ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ

ИСТОРИЯНА

БЪЛГАРСКИТЕПЪРВА ЧАСТ

Александър Фол

ЗЕМИВДРЕВНОСТТАРОДОВО-ОБЩИНЕНСТРОЙИ ВЪЗНИКВАНЕ НА РОБОВЛАДЕЛСКИ ОТНОШЕНИЯ

СофияНаука и изкуство 1981

РЕДАКТОР:ДОЦ. МАРГАРИТА ТАЧЕВА

© Александър Николаев Фол c/o Jusautor, Sofia, 1981

Индекс 914 Б

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОДНИ Д У М И ................................................7Въведение: ТРАКИЯ И ТРАКИТЕ В ИСТОРИЧЕС­

КАТА НАУКА ........................................ 9Глава първа: ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА И ИЗТОЧНОТО

СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ ДО КРАЯ НА II ХИЛ. ПР. Н. Е............................................ 251. Периодизация на новокаменната,медно-каменната и бронзовата е п о х а ................. 252. Производителни сили и селищни системи 293. Обществено-политическа характеристикана родовото устройство...................................... 364. Култура и културни взаимодействия . 42

Глава втора: ЕТНОГЕНЕЗИС НА НАСЕЛЕНИЕТО ВЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА................................. 511. Проблемът за миграциите на индоевро-пейските племена ............................................. 512. Произход на елините и на другите балкан­ски палеонарадности........................................... 543. Произход на траките...................................... 614. Тракийската д и асп о р а ................................ 67

Глава трета: СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИ­ТИЕ НА ТРАКИЙСКАТА НАРОДНОСТ .731. Обща периодизация на тракийската исто­рия до началото на II в. пр. н. е..................... 732. Етнодемографско състояние и производи­телни сили през I хил. пр. н. е........................ 783. Обществен с т р о й ............................................92

Глава четвърта: РАННОКЛАСОВИ ТРАКИЙСКИ ДЪР­ЖАВНИ О БЕД И Н ЕН И Я .............................1111. Политическа карта на микенска Тракия 1112. Развитие на държавните организациипрез I хил. пр. и. е . ........................................Нб3. Възникване, уредба и политика на Одрис-

5

кото царство до края на V в. пр. н. е. . . 1264. Тракия до края на 111 в. пр. н. е. . . . 132

Глава пета: ТРАКИЙСКАТА К У Л ТУ РА .............. 1441. Тракия и моретата......................... 1442. Характеристика на тракийския език 1493. Космогония, митология и религия . . 1534. И зк у с т в о .......................................................159ВЪВЕДЕНИЕ В ЛИТЕРАТУРАТА . . 177Карта 1. Траките на Балканския полуостровпрез I хил. пр. н. е...........................................Карта 2. Тракийски държавни обединенияпрез I хил. пр. н. е...........................................Карта 3. Одриската държава по времето на Ситалк ..............................................................ГЕОГРАФСКИ, ИМЕНЕН И ПРЕДМЕ­ТЕН ПОКАЗАЛЕЦ .................................

6

УВОДНИ ДУМИ

През 1972 г. бе основан Институтът по тракология към Българ­ска академия на науките. През учебната 1978/1979 г. започна­ха четенията на лекции върху историята на българските земи в древността при катедрата по стара и средновековна обща исто­рия към Историческия факултет на Софийския университет „Кли­мент Охридски“. През учебната 1979/1980 г. се създаде катедра по история на българските земи в древността. Такива са кален­дарните факти. Историческият факт е обособяването на между- дисциплинарните изследвания върху Тракия и траките в направ­ление, наречено тракология (тракознание). То се вписва в палео- балканистиката и заедно с нея — в систематиката на историче­ската наука за древността.

Обособяването на тракологията бе неизбежно. То стана преди всичко заради историкопсихологическата особеност на сегашните поколения, която е наследена от предишните и се превърна в об­ществено осъзнато отношение. То изисква да се знаят развитие­то и характерът на българската култура. Във времето на 1300- годишнината от основаването на българската държава се про­зря, че историята на културата е по-древна от историята на дър­жавата, и се почувствува, че културата е съвкупност от белези, които определят граждански активното поведение на личността. Да се придобият тези белези ще рече да се извърши анализ на об­щественото развитие и общественото съзнание и на човешкото развитие и човешкото съзнание. Така сегашните български поколения започват да осмислят взаимодействието и съотноше­нията между личността и обществото и между обществото и лич­ността.

Но взаимодействието и съотношението общество—личност са обвързани диалектически с околната среда, взета и като материя, и като отражение в душевността. Ето защо придобиването на белезите на културата, сиреч на граждански активното поведе­

7

ние, изисква и анализ на развитието на околната среда в динами­ката на историко-материалните условия за живот, както и на душевността на онези, които ги носят, в борба с тях.

Така се образува взаимовръзката личност—общество—околна среда, която е и същността на подхода на историческото изследва­не. Според възприетата историографска терминология това опре­деление ще се измени в място, роля и значение на тракийската култура в древния свят и в по-късно създалата се българска кул­тура.

Ако редът на разсъжденията се приеме, то изучаването на кул­турата ще означава изучаване на действието, т. е. на творческо­то начало във всяка цивилизация, в случая — на тракийската. От друга страна, това изучаване ще бъде в непрекъсната съпо­ставка със сходни или родствени култури, които също така се схващат като действени, творчески начала в сходните или род­ствените цивилизации.

Такъв е възгледът и такива са проблемите, от чиято позиция е написана книгата. Впрочем — в това поне всички сме едино­душни — проблемите на съвременната европейска цивилизация започват оттам, откъдето тя се е създала — в Югоизточна Евро­па и в Мала Азия.

Пред тези проблеми ще се изправи читателят.

София, април 1980 г. Авторът

8

Въведение ТРАКИЯ И ТРАКИТЕ В ИСТОРИЧЕСКАТА НАУКА

Историографията на древния свят днес се развива също толкова бързо и изненадващо, колкото и останалите изследователски на­правления на историческата наука. През XIX и XX в. бяха раз­крити нови средища на организирания живот на хората в Далеч­ния Изток, в Средна, Предна и Мала Азия, в Южна, Централна и Северна Америка, в Южна и в Централна Африка, по острови­те и крайбрежията на Средиземно море, в Кавказко-Черномор­ския басейн, в Централна Европа. Постигнатото от археолози и от езиковеди убедително доказа, че така наречената стара исто­рия е още по-стара, отколкото се смяташе и че многообразието й далеч не сб изчерпва с традиционно описване на древни центрове на висока цивилизация в Месопотамия, Египет, Елада и Италия.

Началната граница на проследимия исторически процес се отдръпна назад във времето и понастоящем никой не е сигурен, че тя е очертана веднъж завинаги. Не може да се твърди също така, че белите петна по картата на древн ия свят са вече изтрити. В наши дни непрекъснато се появяват нови области, които са съхранили в земята си следи от присъствието на човека. Тези следи са много по-ранни от най-ранните легендарни свидетелства, оставени ни от първите разказвачи, поети и историописци. Бла­годарение на интензивните и системни археологически разкопки към тези важни и обещаващи изследователски обекти бе причис­лен и Балканският полуостров с дяловете си, които са разполо­жени северно от Елада.

Същевременно напреднаха изследванията върху хронологи­чески противоположната сфера, т. е. върху периода на късната античност и на преходните векове от робовладелския обществено- икономически строй към феодалния. Най-същественият извод от усилията на учените е аргументираното становище, че между двете докапиталистически формации съществува дълбока прием­ственост в производствените отношения, в някои политически

9

форми и при особено силните изяви на културата. В съвкуп­ността на отдавна известния и на новия документален материал от различно естество — писмен, археологически, епиграфски, па- пирологически и нумизматичен — ясно се долавя непрекъсна­тостта на. единния исторически процес от най-отдалечени епохи до образуването на средновековните общества и държави. В този смисъл историята на повечето от днешните народи, обособили се на територията на Европа и на Азия, се разглежда и изследва като неделимо битие. Неговите изменения се обуславят от ди­намиката в развоя на вътрешната му класова структура, докато външните влияния и смущения, особено нашествията на племена и народности през IV—VI в., притежават стойността на допъл­нителни, макар и на моменти силни фактори.

Историческата приемственост между античността и среднове­ковието по цялата земя южно от Карпатите също бе доказана при етнодемографските промени, породени от идването на славяните и на българите, при развоя на производителните сили в града и в селото и при изграждането на феодалното обществено устрой­ство на Първата българска държава. Този научен резултат вече задължава да се започва всеки обзорен преглед на миналото ни оттам, откъдето се появяват първите данни за живот в страната, която обитаваме. Едно повествование върху българската исто­рия, подхванато от древността, носи достоверните методологиче- ски предимства на опит, който дири корените и своеобразието на историческото ни развитие през вековете. То е същевременно и възможност, и повод по-дълбоко да се осмисли мястото на бъл­гарския народ сред другите народи от европейския континент.

£ % #

Траките нямат общо народностно съзнание и книжнина, поради което историята им е безмълвна. Само някои епиграфски памет­ници все още пораждат надежда, че ще проговорят. Ето защо тракийската история се възстановява дотолкова, доколкото я знаят елинските и латинските поети, пътеписци и историографи. За тях обаче Тракия си остава периферен обект, нравите на обита­телите й са описвани мимоходом и като куриоз, събитията се раз­казват във връзка с елинските или с римските дела. Днешният тексткритичен анализ се затруднява обаче не толкова от те­матичната ограниченост на изворите, колкото от предубежденията на античните писатели към почти всеки къс тракийска история, който попада в изследователското им поле. С малки изключения, сторени от най-надарените и от най-проникновените, древните автори противопоставят цивилизования гръко-римски свят на заобикалящите го страни и племенни общности, т. е. на тъй наре­чените „варвари“.

10

Това понятие, което отначало означава хората, говорещи не­разбираеми за гърците езици, е употребено за пръв път още от Омир спрямо карите от Кария в Мала Азия. То постепенно се превръща в синонимно за всички извън Елада, заради тяхната грубост, необразованост и изостаналост. Психологически крепко заради грандиозния военно-политически успех на елините, кои­то сломили персийските нашественици през първата половина на V в. пр. н. е., това самочувствие е потвърдено от Аристотел. Той установява, че съвършената в гръцките представи обществена система, изградена от свободните жители на градовете-държави­ци, е непознатата на „варварите“, които продължават да живеят по племена и да се управляват от вожд (цар).

Влязла в първата европейска историографска проза към края на VI и през V в. пр. н. е. чрез съчиненията на Хекатей, Хела- ник, Херодот, Тукидид и Ксенофонт, Тракия споделя общото пренебрежение към хората извън кръга на елинската култура. При това мнозина гръко-латински автори пренасят без уговорки наблюдения и изводи от по-ранни в по-късни исторически перио­ди, за да обрисуват траките с еднакви отличителни черти, напра­вили нявга най-силно впечатление на съседите им — войнолюбие и коварство, примитивност в обществените отношения, мизерия в селския бит и суровост на нравите.

Тексткритичният анализ разкри повърхностните знания на античните автори за траките, както и прибързаното доверие в тях на съвременните автори, които ги преразказват. Той доказа, че прякото използуване на писмените свидетелства е в много случаи рисковано, че са необходими допълнителни съпоставки и степенуване на запазените данни, за да се отсеят откъсите с неопровержима стойност и достоверност. Методиката на тракий­ското изворознание напоследък успешно прилага принципите на хронологическата стратиграфия на писмените свидетелства и на проблемната ситуация.

Хронологическата стратиграфия се прилага не само към група автори, а и към отделни писатели. Особено важни заключения породиха стратификационните анализи на Омировите поеми, на съхранените фрагменти от съчиненията на Хекатей, Хеланик, Ефор и Теопомп, на откъсите за Тракия и за траките в „Исто­рии“ на Херодот и в Тукидидовата „Археология“ (от неговата „История на Пелопонеската война“). По същия начин заслужа­ват да бъдат интепретирани фрагментите на митографите от V в. пр. н. е. и големите пасажи за Тракия и траките от съчиненията на Ксенофонт („Анабазис“ и „Гръцка история“) и на Полибий („Всеобща история“).

Този списък на авторите е примерен и затова—непълен, във всички случаи съдържа имената на ония от тях, чиито сведения, общо взето, издържат проверките и отразяват обществено-ико-

11

номическата, политическата и културно-идеологическата обста­новка в тракийските земи. Сведенията на тези автори, достатъчно разнообразни, подлежат и на обработка съгласно другия прин­цип на извороведската методика, този на проблемната ситуация.

Проблемната ситуация е средство за отстраняване или поне за намаляване на опасността от неверни изводи за историческата действителност тогава, когато тя е наблюдавана отстрани, сиреч когато тя самата не е описвана от своите носители. Проблемната ситуация е приложима за всички видове изворови данни, но при писмените е винаги задължителна. С нейна помощ се предпоставя, че страничният наблюдател внася не само и не толкова личните си и социално-класовите си оценки, но и — при това с по-голяма обремененост на съзнанието — онези на своята собствена исто­рия, поука и културна среда. Следователно, за да се постигнат резултати при анализа на сведенията на елинските писатели, ще трябва най-напред те да бъдат изчистени от оценъчната система, означена с техническите термини „гръцка интерпретация“ (1п- terpraetatio graeca), съответно „латинска интерпретация“ (1п- terpraetatio latina). Тъй като обаче всяка подобна операция ще носи постоянно относителен успех, независимо че при извърш­ването й ще се използуват и други видове изворови данни, то поднесеният в „тракийска интерпретация“ резултат не е краен. Неговата особеност е, че в качеството си на хипотеза предлага нова, по-нататъшна фаза на анализа, на която той служи като изходен пункт, т. е. поражда нови проблеми. В това се състои приложението на принципа на проблемната ситуация.

* * *

През последните години българските археолози постигнаха за­бележителни успехи в разкопките, в систематизацията на мате­риалите и в публикуването на откритията си. В научно обръще­ние бяха въведени резултати, валидни за всички големи периоди от историята на тракийските земи. С подобни постижения защи­тиха изследванията си румънските археолози, както и съветски­те проучвателски екипи в Североизтока на тракийските територии до двуречието Днепър — Днестър и в Кримския полуостров.

Археологическите находки, взети сами за себе си, съдържат данни за развоя на производителните сили и за условията, при които протича материалният живот. Те косвено подсказват и някои представи за състоянието на производствените отношения и на духовната култура. При сегашните методически възможности на междудисциплинарния анализ обаче те могат да предоставят много повече, много по-разнообразни и дори неочаквани све­дения.

Хронологическата стратиграфия (относителна и абсолютна)

12

е отново първият принцип на изследването на археологическите данни. Тя се съпътствува и от типологическа, за да се групират, класифицират и подредят откритите предмети в еволюционната нм скала. Трудно е, ако не е и невъзможно, още на това равнище на проучването да се извърши пряка съпоставка с писмените данни, защото периодът на неписаната тракийска история е твър­де дълъг, по-дълъг, отколкото в Месопотамия, Предна и Мала Азия, Египет и Елада. При все това с предатировка на някои сведения за тракийската митология и религия и връщането им назад във времето поне до II хил. пр. н. е. сега и за в бъдеще по­добни съпоставки ще бъдат допустими.

Чрез тях, а и сам по себе си археологическият материал под­лежи на следващата обработка и съгласно принципа на проблем­ната ситуация. Това е така, защото след изясняването на стра- тиграфията (но не и в некрополите, освен понякога в могилните) и на типологията възниква поредица от въпроси за икономичес­ката, демографската, социално-политическата и етнокултурната характеристика на находките от обекта и на самия обект. Полу­ченият хипотезен резултат със или без подкрепата на текстовете, но винаги с установените археологически успоредици във всички случаи ще бъде само основа за по-нататъшното дирене, т. е. за из­граждането на нова работна догадка.

На това равнище на изследването задължително трябва да се въведе и третият принцип на междудисциплинарния анализ, този на семантичната стратиграфия. Той е напълно приложим за археологическите данни и е най-полезен при тях. Семантиката на паметника се крие в орнаменталната украса на керамичния съд, но и в неговата форма, в стила и в сюжета, в иконографията, в разположението на човешките и на божеските фигури, в техните атрибути. Семантично анализиран и стратифициран, археологи­ческият материал ще се превърне във филм за продължителната духовна еволюция на културната традиция, на последователните промени в религиозния светоглед. Оброчната плочка с изобра­жение на тракийски бог-конник, на Хероса, датирана във II в. от н. е., съвсем не е само документ за тракийската религия през римската епоха. В персонажа, иконографията и атрибутите, а и в посветителния надпис се разкрива развитието на тракийския култ като израз на тракийската соларно-хтонична религия и на нейните изменения през вековете до второто столетие. Явно е, че при обработката на данните съобразно с изискванията на се­мантичната стратиграфия (по относителна хронология на появата на смисловите значения и на тяхното изобразяване) съпоставка­та с писмените свидетелства ще бъде и наложителна, и технически възможна.

* * *Епиграфските паметници притежават голяма стойност — и стой­ност при съпоставките — в комплексните изследвания върху древната тракийска история. Това са многобройните каменни надписи на старогръцки и на латински език, които се откриват при разкопки на археологически обекти, а понякога, вторично използувани — в градежа на по-късни сгради и съоръжения.

Първостепенен и достоверен извор, епиграфските сведения обхващат практически бегло всички същественип рояви на живота в тракийските предели. Те разкриват политическите и търгов­ските взаимоотношения между гръцките колонии по черноморския бряг, административните им порядки, социалното им устройство и характерните прояви на духовния им живот. Надписите показ­ват колко чести, сложни и разнообразни са връзките на тези градове с траките от съседните племена и с тракийските държавни организации, особено между края на IV и първата половина на I в. пр. н. е. Строителната, военно-политическата и военно-бюро­кратичната дейност на някои тракийски владетели и най-значител­ните урбанистични начинания на римските императори в южно- карпатските провинции се изясняват благодарение на епиграф­ските текстове. Пак те хвърлят светлина върху производствените отношения сред местното тракийско и смесено градско население, характеризират етническото състояние, семейната структура, религиозните култове, степента на разпространение и на усвоя­ване на латинския и на гръцкия език.

Към този кръг данни се отнасят и онези, които се наричат „из- вънгранични“. Те се извличат от надписи, открити в други об­ласти на античния евро-азийски свят, които съдържат сведения за Тракия или за траки. Такива паметници произхождат от ред елински градове-държави, но преди всичко от Атина, както и от Делфийското светилище. Те са съставени, за да декретират уста­новени политически и религиозно-политически отношения с някои тракийски царе. Други паметници — възпоменателни, посвети- телни или надгробни плочи — са вдигнати от траки, попаднали като наемни или като рекрутирани войници в армиите на Алек­сандър Велики, на неговите наследници и на римските пълковод- ци. Сред „извънграничните“ свидетелства специален интерес пред­извикват египетските папируси. Те разкриват пъстрата етни­ческа картина на завоювания от Александър Велики Египет, в която на трето място по относително точни статистически дан­ни стоят тракийските военни земеделци (колонисти). Египетски­те папируси предлагат изобилен материал за социални, демо­графски и езиковедски изследвания, чиито изводи сполучливо се използуват за характеристика на действителността и в самата Тракия.

14

През периода V—IV в. пр. н. е. — III—IV в. от н. е., а в ня­кои случаи и по-късно, траките са в непрекъснато движение извън родината си и оставят трайни следи в запазената документация за северна Африка и за Азия до Двуречието, за Кримския полу­остров и за Среднодунавските земи, за Италия, Британия, Ис­пания, Галия и двете Германии. Репрезентативната съвкупност от тези персонални свидетелства, съчетана с епиграфския мате­риал от вътрешността на Тракия, предоставя възможности за достатъчно стабилни заключения. „Извънграничните“ сведения показват какви са причините, поради които хората напускат своите домове, но и причините, поради които огромното мнозин­ство от останалите живи военнослужещи предпочита да се завър­не в своята селска териториална община. Този вид данни убеж­дават, че битът и тракийските духовни традиции, тракийският език и личните имена, култовете и вярванията се съхраняват и в чужда среда дори когато са подложени на силни влияния. Систе­матизацията на тези свидетелства, които доста често съдържат и съобщения за месторождението на войниците, безсъмнено поз­волява да се извършат и наблюдения върху относителната гъсто­та на населението северно и южно от Стара планина.

Същинската тракийска епиграфика се състои от надписи на тракийски език с гръцки, а по-късно — и с латински букви. Те са малко и се срещат по съдове от благороден метал или глина, по пръстени, върху надгробни и посветителни надписи. Тяхното разчитане още не е дало резултат въпреки категоричността, с коя­то някои от вариантите бяха предложени. Изглежда сигурно, че върху фиали (паници) от царски погребения са изчукани имената на владетеля и на майстора, докато върху други съдове вероятно стоят свещени заклинателни формули, с които благородният покойник е бил отправен отвъд. Значителен е броят на фрагмен- тарните надписи от светилището на Кабирите на остров Самотра- ки, където свещеният език е бил тракийският. Състоянието им обаче не позволява уверен прочит, а още по-малко — досто­верно тълкуване. Впрочем всички опити досега са извършени от езиковеди, чиято изходна точка е сравнението със старогръцкия език и със старогръцките реалии. Този метод никога няма да доне­се успех, защото тракийският и елинският свят са несъпоставими през и след периода на т. нар. класическа древност или прибли­зително от VI в. пр. н. е. насетне. Но за това — по-нататък.

* * *Неоспорим принос за възстановяването на тракийската истори­ческа действителност внася нумизматиката, чрез която се съби­рат и подреждат богати сведения, извлечени от монетите. Тра­кийски монетни емисии и единични екземпляри локализират

15

тракийски племена и селища, които не са известни от други из­точници. Така се появиха и имена на тракийски владетели, които авторите и епиграфските паметници не споменават. Монетите характеризират не само степента на развитие на стоково-парич­ните отношения, но макар и отчасти — и класовоантагонистич- ната обществена структура. Сами по себе си царска реалия, те са сигурен белег за държавообразувателните процеси сред тра­ките.

Анализът на тракийските монети изисква изострена предпаз­ливост, защото освен с някои изключения те не са влезли в науч­но обръщение чрез разкопки и археологическата им среда не е известна. Няма сигурни доказателства, че са съществували тра­кийски монетни дворове под контрол на владетелите. Явно е, че емисиите са сечени предимно в гръцките колонии по егейския бряг, които се намирали в договорно-данъчни отношения със съседните тракийски държавни организации и особено с най- силната от тях, тази на одриската династия. Повечето от монет­ните емисии на тракийските владетели надали са употребявани като разменно средство. Знаем от писмени източници, че царете се разплащали с твърда международна валута от благороден метал или благородна сплав. Поради това сеченето на монетите може да представлява усилие да се натрупа съкровище, което ня­ма стопанско, а идеологическо и военно предназначение. Най- сетне анализът на тракийските монети държи сметка за голямата опасност, щото някои случайни екземпляри-уникати, попаднали в ръцете на изследователя чрез покупка, да бъдат и фалшифи- кати.

Разпространението на монетите на гръцките градове и на персийските, малоазийските и елинистическите владетели е друга и по-сигурна област на дирене. Този изворов материал показва обсега и дълбочината на търговските връзки с Тракия и евентуал­ното значение на гръцките пазарни центрове за тракийския из­нос. Смята се също, че картата на разпространението на определе­ни монетни емисии посочва районите на влиянието на някои гра­дове или владетели и указания за трасетата на пътищата.

* * *Едва тепърва историческата етнография започва да извлича дан­ни от религиозно-обичайното наследство и от бита, за да търси следите на тракийската духовна култура. Това изследователско направление е извънредно полезно за изясняването на пробле­мите на историческата приемственост между античността и сред­новековието в Европейския Югоизток, между късноантичната и средновековната българска култура. Изворовият материал обаче е много деликатен, защото следите от езичеството (паганизма)

16

както в българската християнска система от вярвания и обичаи, така и в тази на Европейския Югоизток, могат да бъдат не само от тракийски, но и примерно от готски и особено от славянски и от български произход.

Тези следи в редица случаи са остатъци на дълбоко сливане (синкретизъм) на белези и отлики на повече от един културен кръг. Затова не толкова по отделни атрибути или действия при изповядването на култа (празника), колкото по съвкупността на характерните черти би следвало да се съди за произхода му, т. е. за първоначалната му принадлежност. Към този вид изворов материал е нужно винаги да се пристъпва с методика, основана .на семантичната стратиграфия.

* * *

Краткият преглед на тракийското изворознание обяснява по­стигнатото досега и особено — през последните 25 години. В същото време той разкрива и назрялата потребност да се под­готвят и изпълняват дълготрайни начинания, които да обхванат натрупващия се писмен, археологически, папирологически, епи- графски, нумизматичен и етнографски изворов материал. Такива начинания са многотомните корпусни поредици, съдържащи све­денията за тракийската древност — литературни или веществе­ни, — подбрани и коментирани чрез средствата на междудисцип- линарния анализ. Подобни корпусни поредици вече съществу­ват, а други се подготвят.

Независимо от предстоящето успехите на тракийското изво­рознание до момента образуват достатъчно добра основа за ця­лостно историкоматериалистическо проучване на древността на Европейския Югоизток с неговите естествено създали се взаимо­отношения и взаимодействия в Източното Средиземноморие. Същинските постижения на тракологията наистина бяха осъ­ществени напоследък и се дължат главно на българската марксист­ко-ленинска историография.

Свикнали сме да мислим, че историографията, или иЬторио- писът, започва дълго след като изучаваната обществена система е изживяна. Древността в повечето случаи е действително изжи­вяна и затворена система освен, разбира се, в онези трудно про- следими връзки с нея, които наричаме наследство, а понякога — приемственост. Но Херодот е ли историограф спрямо Тракия и траките? Да, и то един от онези, които най-много се ценят, защо- то изследва хората, идеите и нещата на своето собствено време, сиреч той пише историята на времето си. В науката обаче Херо­дот се смята за извор и само на изследователите от Италианския ренесанс насетне (по-точно от XIV в.) се отдава дължимата почит да бъдат прогласени за историографи. С това не съм съгласен,

2 Исторнв ве бълнрскнте вени в древността

защото не изворовият материал, а отношението към него, т. е. развитието на идеите за него, за историческата действителност, която той показва, е същността на научното дирене.

Херодот изяви — блестящ разказвач и публицист! — идеята на своето елинско време да се противопоставят културните, мъжествените, свободолюбивите гърци (атиняните преди всичко) на некултурните, недобродетелните и с робски дух „варвари“ (персите преди всичко). Тази идея Се роди през десетилетията на т. нар. пентаконтаетия (петдесетгодишнина), разположена между победите при Саламин и Платея (в 480 и 479 г. пр. н. е.) над пер­сите и началото на Пелопонеската война (в 431 г. пр. н. е.). През този век, наречен по-късно „Периклов“, Атина се превърна в най-красивия и най-мощен град-държава на Елада с парите, хората и флотата на подчинените си съюзници. Жителите му бяха обзети от несравнима с нищо дотогава локална патриотична гордост. Тези чувства и самоуверени сравнения доведоха до разделението на света между елини и варвари в съзнанието на атиняните, сетне на елините, те подтикнаха Херодот да пише. Написаното остана, а заедно с него — и идеята за „двата свята“.

За съжаление тази идея овладя умовете и подостри перата на много европейски исторически писатели, които натрапиха постепенно своя вариант, този на „европоцентризма“. В изследва­нията върху древността европоцентризмът се превърна в „елино-“ или в „римоцентризъм“. Той обяви Елада и Италия за най- високо развитите културни средища на античния свят, свенливо позабрави цивилизациите в Далечния Изток, със съмнение се вгледа в египетската, месопотамската, хетската култура и с пре­небрежение отстрани от сцената на историята скитите, траките, илирите, иберите, келтите, германите, балтите, славяните. Евро­поцентризмът категорично им присъди състоянието на изоста­налост, на „варварство“.

Съвременната буржоазна научна книжнина с някои трез­ви изключения! — не само не се освободи от тази неоснователна и безплодна концепция, която рискува да превърне изследвания­та в съзерцание на едни и същи кумири, но я доразви в теорията за „акултурацията“. По силата на този възглед, наситен с остър съвременен идеологически и политически подтекст, същинското историческо развитие е винаги носено — носено е и днес! — от определени културни етнически състави. Останалите народности и народи постоянно гравитират към тях, за да изпитат благо­творното им влияние. Тъй и древна Тракия биде орисана да бъде територия на диво, по-меко казано, изостанало население, зона, в която щастливо се състезават елинските и латинските влияния. Затова в общите съчинения Тракия се разглежда или от гледището на елинската древност като нейна духовно подчи­

18

нена окрайнина, или в системата на римската провинциална уредба като завоювана и подложена на романизация страна.

В европейската историография векове наред не може да се открие в същност друга водеща идея за Тракия и за траките. Интересът към тази земя и към нейните обитатели е антикварен. В т. нар. „Книга на хрониките“ от 1493 г., написана на латински от Хертман Шедел, е поместена обичайно изопачената карта на Тракия (листСС XXVI) с някои от най-силните й племена, съста­вена по Страбон и по Плиний. Сведения се появяват и в описа­нията на пътешествениците, мисионерите, дипломатите, куриерите и разузнавачите, които минават през Балканския полуостров най-често със задачи пред Високата порта или заради нея. Све­денията, които все още не са събрани и се знаят откъслечно, пред­ставляват описания на местности, развалини, съгледани паметни­ци и преписани надписи, природни забележителности, пътища, крепости и обичаи. Веднъж систематизирани, те сигурно ще пресъздадат археологическата и етнографската обстановка в тра­кийските земи през периода XIV—XIX в. и ще позволят с пре- датировка да се проследят състоянието, развитието и изчезването на някои реални на тракийската старина, на местната гръцка, византийска или латинска култура.

Тракия и траките се появяват в средновековните византий­ски автори, където са съхранени древните хидро-, оро- итопоними, както и лични и племенни имена. Етнонимите обаче са преко­мерно архаизирани и се отнасят към съвременни на авторите народи (да речем — сърбите се наричат трибали, а българите — мизи). Впрочем така се запазили — с променлива локализация — наименованията Мизия, Тракия и Македония, които през ви­зантийската епоха изгубили предишното си етнокултурно съдър­жание. У византийските писатели също могат да се от крият описания на древни реални, особено в обичайно-обредния бит, но и те тепърва ще трябва да се събират. Другите големи лите­ратури на народи от Византийската империя, а и а рабската още не са дори поглеждани от позицията на историографията за древността на Европейския Югоизток.

Все същият антикварен интерес породи едно единствено съчинение от френския нумизмат Мишел Кари. В средата на XVIII в. той изнесе доклад пред Френската академия за надписи и изящна литература върху историята на тракийските и на бос- порскнте царе, съставена по техните монети. Кари в същност остави първото междудисциплинарно изследване в траколо- гията, защото подреждането на монетите му наложи да извърши разбор на основните писмени изводи и като следствие — изясня­ването на хронологията и действията на царете. Така тексткри- тиката и нумизматиката бяха съчетани.

Съвременната тракология бе създадена след повече от сто

19

години от Вилхелм Томашек във Виена. Томашек бе езиковед, а тогавашната виенска лингвистична школа се зае със събирането и етимологизирането на остатъците от индоевропейските езици на безкнижните племенни състави от древността на континента. След дьо Лагард, Рьослер и Фик пръв Томашек увеличи броя на тракийските глоси (думи) до 36 и надскочи решително пред­шествениците си в труда „Старите траки. Едно етнологическо проучване“. То бе публикувано през 1893—1894 г. след много­годишна подготовка. Състои се от две свезки, от които втората е в два дяла. Първата свезка представлява очерк на племената, първият дял на втората съдържа глосите и божеските имена, вторият дял — личните и местните имена.

Томашек видя мястото на тракийския племенен състав сред индоевропейските в Югоизточна Европа като най-старо населе­ние на територията между Карпатите и Егея, което е образувано от различни елементи, но представлява единна етнокултурна общност. Той определи тракийския език като език на обитатели­те от цялата област между Карпатите и Егея и пръв въведе преднамерено междудисциплинарния метод като най-подходящо средство за изследване на подобен обект. Томашек очерта перспек­тивата на траколожките издирвания като много съдържателна добавка към усилията за изясняване на сложното културно- историческо наследство и на етнокултурните отношения в Юго­източна Европа и в Мала Азия.

Ранните български учени не последваха за съжаление идеите и методиката на В. Томашек. Те се повлияха от немската исто­риографска школа, която тогава си бе извоювала най-висок авторитет. Марин Дринов и Константин Иречек сториха пръв опит да уточнят най-важните периоди от историята на южно- дунавските земи и да пресъздадат най-ясните и същевременно връхни моменти от нейния развой — появата на Одриското царство и неговия упадък, македонското нашествие в Тракия при Филип II и римското владичество от I в. насетне. Двамата учени предложиха да се смята, че траките, илирите, македоните и пеоните принадлежат към една етническа група или към „трако- илирийското семейство“, но тяхната хипотеза не издържа по- късната научна критика. Дринов пръв се досети да извърши наблюдения върху тракийския компонент в славянобългарската народностна общност, някои от които Иречек възприе и накратко разви. На тези редове бе съдено да останат забравени до послед­но време, когато на същата проблематика бе погледнато с други очи.

Вторият етап в развитието на буржоазната историография за тракийската древност започна с преподавателската и с изследо­вателската дейност на акад. Гаврил И. Кацаров през първото десетилетие на века. До Девети септември 1944 г. — а заради

20

естествения мирогледен конфликт и кратко време след тази да­та — този етап бе белязан от работата на Кацаров и от твор­чеството на неговите ученици, последователи и сподвижници. Те запазиха свежестта на научния интерес, наследен от предход­ниците си, и разшириха неговия обхват. Поради характера на пионерското си дело Кацаров и колегите му бяха и археолози, те публикуваха материали и надписи, трябваше да изнасят и изнасяха сказки и речи, основаваха библиотеки и периодични издания, дружества, музеи и институти.

През тридесетте години на XX в. интензивната дейност придаде на творчеството на изследователите на древността увли­чащ, неспокоен и темпераментен ритъм, който стихийно създаде проблематиката на техните проучвания. Тя включи тракийската религия, в която Кацаров остана всепризнат майстор, отчасти политическата история на одриската държавна организация и на някои други династии, историята на македоните до възцаря­ването на Александър Велики и политическата и икономическата характеристика на гръцките колонии по западния черноморски бряг. Римският период бе докоснат чрез военните и провинциал- ноадминистративните институции в Мизия и в Тракия и чрез градостроителството. Така бе проследена само политиката на императорите и тям бе приписана културна, просветителска и цивилизаторска роля. В това направление бе намерено и мястото на римската войска в южнодунавските земи.

Тогава започна и приблизително двадесет години по-късно завърши епохалното начинание на акад. Д. Дечев в областта на езикознанието. Неговият труд „Тракийските езикови остатъ­ци“, издаден на немски във Виена през 1957 и 1976 г. (второ сте­реотипно, но с нова библиография), е същинската база на тра- коложките извороведчески изследвания. Дечев разшири, обогати и поправи списъка на Томашек, въведе в обръщение възможно най-голямото тогава количество изворови данни от автори, над­писи, папируси, графити и създаде именната система на тра­кийския език.

Години наред българската марксистко-ленинска историогра­фия, като изхождаше от събраната и събиращата се изворова база, изследваше частни въпроси и подлагаше на дискусия със своите опоненти първостепенните методологически проблеми на историческото развитие през древността. Най-важният от тях бе обществено-икономическият строй на тракийските племена.

Към средата на шестдесетте години този първоначален етап бе изживян, за да настъпи следващият, когато науката се изпра­ви пред едроплановия исторически градеж, пред монографични обобщения. Започнаха да се проучват чрез различни видове извори производителните сили и производствените отношения, политическата и културната история на Тракия и на траките

21

от периода на тяхната независимост, провинциалната римска уредба, обществената структура на тракийското население от времето на Римската империя. Не бяха отминати и типичните явления на късната античност в селото и в града, някои страни от прехода към средновековието и проблемите на античното наследство, възприето в хода на етногенетичните и културноге- нетичните процеси, които довеждат до създаването на Първата българска държава. Появиха се и обобщителни съчинения, които систематизираха постигнатото в най-съществените изследовател­ски направления.

В началото на седемдесетте години българската марксистко- ленинска историография за древността навлезе в друго време от своето развитие. Възприе се понятието тракология (тракознание), за да означи комплексното направление за проучвания на исто­рията, материалната култура, изкуството и езика на траките до постепенното им изчезване през късната античност. Развитието, очертано дотук, естествено доведе до организирането на Инсти­тута по тракология при БАН и на Първия конгрес на траколо- зите през 1972 г. в София. Тракологията — с естествен център НР България — започна да се утвърждава в международен мащаб. Вторият конгрес по тракология в Букурещ през 1976 г., както и усилените междудисциплинарни изследвания в СР Ру­мъния подтикнаха тамошните академически среди да създадат през 1979 г. Институт по тракология в Букурещ с филиали в Яш и в Клуж. Поради същите причини и през същата година към отделението за исторически науки при АН ССР бе образувана Координационна комисия за траколожки изследвания. Начало на четения по това направление бе поставено и в Амстердамския университет. Особено зачести издаването на студии и моногра­фии в редица страни, започнаха да се въвеждат в обръщение не само нови изворови данни, но и нови възгледи. На Третия кон­грес по тракология във Виена през 1980 г. бе учреден междуна­роден комитет по тракология „Вилхелм Томашек“.

Стана ясно, че понятието „траки“ е само по себе си условно и обозначава многосъставно многобройно население, което обита­ва обширни пространства от Днепро-Днестровските области на североизток до Северозападна Мала Азия (Витиния). Неговото ядро е от Карпатите до Егея. То носи еднакви или сходни исто­рически характеристики за всички главни периоди от развитието си. Този възглед доведе до убеждението, че в обекта на изследва­не на тракологията ще се впише и тракийската диаспора (старогр. „разселване“, „разсейване“), която се открива през различни епохи в Източното Средиземноморие.

Тракийската диаспора представлява относително обособено историко-материално единство със свои закономерни явления и процеси, които се вместват в общата обществено-икономическа

22

и политическа типологизация на робовладелската формация. Траколожките изследвания се оказаха немислими без постоянна съпоставка на всички видове данни от цялата територия на диа- спората и особено на онези, които трябва окончателно да решат проблема за етногенезиса на балканските и на малоазийските народностни групи. Сравненията и допълненията, които са въз­можни в границите на по-обширен терен, позволяват да се из­върши по-точна преценка на състоянието на производителните сили и на производствените отношения в отделни племена, пле­менни обединения и съюзи. Тези паралели ще улеснят и продъл­жителните усилия да се види спецификата на политическия живот и на духовната култура в земите с най-напреднало население.

При такава позиция не траките, а тракийската култура става първокласният обект на изследване. Същественото през този, да го наречем условно трети етап в развитието на българ­ската марксистко-ленинска историография за древността е виж­дането, че тракийската култура взаимодействува с други и че в това взаимодействие се пораждат големите духовни синтези или приспособявания (адаптации). Те се превръщат в трайни, плодоносни резултати за цялата по-късна еволюция на евро­пейската цивилизация. Сега е надмогнато становището за само­битността на тракийската култура, ако самобитност означава — както често, уви, наистина означава! — изолация. Взаимодейст­вията се проследяват извън приблизителните граници на ядрото на тракийската диаспора с близки и далечни индоевропейски културни кръгове. Несъмнено е, че само такъв подход ще отведе към проблематика, чието достойнство и значение ще се оце­няват с критериите на изследването на общочовешкото развитие.

23

Глава първа ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА И ИЗТОЧНОТО СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ ДО КРАЯ HA II ХИЛ. ПР. Н. Е.

1. ПЕРИОДИЗАЦИЯ;НА НОВОКАМЕННАТА МЕДНО-КАМЕННАТА И БРОНЗОВАТА ЕПОХА

Сега засега се приема, че историята иа човека започва прибли­зително с архантропите (питекантропа, синантропа, хайделберг- ския човек и др.), които живели приблизително между 650 000— 425 000 г. Тази граница не е окончателна и постоянно се измества назад във времето. Новата поправка дойде с откриването на източноафриканския „сръчен човек“, появил се след австрало- питеките, или „южните маймуни“, в —1 750 000 г. Напълно е възможно да се потвърди становището, че археологически и антропологически данни ще изменят тази цифра в над 2 милиона години.

Сигурните следи от човека в Югоизточна Европа се датират най-рано около 100 000 г., със започването на тъй наречената средна старокаменна (мустиерска) епоха. Тя продължава докъм 40 000 г. и е времето на неандерталеца. Антрополозите предпола­гат, че в началото на късната старокаменна епоха (^40 000—± —10 000 г.) той вече бил изместен от „изкопаемия разумен човек“ (хомо сапиенс), от кроманьонеца. Дълго време се смяташе, че представителите на хомо сапиенс са произлезли от един-единствен район на света, който обикновено се търсеше в Европа и в Близ­кия Изток. Тази теория среща все повече аргументирани възра­жения, които пораждат преоценката на моноцентристките и за­щитата на полицентристките възгледи за възникването и разви­тието на сапиентизацията.

В съветската историческа наука се обоснова схващането, че еволюцията на физическия тип на човека едва ли е бил а обусло­вена само от естествения подбор и от хилядолетната трудова дейност. Тя навярно е била подтикната и от най-примитивните- социални организации с — условно казано — предплеменен ха­рактер. Те косвено се долавят през епохите на средния и на къс­ния палеолит. Това би означавало, че сапиентизацията е и ре­зултат на обществено развитие, което създава условия за истори­

25

ческа приемственост през цялата старокаменна епоха. Предполо­жението, че между антропологическите еволюционни степени съществува такава именно приемственост, се гради и на археоло­гически материал, който често показва непрекъснатост в разви­тието на материалната култура (вероятно най-добре проследима в пещерата „Бачо Киро“ при Дряновския манастир и в Деветаш- ката пещера край Ловеч).

След окончателното разтопяване на ледниците, които посте­пенно заели сегашните си легла, настъпва съвременната геоло­гическа ера, т. нар. Холоцен. При промяната на климата, който станал топъл и влажен, обитателите изменили начина си на живот. Смята се, че тази промяна се разполага в епохата на средно- каменната епоха (мезолит), която в Европа се датира приблизи­телно между IX и VI хил. пр. н. е., а в Близкия Изток и в Юго­източна Европа — между X и VIII хил. пр. н. е. За изследваната територия датировката е доста условна и, бих казал, доста про­блематична, защото мезолитни следи са открити сега засега само покрай черноморския бряг, обектите не са стратиграфирани, а находките са отнесени към тази епоха само по типологически данни. Вероятността на датировката обаче произтича от друго — от голямата възможност за относително синхронно развитие на Европейския Югоизток и на Близкия Изток, което се потвържда­ва през следващите времена.

Във всички случаи традициите на късната старокаменна епоха продължават през среднокаменната, а нейните — през новокаменната. Затова мнозина автори отхвърляттермина мезо­лит и го заменят с епииалеолит или с протонеолит. Така или иначе историческата приемственост и тук е застъпвана теза в литературата, което според мене скоро ще доведе до съществена промяна в понятийния апарат. Тъкмо такива констатации ще наложат да се изоставят термините като „пра“- или „протоисто- рия“, възникнали при тясно археологическия подход към ево­люцията на човека. Историята на човека по тази логика би след­вало да започне тогава, когато той се научил да пише.

Ако хронологическите граници на среднокаменната епоха скоро не се отдръпнат още назад във времето — каквато вероят­ност съществува заради предатировката на най-ранните старо- каменни поселения и останки в Източна Африка, — началото на новакаменната (неолитната) епоха в Югоизточна Европа ще продължи да се поставя приблизително в VIII или най-късно в VII хил. пр. н. е. Появата и разпространението на новокаменна­та цивилизация в Европа са спорни проблеми. Теорията за ней­ния северен произход в Централна Европа и за вълнообразното й разсейване в южна и в източна посока не можа да се задържи. Тя принадлежеше на немските учени и след Първата световна война бързо придоби шовинистичен характер. Днес изследовате­

26

лите се обединяват около два възгледа, които в известна степен се съчетават, за да се избегне опростяването на процесите.

Допуска се, от една страна, че социално-икономическото и културното развитие па местното население позволяват бавно и постепенно да се открият и възприемат придобивките на ново- каменната епоха. Смята се, от друга страна, че напредъкът на старите обитатели е подтикнат п ускорен от преселнически маси, които са земеделци и които, като се движат на етапи от Близкия Изток в западна и северозападна посока, заемат райони от Бал­канския полуостров. Миграционното движение на значителни групи хора може би се потвърждава от прекъсванията (хиатуси- те) в живота на Балканския полуостров между епипалеолита и неолита. Двете становища се поддържат от наблюденията върху т. нар. „акерамичен“ (некерамичен) или „докерамичен“ неолит, чиито носители практикували примитивно земеделие и опитомя­вали животни, но още не умеели да правят съдове от глина. В такива селища следователно било сложено началото на „неолит­ната революция“, сиреч на преминаването от „присвояващото“ към „произвеждащото“ стопанство.

Сега засега най-старият център на „неолитната революция“ се сочи в планинския район Загрос, разположен в западния край на Иранското плато. Този център се датира приблизително в IX хил. пр. н. е. и заедно с него или в следващото хилядолетие се поставят други от Близкия Изток, каквито са Джармо и Се­верен Ирак, Хаджилар и Чаталхуюк в Анатолия, Йерихои в Палестина и пр. Напоследък се твърди, че „докерамичен“ неолит е открит в няколко селища от Тесалия в Северна Гърция, в Юго­славия и в Румъния. Ако това се докаже, началото на „неолитна­та“ революция в Близкия Изток н в Югоизточна Европа ще бъде синхронизирано. Потвърждението е нужно, защото разкопките на поселения без керамика трудно могат да бъдат стратнфици- рани, особено при тънки културни пластове, и е лесно „да се видят“ на терена неща, които би било желателно да се видят. Ако това не се потвърди, сега установената относителна хроноло­гия на големите балкански културни комплекси ще остане в последователността си, която ги подрежда в постепенно разпро­странение от Югоизтока на Балканския полуостров към неговия Северозапад.

Съчетаването на двата възгледа за произхода на неолитната цивилизация не е толкова археологически, колкото методологи- чески въпрос. В случая терминът цивилизация е събирателен и означава историко-материална, а не етнокултурна действителност. Произходът на неолитната цивилизация е обусловен най-малко от три фактора: преселването на носители на нови сръчности, еволюцията на автохтонното население и взаимните културни влияния чрез и между съседите. Но за да бъде миграцията дока­

27

зан факт, тя трябва да бъде открита и документирана по целия археологически хоризонт след предишния. Когато обаче дан­ните не са толкова категорични, може да се въведе понятието степенна миграция като относително бавно и постепенно сбли­жаване на настъпващи преселници с местната група при действи­телна историческа възможност за размяна на ценности. Този подход изключва много обичаните, но авантюристични хипотези за етнически катастрофи в развоя на човечеството.

Неолитната цивилизация в Европейския Югоизток възниква, като сложно взаимодействие на активни културно-исторически общности в цялото Източно Средиземноморие, някои от които — тези от Близкия Изток — са несъмнено по-развити. Тази циви­лизация е неделима от медно-каменната (енеолитната или халко- литната), която я следва във времето. Абсолютната възраст на двете се изчислява чрез голям брой проби от овъглено дърво и от житни растения, които трябва да бъдат взети от точно стратифи- цирани пластове, по радиовъглеродния метод С—14 и след ка­либриране. Колебанията не са преодолени и скоро няма да бъдат преодолени, но сега засега се приема т. нар. „дълга хроно­логия“. Според нея новокаменната епоха обхваща V III—VI, а медно-каменната — V и началните столетия от IV хил. пр. н. е.

Периодизацията на културното развитие през тези хилядо­летия се извършва въз основа на последователността в разликите между пластовете на селищните могили. У нас понастоящем е валидна Карановската периодизационна скала (Карановската хронологическа система), назована така по името на селищната могила край с. Караново, Сливенски окръг. Карановската систе­ма е в сила за цялата територия на България и е съпоставима с установени системи в съседните страни.

Първите четири етапа (Караново I—IV) се отнасят към новокаменната епоха (I и II към ранния, III и IV — към късния неолит). Караново V обозначава културата на ранната медно- каменна епоха, а Караново VI — на последната й фаза. Такава е периодизацията докъм края на V ,хил. пр. н. е., след което започва условно нареченият преходен (пост— или епиенеолитен) период. Неговото начало се поставя около 4000 г. пр. н. е., а краят му —- към 3500—3400 г. пр. н. е. Смята се, че това е пе­риодът на нашествието на номадите от Причерноморските степи, археологически доказано за направленията на запад и на юго­запад, т. е. към Средна Европа и Долния Дунав.

При такава висока горна граница периодизацията на брон­зовата епоха ще обхване огромния откъс от време между средата на IV и края на II хил. пр. н. е. В Европейския Югоизток и в Анатолия ранната бронзова епоха ще се разположи докъм 2300— 2200 г. пр. н. е., средната — докъм 1600, а късната — оттогава до X III—XII в. пр. н. е. Все от позициите на т. нар. „дълга хро­

28

нология“ е предложена и друга периодизация, която в абсолютни дати е, в посочената последователност, 2750—1900 г. пр. н. е., 1900—1500 г. пр. н. е. и 1500—1200 г. пр. н. е. с допустимите и тук отклонения. Изглежда, че в този случай ще се задържи само периодизацията на късната бронзова епоха, която приблизи­телно съвпада с новия калибриран резултат на датите С—14. Въз­приетата доскоро „къса хронология“, която поставяше края на бронзовата епоха в IX—VIII в. пр. н. е., а евентуалнато й на­чало в XIX в. пр. н. е., се защищава сега само частично от някои автори за обстановката в Средна и в Централна Европа-

2. ПРОИЗВОДИТЕЛНИ СИЛИИ СЕЛИЩНИ СИСТЕМИ |

През новокаменната епоха хората добиват кремък от повърхност­та на земята, понякога — от прокопани галерии и често — чрез размяна, понеже не навсякъде той бил доброкачествен. От кремък се изработват резци на сърпове, стъргалки и свредели, а по- късно, през медно-каменната епоха, и ножове, върхове на стре­ли и други оръдия и части от оръжия. Камъкът, включително и някои редки видове, е повсеместно обработван за нуждите на производството, на войната и на бита. Оръдията от камък зна­чително повишават ефективността си, когато през медно-каменна­та епоха масово започва да се пробива дупка в тях за дръжка от дърво или от рог на елен. Едва въвеждането на медта обаче по­вишава рязко коефициента на работния ефект на оръдията на труда и създава качествено нови предпоставки за развитието на производителните сили.

Използуването на медта през новокаменната епоха не е доказано все още за територията на Европейския Югоизток. Медна руда (малахит) и предмети от мед са открити в новока- менни поселения в Близкия Изток, дори в такива, чиито обита­тели не познават керамичното производство. Но добивът и обра­ботката на медта в Югоизточна Европа надали са умение и опит­ност, които са придобити под анатолийско влияние, защото на континента са открити мощни рударски и металургични центрове. В българските земи такъв център е проучен в местността Мечи кладенец, Старозагорско, който принадлежи към и днес богатия Средногорски медодобивен район. Медните руди са експлоати­рани чрез тесни изкопи, които проникват на дълбочина до 20, а понякога и над 25 м. Добитата от Мечи кладенец руда е широко разпространена и се открива в обекти от медно-каменната епоха на юг в Балканския полуостров и на североизток в припонтий- ските области. Това определя находището като средище на т. нар. южно-североизточен руден ареал от късната медно-каменна епоха в

29

Югоизточна Европа. Смята се, че основното находище на за­падния руден ареал е местността Рудна глава в Източна Сърбия.

Избраният руден участък се нагрява с огромни огньове и се залива с вода. Разпукалата се руда се откъсва с удар на костено или каменно оръдие, товари се и се пренася или в леярните цен­трове, или направо за износ. Смята се, че в Югоизточна Европа медната руда не се кове, а се лее в землени форми, в които с дър­вени въглища се достига необходимата за добър метал темпера­тура от 1083 градуса. Формуваното отлято изделие се наклепва, защото нелегираната мед губи твърдостта си. Типологически тези изделия са познати за целия Балкано-Карпатски металурги­чен ареал (провинция). Те представляват клинове, брадви-кли­нове, брадви-чукове и други единствени по рода си инструмен­ти, шила, както и всички видове украшения.

Оръдията на труда в земеделското стопанство обаче, изглеж­да, не са от мед. През новокаменната и медно-каменната епоха обработката на земята се извършва с дървени, каменни и рогови инструменти. Най-подходящ е еленовият рог, който се използува за направа на сохи и мотики дори през медно-каменната епоха; от еленов рог са изработвани и сърповете. Развито земеделие е установено още през ранната фаза на новокаменната епоха (Ка- раново 1), а през медно-каменната то достига много високо агро­техническо умение, при което се използуват разливите на пълно­водни реки и водохранилища. Основната култура е пшеницата, следвана от ечемика, фия, бобовите растения, лозата. Сламата се използува повече в глинената замазка на жилищата, отколкото като фураж с изключение може би на ечемичената, която е по- подходяща за кърма на добитъка.

Фуражът се образува от сено и листак и се натрупва в хра­нилки по пасбищата, тъй като на територията на досега откри­тите поселения останки от обори не са установени. Впрочем това е естествено, като се има пред вид, че условията позволяват да се развъждат многобройни стада от едър рогат добитък, от одомашени свини, от овци и кози в околните пространства. В такъв ред на процентно съотношение представя домашните жи­вотни остеологическият материал. Въз основа на него се съди, че измежду дивите на първо място е еленът, сетне свинята и сър­ната. Но ловът е широко застъпен, защото очевидно скотовъдство- то не е могло да задоволява нуждата от месо, особено при бед­ствия и стълкновения, а някои животни са убивани като хищни­ци заради кожата им.

Кожарството е един от най-разпространените занаяти през новокаменната и медно-каменната епоха и достига добро равнище на специализация, но не трябва да се мисли, че хората се обли­чали с кожи. Повсеместно откриващите се вретена показват, че първоначалната обработка на вълната и преденето са практика

30

на жените в домашното стопанство, а освен това в някои селища се намира, макар и по един на брой, тъкачен стан. Този вид стан е вертикален и изработва вълнени материи за дрехи, чиято крой­ка и орнаментация, поне за женските, са възстановими от глине­ните идоли.

Идолите от глина, мрамор, злато и кост 6а великолепни образци на малката пластинка и предполагат съществуването на майстори с голямо умение и специализация, отлична техника и традиции. Несъмнено е, че в българските земи такива работилни­ци са създавани в продължение на столетия, а една от тях — в селищната могила при с. Хотница, Великотърновско —е и установена. Констатацията е в пълна сила за изработката на златните украшения, които спадат типологически към културата Караново VI (Гумелница — Коджадермен), т. е. към късната медно-каменна епоха. Такива забележителни украшения произ­хождат от Варненския некропол, датиран от това време — златния нагръдник, златните масивни кръгли и полукръгли гривни, златните спирали и други изделия. По всичко изглежда, и те са от местен тип, което, ведно с допълнителни съображения, поз­волява да се предполага и варненска златарска работилница (ателие).

Но като че ли истински широката палитра на естетическите вкусове на хората от новокаменната и от медно-каменната епоха се вижда в керамичното производство и в декорацията на съдове­те. Формите са разнообразни за всички нужди на производството и на бита, чести са антропоморфните и зооморфните съдове с не винаги достатъчно ясно смислово съдържание или символно вну­шение. Впрочем такова внушение се излъчва от редките лицеви образи върху антропоморфни съдове (от с. Чавдар, Софийско), от женските полови органи или от жените в момента на раждане, които надали представят само богинята-майка (идеята за плодо­родието). По-сигурна е интерпретацията на зооморфния съд във форма на елен от времето на ранната новокаменна епоха (с. Мул- дава, Асеновградско), който изглежда ритон за възлкяния при изповядването на култа към слънцето. Но на тези хипотези (както и върху семантичното съдържание на украсата на съдо­вете) ще се спра по-нататък.

Керамиката, произвеждана на ръка, а през медно-каменната епоха и с помощта на глинени калъпи, показва, че майсторите достигат много високо техническо и художествено равнище. Това е безспорно доказателство за концентрация и специализация на група хора, чиито изделия са крайният продукт на поредица от добивни и преработващи операции, съсредоточени в околност­та на селището и в работилници в самото селище. Изглежда, че именно такива работилници с големи пещи и със стотици съдове са открити в Караново и в Овчарово за медно-каменната епоха

31

Специализацията на някои работилници е действително извънред­но висока, защото се срещат добре профилирани съдове, които като че ли са работени на грънчарско колело. Тази работна хи- лотеза още не е отхвърлена.

Високото развитие на производителните сили предпоставя -такава структура на производствените отношения, каквато би довела до неочаквано добра организация на селищните системи. Тази организация не е равномерно изявена по цялата територия на Европейския Югоизток, но това е и естествено заради разли­ките в степента на производителността на труда, на обменната търговия, на металургията.

Поселенията и жилищата се изучават чрез разкопки на ■селищните могили, които се образуват от напластявания на раз­валини, останки, отпадъци. Поради хилядолетен живот на подхо­дящо избраното място напластяванията съдържат дебели кул­турни пластове, най-ранните от които се датират в началото на новокаменната епоха, в най-късните, и то частично, а началото на и през старожелязната епоха. Някъде, но много рядко се срещат следи от живот през сетнешни времена. Дебелината на културните пластове може да достигне 15 и повече метри, за да образува пресечен конус с диаметър на основата до 250 метра.

Над 400 селищни могили са регистрирани и нанесени върху археологическата карта на днешните български земи, но броят им расте. Същественият извод от разположението на тези посе­ления е, че те се срещат в Тракийската низина и в Североизточна България, но не и на северозапад и запад, където поселенията се изграждат по високите плата или на природно укрепени въз­вишения. Селищни могили са установени и в Мала Азия. От ар­хеологическата карта се вижда, че поселения с жилища са строени и в някои пещери, а през медно-каменната епоха и по-късно — на колове по крайморските ез ера и блата.

Изборът на мястото за живеене се обуславя от природо- географски, климатични и стопански предимства. Това място е ограждано със землен вал, върху който се забива дървена па- лисада (напр. Азмашката могила край Стара Загора, Казан­лъшката могила и др.), но в Елада и в Мала Азия укрепителните съоръжения скоро започнали да се издигат от камък и от кир­пич. През медно-каменната епоха защитата и планировката на селищата значително се подобряват и усъвършенствуват (Дими- ни, Лариса, Рахмани в Тесалия; Бейчесултан и Кумтепе в Ана- толия), за да се стигне до учудващото градоустройство и архи­тектура на онези при с. Поляница и при с. Дуранкулак (Толбу­хинско).

