Поглед Към Новото Време. Европа През Xvi-xviii Век - Петко Петков

Петко Петков

ПОГЛЕД КЪМ НОВОТО ВРЕМЕ

ЕВРОПА ПРЕЗ 16-18 ВЕК

УВОДНИ ДУМИ Когато започва да излага своя поглед върху историята на Новото време авторът се

чувства задължен да поясни някои неща. Първото от тях е, че историческите процеси и събития, разгледани от него засягат само европейския континент или по-ясно казано, историята на европейската цивилизация в този период.

Авторът нарочно подчертава тази особеност, защото Европа не е света и светът не е само Европа. В световната история от античността до наши дни са се развивали и се развиват различни цивилизации, които отразяват безкрайното многообразие на развитието на отделни региони на земята. В рамките на ограничени страници и за целите на учебния процес в една европейска страна, каквато е нашата, авторът си поставя за цел да отрази само някои, но според него важни, определящи, водещи събития от европейската цивилизация. Останалите цивилизации - тази на Далечния Изток, Африка, на коренните народи на американския континент за съжаление ще останат извън погледа му. Едно друго изключение е също представянето на част от цивилизацията на исляма, представен от присъствието на Османската империя в Югоизточна Европа. Историята на османска Турция и християнските народи под нейна власт остават също извън този поглед, поради специфичното им развитие, което изисква друго изследване. Ще се отдели място само на част от новата история на американския континент, и то специално на английските колонии в Новия свят, където заселници от Европа от началото на 16 век започват да изграждат една дъщерна европейска цивилизация.

Какво представлява Новото време в историята на Европа? Една кратка формулировка може да гласи: "Новото време" е период на създаването, развитието и утвърждаването на икономическите, социалните, политическите и културните струк-тури и ценности на буржоазното общество". Разбира се, тази формулировка обхваща много неща - първоначалният период на прехода от феодализъм към новите ико-номически, социални и политически структури на ранното буржоазно общество, елементите на този преход в някои водещи страни като Нидерландия и Англия през 16 и 17 век, разцвета на буржоазната идеология - Просвещението през 18 век, войната за независимост на американските колонии, Великата френска буржоазна революция от края на 18 век, нейното влияние в останалите европейски страни, индустриалната революция и промените в икономическата, социалната и политическата област, поя-вата на нови идеологически модели през първата половина на 19 век, революциите и реформите в Европа в средата на този век, технологичната революция от края на 19 и началото на 20 век, големите промени във водещите европейски държави в края на 19 и началото на 20 век, опитите за ново разпределение на силите, засилване на противоречията между тях и Първата световна война. Това по-широко изложение също е непълно дотолкова, доколкото отразява само някои от най-важните процеси и събития, маркиращи хода на европейската цивилизация през Новото време, а оставя остави извън полезрението например един по-широк поглед върху елементите на кул-турата, влиянието на Европа върху историческото развитие на другите континенти и др.

Един важен момент е този за датировката на Новото време. Трябва да бъде ясно, че всички опити да се определят точни граници на прехода на европейското общество от едно състояние към друго не могат да бъдат точни и изчерпателни. Това е така, тъй

4

като при големите преходи в европейската история става дума за дълбоки и всестранни процеси, извършвани в продължителен период от време - понякога измерван с десетилетия. При това отделните елементи на този преход - икономически, социални, политически или културни могат да не се извършват едновременно. Ето защо е трудно да се определят точните граници на началото на прехода от Средновековието към Новото време, както и границата между Новото и Най-новото време.

Все пак за улеснение може да се посочат някои ориентировъчни дати. Едно от големите събития, които отделят Средновековието от Новото време са Великите географски открития. Сред тях една удобна дата е 1492 г. - годината, в която Христо-фор Колумб открива Америка. Що се отнася до крайната граница на периода можем да приемем 1918 г., когато завършва Първата световна война. Все пак налага се да повторим, че подобна датировка е условна, тъй като 1492 г. е само една от датите на Великите географски открития, а от друга страна тези открития са резултат от едно дълбоко и всеобхватно развитие на европейското общество през 14 и 15 век, което не се ограничава само с прокарването на нови морски пътища и откриването на нови земи и континенти. По същия начин краят на Първата световна война представлява една лесно забележима дата в политическата история на Европа и света, но не и някаква съвършено ясна и точна граница в развитието на икономическите, социалните и политическите структури на обществото.

Условността, с която определяме хронологическите граници на Новото време става още по-наложителна, когато погледнем върху тази част от историята от гледната точка на другите цивилизации извън Европа. Краят на 15 и началото на 16 век представлява една значима граница само за европейската цивилизация и в известен смисъл за тази на коренното население на американския континент. Но от гледна точка на останалите световни цивилизации, например тези от Далечния Изток - Индия, Китай и Япония, или африканската, или дори на тази на Османската империя, една голяма част от която се намира също в Европа, тази хронологическа граница не е от съществено значение. Развитието на историческите процеси в тези и други из-въневропейски цивилизации върви по други пътища и не е съизмеримо и съпоставимо с историческите процеси в Европа. Едва след края на 18 и през 19 век налагането и влиянието на различни икономически, политически и културни ценности на европейската цивилизация върху другите региони в света води до известна синхронизация на историческите процеси и в този смисъл може да говорим за общи черти в историческото развитие на света.

Едно друга особеност, върху която авторът иска да наблегне е липсата на вътрешен синхрон в развитието на европейската цивилизация в периода на Новото време. Различните елементи на новите икономически, социални, политически и културни структури и ценности не се развиват по едно и също време и начин в различните европейски региони, особено в първите векове на Новото време. Един пример за това е различието във времето при създаването, развитието и упадъка на абсолютизма, или едновременното съжителствуване на развити индустриални държави (Англия през първата половина на 19 век) наред с държави със силно запазени феодални структури (Русия от същото време). Всичко това прави труден всеки опит за точна систематизация и периодизация на историческите процеси в общоевропейски мащаб.

Съзнавайки отново условностите на една точна вътрешна периодизация на Новото време авторът приема, че могат да се различат два главни периода в него. Първият обхваща времето от края на 15 и началото на 16 век и стига до навечерието на Великата френска буржоазна революция от края на 18 век. Това е периодът на прехода от феодалното към буржоазното общество. Вторият период започва с Великата френска буржоазна революция и завършва с началото на 20 век, когато в Европа окончателно се изгражда буржоазното общество.

5

В този труд авторът представя своя поглед върху първия период от историята на Новото време в Европа, а именно 16-18 век. Причината да се отдели този период в самостоятелен труд са свързани с очевидната информационна недостатъчност за събитията от тези три века в сравнение с периода от Френската революция до началото на 20 век. Това важи особено силно за бурния 16 век. Доскоро процесите, които произтичат в периода от началото на Великите географски открития и до началото на 17 век се намираха на границите на два различни курса на университетското преподаване - завършващи епохата на Средновековието и предшестващи епохата на Новото време. Печалният до известна степен резултат бе, че заключението и уводът на двата лекционни курса не даваха достатъчно задълбочен поглед върху тези близо сто години, които носят толкова дълбоки промени във всички области на европейското битие и култура. Надявам се този поглед върху ранната история на европейското Ново време да запълни тази празнина. Периодът от Великата френска буржоазна революция до края на Първата световна война ще бъде представен в един следващ труд.

ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕТО КЪМ НОВОТО ВРЕМЕ

Преходът от Средновековието към Новото време представлява продължителен,

дълбок и всеобхватен процес на промени в европейското общество през 15 и 16 век. Той обхваща всички области на човешкия живот - икономиката, науката, политиката, изкуството, религията, всекидневният живот. Едва ли има друга епоха в историята на Европа, когато така бързо се появяват и разпространяват нови идеи, знания и познания, открития, когато така бързо се разширява мирогледа на европееца. Трудно е категорично да се откроят най-значителните от тези промени и да се даде ясен приоритет на едно пред друго. Но безспорно сред явленията на прехода трябва да се изтъкнат няколко - Ренесанса и Хуманизма, промените в науката и техниката, Великите географски открития, Реформацията. Разбира се, други автори могат да прибавят в този списък и други неща, но и само запознаването с изброените стига, за да се представи общата картина на прехода.

Преди да говорим за Ренесанса, трябва да споменем няколко думи за културата преди него. Твърде често историята на средните векове се представя като период на "Тъмното средновековие". Наистина едно бегло сравнение с културата на гръцката и римската цивилизация поставя Средновековието в неизгодна светлина. Но за времето от падането на Римската империя до 14 век се извършват големи промени, които оказват силно влияние върху историята на европейската цивилизация.

Средновековието обединява Европа в религиозно отношение и води до пълното и изключително влияние на християнството във всички области на духовния живот. Църквата, особено в западната част на Европа, е и нейният обединителен политически център. Само отделни островчета на юдейската религиозна общност на различни места на континента, или на исляма на Пиринеите и през 14 век в Югоизточна Европа нарушават религиозното единство на континента. В последните векове на Средновековието споровете в доминираната от християнството философия дават силен тласък на развитието на науката. Нейни центрове стават създаващите се от 11 век университети, в които освен християнската догматика започват да се изучават предмети като право, медицина, граматика, астрономия, музика и др. Едно от важните културни постижения на средновековието са в областта на архитектурата, където се създават нови изобразителни стилове - византийския, романския и готическия. Литературата отбеляза великолепни постижения с епосите за Парсивал, Тристан и Изолда, Песента на Нибелунгите и Песента за Роланд. Късното Средновековие е и време на началото на оформянето на модерните национални езици. Въпреки че образованите европейци ще предпочитат да се изразяват още десетки

6

години на латински език, от края на 14 век започва разцвета на езиците на отделните народи в Европа.

Родина на Хуманизма и Ренесанса в Европа става Италия от втората половина на 14 век и началото на 15 век. След намаляването на влиянието на Свещената римска империя и по време на "Авиньонския плен" на папството, Италия е разделена на много държавици. Благодарение на процъфтяващата промишленост и оживената левантийска търговия се замогват редица големи градове - Флоренция, Тоскана, Милано, Мантуа, Сиена, Неапол, Венеция, Генуа и др. Много благороднически и патрициански семейства се ангажират в производството и търговията и натрупали богатства, развиват интерес към културата, стават мецанати за нейното развитие и допринасят за това Италия да стане истински център на европейската култура през 15 век. Заможни фамилии като Медичите във Флоренция, Сфорца в Милано, Есте във Ферара и др. са истински ценители и на литературата и изкуството.

Новата култура започва да се развива под силното влияние на античните автори. Още преди падането на Константинопол през 1453 г. от Византия на запад потича поток от ръкописи на античните гръцки автори, които поразяват въображението на ценителите на духовната култура в Италия. Преоткриват се и много римски автори от епохата преди Христа. Оказва се, че векове преди създаването на християнството и следователно извън него древните гърци и римляни са създали една култура, чиито многостранни интереси, дълбочина на мисълта, великолепие на езика, съвършенство на произведенията на архитектурата и скулптурата в много случаи надминават постиженията на християнската култура. И още нещо, новооткритата култура поразявала с това, че в нейния център стои предимно човекът с неговите помисли и постъпки, любов и омраза, страдания и мечти. Нещо повече, самите древни богове изпитват същите страсти както и обикновените хора и дори скулптурата на древните не дели тези, които живеят на небето от тези, които са долу на земята.

Поразени от великолепието на новооткритото древно наследство дейците на Ренесанса и Хуманизма не могат да не го сравнят с културата християнските векове и в техните очи Средновековието скоро е оценено като период на упадък на културата, на забрава на античните ценности. Първоначално един тънък, по-късно все по-разширяващ се слой от образовани ценители на литературата и изкуството се обявяват против традиционното за Средновековието схоластичното мислене, за свободно изучаване на човека и природата и връщане към античната свобода в изкуството, което е било естествено и близко до природата. Постепенно хуманистите започват да оформят нов възглед към човека, в който мястото на бога не е премахнато, но все по-често на преден план по античен образец излиза човека с неговите чувства, желания, мечти и действия, мироглед, в който християнската религия все по-често се съвмещава и преплита с философията на древните.

Ренесансовият и хуманистичен ентусиазмът на интелектуалната прослойка в богатите градове поставя пред сериозно предизвикателство църквата и папството в Рим. В преобладаващата си част новата нехристиянска културна вълна носи потенциалната възможност на отричането на християнските канони, индивидуализма, свободата на личността и вярата в неограничените способности на човека заплашват монопола на средновековната християнска зависимост от бога във всичко. Папството трябва или да отрече новите веяния в културата и по този начин да се откъсне от интелектуалната прослойка на Италия и богатите градове или да намери начин да съчетае езическото с християнското. Колебанието на Рим е кратко. Самите дейци на църквата като образовани хора са изкушени също от новите предизвикателства на древната култура и немалко от тях са искрени почитатели на античността. От папа Николай V (1447-1455) нататък Рим се присъединява също хуманистичните идеи и със своето свободомислие и толерантност се нарежда сред водещите центрове на ренесансовата култура за период от близо един век. За атмосферата в града един недоволен монах от Ферара, противник на хуманизма през

7

1493 г. говори в своя неделна проповед: “...Иди в Рим и навсякъде в християнския свят ще видиш в домовете на прелатите и учените да се говори само за поезия и изкуство с хуманистични книги в ръка. Те смятат, че душата може да се направлява с Виргилий, Хораций и Цицерон. Нашите проповедници са изоставили Светото писание, отдали са се на астрология и философия, проповядват ги от амвоните и са ги издигнали на пиедестал. Светото писание се използува като слуга, за да проповядват философия и да изглеждат учени, а не тя да им служи за тълкуването на Библията”.

Ренесансът и Хуманизмът биха могли да се останат изолирано, чисто италианско явление, ако не бяха две неща - възраждането на латинския език като средство за комуникация на европейския интелектуален елит и епохалното изобретение на Йохан Гутенберг от 1455 г. - печатната преса с подвижни метални букви.

След падането на Римската империя под напора на варварите латинският език престава да бъде средство за вербална комуникация на Европа. Въпреки че остава в средновековните средища на науката - манастирите и по-късно университетите, той загубва от своята свежест и става това, което днес наричаме “мъртъв език”. С началото на Ренесанса и Хуманизма идва и възраждането на латинския. През 14, 15 и 16 век, а дори и по-късно в някои области на науката и културата латинският отново става литературният език на образована Европа. Италианец или англичанин, немец или французин, поляк или евреин - граници между нации и държави не съществуват за духовното общуване на малкия, но влиятелен кръг на мислещите и образованите европейци. За пръв път отново след падането на Римската империя интелектуална Европа е обединена от общ език, мисли и идеи, мечти и копнежи.

Този нов връх на европейската култура би бил обаче невъзможен без интелектуална комуникация. И като че ли поръчано от епохата изобретението на Йохан Гутенберг идва навреме, за да свърже Европа в едно културно цяло. През 1455 г. в Майнц е отпечатана първата Библия от 42 страници и оттогава започва истинска революция в отпечатването и разпространението на книгите в Европа и света. На мястото на старите ръчно изработени и скъпо струващи книги върху пергамент се появяват евтините, издавани в масов тираж книги, напечатани върху наскоро въведената от арабите хартия. До 1500 г. се откриват над 250 печатници и са отпечатани над 40 000 книги. От този момент всяка нова идея в областта на науката, религията и политиката достига магически бързо до своите читатели и допринася за разширяването на културните граници.

Латинският език и печатната книга бързо свързват в едно културно цяло целият континент. Новото хуманистично мислене и ренесансовият подход към изкуството става дело на цяла плеяда от европейски мислители и творци - италианецът Николо Макиавели, германците Йохан Ройхлин, Филип Меланхтон и Улрих фон Хутен, французите Франсоа Рабле и Пиер Ронсар, англичанинът Томас Мор и безспорно най-известният Еразъм Ротердамски (1466-1536). Едни от най-видните ренесансови архитекти, скулптори и живописци творци са италианските архитекти Филипо Брунелески, Донато Браманте, живописците Рафаел, Микеланджело Буанароти, Донатело, Сандро Ботичели, Леонардо да Винчи, Тициан, Албрехт Дюрер, Лукас Кранах и Холбайн Младши, холандците Ян ван Айк, Йеронимус Бош, Питер Брьогел. Ренесансовата музика е обогатена от италианците Монтеверди, Палестрина, холандецът Орландо ди Ласо.

Общият културен подем, новият поглед върху човека и природата поставят предизвикателствата си и в науката и техниката. В края на 15 и началото на 16 век много клонове на науката се откъсват от своето средновековие и търсят и намират нови методи на изследвания. И в това отношение първоначално Италия си остава водеща страна със своята широка мрежа от университети, към които се устремяват младежи от цяла Европа. Въпреки, че инквизицията тук не е престанала да действа, почти никаква цензура не ограничава свободата на изследванията и публикуването на резултатите. Едва жестокото религиозно противопоставяне след началото на

8

Реформацията и Контрареформацията ще наложат строга цензура и на Триентския събор от 1545 г. въвежда Индекса на забранените книги. Все пак интересът към точните науки през 15 и 16 век все още не може да съперничи с преклонението пред литературата и изкуството и един от примерите за това е значително по-малкият интерес към техническите разработки на Леонардо да Винчи за сметка на възхищението от неговите постижения в изящните изкуства.

Безспорно едно от най-големите научни постижения е в областта на астрономията - създаването на хелиоцентричната система на поляка Никола Коперник (1473-1543). Неговото съчинение Da revolutionibus orbium coelestium (За движението на небесните тела) поставя слънцето като център на вселената, около който се въртят земята и другите планети. Хипотезата на Коперник разбива и променя всички досегашни представи за земята и макар църквата да не забелязва това веднага, нанася силен удар върху авторитета на средновековната наука.

Областта на науката, която напредва с най-бързи темпове става медицината. Интересът към нея възниква успоредно с ренесансовото откритие на човешкото тяло като обект на живописта и скулптурата. Постепенно средновековното боязън от тайните на анатомията са преодолени от чисто научния интерес към строежа на човешкото тяло. Дисекциите като начин да се открият причините за болестите и метод на обучение на студентите в италианските университети стават обичайна практика в Италия през 14 и 15 век. През 14 век лекарското съсловие става едно от най-почитаните и богати.

Постепенно от Италия зоната на бързото развитие на медицината се разпространява и на север от Алпите. В същата 1543 г., когато излиза съчинението на Коперник се появява и един епохален труд в областта на медицината. Фламандеца Андреас Везалиус (1514-1564) публикува в Базел De Humani corporis fabrica libri septem (За строежа на човешкото тяло), който полага началото на принципно ново развитие на човешката анатомия. Везалиус отрича Галеновите традиции на абстрактните наблюдения от античността и средновековието и въвежда нови методи в изучаването на анатомията и дисекцията, основани на опита и практиката.

Три години по-късно (1546 г. ) Джироламо Фракасторо публикува във Венеция De contagione et contagiosis morbis (За заразите и заразните болести). С тази книга се появява новото, модерно понятие за инфекциите, даващо възможност за анализ и борба с бича на късното Средновековие - чумата, шарката, петнистият тиф, туберкулозата, новата “френска” болест на 16 век - сифилисът. Подробните описания на симптомите, протичането и терапията на болестите стават залягат в основата на новата медицина и не случайно мнозина наричат Фракасторо "Баща на модерната патология".

Принос за бързото развитие на естествените науки правят също германският лекар Теофраст фон Хоенхайм, наречен Парацелз, испанецът Мигел Сервет, открил кръвообращението, френският зоолог и ботаник Жеснер, немецът Георг Бауер Агрикола, оставил пълно описание на минното дело и металургията и др. Естествените науки постепенно се откъсват от средновековната теология и се оформят като самостоятелен клон на науката.

Отбелязвайки някои големи постижения в науката, не трябва да се подценяват и достиженията на техническата мисъл през 15 и 16 век. Големи промени в европейския живот ще доведе разширяващата се употреба на барута и огнестрелните оръжия. Старите рицарски войски и техните замъци се оказват напълно незащитени пред огъня на въоръжената с аркебузи и оръдия пехота и настъпва времето на техния залез. В 1510 г. Петер Хенлайн от Нюрнберг конструира първият джобен часовник, т.н. "луковица". Сега вече европейците могат да определят времето, без да са зависими от слънцето или камбаните на църквата. Великият Леонардо да Винчи конструира цяла поредица технически нововъведения - стругът, помпата, хидравличната преса, различни военнотехнически съоръжения и много други. Бързото развитие на

9

техниката във всички области води до издаването на първия закон за защита на интересите на откривателите и конструкторите през 1474 г. във Венеция.

От средата на 15 век започват редица усъвършенствувания в морското дело. Усъвършенстването на навигационните инструменти - компаса, квадранта, астролабията, създават техническите възможности за последвалата революция в корабоплаването. Немският математик и астроном Йохан Мюлер-Региомонтанус (1436-1476) създава навигационни таблици, в които изчислил положението на слънцето, луната и най-важните звезди за години напред и с това позволил ориентацията в открито море. В 1492 г. неговият ученик Мартин Бехайм изработва първия глобус на земята - прочутата “земна ябълка”.

Към края на 15 и началото на 16 век европейската цивилизация е в процес на преоценка на много постулати от Средновековието. Започнала е епохата, в която разумът постепенно ще надделява над догмата, науката над суеверието, човекът над божеството. Тази епоха ще продължи дълго и още много събития, знания и натрупан опит ще са необходими за окончателното отърсване от Средновековието.

Всичко, което отбелязахме дотук оказва влияние, пряко или косвено върху развитието на европейската духовна и материална култура и маркират прехода от Средновековието към Новото време. Но събитието, или наниз от събития, които поразяват въображението на европееца и го карат да промени рязко възгледите си за света са големите морски експедиции и открития, които обикновено и правилно наричаме Велики географски открития. Двадесетина години в световната история трудно правят епоха, но както винаги правилото за изключението важи и тук и благодарение на авантюризма, кръста и не на последно място на парите краят на 15 и началото на 16 век стават епоха не само в европейската, но и в световната история.

"ВЕЛИКИТЕ ГЕОГРАФСКИ ОТКРИТИЯ"

С термина "Велики географски открития" в историческата наука се обозначава

периода, в който европейците прокарват нови морски пътища към Далечния изток и откриват цял нов континент - Америка. С това европейците напускат тесните рамки на Европа и Средиземноморския свят и за първи път влизат в контакт с други из-въневропейски цивилизации - тези на Далечния изток (Индия, Китай, Япония), на коренното население на американския континент, срещат се частично и с африканската култура на юг от екватора. Хронологическите рамки на Великите географски открития могат да бъдат различни, но в тесния смисъл на това понятия те се простират от 1492 г., когато Христофор Колумб открива Америка до първото околосветското плаване, осъществено от експедицията на Фернандо Магелан през 1519-1521 г.

Великите географски открития са инспирирани и съпътствувани от различни фактори - икономически, търговски, религиозни, политически. Но главният тласък за тях става търговията с източни стоки.

Векове наред съществуват търговските връзки между Европа и Изтока. И през късното Средновековие една тънка, но постоянна търговска артерия излива в Европа подправки, парфюми, лекарства, фини тъкани (коприна, брокат, дамаска, памук), камилска вълна, слонова кост, порцелан, бои, перли, скъпоценни камъни. Самата църква не може да мине без хилядите зърна тамян, които всеки ден ухаят от олтарите. Главните посредници в тази търговия са арабите, а наред с тях и могъщата Венеция, чието богатство е създадено главно от нея. В замяна на източните стоки Европа не може да предложи особено равностойна размяна. Нейните занаятчийски произведения отстъпват по качество, а грубият вълнен текстил не е пригоден за топлия и влажен климат на Изтока. Ето защо европейците са принудени да плащат предимно със злато и сребро и Европа в късното Средновековие изпитва все по-голяма нужда от благородни метали.

10

Късното Средновековие носи нова заплаха за източната търговия. След превземането на Константинопол в 1453 г. и Египет през 1517 г. Османската империя установява свой контрол върху източното Средиземноморие и арабската транзитна търговия. Европа веднага усеща резултатите от нарастващото османско могъщество - потокът на източните стоки намалява.

Налагането на османския контрол върху източната търговия съвпада с издигането на две нови морски държави в Европа, които стават инициатори на търсенето на нови търговски пътища към Индия - Португалия и Испания.

Още от 11 век Португалия и Испания водят упорита борба за изтласкване на арабите от Европа, т.н. Реконкиста. Първа завършва Реконкистата в началото на 15 век Португалия. В 1492 г. това успява да извърши и Испания, като завладява емирството Гранада, последната арабска държавица но Пиринейския полуостров.

Успоредно с борбата на Апенинския полуостров Португалия и Испания през 15 век правят опити да прехвърлят войната в Африка. Това спомага за бързото развитие на корабостроенето и корабоплаването в двете страни.

През втората половина на 15 век в географската наука все повече нарастват съмненията в постулатите на Птоломей, според които Африка е свързана с някакъв Южен континент, а Индийското море е вътрешно и не може да бъде достигнато по море. Постепенно се налага убеждението, че Индия може да бъде достигната, като се заобиколи от юг африканския континент. До настаняването на Османската империя в Източното Средиземноморие рисковете и огромните разходи за търсенето на нов морски път до Индия са много големи и неоправдани. Към края на 15 век обаче подобно мероприятие не само става рентабилно, но е и наложително.

За успеха на новите морски плавания допринасят и усъвършенстванията на навигационните инструменти и таблици. Започват да се строят и кораби от нов тип - т.н. каравела. Те са продълговати, дълги 20-25 м., снабдени с три или четири мачти с квадратни и триъгълни платна, с палуба и надстройка, газят достатъчно дълбоко, за да издържат плаване в открито море. Въоръжени са и с бомбарди, стрелящи с каменни ядра. Каравелите са сравнително неголями кораби - 60-70 тона и побирали около 50 души екипаж. Новостите в морското дело позволяват продължителното самостоятелно плаване в океана и с това правят възможни последвалите големи експедиции.

Водеща в морското дело става Португалия. Под ръководството на един от принцов-ете на кралското семейство - Енрике Мореплавателят (1394-1460), португалците създават силна навигаторска школа и мощен флот. Още от средата на века пор-тугалските кораби правят периодични рейдове на юг по западното крайбрежие на Африка. В 1444 г. е достигната най-западната точка на Африка - Кабо Верде (Зелени нос), в 1482 устието на р. Конго, а в 1487 г. експедицията на Бартоломеу Диаш заобикаля нос Добра Надежда, най-южната точка на Африка. През 1444 г. Португалия получава папска благословия, с която плаванията по африканския бряг са осветени като кръстоносни походи, а от 1481 г. монополното право върху всички земи по пътя към Индия.

След плаването на Бартоломеу Диаш Португалия била вече близо до успеха, но в 1492 г. от Испания през Атлантическия океан потеглила ескадра под командуването на генуезеца Христофор Колумб. Колумб вярвал в кръглата форма на земята и дълго време се опитвал да убеди португалския двор, че може да се достигне Индия, като се плава в западна посока. Португалия хвърлила много средства в своите търсения на източния път, за да отдели допълнително пари и за този проект и отказала. Тогава Колумб се обърнал към владетелите на Испания Исабел Кастилска и Фернандо Арагонски. Испания завиждала на португалските успехи и искала да се включи в морската надпревара, но не можела да наруши португалския монопол. Сега Колумб предлагал прекрасна възможност.

11

Историческото плаване на Колумб започнало на 3 август 1492 г. с три кораба - Санта Мария, Пинта и Ниня с екипаж от 90 човека. След малко повече от два месеца, на 12 октомври била достигната първата земя - Сан Салвадор от групата на Бахамските острови. По-късно ескадрата достигнала Куба, Хаити, Тортуга. На 16 януари 1493 г. Колумб поел обратния път и на 15 март пристигнал в Испания с радостната вест, че е открит пътя към Индия.

Вестта за това се разнесла бързо и разтревожила силно португалците. Започнали спорове с Испания, които били разрешени от договорът в Тордесиляс от 1494 г., сключен с посредничеството на папа Александър VI Борджия. В договора се определяла една линия на 370 левги (една морска левга по това време е била 6 км.) западно от островите Зелени нос, най-западната точка на Африка. Всички територии, открити на изток от тази линия принадлежали на Португалия, а тези на запад - на Испания. Договорът от Тордесиляс представлява първата колониална подялба.

След този договор португалците засилили подготовка за нова експедиция. Тя била поверена на 28 годишния Вашку да Гама. Ескадрата от три кораба с общ екипаж от 148 души тръгнала от Лисабон на 8 юли 1497 г. Към Нова година експедицията вече била заобиколила нос Добра Надежда и се движела на север по източния африкански бряг. В края на февруари корабите стигнали Мозамбик, а в началото на април Момбаса и Малинди. Оттук Вашку да Гама взел на борда арабски лоцман и се насочил към индийския бряг. На 20 май флотилията хвърлила котва в едно от големите търговски пристанища на Индия Каликут. В края на август Вашку да Гама поел обратния път и след различни приключения и премеждия се завърнал в Лисабон на 10 юли 1499 г. Източният път към Индия бил открит.

След историческите пътешествия на Христофор Колумб и Вашку да Гама и двете страни - Португалия и Испания започнали да изпращат нови и нови експедиции.

В 1500 г. португалците присъединили към португалската корона единствената територия от Америка - Бразилия, която по договора от Тордесиляс влизала в португалската сфера. В 1511 г. те достигнали Малака, оттам се насочили към Молукските острови, наречени "Островите на подправките", в 1513 г. стигнали Китай, а през 1542 г. и Япония.

Между 1493 и 1504 г. Колумб извършил още три плавания в Западна Индия. Последвали и други експедиции. Постепенно ставало ясно, че откритите земи не са Индия, а нов континент. Един от първите, които поддържали тази теза бил флорентинецът Америго Веспучи, участник в една испанска и една португалска експедиция до Западна Индия. В неговите писма откритите земи били назовани с името "Новия свят". В 1507 г. германският географ Мартин Валдзеемюлер публикувал едно от писмата му и предложил новите земи да носят неговото име - Америка. През 1538 г. известният картограф Герхард Меркатор употребил това име, обозначавайки новите земи в една от картите си и с това името на флорентинеца остава завинаги в историята.

Откриването на Америка не задоволило испанците. Те упорито продължавали да търсят проток, през който да достигнат Индия. Тези усилия довели до финансирането на експедицията на португалеца Фернандо Магелан. Били подготвени пет кораба с 265 души екипаж, които потеглили на 20 септември 1519 г.

Плаването на Магелан било изключително тежко. Още в самото начало някои от испанските благородници не искали да търпят ръководството на португалец и организирали заговор, потушен жестоко от Магелан. От бурите и неблагоприятното време през първите месеци били загубени два кораба. Най-сетне след дълги търсения в края на октомври 1520 г. протокът, наречен по-късно Магеланов, бил открит. Трите останали кораба го преминали и се впуснали да пресичат Южното море (Тихия океан). Плаването през него било дълго и мъчително. Близо четири месеца трите кораба не видели никакъв бряг. Моряците изяли почти цялата храна, дори и

12

плъховете от трюмовете и кожената обвивка на мачтите. Водата плесенясала и воняла отвратително.

Най-сетне на 6 март 1521 г. експедицията достигнала на един от Марианските острови, а десет дни по-късно до остров Себу, първият от архипелага, наречен по-късно Филипините. Тук Магелан и хората му останали на гости на местния владетел. Те били прието отначало радушно и даже всички островитяни, начело с владетеля приели християнството. Като отплата Магелан решил да им помогне в споровете със съседния остров. На 27 април 1621 г. с сблъскване с въоръжените островитяни Магелан загинал.

След неговата смърт се наложило да изоставят последователно два от корабите. Третият - Виктория, натоварен с голямо количество подправки извършил дълго и опасно плаване през Индийския океан и покрай бреговете на Африка, контролирани от португалците. На 6 септември 1622 г. след тригодишно плаване Виктория се вър-нала обратно в Португалия. От всички хора на борда останали само 18 души.

Големите плавания на Христофор Колумб, Вашку да Гама и Фернандо Магелан представляват истинска революция. Европейците за първи път напускат тесните рамки на своята цивилизация, ограничена на континента и Средиземноморието и се запознават отблизо с непознати или малко познати други цивилизации. Плаванията разрушават всички средновековни представи за географията на света, открили нов, четвърти континент и окончателно доказали кълбовидната форма на земята. От времето на големите плавания Европа вече е само една част от света. Великите географски открития слагат край на средиземноморската европейска цивилизация и дават началото на атлантическата. дават силен тласък на цялостното развитие на Европа.

Тук с право трябва да се постави и въпроса дали тази оценка се отнася и до "новооткритите" страни. Желани ли са били европейците там, допринесли ли са за развитието им, обогатили ли са тяхната култура? Откровеността изисква да отговорим отрицателно на този въпрос.

Великите географски открития не са плод на научен интерес или по-скоро не той е бил водещият мотив. В основата на новите морски плавания е стояла печалбата. Подправки, злато и сребро, изящни произведения на източното изкуство и занаяти, екзотични стоки и суровини, африкански роби - това търсят главно първите откриватели. В името на забогатяването те не се спират пред никакви жестокости. Те имат и благословията на църквата и новите земи се завладяват в името на португалския и испанския крал и в името на кръста. Отношението им към местното население е отношение на християни към еретици и варвари.

Жестокостта на първите конкистадори довежда до изтребването на пре-обладаващата част от коренното население на американския континент и Австралия, поставя началото на продължилата десетки години търговия на черни роби от Африка, изтощили за дълго този континент, разрушава икономиката на Индия и Китай, налагайки им ролята на суровинни придатъци на промишлена Европа. Установяването на европейската колониална система прекъсва естествения път на развитие на редица извъневропейски цивилизации и води до неизмерими страдания на населението им. За населението на Америка, Африка, Азия, по-късно и Австралия епохата на Великите географски открития е епоха на европейското нашествие.

ЕВРОПЕЙСКИТЕ КОЛОНИИ ПРЕЗ 16-18 ВЕК Великите географски открития поставят началото на създаването на първите

европейски колониални империи през 16 век - тези на Португалия и Испания, последвани от тези на Франция, Англия и Нидерландия. В развитието на колониите на отделните държави има съществени различия.

13

Португалската колониална империя зависи изцяло от няколко фактора. На първо място значение има човешкия потенциал. Португалия е малка европейска страна. Нейното население към 1500 г. не надвишава един милион души. Тези сили не са достатъчни за завладяването на големи колонии. Освен това на изток португалците срещат развити те цивилизации на Индия, Китай, Япония, които са в състояние да се противопоставят енергично на опити за завладяване на територии. Ето защо португалската колониална империя се ограничава до верига от опорни пунктове и търговски фактории, простиращи се от африканския бряг, през Индия до Китай и Япония - Ангола, Мозамбик, Ормуз, Гоа, Малака, Макао. С изключение на Бразилия на американския континент, португалската колонизация засяга само бреговете и не навлиза навътре в сушата. Основната печалба на португалците, като изключим Бразилия идва от търговията. Различни подправки, главно черен пипер, а също и коприна, памук, произведения на занаятчийското изкуство, слонова кост, скъпоценни камъни - това са стоките, които португалските кораби носят в трюмовете си от Далечния изток. Търговията е изключително изгодна. Още първото пътешествие на Вашку да Гама носи огромни печалби. Товарът от подправки на Виктория, единственият оцелял кораб от ескадрата на Магелан не само покрива всички разходи, но и носи невероятна печалба. Долният пример показва разликите в цените на някои подправки в грамове сребро.

-------------------------------------------------------------- В Индия В Антверпен В германските земи

1 кг. джиджифил 0.9 22.1 28.5 1 кг. канела 2.6 38.5 61.5 1 кг. карамфил 3.5 47.5 68.2) В същото време тази търговия, простираща се на хиляди мили е и много опасна. За

периода между 1497 и 1572 г. от португалските пристанища на изток отплуват 625 кораба, а се завръщат само 315 в Лисабон. Останалите стават жертва на бури, пирати, корабокрушения.

През първите два века на своята колониална империя португалците извличат огромни печалби от търговията с източни стоки. Но силите на малка Португалия се оказват недостатъчни, когато нейни конкуренти стават по-могъщи държави като Холандия и Англия. От края на 17 век португалците постепенно биват измествани от източната търговия от холандците и англичаните. На Изток те успяват да запазят за дълги години само няколко опорни пункта - Гоа, Макао. По-голям успех Португалия има там, където е проникнала дълбоко навътре - в Мозамбик и Ангола в Африка и в Бразилия на американския континент.

Испания организира колониите си по друг начин. Тя успява да завладее голяма част от американския континент и да създаде там единна колониална империя. Множеството испански идалго, участвували в Реконкистата и останали без средства за препитание се насочват към новооткритите земи, водени единствено от жаждата за забогатяване. Един от големите конкистадори Фернандо Кортес открито заявява:"Ние испанците страдаме от болест, която може да се излекува само със злато!" Златото става основната цел на колонизаторите.

В 1517 г. Фернандо Кортес започва завоюването на държавата на ацтеките на територията на днешно Мексико. Испанците заварват там една доста развита култура и градски живот. Особено високи постижения имат ацтеките в областта на астрономи-ята. Столицата им Тенокчилан наброява около 300 000 жители и с основание може да се приеме като най-многочисления град в света по това време. Силите на Кортес изглеждат смешно малки - около 600 пехотинци и конници. Но конкистадорът ловко използува противоречията между ацтеките и подчинените им племена и в 1521 г.

14

успява да превземе и разграби с нечувани жестокости столицата на ацтеките. На мястото на тяхната държава било образувано вицекралството "Нова Испания".

Няколко години по-късно Франсиско Писаро с отряд от около 200 души започва завоюването на втората голяма държава - тази на инките в Андите. Върховния управител на инките според традицията водел произхода си от слънцето. Държавата на инките е била добре устроена, като управлението било поставено в ръцете на държавна администрация. Многобройни напоителни системи давали възможност за отглеждане на различни култури - картофи, тютюн и др. Работата била извършвана колективно, лукса и богатството били забранени. При лоши реколти храна била раздавана от специални обществени запаси. За бедните и старите се грижела общината. Страната била пазена от многобройни укрепления, построени високо в планината.

Завладяването на държавата на инките продължило от 1525 до 1535 г. С измама бил задържан по време на преговорите върховният управител Итахуалпа. За да се освободи, той предложил нечуван откуп. Една стая с размер около 100 кв. м. била напълнена догоре със 120 центнера злато и 135 центнера сребро на стойност повече от 100 млн. долара по днешни изчисления. Въпреки това Итахуалпа бил убит и държавата му завладяна. До средата на 16 век по-голямата част от Централна и Южна Америка били покорени от Испания. Заедно с островите в Карибско море Испания създала огромна и богата колониална империя.

На пръв поглед изглежда необяснимо как испанците с такива малочислени отряд успяват да превземат големите и гъсто населените държави на ацтеките и инка. Това се дължи на няколко фактора. Първият от тях е ниската степен на цивилизация, която имат индианците на американския континент. Те са превъзхождани в организационно, икономическо, военно отношение многократно от испанските колонизатори. Самите испанци в годините на Реконкистата много са придобили добър боен опит. Те употребяват огнестрелните оръжия, които заедно с конете били странни, страшни и напълно непознати на индианците. Самите испанци с белите си лица и брадите били възприемани от индианците като богове. Испанците съумели да привлекат на своя страна и много индиански племена, подчинени на ацтеките и инка, с чиято помощ те побеждават. И накрая, но не на последно място испанците били силно заинтересувани от победата си, защото за тях тя означавала лично забогатяване и издигане.

Завоюването на Америка от Испания било истинска катастрофа за коренното население. Испанците донесли със себе си многобройни болести, срещу които индианците нямали изградена имунна защита - най-вече различните разновидности на шарката, грипът, тифът, чумата и др. Още по-жестоко било отношението на завоевателите към завоюваните. Индианците били заставяне да работят в сребърните и златни рудници при неимоверно тежки условия. Несвикналите на подобен режим на работа индианци измирали с хиляди. За няколко десетилетия след испанското завладяване коренното население от островите в Карибско море било напълно изтребено, а броят на индианците от континента намалял неколкократно - например в Мексико от 11 млн. в 1519 г. на 2.5 млн. в 1597 г.. На тяхно място започнали да се внасят черни роби от Африка. Така се слага началото на една жестока, но много печеливша търговия с роби, траяла повече от три века и нарушила демографското развитие на Африка.

Наистина не всички испанци одобрявали жестокостите в Америка. Доминиканският монах Бартоломео де лас Касас се застъпил за едно хуманно отношение към индианците. В Испания се развила дискусия за християнската мисия и за правото на европейците да управляват новооткритите земи. Въпреки известни мерки за смекчаване на отношението към индианците и след покръстването им те били признати за поданици на испанската корона, години наред местното население представлявало само безправна евтина работна ръка.

15

Политиката на Испания на американския континент не е само разрушително. В устройството на колониите били заложени много елементи от европейската феодална система, които се запазили продължително време, почти до началото на 19 век. С течение на времето елементите на испанската и местната култура започват да се смесват и се ражда една нова латиноамериканска култура.

През втората половина на 16 век към колониални завоевания се устремили и други европейски държави - Франция, Англия, Нидерландия. Първоначално те се борели с срещу морското могъщество и монопола на Португалия и Испания. Масово се организирали пиратски набези срещу богатите пристанища в колониите, срещу испанските и португалските кораби и особено срещу испанските годишни конвои, пренасящи сребро и злато от Америка към Испания. Постепенно трите държави започнали да основават и свои колонии.

Началото на английските колонии в Северна Америка е положено през 1607 г., когато е основана първата колония Виржиния. През 17 и първата половина на 18 век там вече са образувани 13 колонии. За разлика от испанските владение в английските колонии икономиката се развива по капиталистически път, макар и там масово да се прилага трудът на черните роби в големи плантации. С течение на времето тези колонии се превръщат не само в най-важния суровинен придатък на английската икономика, но и започват да я конкурират. Това става една от най-важните причини за конфликта между колониите и метрополията, което довежда през втората половина на 18 век до Войната за независимост и създаването на САЩ.

През 18 век англичаните създават свои колонии и в Австралия, Южна Африка. Но най-големият им успех е подчиняването на Индия. Макар там да не се създава заселническа колония, англичаните поставят под свой контрол много от съществуващите индийски държавици и извличат огромни богатства. Основната сила на английската политика в Индия е могъщата и богата Ост Индийска компания, създадена в 1600 г.

Френската колониална империя се разгръща също по цялото земно кълбо. На американския континент в 1608 г. е основана колонията Квебек. През 18 век французите успяват да завладеят о-в Мадагаскар, който става основната им база за проникване в Индия. В разгърналото се през 18 век остро съперничество между Англия и Франция, което води до редица войни, Франция е принудена да се откаже от Квебек и базите си в Индия, но остава голяма колониална сила.

Холандската колониална империя се оформя през втората половина на 16 и началото на 17 век, използувайки слабостта на португалците и най-вече периода от 1580 до 1640 г., когато Португалия се намира под испанска окупация, а Нидерландия е във война с Испания. Нейната структура е подобна на тази на португалските колонии - състои се от верига укрепени пунктове-фактории по пътя към Далечния Изток, най-ценният от които се оказва този на нос Добра Надежда. През 17 век холандците поемат в свои ръце голяма част от португалската търговия и почти монополизират търговията с източни стоки. Един от големите успехи на нидерландската колониална система е овладяването на каботажната търговия в Далечния изток, която носи много големи печалби. По-късно част от техните колониални владения преминават под английски контрол.

Новите колонии и търговски пътища дават силен тласък на икономиката на Европа. Особено място в това отношение заема американския континент, тъй като той е сравнително близо до Европа и плаването до там не е подложено на такива опасности, както това до Далечния изток. Америка става един от основните из-точници на благородни метали за Европа, на дървен материал, захар и други суровини. Оттам пристигат непознати хранителни продукти - царевица, картофи, домати, какао, тютюн и др.. В същото време Америка става най-големият европейски пазар на промишлени и други стоки. Всички развити западни европейски страни и особено Нидерландия, Франция и Англия през 16 и 17 век изпращат по-голямата част

16

от своите стоки за колониите. Преобладаващата част от корабите, произведени в тях са предназначени за търговия с колониите.

Големият английският икономист Адам Смит в 1775 г. пише за икономическите последици от Великите географски открития и първите колонии, като визира специално Америка: “Общите изгоди, които Европа, разглеждана като една голяма страна, е извлякла от откриването и колонизирането на Америка, се състоят, първо, в увеличаването на нейното потребление и, второ, в разрастването на нейната промишленост. Излишният продукт на Америка, внасян в Европа, снабдява жителите на този голям континент с разнообразни стоки, които иначе те не биха могли да притежават и които служат отчасти за удобство и употреба, отчасти за удоволствие, отчасти за украшение и по този начин увеличават тяхното потребление. Всеки ще признае, че откриването и колонизирането на Америка допринесоха за разрастването на промишлеността, първо на всички страни, които непосредствено търгуват с нея, като например Испания, Португалия, Франция и Англия, и, второ, на всички онези, които, без да търгуват непосредствено с нея, изпращат там чрез посредничеството на други страни произведени от тях самите стоки, например австрийска (по това време) Фландрия и някои провинции на Германия... Тези големи събития може дори да са допринесли са увеличаване на потреблението и за разрастване на промишлеността на страни, които не само никога не са изпращали стоки за Америка, но и никога не са получавали стоки от нея. Дори такива страни може да са получили по-голямо ко-личество други стоки от страни, чийто излишен продукт се е увеличил посредством американската търговия”.

Новите колонии и търговски пътища водят и до промяна в икономическото райониране на Европа. През 16 и 17 век италианските градове-държави се оказват встрани от основните морски и търговски пътища и западат, въпреки че през целия 16 век и в тях ще се влива част от испанското сребро и злато. Същото става и с германските градове, които вече не са в търговския център на Европа. Запада и търговското могъщество на Ханзата. Започват да се издигат пристанищните градове, към които се стичат стоките от колониите - Лисабон, Севиля, Амстердам и Антверпен в Нидерландия, по-късно Лондон.

Новите морски пътища, фактории и колонии през 16-18 век допринасят повече за развитието на Европа, отколкото на извънревропейския свят. Колониите стават важен елемент в системата на европейската икономика и сред причините за войните между европейските сили през 17 и 18 век неизменно присъствуват колониите или сферите на търговско влияние извън Европа.

ЕВРОПЕЙСКАТА ИКОНОМИКА ПРЕЗ 16-18 ВЕК

В края на 15 и началото на 16 век в някои европейски държави модерните форми

на новите пазарни или другояче казани, капиталистически отношения започват да се вместват в системата на старото натурално стопанство и конкурирайки, да станат водещи в някои негови клонове. Масовото производство на стоки (най-вече в текстилната промишленост и металургията), и особено развитието на вътрешната и външната търговия носят значителни капитали на някои членове от градското съсловие. Започва бързият възход на т.н. търговски капитализъм, който в продължение на около два века натрупва значителни капитали, опит, нови пътища за собственото си развитие, докато накрая създава възможности за откритието и прилагането на нови технологии, които водят до началото на следващата голяма стъпка в неговото развитие - промишления, основан на фабричното производство капитализъм.

Първите години и десетилетия на новите пазарни отношения бележат силна интензификация на търговски, промишлени и финансови организации и операции, непознати и нетипични за средновековната икономика. Създават се първите ак-

17

ционерни търговски компании, като английската Московска компания, компанията на т.н. Търговци-авантюристи, първите Ост- и Вест Индийски компании в Англия, Нидерландия, Франция. Търговците започват да влагат все повече капитали в минното дело, металургията, текстилната промишленост, външната търговия.

Особено важни промени настъпват в сферата на паричните отношения. Отминало е времето, когато парите са богатство под формата на съкровища от благородни метали, поместени в държавната хазна или в заключените и силно охранявани стаи в замъците на едрите или по-дребни аристократи. Настъпва времето, когато парите започват да се раздвижват и да печелят от бързата циркулация в промишлеността, търговията или в новосъздадената местна или европейска финансова структура.

В някои силни производителни центрове - началото е в Северна Италия, по-късно в Нидерландия и Франция, започват да се създават първите банки с вериги от свои клонове. Бързината на паричното движение и възможността за достъп до кредити създава допълнителни стимули за производството и особено за търговията. Парите започват да печелят пари и от самите себе си. Мнозина аристократи, по-малки и по-големи владетели, дори папата и германският император се нуждаят от парични заеми и успяват да ги намерят в новосъздадената банкова система. Постепенно на континента се оформя група от по-едри и по-дребни търговци, промишленици и банкери, които са в състояния да финансират различни индустриални и търговски начинания. Парите за морските плавания на Колумб, да Гама, Магелан идват също от тях.

Европейската икономика от края на 15 и началото на 16 век ни дава два примера на бърз стопански възход.

В края на 15 век едни от най-богатите италиански търговци и банкери е флорентинската фамилия Медичи. Първоначално Медичите започват с производство и търговия на текстил, а после навлизат в банковото дело. Тяхната банка основава филиали в Рим, Венеция, Милано, Пиза, Женева, Авиньон, Лион, Брюге, Лондон. Медичите стават главните банкери на папата, който им дава в замяна монопола върху търговията на стипца. (Стипцата по това време се употребява при пречистване на водата при обработката на вълна и при боядисване на вълнените платове). Богатствата на Медичите им позволява да бъдат и големи мецанати в изкуството и те управляват Флоренция като абсолютни владетели.

В началото на 16 век техни големи конкуренти става голямата германска търговска и банкерска къща на Фугерите от Аугсбург. Основателят започва като оби-кновен тъкач на лен през 14 век. Неговите синове организират производство на вълнен текстил с наемни работници и започват да пласират стоките си както в германските земи, така и във Венеция, Антверпен и Лисабон. Постепенно богатството на Фугерите расти и те влагат капитали в сребърните рудници на Тирол. Започват и банкови операции, като дават парични заеми на някои германски владетели и на папството. Скоро те успяват да си осигурят монопол върху цели клонове на минната промишленост и откупуват данъците на цели градове и области. С течение на времето Фугерите поставят под свой контрол по-голямата част от металургичната промишленост в Европа, а върху производството, търговията и цените на медта имат почти пълен монопол. Във времената на нарастващо производство на огнестрелните оръжия и почти непрекъснати войни това им носи огромни печалби. Успоредно с това те развиват широка търговия с текстил, подправки и барут. Техни фактории има във всички големи европейски градове. Най-силен и влиятелен представител на този род е Якоб Фугер, наречен Богатия (1459-1525). Пример за огромното му влияние и в политическата област е финансирането на избора на Карл V за германски император в 1519 г. Фугерите развиват също и благотворителна дейност. В Аугсбург те организират първото общежитие за бедни, престарели и нуждаещи се работници, което съществува и до днес. Построяват голяма библиотека, набират колекция от произведения на изкуството, подпомагат строителството на сгради в ренесансов стил

18

в Аугсбург и околностите му. Производители, търговци, банкери - Фугерите са типични представители на ранния капитализъм.

Разбира се, фамилии и фирми като Медичите и Фугерите представляват върха на пирамидата на новите пазарни отношения, изразени в мощта на производствения, но най-вече търговския и финансов капитал. Забележителен е факта, че и двата примера се основават на семейни инициативи, които характерни за 15 и 16 век, в следващите десетилетия ще изчезнат или ще намалят своите мащаби в полза на не толкова едри, но за това по-многочислени и в повечето случаи специализирани в различни области на стопанството предприемачи.

Една друга черта, която не трябва да убегне от погледа е, че новите стопански инициативи са свързани с общото нарастване на потреблението на континента, особено в неговата западна и централна част, обусловено на първо място от бързото нарастване на населението.

Късното Средновековие познава една от на-големите епидемии, тази на “черната смърт” - чумата, която вилнее периодически от втората половина на 14 до средата на 15 век. Демографският резултат е смъртта на около една пета от европейското население. След този катастрофален спад европейският човешки потенциал започва да се възстановява и към 1500 г., т.е. в годината, която приемаме условно за начало на Новото време на континента живеят около 60 млн. души. През следващите десетилетия темповете на нарастване продължават и към 1600 г. има около 100 млн., за да стигне след известен период на спад към 1700 г. около 120 млн. души, но отново нараствайки и към 1800 г. достигайки цифрата 200 млн. души.

Пред икономиката на Европа стои задачата на първо място да изхрани и облече, а след това да задоволи и с други основно необходими стоки новородените си жители. Към тази задача трябва да се прибави и факта, че все повече от тези жители започват да живеят в градовете.

Макар и нарастването на градовете да не става с толкова бързи темпове и основната част от европейците живеят в селата, включително до началото на 20 век, броят на градовете от 16 век нататък непрекъснато расте, а от своя страна големите градове стават още по-големи, т.е. увеличават броя на жителите си. Към 1500 г. в градовете живее едва 10 % от населението в Европа, като само четири от тях - Париж, Рим, Неапол и Венеция имат население над 100 000 души. 16 век поставя основите на бързото градско развитие и към 1600 г. броят на градовете с над 100 000 души нараства с още минимум шест - Палермо, Севиля, Лисабон, Антверпен, Амстердам, Лондон. Това че тези нови големи градове са пристанищни говори за нарасналото влияние на колониите в европейската икономика, за което ще стане дума по-надолу.

