Честит юбилей на Миглена Николчина! · 2015-11-20 · Амстердам и други белгийски и холандски градове. Беше

Брой 361,50 лв.

11-17.11.2015 Год. 24

36

С подкрепата на Национален център на книгата

Шандор Мараи

НоемвриМладостта бленува и не знае нищо със сигурност за сезоните. За нея те са само смяна на декорите, декорите на бляскавото представление на живота. За нея годината е като пиеса в четири действия. Когато светоусещането на младостта отминава, започваме да ставаме чувствителни към външните промени: през ноември е чувствителна не само кожата, но и душата ни. Случва се нещо обезпокоително. През тези дни встъпваме в зимата така, сякаш някакъв цикъл от мрачни легенди действително се е пробудил за живот. Зимата е едновременно цикъл от легенди и пещера, донякъде болест, донякъде градски пейзажи и същевременно в нея има тюлени, моржове, гастролиращи чуждестранни певци, дипломирани чистачи на сняг, има и чай от лайка и греяно вино, и има задушаващо, притеснено очакване, като че ли сме останали сам-сами на света, сами със съдбата, която е заскрежена и сурова. Преди всичко – и най-вече – ни е студено. Като жителите на средновековен град, застигнати от неочаквано нападение, трескаво,

жълта светлина. Отделни думи извикват особени спомени, които нямат нищо общо със смисловото съдържание на думата. Думите имат и друго значение освен посоченото в речника.

Антиконформистът Подобен човек живее, за да казва всичко; незачитайки общоприетото и правилата, с настървение и гордост ти заявява в очите това, което не би желал да чуваш, което пазиш в тайна, което криеш наскърбен. Той има успех. Мразят го и го насърчават. За мен този успех нищо не значи. Истинската откровеност не се излага на показ; по-скоро е свенлива и мълчалива. Повече героизъм и непоклатима храброст са необходими да премълчиш нещо, което може да причини болка другиму, отколкото да му го хвърлиш в лицето. Задръж си тайната! – заявявам му аз, кротко и с отвращение. „Но нали друго си нямам!” – вика ми той ухилен и с подкупващи гримаси.

СрамТази ненаситна и гневна жажда, която ме измъчваше в младежките години, жаждата да обясня света с всяка негова подробност, тайна и скрит смисъл, тази ненаситна жажда се превърна в чувство за срам. Вече не искам да обяснявам света. По ред причини. Преди всичко защото не го разбирам.

СамсонКолко крехко е всичко, което животът гради покрай нас: поприще, успех, постове, това странно положение, заради което всеки е обект на особена омраза или завист. В нас живее някой, който гледа на всичко това с подозрение и презрение; този някой е велик и силен. Внезапно се разтърсва, като окования Самсон, и тогава всичко наоколо му рухва в прах.Но най-често все пак не се разтърсва. Накрая му дотяга от нас и от йерархичната стълбица, към която сме вкопчили по-доброто си аз; замълчава, вече дори и проклятията му не чуваме. Но дори в мълчанието си е страховит. Вероятно би било по-добре понякога да проклинаше. Как – питаме се уплашено, – вече и за презрението ти ли не сме достойни?

малко припряно се подготвяме за отбрана: поръчваме въглища, проветряваме дебелите дрехи, обличаме се в театралните костюми на зимата, страхуваме се от нещо. Страх ни е не само от студа. Сънищата ни все още са смущавани от едно жестоко преживяване, от спомена за ледниковата епоха. Като деца с удоволствие сме разлиствали книгата с цветни илюстрации, озаглавена „Радостите на зимата”. На картинките дядо, с бомбе на главата, кара кънки на лед, побелял от сняг и с поруменели страни, прилича на умопобъркан снежен човек, навред звънят звънчета на шейни и покритите със сняг дървета блестят виолетово в студените лъчи на залязващото слънце. Всичко това е минало. Лета и зими са ни научили, че зимата си няма „радости”, няма друг, истински живот, има само онази езическа и дива радост, помитаща всичко, що живее от досега със светлината. През ноември започвам да живея с обида. Започват литературните четения, които са ми досадни, започва тихият и напомнящ за санаториум живот, затворен в стаята, когато в лепнещо сивите утрини се събуждаме като в дните на болест, започва периодът на изкуственото осветление и на изкуственото отопление. Вече не се радвам на зимата; само младостта умее да се радва на този варварски празник. Не ходя на клане на прасе, защото не ми понася на стомаха, не ходя по балове, защото съм дебел и самотен, не умея да карам кънки на лед, а и при карането на ски всички си чупят пищялите. Остават ми литературата, задименото кафене, мрачно още от предиобеда, дебелите дрехи и бронхитите. Все дребни радости.Стаята е затоплена, стоя пред печката, без настроение, като затворник, започващ излежаването на присъдата си. Осъдиха ни на пет месеца. Може би ще ги изкараме.

ВиденияОпределени думи неизбежно пораждат в мен поток от видения; достатъчно е да срещна в някоя статия думата „грубиянски”, за да изплува пред очите ми холандска групова сцена с масивни телеса, сумрачни стаи и духовита, сурова драматичност, която някога съм преживял и за която съм запазил плашещ и притегателен спомен. Словосъчетанието „избено стълбище” извиква в мен образа на есенна градина, повехнала градина с ябълков аромат, с всичките й веществени подробности, да се носи, да плува някъде в изтъкана от есенни паяжини

на стр. 13

Иван Теофилов Герхард Яшке Димостенис КуртовикСава Василев Карой МехешФрансоаз Рой Мирослав Христов

Мария Ландова Айше РубеваИглика Дионисиева Светлана Стойчева Владислав Христов

Сни

мки

в б

роя:

Вла

дисл

ав Х

рист

ов

Честит юбилей на Миглена Николчина!

�Литературен вестник 11-17.11.2015

н o в о

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Exodus: Европа?!

Прочетете: Алцек Мишев – до авангарда и назад;

Марцел Черни – „Майки-немайки”.

Н О В О

Проблемът „християнство и истина” е в центъра на новия 104 брой/ЕСЕН на сп. „Християнство и култура”. На него са посветени текстовете на Луи Лавел за светостта и на Благой Бойчев за изкуството и подвижничеството, както и статията на Милан Гьоргевич Ти ли си оня, който има да дойде, или другиго да чакаме? Темата кореспондира и с анализа на Стоян Танев за връзката между учението за Божиите енергии и разбирането за пространството при Томас Торънс и Христос Янарас, както и със статиите на Ханс Кюнг Пледоария за почтеността на човека и Двете традиции

на Марио Коев. На връзката между „християнство и история” пък са посветени текстовете на Смилен Марков за възгледа на св. Максим Изповедник за човешката воля в интерпретациите на св. Йоан Дамаскин и св. Фотий Цариградски и на Ивайло Борисов Аз паметник за мен градих неръкотворен...(животът на Майстора Кукузел). А темата „християнство и изкуство” е представена със статията на Слава Янакиева Краят е началото. Опит за кинематографична есхатология и на Антоанета Дончева за Скука и надежда в „Очакване на Годо” на Самюъл Бекет. Броят е илюстриран с фотографии на Николай Трейман от изоставена църква в с. Велиново.

К О Н К У Р С И

ПОеТИЧеН НИКУЛДеН 2015

Поетичен Никулден 2015, посветен на поета Николай Кънчев (1936–2007) ще се състои за девети път в рамките на Софийския международен панаир на книгата. Водещ на празничната вечер на 6 декември, неделя, от 17.00 ч. в изложбената зала на галерия „Средец” на Министерството на културата ще бъде актьорът Милен Миланов. Встъпително слово „Апология на поезията” от Екатерина Йосифова, носител на отличието за 2014 година. Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев �015 ще бъде връчена за четвърти път. Тя се осигурява и присъжда от съпругата на поета Федя Филкова.Номинации (по азбучен ред):1. Ани Илков – за „Подготовка за напускане на сърцето”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2015.2. Божидар Богданов – за „Птеродактили”, изд. „Фабер”, 2015.3. Иглика Дионисиева – за „Déjà vu Hug”, изд. „Скалино”, 2015.4. Надежда Радулова – за „Когато заспят”, ИК „Жанет 45”, 2015.5. Петър Чухов – за „Сбогуване с нарцисизма”, ИК „Жанет 45”, 2015.Номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният ще получи почетен диплом, бронзова пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв. Поетичният Никулден 2015 се организира от съпругата на поета Федя Филкова и Милен Миланов, актьор и председател на фондация „А’Аскеер”, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец”.

ХХХII НАцИОНАЛеН МЛАДежКИ КОНКУРС зА ПОезИЯ „ВеСеЛИН ХАНЧеВ”

Жури в състав Петър Чухов, Яница Радева и Иван Ланджев определи следните победители:

ПЪРВА НАГРАДА (статуетка „Златното яйце” и отпечатване на дебютна стихосбирка) Богомил Тодоров Господинов, 21 г., София

ВТОРА НАГРАДА Анна Лазарова, 21 г., Велинград и Красимир Нейков, 23 г., ВарнаТРЕТА НАГРАДА Антонина Георгиева, 24 г., София

ПООЩРЕНИЯ: Мартин Лалев, 23 г., Стара Загора, Блага Запрянова, 17 г., Пловдив, Стамена Дацева, 20 г., Разград, Константин Трендафилов, 25 г., София, Анита Велева, 24 г., Плевен, Селена Йорданова, 22 г., Габрово, Кристиан Илиев, 16 г., София, Александра Устамитева, 16 г., София, Теодора Лалова, 23 г., София, Христо Мухтанов, 24 г., Лясковец, обл. Велико Търново, Мария-Йоана Донкова, 15 г., Долни Дъбник

Конкурсът се организира от Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и къща музей „Гео Милев”.

Наградите бяха връчени на 6 ноември 2015 г. в старозагорския Регионален исторически музей.

СДРУжеНИе НА ПИСАТеЛИТе – ВАРНАНАцИОНАЛеН ЛИТеРАТУРеН КОНКУРС „АТАНАС ЛИПЧеВ” 2015

Жури в състав: Ангел Дюлгеров – председател и членове – проф. д-р Радослав Радев и Велизар Велчев определи:

ПЪРВА НАГРАДАСАВА ВАСИЛЕВ (Велико Търново) за разказа „Витрината” (на стр.15)

ВТОРА НАГРАДАМАРИАНА ДАФЧЕВА (Асеновград) за разказа „Родена да го носи”

ТРеТА НАГРАДАТЕОДОР ИВАНОВ (Варна) за разказа „Пиар”

ГРАМОТИЕлена Павлова, Благой Ценов, Владимир Шумелов, Гергана Тодорова, Валентина Йосифова, Диляна Коджаманова, Христина Панджаридис, Калин Василев, Костадин Боянов, Ирена Радева, Ружа Велчева, Живка Василева, Павлина Циганчева

От 16 до 22 септември в Гент, Белгия се проведе Фестивал на мира, посветен на започналата преди 70 години човешка трагедия в Хирошима и Нагасаки. Събитието беше организирано от Общината на Гент и организацията Виадажио с председател Ир Ман. Буквалният превод на „виадажио” е „бавен път”, което в случая означава „осъзнат живот, в хармония с природата”. Наред със спускането на най-големия флаг в света (50 на 30 метра) в чест на мира, придружено от пускането на 1000 оригами жерави с хайку-опити на ученици и студенти, особен акцент на събитието беше Европейската среща на хайку поети, която се проведе за втори път в Гент след срещата през 2010 г. и на която присъстваха едни от най-големите имена на европейското хайку като Дейвид Коб (Англия), Макс Верхард (Холандия), Клаус-Дитер Вирт (Германия), Дитмар Таухнер (Австрия), Йон Кодреску (Румъния) и др. Програмата включваше теоретична конференция, семинар с две кръгли маси, четения на хайку и концерти на прочути изпълнители. Голям интерес предизвика плаващият концерт по главния канал, на който на роял, качен на гондола, беше изпълнена класическа музика, прекъсвана от изпълнения на хайку. Както при предишната среща, специални плакати (банери) с хайку на участниците в събитието, преведени на три езика, бяха окачени по стените на каналите на Гент. Тези банери се използват многократно и при други събития, не само в Гент и близкия Брюж, но също и в Антверпен, Амстердам и други белгийски и холандски градове. Беше издадена антология с творби на участниците в срещата, преведени на английски, немски, френски и нидерландски. По седем от тези хайку стихотворения са създадени музикални пиеси за пиано, чело и вокал от белгийския композитор Дирк Блокел, които бяха изпълнени на заключителния концерт последната вечер.

ЛюДМИЛА БАЛАБАНОВА

Хайку на участници в срещата

Изабел Асунсоло (Испания/Франция)

Червенокосо дете:майка ми мие лицето мис утринна роса

Ралф Брьокер (Германия)

Война е, уви,а аз искампакетче крисп за новините

зинови Вайман (Русия/САЩ/Израел)

Мирна Палестиназмията в зоопарка задрямвавърху сменената си кожа

Херман Ван Ромпой (Белгия)

Птичи концерт.Една пее преди всички другино не знам името й.

Клаус-Дитер Вирт (Германия)

такава тишинагребането на мима който се носибез никаква лодка

Джудит Вихар (Унгария)

зад една стара колибаизворът от който пия водапринадлежи на миналото

Дидерик Де Беир (Белгия)

Рецитал на орган –между два хорала на Бахгукане на гургулица

Дейвид Коб (Англия)

разпръсване на праха мустранните места които обичашеострови и кладенци

Йон Кодреску (Румъния)

Очакващи в тишинасинята чапла и аз –един поток между нас

Мона Ларсен (Дания)

Око на ураган –ангели сгъват крилата сиедна спокойна секунда

Мариан Поук (Холандия)

Това което те не казахасянка на оризово зърновърху моя лист

Ханс Редингиус (Холандия)

Стар войникс библия на колене„обичай враговете си”

Гейбриел Розенщок (Ирландия)

с едната си добра ръкаплашило сочикъм луната

Пиетро Тартамела (Италия)

Нежното тиктаканена дъжданежно, нежно

Дитмар Таухнер (Австрия)

към полунощмислите ми се превръщатв песни на щурец

Антонела Филипи (Италия)

светлината на огънсянката ми танцуванепозната за мен

Хелга Херле (Швеция)

Светлина на свещ –стаята се свива и нараствас всеки дъх

европейска среща на хайку поети в Гент

a b r o a d

Издателство за поезия „ДА” и Литературен клуб „Перото” ви канят на премиера на стихосбирката „Кой кой е” от Томаж Шаламун на 16 ноември 2015 от 18,30 ч в „Перото“.

П О К А Н А

Литературен вестник 11-17.11.2015 �

ПАРАЧОВеШКОТО: ГРАцИЯ И ГРАВИТАцИЯ

двудневен форум в чест на проф. Миглена Николчина

11 ноември 16:00 ~ 19:00 часа12 ноември 17:00 ~ 20:00 часаНова конферентна залаРекторат на СУ

Миглена написа:И само оня да ме следва е роден,който – в звездите вгледан – се усмихва.

Усмихвам се, разбира се; услужливо се появява в паметта ми картина (Доре?): през равна пустош върви звездоброец – мантия, шапка, в едната ръка тояга жезъл, в другата - уред някакъв, вирнал бяла брада, вперил поглед в звездното небе... На няколко крачки равното свършва, зее пропаст... И какво като зее? Да го оплакваме ли, да му се присмеем ли, да поискаме да го предупредим – или да му завидим?Стихотворенията на Миглена идваха, с окуражаваща сила, с години – и оставаха, не в миналото, а в сега. Днешният им препрочит в авторската антология Градът на амазонките е не припомняне, а потвърждение: знаци са. Знаците, важните, тогава и отново. Теми в движение; промени; сдържаност на аскезата и свободи на заиграванията... Усмихвам се. Свободи, откази, сладости на съ-усети.Тема с главна буква: Времето. С малка – времената: от тези на осмисления опит към интуицията на началото,

В края на 80-те Миглена Николчина беше мой преподавател по антична и западноевропейска литература. 1989-а още не беше дошла, но тя преподаваше с мащаб и мисъл, които влизаха в контраст с много от другите лекции, които слушах в университета. Пазя записките си от нейните предмети оттогава и виждам, че актуалността им остава непроменена. В лекциите й нямаше идеология и обслужване на режима, а имаше висока философия и фина литературна история. Пак покрай нея започнах да ходя на сбирките на „Синтез“, да се събирам с интелектуалците, които клоняха към „Клуба за гласност и преустройство“, да чета, а и да пиша за самиздатските „Мост“ и „Глас“. От ония години ми е останало и друго – разбрах, че спонтанността е лош учител в писането, че си струва да се учи писане от големите

В Човекът-утопия Миглена Николчина описва мечтата като инструмент за справяне с недостига на свят, като пеперудено вибриране между имането и нямането, между вероятното и невъзможното. Мечтата „достроява” човека, дефинира го не според неговата наличност, а според неговия потенциал. Увеличава ръста му не според крилете, а според размаха им. И неслучайно Николчина пише за мечтата през романа на Рей Бредбъри Вино от глухарчета – текст, в който се преодоляват границите на индивидуално човешкото, на индивидуалната човешка смърт.

***Една от най-красивите тематизации на мечтата у Николчина откриваме в бляна

Текстовете на екатерина Йосифова, Амелия Личева и Надежда Радулова са част от сборника, подготвян в чест на Миглена Николчина, който е под печат и включва 71 авторски текстове:Парачовешкото: грация и гравитация. Юбилеен сборник в чест на проф. Миглена Николчина, съст. и ред. Камелия Спасова, Дарин Тенев, Мария Калинова, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2015.

по всепроникващите се тела и страници, при което собственият ни биографичен, човешки опит нараства и ни надхвърля: „защото не е ли стихът мястото където / кожата ми се плъзва по кожата на Сафо Катул ме прониква” („Александрия”). Това е копнеж едновременно по „вавилонска библиотека” и по „вавилонска кула” – книгата в нейната безкрайност, езикът в неговата разнищеност.

***Преминавайки през (и сливайки) текстовете на Сафо, и на Катул, и на Кафавис, и на Данте, и на Бунин, и на Иван Ефремов, и на…, Николчина не се уморява да подлага на изпитание тъканта на човешкото тъкмо през разнищването

архетипната младост на мита, пространствата на детството, на стиха Миглена пък отрежда всяко време, всяко място, в стиховете й се събират:без-различната стихия на езика (АСИМВОЛИИ);красота и смърт (АМАЗОНКИ);насладите на писането (или фантастичните фалоси на езика);блаженството на Отказването; лайтмотивът на Златния век („Тоя свят не е достатъчен”); еротиката на стиха (кожата ми се плъзва по кожата на Сафо Катул ме пронизва); еманципацията и зависимостите: животът на поета;сънят (навътре се оттича); съвместност (съ-вместимост) на провиждащ дух и чувственост;светът: в мен е неговата напрегнатост, която разгръща спиралите на галактиките / както танца на еднодневката и изригва и ...завесата се повдига, мигове на постигане...Миглена Николчина подхвърля по някое Знам.

еКАТеРИНА ЙОСИФОВА

на езика. Така в стихотворението „Майа” ставаме свидетели на „генно-езиково инженерство”, на рисковано усукване на лирическия глас право в ДНК-въжетата на езика. Но единствено този „смъртен скок” на Конструктора или на човека-утопия може да разхлаби примката на „о”-то и да го развърже в „а” („само когато издърпаме нишката му и го разплетем в // а // о се преобръща в следващата вселена”), да преобразува „мой” в „май” и в „майа”, и в „Майа”… и така, докато светът се разшири дотолкова, докато ни разшири дотолкова, че границите му/ни станат невидими и се отвори/м.

НАДежДА РАДУЛОВА

„поети за поетите“, че анализът на едно произведение не бива да разчита само и единствено на личната интуиция. Може би сега тези неща изглеждат азбучни, но в края на 80-те, след школата на тогавашното българско училище, разбирането и приемането им си беше революция. На Миглена Николчина дължа много и за формирането на литературния си вкус, за желанието си да се занимавам с литература, дължа й и първите редакции на собствените си стихове. С времето благодарностите ми към нея не са станали по-малки, не са станали по-малки и нещата, които и до днес уча от нея. И се надявам, че това учене ще продължи още дълго време.

АМеЛИЯ ЛИЧеВА

„Отвореният завършек” на човека. Мечтата

едно лирично отклонение

Ч е С Т И Т О , М И Г Л е Н А !

