен свят, за евро-американ-ския жизнен космос, за евро-американската цивилизация на свободата, за бор-бите, които ни се наложи да водим за своя просперитет, за откъсването ни от тираничната имперска руско-азиатска сфера на влияние, за приобщаването ни към Европейския съюз и НАТО, т.е. съм семейството на свободолюбивите стра-ни и народи. Много съм писал през годините по тия вълнуващи ме теми, ето, дойде момента да събера всичко на едно място – и реших също така да издам тази книжка в придобиваща все по-голямо разпространение популярна библио-тека, която започнах да издавам като приложение на младежкото списание HUMANUS, излизащо вече трета година. И ето, речено-сторено, това е предим-ството на свободата, човек има пълната възможност да си реализира идеите, седнах, събрах на едно място всичко написано по тия проблеми, оформих го за издаване и сега книжката вече е пред мен. И ето сега искам да кажа няколко думи на нейния читател.

Удивително е, че в наше време е пълно с хора, които не разбират ог-ромния смисъл на това, че България вече е в Европейския съюз, а пък че ние самите, съвременните българи, сме пълноправни граждани на тази толкова вдъхновяваща и голяма общност от пълноценно живеещи и свободни хора. Страшно е да не успяваш да постигнеш верния смисъл на нещата и в главата ти

4

да се въртят някакви напълно неадекватни и глупави представи, илюзии, стра-хове, издаващи собственото ти малодушие и неразбиране. Разбира се, че е прекрасно това, че сме в Европейския съюз, че сме съюзници и приятели с толкова напредналите и богати народи на Европа (а чрез НАТО и в целия свят!), че тези свободолюбиви народи ни подадоха ръка в най-тежък момент и са гото-ви да ни помагат за да преодолеем огромната си изостаналост в сравнение с тях – защото България, пък и цяла Източна Европа изключително много постра-даха заради своята толкова зла историческа участ, а именно да бъдат тъпкани десетилетия от съветско-комунистическия ботуш. Да, ама масовият нашенец, който, предполагам, очакваше с влизането ни в ЕС от небето да потече златен дъжд, а пък от чешмите да потече мляко, масло и, евентуално, ракия или поне вино, е крайно разочарован, щото в тази свят нищо не се дава даром, безплатни обеди няма, а всичко ние самите следва да го изработим със собствените си ръце – защото е толкова благодатен и плодотворен свободния труд на пълно-ценно живеещия човек.

Да, налага се да се работи, налага се много да се учи, налага се също така да се разделим с ония пагубни и коварни стереотипи, които комунизмът така щедро насади в съзнанията ни, налага ни се да се разделим с оня жалък манталитет на роба, при който всеки стои и чака „майката-държава” да му от-пуска по нещичко в устата, но по възможност милостиво отпусканите ни благин-ки да са „на далавера”, без да имаш някакви лични заслуги за създаването им, а пък най-приятно е когато на масовия немислещ типов продукт на комунизма следва да се разделим без капчица жал, да, ама това не става леко, и ето, вече 10 години мнозина най-жалостиво плачат за… комунизма, за „равноправието в нищетата и мизерията”, плачат си, горките, за изпарилия се „комунистически рай”, в който можеше с тарикатлъциуспееш да измамиш останалите и да се налапаш колкото се може повече, измъквайки благата от техните уста. Ето с тия изцяло погрешни възгледи, с връзки, с лъжи и с измами да се уредиш значител-но по-добре от баламите, стига, разбира се, да си достатъчно нахален, нагъл, подъл и безскрупулен.

Същевременно България за тия години стана мишена и обект на най-яростната пропагандна война, водена от нашите „кръвни братя”, от „тъй безраз-делно и вечно обичащите” ни съветски, пардон, руски „приятели”, които ореваха цялата Вселена за това, че „неблагодарните българи” били, видите ли, изневе-рили на „братството”, на „любовта”, на „вечната ни дружба” (г-н И.Инджев я нарече „течна дружба”, щото тя предимно се изразява с това, че руснаците на нас специално ни продават „по братски” най-скъпия газ и нефт и ни шантажират постоянно как ли не на тази основа!), та путинистите значи ни нарекоха „невер-ни братя”, „предатели”, „изменници” и как ли не още, трябвало било да излезем от Европейския съюз и НАТО и отново да се прегърнем с руснаците, та заедно да строим техния евроазиатски „непобедим” и „всемогъщ” имперский руский мир. У нас от векове руснаците си поддържат своите мекерета с купуване, с

5

прекалено много руски рубли, неслучайно от времето на великия Стамболов тях ги наричат „рубладжии”, в днешно време руснаците у нас пазаруват на едро, не само човешки души, но и медии, цели партии, корпорации, какво ли не още, а пък не трябва да се правим на ударени че не знаем, че целия ченгесариат на ДС у нас, намиращ се на възловите позиции във всички власти, е на пряко под-чинение на КГБ, е на дистанционно управление от Кремъл. Та ето, че в наши дни се води жестока битка за запазването на евро-атлантическата ориентация на страната ни, руските мекерета ни дърпат назад, към тъй уютната кочина на прогизналата от разврат, от корупция, от мафиотщина, от беззаконие, от амо-рализъм стратегическа сфера на т.н. „русский мир”. Тази битка е за бъдещето не само на България, но и на нашите деца и внуци, това е безпощадна битка, в която проевропейските и автентично българските сили, силите, на които им е мил българският, а не руският имперски интерес, от години водим, независимо от шантажите, от лъжите, от лицемерието на т.н. „русофилска половина” на нацията ни.

Да, България заради старанията на нашите „вечни руски братя” и също така „вечни освободители” (?!) е разцепена през цялата си снага на две воюва-щи половини и на тази страшна битка не се знае изходът, а решителните сра-жения предстоят тепърва. България има мощни съюзници в лицето на партньо-рите ни от ЕС и НАТО, този път в изпитанията не сме сами, с нас е могъщата Америка, имаме всички шансове да устоим на бруталния руски имперски натиск и да съхраним и преумножим завоеванията си. Тъй че оня жалостив вой, идещ от Москва, който една подкупна руска журналистка успя да синтезира в заглави-ето на своя пропаганден антибългарски филм – „България тихо умирает!” – може да предизвика само снизходителна усмивка у здравомислещите, у ония, които не са се превърнали в малодушни зомбита, упоени от кремълските лъжи. Но не бива да забравяме, че за свободата и за достойнството си като народ и като индивиди се налага да се борим всеки ден, а също така се налага да дадем и скъпи жертви – погледнете какво сториха, какви злини причиниха путинистите на братска, бореща се и толкова свободолюбива Украйна.

Та се надявам моята малка книжка да успее по напълно понятен, раз-бираем, човешки начин да каже на объркания и не знаещ какво вече да мисли (заради толкова бруталната пропагандно-идеологическа война, водена от рус-наците и техните тукашни продажни мекерета!) масов сънародник и най-вече на младите у нас ония простички и душеспасителни истини, които могат да спомог-нат за това всяко нещо да си намери точното място в съзнанието им. Това е важна задача за всеки съвременен човек: да успее да осмисли тежката ситуа-ция, до постигне с мисълта си ония верни и точни ориентири, благодарение на които да може да сложи на здрава основа своите ценности, своите разбирания и убеждения. Защото, знайно е, без идеи, и то основателно премислени, човек не може да живее, или ако живее, животът му ще бъде безкрайно жалък, беден и мизерен, ще бъде живот за окайване.

6

Толкова. Ще се радвам с тази малка книжка да мога да помогна на кол-кото се може повече хора – за да пренаредят и почистят от отпадъците своите собствени съзнания. Неслучайно съм бил пределно откровен когато съм писал тия есета, нищо не съм скрил, не съм човек, който обича полуистините, книжка-та ми е пределно провокираща, предразполагаща и към самостоятелен разми-съл, и към най-разгорещени дискусии. Този е начинът и пътят да въведем ред в душите си – като пределно свободно и разгорещено, от цяла душа спорим, дискутираме, дебатираме, с общи усилия търсим истината – защо все пак тряб-ва да знаем, че ако нещо е истина, то трябва да важи за всички; само неразум-ните, глупавите, немислещите се опъват и не желаят, видите ли, „да признаят” истината. Не истината обаче се нуждае от нашето признание, а ние самите съдбовно се нуждаем от нея…

Приятно четене, приятни размисли, най-вдъхновени дискусии по пос-тавените от тази книжка проблеми ви желая! Бъдете смели, правете нужното за да победите малодушието си – малодушни мърморковци, дето само се оплакват и оправдават, са тъкмо несвободните. Свободният и достоен човек – без свобо-да няма и достойнство! – е разбрал, че неговият собствен живот, собственото ти бъдеще е твое лично постижение и завоевание; такъв човек вярва в своите сили да се справя сам и нищичко не чака даром, по милостиня или като пода-рък. Точно такива са хората, които постигат всичко желано – дори и най-съкровеното! Бъдете като тях, станете като тях: всичко зависи от вас самите!

7

Защо мразя комунизма?

Много често читатели на моите книги, или мои ученици и студенти са ме питали защо съм… “така пристрастен” към темата за свободата и – съответ-но – “така краен” спрямо комунизма. Отговарял съм им, че това е дълга тема и че много мога да говоря по този въпрос: защото в някакъв смисъл това е темата на живота ми. Пък, от друга страна, това е и тема на моя род, в който поколения наред, и особено днес всички сме принципни антикомунисти, традиционно подк-репящи автентичните антикомунистически и десни партии – преди СДС, а сега Демократи за силна България.

Тук ще се „аргументирам“ с един конкретен спомен, разказван ми кога-то още бях дете от моя дядо, Бог да го прости. Правя това, защото отделният изразителен епизод, взет от самия живот, говори много повече и по-силно от всякакви общи твърдения.

Та дядо ми, земеделски стопанин от тези, които допринасяли за благо-получието на България, разказваше следното:

“Августовска жега, задух, никаква хладинка, пот отвсякъде се лее, а ние сме на нивата. Жътва е, „ден година храни“, работим до изнемога. Селото е опустяло, всички са на полето, мало и голямо работи. Тук-там се чува жътварс-ка песен, но скоро стихва, силите не стигат, жътварите са превили гръб: душата се радва когато след теб лягат сноп след сноп. Само неколцина нехранимай-ковци от селото, най-големите калпазани, които никой не считаше за хора, са на хладина в кръчмата. Те самите се наричаха „комунисти“ понеже щели да „пре-обръщат“ света: дрънкаха там някакви глупости, на които никой здрав човек не обръщаше внимание; с една дума – болни хора, ако мързелът е болест! Отвре-ме-навреме започват да пеят „революционни песни“, и премалелите от труд жътвари чуват бодрата им песен, която те крещят от кръчмата. Запомнил съм само припева, а именно: „… да-а-а живей, живей труда!“. Като че ли днес го чувам: всичко живо работи и се трепе, а комунистите от кръчмата пеят за труда, майко мила! След време същите тези „герои“ се оттеглиха на хлад из горите, станаха партизани, а когато се връщаха, пак пееха (те се извъдиха големи пев-

8

ци!): „Ний идем бодри партизани (сиреч, както веднага хората го промениха на… калпазани!)… с нож и вилица в ръка!“ – така съм я запомнил, истинските думи не помня.

Тия същите станаха управници, тогава запяха друга „песен“: пребиваха хората за каквото им скимне, злобата си изливаха! Успяха за няколко години да разсипят китното ни село. Всичко опустя, стана невъзможно да се живее, тръг-нахме на гурбет да си вадим залъка. Така стана – какво ли друго можеше да се очаква от тия хаймани и разбойници?!

Ех, Българио, какво направиха от тебе!“ Ето философията, която съм запомнил от дядо ми, и която ми стигаше:

след това никаква пропаганда не можа да повреди разсъдъка ми. А дядо ми, горкият, не можа да доживее края на злото, което винаги е мразил; почина през 1988 г.!

Какво друго да кажа? Нима казаното не е достатъчно? България след 9.ІХ.1944 г. беше разгромена и разорена. Вековен усто-

ял живот беше съсипан, десетилетия се издевателствуваха над всички нас, свободата беше прокудена, разучихме се да живеем свободно, израждането на нацията (да признаем това честно!) трудно ще бъде преодоляно: десетки години ще са ни нужни да се съвземем. Разрухата е колосална, България никога преди не е преживявала подобно зло.

Затова си позволявам да казвам на моите студенти и ученици: на Бу-нарджика в Пловдив, в града, в който живея, наред с Альоша (от какво ни осво-бодиха „альошовците“?!) трябва да се поставят паметници също на… Василий Българоубиец и на Баязид Илдъръм – нищо че не са успели да разпънат така многострадална България, както го направиха за петдесет години комунистите. Но понеже три паметника са множко за един град и на едно тепе, то по-добре ще е да се постави паметник на разпънатия Христос с трънен венец на главата, което би било най-пълния символ на толкова пъти разпъваната България…

Но да не забравяме, че след разпятието неминуемо идва възкресение-то! Само обаче ако сме достойни за него ще дойде, иначе не…

Дали за нас, българите, възкресението ни като нация не започва имен-но сега, с влизането ни в Европейския съюз? Смятам, че наистина е така: този акт знаменува безвъзвратното и окончателно откъсване на страната от орбита-та на руско-азиатския комунизъм и връщането ни към нашите корени.

Към цивилизацията на свободата, към която извечно принадлежим, бидейки християнски народ и култура.

9

И затова така силно се радва моето сърце в тия исторически дни

Как намерих своя път към истината на живота ми: свободата

Вчера в ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ се проведе сбирка, на която беше обсъдена темата:

РАЗБИРА ЛИ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРИН? (Чужди или близки на „масовия българин“ са европейските ценности?)

Този път стана така, че техниката не сработи, поради което, за съжа-ление, сега нямам запис на изключително интересната дискусия. В същото време за мен лично дискусията се оказа толкова плодотворна, че се запалих да напиша статия по същата, по дискутираната тема, защото все повече се убеж-давам, че по по-значимите проблеми написаното има по-голяма стойност и смисъл (в сравнение с казаното; неслучайно е казано: „думите отлитат, написа-ното остава!“). Текстът позволява на четящия го по-цялостно да обхване и да се доближи по-ефективно до същината на проблема, докато видеозаписът, неза-висимо от предимствата си, има този недостатък, това наудобство, че човек не може да обхване СМИСЪЛА като цялост с… поглед, с очи. Ето на тия основания се запалих да опиша своето разбиране по обсъдения в Клуба проблем, като изказаните в дискусията интересни съображения ще им бъде отделено особено внимание. Аз, впрочем, имам обичай да си водя записки, когато разговарям с умни и мислещи хора (нали, знайно е, съм доказан „крадец на идеи“!), записвам си най-важното и стойностното от чутото. За това мен лично такива дискусии с

10

мислещи млади, а също и с по-опитни хора неимоверно ме обогатяват и са незаменими от нищо друго.

В своето въведение в проблема аз коренно промених първоначалните си намерения и казах в Клуба горе-долу следното:

Има всякакви хора, ние, хората, сме личности, сиреч раз-личности. То-ва, което ни прави различни, и това, което ни сродява обаче, са ценностите. За някои хора най-висша ценност, без която не си представят изобщо живота, е свободата. За други хора свободата е само дума; като я чуят, в тях нищо не трепва, и затова продължават да гледат с тъпото безразличие на животното, на говедото. Пълно е с неразбиращи свободата и затова съвсем безразлични към нея хора в нашето общество, което, оказва се, е най-главния ни проблем. Че нещо не е наред в масово разпространените ценности у нас, може да се разбе-ре най-вече по това, че в огромни слоеве липсва развито самосъзнание за сво-бода, свободата не се разбира като най-велика ценност на човешкия живот, че липсва традиция и култура на свободния, на демократичния живот. Хората масово десетилетия наред бяха приучавани да живеят не със свободата, а с несвободата: и затова са сега така безпомощни, объркани, безразлични, обез-верени, не знаещи какво искат и особено какво си струва да искат.

По тия причини искам да ви разкажа нещо лично, нещо преживяно от онова време, което така се е врязало в паметта ми, че нищо не може да го из-вади оттам. Ще ви разкажа – понеже сега съвсем спонтанно ми изплува в съз-нанието – един спомен от времето, в което съм бил съвсем млад, като вас,

11

младежите тук: за да разберете как се е живяло тогава, как тогава сме усещали свободата.

На 18 години аз бях призован да отида войник и ето, две години „пазих Родината от всички земни и неземни нейни врагове“. Учеха ни, че страната ни кажи-речи е обкръжена отвсякъде с „врагове“, от които трябва да се пазим с въоръжена сила. Затова и границите ни бяха пазени от въоръжена сила и с телени мрежи, така, че „и пиле не може да прехвръкне“; е, там е работата, че само пилетата можеха да прехвърчат, но за нас, хората, да пътуваш свободно тогава беше съвсем невъзможно.

