Мантра от Камелия Кондова на 1 юли 2012 г. в 12:00 · Трябва да съм силна, силна, силна. Не за трима,боже, а за десет. Трябва светлината да ми стигне – та да видя пилците наесен... Трябва мама да не се тревожи. И синът ми да не е виновен. Трябва след милувката на ножа да остане естетичен спомен. Трябва да съм ангелски красива, та любимият да осъзнае, че в мига, във който си отивам – просто правя крачката към Рая... Трябва най-добрия си приятел за добро момиче да оженя. Та в мига, във който ме изпрати, да е влюбен и щастлив и... верен. Трябва да прилича на поема моето напускане на всичко. Но животът взема, взема, взема... Някой друг да го чете на срич –ки... Умореният Мюнхаузен от Камелия Кондова на 5 юни 2012 г. в 13:47 · Даа, бих могла да се измъкна за косата, но неразумно я подстригах преди време. Сега не ставам за добър приют на вятъра- да постои и и да въздъхне...но после да ме вземе... Аз вече съм летяла с други ветрове – уж безпосочно . Ала по женски си признавам, че страстта им управлявах. Където ме заведоха, не бе случайно– а нарочно. И всичките летящи покриви си заслужавах....
This document is posted to help you gain knowledge. Please leave a comment to let me know what you think about it! Share it to your friends and learn new things together.
Transcript
Мантраот Камелия Кондова на 1 юли 2012 г. в 12:00 ·
Трябва да съм силна, силна, силна.
Не за трима,боже, а за десет.
Трябва светлината да ми стигне –
та да видя пилците наесен...
Трябва мама да не се тревожи.
И синът ми да не е виновен.
Трябва след милувката на ножа
да остане естетичен спомен.
Трябва да съм ангелски красива,
та любимият да осъзнае,
че в мига, във който си отивам –
просто правя крачката към Рая...
Трябва най-добрия си приятел
за добро момиче да оженя.
Та в мига, във който ме изпрати,
да е влюбен и щастлив и... верен.
Трябва да прилича на поема
моето напускане на всичко.
Но животът взема, взема, взема...
Някой друг да го чете на срич –ки...
Умореният Мюнхаузенот Камелия Кондова на 5 юни 2012 г. в 13:47 ·
Даа, бих могла да се измъкна за косата,
но неразумно я подстригах преди време.
Сега не ставам за добър приют на вятъра-
да постои и и да въздъхне...но после да ме вземе...
Аз вече съм летяла с други ветрове – уж безпосочно .
Ала по женски си признавам, че страстта им управлявах.
Не си спомням очите, носа и трапчинките /ако има такива/.
И за ръста не питайте, нямам спомен – висок или нисък...
Но изпълни нощта великански да мисли красиво.
И не ми се наложи /за пръв път!/ по-хубав да го измислям.
Как те пишат стихотворенията ? - знам защо ме попита.
Но и той е наясно защо се страхувам да си призная.
Просто мисли красиво и умно. И това че не помня очите му,
ми помага да държа равновесието между ада и рая.
„Сняг без стъпки” остави, красотата е длъжност - заета е
да връхлита и други животи , ако може –да ги спасява.
Нека тези животи имат очи, нека не са по блондински проклети.
И най-красивият ум не си е самодостатъчен – красота заслужава.
Нека се случи да срещне своите Силвия и Венета.
Първата да я изживее, а с втората да се прощава красиво.
Аз си взех красота –пестеливо, колкото да ми свети
миг преди красиво и умно да реша , че не съм между живите.
По стълбите на ешафода слиза
животът ми - и уж за мене плаче"
Владимир Виденов
Е, може и да загорчи,
когато си отивам.
Но ти за мене не плачи.
Плачи за нещо живо.
Плачи за празното легло,
студената вечеря.
За мъжкото ти потекло,
в което няма верен.
Плачи за бившите очи,
превърнати в банкноти.
И...ако искаш, поплачи
по принцип за живота.
Преди раздяла се мълчи.
Така се свиква с мрака.
Но ти за мене не плачи.
Аз вече се изплаках.