Поезията на Енис Батур е своеобразна културна, философска енциклопедия на интелектуалеца, на ерудита. Стихосбирката му „Кой си, какво си?“, публикувана на български език в превод на Хюсеин Мевсим, търси отговори на въпросите в заглавието си, но не ги дава, а оставя читателя да се лута из лабиринтите на Времето от единия до другия край („Маршрут”). Енис Батур е труден за четене поет, той е философ, естет, енциклопедист. Творчеството му е пронизано от ценностите на европейското философско, литературно и музикално богатство в съчетание с естетиката на Изтока. Това е автор, който проницателният читател не може да разнищи, не може да разбереш всичко от първи прочит, неведнъж трябва да се връщаш към книгата му, за да видиш поезията му от различни ъгли, а като компенсация тя винаги ще те изненада с нещо ново. Това е поезия, която възкръсва при всяко четене. Пред читателя има за преодоляване поетичен космос с ред имена на европейската и турската литературна, философска и музикална мисъл, исторически личности, които могат да бъдат преоткрити през погледа на поета: Морис Сев, Шуберт, Дебюси, Луис де Гонгора-и-Арготе, Салиха Пакер, Билге Карасу, Джакомо Карисими, Ницше, Станислав Игнаци Виткевич – Виткаци, Орхан Вели Канък, Метин Елоглу, Троцки, Сталин, Берия, Молотов, Хайдн, Готфрид Бен, Балзак, Расин, Рембо, Валери, Звево, Саба, Монтеверди, Малевич, Орфей…

Никой не откри дверите на съня ми,толкова здраво съм се заключил.

Из „Тетрадка за драскулки”

Поезията на Батур не е тази на угнетената душа, на изтерзания човек, на незнаещия как да се намери интелектуалец, напротив, това е поезия на знаещия, открилия себе си, но търсещия, устремения към още знания, човек:

Преминавам през часовника в себе си,легнал ничком върху неоседлан кон:навсякъде съм бил, не остана място, където да отида. „Сонет за средата на пътя” .В едно интервю известният турски кинорежисьор Нури Билге Джейлан казва: „Правя филми, за да изследвам природата на човека. Опитвам се да разбера тъмната страна на живота.“ Във филмите си той прави дисекция на обикновения човек. Енис Батур дисектира себе си, интелектуалеца, историята, класиците. Докато Джейлан се опитва да освети тъмната част от човешкия характер, Батур изследва тъмната страна на света, но не се мъчи да го осветли, а оставя читателя сам да излезе от тази тъмнина, да намери посоката си, да преосмисли битието си. Той е само наблюдател. Общото между Джейлан и Батур е стремежът им към опознаване, изследване на човека, живота, света. Двамата разсъждават от различни гледни точки, но задават едни и същи въпроси: Кой си? Какво си?

Поетът Енис Батур не се опитва да докаже някое свое твърдение, за да бъде разбран правилно. Той сякаш няма нужда да бъде разбиран: Един читател се оплакваше: в стиховете ви имамногобройни лични имена: чужди градове, личности,понякога дори думи. Внимателно го изслушах,без да разбера нещо.Защо смята Брюж и Монтеверди за чужди,а когато мастилото попие тези думи,толкова бързо се доверява на смисъла им,отсам и отвъд? – си казах. „Бяла страница”

За него писането е свещенодействие и в същото време вид вдишване и издишване, чрез което се поддържа жив. Той не съществува на този свят, само защото се е родил, а живее в този свят, като „прескача“ до миналите векове, търси пролука да погледне към бъдещето. Ясно осъзнава мисията си на поет, писател и с виртуозно майсторство подрежда думите в текст. Сам Енис Батур дава в Речника в книгата следното определение за поезията: онази дейност, която започва вътре в мидата, когато тя стигне дъното и се затвори. Енис Батур се чете трудно, но се превежда още по-трудно. В стихотворението си „За трети път – проблеми на превода”, посветено на голямата турска преводачка Салиха Пакер, той пише:

Кой си, енис Батур, какво си?С надменната маска на предположението,че за пръв път изразявате тази мисъл,задавате ми идиотския въпрос,

с който кой знаеколко пъти съм се сблъскал, и Бог знаеколко още ще се сблъсквам –доколко може да се смята все

още за ваш стихът –казвате, като отмествате маниерно

с ръка очилата си, -преведен на друг език? Не можах да

се прислоняу нито един поет, живял преди мен.

Имах възможността да сравня преводите на Хюсеин Мевсим с оригиналните стихотворения на Енис Батур. Преводачът е успял да запази стила на поета, предал е духа му, идеите му и в същото време e подчертал своя преводачески почерк. Ако писането е свещенодействие, то преводът е магия. Хюсеин Мевсим е покорил Батуровите върхове, обезвредил е мините му и предал на българския читател брилянтни текстове, които не са се загубили в превода, а са допълнили смислово света на поета.

АЙШе РУБеВА

енис Батур, „Кой си, какво си?”, Издателство за поезия „ДА“, С., 2015.

П Р О Ч е Т е Н О Д Н е С


В И Т Р И Н А П Р И П И С К И

Какво е общото между шевролета и поезията? Вероятно много поезия може да се замисли, изживее, напише и изчете в един шевролет. И много неща биха могли да се случат покрай една кола, които после да отключат и да се „материализират“ в поезия. Както е станало с American Poems на Иван Христов. Впечатлена съм от тази кола на корицата на книгата, една кола, която поглъща магистралите с мръсна газ и придобива рехави очертания от взаимопроникването на времето и пространствата… А с нея извървяното, изминатото добива отчетливост и дълготрайност, трайност, постигната с тези американски поеми.След прочита на 26-те стихотворения в книгата ми трябваше известно време да се ориентирам какви точно текстове са това. Логично е, че първо е дошло заглавието на английски American Poems, тъй като книгата се състои от 2 огледални половини на тази поезия на български и на английски. А и още повече, че английското poems е събирателно за различни по жанр стихотворения. „Поемите“ на Иван Христов стоят озадачаващо в българската литературна традиция, в реда от написани други преди тези поеми. Творбите на Иван Христов не са големи лироепически произведения, които с изкусно украсения си поетичен език да пораждат други още поетични топоси и образи. „Американските поеми“ са с малки „тела“, и както казва самият автор в едно интервю, „това всъщност са кратки разкази, но и поезия“. Това, което ги „прави“ поеми, са разказаните истории – всяка от които може да послужи за основа на отделна „поетична кула“. Наративът е ясно доловим, за разлика от скрито присъстващия лиризъм. Тази тенденция, по мои паралели и наблюдения, е характерна за американския начин на писане на поезия. Не говоря само за типични автори като Реймънд Карвър (отделно ще се върна на него) и Джон Ашбъри, но и у български поети, съжителстващи със или живеещи в американското – Димитър Кенаров и Катерина Стойкова-Клемър. Тази тенденция много очетливо е показана и от Владимир Левчев в неговата „Черна книга на застрашените видове“ / Black Book of the Endangered Species. Иван Христов също изключително умело ни демонстрира този начин на писане след реалната му среща с Америка, виртуозно разгръща повествования в стихове, които имат за общ компонент събития, представляващи широк интерес, с участието на характерни представители на американската обществена среда.Коя и чия е тази Америка, с която ни среща Иван Христов? Америка на „Лари“ – гостоприемната. Визираща много възможности за сбъдване или вече утаени някъде в незнаенето за неуспехите. Впечатлена съм от силното непосредствено звучене – сякаш гостът на Лари вчера се е върнал от малката си къща за гости на брега на езерото в щата Уисконсин и сега ми разказва тази история. Още повече, че в края си стихотворението завършва с директно обръщение – като в изповед, като в писмо: Приятелю Лари,колко неща не знаеш!

Гостоприемност въпреки незнанието и вероятното непознаване на другия. Ако има зрънце истина в този „разказ“, то ми напомня само за още един друг такъв случай – когато Алън Гинзбърг дава ключовете от апартамента си на младия тогава Владимир Левчев, за да може последният да пренощува там, докато домакинът изпълнява извън града други свои ангажименти…Второто стихотворение „Chevrolet“ продължава темата за гостоприемството и доверието:

Бял „Шевролет“,модел 1990!Хвърли ми ключоветеи ми каза „Опитай“.

Как се открива Америка?

Само газ и спирачка!

Става въпрос за разговор с Владимир Левчев, на когото е посветено това стихотворение, но същите тези стихове после ще ги намерим и в поемата „Към дома“ като част от „случилото се“ в малкия апартамент на Гинзбърг в Ню Йорк. Разместването в спомена идва като заключение на разговора с Левчев:

твърде многоразместихмеконтинентите

Повтарянето на избрани лексикални формули в различните поеми създава усещане за запяване и рефренност. Как започва стихотворението „Singer“? По същия начин, както и „Лари“: Всичко това се случина брега на едно езеров щата Уисконсин,когато…

Следващата страница ни среща със спомена за „11 септември“. Знакова дата, преобърнала съвременната история. И една от поемите, която според мен би трябвало да се чете в последователност с „New York, New York“ и „Кота нула“. Така трите стихотворения изграждат възпоменателен епос за жертвите на разрушените кули близнаци. Паметта за ужаса е непокътната: Една афроамериканкаоще крещеше:„Пазете се!Пазете се!“макар че вечебяха изминалипет години.“ („11 септември“) Тези стихове са повторени и в „Кота нула“. Америка, показана като сбор от знаци и фантоми на съзнанието.В края на много от поемите има по няколко стиха в курсив. Понякога са адресирани до Господ, понякога са просто въпрос или обръщение към друг човек. Още една американска нотка в поемите – близостта с госпъла. Ако силата на госпъл музиката е в житейските преживявания, които тя изразява, бидейки свързана с църквата и вярата, то „Американските поеми“ на Иван Христов определено имат такова звучене. Ето края на „11 септември“:

Господи,Защо ме доведе тукТолкова младИ дали този градНе е път към небето?

Темата за Бог и религиите е централна в стихотворението „Бърни“ и е отправна точка, за да се вплете в разговор (или да се премълчи) нашата, българска нова история.Обръщам специално внимание на поемата „Керъл и орлите“ – едно от най-светлите и топли стихотворения в книгата. Заедно със „Стийв“ то е стихотворение, визиращо опознаването като вслушване, като стоене, мълчание и вглеждане, съзерцание. Дали заради конструкцията или заради визуалните и светлинни внушения, започвам да мисля някои поеми от книгата като стихотворения пенданти (тук включвам и „4,5 по скалата на Рихтер“, и „Самолети“).Авторът умело редува бавното с бързо темпо като времеви усещания в поемите. До статичността от „Стийв“ е поставена най-бързата форма на движение в опознаването на дадена страна – туристическата обиколка, разходката – в поемите „Една българска роза“ и „Кота нула“. И още веднъж българското е потърсено и е представено като есенциална част от американското. В „Една българска роза“ то градира от необходимост

Трябва да има нещо българско,казвах си,трябва да иманещо българсков този град.

В несъгласие и отричане на кое-да-е-българско:

Панорамна книга на възможните АмерикиЧрез най-бързата форма на движение, редувана с абсолютен покой – за съзерцание, наблюдение, долавяне на скритите на пръв поглед нюанси и настроения:На бързината на шевролета е противопоставено следващото стихотворение с неговата мрачна статичност – „Poetry room“. То е едно от няколкото, в които се говори за поезия. Иван Христов обича да говори за поезията и да пише за нея. Затова ги има стихотворения като „Лари“, „Poetry room“, „Пред музея на Никола Тесла в Белград“. Авторът нарича поезията „нещо като аптечка в автомобила на всяка една литература. Ако настъпи криза, ако стане катастрофа, тя е първото, което се притичва на помощ“ (с. 38, Речник). Имайки предвид всички текстове за поезията в книгата, бих казала, че тя се случва по различни начини за Иван Христов. И те са не непременно конфронтиращи се, а показващи различни лица, необходимости и височини. „Poetry room“, в която

всички ниестоимв тази мрачнаи леко задушнарoetry roomстая за поезия

стои далече от поетическата кула в „Пред музея на Никола Тесла в Белград“:

И понеже поезиятае единствената енергия,която трансформиранеуспеха в успех

„Поетическата стая“ като внушение за затвореност, граници и неволя се родее със следващото стихотворение - „Snickers“. „Сникърс”, името на популярния десерт, в тази „поема“ е знак за тотална деноминация, утилизация, обезличаване и уеднаквяване:

всички кучета в Америкасе казват Сникърс.

Америка от рекламите става неразпознаваема в действителност. Тук тя не е лице, не е едно и точно това куче, тя е матрично увеличено число, без други параметри за разпознаване. Тя е симулакра. Близостта с персонажа, произтекла от усещането за живеене в „невидим затвор“, в края на стихотворението изважда героя от анонимността – той вече е „този приятел“.С навлизане още по-навътре в прочита няма как да не се забележи свързаността между текстовете – постигната чрез определени повтарящи се лексикални формули, а също и многото препратки към други автори и текстове. Така книгата не се състои само от 26 поеми. Тя има едно много интересно и обогатяващо прочита качество – панорамност. Както в детските книжки, в които с отварянето се разгъват обемно картини и фигури, така и тук – с попадането в една поема – трябва да се изчете и нещо друго заедно с този текст, за да е пълнокръвно случването на прочита. Нещо твърде характерно за електронномедийната култура.Кои са крайъгълните камъни в поетическите реалии за Иван Христов?Той решава да ни ги покаже в тяхната непоклатимост, заговаряйки за тях и за загубата на твърда почва под краката. Такива са Владимир Левчев, на когото е посветено стихотворението „4,5 по скалата на Рихтер“, и Алън Гинзбърг, комуто е посветена поемата „Към дома“ (започваща също със земетресение). Пространствата на възприятието се поместват в една сякаш космическа времева сфера между небето и земята, между Европа и Америка: И ние стояхменякъде тамв нашата малкастрана………………..Говорихмеза шейсетте,за нашите любовии нашите Америки.

Миглена Николчина, „Билет за Вега”, художник Христо Гочев, изд. „жанет 45”, П., 2015, 15 лв.Спомням си първите срещи с Миглена

Николчина през 80-те, когато натрапчиво ми приличаше на Вирджиния Улф, когато стихотворенията, езикът им, граничността и „това-какво-искат-жените” бяха чести теми за разговор с Вержи Захариева, която ни запозна. Стихотворенията й сякаш бяха надделели над разказите от книгата, сега излязла отново. Тя беше преди всичко поетеса тогава, а после теоретичните изследвания станаха визитната й картичка. Но времето отново се превъртя, амазонките препуснаха. Две нейни книги досега остават любими за мен: „Кратки разкази за любовта и писането” и „Билет за Вега”. Това е моят образ на Миглена. До последния сантиметър. Честито и наздраве!

Марек Шинделка, „Останете с нас”, превод Красимир Проданов, дизайн Деница Проданова, изд. „Изида”, С, 2015, 8 лв.Младият чешки писател Марек

Шинделка (роден 1984) печели с тази книга с разкази престижната награда „Магнезия Литера” за проза. Първият му превод на български със сигурност ще намери почитатели, защото освен умението да разказва истории, Шинделка притежава качеството с лекота да смесва тъга и ирония. Въображението на писателя отлепва читателя от земята, но точно, когато сме забравили за реалността, с трясък се намираме долу. В няколкото страници на разказа той постига цялост,

може да развълнува, да провокира, да се запомни. И винаги знае, кога да сложи финал. Респектиращо талантлив автор. Жалко за пропуските на редактора.

Туве Янсон, „Дъщерята на скулптора”, превод Анелия Петрунова, оформление Люба Халева, изд. „жанет 45”, П. 2015, 12 лв.Детството на едно момиче, което не прилича

на никое друго. Още една книга на Туве Янсон, в която писателката въвлича в своя свят с лекота, в която чудесното е част от реалността. Познаваме вече биографичната книга „Туве Янсон. Думи, образи, живот” от проф. Буел Вестин, но и най-съвестната и подробна биография не е в състояние да предаде детайлите, очарованието на детството сред природата, неповторимостта на света, както го умее литературата и тази книга с разкази доказва това. Специален предговор на София Янсон, племенницата на писателката, която се грижи за наследството на талантливата фамилия. Любима Туве!

Литературен вестник 11-17.11.2015 5

Р е Т Р О В И Т Р И Н А

чух българска реч,но не беше това

и в позиционирането със силата на светкавица:

Точно там,между Анди Уорхоли Йоко Оно,една българска роза

с променена същност от Christo.Едно малко по-различно и открояващо се като графика, ритъм и неедногласна гръмогласност стихотворение е „Whale Watching“ (гледане на китове), с посвещение на Димитър Кенаров. Куплетите на стихотворението сякаш са изговаряни/изпявани от различни гласове. Между гръмогласните рефрени се надига разказът за пътуването и откриването на Америка. Експресивната монументалност на куплетите за китовете, взети сякаш от твърде различни произведения, разширява пространството и това не са просто китове, а „китове мои всевечни“. Има нещо митологично тук, направо си представям плоската земя, поддържана върху гърбовете на китове. Човекът също е издигнат (макар и с полет на самолет) и в тая поема се намира на най-хубавото място за него: Точно тамКъдето достигнахмеМежду ЕвропаИ АмерикаМежду небетоИ земята

Разгъващи се панорамни картини/текстове при прочита на тая поема: „Whale Watching“ – стихотворение от Димитър Кенаров, публикация от 27 януари 2010 г. в Public Republic.Поемата „Обама блус“ пък документира смъртта на Константин Павлов, „първата снимка/на дъщеря ми“ и възхода, избирането на Барак Обама за американски президент. Ако големият

За Ваня Константинова се пише трудно, като за всяко истинско и органично явление, което няма нужда от обяснение, просто го приемаш и му се радваш като на дар, дошъл ненадейно и отишъл си също така ненадейно. Помня, беше средата на април, месец, в който природата побеждава окончателно зимата и зеленото плъзва навсякъде, за да успокои хората, че всичко е наред, в един такъв пролетен ден научих, че Ваня Константинова си е отишла от този свят. Усетих го като загуба на част от мен, все едно в мен се беше отворила една голяма дупка, която нямаше как и с какво да бъде запълнена. Чувството на загуба не беше само заради това, че Ваня вече няма да бъде физически на този свят, а защото едно чисто същество вече не беше сред нас. Тя беше от една много рядка и все по-изчезваща порода на хората-сърца, да, тя цялата беше сърце в своето отношение към хората и изкуството. Крехката й и елегантна физика беше съчетана с чистота и мяра в жестовете, с въздушна ефирност, която я поставяше на границата между ангелското и човешкото. С нея имахме много искрена приятелска връзка, често, когато ми беше тежко, й казвах: „Ваня, отказвам се, повече няма да пиша!...”, а тя ми отговаряше: „Ще пишеш Влади, ще пишеш и още как!”, аз се усмихвах, защото знаех, че тя за пореден път е права. Литературната й скромност и интровертност бяха пословични, при всяко мое: „Ваня, издай книга, времето лети, Ваня...”, тя отговаряше: „Ще издам, Влади, съвсем скоро ще издам...” Това скоро за съжаление дойде няколко месеца след смъртта й, с излизането на сборника „Думи от другата улица” на изд. „Пергамент“. Това е книга всеобхватна и събираща почти цялото творчество на Ваня Константинова, а прекрасното

оформление на Иво Рафаилов и твърдите корици допълват усещането за пълнота и изящество. „Думи от другата улица” започва с поезията на Ваня, приживе тя някак нямаше вяра в себе си като поет, и така и не се реши да се заяви като такъв, предпочете сякаш

скромното и уютно местообитание, което й даваха кратките прози. Истината е, че Ваня Константинова е поет от много висок ранг, в което читателите, които за първи път имат среща с нейното творчество, сами ще се убедят. Пестеливост, елегантност на фразата и една постоянна, бих я нарекъл, „португалска тъга” лъхат от стихотворенията й. Това обаче не е тъгата на предалия се, а на мъдрия и осъзнаващ безнадеждността на света човек. Освен неиздаваната поезия в “Думи от другата улица” влиза и книга на Ваня Константинова с Божидар Пангелов „Четири цикъла” (Фондация „Буквите”, 2005 г.). Писаните online цикли „Финей”, „Чуй”, „Пет фурми”, „Въздушна песен” прокарват мост между древността и съвременността. Както Константин Делов споделя в предговора, книгата е „пиршество за сетивата”, с което твърдение напълно мога да се съглася. За широката читателска аудитория Ваня беше популярна предимно с кратките си разкази, в сборника освен цялата прозаична книга „Благодарим ти, мистър Уан” („Арс”, Благоевград, 2008 г.), присъстват и тринадесет неиздавани разказа. Те потвърждават таланта й на прозаик и автор, владеещ премерената краткост, която казва много повече от

многодумието. В своите 335 страници сборникът „Думи от другата улица” е побрал освен поезията и прозата на Ваня Константивова и много други нейни текстове, които ни дават още по-пълна представа за нея като личност и творец. Сред тях са „Дневници”, „Импресии”, „Интервюта”, „Критика”, „Произведения в съавторство”. Много любопитен е и разделът „Преводи от полски”, в който Ваня с присъщата й скромност ни разкрива още един от талантите си – този на преводача. Поезията на Вислава Шимборска и Чеслав Милош и прозата на Славомир Мрожек, преведени блестящо от Ваня, заживяват на български по един нов и красив начин. Да, наистина за Ваня Константинова се пише трудно, нейното творчество има способността да ни прави Човеци, несъвършени, но истински и стремящи се към красотата Човеци. Идват големите коледни празници, след тях зимата ще се изтъркули и пак ще бъде април, зеленото ще плъзне навсякъде, за да успокои хората, че всичко е наред. На Коледа, в дома на тези, които обичаме Ваня, ще грее по една свещичка повече, да ни спомни за чистата й душа, която не е тук на земята, но остава завинаги с нас:

Първата Коледа„...и сламата под голите ти пръсти...” К. ДеловВземете меи менвъв яслата.Да преча няма.Затрупайте ме в слама.Тази Коледа(за първи път) -когато ще ме няма.

ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ

„Думи от другата улица” от Ваня Константинова

П Р И П И С К И

афроамерикански поет Лангстън Хюз през 30-те години на 20. в. е казал в обръщение към белите си съграждани: „Аз също възпявам Америка!“, поемата на Ив. Христов завършва с пожелание за повторение:

Слава на гения!Слава!

Тази апология би могла да се мисли и като венец на поетическия гений (на Константин Павлов), и като признание за възхода на хуманизма в американското общество.Следващото стихотворение, което „вкарва“ в книгата още един автор и изисква несамостоятелен прочит, е „Кука“, с посвещение на Реймънд Карвър. Бих препоръчала преди да се прочете поемата на Ив. Христов, читателят да се запознае със стихотворението „Реката“ на Р. Карвър. Връзките между двата текста са очевидни. Първите думи от стихотворението на Карвър „Нагазих, все по-дълбоко, в тъмната вода“ са последни в творбата на Христов. А вътре в двете творби подобните образи се оглеждат един в друг.Едно от най-хубавите стихотворения в книгата според мен е „Пред музея на Никола Тесла в Белград“. На пръв поглед няма нищо „американско“ н него. Освен кулата Уордънклиф, която визира поетът, и американския живот (и смъртта на учения в един нюйоркски хотел). Стихотворението изглежда като писмо до скъп човек. И въпреки че неговият „опит/беше неуспешен“, като по този начин една от научните му несполуки е хиперболизирана, поемата е заредена с много сърдечност и е апотеоз на силата на поезията.Поемата „Към дома“, с посвещение на Алън Гинзбърг, неразделима от „4,5 по скалата на Рихтер“, отново звучи като обръщение към един от „татковците“ (тук Гинзбърг, а в следващото стихотворение „Към безкрая“ – Т. С. Елиът).

Чий е този лелеян дом? Гинзбърг през 1973 г. публикува книгата си „Падението на Америка“. Говорещият към „татко Алън“ свързва дома с „измиването“, реабилитирането на Америка:

„Нека намеримизгубената Америка на любовта!“

може би това е желаният дом на Гинзбърг, както в „Към безкрая“ са посочени други домове:

„Татко Елиът,ти летиш към дома,към твоята любима стара Англия.Аз летя към дома,вече неизвестно къде.“

В поемата на Ив. Христов „Към безкрая“ се разпознават връзки и памет за поемата „Портрет на една дама“ на Т. С. Елиът.Съзнателно пропуснах стихотворението „Ниагара“ не заради страх от огромни водни пространства, а заради българския внос в естетиката и мисленето на това име. В знак на неприкрит патриотизъм бих искала чрез думите за този текст да се преклоня пред българското. Кое българско? Стихотворението започва с епиграф от Алеко Константинов. Но не само епиграфът в стихотворението е негов! Питам се: какво е това? Новаторство или необмислена смелост от страна на Иван Христов? Симулакра, която ни кара да мислим за артефакти, сравнявайки ги с музикални дискове или записи, където при първото съществува един оригинал – в случая Алековата творба – и незнайно число копия, но оригиналът е този с най-високата стойност, докато в другия случай той липсва – като диск, окачен на стената или възпроизвеждащ постмодернистични повторения.

ИГЛИКА ДИОНИСИеВА

Иван Христов, „Американски поеми“, Издателство за поезия „ДА“, 2013.

Надежда Радулова, „Когато заспят”, художник Свобода цекова, изд. „жанет 45”, П., 2015, 12 лв.Новата стихосбирка на Надежда Радулова e

като кардиограма на болен – с подскоци и затишия, с вдигане на температурата, с изстиване почти до смърт, но цялостна, мощна, въпреки крехкостта на някои от стихотворенията. Крехкост, която разнебитва душата, свива сърцето, обезсилва. Стихотворенията в рими са колкото изненадващи, толкова и очароващи, затрогващи. Надежда играе, излъчва жизненост, някак между думите разбираш, че тази болест, която се вихри вътре между кориците, вече е отминала. Светът е нов. В очакване на новите болки. Не, не ни е виновна поезията!

Херман де Конинк, „Площите на паметта”, превод Боряна Кацарска, художник Надежда Олег Ляхова, Издателство за поезия ДА, С., 2015, 12 лв.Фламандският автор

Херман де Конинк (1944-1997) е преведен от нидерландски от Боряна Кацарска. Стихосбирката в нейно съставителство съдържа стихове от няколко книги на поета, както и невключени в стихосбирки и непубликувани приживе стихотворения. Поет, преводач, есеист и журналист Де Конинк притежава простота на изказа, ироничен поглед към света и към себе си в него, философска задълбоченост, която се проявява ненатрапчиво. „Големите чувства нямат стил”, казва той. След Рутхер Копланд („Човек в градината”, ИК Стигмати, 2012), това е втори голям поет, който Боряна Кацарска прави част от българския литературен пейзаж.

елиас Канети, „записки 1942-1985”, превод Пенка Ангелова, Ана Димова, корица Нейко

Генчев, издава МД „елиас Канети”, Русе, 2015, 28 лв.Томът съдържа „Провинцията на човека” и „Тайното сърце на часовника”. В „Предварителни бележки” Канети споделя: „записките отдавна бяха загубили характера на отдушник”. Те се превръщат в нещо повече от дневник и стават част от теоретичния му труд, ключ към творчеството му. Обхватността на темите в тези записки, както и разнообразието им – кратки, с по едно афористично изречение или цели пасажи от разсъждения по даден въпрос, тъжни, иронични или затрогващо оголени, са хляб за ума. Богатство, надхвърлящо страниците на книгата.


П Ъ Т П Р е з Д ж У Н Г Л А Т А

Всеки запознат с поезията на Людмила Балабанова ще се съгласи, че тя е от типа „за четене”, „за постигане”, а не „за тълкование”. Това е поезия, която предлага рядко изтънчено преживяване, провокирано от вещо изтъкана поетическа тъкан. В екслибриса на поетесата все пак задължително ще влезе знакът „хайку” – дори и след тази й седма стихосбирка, която има по какво да се различава от останалите. Хайку е знаково за нея не заради канона „хайку”, а защото силно я владее магията на източните техники за постигане на смисъл. Нека напомним, че Людмила е рядко ерудиран майстор на кратките поетически форми, с други думи, на „минималистичната” поезия, или казано по Лао Дзъ, на „разреденото” поетическо слово; автор е и на изключително сериозно теоретично изследване върху хайку-поезията в сравнителен философски и поетически план между Изтока и Запада, при това с преодоляна европоцентристка гравитация на мисленето.

„Град без море” обаче засега бележи най-голяма отлика от предишните й стихосбирки. Това е „азовата” й стихосбирка (за сравнение ще приведа констатацията на Антоанета Николова за първите й книги: „В тези стихове „аз” е почти непозната дума”

(Николова, А. Людмила Балабанова. Коренът знае. // Езикът на пустотата, С., 2003, с. 202). Този път поетесата е избрала нова посока на пътуване – не отвъд, разтворена във Вселената, а вътре в границите/ограниченията на „аз”, „тя”, „ние”. Какъв по-добър „интериорен” знак за граничното, или какъв по-добър антоним на безкрайността от града? Когато древнокитайските философи тръгвали да търсят Пътя, първо напускали Града. Но нерядко и се връщали. Градът на Людмила освен това носи разпознаваемите черти на конкретния град, който обитаваме, който действително няма море и който граничи само със себе си. Така че този път поетесата преживява отвътре, в границите, а не извън и отвъд, и един от основните въпроси, които задава, е – как духът се развива и укрепва, затворен в едно дефинирано битие, например между магазина за хляб и книжарницата (част от заглавието на едно от стихотворенията); как се справя в „ситуация” на „град без море”? „Ситуацията” е видна и от илюстрациите на книгата, които можем да наречем зрително/иконична рамка на вербалния текст. Отварям книгата с тях, защото те, естествено, са първият разпознаваем знак за читателя. Прави впечатление, че участват наравно с обособените четири цикъла в композирането на книгата (съвместна работа на авторката и на художничките Ирина Каракехайова и Яна Левиева). Разгледаме ли ги, разбираме, че всъщност става дума за една-единствена цялостна рисунка (на Ирина Каракехайова), поместена на двете страници в златната среда на книгата, а в самата нея може да се познае средата/центърът на познатия град, почти засипан от летящи птици (център в центъра – една твърде значима тавтология в системата на означаване на Людмила Балабанова). Зрителната гледна точка е изтеглена максимално високо, така че градът и птиците над него се наблюдават отгоре (по подобен начин Рьорих рисува най-високите планини в света). В подобна перспектива птиците се оказват също толкова големи, колкото разлетелите се подобно на тях хора около паметника на Царя Освободител – тази особена птицо-човешка взаимовръзка е заложена на не едно място и във вербалните текстове. Останалите

илюстрации са парчета от тази единствена картина, „умирани” и обособени в отделни картини, заемащи истинско галерийно пространство в стихосбирката. Ето

защо тази книга се гледа, чете, вглежда и разчита. Някъде стихотворението и илюстрацията истински се зацепват („Благовещение”, с. 58 и рисунката на с. 59); някъде страници, върху които окото очаква да намери набран текст, който да илюстрира или да бъде илюстриран от вече поместената рисунка-отломък, умишлено са оставени празни – не е толкова трудно обаче да се усети запълнената празнота в поезия като тази на Людмила Балабанова. Аналогично на изобразителното решение, тя също работи с един ядрен текст, който разбива на по-малки поетически късове, но по-точни ще бъдем, ако назовем верижната свързаност на стихотворенията като нейния композиционен похват. Подобна свързаност долавяме не само на нивото на отделните поетически текстове, но и на нивото на циклите, замислени като вписващи се един в друг: „аз”, „ти”, „ние” (основна композиционна източна техника).Още заглавието на първия цикъл – „аз” – напомня на показно бягство от хайку поезията. След овладяването на иманентно-трансцендентния подход към метафизичната пустота (в който се опитва да вникне А. Николова), поетесата се завръща в граничното екзистенциално „Аз“ с пълното съзнание, че Аз е само едната половина на познанието, по думите на един от нейните автори (К. Платялис). Аз се конституира в познатите пространствени граници: „вътре”, „в кръг”, „надолу-нагоре”, „навън”, „навътре” (заглавия на текстове от цикъла). Въвеждащото (автопортретно) стихотворение – „не помня откога стоя вътре” – можем да четем като програмно, в което всичките споменати посоки изграждат координатата на Аза:

не помня откога стоя вътрене ми липсва въздух нито простори без това не мога да излязакато в метална капсула съм затворенакато за тренировка на космонавт(бегло обещание за млечни пътища)

отвън черупката е крехка... човекът е още яйце...дали да сложа надпис полека или да окача водопад

Стихотворението е очевиден отговор на мотото от Бан’я Нацуиши: „за моето отсъствие / от хиляда години окачвам / водопад”. Няма и помен от клаустрофобично усещане (въпреки сравнението с „метална капсула”) или пък болезненост от факта, че „отвън черупката е крехка”, а в стихотворението „навътре” това става още по-ясно: „в сърцевината на водопада / тихо е сухо е / нещата са по местата си”, „не помня откога стоя вътре” не само продължава репликата на източния поет, но от своя страна, събужда в себе си доста поетически гласове на българската поезия (освен явния цитат от Борис Христов и далчевското начало, и други поетически гласове) – сякаш цялата българска поезия отговаря, образно казано, на едно източно тристишие. Интерпретирането на хайку от една „азова” поезия, при това на един все пак хайку мислещ поет, е за мен прелюбопитно. Този особен трансфер „изток-запад” може да се стори на хайку читателите твърде експериментален, други могат и да го нарекат „людмилин постмодернизъм”, но постигнатият резултат е налице: поетически изследваните граници се релативизират, стиховете се превръщат в едно особено пулсиращо търсене на Аза: „навън”, „навътре”, „нагоре”, „надолу”.

В свободното отношение на Людмила Балабанова към вплитането на чуждото слово в собствения поетически глас тази й стихосбирка също прави особено впечатление. Самата поетеса споделя, че да бъде читател обича не по-малко, отколкото да бъде писател. Може би читателят и писателят при нея едновременно пишат този път, щом паметни реплики на авторите, които са я вдъхновили, се появяват или като вградени органично в поетическия й език, или като асоциация, която преобръща значенията. Ако е вярна поговорката, че според приятелите им ще ги познаем, то кръгът на Людмила Балабанова се оказва

доста изтоко-западно пъстър: Бан’я Нацуиши, Исса, Николас Виргилио, Дейвид Коб, Сън Цан, Анжели Деодха, Дитмар Таухнер, Емили Дикинсън, Суинбърн, Костас Монтис, Корнелиус Платялис, Борис Христов, Димитър Анакиев (скрито цитираните автори също не са малко – и български, и чужди, например Андерсен, Екзюпери, Лев Толстой..., но те изглеждат като вградени в поетическия език на Аз-а универсални културни метафори, осмислени по нов поетически начин).

Вторият цикъл е „тя”. Ако перифразираме фразеологизма на Дао „Аз е То”, тук е „Аз е Тя” – минали и настоящи проекции на женския „Аз”, назован с име Лилия. Тази Лилия, напомняща любимия цвят (в живота и в поезията) на Людмила, може би анаграма на нейното име, с всичката й богата и двузначна символика, вече съзряла (дори „фитосъзряла” според „Лилия, на 13”– „каква е тая сила отвътре / която разтваря листата й”), осъзнала териториите на сърцето, пеещо песента на храброто оловно войниче („монолог на Лилия”), прекосила границите на болката („Любовта е стъклена статуетка”), познала в себе си митологичната жена („не се страхувам от змии скъпи / довечера ще направя ябълков пай” от „монолог на Лилия”) – именно тази Лилия прекарва живота си между магазина за хляб и книжарницата. Двете крайни точки на начертаната отсечка (между хлебарницата и книжарницата) намекват за дихотомичното живеене на нейната „тя” – между насъщното и духовното; между реалността и въображаемото й надграждане, равносилно на преобразяване (придвижването е в хоризонтала, а надграждането – във вертикала): „тези бездомни кучета можеха да бъдат елени / и да пият вода от тайни планински извори / под върха / или можеше да живее на брега на морето / където някой е оставил един пясъчен замък / да го довърши / (тя е много добра в такива неща – строене на пясъчни замъци и въздушни кули) / (...) / но живее на тази улица между магазина за хляб и книжарницата.”Смятам, че темата за „града без море” като битийната затвореност е най-силно заявена именно в този цикъл „тя” – особено в стихотворения като „бягство с книжна лодка” (тук поетесата вплита гласа на Емили Дикинсън: „...така не разбраха големите кораби – / че моята лодка потъна...”, но в същото време непряко е напомнена и книжната лодка с храбрия оловен войник в бурния поток) или в „Лилия, от Люлин”: „никой не разбра за сълзата която скочи / една нощ от прозореца на 19-ия етаж / (...) / живее в град без море и не може да изпрати / любовно послание запечатано в бутилка” – тук героинята не надгражда: „знае че нейната любов не е жар-птица / жар-птици в Люлин няма”, без подобна трезвост да притъпява поривите й. И на още бисерни поетически въплъщения на жената между птицата и змията и на пътуванията й между нараняващия покрив на небето и земята ще стане свидетел читателят в този цикъл.

Цикълът „ние” разглежда Аза в една по-широка, но във философски смисъл отново гранична проекция, назована с приобщаващото 1 л. мн. ч. Този цикъл всъщност най-много приобщава към любимите поети на Людмила Балабанова (така че „ние” може да има и този смисъл – „ние, единосъщните поети”, независимо от времето и пространството). Още първото стихотворение „търпение, гребци, кураж, гребци” е буквално разтворено в море от смисли, задълбочаващи се и от диалога с Костас Монтис:

Търпение, гребци,кураж, гребци

в началото е хубаво

после става все по-трудно

каквото и да измислишмачти със знаменакораби за далечно плаване

нищо не помага

не помагат дори знацитеот книгите

в тази мъгла

от която сълзят и очите на пазача на фара.В този цикъл поезията на Людмила отново взема курс към дзенбудистката нехерменевтична естетика с разтварянето на пространствените и временните координати (дори с освобождаването им), както сочи заглавието „в тази гора няма табелки”, или както морето, до което достига „и най-уморената река” на Суинбърн е „нито на север нито на юг” – стх. „ето я реката”). Можем да добавим и характерното разтваряне на смислите (например: „два облака се гонят / и променят смисъла” – стх. „опит за гадаене” или: „думите звучат различно в тези пресъхнали / вселени / не узнава никога докъде достигат / откъде се връщат” – стх. „ехо”), или чрез асоциативните „скоци” (например скокът от снега към чукчетата на пианото – стх. „сняг”). „тази нощ” започва като стихотворение културна асоциация: „звезди / като тези над Фамагуста / като тези на Ван Гог / една от тях е на Исса / и не знае къде ще нощува”, и завършва (нетърсено) като класическо хайку: „тази нощ / всичко се разтваря / в мириса / на окосена трева”. Последното стихотворение от цикъла „в далечината”, в което всички битийни и измерими неща се връщат към една обща праматерия (“нещо като смесена пръст и синева / навсякъде”) е подходящ подстъп към последния цикъл „като”.

Стиховете „като” тук назовават „като-то” на нещата, а не самите неща, с други думи, дадено е това, с което се сравнява, но не и което се сравнява – то е оставено като загадка. „Като”-поезията на Людмила Балабанова отново завръща към привичната лапидарност на поетесата и без да е хайку, тя изцяло е заредена с „дзен” мисловност. В дзен няма нищо, което да може да се улови – както е казано в „Дао-дъ-дзин”, „име, което може да бъде назовано, не е неизменното Име”. Цикълът „като” не демонстрира отказ от назоваването, а разгръщането на неговото „като” в ново сравняемо (така „като” също изисква отделно постигане):

като

Неговите отговорикогато поетът Го пита

все едно изрязва хоризонти

с ножица

от хартия

Изборът на сравнението като структуропораждащ принцип сближава много повече с източната поетическа система, отколкото с Аристотелевата. Старогръцкият философ, добре е известно, цени много повече метафората, защото пренася, а не съотнася, и е по-кратка. В санскритската поетика, обратно – цени се и се развива сравнението (щом са разработени около 50 типа сравнения). Чрез похвата „натрупване на сравненията” се гради многостепенност на смисъла, дори до достигане на несъвместимости. Нека добавим още един, последен, детайл към поетиката на тази стихосбирка: яснотата на образите и свободата на тяхното свързване, което гарантира свободата на интерпретацията на поетическия сюжет. В този смисъл глобалната метафора „Град без море” е истински завещана на читателя, а не на интерпретатора, който все пак може да предложи само бройно число смисли.

СВеТЛАНА СТОЙЧеВА

23 октомври 2015

Думи от премиерата на новата книга на Людмила Балабанова „Град без море”, изд. Жанет 45, 2015.

Да напуснеш града

Литературен вестник 11-17.11.2015 �Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2015 г.

С т о Л и ц а

Тази година светът отбеляза 80-годишнината на артистичния тандем - Кристо и Жан-Клод (1935 - 2009). И ние го правим с представителна изложба в столичната градска галерия, дошла при нас след честванията в Базел. Най сетне Кристо е в София! След 50 години болезнено отсъствие. Авторът лично е подбрал произведенията в експозицията, аранжирана по неговите чертежи и е съдействал всячески за осъществяването на първата му представителна изложба в България. Над 100 графични отпечатъка, колажи, фотографии и обекти, плюс съпътстваща програма от филми и лекции - всичко това направи тази изложба най-значимото събитие в културния пейзаж на София.