Най-ранните укрепления на Поляница се състоят от три успоредни дървени налисади, които заграждат правоъгълно място и са ориентирани по страните на света. Защитеното про-

32

странство е 45 на 50 м, но площта за ооитаване е по-малка. Освен северния, който е естествено труднодостъпен, другите три входа са изградени по принципа н£ „отбранявания входен коридор“, т. е. със стесняващи се към отвора за влизане и перпендикулярни на укрепителната линия стени. Този принцип ще се съхрани в архитектурата на Европейския Югоизток и А натолия (Троя) и през цялото II хил. пр. н. е. Двата реда палнсада ,се състоят от масивни колове, третият, междинният — от по-тънки. Тяхна­та редица на отделни места се прекъсва, което представлява уловка за движещия се нападател и е също добре известно сред­ство за усложняване на отбранителния бой по цялата наблюда­вана територия.

Най-ранната укрепителна система на Поляница се доразвива през следващите фази от живота на селището и показва осъзната архитектурна идея за вида на заселеното място. Правоъгълникът е разделен на четири дяла от двете пресичащи се в центъра му перпендикулярни улици, които идват от четирите входа и ги свързват. В тези дялове (квартали) се застрояват жилища, които са обикновено едноетажни. Двуетажни са откритите през медно- каменната епоха в Овчарово, Шуменско, и на някои други се­лищни могили, от които забележителна е тази при Дуранкулак. Там всички жилища са на каменен цокъл, а двуетажните са в центъра на застроената площ. Дуранкулак уверено е въведен напоследък в научната литература като пример за най-старата каменна архитектура на територията на Европа.

Издигнати от двете страни на тесни — понякога съвсем тесни! — улички, постлани с чакъл, пясък, дървета или шума, жилищата през новокаменната и през медно-каменната епоха са с плетена конструкция, която е замазана с глина, примесена със слама. Покривът е двускатен, от дебело натрупан върху пръти камъш или слама и най-често стои над едно централно и едно или.две странични помещения. Подът е дървен, прозорци (отво­ри) не са забелязани, макар че на известния глинен модел на жилище от Коджадермен (Караново VI) те са кръгло изрязани. Входът е обърнат обикновено на юг и вдясно от него е поставена замазаната с глина засводена пещ, около която сигурно се на­мира и култовото място на дома, понеже там се откриват идолите и миниатюрните модели-жилища. Средните размери не са големи: дължината — до 8, и ширината— до 12 м, показват, че тук живее малобройно семейство. То държи в дома си целия работен инвентар, хромела и зърното в хранилище (питос). Видът на такова жилище би се изменил, когато огнището се намира в сре­дата на централното помещение, т. е. когато жилището е от типа на ранен „мегарон“.

В такива жилища, струпани в най-големите поселения, надали са живели повече от 150 души в селището. Възстановката

33 3 История ва бъдгжрскияе аемв ■ дреността

иа демографското състояние на населението от Европейския Югоизток през новокаменната и през медно-каменната епоха не е възможна, защото не съществуват и няма да съществуват ста­тистически постижими данни. От общи съображения може да се заключи, че населението е значително заради природо-географски- те и суровинните условия. Една груба цифра въз основа на сега известния, но далеч не окончателен брой на селищните могили ^=400 ще даде — при обитатели от —150 души —^=60 000 души. население на регистрираните обекти.

През ранната бронзова епоха кремъчните оръдия силно намаляват, но оръдията и оръжията, изработени от камък, кост и рог на елен, се усъвършенствуват и стават по-разнообразни за цялата производствена сфера, от дървосекачеството до рудо­добива. Техният брой и следователно тяхната употреба стават незначителни през средната бронзова епоха за сметка на метални­те оръдия и оръжия. В началото обаче типологията им повтаря типологията на каменните и постепенно се изменя и диференцира с промените в технологията на производството. През ранната бронзова епоха като наследство от последната фаза на медно- каменната металните оръдия и оръжия се изработват още от сплав на мед с арсен, която е характерна за Югоизточна Европа и за Кавказката област. Едва по-късно започва добивът на сплав от мед и калай в предпочитаното съотношение 90 към 10%, което позволява силно намаление на температурата на топене, стигаща при бронза между 700 и 900 градуса. Бронзът се оказва и по-устойчив срещу корозия, той трудно губи твърдостта си. Бързо се усъвършенствувала и техниката на леене —затворени­те калъпи заменят отворените и са снабдени с малък отвор, за да се налее през него разтопеният в глинени поти метал. Студе­ното коване окончателно е изоставено.

При такова металургично умение през средната и през късна­та бронзова епоха агротехническите условия се подобряват.зна­чително, обработката на почвите довежда до наченки на интен­зивно земеделие при същите култури (едрозърнест и двузърнест лимец, ечемик, фий, бобови растения), но при доказано разпро­странение на лозарството и с въвеждането на по-хранителнн белтъчинни растения (бурчак). Тези растения изменят и съотно­шението на фуражните култури, което позволява рязко да се подобри и съставът на стадата. Увеличават се и се подобряват броят и видът на домашните животни, разнообразяват се млечните продукти. Най-важната придобивка за хората на тази епоха е появата на одомашения кон, който сигурно прониква в Евро­пейския Югоизток в хода' на нашествието на степните номади към Долния Дунав. С това окончателно завършва процесът на „първото голямо разделение на труда“ (Енгелс), т. е. на отделя­нето и обособяването на земеделието и на скотовъдството.

34

Но окончателно завършва и процесът на „второто голямо разделение на труда“, т. е. отделянето и обособяването на занаят­чийството при по-висока, отколкото през медно-каменната, степен на специализация и металообработката (бронзолеярството), тъка­чеството и грънчарството. С малки изключения, например пани­ците със силно завит навътре ръб на устието, глинените съдове през бронзовата епоха не развиват и не повтарят формите от предишното време. Те и сега са работени на ръка и — също така много вероятно — на примитивно грънчарско колело от добре пречистена или примесена с песъчинки глина. През цялата брон­зова епоха в българските земи се произвеждат паници (с парале- ли в Терми на о. Лесбос, Полиохни на о. Лемнос и в Троя I—IV, както и в Гърция — Тесалия, и в Югославия), урни (с паралели в Румъния), чаши, кани, аскоси, „троянски тип“ чаши с паралели в Мала Азия и в егейските острови. Украсата също се развива, разнообразява и обогатява. Както и през медно-каменната епоха, сега отново се наблюдават керамични комплекси или археологи­чески „култури“, които се определят по типологическите и орна- менталните характеристики на керамиката им. Това райониране обаче не създава нова или усложнена етническа картина, както може да се мисли понякога. То е очаквано в границите на тра­кийския етнокултурен ареал, който е извънредно обширен.

В селищната система настъпват бавни изменения. През ран­ната и през средната бронзова епоха те продължават да се из­граждат върху селищните могили от предишното време. Такова е положението в южните предели на континента и в Мала Азия, където най-добре са проучени Езеро и Троя. Селището при с. Езеро (на 3 км югоизточно от Нова Загора) е оградено от каменна стена с дебелина 1,50 м, чиито лицеви страни са от големи необ­работени камъни без спойка. Пространството между тях е запъл­нено с ломени камъни и пръст. Увеличеното население впослед­ствие разширява укреплението и изгражда no-масивна външна стена, която обхваща подножието на могилата. Извън нея хората пак продължават да живеят. Защитеното пространство е добре планирано, жилищата са струпани в правилни редици и улици водят към свободно оставения център.

В северозападните области на европейския Югоизток се­лищната система е по-различна за времето на ранната и на сред­ната бронзова епоха. Тя възниква върху естествено укрепени високи места и по плата и не е толкова дълготрайна. Вероятното обяснение на тази разлика е в преобладаващата роля на ското- въдството в поминъка на населението, което е заставено често да се движи.

Съществена промяна в селищната система настъпва през късната бронзова епоха по цялата територия на Европейския Югоизток. С редки изключения селищните могили са напуснати

35

‘и новите поселения се изграждат в равнините и долините при водоизточници. Те заемат по-големи площи и жилищата са доста отдалечени едно от друго. Разстоянията между самите селища се увеличава. Равнинните поселения са съчетани със селища, които възникват на труднодостъпните места по цялата територия ра изследваната област. Явно е, че селищната система рязко се усложнява. От една страна, тя отразява увеличението на про­изводителността на труда в селското стопанство, което несъмне­но се дължи и на нарастването на броя на населението, т. е. на работната ръка, и на усвояването на нови площи. От друга стра­на, селищната система се изменя и поради неспокойната военно­политическа обстановка през късната бронзова епоха и в наве­черието на старожелязната. Тогава именно — заради увелича­ването на производителността на труда — започва да се повиша­ва военната активност срещу съседите. Това ще има сериозни обществено-икономически последствия.

Жилищата през ранната бронзова епоха продължават да се строят с лека конструкция, от колове, преплетени с пръти и замазани с глина. Ъглите на основите са укрепени с камъни. Тези жилища са с правоъгълен план, но към края на ранната бронзова епоха — и с апсиден, което сигурно се дължи на въз­приета от скотовъдните (номадските или степните) племена прак­тика. Жилищата достигат на дължина до 11—12 м, на ширина — до 5 м. Вътрешна преградна стена образува две помещения, от които едното е вероятно за стопански нужди и добитък. Под двускатния покрив пещта е най-важното съоръжение. Тя е кръг­ла, подковообразна или елипсовидна, с диаметър най-много до 2 м, и е разположена срещу входа до срещуположната стена. В стопанското помещение са зърнохранилищата, хромелите; от­крити са глинени площадки за сушене на зърно, тежести за отве­сен тъкачен стан, прешлени за вретено.

Тези домостроителни умения са запазени през следващите периоди на бронзовата епоха, вследствие на което наследената от медно-каменната епоха традиция се затвърдява. Както през предишното време, така и сега наблюденията установяват сравни­телно малобройни семейства в проучените жилища и отново не повече от 15Р обитатели в компактно застроено селище.

3. ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКАХАРАКТЕРИСТИКА НА РОДОВОТОУСТРОЙСТВО

Как е организиран животът и какви са производствените отноше­ния между хората и групите хора в селищата е коронният въпрос на историческото повествование. Но археологията не може да му даде пряк и точен отговор, тя само внушава или подсказва някои

36

изводи, които съвременната палеоетнография, изградена върху наблюденията на племена от предстепените на съвременното развитие в Северна и Южна Америка, тихоокеанските архипелази, Африка и Австралия, допълва и укрепва. Така през XIX и през първата половина на XX в. се създаде теорията за родовото устройство, която с поправки и съществено преосмисляне влезе в понятийния апарат на историческия материализъм. Тя вели­колепно води изследователя срещу трудностите при възстановя­ването на социалната действителност, но не е магическа формула за обяснение на всички явления и странични процеси.

Старите жители на Европейския Югоизток създават много- бройните идоли от глина, кост, мрамор и злато. Понеже повече- то от тези прекрасни образци на ранното изкуство представляват женски статуйки, чиито гърди и тазови части са преподчертани, те се интерпретират като символ на общата за земеделските ци­вилизации представа за майката-земя като източник на плодоро­дие и на жизнени сили. Смята се, че щом тази идея се съдържа в идолите, които са разпространени върху огромна територия в Средния Изток, Мала Азия, Егейския басейн, балкано дунав­ските и днепро-днестровските земи, то тя ще отразява в същото време и основния белег на общественото устройство. През ново- каменната и през медно-каменната епоха следователно хората трябва да са живели в матриархални родови общини, в които семействата още не са изживели груповия брак и кръвнородстве- ните си връзки.

Това виждане днес е остро атакувано. Неговите противници имат сериозни основания да смятат, че огромен археологи­чески и етнографски материал от Евро-Азия стои в противоречие с идеята за матриархата като абсолютно задължителен етап от общественото развитие на човечеството във всички райони на света. Вижда се, че някъде родът може да бъде организиран изцяло на патриархална основа, че «а други места матриархатът е бил изживян още през старокаменната епоха, че най-сетне е възможно и синхронно развитие на двата вида структура. Тези хипотези влязоха в научно обръщение и заради новите възгледи за развоя на семейството, чиято схема, от една страна, се дифе­ренцира и доуточни, а, от друга — се предатира и нанесе върху по-ранни епохи.

Това е едното съображение от общ характер. Другото е от позицията на историята на културата.

През последните години стана възможно да се прогледне в ранните етапи от развитието на металургията. Въз основа на прецизни технологически изследвания се доказа, че обработката на суровина с огън не се развива като мутационен скок, а като постепенно кумулативно (натрупващо се) умение. Ранната пиро- металургия не е отделена от грънчарството. Именно в грънчар­

37

ските пещи, където се постига температура над 1000 градуса, естествено се отделят силикати от желязото, с което се подхран­ва по-късното умение да се добива стъкло. Развиват се и проце­сите на възстановяването на желязото от неговите кислородни съединения. Сега е ясно, че в грънчарските работилници на късна­та новокаменна и на медно-каменната епоха такива процеси са наблюдавани, защото железните окиси са необходими, за да се получи различно оцветяване на глината. Ако оставим настрана обработката на метеоритното желязо, позната в Египет и в Ме­сопотамия през II хил. пр. н. е., то обработката на земното е засвидетелствувана в езика на хатите през III хил. пр. н. е., откъдето преминава в езика на хетите. Наименованието му е известно от староасирийските таблички, намерени в търговските колонии в Мала Азия на границата между III и II хил. пр. н. е. В тези текстове железните изделия са представени като единствени по рода си; много скъпи и с престижен характер. По сведенията на староасирийските таблички една стокова мярка желязо струва 40 пъти повече от сребърната и 8 пъти повече от златната. Пита се защо хати — хети — асири, които познават добива и устой­чивостта на желязото, не преустройват производството си и не заменят бронзовата сплав с метала? Защото, както заключава съвременната палеоетнография, бронзовата сплав продължава да има ритуално-ценностно (аксиологическо) значение и защото първооткривателите на желязото в Евро-Азия столетия пазят търговското си преимущество и не разкриват секрета на метало- добива и металообработката за широко производство. Впрочем съхраняването на този секрет е стремеж, който е документиран в староасирийските текстове.

Следователно от позицията на общата история на културата в Евро-Азия постепенността в смяната камък — мед-бронз — желязо не е задължителна от гледището на постепенното нараст­ване на възможностите на производителните сили, тя е обяснима и с причините от социално-идеологически характер. Съвкупност­та от такива причини е допустима историческа действителност за високо развитите общества. Това становище е напълно при­ложимо за Европейския Югоизток и Северозападна Мала Азия, през чиито територии впрочем преминава умението да се обра­ботва желязото, както и терминологията, произтичаща от него, в Европа.

Този проблем е свързан с тракийския етнокултурен ареал, защото производството на желязо и на стомана е засвидетелству- вано за северното черноморско крайбрежие на Мала Азия, където е разположен тракийски етнически състав през III и II хил. пр. н. е. Там именно се локализират халибите, майсторите на желязото и на стоманата, а хализоните — на металите. В тези етноними се съдържа грецизираната хатска форма на обозначе­

38

ние на желязото. Миграцията на тези термини се ^стапивява и в микенски, и в класически гръцки, но и в балтийски, и в ела* вянски, и то още тогава, когато тези индоевропейски диалекти от източната група образуват единно цяло, т. е. навярно още през III хил. пр. н. е. Към края на II и в началото на I хил. пр. н. е. същите термини проникват в Индия и в Китай, когато там също може да се постави началото на умението да се произ­веждат желязо и железни изделия.

При такива констатации очевидно са необходими съществени поправки в понятийния апарат и следователно в обрисовката на общата картина на социалната структура в Европейския Юго­изток през трите археологически епохи.

Първата поправка, напълно в духа на последните теорети­чески наблюдения в историкоматериалистическата литература, е да се замени остарялото „първобитнообщинно“ устройство или „първобитнообщинен“ строй с„родовообщинен“. Родовообщинен строй е по-подходящо, защото съдържа представата за устой­чивостта на рода и на неговите преживелици, особено в духовната сфера, които са забелязани и дори отразени в писмените източ­ници от и след VI в. пр. н. е. Същевременно понятието съдържа интерпретацията на „общинното“ устройство като ядро на со­циалната структура, достатъчно гъвкаво и перспективно, за да развива производствени отношения, които надхвърлят родовите връзки и достигат до степента на класовоантагонистичните проти­воречия. При това, както се изясни в хода на дискусията за т. нар. „азиатски начин на производство“, проведена сред марк­систко-ленинските историографи (впрочем нестихнала и до днес), общинното устройство е в състояние да поражда разнообразни в типологическо отношение социални структури.

Втората поправка, валидна за Европейския Югоизток, ще засегне матриархалния род. Както изтъкнах, не съществуват достатъчно основания да се мисли, че матриархалнородовата организация е била факт на социалната действителност и през трите археологически епохи. Известно укрепване на вижданията върху тази действителност изиграха напоследък понятията „ма- трилокален“ и „патрилокален“ род (брак), с които се допуска, че през определена ранна епоха мъжът отива в рода (семейство­то) на жена си, а през определена, но по-късна — жената — в рода (семейството) на мъжа. Археологически това наблюдение се изгражда върху забелязаните разлики в погребалните обичаи при мъжките и при женските погребения, особено през каменно- медната и през бронзовата епоха. Такива разлики дори позволя­вали — според някои становища — да се докаже, че мъжът (или жената) произхожда от други етноси или поне от други етнокултурни области. Но и двете понятия дори при точност на наблюденията — което още не означава точност на извода! —

39

са помощни, не са основни, сиреч не носят социалноструктурна характеристика на производствените отношения.

Третата поправка засяга понятието „патриархален род“ или „патриархалнородово устройство“, което трябва да се запази,, но не като антитеза на „матриархалнородовото устройство“. Патр.иархалнородовотоустройство може да означи сложната со­циална структура от горе до долу, т. е. от ролята на старейшина- та, доказана от погребенията, от. плани ровката и някои централ­ни домове в селищата от медно-каменната и от бронзовата епоха до общинното владеене на средствата за производство, на земята преди всичко. Такава понятийна характеристика на обитателите на едно селище в състав от 100 до 150 души е напълно приемли­ва. Тя не бива да изключва доказаната възможност за дълбока професионална и социална диференциация, видена в металодобива и в металолеенето, в малката пластика и в грънчарството, в про­изводството на оръжия и в обменната търговия — от една страна,, и в бедните погребения, някои разлики в домостроителството и в инвентара — от друга страна. Тази професионална и социална диференциация датира от епохата на късната медно-каменна епоха и лежи в основата на развитието на производствените отношения през ранната и през средната бронзова епоха,

Следователно през новокаменната и през медно-каменната епоха патриархалната родова община изживява бавно развитие,, което се възстановява най-добре, при всичката възможна пред­пазливост, едва в края на медно-каменната епоха — връх в нейното развитие, и то блестящ връх, документиран в селища и в некрополи. Тази действителност е немислима без белези на со­циално-икономическо противоречие. Противоречието се долавя между очерталите се групи на родовите старейшини и на общин- ниците-производители като цяло, което се дължи на грабежното присвояване на излишъците от война и на ангарийно-натурални- те повинности, наложени от производството, култа и отбранител­ните нужди. Противоречие в социално-професионален смисъл може да се долови и в отделянето на земеделието и скотовъдство- то от занаятчийството и търговията, което ще доведе до обществе­ни разлики между обработващите земята и обработващите мета­лите. Напълно правомерно е да се предположи, макар и в за- чатъчна форма, социалноструктурно противоречие, т.е. класово,, между традиционно профилиращите се занаятчийски семейства и земеделско-скотовъдните.

Към края на медно-каменната епоха тази картина е по-ре г лефна в източната половина на Балканския полуостров и, общо казано, по крайбрежията на Черно, Мраморно и Егейско море. Археологически това се документира в наколните жилища и в некропола край Варна. Във вътрешността тези процеси са по- слаби, поне сега засега. Но такава разлика е неизбежна заради

40

историко-географските условия на живот. Както всяка епоха обаче, така и тази се характеризира с водещите тенденции, които са белязани от разслоението на родовообщинното устройство при поляризация на родове и на семейства в родовете. На такова разслоение ще съответствува военнополитическа организация, носител на религиозноидеологическата доктрина, която в социал­ната практика ще даде правомощия на старейшината-жрец.

След преходния период между медно-каменната и бронзо­вата епоха настъпва процес, чиито характеристики ще бъдат сходни с предишните, но ще съответствуват на по-висока степен на общото историческо развитие. Т ази по-висока степен ще се определи от етнодемографските изменения в състава на населе­нието, от преориентацията към суровинната база (включително и заради вноса на калай) и към търговската пътна мрежа, от преустройството на икономиката на основата на добива на брон­зовата сплав. Решителните промени в социалната структура ще настъпят чак към средата на II хил. пр. н. е., когато ще започне преустройството на селищната система в Европейския Юго­изток.

Това преустройство ознаменува началото на прехода от патриархалнородовата към териториално-съседската община, коя­то ще стане ядка на обществото през I хил. пр. н. е. Сега самите общини, били те земеделско-скотовъдни или земеделско-занаят­чийски (и търговски) — отлика, която зависи от географската среда и от суровините, — наново, но с по-голяма мощ излъчват групата на родовата аристокрация. Тя се обогатява от общия подем на производството през късната бронзова епоха и от уве­личаващия се принаден продукт, тъй като родовото право и предоставя всички ръководни политически, пълководчески и жречески задължения. Тя изисква според хилядолетната тради­ция безвъзмезден натурален данък и редица задължителни повин­ности, сега вече много по-разнообразни, от общинниците. Не напразно археологическият материал доказва изключителната интензивност на производството на оръжия и многообразието им. Това наблюдение подкрепя схващането, че ранното класово общество, особено през периоди на увеличена производителност на труда, знае войната като всекидневие, като бит. Именно откри­тият грабеж допринася за по-бързото развитие на производи­телните сили и съсредоточава средства за производство във вла­дение на някои общини и племена — земя, суровини, работна сила (пленници стенденция за заробването им), съкровища, доби­тък, оръдия на труда и предмети на разкоша. По силата на арха­ичната родова традиция най-големият дял от тази, често пъти изобилна плячка, отива в домовете на старейшините-предводители.

Социалната диференциация може, разбира се, да се демон­стрира и с образците на керамиката, с оръжията, ритуалните

41

предмети и скъпия лукс. Ясно е, струва ми се, че ритуалният златен сервиз от землището на с. Вълчетрън, Плевенско, датиран през късната бронзова епоха, сам подсказва своя собственик. Съсловното разслоение се вижда дори по-добре от някои проучени селища .и жилища. Повечето крепости, опасвани със стена от големи каменни блокове без спойка, са издигани несъмнено още през късната бронзова епоха. Могилите, насипвани в периода XIV—XII в. пр. н. е., са с едно централно и няколко второсте­пенни погребения, разположени на различни дълбочини в наси­па. Най-важен за целите на изложението е централният гроб, който лежи в здравата почва и понякога е изграден с греди, някъде е обграден с каменен кръг. Тази практика се открива в древномакедонските земи, в Епир и в Тесалия. Могилният некро- пол прочее е убежище както на една личност, която по положе­нието си в центъра следва да се определи като първенец или старейшина, така и на членове на семейството в допълнителните гробове. Надгробните могили от този период се свързват в тра­кийския ареал с долмените като допустима най-ранна датировка по намерения вътре или около тях керамичен материал и от края на бронзовата епоха.

Археологическата обстановка за късната бронзова епоха ка­то съвкупност съответствува на езиковите данни и на писмените сведения от Омировата „Илиада“.

От тези три вида извори израства фигурата на политическия племенен вожд. Той е предводител на родовата върхушка, вече отделена от масата на производителите. Режимът на собственост е повече или по-малко ясен, тъй като земята е очевидно притежа­ние на предводителите и е оставена във владение на общинни- ците. Тези явления, далеч по-характерни за следващите времена, се развиват по-бързо в южните предели на полуострова, където историко-географските условия ги облагоприятствуват.

4. КУЛТУРА И КУЛТУРНИВЗАИМОДЕЙСТВИЯ

През новокаменната епоха’ населението от южните области на Балканския полуостров достига най-висока степен на културна изява, ако се съди по строежа, градежа, устройството на селища­та и по изработката и украсата на керамичните форми (Сескло и Димини в Тесалия). Този напредък вероятно се дължи на по- продължителните вносно-износни връзки с Анатолия и още по- достоверно — на обмена на умения.

През медно-каменната епоха обстановката се изменя заради металодобива и металургията — техните центрове стоят по на север, при находищата от мед в източносредногорските области и в Рудна глава. Извличането, преработката и износът на руда и на

42

метални изделия реорганизират обществените отношения и кул­турата на назованата Балкано-Карпатска металургична провин­ция се приобщава, повече към долнодунавските и черноморските земи. Тази констатация, разбира се, не е окончателна, защото е изградена върху материала от досегашните разкопки, които не са достатъчни и не са извършени равномерно по цялата територия на север от Гърция. От днешното им състояние се вижда, че внос от Тесалия и от Анатолия, както и, обратно — износ от Тракия към тези области няма или почти няма, поради което археологи­ческите успоредици и произтичащите от тях други изводи, до­пълващи или изменящи горния, са невъзможни.

През преходния период между медно-каменната и ранната бронзова епоха впечатлението, че взаимодействията със северни­те територии са силни и продължават да са силни, не се накърня­ва. Макар и за това време да е валидно предупреждението, че разкопките и придобитият чрез тях метал не са достатъчно повсе­местни и достатъчно убедителни за характеристиката на прехода от медно-каменната към ранната бронзова епоха, отношенията със Севера са по-изяснени. От една страна, те се дължат на допусти­мата степна вълна от номадски племенни групи, Наречена „степна инвазия“ (защо не нашествие?), която, изглежда, внася промени­те в стопанството, бита и в някои погребални обичаи преди всич­ко в средните и в североизточните дялове на Балканския полу­остров. Появата на коня и на колата, казват, се дължи именно на тези хора. Според някои други наблюдения това извънредно полезно умение е усвоено по-късно, в края на ранната и през средната бронзова епоха.

По-сигурни са изводите от стратиграфски издържаните раз­копки на раннобронзовото селище при с. Езеро. Те, както и ма­териалът от други обекти, не подкрепят евентуалната и — засе­га — преувеличена грандиозна миграция на степните племена на юг от р. Дунав, довела до преобразяването на културата в големи области на Югоизточна Европа. Във всички случаи така­ва картина не може да се наблюдава на юг от Стара планина. Наистина културата на ранните фази от развитието на селището при Езеро показва вносно-износни връзки със среднодунавските земи и дори с централноевропейските, но същевременно и при­същи за крайпонтийските територии белези.

През следващите етапи в развитието на ранната бронзо­ва култура посоката на взаимодействията се изменя на юг, към Анатолия и егейския свят. Този процес на сближаване, от­ново проследим главно чрез керамичните форми, продължава през цялата бронзова епоха и към нейния край е извънредно силен. През късната бронзова епоха вътрешната еволюция на историко-географския комплекс в Югоизточна Европа не е про­винциално изолирана, обвързана е с егейския и по-точно с онзи

43

свят, който се нарича в науката „микенско койне“ (микенска об­щност) . • ,

Този научен резултат поставя — особено през последните години — решението на един извънредно важен проблем в най- благоприятни обстоятелства. Проблемът, за който става дума, се съдържа в старото запитване, неведнъж обсъждано и все още дискусионно, дали през „бронзовото“ второ хилядолетие пр. н. е. днешните български земи или някои техни райони изживяват обществено-икономическо и политическо развитие, близко до онова на Егеида. Изследователската задача придоби в последно време и висока методологическа стойност, защото проучванията върху южните части на Балканския полуостров и прилежащите им острови, както и върху спадащия към същата зона западен бряг на Мала Азия напреднаха много. При този напредък се уста­нови, че археологическият материал от Балканския полуостров е с преки успоредния в Мала Азия, т. е. в Анатолия и Троада и в Крит. Нещо повече, при някои добре очертани фази от разви­тието на бронзовата епоха керамични форми и дори стратиграф- ски изучени обекти са по-ранни от аналогичните им в Троада и в Егеида.

В този момент на изложението прегледът на безмълвния ма­териал завършва и започва прегледът на проговорилия. Ето за­що са необходими някои разяснения.

От археологическо гледище терминът „култура“ е многозна­чен, а „културни взаимодействия“—еднозначен. Културата е по си­лата на употребата на термина материална и духовна, т. е. разчле- нима. В същото време културата е и обобщено наименование на всичко открито в един обект или в група обекти. В този случай културата получава и свое име, най-често по името на днешното селище, при или край което са открити най-добрите и най-много- бройните й образци. Обикновено такава „култура“ се установява по типологията и украсата на керамиката. Явно е, че по този метод могат да се получат много „култури“. Те наистина са полу­чени в Европейския Югоизток при куриозното увлечение на мнозина археолози да ги локализират често пъти на по 30—50' км една от друга и да ги назовават дори с имената на техните от­кривател и-разкопвачи.

От гледище на общоисторйческото развитие културата е не­делима, сиреч не може да бъде материална и духовна и не е про­ява на специализирано умение на група производители, живеещи на едно място. Културата е процес на усвояване на най-добрите, следователно — на най-нужните идеи и сръчности, постигнат като постоянно обогатяваща се вътрешна еволюция на човека и на колектива. Постоянното й обогатяване се дължи на изклю­чителното качество на културата да приспособява към своите същностни белези други, заети, а и да приспособява някои свои.

44

също типични ней белези към други културни кръгове, сиреч да заема на свой ред.

При археологическата позиция следователно културните взаи­модействия ще бъдат само там и само тогава възможни, където и когато се изкопаят внесени или придобити (или, не дай си боже, откраднати1) материали, обикновено керамични изделия. Така между два разкопани обекта ще се предположи „взаимодействие“, По този начин е изграден и предидущият преглед до средата на бронзовата епоха, който не може да бъде виден другояче поради лцпса на други данни. Но дали наистина не може?

Културата и културните взаимодействия са понятийно неде­лими заради възгледа, че културата не е изолиран еволюционен процес, а тъкмо обратното. Тя затова е култура, защото взаимо- действува с други сфери на цивилизацията, която я е породила като свое активно начало, и със сфери на други цивилизации, .ако дори и те да са асинхронни (несъвпадащи по време). Тук се допуска заради доказаните примерни изследвания, че културата приспособява и наследени постижения, т. е. тя е приемствена ло определение, а и такива, които заради извънредни обстоятел­ства, породени от извънредно духовно съсредоточаване, са сътво­рени в настоящето, но принадлежат на бъдещето. Нека историята на желязото бъде този пример (гл. първа, параграф 3), към кой­то сега могат да бъдат добавени още няколко извода.

В доста смесената етнокултурна среда на малоазийския полу­остров ранните елини опознават умението да получават и обра­ботват желязото, защото още в микенския език са засвидетел- ствувани термини за желязо (изобщо — метал) и за ковач. Един от тях е „какеу“, което в класическия гръцки език ще бъде „хал- кос" (мед и въобще метал, желязо). В същата етнокултурна мало- азийска среда и траките ще се запознаят с това умение още през II хил. пр. н. е. най-късно, понеже ранната епическа и предати- раната митографска традиция поставят споменатите племена халиби и хализони — металообработвачи (желязо-, медо-, среб- ропреработвачи и добивачи!), край южния бряг на Черно море.

Следователно от гледна точка на историята на Европейския Югоизток желязото и обработката на желязо са далеч по-ранни от началото на самата желязна епоха. За историята на култура­та, която се схваща като резултат на културните взаимодействия, довели до върхово постижение в дадена област на човешкото твор­чество, железообработката е сътворена в настоящето на бронзо­вата епоха, но принадлежи на идната.

От казаното дотук следва, първо, че културата е взаимодей­ствие, осъществявано в етнокултурна среда; второ, че тя не е пряк автоматичен резултат от развитието на производителните сили и дори — и от развитието на производствените отношения; трето, че не може да бъде разделяна на духовна и материална

освен в учебниците и в учебните помагала (но за начинаещи исто­рици!); четвърто, че периодизацията на развитието на културата не съответствува и не може да съответствува на археологическата периодизация — новокаменна, медно-каменна, бронзова и же­лязна епоха.

Историята на културата е история на идеите на човека, поро­дени от неговата активност, от неговия анализ и от неговата пре­образуваща вътрешна сила. Територията на Европейския Юго­изток, която се наблюдава в това изложение, е културно свърза­на с Мала Азия и с Егеида, а не с отвъддунавските и по-точно с отвъдкарпатските земи. От там културата на полуострова дей­ствително се обогатява с някои важни придобивки, каквито, как- то се предполага, са колата и конят (макар че колесницата и ко­нят са познати в Мала Азия у хетите сигурно през III—II хил. пр. н. е.!). Културата на полуострова е в същност лаборатория­та за приспособяване на много идеи и умения и центърът за нови взаимодействия със съседните северни и — чрез тях — с цен­тралноевропейските области по водните пътища. Тя обаче гене­тично е свързана с анатолийската и с егейската, като в случая генетически не може да означава „под влияние на. . .“, тъй като терминът „влияние“ се изключва при постановката за културното развитие, предложена по-горе.

За всички времена на неписаната история на Европейския Югоизток до средата на II хил. пр. н. е. развитието на културата достига един-единствен връх. Той може да се разположи в периода на късната медно-каменна епоха, към който всички данни отнасят големите синтезни резултати от културните взаимодействия. То­гава човекът осъзнава себе си като член на социално и полити­чески организирана общност, която се отделя от останалия свят с добре замислената отбранителна система на селището. Тази социално-политическа осъзнатост се отразява върху плана на селищата, върху тяхната ориентация и разпределението на до­мовете (по квартали и по професионална предназначеност), тя предпоставя и наченките на благоустройство и украса. Може би за пръв път в историята на Европейския Югоизток (и, разбира се, на Европа!) отношенията между жителя на селището и всички жители на селището, т. е. отношението (и зависимостта) човек — колектив е също осъзнато, ако се анализират моделите-жилища от глина като социалнопсихологическо явление. Сигурно е, че те изразяват култа към дома и домашното огнище, както гласят заключенията в археологическата литература, но този култ е ли­чен, семеен е спрямо всички домове наоколо, той е интимен.

Но моделите-жилища са безполезни в бита, те не служат за нищо друго освен за душевно равновесие. Една мисъл обаче по­ражда своята антитеза, инак тя самата не може да съществува. Ето защо онзи, който стига до потребността да създава безполез­

46

ни за всекидневието си предмети, трябва да е достигнал вече до потребността да създава функционални и полезни. Действител­но именно към края на медно-каменната епоха керамиката за­почва да се разнообразява с форми, подходящи да задоволят всички нужди, и то за сметка на украсата. На свой ред украсата достига своето съвършенство при пълна палитра на бои и техни­ки. Тя подражава на природата и на природните неща, но не мо­же да ги уподоби върху меката глина дори само по технически причини и затова ги опростява, т. е. схематизира. Така се по­явяват спиралите, меандрите, и Г-образните орнаменти, три­ъгълниците, свастиката, концентричните окръжности, простият кръг, ромбовете и елипсите. Успоредно с развитието на идеята за функционалността на изделията се развива и идеята за функ­ционалността на украсата им, която прераства от намерение да се уподоби в намерение да се внуши.

Внушението се извършва или чрез цветове (багрилни орга­нични вещества, окиси и огън), или чрез схемата. През тази ран­на епоха цветовият контраст е главно между червеното на гли­ната и бялото на окиса, но още при това естествено получило се противопоставяне се появява първото семантично (смислово) равнище. Противопоставянето червено—бяло е противопоставяне на действителност—недействителност, т. е. живота — на идеала, на природното съвършенство и спокойствие. Още по-големи въз­можности за внушения ще даде вдълбаният орнамент и с него тези внушения могат да придобият достойнството на писмо. Смя­та се, че плочки от Градешница (Врачанско), Курило (Софийско), Караново (Новозагорско) и Тартария (Румъния) и от другаде представляват образци на писменост от медно-каменната епоха, които въпреки положените усилия не са разчетени.

Но какво значи да бъдат разчетени? Да бъдат разчетени от съвременния учен ще рече да се открие в тях на езика на човека, държал резеца — дано някой не се обладае от такива щения! — смисълът, който той е вложил в геометризираните си фигури. Не може съвременният учен да разбере смисъла им освен чрез своите собствени съвременни идеи и чрез съответствуващите им понятия, с които ги определя. А какво—бих казал? Нищо не гарантира адекватността на тези идеи и определящите ги понятия с идеите и определящите ги понятия на човека от медно-каменната епоха. Впрочем този въпрос е в сила и за по-късни времена.

Сигурно е, че в симетричните орнаментални композиции и в споменатите плочки, вече наречени в литературата пиктограми, могат да се открият три идеи (без съответствуващите им поня - тия!), които принадлежат към най-великите абстракции в исто­рията на европейската и на световната култура: геометризация та на нещата и явленията, взаимозависимостта земя—небе и не прекъснатостта на природния цикъл. Този извод се подкрепя ог

47

йдолната пластика, от някои антропо- и зооморфни съдове, от антропоморфни изображения по съдове и от единствени засега находки, каквато е т. нар. култова сцена, открита в селищната могила Овчарово (три плоски глинени алтари във форма на фа­сада. на къща, четири женски глинени фигурки с вдигнати ръце, три ниски масички с три столчета, три продълговати барабан' чета и съдчета).

Геометризацията на нещата и явленията означава, че вече се е създала представа за тях, т. е. представа за тяхната същност. В археологическата литература се твърди, че геометричният стил в изкуството на Средиземноморието (и Югоизточна Европа) « създаден много по-късно, през т. нар. геометричен период в Ела- да , през първите столетия на I хил. пр. н. е. (субмикенски период и след него). В „геометричен стил“ обаче са много от находките от Анатолия, в същия стил са изобразени и много животни от та­мошните фрески още през IV хил. пр. н. е., в геометричен стил е и бикът (златните плочки във форма на бик) от Варненския не- кропол, също датиран през втората половина на IV хил. пр. н.е. Вероятно историците на изкуството искат да отделят в Елада „геометричния“ период от предидущите времена, по-точно от пищ­ната рисувана керамика на микенска Гърция и Крит. При това учебникарско разграничаване се забравя, че геометризацията винаги съществува редом с разказа на цветовете и човекът нико­га не е толкова богат, че да се откаже от едното в полза на дру­гото. От време на време той дава предпочитание на някои от на­чините си да внушава своето състояние и мисли на другите хора.

Всяка представа за същността на нещата може да бъде гео- метризирана. Лесноедасегеометризирарека(в меандър) или ра­стение (в триъгълник). Едва в подбора на геометризираните обра­зи проличава онова дълбоко проникновение, което търсим, за да видим развитието на културата. Най-предпочитаните образи са онези на елена и на бика. Еленът от Анатолия (много по-късно — конят по цялата територия на изследваната област) е животното на слънцето, силата, която тегли самото слънце в движението му по небето (възможно най-късният класицизиран гръцки ва­риант е колесницата на Аполон и митът за Фаетон). Само това е достатъчно, за да се сметне, че човекът от медно-каменната епоха вече е разбрал взаимозависимостта земя — небе или е зачел дъл­боко в себе си смяната на нощта с деня като дело на слънцето. Култът към слънцето е външната проява на тази дълбока вяра- почит към силата на вселената и израз на усещането, че изпо­вядващият тази вяра-почит е част от вселената. Концентричният кръг с точка в средата му е друго доказателство за изповядване­то на култа, а сцената от Овчарово го представя тъкмо в търсе­ния вариант на максимално разширения анализ. С червена ми­нерална боя върху каолиновата основа (цветовия баланс бяло-

48

червено!) са внесени върху алтарчетата концентрични окръжности с лъчи (знакът на слънцето), концентрични окръжности.без лъчи (знакът на луната), триъгълници, спирали, мълния или змия.

Укрепилият се в човешкото съзнание възглед, че .земята и небето са във взаимодействие, поражда другия — за ритмичната повторяемост на природния цикъл. Той е геометризиран чрез и върху идолната пластика, която в около 90% изобразява женски фигурки. Тази пластика възниква през късната новокаменна епо­ха и в края на медно-каменната и високо развита с предпочита­ние към формата вместо към украсата. Огромното количество женски идоли и разнообразните им типове позволяват да се мис­ли, че те са лично притежание на човека, а не общ култов пред­мет (с изключение на седящите женски фигури, които според един все още непреодолян възглед представлявали прародител- ката на рода). Независимо от това, дали в даден тип идолна пла­стика тазобедрените части са преподчертани, или не, идеята за жената, която е олицетворение на ритмичната повторяемост на земния (природния) цикъл, е изцяло вложена в изображението. Пита се дали вече е осъзната идеята за богинята-майка, или чо­векът още е стоял пред нея? Достатъчно е — от гледище на исто­рията на идеите — второто. Някои изображения върху съдове, които представляват жена с раждащо се между краката й дете, могат да предизвикат и по-смел положителен отговор (стига тези изображения да се тълкуват обосновано), но това не е необходи­мо. Човекът е узрял за абстракцията си.

* * *

От средата на II хил. пр. н. е. насетне става възможно да се при­ложи напълно междудисциплинарният метод на изследване на историята на културните взаимодействия заради добрите или много добрите резултати от археологическите разкопки, заради преоценката и предатировката на сведенията на Омир и на някои други автори и заради разчитането на линейното Б-писмо. По­твърди се, че поемите на Омир и „Илиада“ най-вече съдържат до­стоверен разказ за явленията, събитията и културните постиже­ния на хората, обитавали селищата в Източното Средиземномо­рие. След сензационните разкопки на X. Шлиман, А. Евънс и К. Блеген, за около 60 години време, бронзовата епоха се пре­върна от легендарна в историческа действителност. Героите на Омир станаха действуващи лица на обществено-политическата сцена; войната заради Елена, водена десет години между ахей- ците и трояните, се оказа факт на XIII в. пр. н. е.; битки и под­визи на полубогове и митични юнаци намериха място в списъка на относително хронологизираните сражения и колонизационни експедиции. Изясниха се някои характерни белези и на полити-

ДС) 4 История н» българските зена в древността

ческите институции. В историографията се заговори за държави от микенскитип още към края на XVII в. пр. н. е. от двете страни на Коринтския провлак. „Линейното писмо Б“ стана език на жителите от страховито укрепените градове-резиденции в Пело­понес и на селата край тях. Проговорилите обитатели бяха при­числени към гръцки етнически племенен състав, защото езикът им се оказа — по щастливата догадка на Вентрис — предкласи* чески гръцки език. Някои от най-важните термини на този език се съпоставиха с Омировите и се откри тяхната равнозначност, особено в политическата терминология.

Понастоящем развитието на източносредиземноморския свят се разглежда като единство. Това единство се характеризира с локални особености, често изживява демографски и обществени катаклизми, но не прекъсва приемствеността в развитието си дори през преходните столетия от края на II и началото на I хил. пр. н. е.

Дълги години историографията твърдеше, че траките от Оми- ровия епос са приравнени с микенската и с троянската култура заради простото поетово преувеличение, породено да не се на­кърни славата на гръцките герои, които трябва да победят равни по сила врагове. Мнозина въобще не обръщаха внимание на ар­хеологическия материал, който още при първите разкопки, про­

ведени северно от Гърция, показа сходства с оръжията, оръдия­та и керамиката от критско-микенски и от троянско-малоазийски тип. Малцина предпазливо говореха за близост между обитате­лите на тясната егейска ивица и микените и трояните. Сега древ­на Тракия е с извоювано място в това единство и особено за не­говия период, който се нарича „микенски“. Затова в литература­та се въведе и терминът микенска Тракия, създаден не заради археологическите успоредици, а като условно определение на общата историческа действителност, наблюдавана в съвкуп­ността на свидетелствата.

Най-общият, но и на й-същественият извод от това наблюдение е изявената аристократизация на културата. В Източното Сре­

диземноморие се създават силно централизирани, макар и тери­ториално стеснени държави, които очевидно възникват заради противоречията в образуващата се териториално-съседска об­щина. Тези противоречия са задълбочени и изострени от разшире­ните възможности на презморските походи, обмен и грабежи, които далеч по-бързо образуват принаден продукт в съкровищ­ниците на предводителите. Източната половина на Балканския полуостров се оказва свързана с Юга и Югоизтока чрез трите си морета — Черно, Мраморно и Бяло, и чрез големите си реки.

Г/Ч

Глава втора ЕТНОГЕНЕЗИС НА НАСЕЛЕНИЕТО В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА

1. п р о б л е м ъ т з а м и г р а ц и и т еНА ИНДОЕВРОПЕЙСКИТЕ ПЛЕМЕНА

Измененията в живота на обитателите на Югоизточна Европа в края на медно-каменната и през някои периоди на бронзовата епоха могат да бъдат приписани на имигранти-индоевропейци. Тяхната отправна точка се локализира приблизително в Причер- номорските степи, а появата им към и на юг от Долния Дунав се смята за начало на индоевропеизацията на местното заварено население. В по-старата книжнина тези номади бяха назовани различно съобразно с възприетата от авторите и школите терми­нология, но най-често — арии или индогермани. За мнозин­ството от езиковедите те си останаха просто източната група на индоевропейските племена.

Тази схема се вписваше в общата теория на разселването на индогерманите, сега — на индоевропейците, която предположи и западна група на племената. Прародината на двете групи се тър­сеше в северните дялове на Европа, а и в централните й области, откъдето било започнато тяхното движение. Очевидно е, че същата теория трябваше да предпостави друго, прединдоевропейско и неиндоевропейско население в земите, които това движение щеше да обхване. Такова население действително бе предположено, но не бе определено. Неопределеността произтичаше от бедата, че от такова население не се виждаха никакви следи. По-рано най-сполучливият термин за него бе „етрускоиди“, днес, поне за онези, които вярват в съществуването му, е „прединдоевропейци“.

Теорията имаше предимството да е проста и ясна. Тя обаче е изградена от предпоставени, а не от резултативни изводи, пък и — трябва да се признае — с недостатъчно изворови данни. Недостигът от извори и антиципацнята позволиха на привър­жениците на тази теория постепенно да стигнат до абсурдното твърдение, че индогерманите, образували се на територията на съвременните германски и на съседните им източни земи, са ин- догерманизирали Европа и разнесли европейската култура.

51

Поради безспорните факти тази теория допусна подобна роля за ариите в Индийския полуостров, а за да съедини двете групи, създаде евентуален още по-древен епицентър на разселване в Централна Азия. Ясно е как езиковедският възглед за етногене- зиса на индогерманите доведе до грандиозната политическа спе­кулация за превъзходството на арийската раса над останалите, превърната от фашизма в оперативен план за изтребление на сла­вяните и евреите.

От строго археологическо гледище подобна теория се нарича теория на хиатусите (прекъсванията). Теорията за прекъсванията в етногенетичния процес изхожда от предпоставката, че само определен етнос е носител на определени белези на култура. З а ­това промените в културата, които се откриват с методите на ар­хеологията, се приписват на новопоявили се етнически съставки. Това „появяване“ се смята обикновено за нашествие (инвазия), което унищожава или асимилира местното население. В истори­ческата действителност обаче неизменяема, статична етническа структура не съществува. Напротив, античният етнос е по пра­вило многосъставен и многослоен, той е изменчив и едва ли ня­кога достига народностна чистота. Грубо казано, античният етнос се намира в постоянен процес на консолидация. При това неговото народностно развитие не е изолирано от обществено- икономическото; връзката е диалектическа и поради тази осо­беност племенната група не може да бъде носител на една и съ­ща, постоянна, монолитна култура.

Прочее етногенетичният процес се долавя във всеки отделно изследван откъс от действителността като известно достигнато равнище, а не като финална фаза. Върху него винаги въздей- ствуват центробежни сили, често породени от икономически упа­дък, стопански преустройства и политически бедствия. Да се схваща хиатусът като повсеместна и поголовна катастрофа е също толкова пресилено, колкото и да се мисли, че приемствеността върви по пряка линия и означава просто да се вземат цялостни и непокътнати ценности от една епоха, за да се положат в следва­щата. Приемствеността и прекъсванията са двете взаимно свър­зани страни на един и същ процес, т. е. на динамичните и дълбо­ки изменения в етнодемографската и в обществената структура на населението през древността.

От гледище на историята на културата е възможен единстве­но този възглед, защото етносът през древността няма народностно самосъзнание. До самосъзнанието достигат най-високо развитите народностни състави като елините и римляните, и то през опре­делени периоди на политическо единство и културен разцвет. У други народности сходните явления са кратък стихиен израз при големи военни и военнодипломатически начинания. Затова терминът етнос у елините (Аристотел) например означава нецен-

52

трализирано племенно (селищно) устройство и се противопоставя на термина полис. Днес е опасно да се надхвърли дори интер­претацията на Аристотел и да се наситят същите термини с ет­нически (расови) характеристики. Ето защо, тъй като нямаме право да пренасяме съждения от съвременния понятиен апарат върху хората от древността, най-приемливо би било да се въведе терминът „етнокултурна общност“, който би им подхождал повече.

Този термин, вече споменат в първа глава, сега идва на помощ при наблюденията върху етногенетичния процес. Той уравнове- сява съотношението между племенния състав и неговата култура, без да поставя ударение върху несъществуващото самосъзнание, и приема по силата на развитото по-горе схващане за културно­то взаимодействие между съставките на общността и между нея и други общности. Тези разсъждения не се основават само на ези- коведски, нито само на археологически заключения, те са резул­тат на междудисциплинарния метод. Той именно доведе до извода, че през древността по правило не могат да се приложат етноопреде- лящи категории; че дори — за всеобща изненада! — езикът не е етноопределяща категория.

И така възстановяваната днес историческа действителност е усложнена в сравнение с онази, която е възстановена от изследо­вателите до средата на настоящото столетие. Прародината на индоевропейците — ранната в Централна Азия (Вътрешна Азия) и по-късната в Централна и Източна Европа — не можа да бъде локализирана и сигурно няма да бъде. След като се установи, че освен Индия и Европа индоевропейци населяват и Мала, и Предна Азия, то по инерцията на старата теория бе допуснат и трети клон, който бе очертан от вътрешноазиатския епицентър в югозападна посока. Откритието обаче породи становището, че индоевропеизацията може би не е моно-, а полицентричен про­цес, който се изживява от огромни маси население в Евро-Азия. Несъмнените племенни движения по тази пространна територия вероятно, от една страна, ускоряват процеса на индоевропеиза- ция, а, от друга, допринасят за постепенното обособяване на големите езикови групи.

Това мнение подхожда на положението в Европейския Юго­изток, в Европа и в Мала и Предна Азия. Не или е прединдо- европейско население по археологически път в тези области не може да се докаже. Някои езиковедски следи действително са спорни, т. е. могат да бъдат тълкувани и като белег за присъствие на неиндоевропейско население, но те са много бледи. Топони- мичните данни показват, че най-древният слой в наименованията на местности, планини и реки е индоевропейски, т. е. евентуал­ните не- или прединдоевропейци не са оставили никакво наслед­ство в най-консервативната част на езиковия фонд. Следователно такова население надали може да бъде предполагано.

53

Друг е въпросът, кога да бъдат датирани най-ранните топо- нимични данни от индоевропейски произход. Такова запитване означава опит да се датира самият процес на индоевропеизация или крайната му фаза. Според някои езиковедски възгледи, за­щитени в литературата, ранните топоними са факт от края на но- вокаменната епоха или VI хил. пр. н. е. Такава датировка е не­допустима по чисто теоретични причини, тъй като етногенетич- ният процес е постоянна консолидация на етнокултурната общ­ност, неизживяна докрай през древността. Такава датировка също така е трудно защитима и заради доказаните племенни дви­жения и частични миграции в Евро-Азия, независимо че не тям принадлежи причинно-следствената връзка в историческото раз­витие на населението. За VI хил. пр. н. е. най-сетне никакъв то - чен езиковедски извод не може да бъде направен.

Датировката на най-ранните топонимични данни в индоевро- пейския ареал на Евро-Азия става сигурна за бронзовата епоха или в зависимост от възприетата хронология най-рано за края на IV и началото на III хил. пр. н. е. На тази граница може да се допусне, че процесът на индоевропеизацията на местното насе­ление е във висока степен на развитие и е ускорен от прониква­нето на други индоевропейски или индоевропеизиращи се племен­ни състави. За територията на Евро-Азия това проникване е вътрешноплеменно, а за територията на Европейския Югоизток— и външно, с вход от черноморските степи.

2. ПРОИЗХОД НА ЕЛИНИТЕ И НА ДРУГИТЕБАЛКАНСКИ ПАЛЕОНАРОДНОСТИ

Писмените сведения съобщават редица етноними за територията на Елада. На някои от тях се приписва не- или прединдоевро- пейска народностна принадлежност и се смята, че те спадат към завареното от елините южнобалканско население. Това е хипо­теза, която е строго езиковедска, тъй като археологическите ма­териали и тексткритичният анализ на изворите не могат да я га­рантират. От мое гледище тя няма да се задържи дълго, понеже несигурността в интерпретацията на извънредно малобройните езиковедски остатъци е по-висока от допустимата.

Измежду съобщените етноними обаче съществено значение за етногенезиса на елините притежава този на пеласгите, който твър­до стои във всички разкази на ранната история на страната и на нейните обитатели. Той се среща и у Херодот, и у Тукидид и по сведенията им е възможно да се очертае дори карта на пеласгиft- ските групи в Средна Гърция, Атика и Пелопонес, в Халкидика и Хелеспонта, на някои острови и в гръцка Мала Азия. Според някои автори северната граница на тази карта лежи по Стара планина, но я очертават не сведенията, а антиципираният гъст

54

слой неиндоевропейско население (пеласги), дочакало елините и траките.

Етническата принадлежност на пеласгите не може да се опре­дели, защото освен племенното им име до нас е достигнал разоча­рованият възглас на Херодот, че не разбира езика им, когато ги е наблюдавал в Халкидика и Хелеспонта, т. е. когато малоброй­ните техни групи още съществували към средата на V в. пр. н. е. Етнокултурната нм принадлежност обаче може да се определи. Те спадат къмт. нар. трако-пеласгийскаетнокултурна общност — термин, който е, разбира се, условен, но идентифицира разнород­ни носители на ранната орфическа култура от средата на II хил. лр. н. е. насетне. Независимо от несполучливите опити да се отъж­дестви тракийският език с пеласгийския, взаимодействието на хората, означавани с двата етнонима, е безспорно. През столетия­та до етническата консолидация на отделните елински племена трако-пеласгите са носители на изявена аристократическа духов­на култура, обагрена от слънчевия култ. Те създали затворени общества на посветените в „мистериите“, където първожреците- учители в благородно бяло облекло и с коси, захванати на върха на главата със златни игли, поучавали призованите мъже. Още тогава, а в Тракия и дълги векове след това тъкмо тези хора знае­ли да внушават учението си с мелодекламация под акомпанимент на струнен инструмент (китара).

Това е култура, обща за земеделската съседско-териториал­на община от предполисен тип, която е отворена за заемки от Из­точното Средиземноморие и по изричното сведение на Херодот главно от Египет. Много вярвания и безименни персонификации на божества проникват от юг в Европа, те се преосмислят в тра- ко-пеласгийската етнокултурна общност и впоследствие ще се наследяват от елините, които ще изградят своя подреден и неано- нимен пантеон. В процеса на наследяването обаче трако-пелас- гийската общност ще предаде и своя синтез на орфизма (солар- ността) с хтонизма (вярата в силите на земята). Хтоническият култ също е пределинска придобивка и той е вариантно предста­вен в култа към самотракийските божества (Кабирите), където е засвидетелствуван от вярването към итифалическия (с изправен фалос, сиреч плодоносен) Хермес.

Но синтезът между орфизма и хтонизма е представен сценарно като реформа в Делфи, където орфическите и дионисовските ми­стерии били обединени. По митологическата хронология това е станало преди появата на Аполон в Делфи, т. е. през епохата на Питона или в трако-пеласгийската етнокултурна среда. Чрез то­зи синтез в същност елините възприемат, от една страна, солар- ността и хтонизма като отделни страни на едно равновесие, а, от друга — равновесието като цяло в природата и у човека.

Културно-историческото отклонение тук е нужно, за да се

55

създаде веднага представата за многосъставността на индоевро- пейското население по територията, която по-късно ще бъде на­речена Елада. На тази територия от XVI в. пр. н. е. насетне са засвидетелствувани сигурно и елински племенни групи. Това са наречените от Омир ахейци, или хората, говорещи условно опре­деления като микенски ранен гръцки език. Етнодемографското и етнокултурното им укрепване е факт на втората половина на II хил. пр. н. е. поне в Пелопонес и в Беотия, отчасти в Атика и в други земи. Смята се, че те са дошли или от север, или от изток, от Мала Азия. Докато първото е чисто предположение, второто се основава както на антропологическата прилика на някои надгробни микенски маски (от типа на маската на Агамем- нон) с малоазийски белези, така и на вероятността, че „линейното писмо Б“, микенският език, е предшествувано от „линейното писмо А“, което няма да е гръцко, а хето-лувийско или от хето- лувийски произход. При това положение неразчетеното още „ли­нейно писмо А“ от Крит, от Тера (Санторин) и от Пелопонес ще бъде запис на езика на хора, които са дошли от хето-лувийската малоазийска етнокултурна общност; през II хил. пр. н. е. те постепенно се грецизирали и грецизацията им била наследена от микените.

Дори „линейното писмо А“ да бъде разчетено чрез хето-лу- вийски, а не чрез гръцки (както микенското „линейно писмо Б“) — в което не вярвам! — то още няма да е доказателство за сигурна етническа принадлежност на онези, които са го записали, защото то е очевидно сакрално. Използуването на „свещен“ език, както проличава от примера със Самотраки, е културно-историческо, религиозноидеологическо наследство или придобивка, то не е етноопределящ белег. Митологическите и археологическите данни за критската култура или за критско-минойската култура не ни позволяват да отделим нейните носители от генетично свърза­ните с нея микенски само защото между тях лежат неразчетени текстове и природни бедствия (погиването на културата на Крит и на Тера от изригвания). Ето защо правомерно е да се смята, че по големите острови в Егея процесът на грецизация на пле­менните групи е местен и продължава през III и през II хил. пр. н. е. Неговата най-южна граница е линията Кипър — Арка- дия, където през епохата на писаната история е запазен най- древният гръцки диалект. В Пелопонес именно археологиче­ските данни от Микена, Пилос, Тиринт заедно с Омировия епос и микенския език определят най-компактната група от тези пле­мена, наречена ахейска. Ахейци могат да бъдат наречени и носи­телите на високата микенска култура в Беотия.

В южните предели на европейския континент, на Балканите, тази племенна група е във взаимодействие с трако-пеласгийска- та културна общност. Такова е положението до и след Троянска­

56

та война, т. е. до и след XIII в. пр. н. е. За Тукидид страната» наречена по-късно Елада, тогава още няма име, а отделните й области се наричат по името на обитателите си, но най-много — по името на пеласгите. Консолидационният процес пак според Тукидид започва скоро след Троянската война, или, казано с днешните ни понятия — с началото на преустройството на по- селищната система, породено на свой ред от реорганизацията на икономиката върху основата на употребата на желязото.