Поделението, в което служих, беше зенитно-ракетен дивизион, разпо-ложен на един планински връх, току-под звездите. Аз в ония години, признавам си, бях голям мечтател. Разхождах се в удивително красивите звездни нощи по поста, и, отправил поглед към звездите, се отдавах на невероятно интензивни копнежи – неизвестно по какво. Всякакви копнежи, най-различни и дори диви копнежи, които върлуват в душата на един млад човек, каквито, предполагам, върлуват и във вашите души. Ако бях поет, бих могъл тогава да напиша, веро-ятно, наистина възвишени и красиви стихове. Но аз, както сега откривам, съм тъгувал тогава най-вече по свободата, тя, милата свобода, тогава беше станала някакъв неведом идеал, мамещ духа ми в далечината, в тайнството на същест-вуването и живота. В казармата младите хора мечтаят най-вече, разбира се, по свободата, като, естествено, я разбират твърде своеобразно: да ти дадат „от-пуск“, та да се гмурнеш в живота на „цивизацията“; под „цивилизация“ тогава разбирахме всичко онова, което е извън оградите на казармата, където хората се разхождаха свободни и си правеха каквото им се иска. Горките ние: не раз-бирахме още, че тогава цялата държава всъщност беше една голяма казарма, от която излизане доживотно няма!!!

И така, аз ходех по поста, караул, въоръжен с автомат „Калашников“, и бленувах главно по „цивилизацията“, сиреч по свободата. Казах, че невероятно красивите звездни нощи така подсилваха тайнството на живота, бушуващ в младата душа, че аз изнемогвах от овладелите ме силни предчувствия, копне-жи, мечти, влечения по свободата. Е, четях и много книги тогава, постоянно в торбата ми имаше някаква книжка, четял съм дори и на поста, денем, на светло, разбира се.

И ето в този контекст искам да ви кажа онова, заради което започнах този свой разказ. Става дума за една преживелица, за един епизод, който, както казах, няма да забравя никога.

Един ден се разбра, че в поделението е пристигнал необичаен филм (иначе гледахме само съветски, т.е. руски филми, за войни, революции и кръ-вопролития, „възпитателни“ филми, бяха ни съвсем втръснали; дори се питахме вече така: „какъв е филмът тази вечер – хубав или руски?“), та значи беше пристигнал един ден някакъв западен филм, и то музикален филм, филм за турнето на АББА в Австралия (може и да го гледали). Тогава АББА беше в апо-

12

гея на славата си, и ето, че поделението зажужа като ритнат кошер когато мъл-вата обходи всички: тази вечер в киносалона ще се прожектира нашумелият филм на АББА!!!

Аз обаче, за жалост, бях караул! Желанието ми да гледам филма беше така голямо, че се реших на дръзка постъпка, заради която, ако дежурният старшина разбереше, щях да си пострадам жестоко. Бил съм и наивник, та ето какво направих.

Филмът щеше да се прожектира след вечеря, към 20.00 часа, по тъм-но. Точно тогава аз трябваше да застъпя на най-важния пост. И аз се реших на следното: вече бидейки на поста, не се сдържах, и, като се почесах малко по главата, увих автомата си в шинела, скрих го под едно борче, и бегом напуснах поста, за да отида в киносалона – толкова ми се искаше да гледам този филм! Сторих това, и вече в тъмнината на киносалона (филмът вече беше започнал) си избрах такова място, че дежурният старшина да ми е пред очите, да мога да го следя постоянно: а мръднеше да излиза, възможно на проверка по поста, веднага да избягам през вратата и като стрела да долетя до поста, да грабна автомата, и, ухилен до уши и бодър, да го поздравя с думите „О, другарю стар-шина, как беше филмът, как ви завиждам, че сте го гледали?!“. И така, заел най-удобна позиция в салона, където старшината не може да ме види, но аз да го виждам в полумрака, аз се отдадох на възприятие на чудесния филм на АББА.

13

Неописуемо блаженство! Всъщност и музиката на АББА, и филмът, и картината на свободния живот на свободни хора в Австралия, ме плениха така, че аз с отворени уста и кажи речи със сълзи на очите съм гледал ставащото по екрана, стараейки се да не пропусна нищо. Чат-пат, но все по-рядко, хвърлях поглед към старшината, който, както забелязах, нещо много не се впечатляваше от филма и видимо скучаеше. Бях, разбира се, страшно напрегнат, но и вдъхно-вен, и душата ми поемаше целия смисъл на един прекрасен свят, от който ние бяхме оградени с високи стени: светът на свободата, на Запада, на Америка, на Австралия! Филмът на АББА тогава го усещах като пропит от свобода, от сво-бодолюбието на щастливи и усмихнати хора, на които завиждах, на които обаче и се прекланях. Ето защо комунистите тогава забраняваха „вредното влияние на западната идеологическа диверсия“, както тогава наричаха филмите, книгите и всичко, върху което стоеше печата „Произведено в САЩ“ и пр., т.е. стоеше печата на свободата.

Ясно е какво стана тогава, нали? Пленен и упоен от толкова много и така скъпа на сърцето ми, така съкровено желана свобода, лееща се от екрана, аз, разбира се, не съм забелязал кога старшината е излязъл на проверка на поста. По едно време един приятел ме побутна и ми каза: „Бягай, оня излезе!“. О, кошмар – и аз хукнах като бесен, тичах стремглаво към поста белким изпре-варя дебелия като шопар и трудно подвижен старшина.

Успях, и то по заобиколни пътеки, да отида на поста, там никой няма-ше, старшината, както си мислех, или вече беше минал, и скоро щяха вдигнат тревога, да тръгнат да ме търсят, или пък още не е дошъл, не се е дотътрузил. Стоях в крайно напрежение и в очакване, много гузен: за такова нещо, напуска-не на поста, се полагаше по устав затвор! Представете си какви чувства са бушували тогава в сърцето ми!

Минаха пет, после десет минути, после половин час – нищо. И в един момент силните чувства в душата ми се смесиха в ужасен хаос, в един момент, под действието на ония прекрасни впечатления от филма, от картината на свободния живот на свободни и цивилизовани хора, и от музиката, изразяваща духа на тия свободни хора, и от сблъсъка с един античовечен, сив, тъп, пошъл, грозен свят, в който бях натикан без никаква надежда да строша оковите му, аз изпаднах в странно състояние: всичко за мен загуби смисъл, сякаш под дейст-вието на силен наркотик всичко ми се видя съвсем различно, вече от нищо не ми и пукаше! Чувствах се лек и освободен, забравих за старшината, пеех си тихичко последната песен на АББА (за един свободно реещ се в небесата орел!), спомням си добре, че сълзите ми си течаха, почнах, сякаш обхванат от лудост, да танцувам там, на поста, представяйки си, че съм прегърнал русата и така сексапилна красавица от АББА! Неизразимо блаженство! Почувствах се свободен, забравих за ужасния тъп свят, в който бях натикан без да са ме пита-ли, забравих всичко под действието на силната емоция…

14

Колко време съм стоял тогава така вдъхновен от предчувствието ми за автентична свобода аз не зная. По едно време дойдоха старшината с моя за-местник на караула (времето, в което трябваше да стоя, отдавна беше минало, а аз не се бях явил на смяната!), и са ме гледали няколко минути, бленуващ по свободата и танцуващ с онази красавица, мислили са си, че съм превъртял, и в един момент с ужасни крясъци и дърпане ме доведоха до този, тукашния свят: пред очите си изведнъж съзрях угоеното лице на старшината-шопар и ухилено-то лице на моя приятел, дошъл да ме смени! Трябваше ми време да се освестя и да тръгна с пребити крака към караулното. Старшината нещо ми говореше и крещеше. На съседния пост ме пусна да си ида сам към ареста, а той тръгна да види какво прави другият караулен.

И тогава на мен изведнъж ми причерня и за малко щях да направя не-що страшно: отчаян съвсем, не виждащ никакъв смисъл, седнах до един голям бор, свалих бавно автомата – спомням си най-отчетливо тия мои действия! – махнах предпазителя, заредих, лапнах дулото и – изведнъж по челото ми рукна подобно на водопад обилна пот! – ръката ми бавно затърси спусъка! Изведнъж ми хрумна да се застрелям, понеже оня така красив свят на свободата, до който се докоснах тази вечер благодарение на филма, за мен беше толкова далечен! А аз бях млад, преизпълнен с живот и с желание да живея, но за какво ли пък ми бил в оня миг животът без свобода?!

15

Не зная какво спря ръката ми да напусне спусъка. В един момент, тре-перещ, по тялото ми мина някаква вълна, която го направи съвсем меко: имам чувството, че сякаш Божията десница ме погали и това ме спаси, върна ме при живота. Отърколих се, изпуснах автомата, и свит като куче, горчиво си поплаках: изплаках цялата мъка, която владееше сърцето ми. След няколко минути ста-нах, сякаш прероден, и с твърда, макар и криволичеща стъпка тръгнах към караулното, към ареста. Не, не към караулното тръгнах, всъщност тръгнах към новия си живот: аз вече знаех за какво живея!

В онази прекрасна-кошмарна, звездна и незабравима нощ аз, съвсем млад, на 18 години, „жалък новобранец“, както ни викаха, открих за какво си струва да се живее: единствено заради свободата си струва да живее човекът! Разбрал тази истина, аз вече бях съвсем друг човек. Доближил се до границата между живота и смъртта, аз намерих сили да се спра, да свърна назад, и това, което ме върна към живота, беше именно великата идея за свобода, нейната невероятно интензивна мощ. От оня момент аз прекрасно знаех за какво живея – и знаех как е достойно да живее човекът.

Това разказах на младите, дошли на вчерашната сбирка на Клуба. Гледаха ме учудени, техният иначе доста строг учител се показа в съвсем неиз-вестна им светлина, именно като човек и личност. Не знам дали нещо ще усвоят от този мой специфичен урок по свобода. Те, сегашните млади, имат всичко онова, за което аз тогава копнеех – но разбират ли го, ценят ли го, усетили са го, дават ли си сметка какво е тотално да си лишен от най-скъпото на този свят, от свободата?!

Едва ли. Но оживената дискусия след моя разказ ми показа, че трябва много да се разговаря с тях по тия въпроси, да им се помогне, та и те по свой начин да се доближат до ония толкова прости истини, които придават смисъл на живота ни…

16

Какво за мен е Америка?

Днес на мода е… “антиамериканизмът”. Всеки се чувства длъжен да мърмори против Америка, против… Буш: да приказва каквото му дойде на уста-та против тази велика страна. У нас пък си имаме вече и… “знамена” на антиа-мериканизма: това, разбира се, са… проф.Вучков и Волен Сидеров, естествено! Да се чуди и мае човек като слуша какви простотии може да се изприказват по адрес на Америка и на американците: те били не знам какви си, те били… “най-лошите”, те, представете си, били… “душителите на свободата” в нашия тъй свободолюбив свят. Цялото зло на този свят било концентрирано в Америка и в американците – е на туй ако не му се казва идиотизъм, на какво тогава да се каже?!

Журналята у нас, естествено, не изневеряват на този “повей на време-то”, и се стараят да допринесат с каквото могат и те, горкичките. Нямат аргумен-ти, ама поне имат страсти – ех, какви страсти имат нашите журналисти и… “списувателите” от различен род и калибър! Всеки, “и Сульо, и Пульо”, се стре-ми да допринесе с нещо на тази днешна “антиамериканска епопея” – или по-точно казано: истерия. Даже се стигна дотам постоянно да ни го набиват в ду-шите: Европейският съюз е… хубав, но пък Америка е “лоша”, тя е… “много лоша”, “най-лоша” дори!

Аз тук няма да пиша някаква апология на Америка и на американците. Не искам да ги хваля, но пък не мога да не реагирам, когато се говорят неверо-

17

ятни простотии по техен адрес. Няма да хваля Америка, защото тя не се нуждае от това: постиженията на американците са показателното за това колко те стру-ват. Нека критиците на Америка за миг спрат… разпенените си уста и помислят поне малко: какво би бил светът днес ако не Америка доминираше в него, ами, да речем, в него доминираше… Русия, или пък, примерно, Иран?! Те се чувст-вали… “застрашени” от американската хегемония, но как биха се почувствали ако светът вместо това беше изпаднал под властта на една най-яростна “дикта-тура на ходжите”?! Какво ще кажеш за това, драги ми… Сидеров? За евентуал-на руска хегемония в света ти знам мнението, би се радвал невероятно, ти за това мечтаеш: но за една диктатура и хегемония на ходжите по света ми кажи какво мислиш?!

Аз пък твърдо знам едно: днешният антиамериканизъм по света и осо-бено у нас е отглас от оня най-див антиамериканизъм, който беше същност на комунистическата доктрина. “Империализмът на Америка” – казвам това най-вече защото младите едва ли го знаят – беше продраното, мръсно и разпокъса-но на парчета “знаме-плашило” на комунистите, с което те ни плашеха именно от… свободата: понеже Америка винаги е била символ на свободата, на демок-рацията също. Американската конституция е писана преди френската Деклара-ция за правата на човека и гражданина: Франция подарява на Америка Статуята на свободата, а не Америка на Франция! Ала левите на Запад досущ като наши-те комунисти продължават да злобеят най-вече срещу Америка – и това е пре-калено показателно: докато съществува Америка, докато Америка е най-силна, това означава, че свободата по целия свят си има най-твърдата опора. И това е прекрасно – по-добро от това не може да има. Най-доброто е да е силна Амери-ка, а не враговете на свободата…

Разбира се, днешният антиамериканизъм си има своите основания: Америка изигра решаващата роля за да се запази светът от проказата на кому-низма – и това на Америка никога няма да й го простят. Имам предвид нашите… дървени комунистически глави, които на Америка няма да й простят и нещо друго: пак Америка има решаващата роля за разрушаването, за световно-историческия разгром на комунизма. Има ли тогава нещо чудно кои и защо днес така силно мразят Америка?!

Да, много им е мъчно на нашите комунисти и на западните леви (които, впрочем, биха мислили съвсем иначе, ако на главите им се беше стоварил комунизмът, и това неминуемо щеше да стане ако не беше Америка!), които по най-животински начин усещат какво за света е била и е все още Америка. Аме-риканците водиха много битки за запазване на свободата и демокрацията по света и против комунизма: Корея, Виетнам, Афганистан са примери за това. Ирак сега също. Те търпяха и поражения, ала свободата беше запазена и днес триумфира дори и у нас, дето комунистите са така много и така отчайващо тъпи…

18

Искам да завърша с един свой детски спомен, който изглежда стои в основата на моето отношение към Америка. Разказвала ми го е майка ми, и той касае моя дядо, нейния баща, за който често пиша в тия мои записки – съвсем неслучайно, впрочем. Защото моя дядо беше една личност, за която храня най-светъл спомен: той е човекът, който изигра решаваща роля за моето оформяне като личност и като философ. Имам чувството, че това, което правя в живота си, е продължение на неговото дело: той беше достоен човек, който никога, ама наистина никога не се примири с онова тържество на простотията, което у нас свързваме с комунизма. И от което продължаваме да си патим. Дядо ми, горки-ят, не можа да доживее края на това зло, той не видя краха на комунизма, за който винаги е мечтал: дядо ми почина в 1988 г., Бог да го прости!

Та ето и моя спомен, който се забил в съзнанието ми и никога няма да бъде изваден оттам. Казах, този спомен не е съвсем пряк, имам го по разказите на моята майка и на моя дядо.

Когато идва комунизма по нашите земи, дядо ми (земеделски стопа-нин, от тия, дето са допринасяли за благополучието на България преди това) сяда с най-верния си приятел пред единствения радиоапарат в селото (който е в неговия дом, дядо ми, вижда се, е бил напредничав човек) и двамата по цели нощи слушали западните станции. Майка ми, тогава младо момиче, си спомня, че те постоянно повтаряли: “Идат, идат, край! Идат, свършено е с комунистите, няма лабаво!!!”. Кои идели ли? Ами дядо ми и неговия приятел чакали по цели нощи, от първия миг на комунизма по нашите земи, чакали не друг, а… амери-канците! Чакали, чакали, но американците все не идвали. Минавали годините, ала дядо ми и неговия приятел не се отчайвали, продължавали да чакат и все повтаряли: “Край, идат, вече е свършено с комунистите, американците идат, тоя път няма да им се размине!”. Минала войната в Корея, минала “карибската криза” около Куба, почнала и свършила войната във Виетнам, но дядо ми и неговия приятел пак продължавали да си слушат всяка нощ западните станции и “Гласът на Америка”, и все това си повтаряли: ““Край, идат, вече е свършено с комунистите, мамицата им! Американците идат, тоя път няма да им се размине на комунягите!”. Ето в този момент, когато свърши войната във Виетнам, и аз вече имам спомен как дядо ми и неговия приятел все продължаваха да си слу-шат “Гласът на Америка”, “Свободна Европа” и “БиБиСи-Лондон”, ние, децата, си играехме около краката им, а те си повтаряха все същото, че американците… идат. Идат, идат, ама не идат. И по едно време дядо ми, помъдрял вече от… чакане, започна да повтаря на приятеля си: “Абе, приятелю, абе тия американци с… волски кола да идеха, вече щяха да са дошли!” – и се смееше със своя заразяващ смях. Аз съм бил тогава вече по-голям и си спомням тия думи. Но дядо ми продължаваше да чака, нямаше кой друг да чака, дядо ми до послед-ния си ден чака американците, но, горкият, не можа да ги види… Той умря в 1988 г.

19

Скъпи мой дядо, дето си сега на небето: американците дойдоха най-сетне! Дойдоха и у нас, в България! Ето, наблизо са, и в Пловдив съм ги виждал на главната улица! Те са такива, каквито ти си ги представяше: левенти, силни, здрави, усмихнати, доброжелателни! И като ги гледам, се радвам вместо теб: че те са тук, а пък ние, мили дядо, сме с тях – България вече е в НАТО! Да, чудеса станаха по света, откакто не си тук! Спи спокойно, дядо, американците вече са тук!

