Вестник ЗА Долен Рупчос ЗАРЕНИЦАzarenitza.org/broeve/zarenitza-03.pdf · 2013. 10. 1. · 135 гОДИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕ-НИЕТО И 100 г.

- Г-н Балабосов, бихте ли споделили как се развива ро-допското селище, в кои сфе-ри е заето работоспособното население?

- Жителите на Забърдо са 506. Една част са в пенсионна възраст, а тези, които са рабо-тоспособни, са заети в местна-та мандра, в рибопроизводств-ното, в ловното стопанство, в гатерите, във ВИАСТРОЙ... Имаме горовладелска коопе-рация, като в дърводобива са заети петдесетина души. В училището, което е защитено , се обучават 18 деца от шест учители. Детската ни градина също функционира – в нея се възпитават 12 подрастващи. С годините картофопроизвод-ството намаля, като сега се об-работва една трета от площите. В селището ни се развива и се-мейният туризъм – изграждат се още пет-шест семейни хо-тели, като общо местата ще достигнат 100. Няколко души работят в мини-Веца, в живот-новъдството. Разбира се, имаме и 40 безработни. Сега се строи и цех за преработка на дивечо-во месо, като ще се изкупуват и телета от частните стопани.Фурната се запази и се произ-вежда хляб както за потребно-стите на местните хора, така и за съседните селища.

- Пътят е живот – има такава пословица. Пътувай-ки насам и към забележи-телния природен феномен Чудните мостове, се убеди-хме, че пътят се нуждае от сериозен ремонт.

- Така е. По поддръжката на

пътищата участват тридесет и пет души. Готов е проектът за ремонта на пътя от разклона на основната пътна артерия Смолян – Пловдив, който е с дължина 13 километра, както и до Чудните мостове. Проектът ще започне да се осъществява от началото на 2014 година. За пътя за Чудните мостове са заложени 300 000 лева. Освен това през тази година ще се по-ложат 300 метра тротоари, как-то и ще се подменят 200 метра от водопроводната мрежа.

- Какви намерения има кметството за задоволяване на обществените интереси?

- В селото ни се роди и се поде инициативата за строеж на християнски храм, който ще носи името на св. Георги. Той ще се изгражда до детска-та градина. Главен инициатор е Юри Ангелов, представител на фирма „КУК” за Югоизточ-на Европа – той ще осигурява и финансовите средства чрез спонсори и други дарители. Имаме идея с европейски пари да произвеждаме био-продукти. Смятаме през тази година да изградим биопарк до кметството по европейски проект и с финансиране и от общината.

- Преди време вие имахте сериозен санитарен проблем с оборите по основната ули-ца в Забърдо?

- Този проблем се реши и по естествен път – кравите намаляха, а тези, които оста-наха, около 50, се преместиха в бивщата стопанска сграда на ТКЗС. Стопаните си направи-

ха клетки за всяка крава и се грижат за хигиената на обора.

- Какви други потребно-сти има населението?

- Имаме нужда и предстои да се изготви нова кадастрал-на карта за имотите на за-бърдовци. Старата е от 1968 година. А хората искат да си подготвят и да имат нотари-ални актове за собствеността си. В селото ни добра дейност развива читалището – имаме библиотека, известност при-доби съставът на забърдовски-те евробаби. Личният лекар д-р Милина идва от Чепеларе три пъти седмично. Един от нерешените ни проблеми е, че нямаме обществен транспорт, но много родопчани си имат лични автомобили. Местата в новата и старата хижа са 110, така че туристите от България и от чужбина могат да разчи-тат на родопската ни госто-приемност.

Разговора води:Георги Христов

В е ст н и к З А Д ол е н Ру п ч о с

Б Р. 3 , ГоД и н А I I I Ю н и , 2 0 1 3 Г.

ЗАРЕНИЦАОТ ПЕРСЕНК ДО ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ

- Г-жо Петкова, една мо-ментна снимка на Орехово?

- Орехово е за мен най-кра-сивото село в Ропката, не само ,защото ми е родно. Закътано в горната част на котловината, над която започват вековни-те персенски гори, стелят се прекрасните ливади и чудните скални образования и водопа-ди. Тук са приказната местност Кабата, Костен камък. Селото е разположено амфитеатрално над левия бряг на река Ореше-ца.Всички го наричали Малка-та Америка.

Сега граденото си е на мяс-тото, но за съжаление тук жи-веем около 200 души, като 90% от тях са в нетрудоспособна възраст. Но тази година има-ме и повод за радост - младо-то семейство Вили и Георги Брънзалови решиха да живеят тук и преди месец се роди и дъщеричката им Никол. Пър-вото бебе, дошло на бял свят в Орехово от доста време, което провокира надеждата ми, че ще имат и последователи!

- Селото наистина е с големи дадености и вече има положени основи за развитие на бизнеса.

- Да, преди четири години „Аква-кю” ООД изгради ма-дерна фабрика за бутилиране на изворна вода, която има капацитет за осигуряване на около 40 работни места. Тук се произвеждат прекрасните слад-ка с търсената из цялата стра-на марка „Сладката Мария”.

Развива дейност и ГЗПК „Пер-сенк”, която произвежда карто-фи и люцерна, стопанисва 3058 декара гори. Над 1000 глави овце се отглеждат в стадата на „Петро- Г” ООД, Елена Бочу-кова и Петър Керкелов.Това е много за малко селище.

- Но въпреки всичко селото засега е завидно известно със селския туризъм!?

-Да, тук в единадесетте къщи за туризъм с общо над 110 лег-ла почиват целогодишно стоти-ци любители на природата . Хо-рата от сдружението по туризма са гостоприемни,с големи ку-линарни умения. Предлагат не само уютните си домове , но и представят богатите културни и песенни традиции на Орехово. Всяка година по тяхна иници-атива провеждаме колоритния празник „Ден на ореха”-пали-тра от история ,орехови гозби, игри и веселие. От тази година за наша радост единствено през нашето село минава Ултрама-ратон Персенк с участието на 100 световни маратонци. Този маратон беше и поводът Оре-хово да влезе в световното до-кументално кино със своите исторически забележителности чрез филм, който снимат тук от National Geographic.

Освен това през лятото ще е факт и алеята за велотури-зъм, която ще слиза до Малево. Нужно е обаче за уплътняване на сезоните да се построи и ски-влек. Скоро ще имаме и така наречената” Билкова гра-

дина,” като чрез насаждения туристите ще са запознават с изобилието на лечебните расте-ния в нашия край.

- Доста дълго сте кмет на селото, кои са по-серозните инвестици, направени тук през последните години?

- С европейски и общински средства се изградиха подпорни стени, укрепи се гробищният парк, изцяло се реновираха три улици, изградиха се беседки и тоалетни на стадиона /един-ствен по рода си в чепеларска община/, на Дуплево и по пътя за Персенк. Реши се сериозният

ЗА ТРЕТИ ПЪТДраги читатели, вестник „Зареница” отново е сред вас. Вестникът излиза от печат в годината, когато

се чества 135-годишнината от Руско-турската освободителна война, 140-годишнина от гибелта на най-светлата личност в българската история Апостола на свободата Васил Левски и на 100-годишнината на Балканската война. Тези паметни събития още веднъж показват пътя на българския народ в борбата му за свобода, за национална и социална справедливост, карат ни да се прекланяме пред саможертвата на нашите предци, пролели кръвта си по равнини и балкани, по хребети и редути, по върхове и брегове.

Колективът, който с благородни усилия издава вестника, се опитва да разказва за трудния делник в развитието на селищата от Долен Рупчос, за техните проблеми и стремления. И в този брой ние се обръща-ме към краеведческите изследвания на местни творци, разказваме за личности, които са дали и дават своя принос за духовното израстване на населението, разказваме за нашенци, които са далеч от родината, но които не престават да милеят за родния край, не престават да мислят и да обичат своите близки, роднини и приятели. Ние и в бъдеще ще пишем за промените, които настъпват в Долен Рупчос, за това, което тревожи и безпокои родопчани. Ще поместваме изпратени от вас писма, предложения и сигнали на теми, които ви вълнуват. И в бъдеще ще бъдем заедно – автори и читатели!

ОРЕхОВО - ТУРИСТИЧЕСКа ПЕРла

ЗаБЪРДО - ПЪТЯТ Е ЖИВОТ

Интервю с Павлина Петкова – кметски наместник на с. Орехово

Кметът на село Забърдо Светлозар Балабосов:

Г-жа Павлина Рангелова - Петкова е коренячка оре-ховка.По професия е стро-ителен техник. Почти 11 години е кмет и кметски наместник. За Петкова, Орехово е най-обичаното място, родно и незамени-мо и заради това му даря-ва всичко, за което й сти-гат силите.

страница страницастраница2 65СЪНЯТ На НИКОла ЖалОВ И МЕЧТаТа На шЕСТИМа КМЕТОВЕ

135 гОДИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕ-НИЕТО И 100 г. ОТ БалКаНСКаТа ВОйНа

ПРОф. Д-Р аТаНаС РаДЕНСКИ:

ПЪПНаТа ВРЪВ, КОЯТО МЕ СВЪРЗВа С БЪлгаРИЯСледва на стр. 10

ОБЩЕСТВО, СТОПАНСТВО2 ЗАРЕНИЦАЮни, 2013 Г.

Видният краевед Никола Жалов от с. Хвойна преди око-ло 80 години издава книгата „Един сън – Рупчос през лято 1999”. Авторът се е подписал като Н. Хвойненски. Както подсказва заглавието, крае-ведът си представя как ще изглежда родният му край след десетилетия.

В предговора от 1934 г. Христо Калинов, директор на павелското училище, отбе-лязва: ”Дадена е преднина на три главни клона в стопанско отношение. Първо, залеся-

ване на оголените от дървета чукари, които понастоящем са паметници на безразсъд-но манипулиране с брадвата и търнокопа! Второ, прокар-ване железница по р. Чая / Чепеларската река /, която ще донесе на населението в па-звите на планинския Рупчос максимум духовни и матери-ални блага. А с разработва-нето на мините в Родопите ще се създаде истинският български Рур. И трето, да се извика кооперацията в помощ на всестранния икономически

напредък на Рупчос, като на преден план се застъпят ово-щарството, пчеларството и млекарството.”

Авторът сънува или меч-тае, все едно, в Долен Рупчос да има превозно средство трамвай, да се е развило ле-чебното дело, да се изгради фабрика за консерви, да функ-ционира театър, да има рибно опитно поле и да се развива рибопроизводствното и т. н. Железницата е стара мечта на родопчани, но изглежда ще си остане една химера. Поне на

този етап прокарването на же-лезницата е нещо неосъщест-вимо. Трамваят е атрактивен сън на Никола Жалов. В една или друга степен останалите мечти на автора са сбъднати. Лечебното дело в Наречен-ски бани се разви, макар че сега почиващите не са толкова много заради безработицата и ниските доходи. Производ-ството на пъстърва също има своите измерения.

Доколко се е осъществил сънят на Никола Жалов, съ-временникът сам ще прецени.

В Долен Рупчос кираджийст-вото се оформя като основен поминък още през ХVIII в., раз-вива се след Освобождението и просъществува в новите условия почти до средата на ХХ век. То заема първо място сред другите практикувани занаяти в Ропката, като зидарство, въглищарство, катранджийство, гурбетчийство и пр. Нещо повече, налагането му като традиционен поминък в района води до развитието на самарджийството, сарачеството, налбантството, а по-късно и ко-ларо-железарството като поддър-жащи занаяти, свързани с превоза на стоки и хора.

При кираджийството няма стройна вътрешна йерархия, но и тук са необходими години, за да се усвоят тънкостите на професията. В Ропката са регистрирани случаи на кираджии-чираци. Често децата стажуват при своите бащи, затова кираджийството се превръща в потомствено занятие, предавано от баща на син. В Павелско, Хвой-на и Малево има цели родове, които се занимават с превоз на стоки на самар. Повечето кира-джии са собственици на няколко мулета, като често те се сдружават за извършване на определена ра-бота. Заедно с това са отбелязани и керванбашии, които притежават десетки мулета, въртят търговия, имат свои наемни работници - ки-раджии без собствен добитък.

Първият керванбашия в Ропка-та е Димитър Будьо. Той има в Павелско голям обор за мно-гобройните си мулета и стая за кираджиите. Най-добри негови помощници са Елен Въргулев и То-дор Батинов от Павелско, и Тодор Крушков (Губера) от Хвойна. След смъртта му павелци се отделят,

а като негов наследник се нала-га Губера. Той притежава много от качествата на своя учител и

скоро става тежък керванджия и търговец. С керван от 30 собст-вени и наети мулета Тодор Губера кръстосва пътищата. Издигнал се като пръв керванбашия, той тър-гува с всички еснафи в Пловдив, Станимака (дн. Асеновград), Татар Пазарджик и Беломорието. Друг прочут хвойненски кираджия е Ко-льо Рупеца (Никола Жалов), който прекарва целия си живот в кира-джийство. Той обслужва рибарите от Боругьол и затова няма овчар, занаятчия или търговец в Ахъчеле-бийско, който да не го познава.

В Малево като един от първите кираджии и търговци се знае ос-новоположникът на Терзийския род - Росен. Червенаците са също видни кираджии в Ропката, а Ба-тинковски, освен със земеделие, се препитават и с кираджийство. Първият малевски свещеник Васил Згуровски, преди да се ръкополо-жи, е бил най-образования рупски кираджия. В Орехово кираджийст-вото също има стари корени. Още в края на ХVIII в. Тодор Пелтека

със сина си Баба Слав прекарват стоки на самар с мулета от Бело-морието до Бургас и обратно.

