Динау Менгесту - Janet-45 mengestu... · 2010-08-19 · В осем часа Джоузеф и Кенет идват в магазина. Събира- ... – Никога

Д и н а у М е н г е с т у

Динау Менгесту е роден в Адис Абеба през 1978. Две години по-късно

семейството му напуска Етиопия и се преселва в САЩ. Менгесту учи

английска литература и творческо писане в Университета Джорджтаун

и в Университета Колумбия. Дебютният му роман ”Прекрасните творе-

ния небесни” излиза през 2007. Отличен е с наградата за първа книга на

вестник Guardian, която се присъжда ежегодно на дебютиращ автор

независимо от жанра на творбата. Във Франция книгата получава приза

за най-добър чуждестранен роман (Prix du Meilleur Premier Roman Etranger) и е

сред финалистите за наградата “Фемина”. През 2008 романът получава

наградата на Los Angeles Times. Книгата е включена в списъка на най-значими-

те заглавия на 2007 на New York Times и е сред десетте най-добри книги за

годината в класацията на Amazon.com. Романът е преведен на 10 езика.

Василена Мирчева е родена през 1972 г. в София. Завършила е Славянска

филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е за различни издател-

ства и като редактор в списание “Лик” на БТА. Превежда от английски и

чешки език. В неин превод са излизали разкази и есета от Алис Мънро,

Джон Ъпдайк, Тимъти Гартън Аш, Салман Рушди, Артър Конан Дойл,

Джанет Уинтърсън, Иржи Кратохвил.

© Динау Менгесту, автор, 2009© Василена Мирчева, превод, 2009© Жени Божилова, редактор, 2009© Димитър Келбечев, художник, 2009© Блеър Федърс, снимка на автора, 2009 © Ростислав Димитров, типография, 2009© Издателска къща Жанет 45, 2009 ISBN 978-954-491-530-8

Copyright © 2007 by Dinaw Mengestu

Dinaw MengestuTHE BEAUTIFUL THINGS THAT HEAVEN BEARS

„Издателска къща Жанет 45“е носител на националните награди:

„Христо Г. Данов“ – за принос в националната книжовна култура: в категория Българска художествена литература (2002); в категория Издание за деца (2007); в категория Изкуство на книгата (2008)„Бронзов лъв“ на Асоциация българска книга – за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002)Специална награда на АБК за оформление и полиграфическо изпълнение (2005)„Константин Константинов“ – за принос в книгоиздаването за деца (2005)

и наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003)

Д и н а у М е н г е с т у

Р О М А Н

Превод от английски:Василена Мирчева

Д и н а у М е н г е с т у

Р О М А Н

Превод от английски:Василена Мирчева

е поредицаза съвременна литературана ИК Жанет 45.

На Хирут и Тесфайе Менгесту,за всичко

5

В осем часа Джоузеф и Кенет идват в магазина. Събира-ме се почти всеки четвъртък. Станало ни е нещо като навик, без да сме се уговаряли. Случва се да дойде само единият. Или изобщо да не дойдат. Никой не задава въпроси, никой нищо не очаква. Преди седемнайсет години всички бяхме нови имигранти и работехме като портиери в хотел „Капи-тол“. Според табелката до главния вход сградата била строе-на така, че да напомня фамилния дом на Медичите в Италия. През уикендите туристите се редяха на плоския покрив да се дивят на снайперистите, накацали по покрива на Белия дом. Кенет беше станал Кен от Кения, а Джоузеф – Джо от Конго. Аз бях доста по-мършав отколкото съм сега и, както обясня-ваше нашият мениджър, нямал съм нужда от прякор, който да му напомнял, че съм етиопец.