Икономическата характеристика на тези градове бележат прехода от Средновековието към Новото време. Първоначално главният поминък на градското население си остават занаятите. Те са организирани главно в цехове, които играят съществена роля в градското управление. Цеховите организации, типична късно средновековна институция постепенно обаче започват да променят своят характер с нарастването на търговията, особено след откриването на новите търговски пътища и основаването на първите колонии. На мястото на занаятчията, който произвежда за определен клиент, се появява новата фигура на производителя, който произвежда големи количество, предназначени за близки или далечни пазари. Такова голямо производство не се оказва по силите на много дребни занаятчии и все по-често органи-затори на производството стават богати търговци, които притежават необходимите капитали. Търговците осигуряват суровините за производството, а често и самите инструменти на занаятчиите и заплащат произведените стоки на парче. Така се появява нова производствена система, в която самостоятелният занаятчия се замества от наемния работник. Това всъщност представлява системата на ранното капиталистическото производство.

19

Първоначално технологията на производството се запазва, както при старите занаятчии - стоката се произвежда от суровината до готовия продукт. Постепенно с оглед на усъвършенствуване производството се пристъпва към разделянето на отделните процеси от производството. Така се създават типичната за ранното капиталистическо производство организационна форма, наречена манифактура. Тъй като манифактурата предизвиквала съпротивата на цеховите организации, отначало отделните операции се разпръсквали в извънградските райони, като производителите работели по домовете си. По-късно, през 17 век вече се организират централизирани манифактури, в които целият цикъл на производството преминава под един покрив. Манифактурата като форма на организация на производството позволява да се усъвършенствуват технологиите и отделните операции в тях. Усъвършенствуването на отделните операции позволява постепенно те да се поддават на механизация и по този начин да се въвеждат отначало по-прости, а после и по-сложни машини. Този етап на усъвършенствуване на технологичните процеси през 18 век ще позволи да се пристъпи към конструирането първоначално на по-прости, а по-късно и по-сложни машини, докато накрая се стигне да началото на индустриалната революция, при която фабричното машинно производство ще замени манифактурното.

В селското стопанство през 16-18 век настъпват също значителни изменения. Увеличаването на населението и специално това на градовете изисква увеличаване на производството на зърнени храни и месни произведения, а развитието на промишлеността - от разширяване на производството на технически култура. Това води до общ растеж на селскостопанското производство, до повишаване на неговата доходност и скоро то става изгоден обект на капиталовложения, насочени към интензивни методи на обработка и култивиране на земята. По този начин и в селското стопанство започват да навлизат пазарните принципи.

Разбира се става въпрос за явление, което не засяга едновременно цяла Европа. Капитализацията на селското стопанство намира място най-вече в северозападната част на континента - Англия, Нидерландия. Този процес на капитализация обаче не трябва да се смесва с въпроса за количеството на производството. Т. н. въпреки че Полша става един от най-големите износители на зърнени храни в Европа и непрекъснато повишава своя дял в тази търговия, там големи капитали в селското стопанство не се влагат, т.е. полското селско стопанство се развива по стария екстензивен метод, без да бъде засегнато като цяло от капиталистическата модернизация. Същото се отнася например и за Унгария, която е един от най-големите производители на месо.

Като цяло, въпреки че бързо развиващата се капиталистическа промишленост изисква съответните преустройства в селското стопанство, то в преобладаващата част на Европа продължава да носи белезите на феодализма, разбира се коригирано с известни елементи на пазарното стопанство. Нещо повече, повишаването на доходността на селскостопанското производство ще доведе в много райони на Централна и Източна Европа до засилване на феодално определяните финансово задължения на селяните, т.е. до процес на т.н. рефеодализация. Именно това състояние на селското стопанство и по-специално въпросът за земите и финансовите задължения на селяните, ще стане един от основните икономически въпроси на бъдещите буржоазни революции и реформи.

Европейската икономика като цяло и новите капиталистически принципи в частност получават силен тласък от средата на 16 век, когато започва да се усеща влиянието от разрастването на търговските връзки с колониите.

От средата на 16 век от американските колонии към Испания потича огромен поток от благородни метали - сребро и злато. Между 1550 и 1600 г. вносът на сребро, което по това време служи като основна парична единица, се увеличава годишно от 17 500 кг. на 270 000 кг. Неколкократно се увеличава и количеството на внасяното злато.

20

Рязкото увеличение на благородните метали в Европа, разширяващото се производство и търговия водят през втората половина на 16 век до т.н. “революция на цените”. Това явление се изразява в непрекъснатия растеж на цените на хранителните продукти, което от своя страна води и до цялостно увеличение на всички останали цени. Съответно ценовите промени се оказват в състояние да повлияят върху цялостното икономическо развитие на континента и да наложат значителни промени в почти всички сектори на икономиката. Повишават се печалбите от стоките с бърза ликвидация, от вътрешната и от външната, особено колониалната търговия и свързаните с нея производства. В общото икономическо оживление най-големи печалби успяват да се реализират в районите, които на базата на новите капиталистически отношения производителите и търговците успяват да реагират гъвкаво към всички нови изисквания на пазара.

Пристигащото от Америка сребро и злато не остава само в Испания. Нейната промишленост не е в състояние да задоволи увеличеното търсене на най-разнообразни стоки, нужни за колониалната й търговия. Тя се снабдява с тях или от другите си владения в Европа - испанска Нидерландия,, или от други страни - италианските градове, Англия, германските земи, Франция. Така потокът от благородни метали минавайки през Испания, се разпределя и стимулира икономиката на цяла Западна Европа.

Изместването на главните търговски пътища от Средиземноморието към Атлантическото крайбрежие следствие на Великите географски открития води до постепенен упадък на италианските градове и германските земи. На тяхно място се издигат други икономически сили - Нидерландия, Англия, частично Франция. Настъпва ново икономическо райониране на континента - северозапад (Нидерландия, Англия), големите колониални държави на Пиринейския полуостров и свързаните със стари икономически връзки с тях страни като Италия, частично германските земи и някои производители на специфични стоки (металургични изделия) като Швеция и третият, откъснат от новите пътища район на Централна и Източна Европа, който остава за дълъг период износител на селскостопански стоки, произвеждани в рамките на все още едно силно феодализирано стопанство, без особено влияние на капиталистическите отношения.

Голямото икономическо чудо на 16 и 17 век става Нидерландия. В основата на нейния бърз икономически възход лежат три неща - благоприятното географско разположение с отлично разположени пристанища, създаващи страната да стане център както на колониалната търговия, така и на транзитната европейска търговия (със страните от Балтийския басейн, цяла Западна и Централна Европа, включително важния пазар на германските земи), преимуществото да е част от испанските владения до втората половина на 16 век, което позволява нейната промишленост да намери пазар за всичките си стоки и наличието на добре развити и богати градове, защитени с привилегии още от късното Средновековие. Към тези дадености трябва да се добави и пословичното трудолюбие на нидерландците.

В Нидерландия принципите на пазарното стопанство намират бързо приложение и нейната промишленост, и особено корабостроенето се развиват с изключително бързи темпове през 16 век. Развитието на търговията с колониите издига ролята на редица нейни градове - първоначално Антверпен, по-късно Амстердам стават главните центрове на европейската търговия. От цял свят там пристигат стоки, които после се разпределят на континента. В 1535 г. в Антверпен се основава първата стокова борса, на която се сключват сделки за огромни суми. Постепенно Нидерландия става и европейски финансов и банков център. Своята водеща роля в европейската икономика като промишлена, морска, търговска и финансова сила Нидерландия запазва продължително време - почти до края на 18 век, когато Лондон ще започне да я конкурира и измества като европейски финансов център.

21

Втората половина на 16 и началото на 17 век бележи началото на едно ново явление в европейското стопанство - активната намеса на държавата в икономиката. Появява се първата икономическа доктрина на Новото време - т.н. меркантилизъм.

Меркантилизмът е свързан с започналото натрупване на капитали и развитието на пазарното стопанство и преди всичко с развитието на търговията - европейска, колониална, световна. В неговата основа е заложен стремежът към забогатяване на държавата, а оттам и нейните субекти посредством силна външнотърговска експанзия и серия от вътрешно икономически мерки. Смята се по принцип, че тази нова политика е свързана с развитието на абсолютизма в редица европейски държави, при който държавните разходи ( за кралския двор, уголемяващия се държавен апарат, армията, флота, колониите и др.) се увеличава рязко. Но политика на с елементи на меркантилизъм води също и Нидерландия, където не се развива абсолютизъм, с което отново се потвърждава старото правило за изключението като потвърждение на общото.

Един от основните принципи на мертантилизма е монетаризма или системата на паричния баланс. В най-тесния смисъл това означава стремеж към натрупването на парични средства (скъпоценни метали - злато и сребро) в държавната хазна. Според теоретиците и практиците на меркантилизма това може да се постигне чрез поддържането на активен търговски баланс, като приходите от външния износ винаги да превишава разходите за вноса. Едновременно с това се предполага издигането на високи защитни мита срещу вноса на стоки и суровини от чужди страни и колонии (Навигационните актове в Англия, митническата система на Франция при Колбер). Освен ударението върху търговските операции меркантилизмът предполага също и мерки за развитието и подпомагането на собствената търговия, промишлеността (особено манифактурите) и селско стопанство, разработване на специални мерки за подобряването на финансовото състояние на държавната хазна, поддържане на ниски проценти на заемния капитал, подобряването на икономическата инфраструктура, включително развитието на съобщителната мрежа - строеж на нови пътища, канали, пристанища, политика на колониални завоевания с крайна цел намирането на пазари и източници на евтини суровини. На по-късен етап на икономическо развитие (17-18 век), когато икономиката на държавата укрепне, редица ограничителни мерки могат да бъдат смекчени, за да се даде предимство на икономическите фактори и да се постигне крайната цел - обогатяване на страната посредством активен търговски баланс.

През 18 век постепенно системата на меркантилизма започва да изостава от развитието на европейската икономика като цяло. Проявяват се някои от недостатъците на тази политика - продължаващото придържане към тезата за външната търговия като източник на печалби за сметка на подценяването на печалбите от производството (главно манифактурата) и вътрешната търговия, акцента върху натрупването на пари под формата на скъпоценни метали вместо върху самия капитал в обръщението и производството, продължаващата намеса на държавата в икономиката, наличието на монополизация в някои сектори и ограничаването на свободата на икономическата инициатива. В крайна сметка органичната връзка на меркантилизма предимно с търговския капитал и неговата наистина голяма, но ограничена в икономическото време роля в първоначалното натрупване води до неговото изживяване и нови икономически теории, свързани с производствения капитал.

През 18 в. в някои водещи европейски страни (Англия, Франция) развитието на икономическите отношения надхвърля рамките на меркантилизмът. Завършва периодът на първоначалното натрупване на капитали и времето на огромните печалби от външната и колониалната търговия започва да отминава (въпреки, че в продължение на десетилетия този търговски отрасъл все още ще носи висока норма на печалба). Развитието на производството в промишлеността (манифактурите и

22

първите фабрики) и селското стопанство (модерното фермерско производство) ги прави също така високо доходни. Повишават се печалбите и от нарасналия обем на вътрешната търговия. Икономическите интереси на буржоазията, а и на част от аристокрацията, извличаща своите доходи от производство (а не само от ренти) се насочват от сферата на външната търговия към производството и вътрешната търговия.

Промяната в икономическата обстановка в Европа насочва вниманието на някои учени към търсенето на нови обяснения за икономическите процеси и съответно към нови икономически теории, отхвърлящи основните постулати на меркантилизма. В Англия и Франция се появяват икономически школи, характеризиращи прехода към класическата политическа икономия на капитализма.

Първият английски икономист, поставил под съмнения основните постулати на меркантилисткия анализ е Уйлям Пети (1623-1687). Съвременник на Пуританската революция, Пети извлича своите наблюдения и прави анализите си върху сложната икономическа действителност на Англия през 17 век. По това време английската икономика се отличава с многообразие на формите на поземлена собственост, промишлени инвестиции и търговски начинания. От една страна държавната политика се придържа към някои от основните постулати на меркантилизма (Навигационните актове и подкрепата на колониалната и външнотърговската експанзия), но от друга все по-голяма част от националния продукт се оформя в зоните на селскостопанската и промишлената инициатива. Пуританската революция ликвидира голяма част от класическите мерки на меркантилизма, като намесата на държавата в икономиката и въвежда като основен принцип свободата на икономическата инициатива. Въпреки известна отсенка на олигархически характер на създалата се една поземлената собственост, проблеми пред инициативата в промишлената област (най-вече манифактурата) не съществуват. Англия се развива с бързи икономически темпове в рамките на известна хармония в разнообразието на икономическите реалности.

За разлика от меркантилистите Пети не гледа на търговския капитал като единствена основа за възхода на икономиката. Той търси причините за нарастването на богатството в производството. Пети свързва развитието на икономиката с проблемите на труда и неговото заплащане, стойността и печалбите от основните производствени фондове (повлиян от развитието на едрата поземлена собственост в Англия, той й дава известен приоритет през промишлената собственост), придава на парите нова роля, свързана със стойността на стоките. Пети става един от основоположниците на теорията на класическата политическа икономия, свързана с възхода на промишления капитализъм.

Бягство от теорията на меркантилизма и опити да се приложи различен, нов подход в икономиката развиват през 18 век и т.н. “физиократи” във Франция. Най-известните имена от тази школа са нейният най-виден теоретик Франсоа Кене (1694-1774), Дюпон дьо Немур, един от последните финансови министри на Луи 16 Ан Робер Жак Тюрго и др. Физиократите също се отдръпват от класическите канони на меркантилизма (доминиращата роля на външната търговия, парите като основен елемент на стопанството) и насочват вниманието си към производството и неговата роля за богатството на държавата и населението. Тъй като основните проблеми на Франция през 18 век се намират в селското стопанство (то е нископроизводително, обременено с много феодални данъци и такси, положението на селяните е изключително тежко), физиократите отдават предпочитанията си на него, като възможен катализатор на икономическото развитие. Тази склонност да се разглежда земята и селското стопанство като основен фактор в икономиката е в резултат и на по-слабото развитие на промишлеността (с изключение на някои райони като Нормандия, Пикардия, Ил дьо Франс).

23

Виждайки строгата и стигаща дори до дребнавост държавна намеса (Франция развива един от класическите примери на меркантилизма в лицето на иначе способния финансов министър на Луи 14 -Колбер) като една от главните причини за тежкото икономическо положение на страната, физиократите предлагат нова формула на държавно отношение към икономиката, добила известност като “Laissez faire, laissez passer” (Оставете ни да правим). Тази станала и досега класическа фраза за икономическа свобода се базира на провъзгласявания от физиократите съществуващ “естествен ред” в икономиката, който се развива под влиянието на действащи обективни закони. Тези два основни постулата на физиократите са неразривно свързани и с възгледа за свободата на частната собственост като необходимо условие за успешно развитие на икономиката. Франсоа Кене измества ролята на парите от търговията в сферата на селскостопанското производство като капиталовложения.

Макар неуспеха на опитите на някои от физиократите (Тюрго в навечерието на френската буржоазна революция) да приложат своите принципи, тяхната школа, заедно с Уйлям Пети регистрира опитите на европейската икономическа мисъл да осмисли новите процеси в икономиката на водещите страни, свързани с развитието на промишления капитализъм и да насочи и подпомогне икономическото развитие на Европа по пътища, различни от тези на периода 16-18 век и водещи до пълното преминаване на икономиката по релсите на пълнокръвното капиталистическо развитие.

Най-големият принос в това отношение прави английският икономист Адам Смит (1723-1790), който издава през 1776 г. книгата си “Изследване на природата и на причините за богатството на народите”, с което се полагат основите на ико-номическата школа на промишления капитализъм.

Развитието на европейската икономика след откриването на новите морски търговски пътища и завладяването на първите колонии получава силен стимул. Появяват се нови възможности за печалби от производство и търговия, нови капитали, развиват се ранните форми на капиталистическо производство. Това довежда до размествания в социалните структури, което променя и политическото лице на Европа през 16-18 век.

ЕВРОПЕЙСКАТА СОЦИАЛНА И ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА ПРЕЗ 16-18 ВЕК

Големите промени, настъпили в Европа вследствие на Великите географски

открити, установяването на нови морски пътища, образуването и започналата експлоатация на колониите, научното-техническото развитие и отраженията на всички тези новости върху европейската икономика водят до изменения и в социалната и политическата област.

Социалната структура на Средновековието съдържа строго разграничение между отделните прослойки на обществото. Познатата система на съсловията отрежда точно мястото на всеки човек и определя неговите права и задължения. Първото съсловие включва служителите на църквата (тук се има предвид католическата църква), които независимо от своя произход, (но все пак най-вече от средата на аристокрацията) получават специално образование и обрекли се на специфична професия и задължителен регламент на живот се ползват от привилегията да бъдат обособени като отделно съсловие. Единственото условие (от което произтичат и привилегиите му) за принадлежност към второто съсловие е наличието на “синя кръв” или щастието да си роден в кръга на аристокрацията. Третото съсловие представлява всички останали хора в обществото, които не влизат в първите две. Макар напълно неравностойни като численост и принос в материалната сфера спрямо третото, първите две съсловия се радват на значителни финансови (най-важната от тях е, че не се облагат и не плащат данъци) и правни привилегии, както и правото на достъп на

24

власт (светска или духовна), докато третото е лишено не само от тези права, както и от ред други. По принцип, разделението между съсловията се спазва строго (известно отстъпление е възможността на хора от по-беден и неблагороден произход да правят кариера като духовници), макар в някои в някои страни по различни причини да съществуват и по-голяма свобода за преминаване през тези граници - разбира се, отдолу-нагоре.

Тази структура на обществото формално продължава да определя мястото на всекиго и през първите векове на Новото време. Разбира се, многобройните промени в материалния и културен живот на европееца нанасят непрекъснато корекции в тази схема. Тя постепенно ерозира и въпреки, че формално (а в някои източноевропейски страни и фактически) се запазва дори до 19 век, постепенно или рязко, в зависимост от интензивността на икономическите и политически събития тази структура се разрушава, за да даде място на нови социални разделения в обществото.

Още по време на Ренесанса и първите векове на Новото време съсловието на духовенството е подложено на много идейни, интелектуални, естетически, дори житейски-битови предизвикателства и атаки. Новите духовни, естетически, научни ценности, които европейският интелектуален елит изгражда заставят през 15-18 век църквата пред избора на одобрението или отрицанието. Трябва да се зачете заслугата на римската църква, че тя не само се изкушава да приеме част от тези предизвикателства, но и да ги толерира и дори спонсорира - става въпрос например за ренесансовите естетически идеали в живописта, скулптурата, архитектурата, литературата, музиката, постиженията в отделни клонове на науката, благословията (разбира се не безкористна) на морските плавания и колонизацията на новооткритите земи и др. Не трябва да се забравя, че много от новите идеи идват от хора, принадлежащи на църквата или свързани тясно с нея - достатъчно е да споменем например Еразъм Ротердамски, Николай Коперник, Джордано Бруно, Томазо Кампанела, Ян Коменски и др., както и цяла поредица от папи, покровители и спонсори на италианския, а и на северния ренесанс - Николай V(1447-1455), Пий II(1458-1464), Сикст IV(1471-1484), Инокентий VIII(1484-1492), Александър VI(Родриго Борджия, 1492-1503), Юлий II(1503-1513), направил Рим център на късния ренесанс и започнал строежа на грандиозната катедрала Св. Петър, големият покровител на литературата и изкуствата Лъв Х(1513-1521). Не можем да не споменем и двамата големи практици на абсолютизма във Франция през 17 век - кардиналите Ришельо и Мазарини.

Средновековният монопол на църквата не само над духовния, но и в много случаи над политическия живот на католическа Европа и убедеността, че трудно може да се накърни този монопол през 15-16 век води до безгрижната увереност във вечността на този ред. Но началото на 16 век слага край на безметежността на църквата.

Първият удар е нанесен отвътре - Реформацията, започната от немския доктор по богословие и августински монах Мартин Лутер разкъсва построеното в продължение на векове от Рим и ражда нова църковна структура в Северна Европа - тази на протестантската църква. Появява се нова група на служителите на протестантската църква, които се различават не само по религиозни възгледи, но в организационно и дори битово отношение от тези на католическата църква - те могат да създават семейство, да притежават собственост, да участвуват активно в икономическия и политическия живот. Границата между протестантския пастор и обикновения гражданин е много малка - някои протестантски общини избират дори сами своите свещеници. Новата прослойка на протестантските свещенослужители и духовници вече не представляват социална група, която може да се означи с термина съсловие и това подронва силата на първото съсловие в Европа като цяло.

Много от европейските монарси, тормозени дълги години от всевластието на Римската курия, използват делото на Лутер и стават абсолютни владетели, поставяйки под свой контрол църквата (и най-вече нейните богатства) и с това

25

намаляват нейната роля в обществото.Разбира се, на Реформацията е отговорено с Контрареформация, благодарение на която Южна Европа остава в зоната на Рим. Но след последната, решителна и окончателна битка - Тридесетгодишната война, в която макар и не напълно, религиозните мотиви определят мястото в сраженията, епохата на изключителното влияние на църквата, а оттам и на духовенството като съсловие вече е отминало.

От втората половина на 17 и най-вече през 18 век Просвещението отнема окончателно духовния и културен монопол на католическата църква и с това подронва рязко нейния престиж в обществото. Критиката срещу църквата и нейните служители се засилва, но по-важното е, че тя се придружава с открито неуважение и понякога дори с подигравка - нека да си спомним Молиер с Тартюф. Заплахата от отлъчване вече не изглежда толкова страшна и прочутата френска актриса Адриана Лекуврьор и още по-известният символ на Просвещението Волтер няма да се побоят от нея. (Апропо, Волтер в смъртния си час направо ще изиграе църквата и ще бъде погребан на осветена земя). Авторитетът на църквата през 18 век запада непрекъснато (за това допринасят и самите висши нейни служители), въпреки, че тя си запазва ред финансови привилегии и Френската революция не се колебае много (за това също допринасят висши служители на църквата), за да обърне и доведе някога всемогъщото първо съсловие до ранга на държавен служител. Разбира се църквата, както католическата, така и протестантската продължават да играят роля в европейското общество и през 19 и началото на 20 век, но нейното влияние е ограничено само до известни морални и възпитателни постулати, които едни приемат, други не и църковната институция се превръща в нещо традиционно-патриархално, което се приема по-скоро като неделно светско-морално задължение, отколкото като нещо, определящо живота и отношението към него.

Значителни промени през първите векове на Новото време претърпява и съсловието на аристокрацията. Някои научни и технически открития и изобретения действат директно върху него. Още от късното Средновековие, с приложението на барута и огнестрелното оръжие ролята и значениета на рицарството като военна сила започва да отминава. Страшилището на средновековните битки - тежко въоръженият конник, сега може да бъде обезвреден от всеки хилав пехотинец, въоръжен с аркебуза. Старите укрепени замъци на аристокрацията също не са защитени от огъня на оръдията. Така само тази техническа новост променя начина на водене на битките, прави ненужни стотици рицари, променя начина им на живот и срива социалния статут на цяла прослойка.

Доста по-значително отражение върху съсловието на аристокрацията има бурният икономически подем, настъпил през 16 век и особено “революцията на цените”. Намаляването на стойността на парите засяга чувствително доходите на аристокрацията, идващи предимно от поземлени ренти, данъци и такси. Фиксирани обикновено за определен срок рентите не може да компенсират напълно спадащата цена на парите и намаляват доходите на земевладелците. Същото става и с различните данъци и такси. Много от аристократите наблюдават завистливо и възмутено забогатяването на хората от третото съсловие - търговци, производители, притежатели на кораби, дори собствените им селяни, печелещи от търсените и все по-скъпо струващи храни. В същото време предизвикателствата на ежедневния живот и лукса се увеличават непрекъснато. В Европа както никога досега се строи, обзавежда, продават се нови невиждани досега стоки, от колониите се внасят изумителни новости и всичко това струва пари и то все-повече пари.

В тези нови условия аристокрацията не остава икономически и социално неподвижна. Както ще видим по-нататък, една част от нея изоставя (или оставя на второ място) старите канали на доходи и се включва активно в сферата на производството, търговията и колониалните авантюри - предимно с капитали, а в морските плавания и завоевания понякога и с лично участие. Влагат се пари

26

навсякъде - в текстилните и други промишлени манифактури, в минното дело и металургията, в банкови операции. Особено привлекателни стават непрекъснато множащите се през 16 и 17 век акционерни търговски компании.

По силата на социалното си положение аристокрацията се оказва най-заинтересувана от печалбите в селското стопанство. Мнозина аристократи се насочват към това да направят именията си печеливши. Това става по пътя на капитализацията на производството и привеждането му към принципите на пазарното стопанство, като се търсят най-изгодните селскостопански произведения - храни, технически култури, животновъдство (от особена важност за някои страни става овцевъдството, даващо суровината на текстилната промишленост). Стремежът на аристократите да увеличават печалбите си води в някои страни (Англия) до желанието да се увеличи поземлената собственост и така започва процес на прогонване на селяните от земите им. Разбира се това не става повсеместно и само в някои страни (или в някои райони на някои страни) аристокрацията успява да се пригоди към новите икономически предизвикателства и изисквания.

Отговорът на преобладаващата част на аристокрацията, особено в централна и част от източна Европа на променените икономически условия е лишен от оригиналност и гъвкавост и се търси по линията на засилване на феодалните задължения на селяните. Феодалните ренти се повишават непрекъснато, всички други данъци и такси също, стига се и до насилственото закрепостяване на селяните. Много от привилегиите на градовете биват ограничавани или направо ликвидирани и приходите от градското стопанство насочвани към касите на едрите феодали и хазната на владетеля. Така в Централна и Източна Европа през втората половина на 16 век започва процес на “рефеодализация”, който възстановява и дори увеличава доходите на аристократите, но потискайки буржоазията, откъсва тези страни и райони от групата на бързо развиващите се държави, разположени на брега на Атлантическия океан или в близост до новите търговски пътища.

Една част от аристокрацията, особено дребната, оказала се непригодна да се приспособи към промените е обречена на обедняване. Непрекъснато намаляващите доходи кара тези аристократи да обърнат поглед към краля и неговата хазна. В двора и растящия държавен апарат на абсолютните владетели от 16-17-18 век винаги може да се намери длъжност, служба, рента, пенсия, която да придаде известен блясък на овехтяващия герб, срещу което те пък отдават честта и шпагата си и стават важна социална база на абсолютизма.

През 17-18 век в съсловието на аристокрацията настъпва сериозна промяна. В него нахлува мощно поток от “нови” аристократи, хора от горната прослойка на буржоазията, които заемат важни постове в държавната администрация, или натрупали големи състояния, искат да реализират самочувствието, да задоволят самолюбието и амбициите си. Търсещи ново място в социалната стълба, съответстващо на богатството им и в състояние да платят за аристократична титла тези пришелци формират новата, т.н. “аристокрация на тогата” (мнозина от тях са магистрати в съдебната система и по силата на служебните си задължения и традицията носят тоги.) Новите аристократи не са приемани с удоволствие, но са търпени от старата “аристокрация на шпагата”, включително и затова, че не могат да ги изместят от привилегированите им позиции в двора, върховното управление, армията. Влиянието на аристокрацията на тогата, основаващо се на власт или пари в края на 17 и през 18 век все повече се увеличава. То дава своя дял в разширяването на социалната база и укрепването на системата на абсолютизма и реформите на просветения абсолютизъм.

Като цяло, въпреки известно икономическо раздвижване и вливането на нова “кръв”, аристокрацията, подобно на съсловието на духовенството запазва до края на 18 век своите многобройни привилегии (най-важните от тях са освобождаването от данъци) и постепенно, успоредно с нарастващите разходи за разкош и забавления се

27

превръща в паразитираща социална група, която със своят монопол върху властта и политическия живот спъва развитието на обществото.

Най-големи промени през Новото време настъпват в третото съсловие. Прослойката на буржоазията става истинският двигател на развитието в търговията, промишлеността, банковото дело, т.е. във всичко, което променя икономическия облик на обществото. Големите фирми-фамилии, като тази на Фугерите функционират в среда от множество по-малки промишленици, търговци и банкери, които играят все по-нарастваща роля в икономиката. На границата на 16 и 17 век бързо създаваните и развиващи се мощни акционерни дружества, търговски компании и банки са в състояние (както един век по-рано това прави Фугер с избора на Карл V за германски император) да субсидират държавната хазна, политически и военни планове, и естествено до голяма степен и нарастващия разкош на кралския двор и висшата аристокрация.

Силата на буржоазията през 16-17 век са градовете (впрочем и името идва оттам). Тези от тях, които през Средновековието получават и по-късно успяват да запазят своите привилегии стават истински крепости на търговците и производителите. Символи на свободното развитие на градовете през късното Средновековие и началото на Новото време са Венеция, Генуа, Флоренция. Новите морски търговски пътища издигат значението на други градове - в Португалия, Испания, Англия, Франция, но най-вече нидерландските. Нидерландия с множеството си градове и най-вече Антверпен, Амстердам, Брюге, Клеве и др., ползващи се с привилегии и значителни свободи са изцяло в ръцете на буржоазията и създават за кратък срок богатства, надвишаващи доходите на повечето големи европейски държави.

Макар и да не разполагат с подобни свободи, големите градове на Англия, Франция, Португалия, Испания, германските земи, Полша през 16 век също са в основата на икономическия просперитет. По-късно част неразумната икономическа политика ще ограничи перспективите на развитието на испанските, португалски и полски градове, а Тридесетгодишната война и алчността на мнозина германски владетели ще съсипят цветущи градски центрове в германските земи, сред които като по чудо ще останат незасегнати такива бисери на германската търговия като Хамбург и отчасти Любек.

Значението на прослойката на търговската и промишлената буржоазия е оценена от повечето владетели от края на 16 и 17 век. Възходът на абсолютизма е свързан неразривно с нарастването на държавния апарат и необходимостта от стоки и пари, които могат да бъдат намерени предимно от търговците и промишлениците. Системата на меркантилизма през 17 век подпомага законодателно и фискално търговската и частично манифактурната буржоазия и й позволява да заеме все по-престижно място в социалната структура на третото съсловие, а и изобщо в обществото. Нарастващият държавен апарат търси и намира кадрите си не сред аристокрацията, а от средата на буржоазията (единствено изключение е армията). Все повече хора от третото съсловие заемат престижни държавни длъжности, като се издигат дори и до постове на влиятелни кралски съветници. Развитието на образователната система нарушава монопола на аристокрацията в тази област и представителите на буржоазията навлизат в престижните професии на юристите, лекарите, преподавателите в колежи и университети, почти изцяло във финансовата област и др. Постепенно през 17-18 век не само цялата икономика, но и държавният апарат на ниско и средно равнище и образователната система преминава изцяло в ръцете на буржоазията.

Разбира се, завладяването на ключовите позиции в администрацията и свободните професии означава известно влияние, но не и истински достъп до властта. Затова, както се каза вече, част от върхушката на буржоазията си купува титли и оформя новата “аристокрация на тогата”. Като цяло обаче търговската и промишлената буржоазия продължават да са лишени от политически права и не могат да влияят

28

върху елементите на държавната политика. Политическата власт е запазен периметър на аристокрацията и основните насоки на вътрешната и външната политика се определят без участието на буржоазията и често против нейните интереси. През 18 век просветеният абсолютизъм се опитва да доближи малко повече буржоазията до средните нива на властта, но продължава ревниво да пази монопола върху на-важните лостове. Проблемът за властта става основното противоречие с кралската власт и аристокрацията и е главната причина за нарастващото социално недоволство от втората половина на 18 век.

Възходът на търговската и промишлената буржоазия е съпътстван с образуването и развитието на нова социална група - на наемните работници. Дори до края на 18 век мнозинството от тях съставят ниско заплатените членове на цеховете, а малцина и то в най-развитите промишлени страни (Англия, Франция) са ангажирани в манифактурите. Отначало малка прослойка, с течение на времето броят на наемните работници се увеличава и те се превръщат в обособена социална група със свои специфични проблеми. Жизненият стандарт на тази група през целия период на Новото време е много нисък. Условията на живот и работа в много случаи са ужасяващи, смъртността висока, продължителността на живот малка. Една особена част от нея представлява т.н. плебс, съсредоточен в големите градове (Лондон, Париж). Това са хора, препитаващи се с временна и непостоянна работа, получаващи средства колкото да не умрат от глад, винаги подложени на опасността да изгубят препитанието си. Непрекъснатият икономически, социален и битов стрес, в който живее плебса го прави лесно податлив и реагиращ на всяко обществено събитие и в периода на големите граждански конфликти (Пуританската революция, Френската буржоазна революция, революциите от средата на 19 век) тълпите в големите градове съставят ударната сила на всички въоръжени сблъсъци.

През всички векове на Новото време най-многобройната група от населението остават селяните. Въпреки издигането на градовете и увеличаването на броя на техните жители до края на 18 век 90 % от населението живее в селата.

В живота на селяните също настъпват промени, макар и не толкова бързо и не така значителни, както при буржоазията. Голямата част от селското население си остава феодално зависимо, в някои части на централна и почти в цяла Източна Европа и лично зависимо. Нарастващите печалби от селскостопанската продукция повишават интереса на аристокрацията към земята. Запазването на земята като един от основните източници на доходи води до засилване на данъчните тежести. В някои страни и райони се развива процес на прогонване на селяните от земята и много от тях са принудени да търсят препитание в града. Този отначало малък, но засилващ се поток от селото към града препълва градовете и пътищата на Западна и Централна Европа със скитници, срещу които се прилагат сурови закони. Засиленият гнет върху селското население води до вълнения и големи антифеодални въстания, особено в Източна Европа.

През целия период до края на 18 век върху селяните продължава да тежи в най-силна степен остаряващият феодален режим, без те да имат възможността да пробият стените на своя социален затвор например с методите на буржоазията. Лишени от собствена земя, плащащи данъци и такси на местния феодал, църквата, краля, принудени да работят ангария, подлагани на всякакви произволи селяните си остават най-онеправданата част от третото съсловие.

Предизвикателствата на късното Средновековие и началото на Новото време, които поставят началото на промените в социалната структура на Европа стоят в основата и на промените в политическата организация на обществото. Старият социален ред, намерил изява в структурата на съсловията определяше и формата на държавата - съсловната монархия. Новото време търси и намира други форми на организация на държавата, различни през различните периоди, съответстващи на

29

развитието на обществото. Така се ражда първата форма на модерната държава - абсолютизма.

Теорията на абсолютизма е развита в съчиненията на няколко мислители от 16 и 17 век. Първият от тях е италианският хуманист Николо Макиавели (1469-1527), който в своята прочута книга “Принцът” (1513) обрисува фигурата на новия владетел. Този владетел не трябва да бъде ограничаван от никого и от нищо и се води от собствените интереси. Владетелят употребява всички средства, за да организира, управлява и пази държавата. В името на това той трябва да действува. Макиавели пръв прекрачва средновековните възгледи за държавата и обосновава новото рационално управление на обществото.

В 1576 г. френският философ Жан Боден (1530-1596) издава съчинението си “Шест книги за държавата”. В него той развива теорията за суверенитета на държавата и владетеля. Суверенитетът представлява абсолютната власт, която не се подчинява на никого, освен на бога и природата. Суверенният владетел не се подчинява на никакви закони, напротив той сам отменя стари и издава нови закони за своите поданици.

Теорията на абсолютизма е развита през 17 век от англичанина Томас Хобс (1588-1679). В 1651 г. той издава своя труд за държавата, наречен “Левиатан”. (В Стария завет "Левиатан" е символ на мощта и величието на асирийците и египтяните). В миналото хората са притежавали напълно своите индивидуални права и са били напълно свободни. Но това състояние е довело до пълна анархия и хората са воювали помежду си. За да се прекрати това състояние и хората да живеят в някакво организирано общество, те се отказват от част от своите права и всички заедно ги предават на някаква институция. Така възниква Левиатан - силната държава. Нейният представител притежава суверенната власт, а всички останали са негови поданици.

Изграждането на абсолютната държава съвпада с процесите на развитието на европейските нации в Западна и отчасти в Централна Европа и е свързана с образуването на национални държави - Португалия, Испания, Англия, Франция. Няколко основни фактора стоят в основата на новата държава - обединена и единна територия (най-често по езиков принцип), създаване на силна централна власт (кралският институт), ликвидиране или ограничаване на част от феодалните права на аристокрацията, създаването на стабилна инфраструктура (управление, икономика и финанси, армия).

Структурата на управление на абсолютната държава се гради на нарасналата роля на владетеля, който съсредоточава цялата власт в свои ръце и не носи отговорност пред никого, освен пред бога. От името на краля се издават всички закони. Той осъществява управлението чрез своите министри и с помощта на развит бюрократичен апарат. Под неговата власт са също въоръжените сили - армията и флотът. Кралят упражнява и върховната съдебна власт. Централните органи се намесват в икономиката - чрез системата на меркантилизма се поощряват промишлеността и селското стопанство, вътрешната и външната търговия, укрепват финансите.

Редица права на аристокрацията (съдебният имунитет, правото да поддържат войска и др.) се премахват, влиянието им в провинциалното управление се ограничава в полза на централната власт. Влиятелните аристократични родове и фамилии престават да бъдат заплаха за властта на главния сюзерен - краля. Ограничава се и ролята на основния център на политическото влияние на аристокрацията - съсловните събрания. Те се свикват все по-рядко, а в някои страни дейността им е прекратена изобщо, като техните пълномощия преминават към кралската власт. Неограничената власт на владетеля се простира дори и върху религиозната област. Мнозина владетели поставят (или се стремят към това) под свой контрол националната църква. След края на Реформацията в германските земи е

30

приет принципа религията на владетеля да определя религията на неговите поданици.

Ограничаването на част от правата на аристокрацията е компенсирано от запазване на привилегиите им да заемат ключовите постове в държавното управление, разбира се, под пълния контрол на краля. За сметка на отнетите привилегии аристокрацията е привлечена с високо заплатени длъжности и пенсии в двора на краля, който става един от символите на абсолютизма. В двора се развива богат и пищен церемониал, който определя всекидневния живот на кралското семейство и висшата аристокрация. Израз на нарасналата власт на абсолютния владетел стават и богатите дворцови комплекси - Ескориал в Испания, Версай край Париж, Сан Суси до Берлин, Шьонбрун във Виена, Петерхоф край Петербург.

Според един доста разпространен възглед държавата на абсолютизма се крепи върху равновесието на противоречията между привилегированите съсловия и третото, най-вече буржоазията. Тя подкрепя кралската политика на ограничаване на част от правата на аристокрацията, а от своя страна чрез икономическата политика на меркантилизма получава възможност за икономически просперитет. Нарасналият държавен апарат се нуждае от много чиновници на ниско и средно равнище, които идват от средите на буржоазията и така се създава структурата на многобройния и всевластен бюрократичен апарат, типичен и необходим за ръководството на модерната държава.

Като цяло обаче, въпреки известно ограничение на правата на привилегированите съсловия, абсолютната монархия си остава система, предназначена в новите условия да запази политическите права на първите две съсловия и отричаща всяка претенция към властта, без значение от кое съсловие идва тя.

Като форма на управление на държавата абсолютизмът се налага от новите проблеми, които стоят пред обществото при прехода от феодализма към Новото време. Поради различни исторически обстоятелства абсолютизмът не се развива едновременно и еднакво в цяла Европа.

Първите централизирани монархии се създават през 14 и 15 век в Португалия и Испания като следствие от Реконкистата. За нейния успех е било необходимо всичките сили на държавата - икономически и военни, да бъдат съсредоточени в едни ръце, тези на краля. Изграждането на силните централизирани монархии на Апенинския полуостров до голяма степен допринасят за успеха на Португалия и Испания в откриването на новите морски пътища и завладяването на първите колонии.

В другите западно- и централно европейски държави абсолютизмът се налага като форма на държавно управление през 16 и 17 век. Английският абсолютизъм започва да се развива при Хенри VII (1485-1509), основател на династията на Тюдорите след края на Войната на розите. Неговият връх е през втората половина на 16 век при Елизабет I Тюдор (1558-1603). Класическият модел на абсолютизма се развива през втората половина на 17 век във Франция по време на управлението на Луи 14 (1643-1715 г.). В някои източно европейски държави, като Русия, абсолютизмът се развива по-късно и в по-особена форма, наречена самодържавие.

Като всеки политически организъм и системата на абсолютизма се създава, развива, достига зрялост, след което започва да изостава и да се откъсва от развитието на икономическите и социалните процеси. Критичната точка в развитието на абсолютизма в различните европейски страни идва по различно време и получава различен отговор. Европейската история предлага три най-типични модела на преодоляване на кризата на абсолютизма.

Първият, най-елементарният модел на реакция на кризата на абсолютната държава, т.н. модел на “щрауса”, се изразява в непрекъснато отлагане на реформиране на системата или извършване само на крайно наложителни мерки, предназначени да решават частично някои от острите проблеми. Такъв модел се

31

наблюдава във Франция през 18 век (и особено през втората половина на века), където привилегированите съсловия се противопоставят остро на всяко предложение, което може да накърни техните права и място в социалната и политическата структура на държавата. Именно тази съпротива на необходимите промени, отлагането на реформите, закостеняването на системата на абсолютизма и пълната му неспособност да се приспособи към времето са една от причините за широкото развитие на просветителските идеи във Франция. Един век по-късно подобен модел, разбира се при много по-различна обстановка и съобразно с историческите условия и традиции може да се наблюдава в Русия, където системата на самодържавието упорито ще се съпротивлява на всякакви по-сериозни реформи. Подобен подход към обществените проблеми в целия им спектър е особено опасен, тъй като и при двете държави дългото отлагане на промените води до такова нагнетяване на икономически, социални и политически противоречия, че накрая никакви реформите не смогват да осигурят плавен преход, а се стига до остри социални сблъсквания и революции, пролели много кръв.

Вторият модел за преодоляване на кризата на абсолютизма се развива през 18 век (особено през втората му половина) и е познат под термина “просветен” абсолютизъм.

Идеите на Просвещението от 18 век упражняват силна критика върху най-остарелите и несъвместими вече с времето елементи на абсолютизма - икономика, несъответстващи социални и политически структури (особено привилегиите на едни и задълженията на други съсловия), продължаващите претенции на неограничената кралска власт, личните и групови свободи, мястото на църквата в духовния живот. Критиката е съчетана с различни идеи, рецепти, предложения за реформи, които без да нарушават основните структури, могат да смекчат и регулират най-фрапиращите несъответствия в обществения живот.

Идеите на Просвещението, изложени блестящо от най-видните европейски интелектуалци на 18 век, мнозинството от тях с аристократичен произход, намират широк прием не толкова сред третото съсловие - голямата част от него е необразована, не четяща и неподготвена интелектуално да ги разбере, въпреки, че често ги приема интуитивно.

Най-широк прием тези идеи намират след образованата част на обществото, а това са личности и групи от привилегированите съсловия и най-вече от аристокрацията. Именно тази социална група чете, разсъждава, приема приемливото или отхвърля крайното, но така или иначе става хранителната среда на Просвещението. В салоните на висшето общество, оформени елегантно, блестящо, дори декадентски в новия стил рококо, става мода също така елегантно и с блестящ език да се говори за личности, идеи, промени. Да си причастен към Просвещението става също така мода, както и всяка друга.

Но това, което е мода сред част от аристокрацията, постепенно се трансформира като идейно влияние сред редица приближени до властта - образовани благородници - съветници и министри в Испания, Португалия, Швеция, Дания. В последна сметка този идеен поток засяга и върховете на властта - множество по-едри или дребни владетели в германските земи, но и монарси на големи и силни държави като Фридрих Велики от Прусия, Екатерина II (по рождение германска принцеса) в Русия, и най-вече двама австрийски Хабсбурги - Мария Терезия и синът й Йозеф II. Така на европейската политическа сцена се появяват “просветените” монарси.

В някои случаи, най-вече в Централна и Източна Европа, където икономическите и социални промени през предишните векове са ставали с по-бавни темпове системата на “просветения” абсолютизъм съдържа и елементи на изгражданите на някои от основните структури на самия абсолютизъм, но те са оцветени от идеите на Просвещението и като цяло са изпълнени в неговия дух. Такъв е примерът с Мария Терезия, Екатерина Велика и частично с първите реформи на Фридрих Пруски.

32

От най-високата гледна точка в държавата - тази на владетел, най-лесно и остро могат да се видят несъответствията и изоставането на редица елементи в икономиката, търговията, вредата от някои най-консервативни привилегии на първите съсловия, накрая системата на държавното управление. Именно там се насочва вниманието и реформаторската енергия на просветените монарси - отмяна на остарели съсловни привилегии, ограничаване на някои дейности на църквата (най-вече католическата), промени в структурите на държавната власт, реформи в съдебната област, създаване на държавна, модерна светска система на образование, известни облекчения на икономическото положение на третото съсловие, накрая появата на елементи на веротърпимост, намаляване на цензурата и др.

В зависимост степента на развитието на икономиката, влиянието на третото съсловия, съпротивата на привилегированите съсловия и накрая реалната сила на владетеля реформите на просветения абсолютизъм са с различна сила и обхват. Реформите на “просветената” руска императрица Екатерина II, а отчасти и тези Фридрих Велики наистина укрепват в по-модерен дух елементите на държавната структура, но запазват много от привилегиите на аристокрацията (православната църква в Русия и протестантската в Прусия не са засегнати от реформите) и някои историци наричат връзките им с видни просветители (Волтер, Хелвеций) по-скоро кокетиране с идеите на Просвещението, отколкото сериозен реформен ангажимент. Много по-сериозен и дълбок характер имат промените на Мария Терезия и особено на Йозеф II във владенията на Хабсбургите. Йозеф II се впуска в широки, многообхватни реформи, които се натъкват на силна съпротива (дори се планира и въоръжена) на привилегированите съсловия и на местни интереси (австрийска Нидерландия). Дейността на Йозеф става синоним на “просветения” абсолютизъм и в историческата литература се налага и синонимът “йозефинизъм”.

Системата на “просветения” абсолютизъм не решава всички проблеми на държавите, в които се развива. Премахването на някои ограничения за третото съсловие е съпроводено със запазване на основните привилегии на аристокрацията и с това е запазена, макар и ремонтирана основата на абсолютизма. Все пак и тези ограничени реформи, извършени под влияние на идеите на Просвещението запазват централноевропейските държави от вихъра на политическата революция, който се изсипва над Франция в края на 18 век. Буржоазните революции в тези страни (най-вече германските държави) се отлага с повече от половин век и чак през 1848-1849 г. сложната смесица от национализъм и социално-политически искания ще накарат буржоазията в Централна и Южна Европа да се вдигне на революция.

Третият модел на решение на кризата на абсолютната монархия е най-радикалният - нейното ликвидиране и установяване на нова държавна организация. Този модел се развива единствено в Англия, където ред особености изтеглят хронологически разцвета на абсолютизма в края на 16 и началото на 17 век. Пуританската революция решава ред икономически проблеми на страната, включително и формата на държавата. След различни експерименти в периода 1649 г. - републиканско устройство, протекторат и отново за две години република, англичаните се връщат отново към системата на абсолютизма с реставрацията на Стюартите от 1660 до 1689 г. Окончателно убедени в политическите несъвършенства на абсолютната монархия през 1689 г. “Славната революция” окончателно слага край на неограничената власт на краля и в Англия постепенно се оформя системата на конституционната (наричат я още и парламентарна) монархия.

Английският практицизъм от края на 17 и през 18 век налага привидно хаотично, но с голяма последователност основните принципи на парламентарната монархия в страната. Кралят запазва трона си, но неговите права се ограничават силно. Законодателната власт се съсредоточава изключително в ръцете на парламента, изпълнителната все още остава за краля, но все повече е ограничавана от законите, гласувани в парламента и измествана към нов център - правителствения кабинет.

33

Съдебната власт се сдобива с все по-голяма независимост. Развива се първата европейска избирателна система, която въпреки множеството ограничения и несъвършенства придава представителност на държавното управление. Окончателно се утвърждава партийната система, при която спечелилата изборите партия с парламентарното си мнозинство оформя кабинет, отговорен за действията си не пред краля, а пред парламента.

Системата на конституционната (парламентарната) монархия, включваща по-голяма представителност в държавното управление е развита и обоснована в трудовете на двама представители на английското и френското просвещение - Джон Лок (1632-1704) и Шарл Луи Монтескьо (1689-1755). В своите “Два трактата за правителството” Лок признава за основен принцип политическия суверенитет на народа и правото му на съпротива и смяна на държавната власт, ако тя нарушава обществения договор и посяга на естествените права на човека - правото на лична свобода и собственост. Джон Лок пръв признава необходимостта от разделянето на властите в държавата. Неговата идея е подета и доразвита блестящо от Монтескьо в книгата му “За духа на законите”, издадена в 1748 г.. Според него властта в държавата трябва да бъде разделена между три институции - законодателната, изпълнителната и съдебната власт, които трябва да действуват независимо една от друга и да се контролират взаимно.

Теоретично обосновани, практически въведени в действие и доказали своето преимущество, изразено в бързия възход на Англия през 18 век, принципите на конституционната монархия се превръщат в желан модел за европейското държавно развитие от края на 18 век, практически са въведени в почти цяла Европа през 19 век и фактически властват като основен модел до края на Първата световна война, а с известни модификации и до днес в редица европейски държави.

Втората половина на 18 век ражда и последната позната на европейската цивилизация държавна форма - републиката. Парадокс е, че тя се ражда първо не на европейския континент, а в американските колонии на Англия. Раждането на американската република през 1776 г., конституционното й регламентиране през 1787-1791 г. и развитието й през 19 век утвърждават принципите на пълната представителност на властта, идваща от народа и делегирана чрез различни избирателни механизми на законодателната, изпълнителна и съдебна власт. Републиканската идея като кратък експеримент по време на остри социални и политически сблъсъци (Нидерландската война за независимост, Пуританската революция, Френската буржоазна революция) не е непозната в Европа, но времето на нейното масово възприемане ще се отложи чак след края на Първата световна война.

Европейската социална и политическа система през 16-18 век извървява сложен път (по-кратък в практиката, по-бърз в идеите), който предлага богато разнообразие във формите на еднопосочното развитие - от общество, разделено на строго регламентирани обществени групи с различно положение в социалната и политическата структура към общество, в което различията между членовете му все повече ще се определят не от съсловните привилегии, а от степента на богатството, акумулирано в икономиката.

РЕФОРМАЦИЯ И КОНТРАРЕФОРМАЦИЯ

Много явления и процеси бележат началото на Новото време в Европа. Ренесансът

и хуманизмът, напредъкът в науката и техниката, новите географски открития, промените в икономиката, появата на централизираните монархии - всичко това е белег, че Европа започва да се прощава със Средновековието. Но само тези процеси не са достатъчни или не са напълно достатъчни, за да преобразят европейците. Основният стълб на средновековното общество - религията с нейната църковна структура не само не е засегната, но понякога е активен участник и дори инициатор,

34

да не говорим за мецанат на някои ренесансови проекти. Дори хуманизмът, който търси или по-скоро преоткрива нови културни ценности, прикрито или открито критикуващ или конфронтиращ се с някои църковни постулати, остава в културния кръг на Рим. Влиянието на католическата църква остава ненакърнимо, неоспоримо и изглеждащо вечно. Но в началото на 16 век Реформацията отправя предизвикателство към римската църква, посява корените на съмнението в умовете на европейците и с това (съмнението е вечната предтеча на новото) започва да ги прехвърля от Средновековието в Новото време. Рухването на монопола на римската църква - това е най-видимото, сензационно събитие на 16 век, което достига и до най-затънтената провинция, засяга европейците без разлика на социална и национална принадлежност, богатство и ум. ......тук може би още.

Историческата случайност или обективната закономерност, по това няма да спорим, води в началото на 16 век до преплитането и наслагването на два големи културни процеса на прехода - хуманизма и реформацията. Много хуманисти участват в църковните борби - Улрих фон Хутен, Филип Меланхтон и др., а някои дори намират смъртта си - Улрих Цвингли, Мигел Сервет, Томас Мор. Но въпреки това двата процеса се различават по целите и начините за постигането им.

Хуманизмът до голяма степен е предтеча на Реформацията, но той е движение, инициатива за нова светска култура, предназначена само за малобройния образован европейски елит и гледаща високомерно на неуката, неграмотна и нецивилизована маса. Възраждането и усъвършенстването на латинския език, основното комуникативно средство на хуманистите не е предназначено за обикновения европеец. Великолепният нов латински превод на библията, направен от Еразъм Ротердамски през 1517 г. не е предназначен и не може да служи на необразованите. Елитна култура за едно наднационално общоевропейско малцинство- това е омагьосаният кръг на хуманистите, от който те трудно излизат, а и не желаят.