Да си кираджия означава да имаш здрави крака, както и да нямаш страх от разбойници. Един-ственото оръжие на кираджията най-често е яката дрянова тояга, която му служи и за възтегарка (подпирачка). Поради несигурност-та по пътищата, където нападения-та и обирите са обичайно явление, кираджиите пътуват почти винаги групово. Ако някому се “разсипе” или умре добиче, събират пари по-между си и му купуват ново. Най-пригодно и предпочитано товарно животно за родопските пътища е мулето. Между кираджиите има конкуренция само по отношение на това кой ще притежава най-ху-бавото муле.

През Рупчос минава най-къси-ят път от Пловдив за Бяло море. По липсата на коларски пътища всич-ки стоки са превозвани на самар. Кираджилъкът свързва селяните от Долен Рупчос с аги и бейове от Пловдивско, Пазарджишко и Бе-ломорието, а също и с българите еснафи и търговци. Основният път

от Пловдив за Приморската рав-нина върви през селата Марково и Еникьой (дн. Цар Калоян), излиза на поляната Юрук алан (при дн. хижа “Здравец”), възкачва се на Бяла черква, а оттам се спуска по-степенно до с. Хвойна. Нагоре пъ-тят следва все левия бряг на река Чая до Чепеларе и след изкачване към Рожен се спуска към коритото на р. Арда, като продължава през Долно Дерекьой (дн. Соколовци), Устово и Палас (дн. Рудозем). След преминаване на прохода Елидже, слиза в Скеча (Ксанти) и се разклонява към Боругьол (Пор-то Лагос) и Кавала.

Географското разположение на Долен Рупчос също допринася кираджийството да се превърне в едно от главните препитания за мъжете в района. Село Хвойна, което заема средищно място в Ропката, открай време е главна спирка за всички, които се движат в двете посоки, тъй като е разпо-ложено по средата на пътя между Пловдив и Устово, който кираджи-ите изминават за около 18 часа. В Ропката се събират пътищата, ид-ващи от Пловдив и Станимака за Бяло море. Затова още в началото на ХIХ в. тук са построени няколко ханчета.

До началото на ХХ в. най-често се използва стръмният планински път през Бяла черква. Съществува и стръмната и тясна пътека през Станимака - Наречен и Хвойна. Предимството е, че през зимата не се затваря. След дългогодишни колебания Пловдивският окръжен съвет решава да съсредоточи своите сили по трасето Станима-ка - Бачково, което е окончателно завършено през август 1898 г. Едва през 1903 г., когато пътят е

МЕЧТаТа На шЕСТИМа КМЕТОВЕ

СЪНЯТ На НИКОла ЖалОВ

СКаЗаНИЕ За ЧЕРПОКОВИЯ РОД

Когато ПЪРВИтЕ ПЕтлИ ПРоПЕят

Един от старите родове в село Забърдо е Черпоковият род. Точни данни за корена му нямаме, но много спомени и разкази на възрастни хора ни дават основание да смята-ме забърдовските Черпоковци за родственици на тези, които живеят в Орехово и Момчило-вци.

Самата аз съм издънка на Черпоковия род.”Едно време е имало трима братя – разказ-ваше Жоро Черпоков, - единия брат с насилие са го помоха-меданчили, но си останал с фамилията Черпоков, а други-те успели да избягат в съсед-ното Орехово и Момчиловци. След помохамеданчването и тримата братя и техните деца са се тачели като роднини.” Думите на Жоро Черпоков се потвърждават и от Петко Гъ-лъбов Черпоков. Сведения за

кръвните връзки наа орехов-ските и забърдовски Черпоко-ви имаме и от Филип Илиев Филипов-Черпоков и Гълъб Иванов Черпоков от Орехово.

В потвърждение на това,

че коренът на Черпоковия род е един , е и преданието, раз-казано от Калин Ив. Черпоков на местния ореховски краевед Атанас Калинов.

Можем да предполагаме, че Ореховският клон на род Чер-покови води началото си след трагичната 1669 г. – времето

на второто масово помохаме-данчване. И още нещо - Ку-ман Черпоков е раждан около 1760 година и затова неговите разкази можем да приемем , че са предадени достоверно

през годините. При изследване на исто-

рията на рода Черпокови в Орехово като най-стари род-ственици и родоначалници се знаят Митра и Вълко. Кон-стантин Канев пък твърди, че Момчиловският клон на род Черпокови води началото си

от с. Забърдо и че родоначал-никът е Апостол, който избя-гал от Забърдо в Момчиловци. Сведения за родоначалниците на Черпоковия род срещаме и в книгата на Мария и Манол Манолови „Единни родослов-ни корени на българи в Ро-допите”. За изясняването на въпроса за общите корени на род Черпокови принос има и книгата на Чавдар Илиев.

Има народна мъдрост, коя-то гласи:”Дървото с дълбоки корени не се бои и от най-силния вятър”. През 1988 г. се проведе първият събор на род Черпокови. Роднините от три-те села се уважават, гостуват си, търсят общите си черти в миналото и сега, споделят ра-дости и болки и вярват в едно по-добро бъдеще.

Атанаска Танкулова

Димитър Бакалски – с. Нареченски баниНареченски бани е курортно селище от 1891 година.

Пик в посещенията на курорта е 1985-1989 година - 10-12 хил.човека на смяна. Бъдеще безспорно има. Водата си тече все същата – лековита, чудотворна, доказала своите качества с годините. След 20 години тя отново ще тече. Ще се промени инфраструктурата към по-добро – красив, под-реден, добре поддържан парк, кътчета за отдих, еко пътеки за разходка в околностите на курорта. Нов, модерен център на площад “Зареница” с алпинеум, търговски център, заве-дения, сладкарница, аптека, паркинг и т.н., това неминуемо ще привлече още гости и почиващи.

Долен Рупчос от Забърдо до Нареченски бани има от-лична планинска земя да се развие интензивно земеделие и животновъдство за мляко и млечни продукти, горско сто-панство – за дърводобив и дървопреработване в малки и средни високотехнологични предприятия.

На основата на прекрасния климат, красивата природа, наличието на интересни природни феномени, уникалните културно – исторически и религиозни обекти, минералната вода, мека зима, прохладно лято и чист въздух, се създават условия за развитието на туризъм, спорт и отдих, съчетани с балнеолечение.

Всичко това ще задържи, ще върне и ще привлече много хора от страната и Европа, за да се осъществи моята мечта за красив, уютен, привлекателен, любим Рупчос през 2033 година – оазис на входа на Родопа планина.

Илия Кръстанов – с. МалевоЩè ми се във всички села къщите да са пълни с деца,

да цъфтят китни градини, да имаме работеща икономика и училища. Цялата котловина да е един туристически рай, където да отдъхват нашенци и чужденци. Да няма безрабо-тица, хората да имат добри доходи, възрастните – по-висо-ки пенсии, за да могат да си позволят разходки и пътешест-вия по света. По улици и мегдани (разбира се, осветени и асфалтирани) да има повече млади хора, както беше преди години, когато само Малево броеше 860 жители.

Ето това е моята мечта и ако някой от нас я доживее, нека бъде честит да разказва на бъдещите поколения за тези, които са живяли, градили и творили преди тях.

Наско Губеров – с. ХвойнаБих желал да видя Долен Рупчос след 20 години като

разцъфнала райска градина, а село Хвойна - едно разцъф-нало цвете в тази градина. Твърдо съм убеден, че всички хора от близо и далеч, посетили вече Хвойна и околните селища, с умиление и задоволство ще се връщат, а може би някои и да се заселят тук. Убеден съм също, че живот-новъдството и растениевъдството ще се развият с нов съ-временен облик. Ще цитирам мъдрата фраза: ”Всяко ново е добре забравено старо.” Туризмът, дървопреработването, малките предприятия в хранителната екоиндустрия са ал-тернативата на Хвойна.

Нели Дочева – с. ПавелскоДолен Рупчос е живописна долина с плодородна земя,

населена с работливи, умни и инициативни хора. Трудно приемам, че земята, която бе овощната и зеленчукова гра-дина на Родопа планина, с елитно животновъдство, сега пустее.

Жадувам да виждам полетата и фермите, оживели с ра-ботещи хора. Представям си, че бъдещето на земята е в уедреното механизирано стопанисване в интерес на соб-ствениците и на тези, които ще я използват. Ще има пълна заетост в модерни екологични производства, високи дохо-ди, млади хора и щастливи пенсионери. Ще има красиви домове и туристически обекти, приемащи целогодишно гости от страната и Европа. В това са предпоставките за огласяне на улиците, дворовете и училищните стаи с дет-ски глъч.

Населението на селищата в Рупчоса ще бъде щастливо и обединено в стремежа си за по-добро бъдеще.

Павлина Петкова – с. ОреховоНай - красивата долина в България заслужава нашите

грижи и внимание. Виждам я отново населена с хората си, с училища с пълни класни стаи, училища със специализи-рани паралелки с насоченост за опазване на природата, за специфични знания за лечебните растения и туризма.

Светлозар Балабосов – с. ЗабърдоГорещо желая нашият район да просперира. Да се съх-

ранят дълговечните традиции и обреди, да се запази ар-хитектурният стил на къщите. Оптимист съм, че младото поколение ще остане при корена си, че няма да забегне в големите градове и в чужбина.

РуПчос ПРЕЗ 2033 г.В 1934 г. – “РуПчос ПРЕЗ 1999 г.”

АпостолМомчиловци

МаринпомохамеданченЗабърдо

ЧерпокА

Вълко + МитраОрехово

Ðàáàäæèÿ îò Ìàëåâî íà ïúò çà Ñòàíèìàêà - 30-òå ãîä. íà ÕÕ â.

Следва на стр. 3

ВЯРА, ЗАНАЯТИ 3ЗАРЕНИЦА Юни, 2013 Г.

Векове наред скотовъдството е било основно препитание за на-селението в Ропката. Планинският релеф и климат са благоприят-ствали отглеждането както на дребен, така и на едър рогат до-битък. Всяко по-заможно рупско домакинство е имало до 200 - 300 овце и кози, два вола, крава, те-лета, няколко мулета и магаре. Ре-колтата от дребните и разпокъса-ни планински нивички е зависела до голяма степен от наторяването с естествен оборски тор. Хората са преживявали благодарение на своите домашни животни, които, от една страна, са осигурявали основната работна сила в сел-ското стопанство, а от друга, са доставяли повечето хранителни продукти, суровини и облекло.

Съдейки по това, съвсем ес-тествено е било съществуването в Ропката на силен култ към до-машните животни още от пред-християнската епоха, който впо-следствие се е трансформирал в култ към Свети Власий, епископ Севастийски, а датата на чест-ването му 11 (24) февруари се превръща в един от най-големите рупски празници.

* * *Свети Влас е празник на жи-

вотните. Той е сайбия (покро-вител) на кравите, воловете и останалия едър рогат добитък. В миналото са вярвали, че “млякото може да прекапчи”, т.е. кравата да урочаса, ако млякото се изнесе навън преди да се наломи на чер-ковището “Св. Влас”.

Напролет като се отели крава-та, всяка стопанка носи на Власо-

ва черква боговица от пшеничен хляб и кабрица или бакърче с мля-ко, закичени с мартеница и здра-вец или босилек. Там палят свещ, прикадяват с тамян и ломят питата за здраве. Това е освещаване на първото мляко - обред, възникнал много по-рано от църковно-хрис-тиянското кадене с тамян. През миналия век той се прави след Ве-ликден, като отговеят. Строго се съблюдава и да не е постен ден - сряда и петък. От наломеното вече може да се раздава.

Когато се разболее добитък, хората се молят: “Св. Влас да му даде здраве” или “Да е на помощ Св. Влас”. В миналото вярата в си-лата на човешкото слово е много силна, поради убедеността, че как-вото се предскаже, то непременно ще стане. Обикновено се врича едно хлебче, което се раздава за здраве на болното добиче.

Власовден е важен предел за жителите на Ропката, които тачат този ден в чест на добитъка, но го свързват също със земята, както и с прехода от зима към лято. Те знаят, че “на Власовден до обед се сще зимно, а следобед - лятно!”.

Специално за сбора на Св. Влас селските стопани си шият нов кат дрехи. Не се работи нищо. Това е най-големият празник в Малево, където се стичат гости от всички околни рупски села - Павелско, Хвойна, Орехово, Съвтъще (дн. Студенец), даже и от по-далечните Ситово, Лилково и Косово.

* * *Власова черква се намира на

входа за Малево, в ниско, но сре-дищно място - на един пресечен

конус при водослива на Малевска-та и Ореховската река. Построена е през 60-те год. на ХIХ в. на мяс-тото на старо езическо оброчище, а през 1910 г. е преустройвана. Черквицата е стъпила върху малка каменна чука с елипсовидна фор-ма сред ливадите. Мястото около нея е допълнително укрепено с два зида от суха зидария на раз-лична височина. Обособяването на храмовото пространство още повече подсилва значимостта му.

За голямата популярност на Св. Влас свидетелства и факта, че само неговият параклис е снабден с иконостас (единствен в Ропката), което позволява тук да се отслужва празничната ли-тургия. Вдясно от царските двери са поставени иконите на младия Христос и на Йоан Кръстител. Вля-во е иконата на Св. Богородица с малкия Христос и тази на патрона - Св. Власий. Друга голяма икона

на светеца е окачена на северната стена на параклиса.

Власова черква заема първос-тепенно място в йерархията на култовите обекти в района, защото от старо време тук става най-тър-жественият, шумен и многолюден събор на населението в Ропката. Срещат се млади и стари, близки и далечни роднини се разтъжват, завързват се нови връзки.

Празникът на патрона на парак-лиса по традиция включва курбан, обща трапеза, освещаване и пре-кадяване на курбана и трапезата, палене на свещи върху хлябовете, обредното им разчупване и разда-ване, празнични песни и игри.