– Днес май си затворил рано? – пита Кенет, оглеждайки празните щандове. Идва направо от работа, не си е свалил сакото, въпреки жегата на ранния май. Ризата му винаги е прилежно изгладена, вратовръзката – стегната. Кенет е ин-женер, но се старае да не се перчи. Той вярва във въздейст-вието на скъпия костюм, в способността на дрехата да при-

1

6

влича внимание и да респектира онези, които иначе не биха го погледнали. Всяка седмица го повтаря, когато идва. Знае, че не е смешно, но е с убеждението, че американския т мъж има такъв успех, само защото непрестанно повтаря едно и също.

– Добре де, не слушай мен – каза веднъж в своя защи-та. – Слушай тях. Всеки ден едно и също. Всеки ден шефът идва и ми казва: „Още ли държиш гарда, Кенет?“ Аз вдигам юмрук във въздуха и казвам: „Държа го.“ И той: „Радвам се да го чуя.“ Това прави деветдесет хиляди пъти в годината. Деветдесет хиляди! Както аз повтарям „Днес май си затво-рил рано?“, а ти – „Майната ти.“

– Майната ти, Кен – казвам, когато вратата се затваря зад него. Той грейва в благодарна усмивка всеки път. Повече от всичко друго Кенет се нуждае от ред и предвидимост, от малки всекидневни гаранции, че светът си е на мястото, без значение наистина ли е така. Има малка уста с плътни устни, които биха минали за привлекателни у жена, но при него сто-ят някак прекалено. Срамува се от зъбите си – те кафенеят и са леко издадени. Джоузеф веднъж го попита защо дори сега, при положение, че изкарва добри пари, не е отишъл да си ги оправи. Кенет се разля в широка усмивка преди да отговори. Когато приказвал пред непознати, слагал ръка пред устата. Потърквал долната си устна в събраните пръсти и така всич-ко, което го притеснявало, изчезвало.

– Никога не забравяш откъде си тръгнал, ако имаш та-кива грозни зъби – каза и се ухили още веднъж, потупвайки допълнително кафеникавите си предни зъби.

Кенет и на вид е истински кениец. Кожата му е тъмна, носът – издължен и тънък, въпреки това чертите му са меки и нежни, деликатни почти като на дете. Висок е метър и осем-десет и едва в последните две години, откак започна работа на бюро, натежа малко повече от 68 килограма. Като пийне, вдига ризата си, издува корем, потупва го и казва: „Господ

7

да благослови Америка! Само тук можеш да се превърнеш в Буда.“

Отивам да взема сгъваемата маса и столовете, на които ви-наги сядаме. Отпред до прозорците е празната вече хладилна витрина за хранителни стоки, в която преди съхнеха печено-то говеждо, шунката и месото от пуйка, нарязано така, че да прилича на кравешки бут в частта преди задницата. Хвърлих за витрината две хиляди долара, взети назаем – идеята беше с нея да оформя щанд за деликатеси в магазина и постепен-но да го превърна в ресторантче, нещо, с което да се гордея. Слагам столовете пред празната витрина. Сядам гърбом към нея. Днес е втори май. От януари насам имах точно три де-ликатесни поръчки (пуйка, без майонеза, и пшеничен хляб; пуйка, горчица и пшеничен хляб; пуйка, само едно парче), нито една следобед. Въпреки положените напоследък уси-лия, магазинът изглежда неугледно. Той е тесен и вехт, ярко осветен от флуоресцентни крушки, които бръмчат около час след като ги светна сутрин. Продавам чипс за по двайсет и пет цента пакетчето, „Пепси“ в двулитрови бутилки, полуго-тови макарони със сирене, памперси, сапун, дезинфектанти, кондензирано мляко – всичко е нахвърляно както дойде по стелажите, очертаващи тесни коридори за минаване.

– Джоу-Джоу още ли го няма? – пита Кенет. Понякога го нарича Джо от Конго или Джоу-Джоу Конго, или Конго Джоу.

– Още не.– Африканци. Конгоанци. Никога не можем да сме точ-

ни.– Ти си точен.– Аз съм инженер. Аз трябва да съм точен. Това ми е

работата. Казваш, че трябва да бъда някъде в 8:30 и в 8:30 аз съм там, нито минута по-късно.