Христо срещу Кристо Името на Кристо продължава да провокира страсти в родината и да разпалва домашни войни - между „Осанна” и „Разпни го” - въпреки или поради статуквото му на утвърден световен артист. За щастие, той обитава пространства високо над махленската драма. Допускам, че нечовешките мащаби, размахът и философията на творчеството му просто остават неразбрани. Непосилността да се приеме явлението Кристо е комплексна и съдържа идеологически, естетически, патриотарски и комплексарски предубеждения и съпротиви. И ако по времето на соца беше логично да бъде третиран като невъзвращенец и предател, не разбирам защо подобен негативизъм съществува и днес. В патриотичен ступор настояваме да признае нещо, което никога не е крил – че е българин. Но Кристо съумя да реализира своите зашеметявящи, екстраординерни проекти като гражданин на света, и точно това не могат да преглътнат онези, които са клечали тук, на хранилката – сити, но несвободни. Днес негативизмът се поражда и от интелектуална леност, от „не-желанието-да-разбереш” съвременното изкуство, в което Кристо не просто фигурира - той е водеща фигура.

Изложбата е шанс да го проумеем„Разпъването” на Кристо по координатите на времето и пространството, и най-вече извън нашето си кьоше, напомня разширяването на галактиката – мощно и необратимо. По хоризонталата е необикновената биография на Христо Явашев. Решението да емигрира е второ раждане за него, а третото - съдбовната му среща с Жан-Клод. Там са любовта, семейството, работохолизмът и отдадеността на изкуството. По вертикалата се извисяват способността да мечтае и упорството да сбъдва мечтите. Артистичната му философия. Творчеството. Свободата.

В главозамайващи мащабиРоден е в Габрово, във фамилия на бивши индустриалци, от което ни става безпощадно ясно как се е чувствал в соцреалиите. Много талантливият Христо следва в Художествената академия в София. Ранните му етюди, рисунки и портрети са виртуозни и могат да се видят в успоредна изложба, представена от галерия „Лоран”. Там носталгиците въздишат и ронят сълзи по рисувача Христо. Обаче във всеки нарисуван детайл, във всеки щрих в изложбата, откриваме същия този майстор. За щастие, Христо не е сантиментален носталгик и в трети курс напуска родината, за да учи един семестър във Виенската академия. В края на 50-те вече е в Париж. И почти веднага стартира

успешно в съвременното изкуство с програмната си творба „Желязната завеса” - през 62-ра младото семейство реализира първия си общ проект, като прегражда улица „Висконти” със стари петролни варели. „Желязната завеса” е първата им и последна творба с директно политическо послание. Оттам нататък внушенията са поетически и философски. Свързани са с проблемите, с болките на индустриалния свят и изчезването на човешкото в него. Кристо работи ежедневно и отдадено по проектите - от раждането на идеята до последния детайл по реализацията. Демиург в изкуството, той е аскет в живота - живее почти в изолация в ателието си. Жан-Клод - философ по образовние - е най-добрият катализатор на идеите му и медиаторът на двойката със света. Успехът им е в доверието, посветеността и безкомпромисната организация на работата. В обичта! Те не живеят от, а за проектите си. Отглеждат ги. Митът, че са щедро спонсорирани с цел „продуктово позициониране” на полиетиленови тъкани, въжета и канапи, не издържа. В ранния си период те опаковат коли, мотоциклети, телефони и компютри на известни марки и така съучастват в изграждането на брандовете им, но по-късно вече могат да си позволят суровото правило да не замърсяват с бизнес сферата на идеите. Кристо и Жан-Клод събират парите за всеки нов проект от продажбите на рисунки, литографии, макети, фотографии и постери, сувенири и колажи на вече реализирани и на предстоящи проекти. След идейната фаза на всеки проект следват усилия в търсенето и проучването на локации, получаването на разрешителни, убеждаването на политици, преодоляването на администратори бюрократи и всевъзможни нискочели люде с власт, но без въображение. Невидими пантеони от малки, но грандиозни победи по пътя към успеха. Финалната фаза е съпътствана с всички дейности по организацията, осигуряването на безопасността, опазването на природата... Заличаването на следите от присъствието.

Кристо не интерпретира природата. Той я променя Изложбата ни представя произведенията, групирани по теми и направления. Виждаме ясно развитието на пакетажите във времето. И не само пакетирането на конкретните обекти, а цялостното му извеждане до артистичен модус със собствен живот – това е голямото откритие на Кристо и Жан-Клод. Те създават устойчиви във времето проекти, които стоят броени дни в реална среда, но остават незаличима следа в съзнанието. За тях това е важното. С всеки нов проект те доразвиват артистичната си платформа. Тръгват от пакетажи на предмети от бита и стигат до опаковането на... жена! Минават през опаковането на интериори – подове, стълбища и прозорци. Излизат в градското

пространство, а оттам в безкрая на природата. И никога не работят на парче. Всичко е организирано около една идея и най-големият им проект това са самите те.

Тоталните артисти Кристо и жан-КлодАртистичите им намеси в музейна среда са смело, постмодерно решение. Да се опаковат класически образци на изкуствата и архитектурата изглежда кощунствено, но тъкмо то провокира навиците ни. Освобождава обекта от лакираната му, бъбрива повърхност в полза на същността. Класическите произведения също са стока. Те са създадени, за да манипулират и също подлежат на манипулации. Големите пакетажи на фонтани, музеи, кули, обществени сгради и природни обекти са задължително лимитирани във времето и никой, дори самите автори не могат да ги притежават. Музеите и колекционерите купуват само прилежащите атрибути, съпътстващи проектите - фотографиите на произведението, филми, малки оригинални реплики, парчета, отломки... удобни за фетишизиране. Фокусът е изместен от предмета към философията на изкуството като духовно, а не материално явление. За разлика от агресивната функционалност и комуникативността на търговската опаковка, бялата материя, с която работят Кристо и Жан-Клод, напротив, потушава паразитния информационен шум, освобождава от утилитарното и точно тогава, във визуалната тишина провиждаме духа на обекта.

Нова сакралностСпрях се пред серията „Магазинни витрини” в изложбата. Някак непознати, отстранени, непроницаеми и още по-хладни от преднамерено студената изразителност на Кристо и Жан-Клод. В контекста на битието, тук и сега, максимално баналният сюжет на витрините внезапно ми напомни на жени с фереджета в МОЛ. Чужди. Пусти. Страшни. Магазинът е символ на системата. Лишени от обичайното съблазняване на стоките, тези витрини се превръщат в места - държави, хора,

Кристо в София!Най-значимото събитие в културния пейзаж на столицата

общности... с нарушена комуникация. Непроницаеми селения. Макабрени. Тъжни.Любимата ми работа на Кристо и Жан-Клод е „Бягащата ограда”. Много светлина и енергия има в нея. Тя препуска с подскоци между два окръга на Калифорния. Оградата винаги е актуална - с намесата си тя разделя нещо цяло на две измислени от хората, напълно безсмислени половини. Нещо като шопската „врата-у-поле”. „Бягащата ограда”, заедно с „Обградените острови” на Маями са особено въздействащи намеси в природната среда, превръщайки я от територия на щат или екзотична туристическа дестинация в мисловно-визуален знак, чието послание е видимо от космоса. Или идва оттам! От окото на Господ. Погледнал надолу и решил да си поиграе с местата, мащабите и смислъла на обичайните неща. Да ни сръчка, преди да умрем от преяждане и удобства. Обектите на Кристо и Жан-Клод са проявления от друг порядък. Събуждат закърнялата ни сетивност към мистичното. Така опакованият Райхстаг - символ на прагматизма, затрептя във въздуха като миражна катедрала. Видени веднъж - помнят се винаги. Проявленията на Кристо и Жан-Клод безапелационно ни връщат при забравената в детството тържественост, породена от внезапно връхлетяла ни красота - с всепроникващ хлад и разтърсващи тръпки, като да слушаме Реквиема или Матеус пасион или... Непотребни. Величествени.

„Кристо и жан-Клод: графики и обекти 1963-2014”юбилейна изложба в СГХГ (14 септември - 22 ноември)

МАРИЯ ЛАНДОВА

Кристо, 1961


Редактор на страницата КАМеЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

„МАЛДОРОР“ по „Песните на Малдорор” от Лотреамон, в превод на Стефан Гечев, сценична версия и режисура: Ани Васева, теория: Боян Манчев, моноспектакъл на Леонид Йовчев.Премиера на 28 септември и 7 октомври 2015 г., Френски институт, София

Леонид Йовчев в „Малдорор”, Френски институт, София, 2015, фотограф Боряна Пандова

Премиерата на „Молдорор“ в края на септември съвпада с „Пиеса за теб“, чиято премиера (отново в залата на Френския институт) беше почти по същото време миналата година. Тогава за първи път се запознах с работата на Ани Васева с актьорския език и това, което най-силно ме впечатли, беше неоспоримата й режисьорска способност и талант да извежда докрай, да радикализира и да представя потенциала на актьорите. Ефектът е естетика на чудовищността, авторска концепция за сценичното, код за общуване с публиката чрез екстремен изпълнителски език. Когато се задълбочих по-аналитично в работата на творческия екип „Метеор”, разбрах, че Лотреамон и неговият текст „Песните на Малдорор” играят главна роля. Самото име „Малдорор“ идва от френските думи за лошо, зло (mal) и ужас (horror). Моноспектакълът на Леонид Йовчев намира място като поанта в продължените търсения на „Метеор“ в театрализирането на този нелек тескт, на тази силна и болезнена естетика. Лотреамон е начална основа и отправна точка, архитип, който би могъл да се открие във всяка акция на „Метеор”, започвайки от спечелилата широко критическо признание „Пиеса за умиране“ и стигайки до „Пиеса за теб“. Залегнал в тяхната идейна платформа години наред, „Малдорор” е моноспектакъл, който носи значим резултат от дългогодишен процес с текста на Лотреамон. Натоварен с позицията „предвестник на авангарда“, текстът е наситен с болезнена образност, с дълбоко интелектуално осмисляне и емоционално преживяване. Огромно количество думи живеят в необичайни и странни съчетания в почти неузнаваем код на злото.

В наратива се поражда предчувствието, че Молдорор (лирическият герой, който „говори“ тези песни) избира злото не само като естетика, но и като смисъл. Въпреки това злото в песните не приема очертанията на самоцел; по-скоро се насочва към концептуализирането на авторска естетика със средствата на злото като енергиен заряд. Експресията на словото се развихря в неочаквани асоциации, в богат език на образите и техните послания. Обсесиите на Молдорор се преплитат в кошмари, ужаси и мистерия. Но нека видим с какво интерпретацията на творческия екип допълва този сложен и абстрактен свят.Леонид Йовчев е най-запомнящият се актьор в режисьорската практика на Ани Васева. Неговата рефлективна изпълнителска природа се отличава с необичайност, усет към сарказма, силно овладяно и странно присъствие на сцената. Макар играта му в нейните представления да е всеотдайна, в „Малдорор“ енергията се покачва една идея повече. Леонид Йовчев се е сраснал със своя персонаж, направил е текста и режисурата „свои“: претопил е изцяло границите между текст, режисьорска интерпретация и актьорско изпълнение в едно цялостно преживяване. В огромна степен самият текст предразполага към подобен изход. С малко въображение текстът на „Песните на Малдорор“ би заприличал на монодрама, на продължителен монолог на лирическия герой Малдорор. Оттук стъпката към моноспектакъл е повече от адекватна и благодарение на богатата изразност в актьорската игра (която полага нов пласт на интерпретация на текста) това решение категорично се отдръпва от илюстративното „поставяне“.Според мен случващото се в представлението „Малдорор“ би могло най-просто да се обясни с действието „даване на телесност на текста“. Леонид Йовчев е тялото, в което думите на Лотреамон се съсредоточават, за да приемат физически форми и очертания. За мен най-любопитна беше интеграцията на движенческите интермедии в моноспектакъла – моменти, в които тялото на изпълнителя продължаваше нишката на текста. Макар и през цялото време физиката на Леонид Йовчев да беше ангажирана с експресия, в отделни епизоди движението се явяваше като доминиращ елемент. Поставено в екстравагантна позиция на дискомфорт, мобилизирано в пристъпи на чести разтърсвания или вкаменено в статичност, тялото във физическата партитура на Леонид Йовчев довършва текста на представлението.Често тези пластически действия конструираха смисъл. Например актьорът изрича едно, но с жестовете си подсказва друго и за мен най-ценно беше противоречието между тези два акта, изпълнени в едно и също време, но казващи различни неща.Може би известен недостатък е немалкото количество текст, съчетан с висока скорост на изговаряне, при което често пъти не се чуват ясно думите и някои изречения остават неразбрани. Но въпреки това неудобство, драматургичната линия на представлението

Актьорското тяло и глас като център на представлението

е сигурна и ясна, а преходите между песните са отчетливи и ловки.Създаването на този моноспектакъл е акт, съпътстван както с отговорност, така и с вдъхновение. Той споделя визията на своите създатели за радикален подход в театъра с оригинален и съвременен авторски почерк. Експресивен като звучене, дълбок и агресивен, моноспектакълът „Малдорор“ предизвиква не само любопитство, но и възхищение към актьорската свръхспособност за интерпретация.

еЛеНА АНГеЛОВА

ДНК - ново мултидисциплинарно пространство с фокус върху съвременния танц и пърформанс, ще бъде открито на 11 ноември в Националния дворец на културата в София. То се намира на мястото на бившия клуб “Блендер” (вход срещу фонтаните в подлеза на НДК) и целта му е да даде възможност за подготовка и представяне на спектакли на независимите театрални трупи и артисти в страната. Негов изпълнителен директор е Мира Тодорова, театровед, критик и специалист в областта на съвременния танц, създател (заедно с Ангелина Георгиева) на платформата за съвременен танц и пърформанс и независими изкуства „Нови драматургии” (http://www.dramaturgynew.net/). В афиша на ДНК ще бъдат включени най-новите представления на водещи имена от независимата сцена в България като Иво Димчев, Галина Борисова, Мирослав Йорданов, Виолета Витанова, Вили Прагер, сдруженията

“По действителен случай” и “36 маймуни”.ДНК ще бъде домакин и на юбилейното пето издание на Фестивала за свободен театър ACT (19-22 ноември 2015). Част от събитията на Софийския литературен фестивал, прожекции на Future Shorts,

ДНК - ново пространство за съвременен танц и пърформанс отваря врати на 11 ноември в София

музикалният Impossible Fest, творчески ателиета и лекции също ще се състоят на новата сцена. Намерението на ДНК е и да (ко)продуцира спектакли. Първата премиера на новата сцена е точно такава копродукция – „Математика на сърцето” на Сдружение „По действителен случай”, която ще се състои на 13 ноември. Официалното откриване на ДНК е на 11 ноември, сряда, от 19.30 ч. с представяне на резултатите от специално организирания по този повод уъркшоп за барабанисти на американския музикант и диригент Demonshaker (Нейтън Фър). Demonshaker е мултидисциплинарен експеримент с шест сета барабани, плод на дългогодишно изследване на ритуали и музикални традиции от три континента и е вдъхновен най-вече от мароканската Gnawa Leila церемония и сенегалския танцов ритуал Sabar. В непрекъснат диалог между диригента и шестимата изпълнители се ражда пърформанс/концерт/ритуал, който съчетава европейски, африкански и американски културни влияния; театрални, танцови, музикални и фолклорни традиции. Нейтън Фър е американец, гражданин на Сенегал, който живее и работи между Берлин и Дакар. Има академично диригентско образование и степен от консерваториите на Синсинати и

Сцена от спектакъла фотограф Боряна Пандова

Амстердам, както и дипломи за танцово образование от Amsterdam School of New Dance Development и L’Ecole des Sables, Сенегал.

Литературен вестник 11-17.11.2015 �

Иван Теофилов

Някога, в далечното ми юношество, когато властваше неукротимият възторг на бригадирската поезия, съвсем случайно си купих първата стихосбирка на Иван Пейчев „Стихотворения” от библиотека „Смяна” и в оня фанатично-праволинеен свят изведнъж у мен нахлу някаква красиво нехайна и дяволски провокираща ирония. Разлиствах страниците една по една и четейки, не вярвах на очите си:

Въпрос не ставаше за здрача,хазяинът на мойта стая,но привечер от скръб и скука прочетох твоето писмо –и ето! Двамата китайци сервиза стар напускат мрачни и с порцелановото куче отиват в джунглата на лов.

После... години наред бях в екзалтиран плен от разпространяващия се мит за поета бохема. Разказваха се наистина невероятни случки, цитираха се като „негови” бомбастични сентенции и каламбури, а някои, които бяха вече имали щастието да присъстват в сбирките или по-скоро на „сеансите” на неговия твърде ексцентричен за онези години начин на общуване, го описваха едва ли не като извънземен...И ето че и на мен ми излезе късмета да го зърна. Именно „да го зърна”, защото в онези години бях само един анонимен мечтател в литературното поприще. Беше през първата ми студентска година в Държавното висше театрало училище. То се помещаваше в една реквизирана богаташка къща на днешния булевард „Васил Левски”, срещуположно на паметника на Патриарх Евтимий. И след една от късните ни лекции бях тръгнал по смрачената улица „Граф Игнатиев”. И на ъгъла, където тя се пресича с ул. „Цар Иван Шишман”, в мътно озарените прозорци на прочутата навремето кръчма „Дивите петли” (през 50-те години още имаше частни пивници) внезапно зърнах атрактивната фигура на поета, обкръжена от развихрени до амок обожатели. И стоях, и се взирах до самозабрава в джамлъка на крачмата с това мое почти миражно зрелище...А след години станахме близки. Добрият случай ни събра в новообразувалия се в края на 50-те години (по време на Хрушчовото размразяване) експериментален театър в Бургас. Освен с новаторските си пстановки този театър правеше впечатление и с множество ентусиазирани към подетото дело автори – Илия Волен, Орлин Василев, Иван Пейчев, Иван Радоев... Двама от тях – Орлин Василев и Иван Радоев, дори се бяха установили да живеят в Бургас. Впрочем самото ми запознанство с Пейчев беше доста конфузно. На художествения съвет, на който се приемаше първата му пиеса „Всяка есенна вечер”, аз имах дързостта (беше нещо обикновено за членовете на тогавашното ръководство на Бургаския театър да опонират и коментират откровено и свободно) да се изкажа твърде остро... и то в негово присъствие. Бях казал, доколкото си спомням, че репликовият материал е прекалено авторски, че всички действащи лица говорят на един и същ език, че изобилието от афоризми създава чувството за известна приповдигнатост... След което с една-две мълниеносни реплики или по скоро с няколко изстреляни, но не особено удобни за слушане епитета Пейчев буквално ме анулира. Макар и стреснат от неговия пряк и крайно язвителен език, подкрепен от резките му, заплашителни жестове, аз все пак успях да го запомня в този момент: приличаше буквално на гневно оживяла мраморна статуя. Лицето му беше почти бяло и изглеждаше някак уголемено от прошарената му, гривеста коса с неволно клюмнал перчем, който той по навик оправяше с префинено бялата си ръка. Иглистосивите му очи се бяха изострили и в тях припламваше някаква напълно хлапашка, сприхава възбуда. Накрая изведнъж се разсмя, защото някой междувременно беше намекнал за моята момчешка възраст. „Ами да, той е дете” – каза снизходително Пейчев и просиялото му лице изведнъж се разхубави, стана приятно и съвсем невинно.Иван Пейчев идваше един-два пъти на годината в Бургас, но се застояваше със седмици. Помня, след едно заседание Орлин Василев поиска да обядваме заедно в Интерклуба, „имало пресен кефал”. Докато консумирахме вкусната риба, старият писател (беше си малко лисица) подсмихващо и някак между другото попита:- А бе чух в театъра... вярно ли е?- Какво?- Че Пейчев бил пристигнал?- Ами да. Още вчера.- Къде се е настанил?- У Господарката.Така наричахме гардеробиерката на театъра, която, макар и възрастна, беше рядко артистична жена. Правеше чудесни рибени и мидени чорби в огромни тенджери и хранеше безпаричните артисти, досущ като далечна братовчедка на Странджата. При нея

като безплатен наемател живееше съвсем младият тогава, изключително даровит артист Досьо Досев, най-близкият приятел на Пейчев.Като чу за Господарката, Орлин Василев се усмихна и тутакси прикри с присвит показалец усмивката си.- Значи сега за театъра ще настъпи истински ренесанс...