Утринната празнична служба

е посветена на патрона на едрия рогат добитък Св. Власий, а през 20-те год. на миналия век све-тецът става покровител и на ко-ларите с волски коли в Ропката. Присъстващите свещеници правят водосвет, а по време на войната - и молебен за здравето на царя и благоденствието на българския народ.

В деня на празника жените омесват една или няколко бого-

вици, отиват на черковището, пре-кадяват с тамян, запалват свещ на иконата в параклиса. До днес е запазено и оставянето на дар при иконата на светеца - кърпи, пешки-ри, платове, чорапи, пари, цветя. Този дар се събира от епитропите и се дава на бедните или се пре-доставя за издръжка на селската черква. След празничната служба жените ломят питите и раздават за здравето на добитъка. Воловете и другите домашни животни почи-ват, не се изкарват на работа, из-чесват ги и ги хранят обилно.

След раздаването на курбана, в ливадите, обграждащи свещеното място, се извиват хора на няколко ката, играят се различни танци и игри. Всяко село си има оркестър и свое място за веселие. Кръшни-те родопски хора с нагиздените девойки и ергени продължават до късна вечер. Погледната от отви-соко, това е една очарователна и пъстра картина от сърмени вълне-ници и салтамарки, алени пояси и престилки...

С течение на времето сборът на Св. Влас се променя. Така на-пример, през 1921 г. политически речи пред тази многолюдна ау-дитория произнасят двама ляво ориентирани оратори. През 1928 г. юнашкото дружество от Орехо-во пристига в строй с униформени шапки и собствена духова музика. Юнаците от Орехово правят силно впечатление на присъстващите на събора и през следващите години такива дружества са образувани и в другите села. През 30-те години ергените и девойките, участници в юнашките дружества, дефилират със знамена и музика и изнасят специална гимнастическа програ-ма на поляните около параклиса.

Периодът между двете светов-ни войни е време на културен и ду-ховен напредък в Рупчос. За да се

представят пред многобройните гости, малевските учители органи-зират вечеринки всяка година за Власовден. Актьори са самите те, както и някои от по-големите уче-ници. Тогава на сцената в старото читалище са играни много пиеси, между които “Пристанала”, “Ени-чари”, “Калин орелът” и др.

Докъм края на 50-те години на XX век Власовден се празнува със същата тържественост от цялото население на Ропката. Още някол-ко години по силата на традицията съборът продължава, после учас-тниците в него рязко намаляват и накрая се забравя окончателно. Кооперирането на земята и пос-ледвалата миграция на рупците към големите градове “спомага” за изоставянето на този красив и вълнуващ празник. Сега няма мяс-то и за хоро, защото през черков-ната ливада минава широк мост, в източния край са засадени нагъс-то овощни дървета, а в западните по-обширни ливади, където са ставали големите хора, през 70-те години е построен тъкачен цех.

* * *Сборът на Власова черква е

единственият празник през година-та, на който се е събирало цялото население на Ропката да измоли от светеца покровител здраве за своите незаменими помощници в селското стопанство, един “праз-ник на празниците”, който свиде-телства за общите родови корени на селата в Рупчос, за някогашната племенна задружност и единство.

Днес само най-възрастните жители на Малево продължават да спазват стародавната тради-ция. На Власовден при параклиса се прави водосвет, а някоя година става и курбан. Идват и жени от околните села да ломят за здраве-то на добитъка.

Дîц. ä-р Аíãåë Яíêîâ

СаКРалНИЯТ цЕНТЪР ИлИ ПРаЗНИК На ПРаЗНИцИТЕ

обявен за “държавен”, за него са отпуснати по-солидни финанси. До октомври 1907 г. пътят стига Наречен, на следната година - Хвойна, а през 1910 г. - Чепеларе и по него поемат първите каруци и файтони. Прокарването му спома-га за икономическото съживяване на Среднородопския край. Много кираджии намират препитанието си в превоз на дървен матери-ал. По-късно пътят е разширен и подравнен и към края на Първата световна война става годен и за автомобили.

През ХVIII и ХIХ в. кираджиите от Рупчоско изнасят за продан в равнините дърва, дъски, греди, въ-глища, катран, масло, сирене, въл-на и малко аби. От Тракия возят жито, ориз, зеленчуци и бакалски стоки за вътрешността на плани-ната, а от Беломорието докарват сол, риба, сулини, маслини, зех-тин, лимони, портокали, смокини, стафиди, рожкови.

За работа рупците стават мно-го рано. Щом петлите пропеят три пъти, повечето вече са на крак. А кираджиите потеглят, още като чуят първите петли. Най-често се ориентират по Зорницата или по звездите: “Ей там като иде Орали-цата и ще товарим!”. Обикновено кираджиите тръгват на път на “лек” ден, най-често - в понеделник. За благоприятни са смятани също сряда и четвъртък. И в Ропката се спазва общоизвестната забрана да не се започва нова работа във вторник и събота, които се мислят за “тежки” дни. Пътуват по цели дни и нощи след натоварения до-битък, защото от Пловдив до Бяло море не може да се иде за по-мал-ко от седмица, а някой път и за де-сет дни се прави един курс. Стигат чак до остров Тасос, като мулетата със стоката качват на гемиите.

Като занятие кираджилъкът е упражняван и на по-далечни раз-

стояния. Известно е, че рупски кираджии са наемани от търговци от Варна, Бургас, Несебър и Помо-рие, откъдето тръгват за Ксанти и Гюмюрджина. Те се движат по ста-рия път Кърджали - Мастанли (дн. Момчилград) - Гюмюрджина. Тога-ва кираджийството бележи своя разцвет. С построяването през 1872 г. на линията Бургас - Деде-агач и после до Солун, товарите предпочитат релсовия път и много рупски кираджии отиват на работа в Странджа, откъдето превозват дъбови дърва за въглища.

По време на Освободителната руско-турска война, през август и декември 1877 г. всичките коне и мулета от Долен Рупчос са рекви-зирани за нуждите на армията, а с всеки 3-4 товарни животни за-бират и по един човек, за да кара разни военни потреби за турските войници при Хаинбоаз, Шипка и Плевен. Повечето добитъци про-падат, а някои от кираджиите из-мират от глад и студ по бойните полета. След турското отстъпле-ние в Тракия селата в Ропката са съсипани, тъй като през тях пре-минават остатъците от армията на Сюлейман паша. Вечерта на 6 януари 1878 г. в Хвойна пристига многоброен аскер, а рупските ки-раджии са мобилизирани насила да карат едрия и дребен добитък на бягащите турци, да прекарват покъщнина, деца и болни към Бе-ломорието. Всеки се спасява пое-динично, кой как може.

След Освобождението цели кервани павелци, хвойненци и малевци отново сноват из родоп-ските пътища. Те продължават масово да се занимават с кира-джилък и търговия, като купуват от пазарищата в Пловдив и Ста-нимака ръж, пшеница, царевица, ориз, зеле, пипер и други храни

или потреби. Обикновено ги карат за продан в горните рупчоски села Чепеларе и Широка лъка, както и по пазарищата в Устово и Райко-во. През 1894 г. повече от 500 то-варни добитъка седмично минават с храни от Пловдив за Средните Родопи. Разплащането става с лири, наполеони или грошове. На връщане от Ахъчелебийско докар-ват в Пловдив аби. Заедно с това продължава и старата търговия с Беломорието, откъдето кираджи-ите превозват за Маричината ни-зина различни морски продукти и южни плодове.

Поставените след Съединени-ето митници на Рожен създават големи спънки за този тип транс-порт. Многобройните митнически формалности и такси са главната причина кираджиите от Долен Рупчос да ограничат своята дея-телност отвъд границата.

С прокарване на шосето Ста-нимака - Хвойна - Чепеларе кира-джийството бързо се трансфор-мира в рабаджийство - превоз на стоки с каруци срещу заплащане. До 1936 г. по пътя денонощно ми-нават по 150-200 каруци и талиги от Средните Родопи надолу към Асеновград, натоварени с греди и дъски, а от Асеновград нагоре към Рожен - още толкова с хранителни продукти и стоки. Най-често това са чували с жито, брашно, сол, бурета с вино и ракия, каси захар, сапун, газ, цървули и др. Само от Хвойна и Малево има около 100 рабаджии. За всеки е определен ден за тръгване и най-важното - време за пристигане, за да го ча-кат. Рядкост е кираджия да смени клиентите си, търговците и района на покупко-продажбите.

Зиме и в лошо време рабаджи-ите спират за почивка или нощув-ка в хановете, разположени край

шосето. Всеки хан си има свои постоянни клиенти. И до днес още се носи славата на прочутите Сини ханчета в павелско землище, как-то и на многобройните ханове в Хвойна, които били наредени като броеница по цялото протежение на пътя.

През втората половина на 20-те год. на ХХ век в Родопите масо-во се проправят коларски пътища. Добиването на дървен материал се превръща в доходно занятие. Една част от кираджиите се преустрой-ват, като стават колари на волски и конски коли, докато другите про-дължават да свличат трупи или да превозват греди и дъски от горите до шосетата. Притежателите на товарни мулета се оплакват, че тия пътища “ще им изядат хляба”, без да подозират че след броени години и конската тяга ще отиде в историята. Кираджилъкът на самар изчезва още в довоенните години, а рабаджийството замира през 60-те год., когато моторните превозни средства изместват на-пълно каруците.

Всяко време има своите ге-рои. Кираджийството си отива, но неговите носители оставят забележима следа в местната ис-тория и култура. Като хора, които непрекъснато пътуват на големи разстояния и знаят два-три чужди езика, рупчоските кираджии са връзката на местното население със света, носители на нова кул-тура и образованост. Не случайно повечето кметове и общественици в Ропката имат кираджийски стаж. По-горе е споменат Тодор Губера от Хвойна, който ползвайки кон-тактите си с Хасан ага в Тъмръш и пашата в Пловдив, взима от тях препоръка до султана и през 1856 г. отива в Цариград, откъдето се връща с разрешение да построи

черква в Хвойна. Едва ли е слу-чаен и факта, че със стария кира-джия Иван Каналет пристига един от първите хвойненски учители, наричан поради своите лечебни умения - Хекиминът. По-късно кираджиите са онези будни люде, които първи осъзнават нуждата от по-висока просвета и пращат децата си да учат извън тяхното населено място.

Много нови земеделски култу-ри са донесени от кираджиите и намират добра почва за развитие в Хвойненската котловина. Напри-мер, тяхна е заслугата за разпрос-транението на овощните дръв-чета, а около 1860 г. за пръв път в Ропката са засадени картофи, които днес се смятат за даденост едва ли не от векове. Пак чрез тях-ното посредничество в затънтения Рупчос се появяват и модните за времето европейски дрехи, т. нар. алафранга. През Възраждането ки-раджиите са тези, които разнасят новините, а след Кримската война - българските вестници и книги. При липсата на редовни пощенски услуги, те изпълняват и куриерски функции. Най-често, когато слизат на пазар в Пловдив, по тях пращат и писмата.

Когато павелските кираджии тръгват на дълъг път, жените вър-вят с тях до черковището Св. Мина (южно от селото). До грамадата струпани камъни всички се кръс-тят и палят свещи. Жените при-кадяват една боговица, после я налтмват и раздават по комат на мъжете и по залък - на мулетата, за “да ги разминава Св. Мина с лошото”. Същата практика е зас-видетелствана и при параклиса на Св. Никола, на възвишението край десния бряг на река Чая, между Павелско и Хвойна, тъй като се вярва, че този светец носи късмет

на пътуващите.Кираджиите в Ропката празну-

ват много официално Никулден. След празничната литургия хората от Павелско и Хвойна се отправят към това черковище. Малевци и ореховци пък се събират при ста-рото оброчище Светек Никола - в землището на Малево (по средата на пътя между двете села). На све-тите места свещенослужителите “изкарват служба”, а кираджиите обезателно дават рибен курбан за св. Никола, който се смята за по-кровител на търговците.

Кираджиите са волни люде. Израз на това тяхно чувство са пе-сните, които пеят, когато крачат по тесните родопски пътеки или кога-то вечер се спират да отпочинат покрай пътя или в хана. Песните от този кираджийски цикъл в Ропката са тематично разнородни. Пре-обладават историческите творби (най-вече хайдушки), любовните (мотивно свързани с кираджийския бит), както и семейните балади.

В заключение може да се на-прави извода, че кираджийството е специална транспортна форма за превоз на стоки, наложена от разрастването на занаятите, свър-зани със стоковото производство, развитието на подвижното жи-вотновъдство и разпространени-ето на гурбетчийството. Рупците, занимаващи се с кираджилък, стават част от единния национа-лен пазар, който свързва Тракия, Родопите и Беломорието. Те са родени от потребностите на ново-то време и на практика изнасят на “гърба” си създаването на новите икономически контакти между равнината и планината. Нещо по-вече - кираджийството и неговите носители слагат отпечатък върху историята и културата на Долен Рупчос и имат сериозни заслуги за запазване на българския характер на района.

Дîц. ä-р Аíãåë Яíêîâ

Когато ПЪРВИтЕ ПЕтлИ ПРоПЕят

Ìîìåíò îò þíàøêèòå èãрè íà Âëàñîâäåí, 30-òå ãîä. íà ÕÕ â.

Продължава от стр. 2

РОДЕН КРАЙ4 ЗАРЕНИЦАЮни, 2013 Г.

До 1933 г. селото е носело позо-рящото го пред съседите турско име Шейтанкьово, но тогава неизвестно кой родолюбив български властник се сетил, че трябва да се възстанови звучното, дори поетично име Косо-во, име, омайно като песен на пойна птица.