Изважда бутилка „Джони Уокър“ черен етикет от чанта-та си и я слага на масата.

8

– Как беше днес? – пита.– Триста седемдесет и три долара и осемдесет и четири

пенса.Кенет печално клати глава при споменаването на сумата.

Почти никой не влиза в магазина напоследък. Така е от ня-колко месеца насам и с всеки следващ – все по-зле. Бизнесът е вял, парите – малко, а откак Джудит се махна от кварта-ла, затварях по обяд и разнасях поръчките на малобройни-те клиенти, които ми бяха останали. Наскоро Кенет се беше опитал да повдигне въпроса, докато бяхме сами в магазина. Гледаше баланса ми за април, слисано поклащаше глава и шумно мърмореше под нос. В изминалия месец имаше цели десет дни, маркирани с червена нула, десет дни, в които не е имало защо изобщо да отварям, или в които съм затварял преди да са се появили каквито и да е клиенти.

– Защо го правиш? – беше ме попитал накрая. Държеше книгата отворена, така че да виждам за какво говори. – Пука ли ти изобщо?

Бях поклатил глава, без да знам как да му обясня, че няма еднозначен отговор или банална фраза, които да използвам като отговор.

В добрите дни имам по четирийсет-петдесет клиенти. Най-вече родители, майки или бащи, нанесли се в една от ремонтираните къщи край Логан Съркъл. Отбиват се при следобедната разходка с децата, накачулили ги като амулети отблъскващи стареенето, болестите, безработицата, дъжда, смъртта. Купуват бутилирана вода, паста за зъби, препарати за чистене и ако децата са поотраснали – пакетчета бонбо-ни от пет цента, които се бях изхитрил да държа до касата именно с тази цел. В подобни добри дни, които се случват веднъж-два пъти седмично, правя по четиристотин долара и се прибирам вкъщи по-окуражен не само за магазина, но и за живеенето в тази държава. Америка е хубава, въпреки всич-ко – казвам си. Тя ти дава възможности. Бензинът е евтин.

9

Не, съвсем не е лошо място. Можеше да е много по-зле. А и какво друго щях да правя?

– Значи днес мразиш Америка? – казва Кенет с полу-усмивка, налива малко скоч в една от пластмасовите чаши, които е задигнал от офиса си, и ми я подава. Зная, че ако го оставя, ще извади от джоба си липсващите 26.16 долара и ще ги мушне в касата, за да ме накара да се почувствам по-добре.

– От цялото си сърце – отговарям.

✳

Когато пристига, пристъпвайки с широко отворени обя-тия, Джоузеф вече е на градус. Гледайки го, човек добива усещането, че и най-грандиозните жестове не са достатъч-но красноречиви за него. Той непрекъснато се опитва да се надскочи, да достигне някакви нови нива на себеизява, кои-то да оставят задълго у всекиго отчетлива следа от Джоузеф Кандаге. Работи като келнер в скъп ресторант в центъра и докато разчиства масите, изгълтва остатъците от алкохол по чашите преди да ги отнесе в кухнята. От наперената му по-ходка заключавам, че днешната клиентела е била по-много-людна от обичайното. Джоузеф е нисък и набит – същински пън. Има широко и кръгло като месечина лице. Кенет обича да го дразни, че приличал на ганаец.

– Ти имаш типично ганайско лице, Джоу. Кръгли очи. Кръгло лице. Кръгъл нос. Чист ганаец от долу до горе. При-знай си го най-сетне и да караме нататък.

В тези моменти Джоузеф театрално удря с юмрук по ма-сата или в дланта си и казва:

– Аз съм от Заир. А ти си задник.А напоследък, и доста по-миролюбиво:– Аз съм от Демократична Република Конго. Другата сед-

мица може и да е нещо различно, признавам. Утре може да

10

съм от Освободената страна на Лорънс Кабила*. Но днес, до-колкото знам, още съм от Демократична Република Конго.