РАЗСЪЖДЕНИЯ НА ТЕМА РЕВНОСТ
Не си видяла моето лице,но можем още утре да се срещнем.Ще трябва да делим едно небе.А знаем да делиме само вещи.Харесва ли ти - скъсано на две,от женските ни страсти омерзено?Среднощно и пияно - но небе! -еднакво надалеч от теб и мене.Коя съм аз? Която си и ти.И следващата, другата, онази...Ще ни обича, колкото реши.
И колкото си иска - ще ни мрази.По устните ни още има пръст,която ни прилепя до земята.Не можем да разпъваме на кръстзавършения свят на самотата.Отивам си, преди да прокървивъзторгът му над снощното ми тяло.Отивам си. И не, че не боли...И не, че имам сили за начало...Отивам си - разстреляно-добра.(Такава не се помня от години). Простреляно над прихнала жена,небето е неуязвимо-синьо.
ЗНАЯ ЗАЩО НЕ СПИШ
Точно в тази любов (побелялата) - няма невинни.Нито ти - нито аз сме готови за нея, обаче -точно нас е нарочила и задъхано ни настигна.Ако някой посмее... ако някой от нас я разплаче...Ако някой от нас я докосне с неправедни пръстии (човеци сме, боже, и грешим - по наследство от рая) -този път непременно от сълзата светът ще се пръсне.И обърнати риби ще са нямата песен на Края.Ако някой от нас (по човешки) излъже, защото...има много причини - благородни и други подобни...точно тази любов, неподвластна въобще на живота,ще си тегли куршума - няма даже да я запомним.Ако някой погази с лоша дума прозрачната дреха,тази същата, дето пред леглото ни нощем съблича -сто изпити бутилки ще са само безплодна утехапред потопния ужас, че сме чужди и необичани.Затова в полунощ, като пазиш съня ми спокоен,приютен под ръката ти мъжка, с изтръпнали пръсти -знаеш сам, точно в тази любов има двама виновни.И защото обичам - ме заместваш до утре. На Кръста.
ПИСМО ДО СВ. ПЕТЪР
Не зная от къде да почна -да моля или пък да викам...Той има право на отсрочка -не се залъгвай по косите.Наистина са побелели,ала такива ми харесват.В тях светят старите недели,в които не е било лесно.Не ми го вземай по средатана лудостта да го обичам.Не се умира посред лятовъв стая с рози и момиче!Да не си сляп, че не погледна -от снощи сме със обща сянка.Пристанището е последно.Кажи ми, че е само дрямка.И утре, като се събуди,ще има правото на здраве.Внимавай, толкова съм луда -на пух и прах ще те направя -такъв, какъвто си небесени защитен под ореола -на облак ли да те обесяили пък пак да се помоля?Не зная ни една молитва,с която да ти кажа всичко.Ех, ако беше го изпитвалвълшебството да си обичан...Тогава щеше да е друго,без думи щеше да си знаеш,че нямаш никаква заслуга,защото аз заключих края.Под миглите си го заключих.Излъгах го да влезе в здрача.И нищо няма да се случи! Поне докато не заплача...
В ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА "ПО-ДОБРЕ КЪСНО, ОТКОЛКОТО НИКОГА"
И знам, че закъснях. Но затоваси има извинителни причини.Аз трябваше до тук да извървяи твоите, и моите години.И да простя на уличния пес,че лае по привичка - без да гледа.И да спася удавената честв сълзата на жената на съседа.Да нараня безплодните очина хората, които не обичат.И трябваше (макар да не личи)да състаря във себе си момичето.И моите, и чужди грехове -с езика на дъжда да ги изплача.И да разлюбя няколко мъже.Да зная как ухае пеленаче.И затова над нас не е луна.Като луна е жълта - но е брадва. Аз вече знам, че краят на светае точно тук. На твоята мансарда.