Легенди, освен едно мъгляво, недоказано предание за онова ге-роично време на съпротива срещу помохамеданчването до наше време

не са стигнали, липсват и имена на обвеяни със слава закрилници, но то не означава, че не ги е имало. Със сигурност се знае, че по време на кърджалийските опустошителни набези Ангел войвода е закрилял селото, но едва ли се е разчитало единствено на неговото покрови-телство. Колко ли тайни се потулват в неизследваното подземие на черк-вата „Успение Богородично”, стро-ена през 1851 г.? Краткият срок за

построяването й, указан в нарочния ферман, съвпадал с летния сезон – време за обработка на посевите и за сенокос. И сега се помни девизът, вдъхновявал косовци по време на строителството: Реколта ще има и догодина, но ако сега не вдигнем Бо-жия храм, черква няма да имаме...В построяването й с голямо въоду-шевление се включило цялото село, и младо, и старо. Та като споменах за тайните, които се потулват в не-изследваното подземие на черквата, имам предвид едно странно хрум-ване на нашенци – в едно подземие - костница са положени костите на по-видните косовци, неизвестно по какви заслуги, между които и на Уста Георги Станчовски.

Като отворих дума за костницата, сещам се за още един забележите-лен факт: сред черепите на по-ви-дните косовци се намерили и някои или посечени, или продупчени от куршум. Налучкахме логичното обяснение, че когато нашенци са напуснали предишното поселище в сегашната местност Старо село, избягвайки близостта на Римския

път, за да не буреняса в забрава па-метта за тях, са взели със себе си и костите на погиналите свои близки, дръзнали с цената на живота си да се опълчат срещу поробителя. А как са попаднали в костницата след по-строяването на черквата през 1851 г., може да се гадае в много посоки, но най-близо до истината е догадка-та, че на мястото на черквата преди е имало параклис, в който са съх-ранявани костите, което пък е дало повод да се построи и костница в двора на храма.

Уста Георги, потомък на голямата Хаджийска фамилия и самият той хаджия, е прочут косовски дюлгерин. Неговият знак – подпис, разполовена каменна сфера, малко по-голяма от яйце, е вграден в ъглите на външната зидария на косовската черква, харак-терна с удивителната си акустика и вътрешно архитектурно оформле-ние, на сградата на етнографския му-зей / някога къщата на Куюмджиоглу, 1856 г./ в Пловдив, на обществени и частни постройки из гръцките ос-трови незнайно още къде / най-забе-лежителна като архитектурно творе-

ние е и неговата къща в Косово, за съжаление до неотдавна изоставена на разрушение/. Разказва се, че ко-гато десетина години след смъртта му близките му го извадили от гро-ба, за да пренесат тленните останки в подземието на черквата, трупът се бил мумифицирал, а това се случва-ло само със свети и пречисти хора. Сред видните косовци от не чак тол-кова далечното минало не можем да отминем дядо Георги Бакалски, непримирим радетел на просвети-телството, през 1882 г. дарил парцел в центъра на селото за построяване на училище. В него са се докоснали до познанието много сегашни агро-номи, учители, инженери, лекари и специалисти в други области.

И друго, което заслужава поклон, защото е безспорно доказателство за родолюбието и патриотизма на ко-совци – още през 1921 г. признател-ното тогава многолюдно население на Косово е издигнало в черковния двор първия в България паметник за увековечаване паметта на съселяни-те, загинали в Балканската война.

Христос Родопски

ПОДПОЛКОВНИК СТЕФАН ВАСИЛЕВ КОНЗОВ (1914-1969)

Бъдещият военен летец и летец изпитател на най-бързите самоле-ти у нас (изтребителите) е роден в многолюден павелски дом - той е последното, шесто дете в много-членното семейство на Николина и Васил Конзови. Още от малък по-казва голяма любознателност, из-обретателност и сръчност – много преди пъстрите детски хвърчила да навлязат масово в по-големите ни градове, той изработва книжен са-молет, който издига високо в павел-ското небе и го управлява с часове. Затова и съвсем естествено, след като завършва с отличие основно и средно образование, той отива да учи в Аеропланното училище в Казанлък, преместено няколко го-дини по-рано от Божурище с цел да прикрием възраждането на родното самолетостроене, забранено ни по силата на Ньойския диктат.

Първият полет на Стефан с ис-тински самолет, пилотиран от са-мия него, става на 1 юни 1935 годи-на. Една знаменателна дата, която ще помни до последния си час... Конзов завършва успешно учили-щето с чин подофицер и започва работа като инструктор на пилоти. През 1938 година получава първо-

то си отличие – орден „За отлична служба”, а две години по-късно е назначен за летец изтребител на ле-тище Карлово, където остава цели 12 години.

По време на т. нар. Символична война (1941-44), обявена от Царство България на САЩ и Англия като съюзник на Германия, се проявяват качествата му на изключителен во-енен пилот. Той е един от героите в тази неравностойна война, в която въпреки всичко на територията на страната падат 120 вражески само-лета (в т.ч и много летящи крепо-сти) и 256 чужди пилоти срещу 27 наши самолета и 23 пилота... Тази статистика кара Уинстън Чърчил да каже, че загубите на съюзнически-те войски са прекалено високи... За съжаление пораженията на земята са потресаващи: 1 828 загинали мирни граждани, 2 372 ранени, а щетите се оценяват на 24 млрд. лева... Затова поручик Стоян Сто-янов, който лети известно време в екип с фелдфебел Стефан Конзов, по-късно ще възкликне: „Пред очи-те ни тези въздушни пирати пре-връщаха в руини най-красивите и многолюдни градове на родината ни...”. Ще отбележим, че чужд бом-бардировач е минал над Ропката по обедно време на 18 май 1944 г., без да я бомбардира, но е пуснал бомба край Нареченски бани и цели осем бомби близо до Чепеларе, чийто тъ-тен някои по-възрастни хора чуват и до днес... Радващо е, че жертви и разрушения няма, но при бомбар-дирането на асеновградското село Долни Воден същият самолет уби-ва трима души...

Ето част от героичните мигове на павелския летец, чийто карловски орляк се премества на 10.VІІІ.1943 г. на летище Божурище, за да подобри въздушната отбрана на София.

Още на 24 ноември с. г., когато небето, южно от Витоша, е осеяно от стотици вражески бомбардировачи, Стефан Конзов и подпоручик Миха-ил Георгиев атакуват и засягат две летящи крепости, които са прину-дени да напуснат полесражението... Малко по-късно по време на четвър-

тата атака над София (20.ХІІ). той атакува един изтребител „Лайтинг” и го прави на парчета... Отличава се и в битката на 10 януари 1944 г., ко-гато заедно с шестима други пилоти повреждат осем чужди изтребители Р-38... След този бой на гърдите му заблестява Кръст за храброст. На пети април в щаба се получава ин-формация, че от авиобаза в Южна Италия са излетели 600 летящи кре-пости и 200 изтребители. Срещу тях излизат едва 29 български изтреби-тели... Срещата помежду им става на 6 000 метра в небето североза-падно от Пирот. В тази неравнос-тойна битка обаче противникът дава две жертви, а нашите - нито една... Самолетът на Конзов получава 30 пробойни от картечен откос, но въ-

преки това той успява да го призе-ми успешно в околностите на село Гаганица, близо до Вършец... На 17 април 1944 година (Черната неделя) - последната бомбардировка над Со-фия, в която са изсипани около 2 500 бомби, той отново е в небето и по-казва безпримерен героизъм...

Стефан Конзов извършва подвиг и в мирно време, който се изучава-ше в учебниците по авиация. Де-сният колесник на пилотирания от него „ЯК-9М” не може да се пусне, тъй като е изчерпан въздухът от бу-тилките... Пред смаяните погледи на десетки български и съветски

летци, на летище Божурище той показва невиждано дотогава май-сторство, като прави меко кацане само на левият колесник... С това предизвиква възхищението на пол-ковник Давиденко, който го прегръ-ща и му казва:”Ну, братушка, наш Чкалов так летел!”.

Тук му е мястото да отбележим, че междувременно се жени за рус-киня, която го дарява с прекрасна дъщеря - Антонина.

През 1948 г. той завършва ПВВ училище и получава първо офицер-ско звание, а четири години по-късно е вече капитан. От 1952 г. е назначен за летец изпитател на ре-активни самолети на летище Враж-дебна до София, където остава до края на трудовия си път.

Последния си - 6 215-ти по ред - полет подполковник Стефан Васи-лев Конзов прави на четиридесет и четиригодишна възраст, когато се и пенсионира. За съжаление след това не се радва на дълги и спокойни ста-рини. След кратко боледуване той затваря завинаги очи през 1969 г. и е

погребан с военни почести на Цен-тралните софийски гробища в Алея-та на българските летци.

Може да се напише още много за властелина на небесните простори, но и това е достатъчно, за да кажем, че той е пример за подражание! Ге-рой. Павелски, родопски, национа-лен. В същото време от снимката на този строен български офицер лъха неподражаема откритост, честност и скромност...

Питам се защо ли все още няма паметна плоча на родната му къща?

Васил Венински

СЕлО КОСОВО,омайно като песен на пойна птица

ВлаСТЕлИНЪТ На НЕБЕСНИТЕ ПРОСТОРИ

Възможно ли е човек да измине 1 500 000 км? За да си ги представим образно, ще си послужим с няколко сравнения. Ако сме с МПС, което може да се движи еднакво добре по суша и вода, ще направим около 36 обиколки на Земята по екватора... А летим ли с ракета, ще можем да отидем до Луната 4 пъти... За един човешки живот (75 г.) можем да изминем пеша 70 000 км, което ще рече, че за да извървим горепосоче-ното разстояние, е необходимо да живеем точно 1607 години... Излиза, че не е по силата на човешките въз-можности тази задача.

И все пак има човек, който не само е изминал над милион и полови-на километра, но го е направил само за 3 045 часа... Той не е върл пъте-шественик, нито пък трансконти-нентален автомобилен пилот или междупланетен космонавт... Какъв е той тогава? От къде е?

Този човек е българин! Той е ге-рой в десетки книги и множество статии, между които: Летящи кре-пости над България, Ние бранихме тебе София, Живот на косъм, От далечността, Спомени за летеца, Признателна България /военната история на Павелско/ и др. Той е не само литературен, но и истински герой от Втората световна вой-на. При бомбардировките над Со-фия (1941-44) е удостоен два пъти с Кръст за храброст, а за проявен героизъм по време на Отечествена-та война (1944-45) е награден с още два медала. По-късно получава орден „Червено знаме” и редица други по-малки награди. За такива като него свалените американски летци казват с възхищение и страхопочитание: ”Вашите летци са безумно смели. Не, направо са луди! Два изтребителя срещу двадесет крепости1...”.

Той е просто летец. Обикновен човек. Отдал двадесет и три от най-хубавите си години на детската си мечта...

В своята история България има без съмнение много по-значими ли-тературни и военни герои от него, има по-изкусни въздушни асове, но за нас - хората от Ропката - той е особено свиден. Защото е проплакал за първи път в нежните пазви на Радюва планина, защото пъпът му е хвърлен в Павелско...

И въпреки всичко написано до тук, като изключим роднините му и по-възрастните люде, той е непознат за всички останали...

ÌE-109 - èçòрåáèòåëÿò, ñ êîéòî ñå áèå Êîíçîâ

Преди 100 г. избухва Пър-вата Балканската война 1912-1913. За България тя протича изцяло с патоса на освобож-дението и националното обе-динение. Предпоставките за избухването й са заложени в несправедливите решения на Берлинския конгрес (1878). Тя е опит за постигане на общи цели на балканските християн-ски държави срещу Османската империя.

Балканският съюз обявява мобилизация на войските си на 17-18 септ. 1912 г. За българ-ския войник настъпват дни на изпитания, героични подвизи и саможертва. Затова, англий-ския журналист Дж. Баучер, още в първите дни на войната пише: “Не съм виждал армия, която отива на атака като на сватба”. Битките при Ло-зенград, Люлебургас, Бунархи-сар, Булаир, “непревземаемия” Одрин и пр. удивляват много европейски военни стратези”.

След Рурско-турската война от (1877/78), заради неспра-ведливи решения на Великите сили, част от Родопите оста-ват в пределите на Османска-та империя. Много родопчани живеят извън Свободна Бълга-рия. В монографията си за с. Орехово Атанас Калинов пише: “Ореховци никога не са се при-мирявали с несправедливата клауза на Берлинския договор, според който техните братя и сестри от Родопите останали зад граничната линия Рожен-Персенк цели 34 год. под гне-та на османския феодален ред и с въодушевление посрещат Балканската война.” Така реа-гира и останалото население от Рупчос. По този повод Никола Жалов, пише: “Като следствие от въстанието, вдигнато от ан-глийския шпионин-авантюрист Сенклер след Освобождението ни, през сърцето на Родопите бе забит един кървав нож, кой-то остана да кърви българска-

та нерадостна снага и раздели братята родопци...”

Задачата да осъществи на-стъпление в Средните и За-падните Родопи, като окупира Тъмръш, и достигне до Западна Тракия, прекъсвайки железо-пътната линия Дедеагач-Солун, българското главно командване поверява на Родопския отряд, с началник ген.-майор Стилиян Ковачев. В състава му влизат общо 16½ дружини, 20 бата-реи и 1 ескадрон, в това число и легендарния за родопчани 21 пех. Средногорски полк, под командването на полк. Влади-мир Серафимов. По сведения на Жалов през 1910-1911 г. на лятно обучение в Рупчос идват 9 и 21 пех. полкове, настане-ни в местността “Равне” край Хвойна. Пак той пише: “В гор-ните полкове служеха, почти всички рупци... А може би 1/3 от подофицерския кадър бяха рупци, на свръхсрочна служ-

ба.”За мобилизацията Ат Кали-

нов разказва: “Родопският от-ряд, в който имало около 300 доброволци от Ропката, рано сутринта потеглиха от Хвойна... Когато щабът и охраната му ми-нали през Орехово, на мегдана се били събрали около 90 мъже, въоръжени с пушки “бердани”. Те чакали с въодушевление и патриотична гордост да влязат в първия бой. Ореховските до-броволци били разпределени на три взвода под ръковод-ството на запасните подофи-цери Христо Златанов, Милю Терзиев, Пантелей Росенов и тримата от селото”. Същото е и в селата Хвойна, Павелско, Ко-сово, Малево. Изследователят на с. Забърдо - Чавдар Илиев пише, че по време на войната, няма жертви от селото.