След като си съблича палтото, Джоузеф ме целува по двете бузи.

– Ей това най ви обичам на етиопците – казва той. – Че се целувате по бузите през цялото време. Един час ви отива за „здравей“ и „довиждане“, понеже непрекъснато се целува-те. Мляс, мляс, мляс.

Кенет му налива скоч и тримата вдигаме чаши за наздра-вица.

– Как е Америка днес, Стефанос? – пита ме Джоузеф.– Мрази я – обажда се Кенет.– Просто не я разбира – Джоузеф се навежда към мен

така, че широкото му месечинесто лице закрива всичко, ос-вен очите – малки, зачервени и сякаш добавени на лицето впоследствие. – Казах ти, тази страна е като копеле. Не мо-жеш да се ядосваш ако не ти дава това, което искаш.

Обляга се театрално в стола и кръстосва крака, издържа така цели две секунди, преди да се приведе напред с ръце на чатала.

– Но трябва да я хвалиш, когато идва при теб, иначе се обръща и те захапва за задника.

Двамата избухват в смях, после пресушават чашите си и отново си наливат. За кратко се възцарява мълчание, докато и двамата се опитват да си поемат дъх. После, преди някой от-ново да е започнал да ме поучава нещо за Америка (Тази стра-на се интересува от едно-единствено нещо... Има три неща, които трябва да знаеш за американците...), аз извиквам:

– Бокаса!**

* Лорънс Кабила сваля от власт Мобуту и се обявява за президент през 1997 г. Той прекръщава Заир на Демократична Република Конго. След убийството му през 2001 г. го наследява синът му Джоузеф Кабила. – Б. пр.** Жан-Бедел Бокаса І Централноафрикански е военен диктатор в Централноафриканската република от 1 януари 1966 г. и император на Централноафриканската империя от 4 декември 1976 г. до свалянето му на 20 септември 1979 г. Б. пр.

11

Името ги обезоръжава. И двамата се обръщат и се втренчват в мен. Започват да въртят пластмасовите чашки, за да изглеждат замислени. Кенет се приближава до картата на Африка, която бях окачил на стената до вратата. Беше поне отпреди двайсет години, ако не и повече. Оттогава границите и имената многократно са се променили, но картите, също като старите снимки и списания, имат и носталгична стой-ност, затова никога не излизат напълно от употреба. Страни-те са оцветени в различен цвят и упоритата глава на Африка прилича на забрадено с шал женско лице. Кенет тихо мести показалец по очертанията от запад на изток, после на юг, до-като пръстът му не стига самия край на Южна Африка. Като свършва обиколката си по картата, той се обръща към мен:

– Габон – каза го с такъв тон, сякаш е престъпление, за което съм виновен.

– Какво за нея? Чувал съм, че била свястна страна. Хуба-ви хора. Не съм бил там.

Кенет пак се обръща към картата и промърморва: „Май-ната ти.“

– Айде де, мислех те за инженер – дразни го Джоузеф. – Какво стана с прословутата ти точност? – После става, слага дебелата си ръка на тясното рамо на Кенет, а с другата очер-тава кръг в средата на Африка, после посочва и потупва два пъти мястото.

– Централноафриканска република. Кога ли е било това?Започва замислено да глади брадичка като интелекту-

алец, какъвто смята, че ще стане, а и много му се иска да бъде.