Българската свобода, мили дядо, за която ти толкова години си мечта-еше пред старото радио, вече си има своя най-могъщ приятел: Америка. Няма страшно, спи си спокойно, това, за което си мечтаеше, стана!

Ето това за мен е Америка…

20

Таз свобода нам не ни е дар!

Това са думи на народния поет Иван Вазов. Припомням ги във връзка с наближаването на 3 март. Една дата, която ни беше наложена за „национален празник“ по същия начин, по който преди „национален празник“ ни беше… 9 септември. Просто едните „освободители“ бяха заменени с други – тъй да се каже, щото те са си пак същите де! Същината, разбира се, не се промени: наци-оналното самоунижение продължава. И дума не смеят да издумат нашите „ру-софили“ на какво основание тази дата беше изтипосана за „национален праз-ник“ и особено какво символизира тя. Да знаят всички кому дължим „свободата“ си ли? Да сме вечно благодарни на „освободителите“ си ли? Или вечно да сме обвързани дори и емоционално с тираничната империя на североизток, от която добро не сме видели?! Защото ако на един народ му се втълпява, че свободата му била „подарена“ от „братушките“, това означава никога този народ да не осъзнае, че по принцип свобода не се „дарява“ или „дава“, тя се взема! Ето защо ние още не сме си взели свободата от самите наши „освободители“. Ето защо явно още сме си робски народ, щом не усещаме срама…

Руските войски не са дошли тук нас да ни „освобождават“, защото са-мите руснаци тогава в пределите на самата Руска империя са били по-големи роби от нас. Дето уж сме живели в страховитата Османска империя. Не може

21

роби като руснаците някому да даряват… свобода: те ако знаеха какво е свобо-да първом себе си да бяха освободили. Писано е, че когато руските войски тогава минавали през китните наши градчета и села, руснаците се дивели и говорели: от какво идем да ги освобождаваме, та те си живеят по-добре от нас?! Припомням, че руснаците са живели и тогава, пък и досега в села със сламени покриви, сам съм ги виждал когато съм живял в Русия. „Цар Освободител“ се зове императорът Александър Втори не защото нас ни е „освободил“, а защото той е подписал някакъв указ уж за „освобождаване“ на руските крепостни селя-ни. Които са си били именно по-големи роби и от нас. И са си останали роби и след указа му, и си остават роби и досега: руснаците винаги са си били роби на Държавата. Там изобщо не знаят какво е това свобода. Никога не са я усетили самите те, не знаят какво е това чудо, как тогава нас да са били „освободили“?! Айде де! Колкото ни „освободиха“ на 9 септември, толкова са ни освободили и на 3 март: освободиха ни от самата свобода. След 9-ти септември сега всички уж вече разбират, че това не е било никаква свобода. Но за 3 март до такава степен изкривеното ни национално съзнание пречи, че сега само малцина про-умяват каква е била онази тяхната „дарена свобода“. А каква е била си личи от поведението на Руската империя по повод на нашия си подвиг по Съединение-то: Русия е против него и апелира за влизането на турски войски. Като не може да подскокороса турците, праща да ни забият нож в гърба сърбите. Нали знаете всички тази история? Могат ли „освободители“ да постъпват така подло? Ясно е, че не, ето защо руснаците не са ни никакви освободители.

Руските войници, осеяли с костите си България, са умрели не за бъл-гарската свобода, а за имперската експанзия на Русия към проливите. Това е вечната руска мечта за Москва като „Трети Рим“ и за Русия като „Втората Ви-зантия“. Това е историческата истина и е крайно време да я проумеем – за да престанем да се самоунижаваме повече. Покрай другото България още тогава е окупирана от Русия, за да бъде правена и превръщана в „Задунайская губер-ния“. Много московско злато е инвестирано тук, у нас, за да може руснаците да си отгледат вярна „пета колона“ – това са нашите „русофили“. И до ден днешен си личи, че това злато не е отишло мърцина или напразно: все още Русия си има свои хора на възловите постове на властта у нас. Ето, в наши дни тя офи-циално обяви, че ще прави България „руски троянски кон в Европейския съюз“. Нашите управници, като се почне от Гоце та се стигне до Сергей Дмитриевич и „другаря“ му Овчарович направиха всичко, което е по силите им, за да ни об-вържат с авторитарната империя на самодържеца Володя Путин. Дали го пра-вят ей така, от глупост, или пак руски пари са купили тяхната преданост? Не знам, това е тест за упражняване в мислене. Не че нашите русофили не са си мекерета, но чак такива глупави мекерета, предполагам, не са…

Горката наша България беше спасена от руската експанзия след „Ос-вобождението“ както от младия ни княз Батенберг, а после и от княз Фердинанд, така и особено от нашите апостоли, като се почне от Захари Стоянов, та се

22

стигне до великия Стамболов. На тях трябва да се кланяме за българската свобода, а не на… руснаците. Защото Батенберг загуби короната си заради гневната на българския подвиг Русия-„освободителката“, а пък Стамболов даде главата си, бидейки посечен от ятаган. А ръката, която го е държала, явно е била вдъхновена от руско злато. Такива са нашите „освободители“, кланяйте им се, колкото си искате, аз на такива не се кланям…

Който ни освободи, той ще да ни и пороби… Васил Левски

Днес с един приятел си говорехме за ей тия неща. Човекът е мислещ и

също не се поддава на колосалната дезинформация около нашите „братя-освободители“. И знаете ли какво ми каза той? Каза ми нещо, което мисля, че уцелва точно в десятката. Той посочи към „паметника на Альоша“, който изви-сява снагата си с шмайзер над цял Пловдив и рече: „Докато ето това чудо не бъде съборено, няма да има българска свобода и добро да не чакаме!“.

Прав е човекът, и аз мисля така, но той го каза най-добре. Но на мен ми се струва че ни е нужно и още нещо. Трябва да избием от главите си тъпите фантасмагории около нашите „братя-освободители“, които повече от век са тровили живота ни. Те са по-жестоки и от бетонно-каменния колос, извисяващ се над Пловдив. Който е стотици метри по-високо от паметника на Съединение-то – увековечаващ подвига на народа ни, сам извоювал свободата си. Това като

23

най-точна метафора показва колко слабо ценим самите себе си и колко неспра-ведливо възвеличаваме „братята“. И по тази причина празнуваме за национа-лен празник 3 март, а не 6 септември. Е, и двете дати уж ценим, но това е само колкото да заблуждаваме самите себе си, то е за димна завеса за пред просто-душните. Альоша стърчи над цял Пловдив, а пък паметника на Съединението е натикан долу, до автобусите, в прахта. Вместо да си разменят местата поне, ама кога ли ще стане и това?!

Ами ще стане, но от нас зависи, ала мнозинството от нас се оставя да го приспиват с умилителни приказки. От рода на тази за „нашите двойни осво-бодители“… По тази причина само няма да стане скоро – нищо че сега сме вече сред най-достойните народи на Европа. Но освен че сред тях сме най-бедни сме и най-недостойни. И най-самоунизени и самоунижаващи се непрекъснато. Ето в това ни е големият проблем, не в друго… (Темата продължава в публикациите “Руски троянски кон” ли сме, “Заду-найская губерния” ли сме, що сме?!, Да обичаш България не означава непременно желание да я харижем на Русия, Русофилски оргии из Бъл-гарско, Дали пък не ни управляват всъщност канибали?! … Статията е публикувана до момента също в сайта Актуално.ком, в сайта Клуб.бг, в сай-та Антен Ер и в сайта Общество.нет.)

24

Фанатик на… свободата

Така ме нарече преди време един мой опонент, мислейки си че влага колкото се може по-обиден смисъл. Добре поне че не ме нарече… „талибан“. Ти, каза той, по нищо не се различаваш от тия, с които спориш и които мразиш, но само че си с обратен знак. Твоето „анти-“ е същото като това, което отричаш, но някак си е „наопаки“. Ти си така краен и жесток, че имам чувството, че можеш с голи ръце да убиеш човек, който не мисли като теб. Това също са негови думи. Излъчвал съм бил ненавист спрямо тия, които не обичат свободата, пък и исти-ната: защото истина и свобода винаги си съответстват.

В първия момент като чух тази критика се засегнах, пък после като се замислих, открих, че този човек в голяма степен е прав. Само дето неговите упреци сами по себе си се превръщат по необясним начин в противоположното на това, което той си мисли че иска да каже. В един момент открих, че да си „фанатик на свободата“ съвсем не е така лошо, както изглежда на пръв пог-лед. Фанатик на истината също не е чак толкова лошо, макар че все пак е по-лошо: защото в името на истината са правени какви ли не престъпления. И в името на свободата са правени, но това, в чието име са правени, разбира се, не е било свобода, а обратното на нея. Комунизмът например твърдеше, че той бил дал на човека за първи път в историята една… „действителна свобода“, с други думи казано – „истинска свобода“. Но ясно е, че това, което той донесе и даде, нямаше нищо общо със свободата, да не говорим пък за истината…

Явно този човек искаше да каже, че „фанатик на свободата“ е оня, кой-то един вид сляпо вярва в свободата, сиреч вярва в нея „неосъзнато“. Фанатиз-мът спрямо свободата на него му се чини че е израз на някаква „неразумност“, а пък ако свободата била схващана „разумно“ и „осъзнато“, то тогава убедеността

25

в ценността на свободата ставала някак си по-„мека“, по-„умерена“. Фанатизмът бил все пак „крайност“, основаваща се именно на „неразумността“, на „безсъз-нателността“. На такива хора им се струва, че „истинската свобода“ е някак си „по-човечна“ или „хуманна“, а пък това е така, защото за тях „човешкото“ е не нещо друго, а тъкмо… „разумното“, „съзнателното“. Явно такива хора изхождат от изтърканата представа, че човекът е… „разумно същество“, като под „разум-ност“ те разбират не нещо друго, а „разсъдливото мислене“, мисленето, свърза-но с „правене на сметки“, с „поставянето на цели“ и пр.

Това е голяма тема, но аз лично смятам, че автентичната разумност не е това. Тя не бива да бъде свеждана до голия разсъдък, до ума и интелекта, а трябва да се разбира като израз на цялата душа, и то именно в нейната цялост. Ако така се схване разумността, то тогава изразът „фанатик на свободата“ мал-ко по малко започва да придобива точния си смисъл. Една „разсъдлива свобо-да“, или свободата като „осъзната необходимост“, е тъкмо несвободата, проти-воположното на свободата. „Нефанатичната“ отдаденост на свободата е доста „пресметлива“, но точно затова и съвсем непълноценна, едностранчива и едно-измерна. Когато човек се пристрасти към свободата с цялата си душа, сиреч и с мисълта (съзнанието) си, но също така и с чувствата си, с волята си, с интуици-ята си, даже с усета и със сетивата си, то едва тогава той става… „фанатик“ на оная най-пълноценна, цялостна и неощетена с нищо идея за свобода, която ни е така необходима – ако искаме да сме адекватни на живота също в неговата автентична цялост. Всяко друго отношение към свободата, колкото и да е „уме-рено“, „рационално“, „меко“, „премерено“ и пр., е всъщност крайно непълноцен-но и ощетено. Защото на него му липсва именно оня патос, който е налице в т.н. фанатизъм по отношение на приемането и отстояването на великата идея за свобода. Ето защо този човек, без да иска, всъщност ми даде най-голямо на-сърчение, отправяйки ми такъв все пак неосъзнат, но наистина блестящ комп-лимент.

И ето аз сега се чудя с какво съм заслужил една такава похвала. Вярно е, че във всичките ми книги досега темата за свободата е водещата, като на моменти и като че ли е единствената моя тема. Наред с темата за живота, с търсенето на най-пълната, цялостна и неощетена истина за живота – такъв, какъвто той е за човека. Явно в тия години, в които съм търсил и съм се опитвал да изразя най-значимото в така величавата идея за свобода, аз неусетно съм се пристрастил към нея до степента да съм заслужил прозвището „фанатик на свободата“. Оказва се, че този мой опонент по някакъв тайнствен начин е успял да схване квинтесенцията на моята душевна и личностна нагласа спрямо сво-бодата и да я изрази с този така сполучлив израз. Вярно е, че той едва ли съз-нава какво точно казва и защо го казва, но пък как да не се удивляваме на тази могъща способност, наречена интуиция, която понякога ражда именно най-точните наши прозрения, „проблясъци“, „озарения“…

26

И ето аз сега се питам дали да не седна и да обобщя своите търсения във връзка с така силно владеещата ме идея за свободата в една нова книга, която да нарека точно така: ФАНАТИК НА СВОБОДАТА. И да опиша не себе си, а онази пълна отдаденост на свободата, която поражда този така необхо-дим ни фанатизъм. Защото, да си признаем, ние като нация не сме показали досега някаква особена пристрастеност към свободата, а пък и много често се отнасяме към нея с нескривано безразличие. И това важи не само за историята ни, но и за тези дни, които сега живеем, за нашата съвременност. Поради което явно все още са в сила думите на Левски, когото сме провъзгласили за „апостол на свободата“ ни, но който е написал тия горчиви, ала така справедливи ду-ми:„Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на теп-сия…“ А голямото разочарование на българина от свободата идва в оня мо-мент, когато той я види… „в тепсията“, пък открие, че тя не става за… ядене.

И именно поради тази наша „разсъдлива“ и доста премерена позиция спрямо свободата ние в мнозинството си като нация сме стигнали до положени-ето да проклинаме не само свободата, но и демокрацията. Вместо да се взрем в самите себе си и там да намерим онова, което ни липсва. Защото без него сме стигнали до положението, в което сме стигнали: да не умеем да се ползваме от плодовете на свободата, да гледаме с предубеждения и опасения на нея, да я обиждаме с така тъпата дума „свободия“, да не знаем какво да правим с „пода-рената“ ни свобода, с лекота да се отказваме не само от свободата си, но и от достойнството си, не само от достойнството си, но и от всичко онова, което свободата носи в себе си и дава на дълбоко влюбените в нея индивиди и нации.

На фанатично преданите на свободата индивиди и нации, към които ние, уви, не принадлежим…

27

Душата на Европа

“Европейците трябва да открият душата на Европа.” Това са думи не на някой велик философ, а на германския канцлер А.Меркел. Като прочетох тия думи, се ентусиазирах невероятно и реших да пиша по тази страхотна и така добре дефинирана тема. И ето, написах нещо: по-долу е първият вариант. Защо ме обзе така силно идеята да пиша за душата на Европа? Може би защото най-важното трябва да стои на първи план. От него зависи всичко останало. Европа и нейната душа за нас, европейците, е най-важното. Сигурно на това се дължи моя ентусиазъм да пиша за душата на Европа.

Тициан, „Похищението на Европа“

Както и да го мислим, и ние, българите, сме европейци и душата на Европа може да бъде намерена и вътре в нас. Някои сегашни пишман-патриоти все искат да ни убедят, че нашите “корени” били в Азия, сиреч, подсещат ни, че не към Европа, ами към… Азия трябвало да вървим. Защото иначе сме се отда-лечавали от корените си. Аз пък на такива “коренологични” и “патриотични” теории гледам със съжаление. Корените са важни, но е по-важна почвата. Ако добро семе не попадне в добра почва, то няма да израсте и да даде добри плодове. “Почвата” – Европа! – ли ни е виновна, че не сме в момента кой знае какво? Или… “семената”, които сме засадили в нея? А пък нека нашите “патрио-ти” да обяснят как е станало така, че в други времена българите са отгледали на европейска почва невероятно добри плодове: разцветът на българската култура във времената на Симеон Велики, пък и по-късно, доказва това, че и от почвата много зависи. И от семената, но и от почвата зависи. Да речем, семена-

28

та сме ги донесли от Азия, но почвата ни сега е тук, европейска: нима заради това трябва да искаме да правим кръгом и да се връщаме в Азия? Дори днешна Русия мъчително, както и по времето на Петър Първи, се опитва да се ориенти-ра към Европа и към универсалните ценности на западната цивилизация на свободата. Съпротивата на този обрат там е страшна и жестока, “славянофили-те” и в Русия, и у нас са запретнали ръкави да ни откъсват от Европа и от вели-чествения универсум на свободата. В Русия почти успяват, но у нас битката още не е загубена. И ако все повече осъзнаваме себе си като европейци, при-частни на универсалните ценности за уважение на човека и зачитане на свеще-ната за човека свобода, то азиатското славянофилство и русофилството у нас няма да успеят да ни изтръгнат от тази благодатна почва. Ето и затова ще пиша по темата за душата на Европа.

Да, ще се опитам да проясня тази идея за европейската душа. Защото тя е невероятно предизвикателство за един философ…

Според гръцката митология Европа е дъщеря на финикийския цар Аге-нор. Влюбилият се в нея Зевс я похитил като или самият той се превърнал в бик, или пък изпращайки за нея един бик. На гърба на този прекрасен бял бик Европа преплувала морето и попаднала на Крит. Там Зевс разделил с нея ло-жето, след което й се родили трима синове. По-късно тя станала съпруга на бездетния критски цар Астерий (“звездният”), който осиновил и възпитал нейни-те деца от Зевс. Европа се помни като майка на знаменити царе и съдии. Ней-ното име означава “широкоока” (това е епитет на Луната) или пък “многогласна”. По този начин образът на Европа обединявал целия космос, също така отъж-дествявали Европа с Луната.