Старата къща, на чийто втори етаж битуваше Господарката, беше много сложна и рядко любопитна постройка. Имаше огромна правоъгълна вътрешна тераса, наобиколена с безброй стаи и стаички, където „съвсем по италиански” живееха ту бекяри, ту цели семейства. И тук, в една от най-обширните стаи на това импровизирано общежитие („салона”, както я наричахме ние) върху двойния креват, с кръстосани нозе, като източен принц, седеше Иван Пейчев, обкръжен от неимоверно число артисти, небрежно и нагъсто насядали по креватите, столовете и пода. И всички, с неизбежната чашка в ръка, ненаситно пушеха и унесено се вслушваха в ниския, потръпващ глас на поета, който рецитираше своите стихове за любов и раздели, в които ту тънееха брегове, ту възкликваше гордата мощ на морето, с неизменно вмъкнатите любими обръщения „мъничка моя”, „единствена моя” и накрая с някакъв неистово жадуван хоризонт с изгрялото като звезда име „Анна”. Анна, която е всичко. Име на жена. Име на героиня от пиеса. Най-после име на човек – единствен и неоценимо предан...Този наш бонвивански „ренесанс” формираше и странни, заклети, жестоко предани приятелства. Такова приятелство в Бургаския театър имах с актьора Досьо Досев. Едно рядко порядъчно момче. Още в Академията беше звезда, вундеркиндът на курса. В ранната си младост притежаваше необикновена творческа енергия, имаше свойството да намагнитява с присъствието си цялото сценично пространство. В театъра изпълняваше всички главни роли. И може би като компенсация на вулканичния си талант беше намерил отдушник в чашката. И оттам получилата се естествена връзка със сходните му по съдба Иван Пейчев и Христо Фотев. Та и аз покрай тях, като достоен техен придатък. В началните си театрални години владеех бохемството на всички нива...Нощните ни разпивки бяха почти апокалиптични. Сещам се за една паметна вечер в кубрика на рибарски кораб. Бяхме се сприятелили с неколцина созополски рибари, които поради артистичните ни персони старателно подражаваха на бохемските ни капризи. Някакво неволно получило се своего рода духовно братство! На пода огнено примигваше жабешко кюмбе с дълъг кюнец, излизащ през изрязана дупка в тавана. На кюмбето опушена тенджера с къкрещо вино. От двете страни на кубрика двуетажни легла с груби настилки. Накачулени по леглата с провиснали крака, юнашки надигахме алуминиеви канчета със „скъпоценната течност” (любима фраза на Досьо Досев), зобвайки солена цаца от сплескани алуминиеви чинии. И Пейчев, в амплоато си на морски ас, в опиянен рецитаторски унес по безкрайните си морски видения. Или рязко преминал в сантаменталните трели на оня прословут шлагер по стихове на Вутимски, папагалски пригласян от нас и рибарите:

Къде са седемте пияни негри,що пееха в оранжевия бари свиреха на саксофони

в нощта на Занзибар...

И безразборни рецитации, надпявания и крясъци до бели зори...

След нанесения погром на новаторските ни усилия в Бургаския театър ние, потърпевшите от погрома, се озовахме кой на работа, кой без работа - в столицата. Почти по същото враме и Пейчев напусна любимия си Калофер и се засели в една панелка на прословутия „4-ти километър“. И често го посещавах. А Досьо ежедневно. Щом Пейчев изречеше „Доси”, и Досьо знаеше какво иска, изпълнявайки всичко със самарянска отзивчивост. Донасяше му бутилката с вино, подаваше му поредното хапче от предписаните му лекарства, завиваше го с одеяло. Обикновено сварвах Иван в легнало състояние. Ложето му беше един постлан с чаршаф матрак, поставен направо върху пода. Болестта го правеше раздразнителен. Беше насъбрал много гняв към властимащите и речникът му изобилстваше от ругатни. Чувството му за справедливост беше достигнало до някаква крайна, жестоко болезнена точка. Надигаше се, облъкатен на матрака, с разярено лице изкрещяваше ругатните си, строполявайки се с учестено дишане. Гледката беше покъртителна... А друг път го сварвах успокоен. Говореше сдържано, с непринудени преходи между житейските тегоби и литературните си вълнения. И сипеше сентенции след сентенции с познатия маниер от пиесите му.

Тези резки смени на състояния при него все повече се засилваха и секретът им беше станал неразбираем.При едно от посещанията ми Пейчев яко се беше заял с мен. Както обикновено се случваше, неочаквано му бяха дошли изблици да ме „шамароса”. И с привичните си „зевсови” интонации връхлетя върху мен. Гневеше се, че нищо не правя. „Пишеш ли, не пишеш ли, кажи, бе ахмако!” (Бях свикнал с лексикона му.) Разказах му надве-натри одисеята с ръкописа на книгата ми „Амфитеатър”, който лежеше от години в изд. „Христо Г. Данов”. И той моментално прехвърли гнева си към издателството. „Дай ми телефона.” Независимо от безпардонния си език, поради правоверното си минало Пейчев все още беше светило за големците. И с пресолени словесни атаки се нахвърли върху генералния директор на книгоиздаването Цвятко Гагов. „До пет минути искам резултат.” И тресна слушалката – „говеда с говеда”. И само след минути телефонът иззвъня. Иван вдигна слушалката. И със специфичното си скърцане на зъби се заслуша. „Това исках. Благодаря!” Ухилено изпусна слушалката. И ме погледна с победоносен поглед: „Целувай ръка! Утре книгата ти отива в печатницата...”И смутен, и с още неосъзната радост от чутото, целунах подадената ми ръка.

Внезапно обръщение към Иван Пейчев:

Сега, след всички наши срещи, отначало в Бургас, а после в софийското ти жилище, сега, когато те няма нито в Бургас, нито в София, ето в „смешната абсурдност на своето бягство”, както някога беше писал, аз изведнъж се замислих: каква беше тайната на твоето очарование? Защо всички, въпреки хапливия ти език, въпреки категорично наложеното прозвище „бохема”, те търсеха и имаха нужда от теб, от стиховете ти? Всъщност твоята поезия е едно непрекъснато повторение на сходни мотиви и даже всяко твое стихотворение е настойчиво нашепване на свои любими думи, на свои съкровени изрази, на свои единствени пейзажи! Като шеметен сън! Като постоянно украсено съзнание! Като неизтощимо усилие да преодолееш сивотата, „низостта на нищите духом” и на всичко онова, което пречеше на нашето духовно братство! Иначе нямаше да поставиш върху едно от носталгичните си стихотворения като мото този стих на Метерлинк: „...пред прага на бляновете ми вълци легнали в тревата...” Дъждовно, елегично е било край теб и ти остро и нечовешки болезнено си го усещал:

Просто умира дъжда, просто умира и вятъра, просто умираш и ти, просто умира морето...

Морето беше голямата метафора на твоята поезия и ти с упорити подробности се взираше в неговия подвижен обем, виждайки в него един от образите на вечността, защото според теб „единствено вечността е измерение”...

Като шеметен сън!

10Литературен вестник 11-17.11.2015

Герхард Яшке

Герхард Яшке е австрийски писател, издател на литературното списание „Фрайборд”, съпредседател

на сдружението на писателите в Грац, преподавател по литература в Академията за изящни изкуства във Виена.

Пише лирика в традицията на т.нар. конкретна поезия, проза и драма; характерно за всички негови текстове е на

само експериментирането с езика, но и пародирането на различни стилове с тънко чувство хумор и самоирония. На

литуратурния фестивал Русе, 2015 той се представи с три свои стихосбирки, текстове от които публикуваме тук в

превод на български от Ана Димова.

От стихосбирката „Избрани стихотворения”, Podium Porträt 44. april, 2009

АЗ, ЧОВЕКЪТсъм капкатакоято милиарди годиникамъка дълбае

Аз, човекътсъм всичко или нищов надпреварата с моята сянкас впряга на моята орисс кръга без начало и край

Аз, човекътхуквам към моята цели впрягамвсичките си сили

Аз, човекътнищо не зная

Аз, човекътвъв всичко съмсамо в началотоаз съм загадкатакоято сам си задавамотгатката на делникапрепоръчаноанонимнописмобез подателбез получател

всичковсичко винагивсичко винаги съвсемвсичко винаги съвсем самвсичко винаги съвсем сам правяпет пъти всичкочетири пъти винагитри пъти съвсемдва пъти самедин път правявсичко пет пъти винагивсичко четири пъти съвсемвсичко три пъти самвсичко два пъти правявсичко един път всичко

портрет на един истински приятел на културата

да притиснеш до гърдите си брехте почти толкова хубавокато да си легнеш в леглото с прустно нито едното, нито друготоне може да се мери със следното:бърбън в дясната ръкаверлен в ляватаа марленс отворена устав средната

нека каже някой самоче сме нямали култура!

всичко дадоведеш донякакъв край:всичко да свършишс всичко да се сбогувашвсичко да простиши да забравишвсичко да приключишвсичко да скъсашвсичко да употребишвсичко да хвърлиш зад бордавсичкопросто всичко

От стихосбирката Герхард Яшке „езиково звучене” [Sprachklang]. Нова лирика, проза и драма. Edition Thurnhof 2014

Сляпа ярост

обзет от амок стреля напосоки в театъра, изскача на сцената и крещи:ще ви дам аз на вас да разберете, жалки създания, мимози такива, примадони, всички ще пукнете, всички до един, с един изстрел ще ви изтрепя, словоблудците една крачка напред! гъзолизците вдясно, душегубците вляво!ВСИЧКИ ЩЕ ВИ ИЗБИЯ, псета нещастни, достатъчно дълго ме правихте на глупак, достатъчно ме унижавахте. за субсидии някакви дрънкахте, жалки изчадия, измъквахте се само! лъгахте ме само да се оттървете от мен!импресариото: успокой се де, наистина се канехме да поставим пиесата ти.поетът, обзет от амок: и ми го казваш сега, след като написах 37 нови пиеси! по една на ден, само и само да ти угодя! застрелва гоиздателят: недей да правиш всичко по-лошо. естествено, че щях да издам пиесата ти, специално издание, висок печат, ръчно изработена хартия. настрани на останалите щях да пробутам дигитален печат, на простаците долни.поетът: лайнар! вади револвера и го застрелва. разум да съм проявявал. твърде дълго го проявявах. стреля напосоки. да ви няма, всички да ви няма, всички до един, никакви актьори повече, никакви режисьори, осветители, постановчици, чупка, изчезвайте. всичките конкуренти, чупка, фукльовци гадни, не мога да ви понасям! застрелва всички на сцената, после се насочва към публиката а сега дойде вашият ред, искахте да се забавлявате, а? да се поразсеете, да се разтоварите от тегобите на делника, така ли? пигмеи бездушни, дето само за власт драпате, дето мъчите всичко живо с тъпите си професии, всички ще бъдете ликвидирани, до един! стреля по публикатаимпресариото се надига от пода, избърсва кетчупа от дрехите си и кресва на поета: виж какво, ти наистина ли, плъх такъв, си мислеше, че можеш да ме убиеш, не и в театъра, тука нищо не става като навън в реалния живот, тука си имаме собствени закони, и щом съм казал, че в поръчаната от мен пиеса не може да присъства дума, която не ми харесва, значи няма да присъства, докъде щяхме да стигнем, ако всеки правеше каквото си иска, и никакви оправдания няма да допусна. поетът изважда нож и го пробожда.така може и да стане. щом куршумът ми не го лови, ножът ми ще трябва да свърши работа. импресариото пада на пода, от корема му бликва кетчуп.издателят се надига от пода и се подиграва на поета: наистина ли повярва, че за тебе ще направя изключение? ти си най-долна отрепка и като такава ще се отнасям с тебе. ще наберем името ти с грешки, ще отпечатаме текста ти на най-долнопробна хартия.поетът хваща някаква ваза и го удря с нея. издателят пада на пода.поетът доволен: три живота не са позволени на никого. а на мен позволете да цитирам два стиха от фридерике кемпнерс:всеки запек отстранете,сърцата си облекчете...подскача весело по сцената

Какво ли още не?Пушенето може да ви убие.Добре, това го знаем, но игмуркането може да ви убие.Дори храненето може да ви убие,пиенето, смъркането, седенето, лежането,стоенето, вървенето. Фитнес ходенето!Парапланеризмът. Изобщо спортът.И кой казва, че дишането е здравословно? С една дума: всичкоможе да ви убие.Всяка диета! Всеки така наречен здравословен живот!

На всеки заселникпо един изселник,и на всяко вливанеедно изливане.Вход и изходвече има.Да няма избухване без вбухване.

Една картина казва повече от хиляда думи.Така казват. Но какво ли не казват?

Първо трябва да се проявите, преди да се изявите!

От стихосбирката „Световна колибка” [Weltbude], Wien, 2009

Отговори

Според обстоятелствата!Много добре!Свършиха ми талоните!Както виждате!Ден да мине, друг да дойде!Като вдишване и издишване е. Ту имаш дългове,ту нямаш.Лесно е да се каже.За това и сам можех да се сетя. [...]Не така де!Отговаряй просташки: Звездите днеска са в почивка, или пък: Ако наистина искате да получите отговор, свържете се с колежката ми от номер седем. Този сертификат за оригиналност трябва, за съжаление, да ви откажа, и не само него, както сигурно можете да се досетите.[...]Отговор – отговарящ – отговорните – писмен отговор – писмо-отговор – благодарствен отговор – отговорно поведение – отговорност –[...]„Какво е литературата? Необятна лаборатория за експерименти, които се градят върху играта с езика и следователно са заговор против комуникацията” (Лиотар).Ритуал ли е литература-та, та тури ли тера: тур, тур![...]Краят на една мечта – отговорът на всички все още открити въпроси? Краят на един филм като отговор на всякакви желания? Казабланка? Реге?Разгадаваме гатанки, търсим най-добрите отговори на всякакви житейски въпроси, намираме решения, разглеждаме следователно отговорите като решения.Сега, подсказваме си, трябва да ни хрумне отговорът, тогава ще сме издържали изпита.

Литературата и виното

се познаваха от доста време. Не бяха ли заедно още в детската градина, в началното училище? Не, не чак толкова отдавна, но се познаваха от младини, както често казват, а понякога дори и пишат.Литературата всъщност винаги е била хубавка, приятна на вид, бузеста и весела. Доста креслива била навремето, твърдят старите кучета.Обаче виното! То едва в по-зряла възраст проявява неповторимото си лице, завоюва си го, ако можем така да се изразим.На литературата се наслаждавахме преди още да е станала някакво откритие, някаква надежда, а още по-малко звезда на небосвода, но още първите трепети ни подсказваха, че там нещо става, разцъфтява нещо много специално.Вино, вино, вино, мнозина поети го възпяваха така, не се сещам за друго ... Или може би все пак да, ама за какво? Хубав въпрос! Винаги имам готов отговор, поразклащам малко това вино респ. тези вина и ето че става Виена. Как така! Не може да бъде! Ами да. Ви(е)на - ви-на!

Литературата захапа собствената си опашка, самоизяде се, отдаде се на саморефлексия, както се казва в наши дни, а виното просто си страрееше и ставаше все по-актуално от всякога, ако разбирате каква ми е мисълта, респ. вината. Никой не може да ви обвини, ако приемете чаша добро вино от големия избор на вина.[...]Литературата и виното отдавна бяха любовна двойка.Държаха се за ръчичка, резменяха си целувчици и закачки, прекарваха прекрасни мигове заедно. Часове, дни, седмици на бурна страст и блясък не само в щастливите очи!Литературата и виното веднага се влюбиха безумно един в друг. В деня на запознанството си те се сляха в едно неделимо цяло. Какво опиянение ги обзе! Какво щастие!Литературата и виното веднага се харесаха. Младата, нежна, красива принцеса на буквите, не се ли изпълни тя веднага с големи надежди? Създаващият първоначално впечатление за затвореност, мрачният дух в бутилката доста скоро разцъфтя в обятията на своята почти божествена обожаема.[...]Литературата и виното направиха каквото можаха, изритаха ме напред, подложиха ми крак, направо ме подлудиха, но също така и донякъде ме спасиха, и загадката ми решиха, затвориха устата на оня допотопен звяр, който досега само вдигаше шум напосоки, ако и ти като мен си подвластен на опиянението от печатните букви! Напосоки ли шуми задаващата се оценка? Кой знае? Във виното е истината, казват, но ние какво да правим с нея?

Преведе от немски АНА ДИМОВА


От години исках да напиша роман, който да почива върху фотоси; снимки разнородни и привидно несвързани помежду им, които все пак щях да успея да свържа в единна история или поне в една обща тема.Фотографиите – не така наречените художествени, а снимките документи, уловените фотографски мигове, моменталните снимки за спомен – открай време са ме очаровали. Бързо открих, че влечението ми към тях има корени, различни от интереса, който те предизвикват у повечето хора. Тоест не гледах на тях като на илюстрирани случки или като на мнемонични помагала, за да си спомняме миналото, а като на подсказки за една скрита истина. Не ме интересуваше толкова тяхното очевидно свидетелство, колкото неафишираното, не толкова тяхната тема, колкото случайните им подробности, които изведнъж открехват врата към непознато и много важно измерение на действителността.

Из „Свърши се”

СмърттаПети септември 1936 година. Месец и половина след започването на испанската Гражданска война. Един боец от Републиканската армия пада убит в битка срещу фалангистите недалеч от място, което се нарича Cerro Muriano. Фоторепортерът Робърт Капа е там и увековечава сцената. Това е най-известният образ на смъртта в историята на фотографията.Какво толкова забележително има в нея, направило я толкова прочута? Най-напред това е моментална снимка на смъртта. Фотографията през двайсети век е показала сладострастна преданост към обезсмъртяването на екзекуции. Стотици хора по всички ширини на планетата са оставили в тъмната стаичка образа си за стотни

от секундата преди да бъдат обесени, разстреляни или обезглавени. Но твърде рядко фотографският обектив е улавял самия момент на тяхната смърт. Може би спирайки в най-критичния момент, фотографът чувства, че заклина смъртта, щом като си е играл с нея до последния момент. Или може би иска, тъй като в известен смисъл и самият той е екзекутор (на колко езика „фотографирам” не е синоним на „застрелвам”?) да се пречисти, прекъсвайки символично хода на събитията; макар че не бива да забравяме, че най-страховитите снимки от екзекуции са заснети от самите екзекутори или от техните помагачи, които изглежда са се чувствали прекрасно в ролята на палачи.Както и да стоят нещата, тук е бил заснет един човек точно в момента на неговата смърт. Но не това е единствената причина, поради която снимката е станала толкова известна. В противен случай тя не би била използвана толкова масово като своеобразно съчетаване на идеологически (антивоенен, антифашистки) лозунг и декоративна композиция в студентски квартири, работнически стаи и партийни бюра.Защото конкретната снимка притежава характеристиките на живописна творба. И то на творба повече героична, отколкото реалистична. Би могла да носи наслов: „Смъртта на боеца” или „Жертвоприношение”. Образът на падащия войник, разперил ръце и крака, доминира абсолютно в снимката. Земята с прежурената трева, небето, далечните планини са просто фон; не натежават върху човека, който умира, не го зануляват с присъствието си, обратно – бихме казали, че му постилат мека постеля, за да се свлече и да заспи. Самият боец е в цялост в мига на неговата смърт. Тялото и дрехите му изглеждат непокътнати. Ръката все още държи пушката (при все че след миг ще я изпусне), баретата не е паднала от главата, паласките и военната чанта са на мястото си. Този мъж преминава в смъртта, без изобщо да омачка ролята си, ролята на боец. Не различаваме чертите му в мига на смъртта. Не виждаме кои го убиват. За онези, които не знаят как са изглеждали униформите от времето на Гражданската война, дори не е очевидно към коя от воюващите страни принадлежи той (виждал съм надписи под тази снимка, осведомяващи, че става дума за франкистки войник). Тя е диахроничният фотографски паметник на Боеца.

Нима не са ни оставили такъв образа на смъртта предишните векове? Бойци, които оставят последния си дъх в една героична, внушаваща респект поза? Готови да дадат живота си глави на семейства, които са събрали около смъртния си одър цялото семейство и го благославят с един куртоазен жест. Тъй като не са могли да си представят, че смъртта няма смисъл и че не е вратата към един друг свят, отминалите векове са я изобразявали с голяма почит - като увенчаване на човешкия живот и концентриране на неговата същност. Малцината художници изплъзнали се от този канон – като Гоя – вече са провиждали в бъдещето.За отношението на двайсети век по отношение на смъртта не са характерни нито почитта, нито презрението; характерно за нея е безразличието. Смъртта в наше време е трудова злополука – често непредвидена, по правило безцелна и винаги незначителна. Докато в художествената традиции на други епохи тя откроява човешката индивидуалност, днес тя откроява неговата небитийност. Смъртта през двайсети век е анонимна и безлична. Тя разкъсва човешкото тяло на окървавени парчета плът, размесени с дрипи, парчета метал, строителни и пластмасови материали, точно както животът през двайсети век разпарчетосва човешката душа на десетки бездушни и несвързани помежду им роли. Смъртта през двайсети век се опитва да надмогне незначителността си със своята масовост. Когато чуваме за 30 мъртви вследствие на терористичен акт, 300 мъртви след самолетна катастрофа или 3000 мъртви при въздушна бомбардировка, донякъде се вълнуваме (за един миг), но не от съдбата на жертвите, а от техния брой. Днес цифрите решават какво е значимо и какво не.Сега започваме да виждаме по различен начин снимката на Робърт Капа. Тя е не толкова документ на смъртта, колкото документ на надеждата. Тук няма отрязани глави, обезобразени лица, променени черти на лицето, дрехи, разкъсани от куршумите и раните, тела, разчленени или свлекли се като чували – всички тези картини на ужаса, с които историята ни представя днес смъртта. Напук на своя век, тази снимка разказва, че все още съществува възможността за една напълно лична смърт, за една смърт, която ще завари човека с оръжие в ръка, отдаден на неговата цел, и която ще накара вселената да спре за миг, за да се поклони благоговейно пред него.Човек би казал, че дори действителността днес ни съжалява и ни дарява от време на време утешението на подобни документи. Нека не се увличаме обаче по подобни реторични схеми. Снимката на Робърт Капа показва един човек, който бива убит. Твърде вероятно е целта на нейното публикуване да е била нещо повече от това да напомни на света, че в тази война са умирали хора. Наблюдаването на една сцена на смърт не напомня, а вменява вина. Следователно, конкретната фотография е и един обвинителен акт; тя ни казва, че ние всички носим споделена отговорност. Ако днес ни се струва, че тя по-скоро ни помирява с идеята за смъртта, отколкото да ни разстройва, това означава, че смъртта в нашето време става все по-непоносима в нейната неутралност – и че в усилията ни да се приспособим към нея сме загърбили всякакво чувство за вина.