При изследването на тема-та за участниците и загиналите войници в Балканската война от Рупчос се натъкнах на ня-колко противоречия, относно точния брой и имената на во-енослужещите и загиналите. В различните източници част от данните се препокриват, а в останалите липсва съвпадение. Ако цитираме официалните ре-гистри за загиналите през Бал-канската война, публикувани наскоро в специален сайт от Държавна агенция “Архиви”, рискуваме да пренебрегнем данните от местните изтъкнати изследователи като Н. Жалов, Ат. Калинов, Ст. Вягов и други. Неоспорим е фактът, че родоп-чани от Рупчос се сражават и загиват, за да дарят свободата на своите братя, в поробената част на планината.

Както споменах, стратеги-ческа задача в началото на войната е овладяването на Тъмръшкия клин. “Тази задача е възложена на 1-ва бригада и 2-ра пехотна тракийска ди-визия, 9-ти и 21-ви пехотни полкове, които в по-голямата

си част са попълнени с войни-ци, подофицери и офицери от Родопите и близките с тях по-крайнини” - пише в историята на с. Орехово.

Илия Янков, от същото село, в своите спомени разказва за съдбовната за Родопите битка при вр. Кавгаджик (Средно-горец) под командването на

легендарния полк. Серафимов. Няма жител на планината, кой-то да не е чувал за героичните и изпълнени с примери на са-можертва и патриотизъм дра-матични октомврийски дни на заветния връх. От 19 до 21 окт.

1912 г. войниците на Серафи-мов отблъскват превъзхожда-щия го по численост корпус на Явер паша.

Полк. Серафимов и верните му командири на дружини вна-сят обрат в турските планове. Сякаш, за да изпитат безкрай-ната издръжливост на българ-ския войник, климатичните

условия го подлагат на допъл-нително изпитание. За тях Илия Янков разказва: “...излязохме на едно връхче. Долу дъжд вали, а там хванало двадесет санта сняг. И една мъгла, тесто. От двадесет крачки нищо не се

вижда”.Българският войник изнася

основната тежест на войната и я довежда до победоносен край с цената на 84 454 убити, ране-ни и починали от болести. За-губите на всички останали съ-юзнически войски са общо ок. 40 000 души. Войната е сцена за изява от страна на народа и войската ни, на героична пре-даност, храброст и жертвого-товност.

По време на войната, благо-дарение на географското си по-ложение, в с. Хвойна, макар и за кратко, е разположен щабът на 21-ви пех. Средногорски полк, бригадата и комендантството. Тогавашният му кмет Христо Дим. Брънзалов се изявява като човек с “поразителна сръчност” и “държавническо отношение”. От всички села в района дейст-ват реквизиционни комисии, за нуждите на армията са мобили-зирани около 1/3 от впрегатния добитък в района.

Родопчани отдават заслу-жена почит на войниците, сражавали се за родината си. Изграждат се инициативни ко-митети навсякъде из Смолян-ско. Най-ранният паметен знак е от 1921 г. в църковния двор в с. Косово. Три години по-късно група родолюбци от с. Хвойна поставят обелиск на загина-лите в Балканската и Първата световна война. Местното па-триотично население и инсти-туции в Рупчоско спомагат за построяването паметна плоча на загиналите от с. Малево през Балканската и Първата световна война, за загиналите за родината във войните през 1912, 1913, 1915 и 1918 г., на 1 км от хижа “Кабата” край с. Орехово, е изградена чешма с паметна плоча, а в с. Павелско - паметник на загиналите във войните 1912-1918 г.

Еëåíà Ñòîÿíîâà - ãëàâåí åêñïåрò â Дúрæàâåí

àрхèâ - Ñìîëÿí

ИСТОРИЯ 5ЗАРЕНИЦА Юни, 2013 Г.

Âîéíèцè îò ñ. Пàâåëñêî, учàñòíèцè â Бàëêàíñêàòà âîéíà. (Ñíèìêàòà å íàïрàâåíà íà âîäîïàäà â Пàøìàêëú (äí. Ñìîëÿí). Лèчàò: Аíãåë Ê. Êèñьîâ, Õрèñòî Âîщèíàрîâ, Иëèÿ Пåòрîâ Уøåâ, Âàñèë Дрàãàíîâ, Иâàí Иëчåâ, Аíãåë Аí. Чåрêåçîâ (íàêрàé ñ øèíåë, áåç øàïêà). ДА-Ñìîëÿí, ф. 409Ê, îï. 1, à. å. 15, ë. 9

Руско-турската война от 1877/78 г. заварва населението на Рупчос в обичайното му не-радостно ежедневие, белязано от робство, бедност, усилен труд. На фона на своеволията на отделни насилници и пляч-каджии чисто славянското руп-ско население – българи и бъл-гаромохамедани, запазват своя бит и култура.

В своите исторически из-следвания, съхранени в Дър-жавен архив – Смолян, Никола Жалов е записал как “С трепет рупците са следили движение-то на руските войски, след като са научили, че Русия е обявила война на Турция за освобожде-нието на България. Минаването на Дунав с корита, плаването на конницата, разбиването на първите турски отряди, обсада-та на Плевен, превземането му, сраженията по Стара планина около Шипка, по неведоми пъ-тища рупците са узнавали тези новини и са треперели от ра-дост, кога най-после ще дойдат освободителите в Рупчос?”.

Освобождението на Рупчос

започва с влизането в Бачков-ския манастир на конната ка-зашка бригада на освободи-телите на 14 януари 1878 г., която на 15-и е в Хвойна. Още същия следобед русите прис-тигат в Павелско, за което Ге-орги Пашев пише: “... Черевин е приет в къщата на Бялиолу, но решават да продължат още същия ден към Чепеларе. Ала след 4 версти път, на Бухлий-ца ги настига буря. Черевин се връща в Павелско и през нощта у Бялиолу свиква съвет. Реша-ват павелци, хвойненци и ма-левци да излязат рано утринта на 16 с лопати да чистят пътя, затрупан от преспи. Гологлави и въодушевени, с викове “Сво-бодна България”, хората в тъм-но утринта разхвърлят снега през Селища, колоната минава и на две версти от Чепеларе настигат отстъпващи турци. В сражението падат стотина не-приятели и 70 души са взети в плен. На 17 русите тръгват от Чепеларе за Устово...”

Огромна е радостта от усе-щането за идващата свобода.

Тогава още в Забърдо запяли песента, записана от Тейфик Садъков:

Осман паша е излезнал,на Туна (Дунав) конен да пуи,На конен кафе пиеше,в ракона калоч даржеше,и си ми тихо румони:- Осман пашови везирьо,стига мурталък разправяй,ами ми сбери миллетен,на вене помощ да дадот.Кайну си дума думаше,и Москофан допадна.Осман паша са уплаши,ни Плевен иска, ни Шипка,в Едирне му са очине.

Казашката бригада на гене-рал Черевин започва освободи-телния си поход през Средните Родопи със задача да догони втората верига от отстъпваща-та разбита турска войска, наче-ло с Фуад паша. През втората десетдневка на януари към колоната се присъединява и рупчоският нахийски управ-ник Ахмед ага Тъмрашлията. Преди това му донасят, че от

Станимака към Павелско е тръгнал изплашеният Фуад паша, и той решава да се при-съедини към колоната му.

В началото на януари 1878 г. през Хвойна, като кръстопът-но село, започват да прииждат кервани с бежанци, събрали набързо покъщнината и семей-ствата си, бягащи от ужаса на войната в студената зима. След тридневно сражение край с. Брестник, Пловдивско, вой-ските на Сюлейман паша са разбити и отстъпват неорга-низирано през Родопите. Вой-ските се придвижват денем и нощем, домашните животни били плячкосвани за храна и прекарване на багаж, горели огньове по къщи и пътища. Ограбени са всички села от Бачково към вътрешността на Рупчос.

Краят на бойните действия за освобождението на Средни-те Родопи е на 21 януари 1878 г., когато руските военни части достигат Златоград. Десет дни по-късно, по искане на турско-то правителство, в Одрин е по-

дписано примирие.Никога населението на

Рупчос не е било така обедине-но и сплотено, както след Осво-бождението. Хвойна е най-по-страдалото от рупчоските села през Освободителната война – полуизгоряло, без добитък, без храна за хора и домашни животни. Малевци, павелци, ореховци, шейтановци (косо-вци) правят всичко възможно да снабдят хвойненци с най-не-обходимото. Жалов трогателно описва оскъдицата и недоимъ-ка, но също и ентусиазма, кой-то обзема жителите на Хвойна в първите дни след освобожде-нието: “Почна се свободният живот и то с големи лишения, липса на храна, дрехи, сол и други домашни потреби. Но никой не се оплаквал от нищо. От ден в ден се туряло ред – а свободата е позволявала човек да не си туря кахър на душата, все ще се оправи и ще се зажи-вее както трябва”.

Дългоочакваната и из-страдана свобода настъпва, за да изправи пред нови не-

леки изпитания населението, в близост до границата с Ос-манската империя, в която ос-тават сънародници, роднини и близки. Предстои борбата за национално обединение на българите.

Бисерка Учикова-Дурева – младши експерт

в Държавен архив – Смолян

ОСВОБОЖДЕНИЕТО

РОДОПЧаНИ ОТ РУПЧОС СЕ СРаЖаВаТ И ЗагИВаТ За СВОИТЕ БРаТЯ

100 годИнИ оТ БАЛКАнсКАТА ВоЙнА

135 годИнИ

Паметник на руския войник на Бухлийца

Âîéíèøêè ïàìåòíèê - ñ. Õâîéíà

Роден съм в Павелско през 1950 г. и съм кръстен Атанас Раденски, но не на баща ми Атанас, а на дядо ми Атанас Кетипов, бащата на майка ми Бояна. В Павелско бащиният ми род го знаят като Радински, а не както е по документи - Ра-денски. В същност, баща ми по рождение си е бил Радински, но след време името му било сменено на Раденски. Ето как се е случило това. Дядо ми Ангел Радински е бил инвалид от Балканската война. Като дошло време да праща баща ми в гимназията в Асеновград, дядо Ангел поискал стипендия за баща ми от дружество „Ин-валид“. За щастие дружеството отпуснало стипендията, макар и в последния момент. За нещас-тие, в заповедта за стипендия името на баща ми било грешно напечатано – Раденски вместо Радински. За да не изпусне сти-пендията, баща ми се е записал в гимназията като Раденски, по-сле така му издали дипломата и ето че сгрешеното име останало за постоянно. На мен обаче ми доставя голямо удоволствие, когато павелци ме наричат Ра-дински.

За мен Павелско е най-скъ-пото място на света.То е като пъпна връв, която ме свързва с България. Но вместо да го-

воря за себе си, бих предпочел да разкажа за Павелско тако-ва, каквото е в сърцата на мои близки и приятели.

Съпругата румяна

Съпругата ми Румяна е ро-дена в Русе, но като че ли се е преродила в Павелско. „За пръв път пристигнах в Павелско пеша, по пътеката от Хвойна покрай гробищата и нагоре към старата къща в Бяртина. Това беше през август. Вечерта ле-жахме на тревата на двора и гледахме грамадните звезди и Млечния Път. Никога през жи-вота си не бях виждала такива звезди. Отпразнувахме моя рожден ден, като запалихме ог-нището на втория етаж и пихме студен Брезовски мискет. На другия ден баба Мария Костова ни направи забележка, че изли-

зали искри през комина и че сме щели да запалим къщата. Към обед излязох да мия съдовете на чучура пред къщата, още ня-маше вода вътре. Тогава една друга баба Мария - не й помня фамилията, но тя живееше в къщата, която сега е притежа-ние на г-н Крачанов – та дру-гата баба Мария се показа на прозореца и ми рече, че съм с препаската на баба Лика Радин-ска. Аз наистина си бях сложила баба Ликината престилка. Каква работна жена си, рече ми баба Мария, рано-рано си сготвила обед и вече миеш чиниите. Щях да я разочаровам, ако и бях ка-зала, че сме се успали и че мия чиниите от закуската, а не от обеда.“

Румяна хареса Павелско от първия път. Благодарение на нея посещенията ми в Павелско започнаха да стават по-чести и по-дълги. Спомените ни от това време са все приятни.

„Вечер жените се събираха и аз сядах заедно с тях – баба Митра, баба Мария Марудова, баба Петя Къдринска. Говорех-ме си и плетяхме. Постепенно започнах всичко да им разби-рам. “

В съседната къща живее-ше сама баба Петя Къдринска. Ходех да я гледам как тъче на стана. После тя ми показваше и ми даваше и аз да потъка. Баба Петя си беше отделила целия горен етаж за тъкането: в една-та стая беше стана, а в друга-та тя си подготвяше преждата. Баба Петя ни даваше чудесно краве мляко – децата много го обичаха. Из къра си беряхме кантарион и дренки.“

За Румяна Павелско е мно-го специално място. „Харесва ми селото, ливадите и нивите, реката, параклисите, и скала-та нагоре от селото, на която обичаха да седят нашите деца. Като излезе човек на двора и вижда планините, Юзеница и веригите на Персенк, Модър и Бяла Черква. “

„Дори и да живея в Америка, намирам начин всяка година да се върна в Павелско. От цяла България в Павелско се чувст-вам най-добре.“

С Румяна сме женени от 34 години. Заедно отгледахме три деца: Бояна (от моя първи брак), Вихрен (от Румяниния първи брак) и Яна.