САМО НАСТРОЕНИЕ
Градът, приспал наивните си грижи,пестеше ток - спести дори Луната.Угасвах до един задрямал ближен,а страшно ме болеше тъмнината.Припомнях си нарочно всичко светло -но все едни, едни и същи мутри...Навън един изкукуригал петльоме лъжеше, че ще се ражда утро.Не ми тежаха мръсните чинии.Тежаха ми неискрените пръсти.Молитвите дъждът да ме измиесе сбъдваха - но непременно късно.И пак осъмвах ничия, но цяла.(Късметът да не стана на парчета
се плезеше в зелено огледало -очите на разлюбени момчета.)Тогава още знаех, че те има -един такъв, на никого приличащ.Но нямаше лице и глас, и име -и аз не знаех как да те обичам.Когато знаех, вече беше къснотревата след дъжда да се изправи.Стъмни се. И сълзата ми се пръснав окото ми - за да не те удави...
БЪДЕЩЕ
До дъно ги изпихме чудесата.И нямаше какво да се повтори.Беснееше в снега разлюбен вятър -не можеше от ярост да говори.А го обичах толкова, че сложихокови на стиха - и готвех супи.И се потяха новите велможи,че любовта не може да се купи.Заспивах до брадата му - по-снежнаот снежната картина на ноември.И изтъках припряната си нежностот паяжини, листопад и нерви.Площадът се учудваше, че могаслед толкова раздели да се смея.На майка ми среднощната тревогасе спъваше пред факта, че Живея.Защото всичко беше за последно -на много бързи глътки го изпихме.И затова, преди да се погледнем -мълчахме дълго. И не си простихме.
ПОСВЕТЕНО
"И небесният лъч не спираше -
Предпотопна библейска притча. И си мислих - така се умира. Сега зная - така се обича." Маргарита Петкова И така се обича, о, Господи!Вече знам - и така се обича.Една шепа премръзнали кости -ти това красота ли наричаш?Унизително свети часовникът,сякаш ние сами не знаем,че сме черни, библейски виновни.И сме хванали дивия заек.А във нашите питомни къщиукротено-добри ни очакват.Сякаш никой не ме е прегръщали не са те прегръщали някога!Боже мой, и така се обича!Неуютно, припряно, ръбесто.Честна дума, опитах всичко -да си тръгна с последната съвест.И защо да развалям живота ти,пък и моя - нали сме патили.Но не мога да тръгна, защотоси оплетох ръцете в косата ти.И така се обича - прокажено.Нито ти, нито аз сме избирали.За утеха какво да ти кажа... Няма страшно, все пак се умира.
АНТИПРИКАЗКА
Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота мисамо от безсъници живее.Слушай ме, докато спиш, защото -буден ли си, няма да посмея.Принце, аз съм твоята принцеса.Но разстрелях приказното чудо.Станах и косите си разресах.Не дочаках ти да ме събудиш.Баловете бяха много пищни.
Лесно ми замаяха главата.Млада бях - за нищо не въздишах.Радвах се на лъже-красотата.Любих се. И не с когото трябва.Припознавах любовта във всичко.Вярвах, че я има. Още вярвам,но оставям други да обичат.Не внимавах - мравката настъпих.Значи съм способна да убия?Разпилях косите си по пътя -нямам със какво да те завия.Да, заради мене пяха песни.И заради мене пламна Троя.Принце, аз съм твоята принцеса,но отдавна вече не съм твоя.Виненки, наместо пеперуди...Снощи много е била ракията? Ти поспи, когато се събудиш -ще ти стана камъка на шията.
КВАРТАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Да, разбира се - нищо ми няма.И не крия живота под грим.По-щастлива след всяка измама.И след всеки разжалван любим.Във дома си - разтворена шепа,вместо кактус - отгледах деца.(И килерът ми стига за крепост,ако искам да бъда сама).Не разчитам на мъжката слабост -оправдание в малкия град.И Съдът на кварталните бабиме осъди на - три пъти Ад.Три почернени бъдещи зими.Три надежди, лишени от път.Само толкова?! - милост ли иматили просто катрана пестят...Ах, горките, пак няма да мигнат.Не от Бог - от съсед ги е страх.
И се моля, любов да ми стигне -да не стана и аз като тях.