Първи на историческата сцена се появяват беотите, които се завръщат от Тесалия в земята, която ще нарекат със своето име» 60 години след Троянската война, т. е. към края на XIII в. пр. н. е. Завръщането на беотите от Тесалия означава военнополи­тическо надмощие над ахейците в Орхомене (Беотия) и в други тамошни центрове, но и над траките, групи от които според Ефор също обитавали по-късната Беотия. Това движение е вътрешно и е обяснимо с причини от общ порядък.

Втори на историческата сцена се появяват дорите, които по думите на Тукидид се „завърнали“ в Пелопонес, като започнали набезите си също на 60-ата година след Троянската война, но ус­пели на 80-ата. „Завръщането“ на дорите или на Хераклидите е митографско обяснение на заселването им в Пелопонес, което те извършили, като поробили остатъците от ахейците (бъдещите месени и илоти). Това движение е също вътрешно, защото изход­ната му точка е отново Тесалия (според други изследователи — Епир), но в литературата обикновено се определя като прочутото „дорийско нашествие“. Нашествие обаче не е доказано, понеже археологическите данни не показват нито разрушения, нито пожа­ри, нито следи от тежки сражения. Военнополитическото над­мощие и тук е взето над съплеменници.

Трети на историческата сцена се появяват самите елини, кои­то също произхождат от Тесалия (по-точно от планинската Фтио- тида). Те носят името си по Елин, сина на Девкалион (гръцкия Ной), който имал трима (а според друга версия—четирима) си­нове—Дор, Ион, Еол (и Ксут). Митографската стематология тук е ясна и е много късна, от Хезиод (VIII—VII в. пр. н. е.) насетне. В разказа на Тукидид е показано, че тесалийските гърци, назо­ваващи се елини, след Троянската война бавно и постепе нно съ­що взимат военнополитическо надмощие над пеласгите, над дру­гите чужденци (траките в Средна Гърция, безспорно) и над съ- племенниците си. Така те налагат и името си над тях , поради което всички започват да се наричат елини. Това движение е също вътрешно, но то ще породи и по-далечни разселвания — на носителите на йонийския диалект в Атика, по някои острови и по южния бряг на Мала Азия; на носителите на еолийския диалект по някои егейски острови и по северното крайбрежие на Мала Азия.

57

Така при еволюционна грецизация на едни племенни състави и при ускорена вътрешномиграционна грецизация на други ет- нодемографското развитие на елините се разполага през III и II хил. пр. н. е. с върхова фаза от края на XIII докъм края на IX в. пр. н. е. Долната граница е валидна за малоазийското край­брежие, т. е. за Ионийска Гърция и за някои острови, където в културно-историческо отношение елините взаимодействуват с ка- рите отМала Азия и в крайна сметка надделяват над тях по море и суша.

Етнически пъстра, териториално разпокъсана, езиково разде­лена на четири основни диалекта, с различна демографска гъсто­та в трите си големи дяла (континентален, малоазийски и остро­вен), елинската народност образува обаче могъща етнокултурна общност. Това е резултат на дългия етногенетичен процес.

Другите два големи югоизточни европейски етнически съста­ва се определят като илирийски и тракийски. От тях илирите са появилите се по-късно, в самия край на II хил. пр. н. е. племе­на, които се настаняват, както мислят мнозина, на две вълни в западния дял на Балканския полуостров. Илирите са индоевро- пейци, чиято изходна точка се търси в Средна Европа. Не е до­статъчно ясна териториалната им граница с траките, която се очертава приблизително в смесената етно-езикова среда по до­лината на Аксий (Вардар) и на запад от нея. В същност в писме­ните извори илирите се появяват много по-късно и затова пре­ките им културни съпоставки с другите палеобалкански народ­ности са затруднени. Според една от особено горещо поддържа­ните напоследък теории обаче те са същият палеобалкански суб­страт, който устоял на етнодемографските изменения през V— VII в., съхранил се и дал своя език като основа на днешния ал­бански.

В тракийския етнически състав се отделят редица палео- народности— мизи и дако-мизи, фриги и фриго-мизи, дардани, пеони, мигдонн, витини, а настрана от тях — македоните. От­делянето на тези палеонародности от тракийския, от елинския и от клирийския етнически състав и етнокултурни общности е из­вършено от езиковеди с разполагаемите останки от техните пред­полагаеми езици или диалекти. Преки археологически и писме­ни свидетелства за такова разграничаване няма с изключение на силно политизирани (и осъвременени) интерпретации на някои откъси за македоните. Така например съществуването на пеон- ския език е предпоставено въз основа на две думи (глоси), оп ­ределени като пеонски през IV в. пр. н. е. Без да знаят изненад­ващото за езиковедите историко-етнографско заключение, че ези­кът не е етнсопределящ белег през античността, старите автори просто означават чутите в земите на пеоните (две-?!) думи като пеонски и нищо поЕече. По същия начин стоят нещата при дар-

58

даните или при мигдоните, докато на витините по-спокойно е отредено предимството да имат своя витински (трако-малоазий- ски) диалект.

Следователно при невъзможността да се приведат археологи­чески материали и писмени данни за разграничаването на тези палеонародности и при крайната несигурност на тълкуването на оскъдните и противоречиви езикови остатъци произходът на по­сочените народности в Югоизточна Европа трябва да се разглеж­да в общотракийската проблематика.

Отделна бележка заслужава дискусията върху произхода на древните македони (именно македони, а не македонци, което е българската форма на старогръцкото име). Археологическата обстановка в древномакедонските земи, известна от досегашните разкопки, показва, че културата на аристократическата върхуш­ка е обагрена от елинско влияние и заемки. Това посочват и пис­мените сведения за македонския царски двор за и след V в. пр.н.е., както и старогръцките имена на някои от царете. Такава заемка и такова влияние са естествени, но още не определят про­изхода на населението. Той не може да бъде определен и ог мало­бройните езикови остатъци, глоси, топоними и лични имена, които могат да бъдат тълкувани и се тълкуват — съобразно с антиципираната позиция на езиковеда! —и от гледището на старо­гръцкия, и от гледището на тракийския, и от гледището напредпо- ложения „македонски“ език. Сега засега всяко категорично твър­дение, изградено на езиковедска система от данни, е съмнително.

Анализът на писмените данни дава на свой ред колебливи ре­зултати. По правило гръцките и предимно атинските писатели още през V, но особено през IV в. пр. н. е. характеризират ма­кедонската царска династия като „варварска“, сиреч неелинска. Но характеристиката е със силен политически подтекст, главно у ораторите на IV в. пр. н. е., заради откритата завоевателна по­литика на македоните на юг към Елада. В знаменития откъс от биографията на Александър Велики, в който се разказва как той успокоил войската си в критичния момент, пълководецът говори на войниците си не на гръцки, а на родния си език, т. е .— както се тълкува мястото — на македонски. Работата е в това, че войската на Александър Велики става разнородна и разно- съставна след стъпването й на малоазийския бряг и езикът на военачалника може да е просто войнишки жаргон. Но дори и да е говорил само пред македонския състав на армията си, „език на македоните“ още няма да означава „македонски език“ в съвре­менния, езйковедски научен смисъл на термина.

Какъв е езикът на македоните?—би трябвалода се запитат езиковедите — и ако е индоевропейски— какъвто сигурно е! — как се отделя от другите палеобалкански езици? Езикът на маке­доните при почти безплътната лингвистична картина, пред която

59

се намираме, може сега да се определи само като език на хората, населявали областта древна Македония. Това не ще рече, че то­зи език не е старогръцки (севернотесалийски) диалект, както мислят някои учени, или че не е югозападнотракийски диалект, както мислят други.

При по-спокоен поглед върху писмените, археологическите и езиковите данни ще се види, че проблемът за произхода на маке- доните ще се опрости, защото хората, получили това сборно пле­менно име през V и след V в. пр, н. е., явно няма да бъдат опре­делени като балканска палеонародност. Те действително не могат да бъдат отделени като балканска палеонародност. До V в. пр. н. е. областта по долното течение на Аксий се нарича Ематия. Отново, както при други случаи на военнополитическа организа­ция, с постепенно изявяваща се местна династична линия за­почва да се налага името македони. Това име се появява пак у Херодот в две интепретации. Едната го извежда от наименова­нието на равнинната, песъчлива област при устието на Аксий, втората — от името на легендарния основател на династията, към която принадлежи Александър I Филелин. Явно е, че вто­рата е митографска стематологическа операция, извършена в самия царски двор. Митографската генеалогия е нужна за поли­тическото и културното приобщаване на династията към елини­те — впрочем това е и направо казано от Херодот и от другите автори на V в. пр. н. е. — и затова тя дори се обогатява: Херакъл се нарежда в родословието на Македон. При това положение вед­нага ще се постигне обвързването на „появата на македоните“ със „завръщането на Хераклидите“, т. е. с дорийското „наше­ствие“.

Съвременната наука трябва да се срамува да се занимава нау- кообразно с тези разкази и да се поучи от политическото остроу­мие и от културата на древномакедонския интелектуален елит.

Проблемът за произхода на македоните при това положение ще отпадне и ще се замени с проблема за състава на населението от Долновардарската област до V в. пр. н. е., след което време етнодемографската картина тук, както и навсякъде другаде в развитите райони на Европейския Югоизток, ще се усложни. Понеже този проблем стои извън изложението, мога само да от­бележа, че у Омир това население е пеонско, т. е. тракийско. Историописците от йонийската ранна и от йонийската традицион­на школа (без Херодот с неговите преки политически наблюде­ния върху македонския царски двор) не го отделят от тракий­ския племенен състав и у тях се забелязват силни косвени вну­шения за принадлежността му към трако-пеласгийската етно- културна общност. Сведенията на Еврипид, починал в македон­ската столица, подкрепят тази принадлежност (особено във „Вак- ханки“). Досега известните археологически резултати също не

60

отделят долновардарското и въобще вардарското население от тракийския етнокултурен кръг през старожелязната епоха, а по* скоро го приобщават към него, дори към консервативната орфико- дионисовска доктрина. От друга страна, областта е свързана с Тесалия. До V в. пр. н. е. там се откриват дълбоки следи от етни­ческо и етнокултурно присъствие на елински групи.

3. ПРОИЗХОД НА ТРАКИТЕ

Проблемът за произхода на траките методологически е неделим от проблема за миграциите на индоевропейските племена от т. нар. източна (според възприетата европейска терминология) гру- па и от проблема за произхода на елините. Затова той може да бъде успешно решаван от позицията на схващането на диалекти- ческата взаимовръзка между приемствеността и прекъсванията в историческото развитие, т. е. между постепенните качествени изменения в живота на местното население и рязкото нарушаване на неговия ход. В такъв случай това схващане може да бъде за­щитено с между дисциплинарната методика.

Някои археолози смятат, че измененията в живота на юго- «зточноевропейското население в края на медно-каменната епо­ха и през т. нар. от тях преходен период към бронзовата, както и разрушенията, които се забелязват по ред селищни могили, се дължат на имигрантите индоевропейци. Техният южнокарпатски клон щял да стане известен по-късно под наименованието траки. Действително по това време изчезва идолната пластика, загубва се богато украсената керамика, появяват се сферообразни съдове с къси шии и косо отрязани устиета. Могат да се видят промени в планировката на жилищата, някъде приемствеността между културните пластове рязко се прекъсва със следи от разрушения, другаде личат размествания на населението, което изоставя по­селищата си и — поради допустим натиск — тръгва да търси но­ви местоживелища. Без съмнение всички тези белези подсказват реалната възможност да се обоснове появата на племенни но- мадски групи от североизток, които изменят обществено-иконо­мическата действителност в южнокарпатските земи и въвеждат употребата на бронзовата сплав. Тяхното събирателно племенно название след столетия уседнал живот би могло да бъде появи­лото се в писмените извори наименование „траки“.

Други археолози смятат, че срещу тази ясна теория стоят наблюденията върху приемствеността между медно-каменните и бронзовите културни пластове. В тези селищни могили, които се намират предимно на юг от Стара планина, развитието на произ­водителните сили следва, изглежда, вътрешната си закономерност и не изгубва облика си след появата на номадите. Този въглед допуска нашествието в ограничени размери.

През 90-те години на миналия век В. Томашек за пръв път предложи изцяло езиковедска теория за произхода на траките. Тя изхождаше, общо взето, от становището за ролята на индогерма- ните и за тяхното движение от прародината им в Северна и в Източна Европа. Източната (източноезиковата) група на индо- германите, или ариите, с отправна област Причерноморските степи се наслоява чрез миграция върху балканското население от неиндоевропейски произход и в южнокарпатските предели образува първия слой на тракийската народност. Този слой е фриго-мизийски. Върху него впоследствие се наслоява втората вълна преселници, която този път идва от Карпатите. Тези пре­селници индогермани са същинските траки, които разпростра­няват племенното си име върху всички обитатели. Томашек мис­леше дори, че двете вълни са носители на две различни култури, които се сливат, но не се заличават взаимно — първата е обагре­на от орфическите вярвания и затова е по-възвишена, втората е груба, „планинска“. Затова толкова странно съжителствували в тракийската култура от времето на писаната история трудно съв­местими идеи, персонификации и вярвания, обичаи и начини на живот.

Томашек е имал, както изглежда, впечатлението, че едни ет- ноними са по-древни от други втракийския ареал. Това впечатле­ние се поражда заради мизите, дарданите и фригите, които се локализират в Мала Азия преди Троянската война. Тъй като в далеч по-късни времена сходни племенни наименования се по­явяват на Балканския полуостров, то е възможно да се мисли, че някаква челна преселническа вълна се прехвърлила именно от полуострова в Мала Азия през II хил. пр. н. е., а нейните оста­тъци на континента били забелязани от гръцките автори след средата на I хил. пр. н. е. Приблизително към това време вече широко е известен и сборният етноним траки, следователно той е носен от по-късно дошли племенни групи.

Тази логика, основана на невнимателен анализ на изворите, днес не издържа критика. Начинът на разсъждение на Томашек и на други езиковеди от същото направление обаче е, общо взето, близък до сегашното археологическо виждане за имигрантите- индоевропейци.

Друг езиковедски възглед се наложи напоследък. Той също изхожда мълчаливо от предпоставката, че някои етноними са по- древни от други, но решава етническата стратиграфия и мигра­ция в границите на Европейския Югоизток, т. е. без намесата на преселници-номади. Хипотезата е най-ясно изразена от Вл. Георгиев. Според него източната част на Балканския полуостров била заселена от (пра-) тракийски племена още в V хил. пр. н. е., а западната му част — от армено-фригийските, гръцките (по- късно — македонските) и от дако-мизийските племена. Още то­

гава някои (пра-) тракийски групи се преселили в Северозападна и Западна Мала Азия, където дали основата на населението на областта Троада с Троя. Когато през II I—II хил. пр. н. е. гър­ците нахлули в южните предели на полуострова, армено-фригите се изселили в източния дял на Балканите и се наслоили върху траките, за да преминат оттук в Северна и Западна Мала Азия. Второ наслояване траките изпитали през II—I хил. пр. н. е., тъй като тогава дако-мизите от зоната Тиса — Морава — Искър преминали през източната половина на полуострова, за да оти­дат и те на свой ред в Северозападна Мала Азия и за да заемат голямата територия, позната там по-късно под името Мизия.

Това езиковедско схващане е по-близко до другото археоло­гическо виждане за относително слабото значение на номадската миграция и за приемствеността в развитието поне на южнобал- канските обитатели между медно-каменната и бронзовата епоха. Хипотезата е безспорно по-сполучлива от онази на Томашек и на следовниците му, защото предполага, че процесът на индоевро- пеизация не е моно-, а полицентричен, сиреч, че е изживян от население на огромни територии в Еврр-Азия. Това е издържан методологически подход и се подкрепя от данните за етногене-

тичния процес и за разселването на елинските племена; принци­път да се решава проблемът за произхода на траките без пред­поставената решителна намеса на нашественици-индоевропей- ци ще остане задължителен, но предположената етническа стра- ти графия не може да бъде подкрепена.

Основната бележка е, че етногенетичиият процес не е завър­шен акт на У|хил. пр. н. е., откогато започва разселването на пле­менните групи. Етногенетичиият процес е продължително етно- демографско преустройство, макар и в границите на относително определена евро-азийска територия, което не може да завърши в дадено време за целия племенен състав на античната народност. Той е асинхронен и разностепенен. В Тракия едва след X в. пр. н. е. той ще достигне известна степен на народностно самосъз­нание в някои държавни обединения, което при това няма да се задържи дълго.

При този процес употребата на строго уточнени етноними е опасен похват, защото племенното име се появява в писмените извори едва тогава, когато племето или племенната група, които го носят.или с който те се означават, влязат в полезрението на страничния (елински или римски) наблюдател. Те влизат в поле­зрението на автора обаче, когато са в период на подем и в сблъ­сък с елините или с римляните, т. е. когато се изявят военнопо­литически. При тези случаи етнонимът бързо се превръща в сбо­рен за много племенни групи, които могат и да не принадлежат към основното ядро. Неговото разпространение е вече резултат на авторовото обобщение. Както се видя от разказа за произхода

на елините, самият етноним „елини“ се налага върху съседните гръцки и негрънки племенни групи постепенно и като следствие от военните успехи на тесалийската династия. Най-главните тракийски етноними са от същия тип — одриси, гети, трибали, беси, даки, мизи. Следователно нужно е да се прави разлика меж­ду етнонимична и етническа действителност. Етнонимичната действителност, особено за безписмените народности, е в основ­ни линии създадена от страничните наблюдатели, докато етни­ческата е резултат от вътрешното развитие на племената; тя се определя чрез междудисциплинарен анализ, но често остава ано­нимна или с условни наименования.

В предложената етническа стратиграфия са използувани сборни етноними от различни епохи, някои от които означават цял народностен състав (траки), други — части от него (даки и мизи), но във всички случаи са образувани като военнополитическо наименование. Такива етноними не могат да влязат в понятийния апарат за анализ на произхода освен със съществени уговорки.

На трето място, в предложената етническа стратиграфия се допуска — очевидно!— обособяването на племена по отделни езици също в I хил. пр. н. е. Такава ранна дата на езиково от­деляне е недопустима поне заради онова, което знаем за писмени­те народности от Източното Средиземноморие и за историята на техните езици. При това нито отделен дако-мизийски, нито отде­лен македонски език могат да бъдат доказани по междудисципли­нарен път, както бе вече посочено. Вместо отделни езици за на­селението от огромната тракийска територия следва да се пред­полагат голям брой диалекти, много повече от два или три в Кар­патите, в Придунавието, в Югозападна Тракия, в Североизточна и в Югоизточна Тракия, във Витиния, особено в малоазийската смесена езикова среда, и по някои егейски острови с догръцки тракийски обитатели. В тези области могат да се открият отно­сително обособени в етнодемографско и социално-икономическо отношение племенни групи със или без сборен етноним, които сигурно говорят различни диалекти. Поне примерите от Елада и от Италия трябва да подскажат този подход.

На четвърто място е нужно да се подчертае, че предложената етническа стратиграфия, както и допуснатите миграции на пле­мената с обща посока северозапад—югоизток в средиземноморска­та евро-азийска територия, не се подкрепят от археологическите данни и от тексткритичния разбор на писмените извори. За тези наблюдения ще стане дума по-нататък.

Сега засега е достатъчно да се приеме, че етногенетичният процес, довел до образуването на относително консолидираната тракийска народност, протича в средиземноморската евро-азий­ска територия с приблизителни граници Карпатите на север, р. Прут на североизток, р. Вардар на запад, линията на остро­

64

вите Тасос — Самотраки на юг и в Северозападна Мала Азия с хелеспонтийското крайбрежие на югоизток. Крайните граници, особено онези в елинския и в малоазийския свят, са менливи и условни, докато същинското ядро на етногенетичните явления се разполага на Балканския полуостров, на север от Егея и в Се­верозападна Мала Азия (Троада, Витиния и Мизия). В такъв случай Пропонтида (Мраморно море) ще бъде вътрешнотракий- ско море.

Населението на тези земи е безспорно от иидоевропейски произход и езиково ще принадлежи—след продължителна народ­ностна стабилизация — на източната индоевропейска група в Европа. Индоевропеизацията на местното население безспорно започва през новокаменната и се усилва през медно-каменната епоха. Още тогава започват да се очертават особеностите на етнокултурните ареали северно и южно от Стара планина, както и в Мала Азия; този процес впоследствие ще се задълбочи в още ло-изявено райониране и микрорайониране в етнографско, етно- демографско, социално-икономическо и диалектно отношение.

Индоевропеизацията несъмнено се усилва с появата на но- мадските групи, които се вместват в празните пространства на из­следваната територия и сред завареното население главно на се­вер от Стара планина. В началото на бронзовата епоха индоевро­пеизацията получава тласък и заради контактите със Средна Европа, а с течение на времето — и чрез вътрешноплеменните размествания. Именно през тази епоха сигурно се очертават съ­ществените отлики на тракийския език в Мала Азия, където те могат да бъдат изследвани чрез съпоставката им с хето-лувийски- те езици. През II хил. пр. н. е. това става възможно и за Балкан­ския полуостров, където към средата на хилядолетието ще се появи за пръв път етнонимът „траки“.

Неговата поява е засвидетелствувана от Омир във втора пе­сен на „Илиада“, т. нар. Каталог на корабите. Преди ккконите от областта на по-късната Маронея и преди пеоните от устието на Аксий се споменават траките, които „буйно течащият Хелеспонт огражда“. Това са обитателите на Тракийския Херсонес. Дати- ровката на този етноним от средата на II хил. пр. н. е. насетне става сигурна и заради други свидетелства на йонийската лого- графска школа, конто, общо казано, твърдо го поставят през микенската епоха. Силно косвено свидетелство за това са и тра­кийските антропоними, етноними и божески имена в „линейното писмо Б“, разчетени напоследък.

Както и при други случаи, етнонимът първоначално означава определена племенна група и впоследствие се разпростира върху целия етнически масив. Това става чак през V в. пр. н. е. у Хе- родот, когато елините напълно възприемат северните си съседи като относително обособено население с религия, начин на жи-

65 5 История на българските з:мн в древността

вот, бит и език, както и със съответствуващи му военнополитиче­ски организации, различни от техните. Самите траки осъзнават етнонима като общо народностно име само в определени случаи на високо военно и политическо напрежение, и то в хода на от­крит сблъсък с чужди сили. Такива редки моменти могат да се забележат през V, IV и отчасти през III в. пр. н. е., но те не мо­гат да гарантират извода, че огромното население се чувствува единна народност. Обратното е вярно.

Етнонимът „траки/Тракия“ е грецизирано тракийско име, чието значение не е ясно. Според една от хипотезите то означавало „смел, храбър“, но при грецизацията добило и смисъла на „див, необуздан“, което било нормално за представата, която елините си създали за съседите си. От езиковедско гледище тази дешиф- ровка е колеблива, от историкогеографско — слабо защитима, защото предполага, че този езиков контакт е извършен едва в VI в. пр. н. е. при атинската (Пизистратовата) колонизация на югозападните тракийски краища около Пангей (Пърнар даг или Кушница). Много по-сигурно е да се мисли за Омировата лока­лизация на етнонима в района на Хелеспонта, тъй като в йо- нийската традиция твърдо стои достоверната представа за при­съствието на траки от двете страни на пролива, т. е. и по евро­пейския, и по малоазийския му бряг. Там би могло да се търси грецизацията на тракийското име, което някои предполагат, че би трябвало да бъде това на травсите, племе-фантом, споменато за последен път от Херодот. Невъзможно е то да бъде локализи­рано (предположението, че обитавало Родопите, е недоказуемо).

От средата на II хил. пр. н. е. насетне, когато се забелязват общите, но дълбоки тенденции в развитието на т. нар. микенска Тракия, етногенетичният процес достига относително висока сте­пен на стабилизация на народността. Оттогава насетне той не спира, тъй като в етнодемографския състав на населението про­дължават да настъпват промени. Наред с укрепването на основ­ното балканско ядро решително започват да се губят старите тракийски енклави в също тъй укрепващия елински народностен кръг (те изчезват в Средна и Северна Елада, по островите). Са­мо някои от тях — но егейското крайбрежие и специално в Тра­кийския Херсонес и в Халкидическия полуостров — се съхра­няват и през по-късни епохи. Редки инфилтрации на чужди еле­менти (илирийски, келтски) се забелязват и през I хил. пр. н. е. Особено се засилва гръцкият етнически елемент по крайбрежия­та в хода на основаването на тамошните градове-колонии. По- дълбоки етнически смешения се извършват в Мала Азия.

В средата на V в. пр. н. е. тракийският народностен състав е вече обособено население.

66

4. ТРАКИЙСКА ДИАСПОРА

Тракийската диаспора (разселване) се периодизира сравнително добре, а нейните три основни слоя се характеризират с различни историко-типологически белези.

Първият и най-ранен слой на тракийското разселване се разполага във времето между средата на II хил. пр. н. е. и XII в. пр. н. е. Това разселване се извършва в границите на балканско- малоазийската територия и е вътрешно спрямо цялостния тра­кийски племенен състав. С него се очертава онази приблизителна карта на местоживелищата на тракийските племена, която авто­рите заварват към VI в. пр. н. е.

Разгледаната и отхвърлена в предишния параграф етническа стратиграфия е предпоставена от езиковедския възглед, че основ­ното движение на тракийските племена се извършва в посока (от Европейския Югоизток към Малоазийския Северозапад. Сега може да се каже — и с това да се допълнят сторените възражения, че тази посока се предполага от общите въз­гледи, хората винаги се движат на юг през древността, за да търсят по-плодородни земи. В случая тези общи възгледи се допълват от наблюденията, че в западните и в севе­розападните дялове на Тракия се срещат езикови остатъци, които са родствени, сходни и еднакви с онези в Северозападна Мала Азия. Измежду тези езикови остатъци особено впечатление пра­вят етнонимите на мизите, фригнте, дарданите, мнгдоните, внти- ните. Те се срещат в същата или в близка форма и па двете места и дават основание да се мисли, че поязата им в Мала Азия се дължи на преселването на техните носители или на групи от техните носители от Балканите през Проливите.

Това строго езиковедско схващане никога не се е подкре­пяло решително от археологическия материал и от тексткритика- та на писмените извори, а напоследък се оборва от новите езико- ведски проучвания. В тях етноезиковата и етиокултур ната об­становка в Източното Средиземноморие през втората половина на II хил. пр. н. е. се усложни. Отпадането на простата схема на племенните движения в една посока постави много трудни въпро­си пред изследователя.

Най-ранните сигурни сведения за тракийски имена се съ­държат в паметниците с „линейното писмо А н Б“ от Крит и от Пелопонес. Според някои доста уверени четения в текстовете се срещат преди всичко мнкенски форми на тракийски лични имен>., като Питакос, Диза, Биза (Бузас), на тракийски племенни имена, като одриси и тини, и пр. Все още в първоначалния си етап ня­кои археологически наблюдения подсказват сходството в керамични изделия между Тракия и Крит от същия период. Пак към същото време, възхождат сигурните паралели между

67

еволюционно развилия се хето-лузийски словарен фонд в За­падна Мала Азия и този на раннотракнйските говори от същите области и особено от южното крайбрежие на Евксинския Понт, от Троада и от ивицата земи при Хелеспонта. Тези паралели са установени и с фригите, чияго военнополитическа изява ще се осъществи към края на разглеждания период, т. е. към X III— XII в. пр. н. е. за пръв път.

От гледището на старата строго езиковедска теория при тези данни би следзало да се възприеме движение на племенни групи от Балканите на юг към Крит и Пелопонес и на югоизток към Мала Азия. Етнокултурннят междудисциплинарен подход обаче изключва такава интерпретация на етногенетичните и кул­турните явления. Щом като те се схващат като взаимодействия между намиращи се в процес на обособяване индоевропейски племенни групи, чиито говори също са в процес на отделяне и разграничаване, то етнически чисти носители на културни беле­зи не могат да се предположат, и то именно през II хнл. пр. н. е. Такива данни не съществуват.

Явно е, че езиковите следи от тракийски в микенскиге текс­тове са следи от изчезващите чуждоезични индоевропейци в обра­зуващия се елински свят или следи от древната, условно нарече­на трако-пеласгийска етнокултурна общност. Нейни следи се откриват в епоса и в митографските данни за островите Имброс, Наксос и Лемнос, а могат да се наблюдават чрез писмени, епи- графски и археологически сведения на Самотраки, Тасос и дру­гаде. Образуващата се и укрепваща многосъставна елинска етно­културна общност постепенно и категорично измества от юг на север онези, с които е взаимодействувала, като ги приобщава. В хода на този процес те ще изчезват. Изчезването им дори може да се проследи по сведенията на Херодот и на Тукидид, както и на Ефор и на някои други йонийски историописци. Носителите на трако-пеласгийската етнокултурна общност са изместени от елинската, т. е. включени и погълнати от нея в Делфийската област, в Средна Гърция (Давлида във Фокида, където царувал легендарният тракийски цар Терей), в Беотия, но се съхраняват частично в Тесалия, на границата с двуречието Вардар — Стру­ма, и по-изявено в Халкидическия полуостров и в Тракийския Херсонес дори през V и след V в. пр. н. е.

В Мала Азия положението е по-друго. Трако-хетолувийска- та етнокултурна общност е особено силна във взаимодействията си и някои дълбоки културно-исторически характеристики на балканското тракийско население произхождат от нея. Тези характеристики се отнасят за културно-обредната тракийска система и имат малоазийски произход през II хил. пр. н. е. Към тази земя и към това време трябва да се отнесат и някои същест-

63

вени реални на тракийската и въобще на палеобалканската кул- тура.

Тогава собствено тракийските етноними и езикови остатъци от и след края на II хил. пр. н. е. трябва да се обяснят не с пре­селване на групи или племенни състави от Европейския Юго­изток, а с вътрешно развитие и етнокултурно обособяване на тракийските племена. Против този извод не стоят нито археоло­гическите материали, които за XII в. пр. и. е. са еднакви и за двете области (прочутата керамика от пласта VII 6-2 на Троя), нито сведенията в асирийските клинописи, които, както се пред­полага, съдържат етнонима на мизите (мушките). Керамиката е еднаква или сходна, но това не значи, че е занесена в Троя; това просто означава, че около двете страни на вътрешнотракийското море Пропонтида се забелязват еднакви или сходни прояви н а културата. Асирийските мушки, които могат да са и мизите, съвсем не е нужно да се прехвърлят през Проливите — те са нападнали Асирия от изходните си позиции в самата Мала Азия.

Самият Омир не споменава мизи другаде освен в Мала Азия като съюзници на трояките. Този съюз е естествен. Мизите от Европейския Югоизток се появяват в елинистнческата геогра­фия— по цитати на Страбон, и в неговата собствена интерпрета­ция на Омировите стихове. Тази интерпретация предпоставя, че гледащият към мизите Зевс, седнал на планината Ида в Троа- да, виждал именно европейските, а не мзлоазийските. Но Стра- бон, не Омир вижда мизн в Европа, защото Страбон написва своята „География“ през времето, през което римските легиони вече настъпват на Балканите. В политическата идеология на римската всешцнна съществено място заемат победите над про­славени изроди. Мизите са едни от най-добрите бойци на Оми- роЕата древност, мизите ще бъдат и победени от римляните. На­вярно местният етноннм в Северозападна Тракия, сходен с древния малоазийскн, дава основание на географа да преобърне стиховете на Омир и да припише славата на малоазийскнте мизи на балканските.

По същия обратен ред се появяват и дарданнте в Западна Тракия през началната римска епоха. Епосът и митографяята безусловно локализират дарданнте в Мала Азия и ги свързват стематологически с критските династии. Причините за такава интерпретация са също военнополитически, но най-добър пример за появата на сходни етноними на различни места и през раз­лични времена в един общ етнокултурен кръг сз фригпте или западнотракийските бригн. Преселването им в Мала Азия е само плод на езиковата операция на Херодот, който употребява по гръцките фонетични закони името брнги на малкото войнствено племе в Югозападна Тракия, създало особени трудности на Да- риевия пълководец Мардоннй, с името фриги („С“ минава във

69

„ф“, след като те били отишли в Мала Азия, казва Херодот —?). Никакви други сериозни основания не съществуват в писмените извори, а езиковедските се състоят в близостта на тракийския с фригийския език. Това обаче не е доказателство за преселване от Европа, а доказателство за близостта на обособяващите се и в даден момент обособили се езици в една етнокултурна общност на Евро-Азия. Археологическият материал от фригийската мало- азийска територия безусловно изключва преселването, защото показва една извънредно висока малоазийска култура на значи­телен племенен състав, мощен противник на Хетската империя. Културата на фригите, тяхното металолеярство (бронзолеярство), градоустройство, фортификационни похвати, битът им са дейст­вително обагрени от духовното единство на тракийската етно­културна общност, но като развитие и резултат са възможни не на Балканите — където не може да се открие и няма да се открие никаква прилична аналогия, — а в Мала Азия.

Следователно през втората половина на II хил. пр. н. е. с регионални племенни размествания и прегрупирания се обра­зува първият слой на тракийската диаспора както в Югоизточ­на Европа, така и в Северозападна Мала Азия. През този период в процес на изчезване са трако-пеласгийските енклави по остро­вите. Той ще продължи на континента и през началните столе­тия на I хил. пр. н. е. В Мала Азия се обособяват племенните групи на мизи, фриги, дардани, мигдони и др.

Същевременно обаче към края на периода започва между- областно разселване на тракийски групи. Това разселване се наблюдава главно, ако не и единствено, по писмени сведения от Омир до Диодор Сицилийски с възпроизводи на полулегендар- ни свидетелства. Разселването започва след Троянската война, може да се забележи във вътрешността на Северозападна Мала Азия и с изходен пункт Тракийския Херсонес към Проливите и Додеканезите. Това е времето на т. нар. пеласгийско-тракийска (именно в такава последователност според запазената хроноло­гия на народностните „таласократии“ след падането на Троя) морска хегемония. Тогава започва прегрупиране по егейското крайбрежие, като финалният етап е действителното движение на племенни групи по най-стария балкански път, по-късната Виа Егнация, към Мала Азия. Това движение е напълно допустимо и е следствие на прегрупирането на племенните състави в наве­черието на желязната епоха, породено предимно от икономически причини. Сега картата на племената започва да се очертава. Най-същественият й дял е отново пропонтийският, сиреч около двете страни на Мраморно море, което се обгражда от тините в Европа и в Мала Азия, където съседи им стават витините.

Във финалния етап на това разселване особен о значение придобива появяването на йоните и еолите в Мала Азия, което

7 0

накърнява целостта на тракийското крайбрежно население, оср* бено в районите на Кизик и Лампсак. Съхранените изчезващи етноними от тези земи показват — в разказите за колонизацията, извършена от йоните — как действително постепенно се извърш- ва етническото и етнокултурното смешение по малоазийското крайбрежие. Йонийското настаняване тук може да се смята за стабилизирано към средата на IX в. пр. н. е., а оттогава би за­почнал и процесът на постепенна елинизация. Във вътрешността на тракийските области в Мала Азия обаче езиковата и етно- хултурната характеристика на траките се запазват чак до линия- та Синопе (на южния бряг на Понта) —Амисос(на кападокийския бряг на Мала Азия съгласно картата на Ефор), а някъде и зад тази граница.

Следователно първият слой на тракийското разселване се образува като краен резултат на етногенетичните и на културно- генетичните явления в Югоизточна Европа и Северозападна Мала Азия. Същинските изяви на този резултат се разполагат във времето на втората половина на II хил. пр. н. е., но послед­ствията се забелязват докъм средата и края на IX в. пр. н. е. В първия слой на тракийското разселване и в очертаващата се карта на разположението на най-компактните племенни състави и групи се долавят същевременно и най-характерните признаци на етнокултурната тракийска общност от епохата на писаната история.

Вторият слой на тракийското разселване се отнася към времето на Александър Велики и след него. В армията на Алек­сандър и в армиите на неговите приемници масово се появяват военнослужещи-траки, които или са наети, или са рекрутирани. Траки в елинския свят се знаят още по надписите от V в. пр. н. е., в Атина и в други градове, където те са споменати като роби. През елинистическата епоха обаче характерът на принудителното разселване е по-особен. Значителни контингенти от тракийски наемници и от набрани войници (обикновено лека пехота и лека конница) последват елинистическите пълководци в дълбочината на Азия. След смъртта на Александър тази практика не престава и тракийски групи служат при Селевкидите и при Птолемеите. В малоазийските владения на Селевкидите и в египетските на Птолемеите те по правило образуват поселения от военни коло- нисти със земя и средства за производство (някъде отстъпени, някъде в тяхно владение), която земя обработват между военните кампании.

Данни за тракийски военни колонисти се съдържат в епи- графските паметници от Селевкидската монархия и в някои текстове. Преобладаващият изворов материал обаче се намира в египетските папируси (отчасти по тамошните надписи и гра­фити), които представляват кореспонденция, поземлени регистри,

71

данъчни списъци, актове, юридически документи и пр. Този изворов материал, допълнен със сведения от римската епоха, показва, че в Египет между III в. пр. н. е. и края на III в. от н. е. живеят много голям брой траки при военнопоземлен общи- нен статут. Като съхраняват своя език и своите култове в отно­сително компактните землячества, траките оставят диря в еги­петската антропонимия и след III в . от н. е. и частично участву­ват в синкретичните прояви на религиозно смешен ие на идеи и култове в усложнилия се египетски културен живот. Откъслечни сведения показват и приобщаването на видни траки към научни кръгове в елинистическия Египет.

Третият слой на тракийската диаспора се появява заради първоначалните заробвания на покорени траки от римляните през I в. пр. н. е. и I в. от н. е. н заради честите и многобройни военни рекрути на мъжко население в римската армия. Сведе­

нията за такива хора и групи от хора се съдържат в писмените извори за I в. пр. н. е. върху въстанието на Спартак в Рим и в Италия и в епиграфскнте паметници (най-често надгробни и посве-

,тителни) от всички провинции на Римската империя и от Мизия . и Тракия (ако титулярите на надписите са се завърнали живи и здрави по домовете си).

Не е възможно да се определи приблизителният брой на : изведените силом от Тракия мъже и жени. Те се срещат и в из­точните дялове на империята, но големите потоци са насочени към западните провинции. В самата Италия, в Галия, двете Гер­мании, в Британия и Испания, в Панония, Норик и Реция, в Африка се появяват военнослужещи в тракийските али и ко- хорти още през първата половина на I в., а впоследствие— и в други народностни съединения. От времето на император Хадриан траките постъпват и в легионите, тъй като оттогава било разре­шено легионите да се попълват и с неиталийци.

Ролята на траките роби и военнослужещи в другите земи ' на империята е незначителна след онази, която изигра Спартак. За участие в културния и политическия живот на империята и оттук — за известна роля на траките може да се говори отново, но при изменена обстановка след кризата от III в.

72

Глава трета С0ЦИАЛ1Ю-ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ТРАКИЙСКАТА НАРОДНОСТ

■ Ф

1. ОБЩА ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА ТРАКИЙСКАТА ИСТОРИЯ ДО НАЧАЛОТО HA II В. ПР. Н. Е.

При съставянето на периодизацията на тракийската история са възможни различни подходи. В литературата е застъпена широко археологическата периодизация, последователността на която е изградена върху смяната на камъка от метала и на един метал (сплав) от друг при изработката на оръдията на труда и на оръ­жията. За тракийската история този подход е особено несполуч­лив, защото не решава, макар и хипотетично, проблемите на етногенетичните, социалноструктурните и културносинтезните явления. Освен това той не покрива цялото изследвано време за всички области на тракийската територия и преди всичко — последните столетия на I хил. пр. н. е., за които е отреден край­но неподходящият термин „латенскн период“.

Ако терминологията на архелогическата периодизация е взета от научния апарат на централно- и средноевропейските проучвания— за които тя може би е съответствена,— тази на из- куствоведската периодизация принадлежи на егейските и на древ­ногръцките. Такъв подход също е познат от литературата. Чрез него в историята на тракийското изкуство са въведени по ана­логия субмикенският, или протогеометричннят, и геометричният период (IX или X—VIII и V III—VI в. пр. н. е.), периодът на собствено тракийския „зверинен“ стил или този на „класиката“ в тракийското изкуство (VI—IV в. пр. н. е.) и т. н. Вярно ег че върховното духовно развитие е обусловено от общия напре­дък, но само някои периоди от историята на изкуството ще съв­паднат, както ще се види, с изградената чрез по-достоверни кри­терии периодизация.

Допустима е и периодизация от културно-историческо гле­дище. Този подход бе подсказан в гл. първа, пар. 1, но за тра­кийската история и непълно неизползуван до днес. При него за

73

в бъдеще вероятно ще се окажат от значение процесът на зар аж- дащата се орфическа идея през (но кога приблизително?) II хил. пр. н. е. и съответствуващата й мегалитна култура, развитието на соларно-хтоничната религия в социално-политическа доктри­на и съответствуващата й гробнична архитектура през средата на I хил. пр. н. е., очертаването на границата с настъпващата епохата културни синтези през и след III в. пр. н. е. Засега обаче това направление още не е разработено.

Трите посочени подхода ще останат и ще бъдат спомагателни за общата историческа периодизация. Нейният основен крите­рий са измененията в социалното устройство, т. е. класовият критерий. Неговото прилагане не изисква на всяка цена етни­чески чиста среда — в случая население с доказана тракийска етническа принадлежност. Това би било странно от позициите ла изкуствоведската или на културно-историческата периодиза­ция, но е правомерно за периодизацията на обществената струк­тура и на нейното развитие. Това е така, защото класовият кри­терий е наложителен за целия исторически къс време, който ще се изследва, независимо от етнодемографските изменения в об­ществото. Поради тази причина общата периодизация на тра­кийската история ще обхване и онези столетия, които се разпо­лагат до появата на сборния етноним „траки“ в гръцката литера- ура или до момента, в който със сигурност може да се обозре

тетническата среда на обществените процеси.Това е първата уговорка. Втората произтича от нея и зася­

га самия термин „тракийска история“. Видно е, че периодиза­цията не може да не се върне назад във времето, през което за тракийско присъствие навярно само езиковедите ще бъдат в състояние да говорят. Терминът „тракийска история“ обаче ще трябва да остане, понеже посочва непрекъснатостта или приемст­веността в измененията на общественото развитие независимо от миграционните движения. Употребата на този термин гарантира единното виждане на характера на процесите в тракийската територия на Евро-Азия.

Като се имат пред вид тези две основни уговорки, може да се твърди, че първият обозрим период на тракийската история обхваща края на медно-каменната епоха независимо от това, кога ще бъде той датиран по археологически път. Културата Гумелница-Караново VI, Варненският некропол и рудните раз­работки в Мечи кладенец показват ясната професионализация на производителите на материални блага (металодобивници и мета- лообработвачи, златари и майстори на художествени занаяти керамици) и разликата в общественото положение на някои групи. Поради безмълвието на археологическия материал не ще бъде възможно да се каже в резултат на засвидетелствуваното второ разделение на труда — на занаятите от земеделието и ско-

74

товъдството — професионално обособените са и обществено обо­собени като зависима група в рамките на общината, или тази зависима група се състои от селяни-общинници. Възможно е, разбира се, и едното, и другото, възможно е дори да се предполо­жи, че занаятчийската професионализация е създала предпостав­ки за съсловно-класово отделяне на зависимите от върхушката семейства на наследствени майстори. Това би било най-усложне- ният вариант на социалната структура.

Във всеки случай обаче в края на медно-каменната епоха родовообщинните отношения достигат степента на антагонистично разслоение при определени условия за производство и в тяхната структура се забелязват косвени признаци на съсловно-класово деление. Това деление създава най-малко две противостоящи групи в общината — тази на нейната икономическа и полити­ческа върхушка и тази на нейните производители. Изводът е в сила за цялата тракийска територия между Северозападна Анато- лия и Карпатите.

Вторият голям период на тракийската история, изглежда, трябва да се разположи през т. нар. „ранна бронзова епоха“, повтарям, независимо — и сега! — от нейната археологическа датировка. Периодът се долавя заради явните изменения в про­изводството, навярно частично предизвикани и от миграционните движения. Те обаче закономерно се налагат заради въвеждането на бронзовата сплав и предизвиканото от нея прерайониране на производителните сили. При това положение не може да не се предположи и преустройство в общинната структура, което се вижда от планировката на селищата и на жилищата и особено от тяхната укрепителна система. От гледище на историята на ма­териалната култура този период е по-блед от предидущия, но това е очаквано следствие на цялостното преустройство и на бавния ритъм на културните контакти — отначало със Средна Европа и по-късно с егейско-анатолийските центрове. В чертите на селищата може да се забележи професионализация, както и обществено противопоставяне вътре, във и извън стените им. Смятам, че в родовообщинните отношения надали ще има типо- логически разлики с предишния период. Развиващият се в тях антагонизъм ще се стимулира в изменени условия на производст­во, но при същите, макар и неопределими форми на зависимост.

Третият период на тракийската история обхваща процесите през средния и през късния бронз по археологическата термино­логия и е най-ясен през втората половина на II хил. пр. н. е. Към тази приблизителна граница родовообщинните отношения достигат изразена антагонистична структура, доказуема чрез могилните некрополи и инвентара в тях, чрез появилите се видове укрепени селища, чрез разнообразния и богат археологически

75

материал и най-сетне — чрез първите писмени сведения в „ли­нейното писмо А и Б“ и у Омир.

Онова, което е само предположение за края на медно-ка­менната епоха, е факт за втората половина на II хил. пр. н. е. Няма съмнение, че ярко изявената професионализация в семей­ствата на наследствените майстори е друга форма на пряка за­висимост от очерталата се фигура на царя-жрец-бог. Тази кла­сово-съсловна диференциация обхваща и групата на селяните- производители, която сега безусловно е обособена в рамките на общината. Нямаме преки данни за режима на собственост, но тенденцията да се образува двойна собственост върху общинския фонд е доловима. Двойствеността се изразява в собствеността на върхушката върху общи общинни парцели, над които тя упражнява всички извъникономически права. Такива фигури на царе-собственици и царе-подтисници в политически смисъл се появяват у Омир под стените на Троя. В същност този период е и вероятен преход към съседско-териториалната община както в Мала Азия, така и в Европа.

Четвъртият период именно е този на нейния разцвет. Между началото на XII и края на VI в. пр. н. е. всички данни за иконо­мическия, политическия и религиозно-културния живот на траките от цялата им територия показват окончателното разпадане на родовообщинните отношения и създаването на съседско-тери­ториални. Този процес е ускорен от въвеждането на желязото в производството на оръдия на труда и на оръжия, но за разлика от времето на въвеждането на бронза е много по-бърз. Въз основа на сведенията за културата може да се съди, че носителите на политическата власт сега започват да прилагат по-осезаеми форми на зависимост между общинното население. Някои преки писмени сведения, макар и от по-късно време, подсказват направ­лението на процеса, който е процес на преминаване от общинна собственост към общинно владение, т. е. от собственост върху средствата за производство — земята преди всичко— към нейно­то отстъпено ползуване. Това отстъпено ползуване, извършено ПО’ принудата на оръжието на царя и на неговата дружина, се изра­зява в натурални и трудови повинности, както и във военни на­бори — поне над онези племенни състави, над които властта на царя е стабилна.

Петият период на тракийската история — и в Европа, и в Северозападна Мала Азия — разширява и укрепва тези тенден­ции. Всички сведения, подсказани по-горе, сега са в сила и плът­но се отнасят за времето до края на III в. пр. н. е. Същевременно на основата на съсловно-класовото деление между върхушката, селяните-ббщинници и занаятчиите, съседско-териториалната об­щина придобива по-сигурни белези на двойна собственост, с което създава възможността за използуването на робски труд.

76

Вярно е, че робите в тракийското стопанство са малоброй­ни — по данните, с които разполагаме, — но процесът на тяхна­та поява в общинното стопанство е характерен за началните степени от развитието на „класическото“ общинно или полисно робовладение. Освен в необходимия минимум в дома и в дома­кинството на първенците, освен вероятното им присъствие в разширяващото се производство на предмети на лукса и на оръ­жията, в гробничната архитектура и другаде, робите сега се превръщат и в стока за износ. Това предполага заедно с други наблюдения върху тракийското стопанство възникването и раз­ширяването на сферата на стоково-паричните отношения поне в Югоизточна и в Южна европейска Тракия, както и в Северозапад­на Мала Азия с крайбрежията й. Така най-сетне ще се достигне и до възникването на градове, т. нар. „царски градове“ от типа на Севтополис и на Кабиле, където съсловно-класовото разслое­ние може да бъде документирано.

На тази основа ще остане в сила и общата тенденция към изграждане на полисно съсловно-класово общество. Тази тен­денция обаче няма да се осъществи в исторически факти, както в други земи на Европейския Югоизток, по-точно — в Елада, понеже стоково-паричните отношения не ще се развият в цялата дълбочина на стопанството. Такива условия в Тракия и в Севе­розападна Мала Азия (Витиния) няма да се създадат. В замяна на това и на двете места ще се развият характерните за елинизма форми на зависимост и собственост: царската собственост (земя) и собствеността на съвладетелите (парадинастите или стратезите) общинното владение и прикрепването към парцела с право на наследственост, което може да бъде грубо ревизирано; полуроб- ският статут на производители, групирани в общини, често пре­минаващ в робско подтисничество и продан.

Това е периодът на раннокласовите робовладелски държави. Според възприетата за елинската история терминология би тряб­вало да се допълни— робовладелски държави от предполисен тип или робовладелски държави от ранноелинистически тип в зависимост от позицията на наблюдателя във времето.

Между края на III (и II) в. пр. н. е. и началото на II в. от н. е. бих разположил следващия, последен за дорийската епоха период на тракийската история. Двете граници са определени от началото на римското нашествие в балканските земи, от па­дането и разделянето на Македония (от проникването в Тракия през II в. пр. и. е.) и от края на успешните войни на император Траян срещу даките, т. е. със създаването на римската провинция Дакия. Времето между тези военнополитически събития е в същност време на решително преустройство на тракийската съсловно-класова система в рамките на териториално-съседската община и на преминаването й независимо от съхранеността на

77

съществени нейни черти към формите на усложненото римско провинциално робовладение. С други думи, това е периодът на постепенното включване на всички тракийски земи в робовла­делската система, създадена от Ранната империя в подвластните й територии. Този период органически принадлежи на историята на траките и на Тракия до края на античността.

2. ЕТНОДЕМОГРАФСКО СЪСТОЯНИЕИ ПРОИЗВОДИТЕЛНИ СИЛИПРЕЗ I ХИЛ. ПР. Н. Е.

Сведението на Херодот, че траките били „най-многобройния народ на света след индийския", е преувеличено. Т о не се осно­вава на никакви статистически данни и се ражда от слуховете и от общите впечатления на автора по време на пътуванията му по егейското и по западночерноморското крайбрежие. В същност.. всеки по-наблюдателен човек тогава би могъл да се досети,че населението на гръцките градове-държавици е малобройно в сравнение с компактно струпаните съседни „варварски“ племена Херодотовият пасаж съдържа и широк политически подтекст вдъхнат от поражението на персите, на Ксерксовите пълчища в Гръцко-персийските войни през първата половина на V в. пр. н. е. Още в „Истории“ на Херодот се защищава идеята, че мно- гото бойци не означават винаги много мъже и че по-културните и по-хармонично възпитани елини трябвало при всички обстоя­телства да победят. Сведението на Херодот за траките се оборва пряко от най-големия познавач на тракийските дела, от Тукидид, който в „История на Пелопонеската война“ пише, че тракийската войска е по-малобройна от скитската.

И все пак общият демографски преглед на древна Тракия може да бъде нахвърлян, тъй като някои основни опорни пози­ции са известни. Преди всичко е нужно да се вземе под внимание доказаното за древността правило, че в демографско отношение населението (и то на областите без развит градски живот от по- лисен тип) се развива изключително бавно. Възпроизводството е незначително и извънредно високата раждаемост се уравновесява от извънредно високата смъртност, от честите войни и от про­дажбата на децата в робство (впрочем изрично засвидетелствувана за някои тракийски племена). В тракийските предели въпреки някои по-благоприятни географски, климатични и стопански об­стоятелства това правило е напълно валидно и демографският баланс не се променя никак или почти никак през цялото I хил. пр. н. е. Създалите се през IV в. пр. н. е. и по-късно малобройни градски центрове не са могли да изменят тази картина на голе­мите вътрешни пространства, които си оставали осеяни със села..

Безспорно е обаче, че траките са далеч по-многолюдно насе­

78

ление от елините в материкова Елада и по островите. Като се знаят сторените в науката приблизителни изчисления на жите­лите на най-големите тамошни градове-държавици Атина, Коринт, Мегара, може да се предположи, че траките сигурно надхвърлят половин милион. В по-нататъшните разсъждения е полезно да се вземе сведението на Тукидид, според което войската на одриския владетел Ситалк се състояла от 100 000 пехотинци и от 50 000 конници. С тази войска Ситалк осъществил знаменития си поход срещу Македония и Халкидика през 429 г. нр. н. е. От десетки примери за древността е доказано, че въоръжената част на „вар­варските“ племена достига обикновено до 1/4 от цялото население. В нашия случай този процент ще отговаря на население от при­близително 600 000 души. Но одриският владетел не контролирал всички тракийски земи и не бил в състояние да измъкне въоръ­жени отреди от всички тракийски племена. Това задължава да се мисли, че цифрата трябва да се увеличи. По всяка вероятност броят на южнодунавските жители се движел между 900 000— 1 000 000 души с тенденция да нараства. Изводът се потвърждава от посочения селски начин на живот, от добре засвидетелству- ваните пустеещи площи, от обширните гори и пр.

Този брой на населението обаче би се увеличил, ако се вземе под внимание племенният състав между Карпатите и Дунав, както и очевидно многобройното население от тракийските облас­ти в Северозападна Мала Азия в началото на I хил. пр. н. е. и във Витиния дори през елинистическата епоха. Няма съмнение, че — макар и чисто хипотетично — може да се предположи най- малката възможна цифра от 1 500 000 души население с тенден­ция тя да нараства. За днешните ни представи този брой е незна­чителен, но именно за днешните, т. е. за съвременните историко- материални условия на живот, при които на приблизително същата територия от Карпатите докъм Егея живеят около 32 милиона души.

Тази маса не е равномерно разпределена в географските си граници. Монографични изследвания не са извършвани за тери­ториите между Дунав и Карпатите и за североизточните дялове на тракийската етнокултурна общност до р. Г1рут и оттатък р. Прут, както и за Витиния. Такава хипотеза е предложена само за разпределението на южнодунавското население. Според нея Дунавската равнина е по-рядко населена още от дълбока древност. В предримската епоха през нея се движат значителни групи, тамошното население изпитва сериозни военни удари. За да му влеят кръв, римските провинциални управители заселват отвъд- дунавски жители. Анализът на епиграфския материал от Северна и от Южна България— сиреч на надгробните и на посветителните надписи, показва, че селата в Придунавието са пръснати и не се срещат тъй често, както на юг. Придунавието винаги е давало

79

по-малко местни войници в елинистическите и в римските армии. Общото количество на запазените персонални свидетелства за хора, родени на север от Стара планина, е далеч] по-ограничено от онова, с което разполагаме за южна Тракия. От съпоставката между наборните възможности на двете области, която се извли­ча предимно от богатия латински егшграфски материал, ясно личи, че демографското съотношение е 1 към 4—5 в полза на южнотракийските предели. По всичко се вижда, че разликата в гъстотата на населението се запазва през цялото I хил. пр. н. е. и не е чувствително променена в полза на селските общини от мизийските райони и през римската епоха.

Общите характеристики на измененията в етнодемографското състояние в края на II хил. пр. и. е. бяха посочени в предишната глава. Може да се повтори, че тези изменения се дължат на вът- решксобластни и междуобластни движения на групи в граници­те на тракийската етнокултурна общност. Те се вписват в етно- де.мографските размествания и промени, известни под обединя­ващото наименование „егейско преселване“, а някои от техните участници сигурно са измежду „морските народи“, за които спо­менават египетските извори от същата епоха. В Мала и в Предна Азия тогава настъпват решителни събития — Хетската империя е разгромена, оплячкосани са Сирия и Палестина, големи групи хора проникват към Двуречието, заплашен е Египет.

След Троянската война, както се посочи, започват вътрешно- областни и междуобластни движения в Европейския Югоизток, в европейския дял на трако-пелагсийската етнокултурна общност и във взаимодействие с елинската. Смята се, че далеч на северо­запад е било изпитано на два пъти нахлуване на илири — през X II—XI и през IX в. пр. н. е., когато тези племена извървяват пътищата по Сава и Дунав, проникват в днешна Албания и в Епир. В тракийските земи това проникване не оставило същест­вени следи и границата между двете етнокултурни общности ще се очертае по поречието на Вардар. Към края на VIII и през VII в. се датира кимерийското нашествие в Мала Азия с изходна област в северните брегове на Евксинския Понт. Етнокултурните характеристики на кимерите не са съвсем ясни, макар и да се знае със сигурност, че под това сборно име стоят ираноезични групи. Тяхното проникване в Мала Азия се извършва по-скоро покрай източния, отколкото покрай западния бряг на Понта, защото в тракийските предели не са открити вероятни следи от преминаването им. Писмените сведения за участие на тракийски племена (трерите) в движението на кимерите са много късни (Страбон) и представляват контаминация, която не може да бъде датирана като достоверно известие за толкова ранна епоха.

Приемствеността в развитието на народностната общност се доказва и по археологически път. Бронзовите оръдия и оръжия в

80

южнодунавските предели много бавно изчезват, а ранните желез­ни мечове запазват приликите си с предидущите типове и през VIII, и през VII в. пр. н. е. Накитите, съдовете и други предмети продължават да се;изработват от бронз и още по-късно, защото бронзолеярството предоставя повече възможности за изкусна изработка на битови и луксозни изделия. В некрополите се срещат заедно положени бронзови юзди, железен меч, железен връх на копие, златна диадема, бронзови върхове на стрели и пр., от погребенията са познати и разнообразните бронзови фибули. Не съществува прекъсване между бронзовата и желязната епоха и в керамичното производство. Някои традиции в изработката на съдовете се запазват.

През I хил. пр. н. е. след въвеждането на желязото настъпва относителна интензификация на производството. Икономгеограф- ските отлики между районите от двете страни на Стара планина започват да намаляват, а през втората половина на хилядолетие­то — и между двете страни на Дунав. Тракийските земи посте­пенно се очертават като единен комплекс с характерни за съ­щинска Тракия източносредиземноморски белези, наследени още от II хилядолетие. В Подунавието тези белези ще останат по- слабо изразени за сметка на средноевропейските, докато в източ­ния дял и към и над Дунавската делта ще бъдат по-силни връз­ките и взаимодействията със скитската култура и с целия кавказ­ко-ирански кръг.