Пропагандата Всяка символична снимка, всяка снимка направена, за да открои някаква идея, по същество представлява пропаганда. Няма нужда да тя бъде нагласена. Достатъчно е да не оставя празно място за онова, което изглежда случайно, непасващо, незначително, без смисъл. Съществуват множество „автентични” пропагандни фотоси. Те не режисират действителността, но избират от нея онова, което, изглежда, потвърждава определени размисли или някои схеми, залегнали в съзнанието на фотографа.Много известната снимка, направена от Анри Картие-Бресон през 1953 г. в „Метаксургио“1, е символична, тоест пропагандна. Тя почива изключително върху една находка от идеологическо естество: прокарването на паралел между гипсовите Кариатиди и двете възрастни гръцки жени, които минават по улицата долу. Но каква идея символизира снимката?Отговорът изглежда лесен и приятен. Миналото не е мъртво. Изчистената строгост, импозантната архетипност на образите в класическото изкуство от Античността се повтарят в образа и движението на двете съвременни гъркини. Традицията е продължена. В днешна Гърция можеш да видиш древността да се разхожда съвсем жива по улиците.Но дали нещата се толкова прости, колкото вярват почитателите на тази снимка (тъй като изглежда тяхната възхита е следствие от оптимистичното й тълкуване)? Защо впрочем двете преминаващи жени да въплъщават красотата на Кариатидите? Кариатидите са млади и стройни; двете жени на снимката са старици с дебели, безформени тела. Откъде накъде две подобни фигури съответстват на древния – или на който и да бил друг – идеал за красота?Ако се оставим да бъдем водени от това възражение, паралелът между двата гипсови и двата живи образа, подчертава не толкова някаква прилика, колкото едно противоречие. Настоящето е тъжен отглас от

1 Западащ до неотдавна квартал в центъра на Атина. – Б. пр.

миналото. Красотата се е превърнала в грозота, както младостта свършва в старостта. Днешна Гърция е западналото лице на Древна Елада.Тази втора интерпретация, макар и по-меланхолна, със сигурност е по-правдоподобна. Но дали впрочем Картие-Бресон е искал да поднесе един толкова банален коментар? Разбира се, един голям майстор на фотообектива не е непременно и оригинален мислител. При все това, чувстваме, че бихме били несправедливи към прочутия фотограф, ако сметнем вдъхновението му за толкова ограничено. А отзвукът от конкретната фотография, изглежда, потвърждава това наше усещане.И така, нека се опитаме да продължим напред.Съответствието между двете статуи и двете жени е даденост. То е непосредствената тема на снимката. Но какво именно я прави интересна? Можем да открием безброй подобия между неодушевени предмети и човешки образи, без тези прилики да са нещо повече от капризи на случайността, абсурдни съвпадения, които не означават нищо. Тук обаче е очевидно, че имаме работа с нещо повече. Тук едната част на успоредицата, мярката за сравнение, е един велик художествен образец, един висок естетически идеал. А другата?Нека се вгледаме отново в двете жени, с някак по-различен поглед този път. Нека ги видим във връзка не толкова с двете статуи, колкото с останалата им, „наземна” окръжаваща среда: народната бръснарница със спуснатите кепенци, разбитите плочи на тротоара, стената с олюпена мазилка, бедняшкият двор, който се провижда през открехнатата портичка.Какво е онова, което преобладава тук? Ежедневието и похабяването. Двете жени, които преминават, не са просто две старици. Те са част от един стар, овехтял и анонимен свят, съвършено противоположен на вечната младост, красота и слава на двете Кариатиди.Сега започваме да подозираме каква е истината. Истинската тема на снимката не е нито трайността, нито упадъкът, а падението. Светът на двете съвременни гъркини е несъвършеното отражение на един образец, на една идея. Той черпи същината си единствено от тази идея и представлява интерес само в степента, в която е отглас от нея. Ако извадим от снимката двете статуи, онова, което остава, престава да привлича погледа ни, престава да съществува като фотографска тема.Лоша поличба е платонизмът на тази снимка. Не само защото изглежда сякаш ни казва, че действителността е бледо отражение на въображението, и така отменя своеобразието на снимката (действителността надхвърля въображението на човека на изкуството). Но и защото откроява същината на колоритността: едно нещо е красиво, вълнуващо, интересно само когато напомня на нещо друго, всеобщо признато като красиво, вълнуващо, интересно. Търсейки повърхностни успоредици между настоящето и миналото, колоритността предоставя на средностатистическия човек едно преходно илюзорно усещане за сигурност и смисъл в свят, който изглежда така, сякаш не е имал вчерашен ден. Тя подчинява съвременното на класическото, новия образ на стария спомен по същия начин, по който някои художници „изрисуват” снимките, за да ги продават по-лесно. Нека го заявим недвусмислено: снимката на Анри Картие-Бресон от 1953 година е идеологически манифест на масовия туризъм.

Превeдe от гръцки зДРАВКА МИХАЙЛОВА

Димостенис Куртовик

Анри Картие-Бресон

Робърт Капа

1�Литературен вестник 11-17.11.2015

ВитринатаСава Василев

Не зная дали съм липсвал на този град, но ме нямаше цели десет години. Прибрах се в бащината си къща по-самотен от всякога. И по-отчаян. Изгубих много повече, отколкото спечелих. Градът се бе променил до неузнаваемост, старите приятели се бяха запилeли нанякъде, а някогашните момичета трудно можех да разпозная. Само нашата улица в края на града приличаше на себе си. Отпреди десет, петнайсет, двайсет години. Все същите едноетажни, схлупени къщици. Покрайнината ги бе опазила от апетита на новите строителни предприемачи. По-възрастните съседи ме разпознаваха поединично, кимаха вяло при разминаване и без съмнение се учудваха на съществуването ми. Скоро престанаха да ме забелязват. Има такива хора, такива улици, такива градове. Сигурно и такива държави – живееш сам в ужасно несамотните обиталища на човешкото безразличие. Последен жител на планетата „Аз“. И тъкмо да хвана пак пътя за някъде, срещу нас, на площадката върху насипа, се появи странно жилище – старо фургонно бунгало с шапчест комин. Истинска антика. Едно от онези неща, които живеят само в разказите и спомените ти, защото отдавна не познаваш някой, който може да проникне отвъд хоризонта в зашумените земи на детството и да доведе някое от тях. Още по-малко да го закотви срещу прозореца ти... И за да бъде приказката още по-истинска, шапката на комина изпусна вълма дим и разнесе миризмата на готвено. Обядът пътуваше безпосочно, загърбил своя повелител. И сега не съм сигурен дали ароматите пребориха любопитството ми, или се случи обратното – все едно, вече се промъквах нататък, давайки вид на човек, който се шляе. Преди да надникна през прозорчето, вратата се отвори. Пляс! – половин кофа мътна вода полетя право напред, оставяйки кални бризги по панталоните ми.- Ама и аз съм един – чу се приятен глас, в който имаше всичко друго, но не и нотки на съжаление. – Я влизай да ударим по една водка.Гласът ми се стори познат, още по-познат ми се видя тромавият мъж с поолисяла глава, но бе твърде рано за въпроси. Чашите преляхя, чукнахме се. - Абе, ти откъде се появи? – не се стърпях след първата глътка, привеждайки се над масата. Много ги мразя тези номера, все едно се кланяш някому – без значение дали на питието, на човека с бутилката или на проклетата маса, която гадничко ти подшепва, че има и руски, недотам достоен изход от подобни ситуаци. При това в обозримо бъдеще.- Как откъде, аз съм тукашен. Намерих фургончето на добра цена и реших да си обзаведа гнезденце за работа. И за приятели, разбира се.- А, сетих се. Това, дето се чуваше сутринта, трябва да е пишещата ти машина.- Същата. Още нямам пари за компютър.- Не бързай. Друго си е да ковнеш думата – като с чук.- И аз това викам. Мисля да си купя нова лодка, имам от баща си наследство няколко позакърпени мрежи. Като ме стегне шапката, ще врътна няколко кръгчета в залива. За разнообразие.- Може, на брега и без това няма кой знае какво да се прави.- Така е, няма. И с рибата работата не отива на добре.- Знам ли. Отдавна не съм хващал въдица. А ти да махнеш тия дни колелата.- Кои колела?- Как кои – на фургончето!- Не ми се махат.- Не ти се махат, ама току-виж си останал на пътя. Ще закачат фургончето като паламуд с куката на теглича и върви го гони.- Кой ще го закачи?- Как кой? Все едно кой! Не живеем ли ние двамата с теб в една и съща държава, или какво?! Тук всичко се краде, приятелю.- Аз не ходя никъде. Отскачам до стария къмпинг отсреща заради тоалетната и да хвърля един душ.- Ти си знаеш. Защото фургончето си го бива.- Бива си го. А и ми създава настроение за работа.- Така е, за настроение най-много го бива.- Още ден-два, и ще го обживея.- Това пък какво е?- Значи, че ще съм написал няколко страници и ще съм изпил няколко бутилки водка. Изобщо – тези три работи.- Ясно. Ако искаш, да тръгвам.- Няма нужда, време до довечера колкото щеш. И без това не съм много по чакането. Правиш ми услуга.- Хубава ли е?- На мен ми харесва. Ако питаш дали е красива, това не мога да ти го обясня. Аз ги избирам по друго. Случват се и красиви.- То е така. Много прилича на

писането. Може да не е красиво, а да е хубаво.

- Прав си, страхотно го закова. Веднъж да пипна бика за рогата,

после машинката сама ще си трака. Дано съм улучил времето.- Кое време?- Времето за книгата. Започнах я преди двайсет години. За първата ми любов, за студентството, разни младежки залисии. Писах, писах и се забравих. Като видях какво нещо съм натрупал, разбрах, че нищо не се е получило. Рано е било. И зарязах ръкописа. Докато му дойде времето. Май дойде.- Ти как разбра?- Ами издадох няколко книги – за мутри, за абсолютни жени, за лагерите от епохата на комунизма. И за разни гадни типове, заради които винаги се хващаме за гушите, без значение какви са режимите. Даже и за една циганка написах...- Хайде де, и ти ли? Ще вземе да ни отеснее и в литературата.- Не, бе. Тази е готина. И тъжна. И силна. Даже по-силна от мъжете.- Така може. Дълго ли ще пишеш?- Не зная, докато захладнее. Той и сюжетът сочи натам, искам да кажа към зимата... Трябва най-сетне да я затворя тази страница. Вее ми изотзад, започва да ми се схваща гърбът. Ще се разделяме май с онова време и с онези жени.- Добре, обаче колелата ги махни. Остави фургончето на трупчета.- Ама ти си голям инат. Хич не си се променил. - Кой, аз ли? Ти пък откъде знаеш?- Знам, ние с теб отдавна се познаваме. Помниш ли вестника, дописките? Съревновавахме се за едно и също редакторско място. Не ни взеха.- И по-добре. Въобще не се виждах в ролята на доживотен журналист... Да, сещам се и за вестника, и за приятелите в редакцията. Някои вече ги няма.- Няма ги. Ама хубави години бяха, а?- Може и да са били... Ти какво прави след това?- Издадох първата си книга и се захванах с бизнес. Мина бая време, докато разбера, че не ставам за тази работа. Сега цялата ми надежда е във фургончето. И в морето, разбира се. А ти?- И моята не е по-различна, само че сюжетите се пишеха на много места – първо у нас, после в чужбина. Нямало е кой да ми каже, че всичко опира до вкуса на водата.- На водата ли?- Да, на водата. Даже не на хляба. Не си ли забелязал, че първото нещо, което запечатваме в съзнанието си, е вкусът на водата. То никога не се забравя. Аз така започнах да помня градовете и държавите, в които съм бил – с вкуса на водата. Има сладки и кисели, горчиви и солени. И такива, които въобще не стават нито за пиене, нито за живеене. Някои са дори вредни – заради примеси, утайки и опасни химически съединения. Какво да ти разправям, безвкусната вода прави живота безвкусен. А с минералната така и не свикнах!- Добре дошъл тогава!- Ами наздраве! И добре заварил.Ето как започнаха нашите обедни срещи. Седяхме до привечерните часове, после си тръгвах и не се обръщах – не исках да зная нищо за жените, които идваха и си отиваха. Всъщност не съм сигурен, че имаше такива... Сутрин работехме и двамата. И макар да се досещаше, че се опитвам да се завърна към думите, че лазя безшумно по капризния гръб на клавиатурата, новият ми стар приятел не ме попита нищо. Така и не продължихме разговора си за неговата – за най-зимната му книга. Просто не успяхме... Една сутрин се събудих и открих, че фургона го няма. Притесних се не на шега. Следите личаха – два дълбоки коловоза в рохкавата пръст на насипа. Не може да си е отишъл просто така, без да се сбогува, убеждавах се и заничах към двата края на улицата. Мръднал е някъде за малко и са му гепили бунгалото. Дали пък не са го задигнали със самия него, докато спи? Въпросите се трупаха и ме отчайваха още повече. Опитах се да върна лентата назад и си дадох сметка, че нито веднъж не съм видял мъжа от фургончето да го напуска. Или да влиза в него. Все едно се бе самозаточил между четирите му стени и чакаше да превали обедното слънце, за да ме покани с широк жест край масата. Осъзнах, че съм пропускал и часовете с посещенията на къмпинга! Ах този пукот на думите от пишещата машина сутрин! И тези проклети колела с гумени обувки... Не, и най-наглият крадец не би могъл да задигне шапчестото фургонче под носа му, на петдесетина метра от къмпинга, защото оттам се вижда всичко!Следователно става дума за нещо извънредно. В цялата тази трудносмилаема история от временни и постоянни случайности не може да няма скрит смисъл. Разпитах съседите от лявата и дясната ми страна – вдигаха рамене. Ама там въобще имаше ли нещо – погледна ме под око стъкларят, който не смогваше на клиентелата, бе главил няколко чираци и вече живееше в триетажна вила край магистралата. (Дали въобще си спомняше, че малкото му едноетажно предприятийце доскоро е минавало за бащин дом, за родна къща?!) Според мен там никога не е имало каквото и да било... (Я го гледай тоя!) Същият въпрос накара съседките ми да заменят кроткото безразличие със зле прикрито

съжаление и да си спомнят разни неща от живота на родителите ми. Не след дълго самият аз изглеждах леко разколебан, преливащ от опасни въпроси за съществуването на фургони, пишещи машини и мъже, които щедро разливат водката до ръба на чашите. Да, имало е за какво да се тревожа. Опасно нещо са колелата, нали го предупредих! Кой да ти слуша... И това усещане, че някой може внезапно да отпътува, да изчезне завинаги от живота ти.Ядосах се и тръгнах да търся кварталния. Такъв изглежда вече не съществуваше. Затова влязох в районното управление.-Искам да съобщя за изчезнал фургон.-Чий фургон?-На един приятел.-Как се казва приятелят?-Не съм сигурен. Май съм забравил.-Забравили сте името на някой, когото наричате приятел?-Понякога се случва.-Да ви имам приятелството...-Хайде да не се обиждаме. Кражбата си е кражба.-При нас няма заведено оплакване. Вашият приятел първо да подаде жалба, ние ще я разгледаме и едва тогава ще видим какво може да се направи.-Само че той изчезна. Поради което няма как да ви напише въпросната жалба.-Как така изчезна? Нали той е ощетеният?-Не знам. Може да е бил във фургона, когато са го отмъкнали.-Последно, искате да съобщите за откраднат фургон или за откраднат човек.-Да речем, и за двете. Вие преценявате кое е по-ценно.-Тогава аз преценявам, че ми мирише на снощна сутрин.-Не съм пил двайсет и четири часа, готов съм да духам в дрегера. -А пък аз съм готов да се разделя с вас мирно и кротко, докато съм в добро настроение. Да се разберем: ако сте сигурен, че искате да подпишете документ за отвличане с неизвестна цел и попълните информация за похитения, давам ви лист и химикалка. Но не забравяйте, че носите отговорност с всичката строгост на закона. И си представете какъв ресурс от хора ще бъде мобилизиран за издирване след вашия сигнал. Както и това колко ще струва цялата тази дандания на държавата.Обърнах се и си тръгнах. Тук нямаше да ми помогнат – не, нямаше да ми повярват, защото въпросните хора разбират единствено от проста аритметика. От онази, в която две и две винаги прави четири и всички числа се делят без остатък... Но не се канех да се откажа. Бе изчезнало нещо голямо, важно. Един фургон и един приятел се бяха изпарили от моя живот. Просто така, в един миг – все едно топлийка от ревера на бога се бе потулила в купата на нищото. Подире им можеха да поемат улицата, градът, цяла държава. Нима никой няма да забележи? Нима никой няма да се ядоса или да попита: как така? Как така уж ни има, а ни няма! При това не само физически. Няма ни в другите, в техните книги, в думите, с които разказват за себе си!Поех бавно към центъра. Краката ме водеха. Озовах се пред редакцията на вестника, за който с моя приятел някога майсторяхме пробни материали. Прословутата ни битка за единственото свободно редакторско място. Ама разбира се! Ще пусна съобщение, ще платя колкото трябва, но ще кажа на всички, че е изчезнал писател. Грабнат от кой знае какви типове, похитен може би от собствените си герои – с цялата си покъщнина, сред която една пишеща машина и една библиотека ненаписани книги!Ако не го направех, и аз на свой ред трябваше да се наредя на страната на онези, които се утешават със смъртта на автора! Да стана част от академичната редица на безумно влюбените в текста. В зъзнещата самота на неговата анонимност...За нищо на света! Други литератури могат да си го позволят, нашата – не. За нея е рано. И слава богу! Дори заглавието на първия ми публикуван разказ, точно тук, в това издание, ме подтикваше да го направя! Ще напиша обява за вестник и ще я напечатам – каквото и да ми струва. Във вестника поне работят словесни хора, сигурен съм, че ще си спомнят името на писателя. Останалото все някак ще се нареди. Сградата привидно е същата. Но има масивна врата. Заключена е, значи не се влиза свободно както едно време. И дограмата е сменена. И покривът изглежда нов...- Редакцията ли търсите? – наднича отсреща любопитна женска глава. Естествено! Как си представяте суетенето на непознат мъж на улицата без надзора на будната женска съвест!- Редакцията – отговарям и дори изпитвам известна благодарност към жената, готова да ми обясни метаморфозата.- А, няма я.- Но как е възможно?- Ами така, една нощ откраднаха табелата с името на вестника и на другия ден целият вестник изчезна. Иначе табелата беше хубава, от месинг. Изплаших се. Толкова дълго ли ме е нямало? Излизаше, че в тази държава нещата пропадат ей така. Обърнеш се

Литературен вестник 11-17.11.2015 1�

един длъжникТази жена ми харесваше: но после се разболя и набързо умря, преди да стане моя. Сега вървя смутен около спомена за нея и гроба й. Сякаш сме се измамили един друг, сякаш мъртвата е избягала от задълженията си. Към тъгата ми понякога се примесва гняв: дощява ми се да я съдя. После дълбоко се засрамвам като някого, който е останал вечен длъжник някому и не може да се издължи, защото ответникът е избягал.

ОкапиТова самотно животно в лондонската зоологическа градина е единственият екземпляр в Европа: дошло е от Белгийско Конго, няма роднини, не познава предците си, смесица е между зебра, жираф и антилопа, горделив и тъжен аристократ, самотен южняшки принц сред животните, който е толкова капризен, че макар и в плен, не е склонен да яде от копаня и в клетката му трябва да се поставят специални изкуствени храсти от разлистена ракита – защото само листа яде, – какво ли е искала да каже с него природата, когато го е създавала, по-скоро по някаква прищявка в игриво настроение, отколкото целенасочено? Господ ни казва нещо с подобно творение; окапито е символ, нещо като самотен йероглиф. Трябва да бъде разгадан. Захващай се, поете, помагай, зооложе.