Хуманизмът, особено Северния, настроен по-философски и бюргерско-критично, наред с другите си занимания, показва голям интерес и отделя много внимание на етичната страна на Писанието, опитвайки се съпостави, съедини, напласти някои от нормите на езическия с християнския морал. Странната сплав, получена от тази морална алхимия, води до интелектуално изтънчена веротърпимост, наистина оставаща в лоното на християнството, но готова да преразгледа всяка догматика, отблъскваща с примитивна вулгарност, фанатизъм и очертаваща рязка граница между кръга на ортодоксалната църква и всичко извън нея. Този подход на северните хуманисти създава нравствената почва за леки критично-сатирични стрели към структурите на църквата или по-скоро към някои нейни звена и личности. С това Северния хуманизъм проправя единият от пътищата на Реформацията, но спира дотук и от интелектуално изтънчената висота на своите занимания се отказва да се принизи до открития, борбен философско-религиозен конфликт.

За разлика от Хуманизма Реформацията не е затворена в изолиран кръг, а е открита и търси, набира, вдъхновява и притегля интереса на всички вярващи към проблемите на спора. Реформацията отхвърля латинската изтънченост на хуманистите с простонародния роден език (немски, френски, английски и т.н.) не само защото не я владее (поне при първите реформатори), а поради принудата да бъде разбрана и да владее умовете на възможно най-широк кръг. Вулгарността на езика на Лутер в някои негови съчинения не е вроден порок, а съзнателно избран път към умовете и сърцата на необразованите, непознаващите, неразбиращите лексиката на хуманизма, но охотно откликващи на езика на маркта и кръчмата. Впрочем този език е не по-малко познат и на немската аристокрация, дори на отвъдрейнското низше духовенство. Така Реформацията вкарва в конфликта всички съсловия и набира последователи, които не са интелектуално пристрастени и не притежават широтата на възгледа, но следват простото слово и лозунга и се поддават на фанатизма, удачното оръжие на религията срещу себеподобното. Така Реформацията разтърсва много

35

повече души и умове, отколкото хуманистите и грубият глас на Мартин Лутер заглушава изтънчената мисъл на Еразъм Ротердамски.

През Средновековието католическата църква обединява своите епархии, независимо от народностната принадлежност в една религиозна, политическа и културна общност. Папската курия (кардиналите, висшата и местната църковна администрация) разполага с армия от свещеници, монашески ордени и братства, разпръснати из цяла Западна и Централна Европа, а и извън нея (папските пратеници проникват из целия известен тогава свят). Чрез тази огромна информационна мрежа Рим знае какво става във всеки момент и на всяко място и може бързо и ефективно да възбуди иск за неблагонадеждност, ерес, да огласи приведе в действие папските були и разпореждания, да започне борба с всеки неудобен за Рим личност, институция, движение, опозиция. Невероятният монопол на информация, администрация и възможност за въздействие - религиозно и политическо - това е един от основните стълбове на папския престол. Това институционно могъщество е подплатено и с материално богатство. През 14-15 век близо 1/3 от основното богатство - обработваемата земя е притежавана от църковните епархии. Десет процента от всеки доход се вливат в нейните каси. В Средновековие църквата става най-големия феодален собственик в Европа. Всеки опит за противопоставяне на римския престол са обречени само на временен успех, а унижението на Авиньонския плен не е заличило триумфа от Каноса. Използвайки материалната и институционална сила Рим налага умело политическото си влияние и всички европейски монарси, колкото и да не им се нрави това, са принудени да се съобразяват с неговата воля или най-малко мнение.

В късното Средновековие обаче устоите и властта на църковната институция започват да ерозират. Причините за това са различни. Едната от тях засяга самата църква. Неоспоримостта на властта винаги води до разлагането й - така става и с църковната. Корупцията, един вечен спътник на човешкото общество, никога не е отминавала църквата, но през 15 и началото на 16 век изпъква особено ярко и предизвиква възмущението на миряните, особено в отдалечените епархии - германските, нидерландските, шведските, английските. Но сама по себе си корупцията не може да разклати властта на папството, ако не е придружена от други фактори, оспорващи властта й.

В късното Средновековие започва издигането на централизираните държави в Западна Европа. Този процес е свързан и с цялостното икономическо оживление на континента, но и с образуването на националните пазари. Новите абсолютни монарси се стремят да увеличават своите прерогативи и постепенно оспорват, изместват и изземват прерогативите на църквата в някои области - образованието, културата, съдебната област. Но най-големият удар за църквата е намаляването на паричните постъпления. Централизираните монархии се нуждаят от много средства, за да изградят структурите на властта си, за армията, стопански начинания вътре в страната, експанзия навън, започващите колониални завоевания. Голяма част от паричния поток, който по-рано изтича към Рим, сега е насочен към държавната каса.

По ирония на съдбата намалелите доходи съвпадат с времето на увеличените разходи. В края на 15 и началото на 16 век ренесансовия Рим страда от хроническа липса на пари, а в момента там се гради и най-голямата сграда на съвремието - новият храм на св. Петър. Ето защо усилено се търсят нови източници на приходи. Широко се разпространява практиката на продажбата на църковни длъжности (симонията), манастирите и епископствата дават (въпреки категоричната забрана) свои пари и собственост под наем срещу проценти и лихви. От края на 15 и началото на 16 век църквата въвежда масово продажбата на т.н. “изповедни писма” или “разрешителни грамоти”, повече познати под името индулгенции, с които срещу определена сума могат да се опрощават греховете на вярващите. Именно тази кампания става поводът за началото на Реформацията.

36

Без да навлизаме дълбоко в догматиката на изповедните писма, трябва да оценим тяхната сила. Въвела понятията за ада и чистилището, църквата създава и епитимията - покаяние за греховете, видени от духовната власт, но можещи да бъдат опростени от нея и така да бъдат избегнати небесните очистителни мъки.

Теологически практиката на индулгенциите е обоснована със съществуването на “съкровищница от заслуги”, които са натрупани от Христос и другите светци, от които църквата може да отпуска на грешниците. Епитимията преминава през различни форми - от самобичуването, постите, поклонението и изгнанието до т.нар. сатисфакция - възможността покаялият се да угоди на църквата - като се посвети на нея лично (селяните), дари пари за бедните (бюргерите) или посвети част или целият си имот на нея (аристокрацията). Идеята за сатисфакция придобива най-голяма сила и стойност при кръстоносните походи, участието в които освобождава от епитимия. Папа Урбан II в агитацията за първия кръстоносен поход от 1095 г. утвърждава новото понятие за сатисфакцията - индулгенцията - опрощение на греховете - пълно или частично освобождаване от мъките на чистилището. При следващите кръстоносни походи се приема, че индулгенция могат да получат не само участниците в похода, но и тези, които са го подпомогнали финансово, а с течение на времето се приема, че постите и поклонението в Рим (едни от най-разпространените епитимии) може да се заместят с парично дарение, а всяко парично дарение дава индулгенция. През 14 век системата на индулгенциите (т.н. “изповедни писма” или “разрешителни грамоти”) се разпространяват в цяла католическа Европа, като се обогатява с практиката да се дават не само на живите, но и възможността да се купуват за опрощаване на греховете на вече починалите, т.е. за облекчаване на греховете на намиращите се вече в чистилището.

Продажбата на индулгенции в края на 15 и началото на 16 век се засилва, а през 1505 г. папа Юлиан II се обръща към християните с искане за доброволни пожертвувания срещу индулгенции за строителството на новия храм “Св. Петър” в Рим. Рим предварително е наясно, че в изградените централизирани монархии продажбата на изповедните писма няма да донесе големи доходи, затова нейното внимание е обърнато най-вече към територията на Свещената римска империя. Нейната политическа раздробеност и слабата императорска власт създават благоприятната възможност църквата да действа не само безпрепятствено, но и с помощта на множеството дребни владетели.

От 1501 г. ордена на доминиканците се заема с продажбата на новата "свещена" стока в германските земи. Дейността е поставена на делова основа - част от получените пари остават за владетелите, разрешили индулгенциите в своите земи, както и богатите финансови къщи (напр. Фугер), които субсидират организацията на продажбата.

Тази кампания възбужда общественото мнение поради чисто икономически подбуди, но едновременно с това се повдигат въпроси и от религиозно-етическа страна - наистина е удобно, но канонически оправдано ли е спасението от Божественото наказания, опростяването на греховете с пари? Не са ли индулгенциите една грандиозна църковна измама, предназначена само да увеличи доходите на църквата? Постепенно грубата и цинична дейност по продажбата на индулгенциите предизвикват все по-голямо възмущение и дават повод на доктора по богословие от Витенбергския университет Мартин Лутер (1483-1546) за първата атака на Реформацията.

Доктор Лутер не е първият богослов, усъмнил се във властта и непогрешимостта на църквата. Десетилетия преди него и други са се изправяли срещу Рим - най-известните са оксфордският професор Джон Уиклиф (1320-1384) и ректора на Пражкия университет Ян Хус (1371-1415). Те искат някои реформи в църквата - изравняване правата на миряните и свещениците, секуларизация на църковните имущества, премахването на много тайнства и обреди в църквата, премахване на

37

монашеските ордени. И двамата обаче критикуват обредната страна на църквата, без да посягат върху догматиката. Рим се разправя решително с тези реформатори - Ян Хус е изгорен по решение на Констанцкия събор, същият събор забранява учението на Уиклиф, а през 1428 г. неговият прах е изровен и изгорен. Идеите и на двамата не получават широко разпространение имат предимно локален характер. Все още липсват условия за широкото им разпространение - здравата светска власт и централизираните монархии като съперници на Рим, книгопечатането, което може да доведе идеите им до повече хора. Обществото все още не е подготвено и от критичния дух на хуманистите и накрая липсва най-главното - широкото недоволство (и то специално в бюргерското съсловие) от католическата църква и специално от папския институт. Сега вече тези условия са налице и предизвикателството на Лутер намира подкрепа.

На 31 октомври 1517 г. на вратата на Дворцовата църква във Витенберг Лутер окачва списък с 95 тези и с това полага началото на Реформацията. Какво съдържат тезите?

Първите тези са насочени срещу индулгенциите, като витенберския доктор твърди, че истинското покаяние не е еднократно действие, изпълнявано по искане на свещениците, а вътрешен процес, който се осъществява през целия живот на християнина. Църквата не може да освобождава от небесните наказания - нито от тези на ада, нито от тези на чистилището. Папата може да прости на християнина само нарушението на неговите предписания, но не и предписанията на Бога. Лутер отхвърля и властта на папата над чистилището, тъй като не могат да се опрощават греховете на умрелите, а папата може само да се моли за тях, като не е сигурно дали Бог ще чуе молитвите му. Според Лутер проклятие ще постигне всеки, който смята, че индулгенцията дава гаранции за небесно оправдание и спасение, но също и тези, които му внушават тази мисъл. Истински разкайващият се християнин не бяга от Божието наказание, а търпеливо го чака, даже го търси. Търпението, а не пожертвуванията определят достойнството на християнина. Под съмнение е поставено съществуването на “съкровището от заслуги”, което е в полза на само на богатите и е неизгодно за бедните. Ако пък съществува такова съкровище, то, както кръста, смъртта и ада, се предоставя на грешните не по милостта на папата. Губително е, казва Лутер, когато увереността в спасителната сила на индулгенциите заместват вярата в спасителността на кръста, за което свидетелства Писанието.

Доктор Лутер се противопоставя на последната кампания за продажба на индулгенции. Гневът му е отправен срещу тези, които икономисват парите за бедните и ги дават за индулгенциите, като с това не постигат благосклонността на Бога, а си навличат неговия гняв. Въпреки смекчения тон към папата Лутер задава въпроса защо той, който е по-богат от Крез не строи новия храм със собствени средства, а го прави с парите на бедните вярващи? В заключителните тези Лутер изказва мисълта, че истинския християнин не разчита на гаранциите, предоставяни чрез индулгенциите, а търси пътя на спасението чрез чистосърдечно разкаяние и като търпи горестите на света.

Дори от беглия преглед на тезите става ясно, че атаката на Лутер не е просто повторение на изричаното от Уиклиф или Хус. Лутер атакува не толкова обедната страна на католическата църква (само това е напълно достатъчно, за да го сполети съдбата на предишните реформатори). Витенбергският професор поставя под съмнение каноническото право - правото на църквата да взема и наказва от името на Бога.

Центърът на критиката му срещу индулгенциите главно върху въпроса за откупа чрез пари, но още по-важни са разсъжденията върху въпроса за правомерността на средствата, с които църквата придобива богатствата си и крепи властта си. Всъщност Лутер поставя под съмнение опрощаването, сатисфакциите и епитимиите изобщо - т.е. всички наказания и вземания на църквата от името на оскърбения бог са

38

неправомерни. Неизреченият все още извод означава, че с годините църквата е натрупала своите богатства неправомерно, не по божественото право, не в съгласие със Свещеното писание. Под съмнение е поставено самото богатство на църквата, получено по тези канали (с това се оправдава последвалата конфискация на църковните богатства). Накрая генералният извод от тезите на Лутер води до съмнение в правото на съществуване на църковния клир и структурите на църквата, съществуващото каноническо право и признаване на Свещеното писания за единствен авторитет - само то съдържа истината за вярата и тя е открита за всички вярващи, а ролята на църквата се свежда до това да бъде наставница и да помага на вярващия да разбере Свещеното писание. С това твърдение Лутер нанася първият удар срещу Римската църква.

Отначало бавно, но след това все по-бързо в германските земи се разпространява вестта за тезите. Идеите му все още не се разбират ясно и се налага Лутер да напише обяснения към тях. В тях витенбергският професор все още не се отказва открито от подчинение на папата, но обосновава подчинението си с ново предизвикателство, като твърди че всеки трябва да се подчинява на висшите власти. На пръв поглед това изглежда твърдение на правоверен вярващ, но терминът висши власти придобива друго значение - приравняване на висшата църковна с висшата светска власт, като на първата не трябва да оказва повече подчинение, отколкото на втората, т.е. не се прави разделение между двете. Наред с това непокорният доктор прибавя още една еретична мисъл - т. нар. “съкровището от заслуги” не съществува и Свещеното писание не иска от грешника нищо, освен сърдечно разкаяние и решимост да носи своя кръст. Ако Бог е предвидил наказанията, то никой друг, даже и папата, не може да ги отмени. първите обяснения към тези съдържат не отстъпление, а нова атака срещу църковния институт.

По ирония на съдбата Римската църква "проспива" първата вест за еретичния характер на Лутеровите тези. Едва през лятото на 1519 г. нейни представители задвижват наказателната машина, но не и преди да се опита да влезе в спор с него. През юли доктор Лутер е поканен на открит диспут с инголщадския доминиканец-теолог Йохан Ек. В диспута Лутер поставя под съмнение законността на църковните събори и с това властта на папата, която произлиза от техните решения. За него е валидно само Писанието, в което липсва църковният институт в съвременния му вид. Именно то, Писанието, стои над църквата и решението на съборите. Логическият извод от тази мисли естествено води до отричане на наднационалния характер на църквата и дава основата за създаването на новите национални църкви. Отговор на новите тези е булата на папа Лъв Х от 15 юли за отлъчване на Лутер от църквата, след което в някои западногермански градове неговите съчинения са изгорени. В отговор на това през декември 1519 г. във Витенберг Лутер изгаря съчинения на каноническото право и булата на папата. С това фактически той обявява анатема и отлъчване на папата от християнския свят и отрича църковното право, върху което се крепи цялата католическа църква.

Откритият сблъсък между Рим и Лутер е борба между Голият и Давид, но този път Давид намира широка подкрепа. За кратко време идеите на Лутер намират последователи в цяла Германия и в различни съсловия. Отвлеченият на пръв поглед остър теологически спор приковава вниманието на мнозина и при това изводите им бързо намират светско изражение. Различните съсловия намират своите интереси във възгледите на Лутер - германските владетели - суверенитет, конфискация на църковните имущества, бюргерите - евтина църква, западналото рицарско съсловие - възможност да си възвърнат предишното положение, когато императорът ги поведе на поход към Рим. С това в германските зами се създава силна, обединена опозиция, даваща широка социална подкрепа на Реформацията.

Окончателният разрив с римската църква става през пролетта на 1521 г., когато Лутер е извикан пред германския райхстаг във Вормс, на който присъства и

39

императорът Карл V. Пред него и райхстага Лутер не се отказва от съчиненията си, докато те не бъдат оборени със свидетелства от Писанието и ясни, разумни доводи, тъй като не вярва нито на папата, нито на съборите, след като е очевидно, че те често за изпадали в заблуждение и противоречия. Дотогава той ще се придържа към съвестта си и ще следва Божието слово. “На това държа и не мога другояче. И да ми помогне Бог.”, завършва Лутер речта си.

От юридическа гледна точка защитата на Лутер е блестяща. Той отказва правосъдието на католическата църква, но признава съда на императора. Според светските закони обаче той не е извършил нищо предосъдително или противоречащо на интересите на империята - само е издавал книги, за които иска да му докажат, че не противоречат на Свещеното писание и че той се заблуждава. Въпреки това райхстага взема решение и на 21 май издава едикт, обявяващ Лутер за еретик. Той трябва да бъде арестуван (след изтичането на срока на охранителната грамота, която му е дал германския император за присъствие на райхстага), съчиненията му са забранени, последователите му подлежат също на арест.

Влиянието на Лутер в германските земи е нараснало силно и вормският едикт не може да бъде изпълнен цялостно. В негова подкрепа се обявяват много владетели и градове. Саксонският курфюрст Фридрих Мъдри му дава убежище в замъка Вартбург, където Лутер отсяда за дълги години и пише своите следващи съчинения. Витенбергският професор е свършил своята работа, църковният разкол в германските земи е факт, началният тласък е даден, на много места от църквите се изхвърлят икони и култови предмети, а месата била обявена за идолопоклонство, започва оформянето на новата лутеранска църква.

Идеите на Лутер обаче са разбудили не само религиозният дух. В много германски земи идеите на Реформацията веднага се свързват с идеи за промяна на социалния статут. Надежди за това имат рицарското съсловие, бюргерите и разбира се най-вече селяните. Скоро недоволните изоставят мирните средства и страната пламва във въоръжен конфликт.

В много градове недоволните бюргери се вълнуват и искат по-големи права за градовете. През август 1522 г. водачът на немското рицарство Франц фон Зикинген повежда поход срещу Трирския епископ. Исканията на западащото рицарско съсловие са насочени срещу немските князе и целят установяване на демокрация на аристократите, начело с общ германски монарх. Тези бунтове са потушени сравнително бързо. Но надигането на селската вълна не може да бъде спряно така лесно.

Отричането на върховенството на католическата църква поразява умовете на най-многочисленото население - селяните. В техните очи ликвидирането на едно религиозното господство твърде скоро води и до отричането на светското. В някои райони на югозападна Германия радикални привърженици на Лутер скоро придават на неговите идеи социален смисъл. Някои от водачите на радикалите, Томас Мюнцер и Михаел Гисмаер обвързват новата реформирана църква с премахването на съсловните привилегии, за социално равенство и дори за републиканско устройство. През 1522-1523 г. социалното напрежение в германските земи достига връхната си точка. Започва Великата селска война 1524-1525 г.

Най-напред тя избухва в Югозападна Германия, а оттам се разпространява в други райони на страната. Идейна платформа на борбата става "общата полза" въз основа на всеобщото и пълно равенство. Но действията на въстаниците са некоординирани, те не получават подкрепата на бюргерското съсловие. Владетелите и аристокрацията успяват да обединят силите си и въстанието е потушено. В битка при Франкхаузен през май 1525 г. водачът на въстанието Томас Мюнцер е пленен и след жестоки изтезания обезглавен. Вторият кълн на ранната буржоазна революция в Германия е унищожен. Господството на германските владетели е затвърдено.

40

Унищожена в светското си изражение радикалната, плебейска Реформация оставя след себе си една религиозна секта - тази на анабаптистите. Основните възгледи на анабаптистите включват религия без всякаква църква, дори без пастори (тук призивът за премахването на съсловието стига и до това на учените), Писанието може да се тълкува от всекиго, дори и най-вече от простите хора), ненужни са църковните здания, никакви ритуали и свещенодействия, първородното кръщение не се почита, като се признава второто кръщение, което вярващия приема, когато стане възрастен и приема религията съзнателно (оттук името анабаптизъм - кръстени отново), групата на вярващите извършва общо молитви и взаимни поучения, иска се пълно гражданско и имуществено равенство, анабаптистите чакат Страшния съд, който е близо и установяването на хилядолетното “Христово царство” на земята (бездържавно, примитивно-уравнителско). За анабаптистите съществуващият политически строй е грешен и те се отказват от гражданска клетва, от военна служба, от изпълнение на държавни и национални длъжности и задължения. Постепенно анабаптизмът се разпространява в протестантска Европа, макар и като немногобройна секта, често преследвана от светските власти.

След разгрома на селското въстание съюзът между владетелите и аристокрацията засилва данъчното бреме и лишава от граждански права широки слоеве от обществото. Докато част от Европа използва Реформацията, за да тръгне по пътя на капиталистическото развитие, в Германия феодалните отношения се засилват и за дълги години тя остава икономически и политически немощно държавно обединение.

Погромът на селската война укрепва позициите на умерената лутеранска църква и на владетелите, присъединили се към нея. Твърде заетия с войните в Италия Кайзер Карл V предоставя германските дела в ръцете на брат си Фердинанд, който на свикания през 1529 г. райхстаг се опитва да въведе в действие разпоредбите на Вормския едикт от 1521 г. Петима лутерански владетели и 14 имперски града отказват да се подчинят на едикта и "протестират" (оттук води началото си и името "протестанти"). На свикания в Аугсбург през 1530 г., този път в присъствието на Карл V е направен последен опит за помирение между протестанти и католици. Съратникът на Лутер, Филип Меланхтон (1497-1560) прави опит за компромисно изложение на лутеранското вероизповедание, т. нар. "Аугсбурското вероизповедание". Но и в него е заложено неприемливото за католиците заявление, че глава на църквата е не папата, а съответния светски владетел. Карл V категорично отказва да признае "Аугсбургското вероизповедание". Реакцията на протестантите не закъснява. Лутеранските владетели и редица имперски градове сключват т.н. Шмалкалденски съюз. Германия се вплита в продължителни войни, в които никоя от страните не получава превес. Накрая равенството на силите води до компромисния Аугсбургски мир от 1555 г. Основните клауза в него е признаването на свободата на избор на вероизповеданието, формулирана с думите “Комуто е властта, негова е и религията”. С този мир религиозно-военното противопоставяне в германските земи завършва. Протестантската църква в германските земи е вече призната. Реформацията в Германия побеждава.

Времето на религиозните войни съвпада със създаването на основите на новата лутеранска църква. Един от важните елементи в нея е новата структура, изграждана на национална основа, начело на която стоят национални събори с участието на владетелите, аристокрацията и представители на градските съвети (на практика съсловни органи). Вече не се прави различие между съсловията на свещениците и миряните, всеки християнин може да чете и тълкува Писанието и единственото условия за пасторите е известна религиозна подготовка, като те могат да бъдат избирани от църковните общини. Премахва се цолибатът (обетът за целомъдрие и безбрачие) и пасторите могат да имат семейство (самият Лутер се жени за бивша монахиня и има пет деца).

41

Протестантската църква отменя всички досегашни църковни празници, като остава само неделята. Премахнати са кръстния знак, коленопреклонението, учението за чистилището, признават се само две от свещените тайнство - кръщението и причащение. Отменена е жертвената меса и централно място в службата заема проповедта Премахва се пищния католически култ - почитането на иконите, статуите, олтарите, (лутеранската църква все пак оставя много от католическите обреди, за разлика от калвинистката, която ги отрича по-решително). Разпускат се монашеските ордени, като техните имущества се конфискуват.

Новата църква се издържа от вноските на вярващите, обединени в една обща градска каса. Част от тях са за заплата на пастора, друга част е отделена за благотворителни цели. Премахва се издръжката на просяците (нито един работоспособен християнин не трябва да протяга ръка за просия), а се подпомагат само стари хора, вдовици и сираци. В някои църкви раздават безлихвени, краткосрочни кредити за нуждаещите се занаятчии. На децата на бедните се осигурява безплатно начално образование, на даровитите стипендии за по-нататъшно учение, не надарените трябва да се учат в занаятчийски училища или да работят. Магистратите са задължени да следят за реда в града, предприемат се строги мерки срещу пиянството (от началото на 16 век се появява евтиният концентриран алкохол и германските земи са обхванати от масово пиянство), лихвеният процент се намалява до 1/25 от заеманата сума.

Важен елемент в новото вероизповедание заема проблемът на труда. Той заема важно място в живота на миряните, независимо от вида му - няма престижна и непрестижна работа. Според новата етика този, който се труди, ще бъде отбелязан от Бога. Бог цени в човека прилежният, упоритият и предприемчив работник, независимо от това с какъв труд се занимава. Човек трябва да се труди и забогатява не за утеха на плътта или грешни радости, а за Бога и спасението. На труда се противопоставя празния живот, който се смята за порок. До Лутер християнската култура не противопоставя трудът на безделието като противопоставяне на добродетел и порок. Лутер припомня забравената фраза от Второто обръщение на Св. Павел към солунчаните: “Който не работи, не трябва да яде.” В протестантската общност всеки труд е почтен, всеки работоспособен трябва да работи, помощ от общината могат да получават само немощните, просяците трябва да се прогонват. Безделието, мързелът са външната форма на безверието и неизбранността от Бога. Новата протестантска етика, основана на тези принципи слага началото на трудовата култура на възхождащата бюргерска прослойка.

Лутеранската църква се разпространява бързо в германските земи благодарение на подкрепата на германските владетели. Причините за тази подкрепа са на първо място апетитът към богатите църковни владение (те биват конфискувани) и възможността за укрепване на княжеската власт. Самият Лутер не е против идеята за утвърждаването на държавната власт в разпокъсаната и слаба Германия. Той съвместява, а не противопоставя духовната свобода с подчинението на светската власт. С това Лутер е близък до идеята за абсолютната монархия - силна и стабилна централна власт и подчинение на всички съсловия. Но в тълкуването на корените на тази власт Лутер е против тезата за божествения произход. Той е по-близък до тълкуването на властта до теоретиците на “обществения договор” и не е безкритичен към действията на владетеля. Своя памфлет срещу въстаналите селяни от 1525 г. Лутер започва с критика към владетелите за тяхната алчност, насилие и произвол и дари намеква, че с това германските владетели са заслужили въстанието. Дейността на владетелите подлежи на специална преценка - Бог ще взисква от владетелите отделно, висшият закон и най-добрия законовед трябва да бъде разума - с подобна теза Лутер се доближава до принципа на държавната целесъобразност и с това дори загатва идеите на просветения абсолютизъм.

42

С обвързването на лутеранската църква с германските владетели тя се оформя като по-умерено крило на протестантското движение. Едно второ, по-радикално крило на протестантството се създава в Швейцария.

В епохата на Хуманизма и Реформацията Швейцария представлява една културна общност с германските земи. Мнозина видни хуманисти - Еразъм Ротердамски, Улрих фон Хутен и други, намират място за работа там. Швейцарските кантони дават убежище и на много неортодоксални теолози, а развитието на печатарското дело прави някои от тях центрове на европейската култура.

Първият голям привърженик на швейцарската реформация е Улрих Цвингли (1484-1531). Още от първите публикации на Мартин Лутер Цвингли се намира под негово влияние. Но швейцарската действителност - кантоналното устройство и силата на швейцарските градове, населени с типични бюргери скоро дават друга, по-радикална, републиканска насока на тамошната реформация.

Първоначално Цвингли приема възгледите на Лутер, но по-късно между тях настъпва разрив. В изградената цвинглианската църква (нейният център е в Цюрих) демократичното начало се застъпва в много по-голяма степен. По дух и устройство тя е изцяло републиканска и изборът на пасторите се осъществява от общините. Цвинглиdнската критика на църквата носи рационалистичен характер. За двете останали тайнства - кръщението и причащението, Цвингли смята, че те чувствено-нагледни символически действия на църковната община. По въпроса за тези тайнства и особено за причащението, настъпва остър спор с лутеранската църква. Тук става въпрос за теологическия проблем за отношението към чудото. Цвингли смята, че в Писанието не трябва да остава нищо свърхестествено, всичко трябва да бъде обяснявано рационално, а свръхестественото да се трактува символически. По този начин бюргерското съсловие иска да вярва, че Бог поддържа неговата рационално направлявана инициатива, че Бог ги води и направлява в техните действия.

Цвингли е настроен по-решително от Лутер в отношението си към владетелите и неговата антихабсбургска пропаганда го води до републикански възгледи. Подобно на Лутер и той смята, че владетелите трябва да управляват в съгласие със Свещеното писание, но тези владетели, които влизат в разрез с Писанието могат да бъдат свалени от народа.

Цвингли стига по-далеч от Лутер и по отношение на социалните реформи - той налага отмяна на крепостничеството, защитава средната и дребна собственост. Така реформаторската проповед на Цвингли има по-силна социално-критическа окраска. В началото на 1523 г. съвета в гр. Цюрих възлага на Цвингли провеждането на църковна реформа. Веднага са премахнати католическата меса, органната музика, иконите, свещените предмети, украшенията, тържествените шествия и храмовете се превръщат в молитвени домове. Разпространението на цвинглианските реформи противопоставя на Цюрих жителите на гр. Берн, които му оспорват лидерството. В битката при Капеле през 1531 г. Цвингли e убит и центъра на швейцарската Реформация се измества в Женева.

Няколко години след смъртта на Цвингли водач на швейцарската реформация става французинът Жан Калвин (1509-1564). Юрист по образование Калвин първоначално се намира под влиянието на хуманизма, по-късно скъсва с католицизма и през 1536 г. пристига в Женева. Тук той издава основния си труд “Наставления в християнската религия” (окончателният вариант е издаден през 1539 г.), в който обосновава ново течение, различаващо се от лутеранството, цвинглианството и анабаптизма.

Центърът на проповедта на калвинизма е въпросът за предопределението, с който се допълва и протестантската етика на труда на Лутер. Бог е предначертал на всеки вярващ неговата съдба - вечно проклятие или на избраните - вечно блаженство. Тази присъда човек не може да промени с никакви заслуги, природата на човека е определена от първородния грях и е склонна към зло. Бог действа като сила,

43

подбуждаща към добро или оставяща човека във властта на злото. Но бог е дарил човека с вярата, той може да даде на човека знак, чрез който вярващия може да разбере изпълнява ли той своето призвание и критерий за това става успеха или обратното неуспеха в житейските дела. Човек трябва да се стреми със всички сили към успех в своите начинания. Калвин подкрепя казаното от Лутер: “Човек е роден за труд, както птицата за полет”. За висши добродетели Калвин обявява строгостта на нравите, пестеливостта и перфектното изпълнение на трудовите задължения. Натрупването на богатство е дар от бога, а бедните трябва да се примирят с изпитанията и да бъдат добросъвестни в своя труд. Отношението на Калвин към труда е главният фактор, възпитал калвинистките протестантските общества в Европа към пословично трудолюбие и точност във взаимоотношенията - "добродетели", високо ценени от възмогващата се прослойка на бюргерството.

И в политическата област Калвин приема много от Лутер, но както Цвингли допълва основното с по-радикални възгледи. Държавата е Божие творение, но владетелите са задължени да служат на обществото. Ако владетелите не позволяват на народа да изпълнява християнските си задължения, то те могат да бъдат сваляни, дори и с насилствени средства. При Калвин най-висшата форма на управление става републиката, контролирана от религиозните общини и техните представители.

В калвинистката църква общината избира своите ръководители, църковните въпроси се ръководят от конгрегациите (събрания на пасторите) посредством презвитерианите и министрите. Самата църква установява своеобразен теократически режим със строг контрол върху вярващите. В Женева прелюбодеянието и разврата се смятат за тежки престъпления, хазарта, пиянството, танците и неприличните песни се строго забранени и наказвани, строго се следи поведението на гражданите, като мерките не се спират пред и прогонването от града или дори смърт. Тази участ например постига испанският хуманист и учен Мигел Сервет, който е осъден на смърт и изгорен на клада поради това съмненията ме в учението за Светата Тройца. Със своите строги възгледи и нетърпимост към чуждото мнение Калвин заслужава прозвището “женевски папа”, а Женева, поради влиянието си - “протестантски Рим”.

Към средата на 16 век двете течения в протестантската църква си поделят влиянието. Лутерантството е прието от част от владетелите в германските земи, във Англия, Дания, Швеция, Финландия. Калвинизмът прониква в Нидерландия, Шотландия, Франция. В някои от тези страни калвинизмът е използван от аристокрацията в борбата с централната власт - хугенотите във Франция, в някои германски владения, Чехия, Унгария, Шотландия, пуританите в Англия.

През втората половина на 16 век протестантската църква завоюва почти цяла Северна Европа. Победата на Реформацията променя различни области на историческото развитие на Европа. Ликвидиран е монополът на Рим в религиозната и културната област. Нанесен е силен удар и върху икономическото й могъщество. Създадени са национални църкви, отделени от Рим, които служат за опора на възхождащия абсолютизъм. Реформацията укрепва нов подход към проблемите на политиката и правото, започва постепенното развитие на политическите учения на буржоазията. Оформя се нова стопанска и трудова етика. Реформацията носи и по-голяма свобода в светската култура и наука, съдейства за разпространението на материалистическото мислене и с това разчиства пътя на първите идеи на Просвещението.

Преминаването на почти цяла северна Европа към протестантството предизвиква съответната реакция в католическата църква. Започва епохата на т.н. Контрареформация, която включва провеждане на реформи в католическата общност и засилване на борбата срещу протестантството.

Първоначално Рим се опитва да се бори с Реформацията по стария начин - отлъчване от църквата, натиск върху отделни владетели за политическо преследване

44

на протестантите и други традиционни средства. Постепенно с нарастването на разпространението на протестантството в Рим разбират, че църквата трябва да предприеме известни реформи, да ликвидира някои консервативни елементи в структурата си, да обнови силите си, за да може да се пребори успешно с Реформацията. Едновременно с това църквата трябва да се съобрази с нарасналата сила на владетелите в централизираните монархии, които явно дават да се разбере, че старите отношения с Рим трябва да бъдат ревизирани.

Едни от първите реформи, предприети от Рим засягат старите ордени, част от които са загубили авторитета си и със своята разпуснатост са станали обект на критика в цяла Европа. През 20-те години са ревизирани ордените на францисканците и бенедектинците. Създават се нови ордени - мъжки и женски, грижещи се за възпитанието и благонравието, занимаващи се с обществена благотворителност. В началото на 30-те години се създава завоювалият бързо позиции орден на йезуитите (за него по-долу).

Наред с това се възстановява и реорганизира дейността на инквизицията и в 1542 г. в Рим се създава Върховен инквизиционен трибунал, начело с кардинал Карафа (по-късно папа Павел IV (1555-1559). Пълномощията на инквизицията се разпростират в целия католически свят, но поради нарасналото влияние на кралската власт във Франция тя е поставено под неин контрол. Богатите все още Венеция и Флоренция също контролират дейността й. Испанската инквизиция също е поставено под контрола на краля, особено при Фелипе II.

Освен преките преследвания на еретиците Инквизицията се заема с цензурата на печатните издания. Първи списъци на забранени книги се появяват в Париж, Венеция, Лувен, а през 1559 г. в Рим започва издаването на общия "Индекс на забранените книги". Нарасналата сила на Инквизицията става едно от важните оръжия на Контрареформацията.

Наред с преследването на другомислещите римския престол предприема и мерки за реформиране на църквата. По настояване на Карл V и под ръководството на папа Павел III в 1545 г. в германския град Триент (лат. Тридентум) се свиква събор на католическата църква. Задачата на Триентския събор е да разработи политиката на римската църква в условията на разпространението на протестантството. На събора се оформят две течения - германското духовенство е за умерени реформи и частични отстъпки на протестантската църква, докато италианските привърженици на папата са за строго спазване на традиционната католическа догматика. Поради силните противоречия между двете течения съборът заседава с големи прекъсвания - от 1545 до 1563 г. Накрая надмощие постигат ортодоксалните католици.

Решенията на събора потвърждават всички основни положения на католическата догматика, като приемат за задължителни наред с Писанието (признавано от протестантите за единствено валиден свещен текст) и апостолските текстове (които дават основата на структурата на римската църква). Утвърдена и разширена е властта на епископите, но се потвърждава и върховенството на папата в църковната йерархия. Вземат се решения за подобряване на обучението на свещениците чрез създаване на нови семинарии, потвърждава се цолибатът. В 1564 г. всички католически свещеници трябва да положат клетва върху новите правила. В следващите години се редактират катехесиза, бревиария, месата, засилва се контролът над свещениците, провеждат се реформи в системата на кардиналите, в 1592 г. се издава нова редакция на Вулгатата, канонизирания превод на Библията. Папа Григорий ХIII извършва в 1582 г. реформа на календара. За подобряването на отношенията с католическите държави Григорий ХIII учредява и института на нунциите - представители на Рим при дворовете на светските владетели. Решенията на Триентския събор и другите реформи допринасят за централизиране и укрепване на католическата църква и засилване на политиката на Контрареформация.

45

Едно от най-действените оръдия на Контрареформацията става орденът на йезуитите (Обществото на Исус). Той е основан от испанския благородник Игнаций Лойола (1491-1556 г.) през 1534 г. в Париж. Главната цел на ордена е да възстанови авторитета на католическата църква и да се бори с еретиците и свободомислещите.

Структурата на ордена, е централизирана, със строга дисциплина и сляпо подчинение на заповедите на по-висшестоящите. Начело стои пожизнено избиран генерал, т.н. "черен папа", на когото са подчинени всички отделения на ордена в ра-зличните страни и провинции. Генералът на ордена не носи отговорност пред никого, освен пред папата. Целта на " Обществото на Исус" е борбата срещу еретиците и враговете на католическата църква. В 1540 г. орденът е официално утвърден, а от 1549 г. е подчинен непосредствено на папата.

За разлика от другите ордени йезуитите не се отделят от обществото, а водят активен живот в него. Членовете му могат да заемат всякакви професии и светски длъжности, да носят светски дрехи, да не спазват някои религиозни предписания и забрани. В същото време орденът се грижи за това неговите членове да бъдат високо образовани. Благодарение на особеностите на устава членовете на ордена получават възможност за достъп до различни прослойки на обществото и с това големи възможности за влияние.

Една от важните дейности на ордена е образователната. Йезуитите откриват в католическа Европа широка мрежа от превъзходно организирани колежи, в които привличат децата на аристокрацията. В системата на езуитското образование се поощрява съревнованието, полагат се грижи за телесното възпитание, класическото образование се съчетава с изучаването на съвременната култура, шлифоват се маниерите и поведението на учениците. Много от йезуитите стават и лични възпитатели на децата на отделни владетелски домове. Техни членове стават пре-подаватели в най-реномираните католически университети.

Тъй като уставът на ордена не позволява йезуитите да заемат каквито и да е църковни длъжности и звания, важен канал за влияние става възможността те да стават изповедници на висшата аристокрация и владетелите. По този начин ордена придобива силно влияние например върху австрийските Хабсбурги и домът Вителсбах в Бавария.

Важна сфера от дейността на йезуитите е и тяхната мисионерска дейност. В средата на века те основават мисии в Индия, Китай и Япония, където успяват да покръстят мнозина и постигат известно влияние сред местната аристокрация. Особен характер има дейността на ордена в Латинска Америка. Основаните от тях мисии и полагането на грижи за покръстените индианци и негри им навлича омразата на роботърговците. В земите на днешен Парагвай те изграждат широка мрежа от добре защитени мисии срещу португалските и испански роботърговци и фактически основават своя държава, просъществувала до средата на 18 век.

Влиянието на "Обществото на Исус" расте много бързо през втората половина на 16 век, но едновременно с това те стават и обект на силна критика и омраза. Причината за това е упоритата борба, която йезуитите водят срещу протестантите и колебаещите се във вярата католици. В тази борба те използуват всички средства и въпреки че в устава на ордена не фигурира известната фраза - "Целта оправдава средствата", много от членовете на ордена действуват по този начин. Пример за това са подготвените от тях атентати срещу френските крале Анри III Валоа, Анри IV Бурбон, водача на Нидерландската буржоазна революция Вилхелм I Орански, много-бройните заговори срещу английската кралица Елизабет I. Със своята поддръжка на абсолютната кралска власт те противопоставят на своя страна и част от ка-толическата аристокрация, която се бори за запазването на привилегиите си.

Благодарение на предприетите реформи и дейността на Ордена на йезуитите, католическата църква се предпазва от цялостно разпадане и дори преминава в настъпление. При все това с религиозното единство на Западна Европа е приключено

46

завинаги. Вестфалският мирен договор от 1648 г. окончателно утвърждава формулата на Аугсбургското споразумение от 1555 г. - “Комуто е властта, негова е и религията”.

ВЕКЪТ НА ХАБСБУРГИТЕ. (ОТ MONARCHIA UNIVERSALIS НА КАРЛ V

КЪМ PAX HISPANICA НА ФЕЛИПЕ ІІ) От началото на 16 век започва възходът на династията на Хабсбургите. Близо век и

половина владетелите от тази династия определят в голяма степен развитието на политическите процеси в Европа.

Възходът на Хабсбургите започва от наследствените им земи в Австрия. През втората половина на 15 и в началото на 16 век те излъчват последователно няколко кайзера на Свещената римска империя. Двама от тях - Фридрих III (1440-1493) и Максимилиан I (1493-1519) с поредица от сполучливи династически бракове осигуряват на своите наследници Бургундия, Нидерландия, Унгария, Бохемия и най-богатото наследство - Испания с нейните колонии. За първи път в европейската история след Каролингите една европейска династия успява да събере под скиптъра си толкова земи и народи и не случайно Карл V казва, че над неговите владения "слънцето никога не залязва". Официалната титла на Карл V, който наследява като Кайзер дядо си Максимилиан I гласи: "Карл V, по божия милост Кайзер на Свещената Римска империя, Крал на Германия, Кастилия и Арагон, Леон, двете Си-цилии, Ерусалим, Унгария, Далмация, Хърватско, Навара, Гранада, Толедо, Валенция, Сардиния, Гибралтар, Канарските и Индийските острови и земята на Океана и т.н., Ерцхерцог на Австрия, Херцог на Бургундия, Лотарингия, Брабант, Щаермарк, Каринтия, Лимбург, Атина и Вюртемберг и т.н., Граф на Хабсбург, Фландрия, Тирол, Ландграф на Елзас, Маркграф на Бургау и Принц на Швабия в Свещената Римска империя".

Карл V успява да стане Кайзер на Свещената Римска империя в 1519 г. след остро съперничество с главния претендент френския крал Франсоа I, поддържан от папа Лъв Х. Недоверието към Франция кара германските владетели да подкрепят Карл, а немаловажна роля за неговия избор изиграва финансовата поддръжка на Фугерите, които гарантират обещаните от Карл V суми (850 000 гулдена) на германските владетели.

Карл V не е типичен германски кайзер по рождение. От четиримата му дядовци и баби само един е германец - Максимилиан I, чиято съпруга Мария е бургундка. Родителите на майката на Карл са Исабел Кастилска и Фернандо Арагонски. Самият той, роден в Гент, Нидерландия, по възпитание и манталитет той е повече бургундец и фламандец, отколкото испанец или немец. В самата Испания го смятат за немец, в Германия за испанец. Впрочем самият Карл прекарва повече от времето си в Нидерландия, оттам управлява империята си и до края на живота си смята Нидерландия за своя родина

Оказал се владетел на толкова различните земи и народи Карл е пленен от идеята за създаването на една могъща европейска и световна универсална монархия. Богата Европа по примера на Нидерландия, католическа Европа по примера на Испания, културна Европа на латинския език и повлияна от идеите на хуманистите, такава обединена Европа, осъществяваща икономическа, религиозна и културна експанзията в Новия свят и другите новооткрити земи - това е мечтата на Карл.

Но идеята за универсалната монархия среща много врагове и цялото управление на Карл преминава в борба с тях. Първият удар е нанесен по мечтата му за единна католическа Европа.

Още при първото му стъпване на германска земя Карл е принуден да се озове пред най-голямото религиозно предизвикателство на Новото време. На райхстага във

47

Вормс през 1521 г. пред него застава Мартин Лутер и въпреки че с едикт той е обявен за еретик, неговите идеи се разпространяват бързо. Борбата с Лутер и привържениците му сред германските владетели предизвиква продължителни спорове и войни, продължава до края на управлението на Карл и завършва през 1555 г. (Аугсбургския мирен договор) с фактическото признаване на протестантството. Идеята за единна религия в империята е разбита от фанатичната твърдост на Мартин Лутер и Реформацията, а съпротивата на германските владетели провалят опитите за централизирането на германската империя. Разпокъсана на множество светски и църковни владения и свободни имперски градове, разположена далеч от новите търговски пътища империята изостава икономически и затъва политически.

Трудна е борбата на Карл и с протестантите-калвинисти в Нидерландия. Въпреки строгите мерки и преследвания, еретиците в Нидерландия се множат бързо. Постепенно северната част - най-богатите провинции Холандия и Зееландия се оказват под влиянието на ереста. Многобройните богати градове, разполагайки с муниципални привилегии, не са склонни да поставят под удар търговските си интереси заради религиозното единство. Преследванията на еретиците в забогатяващите провинции само подклажда недоволството, чиито плодове ще бере синът на Карл, Фелипе II.

Проблеми има Карл и с най-твърдата в религиозно отношение Испания. Още в първите години на своето управление той се сблъсква вълна от бюргерско недоволство. През 1520-1521 г. на въстание се вдигат Сеговия, Толедо, Гуадалахара, Мадрид, Валядолид, Авила, Бургос и други градове. Искания на комунеросите (както и на последвалото след това въстание на т.нар. germanias (братство) от Валенсия и Майорка) са предимно икономически - намаляване на данъците, политическо представителство, правото на обикновените граждани да носят оръжие и др. Но към са прибавени и други искания - кралят да научи испански, дворът да пребивава в Испания (протести има и срещу присъствието на прекалено много чужденци в този двор), Карл да се омъжи за португалска принцеса, за да се обедини докрай Пиринейския полуостров. Зад тези искания прозира недоволството и протеста на комунеросите (на градовете, на испанците, на нацията), от увлечението на Карл по неговата паневропейска мечта и занемаряването на националната идея. Въпреки неуспеха на градовете техните национални настроения са показателни за настроенията срещу Карловата Monarchia Universalis.

Освен противниците в собствените владения срещу Карл се изправят и външни врагове. Най-важният от тях е Франция. Борбата между Хабсбургите и Франция продължава през целия период на управлението на Карл V. След избора на Карл за германски кайзер, френският крал Франсоа I се чувства застрашен от Хабсбургите, обградили страната му по суша от всички страни. През 1521 г. двамата владетели започват война за надмощие, при която католическа Франция не се свени да подкрепя германските протестантски владетели или да се съюзи с Османската империя. В 1525 г. французите са разбити тежко при Павия. В 1544 г. следва нова успешна война с Франция, след която Франсоа I е принуден да се откаже от Милано и останалите си владения в Италия. През последните години на живота на Карл (1556-1559) се води последната голяма война между двете страни. Французите са разгромени при Сен Куентин и се сключва мирен договор в Като Камбре, който осигурява известно испанското надмощие. Франция обаче е победена само за известно време. До края на 16 век наследниците на Карл ще направят още много опити да възпрепятствуват нейния възход, но всички те ще завършат неуспешно.

По същото време Карл V е принуден да се води упорита борба срещу устрема на исляма в Централна Европа, където се намират наследствените Хабсбургски земи. В 1526 г. в битката при Мохач войските на Хабсбургите са разбити и почти цяла Ун-гария попада под турска власт. В 1529 г. Виена вижда под стените си огромна османска армия. Въпреки че обсадата е отблъсната, цяла Унгария остава под

48

османска власт. След завладяването на Алжир и Тунис от арабските корсари, Средиземно море е под властта на исляма. Ислямът, подобно на протестантството продължава да печели позиции в Европа и нанасят удар върху престижа на Хабсбургите.

Смятащ себе си за защитник на католицизма, Карл V няма намерение да се подчинява на Светия престол в Рим. Папите също се чувстват застрашени от нарасналата сила на Хабсбургите. Още при избора на Карл за германски кайзер папството дава, макар и предпазливо своите предпочитания за саксонския курфюрст Фридрих Мъдри, който по-късно приема Лутер под своята закрила. Отношенията между Карл и Рим са изострени и през 1527 г. се стига до война. Войските на Карл превземат "Свещения град", като заставят папата и кардиналите позорно да бягат и да се затворят в крепостта Сан Анжело. Свещеният град е разграбен без всякакви религиозни предразсъдъци и уважение, като войниците протестанти грабят църквите, а католиците - жилищата на богатите римляни. Един от неговите офицери пише: "На 6 май след щурм превзехме Рим, като убихме близо 6 000 души и оплячкосахме целия град. Прибирахме всичко, което можахме да намерим в църквите, разбихме и разкъсахме архивите и книгите в библиотеките, опожарихме част от града. Задържахме Рим близо два месеца и около 5 000 войника умряха от чума, която избухна от непогребаните тела". Скоро след това папата е принуден да короняса Карл V като Кайзер на Свещената Римска империя. През следващите години и фактически през цялото управление на Карл, а и това на сина му Фелипе II папския престол в Рим ще бъде приеман като необходимост, но и двамата ще се смятат за истинските водачи на католицизма в Европа.

Карл V не успява да осъществи мечтата си за универсална монархия. Той има много и блестящи успехи срещу враговете си, но в последна сметка няма успех в главното - силна централизирана монархия, единна в религиозно отношение. Въпреки че в германските земи се утвърждават някои общи институции - райхстаг, имперски съд, имперска канцелария, Свещената Римска империя си остава едно недееспособно обединение в центъра на Европа. Франция, въпреки военните неуспехи, религиозното разделение и силното испанско влияние в нея не може да бъде покорена. Папството, макар и слабо, остава водещата сила на католическата църква. Ислямската опасност продължава да заплашва Европа по суша и море. Въпреки че при Карл V са наказани около 50 000 еретици, протестантството не само че не е победено, но залива голяма част от владенията на Хабсбургите. Единствената сигурна в религиозно отношения страна в негово владение остава Испания.

Разочарован от неуспеха на своите планове през 1556 г. Карл отстъпва Испания на сина си Фелипе, предава кайзерската корона на брат си Фердинанд и се оттегля в испански манастир, където умира две години по-късно. След неговата смърт Хабсбургите се разделят на два клона - испански и австрийски.

Универсалната монархия през 16 век не успява. Твърде много неща разделят европейските монарси - религиозни спорове, претенции за територии, пиратски набези и необявени войни за колонии, различни икономически интереси. Идеята за единна Европа е дошла твърде рано. Континентът трябва да измине първо пътят на възхода на отделните нации.

Въпреки неуспеха на Карл V, Хабсбургите не се отказват да контролират Европа и да диктуват религия и граници. През втората половина на 16 век Фелипе II, испанският Хабсбург ще се опита да наложи със сила над Европа. Настъпва "Златният век" на Испания.

* * * Рядко в историята на Новото време се случва една личност да влияе толкова силно

върху живота и съдбата на своята страна. Такава личност е Фелипе II, испански крал от 1556 до 1598 г..

49

Неговият живот е обладан от двете натрапчиви и маниакални идеи - възстановяването на господството на католицизма и налагането на испанската хегемония в Европа и целия свят. Злато и кораби, земи и хора, кръвта на испанци, нидерландци, французи, англичани, турци, маври и евреи, протестанти и католици, спокойствието на съседите и благосъстоянието на неговите поданици - всичко това се принася в жертва за постигането на тези цели.

Фелипе е безкрайно затворен, недоверчив и подозрителен, не обича никого, няма близък човек и доверен приятел, прикрива чувствата си и рядко дава израз на радостта си, тъгата си, страстите си, личните си желания. Казват, че се е усмихнал само веднъж в живота си, когато му съобщават за избитите хугеноти във Вартоломеевата нощ. Животът му преминава в строго предписан режим и ритуал - храни се с едни и същи ястия в едно и също време, работи и почива в строго определени часове, носи едни и същи черни одежди, дори ордените му са черни, рядко излиза от големият си дворец Ескориал, а през последните си години се затваря в стаята си, напускайки я само за църковната служба. Достъп до него имат само най-издигнатите грандове и висшите служители на църквата. Неговата личност засенчва всички и всичко в Испания. Той е първият абсолютен монарх в Европа.

В същото време Фелипе е безкрайно прилежен и старателен в своите задължения. От ранна утрин и до късна вечер той стои затворен в стаята си и през неговите ръце минават всички държавни книжа. Фелипе II - бюрократичният крал (el rey papelero) или "най-добрият от своите секретари" - с тези имена е наричан той от сънародниците си. Доклади на дипломати, управители на област, пълководци, адмирали, губернатори на колонии - всичко това се преглежда задължително от краля и получава съответ-ната резолюция от неговата ръка. 3 млн. архивни документи на кралската канце-лария, запазени и до днес, показват неговата голяма работоспособност. Затворник на собственото си чувство за дълг, Фелипе управлява огромната империя от писменото си бюро.