ТРОТОАРНО
Момченце, аз съм леля ти наистина.Какво, че още имам тънка талия...Това, че си се вкопчил в мен неистовоще е на юли лошото влияние.Слънчасъл си и затова не виждаш -не съм принцеса, нито пък съм млада.Човекът, който ми създава грижи,(но го обичам) - дядо ти се пада.Очите му не светят като твоите.Разкъсан е от кръстопътни сънища.И двамата се плашим от завоите -да не изскочи нежелано бъдеще.На младостта все още й отивада припознава любовта във всичко.Но после всяка дума ни убива:най-страшната е думата "обичам".Ти още можеш да я викнеш в песен.Ще затанцуват младите момичета.А аз оставам в сянката му есенна.И знам, че няма да родя кокичета.Такива като теб ще се захласватв походката ми, следвана от мълния.Но всяка нощ до него ще угасвам.И тихичко снегът ще ме изпълва.Докато стана снежната царица -безкръвна и безплодна, безлюбовна.А дядо ти - един разминат рицар,за шпагата напразно ще си спомня.Не се страхувам, страшното отминав разгара на едно подобно лято.Не съм ти на смеха и на годините.Така че, дай си лапата, приятел!И утре като свириш след полите,издувани от вятър непокорен -да знаеш: всички лелки са сърдите.
А аз съм само първия ти спомен.
ПО ХОРАТА ХОДИ
Хайде, нищо ново под небето.Срути се, но не последен замък.Само се страхувам за сърцето си -още малко и ще стане камък.А сърце ми трябва, да обичампростички неща като тревата,бялата невинност на кокичето,шарената лудост на децата ми...Трябва ми сърцето, за да могаутре (ще се случи да го срещна) -да изплача нямата тревогана един пияница и грешник.Да намеря слънце да го сгрея.Като теб и той да си повярва,че до мен и с мен ще остарее -сто живота даже ако трябват...После... нищо ново под небето.Слабостта, страха и... много здраве.Затова ми трябваше сърцето -да се пръсне. И да те забравя
ВСЯКА ПРИЛИКА С ДЕЙСТВИТЕЛНИ ЛИЦА И РОЗИ Е СЛУЧАЙНА
Нито хубаво, нито пък грозно -едно нежно-случайно одраскване.Първа среща с Крадеца на рози.(Нищо общо с крадеца на праскови).Май започва да ме тревожиново чувство, с безброй въпросителни.Втора среща с Крадеца на рози.(И напук са зелени очите му).
На ръба на стиха и на прозатасе подхлъзнах в стиха - и пропаднах.Трета среща - Крадецът на рози,вместо роза - съня ми открадна.Изведнъж стана страшно и ясно.И не питах защо ми е този...И постелихме краткото щастиевърху кръвния данък на розите.
МЪЖЕ В КОМАНДИРОВКА
Едно сбогуване набързо.Паспорт, цигари, очила.И мойте (не на място) сълзи.Да не отива на война.Ще имам времето за книги.За утринното си кафе.И малък празник ще ми стига,когато не деля на две.Онази улица за двама -веднъж ще извървя сама.Без рамото до мен. И нямада свърши от това света.И лятото ще продължава.И изгревът ще бъде жив.Съседът всеки ден ще стававсе по-вежлив и по-вежлив.Докато някой ден потропапо уморената вратана къщата на Пенелопа.(А Пенелопа е жена...)В друг век сме - и ще му отворя.От скука, от каприз, от жал.И сигурно ще си говоримза филмовия сериал.А там, на филма се целувати ги покрива грешен мрак.Пък Одисей да си пътува,когато е такъв глупак.И другият глупак - Съседът,след две ракии ще реши,
че някак много тъжно гледами трябва да ме утеши...Ах, Одисей му е разказваледни такива нещица...че справедливо го наказвам.(Тук става дума за рога).В друг век сме, но през вековетесе раждал по един такъв -най-истинският от мъжете.Обикновено не е пръв.Обикновено е последен.В живота ми се е прострял.Пред него, (Боже мой), съседътприлича на съдран чувал.Без него даже въздух няма.Не дишам и наум броя:една командировка само.Не става дума за война...