Дъщерята яна

По-малката ни дъщеря Яна живее в района на Сиатъл. Там

я привлякоха неизбродимите планински вериги на щата Ва-шингтон. Тя не само обикаля планините, но и помага на из-падналите в беда като опитен планински спасител.

„Павелско е приятно място за игри през лятото“, спомня си Яна. „Сутрин баба Бояна ни нахранваше и после следваше цял ден игри – в къщи, на двора и даже извън селото. Играехме с братовчедка ми Елена, с Ма-рия Марудова (която сега е в Чикаго), с брат и Георги, с Илия Шопаров (който сега е в ловната дружинка и си има ловджийско куче). Правехме много неща, които ни бяха забранени (но истински бели не сме вършили). Например ходехме в стари ру-шащи се къщи, които бяха пред разпадане, и го правехме точно защото ни беше забранено. В някои от старите къщи живееха прилепи. Обичах да се катеря по стените на нашата стара къща в Бяртина, преди дядо Начо да я измаже. Един ден тъкмо се из-катерих до прозореца на втория етаж, и баба Мария Костова ме забеляза и ми завика с пълен глас да слизам и аз още малко да падна от уплаха. Прибирах-ме се вечерта в 7 часа да гледа-ме сериала за робинята Изаура. Всички изведнъж изчезваха от улицата все едно, че бомба е паднала – можеше часовника да си свериш. След филма из-лизахме и пак почвахме игри. За мен Павелско е спомен за дълги летни дни и волни игри с до-бри приятели. Но освен игрите, вършехме и работа. Носехме обед на дядо Начо, когато той правеше ламаринени покриви из село. Пазарувахме и пома-гахме в къщи. Още си спомням кравите, които минаваха сутрин и вечер покрай нашата къща. За да ме накара да се пазя, баба Бояна ме плашеше с приказки за бодливи крави. И наистина, всеки път като минаваха кра-вите, гледах бързо-бързо да се скрия зад някоя стена. Павел-ско е различно от всички други села, които знам.“

американката елизабет

Елизабет Томас е приятелка на Яна. Родена е в щата Север-на Каролина. Елизабет е идвала два пъти на гости в Павелско. „Павелско е различно от всичко останало, което съм видяла в България- не е така забързано и нервно“, казва Елизабет. „В Павелско като че времето тече по различен начин. Можеш да

тръгнеш на разходка из къра, или пък да седнеш спокойно и бавно да разговаряш с хората. Моите родители живеят в пла-нините на Северна Каролина, в Апалачите, и като че ли две-те места си приличат: съседите се познават добре, хората са по-единни и по-близки един на друг. Павелско обаче е много по-старо от селищата в Северна Каролина – далечната му исто-рия се усеща като нещо реално. Контрастът между старите и новите къщи само засилва чув-ството, че мястото е историче-ско.“

Синът Вихрен

След като завърши висше образование по киноизкуство в Северна Каролина, Вихрен за-мина за Тайван, за да изучава източните култури. Издържа се като учител по английски език. В Тайван Вихрен научи китай-ски език писмено и говоримо и завърши магистърска програма по история на изкуството. Сега изучава японски език и плани-ра докторантура в Япония. Ма-кар че е далече от България, Вихрен обича да си спомня за Павелско и с удоволствие раз-казва. „Павелско ми е най-лю-бимо през пролетта, когато не е много горещо и когато всичко цъфти. Беряхме лобода с баба Бояна. Тя знаеше как да нами-ра и бере диви зеленчуци за рогатници и за баници.

Вихрен и Боянка обичаха да ходят на кино в Павелско. „Един път тъкмо седнахме в киносалона и токът спря. До-като чакаме да дойде тока, всички деца седнахме околко кинаджийката, а тя със све-щичка ни разказваше разни филми. Стана много инте-ресно и приятно“ – смее се Вихрен. „Друг път гледахме един филм, „Красивата Курти-занка“, в който се разказваше за любовта на един студент и една куртизанка. Част от публиката се разочарова и си излезе, защото хората оч-акваха кунг-фу, а не любовна история. За мен обаче фил-мът беше много интересен. Благодарение на този филм осъзнах, че искам да изуча ки-тайската култура и традиции, които са толкова различни от това, което знaех до този момент. Така киното в Павел-ско стана косвена причина да замина за Тайван и да уча на китайски език история на из-куството.“

Дъщерята бояна

Най-голямата ми дъщеря Бояна харесва Павелско и през лятото, и през зимата. „Зимата в Павелско не е толкова студена, колкото в София” – спомня си Бояна. За разлика от София, къ-дето се горяха въглища, хората в Павелско се топлеха с дърва, а миризмата на печка, напалена с дърва в хубав зимен ден в Па-велско е незабравима. Незабра-вима е и миризмата на крави и прясно мляко през лятото.

„Едно от най-приятните за-дължения в Павелско беше да се купи хляб от фурната. Взе-меш го топъл-топъл, и дока-то се върнеш в къщи, изял си половината без да усетиш. Да помогнеш в брането на череши също е удоволствие. Цял ден си на дървото, береш череши, а понякога и ядеш и гледаш надо-лу към селото.”

Питам Бояна за най-първия й спомен от Павелско. „Бях съв-сем малка, когато баба Бояна имаше квачка с пиленца” –спом-ня си Бояна. „Пиленцата ходеха след квачката, а аз по цял ден ходех след пиленцата. Кокош-ката често настъпваше някое пиле, то почваше да писука, а тя само се оглеждаше, без да разбере какво става. Тогава аз отивах, вдигах й крака, и осво-бождавах пиленцето.

Обичах старата чешма с чу-чура и жабите. Тогава жабите бяха навсякъде. Ловяхме май-ски бръмбари и ги връзвахме на конец. Сега ми липсва простият и естествен начин на живот в Павелско. Харесва ми мястото. Природата не е много промене-на. На моите деца им личи, че не са имали място като Павел-ско в живота и сърцето си.”

майката бояна

Майка ми Бояна е родена в Павелско и е прекарала пове-чето от живота си в Павелско и Пловдив. След кончината на баща ми през 1997 г. тя се пренесе при внучката Боянка

ЛИЧНОСТИ6 Юни, 2013 Г.

ПЪПНаТа ВРЪВ, КОЯТО МЕ СВЪРЗВа С БЪлгаРИЯ

Проф. д-р Атанас Раденски:

За мен Павелско е най-скъпото място в света

Учен с международен авторитет

Атанас Раденски е първият български информатик, който е удостоен с научната степен доктор на науките в областта на ма-тематическите науки и първият, който е избран за професор по информатика в Софийския Университет. От 2001 г. е професор по компютърни науки в университета Чапман в Лос Анджелис, САЩ. Изследователските му проекти в последните години са посветени на високоскоростни паралелни пресмятания, на езиците за програ-миране, и на електронното образование. По-рано е работил в об-ластта на функционалните езици за програмиране, базите от дан-ни, и теоретична информатика. Печелил е редица изследователски грантове от НАСА, от Националната фондация за научни изследва-ния на САЩ, от Фулбрайтовата фондация и от други спонсори.

В досегашната си научна и преподавателска кариера Атанас е публикувал над 80 научни труда и шест книги. Изнасял е научни доклади на международни конференции и конгреси в Австралия, Белгия, България, Германия, Египет, Израел, Испания, Италия, Норвегия, Полша, Русия, САЩ, Турция, Унгария, Франция, Холан-дия, Чехия, Швейцария и други страни.

Юни, 2013 Г.ЛИЧНОСТИ

Бай Петър Дочев е нисък на ръст, но по дух е толкова висок, че не зная с кого да го сравня. Той не си служи с ом-разата, а се отдава на любовта към родния край, която пък го благославя с почит, благород-ство и богоугодност.

Петър Дочев напуска Па-велско още през 1946 година, за да търси работа. Обикаля села и градове, чужбина дори, но когато се запознава с ня-кого, казва: ”Аз съм от Асе-новград, но съм роден в родоп-ското село Павелско!” През 1958 година е председател на настоятелството към училище „Христо Ботев” в Асеновград. Школото е школо, но е тясно. Без кабинети е. И предлага на настоятелите и учителите да построят помощна сграда. Отива при председателя на съвета, а той е категоричен :”Няма пари!” Петър Дочев не се отказва. Почуква на вратата на директора на горското сто-панство Харалампиев. Пълни-чек човек, седи на два стола, но добър и разбран.

- Ако ти дам пари, ще оти-да в затвора! Затова ще ти дам акъл, който може да изкара пари.

- И това е нещо!- Слушай сега. Ще орга-

низираш трудови дни с роди-телите. Ще съберете семена от акации. А ние ще ви ги изкупим, защото имаме раз-садник.

В уречения ден дворът на училището се изпълва с ро-дители – и майки, и бащи. И поемат из гората, пълнят чу-валите със семена и ги това-рят на молотовките. Архитект Василев изготвя безвъзмездно проект на триетажна сграда. Тогава всяка къща си има ка-руца. И родителите, разбрали за какво става дума, товарят камъни вечер и ги разтоварват в училищния двор. Какъв е този ентусиазъм, какво е това опиянение? Вдигна се сгра-дата с оня порив за светлина, необясним по своята същност, но неотменим като стремеж за познания и хоризонти.

През 1960 година Петър Дочев е на работа като фел-дшер в село Мулдава. Но и там не се задоволява със със-тоянието на здравеопазване-то, което заварва. Население-то е вече 1300 души. Открива детска и женска консултация, както и амбулатория. Матери-алната база не е достатъчна. Трябва да построим здравен дом, зарича се той, и не от-стъпва от думата, която сам си е дал. При социализма всич-ко е планирано и не можеш са осигуриш пари току-тъй, извънредно. Отива при кме-та и председателя на съвета. И те са непреклонни: ”Няма пари!” Отговорът е лесен, но изход има. И той им предла-га да се осигурят средства от самооблагането,ТКЗС-то ще помага, пък и отдел „Народно здраве”ще изтупа нещо от ке-сията си.

Имах една „бърборина”, моторче, и с него обикалях. ТКЗС отпусна камион, с който се караха материали. Убежда-вах, че здравният дом е необ-ходим и ми помагаха. Поня-кога благата дума не стигаше – затова на работниците купу-вах с лични средсва бутилка ракия – да се почерпят в края на деня. Едната година вди-гнахме дома, на следващата – влезнахме. Това бе първият здравен дом в Асеновградска община.

Избират Петър Дочев за съ-ветник. С повече ихтибар е и това развързва още повече ръ-цете му. Селото не е асфалтира-но. Прави, струва, не отстъпва. На помощ му се притичва арх. Бояджиева. Местните хора знаят –захване ли се фелдше-рът с някое дело, ще го изпъл-ни и няма да остави каруцата си в калта. Петър Дочев има едно качество, което малцина притежават – любезна насто-ятелност, на която не смеят да откажат. Улиците блясват с асфалта си, училищният и сто-панският двор – и те.

Когато се пенсионира, Пе-тър Дочев се заема да увекове-чи славни събития и личности от историята на едно от най-старите селища в Средните Родопи – Павелско. Една ра-бота – без кантар и теглилки. Какво е „малкото отечество”, ако не се знаят родовите? И той започва от своя, от Доче-вия род. Кой е първият в родо-вото дърво, как се разклонява то, накъде се разпростират клоните и гранките му, кой е загинал в борбите за свобода-та на родината...Записва, срав-нява, допълва пропуски. И ко-гато създава родовото дърво, организира родова среща през 1988 година Еднокръвните се събират, опознават се и не се забравят. И пак по идея на Пе-тър Дочев се асфалтира една селска улица – краеведът ни-кога не подхвърля идея, след което да я изоставя като изо-ставено дете. По това време техниката е на големи обекти.

Но намира един стар валяк, който свършва работа. Нами-ра и работници от село Мул-дава, където остави двайдесет години от живота си. Сред-ствата осигуриха членовете на Дочевия род.

Пак по инициатива на Пе-тър Дочев се изгради родова чешма в местността Блата. Вода трябва за жадния, пък и животинчета ще спрат на дър-веното корито.

Наближаваше 160-годиш-нината на павелската църква. Тогава Петър Дочев прочете ръкописа на Христо Калинов.

Там имаше едно изречение, което звучеше като упрек и повик: ”И досега не се намери нито един павелец, който да построи паметник на Марко Иванов!” Бай Петър свик-ва родово събрание – никой не се възпротивява. Марко Иванов е павелецът, който е инициатор за построяване на християнския храм „Св.Воз-несение”. Освен това дарява и имот, където ще се издигне черквата. За дързостта си, за отстояване на православната си вяра е убит в местността Пърхово, където е и погребан. Родолюбци от Дочевия род поставиха паметник – да се знае, че потомците имат памет за неговата саможертва.

Годините на съвременния възрожденец напредват, а той не знае умора. Организира възстановяването на тринаде-сет параклиса. На мястото на старите оброчища се откриват пет нови параклиса. Петър Дочев издава и две книги – „Дочевият род” и „Родопската мандра”. А сега възнамерява да издири и подреди матери-али, които да отпечата в сбор-ник за крепостта Зареница, свързана с кървави събития. Тя е висока 200 метра.Според специалисти, е тракийска, но се използва срещу турските нашественици.

Петър Дочев споделя иде-ите си с местната власт, с кметството, от което получа-ва поддръжка и разбиране. Какво е Павелско, ако няма

паметник за загиналите в ос-вободителните войни? И през 2000 г. в центъра на селището се издигна мемориал с име-ната на убитите родопчани през Руско-турската война, през Балканската и Първата световна война, през Отечес-твената...Списъкът започва с имената на опълченците. Така на още едно свято място може да се положат цветя на почит и незабрава.