Фелипе II е най-богатият монарх в Европа. Той владее Испания, Нидерландия, Милано, Неапол и Сицилия и Новият свят. През 1580 г. присъединява и Португалия с нейните колонии в Далечния Изток. От испанските и португалски колонии се стичат многобройни стоки, а два пъти годишно в Кадис и Севиля пристигат огромни конвои, носещи среброто и златото, добито от перуанските и боливийските рудници.

Това огромно богатство обаче не се влага в испанската икономика, а изтича в европейските владения на Испания и в другите развити страни. Сигурен в приходите от колониите, Фелипе не взема никакви мерки за подпомагането на местната промишленост и селското стопанство. Испания е заета повече с дипломация и войни, разчитайки на притока на благородни метали и не се интересува от икономиката си - правителството е богато, докато населението остава бедно.

За разлика от Нидерландия, Англия, Франция, градският живот в Испания не се развива със задоволителни темпове. Градовете и техните жители нямат тези привилегии, които стоят в основата на нидерландската икономика. Напротив техните искания за по-голяма икономическа състоятелност са потиснати още при Карл V. Неуспехът на въстанията на comuneros и germanias през 20-те години прекършва възможността за бързо издигане на градското стопанство и в резултат на това голяма част от необходимите промишлени стоки Испания трябва да внася от своите нидерландски и италиански владения, а и да купува от Германия, Франция, Англия. Управлението на градовете преминава в ръцете на кралската администрация.

В селското стопанство доминира все повече овцевъдството и производството на вълна. Към 1560 г. около 50 000 текстилци има само в и около Толедо. Но и тук липсата на достатъчен интерес към преработката на тази ценна стока си казва думата. Постепенно испанската текстилна индустрия запада и испанската вълна се насочва за преработка към Нидерландия.

50

Така, разчитайки на постоянния приток на благородни метали от Америка, кралската администрация отвръща интереса си от развитието на вътрешната икономика. Тя се развива слабо, търпи ударите на външната, главно нидерландската конкуренция.

След края на реконкистата в Испания и конкистата в Новия свят испанската аристокрация остава без обичайните си военни доходи. Времето на конкистадорите отминава, започна ерата на вицекралете. В търсене на доходи само една малка част от испанските идалгос заминава в Новия свят и се ангажира в развитието на икономиката. В самата Испания този вид доходи не са привлекателни за гордите испански благородници. Те предпочитат да търсят доходите си в служба на краля.

Испанската държавна машина предлага широки възможности за такава служба. Запазила в голяма степен разделението от Средновековието испанския държавен апарат е голям и дори прекалено раздут. Освен централния апарат се запазват и развиват Съвети за отделните испански владения - Индия, Италия, Нидерландия, Кастилия, Арагон и т.н. Стара традиция е също запазването на половината от местата в местната администрация за представителите на аристокрацията. Широка възможност за испанските идалгос дава и армията, в която всички офицерски длъжности са запазени за тях. Благодарение на масовото навлизане на аристокрацията в армията, за кратко време тя става най-добрата и боеспособната в Европа.

Поставила си много и различни цели Испания се нуждае от пари непрекъснато - за флотата, армията, държавното управление, двора, за войни и за мир. Наистина транспортите с благородни метали пристигат всяка година, но често нуждата от пари е по-бързо от пристигането им. Затова държавната хазна сключва непрекъснато заеми от европейските банкери - германски, италиански, нидерландски. Но тази политика обогатява повече чуждите банкери, отколкото Испания.

Големите държавни разходи не могат да се покриват от данъците, тъй в страната няма богати градове, които да пълнят хазната, а от данъци е освободено мнозинството от испанската аристокрация, духовенството и част от администрацията. Държавния дефицит е непрекъснат спътник, а разходите за войните дотолкова изтощават държавния бюджет, че Испания на няколко пъти отказва да изплаща дълговете си (1557, 1575, 1596, 1607, 1627, 1647). През 1559 финансовата криза я кара да сключи мирът с Анри II, през 1598 с Анри IV, през 1609 г. с Нидерландия.

Фанатично обладан от идеята на Контрареформацията Фелипе превръща Испания в най-нетолерантната в религиозно отношение страна. Самата католическа църква тук има силни позиции - през втората половина на 16 век тя има над 9 000 манастира, 32 000 доминикански и францискански монаси, бързо расте броят на йезуитите. Инквизицията действа с пълна сила и още при посрещането на Фелипе II като испански крал през 1559 г. (дотогава той управлява от Брюксел) на грандиозно аутодафе във Валядолид в присъствието на 200 000 души изгорени двама еретици, а други десет са удушени. През цялото управление на Фелипе инквизицията работи и единствените помилвания са за гребци на галерите.

Увлечен от идеята си за преследване на еретиците Фелипе II насочва преследванията си срещу всеки заподозрян в еретизъм и с това нанася допълнителни удари върху испанската икономика.

Останалите в южна Испания многобройни мориски (покръстени маври), са изложени на безсмислени и непоносими нареждания - нямат право публично или в къщи да употребяват майчиния си език, да носят своите дрехи, да употребяват своите бани, да свирят на своите инструменти своята музика. Вдигнали се на въстание за своите права през 1568-1571 г. мориските са разгромени и принудени да се изселват в Алжир и Тунис, докато през 1607 г. са изгонени окончателно от страната. Така обаче Фелипе губи интелигентни, сръчни и прилежни поданици. Маврите дават на Испания чудните напоителни системи, които правят от пустинната почва истински градини, те

51

отглеждат ориза, захарта, в техните ръце е вълнената и копринената индустрия, производството на хартия.

Продължават и преследванията на мараните (покръстените евреи). Те са подложени на същите неразумни предписания и по същия начин напускат масово страната. Този път Фелипе губи своите най-изкусни търговци, банкери и финансисти.

Още по-тежко се отразяват върху икономиката преследванията срещу протес-тантите в Нидерландия. Нидерландия е основният производител на всички промишлени изделия, необходими за търговията с колониите. Испанската икономика е зависима от нидерландските стоки дори в годините, когато двете страни воюват помежду си. Фанатичната религиозна и прахосническа финансова политика на Фелипе II допълнително разрушава икономическите структури на страната.

Най-богатото владение на Фелипе - Нидерландия понася най-жестоките прояви на неговия религиозен фанатизъм. Протестантите там са подложени на нечувани преследвания, забраните срещу тяхната религия са така всеобхватни, че всеки попада под ударите им. Кървавата коса на херцог Алба, командващият испанската армия в Нидерландия жъне своята безумна жътва. Безкрайното търпения на нидерландците се изчерпва и те въстават. И се случва най-неочакваното - малкият народ от спокойни и миролюбиви занаятчии, търговци и моряци успява да победи най-могъщият монарх на 16 век. Фелипе II не доживява независимостта на Нидерландия, но изживява напълно унижението да бъде побеждаван от поданиците си.

С парите от Америка и многобройната и опитна във военно отношение аристокрация, вдъхновявана от религиозен фанатизъм Испания създава най-добрата армия в Европа. Тази армия е предназначена да утвърди испанското господство в Европа.

Успешно започва отначало борбата на Фелипе срещу стария испански противник - Франция. Тя е неговият най-голям съперник на континента и продължава да бъде обкръжена от север, изток и юг от Хабсбургите. През 1556-1559 г. се води война между двете страни. Французите са разгромени при Сен Куентин и между двете страни се сключва мирен договор в Като Камбре, подкрепен с брака на Фелипе с Елизабет Валоа, дъщеря на Анри II и Катерина Медичи. Франция се отказва от претенциите си за владения в Бургундия и Италия, които попадат под испанска зависимост (в замяна на това Франция успява да укрепи източните и северните си граници с Мец, Тул и Вердюн и Кале). В следващите години Франция изпада в продължителни религиозни войни между католици и хугеноти. Фелипе щедро субсидира със злато Католическата лига на херцог Гиз, претендиращ за престола на измиращата династия Валоа. Но далечният сродник на Валоа, бурбонски принц - Анри Навара, започва тежка и продължителна борба с фамилията Гиз и Католическата Лига, подкрепяна от испанците и накрая побеждава. Фелипе II трябва да изживее триумфалното влизане на Анри IV Бурбон като крал в Париж.

Големият военен успех на Фелипе е срещу исляма. Османската империя завладява Югоизточна Европа, заплашва Централна, владее почти цялото Средиземно море, от другия бряг на испански Гибралтар са Алжир и Мароко, контролирани от турския султан. След мира от Като Камбре от 1559 г. само османските турци безпокоят Испания и Хабсбургите.

В началото на 70-те години Испания (с помощта на Папството и Венеция) извоюва една голяма победа срещу османската флота в Средиземно море. По това време ислямските корсари са станали огромна заплаха за морската търговия на християнските държави и дори подлагат на непрекъснати нападения южното крайбрежие на Европа. В 1571 г. трите държави образуват "Свещена Лига" и обединяват флотите си. Ръководството е поверено на дон Хуан Австрийски, незаконороден брат на Фелипе. На 7 октомври 1571 г. двете флоти - християнската с 217 кораба и османската с 275 кораба се срещат при Лепанто, в Коринтския залив. В последвалото продължително сражение османският флот е разгромен - 94 кораба са

52

подпалени, 130 кораба и 15 000 души попадат в плен. Християните загубват само 15 галери и около 8 000 души убити и пленени. Между пленените е и един дребен испански благородник Мигел де Сервантес. Тази победа отстранява за кратко време османската опасност в Средиземноморието. Но и след нея нравът на Фелипе II си казва своето. Славата на дон Хуан Австрийски е голяма, а Фелипе гледа с подозрителност на всеки, който може да го засенчи. Скоро след Лепанто дон Хуан умира внезапно от загадъчна смърт.

Фелипе II ненавижда всички владетели, които се противопоставят на неговата амбиция за господство в Европа. Но един от тях се ползва с неговата особена ненавист - английската кралица Елизабет I Тюдор.

Бързо проспериращата в икономическо отношение Англия през втората половина на 16 век става главната протестантска сила в Европа. Тя подпомага активно борбата на нидерландските протестанти и френските хугеноти. Англия развива бързо своя флот и започва да разстройва испанската колониална търговия чрез дръзките пи-ратски набези на Френсис Дрейк, Джон Хокинс, Мартин Фробишър и др.

Фелипе II има всички основания да смята Елизабет за един от големите си противници и да се опита да я отстрани от престола. Тук той има и формални основания. Бурният брачен живот на английския крал Хенри VIII оставя няколко наследници на престола, предимно жени и Фелипе има краткотраен брак с ка-толичката Мери Тюдор, английската кралица от 1553 до 1558 г. След смъртта и той предлага ръката си на Елизабет, но тя отказва. Още една причина за силната ненавист на Фелипе. Англия и нейната владетелка стават най-големите врагове на самотника от Ескориал.

Подготовката за войната срещу Англия започва в началото на 80-те години. Изгражда се огромен флот от 130 кораба, получил гордото име "Непобедимата Армада". Такава голяма флота трябва да има и опитен ръководител, но дон Хуан Австрийски го няма, а голямият испански адмирал маркиз де Санта Крус умира в навечерието на отплаването. Ръководството на Армадата Фелипе поверява на херцог Медина Сидония, който не разбира почти нищо от мореплаване. В средата на май 1588 г. Армадата се насочва към Ламанша. От Нидерландия трябва да бъдат натоварени около 20 000 испански войници, които да извършат десант в Англия и да свалят Елизабет.

На неумелите действия на испанския флот, който в по-голямата си част се състои от големи неповратливи кораби, англичаните противопоставят ескадри от леки, бързи подвижни кораби, снабдени с мощна артилерия. Понесли вече загуби от действията на английския флот, испанските кораби биват застигнати в Ламанша от продължителни и силни бури и са разпръснати. Поради южните ветрове Армадата не може да се върне обратно и Медина Сидония взема решение корабите да се завърнат в Испания, като заобиколят Англия, Шотландия и Ирландия от север и запад. Това пътуване се превръща в истински разгром. Десетки кораби потъват, други са изхвърлени на брега и екипажите им пленени от англичани и шотландци. През есента в испанските пристанища се връщат само жалки остатъци от бившата Армада. Потиснат и разочарован, Фелипе все пак заявява високомерно: "Аз изпратих моята Армада на бой срещу англичаните, а не срещу природните стихии".

Фелипе II умира в самия край на 16 век, но не успява да види своите мечти изпълнени. Напротив - Нидерландия, Англия и Франция процъфтяват, техните кораби се устремяват и към колониите, Контрареформацията не успява да върне всички еретици в лоното на католическата църква. Голямото напрежение на силите при Фелипе II оставя Испания икономически и военно слаба. Настъпва краят на испанската хегемония в Европа. В най-големият и последен конфликт между католицизма и протестантството - Тридесетгодишната война тя не може да участва, а Вестфалските мирни договори окончателно отделят Нидерландия и Португалия от

53

Испания. При Фелипе III (1598-1621) и Фелипе IV (1621-1665) Испания започва да из-пада в положението на второстепенна европейска сила.

Започналият упадък на испанското политическо могъщество съжителствува по странен начин с истински културен взрив в края на 16 и началото на 17 век. "Сигло де Оро" - "Златният век" на испанската култура е наречено това време.

Арабските и италианските влияния в архитектурата се преплитат с традиционния испански стил и раждат нова национална архитектура. Предтеча на бъдещите резиденции на абсолютните монарси става Ескориал. Суров и величествен, изправящ се самотен в планините на северозапад от Мадрид, Ескориал е едновременно резиденция, църковен комплекс, манастир, библиотека и мавзолей - творение, отговарящо на личността на Фелипе II.

Висок връх достига испанската живопис. В творчеството на Доменико Теотокопулос, наречен Ел Греко (1541-1613) се долавя влиянието на византийската и италианската ренесансова живопис, което внася в неговите религиозни композиции много драматизъм и резки цветни контрасти. Придворният живописец Диего Веласкес (1599-1660) се оформя като един от първите представители на европейския барок. Огромният му талант се проявява в различни жанрове - битови картини, портрети, композиции. Бартоломео Естебан Мурильо (1617-1682) представя с проникновен лиризъм образът на испанската жена като Мадона и продължава блестящото развитие на испанската живопис, в която религиозните елементи заемат все още много място.

В испанската литература, драматургия и поезия блестят световно известни имена. Мигел де Сервантес (1547-1613) създава безсмъртното си произведение "Дон Кихот" и прославя завинаги двете различни лица на испанците - идеализма и благородството на дон Кихот наред с реализма и здравия разсъдък на Санчо Панса.

Испанският театър ражда големият драматург Лопе де Вега (1562-1635). Той написва над 1 500 пиеси, в които се смесват трагичното и комичното, наред с религиозните елементи. Лопе де Вега става първият драматург на Новото време. Следва го Калдерон де ла Барка (1600-1681) със своите драми, изпълнени с религиозни и философски размисли.

По времето на Фелипе II, а и след него цяла Западна Европа е повлияна силно от испанския дворцов церемониал, стил и поведение във висшето общество. Испанската мода в облеклото завладява европейската аристокрация - тесните испански обувки, твърдата яка, колосаната мантия, високата шапка с малка периферия, ръкавиците, испанската тясна и къса брада - всички се обличат и носят по испански. Испания въвежда първата общоевропейска мода.

ВОЙНАТА НА "ГЬОЗИТЕ".

В края на 15 век чрез серия от династически бракове Нидерландия става владение

на Хабсбургите. След оттеглянето на кайзер Карл V от престола тя преминава към Испания.

През 16 век Нидерландия се състои от 17 отделни провинции, всяка от които има свое самоуправление, съсловно събрание и се ползва с големи свободи. Върховен управител на страната е кралския щатхалтер, чиято власт не е много силна и се споделя от общ държавен съвет и общо съсловно събрание, наречено Генерални щати. Между северната и южната част на страната съществуват значителни различия. На север живеят валонците - германоезично население, а на юг - фламандската романоезична група. В северните провинции от средата на 16 век се засилва влиянието на протестантството и по-специално на калвинизма, докато във фла-мандската част се запазва влиянието на католицизма.

В сравнение с останалите европейски държави Нидерландия е разположена на малка територия, тя е бедна на земя, заплашвана е непрекъснато от морето.

54

Нидерландия не разполага с достатъчно обработваема земя и за прехраната си разчита на внос на зърнени храни. Но благодарение на интензивните методи на обработка земеделието и особено животновъдството са развити. Урожайността е над средната европейска, като се отглеждат много технически култури. Успешното развитие на селското стопанство се дължи и на интензивния обмен между селото и града. Принципите на пазарната икономика действат и в двете области. Резултатът от цялостното развитие на аграрния сектор е забогатяването на селяните, благоустройството на селата и постепенното им превръщане в селища от градски тип. През 16 век Нидерландия става силно урбанизирана държава със многобройно и относително състоятелно средно градско и селско население, което се чувства обединено в социален и политически аспект.

Принципите на пазарното стопанство намират бързо приложение в нидерландската промишленост - текстилната и особено корабостроенето се развиват с изключителни темпове. Важен клон в икономиката става производството на багрилни вещества. Благодарение на първенството в тази област нидерландците успяват да поемат апретурата и боядисването на голяма част от испанските и английските вълнени платове и с това да създадат най-развитата текстилна промишленост в Европа.

Флотът става един от белезите на нидерландското икономическо чудо и могъщество. Още през 16 век нидерландските корабостроителници усвояват съвременните технологии и произвеждат евтини, но технически добре оборудвани кораби, които надминават по качествата си италианските, португалските, испанските. Нововъведенията в английския флот, позволили му да надделее над Непобедимата армада в голямата си част идват от нидерландските корабостроителници. Една съществена особеност в нидерландския флот е намаленият екипаж на корабите и непретенциозни условия на живот на моряците, което намалява разходите в корабоплаването и търговията и увеличава печалбите. Постепенно от края на 16 век нидерандският флот става най-големият в Европа и към средата на 17 век се смята, че той е равен на флотите на останалите европейски страни, взети заедно.

В основата на нидерландското икономическо чудо стоят нейните богати градове - през 16 век над 200. Те се ползват със привилегии и свободи още от късното Средновековие, имат самоуправление, определят и вземат собствени данъци и такси, осъществяват свое правосъдие. Привилегиите и богатството на градовете създават понякога противоречия между тях, трудности при централизацията на властта, но общите им икономически интереси ги свързват здраво един с друг, а свободите им създават силно бюргерско съсловие, което е в състояние да отстоява както корпоративните, така и личните свободи.

Отрано различните градове се специализират в отделни производство и търговия с определени зони. Силно развити в промишлено отношение са Лайден и Харлем, корабостроенето е развито в Брил и Ротердам, Дордрехт е центърът за търговията с германските земи, Ротердам - на търговия с Франция и Англия, Антверпен и Амстердам последователно монополизират търговията с колониални стоки и стават големи финансови центрове.

Възходът на Нидерландия като световен и европейски търговски център е свързан с издигането на Антверпен. В 1534 г. тук е основана първата стокова борса в Европа. В средата на века Антверпен става най-богатият европейски град. Условията за бизнес и търговия тук са извънредно благоприятни - ниски импортни и експортни такси, липса на цехови ограничения и други средновековните икономически институции. Това наред с благоприятното географско разположение привлича търговци от цяла Европа. Тук създават клонове италианските банкерски къщи, английските "търговци-авантюристи" строят свои складове, през 1564 г. Ханзата издига своя собствена сграда. Пристанището приема и изпраща средно по 500 кораба на ден. Почти цялата колониална търговия на Португалия, която в началото има за

55

пристанищен посредник Лисабон, в средата на века се пренасочва от нидерландските агенти директно към Антверпен. Наред с Антверпен като големи търговски центрове през втората половина на 16 век се издигат Ротердам и особено Амстердам. През тези градове преминава 50 % от европейската търговия. Възходът на Антверпен, Ротердам и Амстердам символизира една от важните икономически промени на ранния период на Новото време - преместването на търговските пътища от Средиземноморието към Атлантика.

Започналата война за независимост на Нидерландия става причина ролята на първи морски и сухопътен търговски център да премине от Антверпен към Амстердам. Тук през 1607 г. се създава и първата нидерландска банка, последвана скоро от банки и в други градове. Така наред с ролята на промишлеността и търговията, развитата финансова система прави Нидерландия най-големият европейски финансов център. Своята водеща роля в европейската икономика като промишлена, морска, търговска и финансова сила Нидерландия запазва продължително време - почти до края на 18 век, когато Лондон ще започне да я конкурира и измества като европейски финансов център.

От средата на 16 век Нидерландия е най-богатата провинция на владенията на Карл V. Нейното богатство нараства толкова, че тя внася в испанската хазна седем пъти повече данъци от всичкото сребро, добивано от американските колонии. Испанската икономика, както вече споменахме, става така зависима от нидерландската промишленост и търговия, че дори в годините на войната тя се снабдява с необходимите и стоки оттам.

Принадлежността на Нидерландия към Испания е една от важните причини за нейния бърз икономически възход. Морското могъщество на Нидерландия се основава първоначално на приоритета им в посредническата морска търговия между Балтийско и Северно море и Пиринейския полуостров (португалските и испанските кораби са ангажирани в търговията с колониите). Нарасналото място на Нидерландия се изразява в доминирането на пет-шести от превозите по тези маршрути. Едва след началото на войната за независимостта нидерландците се насочват към колониите и започват изграждането на своя колониална империя.

Един важен фактор, който позволява на Нидерландия да се наложи икономически в испанските владения е финансовата намеса и помощ на нидерландските банкери в колониалната търговия. Наред с Фугерите в средата на 16 век нидерландски финансови къщи започват да финансират испанската и португалската търговия с колониите и така извличат печалби, които в някои случаи са по-големи от тези на метрополиите.

Извличайки големи изгоди от присъствието си в испанския политически и икономически регион, нидерландците постепенно започват да изпитват и неприятните страни на испанското управление. То започва да се превръща в бреме за богатата провинция.

В началото на века негативните страни на Хабсбургското управление не се чувстват силно. Карл V, роден в Гент, отрасъл и живял през по-голямата част от живота си в Нидерландия, вижда в нейната икономика модел за своята мечтана империя. При него се спазват свободите на градовете и провинциите, гражданите разполагат с неприкосновеност на личността и жилищата, функционират градските и финансовите съвети, апелативният съд като част от централната администрация. Карл V управлява Нидерландия индиректно, като не се намесва в нейните заварени привилегии и свободи.

Единственото, което Карл настоява, изисква и започва да разделя испанци и нидерландци е религиозното единство на провинцията. В битността си на германски кайзер той разпространява действието на Вормския едикт в Нидерландия и започва преследване на протестантите. През 1524 г. е осъден и изгорен първият еретик, а от следващата година в страната е въведена инквизицията. Но мерките срещу еретиците

56

не дават особен резултат. В северните провинции, особено в Холандия, се разпространяват бързо цвинглианството, анабаптизмът и калвинизмът. Калвинизмът навлиза в Нидерландия предимно под влиянието на френските хугеноти през 40-те години и бързо се налага като основно протестантско течение в Нидерландия. През 1561 г. нидерландския калвинист Гуидо де Бре съставя т.нар. Нидерландско вероизповедание, което е признато през 1566 г. на събор в Антверпен за официално на нидерландската калвинистка църква. С това структурите на калвинистката църква укрепват и тя става влиятелна религиозна и политическа сила в страната.

Фанатичната привързаност към католицизма на новия владетел на Нидерландия Фелипе II стои в основата на конфликта, довел до отделянето на Нидерландия от Испания.

Фелипе отлично разбира значението на нидерландските провинции за неговата империя и се стреми да предотврати религиозното разделение, което заплашва властта на католическа Испания. Той засилва дейността на инквизицията, реорганизира епископата, създавайки 14 нови епископство и 3 архиепископства с главна задача борбата срещу еретиците. На това се противопоставя не само калвинистката консистория, която има силно влияние в градовете, но и част от нидерландската аристокрация.

През 1562 г се създава Лига на аристокрацията, начело с принц Орански, граф Егмонт и адмирал Хорн. Те се обявяват срещу дейността на правителството, за свикване на Генералните щати, за намаляване на преследванията срещу калвинистите и извеждане на испанските войски. През 1563 г. се създава и Съюз на благородниците. През 1566 г. техни представители искат от наместничката на Фелипе, Маргарита Пармска отмяна на преследванията срещу калвинистите, запазване на привилегиите на провинциите и градовете, свикване на Генералните щати. На представянето един от придворните на Маргарита се присмива на скромното облекло на един от благородниците, наричайки го насмешливо "гьоз"-"просяк". Това прозвища става по-късно нарицателно по-късно за нидерландските въстаници.

Отказът на испанските власти да удовлетворят исканията инспирира през 1566 г. брожение на калвинистите, което е потушено със сурови мерки. След него няколко десетки хиляди протестанти емигрират в Англия. Въпреки това напрежението в страната остава.

Фелипе посяга върху привилегиите на градовете и провинциите и ограничава тяхното самоуправление. През 1567 г. за кралски наместник е назначен херцог Алба с изрични инструкции да унищожава всички бунтовници и протестанти. Алба изпълнява с такава настървеност нарежданията на краля, че получава името "Кървавият херцог". В 1568 г. са екзекутирани граф Егмонт и адмирал Хорн, след което начело на опозицията застава принц Вилхелм I Орански. Хиляди мирни хора са бесени, изгаряни на клади, хвърляни в затворите, отнемано им е имуществото, принуждавани са да напускат страната. Херцог Алба се намесва грубо и в икономиката. През 1569 г. той въвежда нов постоянен данък - алкабала, който предвижда да се взема 1% върху движимото и недвижимото имущество, 5 % върху всяка сделка с недвижимо имущество и 10 % върху продажбата на всякаква друга стока. Но нидерландците масово отказват да плащат данъка, постъпленията от него не оправдават надеждите и след време е отменен.

Междувременно борбата на нидерландците взема необичайни форми. Осъзнавайки силата на своя флот нидерландците започват морска война. Т.нар. "морски гьози", базиращи се в английски пристанища нападат непрекъснато испанските кораби и разстройват корабоплаването. През 1572 г. те овладяват пристанището Брил в Холандия и с това пренасят военните действия по суша. Междувременно в различни части на страната започват партизански действия и т.нар. "горски гьози". Постепенно различни нидерландски градове и провинции се вдигат на борба срещу

57

испанците. Под ръководството на принц Вилхелм Орански, обявен за щатхалтер на Холандия започва войната за независимост.

Херцог Алба се опитва с жестоки мерки да умиротвори страната, но с това само предизвиква непокорността на нови градове и провинции. Негодуванието от неговото управление е толкова голямо, че през 1573 г. Фелипе е принуден да го отзове.

В 1578 г. за кралски наместник е назначен един от най-умните испански политици и блестящ пълководец херцог Александър Фарнезе, племенник на Фелипе II. Той успява да привлече на своя страна южните провинции, в които живеят фламандците-католици, като признава техните привилегии. В отговор на това на следващата година седем от северните провинции (Холандия, Зееландия, Утрехт, Гелдерн, Оверайзел, Фрисландия и Гронинген), които представляват 2/3 от цялата страна, под ръководството на принц Вилхелм Орански се обединяват в т.нар. Утрехтска уния, която в 1681 г. обявява своята независимост от испанската корона. Така се ражда новата независима държава - Нидерландски генерални щати.

"Войната на гьозите" продължава дълги години с променлив успех. Испанските войски са силни на суша, докато корабите на "гьозите" нанасят непрекъснато удари върху испанската флота и търговията с колониите. В 1584 г. Вилхелм I Орански пада жертва на испански заговор, но под ръководството на неговия син Мориц Насау войната продължава. След 1585 г. нидерландците получават открито и подкрепата на протестантска Англия. През следващите години войната се превръща се в борба на изтощаване на противника. Холандия и нейните съюзници успяват да запазят своята територия, но не могат да се наложат в южните провинции. Така се оформя разделението на Нидерландия на протестантски север и католически юг.

Изпадащата периодично във финансов недоимък Испания все по-трудно намира пари за своите наемни войски в Нидерландия. През 1607 г. поредната финансова криза я принуждава към преговори с нидерландците, завършили със сключването на примирие през 1609 г., фактически признаващо независимостта на новите Генерални щати. Окончателното признаване на новата държава се отлага до края на Тридесетгодишната война през 1648 г., но това представлява само дипломатическа формалност.

През годините на войната за независимост Нидерландия продължава своя икономически просперитет. Използвайки силата на своя флот, тя се насочва към колониални завоевания. Най-добре условия за експанзия предлага Далечния изток - там, където е разположена португалската колониална империя, която не може да покрие търговски целия район.

През 1602 г. е основавана Обединена Ост Индийска компания, която става държава в държавата и води енергично колониалната експанзия. А тя напредва бързо - през 1600 г. холандски кораб стига до о-в Кюшу в Япония, през 1601, 1604, 1607 г. холандците започват търговия с Кантон, през 1603 г. стигат о-в Цейлон, 1604 г. правят опит да нападнат Малака, през 1605 г. завладяват португалската крепост Амбон на Молукските острови и с това основават първата си колониална база, 1610 г. атакуват Малакския проток и овладяват Тернате. През 1619 г. е основана Батавия в Индонезия, която става за дълги години главната база на холандската Ост Индийска компания. Постепенно холандците завладяват опорни точки и по пътя от Европа, най-важната от които е Капската колония в Южна Африка. За близо един век - до края на 17 век, холандците успяват да изградят своята империя, наред с португалската.

Нидерландците правят опити да се закрепят и на американския континент. През 1621 г. е основавана Вест Индийската компания. В продължение на няколко десетилетия тя правят опит да установи своя база в португалска Бразилия. Но холандците не са готови с капитали и хора, за да колонизират успешно. Те все още предпочитат търговията пред колонизацита. Ето защо в Новия свят холандците остават само с няколко главни търговски бази, които те не развиват в големи колонии. Една от тези проспериращи бази е основаният през 1626 г. и Нови Амстердам

58

на източното крайбрежие на северна Америка, завладян по-късно от англичаните и прекръстен на името на Йоркския принц - Ню Йорк

Войната за независимост създава нова държава в Западна Европа, различаваща се значително като модел на организация и управление на обществото. Политическата организация на Нидерландия е близка до републиканската. Седемте провинции запазват голяма независимост, базирана на правата и привилегиите на градовете. Върховен орган са Генералните щати, в които всяка провинция има постоянни представители. Всяко решение на Генералните щати подлежи на одобрение от провинциите. Постоянен председател е представителят на Холандия, най-богатата и влиятелна провинция. (Затова често името Холандия се употребява вместо официалното наименование Нидерландия). Централен изпълнителен орган е Държавния съвет, чийто секретар - великият пансионарий, отново е запазен за представителя на Холандия. Тази част на държавната система осигурява и пази интересите на най-богатата провинция - Холандия, която често влиза в противоречия с интересите на останалите провинции.

В управленческата структура съществува и поста на щатхалтера, член на Генералните щати, който по принцип е представител на династията на Оран. Щатхалтерът управлява само пет от седемте провинции и между него и Холандия съществува силно съперничество. Щатхалтерът се стреми да установи своята власт по подобие на останалите европейски монархии, използвайки недоволството на останалите провинции срещу Холандия. Стига се и до сериозни конфликти между тях. През 1618 г. е екзекутиран великият пансионарий Ян ван Олденбарневелт. След 1650 г. длъжността на щатхалтера (след смъртта на Вилхелм II Орански) е премахната, но през 1672 г. във връзка с войните срещу Франция се възстановява, начело с Вилхелм III Орански. Избухналият нов конфликт между щатхалтера и Холандия води до екзекутирането на холандския пансионарий Ян де Вит.

Върху държавното управление силно влияние оказва и групата на т.нар. регенти. Те представляват затворена прослойка на около 2000 богати семейства, представители на градовете, които имат силна власт във финансите, съдебните дела и икономиката на съответните провинции. Със своето представителство в , Генералните щати и Държавния съвет регентите влияят върху цялостната политика на страната.

Като цяло, въпреки противоречията между отделните групи и институции във властта, сложната децентрализирана държавна система остава в ръцете на Холандия, която управлява, водена от своите икономически интереси.

В религиозно отношение Нидерландия от края на 16 век и началото на 17 век представлява една от най-свободните държави. Въпреки силното влияние на калвинизма, в страната е обявена религиозна свобода и търпимост. Тази политика е наложена не само в името на националното обединение (една, макар и незначителна част от нидерландците изповядват католицизма), но и за защита и развитие на икономическите и търговските интереси. В големите пристанища и градове пристигат, търгуват и отсядат търговци от цяла Европа с различни вероизповедания, които биха били прогонени от една религиозна нетърпимост. Благодарение на имиграцията Нидерландия винаги разполага с много работна ръка за своята промишленост, търговия и корабоплаване, а много богати имигранти влагат капиталите си в нидерландската промишленост и търговия и така подпомагат икономическият възход на страната.

Освободителната война на нидерландците отхвърля всякаква зависимост от все още полуфеодална Испания. Всички пречки за развитието на новите пазарни отношения са премахнати и Нидерландия се превръща в свободна и процъфтяваща страна. Един френски пътешественик пише за нея през 1660 г.: "Няма днес такава страна в света, която да се радва на по-голяма свобода от Холандия... В момента, в който някой господар доведе в нея крепостен или роб, те веднага стават свободни.

59

Всеки може да напусне страната, когато си поиска и може да вземе със себе си толкова пари, колкото си поиска. Улиците са сигурни денем и нощем, дори за човек, който пътува сам. Никой не е преследван за своята религия. Всеки може да каже всичко, което пожелае, дори за висшите магистрати". Свидетелство за духовната свобода в Нидерландия става и факта, че през 17 век тя дава убежище на много мислители, чиито възгледи са преследвани в техните страни - французите Рене Декарт и Пиер Бейл, англичаните Томас Хобс и Джон Лок. Нидерландия става пример за развитие в цяла Европа.

Краят на 16 и началото на 17 век се превръщат в истински златен век и за нидерландската наука и култура.

Силно развитие получават природоматематическите науки. Антони ван Льовенхук (1632-1723) конструира първия микроскоп и става основател на микробиологията. Математикът Кристиян Хюйгенс (1629-1695) изобретява часовника с махало, открива пръстена и спътника на Сатурн, както и съзвездието Орион. В 1574 г. Вилхелм Орански основава университета в Лайден, издигнал се като център на свободната научна мисъл.

В Холандия са родени и двама от най-големите мислители на 17 век - Хуго Гроциус (1583-1645) и Барух Спиноза (1632-1677). Хуго Гроциус е един от първите теоретици на буржоазното международно право. В книгата си Mare Liberum (1609) той защищава правото на свободното мореплаване за всички народи. В главния си труд "Правото на война и мир", издаден през 1625 г. Гроциус развива идеята за присъщата на човека разумна организация на обществото и правото.

Барух Спиноза е един от философите, оказали силно влияние върху духовния живот на Европа, но възгледите му придобиват широка популярност едва след смъртта му. Евреин по рождение, той е отлъчен от юдейската църква заради свободомислието си. Прехранва се като шлифовчик на оптически стъкла. През целия си живот написва само две произведения, излезли след смъртта му - "Теологично-политически трактат" и "Етика". В Теологично-политическия трактат Спиноза критикува Библията и монархическия институт, а в Етиката си настоява за пълното равенство между хората и необходимостта от свобода на мисълта. "Там където държавата и религията посягат върху свободата на мисълта, моралът и общественият ред са поставени под заплаха" - пише Спиноза.

Най-големите достижения в нидерландската култура са в областта на живописта. Няма друга страна, която за толкова кратко време да даде такива великолепни художници. Това изкуство става ценено и разбирано и от все по-широк кръг хора.

В началото на 16 век нидерландската живопис изпитва силно влияние от италианския Ренесанс, но през 17 век развива собствени направления. Оформят се две главни школи - тази на южната католическа част - фламандската, и северната - холандска.

Най-значителният художник и безспорният гений на фламандската живописна школа е Питер Паул Рубенс (1577-1640). Рубенс отрано придобива голяма известност и работи за кралските и княжеските дворове в Мадрид, Париж, Мантуа, Лондон, църквата и езуитския орден. За да изпълни многобройните поръчки той създава огромно ателие с много ученици и помощници. Много от неговите картини са довършвани от учениците му, след като той прави първоначалните ескизи.

Неговите големи многофигурни религиозни и исторически композиции излъчват силни човешки страсти и развихрени движения на множество алегорични фигури. Портретите му са пълнени със жизненост, свобода и непринуденост. Тоновете на боите му са ярки, с резки контрасти. В тази драматичност, пъстрота и великолепие тържествуват оптимистичното начало, свободните човешки желания, радостта от живота.

Най-добрият ученик на Рубенс е Антони ван Дайк (1559-1641). Неговата тематика е близка до тази на учителя му, но най-голямата сила на ван Дайк са неговите потрети.

60

Под неговата четка се появяват образите на много видни личности на 17 век - фламандски аристократи, италиански благородници. Последните си години ван Дайк прекарва в двора на английския крал Чарлз I, където оставя няколко великолепни портрета на краля и неговите придворни.

Холандската живописна школа през 17 век е първата, която не ползва финансовата подкрепа на църквата, кралската власт и аристокрацията. За първи път художниците разчитат на поръчките на обикновените граждани. Затова в холандската школа не се срещат често големите многопланови композиции, които в католическия свят се плащат от църквата или богати мецанати. Създават се предимно малки картини, в които може да се видят обикновените хора на Холандия с техните всекидневни грижи, мъки и радости, пейзажът на страната. През 17 век холандците стават големи почитатели на живописта и окачват картини не само в обществените сгради, но и украсяват с тях домовете си. Твърде често това са портрети на стопаните на тези домове. И тъй като пространството, на което се окачват картините е малко, се създава школата на "малките холандци", т.е. на художниците, рисуващи малки по размери картини.

Най-големият живописец на Холандия по това време е Рембранд ван Райн (1606-1669). Той оставя шедьоври във всички жанрове - библейски, митологични и исторически платна, портрети и пейзажи. В работите си Рембранд подчертава индивидуалността и извисява личните качества до общочовешки значимото. Хората в неговите платна са изобразени в цялата сложност и противоречивост на човешкия характер.

В творчеството на неговите съвременници Франс Халс (1580-1666), Питер де Хоох (1629-1677), Ян Вермеер ван Делфт (1632-1675), Якоб ван Рюйсдал (1628-1682) човекът е изобразен без идеализацията, характерна за миналата епоха, с всички нюанси на неговите душевни преживявания.

Фламандската живописна школа създава едни от най-блестящите творби на европейския барок от 17 век и заедно с холандската школа оказват силно влияние върху цялото западноевропейското изкуство.

Нидерландия оставя забележителни следи и в европейската музикалната култура от края на 15, през 16 и 17 век. Тя достига големи върхови в творчеството на Ян Окегем (1430-1495), дългогодишен придворен музикант във френския кралски двор, Жоскен де Пре (1450-1521), един от най-големите композитори на Възраждането, творил при фамилиите Сфорца в Милано, д,Есте във Ферара, в Рим, Париж. От неговото творчество заимства много музиката на Реформацията. Творчеството на Орландо ди Ласо (1532-1594) представлява върхът на нидерландското музикално изкуство. Той също живее и твори в различни европейски градове, придавайки на своите произведения общоевропейско звучене. Ян Питер Свелинг (1562-1621) е един от най-бележитите композитори и изпълнители на органната музика, оказал влияние върху по-нататъшното развитие на това изкуство в германските земи.

ВЪЗХОД НА ФРЕНСКИЯ АБСОЛЮТИЗЪМ. През втората половина на 16 век Франция изживява остра вътрешна криза, която

поставя под съмнение не само вътрешния просперитет на страната, но и нейното място като сила в Западна Европа.

Още в началото на века амбициозният Франсоа I Валоа (1515-1547) се опитва да увеличи френското влияние, като се кандидатира на кайзер на Свещената римска империя. Изборът на неговия съперник Карл V обрича Франция на дълги години Хабсбургско обкръжение и определя едно от основните държавни и силови противоречия на континента.

61

Започналите при Франсоа I и Карл V войни продължават дълги години с променлив успех и преминават през много перипетии. Последната война, която изтощава докрай силите на двете страни завършва при наследниците им през 1559 г. с мирен договор в Като Камбре. Франция е принудена да се откаже от владенията си в Италия и Бургундия, но успява да укрепи границите си на изток. Както се случва често, мирът завършва с династичен брак - Фелипе II сключва брак с дъщерята на Анри II Валоа (1547-1559) - Елизабет. В дългогодишния спор между Хабсбурги и Валоа, последните трябва да се примирят с нарастващата мощ на испанците.

След този мир, който е и последен за Анри II, (той умира при нещастен случай на турнир през същата година) Франция изпада в дълбока вътрешна криза. При краткото управление на Франсоа II (1559-1560), женен за шотландската кралица Мери Стюарт и неговия брат Шарл IХ (1560-1574) кризата се измерва със западащото влияние на кралската власт.

Въпреки че от началото на века кралската власт във Франция започва да се издига, влиянието на едрата феодална аристокрация продължава да бъде силно и оспорва опитите на Париж да ги постави под контрол. Реформацията внася допълнителен елемент в разделението във френското общество. В южната и западната част на страната прониква калвинизма (последователите са познати под името хугеноти), който бързо приема политически цели. През 1559 г. Калвин съставя т. нар. Галиканско вероизповедание за френските хугеноти, признато няколко години по-късно на събора от 1571 г. в Ла Рошел за официално вероизповедание. До края на века религиозното разделение застава в основата на политическия и гражданския конфликт.

През последните години на управлението на Франсоа I и при Анри II се оформят две главни групировки във френския политически живот. Първата е на богатата лотарингска фамилия Гиз, която притежава силно влияние в двора и заема важни постове в държавното управление. Гиз се придържат твърдо към католицизма и стават най-ефективните проводници на Папството и Испания в настъпващата Контрареформация във Франция. Освен своите ясни намерения да участват възможно в най-голяма степен в държавното управление, Гиз имат и една недобре прикрита далечна цел. Последните представители на династията Валоа, Шарл IХ и Анри III нямат наследници и силните и амбициозните Гиз са склонни да се преборят за наследството на френската корона.

Втората силна групировка във френския политически живот е на т.нар. "принцове на кръвта" Навара-Бурбон, владеещи земи в западните Пиринеи и южната част на страната. Далечни сродници на Валоа, родът Навара е потенциален наследник на кралската корона. Навара са едни от първите във висшата аристокрация, приели калвинизма. Именно с тяхна помощ хугенотите разпространяват бързо влиянието си в тази част на Франция. Те успяват да установят контрол върху няколко укрепени градове и пристанища (на-голямото и силно е Ла Рошел), създават свои провинциални власти и фактически създават държава в държавата. Към Навара и калвинизма клони и богатата и влиятелна фамилия Шатийон на конетабъла Монморанси. Единият от братята Шатийон, адмирал Гаспар дьо Колини застава начело на хугенотската партия.

Двете съперничещи си групировки са достатъчно силни и освен с далечната перспектива за кралското наследство, предявяват претенции и амбиции да участват във властта. Религиозното разделение на двете партии - католици и хугеноти внася допълнително ожесточение в борбата между тях и като цяло в политическия живот на страната. Мощта на двете партии застрашава властта на Валоа и принуждава династията да лавира между тях.

Съперничеството между Гиз и Навара, между католици и хугеноти скоро прераства в открит въоръжен конфликт. Един от основните политически принципи на калвинизма позволява използването на въоръжена сила и осланяйки се на него, през

62

1660 г. хугенотите правят опит край замъка Амбоаз да "освободят" младия Франсоа II от католическото обкръжение на Гиз . Заговорът за отвличането на краля е неуспешен, ръководителите му са екзекутирани и с това се слага началото на кървавите религиозни борби в страната.

След смъртта на Франсоа II на престоля встъпва младият му брат Шарл IХ. Регентка става майка му Катерина Медичи. Просветена, умна, амбициозна, енергична, отчаяна от перспективата на западането на династията, заплашвана от могъществото на Гиз и фанатизма на хугенотите, лавирайки между двете партии, използвайки всички възможни и невъзможни средства, Катерина прави отчаяни усилия да укрепи властта на сина си. Шарл IХ е слабохарактерен, недоверчив и подозрителен и се намира изцяло под влиянието на майка си.

Първоначално Катерина прави реверанс към хугенотите, като назначава за генерален кралски наместник Антоан Бурбон, бащата на бъдещия Анри IV. Нарастването на силата на хугенотите, особено с техните укрепени градове я заставя скоро да се обърне към противниците им. От 1562 г. тя се съюзява с херцог Анри Гиз и предприема сурови мерки срещу хугенотите. Но преследванията само засилват тяхната съпротива. Страната навлиза в период на продължителна религиозна война. Тя става и арена на намесата и влиянието на чужди сили - Испания субсидира парично Анри Гиз, докато Англия и германските протестантски владетели подпомагат с войници хугенотите. Опитите на адмирал Колини да обедини хугеноти и католици за съвместна борба срещу испанската хегемония възбужда подозренията, че хугенотската партия иска да присъедини Франция към групата на протестантските държави. Маневрите на Екатерина Медичи, успешни за момента, не носят успокоение в перспектива.

През 1572 г. е сключено временно примирие между двете партии и е обявен бракът между Анри Навара и сестрата на Шарл IХ. По този повод в Париж се събират почти всички видни представители на хугенотите, начело с адмирал Колини. След като изтръгва съгласието на сина си Шарл, Катерина заедно с херцог Гиз организира заговор за избиване на хугенотите. През нощта на 24 август, денят на Св. Бартоломей, в Париж по даден сигнал са избити повече от 3 000 хугеноти. Херцог Анри Гиз сам предвожда нападението над дома на адмирал Колини и присъствува на смъртта му. Анри Навара и останалите живи хугеноти в Париж са принудени да приемат като-лическата вяра. "Бартоломеевата нощ" продължава в цялата страна, като за няколко дни са избити около 20 000 души.

"Бартоломеевата нощ" не успява да съкруши силата на хугенотите. Тяхното влияние в южните и западните провинции се запазва, заедно с укрепените им градове и местната администрация. Религиозната война избухва отново, като помощта и намесата на католическа Испания, протестантска Англия и някои германски държави за двете партии продължават.

След кратък период, прекаран като фактичски пленник на Катерина и Гиз в Париж, Анри Навара успява да избяга. Станал новия водач на партията на хугенотите Анри не продължава старата политика на религиозно противопоставяне. Той е един от организаторите и водачът на едно ново движение - партията на т.н. "политици". Целта на Анри Навара и "политиците" е да се прекратят религиозните разпри, да се създаде силна централна власт и възможност за спокойно развитие на страната. Един от привържениците на "политиците" и техен основен теоретик е Жан Боден, който пледира издигането на абсолютната кралска власт. Въпреки че Анри приема отново протестантството, неговата странна "партия" не прави разлика между католици и хугеноти. Сред "политиците" около него има хора и от двете вероизповедания, но тяхната цел е общото издигане на нацията и държавата. Изморени от дългите години на религиозни войни, все повече хора се присъединяват към Анри и подкрепят политиката му на национално примирение и обединение.

63

Шарл IХ умира през 1574 г. Наследява го Анри III. Той няма деца и след като през 1584 г. умира бездетен и брат му Франсоа Анжу, пред Франция се повдига въпроса за наследството на кралската корона. Ако тя отиде при Навара, има опасност Франция да стане протестантска страна. Затова Испания се намесва пряко във вътрешните работи на Франция. С нейна помощ през 1585 г. се създава Католическата лига -

След смъртта на Шарл IХ в 1574 г. на престола застава неговият брат Анри III, последният представител на династията Валоа. Той е също бездетен и пред Франция стои въпроса за наследството на френската корона. Започва т.н. "война на тримата Анри" - Анри Валоа, Анри Гиз и Анри Навара. Херцог Гиз с паричната помощ на Фелипе II организира през 1585 г. т.нар. Католическа лига - обединение на католическите градове, начело с Париж, които подкрепят партията на Гиз. Нейната цел е борбата срещу хугенотите, но на практика Лигата служи като инструмент на ис-панската политика за отслабване на Франция.

Гиз с помощта на Католическата лига успява да установи фактически контрол върху голяма част от страната и държавната власт. Стига се дотам, че кралят е принуден да напусне Париж и се установява в Шартр. Чувствайки се застрашен от нарасналото влияние на Анри Гиз, кралят заповядва през 1588 г. той да бъде убит, след което се сближава с Навара срещу Католическата лига. Но през 1589 г. Анри III пада жертва на католически заговор. Преди смъртта си той обявява за наследник на престола Анри Навара, под името Анри IV Бурбон, с което се слага началото на династията на Бурбоните във Франция.

Смъртта на Анри III Валоа и обявяването на Анри IV Бурбон за крал на Франция съвпада с разгрома на Непобедимата Армада през 1588 г. Неуспехът срещу Англия кара Фелипе да засили намесата си във Франция, която се изплъзва от неговото влияние, засилва позициите на протестантството в Европа и заплашва в перспектива да се превърне в силен конкурент на испанското влияние на континента.

Фелипе увеличава сумите за Католическата лига и изпраща срещу новия крал испански части от Нидерландия, водени от опитния Александър Фарнезе. След една успешна битка срещу Анри, Фарнезе е принуден да се върне в Нидерландия, където войната на "гьозите" продължава. Войната срещу Анри продължава Католическата лига, която не признава легитимността на новия крал.

Анри IV поема кралската корона в тежко време. Страната е разделена религиозно и политически, икономиката й е разорена от войната, някои области са превърнати в пустиня, близо една трета от населението е загинало. В страната бродят шайки от бивши наемници и престъпници, които тероризират населението. Властта на краля фактически се простира само в териториите на хугенотите. Столицата Париж се контролира от Католическата лига, а в града е разположен испански гарнизон.

В следващите години войната между Анри IV и войските на Католическата лига продължава. Анри е принуден да завоюва град след град и провинция след провинция. Постепенно силата на Католическата лига запада, намалява и финансовата подкрепа на Испания, която е разтърсвана от периодични банкрути. Все повече французи - хугеноти и католици, се убеждават че продължителната религиозна и гражданска война засилва упадъка на страната. Привържениците на Анри се увеличават и единственото, което кара противниците му да гледат с подозрение към него е принадлежността му към протестантството. През 1593 г. Анри IV приема отново католицизма и на следващата година тържествено влиза в столицата, като произнася според съвременниците си прочутата фраза "Париж си струва една литургия!". Периодът на религиозните войни завършва, започва възхода на Франция като централизирана, абсолютна монархия.

Гражданската война във Франция, започнала като религиозен конфликт, завършва с национално помирение. Религиозните разпри вече не са определящи в развитието на нацията. С приемането на католицизма от Анри IV се вижда една нова тенденция в европейската политика - постепенен край на борбите на конфесионален

64

принцип в полза на националния. Тазистъпка на Анри е логически последвана и от следващата. През 1598 г. в Нант той издава едикт, с който обявява католицизма за официална религигия на Франция. Едновременно с това, едикта разрешава свободното изповядване на т.нар. "реформирана религия" в цялата страта, като на хугенотите са дадени пълни граждански права, включително правото да заемат всички длъжности в държавната и съдебната администрация, както и в армията. В допълнителни, секретни членове на едикта хугенотите получават правото да запазят около 100 укрепени града с правото да държат там въоръжени гарнизони за срок от 8 години. Установяването на религиозния мир създава възможности за умиротворяването на страната, за нейното икономическо и политическо развитие. През същата година е подписан във Верви и мир с Испания, който окончателно освобождава страната от чужда намеса. Пак през тази година умира и Фелипе II, без да види сбъднати мечтите си за победа в Англия, Нидерландия и Франция. 1598 г. с Нантският едикт, мирът от Верви и смъртта на Фелипе II отбелязва символично края на вътрешните конфликти и началото на издигането на Франция като водеща европейска сила.

Краят на религиозните войни съдейства за укрепването централизираната монархия и възхода на кралския абсолютизъм във Франция. Мъдрата религиозна политика на Анри е последвана от мерки за съживяването на стопанството, следващи принципите на ранния меркантилизъм. Строят се пътища, мостове, канали, подпомага се развитието на промишлеността - производството на текстил, коприна, стъкло, хартия, желязо, минното дело и др. Забранен е износът на суровини и се повишават митата на чуждестранните стоки. Чрез коригиране на данъците на селяните, селскостопанското производство започва да се възстановява. Франция започва и активна колониална политика - в 1608 г. се създава първата френска колония в Северна Америка - Квебек. Способният финансов съветник на краля, суперинтендантът херцог дьо Сюли успява да сложи в ред държавната хазна. Докато в 1589 г. Анри наследява 30 милиона ливри държавен дълг, към 1610 г. в държавното съкровище има повече от 12 милиона ливри.

В процеса на утвърждаване на абсолютната кралска власт Анри IV полага усилия за преодоляване на разпокъсаността на страната, наследена от средновековните привилегии на отделните провинции, градове и владения. Засилването на държавния бюрократичен апарат продължава, като Франция е на път да създаде най-силната чиновническа прослойка в страните на Западна Европа. Чиновниците получават дори правото да наследяват службите си, което засилва корпоративните им интереси. Тази нова прослойка често започват да влиза в противоречие с интересите на привилегированите съсловия и чиновничеството става ново оръжие в утвърждаването на кралския абсолютизъм.