А сега Европа е един континент. Негова люлка са тукашните територии на Балканите – като се почне от Крит, та се обхванат всички известни тогава тракийски и елински земи. Днешна България наистина е разположена в люлката

29

на Европа и това е многозначително, стига да го разбираме по-ясно. Но мен най-вече ме интригуват епитетите на древната жена, дала името си на нашия континент, жената, в която се влюбил самият Зевс. Дали в тях не се крие загад-ката на Европа и особено на нейната душа?

Европа била наричана “широкоока”: “широки” са очите, които са изпъл-нени с удивление. На какво се е удивлявала така силно майката Европа? Ами ние сега, европейците, сиреч наследниците на онази майка Европа, на какво се удивляваме? Тя също е била наричана “многогласна” – това пък какво означа-ва? Удивена, пък защо не и възхитена от нещо жена с широко отворени очи, наричана “многогласна” – това ли е символът на континента Европа? Дали точно това не касае търсеното – душата на Европа?

Душата се пълни с удивление само когато е съзряла нещо безкрайно величаво, грандиозно и велико. Очите се отварят широко от удивление именно когато душата съзерцава нещо наистина многозначително. От удивлението започва всичко – и познанието на нещата, и културата, и самата духовност. Дали ние, европейците, не сме именно хората, които, като се вдъхновяваме от най-значими за човека ценности, не приличаме тъкмо на “широкоглазата” си майка Европа? И се удивляваме така силно при досега с тези ценности, че очите ни смело и широко гледат света, целия космос. От друга страна Европа е “многогласна”, тя приема и насърчава “многогласността”, сиреч многото гласове правят това, което днес е Европа. Девизът на днешна Европа е“Единство в многообразието” – та това многообразие всъщност не е нищо друго освен онази многогласност, за която говори древният мит за майката Европа! Многото гласове правят днес това, което е съвременна Европа. Много нации живеят в разбирателство и приятелство, гласове на много езици разговарят и търсят приемливото за всички. Днешна Европа насърчава националното и културно разнообразие, в нея не се чува само един, а много гласове. Всички нации, неза-висимо колко са велики и заслужили пред цивилизацията, се обединиха в една общност, в която раз-личността се поставя на най-висок пиедестал.

Европейците – и европейската християнска култура – осъзнаха най-напред, че човекът, отделното човешко същество, индивидът и личността е точката, в която всичко останало се събира – и откъдето всичко тръгва. Най-величавото постижение на човешката култура и най-значима ценност за човека е свободата – затова религия на Европа е учението на Христос, наречено с основание религия на свободата. Европа разпространи в предишни векове свещената благодат на свободата по целия свят – от Америка, та до Австралия и Япония. Корените на модерната цивилизация на свободата са тук, в Европа, а пък най-древните корени на европейския жизнен космос са тук, на Балканите, в Елада и Тракия. Днешните гърци гордо се вдъхновяват от това съзнание, дойде моментът да се овладеем от него и ние, наследниците на траките. Корените на днешна Европа са елино-тракийски, те са тук, по нашите земи – нима това не е

30

основание за гордост?! Нима това не предизвиква нашето възхищение: от сами-те себе си – и от това, че сме европейци?!

Всеки народ, живеещ в Европа, е допринесъл за нейната култура и ду-ховност – и гърците, и италианците, и германците, и британците, и испанците, и ние, българите – и кои ли не още?! Европа днес е едно прекрасно и най-одухотворено семейство от просветени и свободни народи. Защото именно Европа даде на човечеството гръко-християнската идея за свободата и за чове-ка като център на мирозданието. Ето около тази единна ос човек-и-свобода (човекът е свобода!) се върти ценностната система на модерния свят. А пък духовни деца и наследници на Европа са и двете Америки, и Австралия, и Азия и Африка дори. Съвременният свят благодарение на цивилизационната и цен-ностно-културна мисия на Европа и Америка се обедини като никога по-рано и сега е едно голямо глобално село. Но Европа не иска хегемония, а признава правото на всеки народ и на всяка култура да са различни. Европа значи свобо-да и точно затова значи и толерантност. Европейците са устроени така – защото европейската душа е така „скроена“ – че те се възхищават тъкмо на уникалното и самобитното във всяка световна култура или религия. Понеже душата на Европа е многогласна и много струни трептят в нея, за да се получи това, което днес представлява западната цивилизация на свободата и на свободния човек. Европа прекалено е страдала за да узрее за тези велики прозрения, които сега откриват безкрайни хоризонти пред европейците и пред техните деца – амери-канците и другите народи на планетата. Европа си остава майката на света…

Да се вникне в душата на Европа е безкрайно значима тема. Да се из-рази душата на Европа най-понятно не е лесно, но пък не е и особено трудно: всеки от нас, европейците, намира европейската душа в себе си, в своята душа. От себе си не можем да избягаме. Напротив, трябва да се устремяваме тъкмо към самите себе си – за да не се разпиляваме, за да не губим себе си. И само така ще се съхраним завинаги.

В Европа, нашият общ дом…

(Публикувано и в сайта Актуално.ком, в сайта Общество.нет, в сайта Антен Ер, а също и в сайта Коментари.ком)

31

Моето лично пътуване към Европа

Изборите за ЕП минаха. Съвсем по нашенски, ний от себе си явно не можем да избягаме. За добро или за лошо, но е така. Аз не ща сега да анали-зирам резултатите, да се правя на важен и дълбокомислен като Андрей Райчев, който снощи, порядъчно пийнал, вършеше обичайната си банална и угодническа софистика. Мнозина ще си пробват перата и ще напишат свои-те проницателни коментари, затуй нека да не влизам в общия поток. Искам сега да напиша нещо различно.

Вчера в изборния ден, въпреки горещината, през целия ден бях общо

взето навън. Поразходих се по места, по които от доста време не бях ходил, наслаждавах се на носещия се над града (Пловдив) упоителен дъх на липите, в съзнанието ми се оживиха епизоди на неотдавна или по-отдавна преживяното, свързани с местата, които посетих. И най-вече сравнявах хората и човешките реакции тогава и сега, достигнах до твърде интересни изводи, които ще се по-мъча да ви ги предам.

За да гласувам на тия първи редовни европейски избори още сутринта ми се наложи да ходя пеша до един друг квартал, в който вече не живея - поне-же още там ми е редовната регистрация. А в онзи, другия квартал, където гла-сувам, живях в изключително интересните и динамични години от 1990 до 2003. В едно малко апартаментче преживях там със семейството си и изборите за Велико народно събрание в 1990 г., и Лукановата зима, и "купонната система", която ни подариха тогава таварищите, и подема на демократичните сили в

32

1991-1992 г., и Беровото безвремие, в което БСП, мутрите, мафията и Доган, разбира се, преживяха своя триумф, златни дъждове от кражби тогава напъл-ниха касите им, после пък дойде странната епоха на Жан Виденов, който уж започна битка с "чорбаджиите", а доведе нещата до тотална бедност и невъз-можност да се живее за огромни части от наивния народец. Ето докато се случ-ваха всички тия събития аз съм живял в квартала, в който сега ми се наложи да ида да гласувам, понеже постоянния паспорт ми е от там.

Аз там живях с младата си жена, с невръстния си син, пък и аз самият бях млад, 30 годишен. И ето, вчера като ходих по ония улички и междублокови пространства, няма как, в съзнанието ми се оживи трогателния спомен от мина-лото; на моменти емоцията започна да ме задушава, направо ми се приплака, не се преструвам. Ами как няма да ти се приплаче, като вървях по пътечката, по която години наред съм водил първо на детска ясла, после на детска градина моя син, който сега е вече голям, а тогава беше едно невероятно мило хлапен-це, което постоянно ме разпитваше ето така:

– Тате, кажи ми, моля те, защо този бръмбар има рога? Да не е крава-та сред бръмбарите? Но ако е крава, защо няма мляко?! Ей, тате, остави този вестник де, обърни ми малко внимание на въпросите! А защо тревата е толкова зелена? А защо това жълто цвете не трябва да го късам? Защо смяташ, че от неговия сок може да ми окапе косата? А как се казва онази звезда? Или е пла-нета? А къде беше "Голямата мечка"?

Да, малкият Данчо, синът ми, който тогава ми задаваше всякакви, най-причудливи въпроси, вече го няма. Но ето вчера си спомних и сякаш усетих наново, върнал се в спомена си назад във времето, неговите думи, моите думи, задушевните разговори, които сме имали на някоя пейка, ей като онази там, под липата. Отивам, сядам на пейката, на която сме седели много пъти тогава, която ни беше любимото местенце, и където си водехме своите разговори. Седя обаче сега сам: къде е малкият ми син, къде изчезна, няма го до мене?! Как стана така че го няма вече: изчезна в миналото и се преобрази в зрял млад мъж – а аз пък побелях за тия изминали години. И ето, сега вървя по познатата до болка пътечка, за да ида да гласувам на изборите за Европейски парламент: България е член на Европейския съюз, същинска фантастика?!

Доста неща от преживяното тогава, в ония изминали години, съм опи-сал в своята наскоро излязла книга Страстите и бесовете български. Който я е чел, знае много неща. Ето, примерно, там това е онази знаменита фурна, където в месеците на безхлебието, подарено ни от правителството на Жан Виденов, гражданството се редеше на своите опашки, мил спомен от социализ-ма, и се водеха дискусиите, които съм описал в книгата си. А пък от тази страна е единствения тогавашен магазин в квартала, пред вратата на който рано сут-рин, в 3 часа, в ледника на декемврийската нощ, се редях на опашка, та като отворят в 8 да мога да купя мляко за сина си – и, ако ми се усмихне щастието, и

33

парче наденица "кучешка радост", та и баща му и майка му да имат какво да похапнат.

И тези преживявания съм ги описал подробно в книгата си, предал съм

онази атмосфера, а ето вчера, като на кинолента, всички тия неща отново пре-минаха на бърз ход в съзнанието ми. И аз, естествено, се развълнувах необи-чайно, представяйки си, че тия кошмари вече са в миналото, вече не могат да се повторят, а пък България е член на Европейския съюз! И ето, аз, 50-годишен достолепен мъж вече, бавно вървя към училището, където ще гласувам на тези първи европейски избори.

Та като се мине покрай детската градинка, в която, както казах, години наред водех сина си всяка сутрин, а пък вечер го вземах, и все по тази пътечка се прибирахме (всеки камък зная по нея!), и се повърви малко между блоковете, се открива и училището, където пък учи сина ми от 1 до 8-ми клас, а аз работих в него в най-тежките години на "прехода", тъкмо в годините на Беровото безв-ремие и Жан-Виденовата зима, проклета да е. В това училище съм се разпис-вал за заплата от цели 6 долара (!), с които можех да си купя само 36 хляба, по хляб на ден (ако изобщо го намериш!), и 4 хляба даже хартисват: колко щедри тогава към нас таварищите, дето така великодушно ни ограбиха до шушка!!! А ето сега вече същите тия са много хрисими, поевропейчили са се, санким, и пак лъжат и мажат, само и само да се набутат в Европейския парламент (що ли ще

34

търси нашенски комунист там, сред "прогнилите" западняци?!), пък и да си за-държат властта, за което са способни, знайно е, на всякакви мерзости.

А ето сега в същото училище – то е доста пременено, боядисано е наскоро, с алуминиева дограма е, а беше едно време доста олющено, беше жалка картинка и символ на нашенския социализмо-комунизъм! – се провеждат избори за Европейски парламент! А пък аз, тогавашния горд притежател на цели 6 долара месечна заплата (да не си помислят младите, че тия 6 долара са били на ден, уточнявам: не, няма такова нещо, на месец бяха!), сега съм евро-пейски гражданин, съм гражданин на Европейския съюз, и гласувам за Евро-пейски парламент: дали не сънувам нещо, дали да не взема да се ощипя, дали не съм се побъркал нещо?!

Не, няма лъжа, всичко е така, както трябва да е. Ето, в това училище са се провели всички избори след 1990 година, а пък аз, тогавашен активист на СДС, на всички тия избори съм бил все в секционна изборна комисия, я предсе-дател, я заместник, я секретар. И си спомням как са минавали тогавашните избори, особено трудно и мъчително беше. Таварищите тогава бяха пълен хегемон, манипулираха както си знаеха, водеха престарели червени бабички даже на носилки, само и само да пуснат гласа си за "Партията", за шибаната им партия, която успя да провали не само моя живот, ами и живота на цялото мое поколение.

Помня и никога няма да забравя как обаче в историческата 1997 годи-на сърцето ми преживя нечувана радост: когато почнахме да броим бюлетини-те, когато обърнахме урната, тук-там се подаваха в пликчетата само сини бюле-тини, а пък като почнахме да ги вадим, сините бюлетини се оказаха кажи-речи 4-5 пъти повече от червените! Боже, каква радост беше тогава, и ето заради онзи

35

подем на българския дух в 1997 година България след това беше преобразена, за да стане достойна да е член на Европейския съюз! Но знаете ли какви ми направи впечатление вчера, когато отидох в секцията си, за да гласувам този път не за какво да е, а за депутати за Европейския парламент?

Понеже познавам и доста от хората в избирателните комисии, били сме заедно в предишни години, на всички избори след 1990 г., забелязах доста познати физиономии. Е, има и нови, но и доста познати забелязах. И сред поз-натите открих доста лица от динозавърската партия, наричаща се БСП: преста-рели, сбабичосани, но пак са тук, пак са се напомадили, намазали са бузи с червило, и ухилени посрещат избирателя още от вратата!!! Страшно са любезни комунистите в деня на изборите особено, трептят от любезност, и те хващат за ръчичка, и мило ти говорят: добре дошъл, таварищ, как е семейството, как жи-вееш, браво, а така, другарю, приятно гласуване ти желая! Е, на мен, разбира се, не смеят да говорят така, щото ме знаят, щото доста съм се чепкал с тях на предишни избори за тая прекалена любезност, мен дъртите другарки от коми-сията си ме посрещат, както подобава, намръщено.

Гласувам, разбира се, с бюлетина 11, за Синята коалиция, аз другоя-че просто не мога да гласувам, докато съм жив, все ще гласувам за автентична-та традиционна българска десница. Защото ако гласувам за някой друг, убеден съм, ръката ми като едното нищо може и да изсъхне: такова предателство спрямо моите младежки идеали природата не може да прости. Затуй, за да съм си спокоен, си гласувам все за сините – и да ви кажа, изобщо не съжалявам за това!

Това е моят "пътепис" за вчерашното ми посещение по пътеките и мес-тата, с които е свързана моята младост, там, в квартала, където съм преживял най-тежките години на българския преход. На връщане пресичам булеварда точно на мястото, където в януарските дни на 1997 година – когато демократите

36

водеха най-люта битка за европейско бъдеще на България с толкова наглия български комунизъм – имаше барикада. Там тогава направо върху асфалта бяха запалени огромни огньове, беше блокиран изхода от Пловдив, тогава се наложи цялата страна да бъде блокирана и парализирана, та някак си властта да бъде изтръгната от вкоченените мъртвешки пръсти на комунистите. Гледам дълго време това място, на което и аз съм мръзнал в ония ужасно студени януарски нощи на 1997 година; нищо обаче не личи, няма нито въглени, нищо няма, а асфалтът е подновен, съвсем нов.

Всички външни белези на историята явно биват изтрити от времето, с изключение обаче на белезите, които времето оставя в човешките души. Много неща е преживяла моята душа, много истории помни, ама да спра дотук. След като гласувах после през целия ден, както ви казах, се разхождах из променя-щия се и ускорено европеизиращ се Пловдив. Помня каква сивота цареше в този град, пък и из цяла България, по времето на социалисто-комунизма, а сега атмосферата е съвсем друга: цивилизована, европейска, модерна. Само дето душата на масовия нашенец не е такава, поради което таварищите още са тук, напременени и дегизирани като "европейци", ама това вече е тема за съвсем друг разговор...

37

Разбира ли свободата и демокрацията съвременният българин?

(Чужди или близки на "масовия българин" са европейските ценности?)

Не, не ги разбира, не разбира нито свободата, нито демокрацията – та-зи е моята теза. Аргументът ми е: ако съвременният масов българин разбираше свободата и демокрацията, а още повече пък ако ги обичаше, България сега щеше да е съвсем друга. А днес България е полуколониална страна, подчинена на безразделното господство на руско-българската комуноидна олигархия-мафия тъкмо заради крещящото неразбиране на свободата и демокрацията от страна на този масов българин.

Говоря за т.н. "масов българин", "стандартен българин", т.е. за бълга-рина, съставляващ мнозинството от нацията. У нас влюбените в свободата личности са, уви, прекалено малко, те са едно малцинство: това обяснява и слабостта на десните партии у нас, чиято база е тъкмо този отдаден на велика-та идея за свобода човек с дясно и консервативно мислене. А след като враж-дебно настроените и преизпълнените с недоверие към свободата и демокраци-ята българи са мнозинство, то тогава същите тия хора са твърде податливи на левите и на популистките лъжи и илюзии, което и обяснява цъфтежа на леви-чарството и популизма у нас. Тия два фактора ни обричат на мизерно и недос-тойно вегетиране като нация още десетилетия напред. Понеже култивирането на едно развито и масово разпространено съзнание за свобода в най-широки народни слоеве е насъщна задача пред младата българска демокрация, която може да бъде изпълнена в един немалък исторически период.