СмутТози странен смут, който влюбените чувстват по-късно, след години, когато си спомнят началото на любовта си, условностите на запознанството, учтивите изрази и безличните разговори, когато все още са разговаряли един с друг като чужди, отстъпвали са си място и са си предлагали цигари, и са се гледали така, както мъжът гледа жената, от която нещо очаква. Подобен спомен е мъчителен и неприличен. Той е предупреждение, че съюзът им, този особен кръвен договор, всъщност е все пак просто случаен. При това откритие, изсумтявайки, замълчават, със сведена глава, смутени.

Приготовляващи сеЧовек „не съзрява” за смъртта; просто един ден започва да се приготовлява за нея, с такива естествени жестове и погледи - също като пътниците, които още не са свалили куфарите си от тавана, не са прегледали разписанията, още не знаят в кой хотел ще отседнат: но с несъзнателни движения вече се сбогуват с навиците и спомените си, с онази странна готовност, сякаш сутринта са получили писмо, от чието непонятно и все пак повелително съдържание не могат да се измъкнат. Така се приготовляват. Още нищо им няма. Но в погледа им вече се таи нещо; и този поглед е недвусмислен. Внезапно нещо им се е прояснило. Стомахът, черният дроб, сърцето им още са здрави. Само вече са загубили повода си да останат.

СмирениеНяма друго оръжие срещу света, освен смирението; не кланящото се и биещото се в гърдите, а другото, което спокойно и неподвижно се противопоставя на света, без да доказва правотата си, без да демонстрира истерично греховете и язвите си, без да очаква награда за смиреността, обземаща го при вида на човешката мизерия и безнадеждност, нахалството и съучастието; съществува смирение, което е и оръжие, има поклони, на които може да се отговори само с поклон. Не казвам да захвърлиш меча си. Но не го размахвай безогледно. Бъди скромен като средновековния човек, който е знаел, че с меч се бранят не само говедата и дома, но и вярата и идеалите. Искаш да си силен? Бъди спокоен, внимателен и смирен.

ОчакващитеДочули са някъде нещо и сега дебнат и бръщолевят. Сякаш съм им дал обет, че само така и само това ще пиша занапред, цял живот; докато аз дори не зная какво бленувам, кого обичам, в чия жертва или убиец ще се превърна утре?... Така не сме се разбирали, скъпи мои. Аз имам договор единствено със себе си. И колкото и да ми се иска понякога да се отърва от него: този договор е ненарушим.

Предсказание Не бой се, не само хората умират. Един ден и камъните ще умрат. После ще умре и огънят, и на света ще остане само леден прах. След това ще умре и прахът, защото няма да има какво да засипва. Звездите ще склопят очи, защото няма да има какво да гледат. Всичко ще умре един ден. Не бой се. Върви да си играеш, с камъчета, с книги, с любови.

запасиПредметите, дрехите, книгите, от които нямам никаква нужда на този свят, готовността, която непрекъснато трябва да бъде поддържана и умножавана, безбройните боклуци, които бавно ме затрупват и погребват... като междувременно зная, че една четка за зъби, два английски костюма, шест чифта бельо и „Хамлет”, втората част на „Фауст”, Библията и „Война и мир” са ми напълно достатъчни в живота.

жидНа Жид вярвам, че има лични сметки за уреждане с дявола; спори и се сражава с него, и дори когато се поддаде и падне сразен в този двубой, все още се бунтува и протестира срещу него. Моралната стойност на един писател може да бъде измервана само в страстта, с която се обръща срещу греха; дори и когато жадно е търсил падението и прегрешението, както ловец плячката си. Работата на писателя не е да побеждава и да раздава присъди; това е работа само на моралистите. Работата на писателя е да се бори докрай с онова, което е греховно и нездраво в душата му, без надежда за победа. Тази борба е истинският смисъл на живота му.

Мъжка зрялостТова са годините на мъжката ми зрялост. Понякога забелязвам времето, в което живея, кимвам и започвам да го анализирам.Какви са тези години на зрялост? С изненада установявам, че като цяло все пак са поносими. Животът е пронизан от особено чувство за реалност. За стъклото зная, че е от стъкло и от него могат да се правят прозорци. За човека знам, че е от вода, калциеви съединения, фосфор и безсмъртна душа, не заслужава нито особено презрение, нито особено да го цениш. За живота зная, че има край. Но има мигове, които се равняват на безкрайността. Познавам естеството на желанията си, склонностите си. Какво още мога да си пожелая? Нова любов? Нова кола? Пътуване до Африка? Вече съм имал всичко това. Но още мога да се радвам на чепка грозде, на ново стихотворение, на един летен ден, на блясъка на разума. Най-голямата изненада на мъжката зрялост е, че реалността е много по-интересна, отколкото сме си представяли в мъглата на трескавите видения от младостта.Това чувство за реалност компенсира всичко. Лъчите му озаряват даден човек, някой предмет и всичко става интересно. Всичко е реалистично и свързано. Митовете се разсейват като мъглата. На мястото им остава поносимата епика.Това е възрастта, когато приятелите и враговете ни започват да измират. Стягам се и аз. Още не е спешно; седя на слънцето и изпушвам няколко цигари.Припомням си разни места. Една поляна, гласа на един човек. Това е времето, когато всеки ден си спомняме по нещо от миналото.

едно детеВ хотелската стая, където се боря с тази изтощителна, унизителна и безименна болест, с тази остра, заразна болезнена разновидност на бунта и отчаянието, от овална позлатена рамка срещу леглото ме зяпа детско лице.Картината изобразява детето в цял ръст. Смайващо грозно дете. Жабешка уста, подпухнали страни, тясно чело, зад което вече се спотайват в зачатъчно, миниатюрно състояние цялата човешка страхливост и подлост, подозрителните му лукавосини лисичи очи, приличната на перука, сресана настрани като при възрастните, груба коса, тази сурова и откровено нагла самозабрава на едно още незряло човешко лице, всичко това ме омагьосва и не мога да откъсна поглед. Лежа в леглото часове наред и се взирам в грозното лице на чуждото дете.Към това лице то носи синя куртчица с бели копчета, яка с отпуснати ревери и се готви да ръкопляска с уродливите си ръчички, напомнящи донякъде на патешки плавници и донякъде на ръцете на онези хора, които по време на война доброволно са се наемали с бесенето на шпионите. Момченцето трябва да е било особено мило за някого, щом са му поръчали портрет; но художникът не е знаел как да подходи към лицето, изкуството понякога е безпомощно пред реалността. Мисля си, че детето междувременно вече е пораснало, може би се разхожда някъде тук, пред хотела и ако изляза, ще трябва да се срещна с него. Мисля си, че Господ вероятно е целял нещо с това. Мисля си, че Бог и израсли от подобни деца възрастни държат съдбата ми в ръцете си. Втриса ме. Гади ми се. Страх ли ме е? Мисля, че ме е страх.

Преведе от унгарски юЛИЯ КРУМОВА

Откъс от книгата „Четирите сезона”, подготвена за печат в ИК „Прозорец”

Шандор Мараи

Из „Четири сезона“

от стр. 1

– авторът потънал в земята. Събудиш се – вестникът се възнесъл, пърха с крилатите си страници и ти праща много здраве от небето... Нима пред очите ми щеше да отлети цялата държава? Да се запилеят милиони хора, да опустеят хиляди сгради?...Поех напосоки. Объркан. Всъщност – изплашен. Какво ли още трябваше да се сгромоляса, за да проумея станалото? Щеше ли да ми стигне времето тук, от тази страна на реката? На този бряг? На брега, в който минутите и часовете отмерваха дължината на разходките, грамовете следяха изтичането на водката, книгите набъбваха до онзи единствено възможен брой страници, отвъд който нямаше да постигнат заветния смисъл?! Дори рибите знаеха кога да идват, кога да си отиват. Това караше моя приятел да се радва като дете, широко отворените му сини очи да светят, а устните му да повтарят една странна, но любима на всички рибари по тези географски ширини фраза: „Кал, кал от сафрид, ти казвам, брат, не сварвам да вадя въдиците и да изпразвам чепаретата!“Неусетно съм се озовал пред витрината. На нашата книжарница, както я наричахме, защото тук се появиха първите ни книги, тук дадохме първите си автографи... Едно време витрините говореха хорово, надвикваха се една друга и знаеха всичко. Сега през повечето време мълчат стъписани, напукани, съкратени. Стига им въздух колкото да изкрещят имената на неколцина въдворени и още толкова набързо миропомазани писатели от новото време – защо и в името на какво, вече сме забравили. На последните обаче морето е до колене. А светът – той все нещо им дължи... Разбирам ги – отчаяно преследват успеха, който други, добре запознати с човешката наивност пресметливи люде, им поднасят, опакован във вид на красиви книги. Канят се да живеят дълго.Толкова, че да дадат на същия този живот шанс да им се издължи. Непременно! А моят нов-стар приятел? Той какво получи от тиражите на литературната лотария? Как какво! Благодарността на читателите. На онези, които разбраха, че го има и прочетоха книгите му. Не са много, но гарантират за автора си. Дори те проумяха, че морето никога не му е било до колене. Че го е познавал той това море, че го е псувал, но и боготворял. Защото му е ял попарата толкова пъти! Колко точно, аз не зная, но със сигурност достатъчно, за да го прегърне истински, както се прегръща любима жена. Така пишеше и книгите си. Първо заничаше в баката с човешка мътеница и попържаше, попържаше. После засядаше пред машината и сменяше сръчно белите листове. Останалото вършеха буквите, с които се опитваше да се прикове. На кръста? Не – за брега. За онази непостоянна, вечно влажна и съхнеща граница между морето и земята. Погледнах към витрината и видях книгата. Същата, която се пишеше пред очите ми. Изглеждаше обикновена, приветлива. Точно каквато си я представях. Каквато той искаше да бъде.Дано е свършила своето.Кимнах й, а на себе си обещах да се върна. Стори ми се, че леко се усмихна. Всичко си имаше – име, заглавие. Както се полага. Друго не й трябваше.Взрях се и прочетох:

Атанас Липчев. Пътят към зимата

Разказът е спечелил първа награда в първото издание на Националния конкурс за разказ „Атанас Липчев”

1�Литературен вестник 11-17.11.2015

Карой Мехеш е роден през 1965 в Печ, автор е на двадесет книги (поезия, проза и детски), завършил

е университета в родния си град, работил е като журналист, а в момента - в Културния квартал

жолнаи, той е един от най-известните експерти по „Формула 1“ в Унгария.

В девета глава на романа на Дежьо Костолани „Корнел ещи“ ещи разказва как една вечер на път

за Турция прекосява България с влак и решава да си поговори с българския кондуктор надълго и

нашироко, знаейки само пет-шест думи, “да, не и други, които без да искаме, научаваме по време на

пътуването”. Българският кондуктор му разказва някаква история. Досега написаха, пренаписаха

или продължиха историята десет унгарски, шест български със седем текста и двама македонски

писатели. Поднасяме на българския читател поредната версия. (НПБ)

Карой Мехеш

Трябва да ви разкажа – каза Тодор, железничарят, кондуктор в спален вагон. Рядко, ако свободният му ден се падаше в неделя, събота предобед се отбиваше в пивницата Двамата добри приятели, където удряше по чаша вино със старите си другари. – Знаете, винаги съм на път, но никога не пътувам. Така кръстосвам нагоре-надолу, че междувременно съм си у дома. Животът ми се състои от това, което ми се случва с пътниците. Приятелите на Тодор се спогледаха. Няколко пъти в негово отсъствие вече бяха разисквали, че мълчаливият, набит кондуктор с гъст, черен мустак сякаш е помрачнял в последно време. И сега бе странно, че сам поде разговора. Не бе характерно за него. Смръщи чело като някой, който много се мъчи да изкаже какво му се мъти в главата.Тодор бързо отпи глътка димят, сетне подхвана.Тъкмо завършвах нощната си обиколка, когато в коридора на спалния вагон на международния влак се появи един висок, слаб мъж. Къдравата му коса падаше по челото като на денди. Познах го, вече бях проверил билета му. Със сигурност не може да спи, си помислих. За поздрав го осветих с фенера си. Усмихна се и ме попита дали пуша. На български. Преди да заговори, можех да се закълна, че е някакъв изискан чужденец, навярно французин или англичанин, който не знае и дума от езика ни. Определено му се зарадвах, по странен начин желаех да разговарям с някого по време на дългия, безкраен, нощен път. И ето ти този симпатичен господин. Вдигнах ръка към козирката на фуражката си. Той отвори табакерата си и ми я поднесе. Извадих една цигара с позлатен мундщук. Измъкнах кибрит, драснах клечка, исках да съм вежлив, подадох огънчето към него, казах само: Заповядайте. Високият мъж в отговор подаде запалката си със син пламък и също като мен каза само: Заповядайте.И това много ми хареса. Непринудеността му.И двамата запалихме, димяхме, изпускахме пушека през ноздрите си. Исках да говоря, но се почувствах добре и от това, че до мен стоеше някой и заедно пушехме. Сега не проверявах билета му или не му казвах разписанието и той не се интересуваше от менюто на вагон-ресторанта. Наистина високият, знаещ български чужденец, когото внезапно бях почувствал като приятел, се държеше малко отегчено и небрежно. И главно той също не бръщолевеше. Усещах, не е проблем. Както и че имаме време. В края на краищата нощта е пред нас. Беше едва към един и половина. За колко много неща може да говорим до зори. Не се боях, че почитаемият господин ще вземе да ме зареже. Така стояхме един до друг.Мъжът беше сериозен и любезен. Понякога мръщеше високото си чело, сетне като някой, комуто е хрумнала някаква прекрасна мисъл, се разведряваше и ме поглеждаше много внимателно. Прозина се и въздъхна. Поуплаших се дали не дава знак, че е време да отиде да спи. Би могъл да си помисли, че аз със сигурност си имам работа… Но сетне изведнъж сложи ръка на рамото ми, вдигна високо вежди така, че и двете поотделно се извиха в огромни въпросителни. Сетне отметна глава, измърмори: Е?Не знам какво ме прихвана, но това просто Е?, този дружески интерес, сякаш само ме пита, Хей, какво става с теб, приятелче, изличи всякакви съмнения и задръжки в мен. Започнах да говоря. За това, че… За онова, което отдавна ме занимава, какъв е животът ми. И защо станах железничар. Никога не съм искал да бъда. На четиридесет и девет съм и още не бях такъв, какъвто се чувствах. Но дали бива да чувствам такива неща? Уплаших се от това, което се изплъзна от устата ми. Млъкнах и зачаках. И високият чужденец чакаше. Сякаш трябваше добре да обмисли наум всяка отделна дума, която бе чул от мен. Накрая каза само: Да.И почувствах, че го казва сериозно. Не просто подметна едно разсеяно „да“, значи, тези неща мога да ги чувствам.Разказах, че бедните ми родители искаха да стана монах.

Но действително никога не ме е влечал манастирският живот. Баща ми, който работеше в мина, на всяка цена желаеше да постигна повече от него. Добре, тогава поне

да стана железничар. Защото това е държавна служба. Сигурни пари. Пенсия. Не трябва да се претрепвам долу под земята. Но имаше и още нещо… Пишех стихотворения…Тук млъкнах и зачаках.Имах си и причина, защото високият чужденец твърде се учуди. Да?, попита заинтересуван, леко неразбиращ. При това ме завладяха спомените и езикът ми се развърза. Разказах цялото си детство и онзи миг, бях петнадесетгодишен, когато при мен дойде не божият зов, който щеше да ме прати в манастир, а един особен глас. Нито женски, нито мъжки, а, сега си мисля, собственият ми юношески глас, който каза едно стихотворение, вътре в главата ми. Веднага го запомних, завинаги го знам, дори и днес. Както се тътрех към вкъщи по тесните улички, ухаещи на пролет, мълвях тези редове и когато се прибрах, знаех, че това стихотворение съм го написал аз. Това беше едничкото нещо в живота ми, което наистина беше мое.Високият чужденец ме слушаше извънредно внимателно, палеше цигара след цигара, но междувременно лицето му се движеше развълнувано, дори и ушите му. Понякога правеше жест сякаш се съмнява в това, което чува, но аз потвърждавах: дословно така се случи. Колкото и да е невероятно, дори и за мен. Сетне и той повярва, кимна в знак на съгласие като някой, който го приема. Че това са факти, нали.Открай докрай трябваше да си разкажа всичко, щом вече съм се захванал. По-рано никому не бях говорил за това. Навярно и затова се почувствах толкова добре онази вечер, понеже един пътник чужденец ме изслушва. Имах късмет, че знаеше български. Изслуша ме и отнесе със себе си тайната ми, живота ми.Защото продължих да разказвам. За това как баща ми заедно с петнадесет свои другари бе затрупан в мината при избухването на газа гризу. И как майка ми ме накара да коленича до ковчега му и да се закълна, че ще стана железничар. Интересно, тези тъжни неща си припомнях едва ли не с леко сърце в мрака на нощта, самият аз се учудвах, че многократно се усмихвам на неща, които въобще не са за усмивка. Усмивката се отнасяше за това, че, спомняйки си тези особени събития, се присетих и за онези стихотворения, които гласът казваше в главата ми, а аз ги запомнях, дори не трябваше да ги записвам. Полека мозъкът ми стана една голяма стихосбирка. Разказах му за железничарското училище, сетне и за Людмила, за чернокосото момиче, което, сега вече така изглежда, беше и остана най-голямата ми и единствена любов. Когато бяхме на практика в „Тракия експрес“, в склада на вагон-ресторанта се разигра едно и друго...Намигнах му и високият чужденец от сърце се разсмя, едновременно съучастнически и палаво. Понеже се случи следното, шефът задряма, ние пък се вмъкнахме в онзи склад. Исках да му го разкажа, но в три часа нула четири минути наближихме Пазарджик, така че грабнах фенера, извиних се, че трябва да прекъсна историята тъкмо на най-интересната част, нали, но трябва да сляза на перона. Уверих го, че веднага ще се върна, макар да се боях, че високият чужденец ще използва момента и ще отиде най-сетне да спи. Но пък с такъв интерес слушаше всяка моя дума…Не си беше отишъл. След няколко минути пак стояхме един до друг. Очакваше да завърша историята, какво всъщност се е случило в склада. Ами, това, че с Людмила славно се нахвърлихме един на друг както подобава на седемнадесетгодишни. И някакъв смахнат идиот да вземе точно тогава да дръпне внезапната спирачка. Стоварихме се върху лавицата, от нея пък върху главите ни всичко, което беше там: ориз, брашно, захар, червен пипер. И вече трябваше да се разсмея на това, дори и след толкова години. Толкова, ама толкова се заливахме от смях – даже и той! Мисля, беше си представил как може