Анри се стреми да подкрепи с икономически и финансови мерки и третото съсловие, за да се възстанови по-бързо страната от разрухата. Нов елемент в отношенията между краля и аристокрацията представлява институцията на кралския двор. Около него започват да гравитира част от средната и дребна аристокрация, зависима от доходите, раздавани от краля - служби, длъжности, пенсии и т.н. Новият институт допринася за засилването на кралската власт.

Постепенно страната започва да заличава раните от дългите години на религиозни борби и безредици. Авторитета на краля и кралската власт нараства, както във въ-трешната, така и във външната политика. Анри IV става инициатор на сключването на съюз между Франция, Англия и Нидерландия, насочен срещу Испания. Постепенно Франция се превръща в голяма континентална сила и най-сериозният противник на хабсбургската хегемония в Европа.

Управлението на Анри IV има много противници както навън, така и вътре в страната. Папството, Испания и йезуитите не могат да му простят Нантския едикт и

65

нарастващата сила на страната и правят непрекъснато опити за покушение. В 1610 г. най-после успяват. Анри IV е прободен с нож от наемен убиец.

Смъртта на Анри IV показва, че умиротворяването и възхода на страната в годините след религиозните войни се дължат в голяма степен на личността и способностите му. Неговият наследник Луи ХIII (1602-1643) встъпва малолетен на престола и за известно време управлението е в ръцете на неговата майка Мария Медичи, която става регентка. Тя не познава проблемите на страната, няма свои убедени привърженици и съветници-французи, управлява с помощта на своите италиански фаворити, които се интересуват единствено от собственото си забогатяване. Силата на централната власт отново отслабва. Всички стари конфликтуващи сили - протестанти, католици, големите аристократични фамилии, гражданите и селяните започват да гледат със старото подозрение към кралската институция и със стремеж към власт, облаги, по-малки задължения и повече права. Мария Медичи се стреми да я привлече на своя страна всички, от които зависи спокойствието на страната, като раздава земи, ренти, пенсии, привилегии. Така за кратко време се разпилява богатството, събирано от Анри IV и херцог Сюли и страната изпада в нова финансова криза. През 1614 г. се свиква съсловното събрание - Генералните щати, но противоречията между отделните съсловия и групировки са толкова силни, че не се стига до никакви решения. Единственият човек, направил сериозен извод от безплодните дебати в Генералните щати е младият епископ Арман дьо Плеси, по-късно кардинал Ришельо. Изводът гласи, че съсловното събрание повече пречи, отколкото помага на абсолютната власт на краля. Генералните щати са разпуснати и няма да се свикват до 1789 г., когато революцията ще ги изпрати окончателно в историята.

В 1624 г. Луи ХIII назначава за свой пръв министър станалият вече кардинал Ришельо (1585-1642). Новият министър насочва всичките си усилия и талант към заздравяване и утвърждаване на кралската власт.

Реформират се висшите етажи на управление. Системата на стария кралски съвет се допълва от специализирани съвети. В кралския съвет влизат вече не само аристократи, но и представители на висшето чиновничество. Мястото на последното в специализираните съвети нараства непрекъснато. По този начин се утвърждава още повече ролята на чиновническия апарат, чието влияние се използва в служба на краля. През 17 век Франция създава най-мощната държавна администрация.

Ришельо предприема серия от мерки, засилващи властта на краля в страната. Наред със съществуващата провинциалната администрация се създава и кралска, чиито функции се разширяват непрекъснато. Главна фигура в кралското присъствие в провинциите стават провинциалните интенданти. Основните им пълномощия са финансови, но те имат възможност за влияние върху целия живот на провинцията и стават главния инструмент на засилването и централизирането на кралската власт в цялата страна.

Убеден в неспособността на Генералните щати да подпомогнат управлението на страната Ришельо не ги свиква нито веднъж по време на управлението си. Провинциалните щати обаче, които не се намират под юрисдикцията на краля се запазват, като главната им функция остава гласуването на данъци. Въпреки опитите на Ришельо да намали техните пълномощия в полза на централната власт, те остават един от главните противници на нейното разширяване. Подобно противоречие с кралската власт съществува и в съдебната система. Парижкият и провинциалните парламенти се стремят да запазят старите си привилегии и често влизат в спор с краля. Опитите на Ришельо да засили ролята на кралските трибунали на първо време не дава значителен успех.

Кардиналът е убеден привърженик на намесата на държавата в икономическата област. Той продължава политиката на Анри IV в меркантилистичен дух, но среща

66

трудности в старите икономически привилегии на отделните области и градове с правото им на мита, такси, данъци и т.н.

Една от най-важните стъпки в засилването на кралската власт е лишаването на хугенотите от специалните привилегии на Нантския едикт. Съпротивата на хугенотите срещу намеренията на Ришельо е силна и през 1628 г. той организира истински военен поход срещу главната им крепост Ла Рошел. Тя е обсадена и превзета, след което е отменено правото на хугенотите да имат укрепени градове и военни гарнизони. Останалите права по Нантския едикт остават в действие и хугенотите са използвани широко в държавната администрация и армията. Падането на Ла Рошел възстановява напълно властта на краля в южната и западната част на Франция.

Борбата на Ришельо за издигане на кралската власт среща силни противници - старите привилегии на съсловията, провинциите и институциите. Запазват се множеството различия между отделните провинции и области, които пречат Франция през този период да се превърне в единно стопанско и до известна степен юридическо цяло. Едрите провинциални родове още запазват част от своите права и от време навреме се бунтуват срещу настъплението на кралската власт. При управлението на Ришельо тези опити са спирани с твърда ръка, но при наследника му Мазарини временния съюз между едрата аристокрация и градските съсловия ще доведат до т.нар. Фронда, която ще бъде трудно обуздана. Едва при Луи 14 съпротивата на едрата аристокрация ще бъде окончателно сломена и тя ще влезе в орбитата на кралската власт.

Външната политика на Ришельо е насочена към намаляване на влиянието на испанските и австрийските Хабсбурги. С Испания се водят няколко войни, а по време на Тридесетгодишната война (1618-1648 г.) Ришельо подкрепя германските владетели, Дания и Швеция, които също воюват срещу Австрия.

В края на своето управление кардинал Ришельо оставя една централизирана държава, със засилваща се кралска власт, която е на път да стане хегемон в Европа. След него настъпва времето на разцвета на кралския абсолютизъм при Луи ХIV.

Сложният период, през който минава страната от началото на 16 до средата на 17 век е време на големи промени във френската култура. Първоначално върху нея оказва силно влияние италианския Ренесанс. В двора на Франсоа I непрекъснато гостуват италиански архитекти, художници, включително и дълги години Леонардо да Винчи, музиканти. Плод на това влияние е и обновяването на кралския дворец Лувр и двореца във Фонтенбло. В 1530 г. Франсоа I основава и известния Колеж дьо Франс, който става център за разпространението на идеите на хуманизма. Франсоа Рабле (1494-1553) издава една от най-известните сатирични творби, Гаргантюа и Пантагрюел, в която се атакуват установените институции, суеверията, страхът и се защитава свободната воля. В средата на века твори т.н. Плеяда, група от седем автори, начело с Пиер де Ронсар (1524-1585). Духът на ренесансовата и хуманистична култура продължава и при Анри II и Катерина Медичи, но след започването на религиозните войни хаосът на разделението и разрухата се отразяват зле върху културата. Въпреки това в разгара на войните, Мишел де Монтен (1533-1592) пише своите световно известни Есета (Опити), в които анализира и описва човекът от 16 век така подробно, че те могат да служат за изучаване на тогавашния ежедневен живот.

След умиротворяването на страната започва нов възход на културата, като на преден план излиза националния елемент. Придворният поет на Анри IV Франсоа Малерб (1555-1628) прочиства езика от италиански и испански влияния и въвежда строгите правила на класицизма във френската литература.

Стремежът към издигане на френската култура е подпомаган от държавата. Самият Ришельо основава в 1635 г. Френска Академия за подпомагане на изкуствата и науките.

67

В класически стил творят и френските живописци от началото на 16 век Никола Пусен (1594-1665) и Жак Кало (1592-1635). Клеман Жанекен (1480-1564) е един от най-големите френски музиканти-полифоници, майстор на хоровите композиции, получил европейска известност.

АНГЛИЯ ПРИ ТЮДОРИТЕ Късното Средновековие в Англия завършва с изтощителната "Война на розите" -

между родовете Йорк и Ланкастер, претенденти за английския престол. През 1485 г. престолът е овладян от Хенри VII Тюдор (1485-1509), който поставя началото на династията на Тюдорите, управлявала Англия до началото на 17 век.

"Войната на розите" внася значителни промени в социалната и политическата структура на страната. Кървавите междуособици водят до самоунищожение на голяма част от старата родова аристокрация, а твърдата ръка на Хенри VII поставя под контрол остатъците от нея и тя престава да играе сериозна роля в икономиката и политиката. Нейното място е заето от новата, т.нар. "тюдорова" аристокрация, свързана с Хенри VII и подкрепяща го в управлението му. Но най-влиятелно място в икономическата, социалната и политическата структура на страната заема дребната и средната аристокрация, т.нар. "джентри", които представляват основната маса от благородниците в страната. Именно тази социална група стои в основата на последвалото интензивно развитие на страната.

От началото на 16 век икономиката на Англия се развива бързо и динамично. Великите географски открития и новите търговски пътища променят положението на Англия в Европа. Тя заема място на оживен търговски кръстопът и става активен фактор в икономическия, религиозния и политически живот на Западна Европа. Оживяването на европейската икономика вследствие на географските открития, нахлуването на скъпоценни метали от Америка, Революцията на цените се отразяват благоприятно върху икономическата конюнктура. Една от първите области, в които това се чувства в значителна степен е селското стопанство. Цените на зърнените храни и вълната нарастват непрекъснато и именията на джентрите се превръщат във високодоходни. Именно в селото в най-голяма степен започват да се прилагат методите на новото пазарно стопанство, което привлича нови капитали, наема работна ръка, произвежда масово стоки за вътрешния и външния пазар. Новите повеи в селскостопанското производство си пробиват път сравнително бързо и без особени спънки, тъй като водещи фигури в него са джентрите. С приоритетното развитие на капитализма в селското стопанство Англия представлява едно своеобразно изключение в сравнение с континента, където новите пазарни отношения се развиват по-бързо в промишлеността, докато в земеделието проникват с далеч по-бавни темпове.

Началото на 16 век заварва английската провинция с типичните форми на земевладение, наследени от късното Средновековие - именията на аристократите, стопанствата на т.нар. фрихолдери (свободните селяни) и земите на зависимите селяни (копихолдери). Започналото оживление и засилващия се интерес на джентрите към доходите от земята са основните двигатели за бързо развиващите се промени в селото. В именията си джентрите развиват производството на зърнени храни и технически култури, отглеждат овце за развиващата се текстилна промишленост. Увеличаващите се печалби от това производство създава силен интерес и глад за земя и полага началото на един нов процес - изтласкването на селяните, най-вече копихолдерите, от земите им. Настъплението започва със заграбването на общинската собственост, с т.нар. ограждания (те се прилагат впрочем и за другите земи), но бързо се пренася и в копихолда. Дългосрочните фиксирани ренти, с които са обвързани те се

68

оказват неизгодни за земевладелците и капихолдерите са подложени на силен натиск. Използват се различни методи за отстраняването им - повишаване на таксите за влизане във владение, увеличаване размера на рентите, отказ от традиционното право на продължаване на договора или наследяването и др. Постепенно започва ликвидиране на стопанствата на копихолдерите, като отнетите земи се обработват пряко от земевладелците или се отдават под краткосрочни аренда с ренти, фиксиращи по-висок доход, обвързан с ръста на промените на цените. Подобни, макар и не толкова успешни опити за овладяване на земята (главно на общинските земи) се предприемат и спрямо стопанствата на фрихолдерите. В някои части на страната (Централна и Източна Англия) огражданията и процесът на изтласкване на селяните от земите им са свързани и с нарастващата нужда от вълна за проспериращата текстилна индустрия, което преориентира земевладелците от производство на зърнени храни към отглеждането на овце и обичайна картина в тези области стават обширните пасища. По този повод е казана и известната фраза на кралския канцлер Томас Мор - "Овцете в Англия изядоха хората!". Общият резултат от настъплението на джентрите в селското стопанство е започналият процес на ликвидиране на селяните като социална прослойка, който ще завърши през 18 век.

Отделяйки толкова внимание на мястото на джентрите в икономическия живот, не трябва да създава впечатлението, че цялата английска аристокрация е свързана с новите пазарни отношения. В по-изостаналите райони на страната, особено в северна Англия, част от аристокрацията не е въвлечена така интензивно в новите пазарни отношения. Тя остава свързана със старата система на доходи от дългосрочните ренти, като се стреми да компенсира намаляващите парични постъпления с търсене на длъжности, пенсии и други парични облаги от кралския институт - двора, длъжности в провинциалната администрация и др. Нарастващите различия между активните и мобилни в икономическо отношение джентри, (наричани също и нова аристокрация) и останалата част от благородническото съсловие постепенно водят до различия помежду им в политическата област.

Оживлението и динамичното развитие на английската икономика не се ограничава само в селското стопанство. С особено бързи темпове се развива текстилната промишленост. Английският експорт на сукна от средата на 16 век се увеличава непрекъснато и започва да се налага на европейския пазар, въпреки ограничителните мерки, които някои страни (напр. Нидерландия) вземат срещу него. През втората половина на века религиозните войни в Нидерландия и Франция привличат в Англия имигрантски вълни, сред които най-ценни се оказват няколко хиляди семейства от нидерландски текстилци, които носят нови технологии и ново оживление в това производство.

Наред с текстилната промишленост оживлението обхваща и други области - металургията, въгледобивът, хранителната промишленост. Островното положение на Англия, настъпилата епоха на оживено мореплаване и засилена външна търговия стимулират развитието на корабостроенето, като английските корабостроителници бързо прилагат модерни технологии, позволяващи флота да разполага с нови модерни кораби.

Особено бързи темпове се наблюдават във вътрешната и най-вече във външната търговия. В Англия бързо се създават различни търговски компании, които водят активна търговия с различни части на света. През втората половина на века се действа активно компанията на т.нар Търговци-авантюристи (главен район на нейната търговия са Нидерландия и германските земи), Московската, Балтийската, Левантийската компании. През 1600 г. е даден патент и на получилата по-късно световна известност Ост Индийска компания.

Успоредно и свързано с развитието на корабостроенето и търговията се развива и английското корабоплаване. Свидетелство за бързия му напредък е второто околосветското пътуване след Магелан, направено от известния Френсис Дрейк през

69

1577-1580 г. Английските лоцмани и капитани през втората половина на века стават едни от най-добрите, наред с португалските, испанските и нидерландските. Качеството на английските кораби започва да надминава това на напредналите морски държави и стои в основата на успеха срещу Непобедимата армада от 1588 г. и в последвалата колониална експанзия в Новия свят.

Общото оживление и възход на икономиката е съпроводена от една специфична черта - участието на различни социални прослойки и преплитането на техните материални интереси. Джентрите не ограничават своята предприемчивост само в селското стопанство, а търсят и други възможности за капиталовложения - в текстилните манифактури, хранителната промишленост и други сектори на производството, в корабостроенето и корабоплаването, включват се в различни търговски компании и т.н. Тук техните интереси се преплитат с тези на буржоазията, която от своя страна, заинтересована от високата доходност в селското стопанство, започва да купува или наема земи и навлиза активно в селскостопанското производство, особено в отглеждането на овце за текстилната промишленост. Общите икономически интереси водят до създаването и на много съвместни промишлени предприятия и търговски компании.

Процесът на сливане на интересите е инспириран от строго спазваната в Англия система на майората (правото на наследство върху семейното имение само за първородния син). В обстановката на проспериращата икономика останалите синове в семейството получават богати възможности за реализация. Много от тях купуват или арендуват земи, влагат пари в текстилната промишленост, във вътрешната и външната търговия. На голяма част от хората с авантюристична жилка новата професия на мореплавател-изследовател-пират предлага богат и интересен живот. От друга страна липсата на строга граница между съсловията и засиленият интерес на част от буржоазията към поземлената собственост прави възможно тяхното навлизане в редовете на дребната аристокрация. По тази начин преплитането на икономическите интереси на двете съсловия води до новото в английския социален живот "обуржоазяване" на джентрите, както и "аристократизиране" на буржоазията, интервенирала в поземлената собственост. Тези нови сложни промени в икономиката и социалните структури води до наличието на общи политически интереси между джентрите и буржоазията.

Възходът на Англия през 16 век е свързан не само с икономическите промени, но и с насоките на вътрешната и външната политика на Тюдорите. Още Хенри VII използва последствията от "войната на розите" за засилването на кралската власт. Неговата политика преследва ограничаването (в някои случаи и прякото унищожаване на потенциалните претенденти за короната) на силата и прерогативите на едрата аристокрация. Тази политика намира подкрепа в икономически най-активната част на аристокрацията - джентрите, които също се стремят да се освободят от политическата и икономическа опека на едрата аристокрация. Така английският абсолютизъм още от края на 15 и началото на 16 век има солидна социална база, подкрепяща успешното му развитие.

Политиката на засилване на кралската власт е продължена от Хенри VIII (1509-1547). Под ръководството на способния му министър Томас Кромуел (1485-1540) централната власт успява да се справи с последните огнища на провинциализма в постоянно бунтуващите се северни графства и държащия на свой особен статут Уелс. Макар и да не стига до такива размери, както в други страни (Испания, Франция) кралската администрация се увеличава, като отменя и поставя под своята юрисдикция много от финансовите и съдебни прерогативи на аристокрацията, които по традиция й принадлежат. Самият Хенри VIII, властен и нетърпящ възражения, не се колебае да ликвидира неугодните му политически противници, с което още повече намалява броя на смелчаците, осмеляващи се да му се противопоставят. Поддържан

70

от "тюдоровата" аристокрация, способните си съветници и министри Кромуел и Томас Кранмер, Хенри VIII засилва кралския абсолютизъм.

Една от най-сериозните стъпки в тази насока е решението на Хенри VIII да откъсне английската църква от Рим. Реформацията си пробива път на английския остров от средата на 20-те години, като в Шотландия се разпространява калвинизма, който установява т.нар. презвитарианска църква, а в Англия влияние получава лутеранството. През 1524 г. се появява английския превод на Новия завет.

Първата реакция на Хенри VIII на учението на Лутер е рязко негативно. Той дори пише религиозен трактат, в който оборва аргументите на Лутер, за което получава от Рим името "Defensor fidei" (защитник на вярата). През следващите години обаче много причини - светски и религиозни отдалечават краля от Рим. Един от най-важните е свързана с материалните интереси на кралството. В Англия богатството на църквата е голямо, около 1/5 от обработваемата земя е нейно притежание. Големи парични суми изтичат всяка година от страната към Рим под формата на църковни данъци. При финансовата криза, непрекъснат спътник на управлението на Хенри VIII, владенията и парите на църквата са гледани като едно от средствата за оправяне на държавния бюджет. Друга съществена причина за откъсване от Рим е нежеланието на краля в страната да съществуват структури, които не се намират под негова власт. Абсолютизмът, изповядван от Тюдорите естествено налага мярката срещу папската власт.

Решението за скъсване с Рим е взето от Хенри VIII през 1534 г., като формален повод става отказа на папата да разреши развода на краля с неговата първа съпруга испанката и католичка Катарина Арагонска. Парламентът гласува т.нар. Акт за върховенство, според който глава на английската (англиканска) църква става краля, а върховна църковна институция - Кентърберийското архиепископство. Кралят получава правото да назначава епископите, забранява се апелацията към папата. Веднага след откъсването престават да се изплащат църковни данъци на Рим и започва конфискация имотите на манастирите и другите църковни институции. Преобладаващата част от конфискуваните земи (около 70%) са разпродадени предимно на джентрите, с което те се превръщат в горещи защитници на новата църква.

Скъсването с Рим предизвиква съпротивата на някои висши аристократи и духовници. Един от тях е кралският канцлер Томас Мор (1478-1535), блестящ хуманист и близък приятел на Еразъм Ротердамски. Томас Мор е осъден и екзекутиран.

Основите на новата англиканска църква се установяват постепенно под ръководството на Кентърберийския архиепископ Томас Кранмер (1489-1556). Първоначално нейното устройство запазва в голяма степен структурите на католическата църква - системата на епископите, католическите обреди и ритуали. През 1549 и 1553 г., при управлението на Едуард VI (1547-1553) Кранмер разработва и усъвършенства молитвеника на новата църква, състоящ се от 42 статии, в които се чувства влиянието на лутеранството. През 1538 г. той завършва нов превод на Библията, с който английският език става богослужебен.

След смъртта на Едуард VI, при управлението на Мери Тюдор (1553-1558) настъпва обрат в църковната политика. Мария е фанатична католичка, омъжена е за водача на Контрареформацията Фелипе II и започва да преследва дейците на Реформацията. Т. Кранмер и привърженици на англиканската църква са екзекутирани, а кралицата получава прозвището "Кървавата Мери". Опитът да върне конфискуваните имоти на църквата обаче предизвиква силно недоволство и кралицата е принудена да се откаже от тази мярка. В своето кратко управление Мери не успява да подкопае устоите на англиканството.

Окончателното си устройство англиканската църква получава при Елизабет I (1558-1603). В 1571 г. е издаден нов молитвеник с 39 статии, с които се утвърждава

71

върховенството на краля, епископалното устройство и английският език като богослужебен. Въпреки, че и според този молитвеник част от обредите са близки с тези на католическата църква, Англия окончателно скъсва с католицизма.

Англиканската църква е атакувана непрекъснато от страна на католиците. Все още в Англия техният брой е значителен. Почти цялото управление на Елизабет преминава под знака на католическата заплаха - вътрешна и външна. Но от средата на века се появяват и нови противници на църквата - т.нар. пуритани.

Движението на пуританите е повлияно силно от калвинизма и иска "чиста и евтина" църква, управлявана от конгрегациите на вярващите и независима от кралската власт. Най-силната атака пуританите е срещу все още силното влияние на католицизма в англиканската църква. През 70-те години те създават свой проект за реорганизация на църквата, от която се премахват ритуалите и обредите, близки до католицизма. Исканията за "очистването" на църквата дават и името на движението - (от лат. purus - чист).

Пуританите не са единна група, те се разграничават в две течения. Презви-терианите, представители на умереното крило, искат замяната на системата на епископата със съвет на презвитери, т.е. заможни хора, които да решават всички църковните въпроси. По-радикалното крило е това на индепендентите, които смятат, че в областта на религията трябва да има пълна свобода и всяка религиозна общност има правото сама да определя начина на изповядването на култа и да избира своите църковни служители. Пуританството бързо набира сила и скоро започва да се намесва в политическия живот.

Няколкото брака на Хенри VIII и ранната смърт на Едуард VI внасят известна несигурност в реда на наследяването на престола. След краткото управление на Мери, короната преминава към нейната полусестра от друг брак на баща й, Елизабет I. Заемането на престола е оспорено неуспешно от Фелипе II, съпругът на Мери, а принадлежността на Елизабет към англиканската църква става причина за отлъчването й от папата, последвано от многобройни заговори срещу нея.

Елизабет е умна, волева, целенасочена, енергична владетелка, която провежда политиката си с твърда ръка. Както и при баща й, много от политическите й противници, участниците в различни католически заговори намират смъртта си от ръката на палача. Вътрешната й политика е основана на убеждението в абсолютната кралска власт над съсловията и парламента. Но умната Елизабет търси, намира и възнаграждава подкрепата на аристокрацията и буржоазното съсловие. Въпреки постоянните й спорове с парламента, Елизабет успява да запази добри отношения с тази инстанция, от която в голяма степен зависи във финансово отношение. Грижите й за държавните дела не се ограничават само в политическата област. Икономическата й политика подпомага развитието на промишлеността (текстилната и металургичната), външната търговия (през 1597 г. е закрита кантората на Ханзата в Лондон). Кралицата раздава много патенти и монополи за производството на нови стоки и създаването на нови външнотърговски компании (Ост Индийската през 1600 г.). Грижите й за засилване на износа на английските стоки са съпроводени със стремежа за разширяване на английската морска и колониална експанзия. Не случайно първата английска колония в Новия свят е наречена в чест на нейната всеотдайност на нацията и липсата на частен живот.

Англия при Елизабет става главната протестантска сила в Европа. Тя подпомага борбата на нидерландците и хугенотите във Франция. Много активно действа английския флот, който изгражда поколение от умели мореплаватели - Френсис Дрейк, Джон Хокинс, Мартин Фробишър, Уолтър Рели. През 1577-1580 г. Френсис Дрейк извършва второто околосветско пътешествие, като по пътя си разграбва много испански пристанища в Америка. Англия непрекъснато нанася удари на испанската колониална търговия чрез дръзки пиратски набези. Постепенно протестантска Англия става главния враг на испанския крал Фелипе II.

72

В своята борба срещу Елизабет Фелипе II възлага надежди и на шотландската кралица-католичка Мери Стюарт (1542-1587), която може да наследи бездетната Елизабет на английския престол. След смъртта на съпруга й, френския крал Франсоа II през 1560 г., Мери Стюарт се завръща на шотландския престол. Неразумното й управление и любовните й авантюри изправят срещу нея шотландските кланове и привържениците на реформираната църква. През 1567 г. тя е принудена да избяга в Англия, като се отрича от престола в полза на сина си Джеймс. Отначало шотланд-ската кралица е приета с почит, но с течение на времето тя става център на католическите заговори срещу Елизабет. В 1587 г. Мери Стюарт е осъдена и екзекутирана. През следващата година Фелипе II изпраща срещу Англия своята Непобедима Армада.

Армадата става голямо изпитание не само за Елизабет, но и за целия английски народ. На карта е заложен целият възход на страната при Тюдорите. Самата кралица се ползва с висок авторитет и е уважавана, и дори, рядко срещано явление в тези години, обичана от своите поданици. Евентуалната победа на Армадата и Фелипе II би върнала Англия много назад. Англичаните знаят какво ги очаква, ако победят испанците - възстановяването на католическата църква с нейната инквизиция и връщане на всичките конфискувани църковни земи и богатства. Ето защо аристократи, занаятчии, търговци, привърженици на англиканската църква или пуритани - всички застават зад Елизабет в отблъскването на испанската опасност. Разгромът на Армадата, въпреки че не отстранява окончателно испанската опасност, дава възможност за спокойното развитие на страната.

Наред с положителните тенденции в развитието на страната, при Елизабет започват да се проявяват първите признаци на недоволство от системата на кралския абсолютизъм. Постепенно в английското общество се натрупват сериозни противоречия, които обуславят в недалечното бъдеще конфликт с короната.

Един от сериозните проблеми е свързан с икономическите и политическите проблеми на джентрите. Юридическият статут на техните земи е все още феодален. Това означава, че кралят като върховен сюзерен запазва правата си на пръв феодал в страната и чрез това и правото на намеса върху собствеността на аристокрацията. А процесите на развитието на капиталистическите отношения в селското стопанство все повече налагат ликвидирането на феодалния статут на поземлената собственост и превръщането й в частна собственост. Това обаче противоречи на системата на кралския абсолютизъм и проблемът за собствеността върху земята става едно от основните противоречия в английската икономика и политическия живот.

Друг сериозен конфликт в икономиката произлиза от намесата на държавата в икономиката. Стремежът на Елизабет да подпомага развитието й често пъти не намира най-точните средства. В желанието си да съчетаят интензификацията на производството и търговията с увеличаването на доходите в кралската хазна Тюдорите, респективно и Елизабет прибягват често до т.нар. монополи и патенти. Докато в по-ранните години подобна монополизация играе положителна роля, с развитието на икономиката тя става пречка за свободната конкуренция и ограничава възможността за достъп до доходен бизнес за всички заинтересувани.

Строгата регламентация на производството и неговата монополизация е също сери-озна пречка пред свободното развитие на капиталистическата инициатива. Кралската власт до голяма степен толерира старите цехови организации, поради по-лесния фискален контрол върху тях и приходите, които получава от санкционирането на отклоненията от цеховите стандарти. Именно тук се сблъскват сериозно интересите на новонавлизащите свободни производители (мнозина сред влагащите капитали са джентрите) и старата средновековна система на цеховата организация. В крайна сметка очертаните конфликти в икономиката противопоставят развиващият се капиталистически елемент в английската икономика, представен от преплитащите се интереси на джентрите и буржоазията със системата на кралския абсолютизъм.

73

Елемент и изява на назряващия конфликт в английското общество става движението на пуританите. През 16 век много социално-икономически конфликти се развиват под знака на религиозните борби и Англия не прави изключение от това. Политическият характер на пуританската програма за реформи не е особено прикрит. Системата на кралския абсолютизъм в Англия се гради на две основни структури - светското управление и англиканската църква. Глава и на двете е кралския институт. Ето защо всяка атака срещу англиканската църква представлява опит за намаляване на прерогативите на кралската власт.

Пуританите бързо набират сила, като основната част от привърженици им са от средите на буржоазията в градовете и провинциалните джентри. Новото религиозно движение става изразител на техните икономически, социални и политически интереси и нарастващият брой на пуританите в парламента води до създаването на силна пуританска опозиция в него. Така започнало като призив за религиозно обновяване с течение на времето пуританството се политизира и става един от центровете на опозицията срещу кралския абсолютизъм.

Натрупаните противоречия не се изразяват с пълна сила при управлението на Елизабет. Причините за това са различни. Една от тях е все още неизживяната роля на абсолютизма, под чието ръководство страната има да решава важни вътрешно- и външнополитически задачи. Испанската опасност, символ на религиозна реставрация, католическа хегемония и търговска конкуренция е все още твърде силна и недоволните в Англия предпочитат да подкрепят политиката на Елизабет, насочена едновременно към защитата от испанската опасност и поощряване на англи-йската експанзия по море. Едновременно с това самата Елизабет разбира, че в борбата срещу испанската опасност се нуждае от подкрепата на цялата страна и макар да провежда спорадични гонения на пуритани и да влиза в спорове с парламента, съумява да намери линията на компромис и да запази единството на нацията. Така потенциалният конфликт между субектите на новите капиталистически отношения и кралският абсолютизъм не се изявява открито при последната Тюдор - Елизабет I. Битката остава за новата династия на Стюартите.

Бързото развитие на Англия през 16 век е съпроводено от разцвет на английската култура. Най-видната фигура в културния живот от първата половина на века е канцлерът на Хенри VIII, хуманистът Томас Мор, в чийто дом често отсяда Еразъм Ротердамски. Книгата на Томас Мор "Утопия" е най-известното му произведения. В нея се описва живота на един несъществуващ остров - Утопия, който е подчинен на разумно управление. По името на този остров, по-късно думата утопия ще стане нарицателно име за всички, които мечтаят за един съвършен обществен строй.

Друг голям мислител, философ и държавник е Френсис Бейкън (1561-1626). Той е един от най-образованите хора на своето време, автор на крупни философски трудове. И досега мнозина смятат, че истинският автор на произведенията на Уйлям Шекспир е той.

При Елизабет настъпва истински разцвет на английския език. Превеждат се много антични автори, появяват се оригинална английска поезия и проза. В двора на Хенри VIII и Елизабет музиката е обичано изкуство. Тя звучи и по улиците на градовете и селата. Най-разпространена песенна форма е баладата, а виржиналът намира място в много домове. За разлика от континента в Англия няма изявени художници, но често гостуват изявени чужди творци като Ханс Холбайн и др. Настъпват големи промени и в архитектурата. Аристокрацията вече не строи крепости, а обширни и удобни за живеене дворци, обградени от красиви паркове. Ражда се нов архитектурен стил с богата външна и вътрешна украса - стил Тюдор.

Най-голямото достижение от времето на Елизабет е развитието на драматургията и театъра. Театърът е обичано изкуство. Много трупи се издържат от висши аристократи, включително и от кралицата. Появяват се и първите големи английски драматурзи - Роберт Грийн (1558-1592) и Кристофър Марлоу (1564-1593).

74

Но безспорният гений на английския театър е Уйлям Шекспир (1564-1616). Роден в малкото градче Стратфорт на Ейвън, той твори в Лондон и на петдесет години се прибира отново в родния си град. За живота му са известни малко подробности. Някои изследователи смятат, че Шекспир не е автор на пиесите си, а е дал името си на някой образован аристократ, който е искал да остане анонимен.

Творбите на Шекспир са наситени с богатство от проблеми, силен драматизъм, бляскав хумор, дълбоки психологически анализи. В центъра обаче винаги стои човекът с неговата сложна природа, мъка, радост, омраза и любов, раждане и смърт. Шекспир рядко измисля сам сюжетите си. Той ги заема най-безразборно от античните автори, от английската история, от митовете и легендите. Но всяко нещо, до което той се докосне, се превръща в гениална творба, запазваща своята актуалност и до днес.

Управлението на Елизабет I става връх в развитието на кралския абсолютизъм в Англия, период на динамично икономическо, политическо и културно на английската нация и държава. Не случайно в английската история втората половина на 16 век остава с определението "епоха на Елизабет".

ПУРИТАНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ В 1603 г. престолът на бездетната Елизабет I е наследен от шотландския крал

Джеймс I Стюарт, син на обезглавената през 1587 г. Мери Стюарт. Израснал в суровата и бедна Шотландия, възпитан в строгите канони на шотландската презвитерианска църква Джеймс I изглежда напълно приемлив за крал на протестантска Англия от гледна точка на преобладаващата част от англичаните. Една от първите му стъпки в 1604 г. е потвърждаването на правата на англиканската църква и засилване на мерките срещу католици, както и преследване на пуританите.

На тези мерки католиците отговарят с известния "барутен заговор" от 1605 г., организиран с помощта на йезуитите и останал в историята с името на неговият технически изпълнител Гай Фокс. Неговият неуспех е поредното доказателство, че в Англия позициите на католицизма са отслабнали значително.

Преследванията срещу пуританите обаче създават на краля много по-сериозни проблеми. Това става особено ясно, когато започва съвместната му работа с парламента, в който пуританите имат значително представителство.

Новият крал има свои идеи за това как да управлява страната. Джеймс I се оказва убеден и упорит привърженик на абсолютната кралска власт, като даже излага възгледите си в памфлета "Истинският закон на свободните монархии" - нещо рядко за коронованите глави от тази епоха. В неговите представи властта на краля е с божествен произход, той е върховен и неограничен в своите прерогативи господар на страната, неподлежащ на светски съд, а значението на парламента се свежда до просто одобряване на кралските желания.

Джеймс I не остава само на равнището на теорията, а бързо реализира идеите си и на практика. Дошъл от бедната, сурова планинска Шотландия в богатата и ставаща все по-богата Англия, Джеймс I и неговият двор се впускат в необуздан разкош, нанасящ тежки поражения на кралската хазна. Когато нейните средства започват да се изчерпват, кралят започва да се обръща все по-често към парламента за пари. Получавайки обаче също така често откази от него, кралската администрация набляга върху фискалните си прерогативи, което води до засилване на намесата на държавата в икономиката. В резултат започват повишения на митата (входни и изходни), засилва се регламентацията в производството и търговията, разширява се практиката на монополите и патентите, с които се дават изключителни права за производството или търговията на дадени стоки.

Тази политика обаче не се приема така лесно от парламента, който в началото на 17 век смята себе си вече за сериозен партньор на кралската власт в управлението на

75

страната. След първите прояви на новата кралска политика парламентът гласува т.н. "Апология", в която властта на парламента е обявена за независима от властта на краля и се оспорват претенциите на Джеймс за "божествеността, абсолютността и едноличността" на кралската власт. Пуританите в парламента искат също кралят да не се меси в религиозните възгледи на своите поданици. Обвиненията срещу краля продължават и в областта на външната политика, тъй като той е склонен да подценява испанската опасност, нещо повече, замисля брак на сина си с испанска инфанта, заменен след това с брак с по-приемлива католическа принцеса - дъщерята на Анри IV. Парламентът изисква, но Джеймс не бързо да се намеси и в започналата Тридесетгодишна война на страната на протестантска Бохемия и останалите германски държави от Протестантската уния.

Несговорчивостта на парламента довежда в 1611 и 1621 г. краля до ярост и той го разпуска, но с това нещата не могат да се оправят. Настъпилата след началото на Тридесетгодишната война (1618 г.) икономическа криза и необходимостта от зае-мането на решителна позиция в европейския конфликт принуждават краля да свика в 1624 г. нов парламент. На неговата първа сесия той обещава да спазва правата му, в замяна на което получава няколко субсидии. През следващата година Джеймс I Стюарт умира, така и не разрешил спора си с парламента за върховенството на властта.

Стъпването на престола на неговият син, Чарлз I е очаквано с надежда от парламента и страната, но скоро се оказва, че синът продължава политиката на бащата и дори я надминава. Още в първите парламенти проличават претенциите на краля за повече субсидии. Воден от желанието за по-добри отношения с новия крал, парламентът първоначално задоволява неговите искания, още повече, че голяма част от исканите средства са за водената война срещу Испания. Скоро обаче става ясно, че Чарлз I няма намерение да ограничава своята власт и да сътрудничи с парламента. Ето защо през 1628 г. на поредната си сесия парламентът гласува т.н."Петиция за правото", в която решително се обявява срещу незаконните вземания на пари от страна на краля, разширяването на дейността на кралските съдилища, нарушаването на правото на частна собственост. Този документ, предвещаващ програмата на бъдещият граждански конфликт, е представен за подпис на краля. Чарлз I, притиснат от финансови нужди одобрява Петицията за правото. Но няколко месеца по-късно, в началото на 1629 г., разярен от убийството на своя фаворит и пръв министър дук Бъкингам и подкрепен от преминалия на негова страна водач на опозицията Томас Уентуърт, Чарлз I разпуска парламента. Започва периодът на 11 годишно безпар-ламентарно управление.

През тези години Чарлз I почти напълно пренебрегва сложните и деликатни традиции в отношенията между кралската власт и парламента, особено в областта на икономиката и религията.

Все по-нарастващата нужда от пари кара кралската администрация да засилва контролните си функции, да следи строго за регламентацията на производството. Разширява се извънредно много продажбата на нови монополи и патенти, увеличават се неколкократно вносните и износни мита, търсят се и най-малките поводи за налагането на глоби в полза на кралската хазна. Връх на неразумната кралска финансова политика е въвеждането в 1634 г. на отдавна невземаните "корабни пари", под предлог, че този данък в миналото е бил одобрен от парламента и сега кралят има правото да го взема отново. Въвеждането на "корабните пари" и то не само в крайбрежните, а и във вътрешните графства предизвиква силно възмущение в цялата страна и подронва още повече авторитета на краля.

Неразумна и неумерено жестока е и религиозната политика на Чарлз I. Подозиран в тайно толериране на католицизма (съпругата му Анриет, дъщеря на френския крал Анри IV е католичка), той засилва гоненията срещу протестантските секти и особено срещу пуританите. В резултат на това пуританството не само не отслабва, а обратно,

76

неговото влияние се засилва. Връх на религиозната политика на краля, насочена към засилване на позициите на англиканската църква е опитът в 1636 г. да се въведе англиканския молитвеник в презвитерианска Шотландия по съвета на Кен-търберийския архиепископ Уйлям Лоуд. Буйните шотландци отказват да приемат ан-гликанството и започват война срещу Англия.

Успехът във военните действия е на страната на шотландците, като през 1638-1639 г. войната заплашва да се прехвърли на английска територия. Една от причините за английските неуспехи е и липсата на пари. Притиснат от тази нужда през пролетта на 1640 г. Чарлз I е принуден да свика т.н. Кратък парламент. На искането му за пари парламентът отговаря с искане на гаранции за защита на своите права. Разгневен, Чарлз I го разпуска. Събрал набързо известни суми за продължаването на войната кралят се надява да мине без помощта на парламента, но последвалите нови поражения от шотландците го принуждават да капитулира. През ноември 1641 г. Чарлз I е принуден да свика нов парламент, който остава в историята с името Дълъг парламент. Този парламент полага началото на Пуританската революция в Англия.

Свиканият през ноември 1640 г. т.н. Дълъг парламент става основният политически център на революцията. Неговият състав отразява социално-политическата структура на страната. В камарата на общините преобладават пред-ставителите на джентрите и част от най-едрата буржоазия, голяма част от които са пуритани. Те са основната част от опозицията на краля и получават името "кръглоглави" (поради това, че не носят перуки) Вътрешно опозицията се дели на същите течения, които съществуват в пуританското движение - по-умерени презвитериани и по-радикални - индепенденти, като продължително време водещо крило са презвитерианите. Привържениците на краля, под името "кавалери" са по-слабата групировка в камарата на общините, но преобладават в камарата на лордовете.

Една от първите задачи на парламента е да се осигури срещу повтарянето на събитията от 1629 г. Парламентът гласува т.н. "Тригодишен бил", според който кралят се задължава да го свиква най-малкото веднъж на три години. С друг закон се постановява, че кралят няма правото да разпуска сегашния парламент без неговото съгласие. След това парламентът се заема с премахването на всички монополи, патенти, незаконни мита, данъци и такси. Ликвидирани са някои кралски съдилища, реформирани и осигурени срещу кралска намеса са останалите съдебни институции в страната. Кралят е принуден да се съгласи с тези решения.

Нов силен удар срещу кралската власт е арестуването през пролетта на 1641 г. на главните кралски съветници - бившият водач на опозицията Т. Уентуърт, станал вече граф Страфорд и кентърберийския архиепископ У. Лоуд. Парламентът възбужда дело за държавна измяна срещу лорд Страфорд и въпреки упоритата съпротива на Чарлз I успява да го принуди да подпише смъртната му присъда. През май 1641 г. лорд Страфорд е екзекутиран. Същата съдба последва и архиепископ Лоуд в 1645 г.

С прокарването на първите актове на парламента и арестуването и съденето на главните съветници на краля фактически започва рязкото ограничаване на прерогативите на кралския абсолютизъм в страната в полза на властта на парла-мента.

През есента на 1641 г. главната групировка на опозицията в парламента подготвя обширен документ, т.н. "Велика Ремонстрация", в която са изброени всички нарушения на Чарлз I и неговите съветници и се правят предложения за законо-дателно ограничаване на кралската власт. Според Ремонстрацията властта в страната трябва да бъде поделена между кралят и парламента, като водеща сила става парламентът. При гласуването на Ремонстрацията през ноември става ясно, че част от опозицията смята направените отстъпки от страна на краля за достатъчни. Ремонстрацията е приета с мнозинство само от 11 гласа.

77

Чарлз I категорично отказва да подпише Ремонстрацията и в началото на януари 1642 г. прави опит да арестува водачите на опозицията. Те успяват да се укрият в Сити, а кралят напуска Лондон и започва да се готви за война с непокорния парла-мент.

През първата половина на 1642 г. и двете страни мобилизират силите си. Кралят набира своите привърженици от по-изостаналите северни и западни графства, докато парламентът получава подкрепата на по-развитата източна и южна част от страната. Положението е усложнено и от избухналото през 1641 г. католическо въстание в Ирландия, което е подкрепено от някои кралски съмишленици.

Първата битка на гражданската война се провежда през октомври 1642 г. при Еджхил. В нея войските на парламента претърпяват поражение. През следващите месеци кралят продължава да печели успехи и установява своята резиденция в Оксфорд. До края на 1643 г. Чарлз I контролира близо две трети от страната.

Главната причина за слабостта на парламента в началото на гражданската война е непоследователната политика на водещата групировка в него - презвитерианите. Макар и в условията на война с краля, те се стремят да отбягват решителните битки, защото както се изразява един от висшите офицери " Ние можем да разбием краля много пъти, но той пак ще си остане крал, докато ако той постигне решителна победа, ще избеси всички ни!" През 1643 г. презвитерианите сключват т.н. "Ковенант" с шотландците, с който в Англия се въвежда шотландското презвитерианско устройство. След този акт те смятат, че могат да търсят компромис с краля.

Колебливата тактика на презвитерианите се натъква на съпротивата на индепендентите, които засилват влиянието си в армията и отчасти в парламента. През пролетта на 1644 г. един от индепендентските членове на парламента, Оливър Кромуел организира нови конни отряди от убедени пуритани, решителни противници на краля. В последвалите няколко битки конниците на Кромуел показват блестящи качества и са наречени "железни хълбоци" поради своето безстрашие и твърдост. С решителното им участие е спечелена и първата голяма битка срещу краля - през юни 1644 г. при Марстън Мур.

Авторитетът на Кромуел и индепендентите в парламента нараства много. По тяхно предложение се приема закон, с който се създава армия от нов тип. Те успяват да прокарат и т.н. "бил за самоотричане", с който членовете на парламента се отказват от офицерските си чинове. По този начин презвитерианите са отстранени от командуването на армията. Единственото изключение е направено за станалия вече силно популярен Кромуел. В новата армия навлизат масово пуритани от ниските социални прослойки - дребни земевладелци, обикновени граждани. От тях се излъчва и голяма част от офицерския състав. По този начин достъп до командни длъжности в армията получават много хора от обикновен произход, привърженици на индепендентите, решителни противници на краля.

Промените и новият дух на армията дават резултат още в първата голяма битка с краля - през юни 1645 г. при Нейзби. Парламентската армия нанася голямо поражение на кралските войски, като решителна роля играе конницата на Кромуел. Тази битка слага и край на този етап от гражданската война. След нея кралят непрекъснато е принуден да отстъпва и накрая се предава на шотландците, които от своя страна го предават на парламента срещу 200 000 л. стерлинги.

Победата над краля придава нова решителност на парламента и през февруари 1646 г. той гласува един важен акт - отмяната на феодалния характер на именията на аристокрацията. Земята се превръща в частна собственост, неподлежаща на никаква интервенция от страна на властта. С това е постигната една от важните цели на революцията. Този акт обаче не засяга статута на земите на копихолдерите, чиято зависимост от поземлените собственици остава. Това решение показва консерватив-ния характер на революционните промени в Англия.

78

Краят на първия етап от гражданската война води до промяна в разположението на политическите сили в лагера на кралските противници. В основния политически център - парламента, водеща политическа групировка все още са презвитерианите. Влиянието на индепендентите там е по-слабо. Но след краят на военните действия армията също започва да се оформя като политическа сила и водещ фактор в нея са индепендентите. Едновременно с това в резултат на широкото навлизане на хора от народа в армията се оформя и ново политическо течение - това на т.н. левелери. Така в началото на 1646 г. противниците на краля се разделят в три политически групировки - презвитериани, индепенденти и левелери.

Краят на военните действия според презвитерианите е удобен момент за започване на преговори с краля. Платформата на презвитерианите съдържа искането кралят да приеме Ковенанта от 1643 г. и да се съгласи на известно ограничение на неговите политически прерогативи. Индепендентите са по-решително настроени в огранича-ването на кралската власт и не обвързват непременно компромиса с приемането на презвитерианското устройство на Англия. Политическата програма на левелерите е изработена от техните водачи Джон Лилбърн, Уйлям Уолвин, Томас Принс и Ричард Овъртън. Левелерите искат една широка демократизация на обществения живот, в който парламентът, избиран свободно от всички англичани да бъде основната политическа власт в страната.

Презвитерианите са наясно, че тяхната програма за компромис с краля може да се натъкне на съпротивата на индепендентите и се опитват да отстранят армията от политическата борба. В началото на февруари 1646 г. парламентът издава декрет за разпускането на армията под предлог, че военните действия са завършили. Политическата цел на тази стъпка е доста прозрачна и армията отказва да се подчини, като изтъква също формалния предлог, че войниците не са получили заплатите си за много седмици. Опитът на парламентът да се разправи с армията става причина за изграждането на политически структури в нея. Всички полкове избират свои пълномощници, наречени агитатори, а офицерите съставят армейски съвет. Докато агитаторите в своето мнозинство са левелери, то в армейския съвет преобладават индепендентите.

През следващите месеци отношенията между парламента и армията продължават да се влошават. Армията предприема изненадващ за парламента ход - отряд войници обкръжава замъка Холмби, в който е задържан краля и го отвежда в лагера на армията. По този начин се предотвратяват възможностите за преговори между презвитерианите и кралят. От своя страна презвитерианското мнозинство в парла-мента извършва преврат и започва да организира въоръжени отряди за борба срещу армията. В отговор на това в началото на август армията се придвижва и влиза без съпротива в Лондон. Парламентът е принуден да се подчини на армията, като ръководителите презвитерианите бягат във Франция.

По време на похода към Лондон индепенденти и левелери издават политически декларации, в които излагат възгледите си за новото управление на страната. Проектът на индепендентите предвижда ограничаването на властта на краля в полза на парламента. Новият парламент трябва да се избира при система с висок изби-рателен ценз. Предлага се също реформа в съдебната система.

Левелерите издават свой проект за конституция, наречен "Народно съглашение". Един от най-важните белези в него е отсъствието на кралската институция, което отразява републиканските възгледи на левелерите. За това говори и следващото им искане, отнасящо се до парламента. Той трябва да бъде върховната власт в страната и не подлежи на контрол и подчинение от никого. Изборите за парламента трябва да стават чрез общо избирателно право за всички англичани от 21 годишна възраст.

За да регулират разногласията помежду си и да намерят компромис индепендентите, водени от О. Кромуел и левелерите от армията се събират в края на октомври на конференция в лондонското предградие Пътни. Главен обект на

79

обсъжданията стават исканията на левелерите. Завързват се остри спорове между двете страни. Индепендентите се противопоставят на почти всички искания на лев-елерите, като особени разногласия възбуждат въпросите за съдбата на кралската власт, камарата на лордовете, общото избирателно право. Кромуел и останалите висши офицери искат рязкото ограничаване на кралската власт, но запазването на кралския институт. Те се обявяват и против общото избирателна право. Заседанията протичат остро, като всяка от страните се стреми да наложи възгледите си.

Докато индепендентите и левелерите заседават в Пътни, кралят с помощта на свои съмишленици успява да избяга. В някои части на страната избухват вълнения. Презвитерианска Шотландия се обявява на страната на краля. Започва втория етап на гражданската война.

При известието за бягството на краля левелерите обвиняват Кромуел и висшите офицери, че са в заговор с него. В някои полкове недоволството се изявява в открито неподчинение. Кромуел със своя голям авторитет обаче успява да се наложи и да потуши недоволството. Армията се обединява отново срещу опасността от контрареволюция.

Военните действия продължават кратко време. Няколко отряза потушават метежите. През август 1648 г. при Престън Кромуел разбива шотландците. Кралят, намиращ се на о-в Уайт е доведен отново в Лондон.

След края на военните действия презвитерианите отново се опитват да влязат в преговори с краля. Но сега положението е променено. Кромуел и голяма част от висшите офицери са изживели монархическите илюзии. За тях е също ясно, че не могат да разчитат на армията, ако не приемат част от исканията на левелерите. Ето защо в началото на декември, скоро след връщането на армията в Лондон се извършва т.нар. Прайдова чистка на парламента. Полковник Прайд с отряд войници отстранява всички привърженици на презвитерианите от парламента и надмощие в него получават индепендентите.

В края на декември камарата на общините гласува постановление за съд над краля. След опита на камарата на лордовете да наложи вето на това решение, камарата на общините се обявява за върховна власт в страната.

Учреден е съдебен състав, който съставя обвиненията срещу краля и започва делото срещу него. Чарлз I отрича правото на парламента да го съди и отказва да говори пред него. Голяма част от членовете на съда не присъствуват на заседанията му. Но под натиска на Кромуел и част от висшите офицери Чарлз I е признат за виновен в престъпления срещу английския народ и осъден на смърт. На 30 януари 1649 г. Чарлз I е обезглавен публично.

Екзекуцията на краля представлява върхов момент на революцията. След декрета от февруари 1646 г., когато се премахва феодалния характер на поземлената собственост, сега се ликвидира и основната институция на феодалната държава и англиканската църква - кралската власт. На 19 май 1649 г. Англия е обявена за република. Властта в страната е поделена между Дългия парламент и Държавен съвет, в който влизат по-голямата част от висшите офицери.

В първите месеци след екзекуцията на краля противоречията между индепенденти и левелери се засилват рязко. Левелерите очакват, че Кромуел и индепендентите, осъществили едно от основните им искания - ликвидирането на кралската власт, ще предприемат стъпки за по-широка демократизация на обществения живот. Но инде-пендентското ръководство смята, че революцията вече е приключила и няма намерение да приеме исканията на левелерите.

В отговор на това левелерите започват атака срещу индепендентите. Джон Лилбърн издава известния се памфлет "Новите вериги на Англия", в който подлага на критика политиката на Кромуел, висшите офицери и парламента. Новата власт обаче действува сурово и водачите на левелерите са затворени в Тауър. Оттам те издават

80

нов вариант на "Народното съглашение", в който доразвиват възгледите си за политическото равенство в страната.