Северозападният край на този относително единен комплекс през първата половина на I хил. пр. н. е. се разполага по дву- речието Тимок —Морава, западният —по горното течение на Вардар. Според наблюденията върху личните имена на населе­нието в тези краища най-западната линия, до която, изглежда, компактно се ограничава тракийската народност, свързва област­та на Найсос (Ниш) с тази на Скупи (Скопие). Югоизточната граница на народността в Европа опира на Хелеспонта с Тра­кийския Херсонес, южната — на излазите на Вардар и на Струма. Извън този историко-географски комплекс остават старите тра­кийски инфилтрации в Халкидическия полуостров. Древните автори не включват малоазийските тракийски области в географ­ското понятие Тракия. По южния плодороден бряг на Черно море обаче е струпано гъсто тракийско население, чиято етнокултурна принадлежност се удостоверява както от кратките съобщения на историографите, така и от изобилен епиграфски материал с оно- мастични данни. Историческото развитие на това население следва в общи линии закономерностите, присъщи на европейска Тракия. Разликите се състоят в благоприятното за малоазийски­те траки (витините от епохата на писаната история) обстоятел­ство, че страната им попада в кръга на елинистическите обедине­ния, изникнали след смъртта на Александър Велики и след ;по­

81 6 История аж българските >ем* в дреиостта

дялбата на империята му. Тогава, през IV—II в. пр. н. е., Вити- ния изживява относително самостоен политически разцвет и се ръководи от тракийска династия; нейното царство е спечелено с дипломатически средства от римляните и престава да съществу­ва в 74 г. пр. н. е.

В началото на I хил. пр. н. е. основните етнодемографски процеси са вече завършени. Евентуалното разделяне на огром­ната територия от Карпатите на юг на обособени диалектни области няма стойност за общоисторическото развитие. Относи­телното единство на общността се определя от съвкупните исто- рико-материални условия за живот през цялото I хил. пр. н. е. независимо от техните изменения в някои райони. Етнодемограф- ската характеристика на тази общност не се усложнява особено във и около гръцките черноморски, пропонтийски и егейски ко­лонии, защото тамошното население се елинизира повърхностно и извънредно бавно се приобщава към градските жители. Огра­ничен ефект има — и то главно сред аристократическата вър­хушка— и частичната македонска колонизация във вътрешност­та на Тракия, носител на гръцка култура и на гръцки език.

Според езиковедски проучвания някои лични имена,познати в царствуващите тракийски семейства, са от ирански произход. Такива имена саСпарадок—Спараток (Спартак и нр.), Амадок— Аматок (Медок и пр.), Берисад, Медосад, Керсеблепт, Садала. Те са засвидетелствувани преимуществено в одрнската династич- на линия през V и през IV в. пр. н. е., но постепенно се губят от втората половина на същото столетие насетне, за да останат само в няколко случая от по-късно време. Познати са и в тракийската боспорска династия. Това показва, че „царските“ имена не са аргумент за присъствието на персийска етническа съставка в тракийското население, че разпространението им е повърхностно и ограничено по време и е сред най-горния слой на аристокра­цията. Тези имена се появяват върху обща индоевропейска основа като етнокултурно взаимодействие на тракийския свят с населе­нието от Кавказко-Черноморския басейн, в което се срещат ира- ноезични групи. Дълбоките връзки между тези общности се политизират по време на похода на Дарий I срещу скитите и настанените персийски гарнизони по пропонтийското и по егейс­кото крайбрежие между последните двадесет години на VI и пър­вите двадесет на V в. пр. н. е. При такава политизация е възмож­но някои от посочените „царски“ имена да проникнат в тракий­ската върхушка като заемка на престиж.

В научната книжнина често се пише и спори за келтското нашествие на Балканите и за неговите етнически и културни последствия. Келтите започват да се разселват още преди III в. пр. н. е., но през това столетие се появяват на полуострова. Ня­кои келтски отряди след опустошаването на Елада се прехвърлят в Мала Азия (в по-късната Галатия). В южнодунавските терито­

82

рии те създават свое краткотрайно царство със столица Тиле, която не е локализирана и до днес. Към края на III в. пр. н. е. келтската държавица е ликвидирана от траките. От този сбит разказ, съставен по писмени източници, не могат да се извлекат заключения за размера на келтския елемент и за въздействието му. Такива изводи се извличат о^археологически и ономастичен материал, но повечето от материалните останки и находки, на които се приписва келтски произход или келтска изработка, са намерени случайно и съпоставките им са колебливи. Старата идея, че цели племена са от келтската етническа група — напри­мер сердите от Софийското поле, — също не издържа научна критика. Предположението се основаваше на три-четири име­на от Европа, близки до това на сердите, но твърде несигурни, с разночетения и от различни епохи, а приписваният на келтите археологически материал от Софийско най-малкото продължава да бъде спорен. Ето защо не е оправдано да се допуска келтска етническа съставка в тракийската народност и то като етнокулту- рен партньор.

Разположението на тракийските племена се възстановява все по-пълно и по-точно с напредването на времето през 1 хил. пр. н. е. и с увеличаването на познанията на елините и — много по-сетне —на римляните за тях. Това разположение представля­ва в същност процесът на излизане от анонимност, т. е. процесът на встъпването на временни и по-дълготрайни военнополитически обединения на историческата сцена. Следователно това именно разположение на племената (според техните наименования) ще бъде карта на етнонимичната действителност. Успоредно с нея е редно да се правят и опити за възстановяването на реалното разположение на племенните групи по микрорайони, т. е. да се създава карта и на етническата действителност. Понякога тези две карти се съчетават.

Населението в Карпатската област столетия наред остава анонимно и там разположението на племенните групи се предпо­лага по историко-географски обособени райони. В тази обширна зона на военнополитическата сцена рано, още със сведенията на Херодот, се появяват само агатирсите, чиято локализация е колеблива. Преобладава становището за разположението им в западния дял на Карпатската област. Едва със сведенията на Цезар в „Галската война“ (само в VI 25, 2), т. е. в средата на I в. пр. н. е., в полезрението на военните наблюдатели влизат анартите и даките. Вторият етноним постепенно се превръща в сборен за населението на цялата Карпатска област (откъдето по-къско стават известни и други, но не устойчиви) и до Дунав. В хода на римската експанзия към Европейския Югоизток положе­нието постепенно се уточнява във военните дневници, за да може Страбон да напише (в VII 3,12), че „. . . от старо Бреме едни на­ричали (тези племена) даки, други— гети, готи— тези към

Евксинския Понт, които са към изток, даки — онези на запад към Германия и към изворите на Истрос, които в старо време били наричани даой“. Страбон добавя в VII 3,13: „Даките са едноезични с гетите.“

Езиковедите, които създадоха теорията за дако-мизийския език, родствен, но отделен от тракийския, заявиха, че Страбон е сбъркал. Историците, които се занимаха с тексткритика, заяви­ха, че езиковедите са сбъркали. Някои измежду румънските исто­рици обаче започнаха честа и волна употреба на етнонимите гето- даки и дако-гети, трако-даки и дако-траки, трако-гети и гето- траки и пр. Тези съчетания могат да отидат много далеч и да се появяват по желание на автора трако-одриси и одрисо-траки, трибало-мизи и мизо-трибали и пр. При подобни комбинации грешката за съжаление е методологическа, защото се обединяват общият сборен с племеннообластния етноним. Вторият просто се съдържа в първия. Методическа е грешката, когато се съчетаят два племеннообластни етнонима с първо появяване в различни епохи, в случая — на гетите в VI в. пр. н. е. и на даките в I в. пр. н. е. Политическа е грешката, когато с такова съединяване се получава територия от Карпатите и Трансилвания до Стара •планина, населена с едно етнически обособено население.

И така с изключение на племенното име на агатирсите, тра­кийското племенно разположение в Карпатската област е ано­нимно до I в. пр. н. е., понеже тогава за пръв път там проникват писмовни наблюдатели. В Придунавието това население има своя етноним твърде рано, но той се отнася за източните групи, защо­то Херодот го научил при пътуването си по крайбрежието на Понта до Олбия. Гетската група е действително огромна, но отделните й съставки трудно се локализират от двете страни на Дунав. Още Хекатей знае племена в „Скития“, както той се изра­зява, каквито са тиро-гетите, матукетите и др., но понеже ги разполага отвъд Дунав (към Прут?), етнонимите вероятно при­надлежат на население в отделни тамошни микрорайони. Споме­натите от Херодот племена в скитския логос, каквито са исе- доните и гелоните, трудно могат да бъдат определени и поставени на картата въпреки многобройните предположения. Тези племе­на са мощни, с укрепени центрове-градища, както съобщава Херодот, но дали спадат към тракийската или към скитската етнокултурна общност, не може със сигурност да се твърди. И все пак, мисля, че на североизток от р. Прут към Днестър и особено между Днестър и Днепър надали ще се окаже трайно тракийско население, защото сега засега появилият се археоло­гически материал сочи по-скоро присъствие на тракийска диаспо- ра в гранична зона.

На юг от Дунав са известни — за гетския състав, само име­ната на теризите и на кробизите, като първото се споменава веднъж. Тук разположението на племенните групи започва да

84

става по-разчленено заради разнообразните природни и географ­ски условия. Един от центровете на гетските местни династии е локализиран от богато мъжко погребение при Аджигьол край Тулча. Теренът още не е обходен, за да може да се състави при­близителна карта на вероятните етнодемографски струпвания. Изказаното в литературата предположение, че кробизите обита­вали платата на запад от Дионисополис (Балчик) и Бизоне (Каварна), е само предположение.

Населението в централната част на Дунавската равнина е анонимно до I в. пр. н. е., когато се появява етнонимът мизи. Неговата поява е пак у Страбон (в I 1,10 и на други места в ко­ментара му към Омировите стихове за малоазийските мизи). Контаминацията бе вече обяснена и продължавам да мисля, че европейската локализация на мизите е създадена във военните дневници вероятно по името — зле или добре чуто — на някое от племената, покорени от римляните. Във всички случаи славно­то древно име било подходящо за име на провинция. Това обаче не означава, че в нея живеят мизите, както в провинция Дакия няма да живеят само даки. Когато римляните загубват тази провинция и пренасят името й на юг от Дунав за новата, т. нар. Крайбрежна Дакия, там също няма да живеят даки, и то го­ворещи дако-мизийски език. Римляните са просто добри идеолози, политици и пропагандисти на своята собствена империя.

Теренът на централната част на Дунавската равнина също не е обхождан и затова не е възможно да се състави карта на племенното разположение. От разкопки и досегашни проучвани* може да се видят по-релефно само няколко центъра — в района на Търговище, Габрово, Севлиево, Плевен, Търново, Ловеч.

В полето между Западна Морава и Морава до вливането н в Дунав е изходната територия на трибалите, спомената още от Херодот. Това многолюдно и силно племе е известно през цяло­то I хил. пр. н. е. и заради войнствеността си очевидно наложило етнонима си като сборен за цялото население на изток от Искър­ския пролом и принадлежащите му микрорайони. Оттук не са известни други имена. Трибалите устояват на одрисите начело със Ситалк в 424 г. пр. н. е., който умира във или след битката с тях, на Филип II, когото раняват и оставят без плячка след скитския поход, и напредват дълбоко на юг до Абдера. Един от техните династични домове сигурно се локализира във Враца заради трите погребения в Могиланската могила. През 335 г. пр. н. е. именно трибалите дават редовно сражение на Александър Велики. Теренът на трибалските местоживелища също не е об­хождан с изключение на Ботевградското поле (и на Етрополския район), където се очертават сигурни етнодемографски обособени струпвания с определен характер на поселищен и стопански живот.

На югоизток от трибалския племенен състав са разположени

85

сердите в ясно ограниченото Софийско поле. Името им обаче се появява през римско време и е сигурно късно образувано като сборно на мястото на изчезналите две — тилатеи итрерк Тилатеи- те са споменати само веднъж от Тукидид (във II 96,4) и са точно локализирани на север от Скомбрий (Витоша) и на изток от Ис­кър. Там са поставени в същия пасаж и трерите, а двете имена са изрично отделени от трибалите. Името на трерите се появява многократно у Страбон и след Страбон, но е отнесено към друга група, която е свързана чрез контаминация, за която стана дума, с кимерийското нашествие в Мала Азия.

В Средногорския пояс няма засвидетелствувани етноними, а теренните наблюдения са слаби, за да се очертаят племенните микрорайони. В западния дял на Средногорието с Подбалканските полета историко-географските условия могатда предпоставят възможни локализации на анонимни състави, а разкопките на гробницата в Жаба могила край Стрелча— и по-сигурен център на династичен дом. В Източния дял на Средногорието обаче веднага след спускането на Тунджа в равнината забележимо се очертава горният краен дял на одриската територия с един цен­тър Севтополис (с Казанлъшката гробница) и с втори — Каби- ле, в самия излаз към откритата равнина на изток и югоизток. Това са седалища-резиденции на големи династични домове в племенния състав на одрисите.

Самият сборен етноним на одрисите се появява за пръв път У Херодот при описанието на похода на Дарий срещу скитите. Локализацията на първоначалното му споменаване е колеблива, защото Херодот посочва, че реката Артеск тече през земите на одрисите. В същност Артеск е най-вероятно старото име на Арда, но дали същото име тя е носела към края на VI в. пр. н. е., е съвсем неясно, т. е. лингвистичният резултат още не може да бъде и историко-географски. Теренните наблюдения показват, че Дариевата сухопътна войска вероятно достигнала водосборния район на трите реки при Одрин и там пресекла — и по данни на йонийските информатори на Херодот — река с име Артеск. За нас е все едно дали е Марица или Тунджа.

В сборния етноним на одрисите несъмнено влизат много племенни групи, но ние не знаем имената им. Това е естествено, защото одриският царски дом е най-могъщият в Тракия и вла­денията му се простират до приегейските области, а на запад — до устието на Места — разбира се, при непрекъсната промяна на границите на контролираната територия. На изток са скирмиа- дите в странджанските разклонения около Аполония Понтика (Созопол) и нипсеите — в най-източния планински дял на Бал­кана с нос Емине. Тези племена са споменати от Херодот и в края на VI в.несъмнено не са влизали в състава на одрисите, но по-късно етнонимите им изчезват, покрити от тези на големите нм съседи. През IV в. пр. н. е. и по-късно заедно с разпадането

86

на одриската мощ в Странджа се появява етнонимът на астите, споменат за пръв път от Теопомп като топоним. На югоизток обаче одрисите, изглежда, все пак никога не са имали трайни военнополитически успехи. Етнонимът на тините тук е древен и устойчив. Тините всъщност, изглежда, са онзи племенен състав, който обгражда Пропонтида, защото етнонимът им се появява и в Северозападна Мала Азия, покрай крайбрежието на Черно море. Там те са съседи на витините, които според Херодот се преселили от Долнострумеката област, където се наричали стримони, и в Мала Азия получили новото си име. В литерату­рата това сведение се подкрепя, но то не се потвърждава пряко от никакви други данни. Дори изглежда много вероятно военно­политическото обособяване на двете племенни групи да е довело и до етнонимичната промяна с естественото допълнение към по- древния етноним тини витини.

В племенните състави на тините и на витините не са известни други етноними. Изглежда, че към европейските тини са при­надлежали малките групи на мелинофагите („просоядците“, споменати веднъж от Ксенофонт, но името е гръцко нарицателно), на меландитите (също веднъж упоменати) и натранипсите. То се тълкува като „живеещи отвъд нипсеите“ (нипсите), но това би означавало над или на север от Аполоння.

Най-южният пояс на картата на разположението на племе­ната започва в Горнострумската област. Западно от течението на реката се локализиратлееите (според някои изследвачи — пеонско племе, но уточняването е ненужно, по-добре би било — към пеонския племенен състав) и агрианите (възможно е и чете­нето граой). Такова е положението в V в. пр. н. е., когато устни­те съобщения са записани от Тукидид. През I в. пр. н. е. уТит Ливий за пръв път се появява името на дентелетите. Това племе тогава и много пъти след това смущавало римляните със своите набези. Южни съседи на лееите и на агрианите (граоите), а през римската епоха—на дентелетите, са медите, споменати заедно със синтите по течението на Струма от Тукидид. Границата между тях не е особено ясна и няма да стане ясна без епиграфски доку­менти. Долното течение на Струма с голямото поле към Солун­ския залив е обитавано от редица племенни групи, от които са запазени и много етноними. След синтите с неустановени граници са бисалтите, дероните, одомантите, едоните, мигдоните; групи от тези племена сигурно заемали и Халкидическия полуостров и през V в. пр. н. е., и след него като част от тъй нареченото „мик- селинско“ население. В различна степен и чрез различни извори всички тези етноними отразяват реално съществуващото етно- демографско разположение, защото и през VI и V в. пр. н. е. са известни техни силни династични семейства.

На запад от Долнострумската област е пеонският племенен състав, но след Омирово време, за което езасвидетелствуван,

87

Ki

pw

I

. Г

рд

|-|;

и M

il li

ii.i

iiii

mi.

iiu

ro

iym

i|i<

ni u

p« I

aa.

"I>-

неговият сборен етноним постепенно изчезва за сметка на други, а през V в. пр. н. е. — за сметка на този на македоните. И това изчезване стои във връзка с военнополитическото израстване на долномакедонския царски дом, докато старото наименование на пеоните постепенно се измества в по-северннте дялове на дву- речието Струма — Вардар.

На изток от Долнострумската област във вътрешндт^ ддлрде на Южните Родопи се локализират още през V в. пр. н. е. дните, въоръжените с махайра (крив меч) планинци-рудокопачи и мета- лолеяри. В тези дялове — ако изключим хипотезата за место­нахождението им на Пангей — се намират сатрите още през VI в. пр. н. е., известни с независимия си дух и с най-прочутия Си род — този на бесите. Бесите именно са царско-жречески род, който поддържал знаменитото светилище на Дионис в Родопите. С изчезването на етнонима на сатрите след Херодот този на бесите започва да се налага, отново по военнополитически н религиоз­ни причини, и в навечерието на римската епоха покрива целия Рило-Родопски масив, за да се превърне по-късно в сборен етно­ним за всички траки.

По крайбрежието около устието на Нестос (Места) през Омировата микенска епоха са засвидетелствувани бистоните с династичен дом, а още по на изток от тях при бъдещата Маро- нея — киконите, също с царско-жречески род. През Херодотово време етнонимът на киконите е вече само спомен за информа­торите на аЕторз, които му съобщават, че същата земя в старо време се наричала Галаика, а сега — Бриантика. При устието на Хеброс, но по-вероятно по източния бряг на; реката са разпо­ложени пайтите, споменати само два пъти зя'-У и за IV в. пр. н. е. Този етноним, изглежда, заел мястото на онзи, който носели обитателите на местността с военен център Полтимбрия (гръцка­та колония Енос). Етнонимът на пайтите е изместен през I в. пр. н. е. от този на корпилите, наред с който във военните рим­ски дневници се появяват кени, мадуатени и брени — вероятно разположени по течението на Хеброс в северна посока. Римски­те автори говорят често едновременно за корпилите от този район и за сапеите, но докато корпилите е етноним, неизвестен1 за ранната епоха, този на сапеите е засвидетелствуван; у Херодот с локализация на запад от бистоните.

Апсинти и долонки са етноними за реално изявили се военно­политически племенни групи от Тракийския Херсонес още през средата на VI в. пр. н. е. По-късно техните етноними се загубват при одриската експанзия, но тракийското население на областта на изток от долното течение на Хеброс и по полуострова първо е получило — в „Илиада“ на Омир — названието „траки“. То си остава тракийско и при колонизирането на крайбрежията на Хелеспонта от атиняните.

На малоазийския бряг освен витините се знае етнонимът на

90

бебриките в доколонизационния период, т. е. до края на IX в пр. н. е. Той по-късно изчезва от областта на Лампсак и се архаизира като реминисценция. Във вътрешността на полуостро­ва остават сборните етноними на мизите и на фригите. Сериозни проблеми поставят добре съхранените етноними на халибите и на хализоните, разположени по крайбрежието на Черно море и в прилежащите богати с желязо и сребро планински земи.

Тракийските анклавн по островите и в континентална Елада, както вече се посочи, постепенно изчезват. Измежду тях най- дълго се съхраняват анонимните групи на Самотраки и Тасос, а най-силна е легендарната традиция за синтиите на остров Лем- нос, които тя слави като изобретатели на огъня, оръжията и всичко, причиняващо болка. Мнозинството от изследователите смятат, че синтите отСтрума и синтиите (разликата в изписването е достоверна) от Лемнос са едно и също племе, което или се пре­хвърлило на острова, или — на континента от острова. Това е недоказуема хипотеза, напротив — данните говорят ясно, че това са две различни племенни групи, втората от които изчезва след настаняването на елините на острова.

Според Страбон тракийските племена са двадесет и две. "Но тази цифра се надхвърля само като се изброят най-главните, които са двадесет и пет. Посочените дотук на свой ред вече над­хвърлят и този брой. Към тях — като пример — мога да добавя

споменатите травси с неустановено местонахождение, както и крестоните, споменати заедно с бисалтите от Херодот, а и онези, които „живеят на север от крестоните“.

Цитираният текст е изключително важен. Той показва, че страничният, но внимателен наблюдател, какъвто е Херодот, отбелязва дори анонимни групи, т. е. групи без военнополити­ческо значение. Следователно, ако някои модерни изследователи изброяват над 80 тракийски племена, то те изброяват само над 80 етнонима и нищо повече.

Изброяването на етнонимите е без значение. От значение е икономическото райониране на тракийската територия, към което могат да се добавят евентуално познатите племенни наименова­ния. Където те липсват, и днешната наука е длъжна да следва Херодот, т. е. да съобщи, че не знае етнонима.

През I хил. пр. н. е. земеделието и скотовъдството продъл­жават да играят първостепенна роля в стопанството на Тракия. Наред с житните култури крайречните жители отглеждат лен и коноп, които обработват у дома си. Траките използуват умело многобройните си стада от овце, кози, едър добитък, коне. Селско­стопанската продукция в ранна есен се прибира в хамбарите и в складовете на селищата и на крепостите, а част от нея се отна­ся към градовете по Черно, Мраморно и Егейско море.

От предримската епоха са известни пет главни съобщителни артерии с голямо икономическо значение и много второстепенни

91

трасета. Крайдунавският път върви по високия южен бряг на реката и достига Черно море както покрай течението на делтата, така и с разклонения в югоизточна посока след Дуросторум' (Силистра). Диагоналният път идва пак от Средния Дунав с изходен район при Сингкдунум (Белград) и през Софийското поле и Тракийската низина достига Бизантион, след като преми­нава Хеброс при устието й край Енос. Презродопският път лежи по поречието на Арда в източна посока и се слива с диагоналния при водосборния басейн на трите реки край Ускудама-Адриано- пол (Одрин). Тъй нареченият през римската епоха Егнатиев път (Виа Егнация) свързва Дирахиум (Дурацо или Драч на албан­ското крайбрежие на Адриатическо море) с Бизантион. Източ­ният път идва от Мала Азия, стъпва на европейския континент при Бизантион и продължава нагоре на север покрай Черно море, като заобикаля устията на големите странджански реки, за да достигне Месамбрия и по високото източно било на Стара планина — Одесос. Плавателни са Хеброс до района на Филнпо- полис (Пловдив) и Дунав.

По тези пътища в мирно време се движат многобройни стада добитък и товари със зърнени храни, солено месо, риба, кожи, мед, восък и сол. Към пазарищата на гръцките колонии се отпра­вят и неволници за продан, осъдени на робство от племенните вождове след междуособна война или от собствените си родите­ли. От равносметката на Полибий и от други допълнителни сведе­ния може да се види, че износът на Черноморския басейн през Бизантион за Елада е изобилен, а делът на Тракия в него —значи­телен. Друга голяма част от износа изтича през егейските градове.

Високо развитие на производството и професионално май­сторство постигат тракийските занаятчии. Знае се, че някои планински племена в Родопите, Странджа и Стара планина са предимно рудари и металолеяри, износители на дървен материал и въглищари. Ако керамичното производство служи за битови нужди, то обработката на металите е не само домашен занаят. По всичко изглежда, че във или за аристократическите резиден­ции работят родови майстори — оръжейници и торевти, каменари и строители, скулптори и златари.

3. ОБЩЕСТВЕН СТРОЙ

Развитието на производителните сили през желязната епоха обуславя постиженията на земеделието и скотовъдството, на грънчарството, металообработването, художествените занаяти и на строителното дело. Тракийската икономика обхваща всички основни стопански отрасли, които са съсредоточени в селищата. Поселищният живот през I хил. пр. н. е. е социално и типоло- гическн много по-богат и усложнен от този през бронзовата епоха.

Поселищният живот по егейското крайбрежие, засвидетелст-

92

вуван чрез ред тракийски села и крепости, упоменати в Омировия •епос, от митографите и от логографите, е и най-рано видоизменен от гръцката колонизация. През VII в. пр. н. е. и по-късно същата съдба сполетява и селищата по Черноморието, върху повечето от които елините вдигат своите градове. Ето защо изследванията върху тракийските поселения могат да разчитат на успех, ако се насочат към вътрешността на Тракия.

Най-старото и най-разпространеното е, разбира се, селото. Гръцкото понятие за село е „коме“ и е формулирано най-добре у Тукидид. То означава приблизително скромно убежище на част от племето с постройки от дърво, плет и глина; намерени са и землянки. Селото не е укрепено със стени, валове или палиса- ди. Но тъй като не навсякъде в Тракия природните условия позволяват едновидов строеж и не навсякъде хората разполагат с еднакви строителни материали, в страната се виждат още и наколните къщи по езерата в югозападния край, където обитате­лите могли да издържат продължителна обсада, като се хранят с риба, улавяна с кош през дупка на пода. Някои малобройни племена или племенни разклонения в Мизия живеят и към края на I хил. пр. н. е. в пещери из варовиковите образувания в При- дунавието.

Тъй или иначе по равнините и предпланините са пръснати истински „коме“-та, аналогични на селата у скитите, у германите и у други народности, намиращи се на същата степен на общест­вено-икономическо развитие. Последните езиковедски дирения показаха, че траките вероятно наричали селата си „пара“. Дума­та означава първоначално „ограда“ и „заграден двор“. Ядката на селото прочее следва да се търси в заградения двор с къщата и със селскостопанските сгради; няколко, вероятно десетина, подобни комплекса образуват селото. Ксенофонт, който на връ­щане от Азия посетил в качеството си на наемен командир Юго­източна Тракия и описал пребиваването си в едно село, разгра­бено от хората му, потвърждава сторения езиковедски анализ. В откъса се чете, че селото на тините — както всички същински тракийски села в земеделско-скотовъдните райони — се състояло от къщи, издигнати от дърво и измазани с глина; около тях бил дворът със складовете и помещенията за добитъка; всичко това било защитено от висок стобор, обикновено дървен, и в редки случаи — от неиздялани камъни. При някои археологически разкопки на север от Стара планина също се видя, че жилищните помещения са от този вид. В чашата на язовир „Виница“, Шу­менско, се откри тракийско село, датирано между края на V и края на IV в. пр. н. е. То е построено на тераса, гледаща на юг, близко е до водоизточника и наоколо му се простира мерата. Жилищата представляват колиби-полуземлянки с четириъгълна форма от 6 до 8 кв. м.

Гръцките автори, които по една или друга причина се зани­

93

мавали с тракийските дела и през класическата, и през елинисти- ческата епоха, разказват, че в Тракия се срещат много селища, назовани с думата „хорион“. Тя означава укрепено място. Ла­тинските историописцн, които предават известни подробности за нахлуването на римляните на Балканския полуостров и за овла­дяването на Тракия, наричат тези укрепени места „кастелум“ или „опидум“. Ние знаем дори някои наименования — хориони били Трерос, Макарсос, Тиниада, Церморум и други.

Изобилието от гръцки и латински термини обаче е много голямо. Още логографът Хекатей от Милет споменава през VI в. пр. н. е., че в Тракия съществували „полиси“. Както се знае вече от изложението за бронзовата епоха, част от тези полиси са легендарен отклик на преустроения поселищен живот на ми- кенската древност и през класическото време се изгубват от картата на страната; други се съхраняват. Но за тракийски „полиси“ съобщават и авторите след Хекатей. Ариан например, който ни занимава с похода на Александър Велики към Дунав, пише, че македонският пълководец взел един гетски „град“. Дромихет, царят на гетите, които удържали победа над Лизимах, имал своя столица, наречена Хелис. Други писатели не употре­бяват термина, но свидетелствуват, че в Тракия се забелязват много прости укрепления („тейхос“), стражеви крепости и пр. Ако се вярва на писмената традиция, те били широко разпространени в хинтерланда на Пропонтида и на Егея.

Очевидно е, че историците и пътешествениците са затруднени да направят ясно терминологическо разграничение между раз­личните видове укрепени места. Честата употреба на понятието „полис“, което предизвиква веднага идеята за високо развития град-държава от робовладелски тип, показва, че термините са използувани напосоки и само като общо указание. Те могат да послужат за ориентировка и за условни обозначения, като се има пред вид каква е тяхната основна отлика от „кбме“. Това е отликата между незащитеното село и укрепеното поселение въобще.

Тракийските укрепени места обаче не са еднотипни. Те се подразделят на категории, които възникват в различни общест­вено-икономически и политически условия. Още в отдалечени времена се появява примитивно съоръжение от неодялани блоко­ве, поставени един върху друг без спойка, без хоросан или кал. То се издига по високите места над равнината, по хълмовете или по труднодостъпните плата. Грубата му стена огражда простран­ство без определена форма, тъй като строителите следват реле­фа на местността. Понякога вътре се градят постройки със сто­панско и военно предназначение. Пръснати из цялата тракийска територия, тези защитени късове земя служат единствено за от­брана на населението от областта или на част от него в случай на опасност; хората се криели зад стените с цялото си домочадие и с

94

движимото си имущество. По билата на планините и по удобните им плата втакива крепости живее и скотовъдното население на ра­йона, което поне през лятото едва ли е слизало в низината. Не ще и дума, че именно за такива крепости разказва Тацит през I в. от н. е. в своите „Анали“, когато описва съпротивата на тра­ките от Хемус срещу римските легиони през 26 г. от н. е.

Ако тези прости стени са вдигани спонтанно, с труда на се­ляните и под ръководството на старейшини или племенни вождо­ве, други крепости, изглежда, са планирани предварително по стратегически съображения. При тях намесата на централната или на местната власт, която се стремяла да организира отбрана­та на областта, се чувствува съвсем ясно. Подобни крепости се описват от Херодот, от Есхин и Демостен (IV в. пр. н. е.), от Тит Ливий, отСтрабон и Ариан (I—II в.), от византийски автори, запазили цитати на предшествениците си. Това са самостоятел­ни крепости, построени извън и далеч от селата. Те нямат иконо­мическо значение, а охраняват чрез постоянно оставен там или временно пребиваващ гарнизон проходи и удобни за десант мор­ски брегове, важни пътища и гранични зони.

Но в Тракия е имало и укрепени места, които били постоянно заселени и които говорят за еволюцията на поселищния живот, подтикната от съвкупността на икономическите, на обществените и на политическите условия. Тези селища отразяват всичките особености на тракийската история и в своеобразно съчетание образуват основата на типичния тракийски град.

Царете и членовете на техните семейства, племенните предво­дители и династиите строят домове, които са добре защитени и се издигат обикновено извън населеното място. Ксенофонт, който е влизал в дома на Севт II, употребява за него гръцката дума„тюр- сис“, чието значение може да се предаде на български с „кула“. Тракийското й наименование досега не е открито нито в литера­турните, нито в епиграфските извори. Ако то все пак нейде е от­разено, познанията ни още не ни позволяват да го идентифици­раме. Знае се от полулегендарни сведения, че митичният тра­кийски цар Диомед изградил в селото Картера при Абдера до устието на Места своя палат, своя тюрсис. Дион Касий описва царските резиденции у гетите, които били разположени сред племенните им центрове. Тит Ливий и Атеней разказват за по­добни кули, които пък се намирали далеч от всякакъв групиран поселищен живот.

Археолозите още не са открили в чист вид това съоръжение на територията на Балканския полуостров от епохата преди рим­ското нашествие. Една далечна аналогия предоставя разкопа­ният комплекс на дъното на язовир „Чаталка“ край Стара Заго­ра, който е етап от развоя на населено място, просъществувало там от IV хилядолетие пр. н. е. докъм края на античността, а в някои пунктове — и по-късно. Измежду всички обекти най-

95

интересен за темата е тъй наречената вила, която е датирана от римско време и е изоставена вероятно в началото на IV в. Тя се издига на стратегическо възвишение и е жилище на богато се­мейство от сигурен тракийски произход. Наоколо й се разпола­гат селскостопански сгради, работилници, пещи и пр. Имението е обнизано от надгробни могили, в които се разкриха погребения с пищен инвентар и уникални вещи. Собствениците са производи­тели на зърнени храни и на скотовъдци продукти и разцветът на вилата им, изглежда, не продължава след първите години на II в. Не ще и дума, че целият комплекс е относително късен и сложен резултат от развитието на първоначалните тракийски аристократически владения от типа на „тюсиса“. Елинистическите традиции се долавят в естествено защитеното място на дом а, в ядрото от жилищни и спомагателни постройки и в съседния не- кропол. Видена назад във времето, вилата на „Читалка“ не е нищо друго освен „кула“ с околна територия в притежание на тракийски племенен първенец. Далеч по-пълни паралели, които при това датират от средата и ог втората половина на I хил. пр. н. е., са документирани в Мала Азия и в Предна Азия, където тези специфични „замъци“ или укрепени „чифлици“ са повече изучени.

Съчетаните данни позволяват да се съди, че един многоъгъл­ник, квадрат или кръг — в зависимост от местността е опасван с различно дебели и различно иззидани защитни стени, зад които е имало терен и казармени постройки за стануването на най- малко отряд конници и пешаци. В най-удобния пункт на тази неголяма отбранителна система и не непременно в геометричния й център се издига същинската „кула“, каменна поне в първия си етаж. На втория се намират покоите на господаря. С основно­то здание, в което влиза и пищната приемна зала, вероятно са свързани и другите помещения със стопанско, военно и култово предназначение. В някой край на имението понякога са отделяни и места за забава и развлечения. Античната литературна тради­ция е запазила спомена за парковете-зверилници по „тракийски образец“. В тях, изглежда, са отглеждани диви зверове, уловени из родопските и старопланинските гори. Богати фамилии устрой­вали дори в Рим подобни зрелища, изрично упоменати като „тра­кийски“, в които разгулът на римската аристокрация от епохата на империята търсел да се освежи с екзотиката на покорените земи. През по-спокойни времена някои „кули“ били дълговремен­ни местоживелища, поколения след поколения се сменявали в тях и наоколо се образувал значителен некропол. Тракийските царе, както съобщават гръцки и латински автори, строят свои укрепени домове на много места из владенията си. Оттам те се бранят срещу неприятели, съперници и нашественици, оттам водят борбата си срещу отцепили се династи и въстанали пле­мена. Ксенофонт предава, че такава „кула“ притежавал спомена-

96

ият вече Севт II, синът на Месад, един о г претендентите за ди- «астична власт в Югоизточна Тракия. Сам Котис I, който ца­рувал над одрисите през първата половина на IV в. пр. н. е., обикалял територията си и търсел закътани места да си строи домове за пирове и отмора.

Последният изрично засвидетелствуван вид укрепено място, или „хорион“, се дължи много повече на обществени и на стопан­ски стимули, отколкото на военнополитически. Такива защитени селища възникват рано по крайбрежията, от средата на I хил. пр. н. е. се откриват в същинска Тракия, а по-късно и на север от Балкана и от Дунав. Археологически те са проучени засега най-добре при село Драгойново, Първомайско. Там се установи, че изолираните селски къщи със заградените си дворове по-сетне са обхванати от стена, опасваща цялата система на жилищните и на стопанските постройки. В Дакия, където обстановката става твърде близка до южнотракийската през по-късно време, рим­ските войници, които участвуват в походите на император Траян отвън Дунав в самото начало на II в., забелязват дървените села на населението. Те са представени и на прочутата Траянова ко­лона в Рим, издигната в чест на победата в Дакия. Както при Драгойново, къщите на даките са оградени заедно с пристройките, но съоръженията не са каменни, а палисадни; те се състоят от два реда греди по средата с добре трамбувана пръст. Селището от този вид е обикновено разположено в удобна географска среда, близо до пътища, сухоземни или речни, и израства или направо от откритото и незащитено село, или от някоя предварително построена крепост, която била впоследствие заселена, или от тържище, вдигнато на важен кръстопът. Стената — заварена или изградена, след като обитателите се настаняват трайно — показ­ва, че хората осъзнават стопанските и търговските предимства на мястото като център на област и като транзитен разменен пункт. Там те пожелават да се задържат. Жителите на тези селища се занимават със земеделие и скотовъдство, водят натуралната си търговия, произвеждат занаятчийски артикули, а в близост до моретата имат допълнителни доходи от пиратството и от ограбе­ните корабокрушенци.

Единственото тракийско понятие измежду запазилите се ду­ми, което подхожда на селищата от този вид, е „бриа“; освен него знаем и „диза“, но то като че ли означава по-скоро елементарна от формалноурбанистично гледище агломерация, т. е. просто по- малка крепост, седалище на гарнизон или убежище. „Бриа“ се среща като съставка в наименованията на Месамбриа, Селим- бриа, Полтимбриа, а и самостоятелно. Така в един атински над­пис от 447—445 г. пр. н. е. се казва, че атиняните построили ко­лония в Бриа, сиреч на мястото на старо тракийско поселение на егейския бряг. То се намирало (според Плутарховата биогра­фия на Перикъл, която предава същия случай) в землището на

97 7 История на българските земи в дреамстта

тракийското племе бисалти. Страбон, който използува тракий­ския термин, го превежда малко свободно като „град“. Но тъй като тракийската „бриа“ не била устроена съгласно социалните принципи на античния град и не е имала самостоен политически живот, интерпретацията на Страбон показва само, че древните автори са безпомощни да уловят спецификата на тракийското селище и да я характеризират с изчерпателно и точно понятие.

Въпреки всичко висшата форма на развитието на поселищния живот, селището от градски тип, е постигната и в Тракия. Как- то другаде, така и тук тя е последица от съчетаните икономически и политически причини, които се материализират още в пред­идущите степени на вътрешния напредък. Тези степени са „бриа“—■ като най-развит в стопанско отношение комплекс, и „тюрсис“ — като център на военнополитически кипеж. От формалноурбапи- стично гледище тези два вида агломерации се сливат едва през IV в. пр. н. е., за да затвърдят облика на собствено тракийския град; твърдението произтича от сегашното състояние на архео­логическите проучвания. Но от историческо гледище процесът е по-продължителен и се разгръща в тракийската действителност още от VI в. пр. н. е.

Когато раннокласовите антагонистични противоречия се за­дълбочават, върхушката па различните племена изявява претен­ции за локално и за всеобщо господство в Тракия. В започнала­та се непрекъсната междуособна борба семейства, племена и племенни обединения се противопоставят едни па други. Тогава именно през перипетиите на това настървено взаимно изтребле­ние кулите на базилевсите придобиват нарастващо значение. Те стават изходна точка за походи и нападения, за устройване на засади, те се превръщат в постоянни местопребивавания на гар­низони и в средища, в които се разпределят повиканите в отря­дите войни. Тук се води бързото съдопроизводство над пленни­ците и над равните по ранг, тук се преговаря с доброжелатели и се викат наемни командири, за да участвуват в замислените кам­пании. В кулите се крият семействата на династите и се трупа плячката. Ако първоначално кулата контролира близкия район, разрастващата се вътрешноплеменна война естествено я превръща в център на все по-обширна територия, над която започва да упражнява реална военна, административнопзлитическа и съдеб­на власт. При това външните събития способствуват за хаотич­ното състояние на нещата. В средата на IV в. пр. н. е. в Тракия нахлуват македоните и се опитват да укрепят господството си поне в южните предели на страната. В началото на III в. пр. н. е. тук се появяват келтите. През II в. пр. н. е. ехото на римските нападения започва да достига до тракийските първенци.

През тези следващи се едно след друго без отдих тежки пре­междия в Тракия не е имало практически време и условия за спокойно и несмущавано развитие на поселищния живот. Ето

98

защо откритото селско поселение или няколко селски поселения заедно не се преобразуват в укрепен градски център от елински полисен тип. Този скок, който изисква векове свободен и само­стоятелен икономически и политически развой, е немислим за Тракия. Напротив, динамичната междуособна борба между пле­менните династи, разпокъсаността на огромните пространства и войните със силни неприятели предпоставят кулите на владете­лите като политическа необходимост и военна опора. И затова техният брой сигурно се увеличава след V в. пр. н. е.

Докато укрепените резиденции като стратегически и админи­стративен компонент ускоряват градостроителния процес, сели­щата от типа „бриа“ му осигуряват икономическата база. На практика те са могли да се слеят тогава, когато кулата чисто и просто се поставя във вече развитото поселение, което и без туй се радва на известни видими военни предимства, контролира проходи и пътища или лежи на важен кръстопът. Възможно [е обаче крепостта на базилевса или на местния династ да е построя­вана отделно и с течение на времето да е придобивала притегател­на сила за околното население. Първите заселници се появяват край нея, за да търсят закрила и помощ пред налитащите отряди на съседите и на по-далечни врагове. Това заселване разширява стопанската база на възникващото селище; към набързо вдигна­тите постройки се добавят работилници, складове, постепенно се заражда и пазарът. С благословията на владетеля, който в бит­ката със съперниците и неприятелите наистина има нужда от икономически устойчиво градско обкръжение, нововъзниква- щият комплекс се укрепява. Дали строежът на стените и немину­емото благоустрояване, колкото и частично да е то, са оставали стихийни, или повелителят повиквал архитект, за да ръководи местните майстори, това не е толкова важно. Във всеки случай планът и без друго се състоял от външната стена, която опасвала всички квартали, и от цитаделата, която стърчела в някой ъгъл на селището със свое самостоятелно укрепление, т. е. от старата кула.

Впрочем градове от този тип, които произлизат или чието раз­витие е стимулирано от цитаделата на господаря, са познати и от други краища на античния свят. В древна Македония и в Или- рия например, където историческите условия са сходни с тра­кийските, възникват предимно подобни градски поселения. Ня­кои от тях са добре проучени и се състоят, както личи от извър­шените наблюдения, от външен град, обхващащ кварталите, и от вътрешен, зает от крепостта на базилевса. Самата македонска столица Пела първоначално е представлявала именно такава ре­зиденция, издигната сред блато, непристъпна и заплашителна; там се охранявала и хазната. В Елада градовете-крепости са ши­роко разпространени през микенската епоха и до развоя на кла­сическия полис. В някои области те се задържат и през I хил.

99

пр. н. е. Техният облик коренно се отличава от напредналите полиси Атина, Коринт, Милет, Мегара, за да се доближи плътно до онзи на севернобалканските. В Гърция именно могат да се видят и самостоятелни кули-резиденции, и кули, вече включени в по-голям селищен комплекс. Двусъставните градове, над които господствува крепостта на царя или на аристократа, са характе­рен резултат и на древноизточното обществено-икономическо и политическо развитие. Те определят във висша степен и лика на поселищния живот в Кавказко-Черноморския басейн. Този пре­глед още сега подсказва съществената констатация, която гласи, че подобна градска агломерация се появява там, където социал­ната структура е общинна, но не е усложнена и където антаго­нистичните противоречия се съсредоточават главно между пле­менната върхушка и селяните-общинници.

Проучен е градът, който лежи на левия бряг на Тонзос (Тун­джа), недалеч от село Копринка, на дъното на сегашния язовир „Георги Димитров“ край Казанлък. От надписа, който се наме­ри при разкопките, стана известно, че градът се нарича Севто- полис по името на своя господар Севт III, самостоятелен тракий­ски династ от одриски произход, който царувал в края на IV в. пр. н. е. Селището загива през следващото столетие, когато е разрушено и опожарено от неизвестни нашественици или вра­гове; допуска се, че това са келтите. Стена с дебелина 2 м, с бойни кули и бастиони обхваща около 50 декара площ, която е предва­рително планирана. През две врати, от северозапад и от югоза­пад, се отива по главните градски улици към площада; всички останали са перпендикулярни помежду си, понеже следват по­соката на главните. Къщите са разположени около централен двор, към който спадат и много помещения. Както се вижда от находките, тукашното население се занимава със земеделие, ско- товъдство и риболов, а в чертите на града развива занаятчийство и търговия; то поддържа и презморски връзки главно с някои егейски острови. Най-интересният обект в града е резиденцията на владетеля. Тя е от типа на тюрсиса и се състои от огромно по­мещение с фасада от 40 м и с отделения, предназначението на кои­то не е съвсем ясно. Седалището е двуетажна постройка с богата украса, то включва и обширна приемна и култова зала, разкош­но оцветена с многобагрена мазилка, наподобяваща мраморна облицовка. Резиденцията се намира в ъгъла между северозападна­та и североизточната стена на града, от който е отделена със са­мостоятелни стени; само една врата води направо към уличната мрежа. Такъв е тракийският „царски“ град.

Тъй като Севтополис е засега единственият град, който е изцяло разкопан, той естествено не може да бъде използуван ус­пешно, когато трябва да се решат всички спорни проблеми. Спо­менатият в Севтополския надпис Кабиле вече се проучва.

Типологията на поселищната система във всяка антична стра­

100

на обикновено се апализира статично за по-голям убедителнвст и точност. Получената схема, то се знае, винаги ще бъде по-бедна от действителността, но тя ще има предимството да покаже общо­валидни закономерности. Историческият, т. е. динамичният раз­бор на поселищния живот е необходимата следваща стъпка, ио- неже той ще отведе до заключения относно социалната структу­ра според правилото, че производствените отношения се проекти­рат пряко в развоя на видовете поселения. Този методологиче- ски подход, свойствен на Марксовите изследвания на докапита- листическите формации, е за тракийската древност още по-ва­жен, тъй като другите ни сведения за обществените процеси са незначителни.

Ако се проследят основните типове тракийски селища — село­то, или „пара“, кулата, или „тюрсис“, укрепеното място от пред- градско естество, или „бриа“ — и двусъставният град, лесно ще се види, че в тях се повтаря един и същ основен елемент. Това е комплексът от жилище със стопански сгради, който е повече или по-малко защитен. Наистина и домът на селянина с оградения двор, и кулата на владетеля със стените около постройките й представляват от социално гледище различни степени на едно и също ядро при различен режим на собственост. Този процес да­тира безспорно още от бронзовата епоха и особено се засилва в края на II хил. пр. н. е., но той получава небивал размах тога­ва, когато желязото се внедрява в главните отрасли на иконо­миката, за да довърши изживяващите се анахронични родови от­ношения. Принаденият продукт, получаван все по-лесно и по- бързо, Отделя не само върхушката от останалите общинници, той принуждава хората да разкъсват вековните си кървави връз­ки и да се роят на по-малобройни колективи. През I хилядоле­тие пр. н. е. всички остатъци от груповия брак в Тракия са в общи линии вече изживени. Онова, което Херодот съобщава за агатирсите, е или недостоверно, или зле интерпретирано. Той пише, че те ползували общо жените си. Но траките разполагали наистина с много жени и фактът се споменава многократно у други антични писатели, които се чудят, че те били държани като работнички.

Полигамията е обусловена от еволюцията на семейството. В I хил. пр. н. е. то се ръководи от бащата, който поддържа стопан­ството си чрез жените и децата си. Колкото по-богат е той, тол­кова по-многолюдна е челядта му. От своя страна мъжът си из­бира любима съпруга. Сведенията, че жените се съревновават коя да бъде погребана с покойния си господар, за да се отличи като негова избраница, не са тракийска странност, а върховна религиозна изява на същността на семейната структура. По това време прочее траките се намират в периода на тъй нареченото от Енгелс патриархално семейство, при което многоженството на мъ­же, преподчертано от присъствието на най-обичаната сред тол­

101

кова низвергнати, е преходно състояние от груповия брак и не­говите разновидности към моногамията. И наистина проучва­нията върху семейството у траките през римската епоха показа­ха, че твърде често засвидетелствуваните по епиграфските па­метници тракийски фамилии между I—II и IV—V в. са вече мо- ногамни и че следователно траките са преминали пълния цикъл от развитието на семейните форми.

Разстроен безвъзвратно от обособилите се патриархални се­мейства, родът чезне и от тяхното разселване. През желязната епоха хората се принуждават да се спуснат в равнините и да се заселят във всяко плодородно кътче, край всяко удобно пасби­ще, в близост до рудоносни жили, до находища на глина и т. н.; допълнителна роля изиграва и размяната, заради която мнози­на търсят средищни места. Разместването се дължи на икономи­ческата реорганизация, предизвикана от разпространяващата се употреба на метала. Както многократно увеличеният брой на селищата през желязната епоха, така и тяхната географска среда показват и как се разпокъсва старото териториално единство на племето, и намеренията, поради които това се е извършвало.

През I хил. пр. н. е. в Тракия сигурно още съществува родо­ва земя с родови светилища и родови гробища, но изрични данни няма. Може само да се допуска, че дотолкова, доколкото ние сто­им винаги пред процес, а не пред еднократен акт, някои тради­ции не изчезват — не изчезват и по-късно дори, — защото се съхраняват в извънредно консервативни ритуални обичаи. Но тези реликви не биха променили закономерността на описаното явление. При това то е белязано веднага и от държавообразува- телните тенденции през V в. пр. н. е., които на практика се из­разяват в административно преустройство за сметка на старите племенни териториални граници. Тези граници са естествено пренебрегнати от централната власт в одриското обединение, което е трябвало да изгради своята бюрократично-управленческа машина на друг принцип. Този принцип е делението на военно­административни области.

През елинистическата епоха тези области се наричат страте­гии заради името на управителя си, който е назоваван стратег. Гео­графът Клавдий Птолемей споменава в началото на II в. отн. е., че в Тракия съществували 14 стратегии; той ги изброява последо­вателно от запад на изток. През I в. пр. н. е.те били много повече и цифрата 50, съобщена ни от Плиний Стари, се потвърждава постоянно от епиграфските паметници, които са запазили имена на стратези и на стратегии в южнодунавските земи. Тъй като римляните не накърняват по правило заварената в новопокоре- ните провинции уредба, редно е да се мисли, че те наследяват тракийските елинистически стратегии. Веднага след като стра­ната е превърната в провинция, римляните рязко увеличават броя им, за да раздадат повече високи постове на тукашната ари­

102

стокрация. Едва след победата на Траян в Дакия властта им се стабилизира наистина и завоевателите отново се връщат към ста­рия порядък, т. е. към посочената от Птолемей цифра. При Хад- риан, наследника на Траян, делението по стратегии е оконча­телно премахнато.

Ето защо е вероятно, че през елинистическата епоха Тракия е разделена на приблизително 14 окръга. Мнозина учени мислят, че те са въведени за пръв път или от Севт III, или от Лизимах към края на IV в. пр. н. е. по примера на другите тогавашни мо­нархии. Но нито един от двамата не разполагал с време и с аб­солютна власт над цялата южнодунавска област, за да постави началото на такава строга администрация; ако са я въвели, то това е станало частично.

Античният свят познава административното деление по об­ласти още преди елинистическия период. Постижението е древ- ноизточно, но до него се стига лесно по собствен път, когато цен­тралната власт е изправена пред задачата да организира обширна територия. Така и в Тракия през V в. пр. н. е. се появили „пара- династите“ или страничните спрямо одриския царски дом ди- насти, които управляват отделни области на царството. Те про­изхождат или направо от владетелското семейство, или са местни първенци, признали политическото върховенство на одрисите. Парадинастите са натоварени с военноадминистративни задъл­жения и тяхната фигура несъмнено представлява местният про­тотип на елинистическия стратег. Тук приемствеността трудно може да се отрече, още повече, че косвени сведения я подкрепят. Някои от посочените от Клавдий Птолемей стратегии — особено онези, които се намират между Струма и Места, между Места и Марица и от Марица на изток — наистина съвпадат, общо взе­то, с предполагаемите парадинастични владения от V и IV в. пр. н. е. Една от тях носи името Астика, сиреч земята на астите, и най-напред се простирала от Перинт докъм Бургаския залив. Тъкмо тук в края на V в. пр. н. е. се подвизавал парадинастът Месад, който изгубил контрола над поверения му район срещу въстаналите местни племена, а неговият син Севт II си го въз­върнал с помощта на Ксенофонтовите наемници. Съвпадението, макар и приблизително, между елинистическата (ранноримската) Астика и парадинастичния окръг не е случайно и доказва тезата за подялбата на земите в Одриското царство още през V в. пр. н.е.

Урбанистичната схема на селото доказва, че то се състои от десетина-петнадесет патриархални семейства, които водят свое отделно стопанство и обработват своя парцел от землището. Всяко от тези семейства представлява малка домашна община начело с мъжа-ръководител, а тяхната съвкупност, материализирана в цялото село, може да бъде наречена селска териториална общи­на. Тя съхранява напълно отличителните си черти и в поселения- та от типа „бриа“. Нейната вътрешна динамика се обуславя от

103

класовото разслоение и ако има различия между общините от по- плодородните и по-бедните райони, много по-сериозни са иму­ществените разграничения, настъпващи в самите патриархални семейства. Сведенията, които притежаваме от римската епоха, категорично свидетелствуват, че още през втората половина на I хил. пр. н. е. многолюдните фамилии се разпадат. С напредъка на времето те се нарояват в по-дребни колективи, владеещи още по-дребни парцели земя, в моногамни семейства.

Но за обществения развой на Тракия значение имат не толко­ва диференциацията между богатите териториални общини и села­та в слабопроизводителните райони, нито дори бавното вътрешно разпадане, колкото отделянето на домашните общини на върхуш­ката, укрила се в кулите. Родът отмира, но старейшините и пле­менната аристокрация не изгубват социалните си позиции. Като трупат средства за производство — преди всичко земя, — те още повече се укрепват чрез нарастващата частна собственост. При това първенците не се отказват от стародавните обичаи и изстискват всяка възможност, която съдебната, военната и жре- ческата власт им предоставя. Особеното качество на новия пе­риод е ускорилото се затвърдяване на аристократическото гос­подство пред очите на две-три поколения. Този непознат дотогава ритъм на консолидация на върхушката се дължи, разбира се, на извънмерното натрупване на икономическа мощ, но също така и на бурната политическа обстановка. Алчността и честолюбието ръка за ръка превръщат всяка тракийска област в земя за гра­беж, за разпри, в източник на храни и войници. Така класовото разслоение в недрата на териториалната община образува две основни групи — селяни-общинници и аристократическа вър­хушка.

Социалните групи се поляризират още през преходния период от бронза към желязото със силата на инерцията, взета от пре­дишната действителност, и в хода на миграционните движения. След VIII в. пр. н. е. класовият антагонизъм се разполага от двете страни на междата, която издълбава режимът на основното средство за производство — земята. Съгласно статута на сел­ската териториална община, наследен от родовото право, ней­ният колектив е собственик на мерата си. Всеки член, т. е. вся­ка глава на семейство, е собственик на отпуснатия му пожизнено' парцел, който в практиката се предава от баща на син. Но след като се стабилизира, племенната аристокрация започва да живее отделно от довчерашните свои съселяни и посяга на общинната собственост. Икономически по-могъща от всички села в района си, по-добре въоръжена и обградена с бойна свита, върхуш­ката установява по време на политическите борби неоспорим диктат, диктата на разправата. Тя си извоюва предимството да се разпорежда с реколтата, с работната сила и с мъжете-войни от- общините във всеки момент, да получава безвъзмездни дарове и

104

съкровища от поданиците си и да ги трупа в хазните, за да ги хвърки отново срещу онези, които са ги произвели.

Ако от юридическо гледище положението изглежда непроме­нено и върховният собственик на средствата за производство остава общината, в която по презумпция членува и най-богатото й семейство, в историко-социалната обстановка ролите се раз­менят. Местният владетел с обкръжението си се разпорежда су­веренно със създадените на подвластната му територия блага. От разказа на Ксенофонт се вижда, че Севт II се държи по ба­щината си земя като неприятел, който граби въпреки съпроти­вата на селяните, за да потвърди там правото си на господар и да се замогне срещу съперници. Той е даряван от подчинените си — поднесен му бил кон, поднесено му било и момче-роб; дарявана е била и жена му; същевременно Севт си позволява да предоставя на свои близки и приятели крепости. Котис I се движи из вла­денията си, за да налага безпрекословно своята воля, можел е да си вдигне дом, където пожелае, и търси приятни места, за да си строи зали за пиршества. Той е нареждал — според известието на Аристотел — и какво да се сее, и в какво количество да бъде то, понеже искал да събере реколтата и да я продаде за своя смет­ка. Това противопоставяне стига дотам, че се отразява и в идео­логията на тракийската върхушка. Нейният възглед, предаден ни от Херодот, гласи: „Да стоиш празен и да живееш от война к грабеж се смята за най-хубаво, да обработваш земята — за най- срамно.“

При това развитие на нещата поземленият режим фактически се променя. От съвладелци в.общинната организация аристокра­тите се превръщат във върховни собственици на земята и на дру­гите средства за производство в контролираната от тях област. Колективът на териториалната община номинално владее ме­рата си и това владение се реализира във всеки социален момент от съществуването на пожизнените и наследствените парцели на отделните домашни общини, на патриархалните семейства. Съот­ношението собственик—владелец се материализира всекидневно в стремежа на върхушката да упражнява и да разширява правата си на експроприатор и в противостоящото усилие на общинницито да ограничават тези права и да запазят произведения продукт и работната ръка за себе си. Това противоречие е по същество ан­тагонистично и то обуславя класово-съсловния характер на тра­кийското общество през I хилядолетие пр. н. е.

При най-силните одриски царе, при които централизацията на страната е осъществена в по-висока степен, този поземлен ре­жим плътно се доближава до завършения си вид, познат ни от други съседни и източни общества. През периодите на здраво организираната власт царят е върховен собственик на цялата земя, която автоматически се превръща в „царска“; терминът е употребяван от античните писатели, за да се определи поземле-

1

105

/I!

ният статут например в Персия и във Витиния. Царят-собстве­ник задържа за себе си домени и урежда монополни производ­ства в най-важните отрасли на стопанството. Той раздава и зе­ми. Парцелите — временно отстъпени или дарени за вечни вре­мена — отиват в ръцете на родственици, военни командири, све­тилища, родови първенци и пр. По отношение на царската хазна всички тези лица са владелци, но по отношение на селяните-про­изводители — собственици Експлоатацията се осъществява бру­тално отгоре надолу и най-често взима формата на всевъзможни данъци, които текат към хазната на господаря през онези на не­говите наместници, чиновници и едри земевладелци. Това е за­белязано още от някои антични автори, които въвеждат термина „царска икономика“, за да я отличат от „градската“ или полис- ната, т. е. собствено гръцката. Но тъй като обстановката в Тра­кия е винаги неспокойна и несигурна, идеалната организация на „царската икономика“ е немислима. Тя функционира в историчес­ката практика, но не обхваща цялата страна със строен админи­стративен апарат.