да е изглеждала влюбената двойка, оваляна в брашно и червен пипер.Вече не можех да се владея. Пъхнах ръка в джоба си, извадих захванатия с ластиче, тъничък тефтер. В него държах онова вече измачкано, изпоцапано писмо, единственото писмо, което Людмила ми беше писала.Високият чужденец внимателно се задълбочи в четенето му. Отдръпнах се встрани и го загледах. Да, промърмори, да, да, повтори многократно, малко одобрително, малко отрицателно, малко въпросително. Междувременно клатеше глава, после опипа писмото, дори го и помириса, сетне ми го върна. Писмото беше писмо на едно влюбено момиче, нито повече, нито по-малко, но беше до мен. Беше ми написала, че са я назначили в Русе като помощник-диспечерка. Не бяхме в най-доброто душевно състояние. Беше ми писала за едно куче. Че има там едно кученце и животинчето й дава известна утеха, вече напълно са се сприятелили.Продължавах да казвам и казвам историята, но вече почти изпаднал в транс от тежестта на спомените, и сякаш и високият чужденец се пообърка. Накратко: беше се случило следното, Людмила видяла един ден, че кракът на кучето се е запречил в стрелката и разбира се, тогава идвал старозагорският бърз в девет и двадесет. Тя се затичала към кучето, което обичала вместо мен и локомотивът я завлякъл. Кучето се спасило, никой не разбрал как, Людмила навярно с последното си движение го е освободила от пленничеството и то някак паднало между релсите, където нищо не му се случило. Началник гарата го беше снимал и изпратил. Знаеше името и адреса ми и понеже любимата ми беше запомнила, че от цивилния ми зимен балтон се бяха загубили две копчета, тя бе намерила две големи, зелени, костени и те били вече сложени в плик, адресиран до мен. Намерили го на масата й.Високият чужденец разгледа снимката на кучето. Първоначално я гледаше свил устни, сетне се омърлуши и се озъби на кучето. Когато пъхнах копчетата в ръката му, явно не знаеше какво да стори. Раздрънка ги едва ли не игриво. Това обаче ми дойде в повече. Грабнах ги от ръката му и бързо, за да не ги вижда повече, ги скрих обратно в тефтера.Тогава леко ми се зави свят. Направих няколко крачки, обърнах се и се облегнах на стената на вагона. Внезапно всичко ми се стори празно и безсмислено. Историята, историята на живота ми заприлича на абсурдна и непонятна приказка, която може да бъде измислена само от луд. Високият чужденец приглади къдрицата, паднала на челото му. Приближи се до мен. Сълзите ми капеха. Устните ми се гърчеха, а лопатките ми трепереха. Видях отчаяние и при него. Възможно е историята на Людмила, кучето и копчето да го беше стреснала, макар по-вероятно да е, че ме видя да плача. Хвана здраво раменете ми и три пъти изрева, ухото ми: Не, не, не!Задавен от сълзи, успях само да изпелтеча: Умря.Изричайки го, бавно се съвзех. Тихо хълцах. Избърсах мокрото си лице с носната си кърпа. Когато проговорих, чувствах, че съм друг човек. Някой, който е предал себе си, който е говорил за нещо, за което не е бивало. Бях разсърден на високия чужденец. Казах му кратко и остро. Какво не? Какво не? Разбира се, че не. Но тогава да ли? Кой казва да-то? Разбира се, че да. Е, та. Да и не. Те двете съществуват. Само да има някой, който да се оправи с тях.Сигурно съм отишъл твърде далеч, не отричам. Тези няколко часа бяха едва ли не извън времето. Разговор за онова, което го няма. Защо тогава да се правя, сякаш го има? И дори наскърбих този любезен, тъй добре знаещ български, висок чужденец. Изпъна се, измери ме с пронизващо студен поглед след пороя на въпросите ми. И като някой, който смята под достойнството си да отговори на подобно нещо, се обърна и с големи крачки се оттегли в купето си.Сутринта се срещнахме отново. Предупредих го, че трябва да слезе на следващата гара. Но изричайки това кратко изречение, не можех да помръдна. Стоях до високия чужденец като вярно куче. Отново заговорих, като някой, който сега приключва недовършената изповед. Разказах му бързо как ходех на гроба на Людмила, как се стече животът ми, защо поисках да стана постоянен шафнер, защото така и така нямам спокойствие. Навярно бих могъл да бъда началник гара на някое по-малко, тихо място. Но не, така е добре. И сега, виж, се срещнахме. И му казах също, че от деня, в който научих, че Людмила е мъртва, гласът, мълвящ стихотворенията, не проговори в главата ми. Знам всички редове, които дотогава ми шептеше и пееше, но след това дойдоха само празнотата и безмълвието. Затова ми беше хубаво да говоря тази нощ. Накрая го попитах: нали ще ме съхрани в паметта си, както аз него? Високият чужденец се държеше студено. Взех куфарите му и ги изнесох в коридора. Когато ги подавах на носача, нощният ми приятел слизаше надолу по стълбите. Хвърли ми безмълвен поглед и за сбогом ми каза на български просто едно „да“. Няма да отричам, приятели, тази дума ми подейства магически. Душата ми се разведри, по лицето ми пробяга благодарна усмивка. Изпънат мирно, му отдадох чест. Така стоях до прозореца, застинал от това особено щастие, дотогава, докато влакът не тръгна и високият чужденец изчезна завинаги от очите ми.

Будапеща, 2 март 2013

Преведе от унгарски НИКОЛАЙ П. БОЙКОВ Редактира СВеТЛА КьОСеВА

Да, да, не, не- историята на българския кондуктор -


Франсоаз Рой

Преводач, поет, фотограф и писател, Франсоаз Рой е родена в Сент-Ясент, Квебек, Канада, през 1959 г.

завършила е география в Университета на Мериленд, САЩ. Специализирала е латиноамериканска литература

в същия университет. От 1992 г. живее в Гуадалахара, Мексико. Автор на единайсет стихосбирки, четири

романа и сборник с разкази. Носител на редица награди, сред които: Националната награда за поезия „Алонсо

Видал“ (Сонора, Мексико, 2007), Международната награда за поезия „Дитет е Наимит“ от фестивала в Тетово, Македония, 2008, Голямата международна

награда за поезия на Академия „Изток – запад“ (Куртя де Арджеш, Румъния, 2011), Националната награда за

поезия „Тихуана“ (Баха Калифорния, Мексико, 2015). Нейни стихове са превеждани на множество езици.

Участвала е в поетични фестивали в Мексико, Канада, Никарагуа, Колумбия, ел Салвадор, Франция, Испания,

Румъния, Македония, Китай, Мароко и Индия.

К.И.

Погребален ритуал

Под копринения саван татко лежи с една вдовица. Облаците блестят сини на фона на бялото небе.

Гъмжащият кошер на смазаните сърца: мащехата щастливо им приготвя блудкава отвара. Древното семейство – татко, майка и двете дъщери – вече е напълно непотребно.

Под копринения саван татко и вдовицата лежат като две хвърчила в земята.

Нория* на душата

Нория на душата, кръст за опора при всеки цикъл на Сатурн, този, когото древните гърци, любители на времето, наричали Кронос. Хронометър на болките и повърхностните цветя, еленови пасища, изоставени откакто тялото прекоси линията на Тропика.

О, татко, толкова надгробни камъни по пътя, а ние бяхме като слънца в неизменим танц само за да приличаме на танцьори. Нория на душата, духът върху колове, не ще го отнесе приливът, придошъл от други легла,други гръдни кошове, друго вчера, чиито дни би трябвало да се повторят, за да разберем какво днес изгаря устните ни и други, още по-крехки части.

* Древно устройство за помпане на речна вода за напояване. – б. пр.

Мигли

Мазки, нанесени по въздуха от ръба на клепача, мрежа от успоредни влакна, улавяща в своята примка прашинките, които помътняват роговицата, миглите пърхат досущ като варосани крила. Растат във филигран с деликатност, присъща на насекомите, по брега на окото подобно цветчета на единично нишковидно венчелистче. Тъмни дантели на лицето. Гирлянди на луковици, заровени в чаршафа на окото. Фин такелаж от вдлъбнати влакънца. Цветна леха от ресни, която си придава вид на ветрило. Каква ли мушица е раздразнила Бог, за да щампова по този начин един миниатюрен бук на най-видимото място, редица кротки войници, които са едновременно ефрейтори и най-тънките им шпаги?

----Допълнение: Всяка ресна, оформяща миглата, представлява обикновен косъм, обграден от много чувствителна мрежа от нерви, която при допир предизвиква рефлекс за затваряне на клепача; оттук и главната предпазна функция на миглите, които поради високата си чувствителност не позволяват на едва доловими чужди тела (насекоми, прашинки, мъх) да влизат в окото. Средната продължителност на живота на една мигла е от три до пет месеца, после тя пада и бива заменена от нова мигла, която достига пълното си развитие в продължение на два месеца.

В търсене на друга по-остра чувствителност

Прибори за празнотаса сърдечните мускулиизтласкват нови пространствана юг от суровия климат

посещаваме древните чувствана туристическо сафарис окото на неопитни ловци

обичаме небето да се крепивърху полета на застрашени птици

тук покоят е краен хоризонтстатична светлинакоято примигва неловко в дъното на тунела и никога не идва за да оживи тези лишени от трагизъм вкаменелости

един ден ще изчезнемкато редки екземпляри от ледникова епохаили изгубени в резерват туристи

от нас ще останат само сувенирите

дотогава ще слушаме в скептичен унескак вариациите на сърдечния ни ритъмнаострят копията на нови сетива

Притегляне

Стръвта изгрява всяка сутрин

от върха на пръстите кукичките ни изтеглят на повърхността

настървени сетивата разкъсват бели знамена

влюбени в мрежите рибарине говорят за Негоне са ловци на човеци

словото е тежестта на улова одушевено от камъка

в сребристи люспи крият се сенките Му

следим движениетона пасажаоколо нас

Мирослав Христов

Застани пред стъклото

Застани пред аквариума. Виж как танцуват медузите, крехкото им пихтиесто вещество. Докосни стъклото, което те отделя от тях: ти също си произлязъл от аквариум, макар че не си спомняш. (Това не е дяволско огледало, а прозрачна стена.) Там ще ги видиш, в течния барут на твоята ярост, как им порастват криле и заставят своите славеи да се превърнат в грабливи птици под водата. Не ти е нужен бинокъл: ти си до тях, носът ти докосва стъклото, гледаш подводния гълъбарник, в който ято птици кълве сърцето ти. Сърцето ти виси на кука зад стъклената стена.

Балдахин, под който цъфтят небесните тела

Черен балдахин точно над нас, осеян с мащерка, трепкаща в мрака. Коренище, от което нищо не покълнана земята, а там горе,на трапеца, по който се изкачихме, мислейки си, че сме хвърчила, възземащи се към слънчевите петнав бушуваща космическа буря.

Ах, пространствата се свиватвърху костния мозък на времето, ръкавици на ръце, пораснали твърде много, и ти, който също се смаляваш ли, смаляваш,докато от теб остане само точка, около която ще продължа да се въртядълго след това.

Процес на горене

Сладката катастрофа на погълнатите от огъня тела, юзда на детството, която ни завързва за сърдечното дърво (узрелите сърца падат; останалите, неузрелите, ще изгният на клона). О, целувко, спяща върху нож, помниш ли устата ми? Обичам те, когато изгаряш. Ще изгориш ли кръвта ми? Целувката не отговаря и се прави, че не чува моето умоляващо терзание, като се обръща към стената, на която лунната светлина хвърля сянката на единственото ни тяло, четирикрако двайсетопръстно животно с два гръбначни мозъка, препълнено със спомени. Сладката катастрофа на погълнатите от огъня тела. Когато се срещнахме, трябваше да се докосваме от разстояние, за да не избухнем в пламъци, трябваше да скрием тайния кинжал под кожата, за да не си прережем гърлата взаимно, докато се прегръщаме.

Преведе от испански КАЛОЯН ИГНАТОВСКИ

Варвара

нищо по-красиво от самотата туккъдето сутринщъркелите носят деца

в полунощпотракват с клюнове отмерват колко пъти ще се родим

всеки дентърсим убежищевсе по-навътре

без да подозираме че бурята ще ни научи как да се приземяваме

сред вятъра над който никой няма права

участвамев репетиционен процес за преселване в друг свят

вглеждаме се един в друг търсим белезите му

все по-изкусно изрязваме родилните петна

учим седа стъпваме по обетована земя

Метеори

За плуващите през нощта планктонът е убежище

в тези плътни времена тежестта на небето е друга гравитация

намира себе си чрез приспособенитеда се отричат

от вълните продължават да се носятфигурки на неми богове

нощта е по-ярка

през погледа на будни телескопитъмна материя навлиза в голите ни сетива

светлината върху раменете ниостава недокосната

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „цар Шишман” 7 Банкова сметка: bG56bPbI79401049389602, bIC - bPbIbGSFюробанк И еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДеЩ БРОЯ Силвия Чолева

РеДАКцИОННА КОЛеГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Иван Теофилов

1След изпиването на чашата с отрова Сократ пренебрегнал смъртта, отпратил жената и децата си в съседната стая и седнал сред учeниците си да беседва... да продължи да мисли.

2Легендата за принцовете Гав и Талханд в поемата „Шахнаме” на Фирдоуси е разказ за произхода на шаха. Легендата разказва обстойно в стотици двустишия драмата на принцовете подир кончината на баща им. Описва заченатите междуособици от братята, кървавия сблъсък на батальоните им, амбициите им за трона... как Талхандовият батальон бил разбит, как в разгара на битката Талханд не издържал и издъхнал от изтощение и жажда върху гърба на бойния си слон; как в отчаянието си опечалената майка обвинила големия си син в братоубийство; как Гав, засегнат от майчините нападки, събрал мъдреците от всички краища на страната да разчетат истината за битката и как най-достойният от мъдреците, като нарисувал върху дъска 64 квадрата, като местел камъчета по квадратите и размишлявал върху движението на войските, неволно сътворил ходовете на шахмата. Годината била шестстотин деветдесет и девета.Оттогава шахът е етикет на житейскитe колизии. Влиянията му се забелязват още из страниците на Сервантес, Лесинг и Волтер. Ходовете му привличат и съвременната литература. В романа си „Покана за екзекуция” Набоков разработва мотива „игра със смъртта” изцяло на шахматен принцип.

3Известна е самокритичността на Борхес. И съответно инстинктът му за съвършенство. В едно от интервютата си казва, че читиридесетте създадени от него книги вероятно са били „необходимите недоносчета, за да се извлекат няколко страници, няколко стиха”. В разказа „Огледалото и маската” е още по-краен - разглежда поезията като изцяло вложена в една-единствена дума. И в противовес на възхищението си от книгите в есето „Вавилонската библиотека” духовито заключава: „Вместо безпределно много книги, една-единствена безпределна дума”.

4Гьоте: „Онези, които не ме обичат, не могат да ме съдят”.

5Само руската литература притежава романи с архитектурни форми, различни от обичайните: романът в стихове „Евгений Онегин” на Пушкин, романът поема „Мъртви души” на Гогол, романът епопея „Война и мир” на Толстой, ритмизираният в анапест роман „Петербург” на Бели.

6Сещам се за една среща в началото на 70-те години с големия унгарски поет Ласло Наги. Беше преводач на моя пиеса, чиято постановка показахме в Будапеща. Срешнахме се в любимото по онова време кафене на унгарските интелектуалци на улица „Ваци”. Наги е бил дълго време стипендиант в България и беше превел над двайсет хиляди стиха български народни песни, издадени в няколко тома. Приятен човек и ерудиран събеседник. Говореше с възхищение за анонимните автори, създали тези „велики песни” (негов израз) и рецитираше с някаква омая в гласа си запаметени редове, отскачайки от песен на песен. И блясъкът в очите му мигновено просълзяваше. „Каква дълбока, сугестивна поезия има в тези самобитни творения. И какво структурно, ритмично и интонационно многообразие, боже мой, какви душевни състояния, интуиция, усещания...” - развълнувано нареждаше той. И помня как се зарея в разбъбрената навалица на кафенето, усмихнато промълвявайки: „А в една песен имаше „черно слънце”...

7Старая се да сдържам чувствата си, но длъжен ли съм да търпя обиди?

8Един от най-ярките персонажи, населяващи моето детство, беше налбантинът Данаил. През две-три къщи от нас се ширеше незастроено място и там, като залепена на тухления калкан на кварталната фурна, се гушеше една ниска, грубо иззидана постройка, в която държеше инструментите си. А наоколо бивак от разпрегнати талиги и каруци. И звънкият мелодичен ек от подковаването на конете цял ден огласяше околните къщи. Данаил нямаше деца, но беше голям детишар. И детишарството му се бе превърнало в хоби. Джобовете му винаги бяха издути от квадратните, завити в шарени книжки бонбони „Карамел Му”. И мернеше ли се дете край налбантницата, погалваше го бащински по главата и му напълваше шепичката с карамели. В края на лятото, когато работата му отслабваше, забиваше една четириметрова греда край налбантницата, монтираше хоризонтално на върха й коларско колело, провисваше на него две съставени от железни синджири и чамови дъски люлки. Малчуганите жужащо обкръжаваха съоръжението. Данаил ги качваше по две на седалките. И сграбчил един от синджирите, тичаше в кръг и завихряше въртележката. „Ехаа! Давай, Данаилеее!” – крещяха възбудено децата. И Данаил бръмчеше като мотор в тичаща самозабрава...

9Приказката „Пепеляшка” на Шарл Перо има египетски първообраз. Още преди няколко хилядолетия се е ползвала с голяма популярност в долината на Нил. Съществува папирус с изображение на девойка, на която черен роб мери златен сандал в присъствието на млад фараон. Сходните приключения на девойката, наречена Родопис, са написани с цветни йероглифи, обкръжаващи рисунката на папируса.

10Мумиите в Музея на египетското изкуство в Кайро се съхраняват в отделна, херметически затворена зала. Туристите влизат на групи до 5 човека и за 15 минути стават заложници на това парадоксално зрелище. В една такава групичка преди години и аз бях един от тези заложници. Следвах смирено бавните придвижвания край стъклените хранилища със съхранени или повредени тела на хилядолетните властници. Владееше ме някаква неясна, дезориентираща смесица от чувства, предизвикана от гледката. Имаше нещо магнетично и в същото време уродливо в тези умалени, кукленски подобия. И трябваше да превъзмогна това натрапчиво усещане, за да гледам нормално експонатите. Единствено от напълно запазените мумии на Нефертити и Рамзес III бях добил по-ясна представа за тези прапрасъществувания. Макар и овехтели, сплъстените къдрици, птичите зеници и изостреният нос на знатната дама издаваха строга красота, виталност и достолепие. Широкото, овално лице на фараона с повдигнати вежди пък говореше за човек с весел нрав, а може би и за гуляйджия. Предположения, които не засягат никого, а най-малко хилядолетните покойници. Те и сега лежат безответно в стъклените си убежища, напълно предадени на милиони погледи и милиони тълкувания. В същия установен ред до 5 човека за същите 15 минути.

11 Целият Париж е като разцъфтял от премиерните афиши за изложбата на Паул Клее. И с дъщеря ми Маша вече сме в Люксембургската градина, запътени към източното крило на Двореца на Медичите. И буквално застиваме, виждайки стряскащо дългата опашка за билети пред входа на Musée dи Luxembourg. „Отказвам се! – изстенвам, – изключено е да издържа опашката на тия си години...” Но дъщеря ми е волеви човек и изтичва до полицая на входа. Нещо го уговаря. И ето ме учтиво въведен от полицая във фоайето на музея и удобно настанен на плетен стол до касата за билети. Маша се е върнала на опашката и я чакам да стигне до касата близо час. Одисеята с билетите слава богу приключва щастливо и вече сме при Клее. Още в младежките ми години този гениален швейцарец беше в реда на любимите ми художници. Макар и познат само от един албум в онова авторитарно време, пренесен нелегално от Полша. Но видян в оригинал, изумява със свободата на това тънкостно и причудливо смесване на несъвместими структури с невероятно звучни цветове. И сами вървим, озвучени, в огромния фантастичен свят на Клее. Ето и знаменитата му картина „Пирамидата”

със светлинното излъчване на цветовете. Щастлив съм, че я виждам! И цветната магия с творческите вълнения и изтънчената култура на безбройните пейзажи и мотиви обширно оживява. Цветът е силата и кредото на Клее. Сам беше писал: „Цветът ме завладя изцяло. Не е нужно да знам нещо за него. Той ме завладя, това зная. Ето смисъла на щастливите минути: аз и цветът ведно”. Клее! Диригентът на оркестрираните цветове! Най-интелектуалният художник на ХХ век. Общуването с него е като амок. Като озарена самозабрава. В луминисцентното сияние на галерията цари непрекъснато оживление от суетене на елегантни походки и приятни лица. Присядаме за минути на отморителните скамейки и пак се вдигаме. Иска ни се още веднъж да видим „Старият феникс”, да поседим при „Персей” и „Комикът”, да отскочим до серията с „Орлите”... Възхитителна е експерименталната стихия на тази експозиция и духът й опиянява. Трудно е да се разделим с Клее. И излизаме като замаяни навън. Минаваме край строената тълпа сред разжарената светлина на парка. Чадърите са се умножили. Опашката е двойно по-голяма.

12Съдържанието и формата са единен процес. Само доброто съдържание притежава оригинална форма.

13Когато правя книга, от сутрин до вечер съм като закован на бюрото. Посред нощ ми идва на ум да променя някой пасаж, изречение или само дума. Ставам, поправям, спохождат ме нови идеи и осъмвам на бюрото. Претоварен съм до изтощение, но не спирам. И така... докато завърша книгата. Тежък, кошмарен труд. Но само аз зная за това.

14След близо петдесетгодишно мълчание от смъртта на Михаил Булгаков през 1989 г. в поредицата „Библиотека на съветския роман” излиза най-сетне в пълен вид (има едно съкратено издание от 1967 г.) романът „Майстора и Маргарита”. И само след година излиза отново - в поредицата „Класици и съвременници”, придружен със задълбочен анализ и сериозни текстологически проучвания, тъй като в архива на писателя се откриват цели шест варианта на романа. Оказва се, че Булгаков цял живот е живял интензивно с това свое произведение и дълбоко е усещал неговата величина и трайност.

15Дарбата и страданието са почти едно и също нещо.

Фрагменти

Честит юбилей на Миглена Николчина! · 2015-11-20 · Амстердам и други белгийски и холандски градове. Беше

Documents