Затварянето на водачите на левелерите предизвиква опозицията на някои полкове в армията. В началото на май парламентът взема решение армията да бъде изпратена в Ирландия, където въстанието на католиците, подкрепяно от кралските привърженици се превръща в основна заплаха за новата власт. Левелерските полкове обаче отказват да се подчинят на заповедта и вдигат въстание, искайки да се приеме "Народното съглашение". Въстанието не е добре организирано и за кратко време е потушено от верните на Кромуел военни части. Едновременно с това се провежда и съд над водачите на левелерите.

През май 1649 г. левелерското движение на практика е ликвидирано. Опитите на левелерите, като представители на градската дребна буржоазия да тласнат революцията към още по-радикални изменения на политическия строй в страната остава неуспешен. Техните призиви за установяването на политически строй с пълно равенство се оказва преждевременен и не получава широка подкрепа. Левелерите стесняват социалната си база и като отказват да подкрепят исканията на копи-холдерите. Това обяснява сравнително лесното ликвидиране на левелерското движение. В следващите години левелерите се опитват отново да се противопоставят на съществуващата власт, но техните усилия се свеждат до незначителни заговори, разгромяване лесно от Кромуел.

След ликвидирането на левелерското движение вътрешното положение на индепен-дентската република се стабилизира. Сериозна опозиция на новата власт остава въстанието в Ирландия, подкрепяно от роялистите. За подготвяната експедиция правителството получава голям заем от едрите банкери и търговци в Сити.

След потушаването на левелерския бунт в армията през лятото на 1649 г. тя е прехвърлена в Ирландия. Започва потушаването на въстанието, съпроводено с много жестокости. При обсадата на Дрогеда англичаните избиват не само гарнизона, но и мирното население. За кратко време най-важните провинции са заети от армията, като голяма част от местното население е прогонено в най-неплодородните местности. Много ирландци са изпратени в американските колонии, поради участието си във въстанието. Други сами емигрират там.

В 1652 г. парламентът гласува специален Акт за устройство на Ирландия. Според него не само земите на въстаниците, но и почти всички останали плодородни земи са отнети и продадени на английски заселници. По-голямата част от земите попадат в ръцете на банкерите и търговците от Сити, които финансират армейската експедиция. Потушаването на въстанието в Ирландия и завоевателната политика на Англия там създава т.нар. "ирландски въпрос", който ще бъде един от основните вътрешни проблеми на Англия в продължение на много години.

След ликвидирането на въстанието в Ирландия последната крепост на роялистите остава Шотландия. В 1650 г. там за крал е провъзгласен Чарлз II, син на Чарлз I. Започват военни действия между двете страни. След две решителни сражения - при Дънбар през септември 1650 и Уустър през септември 1651 г. шотландската армия е напълно разбита. Чарлз II бяга във Франция. В 1652 г. парламентът гласува Акт за устройство на Шотландия, който ликвидира шотландската независимост.

Победите в Ирландия и Шотландия укрепват външното положение на индепендентската република. Нейният международен авторитет се издига и тя е призната официално от двете най-големи сили в Европа - Франция и Испания.

Външнополитическото укрепване на републиката е съпроводено със засилване на борбата за власт между отделните групировки. Дългият парламент отдавна вече не отговарял на политическите настроения в страната. При това от неговия първоначален състав от 1640 г. след отделянето на кавалерите и презвитерианите сега остават не повече от 50-60. души. В парламента процъфтява корупцията, неговите членове, заедно с едрите банкери и търговци от Сити заграбват голяма част от

81

разпродаваните земи на роялистите, трупат печалби от външна търговия и колониални авантюри.

Държавния съвет, в който са представени висшите офицери оспорва властта на парламента, но той упорито отказва да назначи нови избори. Върхът на конфликта е достигнат през април 1653 г., когато Кромуел с отряд драгуни разгонва остатъците о Дългия парламент.

В насрочените нови избори за парламент депутатите трябвало да бъдат избирани от индепендентските общини. През юли 1653 г. новият парламент започва своите заседания. Оказва се обаче, че неговите членове са настроени радикално и започват да обсъждат сериозни реформи в данъчната, съдебната и църковната област. Правят се предложения за ликвидирането на църковния десятък, поставя се на разглеждане и въпросът за копихолда.

Радикалността на новия парламент не се харесва на висшето офицерство и индепендентите, които веднага упражняват натиск върху консервативната част от него. През декември в отсъствието на част от радикално настроените депутати, парла-ментът се обявява за разпуснат и предава властта си в ръцете на Кромуел.

За няколко дни се изработва проект за нова конституция на страната, наречен "Оръдие на управлението". Според него върховната власт в страната се разделя между новосъздадената длъжност лорд-протектор, парламента и държавен съвет. При изборите за парламент се въвежда висок имуществен ценз, който ограничава достъпа до него само за най-заможните хора в страната. В ръцете на лорд-протектора е съсредоточена огромна власт. Той е върховен главнокомандуващ на армията и флотата, свиква и разпуска парламента, ръководи държавния съвет, има решаваща роля във вътрешната и външната политика, има право да издава укази със силата на закони. На практика парламента и държавния съвет са само помощници на лорд-про-тектора. Всъщност неговите прерогативи се различават малко от тези на краля. За върховен лорд-протектор е избран Оливър Кромуел. С това се слага край на индепендентската република и настъпва периодът на т.н. протекторат.

Вътрешната обстановка в страната по време на протектората е напрегната. Положението на селяните и нисшите социални слоеве в града е тежко в резултат на продължаващия години вътрешен конфликт. Не са задоволени исканията на копихолдерите за получаването на земя. Процесът от отнемането на техните земи от едрите земевладелци продължава. През 1656 г. в парламентът отново потвърждава отмяната на феодалния характер на земевладението, но също така и правата на ленд-лордовете върху копихолда. Въведена е отново старата политика на монополи и патенти, които обогатяват едрите финансисти. При протектората се засилват и гоненията срещу крайните протестантски секти, което още повече засилва недоволството от него.

При тази обстановка срещу системата на протектората се създават непрекъснати заговори, както от страна на роялистите и други недоволни от управлението на Кромуел. В отговор на това се изгражда силен административно-полицейския апарат, който потушава всяка проява на недоволство. През 1655 г. страната е разделена на 11 области, начело с военни управители, непосредствено подчинени на лорд-протектора Кромуел. Сложното вътрешно-политическо положение в страната се крепи единствено на големия авторитет на Кромуел и създадения от него държавен апарат.

Външната политика на протектората, за разлика от вътрешната е успешна. Продължава процесът на укрепване на морската мощ на Англия, засилва се колониалната експанзия, особено в северна Америка.

Опитите за настаняване на англичани на американския континент започват още в края на 16 век и са свързани с усилията на Уолтър Рели, един от фаворитите на Елизабет I и Джеймс I. Още в 1585 г. той основава първата английска колония на атлантическия бряг, но тя прекратява бързо съществуването си. Така първият опит за колонизация завършва неуспешно, а Уолтър Рели остава в историята на Европа

82

като човекът, който внася от Америка модата на благовонната трева - тютюнът. Първото трайно заселване става през 1607 г. когато се основава Джеймстаун, от който израства колонията Виржиния. В 1620 г. с пристигането на група пуритани на кораба "Мейфлауер" се полагат основите на колонията Нова Англия. По-късно, през 1632 е основана католическата колония Мериленд, в 1633 г. Джорджия и др. Към средата на века в английските колонии има вече около 25 000 заселници и те започват да стават сериозен фактор в английската икономика.

С цел да се укрепи морската сила и връзките с колониите през 1651 г. парламентът приема т.н. Навигационен акт, според който цялата морска търговия на Англия и нейните колонии може да става само с английски кораби. Тази мярка е насочена срещу господствуващото положение на нидерландския флот в световната морска търговия и през следващите години предизвиква няколко войни с Нидерландия, най-голямата европейска морска сила по това време. Първата от тях (1652-1654) е успешна за англичаните. Претърпяла поражение, Нидерландия признава Навигационния акт. Успешно продължава и колониалната експанзия. Във войната срещу Испания от 1654-1659 г. англичаните завладяват о-в Ямайка и Дюнкерк на брега на Ламанша.

Към края на 50-те години вътрешното напрежение в страната се засилва. Неспокойната политическа обстановка буди безпокойството сред едрите земевладелци и буржоазията. Утвърдили своята власт в икономическата област, те желаят по-голямо спокойствие в политическата. Плод на тези настроения е и предложението, от-правено към Кромуел да приеме английската корона. По тактически съображения Кромуел отказва.

Неочакваната смърт на Кромуел през септември 1657 г. открива политическа криза. Официалният му наследник, неговият син Ричард се оказва неспособен да управлява и скоро сам се отказва от властта. През 1658 г. е възстановена отново републиката, но с това вътрешно-политическата криза не се разрешава.

Постепенно сред висшето офицерство, едрите земевладелци и финансисти си пробива път идеята за връщането на Стюартите на престола. Започват тайни преговори с Чарлз II с цел да се намери приемлив компромис. Към края на 1659 г. преговорите завършват успешно. Опитите на част от парламента да се противопостави на реставрацията завършват неуспешно, след като армията, начело с генерал Мънк извършват преврат. През април 1660 г. в нидерландския град Бреда Чарлз II издава декларация, с която признава част от промените в икономическата област, известна свобода в религията и приоритета на властта на парламента, както и амнистия за участниците в гражданската война с изключение на участвувалите в съда над баща му. С това пътят към връщането на Стюартите към престола е открит. През май 1660 г. Чарлз II Стюарт пристига в Лондон и заема английския престол.

След връщането на Стюартите на престола се отменя цялото законодателство от периода 1640-1660 г. Възстановена е англиканската църква като държавна религия. Конфискуваните земи на короната са върнати. Телата на Кромуел, командуващият парламентската армия в гражданската война Айртън и председателствуващият съда над Чарлз I юрист Бредшоу са извадени от гроба и публично обесени. В свикания през 1661 г. т.н. Кавалерски парламент преобладават привържениците на монархията. На пръв поглед изглежда, че кралската власт в Англия си връща предишната сила. Но годините на революцията са донесли много промени във всички области на живота и Чарлз II е принуден да се съобразява с тях.

Английската икономика след Реставрацията продължава да се развива бързо и интензивно. Парламентът отново гласува някои важни актове от времето на революцията, между които и този за отмяната на феодалната собственост върху земята. Задълбочава се процесът на уедряване на поземлената собственост за сметка на селяните. В 1666 г. лендлордовете получават от парламента правото да разделят общинските земи, а на следващата година е нанесен удар и върху фрихолдерите. Всеки от тях, който не може да потвърди с документ правото на собственост върху

83

земята си, става зависим от лендлорда. Резултатът от тези актове е нова вълна на гонения на селяните от земите им и засилването на процеса на ликвидирането им като социална прослойка. В интерес на едрите земевладелци е и митническата политика на парламента, която поощрява износа на зърнени храни и завишава изкуствено цените им в страната.

Промишлеността преживява също разцвет. Непрекъснато се основават нови манифактури, повишава се производителността на труда. С бързи темпове се развива вътрешната и особено външната търговия. Основават се нови компании за търговия с различни краища на света. Английският търговски и военен флот нараства бързо благодарение на Навигационните актове. Морското съперничество с Нидерландия води до две нови войни, завършили успешно за Англия въпреки някои унизителни поражения. През втората половина на 17 век Англия трасира пътя си като водеща промишлена и морска сила в Европа.

Чарлз II, израсъл и получил възпитание в католическия двор на Луи ХIV не се разделя с надеждите, че може да укрепи отново кралската власт в страната. Но той не забравя, че дължи връщането си на престола на парламента и внимава отношенията му с него да не стигат до крайности. Въпреки че в първият парламент от 1661 г. преобладават неговите привърженици, техните чувства към краля не стигат дотам, че да му предоставят пълната власт в страната. Парламентът следи и поддържа равновесието между своята власт и тази на монарха, като подкрепя кралската поли-тика дотолкова, доколкото не се накърняват интересите на съюзът между зе-мевладелците и буржоазията.

Чарлз II търси начини да намали своята зависимост от парламента, включително и в паричните въпроси и смята, че може да направи това с френска подкрепа. Своята профренска политика Чарлз декларира още в 1662 г., когато продава важната крепост Дюнкерк на Луи ХIV за 200 000 лири. През 1657 г. е сключен таен договор между двамата, с който Чарлз се задължава да не се противопоставя на започналата френска експанзия към Испанска Нидерландия. През 1670 г. в Дувър е сключен нов договор, според който Чарлз обещава да подкрепя външната политика на Франция в Европа и при първа възможност да възстанови католицизма в Англия. Срещу тези отстъпки и обещания той получава ежегодно голяма парична субсидия от френския крал.

Този договор показва основните насоки на политиката на Чарлз II - стремеж да засили своята власт за сметка на парламента, толериране на католицизма и подкрепа на френската борба за хегемония в Европа. Тази политика обаче влиза в противоречие с интересите на парламента, който все по-често се противопоставя на краля.

Религиозната политика на Реставрацията се гради на Акта за унификация на религията от 1662 г. с който англиканската църква е обявена за официална. От този акт произтича и политиката спрямо останалите религии в страната - пуританските секти и католицизма. По отношение на пуританите парламентът в 1665 г. приема специален акт, с който техните привърженици се гонят от църквите, нямат право да заемат държавни длъжности, да бъдат учители. Под натиска на краля обаче суровата политика срещу протестантите не се разпространява върху католиците. В самият двор на краля католицизмът се поощрява почти открито. Окуражен и подтикнат от Дувърския договор в 1672 г., Чарлз II издава Декларация за веротърпимост, която дава още по-големи свободи на католицизма. Но парламентът, търпял дълго време това положение в 1673 г. отговаря на декларацията със закон, който забранява заемането на държавни длъжности за всички неангликани, с който в случая се визират пряко католиците. С този акт парламентът показва открито намеренията си да се бори срещу прокатолическата политика на краля.

Политиката на Чарлз в подкрепа на френската борба за хегемония в Европа през 60-те и 70-те години първоначално и частично съвпада с английските интереси. Войните, които води Франция с Нидерландия подпомагат Англия в борбата и за

84

морско господство. Ето защо втората англо-холандска война от 1665-1667 г. е поддържана от парламента. В резултат на тази война колонията Нова Нидерландия в северна Америка е разменена със Суринам и а нейният център Нови Амстердам полу-чава името на Йоркския херцог - Ню Йорк. Същите мотиви карат парламента да подкрепи и следващата война с Нидерландия през 1672-1674 г. Английските победи водят до намаляване на нидерландската хегемония в морската търговия и Англия започва да се издига като водеща морска сила в Европа.

Но с течение на времето подкрепата на Чарлз II на френската политика влиза в противоречие с английските интереси. Католическа Франция се издига като първа сила в Европа и води активна колониална политика, като става основен съперник на Англия в северна Америка. Профренската политика дава отражение и вътре в страната, като толерира привържениците на католицизма. Фактически през втората половина на 17 век Франция започва да става за англичаните това, което бе Испания през втората половина на 16 век. Ето защо според парламента новите обстоятелства налагат Англия да се откаже от поддържането на френските амбиции и да започне да търси допирни точки с втората протестантска сила в западна Европа - Нидерландия. В края на 70-те години парламентът налага на Чарлз своите възгледи във външната политика и започва процес на сближаване с Нидерландия, подкрепен с брака на дъщерята на кралския брат Джеймс Мери с щатхалтера Вилхелм III Орански през 1677 г.

Към края на 70-те години отношенията между краля и парламента стават все по-напрегнати. В същото време в парламента се оформят все по-ясно двете групировки - на привържениците на краля и неговите противници. Привържениците на краля, наречени тори, са предимно от средите на едрите поземлени собственици, в своето мнозинство членове на англиканската църква. Те смятат, че кралят трябва да има своя дял в управлението на страната. От своя страна вигите, представители на едрите финансисти и търговци са за конституционно ограничаване на кралската власт и по-голяма религиозна търпимост към пуританите и протестантските секти. Въпреки ра-зличията помежду им и двете партии обаче са единни по два въпроса - да не се допусне възстановяването на католицизма и да не се връща неограничената власт на краля.

Плод на единството на двете групировки по първия въпрос е опитът да се прокара през 1679 г. акт, отричащ правото на кралския брат Джеймс като католик да наследи престола. Приет от камарата на общините, актът е отхвърлен от камарата на лордовете. За сметка на този неуспех и двете камари на парламента гласуват единодушно т.н. Хабеас Корпус Акт. Този документ представлява важна стъпка към разширяването на гражданските права в страната и ограничаване на властта на краля по отношение на поданиците му. На всички англичани са предоставени конституционни гаранции срещу произволите на държавните органи. Приемането на Хабеас Корпус Акт представлява важен момент в борбата на парламента срещу опитите за възраждането на кралския абсолютизъм.

Краят на 70-те години става важен етап в борбата между краля и парламента. Актът от 1673 г. срещу католиците, промяната на насоките на външната политика и приемането на Хабеас Корпус Акт показват, че в тази борба парламентът започва да взема връх. Още едно доказателство за засилването на опозицията в парламента са изборите от 1679 г. в които мнозинство получават вигите и с това е прекъснат монополът на торите, които управляват парламента от 1661 г. Между 1679 и 1681 г. кралят свиква и разпуска три парламента, но в тях отново мнозинство получават вигите. След 1681 г. кралят управлява без парламент. Започват преследвания на вигите, някои от тях са екзекутирани, а водачът им лорд Шефтсбъри е принуден да бяга в Нидерландия.

Внезапната смърт на Чарлз II в началото на 1685 г. и идването на престола на брат му Джеймс II усложнява политическата обстановка. Самоуверен в своите действия, Джеймс II не може да прецени настроенията в страната и парламента. Мнозинството

85

на торите в първия му парламент още повече засилва у него впечатлението, че той ще може да възстанови католицизма и да управлява като абсолютен владетел, пренебрегвайки парламента. За това спомага и бързото потушаването на бунтовете на шотландците и на дук Монмаут, незаконороден син на краля, който оспорва престола. Желанието на краля да запази армията, с която е потушил бунтовете не е прието от парламента и през ноември 1685 г. Джеймс го разпуска.

През април 1687 г. Джеймс издава Декларация за веротърпимост, с която се дава право на католиците и пуританите да проповядват свободно религията си. Тази декларация е възприета като стъпка към налагането на католицизма в страната. В тайния съвет на краля почти всички са католици, в техни ръце са предоставени висшите длъжности в армията и държавните органи. Седем англикански епископа, начело с Кентърберийския архиепископ се противопоставят. Кралят се опитва да ги съди, но съдебните заседатели ги оправдават. В страната нараства недоволството от действията на Джеймс. Появява се реална опасност не само от възстановяването на католицизма, но и от пълна реставрация на кралския абсолютизъм. Действията на краля се възприемат и като промяна на външнополитическия курс отново в полза на Франция, тъй като неговите прокатолически мерки следват отмяната на Нантския едикт в 1685 г. във Франция.

Повод за открит конфликт между краля и парламента става раждането на кралския син през юни 1688 г. Двете дъщери на Джеймс от първия му брак - Мери, съпругата на Вилхелм III Орански и Ан, съпруга на принц Георг Датски са възпитанички на англиканската църква, но синът му е кръстен като католик. Това означава, че бъдещият крал ще бъде също католик като баща си и фактически в Англия ще се установи католическа династия. Пред лицето на тази нова опасност временно противоречията между торите и вигите се примиряват и двете партии се обединяват срещу Джеймс.

Представители на двете партии започват тайни преговори с Вилхелм III Орански, съпруг на Мери и му предлагат английската корона. Вилхелм приема и през ноември дебаркира в Англия с неголям военен отряд. Джеймс II се опитва да се про-тивопостави, но е напуснат от привържениците си и армията и принуден да бяга във Франция. Парламентът обявява английския престол за вакантен и кани Вилхелм и съпругата му да го заемат. През февруари 1689 г. двамата стъпват на престола. По този начин за първи път в английската история кралят е избран от парламента.

Веднага след това парламентът изработва и представя на новия крал т.н. Бил за правата. С него се ограничават значително правата на кралската власт - не може да се отменят или приемат закони без съгласието на парламента, кралят не може да създава свои съдебни органи, независими от парламента, всички данъци в страната трябва да бъдат гласувани от парламента, забранява се поддържането на постоянна армия. Билът за правата предвижда периодичното свикване на парламента и осигурява пълна свобода на мненията в него. Специално се предвижда правото на всеки англичанин да подава петиции, да бъде съден от съд със съдебни заседатели и да бъде осигурен от незаконни действия от страна на изпълнителната власт. С това се утвърждават и разширяват правата, приети с Хабеас Корпус Акт. След Билът за правата парламентът гласува и Акт за толерантно отношение към привържениците на различните секти в страната с изключение на католиците и някои крайно леви пуритански секти.

В Билът за правата залягат основните принципи на политическото учение на Джон Лок (1632-1704). В неговите трудове се прокарва идеята за обезпечаване на основните права на човека - живот, свобода и собственост, и ограничаването на политическата власт в определени рамки. Основните средства за постигането на тази цел според Лок са спазването на законността и разделянето на функциите на властта в държавата. Според Лок законите в държавата трябва да бъдат задължителни за всички и всички - равни през законите. Разделението на властта на законодателна и изпълнителна

86

поставя под взаимен контрол ръководството в държавата и предотвратява концентрирането на прекалено много власт в едни ръце. Лок допълва политическата си теория и с принципа, че върховната власт принадлежи на народа, която я делегира на своите представители в парламента. Оттук произлиза и следствието, че народът има право на въстание когато държавната власт наруши условията на обществения договор, сключен между нея и народа. Политическото учение на Лок, въплътено в Била за правата поставя основите на модерната конституционна монархия в Англия.

Събитията от 1688-1689 г. остават в английската история с името "Славна Революция". Със свалянето на Джеймс II, идването на престола на Вилхел Орански (вече Уйлям III) и приемането на Билът за правата завършва периодът на революционните промени в Англия през 17 век.

Пуританската революция разчиства решително пътя за свободното развитие на капиталистическите отношения в икономиката. Окончателно е ликвидиран феодалния характер на поземлената собственост, създадени са възможно най-благоприятни условия за развитието на манифактурата в промишлеността, даден е силен тласък на вътрешната и външната търговия. Отстранена е всяка намеса на държавата в икономиката, която може да пречи на свободното и развитие.

Наред с успехите на революцията трябва да се отбележи и значителната доза консерватизъм на промените в икономическата област. Особените обстоятелства в Англия поставят начело на революцията не буржоазията, а аристокрацията. Това се отразява върху начина на решаване на аграрния въпрос - изцяло в нейна полза. Селяните не само не получават земя, но са поставени в условия, при които с течение на времето тяхната земя е присвоена от аристокрацията. По същия начин революцията насажда консервативен елемент и в областта на промишлеността. Най-големи привилегии от нея извоюва едрата финансова и търговска буржоазия, която се намира в съюз с поземлената аристокрация.

Най-значителните постижения на английската революция от 17 век са в областта на политическото устройство. Тук промените наистина са революционни. След "Славната революция" от 1688-1689 г. окончателно е ликвидиран кралския абсо-лютизъм в страната. Полагат се основите на нов тип управление - конституционната монархия. В нея властта е поделена между два основни органа - законодателната и изпълнителната власт. Парламентът като представител на народа (макар през 17 и 18 век право на глас да има не повече от 5 % от населението) има правото да гласува законите и да упражнява надзор върху изпълнителната власт. От своя страна изпъл-нителната власт, представяна от краля управлява страната в съответствие със законите, издавани от парламента. Системата на конституционната монархия представлява най-значителното постижение на английската политическа мисъл от 18 век.

Пуританската революция от 17 век ускорява икономическото развитие на страната и още в края на века Англия става водеща сила в промишлено и търговско отношение в Европа. Това, заедно с модерното политическо устройство прави Англия модел на бързо развиваща се страна за цяла Европа.

Пуританската революция оставя големи следи не само в развитието на английското общество. Тя има силно влияние и върху развитието на историческия процес в цяла Европа. Особено силно е нейното влияние върху идеите на Просвещението и специално върху политическите теории на конституционната монархия, развиващи се във Франция през 18 век. Силно влияние оказват тези идеи и в развитието на борбата на английските колонии в Северна Америка в средата на 18 век, когато те започват борбата си за независимост.

ТРИДЕСЕТГОДИШНАТА ВОЙНА И ГЕРМАНСКИТЕ ЗЕМИ

87

Много от международните конфликти през втората половина на 16 век са

мотивирани в голяма степен от принадлежността към определена църква (Испания и Нидерландия, Испания и хугенотът Навара, Испания и Англия). Но макар религиозните мотиви да придават определена окраска в системата на международните отношения, зад тях прозира ожесточената борба за господство на континента и в колониалната област. Испанската амбиция за хегемония в Европа заставя Франция да преодолее религиозните борби и да се обърне срещу испанската опасност, защото на карта е заложена не църквата, а държавата. Нидерландци и англичани, разбрали икономическите възможности на колониите са мотивирани в борбата срещу Испания не само от религиозни мотиви, а защото са готови да оспорят испанската колониална мощ и да се впуснат в завоевания на Изток или в Новия свят. Другояче казано религиозните борби, макар и определящи в голяма степен отношенията в Западна и Централна Европа през 16 и началото на 17 век постепенно започват да отстъпват на заден план, и борбата за господство на континента започва да се освобождава от религиозните си одеяния.

Тридесетгодишната война през първата половина на 17 век представлява последната голяма религиозна битка и едновременно с това първата европейска война за господство на континента, в която геополитическите цели доминират над религиозните мотиви.

Започналото от Реформацията разделение в Европа на протестантски север и като-лически юг в началото на 17 век е оформено окончателно. Извоюваната от протестантска Нидерландия фактическа независимост, утвърждаването на протестантството в германските земи, Англия, Шотландия, Дания, Швеция и др. страни ликвидират позициите на католицизма в Северна Европа. Нантският Едикт от 1598 г. прекратява религиозните борби и във Франция. Претенциите на Испания за хегемония в Западна Европа завършва с неуспех. На мястото на западащите испански Хабсбурги в началото на века водеща сила става австрийският клон на династията. Тук, в земите на Свещената римска империя се премества и центърът на Контрареформацията. В германските земи борбата на католицизма срещу протестантството съвпада с нарасналите амбиции на австрийските Хабсбурги за господство в Европа.

Тридесетгодишната война се води предимно на територията на Свещената римска империя. Въпреки Аугсбургския религиозен мир от 1555 г. противоречията между протестанти и католици в германските земи се задълбочават. В началото на 17 век, когато йезуитите засилват дейността си в австрийските земи, Бавария и Бохемия (Чехия) протестантите започват да се готвят за отпор. В 1608 г. се образува Протестантска уния, начело с курфюрста на калвинистки Пфалц Фридрих V. Унията се ползува с подкрепата на Нидерландия, Англия и Франция. През следващата година с испанска помощ се оформя Католическа лига, ръководена от баварския херцог Максимилиан I Вителсбах, който провежда успешно Контрареформацията в Бавария.

Повод за конфликта дават религиозните борби в Бохемия. През 1608 г. кайзер Рудолф II (1576-1612) признава лутеранството в Бохемия, а по-късно и употребата на чешки език в проповедите, учебните заведения и съда. Избраният през 1612 г. от ка-толическите съсловия в Австрия, Унгария и Словения нов кайзер Матиас (1612-1619) започва ограничаване на правата на лутераните. Борбите се изострят силно и през 1618 г. в Бохемия избухва въстание. Група протестантски аристократи нахлуват в Пражкия замък и изхвърлят трима високопоставени австрийски чиновници през прозорците. Пражкият архиепископ е принуден да се спасява с бягство. От страната са прогонени и йезуитите. В 1619 г. Бохемия не признава новия кайзер Фердинанд II (1619-1637) и избира за свой крал ръководителят на Протестантската уния Фридрих V Пфалцки.

88

Започва първият, т.нар. Бохемско-пфалцки период на войната (1618-1623). Во-йските на калвинистка Бохемия, водени от граф Мансфелд се насочват към Виена. Срещу тях кайзер Фердинанд II организира голяма коалиция на католическите области на Австрия, подкрепена от Испания, Католическата лига, а също част от лутеранските германски владетели. През 1620 г. при Вайсенберг войските на Лигата, ръководени от един от най-големите пълководци на Тридесетгодишната война граф Йохан Тили нанасят съкрушително поражение на армията на бохемските калвинисти. Фридрих V е принуден да напусне Прага. Двадесет и седем души от ръководителите на протестантите са екзекутирани и главите им стоят изложени на показ десет години. Отнети са всички привилегии на реформираната религия, автономията на градовете в Бохемия, част от именията на калвинистката аристокрация са конфискувани. Засилената германизация и рекатолизация в Бохемия стават причина страната да напуснат повече от 150 000 души.

Междувременно войната е пренесена на територията на протестантските княжества в Германия. Ръководени от граф Тили, войските на Католическата лига печелят ред победи. Испанските войски завземат Пфалц. Протестантската уния се разпада.

Датският период на войната започва през 1625 г. Получил финансова подкрепа от Англия, Нидерландия и Франция, датския крал Кристиян IV навлиза с войските си в германските земи. Към него се присъединяват някои от лутеранските владетели, виждайки заплаха в засилването на католицизма. Хабсбургските войски се предвождат от другият голям пълководец на войната - Албрехт фон Валенщайн (1583-1634). Роден в калвинистко аристократическо семейство, Валенщайн по-късно приема католичеството. След въстанието през 1618 г. застава на страната на Хабсбургите. Сключва изгоден брак, по-късно закупува голяма част от кон-фискуваните имения на протестантската аристокрация и става най-големият земевладелец в Бохемия. През 1624 г.получава от Фердинанд II титлата херцог на Фридланд. Използувайки доходите от именията си, той организира огромна армия с която през 1626 г. разгромява войските на граф Мансфелд и с това ликвидира калвинистката съпротива в австрийските земи. През същата година граф Тили, командуващ войските на Католическата лига нанася поражение на датските войски и заедно с Валенщайн изтласкват Кристиян IV обратно в Дания. Валенщайн покорява цяла северна Германия и през 1628 г. получава званието генералисимус и херцогството Мекленбург. В 1629 г. Кристиян IV е принуден да сключи мир в Любек, според който се отказва от всякаква намеса в германските земи. През същата година под натиска на йезуитите Фердинанд II издава т.н. Реституционен едикт, с който всички бивши земи на католическата църква, преминали след 1552 г. в протестантски ръце трябва да бъдат върнати. Тази мярка обединява лутеранските и калвинистките владетели в германските земи срещу политиката на Хабсбургите.

След победата над Кристиян Датски, Валенщайн планира нови походи в германските земи и Италия, с които да засили властта на Фердинанд II. Но от нарасналата сила на австрийските Хабсбурги недоволствуват както протестантските, така и католическите владетели в германските земи. Кардинал Ришельо, дошъл на власт като първи министър на Луи ХIII през 1624 г. също се опасява от нарасналото господство на Хабсбургите. Ришельо изпраща в Германия един от най-способните си агенти - францисканския монах Жозеф, който обещава на мнозина германски владетели френска подкрепа "в името на германската свобода". Спечелени с френските субсидии, на събрание на Райхстага в Регенсбург през 1630 г. германските владетели налагат оставката на Валенщайн.

В 1629 г. Ришельо посредничи за сключването на мир между Швеция и Полша и през следващата година, получила 5.5 млн. ливри от Франция, протестантска Швеция се включва във войната.

89

Започва Шведският период на войната (1630-1635) Ръководени от краля си Густав II Адолф (1594-1632) през 1631 г. шведите нанасят тежко поражение на войските на Тили при Брайтенфелд. Към тях се присъединяват Саксония и Бранденбург. В 1632 г. шведите нанасят ново поражение на войските на кайзера при Райн ам Лех. В битката е убит граф Тили. Шведите завземат почти цяла Германия. Католическата лига се разпада.

През лицето на новата опасност кайзер Фердинанд II отново повиква Валенщайн на служба. Валенщайн бързо набира стохилядна армия, с която блокира действията на шведите. В решаващата битка при Лютцен през 1632 г. шведите постигат победа, но е убит Густав II Адолф. Валенщайн успява да завземе Саксония и води успешни де-йствия срещу шведите. Нарасналата военна сила на Валенщайн повишава и политическите му амбиции. Той крои планове да изтласка Фердинанд от Бохемия и да стане сам бохемски крал. Едновременно с това той дава да се разбере, че е привър-женик на религиозната толерантност. Намеренията на Валенщайн събуждат отново недоверието на кайзера. През 1633 г. Валенщайн е принуден отново да подаде оставка, обявен е извън законите, а в 1634 г. става жертва на заговор. През следващата година императорската армия нанася поражение на шведите при Ньордлинген. През 1635 г., отказвайки се от Реституционния едикт, Фердинанд II сключва мир с лутеранските владетели.

С влизането на Франция във войната през 1635 г. започва нейният последен, френско-шведски период (1635-1648) Франция успява да привлече към антихабсбургската коалиция освен част от германските протестантските владетели също Дания, Мантуа, Савоя и Венеция. Германия се превръща в огромно бойно поле, кръстосвано от армиите на отделни държави. Положението на Хабсбургите се влошава. Новият кайзер Фердинанд III (1637-1657 г.) проявява готовност към мирни преговори, но Ришельо продължава да изплаща големи субсидии на антихабсбургската коалиция и изтощителната война продължава. Едва в 1644 г. във вестфалските градове Мюнстер и Оснабрюк започват бавни и продължителни пре-говори за мир, които завършват в 1648 г.

Вестфалските мирни договори от 1648 г. (често се говори за един договор, тъй като споразуменията от Мюнстер и Оснабрюк са подписани едновременно на 24 октомври) регулира както структурите на Свещената римска империя, така и отношенията в Европа.

Мирните договори потвърждават решенията на Аугсбургския религиозен мир от 1555 г. за религиозните свободи в Германия, като протестантите калвинисти получават равни права с лютераните и католиците. Изключение правят само австри-йските наследствени владения и Пфалц, където официална религия остава католицизмът. Правомощията на кайзера са силно ограничени - неговите решения подлежат на одобрение от Райхстаг, в който са представени всички германски владе-тели. Отделните държави получават пълен суверенитет във вътрешните си работи, както и правото да сключват договори с чужди държави, освен ако не са насочени срещу кайзера и империята. Бавария, Бранденбург и Саксония увеличават териториите си. Нидерландия и Швейцария получават независимост и излизат от им-перията. Въпреки че формално Свещената Римска Империя запазва съществуването си, разделението в германските земи се засилва.

По мирните договори Швеция получава почти цялото германско крайбрежие на Балтийско море и става най-силната държава в северна Европа. Големи придобивки получава Франция. Потвърдени са френските права върху крепостите Тул, Мец и Вердюн, присъединени са императорските владения в Елзас (без Страсбург и други 10 града) и с това френската граница е изнесена на Рейн. Започва големият възход на Франция като хегемон в Европа през втората половина на 17 век.

90

Тридесетгодишната война слага край на амбициите на Хабсбургите за господство в Европа. На тяхно място се издигат нови сили - Франция, Англия, Нидерландия, Швеция.

Германските земи през втората половина на 17 век се развиват под знака на разорението от войната. Продължителните военни действия, съпровождани с грабежи и жестокости водят до огромни човешки жертви - 13 милиона, което представлява около 70 % от населението на германските земи. Разрушени са 1629 града и 18 310 села, опожарени са 1976 манастира. Разорени са почти всички останали градове и с това преобладаващата част от промишлеността. Селското стопанство, особено в най-силно засегнатите области е напълно западнало. В продължение на дълги години - до средата на 19 век Германия като имперска общност престава да играе сериозна роля в европейската политика.

Една от главните причини за това е организацията на Свещената Римска Империя след Тридесетгодишната война. Тя се състои от повече от 200 отделни почти суверенни държави. Органи на империята са придворната канцелария, намираща се във Виена, имперската канцелария (в Майнц), имперския придворен съвет (във Виена), имперският съд (във Вецлар). От 1663 г. в Регенсбург е седалището на пос-тоянният Райхстаг на империята. В него заседават представители на всички германски държави. Те са разделени в три главни камари - на владетелите с право на избор на кайзера (т.н. курфюрсти, осем на брой), принцовете (165) и имперските градове (61). Към това разделение трябва да се добави и разделението по конфесионален признак - католици и протестанти (лутерани и калвинисти). При тази структура на властта в империята на практика не може да се провежда единно управление и всяка държава е свободна да провежда своя собствена политика. Избрания нов кайзер Леополд I (1658-1705 г.) притежава само формална власт над империята.

В резултат на установилата се политическа разпокъсаност дълги години германският народ няма възможност да създаде единна национална държава. В рамките на империята започват да се издигат отделни държавни обединения - Австрия, Прусия и др. Главна роля в този процес играят амбициите на някои водещи династии - Хабсбургите, Хоенцолерните и др.

През втората половина на 17 век австрийските Хабсбурги са заплашени както от нарастващата амбиция на Луи ХIV да наложи френската хегемония в Европа, така и от последният голям натиск на Османската империя. Принудени след Тридесет-годишната война да се откажат от стремежите си за надмощие в Западна Европа австрийските Хабсбурги се обръщат на изток. Започва серия войни с турците, в които отначало успехът не е на страната на Хабсбургите. През 1683 г. турските войски обсаждат Виена.

С дипломатическата и финансова подкрепа на папа Инокентий ХI, Леополд I успява да образува голяма коалиция, в която влизат Австрия, Полша, Венеция, а след 1686 г. и Русия. В критичните месеци на турската обсада на Виена през 1683 г. на по-мощ на 12 000 гарнизон идва една германо-полска армия, командувана от полския крал Ян III Собйески. В битката при Каленберг, близо до Виена турските войски са разбити и принудени да снемат обсадата на Виена. В следващите няколко години австрийските войски успяват да извоюват ред последователни победи над турците и завземат Унгария и Трансилвания.

През 90-те години на 17 век военните действия срещу Османската империя се възобновяват. От 1697 г. начело на австрийските войски застава един от най-талантливите пълководци на това време - принц Ойген Савойски (1663-1736). Под негово ръководство са нанесени нови поражения на турците и окончателно е отбита турската опасност за централна Европа. Карловацкият мирен договор от 1699 г. затвърждава австрийските права върху Унгария и Трансилвания.

91

Военните успехи на австрийските Хабсбурги срещу турците са съпроводени с успешното завършване на Контрареформацията в техните земи. При Леополд I продължават преследванията срещу протестантите, които продължават да напускат Австрия. Неуспешни остават усилията и на унгарските съсловия в борбата им срещу австрийците. В 1687 г. те са принудени да признаят австрийската власт, като Хабсбургите приемат и унгарската корона (само по мъжка линия) и с това се установява двуединната австрийска монархия. В последните години на 17 век в Ун-гария, Трансилвания (по-късно и в Банат) започва масовото заселване на немски преселници главно от Саксония. Целта на тази заселническа политика е от една страна да се възродят икономически тези области, опустошавани години наред от военни действия, а от друга да се засили немското влияние в граничните области на австрийската монархия.

Към края на 17 век Австрия става най-силната държава в системата на Свещената Римска Империя, въпреки че включва в своите граници многобройно негерманско население.

По същото време започва своя възход и втората германска държава, призвана да играе голяма роля в историята на Европа - Прусия. В средата на 17 в. Прусия няма единна държавна територия. Нейното основно ядро е Марк Бранденбург със столица Берлин. Втора важна част от 1618 г. е васалното на Полша херцогство Прусия, наследник на земите на бившия орден на кръстоносците. Бранденбургския курфюрст има владения и във Вестфалия и долен Рейн. През 1539 г. в Прусия е въведено протес-тантството, а от 1613 г. курфюрстът Йохан Сигизмунд приема калвинизма. По време на Тридесетгодишната война пруските владения са едно от основните полета на военни действия. В резултат на това след края на войната Прусия е една от силно засегнатите области и трябва да възстановява своята икономика.

Застаналият на бранденбургския престол в 1640 г. Фридрих Вилхелм I (1640-1688), наречен по-късно Великият курфюрст, има амбицията да издигне абсолютната власт. В една доста продължителна борба с юнкерите (така в Прусия се нарича аристокраци-ята) той успява да ограничи нейната власт. На съсловията е отнето едно от най-важните им права - правото да определят данъците. В замяна на това юнкерите са освободени от данъци, запазват властта си над зависимите селяни, имат привилегии при заемането на длъжности в държавното управление и армията. Това особено място на юнкерите в социалната и държавна структура на Прусия се запазва до края на Първата световна война.

В икономиката Фридрих Вилхелм I провежда политика на меркантилизъм. Поощрява се развитието на манифактурите, строят се пътища, канали. Въведени са нови директни и индиректни данъци, които стабилизират финансовото състояние на страната. Голяма роля за издигането на икономиката играе и религиозната толерантност. В 1685 г. в Прусия намират убежище повече от 20 000 френски хугеноти, които организират манифактури, заемат постове в държавното управление и армията. Управлението на страната се осъществява от Таен съвет и непрекъснато разширяващ се бюрократичен апарат, подчинен единствено на курфюрста.

Големи грижи се полагат за армията. За кратко време нейната численост се увеличава от 8 000 на 23 000 души. Армията става важен инструмент за провеждането на успешна външна политика. Благодарение на военната сила и умелото дипломатическо лавиране в 1660 г. е ликвидиран васалитета на Прусия от Полша.

В края на управлението на Великия курфюрст Прусия става втората по сила германска държава. На 18.I.1701 г. неговият наследник Фридрих I (1688-1713) е коронясан в Кьонисберг за крал на Прусия. Въпреки че Прусия не влиза в състава на Свещената римска империя, новото име и новата титла заместват старите названия. Династията на Хоенцолерните започва да играе важна роля в развитието на гер-манските земи.

92

"ДЪРЖАВАТА - ТОВА СЪМ АЗ!"

През втората половина на 17 век Франция става най-силната държава в Европа.

Това се дължи на разцвета на кралския абсолютизъм. Във Франция той придобива класическа форма, а Луи ХIV става символът на неограничената власт на монарха.

Кардинал Ришельо умира в 1642 г., а година по-късно и Луи ХIII. Престола наследява малолетния Луи ХIV (1638-1715), при регентството на майка си. Поста пръв министър поема един от близките сътрудници на Ришельо, кардинал Джулио Мазарини, който продължава политическия курс на своя предшественик.

Външната политика на Мазарини следва тази на Ришельо - главната цел е борбата срещу Хабсбургите - испанския и австрийския клон. След края на Тридесетгодишната война Франция получава важните в стратегическо отношение крепости Мец, Тул и Вердюн и установява властта си в Елзас. Пиринейския мир от 1659 г., който слага край на войната с Испания, (потвърден от брака на Луи ХIV с испанската инфанта Мария Терезия) е нов успех на Мазарини. Окончателно са съкрушени стремежите на Хабсбургите за господство в Европа. Настъпва времето на френската хегемония на континента.

Докато външната политика на Мазарини име успех, вътре в страната той се натъква на значителни трудности.

Икономиката на Франция се намира в тежко положение следствие на нарасналите разходи на кралската власт и продължителната война. Засилва се недоволството на селяните и буржоазията. Към него се прибавя и съпротивата на аристокрацията срещу политиката на кралския абсолютизъм.

В 1648 г. парижкият парламент отказва да утвърди нови допълнителни разходи за войната и предявява искания за юридически и финансови реформи. Мазарини се опитва да разпусне парламента и арестува двама от водачите му. В отговор на това в Париж избухва въстание под името Фронда (прашка). Към въстанието на парижката буржоазия се присъединява и част от едрата аристокрация, недоволна от засилването на кралската власт и ограничаването на нейните привилегии.

Кралския двор и Мазарини напускат града, който остава в ръцете на парламента. Противоречията между буржоазното и аристократическото крило на Фрондата обаче позволяват на Мазарини да лавира. Скоро той стига до съгласие с някои от водачите на Фрондата, задоволява част от техните искания и кралското семейство се връща в Париж. В следващите години едрата аристокрация се опитва да изтръгне нови отстъпки от Мазарини, но без успех. Фрондата става последния опит за съпротива на аристокрацията срещу ограничаването на нейните права. Последователната политика на Ришельо и Мазарини окончателно налагат във Франция кралския абсолютизъм.

Върхът на кралския абсолютизъм настъпва след смъртта на Мазарини в 1661 г., когато 23 годишният Луи ХIV обявява, че поема сам властта. Страната е подготвена за неограниченото управление на краля - и прохождащата буржоазия и отслабената аристокрация нямат сили да се противопоставят на централната власт, а съперничеството между тях прави невъзможно повторението на краткотрайния съюз по време на Фрондата. Така равновесието между третото и привилегированите съсловия създават фундамента на кралския абсолютизъм.

Самият Луи ХIV не се отличава с особена интелигентност и образование, но е полу-чил добра школа при Мазарини и непоколебимо вярва, че отговаря напълно на изискванията за управлението на една модерна държава. Възпитаван още от детските си години, че кралят притежава неограничена власт и носи отговорност само пред бога, Луи твърдо е убеден, че Франция му принадлежи и фактически отъждествява личността си с кралството. Израз на това е и известната му фраза, отправена към

93

парижкия парламент :"Вие мислите господа, че държавата - това сте вие? Държавата - това съм аз !"

Външният израз на нарасналото самочувствие на кралят е сложният и строг дворцов церемониал. Дворът на Луи ХIV се превръща в един самостоятелен свят, ръководен от правила, подчертаващи върховната власт на краля и неговото семейство. Десетки аристократи, превърнали се в придворни са задължени да присъствуват на ставането и лягането на краля, споделят неговата закуска, обед и вечеря, вземат участие както в безкрайните празненства на двора, така и в скуката на кралското семейство. Да бъдеш в двора на краля става привилегия и извор на самочувствие, тези, които не могат да бъдат представени в двора се смятат за второ качество.

Друг израз на върховната власт е изнасянето на кралската резиденция от Париж, далеч от тълпите на обикновените хора от третото съсловие. През 1661 г. започва строежа на новата кралска резиденция във Версай. Тя се строи в продължение на двадесетина години от големите архитекти на епохата - Жул Ардуен Мансар (1646 -1708), Шарл Льобрун (1619-1690) Андре Льонотр (1613-1700), които оформят разкошните сгради и огромния парк. Събрал и демонстриращ постиженията на френската архитектура, скулптора, живопис, музика, театър, балет, литература, Версай става символ на френската класическа култура на 17 век и пример за подражание от цяла Европа.

В своето управление Луи ХIV се придържа към започнатото от Ришельо и Мазарини. Той не позволява властта му да бъде оспорвана от никого. От нея са изключени дори членовете на кралското семейство. Централен орган на управлението става т.н. кабинет на краля, в който влизат избрани от него министри и съветници. Някои от министрите произлизат от буржоазните среди и зависят изцяло от краля. Властта в провинцията е съсредоточена в ръцете на кралски интенданти. Намалени са прерогативите на парижкия и провинциалните парламенти като законодателни и съдебни органи. Генералните щати продължават да не се свикват. С известните "летр де каше" (заповеди за арест и заточение без следствие и съд ) кралят се намесва в съдебната власт непрекъснато и се разправя с неизгодните му личности. Бастилията става централен затвор за политически престъпления и допълнителен символ на неограничения абсолютизъм. Фактически цялата власт в страната е съсредоточена в ръцете на Луи ХIV и не случайно негов символ става слънцето.

Един от най-способните министри на Луи ХIV е Жан Батист Колбер (1619-1683), който ръководи икономиката на страната в продължение на дълги години - от 1661 до смъртта си в 1683 г. При Колбер се създава първото в ново време държавно направлявано стопанство с планиран бюджет, счетоводна отчетност и статистика. Неговата политика на меркантилизъм (наричана също колбертизъм) се основава на разпространената по това време икономическа теория, че една държава може да бъде богата, когато увеличава непрекъснато запасите си от благородни метали чрез поощряването на износа и намаляването на вноса.

В промишлеността се подпомага развитието на манифактурите, внедряват се нови технологии, привличат се специалисти от чужбина. Изграждат се няколко големи кралски манифактури - за производство на дантели, гоблени, порцелан (в Севр) и др. Силно се развива производството на стоки на лукса - текстил, облекло, парфюми, мебели, произведения на изящното изкуство. Преобладаващата част от тях е предназначена за двора, но те се изнасят масово и в чужбина, като налагат френския стил и мода в цяла Европа.

Полагат се специални грижи за развитието на търговията, защото както казва Колбер: "Търговията е извор на финансите, а финансите за нервите на войната." Премахват се част от вътрешните митнически граници, строят се пътища, прокарват се канали, разширяват се пристанищата на Брест и Тулон. Поощрява се външната

94

търговия с привилегиите, давани на големите морски търговски компании - Ост Индийската и Левантийската.

Особени грижи полага Колбер за заселването и усвояването на Канада. След големите открития на Самуел Шамплен (1567-1635 г), който става и първият губернатор на Канада, през 1608 г. е основан Квебек, а през 1643 г. Монреал. От 1625 г. в усвояването на новите земи се включват активно и френските йезуити. От средата на века Колбер подпомага активно усвояването на новите територии и към края на века броят на френските заселници в Канада стигат около 10 000 души. В 1664 г. е основана Вест Индийската компания, която води търговия с кожи и алкохол. Към края на века френските владения се разширяват с новата колония Луизиана (по течението на Мисисипи), с карибските острови Гваделупа и Мартиника. Франция става голяма колониална сила на американския континент.

Основната цел на финансовата политика на Колбер е постигането на положителен държавен бюджет. Главните приходи идват от митата, директните и косвените данъци. Колбер поддържа високи вносни мита, увеличава косвените данъци, като по този начин принуждава и привилегированите съсловия да внасят своя дял в дър-жавната хазна. Широко се практикува системата на откуп на данъците, от която се възползува буржоазията, а чрез подставени лица и част от аристокрацията.

За да се противопостави на тенденцията на намаляване на населението Колбер облекчава данъчното бреме на многодетните семейства. Въведени са глоби за родители, задържащи женитбата на децата си. От друга страна, за да се задоволи търсенето на работна ръка просяците, скитниците, децата над 10 години трябва да работят в манифактурите. Условията за работа там са тежки. Често се работи от 5 ч. сутринта до 7 ч. вечерта при ниски заплати. Строго са забранени работническите сдружения и стачките.

Социалната картина на страната търпи промени. Въпреки че нямат политически свободи, духовенството и аристокрацията запазват икономическите си привилегии - те не плащат преки данъци. Буржоазията, подкрепяща политиката на Колбер се замогва. Част от нея успява да си купи аристократически титли и служби и по този начин през 17 век започва да се създава т.н. аристокрация на "мантията", за разлика от родовата, наричана аристокрация на "шпагата". Главната тежест на данъчното бреме ляга върху селяните и дребната и средна буржоазия.

Укрепването на неограничената власт на краля води до реформи в църковната област. През 1682 г. се прокламира откъсването на френската църква от върховенството на папата. Според четирите основни правила на новата галиканска църква, дело на канцлера Босюе (1627-1702 г.) църквата не може да се поставя над кралската власт. Тази политика се подкрепя от мнозина, които смятат, че по този начин ще се изравнят още повече правата между католици и хугеноти във Франция. Но противно на това през 1685 г. Луи ХIV отменя Нантския едикт, смятайки, че по този начин ще засили своето влияние върху религиозния живот в страната. Тази политика води не само до гонения срещу хугенотите, но и срещу янсенитите, привър-женици на умерени реформи в галиканската църква.

Продължителните войни на Луи ХIV водят до сериозни реформи в армията и военното дело. Те се провеждат под ръководството на военния министър Лувоа (1661-1681 г.) Постоянната армия е увеличена на 170 000 души, подобрено е нейното въоръ-жение, унифицира се униформата, въвежда се разделяне на различни родове войски - пехота, кавалерия, артилерия и постоянни офицерски чинове. Целият офицерски състав се набира само от редовете на аристокрацията. Под ръководството на та-лантливите военоначалници Тюрен, Конде, Люксембур и Вобан френската армия става най-добрата в Европа.

Външната политика Луи XIV следва старите традиции на борбата срещу Хабсбургите. Но докато в първата половина на века Франция се бори срещу опитите на Хабсбургската династия да наложи своето господство на континента, при Луи ХIV

95

тя се стреми да наложи своята хегемония в Европа. Целите на френската външна политика са насочени не само т.н. "естествени граници" - Пиринеите, Алпите и Рейн, но и към господство в Европа и евентуално поемане на короната на Свещената Римска Империя.

През 1667 г. Луи ХІV започва война за испанска Нидерландия. В началото французите имат големи успехи. Но скоро срещу тях се оформя коалиция от Генералните щати, Англия и Швеция. По мирния договор от Аахен (1668 г.) Франция получава само 10 гранични крепости от испанска Нидерландия.