Особеното качество на ранната класова структура, чието яд­ро е селската териториална община, се състои в невъзможността да се въведе робският труд в основните отрасли на производство­то и на първо място — в земеделието и в скотовъдството. Антич­ното робовладение се развива във и чрез градовете на Елада и на Апенинския полуостров. В най-напредналите от тях социалното разслоение образува различни съсловия свободни граждани бла­годарение на интензивното стопанство и на стоково-паричните отношения. Сложната обществена структура безусловно се нуж­дае от опората на масовата работна ръка, изпратена да се труди в мините, в занаятчийските работилници, в корабостроителство­то на елинските полиси и в земеделието на обширните римски частни имения. В Тракия обаче обществено-политическият раз­вой се изчерпва във и чрез териториалната община, която не поз­волява да се създадат градове от класически робовладелски тип. Общинното устройство е наистина елементарно с двете си основ­ни противостоящи съсловия, но е и много устойчиво.

Като не знае частна собственост от античен класически по­рядък, древна Тракия никога не вижда да се струпват роби в про­изводството. В това отношение сведенията, с които науката раз­полага, са убедителни. Въз основа на данните на Омир в „Оди­сея“ и на Архилох (или Хипонакс) се приема, че към VII в. пр. н. е. военнопленниците вече не са убивани и са третирате като плячка. Ксенофонт предава, че Севт пленявал победените си противници, измъквал ги силом от селата им и ги пращал в Пе- ринт на робското тържище. Херодот съобщава, че родители про­давали децата си в робство, т. е. те се разделяли охотно с част от работната сила на домашното си стопанство.

Изключителна доказателствена стойност за отсъствието наро-

106

би в тракийската икономика и за несъвместимостта им с общест­вения строй в Тракия притежават многобройните свидетелства за роби от тракийски произход в гръцките полиси и по-късно в Рим, Италия и другаде. Те се появяват в Елада през гръцките колонии и пазарища по крайбрежията. Писмени източници раз­казват за участта им. Тъй например още логографът Харон от Лампсак повествува, че през първата половина на V в. пр. н. е. някой си Нарие от тракийското племе бисалти бил продаден в град Кардия на Тракийския Херсонес, станал роб-бръснар, впоследствие избягал, върнал се при своите и ги повел срещу кардите, които успял да победи.

Основният източник за робството в древна Тракия обаче си остават епиграфските паметници, в които робите се явяват или под характерни тракийски имена, или просто под етническото наименование „тракиеца“ и „тракийката“. Когато не били из­кусни и квалифицирани, мъжете се използували за тежка работа, а жените прислужвали в богатите домове. През елинистическата епоха те се откриват също така предимно по епиграфския мате­риал, но сега се срещат на повече места — в Ахея, Фокида, Хал- кида, Еретрия на остров Евбея, в Тесалия, на островите Родос, Линдос, Нисирос и т. н. Роби, означени с прибавката „по род тракиец“ (тракийка), се появяват често и в надписите от гръц­ките светилища, каквито са Анолоновото в Делфи и Асклепиевото до Навпакт в Локрида; там те могли да получат свободата си, като се продавали фиктивно на бога. Епиграфските данни за тези освобожденци възлизат на няколко десетки случая, което — от­носително взето — е указание за големия брой заробени траки.

Количеството им намалява едва към втората половина на II. пр. н. е., за да се увеличи по-късно в Рим. Главният източник на роби сега стават безбройните пленници, конто завоевателите мигом превръщат или в земеделски работници, или — и това за траките важело в по-висока стенен— в гладиатори. Типичен случай на такова злощастие е самият Спартак, предводителят на най-масовото робско въстание през античността, което раз­търсва Късната Римска република между 74—73 и 71 г. пр. н. е. Споменава се, че и жената на Спартак е робиня от Тракия. От Плутарховата биография на Марк Лициний Крас, победителя на Спартак, се разбира, че броят на тракийските роби, вдигнали оръжието на гладиаторите, е извънредно голям. Той едва ли е намалял и в по-късно време, защото покоряването на Тракия още не било приключило. Чак към средата на I столетие от н. е. — както свидетелствуват епиграфските паметници от епохата на Ранната Римска империя— този брой става по-умерен, за да стигне до един нормално поддържан минимум в началото на II в.

Простата и затворена общинна структура позволява съществу­ването на роби като стока, но основните производители си остават владелците-селяни. Робите, доколкото аристокрацията ги при-

107

тежа ,ала, съставят прислуга и персонал в личното й имение. Робовладението в Тракия прочее е патриархално и с незначително разпространение.

Ранното класово-съсловно устройство в Тракия се гради на зависимостта на селяните от върхушката. Тази зависимост приема в древността най-различни форми. Известно е, че в близката по местоположение, етнически състав и обществено-икономическо> развитие Витиния през елинистическата епоха селяните са поста­вени в статута на тъй наречените „лаои“, сиреч на закрепени към земята производители. Терминът е широко разпространен; някои „лаои“ са и „царски“. В северните части на Гърция зависимостта на производителите представлява смекчен вариант на положението на спартанските илоти, на онези „обществени роби“, които спартиатите държели под заплаха неотлъчно при парцелите им. По сведения от II в. пр. н. е. дарданите притежа­вали около хиляда роби, които в мирно време обработвали зе­мята, а на война образували отряди и се сражавали под ръковод­ството на своите господари.

Няма преки свидетелства за формите на зависимост или на полузависимост, в които юридически се вмества социалното по­ложение на тракийските селяни-производители. Косвен извор е пак разказът на Ксенофонт, според който Севт II притежавал земя и селяни, с които могъл да разполага, както си пожелае. Като се има пред вид състоянието на земеделските производители в близките балкански и малоазийски райони, както и естеството на тракийската „царска икономика“, може достоверно да се до­пусне, че в областите, в които властта на местния династ е твърдо- установена, принудата се изразява във всекидневен контрол и груби мерки. Те довеждат селяните-общинници до положе­нието на поземлен колектив, зависим от своя господар. Произ­водителите са заставени да бранят правото си да обработват зе­мята чрез данъци, ангарии и военна служба.

От методологическо гледище общинната структура, която развива на базата на съотношението собственик — владелец анта­гонистично противоречие и създава класата на селяните в пълна или в частична зависимост от класата на племенната аристокра­ция, представлява голям теоретичен интерес. В последно време проучванията на древноизточните общества в Съветския съюз. и в други страни напреднаха твърде много. Марксистко-ленинска­та историография откри в техните резултати възможност да тър­си съществени различия между „класическото“ и „некласическо- то“ робовладение. За някои учени тези различия отиват до прин- ципиални отлики, които определят съществуването на нова фор­мация извън робовладелската. Според тях докато в Елада и в. Рим действително се развиват робовладелски производствени отношения, то древноизточните страни, Египет, държавите от Кавказко-Черноморския басейн и някои африкански зони се от­

108

насят към сферата на тъй наречения „азиатски начин на произ­водство“; към него принадлежат типологически и Тракия, Или- рия и отчасти древна Македония в ранния й период. Защитниците на този нов в историкоматериалистическата схема обществено- икономически строй намират основа на тезата си в Марксовата постановка за „азиатска форма на собственост" редом с античната и независимо от нея. Някои смятат „азиатския начин на произ­водство“ за преходна фаза от робовладението към феодализма.

Направиха се и предположения, че в същност не може да се товори нитоза робовладение—доколкото то е уникално в Гърция и в Рим, — нито за феодализъм. Двете формации се включват в „азиатския начин на производство“, който изчерпвал изцяло об­ществените структури между родовообщинния строй и капи­тализма.

Най-сериозното методологическо възражение срещу това схва­щане се съдържа в пояснението, че говорейки за „форми на соб­ственост“, Маркс естествено не подразбира различни формации, понеже не е възможно да се сложи знак на равенство между два­та термина. Както е известно, собствеността и нейната историко- правова реализация са важни елементи на обществено-икономи­ческия строй, но не са в състояние да покрият напълно всичките му характеристики. Другото възражение се основава на конкрет­ния анализ за положението в древните страни. Докато поддръж­ниците на „азиатския начин на производство“ виждат главната му отлика от класическото робовладение в селската община, организирала производителите на материални блага, техните противници, общо взето, смятат, че общинната структура е свой­ствена и на Елада, и на Рим. В някои изследвания се обърна вни­мание на обстоятелството, че дори високо развитите гръцки по- лиси и градът Рим представляват общинни колективи на съвла- делци, които едва с напредъка на производителните сили в спе­цифичните и благоприятни историко-географски условия се раз­слояват дълбоко, разкъсват някои от връзките си и създават подходяща среда за робски труд. С други думи, противопоставя­нето на евентуалния „азиатски“ обществено-икономически строй на робовладението става ненужно, защото самата робовладелска формация има за своя. структура общинното териториално ус­тройство. Неговото развитие в Европа, Азия и Северна Африка преминава през последователни етапи; в някои райони то позна­ва само първоначалното класово разделение на зависими селяни и на аристокрация, което създава достатъчно предпоставки, за да се изградят държавни образувания; някъде това общинно устрой­ство се разпада много по-бързо заради усложнените стоково- парични отношения и излъчва две нови класи — робовладелци, които от своя страна се поляризират многосъсловно, и роби.

Голяма група изследователи е склонна да вижда феодализма като единствена антагонистична формация през целия докапи-

109

талистически период, поддържайки, че „класическото“ робовладе- ние е неповторима проява. В Тракия също са забелязани именно „протофеодални“ тенденции както поради липсата на градски живот и на робска работна ръка, така и поради зависимостта на селяните от племенната аристокрация. От научната дискусия — която между прочем: се води и по проблемите на семейните фор­ми и на характера на общината — тук следва да се вземе само най-важното.

Ранното класово общество в Тракия действително се развива исторически на основата на антагонизма между селяните-владел­ци и племенните аристократи-собственици. Поради разликите между отделните тукашни области и поради изолацията си от моретата обществото не е могло да надживее началните патриар­хални форми на робството и да достигне степента на елинското робовладение. Развитието му е забавено и заради редица трудно преодолими последствия от външни и от вътрешни военнополити­чески събития.

Ядката на обществената структура обаче и тук е териториал­ната община, както е и в елинския полис. Спрямо него тракийска­та община е предетап или предстепен, която не е еволюирала исторически. Нейната перспектива обаче не отвежда към фео­далния строй, а към робовладелския, защото дори началните тенденции показват как тази предстепен може да достигне моде­ла-образец. Тези тенденции се виждат в образуващите се имения на аристокрацията и в зародилите се през ранната елинистическа епоха градски центрове, които спокойно биха прераснали от цитадели-резиденции в полиси, ако условията биха им поз­волили. Робовладелските тенденции се виждат ясно и в положе­нието на производителите на материални блага. Робската за­висимост е представена в много варианти и не винаги изисква пълна липса на собственост или владение върху средствата за производство. Още по-съществено е — когато се говори за тен­денция — да се разбере, че принадлежността на дадена област към робовладението се определя не толкова по реализираните в практиката производствени отношения, колкото по процеса, който те следват. Едва ли може да има съмнение, че в Тракия този процес отвежда към робовладението, тъй като ясно се до­лавя как зависимостта на владелеца-селянин прераства в роб­ска, колчем се разрази антагонизмът между върхушката и об- щинниците.

Ето защо обществено-икономическият строй в Тракия—схо­ден с този на други севернобалкански страни, със Скития и ней­ните съседи, с Персия, с малоазийски царства и дори с по-изоста- налите племенни общности на самата Гърция — може да се ха­рактеризира като предкласическа раннокласово-съсловна сис­тема в робовладелската формация.

110

Глава четвърта РАННОКЛАСОВИ ТРАКИЙСКИ ДЪРЖАВНИ ОБЕДИНЕНИЯ

1. ПОЛИТИЧЕСКА КАРТА НА МИКЕНСКА ТРАКИЯ

В понятийния апарат на историческата наука за древността се забелязват силни колебания при терминологическата характе­ристика на обединения, които носят белезите на „инструмента за подтискане“.

Съмненията се подклаждат от съпоставката на подобни про- учвателски обекти с високо развитите държавни организации, каквито са примерно Атинският полис или Римската република. Затова за обединения с държавни белези, открити и локализи­рани в тъй наречения „варварски“ свят, се използува терминът „племенен съюз“ или „племенно обединение“.

Терминът е известен от класическата марксистко-ленинска ли­тература, чийто понятиен апарат обаче се прилага спрямо много­образната историческа действителност не като схема, а като из­меняща се крива в координатна система. Затова, ако временното обединение е открито в процес на държавообразуване като след­ствие на социалната диференциация на териториално-съседската община, то трябва да бъде наречено „държавно“, за да се види, че се осъзнава преминаването му към по-висши форми на орга­низационно-административен и правно-политически строй. През древността този процес често пъти остава незавършен. Незавър­шен е той и в Тракия, и в целия Европейски Югоизток с изклю­чение на елинските градове-държави.

Междудисциплинарните изследвания изместиха далеч във вре­мето довчерашните датировки на резултатите от социалното раз­слоение и на неговите политически следствия. След откриването на Варненския некропол стана ясно, че и в нашите земи първо- битнообщинният строй е общинен, но не е първобитен. Разкоп­ките представиха пищната отлика на общинницнте-аристократи и предводители от общинниците-производители през втората половина и дори към средата на IV хил. пр. н. е., т. е. през по­следната фаза на енеолитната епоха. Намерените реалин на цар­ска (и жреческа?) власт с аналогии в Анатолия и в по-късната

111

критска култура, майсторски изработени от злато, създадоха представа за върхово развитие на обществено-икономически и ,политически процеси за целия хилядолетен период на неолита- енеолита в Източното Средиземноморие.

След средата на II хил. пр. н. е. тези процеси достигат най- високата си фаза в условията на производството, основано на употребата на бронза, и пораждат предпоставки за по-нататъшно укрепване на формите на политическия живот. Не знаем дали този политически живот сега е по-активен, отколкото онзи, от­преди две хилядолетия, но той е поне по-добре засвидетелству- ван и може да бъде сравняван.

Сравнението бе извършено с микенска (ахейска) Елада и предизвика някои възражения, понеже се схвана—предимно от ■археолози — като опит за изравняване на тракийската култура с микенската. Сравнението обаче си остава историкотиполо- гическо, което ще рече, че процесите на социално-политическо развитие на племенните състави от Европейския Югоизток са сходни, близки и понякога еднакви независимо от степента на интензивност и изява. Степента на интензивност и на изява се обуславя от съвкупността на историко-материалните, включител­но и на географските (в случая — на морето и на морските кон­такти), условия и не е вина на континенталните жители.

Микенска Тракия, такава, каквато я описал Омир в егейс­кото й крайбрежие чрез образите на царете-предводители под Троя, е следователно втората добре датирана и сигурно засвиде- телствувана възстановка на политическия живот в тракийските земи.

Според новия анализ на епическите и на митографските данни в записаното устно гръцко народно творчество, опоетизирано до съвършенство от слепия певец, се открояват най-малко два хро­нологически изворови слоя. Ранният слой известия възкресява края на бронзовата епоха и е групиран около събитията през и след Троянската война; вторият, по-късният, сигурно се обра­зува по времето на гръцката колонизация на егейските крайбре­жия от VIII в. пр. н. е. и на черноморските— от VII в. пр. н. е. насетне. Поради това не всички имена на базилевси (царе) и не всички епизоди, отразени в епоса, могат да бъдат датирани в края на бронзовата епоха; някои ще бъдат вписани при първата кодификация на текста, извършена през средата на VI в. пр. н. е. в двора на атинския тиранин Пизистрат от Ономакрит.

Уговорката е само в интерес на научната точност и не намаля­ва значението на онзи ранен слой сведения за базилевси и племен­ни първенци в Европейския Югоизток и в тракийския ареал. Омир споменава „траки“ от брега на Хелеспонта (Дарданелите), дошли под Троя, за да се сражават на страната на Приам и на Хектор срещу ахейците. Тракийските съюзници на трояните идват от „тлъстопочвената“ Тракия, „майка на овцете“, те са „коневъди“ и

112

„копиеборци“, „бойци на колесници“. Знатни и могъщи, племен­ните тракийски вождове се появяват в стана на трояните с ця­лото великолепие на бронзовото си въоръжение и по нищо не отстъпват на съюзници и на противници. На бойното поле се появил Пейрой, предводител Нй траките от „бурно вълнуващия се Хелеспонт“, появил се Пирехъм, който предвождал криволъ- ките пеони от долината на Аксий (Вардар). От двамата паднал Пейрой, улучен в гърдите с медно копие, но враговете не взели доспехите, оръжието и трупа му, защото до него стоели другари­те му с копия в ръце. Техните коси били вчесани на остър пер­чем на темето. Те отблъсквали налитащите дотогава, докато оне­зи най-сетне не побягнали със страх. А най-знатен измежду всич­ки тракийски първенци при Троя бил Рез, синът на Ейоней, който дошъл при Троя с пъстрата си колесница и с лъскав бич направлявал красивите си едри к^не, по-бели от сняг, бързи като вихър. Той носел грамадни златнйрръжия. Не подхождали те — възкликва поетът— на хората да Ти носят, а по-скоро на без­смъртните богове. Рез довел със себе си многобройни бойци, всички с красиви оръжия. И — казва поетът—заспали те, из­нурени от усилния преход, спал и Рез, а конете стоели, привър­зани за задния пръстен на колесницата, когато ловкият Диомед и хитрият Одисей се вмъкнали в лагера и всички избили, защото опасни били тези неприятели и ахейците искали да се отърват от тях.

Песента на Рез, т. нар. „Долония“ (X песен на „Илиада“), се смята от някои автори за късна (VI в. пр. н. е.) прибавка към текста, понеже отразявала виденото от атиняните и от Пизистрат край устието на Струма, сиреч превърнатото в оръжие злато и сребро на тракийските рудници в Пангей. Възможно е, но тези сведения, както ще се види, добре се вписват в политическата карта на късната бронзова епоха. Тя се допълва от разказите в „Одисея“. Великият странник и неговите другари се сблъскали на егейския бряг с киконите, които им излезли насреща и с бой­ни колесници, и с пешаци и ги прогонили към корабите. Кико­ните са споменати и в „Илиада“ с двама техни вождове—|Евфем и Ментес; местоживелищата им се локализират на изток от устие­то на Нестос (Места), около Маронея.

Познати са и други локализации на военнополитически орга­низации от края на бронзовата епоха. Цар на траките в Давлида (Фокида, в Средна Гърция) е Терей, женен за Прокаа, дъщеря на атинския цар Пандион; Терей обезчестява сестра й Филоме- ла, но тя си отмъстява, като заедно с Прокна убива и сготвя си­на му Итис. Тракийска е митичната династия на Ликург, Бу- тес, Сикел, Хекетор и Агасамен, които властвуват над остров Наксос. В Салмидесос (дн. Мидия в Източна Тракия на черно­морския бряг) цар и жрец е Финей (според една от версиите), който ослепява двамата си сина по желание на втората си жена;

8 И стория на българските земи в древността

заради туй е наказан от Харпиите, които се хвърляли и грабва­ли храната му, колчем посегвал към нея. Дълга легенда обяснява името на Хеброс, в която герой е Касандър, предводител на та­мошните жители. Пак в тази област наблизо, в Енос, на устие­то на Марица и в Ения на нос Сарпедон, повелители са Полтис и брат му Сарпедон; първият от тях е дори по едно време арбитър в спора между Парис и лакедемонците и съветвал троянеца да върне красавицата Елена и да си вземе две хубави жени от не­говите. Твърде популярен е и Диомед, митичният цар на бисто- ните от долното течение на Места, край Абдера, който притежава коне-човекоядци; Диомед е убит едва от самия Херакъл, който изпълнява своя осми подвиг, наложен му от микенския владетел Евристей, като напада бистоните, поразява царя им, прогонва останалите живи и отвежда конете в Микена; тогава е основана и Абдера. Едоните от Долна Струма имат за свой повелител зло­получния Ликург, за когото се говори в цялата митографска и драматургическа гръцка литература. Ликург обидил Дионис, изгонил го и пленил неговите вакханки и сатири. Богът възбуж­да у Ликург лудост и царят посича сина си с брадва; той трябва­ло да погине, разкъсан от коне, за да върне земята плода си на неговото племе. Според друга версия в разпрата между Ликург и Дионис участие взима и някой си Харопс, който живеел близо до Хелеспонта. Историята сега се разиграва тъкмо тук, където Харопс получава в отплата за помощта си срещу Ликург царство, а Дионис го научава на тайните обреди и на мистериите. От Ха­ропс се родил Ойагър, който се оженил за Халиопа и наследил царството и познанията ка мистериите. От тях двамата пък про­излязъл Орфей. Митологията често мести „царството“ на Орфей; той е певец, цар н жрец ту в Югозападна Тракия, ту при Хелес­понта, ту в землището на киконите.

Тези три локализации обаче са и най-сигурните за съществу­ването на военнополитически организации в тракийския ареал. Други се поставят напоследък с основание — въз основа на ар­хеологическия и на митографския изворов материал — в севе­роизточните предели на Балканския полуостров, в северозапад­ните и в някои централни и западни райони. Политическата ха­рактеристика на късната бронзова епоха щастливо се допълва и от топонимичния материал, запазен у Омир и у ранните гръцки прозаици - - логографите, предходниците на Херодот.

Те са съхранили имена на гргдове и на области от двете стра­ни на Стара планина, които впоследствие напълно изчезват. Спадащи към най-древния топоннмичен слой на полуострова, наименованията от този вид едва ли означават градски селища в полисния смисъл на понятието. Те обаче са отглас на селищната система от късната бронзова епоха, наследена през желязната, която представлява скелетът на обществено-икономическата ор­ганизация с укрепените резиденции на базилевсите.

114

Както е известно от ахейска Гърция, родовата аристокрация безапелационно упражнява законодателната си власт в тези пле­менни обединения с помощта на съвета на старейшините, докато базилевсът, понякога изборен, води изпълнителната. Народното събрание, или мъжете, годни да носят оръжие, в същност не мог­ло да оказва решително въздействие с вота си и се задоволявало да приема онези предложения, правилността на които му била предварително внушавана.

Политическото върховенство на тракийския базилевс се ос­мисля и определя от орфическата доктрина, която се изгражда върху космогоничната идея за взаимодействието земя — небе.

Идеята за взаимодействието земя — небе се избистря след многовековно развитие в усложнена социално-политическа об­становка, за да придобие характера на орфическото учение. Ор­фей е най-вероятно късна персонификация, името се среща за пръв път в един фрагмент на елинския лирик Ибик от VI в. пр. н. е., при това персонификация, която е възможна в книжовната гръцка среда, а не в безписмената тракийска. Орфей у гърците е обобщен образ на певец п китарист, лечител и учител, цар и жрец, поет, който омайва живата и мъртвата природа, антроподемон, чийто прах е поставен в урна на открито и високо място, за да бъде огрян още с първите лъчи на слънцето. Орфей е и разкъсан от Дионисовите служителки, от вакханките. Този образ не е само многосъставен, той е и усложнен, защото гръцкото класическо мислене е спекулативно п синкретично. То щс съчетае в един носител две начала — слънчевото (соларното) и земното (хто- ничного), но не в чистия им вид, а с всичките им варианти и ат­рибути, т. е. с атрибутите на двата култа — този към слънцето и този към земята, към небесните и към земните сили. Същевре­менно в гръцкия класически пантеон тези две начала могат да бъдат разделени между двама носители — например Аполон и Хермес.

С други думи, понятието орфизъм може да бъде отнесено към епохата на писаната история като означение на един от великите синтези в културата на Европейския Югоизток, извършени от гръцкото мислене. Синтезът е станал възможен заради огром­ното разпространение на вярата в слънцето-бог из Източното Средиземноморие и в Египет, която в тракийската етнокултурна среда се характеризира тъкмо с онези особености, повлияли на гръцката философия. Като вървим напред във времето, можем да кажем, че тези особености се откриват в Питагоровото учение, породило школата на мислителя в Южна Италия към края на VI в. пр. н. е. От Питагор не е запазен нито един ред, нему се при­писват съждения и съчинения. Но изглежда сигурно — заради известията на Херодот за Залмсксис (гетското наименование на Орфей), — че Питагоровата заемка от тракийското учение е

115

близо до първоизточника, сиреч до условно наричания тракий­ски орфизъм от микенската епоха.

Тракийският базилевс от последния период на II хил. пр. н. е. е орфически. Това ще рече, че той властвува военнополитически и духовно. Той е безсмъртен, и то не само с душата си — каквато е елинската вяра в безсмъртието изобщо, а с всичките си прояви, дори с физическите си, тъй като се превъплъщава в други тела,

•идва и изчезва. Ако на социално-политическо равнище базилев- сът е господар, на идеологическо той е учител. Да учи му дава правото на безсмъртие, което олицетворява връзката между не­бето и земята. Той поучава само мъжете, и то след като оставят оръ­жието си, само своите приближени, т. е. аристократите, или — казано идейно-религиозно — посветените.Орфическият владетел ги учи да се извисят до него. Неговото съвършенство е непости­жимо, затова учението е безкрайно и се извършва чрез внуше­ния, извършвани — както се долавя от изворите — мелодеклама- тивно, в монолог. Непостижимостта на съвършенството на бази- левса-орфик произтича от това, че той е божествен син. Чий син?

В този момент идейно-религиозната абстракция на взаимо­действието земя — небе достига религиозната и се слива с нея. Ца- рят-орфик е син на богинята-майка. Идеята за богинята-майка също е претърпяла дълга еволюция. От медно-каменната епоха насетне тя постепенно съзрява като начало и край на цикъла на природата и се превръща в основна за хората от Евро-Азия. Бо­гинята-майка в тракийската религия носи ритмичността и после­дователността на природния орфически цикъл. Писмените сви­детелства доказват, че съвършеното безсмъртие на базилевса- орфик е немислимо да се схване, ако той не е син на богинята- майка. И в това си качество само може да бъде учител за съвър­шенството на посветените.

2. РАЗВИТИЕ НА ДЪРЖАВНИТЕОРГАНИЗАЦИИ ПРЕЗ I ХИЛ. ПР. Н. Е.

Тракийските държавни организации възникват като необходим резултат от социалната диференциация в селската териториална община. Те са призовани за исторически живот от стихийно на­ложилата се потребност да се удържи създалият се режим на по­землена собственост и да се крепи експроприаторското право на племенната аристокрация. Но държавните обединения добиват плът и кръв в хода на вътрешнотракийската династична и между- династична борба за локална и за всетракийска хегемония.

След Троянската война траките и други близки до тях племен­ни общности (пеласгите) от територията на по-късна Елада за­почват набези на юг и югоизток и за няколко десетилетия уста­новяват дори морско господство. Не можем да си представим, че то е постигнато без политическа и военна организация, но ня­

116

маме право на пряка категоричност, понеже никой не ни го е ка­зал. Едва за средата на VI в. пр. н. е. такова право предоставя Херодот, и то за областта на Тракийския Херсонес (Галилол- ския полуостров). Материалната култура и топонимията, както и тракийската именна система като цяло са щедри на данни за политическото развитие на тракийските племена, и то по цялата територия на Европейска и на Малоазийска Тракия. В такива случаи обаче държавните обединения не могат да се датират освен по датата на появата им на международната политическа сцена, а в по-нови времена — по официалното дипломатическо призна­ние. Ето защо, когато читателят прочете някъде, че „държавата на одрисите възникнала“ в 480 или 470, или дори 460 г. пр. н. е., да не вярва.

Възникването на държавата е процес, който в Тракия се проявява като обособяване на държавни обединения през I хил. пр. н. е., по-точко през ранножелязната епоха до границата й във втората половина на VI в. пр. н. е. Този процес е възможен заради далеч по-бързото социално разслояване на създалата се чрез икономическото преустройство съседско-териториална общи­на. Косвените писмени сведения напипват появилите се персо­нажи на царе-предводители и на царе-жреци поради наблюде­нието на елинските колонисти по крайбрежията на трите тра­кийски морета (Черно, Бяло и Мраморно) още през VII в. пр. н. е. и — пак поради същата причина — по крайбрежието на Мала Азия и някои острови дори през IX—VIII в. пр. н. е. За­познали се най-късно с положението в континентална Тракия, и то чак след похода на Дарий срещу скитите, т. е. в самия край на VI в. пр. н. е., елинските писатели естествено поставят нача­лото на военнополитическите начинания на тамошните държавни обединения тогава, когато техните сънародници се сблъскват с налитащите противници от север. Това става след 479 г. пр. н. е., когато персите са подгонени от Европа.

През времето след VI в. пр. н. е. тракийският базилевс запаз­ва орфическите си белези, но военнополитическата и администра­тивната организация на държавното обединение се усложняват. Аристократическата бойна дружина остава и продължава да бъде най-силният инструмент за подтискане, защото е тежко­въоръжена и защитена от укрепени резиденции, но колесницата изчезва от бойното поле и си запазва обредните функции. Не само пешаците, но и конниците, леко въоръжени стрелци, сега изпълняват принудително войнската си повинност в опълчение­то, а и в сборни армии. Сборните армии се свикват от доверени управители на области, от които идва и данъкът в натура и в монетни съкровища. Такъв данък се събира и от контролирани гръцки градове и територии по силата на съглашения, които са продиктувани и от страха пред тракийското нашествие. Тракий­ският базилевс няма постоянно седалище (столица), въпреки же­

117

ланието на някои изследователи, а се движи непрекъснато. В движение е и държавното обединение или съществуването на класовото господство. Придружен от бойната си дружина, ца­рят живее в своите укрепени кули-резиденции. Същия характер имат и други държавни обединения от Кавказко-Черноморския басейн и от Европейския Югоизток, дори и от Елада.

За бесите знаем, че техен предводител през I в. пр. н. е. бил Рабокент; вожд на въстанието им от 11 г. бил жрецът Вологез. Но тези съобщения съвсем не означават, че династичната линия на бесите се очертава едва към края на предримската епоха. Те чисто и просто са отзвук на късно породилия се интерес на ан­тичните писатели към вътрешните дела на силното и разклонено из Родопския масив племе. Археологическият материал от над­гробните могили убеждава, че в края на VI в. пр. н. е. по сред­ното течение на Марица властвува династичен дом, защото не- крополът при с. Дуванлий, Пловдивско, може да принадлежи само на най-първите хора от областта. Имущественото разслое­ние тук е стимулирано от удобното средищно място, което за­емат равнинните беси, от пътната мрежа и от търговските кон­такти, засвидетелствувани чрез монети от Югозападна Тракия, от Аполония Понтийска, от Тракийския Херсонес и от мало- азийския град Кизик. Но ако некрополът е датиран през послед­ната четвърт на VI в. пр. и. е., това ще рече, че цялото столетие е време на консолидацията на върхушката. Беският династичен дом, чиято държава е погълната от одриската, сигурно винаги ще си остане анонимен. Само върху златния пръстен от Голямата могила на Дуванлийския некропол се чете името Скитодокос, което влиза в кръга на тъй наречените „царски“ тракийски имена и ни позволява да мислим, че притежателят на пръстена е бески предводител. .

За края на IV и началото на III в. пр. н. е. се отнася история­та на гетския цар Дромихет, който победил Александровия при­емник в Тракия — Лизимах. Този човек владее твърдина, в която е устроен пир на победения македонец. Имена на гетски царе са Запазени и в един надпис от Истрия, и в разказите за походите на Марк Лициний Крас в Мизия през 29—28 г. пр. н. е. Све­денията не съставят проследимо династично родословие, защото политическият живот на гетите не е предизвикал интерес у ан­тичните автори чак до голямото им обединение през I в. пр. н. е. под ръководството на Биребиста. Но силата на племето е отра­зена в много други данни. Рекрутните им възможности са опи­сани от Страбон, който потвърждава представата за многоброй- ността на войската им от конни стрелци и вероятно от пешаци. По време на угощението, което Дромихет дал на царствения си пленник Лизимах в своята резиденция Хелис, гетите поднесли ястията в сребърни и златни блюда. Археологическите материа­ли косвено подкрепят разказа за това събитие, понеже разкри­

118

ват високото равнище ьа местното изкустго около Дунавската делта още през V — IV в пр. н. е. При Аджигьол край Тулча е разкопана гробница от IV в. пр. н. е. с коридор (дромос) и две камери, в първата от които е погребан мъж, а във втората — жена (съпругата или робиня); в насипа са намерени и скелетите на три коня с пълната им амуниция. Между инвентара са откри­ти сервиз от сребърни и бронзови тасчета, сребърен шлем и друго защитно въоръжение; на едно от тасчетата стои и тракийското име на собственика му — Котис. На фона на историко-мате- риалното единство, документирано за гетската земя южно от Дунав и чак до Източна Стара планина, се откроява следовател­но дълбокото социално разслоение в териториалните общини, което е станало факт в V в. пр. н. е. Надписът от село Кьолмен, Преславско, който се датира в VI в. пр. н. е., изглежда е надгро­бен и съдържа сакрални формули за опазване на мъртвеца и на гроба му. Ако четенето му се потвърди, наченките на консолида­цията на племенната върхушка трябва да се поставят поне в VI в. пр. н. е. и да се свържат с предадената от Херодот легенда за царя, жреца и бога Залмоксис, учителя на гетите от тази ранна епоха. Тъй като гетската територия е обширна и в нея се вмества­ли по-малки племена, изказаните съображения не означават в никакъв случай основа на хипотеза за единен династичен дом. Те са по-скоро аргумент в полза на идеята, че държавообразува- телните процеси у гетите също започват далеч преди да бъдат забелязани от античните автори и също протичат под знака на приемствеността с бронзовата епоха. Много е вероятно бъдещите проучвания да покажат поне два центъра на държавна органи­зация у гетската общност южно от Дунав. Единият от тях ще бъде локализиран в крайречната зона, а другият — в района на Източна Стара планина.

В западните предели на Дунавската равнина също се долавят признаците на държавообразувателни явления. Там, по средното и долното течение на Морава, наречено от Херодот „трибалско поле", е първоначалното средище на силните трибали, които от IV в. пр. н. е. насетне разширяват владенията си на изток поне до Искър и на север до Дунав; една тяхна група от 30 000 души с жените и с децата се движи на юг, обсажда Абдера при устието на Места и е отблъсната с големи усилия. Един трибалски цар се нарича Сирм. Той се появява в разказа на Арнан за похода на Александър Македонски към Дунав и преговаря с македонеца чрез свои пратеници. Трибалите пресрещат с бой още Филип II по време на дунавския му поход от 339 г. пр. н. е., отнемат му плячката и го. раняват. Те дават редовно сражение на самия Алек­сандър, и то в боен ред, който включва център с два фланга; цен­търът бил зает, изглежда, от леката пехота, а лявото и дясното крило— респективно от леката и тежката конница. Всички тези събития от IV в. пр. н. е. са немислими извън организирания

119

политически строй. Мястото и могъществото на трибалската пле­менна върхушка и на нейните предводители се доказаха от погре­бението в Могиланската могила във Враца и от скъпия инвентар, който съдържа колесница от предримската епоха. Врачанското съкровище е от ранноелинистическо време и безусловно се отнася към кръга на онези трибалски първенци, които са се сражавали с македонците и с Филип II. То именно е и най-сериозният до­вод, че социалното разслоение у трибалите и държавнополити- ческите му последствия са явления, които трябва хронологически да се разположат преди IV в. пр. н. е.

Династичните домове на равнинните беси, нагетите и на три­балите се възстановяват най-общо и от съчетани свидетелства. То­зи подход дава основание да се смята, че създадената по инерция от античните писатели представа до и през новото време, която свежда сложността на тракийския политически живот до Одрис- кото царство от V в. пр. н. е., не е достоверна. Откъслечни све­дения съществуват и за други царе на племената през елинисти- ческата епоха—Ситас на дентелетите, Лангар на агрианите, Ип- сант на кробизите, Косинг на кебрените и на сикабоите, Диеги- лис и Зибелмий на кените, Абруполис на сапеите и пр. Особено внимание заслужават династиите на юг от Рило-Родопския ма­сив, тъй като сведенията за тях са повече и по-ранни. В тези области се забелязват и някои типични черти на тракийската държавна уредба още преди стабилизацията на Одриското цар­ство.

Долонкнте от Тракийския Херсонес подхващат към средата на VI в. пр. и. е. дълга война със северните си съседи— апсин- тите. Те потърсват политически съюз чрез посредничеството на Делфийското светилище, където изпращат своя делегация, съста­вена от „царе“. Пратениците намират подкрепа в главата на зна­менития род на Филаидите от Атина Милтиад, наречен Стария, който в 561/560 г. пр. н. е. събира колонизационен отряд и за­владява полуострова. Начинанието се вмества в колонизационна- та експанзия на Атина, която тъкмо тогава търси да се закрепи на плодородни местности и да установи контрол над морския излаз от Черно и от Мраморно море. Милтиад вдига стена на шийката на полуострова, настанява своите колонисти, започва да събира реколтата и умиротворява страната. Присъдено му било „царско достойнство“. В този момент той вече се превръща в продължител на тамошната тракийска политическа традиция, съчетана с някои черти на ранногръцката тирания, която ати­няните добре познавали заради Пизистрат. Политическият син- кретизъм е още по-ясен при един от наследниците на Милтиад, който носи същото име. След като потушава един вероятен опит за преврат на херсонеската аристокрация, той се оженва за Хе- гесипила, дъщеря на бисалтскня (?) цар Олор, и се сдобива с от­ряд от петстотин наемници, които го охранявали. Тъй Милтиа-

122

довци затвърдяват едноличната власт и продължават в трако- гръцката държавица отколешните политически придобивки на населението. Този местен организационен опит очевидно не бил малък и е натрупан до средата на VI в. пр. н. е., сиреч през сто­летията, които възхождат към предходния период между брон­за и желязото и дори още по-рано. Не бива да се забравя, че тък­мо Югоизточна Тракия излъчила вождове и бойци, които сигур­но спадат към реалните исторически фигури, участвували във войната за Троя.

Към края на VI в. пр. н. е. персите се появяват за пръв път в Егейска Тракия и на някои места— Енос, Дориск, Абдера, Ейон при устието на Струма и другаде — поставят свои гарни­зони. В началото на V в. пр. н. е. пак тук Ксеркс урежда скла­дове за фураж и храна и подобрява пътищата, за да улесни на­хлуването си в Елада. От подробния разказ на Херодот, извора за тези събития, се заключава с основание, че властта на персите не се простирала далеч извън гарнизонните средища и че по съ­щото време югозападните племена проявявали извънредна по­литическа и икономическа активност.

Това се потвърждава и от тракийското монетосечене, чрез кое­то експлоататорите на Пангейските рудници влизат в търговски обмен с проникналите финикийски посредници и износители. Мо­нетите са сечени по азиатските тегловни стандарти, циркулирали са като стойност, изразена от метала, и са натрупвани като съкро­вище; някои екземпляри са открити в пределите на персийската империя. Най-известните емисии са онези на племето дерони, кои­то се датират преди 480 г. пр. н. е. Племето е обитавало земите отвъд Струма, на запад ог езерото Прасиада (Бутковското езеро) към планината Дисорон. То е споменато от Тукиднд и стои си­гурно между онези, които според Херодот успешно се съпротивя- вали на персите и не се предали на техния пълководец Мегабаз. Прочее независимостта им е засвидетелствувана от края на VI до края на V в. пр. н. е. и впечатлението, което са направили на съвременниците, изглежда много силно. Допустимо е с тях да се е сблъскал и Пизистрат, който търсел в Пангейската област наем­ници и рудници, за да извлича под аренда средства, нужни му в политическата борба. Династичният дом на дероните е анонимен, но сборният образ на тракийските базилевси от югозападната област е въплътен в Рез. Богатият Рез напълно съответстзува на племенен вожд, който разполага със залежите в Пангей.

Друго могъщо племе от този край са бисалтите. Тяхното мо­нетосечене се датира отново през последните години на VI и през първите години на V в. пр. н. е. и повлиява по-късно на маке­донското. Бисалтите живеят вероятно в планините, които разде­лят Струмската долина от източната македонска област Мигдония, южни съседи са на дероните и се сближават на североизток с кре- стоните. Землището на племето е труднодостъпно и персите не

123

могли да го завладеят. Знае се, че един безименен бисалтски и крестонски цар отказал да се подчини на Ксеркс и се оттеглил навътре в Родопите. Той забранил на шестимата си сина да уча­ствуват в похода на персите срещу гърците и понеже те не го послушали—ти ослепил, след като ги видял да се завръщат. Ня­кои учени приписват на бисалтите онези монети, които са поз­нати от същата област и на които се четат имена на династии; но хипотезата е недокззуема. Би трябвало обаче да си спомним епизода с роба-бръснар Нарие, който бил бисалт и останал пред­водител на племенната войска; той я отвел чак в югоизточните предели на страната, за да нападне и превземе Кардия. Нраво- учителното сведение, поднесено на читателите, за да се убедят до какви беди могат да доведат нехайството и разпуснатият жи­вот на кардите, е записано към средата на V в. пр. н. е. То е от по-ранна епоха и безусловно съдържа отзвук от реални събития.

Тези събития, изглежда, са се разиграли в края на VI в. пр. н. е., когато споменатият по-горе Милтиад потърсва помощ от тракийския цар Олор, оженва се за дъщеря му и се сдобива с те­лохранителите си. Сега е моментът да се каже, че Олор, който подкрепил зетя си, не може да бъде от Тракийския Херсонес, чиито първенци се опитали да свалят атинянина, а трябва да се търси в Пангейската област. Само там би се намерил династ, който да даде толкова средства за наемниците на заплашения властник. Ето защо по всяка вероятност Олор е бисалтски бази- левс. Принадлежността му към царствуващото семейство на това племе се подкрепя косвено от сведението за военнополитическите контакти между Югозападна и Югоизточна Тракия, преиначен в разказа за сполучилия роб Нарие. Бисалтската династия — също като деронската — носи политически традиции от микен- ската древност, защото на монетите и се виждат образи и реа­лни, които са от микенски произход и по-късно изчезват. В земли­щето на бисалтите се издигало и поселението Бреа, което ати­няните превръщат в своя колония през 40-те години на V в. пр. н. е.

Описани са и монети на племето едони, което се групира глав­но по долния ляв бряг на Струма докъм устието й и на юг от би­салтите. Тези монети за разлика от деронските и от бисалтските имат надпис, който гласи „Гета (или Гетас) цар на едоните“; по тях също се виждат образи и реални на политическата власт от микенската епоха. Всичко това показва, че политическата тра­диция и държавното строителство у това племе идват през пре­ходния период между бронза и желязото и през IV в. пр. н. е. се изявяват категорично в силния едонски династичен дом.

Съществуването на едонските базилевси се потвърждава от сведенията за военната сила и за политическите ходове на пле­мето. Избягалият вожд на йонийското въстание Аристагор се озовава чак тук, в едонския град Миркин, за да се спаси от пер­

124

сите, срещу които вдигнал на бунт гърците в Мала Азия. Ари- стагор потегля на поход срещу едоните, обсажда тяхно селище, но не сполучва да го превземе и сключва примирие, за да се изтегли. През нощта той е нападнат от едоните и загива в боя. След разгрома на Ксерксовата войска в Елада атиняните настъп­ват в Егейска Тракия, за да отхвърлят персийските гарнизони и успоредно с това да колонизират стратегическите места. При- влякло ги устието на Струма, където те извършват няколко опи­та да вдигнат град — бъдещия Амфиполис. През 465/464 г. пр. н. е. те претърпяват съкрушително поражение от едоните при селището Драбеск и техният отряд от 10 000 колонисти бил пръ­снат; в битката взимат участие и съседни траки. Херодот съоб­щава, че другаде атиняните изгубват двама свои пълководци срещу едоните. Тези бойци очевидно са превъзходни, защото спартанският пълководец Брасидас, който действува по време на Пелопонеската война в района на Амфиполис, повиква в ар­мията си едонски пелтасти (леко въоръжени пехотинци) и кон­ници.

При това положение политическият живот на едоните е кос­вено доказан. Измежду имената на династи, които могат да бъдат отнесени към царствуващото семейство на племето, най-сигурен е царят Питак, който е убит от синовете на първенеца Гоаксий и на жена му Брауро. Убийството е плод на замислен заговор срещу царя, вдъхновен от проспартански настроени лица в едон- ския двор; по този начин на страната на Брасидас минава и едон- ската войска, за да се бие срещу атиняните в Егейска Тракия. Могъществото на едонската династия се разкрива в легендата за едонския цар Ликург, който обидил Дионис и го прогонил от земята си. Някои изследователи са на мнение, че Рез е поети­ческият образ на едонския предводител. Във всеки случай към края на V в. нр. н. е. династичната линия се изгубва, и то не толкова заради нарасналото влияние и сила на одрисите, колко- то заради атинското присъствие в югозападната област.

Макар и откъслечни, събраните данни за южнодунавските ди­настии раздвижват политическия живот до сравнително висока степен на държавообразувателните процеси северно и южно от РилР-Родопския масив и в Дунавската равнина. Тази степен е исторически достигната най-рано към средата на VI в. пр. н. е. в Югозападна и в Югоизточна Тракия и по долината на Средна Марица, което означава, че политическите организации се раз­виват през и след края на II хил. пр. н. е., за да въплътят прием­ствеността и в надстроечната сфера.

125

3. ВЪЗНИКВАНЕ, УРЕДБА И ПОЛИТИКА НА ОДРИСКОТО ЦАРСТВО ДО КРАЯ НА V В. ПР. Н. Е.

Одриското царство не е изключение, а закономерен резултат на об- щотракийското политическо развитие. То се създава в Югоизточ­на Тракия, която превъзхожда другите области по климат, пло­дородие, пътна мрежа, стратегически предимства и по близостта си до удобни морски излази в басейна на Пропонтида, Босфора и Хе- леспонта. Много от тези фактори са в сила и за Югозападна Тра­кия, но там пък твърде рано се преплитат интересите на перси, атиняни и след това на македони; планинският терен също за­труднява държавното строителство. Присъствието на персите и техният гарнизонен контрол в Югоизтока се чугхтвували много по-слабо в края на VI и в началото на V в. пр. н. е. Дарий I на­истина минал през земята на одрисите при похода си срещу ски­тите, но се задоволил да отбележи събитието със символични ка­менни грамади, натрупани от войниците му. В замяна на това вековната близост на Витиния и на Персия способствувала да се използуват малоазнйският и иранският държавен опит, който добре подхождал и а сходната тракийска об чествена структура. Персийското нахлуване изиграло обективно положителна роля в държавообразувателния процес у одрисите, защото подтикнало военнополитическата консолидация и затвърдило в конкретни мерки ответната държавна активност на одриските царе. В до­лината на Марица и в съседните й области тази активност веднага се разпростряла над по-малките племена.

Изтъкнатите особености определят своеобразията на централ­ната власт у одрисите. Тя се признава от върхушката и от пара- династите като лична връзка с най-силния, който в очите на гър­ците може и да е бил — поне за отделни периоди — и всетра- кийскк повелител. Такъв е той в някои елински надписи и в пред­ставите на неколцина антични автори. Липсата на съзнание у самите траки, че одриският цар управлява и направлява цело­купната общност, се подхранва от обстоятелства, които няма защо да бъдат разяснявани. Тя се затвърдява и от действителните възможности на планинските и на отдалечените северозападни и югозападни племена да отстояват независимостта си. При това одриската царска власт като върховен изпълнител на кла­совите задачи на държавната организация била длъжна във все­ки момент да покрива с присъствието си обширно пространство. Ето защо управленският апарат практически се намира винаги в поход. Усилията да се открие или локализира одриската сто­лица през V и през IV в. пр. н. е. не дадоха и няма да дадат ре­зултат, защото подобни обединения изискват непрекъснат кон­трол и превантивни войни и по границите, и във вътрешността. Затова и персийските царе, и Александър Македонски са раз­

126

полагали с по няколко столици. Границите са лабилни и ако Ту« кидид казва за втората половина на V в. пр. н. е., че Одриското царство, най-могъщо между царствата от Черно до Адриатическо море, се простира от устието на Места до устието на Дунав, той има пред вид възможностите на одриската войска да наложи во­лята на господаря във всеки пункт на зоната. Трибалите на се­верозапад не са били никога присъединени, а по долината на Струма одриската власт е повече от съмнителна; на североизток естествената граница със скитите вървяла по Дунав, но статук­вото зависело не от там оставени гарнизони, а от съглашението на одрисите със скитските царе; на юг колониите били длъжни да плащат откупен данък на одриските базилевси.

В тази обстановка пряката наследственост от баща на син чес­то е нарушавана. Престолът е целта на съсловно-политическите борби и на междуособиците сред аристократическите семейства. Амбициите горели още и сред най-приближените, между онези, които образували царския съвет. В него влизат родственици и първенци, на които владетелят отпуска поземлени парцели, но той се попълва и от служебна аристокрация със същите предим­ства. Тя е представена от довереници, дипломатически агенти, преводачи и пр. В съвета участвуват и парадинастите. Тукидид описва косвено този кръг на одриския владетел, като споменава изрично, че когато някой иска нещо да свърши в Тракия, трябва да дари богато и царя, и парадинастите, и „родовитите“ люде. Съветът може да се види в умален вид в обкръжението на Севт II, който с помощта на Ксенофонтовите наемници отвоюва старата парадинастична област, изгубена от баща му. По време на воен­ната кампания Севт се появява обкръжен от свита, която пред­ставлява конен отряд от хора, облечени в ризници, сиреч тежковъоръжени.

Обикновено се твърди, че Терес основал Одриското царство през годините след оттеглянето на персите от полуострова и по­точно след пораженията им при Саламин и Платея в 480 и 479 г. пр. н. е. Някои автори дори поставят акта на основаването в 480 г.

Тукидид, който единствен описва началните прояви на одриското обединение, стон далеч над своите съвременници, защото усетът му към процеса на съзиждането и към динамиката на държавните дела в Тракия е ио-годям от техния. Тукидид казва, че Терес, бащата на Ситалк, пръв създал силно царство за одрисите върху по-значителната част от останалата Тракия. Сведението съдържа открит намек за царе на племето и преди Терес, което е абсолютно сигурно, като се има пред вид общо- тракийското политическо развитие до и през VII—Vi в. пр. и. е. То показва също така, че в благоприятни условия един енерги­чен представител на одриската династия укрепил властта си и разширил нейния периметър. Но тези благоприятни условия с ъ б -

127

•сем не произтичат oi гръцките победи, за които в Тракия може я да не са чули. Според съобщението на Херодот, Терес дал една от своите дъщери на скитския цар Ариапейтес и това е първият знак на държавна дейност, който трябва да се датира много пре­ди сраженията край Саламин и при Платея. Договорът със ски­тите, който безспорно уреждал къде да лежи граничната межда в североизточния ъгъл на страната, се пада във времето след Да- риевия поход срещу скитите. Неуспехът на царя отворил празно пространство, в което скитите веднага нахлули, за да се спуснат на юг. В освободената от персите земя Терес на свой ред се раз­движил, и то не на юг към морето, където гарнизоните на Дарий още стоели по местата си, а на североизток. Там той присъединил гетиге, които изпитали на гърба си персийския удар, и се срещ­нал с Ариапейтес. Дунав бил признат за граница.

На югоизток Терес се насочва по-късно, след като атиняните изгонват персийските войски от Сест на Тракийския Херсонес и от Дориск прн долното течение на Марица. Той претърпява по­ражение срещу тините, които по-късно се озовават под одриска власт, но туря ръка на тъй наречената Тракийска делта, прости­раща се между Бизантион и Салмидесос. Овладяването на брега не било възможно без военен успех в целия район наляво от дол­ното течение на Марица. При това положение изглежда, че од- риското обединение при Терес обхващало земите от устието на Дунав до водосборната зона на Тунджа, Арда и Марица и оттам на изток и на югоизток до хинтерланда на гръцките крайморски градове.

Енергичният Терес, който, когато не воювал, се оприличавал на конярите си, живял дълго. Казват, че починал на 92-годишна възраст сигурно някъде в началото на 40-те години на V в. пр. н. е. Двама от синовете му са известни. Първият от тях е Снара- док, който е споменат веднъж у Тукидид и е секъл свои велико­лепни монети. Някои изследователи го превръщате парадинаст само защото царуването му не е описано от гръцките писатели, но мълчанието не е аргумент.

Царското достойнство на Спарадок се вижда недвусмислено от монетосеченето му. Монетните съкровища постъпват в хаз­ната от гръцките колонии, които изработват емисии в своите ате­лиета и ги връчват на одрисите накуп, за да платят наложения им данък. Данъкът впрочем, изрично засвидетелствуван от Ту­кидид, е израз на политическата зависимост па колониите, които през V в. пр. и. е. по правило членували в образувания от Атина морски съюз. Бурно замогваща се, Атина не могла да се противо­постави на одриския натиск по друг начин и от запазилите се нейни списъци за вноските иа градовете в Атинския морски съюз се констатира, че онези от Егея, Пропонтида иХелеспонта започ­нали да внасят значително по-малко средства или дори да не вна­сят. Тъй като отчетността се водела строго, забелязаната промл-

128

на веднага прави впечатление и може лесно да се датира. Първи­те й ясни последствия се отнасят към 40-те години на V в. пр. н. е. и съвпадат с монетосеченето на Спарадок. От констатацията следва, че Спарадок е първият одриски цар, който влязъл в до­говорни отношения с Атина и с нейния съюз и уредил откупа на колониите в своя полза. Пак от монетите може да се направи из­вод, че властта на Спарадок, изглежда, все още не надхвърлила контролираната от баща му територия . Ние сме в състояние да датираме приблизително предполагаемия отговор на Спарадок с Атина.Той е сключен по всяка вероятност по време на мерките, които Перикъл взел през 447 г. пр. н. е., за да укрепи със стена и колонисти атинското господство в Тракийския Херсонес, и бил потвърден при преустройството на Атинския морски съюз от 446 г. пр. н. е., когато всички членуващи в него градове били гру­пирани във финансово-териториални области.

Вторият син на Терес, прочутиятСиталк, севъзкачилна од- риския престол към средата на 40-те години на V в. пр. н. е. Ня­кои съобщения подсказват, че възцаряването може би е било предшествувано от династична разпра, понеже един Ситалков брат, чието име е неизвестно, избягал при скитите. Ситалк се на­сочва пак най-напред на североизток и по дипломатически път урежда зараждащия се конфликт. Границата не била променена и скитите върнали брат му срещу техния беглец при одрисите, който също бил от царствуващото семейство. Осигурил тила си, Ситалк сега стига до Места и потвърждава придобивките на предшествениците си. Данъците продължават да се увеличават. Това политическо развитие е признато в международен мащаб от новия договор с Атина, подписан в самото навечерие на Пелопо- неската война през 431 г. пр. н. е. Атиняните се подготвяли за схватката със Спарта и нейните съюзници, за да затвърдят хеге­монията си в Елада и да се сдобият с нови пазари. В стратеги­ческо отношение много важен бил Халкидическият полуостров със Струмското устие, където някои градове поддържали Спарта. Македонският цар Пердика също трябвало да бъде приобщен към атинската кауза. Ситалк именно бил онзи могъщ съюзник, който щял да нахлуе из тези земи, да сломи неприятелски на­строените македони и проспартаиски ориентираните градове в Халкидика и да осигури атинското предмостие; атиняните щели да му помогнат с кораби.

Към същата тази 431 г. в Атина започва небивала пропаганда в полза на „варварите-траки“. Разпространява се тракийската мо­да да се носят ямурлуците, наречени зейри, става популярен кул­тът към Бендида, създава се изкуствена митологическа генеало­гия, опровергана от Тукидид и осмяна от Аристофан, за родство­то между одриския царски дом и легендарните атински базилев- си. За да се сближи със Ситалк, Перикловото правителство въз-

9 И стория на българските зеин в древността

дига сина му Садок в атински гражданин, като използува по­средничеството на шурея на царя, абдерския грък Нимфодор. Този Нимфодор се показал изкусен дипломат и дори склонил Пердика да се сдружи с Атина. Македонецът й отстъпил град Терме на Солунския залив.

Всичко изглеждало наред, но Ситалк не бързал да тръгне. Още преди 431 г. пр. н. е. той извършва опит да отмести границата си по Струма, но не успява и подхваща политическа игра срещу Пердика, като държал при себе си брат му Филип, претендент за престола. След като Филип умира, Ситалк обявява, че ще въз- качи на трона сина му Аминта. Атиняните напомняли на одрис- кия цар да изпълни задължението си по договора и да се появи в Халкидика с войската си, но той изчаквал по-удобен момент и междувременно, изглежда, преценявал предложения му от спар- танците съюз. Ситалк сметнал, че условията са подходящи за поход едва в началото на 429 г. пр. н., когато пък от атинско гледище намесата му била вече безпредметна. Тогава всички из­гледи да се завладее окончателно Халкидика били на атинска страна, понеже съпротивата на тамошните градове отслабвала. Ето защо Атина и не изпратила обещаната помощ от кораби и десантни части и с право се стреснала — както и останалите гър­ци чак до Термопилите, пък и независимите траки — от нашест­вието на Ситалковата сборна тракийска войска.

Със сто и петдесет хиляди души, сред които имало гетска кон­ница и доброволно присъединили се пешаци, Ситалк навлиза в Македония покрай северните и западните склонове на Рила. Той превзема македонски градове и опустошава вардарски об­ласти, без да срещне сериозна съпротива, тъй като македоните му противопоставят от време на време само своята тежка кон­ница. Одрисите проникват в Халкидика, но зимата попречва на Ситалк да развие успеха си. При това той влиза в прегово­ри с Пердика чрез братовия си син Севт и като получава увере­ния, че териториалните му претенции ще бъдат задоволени, се отдръпва.

В научната литература, която следва гръцките първоизточ­ници, често се срещат възторжени отзиви за Ситалк. Качествата}му са неоспорими, още повече, че той се проявява като отличен по­литик в отношенията сн с Атина и с Македония. Но славосло- вията се дължат главно ка обстоятелството, че дейността на Te­pee и ка Спардок не била оценявана или пък била направо пре­небрегвана. Ситалковото царуване продължава делото на два­мата и го затвърдява. Продължението се изразява в големия опит да се осъществят крайните цели на одриската външна политика, сиреч — да се излезе на море и твърдо да се стъпи в удобни при­станища. Тези цели са обусловени от потребностите на една от­рязана от водните пътища икономика, които не биха могли да

130

бьдат компенсирани с откупния данък. Ситалк обаче сгрешил в избора си на направлението и се насочил там, където географ­ските особености и политическата обстановка не биха му позво­лили да се закрепи.