Съзнавам, че тия мои констатации не звучат приятно, нещо повече, те са пропити от най-горчив песимизъм. Но моето убеждение в правотата им е така голямо, а пък и респектът ми към истината е така силен, че друго не мога да си

38

позволя да кажа или да напиша. Истината стои на първо място за влюбените в свободата индивиди, понеже те добре разбират, че само тя ни прави свободни.

Много статии и книги съм написал, в които основна тема така или ина-че е тъкмо човешката свобода – а също и личността, която постига истината за самата себе си тъкмо благодарение на свободата. Там съм проследил и описал най-детайлно всички ония закономерности, които са съществени за култивира-нето на едно развито и самодостатъчно самосъзнание за свобода, а това ме освобождава от потребността тук наново всичко да извеждам и аргументирам. По тази причина ще се съсредоточа върху най-главното, върху решаващото.

Най-големият ни национален проблем, от който произтича всичко ос-танало, е това прословуто българско недоумение и недоверие пред свободата, което е обусловено не просто исторически, но и психологически и дори екзис-тенциално: масовият българин, подобно на руснака, няма онази засилена пот-ребност от личностност, която отличава западноевропееца или североамерика-неца, напротив, тук тъкмо противоположното на личността е в своята стихия – масата, тълпата, стадото, общността, социумът, "другите" тук са главна детер-минанта на поведението, пък и на съзнанието. Личност се става благодарение на съзнанието за свобода, нещо повече, благодарение на страстната, бих казал дори любовната отдаденост на човешката свобода – друг път да се стане лич-ност просто няма. У нас, за съжаление, личността, личностното, самата личнос-тност са съвсем нежелани, напротив, те се разбират съвсем извратено като "проблем", като "аномалия", като "дефект". Личността с развито самосъзнание за свобода у нас неизбежно влиза в конфликт с комуналната среда и психоло-гия, според която човек трябва да си кротува, изобщо да не се "изтъква", да не се отличава от масовия манталитет, да не се изявява в своите различия, напро-

39

тив, да крие и потиска различността си; впрочем, личност без раз-личност просто няма и няма как да има. А една общност, състояща се от безличия и от "нули", от хора, които не искат да са личности, на които личността им се вижда "опасна", просто няма как да постигне просперитет. Свободата и личността обособяват оста, около която се върти всичко: и достойнство, и всякакъв прос-перитет (личностен, общ, национален, човешки), и успехи от всякакъв род, и щастие, и задоволство от живота, и всичко останало...

Но у нас, уви, всичко е наопаки, у нас, както често става, каруцата бива слагана пред коня или магарето. Поради което нещата не вървят – и няма как да провървят. Докато не ликвидираме без жалост тази позорна комунална пси-хика и това недоверие-недоумение пред свободата, няма да видим добро. Раз-бира се, самият живот бавно, но безжалостно възпитава хората в това кое е ценно и кое е безсмислено, ала при нашата инертност, с която също сме прочу-ти, ще трябва да минат векове докато ситуацията се промени коренно. Ето защо ние самите, човешкият фактор, сме длъжни да се активизираме, и да работим всекидневно за освобождаването на съзнанията от така злотворните стереоти-пи на сладката несвобода.

Какво означава това ли? У нас на думи уж всички обичат свободата, ала за жалост за мнозина свободата е просто дума, празен звук. Ония, за които това не е така, т.е. тия, които като чуят думата свободата, сърцето им радостно трепва, трябва да разберат, че са обречени да станат нещо като неуморни "воини на свободата", нещо като нейни рицари. Свободният, чувстващият, раз-биращият свободата си човек е наистина рицар на свободата, той е неин арис-тократ: аристократи по понятие са тъкмо "най-добрите"; "аристокрация" означа-ва именно "власт на най-добрите". Затова тия, които обичат свободата и не си представят съществуването без нея, са тъкмо духовни аристократи на свобода-

40

та, те на това основание са орисани да водят непрестанна битка с така коварна-та и вездесъща несвобода. Един свободен човек няма как да не излъчва около себе си свобода, да не носи около себе си нещо като "аура" или "нимба" на свободата, става дума за едно мощно излъчване, заразяващо другите със сво-бода. Този е пътят: всекидневни разговори с така страдащите от коварните илюзии на сладичката несвобода нещастни, непълноценно живеещи хора, убеждаване, горещи дискусии, показване също с пример, че оня, който държи на свободата си, няма как да не постигне много, ако не и всичко, което е пожелал по един съкровен начин. Битката на свободата с несвободата, която не свършва никой ден, е битка за облагородяване на човешката природа, която без свобода неизбежно оскотява и се изражда. Свободният човек е човек с достойнство, той е личност, заразяваща с личностността си ония, които все пак имат предчувст-вието, че сами могат и трябва да станат суверенни личности. Ония, които не искат някой да ги "оправя", а разчитат на себе си, на своите сили, са именно свободни хора; този е решаващия признак, по който точно се различава свобод-ния от несвободния.

Свободният човек е човек с дясна и по същество европейска, а също

така и общочовешка ценностност. Нарастването на самосъзнанието за свобода във все по-широки слоеве ще води до изтикването встрани на така пагубната за нацията ни лява извратеност, според която трябва, подобно на стадото, да си чакаме пастиря-спасител, който да се бил грижел за всинца нас, но в замяна на това иска само да му позволяваме хубавичко да ни стриже, мачка, коли, граби и пр. Толкова пъти след 1944 година нацията ни стига до пълен колапс и изчерп-ване на жизнените сили на нацията заради жестоката експанзия на лявата бру-талност спрямо човечността, ала за жалост мнозинството все не поумнява и не

41

си прави изводите. Даже няколкократните пълни материални и морални катаст-рофи на страната (1990, 1996, 2009) не породиха раздвижване в мозъчните клетки на мнозинството, което показва, че дефектът е страшен.

Но нещата не са безнадеждни – колкото и да изглеждат точно такива. Въпреки всичко свободолюбивите дясномислещи хора и политически сили у нас успяха да постигнат даже невъзможното: България беше откъсната от фатална-та си връзка с Руската империя и вече е част от Европейския съюз, от евро-американската цивилизация на свободата! Този триумф на десните ценности предизвика така жалостивия вой на руския империализъм и неговите платени български мекерета, че състрадателната българска душа се смили над тях и безразличните към свободата им подариха властчицата на два пъти: в 2001 и 2005-та. Даже и свой президент успяха да си изберат. Сега тъкмо руско-българската и разбойническа комунистическа гнус отново да си разбие главата - крадоха така, както само те могат да крадат за тия 8 години! – и ги спаси... "све-товната криза"! Всичко приписаха на нея, даже кражбите им олекнаха, щото в световната криза кой ти гледа кой колко е крал, след като всеки ден се разоря-ват цъфтящи преди корпорации с милиарден капитал.

Ала сега в тази криза, пък макар и "световна" – ний самите от кризата комай не сме излизали вече 70 години, та с криза да ни плашат е малко труд-ничко! – се разбира вече от всички, че от разрухата и кризата само десни поли-тици могат да ни вадят; левите са специалисти по вкарването в кризи, не по ваденето от тях! Левите също винаги управляват така успешно, че редовно в резултат на политиката им бедните, чакащите държавата да ги оправи и соци-ално слабите стават неизброимо мнозинство!

42

Десницата има за свой жизнен модус богатството във всеки един сми-съл – а истински богати са тъкмо свободните и мъдро живеещи личности! – което и поражда надеждата, че все повече хора ще разберат, че в днешната ситуация да ни спаси може само едно дясно управление. Което ще е нова стъп-ка към установяване и в многострадална България на жизнената стратегия на свободата, която единствена може да ни отърве от мизерията, недостойнството и нещастията.

43

Моите причини да обичам Европа

На 25 март се навършиха 50-години от началото на Европейския съюз.

Това е станало преди половин век, в 1957 г. Аз самият пък съм роден на 28 март, две години по-късно обаче, през 1959 г. Кажи-речи, оказва се, че съм почти връстник на Европейския съюз. Историята на моя живот по продължител-ност съвпада с тази на най-нова Европа, но се различава по това, че в огромна-та си част е минала извън ЕС. Сега вече и аз съм пълноправен европеец, пора-ди което се чувствам невероятно горд – нищо, че по душа съм бил винаги евро-пеец. Ала най-хубавите ми години са били живени в “социалистическа Бълга-рия”, сиреч в оня кошмарен “рай на земята”, който, слава Богу, свърши и про-падна. По случилото се за тия години в моя живот може да се разбере от какво ние, източните европейци, сме били лишени толкова години, и какво имаме сега, след като по един най-чуден начин България вече е част от Европейския съюз.

Не зная за вас, но за мен този факт, че доживях деня, в който ние, бъл-гарите, станахме пълноправни европейци, е изключително вдъхновяващ. Вярно е, че сме най-бедни, но съзнанието защо е така ще ни покаже какви трябва да бъдем и от какво най-вече трябва да се пазим. Това, че сме най-бедни в една общност от най-проспериращи и доволни народи, съвсем не е “историческа случайност”, и за него трябва да постигнем пълна, безпощадна яснота. За да направим така, че да победим бедността, която ни завеща “социалистическия период” от историята на България, и да постигнем онова, на което се радват народите от “стара” Европа, която не познава и не е изпитала като нас на гърба си игото на комунизма. Та ето аз тук искам да направя нещо необичайно: да проследя в един паралел своята лична история с тази на най-нова Европа, за да се открои от какво всички ние, като индивиди, сме били лишени толкова години, и на този фон ясно да осъзнаем какво имаме сега, след като България

44

вече е част от Европейския съюз. Поставям си една свръхзадача, но какво ми пречи да опитам?!

За времето, в което е бил учреден Европейския съюз, за края на 50-те години, аз нямам спомен, но мога да кажа онова, което ми е разказвал за живо-та си моят баща, Бог да го прости. Той почина през 1992 г., видя края на кому-низма и беше безкрайно щастлив от това. Имало е за какво: та той например ми разказваше как като младеж в ония години е работил напълно унизителен робс-ки труд, как са им “плащали” не в пари, а в “трудодни”, и как за да си купиш един хляб, е трябвало да работиш като вол, за да изкараш поне 3-4 “трудодни”, отбе-лежете, при това за един ден! Сигурно и в Западна Европа тогава не е било леко, минали са 10-на години от разрушителната световна война, но тогава вече е започнало германското икономическо чудо, а пък “планът Маршал”, с който САЩ въздига на крака Западна Европа, вече е дал първите си плодове. В България в това време комунистите вече са успели да съсипят цялата икономи-ка на България, да унищожат земеделието, да започнат своя зловещ експери-мент във всички сфери на живота, да превърнат народа в сбирщина от унизени и потиснати хора. А в Западна Европа свободата е давала все по-удивителни плодове. Факт е, че най-новата история на България след войната е преминала в кошмара на пълната несвобода и на най-грозното унижение и потискане на човека.

За края на 60-те имам вече някакви детски спомени: майка ми се връ-щаше пребита от работа, баща ми също, вземаха някакви мизерни заплати, а пък с нас, децата, в училището се гавреха някакви “пионерски” и “комсомолски” изроди, караха ни да маршируваме и да пеем. Нямали сме хладилник, едва в началото на 70-те си купихме телевизор, за да гледаме само една програма, помня какво щастие е било за мен да си купя примерно нова химикалка или книжка. И това е във времето на “разцвета на социализма”. А в Западна Европа хората са ставали все по-доволни и щастливи, въпреки че е трябвало да пазят свободата си с цената на страхотно големи военни разходи, защото на граници-те е стоял въоръженият до зъби комунистически агресор (Унгария, 1956 г., Че-хословакия, 1968 г., Полша, 1980 г.). Комунистическият лагер е съществувал заради абсурдната идея за всеобща комунистическа експанзия по света, която е била спряна, трябва да признаем това, благодарение мощта и решителността на флагмана на западната свобода, САЩ (Корея, Куба, Виетнам, Афганистан).

За 70-те и 80-те години на миналия век какво да кажа: живеехме в една безкрайно сива жизнена среда, без радости и без ентусиазъм, издевателстваха над нас, като ни караха да ходим на бригади, където се работеше без никакво заплащане; ние, учениците, все се подготвяхме за някакви паради, за някакви “годишнини”, марширувахме, пеехме гадните им песни, мълчахме най-унизително, защото да кажеш една дума напряко, означаваше церберите да скочат върху теб и да те разкъсат, накратко, занимаваха ни с невероятни глу-пости. Не мога да си спомня с добро чувство за отчайващата с абсурдността си

45

атмосфера на “развития социализъм”, а в същото време Западът начело със САЩ береше плодовете на свободата, постигаше невероятни успехи във всички области на икономика, техника, технология, култура, образование, живот. Тога-ва – ето това най-ясно си спомням – ни говореха, че Западът “загнивал”, че едва ли не се намира в “предсмъртна агония”, забраняваха ни да вземаме дъвки от западните туристи, защото дъвките били... отровени, а пък тия туристи все били “шпиони”, та носели... “змийски яйца на огромни анаконди”, които ги оставяли, та като се излюпят змиите, да ни изпоядат всички нас! Да, не съчинявам, точно това ни говореха “комсомолците”, а пък по гърбовете ни лазеха тръпки на ужас, защото сме били деца.

В края на краищата комунизмът логично стигна до своя банкрут по всички линии. Но той успя да постигне все пак нещо: нанесе незаздравяващи рани в душите ни, остави горчивото чувство за пропилени шансове и напразно живян живот, за опропастена младост, за едно жестоко линеене на жизнените сили у милиони човешки същества. А Западна Европа в това време постигна своя космически за нашите представи жизнен стандарт, спокойствието на пра-вовата държава, в която индивидът и неговата свобода са защитени, и където всичко е устроено така, че дейният човек да успее да постигне своята свободно избрана задача на живота си. Вярно е, че и Западът е имал тежки периоди, например когато леви екстремисти, марксисти, маоисти и какви ли не “авангар-дни младежки движения” през 60-те са се опитали да подкопаят и съборят за-падната демокрация. Но не са успели, а само са мобилизирали защитните сили на обществото, по принцип неподатливо за проказата на комунизма. В края на 60-те левият философ Сартр проклина комунистите заради инвазията на СССР в Чехословакия, и, прозрял истината, в края на краищата се отказва от своя “марксиализъм”, а пък неговите книги, доколкото ги е имало, у нас вече бяха напълно забранени...

Сега е 2007 година. Да оставим миналото. Ето как британският вестник “Индипендънт” представя “50 причини да обичаме ЕС”. На мен лично най-много ми харесва последната, 50-та причина: “Списък като този влудява евроскепти-ците”. Този списък е показателен защото у нас скептиците спрямо ЕС са много – и те точно съвпадат с носталгиците към комунизма. Плюс някои други, съвсем объркани хорица, които не са се погрижили поне малко да подредят ценностите в главата си.

Агенция Франс прес пък пише: “Източна Европа все още не се е осво-бодила от миналото на комунизма”. Статията се отнася за това как поляците се опитват да скъсат завинаги с комунистическото минало, което, като кошмар, тегне върху душите на съвременниците. Какво да кажем ние, българите: та у нас бившите комунисти, предрешени като “социалисти”, правят всичко възмож-но този кошмар да продължи, у нас, където господства официалната теория за “добрите ченгета”, където в годишнината на ЕС президент е не кой да е, а сът-рудникът на ДС Гоце Първанов! Жалка картинка сме, че ги търпим да безчинст-

46

ват така, да ни тъпчат и унижават все същите червенушковци, които ни напра-виха така бедни, а пък себе си направиха милионери. Ама ние мълчим и тър-пим, което е вече съвсем отвратително: ей, българи, събудете се, и спрете безчинствата, та вече сме европейци, докога ще позволяваме на този така нагъл комунизъм да се гаври още с нас?!

А в останалата част на Европа пак не се занимават с глупости като нас. Ето за какво размишляват и какво търсят: “ЕС на 50 години: Оттук накъде?”. А ние се чувстваме в ЕС като беден роднина, но пък за това явно сами сме си виновни: защото продължаваме да си търпим насилниците. И да ги избираме във властта, дори я за президенти, я за премиери...

На 25 март се подписа “Берлинска декларация на ЕС, посветена на 50-ия рожден ден на съюза”. В нея са упоменават пределно ясно ония ценности, около които се обединяват народите на свободна Европа. И ние сме вече към тях въпреки всичко, но пък у нас се прави даже невъзможното тия ценности да се обезценят по някакъв балканско-комунистически маниер - когато нашенецът тъпичко протяга ръка, търка пръсти както се прави, когато даваш знак за пари и мило казва: добре де, но какво ще получим в израз на тия ценности, то ценнос-ти, ценности, ама парички какви ще ни дадат европейците, и кой ще тури ръка върху тях?! И кандидати за еврофондовете у нас в изобилие, в тълпата сега са натискат и нови “герои”, дон Бойко и Волен, и се натискат яката, нищо че уж са все “недоволни”, ала и те от парици не се отказват. Абе битката у нас за чужди, неспечелени пари никога не е утихвала, а сега специално е особено гореща. Коалицията 8:5:3 за момента сложи ръка на всичко, ама апетитите на останали-те са така големи, че кой знае какво може да стане в най-скоро време?!