За следващата война срещу Генералните щати Луи ХIV успява да създаде голям съюз. Той привлича на своя страна Англия, Швеция, някои германски владетели и през 1672 г. започва успешно военните действия. За кратко време е завзета голяма част от територията на страната е завладяна. Бързите успехи на Франция водят до организирането на нова антифренска коалиция - испанските и австрийските Хабсбурги, Бранденбург. Самите нидерландци под ръководството на щатхалтера Вил-хелм III Орански се борят самоотвержено. Разрушени са дигите, които ограждат морето и част от територията е залята. Френските войски са принудени да отстъпят. По мирът от Нимвеген от 1678 г. Генералните щати запазват своята територия. Луи ХIV получава от испанска Нидерландия областта Франш Конте и някои укрепени градове. Към Франция преминават и областите около Мец, Тул и Вердюн.

Използувайки новата турска заплаха срещу австрийските Хабсбурги в началото на 80-те години Луи ХIV предявява претенции за земите около Рейн. В 1681 г. е анексиран Страсбург, по-късно е завладян и Люксембург. Победата над турците при Виена през 1683 г. и заставането на Вилхелм Орански на английския престол водят до създаването на нова силна антифренска коалиция - Англия, Генералните щати, Австрия, Швеция, Савоя, Бавария и папската държава. Последният голям успех на Луи ХIV е завземането на Пфалц през 1688 г. През следващите години френската армия търпи поражения. Силен удар срещу Франция е поражението на нейния флот от обединените англо-холандски ескадри в морската битка при Кап де ла Ог. През 1697 г. Франция е принудена да сключи мир в Рийсвик, по който трябва да върне Лотарингия и Люксембург, като запазва Страсбург и Елзас.

Последната война, в която участвува Франция при Луи ХIV е войната за испанското наследство (1701 - 1713-14 г.). От 1665 г. Европа очаква смъртта на последния испански Хабсбург Карлос II. Генетично обременен инвалид, следствие на династични бракове Карлос II не е женен и няма деца. Негови наследници по линия на браковете на сестрите му са един от внуците на Луи ХIV - Филип Анжу и синът на германския кайзер Леополд I, австрийският ерцхерцог Карл. Така вариантите за испанското наследство водят до потенциална хегемония в Европа на Бурбоните или Хабсбургите.

През 1700 г. Карлос II умира и според завещанието му испанският престол се наследява от Филип Анжу под името Филип V. Една година по-късно Луи ХIV го обявява и за френски престолонаследник. Настаняването на Бурбоните на испанския престол и възможното обединяване на Франция и Испания с нейните европейски владения и огромни колонии карат Луи ХIV възторжено да възкликне:"Пиринеите вече не съществуват!" Франция е на път да стане не само хегемон в Европа, но и в световен мащаб.

Бъдещото обединение на Франция и Испания предизвиква тревогата на морските държави Англия и Холандия, които не желаят френска хегемония в колониите и по световните морски пътища. През 1701 г. е сключен и т.нар. Голям алианс, насочен срещу Франция, в който влизат Англия, Холандия, Дания, Австрия, Прусия, Хановер и Савоя. Коалицията обявява австрийския ерцхерцог за испански крал под името Карлос III. На страната на Франция от германските земи се обявява само домът Вителсбах, владеещ Бавария и Кьолнското курфюрство. Франция се опитва да привлече Швеция, но тя е ангажирана изцяло в Северната война с Русия. Военните

96

действия между двете коалиции продължават от 1701 до 1713-14 г. Главните военни театри в Европа са в Испания, в която междувременно се води гражданска война, в Италия, където действа един от най-талантливите пълководци по това време принц Ойген Савойски, в Нидерландия, военно доминирана от английските войски, командвани от талантливия военен и политик дук Малбъроу и в Южна Германия. Войната се води също по море и в колониите и с това придобива характер на световен конфликт. През 1704-1711 г. антифренската коалиция постига големи успехи. Франция постепенно изтощава силите си от 1706 г. Луи ХIV е склонен да сключи мир, но прекомерните искания на съюзниците не позволяват това. През 1711 г. политическата обстановка в Европа се променя. Умира кайзер Леополд I и за владетел на Австрия и кайзер на Свещената римска империя е избран претендентът за испанския трон под името Карл VI. Сега за морските държави по-голямата опасност стават австрийските Хабсбурги. Между коалицията и Франция започват преговори и през 1713 г. в Утрехт е подписан мир. Според него Испания и колониите остават за Филип д' Анжу, който губи правата си върху френското наследство. Испанска Нидерландия (все по-често наричана Белгия) и италианските си владения (Неапол, Милано, Сицилия) преминават към Австрия. Херцогът на Савоя придобива Сардиния и става крал на Сардиния-Пиемонт. Към Холандия преминават някои важни крепости от испанска Нидерландия. Курфюрстът на Бранденбург става крал на Прусия. Най-големи придобивки получава Англия - полуостров Гибралтар, о. Менорка, Нюфаундленд, Ню Скотланд и Хъдзън бей в Канада, т.н. "асиенто" - правото на търговията с роби в испанските колонии, което носи огромни печалби. Австрия се опитва да продължи войната, но през 1714 г. е принудена да подпише мирни договори в Ращад и Баден, като признава основните положения от Утрехтския договор. В резултат от войната в Европа се установява нов териториален ред, а Англия получава желаното равновесие на силите в Европа, което й позволява да се чувства с развързани ръце в останалата част на света.

Политиката на Колбер има известни успехи и успява да направи френската икономика една от високо развитите в Европа. Но неимоверно големите разходи за кралския двор, администрацията и непрекъснатите войни подронват успехите на неговата дейност. След смъртта му в 1683 г. икономическото положение на страната непрекъснато се влошава. Дефицитът в държавния бюджет се увеличава непрекъснато, войните поглъщат голяма част от мъжкото население на страната. Населението на Франция намалява - докато през 80-те години на 17 век то е 15 милиона, то след края на управлението на Луи ХIV броят му спада на 12 млн. През годините на войната за испанското наследство избухват непрекъснати гладни бунтове и въстания.

Силен удар върху френската икономика нанася и отмяната на Нантския едикт в 1685 г. Премахването на религиозните свободи води до изселването на близо 500 000 хугеноти в Прусия, Холандия, Англия и американските колонии, които отнасят със себе си големи капитали, натрупан опит и технологични секрети.

Неуспехите в икономиката, външната политика, религиозните преследвания показват, че към края на 17 и началото на 18 век прогресивната роля на кралския абсолютизъм във Франция е изживяна. Запазените привилегии на първите две съсловия, съчетани с централизираното управление на кралската власт стават пречка за по-нататъшното развитие на страната. Засилва се недоволството на третото съсловие - буржоазията, търговците, селяните. Във Франция назряват условия за социални и политически промени. Но силната структура на централната власт продължават агонията на страната още дълги години.

Политическият възход на френския абсолютизъм се съпътства и с голям подем в областта на културата. Френската култура през 17 век достига един от своите върхове - епохата на класицизма - стил, съчетаващ античното наследство с националните френски традиции. Класицизмът става официален, държавен стил, който налага и

97

поддържа строги вътрешни правила, разработени от неговия теоретик Никола Боало (1636-1711) в трактата му "Поетическото изкуство". Едно от основните постижения на класицизма е грижата за създаването на новия френски литературен език, започнала още при Франсоа Малерб и продължена от основаната от кардинал Ришельо Академия.

Френският класическа театър през този период създава много гениални произведения. Първите двама от голямата плеяда френски драматурзи са Пиер Корней (1606-1684) и Жан Батист Расин (1639-1699). Въпреки, че са съвременници, двамата се различават много. За тях съвременникът им Лабрюер пише: "Корней ни подчинява със своите характери, със своите идеи, Расин ги сродява с нашите. Единият рисува хората такива, каквито трябва да бъдат, другият такива, каквито са... Единият извисява, удивлява, господства, учи; другият се харесва, вълнува, трогва. Всичко най-прекрасно, най-благородно и най-възвишено в разума е област на първия, всичко най-нежно и най-изтънчено в страстите е област на другия. У Корней доминира мисълта, пиесите на Расин вълнуват. Корней е поучителен, Расин - човечен". Пиесите на Корней и Расин полагат основите на модерния френски театър, а "Сид" на Корней и до днес се смята за върховно достижение на френската култура. Както Хамлет на Шекспир, така Сид на Корней са мечтаните роли на всички големи актьори.

Блясъкът на френското остроумие, сарказъм, сатира носи славата на създателят на националната френска комедия Жан Батист Молиер (1622-1673). Молиер се смее, шегува, осмива, но и наставлява, тъй като в произведенията му присъствуват сери-озните обществени, философски и нравствени проблеми. В предговора към "Тартюф" Молиер казва: "Ние нанасяме тежък удар на пороците, като ги излагаме на всеобщо осмиване". Известни са неговите комедии "Училище за жени", "Училище за мъже", "Мнимият болен", "Дон Жуан", "Скъперникът" и др., но най-известната безспорно е "Тартюф".

Молиер създава образа на Тартюф, като концентрира в него всички пороци на своето време - привидна набожност, лицемерие, двуличие, неискреност, поквара, подлост, алчност. Силата на изобличението е толкова голяма, че църквата и голямата част от висшето общество се обявяват срещу пиесата и дълго време пречат нейното представяне. С големи усилия Молиер успява да премахне забраната, но за своето свободомислие по-късно е отлъчен от църквата и е погребан на неосветена земя. Името Тартюф остава и до днес символ на човешките пороци.

Френската класическа литература извисява жанра на афоризмите. Блестящият майстор на афоризъма Ларошфуко (1613-1689) издава в 1665 г. "Размисли, или Сентенции и максими върху морала". В тях се проявява скептицизма и мизантропията на аристократа, който рисува нравствен портрет на своето съсловие и съвременниците си, лишен от особено привлекателност.

Лабрюер (1645-1696) е другият голям автор в този жанр. Той издава "Характери, или Нрави на сегашния век". Неговите образи обаче не са толкова песимистични, както у Ларошфуко. Той показва дълбока симпатия към обикновените хора, за разлика от мнението му за придворната аристокрация.

Жан де Лафонтен (1621-1695) пише във всички жанрове, но това, с което остава в културната история са басните. В неговите басни присъствува здравия смисъл на народния хумор. Всичко, което може да се каже за френското общество е поднесено от Лафонтен с много изящество, лекота и галантност.

Във френската литература от този период присъствува и писателят, зарадвал милиони деца на планетата със своите приказки - Шарл Перо. "Червената шапчица", "Пепеляшка", "Котаракът в чизми", "Палечко" остават безсмъртни произведения на световната култура.

Френската живопис от 17 век е представена от Никола Пусен (1594-1665), в чиито митологически и исторически композиции на преден план е човекът с неговото благородство.

98

Класицизмът оказва силно влияние и върху френската музика. Той е духовният баща на модерната френска опера, а нейният голям представител е Жан Батист Люли (1632-1687). Люли е не само блестящ композитор, но и виртуозен инструменталист. Като висш "музикален суперинтендант" и "маестро на кралското семейство", неговото влияние върху музикалния живот на Франция по това време е изключително голямо. Той създава над 15 монументални опери със строга и величава музика, които се представят не само в двора, но и пред третото съсловие в Париж.

Големите постижения на френския класицизъм във всички области на културата поставят основите и правят възможна появата на новия връх на националната култура - френското Просвещение

РУСИЯ СЕ ОТВАРЯ КЪМ ЕВРОПА. През втората половина на 17 век Русия заема огромни територии на два

континента - Европа и Азия. Тя е най-голямата европейска държава и нейните икономически и човешки ресурси я правят потенциална велика сила. Но все още Русия изостава в сравнение с държавите от Западна Европа.

Причините за това са различни. Една от тях е географското разположение. Русия е настрана от основните европейски сухопътни и морски артерии. Въпреки непрекъснатите стремежи през 16 и първата половина на 17 век тя не успява да установи стабилна връзка с Европа. На юг Черно море и Проливите са във владение на Османската империя. Русия все още дори плаща годишен данък на Кримския хан. Надигането на украинските казаци, начело с Богдан Хмелницки срещу Полша през 1654-1667 е подкрепено от Русия и по силата на Андрусовското примирие с Полша от 1667 г. Украйна по левия бряг на Днепър е присъединена към Русия, но това е разширение без "отваряне". След ред неуспешни войни с Швеция през 1617 г. цар Фьодор Романов сключва мир, който отрязва Русия от Балтика, като остава балтийското крайбрежие и Финландия в шведски ръце. Краят на Тридесетгодишната война засилва още шведския контрол над Балтийско. Единственото несигурно и зависещо от сезоните руско пристанище е северния Архангелск. Пътят дотам е открит от английски кораби през 1553 г. и те диктуват условията на руския внос и износ. Откъсната от Европа, Русия не може да приема новостите в икономиката, политическите структури, културните идеи и изостава с десетилетия от динамиката на процесите във водещите държави.

Но главната причина за изостаналостта на страната е пълното господство на феодалните отношения в икономиката, социалната структура, системата на държавното управление. Средновековното крепостно право не само не се отменя, но от средата на 17 век се засилва. През 1649 г. Земският събор приема т.нар. Съборно уложение, с което селяните, заедно със семействата си стават пълна собственост на земевладелците. Бягството на селяните от земите и собственика им се преследва от закона без давност. Така аристокрацията разполага законно със земята и работната сила и става привилегирована прослойка със с изключително силно влияние в държавата.

Определящ отрасъл в икономиката е селското стопанство, което се намира все още в Средновековието. То се развива бавно, екстензивно, нови начини на обработка на земята, сортове и технологии са рядкост в него. Разширяването на производството се дължи изключително на усвояването на нови обработваеми земи в южните степи и в Сибир. Бавните темпове на развитие са характерен белег и на промишлеността. Тя е представена предимно в характерната за средновековието занаятчийска форма. През втората половина на 17 век се появяват няколко манифактури, но те все още са в стадий на развитие, а преобладаващата част от промишлените стоки се внасят от

99

Европа. Градовете нямат привилегии, развиват се бавно, оформянето на национален пазар е в началото си. Държавните финанси се набират и регулират трудно, често явление е намаляването на съдържанието на благородните метали в монетите. Пускането на медни монети като платежно средство наравно със сребърните и златните, довело до поскъпване на цените става повод за т.нар. Меден бунт през 1662 г.

В системата на държавното устройство все още е силно влиянието на Болярската дума, съвещателен орган при царя и Земският събор наред с царската власт. В Земския събор са представени аристокрацията, духовниците и част от градското население. Селяните, най-многобройната част от населението нямат представители в него. Процесът на ограничаване на правомощията на Болярската дума и Земския събор и засилването на царския институт, започнал още в края на 15 век при цар Иван III (1462-1505), продължен и засилен при Иван IV Грозни (1533-1584), продължава и през 17 век при управлението на Алексей Михайлович (1645-1676) и Фьодор Алексеевич (1676-1682), но все още властта е разделена между трите институции. Израз на засилването на личната власт на царя става Приказът по тайните дела, чрез който той има възможност да контролира цялата администрация, включително и т.нар. войводи, които управляват отделните провинции. Но като цяло държавният апарат действува бавно, тромаво, в него се шири своеволие и корупция.

Една своеобразна особеност на руската политическа система е слабата роля на православната църква. За разлика от Западна Европа тя не успява да намери стабилно място в системата на властта. Сдобила се със собствена патриаршия едва през 1589, църквата няма здраво изградени структури, съществуват различия в обредната система, няма строго утвърдена богословска литература. В средата на 17 век амбициозният патриарх Никон (1652-1658), подкрепян от цар Алексей Михайлович, предприема серия от реформи за реорганизация и централизация на църквата. Но реформите са посрещнати с недоверие и съпротива както от част от църковните дейци, така и от много вярващи. Настъпват църковен разкол. Т.нар. старообредници държат на старата децентрализирана църковна система и някои от обредите си. С помощта на държавната власт старообредниците са преследвани, избивани, заставяни да се изселват в далечни и слабо достъпни области. Отношението на царя към реформите на патриарх Никон не е еднозначно. Той го подкрепя в мерките за централизиране на църковната структура, но разчита, че патриаршията ще бъде поставена под контрола на светската власт. Опитите на патриарх Никон да направи обратното - да постави църквата извън опеката на светската власт води до неговата оставка и заточение. Църковният събор от 1666-1667 г. потвърждава реформите, но освобождава Никон от патриаршеско достойнство. Така църковният "разкол" става един от символите на постепенното засилване на властта на царския институт.

Изостаналата икономика, засилването на крепостното право, тромавото и корумпирано управление, произволите на местните управители и аристокрацията предизвикват непрекъснато недоволство на селяните. Наред с традиционния протест като бягството от земите и собствените, избухват и по-сериозни вълнение. През 1606-1607 г. въстанието на Иван Болотников набира много недоволни селяни от южна Русия, чиито отряди в края на 1606 г. обсаждат даже Москва. След отстъплението им в Калуга и Тула Болотников е заловен и екзекутиран. През втората половина на 17 век избухва ново голямо въстание, водено от Степан (Стенка) Разин. В продължение на две години (1670-1671) донските казаци, избягали селяни и друго неруско население от Поволжието и други райони на южна Русия водят истинска война с царството. Въстанието е потушено жестоко, а Степан Разин е екзекутиран през юни 1671 г. на Червения площад в Москва.

100

В края на големите "безредиците" от 1605-1613 г., свързани с поредните войни с Полша и Швеция, на трона се качва Михаил Фьодорович Романов (1613-1645), основател на династията на Романови, владяла Русия до 1917 г.

След смъртта на неговия внук цар Фьодор Алексеевич (1676-1682) за наследници са обявени малолетните му братя Иван V и Петър I. С помощта на стрелците (военно формирование от феодален тип), по-голямата им сестра София става регентка. По време на нейното управление се правят опити за реформи, но натъкващи се на силната съпротива на консервативното дворянство, бързо затихват. На два пъти (1687, 1689) се организират походи за превземането на Крим от татарите, но експедициите са неуспешни.

Междувременно в своето подмосковско имение Преображенское, Петър започва занимания с военни игри, които постепенно го пристрастяват към изучаването на военното дело, а оттам и към въпроси, свързани с управлението. Съставените отначало за игра Преображенски и Семьоновски полкове постепенно се превръщат в добре обучени и въоръжени по западен образец военни единици. Съветници на Петър стават протестантски имигранти, живеещи в свое селище край Москва. Най-силно влияние му оказват швейцарецът Франц Лефорт и шотландският генерал Гордън.

След като през 1696 г. болният им брат Иван умира, отношенията между Петър и София се влошават и през лятото на 1689 г. между тях избухва конфликт. Петър надделява и застава начело на държавата.

Още в началото на управлението се Петър разбира, че Русия не може да се модернизира, без да получи изход на море, което да направи връзките и с Европа сигурни. Плод на това желание първо стават неговите Азовски походи. Те са продъл-жение на традиционната политика на Русия, стремяща се към стария център православието - Константинопол и срещу стария враг на Русия - татарите и Османската империя. Последователно през 1695 и 1696 година се провеждат два по-хода срещу крепостта Азов. Необходимостта от флот за превземането на Азов кара Петър да започне първото голямо строителство на кораби във Воронеж през есента и зимата на 1695-1696 г. След много усилия през следващата година крепостта е пре-взета и по сключеният през 1700 г. мир остава за Русия. Русия престава да плаща и унизителния годишен данък на Кримския хан. Но превземането на Азов не дава желаният морски изход към Европа. Турският контрол върху Черно море и Проливите блокира този път.

Междувременно интересът на Петър към постиженията на Западна Европа се засилва и той решава да направи обиколка там. Голямото пратеничество на Петър в Западна Европа се осъществява през 1697-1698 г. и минава през Прусия, Нидерландия, Англия и Австрия. В тези страни Петър се интересува от развитието на промиш-леността, военното и морското дело, политическото устройство и държавното управление, запознава се с основните насоки на външната политика на големите европейски държави. По време на пътуването Петър успява да привлече срещу високо заплащане специалисти и офицери, необходими за реформите, които той иска да осъществи в Русия. В края на пътуването си Петър сключва съюз с полския крал Август II (той е и курфюрст на Саксония), насочен срещу Швеция. Този съюз оз-начава промяна във външната политика на Петър - Русия се насочва отново към излаз на Балтийско море.

Основен противник на Петър I за дълги години става Швеция. Още от началото на 17 век Швеция тя е завладяла източното крайбрежие на Балтийско море, а след Вестфалския мирен договор от 1648 г. става и най-голямата сила в Северна Европа. Желанието на Петър да има пристанища на Балтика го кара да започне т.нар Северна война с Швеция, продължила от 1700 до 1721 г. Съюзници на Русия в тази война са Дания и Полша, по-късно Прусия и Хановер.

Шведската хегемония е атакувана по различни причини от нейните противници. Между Дания и Швеция съществуват стари териториални спорове. През 1697 г.

101

саксонският курфюрст Фридрих Август I е избран за крал на Полша под името Август II. Наред с желанието да отнеме от Швеция Ливония, той има и амбициозни планове за икономическото развитие на Саксония и Полша, като се съчетаят полските суровини и саксонската индустрия. Войната е започната от Дания през пролетта на 1700 г. С подкрепата на англо-холандски флот младият (по това време на 18 г.) шведски крал Карл ХII дебаркира с флотата си в Дания и я принуждава да капитулира. Междувременно Август II навлиза в Ливония, но се отдръпва бързо, след като Карл прехвърля войната там. Шведите се насочват срещу навлезлите в Ингрия руски войски, които обсаждат стратегическата крепост Нарва. През ноември 1700 г. при Нарва 8000 шведи нанасят поражение на 23 000 руска армия, водена от Петър I. Смятайки, че руснаците няма да се оправят дълго след това поражение, Карл ХII се насочва към Полша. С помощта на група полски аристократи шведите успяват да завземат голяма част от нейната територия и през 1704 г. организират избора на новия полски крал Станислав Лещински, който сключва с Швеция мирен договор. Използувайки ангажираността на големите държави от западна Европа в започналата Война за испанското наследство, през септември 1706 г. Карл ХII принуждава Август II да капитулира и да се откаже от полския престол. Междувременно Петър I след разгрома при Нарва успява бързо да реорганизира администрацията и армията. Руснаците започват да нападат Ингрия и завладяват няколко важни крепости. През май 1703 г. Петър полага основите на новата си столица (от 1711 г.) Санкт Петербург при устието на р. Нева. След победата над Август II шведите насочват силите си срещу Русия. Опитите на Петър I да сключи мир срещу отстъпването на част от завладените балтийски територии са отхвърлени от Карл ХII. През кампанията 1707-1709 г. Карл решава да се насочи към Москва от юг, приемайки помощта, предложена му от украинския хетман Мазепа, а също надявайки се на включването на Османската империя във войната срещу Русия. Решаващата битка се провежда на 27 юни 1709 г. при Полтава. Шведските войски претърпяват поражение, а Карл ХII и Мазепа са принудени да бягат и преминават в Бесарабия на турска територия. Шведският крал успява да привлече за кратко време като съюзник турския султан. През 1711 г. руските войски под ръководството на Петър I са обкръжени при река Прут и принудени да капитулират. След този неуспех Русия трябва да се откаже от крепостта Азов. Но главните военни действия се водят на север. След битката при Полтава антишведския съюз между Русия, Дания и Саксония се възобновява, като към него се присъединява и Хановер. Датската флота атакува успешно шведите по море. През 1710 г. Август II се възкачва отново на полския престол, след като Станислав Лещински избягва в Швеция. Петър I продължава завоеванията си по източното Балтийско крайбрежие, като превзема Ливония и Естония с Рига и Ревел, части от Карелия и някои стратегически острови в източната част на Балтийско море. Руският галерен флот действува успешно и заплашва дори територията на самата Швеция. През пролетта на 1713 г. шведските войски в Шлезвик са обсадени от датски, руски и саксонски войски и са принудени да капитулират. През есента на 1713 г. във войната срещу Швеция се включва и Прусия. Икономическите и човешки ресурси на Швеция са изтощени от дългогодишната война и тя изнемогва. Последните шведски владения на германското балтийско крайбрежие Щралзунд и Висмар падат съответно през 1715 г. и 1716 г. Междувременно обстановката в Европа се променя. Електорът на Хановер през 1714 г. става английски крал, а Франция отказва по-нататъшна поддръжка на Швеция. През пролетта на 1718 г. Карл ХII започва мирни преговори с цел да печели време за подготвянето на нова армия, но през ноември 1718 г. е убит при обсадата на норвежката крепост Фредриксхелд. След смъртта на шведския крал Англия и Франция започват да се опасяват от засилването на Русия. Те подпомагат уреждането на отношенията между Швеция и нейните южни съседи. През 1719-1720 г. Швеция сключва мир с Хановер, Прусия и Дания. Мирът с Русия е сключен през 1721 г., като Русия получава Ливония, Естония и Ингрия, а връща на Швеция по-голямата

102

част от Финландия. Мирен договор между Швеция и Полша се сключва чак в 1731 г., когато руското влияние в Полша се засилва.

В резултат победата в Северната война Русия получава мечтания и необходим излаз на море. Положено е началото на руската експанзия на запад (Финландия, Балтика, Полша) и на юг (Турция и Проливите), която след един век ще я направи една от европейските велики сили. В чест на победата Русия е обявена за империя, а Петър I става император. Символ на новото величие на Русия става северната столица Санкт Петербург.

Годините на Северната война съвпадат с периода на вътрешните реформи на Петър I. Обиколката му в Западна Европа показва голямата икономическа и културна изостаналост на Русия. Нуждата от развита промишленост става още по-явна по време на войните. Петър издава редица укази, с които се подпомага разви-тието на манифактурите. В 1721 г. се дава и право на притежателите на манифактури да закупуват цели селища, заедно със селяните. Широко се поощряват чужденците, които основават промишлени и търговски предприятия. В резултат на тези мерки броят на промишлените манифактури нараства бързо - към 1725 г. над 250, главно в областта на текстила, корабостроенето, обработката на кожи и др. Особено голяма значение има развитието на металургични заводи в Урал, с което се слага началото на разработването на големите рудни богатства на този район. Докато до Петър I Русия внася метали и метални изделия, след неговите реформи тя не само задоволява своите нужди, но и започва да изнася метали и метални изделия.

Основата на селското стопанство остават феодално зависимите селяни, чийто труд започва да се използува и в манифактурите. В 1714 г. с указа за единонаследието всички земи на дворянството се превръщат в наследствени, а селяните стават пълна и неограничена собственост на дворяните. Така се укрепва още повече феодалният характер на селското стопанство. Петър реформира финансовите задължения на селяните, като заменя многобройните данъци с един общ поголовен данък. Селяните се делят вече само на две категории - държавни и помещически. С този данък се за-силва властта на помещиците, защото те отговарят са събирането му. Във връзка с тази реформа се извършва и първото преброяване на населението в Русия.

При Петър се провежда цялостна реформа на градското управление. Жителите на градовете са разделени на две гилдии. В първата влизат всички заможни търговци, производители и хора със свободни професии. Във втората гилдия са дребните търговци и занаятчиите. С тази реформа се дават привилегии на градските производители и търговци, като се намаляват възможностите за произволи на местните управители. Започва издигането на градския живот, но промените все още са незначителни и руските градове не могат да се сравняват с развития градски живот в Западна Европа.

Промените в промишлеността и градския живот стимулират развитието на вътрешната търговия и оформянето на национален пазар. Москва става основен търговски център, но наред с нея се издига ролята на няколко панаира, най-големият от които е Новгородския. Излазът на Балтийско море, развитието на флота, строежа на Санкт Петербург дава силен тласък на външната търговия. Чрез система от канали р. Волга е съединена с Балтийско море и новата столица Петербург става главно пристанище и изходна търговска врата на Русия. Докато през 1703 г. неговото пристанище е посетено от един чуждестранен кораб, то в 1721 г. техният брой нараства на 200 кораба годишно.

Петър отделя голямо внимание на развитието на армията и флота. Старата военна система е променена. Завръщането му от европейската обиколка през 1698 г. съвпада с бунт на стрелците, които се чувстват от настъпващите нововъведения. Бунтът е потушен жестоко, а военното формирование на стрелците е ликвидирано.

Военната реформа започва след поражението при Нарва, като на мястото на старото опълчение започва създаването на редовна армия набирана чрез система на

103

рекрути. Армията се организира и въоръжава по западен образец. Бързо се развива и военният флот. В Черно море неговото строителство започва още по времето на Азовските походи. Но по-важен е построеният флот в Балтийско море. Към края на управлението на Петър той се състои от 32 линейни кораба, 16 фрегати и много галери. Полагат се големи грижи за офицерския състав в армията и флота. Отначало се изпращат хора на учение в чужбина и се наемат на руска служба чужденци. По-късно се основават военни и военноморски училища, които подготвят кадри за арми-ята и флотата. Любовта на Петър към флота е толкова голяма, че при среща с английския крал заявява, ако не е бил руски цар, би желал да бъде английски адмирал.

Започва създаването и на светски училища, разширява се книгопечатането, от 1703 г. започва да излиза първият руски вестник "Ведомости", в 1714 г. е основана първата библиотека, а в 1725 г. се създава Академията на науките. Променя се и календарът. Вместо от 1 септември новата 1700 г. започва от 1 януари.

На големи промени е подложено дворянството. Различията в категориите на владените от него земи са премахнати и е въведена единна собственост. Постепенно се намалява разликата между родовите и неродовите фамилии. Петър задължава всеки представител на дворянството да заема военна или гражданска служба. В тази връзка в 1722 г. е издадена "Таблица на чиновете", с която се въвеждат 14 чинове в гражданската и военната служба. Всеки трябва да започва службата си от най-ниския чин и според заслугите си да се издига до по-горните. Този указ засилва ролята на държавните учреждения с фактическото въвеждане на военната дисциплина в тях. Едновременно с това таблицата за чиновете дава възможност в системата на управлението да навлязат представители от нисшите съсловия.

Извършват се големи промени в държавното управление. Старата държавна система се оказва напълно непригодна за новите начинания. Престават да се свикват Земските събори. Значението на Болярската Дума запада и Петър издава указите си без нейното съгласие, а през 1711 г. тя е окончателно разтурена. На нейно място е учреден Правителствен сенат, притежаващ съдебна и изпълнителна власт. Сенаторите се назначават от Петър. В 1718 г. на мястото на старите прикази се учредява системата на колегиите. Всяка колегия завежда определен клон от държавното управление. През 1708 г. е въведено ново административно деление - страната е разделена на 8 губернии, всяка от които включва определен брой провинции, които от своя страна се делят на уезди. Те се управляват от губернатори, подчинени непосредствено на царя. По този начин се постига силна централизация на властта и се облекчава управлението на огромната страна. На реформи е подложена и църквата, като Петър намалява властта й и я поставя под пълния контрол на светската власт. През 1721 г. партиаршията е разпусната и върховната църковна власт се предава на държавен Синод, начело със светски оберпрокурор, назначаван от императора.

Реформите предизвикват остро недоволство сред старите дворянски родове и сред част от висшите църковни архиереи. Засиленият феодален гнет предизвиква много бягства на селяните и вълнения. През 1707-1708 г. избухва въстание в южна Русия, ръководено от Кондратий Булавин. В него участват масово казаци и избягали селяни. На два пъти въстаниците разбиват изпратените от централната власт войски и дори превземат град Черкаск - административен и търговски център на Донската област, Царицин, обсаждат крепостта Азов. За потушаването на въстанието е изпратена армия от 32 000 души под командването на княз В. Долгоруки. След поражението му Донската област губи привилегиите си.

В последните години на управлението на Петър руската експанзия се насочва към Средния Изток. В резултат на Персийския поход (1722-23 г.) Русия получава земи край Каспийско море с градовете Дербент и Баку.

104

Реформите на Петър I имат за цел да въведат едно модерно управление по западен образец. Всички промени водят към утвърждаването на абсолютизма в Русия. Налице са някои негови видими признаци - абсолютна власт на императора, засилване на централизираното управление, създаване на държавен апарат, армия и флот, политика на меркантилизъм в икономиката. Но руският абсолютизъм (наричан също самодържавие) се различава доста от западния абсолютизъм. На практика Петър I е главния и в много случаи единственият инициатор на реформите. На Русия липсват тези дълги години на постепенно развитие в Западна Европа, когато бавно и постепенно се създават всички нови елементи в икономиката, социалната структура, политиката и културата. Петър се опитва да накара Русия да измине за няколко де-сетилетия това, което Европа е постигнала за дългите години. Лишен от поддръжката на една развита буржоазия, Петър няма около себе си широка социална опора и е принуден с диктаторски средства да се опита да създаде една модерна държава. Една от най-важните особености на руското развитие е на елементи от модерното манифактурно производство със извъникономическата феодална принуда. Всички промени са наложени отгоре, до голяма степен изкуствено и нямат дълбоки корени в обществените структури.

След смъртта на Петър през 1725 г. периодът на големите промени приключва. При неговите наследници реформите продължават, но са ограничени и се провеждат с много бавни темпове. Едва през втората половина на века при Екатерина II (1762-1796) те продължават отново и тогава Русия се превръща във велика европейска сила.

ЕВРОПЕЙСКОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ.

През декември 1784 г. в едно берлинско списание излиза статията на големия

германския философ Имануел Кант (1724-1804) със заглавие: "Отговор на въпроса: Какво е Просвещение?" Кант пише: "Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетието е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. "Sapere audе!" (Имай смелост да си служиш със собствения разсъдък!) - ето това е девизът на Просвещението. С тези думи Кант дава името и основната идея на една от най-блест-ящите епохи на Новото време - епохата на Просвещението от края на 17 и през 18 и през 18 век.

Просвещението представлява широко движение в областта на природните и обществени науки, в културата, чрез което съвременните интелектуалци, културни дейци, икономисти, политици правят преоценка от гледна точка на разума на идеите, принципите и съществуващия ред във всички области на икономическия, обществен, политически и културен живот. Името "Просвещение" идва от дълбокото убеждение на всички просветители, че утвърждаването на разума и разпространението на знанията ще премахнат останалите средновековни догми, суеверия и предрасъдъци. Просветителите са убедени, че посредством знанията и просветата ще могат да се осъществят промени в съвременното общество и ще се стигне до отношения, основани на разума, свободата и равенството. В този смисъл дейците на Просвещението са идеолозите на новия буржоазен строй.

Просвещението е общоевропейско явление и подобно на ренесанса и хуманизма не признава националните граници. Както през 15-16 век европейските интелектуалци създават свой наднационален и надконфесионален кръг, в който се обсъждат всички интересуващи ги въпроси. Хората, включени в този кръг често са наричани с общото наименование "философи", макар не всеки от тях да се занимава с философски проблеми. Така 18 век в европейската история понякога се нарича и векът на философите.

105

Корените на Просвещението изхождат от Ренесанса и Хуманизма, когато за първи път мислители, учени, хора на изкуството започват да се освобождават от догмите на църквата. Реформацията и Контрареформацията през 16 век за дълги години обвързват европейците към въпросите на вярата и въвличайки ги във въоръжени религиозни конфликти, прекъсват до известна възходящия ход на културните процеси на континента. Но окончателното установяване на сферите на влияние на двете църкви в Западна и Централна Европа освобождават европейската мисъл от сковаващия монопол на единното мислене и създават условия за развитието на науката и културата през 17 век.

17 век е време на бързо развитие на астрономията, физиката и математиката, което задълбочава първия пробив, нанесен от Коперник върху основите на средновековната наука. Работите на астрономите Тихо Брахе (1564-1601), съставил звезден каталог с фиксираното положение на планетите и Йоханес Кеплер (1571-1630) с трите закона за движението на планетите задълбочават съмненията в стария възглед за света. Католическата и отчасти протестантската църква (Лутер и Калвин се изказват остро срещу идеите на Коперник) през 17 век все още не се отказва да държи под контрол науката. Пропуснала да оцени работата на Коперник навреме, през 1616 г. римската курия включва книгата му в Индекса на забранените книги. Но хипотезата на Коперник, че Слънцето се намира в центъра на планетите и Земята се върти около него привлича вниманието на Галилео Галилей (1564-1642). Освен откритието на фундаментални закони в областта на механиката Галилей потвърждава верността на хипотезата на Коперник. През 1632 г. той публикува "Диалог за двете най-главни система в света - Птоломеевата и Коперниковата", след което срещу него е организиран процес. На процеса Галилей е принуден да се отрече от своите възгледи, противоречащи на религиозните представи за Земята като център на вселената. Но отказът му е явно неискрен и въпреки, че прочутата фраза на Галилей "И все пак тя се върти!" е легенда, влиянието на църквата над науката рязко намалява.

Докато в диоцезите на католическата църква новата наука, антиклерикализмът и волнодумството все още могат да бъдат осъждани и забранявани, в протестантската част на Европа, където църквата не може да се намесва така свободно в научните изследвания, това става невъзможно. Пример за това е Англия, където през 17 век условията за свободни изследвания позволяват да се появат работи на няколко големи учени и философи. Пример за това са работите на Исак Нютън (1642-1727). Със своите открития в областта на математиката (диференциалното и интегрално смятане (почти едновременно, но независимо от него това прави и Готфрид Лайбниц в Германия), оптиката и най-вече в механиката (в изследването "Математически принципи на натуралната философия", издадено през 1687 г.) Нютън окончателно отхвърля влиянието на средновековната философия и поставя началото на развитието на съвременните естествени науки.

Развитието на точните науки през 17 век засилва влиянието на материализма във философията и задълбочава процеса на отделянето на науката от религията. Един от първите философи, които поглеждат по нов начин към света е англичанинът Френсис Бейкън (1561-1626). Потомствен аристократ, виден деец в политическия живот (през 1618-1621 г. е лорд-канцлер при Джеймс I), един от най-образованите хора на Англия и Европа с вкус към литературата (някои изследователи смятат, че той е истинският автор на творбите на Шекспир), Бейкън става родоначалник на нова методология на научното изследване - школата на емпиризма, основаваща се на експеримента, осмислян от разума.

Французинът Рене Декарт (1596-1650) изтъква на преден план принципа на съмнението и рационализма, т.е. принципа на обосноваването на всяко твърдение посредством проверката на разума, а не на вярата. Познанието трябва да се осъществява от разума. Рационализмът на Декарт е изразен в прочутото му изречение: "Мисля, следователно съществувам!". След смъртта на Декарт неговите

106

работи са посрещнати на нож от църквата, а и не само от нея - през 1633 г. произведенията му са внесени в Индекса на забранените книги, а Луи ХІV през 1671 г. забранява с указ преподаването на картезианството (по латиниското име Ренатус Картезиус) във всички френски университети. Двете школи - на емпиризма и рационализма оказват силно въздействие върху развитието на философската мисъл през 17 и 18 век.

Принос в английският философски материализъм след Френсис Бейкън прави Томас Хобс (1588-1679). В неговите възгледи едно от главните места заемат обществото и държавата. Отхвърляйки тезата за божествения произход на властта той изказва мисълта за обществения договор. Неограничената свобода в отношенията между хората в далечното минало, белег на "естественото състояние" в крайна сметка причинила анархия в обществото, в което всеки воювал с всекиго. Тогава хората решават съзнателно да се откажат от част от правата си, за да осигурят своята безопасност, собствеността си и други свои права, т.е. сключват помежду си т.нар "обществен договор", с който предават властта на държавата, изразена в монархическия институт. Въпреки че под впечатлението от гражданския конфликт по време на Пуританската революция Хобс фаворизира абсолютната монархия, възгледът му за "обществения договор" отрича божествения произход на монархическата власт, признава правото на самосъхранение на хората като причина за отказ от подчинение на монарха и предопределя по-нататъшни атаки срещу абсолютизма.

Барух Спиноза (1632-1677), когото вече споменахме по-горе, споделя отчасти идеите на Хобс за държавата, но отрича монархията като идеална форма на управление, както и отказът на поданиците от всички свои права в полза на държавата. Свободата на мнение е едно от тези права, които всеки управител трябва да спазва. В своите философски възгледи, близки до рационализма на Декарт, Спиноза допуска, че светът се управлява по силата на логическа необходимост. Въпреки че Спиноза не отрича съществуването на Бога, неговите работи до такава степен подронват устоите на религията, че той става неудобен както за юдейската община (той е отлъчен от нея), така и за християнската църква. Не случайно след публикацията на неговия "Теологично-политически трактат" (който излиза под друго име, но авторът му веднага е разпознат) той е обявен почти за атеист. Посмъртното издание на неговите съчинения през 1677 г. е забранено дори от нидерландските власти, които иначе се славят с либералността си.

През 17 век и Германия дава своя принос в развитието на материалистичната философия в лицето на Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716). Лайбниц има големи заслуги в областта на математиката и физиката, като най-големият му принос е откриването на диференциалното и интегрално смятане, почти едновременно с Исак Нютън. Философията на Лайбниц, позната повече от публикуваното през 19 век негово произведение "Монадология" следва и доразвива рационализма на Декарт и Спиноза. Влиянието на Лайбниц се измерва не само с научните му постижения, а със стремежът му за разпространението на знанията и просветата. По негово предложение през 1700 г. се основава Академия на науките в Берлин, по молба на Петър I съставя план за основаването на академия в Санкт Петербург, подпомага основаването на академия и във Виена.

През втората половина на 17 век във Франция наред с картезианството се развива силно и скептицизма. Главен негов представител е Пиер Бейл (1647-1706). В житейския си път Бейл преминава последователно от калвинизма към католицизма и обратно, докато накрая е склонен да се откаже от религията и проповядва веротърпимостта. Първоначално последовател на Декарт, Бейл подлага на известна преоценка учението му и го съчетава със скептицизма, които е водещ в неговите възгледи. През 1695-1697 г. издава "Исторически и критически речник", използван широко от просветителите от 18 век. В работите си Бейл показва пълното

107

несъответствие между догмите на религията и науката и стига до заключението, че вярата и знанието трябва да бъдат разделени. Бейл поставя на преден план критичния подход към религията и смята, че в една държава могат да съществуват свободно всички религии, дори и атеизма. Тези мисли на Бейл впечатляват особено на фона на отмяната на Нантския едикт и стремежа на Луи ХІV да унифицира френската църква.

Пиер Бейл е един от европейските мислители, който най-ясно изразява издигането над тесните рамки на ограничената наука, общество, догма и държава. В едно от произведенията си той пише: "Един историк трябва да се освободи напълно от духа на ласкателството и лошата репутация. Той трябва да забрави, че принадлежи на определена страна, че е възпитан в едно определено вероизповедание. Ако го запитат какъв е, той трябва да отговори - аз не съм нито французин, нито германец, нито англичанин, нито испанец; аз съм гражданин на света! Аз не служа нито на кайзера, нито на френския крал - аз служа единствено на истината! Тя е моята единствена кралица, пред която съм положил клетва!" Тези думи на Бейл го правят предшественик на големите френски просветители от 18 век и показва, че духът на европейците е готов да се откъсне от всякакви догми и ограничения и започва да търси и преосмисля новите веяния, които времето носи със себе си.

Политическите промени в Англия след "Славната революция" създават особено благоприятни условия за развитието на обществената мисъл. Английските просветители не трябва да ликвидират съществуващата организация на обществото, а само да я реформират според настъпващите промени. Новите идеи там се развиват в условията на пълна свобода.

Най-големият принос във философията на английското просвещение от края на 17 и началото на 18 век дава Джон Лок (1632-1704). Във философските си съчинения Лок е привърженик на емпиризма на Бейкън, като го доразвива и утвърждава школата му.

Особено силно е влиянието на Лок в областта на политическите науки. В своите "Два трактата за правителството" той отрича както божествения произход на монархическата власт, така и правото на наследство на короната. Лок развива по-нататък идеите на Хобс за обществения договор, но се основава не на съглашение между хората помежду си, а на договор, сключен между гражданите и управляващата власт. От това положение произлиза принципа за политическия суверенитет на нар-ода и правото му на съпротива и дори на смяна на държавната власт, ако тя нарушава обществения договор и посяга на естествените права на човека - правото на лична свобода и собственост.

Разширявайки по-нататък своите мисли за държавата и обществото Лок признава необходимостта от разделянето на властите в държавата. Разделянето между законодателното и изпълнителното тяло трябва да предотврати злоупотребата с властта. Законодателната власт трябва да се избира от народа. В случай, че изпълнителната власт не зачита правата на върховната, тя трябва да бъде спряна. Тези основни принципи, върху които трябва да се осъществява функционирането на държавата оказват силно въздействие върху френските просветители, които ги доразвиват. Принципите на Лок за разделението на властите за първи път е приложен в конституцията на Съединените американски щати в края на 18 век.

В условията на пълна свобода за развитието на икономиката английската икономическа мисъл има възможност за широки изследвания. Английските колониални завоевания, развитието на тринадесетте английски колонии на американския континент, преминаването към фабричното производство в средата на 18 век правят възможна появата на политикономията на промишления капитализъм. Нейният основоположник Адам Смит (1723-1790) издава през 1776 г. труд а си "Изследване на природата и на причините за богатството на народите". Адам Смит насочва вниманието си към промишлеността и системата на наемните отношения и доказва, че източник на богатството е трудът на работниците. От печалбата са

108

заинтересувани както работодателите, така и работниците и следователно свободата в промишлеността, в търговията, както и конкуренцията трябва да стоят в основата на новата икономическа система. Тази система не се нуждае от намесата на държавата, освен в изключителни случаи. Трудът на Адам Смит оказва съществено влияние върху икономическата мисъл в Европа и Америка и обосновава правата на буржоазията на свобода в икономиката и политическата област.

Английското просвещение регистрира постижения и в културната област, където се повяват талантливите писатели Даниел Дефо (1660-1731) с великолепните неостаряващи романи Робинзон Крузо и Мол Фландерс, Джонатан Суифт (1667-1745) с Пътешествията на Гъливер, по-късно Хенри Филдинг (1707-1754) и романтичните поеми на шотландеца Робърт Бърнс (1759-1796). Трима големи художници дават силен тласък на изобразителното изкуство в Англия - Уйлям Хогарт (1697-1764), Джошуа Рейнолдс (1723-1792) и Томас Гейнсбъроу (1727-1788), с което прекъсват периода на сравнителната изостаналост на Англия от останалите европейски държави в областта на живописта.

Установените принципи на конституционната монархия, свободата в икономиката, толерантната религиозна политика, общественото спокойствие - всичко това съдействува за превръщането на Англия през 18 век в най-демократичната, (според тогавашните представи за демокрация) страна и дава убежище на много инакомислещи от цяла Европа. Основните идеи на английското просвещение оказват силно влияние върху европейската мисъл, а на американския континент залягат в конституцията на Съединените американски щати.

Различно от Англия е положението във Франция. Пред френските просветители стои трудната задача да променят живота на цялото общество. Техните противници и врагове са много и силни - църквата, системата на абсолютизма, привилегиите на аристокрацията и духовенството. Това предизвикателство именно води до бурен разцвет, небивал блясък и несравнимо по-голямо влияние на френското просвещение в Европа. За френските просветители германският социалист Фридрих Енгелс казва: "Великите мъже, които във Франция просвещаваха умовете за наближаващата революция сами действуваха крайно революционно. Те не признаваха никакви външни авторитети... Религия, възгледи върху природата, обществото, държавния строй - всичко беше подложено на най-безпощадна критика; всичко трябваше да оправдае пред съда на разума своето право на съществуване или да прекрати съществуването си. Мислещият разсъдък стана единствената мярка за всичко съществуващо".

Съмненията срещу основните постулати на църквата се води не само в тясното, все още "затворено" поле на науката, а и на по-близкото и разбираемо поле на литературата с аргументите на простата логика и скептицизма. Църквата като система от ценности не се отрича напълно, но основните й постулати са подложени на съмнение. Дени Дидро (1713-1784), главният издател на Енциклопедията твърди, че светът се управлява според законите на разума. В такъв случай разумни и логични ли са уроците на църквата и не трябва ли те да се подложат на проверката на разума? Дидро, а и други просветители се питат дори съществува ли изобщо Бог. В едно свое съчинение Волтер влага в устата на един герой думите: "О, Боже, ако изобщо те има, закриляй душата ми, ако имам такава!". Някои просветители са склонни да приемат, че Бог съществува, но той само е изработил законите на вселената. Всички религии водят началото си от тези общи божествени закони и не трябва те да се противопоставят една на друга, а да проявяват религиозна толерантност. Повечето от просветителите виждат целта на човешкия живот не вече в отвъдния свят, а в задачата той да се направи щастлив на земята. Човек може да намери най-голямото щастие и съвършените добродетели, когато се научи да съчетава законите на нравствеността със тези на разума. Тогава всеки ще може да съобразява своето

109

поведение с тези закони. Вярата в прогреса на науките и културата постепенно замества у мнозина християнската надежда в Бога.

Просветителите разглеждат критично и политическата организация на съвременното общество - държавата. Те си задават въпроса дали е правилно кралят да има абсолютна власт над всички поданици и да бъде отговорен за своите деяния само пред Бога? Разумът показва, че владетелите са също само човешки същества, както и техните поданици и в такъв случай защо поданиците да нямат своите права.

Новият възглед на просветителите за държавата изисква владетелите да управляват така, че да уважават щастието и благополучието на техните поданици, да пазят тяхното достойнството и свободата на мисълта. Държавата и църквата трябва да се отнасят толерантно към друговерците. Крепостничеството на селяните като рязко противоречие с правата на човека също трябва да се премахне. Тези нови идеи на просветителите ще намерят място в управлението на някои т.н. просветени монарси през втората половина на 18 век.

Просвещението създава и първата национална икономическа школа на т.н. "физиократи". Главни нейни теоретици са Франсоа Кене (1694-1774), автор на много икономически статии в Енциклопедията, Дюпон дьо Немур, Ан Робер Жак Тюрго (1727-1781). Както вече споменахме, физиократите отстъпват от принципите на меркантилизма (доминиращата роля на външната търговия, парите като основен елемент на стопанството) и насочват вниманието си към производството и неговата роля за богатството на държавата и населението.Тъй като френската манифактурна промишленост е все още недостатъчно развита, физиократите смятат, че източникът на националното богатство е в земята, селскостопанското производство и търговията. Затова те искат държавата да се откаже от контрола си върху тези области и чрез реформи те да се направят печеливши. Като финансов контрольор при Луи ХVI Тюрго се опитва да проведе на практика някои от идеите на физиократите, но няма успех поради съпротивата на аристокрацията, която не иска да се откаже от своите привилегии.

Края на 17 и целия 18 век са време на бурно развитие на науката и техниката. Символ на тяхното тържество е появата на Френската енциклопедия, издадена в периода 1751-1780 г. под ръководството на Дени Дидро. В 17 тома текст и 11 тома илюстрации са събрани всички постижения на съвременната наука и техника. Сътрудници на Енциклопедията са около 200 най-известни учени, лекари, писатели, инженери, пътешественици, познавачи на военното и морското дело от Франция и цяла Европа. Обединителното звено в Енциклопедията е критиката на феодалните и църковни догми във всяка област на човешкото знание. Издаването на тази съкровищница на знания нанася окончателен удар върху предишния монопол на църквата в науката и изобщо върху нейния авторитет.

Френското просвещение има няколко особено влиятелни личности. Сред тях традиционно се открояват трима - Монтескьо, Волтер и Русо.

Шарл Луи Монтескьо (1689-1755) е един от ранните френски просветители. По произход аристократ, в продължение на дълги години е висш чиновник и има възможност да се запознае добре със системата на управление на страната. В своите произведения "Персийски писма" (1721), "Разсъждения за причините и упадъка на римляните" (1734) и "За духа на законите" (1748) спира вниманието си върху развитието на обществото и устройството на държавата.

Персийски писма е една блестяща рисунка на съвременното френско общество, бита и нравите на висшите кръгове. Водеща нишка в книгата е нравственото право на човек на гражданска свобода. С това произведение Монтескьо поставя началото на т.нар. "философски роман", използван често от по-късните просветители.

Главният труд на Монтескьо, който го прави истински просветител е "За духа на законите". Тук Монтескьо разсъждава върху организацията на държавата. Явно личи пристрастието на автора към английския модел на ограничена монархия. Впечатлен

110

от възгледа на Джон Лок за разделението на властите, Монтескьо го развива по-нататък, като към институциите на законодателната и изпълнителната власт прибавя и независимата съдебна власт. Тези три институции - законодателната, изпълнителната и съдебната, трябва да действуват независимо една от друга и да се контролират взаимно. Схемата на Лок и Монтескьо по-късно се приема в държавното устройство на почти всички съвременни общества.

Най-влиятелната фигура в културния живот на Франция и Европа във века на Просвещението е Волтер (1694-1778). (истинското му име Франсоа Мари Аруе). Волтер е роден в семейство на висш държавен чиновник. Учи е езуитски колеж, където получава великолепно образование. Волтер е един от "най-чистите" просветители. За него историческият процес се състои в борбата между прогреса и разума с невежеството и фанатизма.

В периода 1726 - 29 г. Волтер живее в Англия, където публикува "Философски писма за Англия". В тях се анализира английската политическа система на конституционната монархия, като се противопоставя на консервативния френски абсолютизъм. Книгата на Волтер и забранена веднага във Франция, конфискувана и изгорена.