През 2001 година Петър Дочев предлага да се построи паметник на миньорите. Едва ли има друго селище, което да е дало такъв огромен кръвен данък – силикозата погуби стотици павелци. Бай Петър казва, че са 240, а може и по-вече. Колко жени се почер-ниха, колко сираци останаха! Паметникът е до здравната служба - с вагонетка, с чеш-ма...За това дело се отзовава и директорът на рудоуправле-нието в Лъки г-н Марински, осигурил и транспорт, и ма-териали.

„Българино, където и да се намираш, не забравяй бащи-ното си огнище!” Това е заве-тът на съвременния възрож-денец, който милее до болка за българското, което започва от родния двор, от родния край. И ако писателят Георги Пашев написа историята на село Павелско, Петър Дочев постави материалните знаци на паметта, където да спреш и помълчиш...

Георги Гривнев

ЗаВЕТЪТ На СЪВРЕМЕННИЯ ВЪЗРОЖДЕНЕцПетър Дочев е роден на 31 май 1923 година През 1976 година здравната служба в село Мулдава, която той ръководел, е обявена за национален първенец. Награден е с грамота на Министерството на здравеопазването. Изследвал е четиридесет рода от село Павелско, като три от тях са организирали родови срещи. Почетен гражданин на Чепеларе.

90 годИнИ оТ РождЕнИЕТо нА ПЕТЪР дочЕВ

Кът от музейната сбирка на П. Дочев

в Чикаго, уж временно – да се поуспокои и в същото време да помогне с отглеждането на първия си правнук, Алекс. По-сле се появиха и още правнуци – Ана и Антъни, и временното пребиваване в Чикаго се оказа постоянно. Майка ми е вече в деветдесетата си година и про-дължава да е здрава и активна, макар и след операции от рак и за присаждане на ново коляно – и двете успешни.

В САЩ медицината твърди, че свинското месо е недобро за здравето, затова на шега казвам на майка, че сигурно не е яла свинско щом е доживяла до 90 години. „Цял живот съм яла свинско!“ – отговаря ми тя. „Като бях дете, в Павелско баща ми колеше прасе на Суха Коледа. С братята ми Кольо и Тольо бързахме да отрежем опашката на прасето, печахме я на жарта в печката, на маша-та, и нетърпеливо я изяжда-хме. Тук, в Чикаго също си ям свинско. Оня ден децата бяха готвили задушено свинско със зеленчуци. Джон ми поднесе чиния с ядене и ми каза: Бабо, зеленчуци и малко свинско. Не вдигнах кръвното, децата бяха избрали постно месо, без много тлъстини.“ Майка ми си признава, че е пила вино по малко, но ракия не обича, а цигари никога не е и опитвала. „По малко вино е полезно, но да не се прекалява... най-оби-чах червено вино от хамбургски мискет.“ От работа майка ми не се е пазила, трудила се е цял живот, продължава да работи колкото може и сега. „Не знам как доживях 90 години- споде-ля майка ми. „Като дете ме ча-каха да умра. Като млада бях кекава. Боледувах от плеврит. Не задържах деца. Никой не мислеше, че ще живея толкова дълго.“

бащата атанаС

Баща ми Атанас, също ро-ден в Павелско, обичаше се-лото с цялото си сърце. След като се пенсионира, той пред-почете да живее в Павелско вместо в Пловдив. За по-дълго напускаше Павелско само за да ни гостува в Щатите. Още при първото си гостуване, ко-гато бяхме в Минесота, полу-чи усложнение от стара язва. Американски лекари му напра-виха спешна животоспасява-ща операция, която се оказа безплатна, защото те уредиха всички разноски. Тогава баща ми се хвана здраво и научи ан-глийски, и след няколко месе-ца изпрати на лекарите благо-дарствено писмо от Павелско – специално за Деня на Бла-годарността. Хората много се зарадваха и окачиха писмото на специално табло в амери-канската болница. В Павелско баща ми, вече като пенсионер, беше продуктивен и написа две книги: един обширен труд за българската гора, а също и родова хроника. Подготвяме и двете книги за публикуване в Интернет, за да могат свобод-но да ги четат хората, които се интересуват.

На 17 май 2014 година се навършват 100 години от рождението на бележития па-велчанин - доц.инж. Апостол Пашев - бивш председател на ЦС на НТС, държавник и об-щественик.

Той израства в учителско семейство,завършва хидро-инженерсво в Бърно,Виена и Прага през 1940 г.

Професионалният му път преминава през различни ка-риерни стъпала:директор на язовир, ръководител на „Хид-рострой”, заместник-министър на електрификацията, пред-седател на Държавния съвет за планиране в периода /1962-1968 г./, министър на снабдява-

нето и държавните резерви.Дълги години преподава във

Висшия институт по архитекту-ра и строителство - /ВИАС/.

В период от пет години е посланик на България в Ал-жир и Мавритания. Два ман-дата е народен представител в Четвъртото и Петото народ-но събрание.

Има много значим принос като председател на Научно-техническите съюзи в Бъл-гария и като председател на Балканския комитет по хид-ростроителство.

Павелци имат основание да се гордеят с доц. инж. Апостол Пашев - един от най-ярките представители на

родопския край в управлени-ето на страната.

Благодарение на него по онова време е подобрен пътят Пловдив-Чепеларе-Смолян. В Павелско е построен заво-дът за кожено-галантерийни изделия “Зарена”, пътят към „Пашалийца” и самата хижа.

Под негово ръководство е изградено и училището в Па-велско, което е най-голямото в региона.

В памет на този достоен родопчанин и българин, под егидата на Регионалното сдружение на научно-техни-ческите съюзи - гр. Смолян, признателни родолюбци уч-редяват Инициативен комитет за честване стогодишнината от рождението на доц.инж.Апостол Пашев и изгражда-не на негов бюст-паметник в центъра на село Павелско.

Мария Дерекьовска

РОДОлюБИВО ДЕлО

Инициативният комитет се председателства от академик Илия Пашев и инж. Марин Венински -

председател на УС на НТС-Смолян.Средствата се набират от спонсорство по сметка

„Юробанк българия аД” клон СмолянBIC BPBIBFSF

BG63BPBI79245069919301По тази сметка фирми, организации и физически лица могат да

превеждат средства за изграждане на паметника.Благородството и подкрепата на българина за добри дела

винаги са били неотменна част от неговия живот.Убедени сме, че и сега това благородно начинание ще намери

отзвук в сърцата на хората от Родопите и България и бюст-паметникът на доц. инж. Апостол Пашев ще бъде още едно

доказателство за вечно живата народна памет.

7

Древните траки вярвали, че след смъртта си всеки човек се превръща в звезда, която изгрява нощем над род-ното място и с „живи” очи гледа тези, които се упражняват над живота там. Страда и обича заедно с тях . Но само хората , ако пожелаят да погледнат на-горе , могат да научат повече за себе си . Трептящата светлина, като пулси-ращо сърце им подсказва , как да на-низват дните си с любов, за да може като станат звезди, да греят по-ярко...

Срещнах Наско Калинов точно преди девет години. Макар че си оти-де ей-така и съвсем ненадейно , точно както беше поискал в едно свое сти-хотворение ,” сетния ми дъх да се от-рони призори „. Гледам вечер звездата му над древното светилище на траки-те „беси” и знам ,че Той не неслучай-но беше изпратен от небето, за да има и такива хора - светли, мили, дарени с талант , по своему учители , водачи в доброто...

Случайно или не ,попаднахме в село Орехово и сигурно , за да вър-вим по нашия си път ,стъпвайки на непознато място, първо намерихме изследването на местния краевед Ата-нас Калинов „Орехово”, за да проче-тем и разберем къде точно се нами-раме. Всяка вечер, след тежка умора ,преписвахме в тетрадка важните географски, климатични и демограф-ски фрагменти, за да се съобразим с тях в бъдещото ни дело. Историята ми е близка до сърцето и тази част от книгата, ме вкара в изследователски трепет, разбирайки, че сме вече в зе-мите на жреческото племе на траките - беси. Предусетих сладкия вкус на срещи с миналото.

В края на юни една дребничка жена ме спря в магазина и ме помоли за среща с вече важния за мен писа-тел Атанас Калинов. Разбира се ,това беше Пепа , съпругата му. Първата ми мечта на новото място се сбъдна, казах си, защото не знаех как точно да намеря пътя към Него, за да задам напиращите в мен любознателни въ-проси?

Посрещна ни в дома си. Едър, леко грубоват ,по своему красив мъж, с благ поглед ,който те кара някак си да потънеш в мъдростта му извед-нъж. Стиснах едрата му топла ръка и станахме близки. Говорихме дълго. Поводът да ни повика беше странен

.Отдавна знаел, че ние сме хората, които трябва да възстановим стария храм „Св. Неделя” от 13 век, който се е намирал някога в имота ни. ”Виж-дал” го до врата и на вода , дори му се отдало да нарисува преди седем години старата икона на светицата, за хората, които ще дойдат и ще сторят аязмото!? До голямата врата човек с багети намери водата от виденията му. Построихме параклиса. В деня на освещаването на аязмото Наско донесе иконата и я положи в опре-делената ниша. Така започна нашата продължаваща все още среща с Него. Но последователността й ще описвам някой друг път, защото такива срещи в живота не се подминават.

С всеки изминат ден откривах нов и нов Атанас Калинов. Оказа се, че той не само пише, но рисува икони и живопис, гради срутени храмове, ви-дяни в сънищата, сам ги зографисва. Някога дори написал доста пиеси, по-ставил ги на читалищната сцена, пре-въплъщавал се актьорски в героите си. Пял, събирал парчета от местния фолклор, правил възстановки, под-редил музей...е, нали това всичко на куп не се прави от обикновен човек? А иначе трудовата биография е в пъ-лен контраст с това, което краеведът върши. Той просто е един ореховец, по професия дърводелец, работил като земеделец, горски работник, работник в книжарски цех. Но през цялото време не престава да се зани-мава с културната история на селото и района и постоянно изследва, пише, публикува. Документалните му книги “Персенк”, “Орехово”, “Апостолът на Рупчос”, “Пламъци на родолюбието”, “За Отечеството” разкриват богата култура, години на изследователска работа, чрез която реди пъзела на ис-торията , прекрасен език, достоен за високообразован човек, макар че сам той наричаше себе си „непрофесиона-лен” писател. Непрофесионален, но с

професионално творчество, това е категоричното становище на критици и писатели, с които съм разговаряла, относно творчеството на Атанас Ка-линов. Стихосбирката му с милото и тъжно заглавие “Глухарите умират ранко” не го нарежда до големите поети, но поезията му ни пренася в диплите на личното му усещане за света и живота. “Персенк-душата на Чернатица” за сега е най-качестве-ният историко-географски пътеводи-тел за района около величествения родопски връх. Историческата поема “Гордьо войвода” и романът “Мъчи-телно разсъмване” пък са едри щрихи от страшния живот на местното насе-ление по време на турското робство

и представят художествено грозната истина за насилствената смърт след непожеланото помехаданчване в Че-ловешката пещера.

Козите, милите Наскови прияте-ли, са спътниците му в сътворяване-то на уникалната художествена три-логия за местните беси... Всъщност Калинов, след като се пенсионира, най-обичаше да е козар. Казваше, че скитайки с тях по местностите с чудни имена, сам с мислите си сред приказната подперсенска природа, става въображаем герой от преди повече от две хилядолетия. Усещал е край себе си , че това не са сенки, а съвсем реални древни траки, кои-то живеят своя странен живот, хем реален, хем мистичен. Обработват земите си, пасят козите си ,измират в безмислените муждуплеменни битки ,приемат елинските овчари по своя-та пасища, приветстват ражданията като смъртта. Посрещат и изпращат римляни, елини, траки, премина-ли стотици километри, за да научат търсената истина на прорицалището на Дионисий . Всъщност, точно това светилище е в центъра на романите “Свещена земя”, “Завещанията на оракула”, “Дъщерята на оракула”.

Когато след години за първи път се качих на Пилаф, или както го на-ричат тук Червен / Пангей /и огро-мната, оцеляла хилядолетия каменна крепида задмина погледа ми, когато съзрях отгоре остатъците от древните тракийски селища Планкя и Глогово, когато под тях отчетох мястото на селищния некропол, сякаш пред мен оживяха събитията от трилогията.

Калинов ги нарича Персида, во-дачът на бесите, жрец и пълководец, действителният исторически Вологес, Персена. Дори в последния си роман отива при Персена като телепортиран наш съвременик в миналото, назова-вайки се Летописецът. Каква тръпка е само това - да живееш с хиляди годи-ни на едно място. Това всъщност на-прави Калинов.

Странно или не, Атанас Калинов ни остави “Завещанията на оракула”. Глас от горе чул Вологес „До всички племена в Тракия, Гърция и Рим. До всички роби и свободни граждани на света” /Сиреч и до нас/:

Ето първите:1. Съдете хората според делата им,

а не от това какви подкупи ще ви да-дат, за да избегнете правосъдие.

2. Не бъдете празнодумец. Не да-вайте празни обещания на тези, които се нуждаят от твоята помощ, защото и тебе ще лъжат по същия начин.

Всъщност преди години, когато ги прочетох, веднага разбрах, че това са посланията на Наско Калинов до всички нас, хората под Персенк. Той живееше по правилата и неговата вро-дена деликатност и ненатрапчивост ни ги поднесе като послания в цял ро-ман, като ценен дар от Горе. За да ни е по-лесен животът...

Много пъти сме говорили с Наско за вечността. Водата, която бутилира-ме, за да се помни историята, нареко-хме на последната жрица от светили-щето под Персенк - Персена - глътка от вечността. Вероятно ще продъл-жим да събираме още история!?