Това е, нашенска история, унизителна, прекалено тъжна даже: не вър-вят на добро работите ни с тия, с такива управници. Европейците в Берлин и Брюксел, в останалите столици празнуват годишнината, а ние се измъчваме от болни страсти. Комунизмът ни научи да искаме все наготово, да не се трудим, да се оплакваме, да мърморим недоволни, все да искаме да ставаме богати по нечестен начин, да се прецакваме един друг и само най-наглите хитреци да успяват, а пък де що е кадърно или да бяга от тая лудница, или да стои тук, та да го тъпчат както си знаят. Вярно е обаче и друго: икономиката ни живна, гра-довете си измениха облика за броени години, взехме поне външно да прилича-ме на старата Европа. Лекуваме бавно раните на комунизма и се мъчим да си правим своята, нашенската, оригинално българската “демокрация”. Но каква ще ни е демокрацията си зависи от нас самите, ако чакаме някой да ни я даде наготово, без битки и борби, тая няма да стане. За свободата и достойнството си трябва да се борим всеки ден. Да не чакаме милост от насилниците, ами да ги притискаме по всякакви начини, да бъдем будни като граждани, да си държим на правата, да не позволяваме да ни лъжат и баламосват. Да накараме управ-ниците ни, които сега така са се разгащили, да треперят от страх пред народния гняв, и да си избираме за управници само такива, които са доказали, че могат

47

да работят за доброто на народа, за доброто на свободния човек. Заради нап-равеното от такива управници в периода 1997-2001 г. България днес е в Евро-пейския съюз. Те поеха на плещите си най-тежките реформи и с цената на всич-ко успяха да изправят България на крака. Къде бяха в тези най-тежки години на българския преход Гоце Първанов, който тогава пишеше милозливи писма на приятелите си Милошевич и Саддам Хюсеин, също Симеон, който си кютеше като пън в своя Мадрид, също неговият и на Тодор Живков тогава бодигард Бойко Борисов, притаилия се също тогава на служба на руската Овъргаз Волен Сидеров – къде беше цялата тази паплач тогава?! Криеха се в дупките си, а сега, когато мръсната работа е свършена, като чакали и като “есенни пилета” се натискат да управляват, сиреч да развалят, да опропастяват шансовете ни и да грабят кой каквото свари?!

Защото такива като тях така са възпитани: само себе си да уреждат, и грозно да плюят на народа, в който лицемерно уж се кълнат! Те така разбират властта, а пък ние сме за бой, защото им даваме баницата, като им я даваме, те да не са глупаци да не я ядат?! Не, те са умниците, а пък ние сме глупаците, и наистина сме за пребиване, ако се оставим точно такива да ни залъгват, та да си останем още десетилетия бедни, а пък те да преяждат и да се гаврят колкото си искат с нас...

Да завърша вече с ето това, което за мен е символ. Синът ми е роден в 1989 г., сега е вече на навършени 18 години. Роден е в годината, в която бъл-гарският комунизъм пропадна и се събори в оглушителен трясък. Сега вече моят син има избирателни права и тази година ще гласува на първите си избори – за депутати в Европейския парламент! Това е знаменателно! Нека поне деца-та ни да живеят, ако ние не успяхме. Европейският съюз дава огромни шансове тъкмо на младите, на тия, пред които е целият живот. И само за това да беше, си заслужава да бъде обичана Европа...

48

Поразително, но и съвсем показателно единомислие с папата

юни 24, 2007

Преди немного време публикувах в блога си и в някои други медии своята статия „Душата на Европа“, в която писах за универсалните ценности на християнската вяра, на които се крепи европейския жизнен космос. Днес чета, че папата е произнесъл реч, в която казва: „Християнските ценности, които са душата на континента, трябва да се запазят в Европа на третото хилядолетие, ако тя желае да остане пример за света“. Горд съм, че папа Бенедикт XVI с тези думи подкрепя моята теза, което е допълнително потвърждение за истинност. Написах статията си под въздействието на изказване на канцлера А.Меркел за това, че европейците трябва да открият душата на Европа. Смятам себе си за привърженик на немската философия, и ето че откривам, че двама съвременни немци (папата и канцлерът) мислят в съзвучие с изказана от мен философска идея. Което ме кара да се чувствам европеец независимо от българския си произход. Казвам това с известна ирония, защото ние, българите, и особено интелектуалците, възпитани в европейската мисловна традиция, сме длъжни да обърнем гръб на своя духовен провинциализъм и смело да заявим принадлеж-ността си към една Европа на духа. Което в никакъв случай не е „изневяра“ на българската идентичност, напротив, то означава издигане на нашата идентич-ност до нивото на европейските мащаби за универсалност и общочовечност на сродяващите ни ценности.

Папата обаче казва нещо крайно важно, на което искам тук да обърна по-голямо внимание. Папа Бенедикт XVI остро критикува Европейския съюз с обвинението, че отричайки християнските корени, се отчуждава от населението на континента. Той призова вярващите да изградят „нова Европа“. „Не може да се мисли за изграждането на нов общ европейски дом като се пренебрегва свойствената идентичност на народите на нашия континент, идентичност исто-

49

рическа, културна и нравствена, изразяваща се в съвкупността на ценностите, които християнството помогна да се изковат.“ В речта си папата изтъква като особено вредна „особената форма на вероотстъпничество на Европа“, която макар да желае да се запази като общност на ценности все повече поставя под въпрос съществуването на универсални и абсолютни ценности. Вероотстъпни-чеството означава публичен отказ от християнската вяра и в епохата на ранното християнство е било един от трите непростими гряха. И папата се обръща към вярващите с думите: „Знаете, че ваш дълг е да помогнете за изграждането с Божията помощ на една нова Европа, реалистична, но не цинична, вдъхновена от вечната истина на Евангелието“. Какво по-точно папата се опитва да внуши с тия свои думи?

В Европа наистина се шири един модернизъм, особена разновидност и метастаза на социализма, който крайно повърхностно и дори цинично тълкува отношението между универсално и онова, което наричаме национална, но също и европейска идентичност. Душата на Европа, а също и на нейното „дете“ – Америка – са именно универсалните ценности на христовата вяра, пречупени през националната и също европейска специфика. Това са ценностите на сво-бодата, достойнството, на самобитността на индивида и на суверенната лич-ност. Ако модерна Европа загуби ясното си съзнание за своите универсални по значимостта си християнски корени и на тяхно място утвърди някакви уж авто-номни „европейски ценности“, то това е признак на болезнено развитие на са-мата европейска култура. „Европейско“ и „християнско“ си съответстват, но производното е тъкмо европейското, докато християнството със своите ценнос-ти е породило и съзнанието, и духа, и културата на всички нас, днешните евро-пейци. Ако се зачертае християнската база на европейската душевност, ако не се съзнават най-ясно християнските корени на Европа, това ще доведе до ня-какво самонадеяно и капризно „европейско съзнание“, в което тъкмо най-важното е крайно разводнено и дори опошлено.

В този смисъл папата е съвсем прав, като, разбира се, темата, поста-вена от него, се нуждае от по-специално изследване, което, надявам се, ще мога скоро завърша и да оповестя тук.

50

За жалост у нас много хора даже изобщо не могат да различават лъжа от истина

понеделник, 18 май 2009 г.

Препечатвам текста на своето интервю, дадено онзи ден за блога на Алек Томанов, наречен Критичният поглед и мнение:

Г-н Грънчаров, знаете ли, че след като напишете в Google „Ангел

Грънчаров” излизат 42 200 резултата? Предполагам това се дължи на ак-тивността Ви в блогосферата, все пак притежавате два блога, в които редовно пишете, а също имате много последователи. Разкажете ни нещо повече относно целите и идеите Ви, заради които полагате толкова големи усилия в web пространството?

Аз започнах да пиша своя блог просто за да изразя своите реакции по

повод на случващото се у нас. Като пишещ човек винаги съм имал нужда, както се казва, от "трибуна", преди пишех по вестниците, сега се наложи да се "навра" в интернет, който в момента е единствената територия на свободното слово в България. Медиите у нас са под олигархичен похлупак. Единствена възможност човек да каже какво мисли е интернет. Ето че основната моя тема е свободата. За жалост у нас, в резултата на повече от половинвековното пълно господство на комунизма се породи един масово разпространен манталитет, изключващ свободата. Мнозинството от хората у нас съвсем не знаят какво е свобода, даже са загубили усета си към нея. Пълно е с хора, безразлични към свободата.

51

Твърде много също така са хората, които са врагове на свободата и на свобод-ния живот, т.е. хора, които, като видят свободен човек, настръхват, подобно на зверове, и почват да търсят всякакви начини да му отмъстят, да го стъпчат, да го ликвидират. В тази ситуация моята мисия като философ е да разпространя-вам едно автентично съзнание за свобода, да помагам на хората, които искат да се погрижат за своите ценности, а безспорно е, че модерният човек на сво-бодата си дължи всичко, тя дори е извора на нашата човечност. Благодарение на блоговете си мога да разпространявам своите идеи; аз не крия, че съм при-върженик на една философия на свободата, на една либертарианска или дясна политическа нагласа и философия. Основна тема за мен през целия ми съзна-телен живот е темата за свободата. Написал съм доста книги все по тази тема: Универсумът на свободата (подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството), Преследване на времето (подзаглавие Изкуството на свободата), Етика на достойнството, Еротика и свобода и така нататък; оказва се, нямам книга, в която свободата да не център, обединяващ всички мои търсения. Смятам, че идеята за свобода е централната идея на модерното светоусещане, на духовния свят на модерния човек. На тази идейна основа по необходимост аз съм антикомунист, т.е. човек, който води битка срещу остатъ-ците и мутациите на комунизма в човешките глави, които са така вредни, че ето, 20 години след "края на комунизма", все още тровят българския живот.

Вие приехте да водите седмичната рубрика „Грънчаров 600”, която

ще се публикува в блога на Алек Томанов. Какво Ви накара да приемете пред-ложението на Томанов? Как си представяте своята рубрика, водена на чужд блог, какви теми смятате да коментирате?

Ами аз съм човек, който е готов да подкрепи всяка идея или инициати-

ва, която води до разширяване на "мрежата на автентично свободните хора". Защото и в българския интернет, уви, са се разпищолили (да употребя тази любима дума на премиера Дмитрич) толкова много мутанти на комунизма и адепти на лявото празнословие, с които се налага да влизам в непрестанни дискусии – доколкото изобщо с такива може и има смисъл да се спори. А приех да водя такава рубрика, понеже това е първо предложение от страна на друг блогър аз да изляза със своя публикация в неговия блог; аз самият почти все-кидневно в блога си публикувам текстове на приятели на блога, но мои текстове не са се появявали досега в чужд блог, напротив, мнозина са ми "забранили" даже да пиша коментари, понеже като излязат и ги прочетат, ги обхваща тих или дори буен бяс. Аз съм привърженик на великото наставление на нашия Учител Христос, който е рекъл: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни!". Да, обаче у нас е станало така, че мнозина даже изобщо не могат да различават лъжа от истина, много често лъжата им се вижда по-близка, някак си мила, родна, приятна, забавна, а пък истината им изглежда грозна, отблъсква-

52

ща, непримамлива и пр. Ето с тази изроденост, пак наследство на половинве-ковните вакханалии на комунизма, се налага да се борим всеки ден. Аз по про-фесия съм преподавател по философия и психология, всеки ден общувам с млади хора, и добре зная колко е целебно да се разговаря най-открито с тях по всякакви въпроси, които ги вълнуват. По тази причина в блога на млад човек като г-н Томанов смятам да пиша за ония неща, които по моя преценка са жиз-нено-важни и дори съдбовно важни за младите и по-интелигентни хора. Разбира се, също така трябва да се води и всекидневна битка с простащината; всъщ-ност, простащината е най-разпространената и масова метастаза на комунизма.

Няма как да не Ви попитам, колкото и да е банално, как виждате се-гашната ситуация в България седмици преди евроизборите и месец преди изборите за български парламент?

Аз с всеки ден съм все по-голям оптимист. Защото управляващите, де-

то се казва, все по-надълбоко взеха "да газят в лука", т.е. да навлизат в най-хлъзгави области, пък и минаха всякакви граници на допустимото, на приличие-то. А такава неадекватност е ясен симптом за предусещаната даже и от самите тях неминуема гибел: Бог първом отнема разсъдъка на ония, на които е пригот-вил гибел. Всички тия идиотизми като 8% бариера за Синята коалиция, използ-ването от олигархично-ченгесарската върхушка на най-тъпи смешници като Яне Янев, опитите на ченгесариата на разцепи СДС (като за тази цел беше подкупен даже и бившият лидер на синята партия ), доведоха до радикализация на наст-роенията, т.е. все повече хора осъзнаха, че трябва да се включат и да доприне-сат за така потребната промяна към добро на българските работи. Смятам, че ченгесаро-комуноидната руско-българска мафия, която ни управлява вече 8 години, ще загуби контрола върху властта след идващите избори, т.е. властта през лятото ще бъде поета от проевропейските десни политически сили, предс-тавени най-вече от Синята коалиция и ГЕРБ. Това е нещо, което трябва да се случи, и ще се случи, но за него трябва да се работи непрестанно и всеки ден.

53

Аз считам за свой дълг да помагам да се случи онова, което самото време и историята са отредили. Моите бъдещи дописки за блога на Томанов ще служат на тази кауза.

Защо трябва да се гласува за евродепутати? Ами трябва да се гласува, защото ако не се гласува, това означава, че

не се разбира огромния за България смисъл на нейното европейско членство. Ние, българите, в този продължил цели 20 години и най-мъчителен преход към свобода и демокрация понесохме много жертви и преминахме през най-тежки изпитания. И то не за друго, а тъкмо заради нерешителността на огромна част от т.н. "народни маси", която нямаше смелостта да върви по пътищата на сво-бодата, която се дърпаше назад, която беше съблазнявана от антиевропейската и антиреформаторска сила БСП с уюта на старото, защото в тия 20 години БСП не правеше нищо друго, освен да поддържа носталгията по комунизма в най-широки слоеве. И, разбира се, да се бори кански срещу всички ония най-тежки и болезнени реформи на социалистическата държавна икономика, които рефор-маторската сила СДС трябваше да извърши въпреки бясната съпротива на комунистите. Велико постижение е, че превърженищите на свободата и на ев-ропейската ориентация на България, към които винаги съм принадлежал, ус-пяхме да вземем надмощие и ето, България въпреки всичко е вече член на Европейския съюз! Това е същинска фантастика, това е нещо грандиозно и най-велико: как може човек, съзнавайки всичко това, да се откаже да участва в ев-ропейските избори?! Ами такъв какво прави тогава в Европа: да си обира кру-шите и да заминава за Азия, за Русия, за Китай, за Северна Корея да отпътува, за Куба ако иска да върви, може и до Венецуела да стигне! Да бъдеш гражданин едновременно и на България, и на Европейския съюз, е страхотно велико нещо, но това могат да го оценят само хора, които споделят великите европейски ценности, ценностите на великата цивилизация на свободата, каквато предс-тавляват Европа и САЩ. За неевропейски мислещите хора Европа нищо не означава, тяхното сърце ги дърпа към Средна Азия, към деспотиите на Азия и Африка дори. Ако не гласуваш на европейските избори, това е твое лично приз-нание, че не смяташ себе си за европеец. За жалост има и такива хора у нас, които съвсем не са малко - както би ни се искало. Точно на такива хора трябва най-търпеливо да им се обясняват огромните предимства, които има свободни-ят човек, европееца. Трябва най-търпеливо да се помага за култивирането на онова съзнание за свобода, без което човек остава пленник на най-подлите и гнусни черти на "човешката природа", т.е. на самата античовешкост – ако мога да употребя такава дума.

54

Българите вече губят надежда, че изборите могат да променят с нещо бъдещето на страната, дори и по-младите вече се отказват да гласу-ват. Как да накараме гражданите да гласуват?

Ами това само показва колко много несвободни хора има у нас, колко

много хора има, които са се отказали от свободата и предпочитат да живеят с илюзията, че някой друг трябва да ги "оправя". Като не гласуваш, като се отка-жеш от единствената възможност да повлияеш на развитието на събитията, с това все едно казваш: "Правете с мен каквото искате, таварищи, вие по-добре разбирате, аз не разбирам даже какво искам, на мен ми е все едно, майната му, да върви всичко към провал и разруха". Такива хора са страдащи и крайно объркани хора, те са продукт на жестоките манипулации, на които тези хора бяха подложени в годините на прехода от поставените под контрола на кому-нистическата олигархия медии. Тези хора, негласуващите, т.е. фактически отка-залите се от свободата и от демокрацията хора, не трябва да бъдат упреквани, напротив, с тях трябва да се разговаря най-внимателно, за да бъдат подтикнати към разбирането на собствените си, и то най-коренни интереси. Гласуването е свобода: бъди свободен, бъди себе си! – ето този великолепен слоган на Дари-на Аргирова победи в конкурса, организиран от Алек. Но сами виждате – отзвук никакъв. Оказва се, че мнозинството даже от блогърите, които са уж граждански ангажирани хора, не могат да оценят смисъла, скрит в така простичките думички на Дарина. Това е ужасно! Много е трудно, но трябва да се помага всекидневно

55

на хората, които са доведени до състояние да загубят изцяло своето гражданс-ко съзнание, т.е. съзнанието, че от нас, гражданите, зависи какво ще става, ние сами решаваме бъдещето си, не "политиците", не даже Бог, а ние самите: от нас, гражданите, зависи всичко. И ако ние самите не сме си на мястото, тогава и Бог не може да ни помогне. Трябва да изпълним онова, към което даже Бог ни е призовал: да бъдем свободни, да бъдем себе си, да бъдем човеци, да гласува-ме, да работим неуморно и всеки ден за своето бъдеще, за бъдещия си проспе-ритет. Смятам, че не е толкова трудно да бъде убеден един млад човек да гласува. По-трудното е да бъде убеден да гласува "правилно": понеже на поли-тическия пазар има толкова много съблазнители на хората, които не са доста-тъчно наясно със собствените си ценности, и които са оставят да бъдат лъгани, мамени, манипулирани. Ето, лъжльовци и клоуни като Сидеров, Яне и пр. пра-вят всичко, та да съблазняват ценностно неопределилите се хора и да ги изпол-зват за своите грозни и аморални политически цели. Срамота е, че българите вкараха в Европейския парламент толкова много представители на антиевро-пейски ориентирани партии като Атака, БСП, ДПС, това е същински резил! И в същото време в Европейския парламент няма нито един представител на дес-ните, на сините и демократичните политически сили, които промениха из основи България, и които имат историческата заслуга за европейския триумф на Роди-ната ни. Това също е ужасен резил! По-голям срам не може да има. Виждате до какво жалко положение е доведен масовия българин щом прави и допуска да стават такива абсурдизми.