– 1964? Не. 1965.– 1966 – подсказах му.– Близо.– Но не достатъчно.Досега бяхме изредили над 30 различни преврата в

Африка. Станало ни е игра. Назоваваш диктатор, а другите

12

опит ват да отгатнат годината на преврата и държавата, или – ако ударът се е провалил – поне държавата. Играем така от около година. Бяхме разширили периметъра и обхващахме провалени удари, бунтове, локални въстания, водачи на съп-ротивата и съкращения на бунтовническите организации, които сме успели да намерим: SLA, TPLF, LLA, UNITA, из-общо на всеки, вдигнал пушка в името на революцията. Без значение колко бяхме успели да издирим, винаги оставаха още. Имената, датите и годините се множаха бързо, та едва смогвахме да ги запомним и понякога се чудим полу на шега дали самите ние не сме донякъде отговорни.

– Когато ударите спрат, и ние ще спрем да играем – каза Джоузеф веднъж. Беше на третия или четвъртия път и се бях-ме запитали колко време можем да продължим с това.

– Трябваше да се сетя – обажда се Кенет. – Бокаса вина-ги ми е бил един от любимците.

Всички си имаме любимци. Бокаса. Имин. Мобуту. Предпочитаме онези, прочули се с абсурдните си деклара-ции и комични изявления диктатори, които имат над 40 жени и два пъти повече деца, седят на златни тронове във фор-ма на орел, самообявяват се за полубожества и подхранват слухове за кръвосмешение, канибализъм, магьосничество и чародейство.

– Той беше император – казва Джоузеф. – Също като ва-шия Хайле Селасие, Стефанос.

– Нашият обаче не изтрая дълго – припомням му.– Понеже никой не му остави тая възможност. Клети-

ят Бокаса. Император Бокаса. Министър на отбраната, об-разованието, спорта, здравеопазването, войната, жилищното строителство и отечеството, на дивия живот, а също външен министър, Негово кралско величество, Крал на суверенния свят и не съвсем, но почти Лъв на Юдея*.

* Според етиопската писмена традиция от ХІІІ в. Саавската царица заченала от Соломон Менелик І, който налага на етиопците юдаизма.

13

– Бокаса… Той не беше ли канибал? – пита Кенет.– Според французите – да. Обаче можеш ли да имаш

вяра на французите? Виж Сиера Леоне, виж Сенегал! Лъж-ци, лъжци и измамници.

– Французите или африканците?– Не е ли все едно?

✳

Следващите два часа прекарваме в груби шегички и бав-ни отпивания от скоча на Кенет. Неизбежно и предвидимо разговорът стига до родината.

– Нашите спомени са като река, откъсната от океана – казва Джоузеф. – С времето ще пресъхват бавно на слънцето, а ние ще пием и пием, без да можем да утолим жаждата си.

– Защо винаги така говориш? – пита Кенет.– Защото е вярно и това е единственият начин да го опи-

ша. Ако имаш нещо различно за казване, просто го кажи.– Ще го кажа – заканва се той. Изсипва последните капки

от бутилката в чашата си и изплезва език, да ги улови. – Не помня от коя страна на лицето беше белегът на баща ми. По-някога си мисля, че беше отляво, точно под окото. После се сещам, че си го представям срещу мен, и тогава значи е негово дясно. Не, не е възможно, казвам си. Като бях дете, сядах на коленете му и той ме оставяше да прокарам пръст по белега. Тогава сядам върху масата, стъпвам с крака на стола и се про-тягам, опитвайки се да се сетя от коя страна ще да е бил. Тук. Или тук – докато говори, ръката му се мести от едната полови-на на лицето на другата. – Той все казваше: като умра, ще ме разпознаете по белега. В това няма смисъл, но като бях дете не го знаех. Мислех, че белегът е нужен, за да знам, че е той. А сега, ако го видя, няма да го различа от всеки друг старец.Растафарианската религия пък приема Хайле Селасие за Лъв на Юдея и пряк потомък на Давид и Соломон. Б. пр.

14

– Баща ти отдавна е мъртъв – казвам му.– Твоят също, Стефанос. Не се ли тревожиш, че някой

ден ще го забравиш?– Не, няма. Все още го виждам, където и да съм.– Бащите на всички ни са мъртви – добавя Джоузеф.– Точно така – казва Кенет.Това е най-близкото до съгласие, което успяваме да по-

стигнем.