Ситалк е наследен от Спарадоковия син Севт, наречен Севт I, който още по времето на кампанията от 429 г. пр. н. е. играл дипломатическа роля при Пердика. От него той получава пари и сестра му Стратоника за съпруга. Не е ясно дали Ситалк загива или умира в резиденцията си, но във всички случаи това станало през 424 г. пр. н. е. след неуспешна битка с трибалите, с която очевидно той искал да спечели земя на запад от Искър. Възца­ряването на Севт се обяснява често пъти с предполагаем дворцов преврат срещу законния наследник Садок, но хипотезата е недо- казуема. Тя е и вредна, защото някои емоционални изследова­тели мълчаливо отминават Севтовото време, като се оправдават с незначителните сведения. Но Тукиднд е напълно ясен, макар и кратък, п потвърждава срещащите се в античната литература намеци за „алчността“ на Севт към земя и пари.

При Севт I именно мощта на одрисите се демонстрира с цялата си сила. Това се дължи както на политическите постижения на пре­дишните владетели, така и на постепенния упадък на Атинския морски съюз. След злополучната битка при Амфиполис атиняните започват да подготвят тъй наречения мир наНикий със Спарта, сключен през 421 г. пр. н. е. През този период между 424 и 421 г. пр. и. е. се пада забележимото увеличаване на данъците, плаща­ни от градовете, за което споменава 'Гукидид. Нашият извор съоб­щава, че одриснте събирали „от елините и от варварите“ (траките извън одриската държава) данъци на обща стойност 400 атически таланта (мярка за около 26 кг) и още толкова приблизително подаръци в натура. У Диодор цялата сума е 1000 таланта. Фи­нансовите вноски в царската хазна едва ли са били уредени без ново съглашение с Атина.

За разлика от Ситалковия стратегическият избор на Севт се оправдавал и установеното от него направление на тракийската експанзия към морето станало основно. Севт I събира войска, повиква и гети в нея и подхваща военна кампания срещу атння - ните в района на Тракийския Херсонес, т. е. в югоизточната по­сока. Той опустошава областта и разбива противниците си. Каз­ва се, че дори превзема град, който е вероятно Кардия, разпо­ложен на шийката на полуострова. Събитието може да се датира към 411 г. пр. н. е., когато от Атинския морски съюз отпадат Абидос, Бизантион, Халкедон, Селимбрия, Перинт и Кизик, т. е. всички най-силни градове от Хелеспонтския окръг на съюза.

Ако Терес и Спарадок полагат началото на стабилната дър­жавна организация и извън териториалното ядро на одрисите. Си­талк и Севт I превръщат Одриското царство в първостепенна

131

военнополитическа сила на Балканите. Към края на V в. пр. н. е. обаче сведенията за одриския царски дом обедняват и стават противоречиви. Започват да се мяркат имена на царе и на ди- насти, които като че ли внушават представата за политически безпорядък. Той би бил обясним, защото в самото устройство на обединенията от този тип и особено в института за парадинастите е заложена възможността да се раздели държавата тогава, когато отслабне централната власт или се утежнят външните военнопо­литически обстоятелства. Безпорядъкът изглежда все пак при­виден, тъй като събитията в Тракия ни се поднасят разпокъсано от автори, които нямат достойнствата и познанията на Тукидид.

4. ТРАКИЯ ДО КРАЯ НА III В. ПР. Н. Е.

В 405 г. пр. н. е. Севт I вече е наследен от Медок, или Амадок I, който има за свой парадинаст сина на Месад Севт, известен като Севт II, и му помага с отряд да възстанови правата си над тините, меландитите и транипсите в района на Странджа. Властта на Севт II се простира и до Пропонтида. След като укрепява по­ложението си, парадинастът, изглежда, се опитал да осъществи някои начинания повече за своя сметка, отколкото заради инте­ресите на Медок и се насочва към Тракийския Херсонес. Там той извършва нападения, но не сполучва да се закрепи и отново погледнал към вътрешните дела на държавата. Античните авто­ри го обвиняват в заговор срещу Медок, което се потвърждава и от обстоятелството, че атинският военачалник Тразибул, коман­дир на един експедиционен корпус в Хелеспонта по времето, когато Атина се възмогвала след поражението си в Пелопонеска- та война, трябвало да помирява двамата. Посредничеството на Тразибул е предизвикано от атинските планове за възстановяване на изгубения контрол над Проливите и на Атинския морски съюз.

Тъй изтекли деветнадесетте години на IV в. пр. н. е., за да настъпи периодът на новия подем на Одриското царство. При смътни обстоятелства на одриския престол се възкачва Хебризел- мис, чийто баща е неизвестен. Знае се, че при Севт II служил високопоставен довереник, упоменат от Ксенофонт, който се нарича Хаброзелмис, и съвпадението на имената може би под­сказва как един сановник опитал с успех да узурпира трона. Хебризелмис се споменава в легендата на своите бронзови монети, сечени в Кипсела, край левия долен бряг на Марица, и в един атински декрет от 386/385 г. пр. н. е. Тези сведения са достатъч­ни, за да се долови политическата приемственост с одриския дом от V в. пр. н. е. и специално с намеренията на Севт I да се за- твърди в югоизточното направление. Монетосеченето в Кипсела е знак, че Хебризелмис е преместил изходния си пункт по-близо до Тракийския Херсонес и до Пропонтида с явното желание да

132

упражни натиск върху тамошните градове. Предположението с? потвърждава от декрета, който съобщава, че между одриския цар и атиняните се водели преговори; пратениците на Хебризел- мис не сполучили да постигнат целите си, защото Народното събрание се колебаело да ги удовлетвори, и решило да изпрати на свой ред делегация при базилевса. Обсъжданията очевидно засягат жизнени за Атина въпроси, произтичащи от нуждата да се задържи контролът над морските пътища; в надписа, за жа­лост фрагментиран, изрично се споменава за „плаващи наоколо кораби“.

Тази външнополитическа тенденция намира у Котис I най- ревностния си носител. Ако Ситалк е вероятно най-великият, то Котис е несъмнено най-динамичният одриски владетел. С под­купи и меч той разчиства пътя си, покорява безмилостно пле­мената, които поддържали династичните му врагове, и въдворя­ва своя ред в страната. Неговото възкачване се отнася сигурно към 383/382 г. пр. н. е. и е станало с помощта на атинския наемен командир и политически авантюрист Ификрат, който дори взи­ма сетне една от Котисовите дъщери за жена. Силен в конния бой, Котис води сам войските си. Той редува походите с дълго- дневен лов из горите, пръв сяда на трапезата и последен става. Разказва се, че поглъщал огромни количества храна, но тя не намалявала пъргавината на тялото му; отдавал се на пиянство и в страстите си се самозабравял. Далновиден и бърз в действията си, Котис I най-добре от всичките си предходници разбирал, че само големите, удобни и оживени пристанища ще влеят в хаз­ната му пари и ще осигурят на държавата му истинска полити­ческа и военна мощ. Затова неговата външна политика, най- интензивна и най-сложна за всички времена на тракийската исто­рия, е дълбоко белязана с двойнственост. Той наследява необхо­димостта да се поддържат поне привидно добри отношения с ати­няните, защото от този град би дошла тъй л ипсващата му в реша­ващи моменти подкрепа, става почетен гражданин на Атина, праща на юг свои платени агенти да популяризират начинанията му и проатинските му настроения, пише писма — за жалост из­губени, — с които оправдавал някои свои действия, подкупва пълководци и политически мъже и привлича атински наемни командири в своя щаб, за да използува умението им.

Докато Котисовите привърженици в Атина поддържали, че от полза за града би било одриската държава да е силна и да бъде привлечена за съюзник, Демостен и неговата партия желаели да видят Котисовото царство слабо и разнебитено. Знаменитият противник на Филип II отлично съзнавал, че под привидната добронамереност на Котис се крие стремлението му да завземе Тракийския Херсонес и колониите по Пропонтида. Прозорливият Демостен долавял двустранността на тракийската външна по­

133

литика, но не можел да я осъзнае като исторически обусловена потребност на една земя, лишена от естествените си излази, а я анализирал като двуличие на нейния владетел. Той грешел, както щяло да стане ясно и по-късно, и в преценката си на въз- могващата се Македония, която наистина се превърнала в стра­шен елински неприятел и на която можело да бъде противопоста­вена тракийската държава.

Демостеновото схващане, величаво с принципите си за старата слава на Атина и за нова атинска хегемония в гръцкия свят през IV в. пр. н. е., е анахронично и поради общата кризисна обста­новка в Елада. Проатинската последователност на политическата ориентация вече не съответствувала на социалния катаклизъм, разтърсил гръцките полиси, на задълбочилата се социална ди­ференциация, на анархията, която не могла да бъде спряна от нито един тиранин, град или пълководец. Кризата изисквала друго историческо решение, което лежало в екстензивното раз­ширяване на робовладелската база, стигнала до задънена улица, а изворът на суровини и на работна ръка се намирал на Изток. Според логиката на следващите се явления гръцкият свят бил пред прага на обединението, но на обединение под властта на си­лен господар, който щял да осъществи похода на Изток и да съз­даде условия за изграждането на нов робовладелски териториа­лен и обществено-икономически комплекс.

Началото на това обединение силом поставя Филип II, след като покорява Елада. Той успял, защото древна Македония при­тежавала тогава несъмнени предимства от стопански, военен и политически характер и защото аристокрацията й била елинизи- рана, следяла политическите събития отблизо и разполагала с добър опит. Сам Филип е ученик на великия тивански пълково- дец-философ от IV в пр. н. е. Епаминонд.

В ходовете на Котис се забелязва усетът на този държавник към кризисното състояние на Атина и към по-големите възмож­ности, които северният дял на Балканския полуостров започнал да придобива за нейна сметка. Но Котис мечтаел да победи Атина, преди тя да бъде окончателно победена от собствената си р азруха. Той пожелал да стане Филип, преди историята да бе сторила място за Филип в отношенията между балканските земи. Той поискал да въздигне Тракия до равнището на първа сила, когато бил вече подготвен нейният упадък. И ако по своето поведение, по своята външна политика той е наистина един елинистически владетел, един от онези, които се реели в здрача, преди да лумне светлината на Александровата звезда, по своята историческа съдба той е принуден да изживее живота на изпреварил времето си човек. Като да предвещавал плановете но Филип II, Котис доказал, че географското положение на севернобалканските ра­йони налагало да се притежават пристанища и удобни заливи

134

въпреки съпротивата на Атина и превърнал тракийските плахи опити за господство в Тракийския Херсонес и Проливите в жесто­ка война.

До края на 70-те години на IV в. пр. н. е. за Котис се знае с положителност само това, че успява да потуши бунта на виден тракийски аристократ. През 376 г. пр. н. е., когато частоттрибал- ския племенен състав обсъжда Абдера, Котис поисква да изпол­зува суматохата, за да тури ръка на града, но ходът му бил хазар­тен и пропаднал. В 371 г.пр. н. е.тиванците начелос Епаминонд разгромяват непобедимата войска на Спарта в сухоземна битка и пряко заплашват Атина. Одриският цар вярно преценява, че вниманието на главния му съперник е отклонено другаде, въвли­ча жителите на Перинт в уловка, измъква им пари за наемници и блокира града така, че атиняните изпращат стратега си Тимо- тей да го охранява. В началото и към средата на 60-те години положението в Тракийския Херсонес се усложнява, защото там започват да действуват и отцепилите се от централната персийска власт малоазийски сатрапи. Котис нахлува в полуострова в 365/ 364 г. пр. н. е. и го превзема с изключение на два-три от укрепе­ните градове. Той обсажда Сест, но се оттегля пред съединените сили на Атина и на сатрапа Ариобарзан. Без да губи време, Ко­тис се насочва право на запад с явното намерение да стигне до Струма и влиза в Халкидическия полустров, за да се сражава срещу Атина на страната на тамошните градове; войната изтля- ва, без някой от съперниците да вземе връх.

Кампаниите на Котис не отиват напусто, тъй като към края на 60-те години той фактически успява да пробие целостта на възстановения Атински морски съюз. Ако Перинт, Абдера и Енос са блокирани или поставени под постоянна пряка угроза, други по-малки градове падат в ръцете на царя. В Тракийския Херсо­нес Атина се крепяла само на Сест, Елайос и Критоте. Затова през декември 362 г. пр. н. е. Котис без усилия покорява полу­острова отново, но пак не превзема трите опорни пункта на про­тивника, защото трябвало да се върне и потуши въстанието на Милтокит. Тракийски аристократ и командир, Милтокит е може би и ковчежник на царя, понеже резидира и Хиерон Орос (Те- кирдаг), където се намира хазната. Метежникът потърсва помощ от атиняните, но Котис дипломатично я отклонява и спечелва двойна победа, като пощадява живота на Милтокит.

В края на 361 г. пр. н. е. битката за Херсонес пламва с още по- голяма сила, понеже Котис и Ификрат въвличат в нея малоа­зийски съюзници, а и открито подкупват изпратените срещу тях атински флотски командири. Ификрат провежда морска операция и прочиства крайбрежията, но по неизвестни причини тъкмо сега изоставя тъста си и комбинираната атака по суша и море срещу последните атински твърдини не била осъществена. Но на сцена-

135

Яри

гон

Керто 3. Оврнската държала no onемсго иа €игалк.

та се появява Харидем със своите наемници и след като Сесг пада двамата с Котис подхващат щурма на Елайос и Критоте. Н а­чалниците на гарнизоните изпращат в Атина тревожни писма.

Междувременно Котис следи династичната междуособна бор­ба в Македония, в която той поддържа свой довереник. Затова когато Филип отстранява там всичките си противници и Котисо- вото протеже избягва в Тракия, двамата царе се срещат в самото начало на 359 г. пр. н. е. Постигнатото съгласие при разговора, изглежда, накарало атиняните да действуват коварно, за да се спасят от този мощен съюз. Именно в началото на 359 г. пр. н. е. Котис е убит от двамата еносци Питон и Хераклид, които полу­чават атинско гражданство за награда. Заговорът е вдъхновен от Атина.

След смъртта на Котис I Одриското царство е въвлечено във вихъра на разгромни за него събития. Срещу Котисовия син Керсеблепт се насочват претендентите за трона Амадок II, мо­же би син на Медок, и Берисад. Филип II безпогрешно отгатва, че е настъпил сгоден момент да трогне на Изток, а атиняните прогонват тракийските гарнизони от Херсонес. Положението е временно спасено от военното майсторство на Харидем, който се поставя в услуга на Керсеблепт, отблъсква една атинска атака, залавя наново въстаналия Милтокит и го предава на жителите на Кардия да го ликвидират. Това се превръща в претекст за Амадок и Берисад да се опълчат открито срещу третия, но Кер­себлепт признава правата им в подвластните територии. Той за­пазва земите по долното течение на Марица и източно от него, Амадок II се разполага по морския бряг между Тракийския Хер­сонес и Маронея, а Берисад взима областта от Маронея докъм долното течение на Струма. Тримата се появяват в един атински надпис като равноправни тракийски царе, на които егейските градове продължават да плащат данък; в Херсонес с изключение на Кардия градовете минават изцяло под атински контрол.

Статуквото не е дълготрайно и Харидем пак се хвърля във война, която връща полуострова на траките. Те дори започват да събират данък върху морския трафик. Атиняните отговарят с широка военна кампания и отново е сключен договор. През това време Филип 11 вече е турил ръка на Пангейските рудници, което му позволява да започне да сече най-стабилната дотогава монета на Балканите. Той се озовава пред владенията на Берисад тъкмо тогава, когато царят умира, и синовете му се опитали да си вър­нат Папгей.

Обстановката се усложнява от Керсеблепт, който на свой ред вижда възможност да се придвижи на запад и с това нарушил договора си с Атина. Тя му отговаря със съюз между града, на­следниците на Берисад и Амадок II и привлича царете на пео- лите и на илирите. Филип не дочаква развоя на събитията, на­

138

хлува в Тракия и стига до Места, като превръща Берисадовия наследник Кетрипорис в свой подчинен. Керсеблепт и Харидем сега предлагат на Атина да действуват общо и по-енергично, но Фил ип пак ги изпреварва, прекосява Амадоковите владения и обсажда главната крепост на Керсеблепт, Херайон Тейхос при Пропонтида. Обсадата е преустановена поради нахлуването на илирите в Македония и някои размирици в страната, които по­зволяват на Филип да се върне в Тракия едва през 346 г. пр. н. е.

В този решителен за Тракия миг Атина, която съзира, че последните прегради пред македонската експанзия рухват, пред­лага временно примирие, наречено Филократов мир. Той осигу­рява отдих за атиняните и за техните съюзници, поради което те поискват да бъде включен в клаузите му и Керсеблепт. Фили п отказва, понеже няма намерение да протака зазладяването на Тракия, и формално се обосновава, изтъквайки, че Керсеблепт е действително атински „приятел“, но не и „съюзник“. С развър­зани ръце Филип превзема всички тракийски крепости и Кер­себлепт се принуждава да му даде един свой син за заложник в Пела. В 342 г. пр. н. е. Керсеблепт прежалва сина си и заедно с някой си Терес вероятен приемник на Амадок II (който починал като Филипов васал), се вдига срещу македоните. Двамата тра­кийски царе са сломени след една трудна, продължителна и кър­вава кампания през 341 г. пр. н. е.

След като постигнал целта си в Тракия, Филип II сметнал, изглежда, че ще бъде най-разумно да затвърди македонското вла­дичество южно от Стара планина, и преустроил някои стари тра­кийски селища в градове от гръцки елинистически тип. Той дава името си на Филипополис, наричан от траките Пулпудева (дне­шен Пловдив), който по-късно се превръща във важен стратеги­чески и икономически център. Македонски гарнизон настанява сигурно и в Кабиле (на Зайчи връх край Ямбол); в Тракия се заселват колонисти и на други места, а в Македония Филип от­праща тракийски заселници, за да облекчи задачата си в ново- завоюваиата земя.

Александър Велики, наследявайки в сложна обстановка уби­тия си през 336 г. пр. н. е. баща, сметнал, че преди да предприе­ма източния поход, е необходимо да закрепи тила си в Тракия. В 335 г. той я прекосява до Дунав, отвъд който напусто подгон­ва гетнте. От племената в Дунавската равнина Александър приема пратеници с подаръци, но там не установява контрол. Според елинистическата практика царят назначил за свои заместник в цяла Тракия стратега Зопирион.

Но македонското владичество, което се ограничава з ня­колко пункта и туря началото на частична елинизация в градове­те, не изглежда като робство дори за самото население. Издига­нията на траките са улеснени от слабите военни възможности на

139

македонския управител, който трябвало да бъде постоянно в бойна готовност. Гетите се вдигат още през 325 г. пр. н. е. и Зо- пирион претърпява от тях тежко поражение край Дунав. Ди- настичните семейства също се раздвижват и изразяват желание­то си да търсят политическа реабилитация. Един надпис от Дел­ежи съдържа имената на четиримата Керсеблептови синове — Иолай, Посидоннй, Медистас и Терес, които възстановяват връз­ката на бащиния си двор със светилището и получават от него държавно гостоприемство, предимство при допитването до ора­кула, почетни места в театъра на Делфи и освобождаване от вся­какви данъци и повинности. Тези контакти между частично ели- низиращия се късноодриски царски двор и Делфийското свети­лище възхождат към по-стара епоха, но сега придобиват по-остър политически характер и са с антимакедонска ориентация.

Докато за синовете на Керсеблепт не може да се каже нищо определено, Севт, назован Севт III, е владетелят, който опитва да възстанови в известна степен държавата на одрисите. Сам той, изглежда, е от одриската династична линия и като използува на- дигането на гетите, обявява владяната област за независима. Севт III изтегля по на север ядрото на политическата си органи­зация и създава свои бази, централната от които е градът му Севтополис на Тунджа. Той сече бронзови монети, на които пръв от тракийските царе поставя образа си, подновява традиционни­те връзки с Атина, където изпраща, изглежда, свое пратеничество, и събира голяма войска. Неговата самостоятелност е оспорена едва от Лизимах, който през 323 г. пр. и. е. получава Тракия при подялбата на империята след Александровата смърт. Против­ниците се срещат в битка, в която Севт III извежда 20 000 пехотин­ци и 8000 конници, но победата остава поделена.

Лизимах сметнал, че оттеглянето на траките от полесраже­нието е достатъчно доказателство за слабостта им, и подхваща делата си в тази страна със замах, който прилича на Алексан- дровия, но не е подкрепен от благоприятна обстановка. Затова, когато Лизимах поставя гарнизони в Черноморските градове, жителите им не се прекланят и в 313 г. пр. н. е. по инициативата на Калатис (ди. Мангалия) се вдигат на въстание. Лизимах прев­зема Одесос и Истрия, но докато обсажда Калатис, приемникът на Александър в Азия Антигон изпраща в Тракия войска, за да подкрепи бунта н да присъедини към владенията си Лизимахо- вото царство. Севт III пак се появява в разгара на конфликта и се опитва да спре в някои от старопланинските проходи бърза­щия на юг Лизимах.

След това събитие Севт III изчезва от изворите. Неговите синове, познати от надписа, който се намери в Севтополис, също не се споменават повече. Спарток, който според същия надпис резидира в Кабиле и сигурно е представител на одриския дина-

140

етичен дом, не оставя други следи. Спарток и Севт III са едни от базилевсите, които през ранноелинистическата епоха се на- рояват върху развалините на одриската държава и при всеки удобен повод търсят реванш срещу македоните или се вплитат в междуособиците. Изглежда, че броят на династите сега се уве­личава и от двете страни на Балкана и всеки от тях се стреми да следва своя път. Лизимах изоставя делата си в Тракия, за да се втурне в борбите на Александровите приемници, т. нар. диадохи, всеки от които се стреми да заграби повече територия. Той загива през 281 г. пр. н. е. във война срещу Селевк, владе­теля на елинистическа Сирия.

Затова нито македонската власт, нито разединените тракийски държавни обединения могли да се противопоставят на нахлуване­то на келтите, които още към 278 г. пр. н. е. вече започват да се настаняват предимно в Южна България. Келтското царство със столица Тиле упражнява натиск главно върху Бизантион, който се задължава да му плаща ежегоден данък. Един от келтеките царе — Кавар, сече монетите си в Кабиле и от това може да се заключи, че центърът на тежестта на неговата държавна органи­зация е изнесен далеч на изток и югоизток. Но келтското царство не прекършва тукашния политически живот и династите от типа на Севт III и на Спарток не изчезват. Един делфийски надпис от III в. пр. н. е. упоменава Котис, син на Райздос, който под­държа старите връзки на одрисите с Делфийското светилище; не се знае обаче къде е властвувал. Надпис от Несебър, също от III в. пр. н. е. (дВ I 307), представя цялата династична линия на близките до града траки, в която сключилият договора Сада- ла е последен. Той се сдобива с редица привилегии в колонията, между които и правото на свободен достъп и излаз във и от при­станището й. Откъслечни писмени сведения разкриват дейността на други тракийски династи във всички краища на европейските тракийски земи и за целия период до края на III в. пр. н. е.

Но така или иначе, след като през 214—213 г. пр. н. е. келт­ското царство е ликвидирано от траките, политическата действи­телност в южнодунавските територии се превръща в низ от съ­бития, на които ритъм и исторически смисъл придава постепен­ното римско проникване на Балканите. Тракийската аристокра­ция вече не е в състояние да надмогне сепаратистичните сили в страната, подклаждани и от римската заплаха, и да излъчи обе­динител. От началото на II в. пр. н. е. прочее политическата история на Тракия става част от историята на римската експан­зия в източна посока, от една страна, и се превръща в разказ за героичната съпротива, от друга.

Съпротивата на траките, за която тепърва античната писмена традиция ще разказва с възхищение, се дължи покрай другото и иа високите им войнски добродетели. За съжаление науката

141

не разполага с обилни данни за военното изкуство на траките през I хил. пр. н. е. и затова тактическата подредба на войската при големите пълководци Ситалк и Котис I, както и на племен­ните опълчения може само да се предполага.

Тукидид и последвалите го историописци отбелязват неиз­менното участие на леката конница и на лековъоръжената пехота. Смята се дори, че по примера на тракийските бъ рзоподвижни пехотинци, наречени на гръцки пелтасти заради кожения щит „пелта“, пълководецът Ификрат създал за Атина подобен вид войска през първата половина на IV в. пр. н. е. Отсъствието на тежковъоръжени пехотни части е впрочем социално напълно оправдано, понеже през античността те се набир ат от средно заможния слой граждани в полисно устроените общества, ка- къвто в Тракия никога не се образувал. Но докато бедните селя­ни, носейки наследствено, оплячкосано или собственоръчно изра­ботено нападателно оръжие и леки доспехи, се сражават пеша или — ако са от равнините — на буйните си коне, аристокра­цията съставяла отделни групи. Нейните поделения са само конни и бойците са отлично въоръжени к защитени с масивни отбранителни средства. Това се потвърждава от археологическия материал, в който ясно се различават снаряженията на първен­ците, открити в гробния инвентар — шлемове, брони, ризници, наколенници, мечове, ножове и пр.

Щом като тракийската войска е образувана от лека пехота и от лека и тежка конница, нейните тактически похвати би след­вало да се Доближават до бойния порядък па армиите, които се градят на същите тези три съставки. Такива армии притежават общества със селска общинна структура в страните от Азия, от Кавказко-Черноморския басейн и от северните райони на Бал­канския полуостров. Древна Македония — и това не е излишно да се напомни — получава своята тежковъоръжена пехота едва в средата на IV в. пр. н. е., след като Филип II усвоява гръцкия опит при знаменития пълководец Епаминонд в Тива и оценява предимствата на облечените в желязо пешаци. Филиповата военна реформа е съчетание на ударната мощ на гръцката фаланга с най-доброто, което македонската традиция вече е създала. То се заключава именно в пробивния устрем на тежковъоръжената аристократическа конница, разположена на десния фланг и подпомагана от набезите на леката по левия; от прастари време­на решителните действия се извършвали на дясното крило. Но докато Филип поставя между двете крила непробиваемия център на фалангитите, другите подобни тактически построения останали нестабилни, трудно издържали продължителен редовен бой, лес­но се разпилявали, но и още по-лесно се събирали наново, за да подемат летящите си нападения. Тъй водели боя и скитите.

Ксеиофонт предава, че при нощния поход, който гръцките

142

наемници и траките на Севт II заедно извършват, парадинастът поставя тежката си конница начело на колоната. Този обичай, странен за елините, които разчитат на хоплитиге и затова по тях равняват цялото движение на армията си и нощем, и денем, по­казва основния маньовър на тракийската войска. Както в дру­гите страни със сходно обществено устройство, така и в Тракия аристократическата конница, на която се възлагат всички на­дежди да реши изхода на боя, първа тръгва напред. Нейният излаз непременно се извършва от дясното крило.

В тракийския център очевидно се намира леката пехота, която умеела само да дразни силния противник и да го увлича с бягство. На левия фланг се сражавала леката конница със задача да се втурне в помощ на тежката, да преследва отстъпва­щите, да граби обозите или да мами навътре в страната откъсна­ли се неприятелски части, за да ги посече из засада. Съобщението на Ариан, че Александър Велики при похода си към Дунав срещ­нал в битка трибалите, които се построили срещу него с център и две крила, може да бъде покрито само от тази предполагаема схема.

В действителност силата на траките, както и на близките им по съдба народности не е в редовното сражение, пито в обсад­ните операции, за които те нямат опит, нито в отбраната на кре­пости к позиции, където не обичат да се задържат. Траките са майстори на планинските боеве и на изненадващите атаки. Те се хвърлят безогледно в нападение и не щадят противника; поняко­га обезглавяват падналите. При неуспех светкавично изчезват и се потулват в горите и зад хълмовете, за да скроят нов пристъп. В сборните си армии те са неудържими, защото тяхното мно­жество, понесло се вихрено напред, с викове, заплахи, с думкане на оръжието и свирки омаломощавало духом всеки неприятел, а по-малодушният мигом погивал.

Глава пета ТРА КИ Й СКА ТА К У Л ТУ РА

1. ТРАКИЯ И МОРЕТАТА

Естествените излази на източните дялове на Европейския Юго­изток са към Черно, Мраморно и Егейско море. Действително най-голямото съсредоточаваме на интензивен исторически живот може да се наблюдава в един приблизителен триъгълник, който представлява същинска Европейска Тракия към края на II и в началните столетия на I хнл. пр. н. е. Триъгълникът се образува от земите между двуречието Вардар— Струма и Дунавскатг делта и е обърнат на югоизток.

Писмени за края на II и главно археологически за I хил. пр. н. е., сведенията показват, че корабоплаването на траките в Егея, Пропонтида и Понта е напълно усвоен поминък. Този извод, за който доскоро не се и мислеше, подсказва възможността да се разглеждат тракийската икономика и култура не като изолирани, а като отворени системи още от медно-каменната епо­ха насетне. През тази епоха крайморските селища, изглежда, са разположени в ниските места, край устия на реки и около зали­ви, в крайморски езера (наколни жилища). Тази традиция про­дължава и през бронзовата епоха, но от средата на II хил. пр. н. е. вероятно започва практиката да се търсят защитените високи плата и хълмове, които контролират брега и заливите. Такива селища се укрепват по същия начин, както и във вътрешността. Трябва да се предполага, че внос-износът е ставал чрез каботаж- но плаване. Това предположение се превръща постепенно в уве­реност, като се знаят предимствата на морския транспорт през античността, голямат а местна продукция на руда и метал и си­гурният внос от Мала Азия.

Теренните, сондажните и подводните издирвания на българ­ския черноморски бряг през последните години утвърдиха обща­та констатация. Намерената керамика от бронзовата епоха в крайморските селища, някои още недостатъчно добре датирани и проучени подводни съоръжения в днешните черноморски при-

144

станища, останки от крепостни стени, много котви и щокове от различен тип, както и други находки пресъздават живота на население, което се храни и съществува от и чрез морето. Особено внимание заслужават каменните котви и щокове, които дават приблизителна представа за тонажа на корабите. Измежду наме­рените видове котвите с два отвора и с тежина около 300—400 кг изглеждат сигурно местни, защото са без паралели досега в Из­точното Средиземноморие. Всяка от тях предполага кораб до 5 т, което представлява значителна търговска или бойна единица. Ясни доказателства за презморска търговия носят и двете на­ходки (от Каварна и от Бургаско) на бронзови слитъци с форма на опъната волска кожа — монетен еталон за II хил. пр. н. е., единият със, а другият без примес на злато.

Най-убедителното свидетелство за значението на трите море­та за Тракия се съдържа в мегалитната култура, чиито най- добри и най-многобройни образци се вместват именно в тъй очер­тания триъгълник. Възникването и разпространението на мега­литната култура като местно синтезно явление на културата от II хил. пр. н. е. и като практика през I хил. пр. н. е. не са въз­можни без взаимодействието с Мала Азия, с егейските острови и с Крит.

Датировката на археологическия материал, особено на този, извлечен от водата, е несигурна, защото единствената възможност да се датира каменна котва е тя да бъде намерена в ясна архео­логическа среда. Сега засега такава среда се образува в светили­ще, където котвата бива полагана, за да търси морякът покрови­телството на божеството. Подобен случай в Тракия още няма. Общи съображения и паралели обаче налагат уверено да се миел и, че масата от гореизброения материал датира от догръцката епоха, т. е. от втората половина на II хил. пр. и. е. насетне докъм края на IX в. пр. н.,е. когато започва гръцката колонизационна вълна, а и след нея.

В същност колонизационната дейност на елините започва още в микенската древност, когато тя се дължи на набезите на отделните племена и племенни обединения, търсещи удобни местоживелища и плодородни територии. Троянската война, по­ходът на героите с кораба „Арго“, които се отправят към далеч­ната Колхида на кавказкия бряг заради „златното руно“, завръ­щането на Одисеи в Итака и странствуванията на много други юнаци са поетически или достоверни версии за постоянните гра- бителски войни, водени през епохата на късния бронз и след нея.

През VIII столетие обаче, след като главните гръцки пле­мена твърдо заемат завоюваните области и тяхното обществено- политическо развитие започва да приема характерните за робо- владението в Елада насоки и форми, колонизационна треска се поражда от други причини. Многолики и преплетени, общова­лидни и диференцирани от местните особености на всеки град,

1 Д С 10 История яа българските земи в древността

тези причини все пак възхождат към една основна, която може да се определи като липса на земя. Недостигът на обработваеми парцели не се корени в свръхнаселението. Той произтича във висша степен от острото класово разслоение в градовете-държави, което концентрира имуществата и средствата за производство в ръцете на още силната родова аристокрация и на новоиздигнали- те се плутократи и отхвърля на другия социален полюс безимот­ния и обезземляващ се демос. Класовата борба в най-напредна- лите полиси се развихря в чести междуособици, политически разпри и кървави стълкновения. Затова не само малоимотните, но и победените — били те от аристократическата или от демокра­тическата групировка, все едно :— предпочитат да се спасяват през моретата. Към тях се присъединяват търговци, които търсят пазар за стоките си, занаятчии, които решават да намерят друга­де подходящи източници на суровини, за да подхванат производ­ството си, всякакви авантюристи, пък и декласирани елементи. Дълбоко обусловена от потребностите на развиващото се робовла- дение в егейския свят, което стихийно разширява тясната си база в Елада, колонизационната дейност на гърците обнизва бреговете на Западното Средиземноморие, на Апенинския по­луостров и Сицилия, на Егея и на цялото Черноморие, та дори и устието на Нил.

По крайбрежията на Тракия възникват земеделско-занаят­чийски и търговско-транзитни поселения. Извънредно активни колонисти по тези краища са малоазийските гърци и преди всич­ки останали — жителите на Милет; основани били колонии и от Мегара, от някои егейски острови и от техните „дъщерни“ гра­дове.

Халкидци и евбейци първи се настаняват на Халкидическия полуостров, понеже той разполагас удобни заливи при устията на Аксий и на Стримон. Паросци колонизират Тасос и срещуле­жащото му егейско крайбрежие, където експлоатират златната руда в планината Пангей. Малоазийски преселници основават Абдера при устието на Нестос, еолийци овладяват Тракийския Херсоиес и вдигат Енос при вливането на Хеброс в Бяло море; мегарци основават Бизантион, бъдещия Константинопол, и Хал- кедон, на отсрещното азиатско прибрежие на протока.

Понтът (старогръцко название на море изобщо, в случая на Черно море) дълго време бил наричан „аксейнос“, т. е. него­стоприемен. Думата иде от ирански, звучи приблизително като „акшена“ и означава „тъмен, черен“. Елините я научават от фи­никийските си предшественици в корабоплаването из Източното Средиземноморие и като не знаели същинския й смисъл, веднага я уподобили на своето „аксейнос“. Прилагателното добре характе­ризирало това море без много острови, не тъй топло като Егейско­то и обиколено от враждебни племена.

146

Първи милетчаните се престрашават да проникнат по черно* морските крайбрежия и преди останалите си съперници да вди* гат в най-удобните им пунктове градове. Построени са последо» вателно Истрия при устието на Дунав, Томи (Кюстенджа), Кру- ной, наречен по-късно Дионисополис (Балчик), Одесос (Барна), Аполония Понтийска (Созопол). Мегарците последват примера и основават Калатис (Мангалия) и Месамбрия (Несебър); по- късно Аполония създава колонията си Анхиалос (Поморие). Гръцки центрове израстват по северното крайбрежие и по южно­то. Така морето от „аксейнос“ се превръща в „еуксейнос“, т. е. гостоприемно, и занапред щяло да се нарича Евксински Понт. Когато през 30-те години на V в. пр. н. е. Атина устройва Амфи- пол при устието на Стримон, системата от колонии в Тракия — егейско-черноморската, е окончателно завършена. Към нея би трябвало да бъде причислен още и Перинт (дн. Ерегли), най- важният център по северния бряг на Мраморно море.

В епохата на своя разцвет тези градове не се отличават от метрополиите си и от другите гръцки полиси по обществена структура, политическо устройство и общ архитектурен облик. Само животът им е съсредоточен върху по-малка площ. Тъй като нито един от тях — с изключение може би на Истрия — не е продължително и основно разкопан и проучен заради съвре­менните селища, които лежат върху културните пластове, място­то им в историята на Гърция и на Тракия се определя от откъс­лечни археологически дирения и от малобройни писмени свиде­телства.

Все пак нашите познания са достатъчни, за да знаем, че в гръцките колонии се издигат характерните учреждения и по­стройки на тогавашния елински град. Площадите са средището на монументалната архитектура, в палестрите младежи се обу­чават да бъдат ловки и силни, в гимназионите те се учат, в бу- левтериите заседава съветът, просторните храмове приемат пок­лонници и молители. В Аполония се издигал храмът, на Аполон Лечителя, който бил украсен с великолепната бронзова статуя на бога, излята от атинския скулптор Каламис през първата поло­вина на V в. пр. н. е. (тя била отмъкната от римляните през I в. пр. н. е.). През по-късна епоха в Месамбрия са засвидетелст- вувани храмове на Аполон, на Асклепий и на Дионис. Този на Аполон съхранявал и архивата на града и в него публично били излагани записаните решения на съвета. Дорийската колония разцъфтява през IV и особено през III в. пр. н. е., когато и през- морските й връзки са изобилно документирани по надписи от Гърция, Мала Азия и градовете от Северното Черноморие. От това време датират и политическите й взаимоотношения със съ­седни тракийски династични домове. В колониите не се изгубва вкусът на елините към театъра, а изобразителните изкуства не

147

отстъпват в негласното си съперничество с майсторите от метро­полиите. Един истински шедьовър на йонийската надгробна пластика от края на VI и началото на V в. пр. н. е. бил изваян във или за Аполония — надгробието на Анаксандър.

Но истинското значение на тези крайбрежни градове из­пъква в икономическите, политическите и културните контакти с Елада, с тракийските племена от близкия и от по-далечния хинтерланд и със съседните им колонии. Просъществували столе­тия като селища, гръцките колонии още с появяването си започ­ват да търсят допир с местното население и бързо го откриват във възможността да търгуват. Срещу своите монети, срещу занаятчийските си произведения, керамиката и предметите на лукса гръцките колонисти получават храни, кожи, риба, мед и купуват роби. В научната литература по правило се подценява значението на тракийските земи за вноса в Елада, но тази предста­ва изглежда неправдоподобна; бъдещите разкопки окончателно ще я изменят. От своя страна колонистите действително оказват пряко въздействие върху състоянието на най-близко разположе­ните племена, раздвижват икономиката им и направо ги увличат в своите политически кроежи, като предлагат съюзи и договори.

Истина е, че в някои случаи гърците срещат открита враж­дебност и упорита съпротива. В ранната гръцка лирика е запа­зено поетическо описание, приписвано на Архилох или на Хи- понакс, на злощастията, които могли да сполетят корабокру­шенците при Салмидесос — очаквала ги робска участ у тамошни­те траки. От надпис е известно, че през елинистическата епоха Истрия изпитва опустошения от набезите на съседни траки. Най- тежко си изпащат атиняните, които през V в. пр. н. е. на някол­ко пъти опитват да отвоюват земя за бъдещата си колония Амфи- полис при устието на Струма. Но, общо взето, неприязънта ил и установените отношения зависят по-скоро от временни услови я и траките свикват със съжителството, което им е изгодно. При това някои от колониите са основани на мястото на стари тра­кийски поселения; тракийският етнокултурен елемент в чертите на градовете е сигурно засвидетелствуван.

Тези взаимоотношения влияят на тракийското общество. От юг на север, нагоре по поречията на Хеброс, Стримон, Нестос проникват и гръцката култура, и гръцкият език, които по-късно през частичната македонска колонизация от времето на Филип II започват да се задържат в някои градове от вътрешността на Тракия. Елинизацията остава обаче повърхностно явление. Тракийската върхушка към и след средата на I хил. пр. н. е. води търговията с градовете, урежда там сделки, приема деле­гати в домовете си и участвува в политически ходове и интриги. Тя увеличава икономическата си мощ и натрупва известен поли­тически и административен опит, който й е изключително полезен

148

във вътрешнотракийските династични борби. Тракийската аристо­крация се блазни от гръцкия лукс и го притежава, тя вика гръцки майстори да изписват къщите и гробниците й и охотно купува скъпи изделия. По този начин гръцките колонии по крайбре­жията на страната упражняват общо влияние върху стопанския живот, общественото развитие и културата на тракийските пле­мена, като ги подтикват, раздвижват и обогатяват.

2. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ТРАКИЙСКИЯЕЗИК

Тракийските езикови остатъци се събират само от беглите упо­менавания на античните писатели и от епиграфските паметници, изписани на гръцки или на латински език, които са издигани от траки в Тракия и извън нея. От някои пръстени, съдове и над­гробни плочи са познати тракийски надписи с гръцки букви, които съдържат полезни данни, но все още не са сигурно разчете­ни. Целият този изворов материал е достатъчен за съжаление само за общата характеристика на тракийския език.

Такава характеристика е направена от Д. Дечев. Тя е стро­го езиковедска и възстановява тракийския като единен индоевро- пейски език. Според една от най-отстояваните днес теории обаче този език не е единен. Същинският тракийски бил говорен от северните предпланини на Стара планина до Бяло море; неговият ареал включвал басейна на Мраморно море със северозападния край на Мала Азия докъм долината и устието на р. Сангарий (дн. Сакари в Турция), където е разположена Витиния, населена от траките-витини. Родствен на тракийския, но различен от него бил дако-мизийският език, разпространен между Карпатите и северните предпланини на Стара планина, както и в езикови острови в Западна, Южна и Югоизточна Тракия; следи от него били засвидетелствувани и в Мала Азия, където бил изнесен от преселниците-фриги, отишли в новите си местоживелища от западните тракийски предели. Според уговорките на някои от застъпниците на тази теория разграничаването на езиците — и преди всичко между т. нар. тракийски и т. нар. дако-мизийски — не било етническо, а териториално, понеже наименованията били взети условно по имената на евентуално заемащите определена територия племена.

Последната уговорка вече е в състояние да обори самата теория, но тази опасност нека бъде грижа на авторите й.

Разграничаването на дако-мизийски от тракийски е извърше­но чрез наблюдения както върху една фонетична закономерност (различна според нйкои езиковеди в говорите на север и на юг от Стара планина), така и върху разпространението на думите, означаващи „град“, „селище“: на юг от Стара планина означава­

149

нето на „град“ се извършвало с =ррса (бриа) в случаи като Месамбрия, а на север — с-бауа с1еуа (дава, дева) в случаи като Капидава на Дунав (областта на Констанца). Така съставени­те две карти обаче не са убедителни, понеже и фонетичната зако­номерност — ако тя е достатъчна за езиково разграничение1 — и думата „дава“ (дева) се срещат на юг от Стара планина, макар и рядко. Най-сериозният контрадовод е името на най-големия град в Южна Тракия, Филипополис, трак. Пулпудева, преведено от старогръцкото Филиповград. Поддръжниците на двата езика биха обяснили това име само с предполагаемото население от „дако-мизи“ (?) в гъсто населената Маричина низина.

Недоразумението произтича от езиковедския метод да се групират и анализират данни от всички епохи едновременно тогава, когато тези данни са малко. Сведенията за съществител­ните „град“, „селище“ в тракийски обаче ие са малко и при това могат да бъдат достатъчно точно датирани. От датировката про­излиза, че „-бриа“ принадлежи към по-стари слоеве на тра­кийската топонимия, засвидетелствувани от времената на Оми- ровия епос до елинистическата епоха, а „-дава“ — към по-нови­те, тези от и след елинистическата епоха.

Разграничаването на дако-мизийски от тракийски противо­речи на писмените и на археологическите сведения, а и на преки известия, че езикът на племената на север и на юг от Дунав е един и същ. Писмените и археологическите сведения показват относителното историко-материално единство на целия племенен състав от Карпатите до Бяло море, което е изразено в общите закономерности на вътрешното му обществено-икономическо, политическо и културно развитие. Тези общи закономерности не изключват естествено разликите в степента на еволюцията на племенните групи или на части от тях и извънредно сложните военнополитически смущения. При тези условия единният език, със сигурни диалектни говори и отлики, не може да се превър не в средство за общо народностно самоосъзнаване, което да изпита потребността от писменост и от книжнина. Траките не могли да повторят примера на финиките, на египтяните, на елините и на римляните, а се наредили сред другите народности, които също нямали своя азбука и не натрупали своя литература, сиреч при германите, келтите, иберите, скитите и илирите.

Строго езиковедската характеристика не е достатъчна, когато остатъците от мъртвия език са бедни. От тракийски разполагаме с около 150 думи (глоси), обяснени от антични коментатори, както и с лични, местни и божески имена. Ето защо нам се стру­ва, че езиковедската характеристика изисква и културно-истори­ческо тълкуване.

От културно-историческо гледище не<е допустимо засвиде- телствуваните за различни епохи езикови остатъци да бъдат съ­

150

поставяни. Тракийски е говорен сигурно от втората половина на II хил. пр. н. е., когато се е обособил окончателно, до VI в. от н. е., когато още се забелязват следи от формообразуване. Не е възможно езикът да не се е развил при повече от две хиля­долетия жив говор и взаимодействия с други езици. Следовател­но една твърда работна хипотеза би било предположението, че трябва да се търсят периодите в развитието на тракийския език. Такива периоди вече се търсят, разбира се, с езиковедски методи, но тези методи ще останат недостатъчни, защото морфологията и синтаксисът на езика надали някога ще се изяснят.

При предложения подход ще се види, че през III и до средата на II хил. пр. н. е. територията на езиковите отношения е извън­редно обширна. Тя заема хето-лувийските земи, откъдето са известни наименованията на хето-лувийските реални на история­та на културата, и югоизточните дялове на Балканския полу­остров, където са засвидетелствувани техните тракийски изогло- си (равни, еднозначни думи). Този период е най-ранният, който може да бъде уловен в изворите, и показва процеса на обособя­ване на езиците в Европейския Югоизток и в Северозападна и Западна Мала Азия, включително на гръцкия микенски език и на пеласгийския.

През втората половина на II хил. пр. н. е. може да бъде доловен вторият период от развитието на тракийския, все още свързан с малоазийските културно-исторически реални. Сега той се развива чрез отношенията си с микенския гръцки и с пелас­гийския на обща историко-културна основа. Безусловно през този период обособяването на езика се извършва предимно :в югоизточните земи на полуострова и в някои територии на Мала Азия, във Фригия и в Мизия. Започва процесът на образуването на диалектите. Този втори период бих нарекъл условно орфически, понеже сега се изгражда структурата на доктриналния свещен език на посветените, който по-късно ще бъде косвено засвиде- телствуван като език на мистериите (Елевзинските, Самотра- кийските или на Кабирите, Дионисовите и пр.).

Трако-пеласгийският историко-културен кръг се образува като резултат на преходната обстановка през столетията до края на IX в. пр. н. е. Много вероятно е, че ако не родствени, то ези­ците са близки в областта на културните (религиозните) реални. Идентичността на двата езика или диалекта в този кръг, т. е. на тракийския с пеласгийския, изглежда изключена заради Херодот, който споменава пеласгийския език и не го сравнява с тракийския. Възможно е обаче да се отграничат посочените два периода и чрез топонимични данни. Докато към края на II хил. пр. н. е. в трако-микенско-пеласгийските области на езикови отношения се появява и закрепва суфиксът ,,-нтос“ в топоними като Перинтос, Коринтос, Олинтос и др., сега се появява и за­

151

крепва суфиксът ,,-сос“ в топоними като Одесос, Кабасос и др. Много съществено наблюдение за това разграничаване е, че пър­вият суфикс е разпространен по южното крайбрежие на Тракия и в Континентална Елада, което ще рече именно в трако-микен- ски-пеласгийската зона, а вторият — по малоазийското и черно­морското крайбрежие, сиреч в трако-малоазийската (карийската) зона. Към този период от развитието на езика спада и суфцксът ,,-бриа“ в най-напредналите райони на тракийската етнокул- турна общност — в източните, югоизточните и южните.

Третият период в развитието на езика продължава вероятно до и през началото на елинистическата епоха. Сега говоримият тракийски се обогатява безусловно чрез отношенията си с кла­сическия гръцки. Степента на езиковото общуване е висока и това личи от косвени сведения за преводи ог тракийски на гръцки и обратно, както и от някои ономастични данни в Босиора и във Витиния. Несъмнено е, че това е времето на обособяването на диалекталните области в трако-малоазийския ареал, на съхраня­ването на някои реликти в Малоазийска Мизия, на развитието на новофригийския език, който сигурно е влияел и на тракийския. Същевременно обаче се съхранява доктриналният общ свещен език на идеологико-религиозните общества и на мистериите. Такива са запазените от това време надписи в Същинска Тракия и на остров Самотраки, където те са силно фрагментирани. Раз­читането им с помощта на гръцки е напразно усилие, защото те представляват запис на свещени формули. Такива формули приобщават към орфизма, но не го разгадават. Иззестието, че съ­ществували орфически таблички в Дионисовото светилище, е късно, от римската епоха, и е чиста модернизация, защото засви- детелствуваното мелодекламиране на посветените и монолозите на царя-бог-жрец (на учителя) изключват текст.

Четвъртият период от развитието на тракийския език се простира между елинистическата епоха и I II в. от н. е., по-точно до оттеглянето на римляните от провинция Дакия в 275 г. при император Аврелиан. Забелязаната употреба на гръцки, а на север от Балкана — на латински език съвсем не е признак на елинизация или на романизация, както мислят някои езиковеди. Тя засяга официалните документи и документи с обществен характер, каквито са повечето от епиграфските надписи. Изпол­зуването на гръцки и на латински (грецизирани и латинизирани) имена в семействата също не е доказателство за изменения в етнокултурното състояние на населението, защото имената са мода и те изчезват с модата. Появата на суфикса „-дава“ за град пред този период е съществен признак за еволюция на езика заедно с архаизацията и изчезването на по-ранния суфикс ,,-бриа“. Съхраняват се групи от имена по региони, каквито са т. нар. „дакийски“ имена на растения, но те не са доказателство за да-

152

кийски език, понеже повечето от тях могат да бъдат обяснени чрез гръцки и латински; те датират от II в. от н. е. От това време е и забележителното сведение на Страбон, че гетите и даките говорят един и същи език (са едноезични). Латинските заемки проникват сред селското население, особено на север от Дунав, но не засягат сфери на духовния живот и понятийната система.

Петият период от развитието на тракийския език се разпо- лага между края на III в. от н. е. и времето на изчезването му в славянските южнобалкански говори, в бъдещия старобългарски език. През това време се забелязват действително някои тенден­ции за формообразуване, но езикът постепенно се локализира в райони, дори понякога и издън Тракия. Той получава и наиме­нованието „бески“, т. е. на бесите, понеже техният етнонпм е най-разпространен. Идеята, че тракийски е говорен в някои затворени планински родопски райони до X—VI в., надали може да издържи по-нататък научна критика. По-вероятно е, че някои заемки от тракийски в български са достатъчно трайни, за да потвърдят асимилационните процеси на заварено население.

з. космогония, митологияИ РЕЛИГИЯ

В тракийското мислене трудно могат да се разграничат космого- ничният, митологическият и религиозният модел на света. Писме­ните сведения са недостатъчни и косвени, а сюжетно-стиловото и смисловото тълкуване на археологическите паметници ще бъдат винаги спорни. Използуваният досега метод за преки съпоставки с елинското мислене от класическата епоха е абсолютно неправо­мерен, защото създава успоредици между различни временно- пространствени системи независимо от тяхната обща индоевро- пейска основа. Резултатите от този метод показват само, че докато високо развитото, понятийно разчленено елинско мислене след VII в. пр. н. е. действително достига до моделирането на света най-малко от двете позиции на натурфилософията и на митоло­гията, то консервативното, но единно тракийско мислене, из­глежда, създава общ и неделим модел.

През хилядолетията до установяването на римския ред Източното Средиземноморие е врящ котел на идеи, които дости­гат синтезното си спокойствие в елинската космогония, митоло­гия и религия от класическия период. Този синтез, постижим тогава чрез съзерцанието и диалектиката, изгражда симетрията на света. При този градеж постепенно отпадат древните предста­ви за време и за пространство, за първичните сили и за тяхната персонификация. Особено ясно се забелязва този процес у ели­ните чрез еволюцията на идеята за времето. Те постепенно из­губват усещането за т. нар. хероическо време, още живо, да

153

речем, у Хезиод, за цикличното време и за митологическото време. Митологическото време се образува в съзнанието през много ранна фаза от развитието му, в която още не се борави с понятия, а с образи. При мисленето с образи еволюцията става чрез наслагване на качества и чрез хипостази на идеята за нещо­то, но не като крива или спирала, а по една единствена ос.

Изгубили усещането за тези временни системи, елините достигат в Европа до идеята за линейното, или историческото време и ни я завещават. Тази идея иманентно включва кривата на развитието или представата, че светът .се движи от по-лошо към по-добро. Едва историческият материализъм диалектически свър­за линейното време със спираловидното (усъвършенствуваната идея на цикличното) и усложни, т. е. обогати виждането за исто­рическия процес. Сега може да се каже чрез една перифраза, че сегашното и миналото време се съдържат едновременно в бъде­щето и че бъдещето време е представено в миналото.

Линейното, или диалектически неосмисленото историческо време у елините, сиреч простата подсистема лошо — добро, създава обща структура на света. Тази структура е симетрична и е постигната именно чрез съзерцателния анализ. В крайна сметка елинската космогония, митология и религия са симетрич­ни, както са симетрични елинската физика, метафизика и етика независимо от подхода, идеалистически или материалистически, с който те се изграждат. Така елинското и, общо взето, днешното европейско мислене схващат света като симетричен във всеки от неговите модели.

Началото на това мислене със сигурност може да се постави в VI в. пр. н. е., и то в Йония, където се ражда европейската проза, тогава представена от натурфилософи, генеалогисти, мито- графн и етнографи. Йонийската проза е закономерно явление в кръстспътната Мала Азия, където точката на кипене на врящия котел е най-висока.

До VI в. пр. н. е. обаче вече е завършила еволюцията на мисленето в други етнокултурни общности, които тепърва ще изостанат от елините заради социално-икономически причини и заради прекрояването на политическата карта на Източното Средиземноморие. Такива етнокултурни общности са всички, означени с условни сборни наименования — месопотамската, ирано-кавказката,египетската, фриго-мизийската, (трако)-карий- ската, трако-пеласгийската и още по-древни, вече дори истори­чески изживени, каквато е хето-лувийската. Техни съставки активно участвуват в елинския синтез, осъществен най-напред в Йония.

За изследването на тракийското идейно-религиозно мислене тези два етапа на развитие на елинския синтез в областта на културата, казано най-общо, са особено важни. През йонийския

154

се извършват първите записи на предания, легенди, митове, митологически стематологии, обичаи, невероятни събития. Тогава и сетне в материкова Елада се кодифицират текстуално някои от съхранилите се съставки на трако-пеласгийската и на фриго- мизийската етнокултурна общност (т. е. на реалии от трако- хето-лувийския кръг и на реалии от трако-пеласгийския или югоизточноевропейския и островен кръг). След VI в. пр. н. е. ние вече разполагаме с грецизираните версии за Дионис и Ор­фей, за Залмоксис и за Терей, за Финей, за итифалическия Хер- мес и за светилището на Кабирите на Самотраки, за лемноските траки—откриватели на огъня, както и с тракийските герои от епи­ческия Омиров цикъл. Тези версии следва да се тракизират, за да се забележат, макар и смътно, отликите на тракийското мислене. В такъв случай ще се пристъпи към по-ранната фаза на елинския синтез, към микенската фаза. При нея по междудисциплинарен път могат да се откроят очертанията на тракийския модел за света.

Първото, което би трябвало да се каже за него,е, че в съпостав­ка с елинския този модел е асиметричен. Както бе вече изтъкна­то, тракийският свят е създаден от богинята-майка, до която пасивно стои персонифицирано и по-точно зооморфизирано мъж­кото начало (най-често в образа на бик). Богинята-майка се са- моопложда, сиреч светът се самозаражда. Тази предпоставка, впрочем чисто материалистическа,създава потребността от че- тиристепенното развитие, изразено в раждането (като втора), възмъжаването (като трета) и актовото съвъкупление (като четвър­та) на сина (с майката). При по-нататъшната еволюция естестве­но ще останат само трите степени, понеже светът вече се е зародил и самооплождането е безпредметно. Следователно ще се получи седем- и десетстепенната система на подредба вместо три- и деветстепенната, която именно е по-нова в сравне­ние с общите индоевропейски представи. Тракийският асиметри­чен модел на света отразява действително най-древните космо- гонични индоевропейски представи и не претърпява развитие през епохата на писаната история на Европа.

Второто, което би могло да се каже за този модел, е, че той, бидейки асиметричен, няма да се развива линейно, а циклично. Цикълът на света е постоянен и повтарящ се и се изразява в равновесието слънце — земя. В този момент космогоничният модел се превръща в митологически модел и на сцената се появя­ват индентификациите (антропоморфизации и зооморфизации) на действуващите в цикъла основни сили. Започва градежът на тракийската митология.

Итифаличният (с изправен, фалос)- Хермес е грецизираната версия или понятийната версия на-тракийския митологически образ на сина-любовник (реалното мъжко начало). Затова през

155

класическата епоха мистериите на остров Самотраки съхраняват обредните свещенодействия на култа към итифалическия Хермес. Падналият на остров Лемнос бог-ковач Хефест, който бил спа­сен от лемноските траки, е понятийната версия на тракийския митологически образ на огъня. Но образът на огъня е най-древ­ната идея за слънцето. Затова в митологическия модел на света ще се появи не само земна, като отражение, но и небесна иденти­фикация. Грецизираната версия на индоевропейските идеи за огъня ще се появи чрез Хестия и ще получи класическия си вид като земна идентификация, а чрез Аполон — като небесна. Тога­ва в тракийския митологически модел също трябва да има иден­тификация и такава идентификация съществува. Тя е възстано­вена чрез хето-лувийски паралели и историко-етнографски наблю­дения, които дават основание да се смята, че играта около и вър­ху огън е култов обред, свързан с празника на бързо движещото се по небето слънце. Бързо движещото се по небето слънце е теглено от коне или от елени — в гръцкия вариант ще ги видим в колесницата на Аполон, а в тракийския — в празника на св. Илия, който именно възхожда към синтезите на трако-хето- лувийския кръг.

Слънцето и неговото възпроизвеждане на земята чрез огъня са природно неизменящо се равновесие в цикличното време. Преведено на религиозно-култов език, то ще рече равновесие на соларното с хтоничното начало. В този момент започва изгражда­нето на тракийската религия при новото равнище на идентифи­кация. В нея двете начала ще бъдат представени чрез Орфей — Залмоксис, или ураничното божество, от една страна, и Дионнс, или хтоничното божество, от друга. И двете се откриват главно в грецизиранкте версии за тях, които са усложнени, регионално обособени и митографски развити в другата, симетричната ли­нейна система на елинското мислене.

В тракийската религия двете начала са свързани, както се вижда най-ясно в една от двете версии на Херодот за Залмоксис, именно в местната тракийска версия. Типологията на двете иден­тификации и по-сетне — персонификации ще покаже, че едната е хипостаза на другата и обратно, защото те представляват две взаимосвързани култови изяви на балансираното единство.