Няма област в литературата, в която Волтер да не е проявил блясък, остроумие, философска дълбочина, великолепен стил и ерудиция. Неговите произведения, приемани с възхищение и преклонение, или преследвани и изгаряна, в продължение на дълги години вълнуват не само Франция, но и цяла Европа. Преследван от френските власти, той се спечелва приятелството и възхищението на Фридрих II Пруски и Екатерина II. По-голямата част от живота си Волтер прекарва в изгнание, за да се завърне в края на живота си в Париж, където умира, почитан дълбоко от всички.

Волтер е автор на произведения от различни жанрове. Сред най-известните са "Философски писма", Философски речник", Векът на Луи ХІV", "Есе за нравите и духа на народите", философските романи "Кандид", "Задиг", Микромегас", автор е на няколко драми - "Едип", "Брут", "Ирина" и др., пише "Есе за нравите и духа на народите", "Трактат за веротърпимостта", "Философски речник", "Мемоари".

Един от късните и най-радикални френски просветители е Жан Жак Русо (1721-1778). Животът на Русо протича тежко. Роден в буржоазно семейство в Женева, остава от малък сирак, принуден е да се мести често, преследван от властите. Самият Русо е с труден характер, склонен към резки отзиви за хората, често изпада в мизантропия. Въпреки това трудовете му се ценят изключително високо.

Русо могат да се определи като един от най-радикалните просветители поради възгледите му за социалното неравенство в обществото. Според него първоначално човечеството не е познавало неравенството, живяло е в пълна свобода и независимост, съществувала е хармония и чистота на нравите. Появата на частната собственост става причина за бедствията, престъпленията, войните, упадъка на цялото общество. В бъдещото общество, според него трябва да бъдат премахнати всички крайности в собствеността и тя трябва да бъде поделена равномерно сред неговите членове. Дребната частна собственост е идеала на Русо.

Разделяйки възгледа на Хобс и Лок за обществения договор, Русо специално подчертава принципа на съглашението между гражданите и управляващата власт, както и правото на народа на съпротива срещу тираничното управление. Според него най-добрата форма на организация на обществото е републиката, която се управлява от всички граждани. Разбирайки все пак трудностите на подобно управление, Русо предполага, че народа трябва да връчи властта на избрани от него достойни хора.

Русо отделя много място в своите трудове върху просвещението и възпитанието. Романите му "Емил, или за възпитанието" и "Новата Елоиза", които пледират за възпитание чрез труд, за следване на принципите на природосъобразния живот оказват силно влияние сред френското общество в годините преди революцията.

111

Цялата плеяда високо образовани просветители създават духовния климат на Франция от 18 век - Дени Дидро, Д'Аламбер, Монтескьо, Фонтенел, Русо, Мармонтел, Кондиляк, Холбах, Хелвеций, Ламетри, Кене, Лаплас, Буфон, Реомюр. В Париж и другите големи градове на Франция привържениците на Просвещението се събират в т.н. "салони", където се дискутират новите идеи. Оттам те се разпространяват във всички слоеве на образованото общество във Франция и останалата част на Европа и дори в Америка. От средата на века, когато започва да излиза Енциклопедията, Франция се намира изцяло под влиянието на Просвещението и никакви мерки на краля и правителството не могат да спрат тяхното разпространение.

Германското Просвещение се развива при най-трудни условия. Германските земи са разпокъсани и на преден план стои въпросът за националното обединение. Войните от 16, 17 и 18 век с нашествията на много чужди държави причиняват застой в културата и засилват чуждото културно влияние. Ето защо Просвещението в гер-манските земи се ориентира главно в културната област, неговите водачи са главно литератори и тяхната цел е националното обединение чрез културното единение на всички германци.

Един от първите германски просветители е Йохан Готшед (1700-1766), който по примера на френския класицизъм се стреми да възроди немския общонационален език. Фридрих Готлиб Клопщок (1724-1803) в своите драми и поезия се обръща към събития от германската история, стремейки се да възбуди патриотичните чувства в разпокъсаната страна. Голяма роля в германската и общоевропейската култура изиграва Йохан Винкелман (1717-1768) със своето класическо изследване "История на древното изкуство". В това на пръв поглед чисто изкуствоведческо изследване се правят изводи със съвременно значение: "Свободата, царяща в управлението и държавното устройство на страната, е била една от главните причини за разцвета на изкуството в Гърция".

Безспорният лидер на германското просвещение е Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781). Теоретик на изкуството, поет и драматург Лесинг е фигура с голямо влияние в общогерманския живот от 18 век. Лесинг е противник на класическите канони, въве-дени в немската литература от Готшед и пледира за нова литература, драматургия и поезия. Обект на неговата изобличителна критика са и дребните германски владетели, които подражават на най-лошите примери на абсолютните монарси. Най-известната му пиеса "Натан Мъдрия" е пропита със силна критика срещу каноните на християнството и съдържа призив към религиозна и човешка толерантност в най-добрите традиции на хуманизма.

Германското Просвещение се развива със закъснение и в края на века изпитва силното влияние на френската буржоазна революция.

Идеите на Просвещението имат различно влияние в отделните прослойки на съвременното общество. Разпространението му сред обикновените хора от народа до голяма степен са напразни. През 18 век преобладаващата част населението е неграмотно. Твърде често свещеникът е единственият грамотен човек в селото. Все пак идеите за нова система на образование и възпитание на децата получава развитие. Към края на века в много европейски държави започва да се въвежда задължително начално светско образование. Разбира се тези училища не могат да решат веднага проблемите на образованието, но важното е, че е поставено началото на отделянето на светското от църковното образование.

Идеите на Просвещението намират обаче голям отзвук сред буржоазията от големите градове - Париж, Лондон, Виена, Берлин. Тук хората от средното съсловие изпращат децата си в училището, сами намират време за четене и дискусии - в новите модни заведения - кафенетата. Все повече вестници и книги излагат тезите на просветителите. Започват да излизат много романи, в които героите са хора от обикновен произход - например "Робинзон Крузо" от Даниел Дефо или книги, в които със средствата на алегорията, или под формата на пътеписи се критикува

112

съвременното политическо устройство - "Пътешествията на Гъливер" от Джонатан Суифт, "Персийски писма" на Монтескьо. Буржоазията от третото съсловие, особено във Франция, е запозната много добре с новите идеи, които всъщност представляват тяхната политическа програма в идващата революция.

Идеите на Просвещението намират широк прием сред образованата част на обществото, а най-често това са личности и групи от привилегированите съсловия и най-вече от аристокрацията. Именно тази социална група става хранителната среда на Просвещението. В салоните на висшето общество тема на разговори са новите книги, идеи, личности, необходимостта и възможностите за промени. Така част от привилегированите съсловия сами дават принос за големите промени, които ще ги лишат от изключителното им място в обществото.

Европейското Просвещение дава нов тласък на цялостното развитие на Европа и част от американския континент. Неговите идеи подготвят почвата на нови революции, които окончателно ще отстранят всички остатъци от феодализма и ще създадат условия за свободното развитие на буржоазията през ХIХ век.

ПРОСВЕТЕНИЯТ АБСОЛЮТИЗЪМ

Просвещението е прието широко от горните слоеве на буржоазията и от либералната част от аристокрацията. Постепенно новите идеи оказват влияние сред редица приближени до властта благородници - съветници и министри в Испания, Португалия, Швеция, Дания. Този идеен поток засяга някои владетели, особено в Централна Европа - както по-дребни германски принцове, така и монарси като Фридрих Велики в Прусия, Екатерина II в Русия, и най-вече двама австрийски Хабсбурги - Мария Терезия и синът й Йозеф II. Така на европейската политическа сцена се появяват “просветените” монарси.

В Централна и Източна Европа, където икономическите и социални промени се движат с по-бавни темпове системата на “просветения” абсолютизъм съдържа елементи на доизграждането на структурите на абсолютизма, но те са оцветени от идеите на Просвещението и повече или по-малко, желано или не, са изпълнени в неговия дух.

От най-високата гледна точка в държавата - тази на владетел, най-лесно и точно могат да се видят несъответствията и изоставането на редица елементи в икономиката, търговията, вредата от някои най-консервативни привилегии на първите съсловия, накрая системата на държавното управление. Именно там се насочва вниманието и реформаторската енергия на просветените монарси - отмяна на остарели съсловни привилегии, ограничаване на някои правомощия на църквата (най-вече католическата) и някои ордени, засилването на религиозната толерантност, промени в структурите на държавната власт, реформи в съдебната област, създаване на държавна, модерна светска система на образование, известни облекчения на икономическото положение на третото съсловие, намаляване на цензурата и др.

Формулата на "просветения абсолютизъм" е дадена от Фридрих II (1740- 1786) и в най-краткия и израз се състои във фразата: "Владетелят е първият служител на държавата". С това се изразява новото място на монарха, което изисква от него грижи и създава задължения за по-хармоничното развитие на обществото според нормите на един цивилизован, "просветен" свят. Владетелят трябва да води справедлива и честна политика, да не прави разлика между своите интереси и интересите на страната. Държавата трябва да служи на правото и закона, благоденствието на народа трябва да бъде ръководното начало в управлението. Владетелят запазва абсолютните си права, но той ги употребява не за задоволяване на личните си желания и амбиции, а в интерес на цялото общество и неговата организация - държавата. Именно в името на нейните интереси владетелят употребява правата си и може да осъществява реформи,

113

накърнявайки някои стари привилегии или даващи права на тези, които не са ги притежавали. Просперитетът на държавата във всяко отношение се издига в култ и владетелят е задължен като първата личност в нея да работи за издигането й. В своята работа владетелят трябва да бъде запознат с най-модерните идеи, да ги прилага според историческите традиции и условията на съвременния живот.

Идеите на Фридрих II имат стабилна основа в политиката на краен меркантилизъм, въведена от неговия баща Фридрих Вилхелм I (1713-1740). Груб, без всякакви интереси към науката, изкуството той ограничава до минимум държавните разходи, усъвършенствува данъчната система, забранява вносът на всякакви чужди промишлени стоки. Фридрих Вилхелм понякога лично обикаля улиците на Берлин и заповядва да смъкват от гърба на поданиците му чуждестранните дрехи. Неговото скъперничество стига до такива крайности, че сребърните прибори на кралското се-мейство са претопени под негово лично наблюдение и предадени в държавната хазна. Често семейството става гладно от масата поради строгите икономии в разходите на двора. Единственото, за което кралят не жали пари е армията.

Отношенията между кралят и неговият син са направо враждебни. Фридрих Вилхелм забранява на Фридрих всякакви занимания с литература, поезия, музика и той прави това тайно. Стига се дотам, че Фридрих прави опит да избяга в Англия заедно със свой приятел, но е заловен и принуден да гледа публичната екзекуция на приятеля си. След това е изпратен в крепостта Кюстрин, където е просвещаван в системата на управлението на държавата.

Дошъл на власт в 1740 г. Фридрих II заявява своята привързаност към идеите на Просвещението. Той е в кореспонденция с неговите най-видни представители. По негова покана Волтер гостува няколко пъти в кралската резиденция Сан Суси в Потсдам. Около Фридрих често се събират известни немски литератори, учени, музиканти. Самият крал често свири на флейта.

В икономиката Фридрих продължава политиката на меркантилизъм и протекционизъм. Полагат се особени грижи за развитието на манифактурите, строят се шосета и канали, които свързват отделните части на кралството, обезводняват се много блатисти местности и се създават нови обработваеми земи. С кралска заповед се въвежда масовото отглеждане на картофи за да се осигури прехраната на населението и армията. За развитието на финансите и съдействие на промишлеността и търговията се създава първата пруска банка.

Фридрих II модернизира правната система. Въвежда се правилото да се записват законите, принципът на независимостта на съдиите, регулира се наказателното право, въвежда се равенство пред закона, отменят се изтезанията. Продължава политиката на религиозна толерантност. Прусия отдавна привлича преследвани в други страни лютерани, калвинисти, католици, които пристигат с парите си, техническите навици и умения. Освен 20 000 френски хугеноти, тук намират убежище 17 000 калвинисти от Швейцария и Нидерландия. По времето на Фридрих населението на Прусия се увеличава от 2.5 на 5.5 млн. Въвежда се и задължително начално образование.

Положението на отделните съсловия в Прусия е различно. Аристокрацията заема първото място в държавата и има изключителното право да заема висшите държавни длъжности и офицерските чинове в армията. За тези длъжности тя не получава големи заплати, но се ползва със значителни данъчни привилегии. Юнкерите притежават пълни права над своите земи и зависимите от тях селяни. Преобла-даващата част от селяните притежават малко земя и са принудени да работят в именията на юнкерите. Все още крепостното право се запазва, но в държавните земи то се отменя в интерес на държавните финанси. Увеличените печалби от засиления износ на зърнени храни кара юнкерите да гонят селяните от земите им и да създават едри стопанство, в които се използва труда на зависимите селяни. Така в Прусия започва да се създава модерно едро земевладение, което увеличава влиянието на юнкерите в държавата.

114

В рамките на икономическата политика на Фридрих II, насочена към развитието на промишлеността и търговията, буржоазията се ползва с подкрепата на държавата. Въпреки че нейните политически права продължават да са ограничени, тя вече получава достъп до по-ниските държавни служби.

Най-големи грижи се полагат за армията. Тя е основната потребителка на промишлени и хранителни стоки в държавата. В нея се въвежда желязна дисциплина и строго обучение. В средата на ХVIII век тя става една от най-големите и най-силните в Европа - броят й се увеличена на около 190 000 души, а за издръжката й се изразходват 60 % от държавния бюджет.

Армията става главният инструмент при провеждането на външната политика. При Фридрих Прусия участва във войната за Австрийското наследства (1740-1748), Седемгодишната война (1756-1763), войната за Баварското наследство (1778-1779). Главното завоевание от тези войни е високо развитата в промишлено отношение област Силезия. При първото разделяне на Полша в 1772 г. Фридрих II получава Западна Прусия.

Реформите и войните на Фридрих II издигат Прусия като една от най-силните германски държави и тя влиза в числото на европейските велики сили. В средата на 18 век Прусия става съперник на Австрия за водеща роля в германските земи. За своите постижения Фридрих II е наречен Велики и става символ на издигащото се национално самосъзнание на германската нация.

Още по-разгърната политика на "просветен абсолютизъм" водят в Австрия Мария Терезия, която управлява от 1740 до 1780 г. и нейният син Йозеф II, управлявал страната до 1790.

В началото на 18 век Австрия е най-голямата държава в състава на Свещената римска империя и Централна Европа. Тя продължава да се разширява териториално, като след края на войната за Испанското наследство в нейно владение преминават някои италиански държави и испанска Нидерландия. Новите война с Османската империя и носят части от Сърбия, Босна, Банат, Влашко. Нейните територии са разпръснати от Атлантическия океан до Балканите и Адриатическо море. Австрия става многонационална и интерконфесионална империя. Освен германци, в нея живеят чехи, словаци, унгарци, хървати, словенци, италианци, нидерландци и др. народности, а поданиците й изповядват католицизъм, лутеранство, калвинизъм, източно православие и юдаизъм. Управлението на такава многонационална държава е изключително сложно. Въпреки наличието на някои органи на централно управление във Виена, отделните провинции и области имат свои запазени привилегии и известна самостоятелност във вътрешните работи. Управлението на този сложен конгломерат от различни народности и вероизповедания е сложно, изисква много усилия и налага реформи.

В икономическо отношение империята не се развива равномерно. Съществуват големи различия между отделните области. Най-високо развити в промишлено отношения са Силезия, чешките земи, немскоговорящите области. В централна Австрия и по-специално в столицата Виена са развити занаятите, свързани с предметите на разкоша. В чешките земи се развива текстилната промишленост и специално производството на стъкло. В тези части започва да се забелязва пробив в строгата цехова регламентация и поява на разпръсната манифактура. Като цяло търговията и отчасти промишлеността страдат от широко развитата система на монополите, които спъват свободното й развитие.

В селското стопанство на отделните области се наблюдават големи различия. В немскоговорящите части и чешките земи личната зависимост на селяните отпада , сред тях се появява диференциация. Издигат се богати селяни, расте прослойката на разорени собственици, попълващи работната сила на манифактурната промишленост. В източните области на империята феодалните тежести, включително личната зависимост се запазва в по-голяма степен.

115

В средата на 18 век Австрия навлиза в период на криза. Причината е изостаналостта на икономиката и системата на държавните институции в сравнение с по-добре развитите западноевропейски държави.

Мария Терезия, подпомогната от група съветници, част от които споделят някои просветителски идеи, започват серия от реформи в различни области на държавното управление, икономиката и др.

Държавното управление се централизира, като се създават държавна канцелария за ръководство на външните работи (1742) и висш държавен съвет, на който са подчинени новообразуваните министерства на финансите, данъците, търговията, правосъдието, външните работи, висши военен съвет. На реформи е подложена и съдебната система - през 1766 г. е издаден Codex Theresianum (граждански кодекс), а през 1778 г. Constitutio criminalis Theresiana (Наказателен кодекс). От 1776 г. са отменени мъченията при следствията. Въвежда се ново административно деление, начело на което стоят чиновници, подчинени на висшия държавен съвет. През 1753 г. се извършва първото преброяване в Австрия.

В областта на икономиката особено важни са данъчната реформа от 1748 г., която облекчава положението на промишлениците, по-късно, през 60-те години се регламентира манифактурното производство, приет е т.нар. предачен патент, полага се начало на протекционистична политика. През 1754 г. се извършва митническото обединение с унгарските земи. Триест се обявява за "свободно пристанище" като в него се строят нови пристанищни съоръжения. В Австрия се прокарват много нови пътища.

Финансите се стабилизират след въвеждането на общ подоходен данък и данък върху наследството, които се отменят старите привилегии на духовенството и аристокрацията. Митата върху суровините са намалени, а тези за луксозните стоки се увеличават рязко. Провежда се първото преброяване на поземленото имущество и населението.

През 70-те години специални патенти облекчават положението на селяните - ан-гарията от 5-6 дни седмично се намалява до три дни. Селяните получават право да изкупят своите земи от аристокрацията, ограничават се съдебните права на едрите земевладелци в техните владения. Мерките на Мария Терезия по отношение на селян-ите създават благоприятни условия за развитието на пазарното селско стопанство.

Австрия става и една от първите страни с широко развита система на общи и професионални държавни училища, за издръжката на които отиват част от данъците. През 1746 г. се създава известният Collegium Theresianum, предназначен първоначално за обучението на децата на аристокрацията, открит през 1751 г. и за деца от буржоазен произход. След забраната на дейността на йезуитския орден през 1773 г. част неговото имущество се използва за образователни цели.

При Мария Терезия Австрия води няколко войни. Първата от тях е свързана с признаване на наследствените й права върху престола. В 1713 г. баща й, кайзер Карл VI (1711-1740), който няма мъжки наследници издава т.н. Прагматическа санкция, според която престола на Свещената Римска Империя може да бъде наследен от жена. Този акт е признат само от част от германските владетели и се превръща в повод за войната за Австрийското наследство (1740-1748). Срещу Австрия се образува коалиция от Прусия, Бавария и Франция, а Мария Терезия е подкрепена от Англия. Войната се води с променлив успех и завършва в 1748 г. с компромис - Прагматическата санкция е призната, но Австрия трябва да отстъпи богатата област Силезия на Прусия. В Седемгодишната война (1756-1763) Австрия отново воюва срещу Прусия, но не успява да си върне Силезия. Единствената придобивка на Австрия става Галиция, която тя получава при първата подялба на Полша в 1772 г. Австрийските военни неуспехи са една от причините, подтикнали към реформи.

Реформите в духа на просветения абсолютизъм се засилват при сина на Мария Терезия, Йозеф II. Съимператор на Свещената римска империя от 1765 г., той няма

116

реална власт и въпреки, че предлага много промени, по-консервативната, католически настроена Мария Терезия възпира дейността му. След качването му на престола през 1780 г. Йозеф II започва енергични радикални реформи. По време на своето кратко десетгодишно управление Йозеф II се опитва да промени почти цялата икономическа и политическа система на империята.

Още в началото на своето управление той издава три патента за отмяна на крепостничеството и въвеждането на общо поданство. С Толерантния патент от 1781 г. се дава равноправие на протестантите и православните поданици. Граждански права получават и евреите, като се отменят всички професионални ограничения, съществували до този момент за тях.

Стремежът на Йозеф II да се засили централната власт води през 1783-1788 г. до разделянето на империята на 13 области и ограничаване на местното самоуправление на Австрийска Нидерландия и Унгария, унгарските финанси са поставени под австрийски контрол. Изборните графове в Унгария са заменени с кралски комисари. Немският става официален държавен език, засилва се немската колонизация в Унгария и Галиция. При Йозеф ІІ се засилва германското културно влияние за сметка на толерираното от Мария Терезия италианско и френско.

Икономическата политика на Йозеф ІІ включва специални държавни субсидии и заеми за манифактурното производство и образованието. Забранява се използуването на трудът на деца под девет години в манифактурите. През 1789 г. е издаден указ за въвеждане на единен подоходен данък и замяна на всички селски повинности с парични данъци. Селяните стават напълно свободни и могат да избират мястото на живеене, професия и т.н. Продължава протекционистичната политика, която съдейства за развитието на местната промишленост.

За разлика от майка си, Йозеф II води антиклерикална политика. Забранена е и дейността на всички католически ордени, които не се занимават с благотворителна дейност в болниците и детските приюти, като имуществата им са конфискувани. Отменена е църковната цензура, ограничен е списъкът на забранените книги. Тези мерки предизвикват даже посещение на папата във Виена, но и той не разколебава Йозеф ІІ в стремежа му да ограничи влиянието на католическата църква.

Йозеф II води активна външна политика. Под негово влияние Австрия участва в първото разделяне на Полша, води война за Баварското наследство (1778-79). Той се стреми да издигне Австрия като водеща сила не само в германските земи, но и в Югоизточна Европа. За тази цел през 1781 г. сключва съюз с Русия.

Политиката на просветен абсолютизъм, водена от Йозеф ІІ се натъква на съпро-тивата на аристокрацията и духовенството. Особено силна е опозицията в Австрийска Нидерландия и Унгария, където през 1789-90 г. избухват въстания. Поради тази опозиция Йозеф II е принуден да отмени част от реформите си, а след смъртта му политиката на реформи е изоставена.

Цялостното управление на Йозеф ІІ и неговите широкомащабни неговите реформи, провеждани в духа на просветения абсолютизъм и имащи за цел да премахнат най-големите прегради за буржоазното развитие на Австрия в рамките на абсолютната монархия, го правят най-радикалния реформатор на ХVIII век. "Йозефинизъм" в историческата терминология на Новото време остава като термин, означаващ радикални реформи.

Реформите на Мария Терезия и Йозеф II успяват да засилят централната власт и да преодолеят до известна степен националната разпокъсаност. Ролята на централната власт се засилва за сметка на провинциалните привилегии и Австрия се превръща в единна държава. Тя постепенно приема облика на модерна държава, като поставя своите интереси над тези на Свещената римска империя.

Елементи на "просветен абсолютизъм" се развиват и в Русия при управлението на Екатерина II (1762-1796). Екатерина идва на власт след дворцов преврат, насочен срещу съпруга й Петър III, неспособния и психически лабилен човек. Екатерина по

117

произход е германска принцеса. Подобно на много германски владетели и тя е повлияна в известна степен от идеите на Просвещението. Подобно на Фридрих II, Ека-терина поддържа кореспонденция с Волтер, Дидро и извършва няколко реформи в духа на "просветения абсолютизъм".

След преврата от 1762 г. тя продължава политиката на реформи, започнати още от Петър I. В 1767 г. се свиква комисия от 573 депутати, които да изработят ново за-конодателство. Комисията заседава четири години, без да стигне до определени резул-тати. Най-голямата реформа се извършва в 1775 г., когато се въвежда ново административно деление на страната на губернии. В губерниите се създават отделни административни, съдебни и финансови органи. Изпълнителната власт и в ръцете на губернатор, назначаван от централната власт. В следващите години се издават актове, с които се намалява данъчната тежест на промишлениците и търговците, разрешава се безмитния внос на промишлено оборудване, градското население е освободено от някои задължения, които пречат на развитието на промишлеността и търговията.

Основният проблем на руското общество - крепостническата система не получава разрешение. Напротив, в 1785 г. Екатерина потвърждава всички права на помещиците върху техните селяни и дори им предоставя нови. С този акт окон-чателно се оформя съсловната структура на самодържавно-крепостническа Русия. Дворяните са освободени от служба, дават им се изключителни права на собственост както и в местното и централно управление.Известни привилегии получават само преселващите се в южните области на Русия групи от румънски, български, гръцки и германски селяни.

Новите практически неограничени възможности на помещиците върху земята и селяните води до повишаване на феодалната експлоатация в селото. Тежкото положение на селяните води до избухването на голямото селско въстание под ръководството на Емелян Пугачов в 1773-1774 г., което е потушено жестоко.

Екатерина взема известни мерки за разширяване на образованието, полагайки основите на Московския университет и Волното икономическо дружество. Но тя не позволява разпространението на по-радикалните идеи на Просвещението в Русия, особено след избухването на революцията във Франция през 1789 г. Най-известният последовател на просветителските идеи при Екатерина е Александър Радишчев, който издава през 1790 г. книгата си "Пътешествие от Петербург до Москва". Възгледите на Радишчев са доста радикални, като осъжда крепостничеството и демагогията на руския просветен абсолютизъм, стигайки до идеята за социална революция. За своята литературна дейност Радишчев е осъден на 10 годишно заточение в Сибир.

Най-успешната област на управлението на Екатерина е външната политика. Използувайки нарасналите сили на руската армия и отслабването на съседните и държави - Османската империя и Полша, Русия води няколко победоносни войни с тях. След руско-турските войни от 1768-1774, 1787-1792 г. Русия получава изход на Черно море, анексира Крим и става официално покровителка на православното население в Османската империя. Другата съседка на Русия - Полша има по-нещастна съдба. Трите държави на "просветения абсолютизъм" - Русия, Прусия и Австрия в 1772, 1793 и 1794 г., използувайки слабостта на Полша и започналата буржоазна революция във Франция си поделят нейната територия. Най-голямата част е присъединена към Русия. Така се изпълнява успешно завещанието на Петър I за разширяване на руската империя.

"Просветеният абсолютизъм" в Русия не довежда до сериозни промени в полза на буржоазията и е по-скоро игра на думи и кокетиране с идеите на Просвещението, отколкото целенасочена политика. Едно своеобразно свидетелство за преобладаването на външния израз на нейните "просветени реформи" е останалият от нейното време термин "потьомкиновски села". Един от тях нейните фаворити, генерал-фелдмаршал Потьомкин организира пътуване на императрицата юг към завладения Крим. За да не

118

осквернява погледа на Екатерина с мизерията на селяните, той нарежда по пътя да бъдат построени изкуствени села с хубави къщи, добре облечени селяни, много добитък и т.н. Изразът "потьомкиновски села" остава в историята като символ на фалшификация на благоденствие.

Целта на "просветения абсолютизъм" в Централна и Източна Европа е приспособяването към новите изисквания на развиващото се пазарно стопанство, като се запазят във възможно най-голяма степен водещата роля и привилегиите на аристокрацията. В зависимост степента на развитието на икономиката, влиянието на третото съсловия, съпротивата на привилегированите съсловия и накрая реалната сила на владетеля реформите на просветения абсолютизъм са с различна сила и обхват. Системата на “просветения” абсолютизъм не решава всички проблеми на държавите, в които се развива. Премахването на някои ограничения за третото съсловие е съпроводено със запазване на основните привилегии на аристокрацията и с това е запазена, макар и ремонтирана основата на абсолютизма. Все пак и тези ограничени реформи, извършени под влияние на идеите на Просвещението запазват централноевропейските държави от вихъра на политическата революция, който се изсипва над Франция в края на 18 век. Буржоазните революции в тези страни (най-вече германските държави) се отлага с повече от половин век и чак през 1848-1849 г. сложната смесица от национализъм и социално-политически искания ще накарат буржоазията в Централна и Южна Европа да се вдигне на революция.

РАЖДАНЕТО НА САЩ. Докато в Европа през 18 век се развива Просвещението и отделни монарси са

склонни да въвеждат реформи в модерен дух, но все пак предназначени да укрепят системата на абсолютизма, в английските колонии в Северна Америка се развиват процеси, които водят до създаването на държава, устроена изцяло върху принципите на просветителските идеи, процеси.

Спорадични преселвания на англичани по източното крайбрежие на Северна Америка има още от края на 16 век, но колонии започват да се основават от началото на 17 век. Първата английска колония, наречена Виржиния е основана през 1607 г. През следващите години се образуват нови колонии, разположени между испанска Флорида на юг и френски Квебек на север. Населението на колониите през втората половина на 17 и първата половина на 18 век се увеличавало с много бързи темпове.

Първият досег с Новия свят не е лек. Новите колонисти трябва да строят своите селища с много труд, да култивират земи от дивата природа, да отглеждат реколтата си с много грижи. Лошите климатични условия, липсата на достатъчно храна, сечива, лекарства, стълкновенията с местните индианци често пъти са причина за смъртта на преселниците. Но все пак техният брой от година на година нараства и много хора търсят щастието си в Новия свят.

Различни са причините за преселване в Новия свят. Главните сред тях са надеждата за по-добър икономически живот, преследвания по политически или религиозни причини. За разлика от европейските страни в колониите не съществуват съсловия, няма аристокрация, феодални и църковни имения. Богатството или бедността зависят само от труда на колониста. Всеки може да се издигне благодарение на собствените си способности, талант, енергия и предприемчивост. Постепенно колониите се превръщат в обетована земя за всички потиснати или преследвани европейци.

Твърде често преселниците от Англия или други европейски страни не могат да платят пътя си до Америка и тогава сключват договори с различни компании, срещу които стават т.н. "бели роби", задължени да работят определен срок в имението на някой плантатор. След приключването на срока те получават свободата и известни

119

средства и могат да се заселят на свободните земи. Същото става и с голяма част от осъдените престъпници, които вместо да бъдат екзекутирани или да изтърпяват присъдата си в английските затвори, са откарвани като "бели роби" в колониите. Липсата на достатъчно работна ръка скоро слага началото на търговията с черни роби от африканския континент и техният брой в английските колонии се увеличава непрекъснато. За разлика от белите, те не са освобождавани, а остават роби до края на живота си и са основната работна сила в плантациите на южните колонии.

Различна е и националността на колонистите. Най-голямата част от тях са англичаните, но има много германци, ирландци, холандци, французи, шотландци, италианци. Различна е и религията на новите колонисти. В Нова Англия заселниците са предимно пуритани, в Мериленд преобладават католиците, Пенсилвания е ос-нована от сектата на квакерите, а в Род Айлънд живеят заедно привърженици на различни религии - протестанти, католици, евреи. Въпреки, че английският елемент преобладава, всички запазват своя език, религия, начин на живот. В същото време в ежедневната борба срещу природата, с общите грижи и закони, в съвместния живот и работа постепенно се ражда едно новото американско общество. Един пътешественик от 18 век пише: "Какво всъщност представлява един американец, този нов вид човек? Той не е европеец, нито потомък на европейци; той е една странна смесица, каквато няма никъде по света. Аз познавам един човек, чийто дядо е бил англичанин, неговата жена холандка, синът му се ожени за французойка, а четиримата му синове имат жени от четири различни националности. Той е един американец."

Статутът на колониите по източното крайбрежие първоначално е различен. При основаването си Виржиния е кралска колония, като управлението е осъществявано от вицегубернатор, назначен от краля. Съществуват колонии, основани от търговски компании, а също и частни колонии (такива са основаните с кралски харти в 1632 год. Мериленд и в 1681 год. Пенсилвания). Във търговските и частните колонии още в края на 17 век се създават органи на местно самоуправление. Известни зачатъци на такива органи има и в кралските колонии. В началото на 18 век тринадесетте английски колонии имат местни органи на самоуправление и собствени закони.

С нарастването на стопанското значение на колониите английското правителство постепенно започва да ограничава самоуправлението и се опитва да го замени с директно управление от метрополията. Процесът на ограничаване на самоуправлението на колониите става все по-често повод за разногласия с метрополията не само поради нарасналото самочувствие на колониите, но и поради икономическата политика на английското правителство към колониите.

Една от характерните особености на развитието на колониалната икономика е отсъствието на всякакво феодално законодателство в икономическата област, а и невъзможността да се въведе то поради огромните територии и възможностите за преселване. Затова още от самото начало икономиката на колониите тръгва по капиталистически път. Това води до бързо развитие на производителните сили на страната и скоро дава значителни резултати.

В икономическо отношение колониите се делят на три групи. В южните колонии (Мериленд, Виржиния, Северна и Южна Каролина и Джорджия) се образуват огромни плантационни стопанства, в които се отглеждали предимно ориз, индиго и тютюн. За обработката на тези плантации са необходими много работници. Опитите да се въведат някои полуфеодални форми на принуда завършват с неуспех поради съпротивата на колонистите и наличието на много свободни земи. Затова в южните колонии бързо се установява системата на робския труд, като в средата на 18 век в плантациите работят повече от половин милион роби, докарани от Африка. В управлението на тези колонии почти неограничена власт имат едрите плантатори-робовладелци.

В северните колонии на Нова Англия (Ню Хемпшир, Масачузетс, Род Айлънд и Кънектикът) преобладава дребното фермерско стопанство. То се основава на

120

работната сила на фермерското семейство, което привлича наемна работна ръка само при прибиране на реколтата. Една голяма част от населението се занимава и с риболов и морска търговия. В тези колонии с бързи темпове се развива корабостроенето. Една немалка част от населението се занимава и с морска контрабанда. В ръководството на местната власт в представителните институции в Нова Англия преобладават представителите на буржоазията.

В централните колонии (Ню Йорк, Ню Джърси, Делауър и Пенсилвания), които са разположени на много плодородна земя се развива фермерско стопанство. Тук съществува също едра поземлена собственост, която обаче за разлика от южните плантации се дава под аренда на фермери. Тези колонии произвеждат предимно зърнени храни, като широко развитие получава и животновъдството. Именно в тях за известно време получава развитие дълговото робство. Но за разлика от южните колонии, и тук, както в Нова Англия робството не е широко разпространено, тъй като за него няма икономическа основа.

Като цяло до края на 17 век икономиката на английските колонии носи предимно аграрен характер, но делът на промишленото производство се покачва бързо. В колониите има огромни залежи от всякакви полезни изкопаеми, богати запаси от дървен материал. На тази база в северните колонии много бързо се развиват корабостроенето и дървообработващата промишленост. Колониите започват да снабдяват с кораби даже и метрополията, при това на по-евтини цени. Към края на 18 век близо една трета от английския флот е построен в корабостроителниците на Северна Америка, а Англия внасяла от Америка много дървен материал и други суровини.

На базата на широко разпространеното овцевъдство и отглеждането на памук в колониите се развива бързо и текстилната промишленост - вълнена и памучна. При липсата на всякакви цехови или други ограничения производството се концентрира бързо. Към средата на 18 век то е в състояние да задоволи нуждите на американския пазар.

Подобно е и положението в областта на металургията и желязообработващата промишленост. Огромните рудни запаси и изобилието на дървен материал позволява бързото развитие на производството на желязо и произведения от него. В колониите бързо се възприемат всички новости в технологичните процеси и към средата на 18 век американските железни изделия не само задоволяват в общи линии колониалния пазар, но се и изнасят в Англия, където конкурират успешно английските изделия.

Особено голямо развитие в колониите получава производството на спиртни напитки, предимно ром. Суровината за това производство е внасяна от островите на Карибско море. Меласата, получена от там се преработва в колониите. Полученият ром от своя страна се изнася към бреговете на Африка, срещу което от там се доставят черни роби. Така се получава един стопански триъгълник, носещ огромни печалби.

Към средата на 18 век икономиката на колониите стигна висока степен на развитие. Отделните производства могат да конкурират успешно съответните английски стоки, а и като цяло колониалната икономика може вече да задоволява в голяма степен вътрешния пазар. Икономическите връзки между отделните колонии укрепват и се образува общ вътрешен пазар. Първоначалните различия между отделните колонии започват да се губят и те вече се чувстват като едно цяло.

Отношенията между Англия и нейните колонии следват традиционната линия от това време. Според правителството в Лондон колониите трябва да служат за източник на суровини и пазар на английските промишлени стоки. Бързото икономическо развитие на колониите нарушава тази схема. Износът на промишлени стоки от колониите се увеличава и конкурира успешно английските произведения. Заплашен от тази конкуренция английският парламент започва да издава закони, които ограничават индустриалното развитие на колониите. Още с Навигационния акт от 1651 г. цялата търговия на колониите трябва да се осъществява само с английски

121

кораби. От 1660 г. колонистите могат да изнасят захар, тютюн, вълна, индиго и др. стоки само за Англия. В 1699 г. е забранен износът на вълна за Англия. В 1732 г. се забранява и износа на метални изделия за Англия и цяла Европа. През 1750 г. парламентът забранява съоръжаването на доменни пещи, манифактури за преработка на желязо и прилагането на английските патенти в областта на металургията.

До Седемгодишната война (1756-1763) мерките на парламента се прилагат внимателно, тъй като колониите са обградени от големи владения на Франция - на север и от Испания - на юг. Колониите се нуждаят от помощта на метрополията и не се противопоставят остро на ограниченията. Но след края на войната, когато френското колониално влияние е намалено и Квебек става английско владение, парламентът в Лондон засилва натиска срещу колониите и издава ред актове, насочени срещу самостоятелното им развитие.

От 1763 г. се забранява свободното заселване на колонистите на запад от Апалачите. Тези земи са обявени за собственост на короната. С това се ограничава усвояването на нови територии и се затруднява развитието на фермерското стопанство. През 1764 г. се издава нов закон за митата на колониите. С него започват да се облагат с високи мита стоките на европейските страни и техните колонии в Америка. Този закон засяга силно производителите на ром от Нова Англия, тъй като почти целият внос на меласа идва от френските и испански колонии в Карибско море.

През 1765 г. английският парламент гласува закон за гербов налог. Този данък засягал всички търговски и юридически документи, всички печатници и всички издания на книги, вестници,, търговски обявления и т.н. Това бил първият "вътрешен данък" наложен от парламента в Лондон. Веднага всички представителните събрания на отделните колонии заявяват протест. Започва преследване на събирачите на новия данък. Създават се организации на т.н. "Синове на свободата" като протест срещу новите данъци. Широко разпространение добива движението за бойкот на английските стоки. В Ню Йорк се събират на конгрес представители на девет колонии, които застават на становището, че само те могат да определят данъците в колониите и че не може да има облагане без представителство. Това най-ясно и остро е изразено от юриста от Масачузетс Джон Адамс, който писал: "Парламентът на Великобритания не може да притежава повече данъчни права в колониите, отколкото парижкия парламент." В някои други изказвания на видни представители на колониите се правят аналогии с опита на Чарлз I да въведе "корабните пари" в годините преди Пуританската революция. "No taxation without representation!" (няма облагане без представителство) - това искане става лозунг на американските колонисти. Вследствие на бурята от протести в колониите и бойкота на английските стоки, който провеждан стриктно, засяга интересите на английските вносители, през 1766 г. законът за гербовия налог е отменен.

Претенциите на парламента в Лондон отново се проявяват през 1767 г., когато се гласува ново повишение на вносните мита в колониите. Въпреки, че това били "външни такси", колониите посрещат акта с нови протести. Средствата от новите мита са предназначени за издържането на английската администрация в колониите, като по този начин те стават по-независими от представителните събрания в колониите и съответно по-зависими от короната. Като отговор на този акт започва масово създаване на т.нар. "кореспондентски комитети", които координират протестните действия на отделните колонии срещу новите мерки. Започва отново бойкот на всички английски стоки.

Напрежението между колонистите и кралската администрация се засилва и в началото на 1770 г. в Бостън се стига до стълкновение между войската и колонистите, при което няколко колонисти са убити. Този сблъсък, както и големите загуби на английските производители от бойкота принуждават правителството да отмени новите мита, като остави само едно символично увеличение при чая.

122

Но с това спорът за правото в областта на данъчното облагане не се прекратява. През 1773 г. положението на Ост Индийската компания се влошава и нейното лоби в парламента извоюва правото да продава чай в американските колонии, като го внася директно. Въпреки новото мито чаят в колониите се продава на по-ниски цени. Колонистите отговорят на тази привилегия на Ост Индийската компания с бойкот на чая. Напрежението в Бостън отново нараства и на 16 декември 1773 г. няколко колонисти, преоблечени като индианци се качват на един от корабите на компанията и изхвърлят в морето балите с чай. Този епизод остава в историята на САЩ като прочутото "Бостънско пиене на чай".

Правителството в Лондон отговоря със сурови мерки на този инцидент. През март 1774 г. то ликвидира самоуправлението на колонията Масачузетс, обявява Бостън в обсадно положение и затваря пристанището му. По същото време Лондон издава и т.нар. "Квебекски акт", с който ликвидира самоуправлението на колонията Квебек и тя става кралска колония. Правата на католиците в Квебек са признати. Територията на колонията се разширява на запад до р. Охайо, върху територии, за които претендират другите колонии.

Тези мерки предизвикват възмущението на всички колонии и напрежението се засилва. Парламентът обявява колониите в състояние на бунт и засилва армията до 30 000 души, главно германски наемници. В отговор на това през есента на 1774 г. се свиква първият т.нар континентален конгрес на представители на колониите във Филаделфия. Конгресът изпраща на краля декларация, в която се настоява за отмяна на всички наказателни мерки и се иска право на представителство на американските колонисти в английския парламент. Колониите са призовани да не се подчиняват на новите актове. Взема се решение и за продължаването на бойкота. За неговото спаз-ване се създават специални комитети, складове с оръжие и въоръжени отряди на т.н. минитмени, колонисти, които за броени минути трябва да се съберат въоръжени и готови за действие. Решенията на конгреса са посрещнати с въодушевление от колонистите.

Напрежението нараства и през април 1775 г. при селищата Лексингтън и Конкорд до Бостън се стига до първата престрелка между английски войски и отряди на колонистите. След това отрядите на колонистите обсаждат града.

В тази обстановка през май 1775 г. се събира вторият континентален конгрес. Взема се решение за създаване на армия, като за неин главнокомандуващ е назначен плантаторът от Виржиния, майор от континенталната милиция по време на Седемгодишната война Джордж Вашингтон (1732-1799). Избирането на южняка Вашингтон за командуващ армията, действуваща в северните колонии, изразява единството на всички колонии. През юни 1775 г. армията на колонистите показва добри военни качества, воювайки срещу редовната английска армия в първата си битка при Бънкър Хил край Бостън.

С началото на военните действия става ясно че не може да се намери компромис с английското правителство. През пролетта на 1776 г. Томас Пейн публикува памфлета си "Здравият смисъл", в който издига искане за пълна независимост от английската корона и създаването на държавна общност на колониите. Памфлетът е широко разпространен - за няколко месеца са продадени повече от 120 000 екземпляра. През пролетта на 1776 г. събранието на Виржиния прима т.нар. "Виржински бил за правата", в който се провъзгласява нейната независимост от Англия, правото на съпротива срещу всяко деспотично управление, народен суверенитет, пълна свобода на собствеността, вероизповеданието и др. В началото на юни Виржиния представя в Конгреса предложение за обявяване на независимостта на колониите.

Конгресът назначава комисия за изработване на проект за декларация за независимостта. Основната работа върху текста е извършена от виржинеца Томас Джеферсън и на 4 юли 1776 г. съставената от него "Декларация за независимостта" на тринадесетте американски колонии е одобрена от Конгреса.

123

"Декларацията за независимостта" изброява многочислените злоупотреби на английския крал и заявява, че народът има право на съпротива срещу тази тиранична власт. В нея се казва: "Ние смятаме за очевидни следните истини: Всички хора са създадени равни. Те са надарени от техния Творец с някои неотнимаеми права. Към тях принадлежат тези на живот, свобода и стремеж към щастие. За осигуряването на тези права хората са създали правителства, чиято справедлива власт произлиза от съгласието на управляваните. Когато някоя форма на управление заплашва тези цели, народът има право да я промени или да я премахне и да създаде ново правителство, основаващо се на такива принципи, които биха осигурили на народа неговата безопасност и щастие". Декларацията обявява ликвидирането на всякаква зависимост на колониите от Англия и създаването на Съединените щати на Америка. Декларацията е подписана от представителите на всички колонии.

Обявяването на американската независимост е посрещнато с въодушевление от широки обществени кръгове в много европейски страни. Особено ясно доброжелателно отношение към САЩ е изразено във Франция. Голямата част от френското общество приветства американската независимост с чувството, че американците са постигнали на практика това, което френското просвещение създава като теория. Водени от ентусиазъм, няколко хиляди французи заминават като доброволци за Америка. Сред тях е младият маркиз дьо Лафайет, който скоро заслужава уважението на Вашингтон и цяла Америка. Дори правителствените кръгове са доволни от конфликта между Англия и колониите й, защото това представлявало унижение за победителката в Седемгодишната война - Англия. Френското правителство обаче все още не иска да се ангажира официално, тъй като това би могло да доведе до война на Англия, а френската армия не е готова за военни действия. Но в следващите месеци чрез подставени лица и фирми французите изпращат на колонистите оръжие, барут, снаряжение, облекло и друга помощ.

Войната за независимост започва при неравностойни сили. В началото инициативата принадлежи на англичаните, които разполагат с главните пристанища и могат да маневрират с войските. Американската армия е слабо снабдявана, недисциплинирана, подготовката на офицерите и войниците не била на необходимото равнище. Самият Вашингтон през 1775-1776 г. действувал не много решително, за което неговите противници го нарекли "Фабиус". Първите му действия са съпроводени от неуспехи. В края на 1776 г. един колонистки отряд се проваля в опита си да превземе Квебек. В продължение на цялата война Квебек не подкрепя останалите колонии и става основна база за английските войски. Американците успяват да изтласкат английските войски от важното пристанище Бостън, но са принудени да се оттеглят от Ню Йорк и Филаделфия.

Решаващата битка, която преобръща хода на войната се провежда през есента на 1777 г. Съгласно английския план за изолиране на колонистите в Нова Англия, една седемхилядна армия, водена от генерал Джордж Бъргойн започва настъпление от Квебек на юг. Тя трябва да бъде посрещната от друга английска армия, потеглила от крайбрежието и с това да се отцепи Нова Англия от останалите колонии. Поради несъгласуваност на действията на двете армии, ген. Бъргойн се изправя сам пред по-многобройни американски части. Завързва се битка и Бъргойн е принуден да се оттегли в укрепен лагер при Саратога. На 17 октомври 1777 г., отчитайки превъзходството на американците ген. Бъргойн се предава с армията си. Битката при Саратога е първият голям успех на младата американска армия. Макар че тя не слага край на войната, загубата на близа 7 000 войници и офицери отслабва англичаните.

В международен план победата при Саратога се оказва изключително важна. Убедено във възможността на колонистите да се сражават успешно, френското правителство официално признава Съединените американски щати и през февруари 1778 г. подписва с тях съюзен договор. През 1780 г. я последвала и Испания, а по-късно и Холандия.

124

Влизането на Франция във войната променя силно хода й. Френските ескадри край американския бряг ограничават действията на англичаните. През есента на 1781 г. американски отряди, поддържани по море от френския флот, обкръжават в Йорктаун (южно от Чезапик Бей) една голяма английска армия под командуването на ген. Корнуолис и тя капитулира. След това поражение англичаните започват да се изтеглят от колониите. Правителството в Лондон е сменено и се открива път за мирни преговори. Те се водят във Франция и приключват с Версайския мир от 1783 г., с който Англия признава независимостта на тринадесетте американски щата.

След извоюване на независимостта икономиката на Съединените щати е в тежко положение. Промишлеността и селското стопанство изпитват последствията от войната. Новата парична единица, американският долар е силно обезценен и води до масово разоряване. Няма и политическа стабилност, поради споровете за държавното устройство.

Декларацията за независимостта на тринадесетте американски колонии, които се превръщат в щати не означава автоматично създаването на новата държава. През 1777 г. се създава първата американска конституция, наречена "Статии на конфедерацията". Според нея в създадената конфедерация отделните щати си за-пазват голяма независимост и самостоятелност - всеки щат има право на суверенитет, свобода, независимост, имал свой конгрес, правителство и конституция. Щатите изпращат делегати на федерален конгрес, в който всеки щат разполагал с един глас. Основните въпроси - обявяването на война, сключването на мир, международните договори, пускането на пари, утвърждаването на бюджета, се решават с пълно мнозинство. Новата държава според тази конституция почти не може да функционира, а Джордж Вашингтон я нарича "въже от пясък". Така създадената конфедерация притежава много слаба централна власт, безсилна да решава енергично и компетентно общите въпроси на съюза. Тази система се отразява отрицателно още в хода на войната и до голяма степен била причина за нейното протакане.

След края на войната се засилват гласовете за ново държавно устройство, при което централната власт да получи по-големи пълномощия. Идеята е приета и през 1787 г. се създава комитет, който за кратко време изработва нова конституция. В нея залягат основните принципи на Лок и френските просветители за разделянето на властите в държавата.

Конституцията от 1787 г. не ликвидира политическата автономия на отделните щати, но им противопоставяла силна централна власт. Така конфедерацията се превръща във федерация. САЩ стават федерална република със строго разделение на трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна. Законодателната власт се осъществява от конгреса, който се състои от две камари - камара на представителите и сенат. Депутатите в камарата на представителите се избират пряко от населението на всеки щат, съобразно броя на избирателите. Избирателите от всеки щат избират също по двама представители в сената.

Изпълнителната власт е поверена в ръцете на президент, които се избира непряко от цялото население. Срокът на президентския мандат е 4 години. Според конституцията президентът притежава голяма власт - той е едновременно глава на държавата и правителството, главнокомандуващ на въоръжените сили. Президентът няма право на законодателна инициатива, правото му на вето било само отсрочващо. Президентската власт е ограничена от изработените от конгреса закони и гласувания ежегодно бюджет. Президентът притежава и пълномощия за действие без съгласието на конгреса, но само по някои въпроси, а сам подлежи на съда на конгреса. През 1789 г. първи президент на САЩ става Джордж Вашингтон.

Върховният съд е последната съдебна инстанция в страната и неговите решения са окончателни и задължителни за всички.Третата власт във федерацията бил Върховния съд, чиито членове са назначавани пожизнено.. Той е върховната съдебна инстанция, която давала мнение за съответствието на един или друг закон с

125

конституцията на страната. Върховният съд има правото да разглежда и дела, възникнали между отделните щати като последна инстанция.

Отношенията между федералната власт и щатските власти са определени по следния начин: щатските власти определят федералните данъци, осигуряват отбраната на страната, обявяват война и сключват международни договори, издават банкноти, грижат се за международната търговия, осигуряват пощенските връзки. За щатите остават организацията на собствените органи на управление, щатското законодателство, данъци и такси, полиция и съд. Централната власт има право да се намесва в работите на отделните щати само когато трябва да се потуши военен метеж.

Новата конституция влиза в сила през 1789 г. след утвърждаването й девет щата. В същата година са изработени и първите десет поправки на конституцията, известни под названието "Бил за правата". Същността на тези поправки е осигуряването на гражданските права на американците. Първата поправка дава свобода на вероизповеданието, словото, печата, събранията, подаването на петиции. Втората поправка разрешава свободното притежаване на оръжие. Следващите установявали неприкосновеността на жилището, забранявали произволните арести, осигурява свободен съдебен процес със съдебни заседатели, запазвали тайната на кореспонденцията и др. "Билът за правата" влиза в сила през 1791 г., когато е одобрен от девет щата.

Американската война за независимост и създаването на Съединените Американски щати бележат един важен връх в историята на Новото време. Републиканското устройство на страната с разделянето на трите власти, пълната свобода в икономиката, конституционното осигуряване на основните човешки права представляват първата победа на новата буржоазна идеология в световен мащаб. На американския континент се ражда прототипа на нова държавна организация, станала през 19 и 20 век един от основните модели на развитието на Европа и други части на света.

Войната за независимост на САЩ има силен отзвук и влияние на американския континент. Тя стимулира развитието на национално-освободителното движение на испанските колонии в началото на 19 век. Силен отзвук има войната за независимост в Европа. Осъществявайки на практика просветителските идеи, тя вдъхва увереност в тяхното осъществяване и на европейския континент. Особено силно е влиянието във Франция, където се завръщат десетки французи, участници във войната, които носят духа на промените. Подпомагайки американската война за независимост феодална Франция приема голяма част от американските идеи, които създават още едно оръжие за настъпващата буржоазна революция от края на 18 век.

126

СЪДЪРЖАНИЕ

Уводни думи. От Средновековието към Новото време. Великите географски открития. Европейските колонии през 16-18 век. Европейската икономика през 16-18 век. Европейската социална и политическа система през 16-18 век. Реформация и Контрареформация. Векът на Хабсбургите. (от Monarchia Universalis на Карл V към Pax Hispanica на Фелипе ІІ. Войната на "гьозите". Възход на френския абсолютизъм. Англия при Тюдорите. Пуританската революция. Тридесетгодишната война и германските земи. "Държавата - това съм аз!". Русия се отваря към Европа. Европейското Просвещение. Просветеният абсолютизъм . Раждането на САЩ.