✳

Когато Джоузеф и Кенет се надигат да си ходят е малко след полунощ.

И двамата живеят в предградията, в почти еднакви апарта-менти с подове, покрити изцяло с мокет, без кой знае какви ме-бели, като изключим огромните телевизори, които стоят вклю-чени, дори когато тях ги няма вкъщи. И двамата мразят града.

Джоузеф ме целува по двете страни, преди да се разде-лим. Кенет ме потупва по гърба и за всеки случай пак повта-ря: „Продължавай да държиш гарда, Стефанос.“

Те се намъкват в поочукания, купен на старо червен „Сааб“ на Кенет. За него придобиването на колата беше пър-вият дългоочакван достъп до света на американската търго-вия и той май си представяше, че покупката ще го издигне над посредствеността. Преди три години бях отишъл с него до борсата за стари автомобили в покрайнините на отдале-ченото предградие Вирджиния. Беше ме взел рано в събота сутринта, когато търговията и без друго не върви и за ня-колко часа няма какво толкова да стане. За целта беше наел автомобил, среден размер седан – неговият директен билет за лелеяната средна класа.

Беше се докарал в костюм – вярно, по-евтин от онези, с които ходеше през седмицата, – но все пак костюм. Спря

15

пред нас да ме изчака, опрян небрежно на колата с кръсто-сани крака. Щеше ми се наоколо да имаше повече хора да го видят, понеже изглеждаше страхотно. Не беше само заради дрехите и червената кола – Кенет излъчваше някаква безхи-тростна увереност, невиждана досега.

– Как изглеждам, Стефанос, добре, а?Наскоро беше развил навика да завършва изреченията

си с въпрос. Той вдигна ръце, за да ми покаже, че маншетите на сакото му са точно толкова дълги, колкото трябва.

– Приличаш на тузар – казах му.– Наистина ли мислиш така? Наистина ли изглеждам

добре?– Разбира се, че изглеждаш добре.До борсата стигнахме изключително бавно. На светофа-

рите той намаляваше отдалече, за да изпуснем зеленото и обиколихме целия квартал преди да се включим в скоростно-то платно. Нямах нищо против. Бяхме понесли достатъчно подигравки и унижения, за да ни стигнат и на оня свят, така че сега охотно играех отредената ми роля на предан и въз-торжен поддръжник, независимо какви предизвикателства и победи ни предстояха.

Влязохме предпазливо в паркинга на борсата, сякаш и най-дребният ни жест се наблюдаваше и преценяваше. Изля-зохме от колата и вместо да се запътим към офиса, Кенет ме сграбчи за ръка и рече:

– Чакай, Стефанос. Остави ги те да дойдат тук.Облегна се на колата по същия начин като пред нас,

само че сега слънцето беше напекло, тъй че той извади и слънчевите си очила, за да допълни портрета. Докато стоях-ме и чакахме, няколко американци на средна възраст в бели ризи с къси ръкави излязоха от офиса и нехайно тръгнаха между редиците паркирани коли, забърсвайки фаровете им с кърпички, които после връщаха в джобовете си, без да ни

Динау МенгестуПРЕКРАСНИТЕ ТВОРЕНИя НЕБЕСНИ

роман

ПреводнаПърво издание

Превод: Василена МирчеваРедактор: Жени Божилова

Художник: Димитър КелбечевКоректор: София Несторова

Формат 60/84/16Печатни коли 13

Предпечатна подготовка:Студио Стандарт ЕООД – Пловдив, тел. 032/60 90 50

Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 – Пловдивбул. Ал. Стамболийски № 9, тел. 032/60 90 90

Издателска къща Жанет 45 ООД – Пловдивбул. Ал. Стамболийски № 9, тел./факс: 032/60 90 60

www.janet45.com

ISBN 978-954-491-530-8