Кои са слабите страни на българските политици? Вижте, въпросът Ви е поставен некоректно. Такива животно като "бъл-

гарските политици" нема, ами просто нема! Ако под "български политици" раз-бирате политиците у нас, които са неевропейски мислещи, тогава Ви разбирам - и с такива политици е бъкано в българската политика. Защото у нас "българско-то" се разбира като антитеза на "европейското". "Добрият", даже "истински бъл-гарският" политик според тази представа е политик като Сидеров, Доган, Ста-нишев и Яне, т.е. политици, които нямат нищо общо с европейския манталитет. Но има у нас, макар и немного политици, които са доказали, че имат европейски манталитет и поведение, които са работили за доброто на България и които изведоха България до нейните днешни европейски хоризонти. Това също са български политици, имам предвид политици като Иван Костов и останалите лидери на десницата. Това са сериозни и компетентни политици, а не шарлата-ни и играчи с най-пошлите чувства на масата, каквито са "политици" като Ста-нишев, Гоце Първанов, Доган, Яне, Сидеров. Значи според моето разбиране в днешната българска политическа класа има два непримирими лагера: едната част от "българските" политици всъщност са по-скоро не български политици, а са руски мекерета, верни слуги на управляващата ни вече 8 години руско-

56

българска ченгесаро-кагебистка олигархия и мафия. И срещу тях са политици от европейски ранг, от европейска класа - като Костов, Мартин Димитров и лидери-те около тях. Сред които има невероятно способни и честни хора: като Д.Бъчваров, Св.Малинов и прочие. Така че да се слагат всички български поли-тици в един кюп, да не се прави разлика между управляващи и опозиция, между леви и десни политици е признак за ниска политическа и демократична култура. За жалост това у нас напоследък все повече се прави и то е в услуга на същата тази управляваща комунистическа олигархия.

Междупартийните предизборни войни започнаха да се водят вече,

но средствата са всякакви – позволени и непозволени. Какво Ви прави впе-чатление?

Ами прави ми впечатление, че неевропейските, т.е. олигархичните по-

литически сили, в името на запазване на властта са готови на всичко, на всякак-ви подмени, лъжи, коварства, измами. Те са доказали, че не им пречат някакви морални скрупули и спирачки, даже са способни и на убийства само и само да запазят властта си: техни са думите "Тази власт с кръв сме я взели и само с кръв ще я дадем". Ето защо политическата битка у нас съвсем не е лека, напро-тив, крайно тежка е. Парите, голяма част от откраднатите от българския народ пари в тия 8 години на олигархично-мутренски триумф, са хвърлени, за да се

57

инвестира във възможността за нови бъдещи кражби. Знаете какви лиги бяха наточили управляващите от т.н. тристранна разбойническа коалиция: предста-вяйки си милиардите евро европейски субсидии, на тях им течаха най-обилни лиги, когато си мислеха, че те ще разпределят тия пари в своите обръчи от фирми. Ала, за жалост, "гадните европейци", като видяха първите кражби, реко-ха "Не!", и ето, сега властта прави всичко възможно да излъже Европа, че за в бъдеще "правилно" ще разпределя субсидиите, т.е. мъчат се да убедят евро-пейците, че тепърва по-умерено и по-внимателно ще крадат. Европа ни даде ясни знаци обаче, че докато българите продължават да си избират за управни-ци такива лъжльовци и крадльовци, свързани с комунистическата мафия, Бъл-гария пари на европейския данъкоплатец няма да види. Сега се води ужасна битка за спечелване на гласовете на неразбиращите, т.е. за съблазняване на масовия и най-простодушен български избирател. На разочарованите от крад-льовците от БСП, НДСВ и ДПС им се предлагат нови "спасители", такива като Яне, Сидеров, "НАПРЕД", "ЛИДЕР" и пр., които стига да успеят да излъжат част от избирателите и да се набутат в парламентеца, веднага мигом ще се прегър-нат с БСП и ДПС, за да почнат заедно най-ентусиазирано да крадат пак от ев-ропейските, но също така и от българските пари. Нали си спомняте какво заяви най-нагло Доган когато Европа за пръв път ни спря парите? Не помните ли? Ще ви кажа. Той рече: "Като не ни дават европейците да крадем от европейски пари, ще крадем от българските пари, но на сухо пак няма да останем!". Точно това каза, макар и с други думи. Тази ужасна ситуация може да се промени ако повече българи прозрат истината и подкрепят десните и проевропейски ориен-тирани сили, именно Синята коалиция и ГЕРБ. Този е пътят да се отървем от тази крадлива комунистическа напаст.

Песимист или оптимист сте относно бъдещето на България? Оптимист съм, и с всеки ден ставам по-голям оптимист. Защото виж-

дам как обречените сами правят всичко, за да подготвят собствената си гибел. Последните изцепки на Дмитрич, на подведомствената на комунистите и на Доган съдебна власт, на тартора на олигархичния триумф Гоце Първанов, на смешника Яне, на медийни продажници като Бареков и пр. показват, че вече сами предусещат гибелта си, щом са станали така нагли. А "отсъденото ще се случи, не ще го спре самият Бог!", както твърди известният арабски поет. Ето защо като философ на историята и на политиката се радвам, като гледам тия действия на сегашната власт, които наподобяват опитите на настъпена змия да клъвне оня, който е затиснал главата й и е приготвил камъка, за да я смаже. Дошло е време завинаги да се разделим с тази продажна комунистическа на-паст, която 60 години вече трови живота ни. Дошъл е последният момент. Сега трябва да се случи онова, което не ни стигнаха силите да постигнем в предиш-ните 20 години. Последният решителен бой с мутиралия и затова още по-

58

отвратителен комунизъм вече е дошъл. Надявам се, че няма да проспим толко-ва благоприятните шансове, които времето и историята са ни предоставили. Уверен съм, че нещата се развиват към по-добро – даже и просто затова, че по-зле няма как да станат. Впрочем, тук другарите от БСП, ДПС и яневците лукаво ще добавят: може, ох, как може, подкрепете ни и ще ви покажем как може!

Как да започнем да си изграждаме добър имидж на международно ни-

во? Ами смятам, че като се погрижим да си уредим по-добре собствения

дом. Този е верният начин да подобрим международния имидж на България. Просто трябва да престанем да се излагаме повече с това, че не можем да въведем елементарен порядък в собствения си дом, т.е. в собствената си стра-на. Допускаме да ни управляват не грижливи стопани – каквито, впрочем, могат да бъдат само автентичните десни политици и държавници! – а се оставяме на произвола на грабливи птици, на крадци, разсипници, бандити и разбойници! Непростимо е това българско безхаберие: в собствения си дом, в къщите си пищим ако дойде крадец, а в общия ни дом, в държавата, точно на крадци сме поверили да уреждат живота ни! И затова сме на този хал. Ако Костов навреме-то беше получил втори мандат, сега България щеше да наподобява поне Порту-галия, да не кажа и Швейцария. За 8 години страната ни пропиля огромни шан-сове, понеже се остави на произвола на нечестни, некадърни, безскрупулни, най-арогантни "политици" като Симеон, Гоце, Доган, Дмитрич. Направиха страш-ни злоупотреби, успяха да разстроят нормалния живот, темповете на растеж на икономиката бяха непростимо ниски, а пък ето сега най-нагло си измиват ръце-те като ни лъжат, че, видите ли, "световната криза" била объркала плановете им за "всеобщ цъфтеж". Европейците, повтарям, ще започнат да ни уважават

59

едва когато забележат, че почнем да уреждаме собствения си дом така, както това подобава за автентичния европеец. А продължим ли да се излагаме и да избираме шутове да ни управляват, горко ни.

Какво пожелавате на младите българи, които четат atomanov.com? Ами пожелавам ви да бъдете верни на своята младост, т.е. да се полз-

вате от невероятно големите шансове, с които вие, младите, разполагате. Мла-достта, знайно е, е свобода. Тя е кипеж на жизнени сили, които е престъпление да бъдат разпилявани; напротив, иска се да бъдат употребени за постижения. Първото, за което младият човек трябва да се грижи всеки ден, това е неговата личност. Личността е най-голямото богатство, с което човек разполага. Ти сами-ят си най-голямото богатство – който е разбрал това, такъв ще постигне всичко, което е пожелал. Безбрежни са хоризонтите, които се отварят пред дръзнове-нието на автентично младия човек. За жалост, забелязвам много младежи с прекършен устрем към свобода, към личностни изяви, към постижения. Най-ужасното нещо, което мога да си представя, е млад човек да е песимист и без-деен мърморко. Тия неща са признак за старчески манталитет.

Алек Томанов

Ето, аз съм вече на 50 години, и съм разбрал това: не бива да допус-каме духът ни да остарее. Който запази младежкия си дух, такъв ще живее пълноценно докато диша. Другояче казано, трябва да запазим духа на свобода-та си - и никога да не се отказваме от нея. Такъв човек, който не се е отказал от свободата си, който е съхранил нейния дух жив, ще постигне всичко, което е пожелал. И, което е още по-важно – няма да го загуби, ще го съхрани завинаги...

60

Какво означава да си европеец?

Ето поне няколко мои статии, в които става дума за европейското – и, по косвен начин, за това какво е да си европеец: примерно Душата на Европа, Моето лично пътуване към Европа, Въведение в проблема за ценностната идентичност на личността, За жалост у нас много хора даже изобщо не могат да различават лъжа от истина, Чужди или близки на "масовия бъл-гарин" са европейските ценности?, Коя е българската мечта?, Поразител-но, но и съвсем показателно единомислие с… папата, Моите причини да обичам Европа. А пък за българската идентичност, съотнесена с европейската, съм писал цяла една книга, която се нарича Българската душа и съдба (Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), излязла от печат преди три години. Всички ония "частички" истина за европейското и европейците, които са пръснати из моите текстове, трябва обаче да бъдат обе-динени в една по-цялостна идея. Която да е пряк отговор на въпроса Какво означава да си европеец? Радвам се, че и други поставиха този въпрос, което е свидетелство за неговата назрялост. И ето, почвам да пиша за това как аз виждам нещата.

Какво означава да си европеец? Така поставен, този въпрос ни отпра-ща към нещо, което силно засяга отговарящия, оня, които има намерение да му отговори, а именно, по този начин: а ти самият европеец ли си? Понеже, разби-ра се, само европеец може да изрази усещането си за това какво е европейско-то. Или пък съвсем не може автентичния европеец да изрази същината на ев-ропейското – и то тъкмо защото съзнанието му е разтворено в него?

Ето че се доближихме до някои твърде сложни идентификации. За да се открои европейското в неговата различност и специфичност, то трябва да бъде сравнявано с категории – или с реалности – които са съотносими с него. Коя реалност може да е съотносима с европейското? Ами тази: американското, да речем. Или азиатското. Или африканското. Добре де, но кой може да претен-

61

дира, че така добре познава американското, азиатското и прочие, че да може да ги съпостави с европейското, та да може при една такава грандиозна идентифи-кация да се открои тъкмо търсеното европейско – в цялата негова различност, специфичност, уникалност?!

Има и още нещо, което още повече затруднява: ами този, който, да предположим, дръзне да осъществява тия "междуконтинентални" – а те по-скоро са междукултурни и дори междупарадигмални! – идентификации, самият той какъв е, какъв трябва да бъде: европеец, американец, азиатец? Понеже това как американецът гледа на европейското съвсем не означава, че в гледа-нето му се откроява европейското в неговата същностна определеност. Ясно е, че в очите на американеца има една изкривена, пречупена през американското, представа за европейското, която съвсем не ни върши работа в случая - или поне не ни помага толкова, колкото бихме се надявали. Същото може да се каже и за това как азиатецът, като представител на една съвсем друга култура, гледа на европейското и на европейците. Трябва много да се разговаря, и то с представители на другите култури, за това какво представляват те самите, какво представляваме ние в техните и в собствените си очи, та да започнат да се открояват в тия разговори специфично европейските качества, черти, харак-теристики. С други думи казано: необходим ни е за тази цел един междукулту-рен диалог. Друг път за постигане на истината в това отношение няма.

Ето че още в самото начало опряхме до непреодолима трудност – за да довършим разсъждението си. Запитахме се какво е европейското, какво е да си европеец, и се оказа, че трудно можем да постигнем нещо определено и категорично, поради упоменатите трудности. Това как ние, европейците, сами себе си възприемаме, може да е една отправна точка – нямаме друг избор! – ала то не може да ни даде автентичната истина за европейското и европейците в нейната същностна определеност, в нейната автентичност, в нейната пълно-та. Истината за нас самите – неслучайно тъкмо това е най-трудно постижимо-то...

Но да погледнем от друг ъгъл цялата тази работа. Ние, българите, сме европейци. Следва да сме европейци. Макар че има някои българи, които про-тивопоставят българското на европейското. Въпреки че би следвало българско-то и европейското, независимо от различията помежду им, да влизат в една прекрасна хармония. Все пак тук, от нашите земи, от Балканите, от Тракия и Елада, е тръгнала културната история на Европа. Даже името си Европа дължи на на назоваването й от тукашни, от "наши" хора. Значи има една друга въз-можност: към открояване на европейското да се тръгне чрез съпоставянето на национално-специфичното, а на тази база да се обособява онова, което прави причастни едни на други, да речем, гърците, българите, немците, англичаните, французите, испанците. Сиреч, общото, онова, което сродява българи, немци, англичани, гърци и пр., тъкмо то е европейското, а пък да си европеец означава в теб, в твоята същност, наред с национално-особеното, да проблясва и общо-

62

то, европейското, онова, което ни сродява в една голяма човешка общност, наречена "Европа". Мисля, че този е пътят. За да разберем какво е да си евро-пеец означава най-напред да разберем какво е да си българин, грък, англича-нин и прочие, и на базата на тия неизбежни междунационални идентификации ще проблесне онова, което ни сродява всички нас, европейските народи, в една голяма човешка и културна общност, наречена "Европа". Този път не е лек, но за сметка на това е единствено плодоносния.

Ето че задачата ни почна да се прояснява и дори облекчава. Трябва

да търсим онова, което ни сродява всички нас, европейците, именно българите, гърците, англичаните, шведите, испанците, дори също така и ония народи, които са по границите на Европа, като турците, примерно. Защото след като едни народи векове наред са се намирали в такова близко общуване, няма как да не са възприели ония общи черти, които ги правят едно, пък макар и толкова разнолико цяло. Случаят с Турция и турците е особено показателен: векове наред, и то в последните векове, Турция е влияела на Европа – и е била, безс-порно, повлияна от европейското. Получила се е една симбиоза, по същия начин, по който и българите (пра-българите), като са се настанили в земите на Европа, силно са били повлияни и сами са повлияли на тогавашните, пък и на сегашните европейци.

Става дума за културни влияния, които са продължили векове, и които, точно затова, не могат да се отхвърлят с лека ръка. Ето че като разсъждаваме в

63

тази насока ще разберем какво турците са дали на Европа, същото е положени-ето и с безспорното влияние на Русия върху Европа; впрочем, а Русия евро-пейска страна ли е? Формално да, а в същностно отношение сякаш не. Руското в някакъв смисъл е и опозиция на европейското – въпреки формалната си бли-зост. Същото може да се рече и за турското. Неслучайно обръщам такова вни-мание на тези отношения. Те са "гранични" отношения, които ни дават шанса да откроим европейското в неговата автентичност и самобитност. Ето защо и Тур-ция, и Русия, са незаобиколим фактор, който непременно трябва да се отчита - в опитите да бъде откроено европейското в неговата същност, истина, пълнота.

Европа невинаги се е възприемала като едно цяло. Знаем европейска-та история, в която винаги е имало някакви "центрове", излъчващи влияние, които са противоборствали, които са били враждебни един на друг. Днес обаче европейското съзнание се е развило до такава степен, че враждебната различ-ност на тия центрове е крайно притъпена, а на преден план е излязла общност-та. Ние търсим тъкмо онова, което ни сродява в една общност, което ни прави европейци; сега този въпрос изпъква с особена актуалност и дори, бих казал, съдбовност.