Орфеевото смислово съдържание типологически се свежда до сливане с божественото, т. е. със света (с великата богиня-майка, което е все едно), както и Дионисовото смислово съдържание. Сливането с божественото се извършва или чрез „повикването на бога“, или чрез „отиването при бога“. Орфеевото начало е извисяване в екстатично състояние, докато Дионисовото е прие­мане в себе си. Двете обаче се преплитат. Те се преплитат в по­ведението на персонификациите в тракийския пантеон, както е при Залмоксис, който периодически „изчезва“ — по рациона-

156

листичното обяснение на колонистите от черноморските градове— в предварително подготвена пещера и се появява оттам осенен. В грецизираните версии за двете персонификации се допуска и т. нар. Делфийска реформа, с която орфическите и дионисовски- те култове се съчетават.

В такъв случай тракийската религия притежава един систе­мен център на равновесие и е монолитна. Може да се каже — монотеистична. Понеже този термин ще предизвика възражения, веднага да съобщя на теоретиците, че монотеизмът допуска ва­риантни решения на идентификации и затова в изворите са засви- детелствувани богове на различни племена, но носители на съща­та единна двойнственост. На второ място, монотеизмът се състои във вярата в безсмъртието, която е обусловена още от идеята за самозараждането и е различна от елинската вяра в безсмъртието на душата. На трето място, монотеизмът е морално-религиозно равнище и допуска политеизма като физическо или природно равнище. Такъв политеизъм също е засвидетелствуван у траките и в Европа, и в Мала Азия.

Морално-религиозният монотеизъм е само на една крачка от идеологизираната доктрина. Такава доктрина е самият тра­кийски орфизъм. В него монотеистичното начало или вярата в безсмъртието се свързва с космогоничния модел на света или със степените на еволюцията на родения от богинята-майка чо- лек. В морално-идеологическо отношение тези степени на ево- вюция представляват верига от вътрешното израстване на чове­ка, т. е. на неговото самоусъвършенствуване. В този момент -Орфей се превръща във върховен учител, който води учениците си по пътя на самоусъвършенствуването, само по себе си без­крайно и затова красиво.

В социално-политическата практика Орфей е царят-орфик. Той е учителят, който се е усъвършенствувал, той е заобиколен с посветени (мъже от аристократически произход), той е жрецът на своята доктрина и е изпълнител на култа, той е посредникът с божественото чрез екстаз или чрез ентусиазъм (певец, поет, музикант, лечител, гадател едновременно) и има право да се слее с божеството. Следователно тракийският орфически ба- зилевс е и жрец, и — в крайна сметка—бог.

Елинското мислене е хетерогенно и изключва такава затво­рена система между космогония, митология и религия. То е оста­вило от тракийския орфизъм само идеята за самоусъвършенству­ването чрез безписмената школа на самия Питагор (очевидно наследила тракийското мелодекламативно внушение като метод на обучение) от VI в. пр. н. е. и сборния образ на магьосника- певец. Елинската, т. нар. орфическа литература в същност няма нищо общо с тракийския орфизъм, а се вплита в ндеалистически- те философски системи през V и особено през IV в. пр. н. е.

157

Паралелите на тракийското хомогенно мислене могат да се търсят — и то като синтезен резултат— на обща и далечна индоевропейска основа в самата Индия. В Европа тези следи се откриват достатъчно ясно в микенската древност, и то в Теса­лия, където очевидно се извършило взаимодействието между трако-пеласгийската и микенската етнокултурна общност. Там, изглежда, е епицентърът на ранните, валидни за епохата на бронза или най-късно за II хил. пр. н. е. процеси на обособяване на тракийското религиозно мислене. То се съхранява в социално затворената система на изоставащото спрямо Елада тракийско население, а неговите останки и реминисценции се виждат ча­стично в елинското мислене.

Този очерк и тези изводи са в сила за положението до V в. пр. н. е., когато Херодот наблюдава в Тракия сериозни измене­ния. При характеристиката на тракийската религия изобщо не се взима под внимание изричното свидетелство на този автор в неговите „Истории“ (V, 3—4), където гетите, травсите и живее­щите на север от крестоните по религиозни обичаи са отделени от останалите траки. Тези три племенни състава все още изпо­вядват вярата в безсмъртието и изпълняват култовите обреди, сиреч само те са все още в затворената морално-монотеистична система на стария тракийски орфизъм. Разположението на спо­менатите племенни състави е тъкмо онова, което е необходимо. Те очертават големия диагонал от североизток до югозапад, който лежи в основата на зоната на най-високо съсредоточаване на тракийския духовен живот през II и първата половина на I хил. ир. н. е. Този диагонал, наречен веднъж от мене хипербо- рейски заради пътя на даровете на хиперборейците към Делфи, е огромната артерия на тракийския орфизъм. Той обгражда областите на мегалитната култура с изход към Мала Азия и островите.

Другите тракийски племена по Херодот са с друго или изме­нено религиозно мислене, очевидно — и под вероятно елинско въздействие. От тракийския орфизъм у тях е останал „царският бог“ Хермес с орфическите белези на „водач на душите“, но в грецизирана версия. Великата богиня-майка е вече персонифи­цирана в някои области по егейското крайбрежие, в Мала Азия, а отчасти и в Южна Италия в образите на Бендида и Котито. Доктринални прояви също се долавят в поведението и на някои тракийски базилевси, които вече звучат анекдотично за елини­те и дори за траките. Появата на „тракийския“ Арес е персони­фикация на други съществени страни на орфическото религиозно мислене, проектирано в социалната практика, а именно войната и лова като ценностно изпитание на самоусъвършенствувалия се цар-бог-жрец. През времето на писаната и по-точно на наблюда­ваната тракийска история тези следи са запазени в убеждението,

158

че за благородния само тези деяния са достойни, не и трудът. Остава и обичаят на татуировката като древен белег на възмож­ността да се общува с божественото, вегетарианската храна, засвидетелствувана за североизточните гетски племена, т. е. храната на тръгналите по пътя на самоусъвършенствуването, и пр.

През елинистическата епоха постепенно се посяга и върху вярата в безсмъртието в усложнената културно-политическа об­становка в Европейския Югоизток. Тогава се появява елинското иконографско изображение на тракийския бог-конник в модер­на — за времето си — интерпретация на гръцки херос. Орфичес- кият тракийски бог-конник е носител на соларните и хтоничните начала едновременно и е анонимна персонификация на безсмърт­ната душа. Тракийският херос съдържа тази семантика, но все повече се доближава, през римската епоха особено, до простата вяра в безсмъртието на душата и оттук — до християнството.

4. ИЗКУСТВО

В учебниците и в общите курсове този параграф се наименува обикновено „Художествени занаяти и изкуство“. Не приемам разграничението, защото то е направено от съвременни изкуство- ведски позиции. Малката пластика, златарството, металообра- ботката и дори керамиката не са толкова занаят, те именно са изкуство, защото носят познанието за света.

Тракийският орфизъм е единен идейно-религиозен възглед за човека и света. Той е доктрина, постигната от дългото развитие на идеите за природния цикъл, цялостно завършена политическа и духовна система, която ще остане извънредно консервативна в тракийската етнокултурна среда дори тогава, когато гръцкият литературно-философски орфизъм ще бъде факт.

Тази висша абстракция не може другояче да бъде представе­на в изкуството освен чрез геометризацията. Геометризация се разбира в широк смисъл като разкриване, отделяне и подчерта­ване на същностните черти на идейно-религиозното светоусе­щане. Такава геометризация съдържа най-малко два семантични слоя — единият е сигурно от общ характер и е предназначен за възприятие от всички, вторият — за възприятие от посвете­ните. В първия се съдържа връзката цар-жрец-бог като социално- политическа и религиозна догма, във втория — соларният „чети­ри три“-степенеи цикъл на самоусъвършенствуването като не­прекъснат вътрешен процес към безсмъртието. Вторият семанти­чен слой отразява дълбокия аристократизъм на тракийската орфическа религия.

Нека вземем Вълчитрънското златно съкровище, което се датира с известни разлики от XVI—XV до XIII —XII в. пр. н. е.

159

Геометричният му орнамент е с успоредици в калъпите за изли­ване на скиптри, открити край Разград, от същата епоха. Заедно с общата концентрична форма на похлупаците (кимвалите?), които имат пъпковидна дръжка в средата си, орнаментът внуша­ва, че онзи, комуто сервизът принадлежи, изповядва с царското си достойнство жреческо служене на култа към слънцето. Три- делният съд за възлияние обаче, чиито части вероятно са свър­зани, за да се преливат течностите, съдържа освен това първо равнище на внушение и второ. Онзи, който го държи, за да из­пълнява задълженията си на жрец-бог, е и орфик, сиреч той е посветен и вътрешно се развива в „четири + три“-степенния цикъл на самоусъвършенствуването, по-точно във втората му фаза. Тази втора фаза прочее е и присъща за мисленето, защото тъкмо в нея орфикът може да се схване като участник. Тя е него­вото настояще, станало възможно след създаването на света през първите четири степени след самооплождането на богинята- майка.

Геометризацията като разкриване, отделяне и подчертаване ма същностните черти на идейно-религиозното светоусещане, т. е. като абстракция на двуслойното семантично съдържание на тракийския орфизъм, е белег и на надгробията. Тези надгробия са скални или наподобяват скални некрополи. Вярно, че по керамичния материал, открит в тях или край тях, те могат да бъдат датирани предимно през старожелязната епоха или след времето, за което говорим. С тази датировка не съм съгласен, защото тя просто показва, че тези паметници са строени и изпол­зувани през първата половина на I хил. пр.. н. е., по-точно — многократно използувани. Датировката им не датира идеята, която е ранна. В чистия си вид тя принадлежи на втората поло­вина на II хил. пр. н. е. като резултат от общото развитие на соларната религия в Източното Средиземноморие.

Най-характерните паметници са скалните гробници и ниши и слънчевите кръгове, след тях — долмените. Видени обобщено, скалните гробници са високо разположени надгробия с камера и легло, което е изсечено в скалистия връх. До него се стига по поклоннически път, често пъти — със стъпала в скалата. Скал­ните ниши с трапецовидна или овална форма могат да образуват цели отвесни некрополи (при с. Ардино, в м. Глухите камъни, Ивайловградско, и другаде). Заедно със слънчевите кръгове в скалите (м. Палеокастро — Тополовградско, край Малко Търно­во, при с. Байлово, Софийско) гробниците и некрополите са опростен и внушителен геометризиран акцент на слънчевия култ, на култа към безсмъртието. През целия си задгробен живот по­койникът-цар, положен в гробницата, ще бъде осветяван и стоплян най-напред от слънчевите лъчи на върха, защото е навеки свър­зан с тях. Отвесният скален некропол с малките ниши, обърнат

160

към една от слънчевите страни на света, е израз на убеждението на мнозинството, че всички могат да бъдат приобщени. Това убеждение обаче още не е религиозно-доктринерски факт на съз н а н ието, то е н адежда.

Скалните гробници и некрополи се срещат в много варианти из югоизточните и южните предели на Балканския полуостров. С тях се обвързват долмените от полупланинските и от равнинните части на тези предели. От идейно-религиозно гледище строителст­вото на долмените е напълно обяснимо, т. е. за историята на културата надали има съмнение какво те изразяват. Във всеки отделен случай долменът е надгробното на орфика. От социално- политическо гледище е ясно, че тези надгробия принадлежат на царя-жрец (-бог) и на семейството му, на аристокрацията (на посветените), поради което те не са никак малко. Досега са ре­гистрирани само в днешните български земи към 700 паметника. От археологическо гледище те наистина могат да се отнесат към старожелязната епоха и в това няма да има нищо смущаващо, защото и през тази епоха до края на VI в. пр. н. е. тракийската орфическа религия е и ще остане господствуваща. Но техните успоредници в Източното Средиземноморие показват, че, от една страна, те са разпространени на територията на тракийската диаспора в днешна Турция и Гърция, както и по някои острови с доказано тракийско присъствие (Наксос например), а, от дру­га — извън нея, вМала Азия, в Северна Африка, но други остро­ви (Малта особено) и в Южна Италия. По тези територии памет­ниците, наречени мегалитни, са генетично свързани с далеч по- старите каменни гробници по скалните масиви и се датират по- рано. Самите те на свой ред се вписват в огромната група ме- галити от Кавказ до Южна Испания, Южна Франция, Бретан, Южна Англия, скандинавските страни.

При подхода, който е избран в изложението, знаменитият проблем за произхода на мегалитната култура, която в различ­ните страни се датира различно, но във всички случаи преди старожелязната епоха, се решава задоволително. Най-често пред­лаганият отговор в литературата е да се обявят мигрантите —■ носители на тази култура, разпространена на запад, които били или егейци (??), или финики, или египтяни. Въз основа на каза­ното дотук този подход се отрича, защото той приема културни­те явления и процеси като постижение на определена етническа група, а не на културно взаимодействие.

За какво взаимодействие се предлага сега да се мисли? За взаимодействието между еднакви или сходни идеи, идеите върху космогонията или строежа на света. В тази ранна космогония слънцето и слънчевият култ ще бъдат изчистен израз на предста­вата за природния баланс земя — небе, защото движещата, т. е. балансиращата сила, ще бъде небето (слънцето). Във всяка етно-

11 И стория на българските земи в древността

културна област несъмнено ще се създаде, местен вариант на основната идея, която може да бъде развита и доразвита, значи и изменена и видоизменена. В тракийските предели тя ще приеме доктриналната форма на орфизма.

Затова в Тракия скалните надгробни не могат да не бъдат в единство с могилните некрополи; другаде може и да не е така. Могилните некрополи се появяват и започват да се разпростра­няват като повсеместна практика именно през втората половина на II хил. пр. н. е. Във вижданията на други учени натрупва­нето на могилата е степна (номадска) практика, възприета в Европейския Югоизток от пришълците-номади, движещи се на югозапад от Причерноморските степи. Това са т. нар. „курганни“ народи и понеже могилните некрополи са обичай на бронзовата епоха, то според тази теория курганните народи ще са дошли в нейното начало. Но понеже нейното начало се измести много назад във времето, още когато могилните некрополи не са позна­ти, то същата теория допусна или късно начало на цялата брон­зова епоха (по-точно в началото на II хил. пр. н. е.), или второ нашествие на степни номади (тогава или към средата на същото хилядолетие).

Такива допускания са много рисковани. В Европейския Югоизток не може да се докаже решителна миграция по целия фронт на определен археологически хоризонт. Историята на културата обаче не се нуждае от такова обяснение. За нея натруп­ването на могилите е също израз на соларната религия, понеже именно могилата е геометричният акцент на кръга, оформен с формата й и с крепидата. Това е същественото, а не дали погре­бението е с трупополагане или с трупоизгаряне — тези два оби­чая не се изключват и не играят етноразграничителна роля, както понякога се мисли.

Тракийският орфизъм е велик синтез в културното разви­тие на Европейския Югоизток. Археологическите му следи ще се откриват по цялата територия на тази част от континента и в Мала Азия. На север, в Карпатския район, те ще се появяват още по-късно, отколкото в южните земи. Този синтез е възможен в Източното Средиземноморие и в неговата многообразна етно- културна среда. Самата тя е носител на синкретични явления, които тук приспособяват източни идеи, преминали вече през големите културни лаборатории на индоевропейските и на се­митските племенни състави в Евро-Азия.

Тракийският орфизъм е приспособен на свой ред от гръцката космогония и етика. В гръцката етнокултурна среда през и след VI в. пр. н. е. той ще придобие чертите на елитарно учение за самоусъвършенствуване, но ще запази белезите си, които го превръщат във възглед със световно актуално значение. Това а идеята за вложените в човека сили, които, ако се потърсят, под-

162

х ранят разгърнат, ще му помогнат да напредне сам, да се разви* н да стане по-добър. Социално-практическото приложение на това вътрешно развитие е от изключително значение за всяка епоха, стига епохата да подпомага това развитие на човека.

От такива позиции на културно-историческия подход пред­лагам да се разглеждат паметниците на изкуството.

Производството на метални изделия не е домашен занаят, а отрасъл с ясно предназначение и затова ще стои под централизи­ран контрол. Придворните майстори изработват женски и мъжки накити (обеци, торкви, фибули, огърлици, токи, венци, диадеми, колани, апликации за дрехите), военни доспехи (шлемове, брони и ризници, налакътници и наколенници, вероятно и турнирни маски); оръжие и особено ножове и мечове, всички видове апли­кации и пластична украса за конска сбруя и за колесници; фиали, канички, чаши, ритони, амфори, хидрии и снтули, съдове с по- неясно предназначение, но обикновено култово; скиптри, двойни брадви, амулети.

Не ще и дума, че ако трябва да степенуваме, най-ниското функционално равнище на изделията ще бъде онова, което им налага човешкият бит. Един ритон служи да се изпие до дъно налятото в него вино, фиалата — за поднос, мечът — за бой.

Но това съвсем не е всичко. Изделието веднага получава друго съдържание на по-високо функционално равнище. Мечът е нападателно и отбранително оръжие, но той е същевременно инсигния на царската власт. Ритонът е съд за пиене, но той също е инсигния на царската власт (на инвеститурата) и затова пиенето от него ще означава приобщаване към нея; сцената и смисълът й са известни и по литературни данни.

Това високо равнище във функциите на някои изделия си­гурно се постига в строго ограничена класова среда и ще остане изключение. Още повече, че внушенията, излъчвани от и при различните функционални равнища, могат и да се усложнят заради иконографията.

Така например образът на бика от протометата на тракий­ските ритони едва ли поголовно ще бъде схващан като прастар символ на абстрактното мъжко начало, което е редом до богиня­та-майка и следователно е идейният прародител на царя. Зри­телят просто ще го свързва с царската мощ — дотолкова, докол- кото е знайно, че ритонът е царска реалия — или най-много с лова като аристократическа привилегия и задължение. Вероятно също така изглежда и конят от протометата на ритоните, тъй като, ако соларното начало, чийто образ е той, е разбираемо, то орфическото съдържание си остава абстракция.

С други думи, от функционално гледище изделията са носи­тел на равнища, които се преливат едно към друго във възходяща

163

градация, за да внесат в съзнанието — при определени случаи —* елементите на философско-религиозното орфическо мислене.

Произходът на тракийското изкуство и неговият стил все още поднасят много запитвания на изследователите, чиито мнения често се различават. Обикновено се говори за тракийски „звери- нен“ стил, който се заражда към края на VI в. пр. н. е. Типичен пример за изпълнение в този стил би могла да бъде бронзовата матрица от с. Гърчиново, Шуменско, която приблизително се датира, именно по стилови белези, в началото на или от V в. пр. н. е.; служела е за изковаване на украсата на чаши (гобе- лета).

Върху матрицата са положени два фриза. Главният предста­вя елен, чийто преден десен крак е подгънат под тялото, а левият е изнесен напред. Главата на животното е силно извита назад над рамото му, което с оформено като птича глава с извит клюн. Върховете на рогата са във формата на животински глави, конто образуват бордюр по горния край на дясната половина на матри­цата. Еленът е нападнат от малко лъвче, което е скочило на задни­цата му. Зад елена е представен рогат лъв-грифон, но се вижда само единият рог, който е разделен на клони, завършващи с птичи глави. Крилата и раменете на лъва също са представени като птичи глави. Пред елена стои птица с извит остър клюн и нокти, също представени като птичи глави. Вторият фриз е при­тиснат от главния. На него сс виждат три изображения, обърнати наляво — лъв, лъв-грифон и рогат лъв-грифон, и четири надяс­но — два лъва, елен и лъв.

Паметникът най-напред бе определен като скитски, защото самостойността на тракийското изкуство в литературата до Вто­рата световна война се подлагаше на съмнение. При по-голяма благосклонност то се характеризираше като местна проява, стана­ла възможна под силното влияние на скитския „зверинен“ стил.

Този стил е изобразяване на реални и фантастични животни в произволни съотношения и пропорции, нерядко с разменяне на части от телата и на едните, и на другите. Би могло да се ка­же, че трактовката е волен поглед към тайнствата на природата. Но понятието „зверинен“ стил е просто недоразумение, защото то смесва сюжет и стил. По същата логика „зверинен“ ще бъде и стилът на много фасадни и интериорни украси иа църкви от ранното средновековие в цяла Европа. Всичко, което третира животинския свят, ще трябва следователно да бъде въведено в регистъра на „зверинния“ стил и ще бъдем принудени да признаем, че той е непроменяема категория в торевтиката и в скулптурата на хилядолетия наред.

Сюжет и стил са различни неща. Сюжетът или сюжетният разказ и отделните сюжетни елементи се осмислят идейно чрез .стила, той създава цялата инерпретационна система. Стилът е

164

явление на етногенезиса на изкуството и отразява специфичното му развитие. Наистина стилът трудно се поддава на точно опре­деление и затова всички наименования на стилове в историята на изкуството са повече или по-малко условни. При това, когато пред очите ни е пълната серия от произведения на тракийските майстори, поне от втората половина на II хил. пр. н. е. насетне мъчно може винаги да се говори за ясен стил. Това става относи­телно възможно за периода на общия социално-политически и културен разцвет в Тракия от края на VI до началото на III в. пр. н. е., т. е. за времето на големите находки и съкровища.

Напоследък се заговори и за „антропоморфен“ стил в тра­кийското изкуство, който се създава по силата на същата терми- нологическа операция. Появата на човешката фигура е абсолютно задължително заради нейното участие в цикъла на възраждането на природата и — отново в духа на тракийското религиозно мислене — заради етапите на ценностни изпитания по пътя на усъвършенствуването. Измежду фалерите на съкровището от о. Летница, Ловешко, което бе намерено в бронзов съд и се датира от първата половина на IV в. пр. н. е., има една сребърна, висо­ка 5 см. Тя е в неправилна форма, с прекъсваща се рамка от овули и ни представя конник, който се дви^ки наляво, тъпче вълк, паднал но гръб, и напада с копието си мечка. Конникът е с дълга коса и къса брада, облечен е в ризница с панталон и носи наколенник на левия си крак, украсен с човешка глава. Фигурата на човека е позлатена; позлата има също и амуницията, и части от фигурата на коня.

От гледище на т. нар. „антропоморфен“ стил би могло да се каже, че фигурата е деформирана в пропорциите си и в съотно­шението си към другите елементи на общото изображение. Но тези други елементи — мечката, която най-неочаквано е хванала десния преден крак на коня, самият кон, чието тяло е по-късо от краката на ездача — също са деформирани. По такъв начин евентуалното определение на „антропоморфния“ стил незабеля­зано, но неизбежно ще се доближи типологически до вече стъкме- ното определение на „зверинния“ стил. То ще звучи приблизител­но като изобразяване на човешката фигура в произволни съот­ношения и пропорции.

Тогава проблемът за стила на тракийското изкуство и преди всичко в скулптурата и в торевтиката лежи в отговора на запит­ването — защо? Защо прочее се извършва тази деформация?

Защото стремежът е да се извлекат от видимия и от нереал­ния свят живи същества и мъртви неща или части от тях, за да се натоварят със силно смислово внушение и следователно да се преподчертаят. Такава задача изисква и налага изопачаването на естествените мащаби на фигурите, частите на фигурите и неща­та, както и съотношението помежду им. Тя изисква и допълни­

165

телни средства, за да се постигне целта на въздействието. Тогава ще се използува и позлатяването.

Извличането на живи същества, мъртви неща или части от тях от конкретния и от мисления свят, за да се постигне търсен идейно-психологически ефект, означава максимално опростяване и — едновременно с това — уедряване. Технически това може да се постигне чрез геометризация и схематизация, стига една стило­ва „схема“ да се схваща като обобщен акцент или съвкупност от акценти.

Стилът не е само явление на етногенезиса на изкуството и отразява не само специфичното му развитие. Никое изкуство не се развива зад китайска стена и стилът на тракийската торевтика е явление и на културно-историческите взаимодействия, макар че стиловите— пък и сюжетните — заемки между различните етнополитически и етнокултурни зони не служат на един и същ подтекст.

Геометризацията, както вече подсказах, е ранна характерна черта на стила на тракийското изкуство и е несъмнено във взаимо­действие с т. нар. протогеометрично и геометрично изкуство от една обширна територия, която обхваща Елада и нейните север­ни (Тесалия) и северозападни райони (по-късната Македония), а и Северна и Северозападна Мала Азия. На тракийска земя орнаментът се геометризира още при украсата на Вълчитрънско- то съкровище. Геометричният орнамент към края на II хил. пр. н. е. е познат и от керамиката в Тракия, каквито са например съдовете от печена глина във форма на птица, украсени с вряза­ни спирали, висящи триъгълници, меандри и др. Тази стилова отлика е свойствена за трактовката на сюжетите в тракийската торевтика за цялата първа половина на следващото хилядолетие, чак до епохата на разцвет, пък и частично — по-късно. От времето до VI в. пр. н. е. произхождат великолепни образци. Токата от колан, открита във Видинско, е изработена от бронз, има ажурна украса от плътни ромбове и триъгълници с врязан орнамент от кръгчета с означен център. Бронзовата тока от с. Софрониево, Врачанско, е ажурна, с лицева страна от ажурен кръст в кръг и празни триъгълни полета.

През същия период на къснобронзовата и на ранножелязна- та епоха обаче се появява и животинската декорация. Тя не е чужда на собственото развитие на тракийското изкуство, защото съдовете във форма на птици от некропола при с. Орсоя, Ломско, се датират най-късно в края на II хил. пр. н. е. Животинската декорация е общо явление за изкуствата на ирано-кавказко- малоазийския свят, защото обществената структура и религиоз­ните вярвания на народностите от обширната зона са типоло- гически близки. Затова големите ателиета на тази културно- историческа общност въздействуват на тракийските. Начелникът

166

от с. Софрониево например, който също трябва да се постави във времето преди VI в. пр. н. е., има глава на бик, третирана така, че само рогата да подскажат какво е животното, и е поло­жена върху елипсовидна основа. Двойката волути, разположени от двете страни на тялото, и триъгълните израстъци могат да бъдат сполучливо изтълкувани като геометризирани изображе­ния на крила и на опашка на птица, което вече е характерен източен сюжетен мотив.

Следователно геометризацията е основният стилов похват и при изобразяването на животинската декорация. Но този стилов похват не е доведен до своята крайност в Тракия — нито при орнаменталната и растителната украса, нито при животинска­та, — защото тракийското изкуство се отделя от елинското имен­но през същия период. От една страна, то продължава да развива старите сюжетни мотиви от II хил. пр. н. е., за които ще стане дума по-долу, в познатата им трактовка, а, от друга — усилва взаимодействието си с изкуството от Северното Причерноморие, Кавказ и Иран.

Тази обстановка създава предпоставки геометризацията да се съчетае с другия основен стилов похват — схематизацията, за да се изработи просто изображение със силни акценти. Тя се документира с един шедьовър — бронзовата фигурка на еленче от Севлиевско. Фигурката има триъгълна форма с леко повдигната муцуна, с кръгло око; шията е призматична. Предните крака и долната част на левия заден крак са счупени и изгубени. Тялото е запазено напълно и е призматично. Строго геометричната му форма е разчупена от умело и точно третираните рамене и бедра. Клоните на рогата завършват с птичи глави.

Геометризираната схема довежда до внушението, че артистът е създал не реалния елен, който той добре познава, както личи от трактовката на раменете и на бедрата, а елена-символ. Акцен­тът е ясен, остава да се знае какво внушава той.

Тези стилови похвати са основни и за следващия период, който се поставя между края на VI и началото на III в. п р .н .е ., макар че промените ще бъдат очевидни. Те са очаквани, защото. културните взаимоотношения сега ще протекат при по-усложне на историческа обстановка. С укрепването на военнополитическа’ та мощ на тракийските царе и династи изкуството задължително ще придобие ярък аристократически и придворен характер. В изо­билие се появяват златото и среброто. Настъпва времето на голе­мите съкровища.

През VII и VI в. пр. н. е. завършват в общи линии консоли- дационните процеси сред скитските племена и се създават скит­ските държавни организации. През този период се заражда и оформя и скитското изкуство. Взаимодействията между двете страни и между двете култури се разгръщат постепенно на широ­

167

ка нога и обхващат'почти пълната гама на отношения, като се започне с политическите и се завърши с културните. Тези явле­ния постепенно се задълбочават и към IV в. пр. н. е. изкуствата на траките и на скитите извънредно се сближават, за да образу­ват — както може с голяма вероятност да се твърди — трако- скитско койне. То затваря понтийския кръг по двата пътя на взаимопроникване и на взаимни заемки — през Кавказ и Се­верното Черноморие и през Мала Азия и Хелеспонта.

Какви са промените в стиловите похвати? Както показва матрицата от с. Гърчиново, Шуменско, геометризацията на тяло­то и шията на животните продължава чрез ръбове по тяхната дължина, върховете на рогата пък завършват с птичи глави.. Сребърният начелник от с. Свещари, Шуменско, пък е елипсови­ден, с триизмерна човешка глава, чиято коса е мрежа от много­ъгълници, покрити с врязани линии. Под дупката за ремъка стои гледана отгоре лъвска глава, като гривата й е означена над чело­то с пояс от триъгълници; от двете страни на главата е предста­вена птица. Геометричните кръстовидни апликации към конска амуниция все още се изработват, както показват сребърните апли­кации от с. Брезово, Пловдивско, датирани от края на V и на­чалото на IV в. пр. н. е. Те са ажурни, с форма на кръст около умбо; раменете на кръста са разширени в краищата си и са съе­динени помежду си с кръгове и спирали. Третирани по стари» начин са и новите животински орнаменти, какъвто е например рамото с два лъскави крака от две бронзови апликации към кон­ска амуниция от Панагюрище, датирани от IV в. пр. н. е. Рамо­то е предадено като глава на грифон, а лапите— като животин­ски глави.

В по-раншната геометризирана схема акцентът обикновено е в елементи от една спокойна, замръзнала поза на животното. През настъпилия период на разцвет на тракийското изкуство то­зи акцент се постига в схемата чрез един уловен и застинал мо­мент на движението.

Великолепен паметник на този стил е златният нагръдник от Башова могила на некропола при с. Дуванли, Пловдивско, датиран от V в. пр. н. е. В бордюра от перли на луновидния на­гръдник е изобразен лъв с наведена и извита напред към зрителя глава, дълги уши и дълъг нос; провисналите му бузи са проряза­ни в долната си част от по четири гънки. Гривата е предадена чрез ромбове, рамото — чрез два отворени кръга, между които са разположени дъговидни линии. Лъвът е с дълга опашка и с по четири извити пръста на лапите. В стилово отношение памет­никът е много близък до ахеменидското изкуство.

Принципно по същия начин се третира и човешката фигура в тракийското изкуство, която1,се появява тъкмо през този пе­риод на разцвет. Както иранските, така и тракийските майстори

168

предават главата и краката в профил, а гърдите — анфас или в профил. Фигурата е напълно облечена и условна. Окото, което е към зрителя, е, както при животните, в цяла дължина.

Измежду всичките примери на подобна трактовка заслужава особено внимание сребърната апликация от щит, открита в Па­нагюрска Средна гора. Тя е обрамчена с бордюр ог два реда пер­ли, които на късите страни са три. Горе в ляв профил е предста­вен изцяло облеченият Херакъл, който с лявата си ръка държи за гривата Немейския лъв; под него е изобразен лъв-грифон. Централната част на апликацията е заета от розета, под която следват крилат лъв и облечена сирена, също в ляв профил. Гър­дите на двете фигури са в цяла ширина, краката и главата — в профил, носовете и брадите — издължени, а очите — също в цяла дължина. Бедрата на животните и рамото на лъва-грифон са предадени като спирали.

Елада е третата, след Скития и Иран, културна зона, с ко ято тракийското изкуство си взаимодействува. Както се знае, от­давна въведеният условен термин „гръко-варварско“ изкуство иде да постави дилемата дали неговите образци са работени в гръцки ателиета, чиято продукция е предназначена за износ в тракийския свят, или тракийските майстори са почерпили сю­жети и някои стилови похвати от елинските. Вероятно и в двете решения се съдържа много истина, но от гледна точка на исто­рията на изкуството и двете ще отведат към един и същи резул­тат, защото степента на културен обмен е висока.

Смята се, че най-съвършеният образец на „гръко-варварско- то“ изкуство в Тракия е Панагюрското съкровище. Тълкуванията на сюжетния разказ на централната ваза — амфората-ритон — досега са поне пет или шест: Ахил открит в Скирос; седемте сре­щу Тива; подготовка за убийството на Неоптолем в Делфи; нощ­ният преврат в Тива начело с демократа Пелопид; жанрова сцена тип „комос“ и тракийски военен ритуал. Работата не е толкова в това, дали тракийският аристократ, притежател на сервиза, е разбирал, или не, или пък доколко сюжета. Стиловият еклекти­зъм е онова, което му правело впечатление и му харесвало. Съдо­вете са в ирански (ахеменидски) форми, а украсата съдържа на­ред с източните и елински орнаменти и мотиви.

Този еклектизъм ще бъде преходен и ще се разположи във времето към края на IV в. пр. н. е., за да отбележи не само на­чалото на упадъка на тракийското изкуство, но и по-широкото разпространение на формите и стиловите похвати на елинската пластика. В това отношение описаната по-горе апликация към щит от Панагюрище ми се струва паметник, който вълнуващо посочва тази граница. Елинският Херакъл стои твърде близо до тракийското религиозно мислене, защото е полубог, т. е. персо­нифицира една от степените от цикъла на усъвършенствуването.

169

В света на идеите такава заемка е и възможна, и нужна и затова Херакъл може да се появи в тракийската иконография с едно от ценностните си изпитания — борбата с Немейския лъв.

Тракийската геометризирана схема е доведена в апликация­та до своето великолепно „варварско“ от елинско гледище из­пълнение. Чувството, че непропорционалните фигури са сво­бодно и артистично хвърлени върху елегантната симетрия надву- делната апликация, е най-сигурният белег, че майсторът е по­стигнал своя акцент, силата на своето внушение.

Геометризираната епоха със символични акценти съвсем не предполага да се разграничат задължително две групи сюжети с разкази или късове от разкази за животинския и за човешкия свят. Те се преливат, защото и двата свята се движат от едни и същи закономерности, вложени в цикъла на възраждането. От друга страна, поради непременната потребност смисловият ак­цент да е наситен с идейно-религиозно съдържание сюжетите не могат да бъдат битови. В тракийското изкуство по правило са изключени сцени от земеделското всекидневие, от грижите за добитъка или от занаятчийството, както често ще се появяват те в скитското. Ловните и военните сцени са битови само в първо приближение, тъй като същината им е лесно доловима — те са откъси от разказа за ценностните изпитания на сина на богиня­та-майка, на земния цар.

В същност само при такива случаи човекът е нужен на тво­реца. Едва по-късно заради общата приповдигната атмосфера на интензивен културен обмен с елинското изкуство и заради тре­вожната обстановка през IV в. пр. н. е., породена от кризисните социално-политически явления на целия Балкански полуостров, човекът ще се появи в друга роля. Сега иконографските схеми ще му позволят да застане под купола на Казанлъшката гробни­ца, за да бъде дори колесничар и коняр от свитата на покойните и слуга; в дромоса на гробницата той ще се сражава начело на войската си. И все пак в тракийското изкуство това не е човекът на Менандър, т. е. жанровият герой, той ще си бъде един траки- зиран Херакъл от апликацията към щит от Панагюрище, който е закован в момента на върховно изпитание на качествата си, за да докаже едно единствено — правото си на цар-бог.

Това е стандартната позиция. Именно заради това си пре­димство за цялата интерпретационна система на тракийското изкуство животинският свят е най-подходящ. Този свят е пълен с борба за живот, но похватите на борбата са винаги едни и съ­щи, затова — и разбираеми като идея. Контактът между тво­реца и потребителя е осъществен.

Ако всичко казано дотук е вярно, то ние неочаквано се на­тъкваме на прост отговор на въпроса, защо траките нямат пис­меност, този път — от позиция на културната история.

170

Траките нямат писменост, защото нямат нужда от нея. Идей­но-религиозното мислене за траките не е алтернатива за анализ, а пряко усещане на света, който се разбира чрез сливането с не­го. Сливането е с природата, но и с бога — и затова винаги ще противостои на основния елински метод на познание, който е съзерцанието.

Естествено причините са многообразни и лежат в съвкуп­ните историко-материални отлики на тракийската действител­ност. За историята на изкуството и на културата една от тях е особено важна — това са билингвистичните зони в Тракия от Европейския Югоизток и в Малоазийска Тракия.

По егейското, пропонтийското и хелеспоптийското крайбре­жие с техния хинтерланд, компактно населен с племена и пле­менни групи, относително лесно се разпространява двуезичието. Археологическите данни, колкото и все още да са оскъдни, пис­мените сведения — и то като се почне от Херодот, — топони- мията и епиграфският материал вкупом показват, че части от завареното местно тракийско население по брега и по някои остро­ви (Тасос и Самотраки преди всичко) продължава да живее своя живот и да говори и гръцки. „Микселините“ — какъвто термин впрочем се използува — трудно могат при сегашното състояние на изворите да бъдат точно дефинирани, и то в една група. Ве­роятно сред тях ще има силно елинизирани хора още през и не­посредствено след периода на ранната колонизация, т. е. от VIII в. пр. н. е. насетне. 1Дс се срещнат и такива, за които гръцкият език е езикът на политическите и на търговските връзки.

Това ще бъдат сигурно най-издигнатите представители на племенното тракийско обкръжение на гръцките приморски гра­дове, сиреч — племенната аристокрация. При създалата се об­становка в историческото навечерие на образуването на големите тракийски държавни организации изведнъж ще се окаже, че класата, която ще ги създаде, разполага със своя политически език. Дотолкова, доколкото общият процес на народностно само- съзнаване никога няма да бъде изживян докрай в тракийските предели, то и нуждата от държавноиравпа кодификация ще от­падне. Остава идейно-политическата, т.е. идейно-религиозната.

Нейният език обаче съществува чрез символиката на рели­гиозно обагреното и класово адресирано изкуство. Той няма за­що да бъде смущаван от нова писменост, от елинската, пито тряб­ва да бъде преведен на каквото и да е друго писмо. Силата му е в догматично внушаваната безписмена вяра, внасянето на нови елементи в съзнанието на огромната част от племенната общност съвсем не е задължително. Магията, мелодекламацията, проро­чеството, обредните формули, танцовите възгласи, ритуалният рев при изповядването на органистичните мистерии—всичко това не се нуждае от запис. А още по-малко — вътрешното усъвършен-

171

ствуване в затворените орфически и аристократически общества, движението на духа към съединяването с бога, превъплъщението в бог.

Безписменият идейно-религиозен език на тракийското из­куство ще разполага с различни средства — еднотемни сюжети с проста семантика, многотемни сюжети и цели разкази с ня­колко семантични равнища. Тракийският майстор изработва птици. Това е познат сюжет в праисторическото изкуство още чрез керамичните форми на огромна територия в Евро-Азия. До самия край на бронзовата епоха тези форми се задържат в Тракия, за да продължат чрез художествените металообработващи заная­ти и през следващата. Измежду ракиите произведения с този сюжет нека спомена бронзовия амулет-брадва от Рилския ма­настир, изработен изцяло във формата на птица с две глави, с къс клюн, издути очи и извит като рог гребен; от корема на пти­цата излиза четвъртита брадвичка. Подобен екземпляр е и аму­летът от с. Горна Любота, Босилеградско, който е изработен съ­що от бронз и представлява птица, чиито крака са съединени с брадвичка; опашката на птицата е триъгълна.

Птицата като сюжетен мотив е особено разпространена в западните тракийски земи, където нейният произход се търси в среднодунавските и в дунавските области. Това е вероятнотака, но трябва да се направи още една крачка, за да се каже, че пти­цата е хтоничен сюжет в индоевропейското изкуство, и то тъкмо водопдаващата птица от големите реки. Тя символизира съпри­косновението на слънцето с водата в момента на залеза тогава, когато светлината изчезва.

Тракийският майстор не може да не знае това. Впрочем те­зата се доказва чрез еленчето от Севлиево, защото то, създадено през епоха на ио-релефна чистота в сюжетната постройка, носи на върховете на рогата си птици. Еленът също е символ на хго- низма. Сега се чете еднотемен сюжетен разказ, според който еле­нът в бяга си към източника на сила, към земята, е замрял с вдиг­ната вдишваща муцуна, защото е докоснал тази сила, след като птиците са кацнали на рогата му.

Тракийският майстор по същия начин не може да не знае, че когато изработва кон или изображение на кон, въвежда пер­сонифицирания лик на слънцето при изгрев. Тракийският кон­ник е синкретичен образ, който внушава не само идеята за херо- изацията. По-високото семантично равнище се съдържа тук в самия кон, който осъществява взаимодействието с небето. Съще­временно конят е царско животно и носи царя във вихъра на лова, т. е. осъществява връзката със земята; Но ловната сцена не се изчерпва само с представата за хтоничното начало. Кучето и преследваният глиган са — както добре се вижда това от пара­лелите с ирано-кавказкия свят— необходими атрибути за лову­

172

ването на царя, понеже той в момента изтърпява изпитанието на своите качества. Той трябва да убие глигана, да не загине и да бъде въведен в сан. Убийството на глигана е в същност про­верката на ценностите, защото той олицетворява разрушител­ната сила, която противостои на раждането или на възраждането. Глиганът изяжда свинята и с това руши, понеже свинята, както е известно, символизира очшцението след акта на раждането. Ето защо свинята е атрибут на тракийската Бендида, и то един много древен атрибут. Измиването на хилядите прасенца в морето по време на Елевсинските мистерии е тъкмо изповядването на това вярване, необяснимо за класическите елински представи и на­пълно разбираемо за онези, които мислят за дълбоките неелин- ски традиции на елинската религия и митология. По същата причина върху насипа на гробницата при с. Мезек, Свиленград­ско, ще стои ранен глиган, символ на успешната инвеститура на онзи, който е погребан в огромното съоръжение.

Синът иа богинята-майка е длъжен да унищожи противо­стоящата й сила, за да бъде въздигнат в ранга на владетел, но заедно с това да получи правото си да се съзъкупи с майка ся. Следователно иквеститурата е и стенен към усъвършенствуването.

Разбира се, такъв разказ е в семантично отношение извън­редно сложен и не може да се предполага, че е поля ген за всички. Явно е, че например инвеститурата на царя като стенен към усъ­вършенствуването е виеше семантично равнище, достъпно за по­светени. Затова Тракийският конник в ловната си сцена се схва­ща обикновено в смисъла на хероизацията, т. е. на хтонизма, и с връзката си с небето, т. е. със соларния култ, чието изповядване от владетеля е немислимо без проверка на достойнствата.

Поради тази причина много разпространени са образите на Тракийския конник в откъси от целия разказ, въпроизведен тук по съвкупност. Пръстените, които са носели царете или династи- те, показват точно такива откъси. Върху златен пръстен от IV в. пр. н. е., случайна и нелокализирана находка, е представен конник в ход надясно, с островърха брада, с развята зад гърба му хламида и с поводи в ръце; муцуната на коня е оформена като две топки, копитата — като малки топки, опашката е извита под прав ъгъл. Тук владетелят се движи. Пръстенът от с. Брезово, Пловдивско, датиран в края на V или началото на IV в. пр. н. е., показва накъде се движи той. Върху златната елипсовидна плоч­ка пред конника е изобразена жена, също облечена като него, която държи ритон. Това е тя, богинята-майка, която ще го въ­веде в сана на царя, след като е издържал изпитанието. Идеята, че заедно с това той ще бъде въведен и във висшата степен на син- любовник, ще остане в дълбокия семантичен подтекст. Това е та­ка сигурно, защото един друг златен пръстен — този от с. Глож- не, Тетевенско, представя брадат мъж, който е слязъл от коня и

173

държи в ръката си рог, т. е. ритон. Инвеститурата е факт, царят е получил инсигнията от ръцете на богинята-майка.

Тези кадри от филмова лента могат да се видят, макар и с някои нюанси, върху колана от с. Ловец, Старозагорско. Коланът е сребърен, позлатен и е датиран V в. пр. н. е. Той представлява правоъгълна пластинка, обрамчена с рамка от перли в квадрат­чета. В средата е разположен растителен орнамент от три лото- сови цвята между два глигана, зад които препуска конник; под него се намират куче от едната страна и шлем — от другата; в двата края на пластинката е приклекнал войник, който стреля с лък.

Сюжетът е много сложен и се разчленява добре на посочени­те вече семантични равнища. Централната тема е от източен про­изход — това е лотосът, или дървото на живота, което в случая замества богинята-майка, тъй като смисловото съдържание на двете представи напълно съвпада. Трите лотосови цвята вну­шават идеята за тристепенния цикъл от антитезата земя — небе, преди владетелят да е достигнал съвършенството, т. е. преди да се съвъкупи с богинята-майка или да изпълни четвъртата степен. Затова той се стреми да преодолее ценностното изпитание с лова на глиган. Коленичилият стрелец показва ясно кой препуска — царят е на царски лов.

Самият образ на богинята-майка също се представя с наси­тена семантика. Ние го притежаваме върху знаменития шедьо­вър на тракийската торевтика — наколенника от Могиланската могила във Враца. Той не е единствен по рода си паметник в тракийското изкуство. Познати са още два от гробницата при с. Аджигьол, край Тулча.от които единият е сравнително по-добре съхранен; изобразеното там лице има почти същата конструкция като това на наколенника от Враца.

Врачанската кнемида е сребърна и датира заедно с остана­лия инвентар от първата половина на IV в. пр. н. е. Лицето има правилен овал, пресечен от плоскост, върху която се нанасят чер­тите на лицето. Веждите са с триъгълно сечение и са предадени насечени на риба кост, очите са елипсовидни, в очните ябълки съществуват сега отвори, в които очевидно са били инкрустирани зениците. Клепачите са показани с релефни гънки, устните са меки и малки, ушите — с много подробности. Косите са позла­тени и са предадени в букли, чиято най-изпъкнала и висока точ­ка е върхът на спиралата, но отделният кичур се вижда заради концентричните врязани линии. Челото е украсено с позлатен венец, чиито листа са обърнати симетрично едни към други. Дяс­ната буза и част от носа са покрити с ивици, които са позлатени. Косата пада на вълни край лицето и преминава в два лъва върху шията. Лъвовете са предадени в профил, с разтворени челюсти и с око в цяла дължина. Гривата им е на снопове във форма на

174

пламъци. Под тях изпълзяват две змии от черупки на охлюви. Змиите имат лъвски глави с гънки около носа и зад очите. Ки­чурите на гривата представляват змийски люспи. Най-долната двойка са грифони-лъвове с тела на змии. Едната змия е нападна­та от орел с огромни нокти, а другата е с птичи криле. Цялата външна страна на наколенника е украсена със спирала, която преминава в птиче крило.

Изключителното майсторство на изработката е позволило в геометризираната схема да се балансира вътрешен ритъм с нео­чаквани акценти по цялата дължина на паметника. Най-напред грабва лицето. Това е лице на богиня, едно от онези, които често се появяват в паметници от Елада (Македония и Тесалия), Мала Азия и Скития. Тя е богиня-майка, чието име в Тракия не е само едно. Една от най-съществените й хипостази е покровителка на животните. Тази хипостаза е от критски произход, където тя е документирана с много изображения, но това не изключва далеч­ни предноазиатски корени, напротив — предполага ги. Парале­лите на този образ се появяват от Колхида и Скития до Иранско­то плато. Известна е най-важната съпоставка със скитската змие- нога богиня, която вместо крака има няколко двойки змин-гри- фони, две от които държи в ръце; съществуват изображения, при които други две змии се извиват зад гърба й като криле. Незави­симо от възможните тълкувания на образа едно от тях е напълно ясно — това е Потния Терон, покровителка на животните.

Върху поколенника от Враца е тракийската богиня-майка в ролята на Потния Терон (т. е. повелителна на животните). Че­рупките означават местата на гърдите на богинята, а от тях изли­зат змиите-лъвове, които се протягат към долната двойка змии- грифони, каквито са змиевидните крака на скитската богиня. Потния Терон е закрилница и на човека, щом той е нейният син, който слага наколенника си, за да изпълни ценностното изпита­ние. Както се видя от фалерата на Легнишкото съкровище, ата­куващият конник носи на левия си крак кнемида с женско лице. То е апотропейон, то отблъсква злите сили, които могат да погу­бят сина-цар.

Но хтоничните елементи не се изчерпват с ролята на закрил - ница. Богинята е украсена с бръшлянов венец, който е неотме­ним атрибут на честуващите Дионисовите мистерии. Освен това от гърдите й излизат змии, змии се вият и от долния край на на­коленника; едните могат да бъдат схванати като ръце, другите — като крака. Съвсем сигурно е, че змията носи определено смис­лово съдържание. Тя олицетворява мъдросгта, охранява имота и къщата и поради тази причина е честа украса на огнищата, на есхариите, още от критски времена. В Тракия подобна украса е добре позната при огнищата-олтари и най-силно впечатление пра­

175

ви тя в резиденцията на владетеля на Севтополис, в двореца на Севт III.

Семантично змията олицетворява домашното огнище и по­точно за случая казано — домашното царско огнище. На нако­ленника това е абсолютно ясно не само защото той принадлежи на аристократ, а и защото върху него е изобразен орел — симво­лът на върховната власт в ирано-кавказкия свят. Домашното огнище на царския род олицетворява продължението на рода, осигурява възраждането на чедата на богинята-майка, появата на новия й син, който трябва да й стане любовник.

Но кръгът на домашното огнище е отражението на слънцето върху земята. Когато се изповяда култът към огъня — често пъти с оргиастични игри, — едновременно се слави и слънцето. Запаленото н кеугзсимочо огнище е с две лица, лицата на хто- ничиите и на соларните сили, то е единството на антитезата зе­мя — небе, в него завършва цикълът на възраждането, то само­то е богиня, Хестия в гръцката нндсевсепейска. религия, богиня­та-майка.

Трудно е да се предположи сега до каква степен семанти- ческп многопластово',о повествование било разбираемо за наблю­дателя, дори зз този, .който носел наколенника. И не бива ли да да смятаме, че вникването е било възможно само за или по отно­шение на някои елементи, преди всичко онези, които пряко из­разяват снмволикзта*сн? Може би именно заради това майсторът татуирал дясната буза и частта от носа на жената, за да бъде тя разбрана именно като богиня.

Езикът на обществата на посветените, на приближените на Орфей и на Залмоксис хора, учили при тях тайнството на пре­въплъщението на духа, който се стреми към безметежната съвър- шеност, е завинаги изгубен. Тракийската интепретация на много символи няма да бъде никога разгадана. Но сигурно е, чс тъкмо в тези общества тя била разисквана н тълкувана. Известни са и данните, според които богинята-майка имала своите служители, пазителите на нейния култ и на идейно-религиозното му смислово богатство.

Пита се доколко нашето тълкуване съвпада с тяхното

176

ВЪВЕДЕНИЕ В ЛИТЕРАТУРАТА

I

Настоящият кратък преглед на научната литература няма претенции за пълна библиографска изчерпателност; той съдържа преимуществено по- важните, по-новите и предлагащите допълнителна библиографска информа­ция съчинения. Литературата по проблемите на римското проникване на Балканския полуостров, периода на римското владичество в Тракия и късна­та античност ще бъде представена във втория дял на настоящото съчинение.

Писмените извори са събрани в превсд и с коментар у Г . И. Кацарсв — Д . Делчев, Извори за старата история и география на Тракия и Македония, София, 1915. През 1949 г. излезе второ, разширено и допълнено издание на същия сборник, в което взеха участие още и В. Бешевлиев, Б. Геров, Г. Михайлов, Хр. Данов, И. Венедиков, Д. П. Димитров. Р. Гандева и 3. Ракева и което напълно измести първото. Колектив при Института за исто­рия при БАН публикува през 1954 и 1958 г. два тома под заглавие „Гръцки извори за българската история I“ и „Латински извори за българската исто­рия I“ като част от една голяма поредица; в тях бяха преведени и коментира­ни писмени източници за епохата на късната античностГу нас. В последните години в Института по тракглогия при БАН започна работа по създаванет ва многотомна поредица, в която ще бъдат публикувани писмените извого

за историята на древна Тракия на оригиналните езици с паралелен бъли гарски превод; първият том на поредицата е вече под печат. През 1980 г,- беше отпечатано и създаденото специално за нуждите на студентите от Исто­рическия факултет на Софийски университет „Климент Охридски“ учебно помагало „Подбрани извори за историята на българските земи в древността“.

Изворознанието на тракийската древност през I хилядолетие пр. и. е. е разработвано в детайли от Христо Данов, чиито изследвания обхващат конкретно творчеството на Херодот, Полибий, Аристотел, Ксенофонт, Тацит и други антични писатели. Български учени, като Гаврил Кацаров, Дими­тър Дечев, Георги Михайлов, Велизар Велков, също са дали съществени приноси в тази област. Библиографска справка на литературата от изворо- ведско естество вж. y V. Velkov, Die Alte Geschichte inder bulgarischen Histo­riographie (BibliographischerÜberblick 1879—1956), Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin, I960(= Berliner Byzantinische Arbeiten, Bd. 21), 70— 103 и специално 81—83. Литературата след 1956 г., както и нови наблюде­ния и изводи вж. у Х р . Данов, Древна Тракия. Изследвания върху история­та на българските земи. Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на IX до края на III в. пр.н. е., София, 1969,44—74. Срв. застрати- графията на писмените извори и особено за общите проблеми на тъй наре­чената „тракийска митология“ G., M iha ilov, Antiquité (jusqu au VI s.), Actes du IIe Congrès International des Études du Sud-Est européen, Athènes, 1970,

12 История на българските земи в древностт а

6—14 (publ. du corraport). Ссвея това някои основни методически принципи на сравнителния анализ на изворите и на тяхната хронологическа страти- графия са разработени в докладите на Д. П. Димитров, Вл. Георгиев и Е. Кондураки на Международния симпозиум в Пловдив през 1969 г. върху проблемите на етногенезиса на балканските народи, публикувани в Studia Balcanica, 5, Sofia, 1971, 63—78, 155—170, 249—270. Най-новите изследва­ния в областта на тракийското изворознание с последователно прилагане на споменатите п[ннципи са тези на Ал. Фол. Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия, I. Тракия в периегезата на Хекатсй, ГСУ ФИФ 66(1972—3), кн.3,1975,17—34; 11. Тракийският логос на Херодот, ГСУ ИФ, 67 (1973—4). 1976, 5—26; III. Тракия в Тукидидовата „Археология“ I 2—12 н II 14—17, ГСУ ИФ, 68 (1974), 1979, 7—34 (поредицата ще продължава да излиза в следващите томове на годишника).

Трудовете и публикациите на българските археолози са извънредно многочислени, за да могат да бъдат изброени. Пълен библиографски опис вж. у В. Велков — С. Георгиева, Библиография на българската археоло­гия, София, 1957, къдетосе обема литературата до 1955 г.; второто издание на библиографията (София, 1974) е доведено до 1966 г. Новоизлязлата лите­ратура след тази дата се описва периодически в рубриката „Книгопис“ на списание Археология.

Общи обзорни прегледи на археологическите проучвания и открития вж. у Д. П . Димитров, България — страна на древни култури, София, 1963 (стереотипирана на чужди езици), 5—71, с избрана литература; Cm. Ваклинов, Археология. Общ курс, ч. 1, София, 1973 (главите за българските земи); R. Hoddino*■, Bulgaria in Antiquity. An archaeological introduction, London, 1975. Аналитични прегледи на проучванията и проблемите по пе­риоди вж. у Н. Джамбазов, Проучвания на палеолитната и мезолитната култура в България, Археология, VI—3, 1964, 67—76; същият, Палеолит­ната култура в България, Археология, XVII—4, 1975, 1 —13; Г . Георгиев, Проучвания на културата на селищните могили. Археология, VI—3, 1964,’ 59—67; същият, Стратиграфия и периодизация на неолита и халколита в днешните български земи, Археология, XVI—4, 1974, 1 —19; X . Тодорова, Тридесет години праисторически проучвания в България, Векове, 1974̂ кн. 4/5, 84—94; Р. Катинчаров, Периодизация и характеристика на култу­рата през бронзовата епоха в Южна България, Археология, XVI —1, 1974, 1—24; същият. Проучвания на бронзовата епоха в България (1944—1974), Археология, XVII—2, 1975, 1 — 12; М . Чичикоеа, Проучвания натракийска- та култура в България (1944—1964), Археология, VI—3, 1964, 52—59; Същата, Проучвания на тракийската култура през старата желязна епоха. Археология, XVI—4, 1974, 19—27; Ив. Венедиков, Разкопките и проблемите иа нашето Черноморие, Археология, VI—3, 1964, 46—51; Л. Огненова-Мари­нова, Някои проучвания на културата и изкуството в Тракия през втората половина на I хилядолетие пр. н. е., Археология, XVI—4, 1974, 28—37; Т. Иванов, Проучвания на града през римската и ранновизантийската епоха (1944—1964), Археология, VI—3, 1964, 35—45; същият. Постижения на римската археология в България през 1944—1974 г., Археология, XVI—4, 1974, 38—51; Д. Овчаров, Проучванията на материалната култура през ранновизантийската епоха в българските земи (1944—1974), Археология, XVI—4, 1974, 51 — 65.

Латинските надписи от българските земи до края на миналия век са публикувани в третия том на Корпуса на латинските надписи, издаван в Берлин под редакцията на Т. Момзен и неговите сътрудници, а именно: CIL III, ed. Th. Mommsen, Pars I—II, Berolini, 1873; CIL III, Inscriptionum Orientis et Illyrici Latinarum supplementum.ed. Th. Mommsen, O. Hirschfeld et A. v. Domaszewski, Pars I—II, fase. 1—5, Berolini 1889—1902. Срв. E . Ka iinka , Antike Denkmäler in Bulgarien, YVien, 1906 ( — Schriften der Bal­kankommission IV). Тези надписи очакват нова систематизация и пълен коментар. Гръцките надписи от българските земи са вече събрани и издаде­

178

ни с обстоен анализ, изчерпателни литературни позовавания и с разночеи- ннята от G. M ihailov, Inscriptions Graecae in Bulgaria repertae, Serdlcae, I*, 1970; II—IV, 1958—1966. За отделни публикации и проучвания вж. у В. Велков, Античната епиграфика в България (1944—1974), Археология, XVI—4, 1974, 73—79.