Да разберем какви сме тъкмо като европейци е начин да се самоопре-делим в "голямото световно село"; понеже наистина съвременният свят е ста-нал едно голямо село, а пък ние, европейците, сме нещо като жителите на една "махала" в селото; а пък нациите в тази "махала" са отделните родове, отделни-те къщи, обединени по кръвен признак. Ето че тази аналогия доста помага на представата; както в Пловдив, да речем, жителите на кварталите Кършияка, на Тракия, на Стария град, на "Кючук Париж" и прочие, въпреки някои различия помежду им – и те, отбележете, са съвсем несъществени! – все са пловдивчани, по същия начин българите, немците, испанците, англичаните, французите и пр., въпреки несъществените национални различия помежду им, все са европейци, все са носители на една европейска култура, различност, манталитет, на една специфично европейска ценностност, която ги сродява в нещо по-голямо, в една общност, която има световни измерения и значимост.

Станало е така, че в съвременния динамичен свят хората се обединя-ват вече не на основа на специфично-националното, а на основа на континен-тално-специфичното, което, оказва се, им придава някаква по-същностна опре-деленост. Понеже поради изключителната динамика и мобилност в съвремен-ния свят индивидите и нациите се примесват, взаимоодействат си, но не толко-ва като индивиди и нации, а като култури. Ето, да речем, и сред нас, българите, живеят представители и на азиатски и африкански нации: пълно е с араби и с етнически африканци и сред другите европейци, а пък тези различия, въпреки че създават проблеми и противоречия, така или иначе обогатяват и едните, и другите. По този начин трябва да се разсъждава в съвременния свят: другият, различният, носителят на друг манталитет и култура не трябва да ме дразни, понеже това, че е различен, ме обогатява; ако съпоставим различностите си,

64

ако ги съотнесем, това ни дава шанса да се обогатяваме взаимно; ако обаче се затворим в своите си черупки, в черупките на националното или на индивидуал-ното, ще постигнем само ограниченост, ощетеност, враждебност, неразбраност. Диалогът, свободното, непринуденото общуване ни дава шанса да опознаем както себе си, така и другия, а това пък обогатява и единия, и другия – нима някой може да отрече тази толкова значима закономерност?!

Достатъчно с методологическите отправни точки. Сега да се опитам да изразя същинското: а именно, да отговоря на въпроса какво е онова, което обединява индивидите и нациите в една единна европейска човешка и културна общност? Или, другояче казано, какво ни прави европейци, кое е европейското у нас самите?

Ето нещо първо, от което трябва да се изходи: Европа е една голяма християнска общност, християнството е дало на Европа онази духовна връзка, която ни е направила европейци в съвременния смисъл. На християнството, на християнските ценности дължим значима част от духовната и културната си идентичност, а пък тъкмо духовното е онова, което придава съществените из-мерения на нашата човечност. В духовен план трябва да се търсят различията между културите, а също и между индивидите: това, че имаме крака, ръце, глави и пр. съвсем не може да ни помогне да се обозначим като едни или ката други, като различни; но в душевното и в духовното отношение са скрити ония фактори, които имат същностно значение и са пряко свързани с нашата уникал-ност, самобитност, специфична човечност.

И така, както Азия има за своя духовна връзка един религиозно-духовен комплекс, в който изпъкват като центрове ("ядра") будизмът, конфуци-анството, ислямът и пр., така и Европа дължи своята общностна специфичност благодарение на ония ценности, които е дала на европейците християнската вяра и религия. Америка – и двете Америки – са еманация на Европа и на евро-пейското, те са нещо като "продължение" на "добрата стара Европа", затова и там духовната връзка, която обединява толкова различните по-малки общности (националните конгромерати и пр.), също е християнството. Това по обратен път доказва, че за Европа християнството играе ролята на най-същностна ду-ховна връзка: Европа дължи специфичната си душевност на христовата вяра.

Това добре го е почувствал оня, който като мен е имал възможност да пътува из различните краища на Европа: навсякъде онова, което ти дава чувст-вото, че си в своя дом, в общия ни европейски дом, са знаците, бележещи при-съствието на християнската вяра и религия: църквите, катедралите, чиито ост-ровърхи кули бодат небесата, храмовете с различна архитектура и стилистика, от най-различни епохи, които обаче са все християнски артефакти, са все сим-воли на причастността ни към общата християнска вяра. Ето и ние, българите, затова сме европейци: защото сме християни. Европа е една духовна християн-ска общност, общност, обединена на основата на великите християнски ценнос-ти за свободата, истината, доброто, светостта, човечността, достойнството. Да

65

си европеец означава в корените си да си християнин, да си повлян по един същностен, дълбок начин от християнската религия, философия, култура, цен-ности, начин на живот, манталитет и пр.

Разбира се, давам си сметка за крясъците, с които ще бъде посрещнат този извод от ония, които наричат себе си атеисти, безбожници, "реалисти", от поклониците на науката, на "разума", на "модерното" и пр. На тия ще отговоря само това: атеизмът е не друго, той е обърната наопаки християнска вяра, но с една безчувствена и немислеща насоченост, той е антидуховност с една мате-риалистично-нихилистична основа и тенденция, която обаче е поникнала на

66

почвата на християнството – и по този начин е така зависима от неговите предс-тави. Безбожниците по Европа и двете Америки сами себе си осъзнават като анти-християни, което показва дълбочинната християнска основа на мирогледа им. В някои случаи може да се каже, че атеистите са по-зависими от християнс-ките представи, морал и прочие дори от самите вярващи; това може да изглеж-да парадоксално, ала е тъкмо така. Затова е европейският атеизъм е нещо като пустоцветен клон на християнската духовност, която придава духовната връзка, свързваща в едно цяло европейците, явяваща се център и ядро на европейско-то, на самата Европа.

Значи европеецът е дотолкова европеец, доколкото споделя ценности-те на християнската духовност – или пък доколкото принадлежи на антихристи-янската по насочеността си бездуховност, явяваща се антитеза на самото хрис-тянство. Европейската философия, да речем, е християнска по дух, християнски по дух са даже и бесовските антихристиянски изстъпления на философи като Ницше, Маркс, Ленин (в последните два случая думата "философи" да се чете в кавички). Европейската култура е християнска в ядрото си. Европейската нравс-твеност е християнска. Правото, юриспруденцията в Европа е на основата на християнските ценности. Даже начинът на живот, характерен за автентичните европейци, е продукт на християнската духовна парадигма.

В този смисъл доколкото Русия е християнска, то тя има шанса да се европеизира напълно; доколкото в руската култура има една татаро-ординска (от "орда") традиция, тя е неевропейска общност и култура. В Русия се борят две тенденции: на европейското по същината си християнство и на азитската-ординска ("стадна") традиция. За Турция важи същото, въпреки че турците не са християнска нация; но векове наред съжителствайки с християните, турците по същество са възприели много от християнския манталитет, на тази основа са надмогнали ординския си азиатски генезис, култивирали са съзнание, което се родее с европейското, понеже се покои на ценности, общи и за християнската, и за мюсюлманската вяра. Знае се добре, че ислямът е възникнал под мощното духовно влияние на християнството, което е и духовната основа за тази въз-можност нехристиянски народи като турския в едно същностно отношение да са причастни на европейската парадигма; разбира се, различията тук са по-сериозни, което обаче е предпоставка за тяхното толкова по-динамично взаим-но обогатяване. Запитва ли се някой защо съвременните турци не виждат ни-какво противоречие в стремежа на съвременна Турция да стане част от Евро-пейския съюз? Ами защото за тяхното съзнание "европейско" не е антитеза на турското, а те го схващат като нещо родствено с тях самите.

Ето че се доближихме до нещо най-фундаментално, което може да ни помогне по-ясно да се приближим до конкретните измерения на онова, което прави европееца европеец. Ще се опитам да ги изведа на основата на вече постигнатия фундамент на разбирането.

67

1.) Европеец е оня, който силно е привързан към великата идея за свобода;

А тази идея е съвсем християнска в корена си. Не са прави ония, които

си мислят, че пълноценната идея за свобода е родена в класическа Гърция; даже и така да беше, това съвсем не противоречи на казаното, понеже предста-вите и културата на класическа Гърция са исконно-европейски. Но трябва да бъдем точни: гърците много са мислили за свободата, ала развитата идея за свобода намираме само в християнството; неслучайно велики философи като Хегел и пр. определят християнската религия като религия на свободата.

2.) Европеец е оня, който цени най-високо тъкмо личността;

Личността е суверенното човешко същество, което има съзнанието за автономия на избора и за самоопределяне на волята. Не общността, а личност-та е водещото за европейски мислещите индивиди. Общността, впрочем, е доминанта на азиатското самосъзнание. В Европа се цени индивидуалността, различността, защото по начало автентичната личност е индивидуалната лич-ност. В личността няма нищо социално, личностното е антитеза на социалното. От личностното се тръгва към социалното, а не обратно. Ако някой мисли, че е обратното, той мисли според азиатската парадигма, а не според европейската. Да цениш личността означава да цениш и различността; тук е и корена на евро-пейската толерантност. Европеецът иска и затова може да разбере и да уважа-ва особеностите на мисленето на хора, причастни към съвсем други култури.

3.) Европеецът по дух и убеждение особено цени и не допуска накърняването на свещените и ненакърними права на човека;

Европейското като такова е "прекалено човешко", ако ми бъде позво-

лено да използвам израза на антихристиянинът, по-скоро на преобърнатия наопаки християнин Ницше. Човешкото трябва да бъде съхранявано като нещо най-свято: нима някой може да отрече дълбоко християнския корен на едно такова хуманистично усещане?! Следователно, когато "европейци" станат носи-тели на античовешка по разрушителния си потенциал идеология – примерно тази на комунизма или на националсоциализма – то те са по-скоро изразители на една антиевропейска по дух изродена чувствителност, в която има нещо азиатско-ординско. Запитали сте се как така хитлеристите са се разбирали толкова добре с японските шовинисти и милитаристи? А защо комунизмът на-мери такава питателна почва сред азиатските народи – като се тръгне от азиат-ската традиция в Русия, та се мине през Китай и Северна Корея и се стигне чак до Виетнам и Кампучия? Европеецът обича човека, преизпълнен е с любов към човешкото, да си европеец означава да си хуманист и антитоталитарист. Защо-

68

то тоталитизиращите идеологии поставят над личността безспорното господст-во на една тотализираща (убиваща индивидуалното) безлика общностност.

4.) Европеец е оня, който е дълбоко пристрастен към ценностите, правещи

ни човеци в истинския смисъл, а именно: истината, доброто, красотата, светостта.

Тук просто не е нужно да се сочи християнския корен на тия ценности,

защото той е очевиден. "Аз съм Истината, и Пътя, и Живота" са думи на Хрис-тос, а християните поставят на най-висок пиедестал тъкмо истината. Затова народи като нашия, които, макар и християнски, показват една склонност към лъжата, такива народи в същата степен се държат неевропейски; едва когато ние, българите, покажем твърда привързаност към истината, доброто, красота-та, светостта (като израз на най-възвишения духовен идеал), едва тогава евро-пейското у нас ще победи безвъзвратно ординско-азиатското, сиреч, неевро-пейското. За жалост, в недрата на нашия народ неевропейското е твърде силно, поради което и си страдаме: превързаността ни към лъжата, склонността ни да се поддаваме на лъжи, това, че смятаме, че "от истината боли", това, че мразим ония, които ни казват истината, показва един неевропейски манталитет, който доколкото е разпространен сред и у нас, в душите ни, дотолкова ни прави и неевропейци.

69

5.) Европеецът е готов да даде всякакви жертви в името на личността, нейната свята свобода, истините, които правят живота ни човешки;

Европеецът никога няма да позволи някой да посегне на свободата, да

се погаври с истината, да оскверни по варварски начин духовните ценности, в които той вярва. Има някаква граница на търпимостта, която автентичния евро-пеец не пристъпва. В това отношение, трябва да признаем, американците са способни на още по-голяма всеотдайност в битката за съхраняване на ценнос-тите на свободата. За свободата си американецът, пък и автентичният европе-ец, са способни да дадат всичко, дори и живота си. Животът без свобода за притежаващия развито европейско съзнание европеец и за така всеотдайните поклонници на свободата, каквито са американците, такъв живот изобщо не си заслужава усилието, такъв живот не подобава да се живее; по-добре смърт, отколкото живот без свобода. Левски, Ботев, Стамболов, другите наши безс-мъртни борци за българската свобода са мислили и са се държали като автен-тични европейци. Заради техните борби България сега е в Европа, иначе отдав-на щеше да е в Азия. 6.) Европеец е откритият към предизвикателствата на бъдещето, европее-

цът е търсач на новото, оригиналното, необичайното;

В този смисъл има вече известна разлика между европейци и амери-канци, въпреки дълбокото родство между тях; но американците са склонни да стандартизират продуктите, докато европеецът залага на своеобразието; раз-бира се, американската представа шества по света, но Европа не се поддава. Пример: сравни "Макдоналдс", "Кока Кола", компютрите и пр. с това как евро-пейците държат на специфично националната кухня, националните питиета и оригиналните, с човешка ръка направени произведения. Европеецът влага сякаш повече душа и личен почерк в произведенията си, американците са по-екстравертни в това отношение. Но и европейците, и американците са еднакво отдадени на предизвикателствата на бъдещето, гледат напред, способни са на рискове и авантюри, вълнуват се от невероятните шансове, което ни дава бъ-дещето, вместо да се оставят на носталгията спрямо вече преживяното.

7.) Европеецът обича непосредствения и "непланируем" живот, обича да се гмурка в стихията на самия живот, не се отказва от удоволствията,

които животът ни предлага;

Пиша това, въпреки че то в някакъв смисъл противоречи на по-предишното качество. В този смисъл европейците сякаш се родеят с азиатците, макар че, всъщност, тук става дума по-скоро не толкова за европейско, а за универсално, за общочовешко качество. И американците, и арабите, и индиви-

70

дите от всички народи и култури по света обичат непосредствения живот; но европейците са мъдри в една такава насока: двете форми на живот, духовният и сетивно-телесен живот не бива да се откъсват една от друга, а трябва да се помиряват, постигайки прекрасна хармония, която ще ни даде усещането за пълноценен живот. Но все пак за европейците, които са преминали през преиз-поднята на коренното противопоставяне на духовно и материално, водещото си остава духовното, а пък сетивно-телесното трябва да бъде подчинен елемент - като в никакъв случай обаче не бива да бъде подценявано, понеже е способно жестоко да ни отмъсти. Става дума за отношението между съзнателните и несъзнаваните (ирационални) компоненти, които правят живота такъв, какъвто той трябва да е за искащите да живеят пълноценно.

Ще спра дотук. Още много други изводи и производни могат да се нап-равят от вече казаното, но не това беше моята цел. Аз търсех същностното, фундаменталното, онова, което ни прави европейци в истинския смисъл. Пред-ложих своето разбиране, интересно ми е как то ще се възприеме от "европейци-те около мен", от нашенците, които не дотам са се осъзнали като европейци – пък и от всички останали.

Ще се радвам ако възникне дискусия по тия важни въпроси, аз лично ще участвам с всички сили в една такава дискусия, касаеща най-значимите истини за човека – истините за него самия. Защото въпреки че сме европейци, българи, италианци и пр. ние на първо място сме хора, сиреч, човешки същест-ва. Моята "дефиниция" за европейците и европейското, както забелязахте, съвпада с най-ценното, което влиза и в развитата представа (идея) за общочо-вешкото.

Затова ще завърша със следното: европеец е оня, който е успял да развие съзнанието си до ония общочовешки значими качества, ценности и пос-тижения, които ни правят човешки същества в същностния смисъл на тази дума. Това не значи, че "само европейците са хора", няма такова нещо. Всички хора сме хора доколкото сме на път. Вървим по различни пътища. Целите обаче са едни и същи. Някои са по-напреднали. Някои са водачи. Имам предвид и инди-види, и цели нации, и дори "континентални култури", каквато е европейската. По-напредналите са пример за останалите.

Европа е един добър пример за целия останал свят тъкмо защото не игнорира ничия различност, не подценява своеобразието на нито една култура, на нито едно човешко същество. Европа е открита към всички и всичко тъкмо в тяхното своеобразие и уникалност. Европа е свобода - с това е казано всичко. Европеец е истински свободният човек с всичко произтичащо от това. А истинс-ки свободният признава свободата на всеки друг. Който разбира истински що е свобода, той толкова повече е европеец в истинския смисъл на тази дума. Той толкова повече е и човек. Пълноценен и пълноценно живеещ човек. С това вече е казано всичко...

71

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество

на живот?

Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и

премахване на стреса.

Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализи-рана консултация, нека да пише на [email protected]

72

Пряк достъп до досега публикуваните книжки от по-пулярната библиотека към списание HUMANUS

● Революцията в училище ● Изкуството да се живее (I) ● Изкуството да се живее (II) ● Изкуството да се живее (III) ● Изкуството да се живее (IV)

● Личностно развитие и гражданско съзнание (част I) ● Личностно развитие и гражданско съзнание (част II) ● Личностно развитие и гражданско съзнание (част III)

● Какво означава да си мъж? ● Роби на греха

● Дневникът на учителя-бунтар ● Сексуалната революция и душите на младите

HUMANUS - Онлайн-издание

Списание HUMANUS,

Контакти: [email protected] и тел. 0878269488