Тъй нареченият „извънграничен“ епиграфски материал, сиреч надпи сите за траки и Тракия от други страни, е частично използуван в много изследвания. Опит за по-цялостна систематизация вж. y A l. Fol, Les Thraces dans l'Empire Romain d'Occident (Ier—IIIe s.), I, ГСУ ФИФ, 58 (1964), 3, 1965, 299—309; II, ГСУ ФИФ, 61 (1967), 3, 1968. 3—17 и ГСУ ФИФ, 62 (1968), 3, 1969, 193—274. Значението на този материал за изследванията на развитието на производствените отношения се вижда у Ал. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия (I хилядолетие пр. н. е.), София, 1970, 41—81, с изчерпателна литература. „Извънграничните“ надписи за роби от тракийски етнически произход са използувани предимно от В. Вел­ков, Робството в Тракия и Мизия през античността, София, 1967, където с направен анализ на най-важните от тях. Епиграфски и папирологически сведения за траки от различни исторически епохи са въведени в обръщение с оглед на конкретни етнодемографски и социални проучвания от G. M i ­hailov, Les Thraces en Egypte, Linguistique Balkanique, X III—1, Sofia,1969, 31—44; A l. Fol, Observations préliminaires sur la Diaspora thrace en Asie Mineure et dans le Proche Crient pendant l'Antiquité, Études Balkani­ques, 2, 1971, 56—72; пълен каталог на персоналните свидетелства за траки в Египет и общ исторически коментар вж. y V. Velkov — A l. Fol, Les Thra­ces en Egypte grécoromaine, Sofia, 1977 (—Studia Thracica, 4).

Особен интерес представляват тъй наречените „тракийски“ надписи върху пръстени (Езерово, Дуванли), каменни плочи (надгробната плоча от с. Кьолмен, Преславско) или сребърни съдове, които са предадени с гръцки букви; разчитането на повечето от тях е спорно, а и находките са малко, за да се оформи собствено тракийската епиграфика като самостоятелна дисциплина. За тези надписи вж. библиографската справка у 2. . Velkova, Die thrakische Sprache (Bibliographischer Anzeiger, 1852—1965), Linguistique Balkanique, XII, Sofia, 1967, 161 —163; idem. Die Thrakische Sprache (Ausge­wählte Biblicgr.'phie 1955—1974),in:D. Detschow, Die Tlrakis:hen Sprachres- te, Wien, 197ö2, 16*—17*. Напоследък надписите на тракийски език бяха разгледани наново от Вл. Георгиев, Траките и техния език, София, 1977 105—158. Към епиграфските паметници трябва да се отнесат и новооткри-’ тите глинени плочки от медно-каменната епоха, които носят знаци, вероятно писмени. Най-известните от тях са печатът от Караново и плочката от Гра- дешница, за които вж. В. Миков — Г. Георгиев — Вл. Георгиев, Археология, XI—1, 1969, 4—12, и Б. Николов — Вл. Георгиев, Археология, XII—3,1970, 1—8, както и цитираната по-горе монография на Вл. Георгиев, 152— 158.

Първото обобщение върху тракийското монетосечене на български език е това на В. Добруски, Исторически поглед върху нумизматиката на тра­кийските царе, Сборник за народни умотворения, 14, 1697, 555— 631, което възпроизвежда немски източници и е пълно с грешки. Работата на Н. М уш - мов. Монетите на тракийските царе, сб. Б. Дякович (ГПНБ, 1925), 1927, 195—265, също следва предимно европейски автори и с изпъстрена с неточ­ности. Основните публикации върху тракийското монетосечене и гръцките и римските монети по нашите земи принадлежат на Тодор Герасимов, но те са пръснати в различни издания; за тях срв. библиографската справка у В. Велков — С. Георгиееа. Библиография на българската археология, раздел „Нумизматика“, както и същия раздел в рубриката „Книгопис“ на списание Археология за периода след 1966 г. Полезни за ориентиране в по-новите проучвания и публикации са обзорните статии на Й ■ Юрукова, По-важни открития и развитието на нумизматиката в България през последните дваде­сет години,Археология, VI—3,1964,77 —81 \същата. Българската нумизма­

179

тика (1944—1974), Археология, XVI—4, 1974, 65—73. Напоследък същата авторка публикува и обобщително изследване върху тракийското монето- сечене, което сумира постиженията в тази област: J. Jurukova, Coins of the ancient Thracians, Oxford, 1976 (=-BAR, suppl. ser. 4).

Методологкчески анализ на най-видните представители на буржоазна­та историография вж. у Хр . Данов, Критичен обзор върху буржоазната историография за България през античната епоха до 9. IX. 1944 г., I, ГСУ ФИФ, 57 (1963), 2, 1964, 5— 66 (същото и на руски език във ВДИ 1965, 2, 147—167). Този обзор е доразвит и разширен с прибавянето на наблюдения­та иа автора и иърху марксистката историческа книжнина за Тракия в Х р . Данов, Древна Тракия, 13—42. Срв. още и Ал. Ф ол — В. Гюзелев, Ан­тичността и ранното средновековие до VII в. в българската буржоазна исто­риография. Исторически преглед, XX—4, 1964, 92—98, където се прави опит и за перисдизация на историографското развитие до 9. IX. 1944 г. Обстоен разбор на възгледите върху обществото и държавата у траките, застъпени в марксистката историография, вж. у А л Фол, Демографска и социална структура, 30—38. Подробен преглед на буржоазната и маркси- ческата историография върху тракийската политическа история е даден от Ал. Фол, Политическа история на траките. Края на второто хилядолетие до края на пети век преди новата ера, София, 1972, 13—35. Общ преглед на постиженията нл българската историография след 9. IX. 1944 г. вж. у Ал, Фол, Траколожките изследвания в България, във: Проблеми на българската историография след Втората световна война, София, 1973, 149—165; Х р . Данов, Историография върху елинистичсския и римския период след Вто­рата световна война, пактам, 166—171; В. Велков, Траколожки изследвания върху периода на късната античност, пак там, 172—174. За румънската ис­ториография срв. R. Vulpe, Histoire des recherches thracologiques en Rouma­nie, dans: Thraco-Dacica, Recueil d’études à l’occasion du IIe Congrès Interna­tional de Thracclogie, Bucarest, 1976, 13— 51.

През последните десетилетия ce появиха ред проблемни или обобщи- телни съчинения върху тракийската древност и това е един от признаците за прехода от откъслечни издирвания към създаването на самостоятелна историческа дисциплина тракология (тракознание) в рамките на общата систематика на историята на стария свят. В рамките на едно примерно и, разбира се, непълно изброяване могат да се посочат В . Велков. Градът в Тракия и Дакия през късната античност (IV—VI в.), София, 1959 (ново разширено издание V. Velkov, Cities in Thrace and Dacia in Late Antiquity, Amsterdam, 1977); същият. Робството в Тракия и Мизия през античността, София, 1967; Х р . Данов, Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските земи. Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на 1X до края на I II в. пр. н. е., София, 1969 (с последвали преводни издания в няколко страни); същият. Траки, София, 1979; А л Фол, Демо­графска и социална структура на древна Тракия (I хилядолетие пр. н. е.), София, 1970; същият. Политическа история и а траките. Края на второто хилядолетие до края на пети век преди новата ера, София, 1972; същият, Тракия и Балкгните през ранноелинистическата епоха, София, 1975; A l. F o l — Iv. Marazov, Thrace and the Thracians, London, 1977; T. Златков- ская, Возникновгние государства у фракийцев VII—V в. до н. з., Москва, 1971; Г . Михай/ов, Траките, София, 1972; Ив. Венедиков— Т. Герасимов, Тракийското изкуство, София, 1973 (преведено на няколко езика); В а . Геор­гиев, Траките и техният език, София, 1977. Започна издаването на няколко поредици с траколожка тематика — Thracia, Studia Thracica, Pulpudeva, Тракийски паметници. С общите усилия иа българските историци на древ­ността и археолози беше създадено и първото цялостно изложение на най- стария период от историческото развитие на българските земи — История на България, том I, Родовообщинен и робовладелски строй. Траки. София, 1979.

Археологическата литература за праисторическите епохи в България

180

и Югоизточна Европа е многобройна и разпръсната. Вж. например за неолита енеолита Г. Георгиев, Из живота и културата на първите земеделско-скотовъд- ии племена в България, в: Археологически открития в България, София, 1957 33—58; М . Гараш анин, Хронология и генезис на неолита в централната и югоизточна част на Балканския полуостров, Археология, VIII—1, 1966, 16—30; G. Georgiev, Die Entwicklung der älteren prähistorischen Kulturen in Südbulgarien, Studia balcanica, 5, 1971, 21—35; idem , Das Neolithikum und Chalkolithikum in der thrakischen Tiefebene (Südbulgarien). Probleme des heutigen Forschungsstandes, Thracia, I, 1977, 5—27; Г . Георгиев, Стратигра- фия и периодизация на неолита и халколита в днешните български земи, Археология, XVI—4, 1974, 1 —19; X . Тодорова, Знеолит Болгарии, София, 1979 (същото на английски език в серията BAR); същата. Праисторическа България, София, 1979. Публикации на отделни обекти вж .;£ . Николов, Гра- дешница, София, 1974; X . Тодорова и др., Селищната могила при Голямо Дел- чево, София, 1975 (=Разкопки и проучвания, 5); А. Радунчева, Виница. Енеолитно селище и некропол, София, 1976(=Разкопки и проучвания, 6); X Тодорова, Овчарово, София, 1976. За Варненския некропол в очакване на из­черпателна публикация вж. Ив. Иванов. Съкровищата на Варненския халко- литен некропол, София, 1978. За околните райони срв. J. M ellaart, Earliest Civilizations of the Near East, London, 1965; idem, Prehistory of Anatolia and its Relations with the Balkans, Studia balcanica, 5, 1971, 119—137; idem. The Neolithic of the Near East, London, 1975; R. Tringham , Hunters, Fishers and Farmers of Eastern Europe 6000—3000 BC, London, 1971. За бронзовата епоха вж. V. M ikov, La Bulgarie à l'âge du bronze, Studia balcanica, 5, 1971, 51—61; P. Катинчаров, Периодизация и характеристика на културата през бронзовата епоха в Южна България, Археология, XVI—1, 1974, 1—24; съ ­щият, Проучвания на бронзовата епоха в България (1944—1974), Археоло­гия, XVII—2, 1975, 1—17; същият. Селища и жилища от бронзовата епоха в Югоизточна България. Музеи н паметници на културата, 1975, 4, 4—12; Ив. Панайотов, За хронологията и периодизацията на бронзовата епоха в българските земи, Исторически преглед, 1975, 6, 24—46. За разкопките при с. Езеро вж. Г. Георгиев — Н. Мерперт — Е . Черних — Р . Катинчаров и др., Дипсизка селищна могила, София, 1978 (= Разкопки и проучвания, 7). За древната металургия последно и най-пълно у Е . Н. Черних, Горное дело и металлургия в древнейшей Болгарии, София, 1979. За праисторическото изкуство А . Радунчева, Доисторическое искусство в Болгарии (V—II тмс. до н. з.), София, 1973 (същото стереотипирано на няколко езика). За данни­те от антропологическите проучвания вж. у Р. Boev, Die Rassentypen der Balkanhalbinsel und der Ostägäischen Inselwelt und deren Bedeutung für die Herkunft ihrer Bevölkerung, Sofia, 1972. Относно дискусията за етногенези- са натраките вж. с литература у Г.Тончева, Състояние на проучванията вър­ху произхода на траките, Исторически преглед, XXIX—5, 1973, 99—106; срв. статиите в Studia balcanica, 5 (L'ethnogenèse des peuples balkaniques), Sofia, 1971.

Обща характеристика на микенска Тракия вж. у Ал. Фол, Политическа история на траките, 38—68, с цялата посочена там литература. Историческа­та приемственост между микенска Тракия и желязната епоха, осъществява­ща се на фона на сериозно етническо разместване и в хода на икономическа­та реорганизация на южнодунавските зе*и, се засяга в литературата в раз­лични аспекти — присъствието на нови етнически елементи в Тракия, про­никването на тракийски племенни енклави в Троада и въобще в Мала Азия към края на II хилядолетие пр. н. е., разпространението на тракийска мате­риална култура на север от Дунав, устойчивостта на микенските традиции, хронологията и периодизацията на халщата, разцвета на тракийската ме- галитна култура и пр. По всички тези въпроси вж. най-вече V. Velkoo, Thra­ker und Phrygernach den Epen Homers, Studia balcanica, 5, 1971, 279—286; Chr. Danov, Zu der Ethnogcnese und den Lageverschiebungen der Volksstämme Altthrakiens in der zweiten Hälfte des II. und der ersten Hälfte des I. Jahrtau-

181

sends v. u. Z., ibidem, 271—278; VI. Popov, Certaines remarques sur les mou­vements de migration de la population des Balkans de la fin du deuxième millé­naire avant notre ère.Thracia, II, Sofia, 1974, 27—32; Вл. Попов, Некоторьи проблеми зтноисторических связей между Балканским полуостровом и ■Малой Азией до хонца II тис. до н. з., Studia Thracica, 1, Sofia, 1975, 7—19; lv. Venedikov, Les migrations en Thrace, Pulpudeva, 2, Sofia, 1978, 162—180; L. Ognenova, Survivances de la civilisation méditerranéenne du IIe millénaire en Thrace vers la seconde moitié du 1er millénaire, Acta Antiqua Philippopo- litana, Studia Archeologica, Sofia, 1963, 27—34; M . Чичикова, Керамика от старата желязна епоха в Тракия, Археология, X—4, 1968, 15—27; Д. П. Димитров, Троя VII б2 и балканските тракийски и мизийски племена, пак там, 1 —15; същото на немски D. P . Dim itrov, Troia VII Ь 2 und die thraki- schen und mösischen Stämme auf dem Balkan, Studia balcanica, 5, 1971, 63— 78; M . ÔiCikova, Sur la chronologie du Hallstatt en Thrace, ibidem, 79—92; P. Detev, Données archéologiques pour la continuité de 1 a culture du tell Raz- kopanica près du village Manolé, département de Plovdiv, ibidem, 93—106;H . Todorova, Ober einige Probleme der süd-osteuropäischen Früheisenzeit, Thracia, I, Sofia, 1972, 67—77; M . (Üilikova, Nouvelles données sur la culture thrace de T époque de Hallstatt en Bulgarie de sud, ibidem, 79—100; Г. Тон­чева, O фракийцах нинешних Украини, Молдови, Добруджи и Северо-вос- точной Болгарии в XI—VI вв. до н. з., Studia Thracica, 1, Sofia, 1975, 28— 53; G. TonCeva, Chronologie du Hallstatt ancien dans la Bulgarie de nord-est, Sofia, 1980 (= Studia Thracica, 5); B. Hansel, Die Gliederung der älteren Hali­stattzeit im thrakischen Raum, Thracia, III, Sofia, 1974, 87—94; idem, Bei­träge zur regionalen und chronologischen Gliederung der älteren Hallstattzeit an der unteren Donau, Bonn, 1977; M .\Dusek, Die Thraker im Karpatenbecken, Amsterdam, 1978; Мегалитите в Тракия, София, 1976(—Тракийски паметни­ци, 1); Мегалитите в Тракия, част 2, Тракия Понтика, София, 1980 (= Тра­кийски паметници, 3).

Основното обобщително съчинение върху гръцката колонизация по за­падния бряг на Черно море е това на Chr. Danov, Pontos Euxeinos, Real- Encyklopädie der klassischen Alterutmswissenschaft, Suppl. Bd. 9, 1962, 844— 1175, където са посочени предишните изследвания на автора, както и цялата западноевропейска, съветска, румънска и българска литература, която е действително много богата. От по-новите изследвания вж. например Ив. Венедиков и др., Аполония, София, 1963 ;Iv . Venedikov et autres, Nessèbre,I, Sofia, 1969. Съществуват и ред по-частни проучвания върху различни страни от живота на колониите и върху проникването натракийски елемент в тях. Колонизацията на крайбрежията на Бяло и на Мраморно море също е разработвана подробно, но главно от чужди автори; срв. В. Бешевлиев, Гръцката колонизация на Беломорието в древността. Беломорски преглед, 1, 1942, 157—178. Обобщение, преглед на литературата и изводи вж. по­следно Х р . Данов, Древна Тракия, 218—294. Специално с оглед на корабо­плаването и подводната археология вж. М . Лазаров, Потъналата флотилия. Варна, 1975. За предгръцкото корабоплаване по тракийското черноморско крайбрежие последно в Мегалитите в Тракия, част 2, Тракия Понтика, Со­фия, 1980 (= Тракийски паметници, 3), дял 3.

Етнодемографските проблеми на тракийската племенна общност са раз­гледани подробно от Ал. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, 82—126. Затракийската диаспорасрв. и A l. Fol, La Diaspora thrace Rivista storica dell’antichita, 1—2, 1971, 3—18. Етническите примеси на тракийската общност са още в процес па изследване; споровете по тях са оправдани, тъй като данните са сравнително бедни и търпят понякога про­тиворечива интерпретация. За присъствието на ирански имена в тракийската антропонимия вж. главно К. Vtahov, Sind die Worttcile — pexsf. — -vr.ig u. ä., die in zweistämmigen Personennamen auftreten, thrakisch?, Ziva Anti- ka, XV—2, 1966, 305—319; idem. Über die Frage der iranischen Elemente im Thrakischen, Pulpudeva, 2, Sofia, 1978, 20—25. Въпросите на иранското

182

присъствие и влияние в Тракия са третирани исторнко-археологически у Ив. Венедиков, Предахеменидски Иран и Тракия, Известия на Археологи­ческия институт, 31, 1969, 5—43; вж. също Iv . Venedikov, La campagne de Darius contre les Scythes à travers la Thrace, Studia balcanica, 1, 1970, 26— 32; Iv . Marazov, Influences et originalité, ou l'Iran et la Thrace, Thracia, 4, Sofia, 1977, 15—31. Тезата за присъствието на силен, оставил дълбоки следи, келтски етнически елемент се поддържа от Т. Герасимов, Келтските етни­чески наслоения в българските земи, сб. Етногенезис и културно наследство на българския народ, София, 1971, 39—43, с посочени там предишни работи на автора; срв. и Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, II, ГСУ ФЗФ, 61, 1967, 1, 30—54, с приведената там литера­тура. Обратното становище в рецензията на А т. Милчев, Археология, X III— 3, 1971, 70—75, с контрааргументи и последната литература. Романизацион- ните явления и разпространението на латинския език са проучвани главно от Борис Геров, а елинизацията и мястото на гръцкия език — от Георги Михайлов; и в двете области са от значение наблюденията на Веселин Бешев- лнев. От многобройните изследвания на тези автори вж. например Б . Геров, Въпросът за романизацията на тракийското население в българските земи, сб. Етногенезис и културно наследство на българския народ, София, 1971, 33—38, и Г. Михайлов, Гръцко езиково и етнокултурно влияние сред траките пак там, 27—32; срв. В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у тра­ките, София, 1965 (същото на немски език, Амстердам, 1970), с посочена­та там литература.

Историческата география на тракийските племена също поставя много спорни и нерешени проблеми. Западните тракийски племена са проучвани от Б . Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, I, ГСУ ФФ, 54—3 (1959—1960), 1961, 159—168, 226— 237; 11, ГСУ ФЗФ. 61—1 (1967), 1967, 17сл.; III, пак там, 62—2, (1968), 1969, 86—105. Истори­ческата география на Тракия е разглеждана многократно и за цялата тери­тория от Христо Данов; той се е спирал подробно на локализацията на из- точнотракийските племена. Вж. прегледа и литературата в Х р . Данов, Древ­на Тракия, 100—156. Нов подробен анализ от гледна точка на политическа­та история и с привличане на всички достъпни данни (включително архео­логическите) у Ал. Фол, Политическа история натраките, 69—108; същият Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха, 9—99. Последно по въпроса вж. Ал. Фол — Т. Спиридонов, Историческа география на тракий­ските премена до III в. пр. н. е., София, 1980.

Старата българска и чуждестранна литература по въпросите на социално- икономическото развитие на древна Тракия може да се намери y G. /. /Or­zarolo, Beiträge zur Kulturgeschichte derThraker, Sarajevo, 1916(=Zur Kunde der Balkanhalbinsel, II, Quellen und Forschungen, Heft 5). По-новите бъл­гарски изследвания са събрани от М . Taceva-Hilova, Bulgarische Arbeiten zur Sozial—und Wirtschaftsgeschichte des Altertums, Jahrbuch für Wrtschafts- geschichte, 1974. Производителните сили и трудовият процес не са били предмет на самостойно проучване през последно време; засягани са някои отделни въпроси. Вж. например за рударството и металургията y V. Velkov, Bergbau und Hüttenwesen bei den alten Thrakern, Janrbuchfür Wirtschafts- gescihuchte, II, 1971, 175—192; E . M axim ov, Der Erzbergbau der Bossen, Thracia, III, Sofia, 1974, 397—408. Обобщение на издирвания върху развоя на земеделските оръдия вж. у Л. Луков, Характерът на културно-историчес­кото наследство от железни части на земеделски оръдия в българските земи, сб. Етногенезис и културно наследство на българския народ, София, 1971, 93—96. Систематизация на този род данни и изводи вж. у Т. Златковская, Возникновение государства у фракийцев, 30—61. Общо за материалната култура вж. у Д. П . Димитров, Материалната култура и изкуството на траките през ранната елинистическа епоха IV—III в. пр. и. е., в: Археоло­гически открития в България, София. 1957, 61—92; Cm. Ваклинов, Археоло­гия, част I, 230—245. Литературата по отделни проблеми е огромна и раз­

183

пръсната, вж. примерно Д. Цончев, Сивата тракийска керамика в България, Годишник на Пловдивския народен музей, III, 1959, 93—133; М . Чичи­кова. Поява и употреба на тухлата като строителен материал у траките в края на IV и началото на III в. пр. н. е., Известия на Археологическия институт, XXI, 1957, 129—152; М . ÓUikova, Développement de la céramique thrace a l'époque classique et hellénistique, Acta Antiqua Philippopolitana, Studia Archeologica, Sofia, 1963, 35—48; idem. Céramique thrace fabriquée à la main du VIe au 1er siècles av. n. ère, Thracia, IV, Sofia, 1977, 123—140; Л. Огненова, Опит за реконструкция на два щита от Тракия, Известия на Археологическия институт, XVIII, 1952, 61—81; Същата, Ризници на тра­ки от V—III в. пр. н. е., Археология, I, 1959, кн. 1 —2, 30—37; същата. За произхода и появата на „беотийския“ щит, Известия на Археологическия институт, XXVI, 1963, 107—114; L. Ognenova, Les cuirasses de bronze trouvées en Thrace, Bulletin de Correspondence Hellénique, 85, 1961 501—534; Ив. Венедиков, Тракийската юзда, Известия на Археологическия институт, XXI, 1957, 153—201; Същият, Тракийската колесница, София, 1960; Iv. Vene- dikov, Lessitules de bronze en Thrace, Thracia, IV, Sofia, 1977, 59—103. Инте­ресни данни за обмена вж. у Ив. Венедиков, Сделки, цени и заплати в древна Тракия в края на V в. пр. н. е., Нумизматика, 3, 1970, 7—11.

Поселищният живот е сравнително нова проблематика в тракологията, която сега се развива във основа на комбинирани археологически, езиковед- ски и писмени дирения. Вж. общата постановка на проблема у Ал. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, 161 —173, с литера­турата и по-раншните изследвания на автора. Между по-специалните публи­кации и изследвания вж. Д. П . Димитров, За укрепените вили и резиденции у траките в предримската епоха, Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, София, 1958, 683—699; същият, Севтополь — фракийский город близ с. Копринка, Казанлиского района, Советская археология, 1957, кн. 1, 199— 216; М . Чичикова, Севтополис, София, 1970; същата, Поселищно развитие в Тракия през I хилядолетие пр. и. е. (по археологически данни), Акти на I конгрес на Българското историческо дружество, I, София, 1970; М . Ö i i - kova, Habitats et forteresses thraces du 1er mollénaire av. n. ère, Pulpudeva, 1, Sofia, 1976, 15—33; D . P. D im itrov—M . Citikova, The Thracian City of Seutho- polis, Oxford, 1978 (=BAR, suppl. ser. 38); Am . Милчев, Археологически находки и проучвания в чашата на язовир „Искър“, ГСУ ФИФ, 55—3 (1961), 1961, 193—269; същият, Тракийският град Кабиле в античността, ГСУ, ФИФ, 65—1 (1971), 1973, 1—60; Д. Цончев — Ат . Милчев, Разкопки в ча­шата на язовир „Батак“, Известия на Археологическия институт, 32, 1970, 149—203; Цв. Дремсизова-Нелчинова, Тракийско селище в чашата на язовир „Вииица“, Шуменско, Известия на Народния музей в Шумен, 4, 1967, 57—77; М . Мирчев, Раннотракийски селища при с. Брестак, Варненско, Известия на Народния музей във Варна, 5 (20), 1969, 95—111; V. Velkov — Z. Goieva, Die thrakische Festung Ccrtigrad im Balkan, Thracia, I, Sofia, 1972, 121 — 143.

Многобройна и твърде разпръсната е литературата върху тракийските некрополи, гробници и гробни находки. От по-новите публикации вж. при­мерно В. Миков, Произходът на куполните гробници в Тракия, Известия на Археологическия институт, 19, 1955 (=сб. Кацаров, II), 15—48; същият. Надгробните могили в България, в: Археологически открития в България, София, 1957, 217—240; М . Мирчев, Раннотракийският могилен некропол при село Равна, Известия на Археологическия институт, 25, 1962, 97—164; Ив. Венедиков, Новооткрито могилно погребение във Враца, Археология, VIII—1, 1966, 7—15; Б. Николов, Гробница III от Могиланската могила във Враца, Археология, IX—1, 1967, 11—18; Ив. Венедиков, Тайната на тракийските могили, София, 1968; М . Чичикова, Тракийска могила гробница от с. Калояново, Сливенски окръг (IV в. пр. н. е.), Известия на Археоло­гическия институт, 31, 1969, 45—90; Цв. Дремсизова-Нелчинова, Тракий­ски могилни погребения край с. Кьолмсн, Шуменски окръг. Известия на

184

Археологическия институт, 32, 1970, 207—228; Ат. М и л чев—Г. Китов, Тракийски могили крайс. Градница, Габровски окръг, Археология, XIV—I 1972, 46—60; Iv . Veüedikoo, L’architecture sépulcrale en Thrace, Pulpudeva, 1, Sofia, 1976, 56—62; idem, L’origine des tombeaux à coupole, Thracia, III, 1974, 20 —205; A. Mansel, Das Kuppelgrab von Kutluca (West-Bithynien), ibidem, 207—220; Мегалитите в Тракия, София, 1976 (=Тракийски паметни­ци, 1); Г . Китов, Тракийските могили край Стрелча, София, 1979,

За развитието на раннокласовото общество в Тракия вж. Ат. Милчев, Социално-икономическият и обществено-политически строй на траките (VII—IV в. пр. н. е.). Исторически преглед, VI—4/5, 1949/50, 526—552, с рецензия от Д. П . Димитров. Известия на Археологическия институт, 18, 1952, 416—429 с литература. Проблемите са обобщени с цялата книжнина у Ал. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, 127— 213; срв. и В. Велков, Родовообщинен и робовладелски строй в древнотра- кийските земи, в: Икономика на България, т. I, София, 1969, 17—46; Chr. Danov, Social and economic evolution of the ancient Thracians in Homeric, Archaic and Classical times,Etudes Historiques, I, Sofia, 1960, 3—29; X p . Данов, Древна Тракия, 172185. Невъзможността ка тракийските производ­ствени отношения да вместят робския труд в общината си структура е по­казана от В. Велков, Робството в Тракия и Мизия през античността, 14 сл. За зависимите категории селяни в Тракия вж. Х р . Данов, Към историята на полусвободните селяни през античната епоха. Известия на Археологи­ческия институт, 19, 1955 (=сб. Кацаров, II), 111 —119. Т. Златковская, Возникновение государства у фракийцев, 82—177, има по-други възгледи за характера на тракийското общество и по определя не толкова по робо­владелските тенденции на развитие, колкото по протофеодалните. Вж. раз­мяната на становища по тези проблеми в рецензията на Е . М . Штаерман, Вестник древней истории, 4, 1971, 219—225; Т. Д. Златковская, К вопро- су об общинном земевладении в период становления классового общества (по фракийским материалам), Советская Зтнография, 5, 1970, 46—56; съ- щата, О характере робства во Фракии VII—V вв., Вестник древней исто­рии, 1, 1971, 54—63. Дискусията върху тъй наречения „азиатски начин на производство“ все още продължава. Вж. основните постановки и литерату­рата у 10. В. Кочановский, Рабовладение, феодализм или азиатский способ- производства?, Москва, 1971, и В. Н. Никифоров, Восток и всемирная исто­рия, Москва, 1975, които стигат до заключението, че нямаме сега засега теоретичен и конкретно изследователски основания да не поставяме „пери­ферията“ на класическите центрове в системата на робовладелската форма­ция.

Политическата история на предримска Тракия е третирана частично ■ буржоазната историография, и то с оглед на историята на одриската дър­жава до времето на Филип II. В тази област са работили Г. Кацаров, Я. Тодоров и Мл. Тонев, които до голяма степен са се влияли от авторитетните немски автори Ад. Хьок и К. Ю. Белох. От техните съчинения вж. напри­мер Г. Кацаров, Произход и пръв разцвет на Одринското царство в древна Тракия, Училищен преглед, 32, 1933, 737—754; Я . Тодоров, Тракийските царе, ГСУ ИФФ, 29, 7 (1932—33), 1933, 1—80; М л. Тонев, Приноси към исто­рията на траките, Беломорски преглед, 1, 1942, 179—228. Напоследък се постави началото на цялостното проучване на тракийската политическа действителност с работите на Т. Златковская, Возникновение государства у фракийцев, 178—254, и Ал. Фол, Политическа история на траките; същият, Тракия и Балканите в ранноелинстическата епоха; там е приведена и цялата литература. Срв. извън това Х р . Данов, Към външната политика на Маке­дония, Тракия и Гърция през IV и в началото на III в. пр. и. е., Studia Bal­canica, 2, 1970, 33—54; Ал. Фол, Одриската държава и двата атински морски съюза, сб. в памет на проф. Ал. Бурмов, София, 1973, 121— 136; В. Gerov, Zum Problem der Strategien im römischen Thrakien, Klio, 52, 1970, 123—132,

185

обобщава и уточнява въпросите около делението на страната на стратегии с цялата литература.

Езиковедските изследвания са многобройни и пръснати. Пълна библио- графска справка вж. у 2.. Velkova, Die thrakische Sprache (Bibliographischer Anzeiger 1852—1965), Linguistique Balcani que, 12, Sofia, 1967, 155-— 180; idem, Die Thrakische Sprache (Ausgewählte Bibliographie 1955—1974), in: D. Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, I9762, 11*—28*. Сред тези изследвания трябва да се имат пред вид фундаменталните работи на акад. Димитър Дечев върху тракийските езикови остатъци и върху общата ха­рактеристика на тракийския език (D. Detschew, Die Thrakischen Sprachreste Wien, 1957, 19762; същият. Характеристика на тракийския език, София, 1952; същото и на немски, Charakteristik der thrakischen Sprache; 2 revi­dierte Aufl. von B. Gcrov in: Linguistique Balkanique, 2, 1960, 145—213). Проучванията на Владимир Георгиев (последно Вл. Георгиев, Траките и техния език, София, 1977) обхващат цяла редица въпроси, между които се открояват етногенетичните, осветлени от езиково гледище; понастоящем е в сила неговата теория за съществуването на тракийски, дако-мизийскн и фригийски езици в Карпато-балканската зона и Западна Мала Азия, която е приемлива със съществената уговорка, че делението не означава етнически, а териториални разлики между племенни групи. Издирванията на Кирил Влахов разглеждат много важни проблеми на тракийското езикознание, като се започне от името на народностната общност и от разностранния ана­лиз на тракийската ономастика по цялата територия на диаспората и се свърши с езиковите трако-славянски паралели, вж. К. Влахов, Името на древните жители на нашата земя — траките, Език и литература, 23, 2, 1968, 31—41; същият, Към въпроса за трако-дако-балтийските езикови отноше­ния, ГСУ ФЗФ, 64—1 (1970), 1971, 60—106; същият. Тракийски лични имена, Фонетико-морфологични проучвания, София, I976(—Studia Thracica, 2). Плод на продължителни проучвания и е интересното обобщение на Ив. Дуриданов, Езикът натрапите, София, 1976. Значителни приноси се съдър­жат и в трудовете на Веселин Бешевлиев за тракийските лични имена (В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена на траките, София, 1965; съ­щото на немски: Untersuchungen über die Personennamen bei den Thrakern, Amsterdam, 1970), на Георги Михайлов за тракийските имена в Египет и в Мала Азия (0. M ihailov, Les Thraces en Egypte, Linguistique Balkanique, 13—1, 1968, 31—44; idem. Rapports onomastiques entre les régions de l'Est des Balkans et l ’Asie Mineure, Actes du 1er Congres international des études balkaniques, 6, Sofia, 1968, 549—555), на Руска Гандева за езика на гетите (R . Gandeca, Uber die Sprache der Geten nach Ovids „Tristia“ und „Epistolae ex Ponto“, Известия на Института за български език, 16, 1968, 87—95) и др.

По-старите изследвания върху тракийската религия са сумирани от G. Kazarow, Thrake (Religion), Real-Encyklopädie der klassischen Altertumswi ssenschaft, 6 A, 1936. По-новите проучвания върху тракийската митоло­гия и религия са обобщени от A l. Fol — Iv. Venedikov— Jv. M arazoe — D . Popov, Thracian Legends, Sofia, 1976; вж. и приложената там библиография. Срв. също G. M ihailov, La légende de Térée, ГСУ ФФ, 50—2, 1955, 75—208; idem. Problèmes de la mythologie et de la religion thraces, Pulpude va, 1, So­fia, 1976, 71—80; Г. Михайлов, Траките, 181—256; Iv. Venedikov, Le syncré­tisme religieux en Thrace à l'époque romaine, Acta Antiqua Philippopolitana, Studia Archeologica, Sofia, 1963, 153—166; Б. Богданов, Орфей и някои проб­леми на древната култура по нашите земи. Проблеми на културата, 1979, 5, 72—86; М . Чичикова, Жсртвенники зллинистической зпохи в Фракии, Stud ia Thracica, 1, Sofia, 1975, 180—195; Кл. Фол, Символичното погребение от Казичине, Изкуство, 30—3 4, 1975, 11 —13.

Литературата върху тракийското изкуство е изключително богата. Вж. последното обобщение у Ив. Венедикое — Т. Герасимов, Тракийското из­куство, София, 1973 (същото преведено на няколко езика); срв. и М . Ц он ­чева, Художественото наследство на тракийските земи, София, 1971. Между

186

многобройните съчинения по отделни проблеми вж. например Д. М икод, Казанлъшката гробница. София, 1954; същ ият, Вълчитрънсхото златно съкровище, София, 1958; Ив. Венедиков, Панагюрското съкровище, София, 1961; същият, Вълчитрънското съкровище, Изкуство, 30, 1975, 2—10; /и. Venedikov, L'art thrace et l 'a rt achémenide, Actes du Ier Congrès International des études balkaniques, 2, Sofia, 1969, 381—396; Л. Живкова, Казанлъшката гробница, София, 1974 (същото на няколко езика); Ив. Маразов, Ритоните в Тракия, София, 1977; Ал. Фол, Гръцкият стил и така нареченото варварско изкуство. Изкуство, 29—3, 1979, 26—28.

187

ПОКАЗАЛЕЦ НА ЛИЧНИТЕ, ГЕОГРАФСКИ И ЕТНИЧЕСКИ ИМЕНА

ААбдера, гр. ант., 85, 95, 114, 119, 123, 135, 146 Абидос, гр. ант., 131 Абруполис, трак. цар, 122 Аврелиан, рим. император, 152 Агасамен, трак. цар, 113 Агриани, трак. племе, 87, 122 Аджигьол, с. край Тулча, 85, 119, 174Адрианопол, дн. Одрин, 92 Адриатическо море, 127 Азмашка могила край Стара Заго­ра, 32Акснй, дн. Вардар, 58, 60, 64—65, 68, 80—81, 90, 113, 144, 146 Албания, албанци, 58, 80 Александър I Филелин, македонски цар, 60Александър III Велики, македонски цар, 14, 21, 59, 71, 81, 94, 119, 126, 134, 139—140, 143Амадок I (Медок), трак. цар, 82, 132Амадок II, трак. цар, 138—139Аминта, мак. цар, 130Амисос, гр. ант., 71Амфиполис, гр. ант., 125, 131, 147Анаксандър от Аполония, 148Анатолия, област, 27—28, 32—33,42—44, 48, 75, IIIАнтигон, елинистически владетел, 140Анхиало, дн. Поморие, 147Апенински полуостров, 106, 146Аполон, култ към, светилище на,48, 55, 115, 147, 156Аполония дн. Созопол, 86—87, 118,147—148Апсинти, трак. племе, 90 Арда, ант. Артеск?, 86, 128

Ардино, гр., 160 Арес, култ към, 158 Ариан, историк, 94—95, 143 Ариапейтес, скитски цар, 128 Ариобарзан, персийски сатрап, 135- Аристагор, милетски тиранин, 125 Аристотел, гръцки философ, 11, 52—53, 105Аристофан, гръцки комедиограф, 129 Аркадия, област в Пелопонес, 56 Архилох, гръцки поет, 106, 148 Асклепий, култ, светилище на, 147 Астика, асти, стратегия и тракийско племе, 87, 103 Атеней, историк, 95 Атика, 54, 56Атина, атиняни, 14, 71, 79, 90, 100, 111, 122, 125—131, 133—135, 138,142, 147Атински морски съюз, 129, 131—132, 135Ахейска Гърция, ахейци, 56—57, 107, 115Ахеменидско изкуство, 169 Ахил, гръцки херой, 169

ББайлово, с., 160Балкански полуостров, 9, 19, 27, 40, 42, 50, 56, 58, 62—63, 65, 67—70, 94—95, 114. 132, 138, 141—142,151—152, 170 Бебрики, трак. племе, 91 Бейчесултан, с. в Анатолия, 32 Бендида, трак. богиня, 129, 158, 173 Беотия, област в Гърция, 56, 68 Берисад, трак. цар, 82, 138 Беси, трак. племе, 64, 90, 118, 122 Бизантион, дн. Истанбел, 92, 128, 131, 146

188

Биза (Бузас), име, 67 Бизоне, дн. Каварна, 85, 145 Бисалти, трак. племе, 87, 91, 98, 107, 123—124Бистони, трак. племе, 90, 114 Блеген, К-, 49 Боспора, 152Брасида, спартански стратег, 125 Брауро, знатна тракнйка, 125 Бреа, гр. ант., 97, 124 Брезово, с., 168, 173 Брени, трак. племе, 90 Бриантика, област, 90 Бурсбиста, трак. цар, 118 Бутес, син на Борей, 113

ВВарненски енеолитен некропол, 31, 40, 48Виница, Шуменско, 93 Витиния, витини, област и трак. пле­ме, 22, 58—59, 64—65, 67, 70, 77, 79, 82, 87, 90, 106, 126, 152 Вологез, трак. жрец, 118 Враца, съкровище от, 85, 122, 174— 175Вълчитрън, с., съкровище от, 42, 159

ГГалатия, ант. област, 82 Галия, 15, 72Германия, германи, 15, 18, 72, 84Гети, трак. племе, 64, 83—84, 94—95,118, 122, 128, 139—140, 158Гета (Гетас), едонски цар, 124Георгиев, Вл., 62Гложене, с., 173Гоаксий, трак. династ, 125Горна Любота, с. Босилеградско,172Градешница, с., Врачанско, 47 Гумелница, 31, 74Гърчиново, с., Шуменско, 164, 168

ДДавлида, област във Фокида, 68, 113 Дакия, Даки, провинция и племе, 58, 62—64, 77, 83—84, 97, 103, 152 Дардани, племе, 58—59, 62, 67,69—70Дарий I, персийски цар, 82, 117,126, 128Девкалион, мит., 57 Делфи, светилище, 14, 55, 68, 107, 122, 140--141, 157, 169 Демостен, атински оратор и държав­ник, 95, 133—134 Дентелети, трак. племе, 87, 122

Дерони, трак. племе, 87, 123 Дечев, Д., 21, 149 Диегилис, трак. цар, 122 Диза, трак. име, 67 Дни, трак. племе, 90 Димини, с. в Тесалия, 32, 42 Диодор Сицилнйскн, историк, 70, 131 Диомед, трак. цар, 95, 114 Диомед, херой от „Илиада", 113 Дионис, култ към, светилище, мисте­рии, 90, 114, 125, 147, 151—152,155—156, 175Днонисополис, дн. Балчик, 85 Дион Касий, историк, 95 Дирахиум, дн. Драч, 92 Дисорон, планина, 123 Днепър, река, 12, 84 Днестър, река, 12, 84 Додеканези, острови, 70 Долонки, трак. племе, 90, 122 Дор, епоним на дсрите, 57 Дори, гръцко племе, 57 Дориск, гр. ант., 123, 128 Драбеск, гр. ант., 125 Драгойново, с., Пловдизско, 97 Дринов, М., 20 Дряновски манастир, 26 Дромихет, трак. цар, 94, 118 Дувгнлий, с., Пловдивско, 118, 168 Дунав, река, ант. Истрос, 28, 34, 43, 51", 79—81, 83-85, 92, 97, 119, 125, 127—128, 139—140, 143—144, 147,150, 153Дуранкулак, с., Толбухинско, 32—33 Дуросторум, дн. Силистра, 92

ЕЕванс, А., 49 Евбея, остров, 107 Еврипид, гръцки трагик, 60 Езристей, микенски цар, 114 Евксинскн Понт, дн. Черно море, 45, 50, 80—81, 84, 87, 91—92, 117, 122,127, 144Европейски Югоизток, 16—17, 19, 26, 28—29, 32—35. 37—39, 41, 44— 46, 54, 60, 62, 67, 69, 83, 111—112, 115, 118, 144, 151, 159, 162, 171 Ефрем, трак. цар, 1)3 Егейско море, егейски острови, 20, 23, 37, 40, 50, 65, 79, 91, 94, 117,128, 144, 146, 149—150Египет, египтяни, 9, 13—14, 38, 55, 72, 80, 108, 115Едони, трак. племе, 87, 124—125 Езеро, с., Новозагорско, 35, 43 Ейон, гр. ант., 123 Ейоней, баща на Рез, 113 Елада, елини, 9, 11, 13, 18, 27, 32,

189

43, 48, 54—58, 61—62, 64—65, 79,82, 91—92, 99—100, 106—110, 116,118, 123, 125, 129, 134, 145—146, 148,152, 161, 166, 175Елайос, гр. ант., 135Елевсин, светилище, мистерии, 151,173Елена, войната за нея, 49, 114 Елин, епоним на елините, 57 Ематия, древното име на Македония, 60Емине, нос на Черно море, 86 Енгелс, Фр., 34, 101 Ення, на нос Сарпедон, 114 Енос, гр. ант., 90, 114, 123, 146 Еол, син на Девкалион, еоли, 57, 70 Епамннонд, тивански политик и дър­жавник, 134—135, 142 Епир, област, 42, 57, 80 Еретрия, гр. ант. на остров Евбея, 107Есхнн, гр. оратор и политик, 95 Ефор, историк, 11, 68, 71

3Залмоксис, трак. богочовек, 115, 119, 155—156, 176 Зевс, 69Зибелмий, трак. цар, 122 Зопирнон, стратег на Александър III, 139—140

ИИбери, племе, 18 Ибик, гр. поет, 115 Ибър, река, 87 Ида, планина в Троада, 96 Иернхон, град в Палестина 27 Източно Средиземноморие, 17, 22, 25, 28. 55, 64, 67, 112, 145, 146, 153— 154, 160—161Илирня, обл., илири, племе, 18, 58, 66, 99. 109, 139 илоти, 57Имброс, остров, 68Иран, 27, 167, 169Иречех К., 20, 101Исант, трак. цар, 122Искър, река, 63, 85—86, 131Истрия, град, 118, 140, 147—148Итака, остров, 145Италия, Италнйеки п-ов, 9, 18, 64, 72. 107Итнс, син на Терей и Прокна, 113 Ификрат, атински пълководец, 133, 135, 142

ИИолай, син на Керсеблепт, 140 Ион, син на Девкалион, йони, 57, 70—71Нония, 58, 154

ККабасос, гр., 152Кабиле, гр. ант., 77, 86, 100, 139— 141Кабири, култ към, светилище, мисте­рии, 15, 55, 151, 155 Кавар, келтски цар, 141 Казанлък, Казанлъшка гробница, 32, 100, 170Каламис, гр. скулптор, 147Калатис, дн. Мангалия, 140, 147Калиопа, мит., 114Кападокия, обл., 71Капидава, гр. ант., 150Караново, с. в Сливенски окръг, 28,30, 47, 74Кардия, гр. ант., кардийци, 107, 124, 131, 138 Кари М., 19Кария, обл., кари, 11, 58Карпати, 10, 20, 22, 62, 64. 75, 82—84, 150, 162Касандър, мит., 114Картера, с. при Абдера, 134Кацаров Г., 20, 21Кебрени, племе, 122Келти, царство, нашествие, диаспо-ра, 18, 66, 82—83, 98, 141Кени, трак. племе, 90, 122Керсеблепт, трак. цар, 82, 138—140Кетрипорис, трак. цар, 139Кизик, гр. ант., 71, 118, 131Кикони, трак. племе, 65, 90, 113Кимерийци, 86Кипсела, гр. ант., 132Кипър, 56Клавдий Птолемей, рим. географ, 102Коджадермен, м. в Шуменски окръг,31, 33. 41Колхида, обл., 145, 175Коринт, гр. ант., 50, 79, 100, 151Корпили, трак. племе, 90Косинг, трак. цар, 122Котис, трак. цар, 97, 105, 119, 133—135, 138, 142Котито, трак. богиня, 158 Крас, Марк Лициний, 107, 118 Крестонн, трак. плем, 91, 158 Кримски полуостров, 12, 15

190

Крит, остров, 44, 48, 56, 67—68, 112, 145Критоте, гр. ант., 135, 138 Кробизи, трак. племе, 84-85, 122 Ксенофонт, гр. писател, 11, 87, 93, ^5-96, 103, 105-106, 108, 127, 132, 142Ксеркс, перс. цар, 78, 123—125 Ксут, син на Девкалион, 57 Кум-тепе, с. в Анатолия, 32 Курило, с. в Софийски окръг, 47 Кьолмен, с. в Шуменски окръг, 119

ЛЛагард П. де, 20Лампсак, гр. ант., 71, 91, 107Лангар, трак. цар, 122Лариса, гр. ант., 32Лемнос, остров, 35, 68, 91, 156Лесбос, остров, 35Летница, с. в Ловешки окръг, 165 ■Лизимах, елинистнчески владетел, 103, 118, 140—141Ликург, син на Дриант, едонскицар, 113—114, 125Линдос, остров, 107Ловец, с. в Старозагорски окръг,174Ловеч, гр., 26, 85 Локрида, обл., 107

ММадуатени, трак. племе, 90

Макарсос, ант. селище, 94 Македония, геогр. област, държава, 19, 58—60, 62, 77, 79, 90, 98—99,109, 126, 134, 138—139, 142, 166, 175 Мала Азия, 9, 11, 13, 20, 22, 32, 35, 37—38, 44, 46, 53—54, 57—58, 62— 63, 65—68, 70—71, 76—77, 80, 86— 87, 90, 96, 117, 125. 144—145, 147, 149, 151, 154, 156, 161, 168 Малко Търново, 160 Мардоний, перс. пълководец, 69 Маркс К., 101, 109 Маронея, гр. ант., 113 Мегабаз, перс. пълководец, 123 Мегара, гр. ант., 79, 100, 146 Медистас, син на Керсеблепт, 140 Медосад, трак. дииаст, 82 Мезек, с. в Хасковски окръг, 173 Меландити, трак. племе, 87, 132 Мелииофаги, трак. племе, 87 Менандър, гр. писател, 170 Ментес, трак. цар, 113 Месад, баща на Севт II, 103, 132 Мссамбрия, дн. Несебър, 97, 141,147, 150Месопотамия, 9, 13, 38

Места, река, 86, 90, 103, 113, 127,129, 139, 146, 148Мечи кладенец, м. в Старозагорски окръг, 29, 74Мигдония, обл., мигдони, трак. пле­ме, 58, 67, 70, 87, 123 Мизия, обл., мизи, трак племе, 18, 21. 58, 62—65, 67, 69—70, 72, 85, 91, 93, 118, 151Микена, гр. ант., микенци, 56, 111, 114Микенска Тракия, период, 110—114, 116Милет, гр. ант., 94, 100, 146 Милтиад, Стари и Млади, 122, 124 Милтокид, трак., благородник, 135, 138Миркин, гр. ант., 124 Морава, река, 63, 81, 85, 119 Мраморно море, 40, 50, 65, 69—70, 87, 91, 94, 117, 122, 126, 128, 132— 133, 139, 144, 147Мулдава, с. в Пловдивски окръг, 31

ННавпакт. гр. а т ., 107 Наисос, дн. Ниш. 81 Наксос, остров, 68, 113 Нарие, тракиец, 107, 124 Неоптолем, мит., 169 Никий, атински пълководец, 131 Нил, река, 146 Нимфодор, от Абдера, 130 Нинсеи, трак. племе, 86—87 Нисирос, остров, 107 Нон, мит. 57

ООвчарово, с. в Тъоговищки окръг, 31, 33, 48Одесос, дн. Варна, 92, 140, 14.7, 151Одисеи, мит., 113, 145Одоманти, трак. племе, 87Одриси, трак. племе, 64, 67, 84, 86—87, 97, 100, 131, 140Одриска династия, 20, 103, 122,126—127, 140—141Ойагър, баща на Орфей, 114Олбия, гр. ант., 84Олинт, гр. ант., 151Олор, трак. цар. 122, 124Омир. 11. 49, 60, 65—66, 69, 76, 85,87, 90, 112, 114, 155Омирови поеми, 42, 49—50, 56, 90,93Ономакрит, гр. поет, 112Орфей, мит., 114—115, 156—157, 176Орфизъм, 115—116, 156—159, 162

191

п сПайти, трак. племе, 90 Палеокастро, м. в Тополовградско, 160Палестина, 27, 80Панагюрище, Панагюрско съкрови­ще, 168—170Пангей, дн. Кушница, 66, 90, 113,123—124, 138Пандион, мит. цар, 113Парис, мит., И4Пейрой, трак. цар, 113Пела, гр. ант., 99, 139Пеласгн, 55. 57, 116, 151Пелопнд, тнвански пълководец. 169Пелопонес, обл., 50, 54, 56, 67—68Пеония, обл., пеонн, племе, 53, 60,65, 87Пердика, макед. владетел, 129—131 Пернкъл, атински държавник, 97, 129Перинт, гр. ант., 103, 131, 151 Персия, перси, 18, 106, 110, 117,123, 125—126Пизистрат, атински тиран, 66, 112— 113, 122—123Пирехъм, пеонски вожд, 113 Питагор, 115 Питан, едонски цар, 67 Питон, жител на Епос, 138 Платен, гр. ант., 127—128 Плевен, гр., 85Плиний Стари, рим. писател, 85 Плутарх, гр. писател, 97, 107 Полибий, историк, 11, 92 Полиохни, с. на о-а Лемнос, 35 Полтис, мит. цар, 114 Полтимбрия, дн. Епос, 114 Посидоний, син на Керсеблепт, 140 Потния терон, богиня, 175 Прасиада, дн. Бутковско езеро, 123 Приам, мит., 112 Прокна, мит., 113 Прут, река, 64, 79, 84 Птолемеи, династия, 71

РРабокент, трак. цар, 118 Разград, 160Рахманн, с. в Тесалия, 32Рез, син на Ейоней, 113, 123, 125Рила, планина, 90, 130Рим. 72, 96-97, 107—109, 111Родопи, планина, 66, 90, 92, 124Родос, остров, 107Рудна глава, в Източна Сърбия, 30, 42Рьослер, Р., 20

Садала, трак. династ, 82, 141 Садок, син на Ситалк, 130 Саламин, 127—128

'Салмидесос, дн. Мидия, 113,128,148 Самотраки, остров, 15, 65, 68 91, 151, 155, 171Сангарий, дн. Сакари, река, 149Сапеи, трак. племе, 90, 122Сарпедон, мит., 114Сатри, трак. племе, 90Свети Илия, 156Сзещари, с., Шуменско, 168Севлиево, гр., 85, 167, 172Севт I, трак. цар, 130—131Севт 11, трак. цар, 95, 97, 103, 105—106, 108, 127, 132. 142Севт Ш, трак. цар, 100, 103, 140—141, 143, 176Севтополис, гр. акт., 77, 86, 100,140, 176Селевк, сирийски цар, 141 Селевкиди, династия, политика, 71 Селимбрия, гр. ант., дн. Силиври, 97, 13!Серди, трак. племе, 86Сест, гр. ант. на Тракийския Херсо-нес, 128, 135, 138Сикабои, трак. племе, 122Сикел, трак. цар, 113Сингидунум, дн. Белград, 92Синтии, трак. племе на о-в Лсмнос,91Синти, трак. племе на р. Струма, 91 Сирм, трак. цар, 119 Ситалк, трак. цар, 79, 127, 129—131, 133 142Скития, скити, 82, 110, 117, 126—129 Скитодокос, трак. име, 118 Скирмиади, трак. племе, 86 Скупи, гр. ант., дн. Скопие, 81 Софрониево, с.. Врачанско, 166—167 Спарадок, трак. цар, 128—131 Спарта, 129, 131, 135 Спартак, 72, 107 Спарток, трак. династ., 141 Стара Загора, 95Стара планина, ант. Хемус, 15, 54, 61, 65, 80—81, 84, 92—93, 95, 114, 139, 149Страбон, гр. историк и географ, 19, 69, 80, 83—86, 91, 95, 98, 118, 153 Странджа, 87, 92, 132 Стратоника, жена на Севт I, 131 Стрелча, гр., 86Струма, ант. Стримон, 81, 87, 90—91, 103, 113—114, 123, 130, 138, 144,146, 148

192

тТасос, остров, 65, 68, 146, 171 Тацит Публий Корнелий, рим. исто­рик, 95Тера/Санторин, остров, 56Терей, мит., 68, 113, 155Терес, трак. цар, 127—131Терес, приемник на Амадок И, 139Терес, син на Керсеблепт, 140Теризи, трак. племе, 84Терме, гр. ант., 130Терми, с. на о-в Лесбос, 35Термопили, проход, 130Тесалия, обл. 27, 42—43, 57, 61, 68,158, 175Тива, гр. ант., 135Тилатеи, трак. племе, 86Тиле, келтска столица, 83, 141Тимок, река, 81Тимотей, атински стратег, 135Тиниада, обл., тини, трак. племе, 67,93—94, 132Тиринт, гр. ант.. 56Тиса, река, 63Тит Ливий, рим. историк, 87, 95 Томи, дн. Кюстснджа, 147 Томашек В., 20—22, 62—63 Тонзос, дн. р. Тунджа, 86, 100, 128, 140Травси, трак. племе, 66, 158 Тразибул, атински пълководец, 132 Тракийски Херсонес, дн. Галиполски п-ов, 65-66, 68, 70, 81, 107, 117, 122, 124, 129, 131—135

Трако-пеласгийска етно-културна общ­ност, 56, 80, 151, 155 Транипси, трак. племе, 132 Трансилвания, 84 Траян, рим. император, 77, 103 Трери, трак. племе, 86, 94 Трибали, трак. племе, 19, 64, 84—86, 119, 122, 127, 131 Троада, обл., 44, 63, 68—69 Троя, троянци, 35, 56—57, 62—63, 69—70, 76, 80, 113, 116 Тукидид, гр. историк, 11, 54, 57, 68, 78, 86—87, 93, 123, 127, 129, 131—132 Тулча, гр. в Румъния, 85, 119 Търговище, гр., 85 Търново, 85

ФФаетон, мит., 48 Фик А., 20Филип, брат на Пердика, 130 Филип И, макед. цар, 20, 85, 119, 122, 133—134, 138—139, 142, 148

1Q3

Филипополис, дн. Пловдив, 92, 139, 150Филократов мир, 139Финей, цар-жрец на Салмидесос, 113,155Фокида, обл., 107Фригия, обл., фриги, трак. племе, 58, 62, 67—70, 91, 151

XХаджилар, с. в Анатолия, 27 Хадриан, рим. император, 72, 103 Халиби, племе, 38, 91 Хализоии, племе, 38, 91 Халкедон, гр. ант., 131, 146 Халкидика, п-ов, 54—55, 66, 68, 79, 81, 87, 129—130Харидем, атински стратег, 138—139 Харопос, мит., 114 Харпии, 114Хебризелм/Хаброзелмис, трак. цар, 132—133Хеброс, дн. р. Марица, 86, 90, 92,103, 114, 125, 128, 146Хезиод, гр. поет, 57, 154Хекатей, гр. писател, 11, 94Хекетор, трак. вожд, 113Хектор, мит., 112Хеланик, гр. писател, 11Хелеспонт, дн. Дарданели, 54—55,66, 68, 112, 114, 126Хелис, гр. ант. 94, 118Херайон Тейхос, гр. ант., 139Хераклид, жител от Енос, 138Хераклиди, мит., 57, 60Херакъл, мит., 60, 114, 169—170Хермес, 55, 115, 155—156Херодот, гр. историк, 11, 17, 18, 54—55. 60, 65—66, 70, 78, 83—84, 86—87,90—91, 101, 105—106, 114, 115, 117,119, 123, 125, 151, 158, 171Хестия, мит., 156, 176Хети, 46, 68, 70, 80Хефест, 156Хиерон Орос, дн. Текир даг, 135Хипербореи, мит., 158Хипонакс, гр. поет, 148Хотннца, с. във Великотърновско,31

ЦЦезар Гай Юлий, 83 Церморум, гр. ант., 94

ЧЧаздар. с. в Софийски окръг, 31 Чаталка, яз. в Старозагорски окръг.

13 История иа българските земи в древността

95—96Чатал хуйюк, с. в Анатолия, 27

ШШлиман X., 49

ЮЮгозападна Тракия, 64, 69, 114, 118, 124—126

Югоизточна Европа, 26—27, 29—30, 34, 43, 48, 51, 59, 70 Югоизточна Тракия, 64, 77, 93, 97, 123—126Югославия, 27, 35

194

АЛЕКСАНДЪР ИСТОРИЯФОЛ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

В ДРЕВНОСТТА (част първа)

Рецензент Кирил ЙорданоьРедактор Маргарита ТачеваХудожник Жеко АлексиевХуд. редактор Николай АлександровТехн. редактор Теменужка ХаджиивановаКоректор Огнян Марков

Дадена за набор на 13. V. 1981 г. Подписана за печат на 3. VII I. 1981 г. Из • лязла отпечат на 31. VIII. 1981 г. Печатни коли 12,25 Издателски коли 12,25 Изд. № 25138 Литературна група II-6 Условно изд. коли 14,26

Формат 16/60/90 Тираж 2722 Цена 2,45 лв. КОД 02/9531472311/0622-26-81Издателство «Наука и изкуство", София Печатница .Георги Димитров“, Ямбол