Зная, че той силно вярваше, че траките - наследници на най - старото човешко знание, дадено ни от Бога, не са вярвали, а са знаели, че човек след земния си край става небесна звезда. Наско беше техен представител сред нас. Грееше тук, грее ярко и над Пан-гей, вечер, за нас...

Златка Чуртова

НОЩЕМ НаД ПаНгЕй

ОБРАЗОВАНИЕ, ДУХОВНО НАСЛЕДСТВО8 ЗАРЕНИЦАЮни, 2013 Г.

ВИДА ВОЙВОДАСъбрала е Вида нейната дружина,нейната дружина - седемдесет момъка.на ден, на Великден, да си ядат и пият,всички да ядат и пият.Момче арбанасче ни яде, ни пие -чаша не долива с руйноно вино,ами долива с бистрине сълзи.Войвода го пита:”Ой те теб,момче,момче арбанасче, що не ядеш, не пиеш,чаша не доливаш с руйноно вино,ами я доливаш с бистрине сълзи?”Ам момче му дума:”Ой ти тебе, Видо,дай ми изин, Видо, Видо ле войвода,дома да си ида, с рода да се видя,че вчера минах, Видо, през нашето село,дверите ни, Видо, пусти опустели.Мойта стара майка става девет годинчерна кърпа носи.Кърпа се додира -тя я не опира, мене жив жалее.Мойте девет братя все кавале правят,ала с тях не свирят.Мене жив жалеят мойте мили сестри,бяло цвете сеят, ала се не кичат,мене жив жалеят.

СТРАХИЛ ВОЙВОДАСтрахиле, страшна войводо,защо си толкоз посърнал?Дали ти пушка дотегна,дали ти сабя ръждяса,дали ти пътя омръзна,дали ти старост потропа?-Като ме питаш, Караджа ,на тебе лъжа не бивада кажа, да те не лъжа:снощи си минах, преминах ,на връх на Стара планина.Страшна ме дремка налегна ,та мигнах малко, позаспахна пушката, на тапанката.Страшен съм сън сънувал,че отдолу идат сеймени,сеймени, бюлюк-башиисъс седем сини байраци,за мен, Караджа, питаха.Караджа дума Страхила:- Страхиле, страшна войводо,и туй ли да те науча,връх тия дрехи хайдушкиоблечи дрехи просяшки,наложи калпак божески,земи и блюдо просяшко,че иди долу, на пътя,на пътя, на кръстопътя.На мермер камък да седнеш,до оная вода студена,под оная сянка дебела -всички щат оттам да минат -студена вода да пият,всякой ще хвърли по пара.Най-назад ще върви бинбаши -той ще ти хвърли пет парии за Страхила ще пита.Щом като дума задумапод тия дрехи просяшки,извади сабя френгия,като се наляво развъртиш,дор се надясно обърнеш,сам ще бинбаши остане,тогаз му глава отрежи.Стана ми Страхил, отидена пътя, на кръстопътя,на мермер камък та седна,до тая вода студена,до тая сянка дебела.Подложи блюдо просяшко,наложи калпак божешки.Таман си Страхил поседна,отдолу се зададе потерясъс седем сини байряци -всякой му хвърля по пара.Най-подир върви бинбаши.Той си му хвърли пет парии за Страхила запита.- Познаваш ли Страхил,Страхил, страшен войвода?И Страхил скочи на кракаи се наляво развъртя,дор се надясно обърна,сам бе бинбаши останал.Дясна му ръка отсечеи си го там остави -под дебелата сенчица,до студената водица.

До 1868 г. Забърдо е имало пет малки начални училища. През 1867 г. хората от Забърдо решили да по-строят по-голямо училище. До 1907 г. в училището се е учило на турски език. В него се обучавали повече момчета, а след занятията служело и за страноприемница.По това време кмет на селото бил Али Молла Ибра-химов /Дльогото/, а секретар-бирник широколъчанинът Димитър Каров. По тяхна инициатива Пловдивска-та училищна инспекция разрешава откриването на начално училище, в което да се преподава на майчин език на децата-български.Това ста-нало без знанието на общинския съвет и джамийското настоятелство.

За учител бил привлечен братът на Д.Каров-Лука Каров.

Първоначално в училището до-шли доста деца,които изучавали писане,четене, смятане и история на български език. Разбирайки това, джамийското настоятелство свикало общо събрание на родителите, на което се решило ”Никой да не пра-ща децата си в това училище”. Оста-нали само шест деца. Но на другата есен и други родители изпратили децата си да се учат на български език. Училището се утвърдило като едно от първите в Родопите начално училище, в което се преподава на български език. След това, отново тайно и без знанието на ходжите,

кметът ходатайствал в Забърдо да бъде открито държавно училище. Молбата била удовлетворена. Забър-до се сдобило с първото в Родопите Държавно начално българско учили-ще. За издръжка и обзавеждане била отпусната държавна субсидия.

През учебната 1911-1912 г. за учители били назначени Иван Русе-нов от с.Хвойна и Тодор Демирев от с.Чепеларе. Двамата учители водели по два слети класа. Условията били лоши. През 1919-1920 г. училище-то било посетено неколкократно от училищния инспектор Никола За-прянов, който констатирал, че клас-ните стаи, две на брой, не отговарят на минимума от хигиенни и педаго-гически изисквания, като настоял да се отчужди ”конака” на Ахмед Хад-жи Ибраимов за ново училище.

През тези размирни години мал-ко деца продължавали да учат след четвърто отделение. Синът на кмета Ибрахимов - Любен е първият за-бърдовски младеж, завършил про-гимназия и заемал длъжността Об-щински писар.

В своята стогодишна история от забърдовското училище са излязли над 150 висшисти. Сред тях са Фи-лип Ишпеков /Аташе в Ню Йорк и посланик в Либия, издал книга за с.Забърдо/, арх. Камен Каменов, Доктор Масарлиев, Момчил Хаджи-ев – лесоинжинер, Сава Ишпеков -

агроном, дългогодишен директор на ПГ по СГСТ “Н.Й. Вапцаров” в гр. Чепеларе и още мнозина учители, лекари, юристи и обществениции от всички сфери.

От 2008 година ОУ ”Бачо Киро” е защитено. В условията на иконо-мическа и духовна криза учителите са отдадени изцяло, за да съхранят българщината в този край.

Макар че в училището се обуча-ват едва 18 деца, се работи по някол-ко проекта. Благодарение на проект ”УСПЕХ” децата имат кръжочна дейност и с желание посещават за-нятията на двата клуба.

С помощта на национален проет ”ИКТ в училище” имаме изцяло об-новена компютърна зала.

Но най-голяма заслуга за същест-вуването на училището имат бизнес-мените в селото. Само за година с тяхната благодетелност и помощта на местната управа в лицето на кмета на селото успяхме да отремонтираме срутилия се покрив, чийто ремонт не бе по силите на делегирания бюджет. Стаите са боядисани и обновени с нови дъски. Признателни сме на всички, ко-ито се отзоваха на призива ни за по-мощ и ни подадоха ръка в тези трудни времена. Хората в Забърдо за пореден път доказаха,че милеят за българското образование, че вярват в бъдещето на селото и на децата си в него.

Величка Груева

Песните записа Стайко Дерекьовски от с. Павелско

оТКРоВЕно ЗА АТАнАс КАЛИноВ

БИсЕРИ оТ РодоПсКИя фоЛКЛоРПОВЕЧЕ СВЕТлИНа

СЛАВНО МИНАЛО 9ЗАРЕНИЦА Юни, 2013 Г.

Зимата на 1852 г. Голям сняг беше притиснал Павелско. Само синкавият дим, излитащ от ко-мините, показваше, че то има много къщи, накацали по висо-чините и заседнали в равното покрай реката.

Вечер светлинките от про-зорците блещукаха като въл-шебни огньове. Но блеснеше ли слънцето, трудолюбивите павелци тръгваха по работите си, а пъргавите невясти мятаха пъстри халища по дворовете и грабваха менци.

Току-що беше отминала суетнята около най-големите християнски празници Коледа, Васильовден и Богоявление и те бързаха да почистят и по-изперат. Много радостни дни изживяха павелци, много хора се виеха на старото хорище, но сега и то беше самотно и тихо. Новата църква гордо се беле-еше над него и хората, мина-вайки покрай нея, се спираха, кръстеха се и с гордо вдигнати глави продължаваха пътя си. Хвъркаха сърцата на мало и го-лямо. Най-после победиха. Те бяха едни от първите в сърцето на Родопа, които измиха срама от тази погазена и поругана от турците свидна българска земя и построиха нова, голяма църква за чудо и приказ. Но на душите им тежеше мъката по убитите от поробителя създа-тели на храма Марко Иванов и Златил.

И сега друговерците бесне-еха и скърцаха със зъби, щом се разминеха с българин, но паве-лецът ги поглеждаше с горящи очи и ги отминаваше. Молеха се хората убийствата и издевателс-твата на турците вече да спрат. Тази сутрин времето беше от-пуснало ледената си прегръдка

и децата като ц и р и г а н и цвърчаха око-ло старото школо. Дядо Али едвам, едвам сурне-ше старите си нозе, но се по-катери по стръмното до църква-та. Загледа се в сборичкалите се деца и подвикна на едно:

- Кольо, Кольо бре! Яла ай-туй!

Мургаво, здраво момченце на около шест години, стиснало в шепите си сняг, спря при ста-рия турчин.

- Що има, дядо Али?- Иди доведи макя ти!- Сега, сега, дядо – и детето

хукна към къщи.След малко с него запристъ-

пя към стареца стройна, хубава жена с кобилица на рамо.

- Какво има, дядо Али? Хар-но ли сте? Да не са ти свършили дръвцата?

- Нема, невясто, нема. Само нещо ще ти кажа. - Ама ти да си останеш нямо.

- Ща, ща, дядо Али. Казвай!- Невясто, Вълчо много да

се не репчи нах нашите, че са го взели на нишан. Да се пази, много да се не показва.

Ракшина замръзна на място.- Що думаш, дядо Али? Що

им е сторил Вълчо?- Ами , ти знаеш, заради

църквата.- Е, айде я да въря.След него заситни с вдър-

вени крака и празни менци и Ракшина. Хвана за ръка сина си и го замъкна към къщи.Той се дърпаше и не искаше да се при-бира. Играта беше в разгара си и детските гласове ехтяха.

- И-и, мамо, оти ме не оста-

вяш да играм с другисе деца.- После, син, после – мълве-

ше притеснената жена.На прага ги посрещна с плач

по-малкото дете. Рикшана ги прегърна, седна до огнището и заплака. Привечер се чуха твър-ди стъпки, вратата се отвори и засмян млад, синеок мъж донесе със себе си и радост, и спокой-ствие.

- Раша, какво има? Защо сте на тъмно? Да не сте болни?

Вълчо погледна с притесне-ние притихналото си семейство. Връщаше се от Станимака. Но-сеше на децата халва, а на млада-та си невяста – хубав шарен шал и гердан. Ракшина вдигна към мъжа си големите си черни очи, дълбоки и тъмни като кладенци. Но сега те бяха пълни със сълзи. Вълчо я прегърна, притисна я до себе си и изслуша всичко. След малко вдигна лицето й, погали я нежно и се засмя:

Така, припарило им е на тур-чолята под табаните! Е, голяма работа. Сега заради тях да се скрием в миша дупка ли?

Ракшина знаеше колко смел е мъжът й и колко е предан на де-лото, което трябваше да продъл-жи след смъртта на дядо Марко и Златил. Но сега мислеше, че Вълчо не преценява достатъчно добре бедата, която го дебнеше.

Поробителите не се спираха пред нищо. Не ги интересуваше, че за църквата има ферман чак от Стамбул. Те искаха смърт за

неверниците.Лека полека Ракшина се ус-

покои. Седнаха на софрата с как-вото господ бе дал. Цял ден тя нямаше сили да приготви нещо за ядене. Вълчо беше добряк, пък и виждаше я как страда.

- Е, хайде, ще ядем качамак от вчера и халва от днес – сме-еше се той.

Разсмяха се и децата. Поу-смихна се и жената. След малко тя прибра наоколо, помоли се на Богородица и подреди всич-ки за сън. Бяха уморени. Вълчо – от път и напрежение по пътя, децата от лудории, а тя от при-теснения. Къщата притихна. Само кандилцето мъждукаше в нощта.

Мина доста време. Снегът се стопи. Кокичета и минзухари окичиха ливадите. Баба Марта беше весела и носеше радост на всички. Хората защукаха по ни-вите, гледаха си работата, сякаш със зимата си отиваше лошото и страхът от поробителите. Вълчо пак застяга дисагите за път.

- Сега ще е по-лесно – гово-реше той на Ракшина.- Времето ще ми помага. По-лесно и по-бързо се върви. Ще гледам да не замръквам по пътя.

Лицето на жена му беше по-мръкнало.Напомни му да пре-гледа дали е взел всички книжа, сложи му храна и чисти дрехи.

На прага Вълчо я прегърна здраво, усмихна й се весело и каза:

- Гледай децата и не се бой! И ни-кому нито дума накъде съм тръгнал! Отишъл съм в Пашмакли.

Навън едва се развиделяваше. По друмища-та нямаше жива душа.

- Тръгвам – опипа Вълчо пи-щова си.

Ракшина се притисна в него. Сърцето й сякаш беше спряло. Падна на колене пред иконоста-са и се помоли горещо на Божи-ята майка да бди над децата й. Този път Вълчо тръгна за Плов-див при владиката. Какви дела имаше там да върши, никой не знаеше. Все някой е знаел, но не се разбра. След два дни ки-раджии донесоха тялото му на мулета, увито в ямурлуци.

Ракшина падна в несвяст, а братята му и другарите го при-готвиха за вечния му път. Мъка и ярост се четеше в очите на павелци. Беше убит подло от засада с нож в гърба. Намерили го хора от с. Долно Воден. Там турците го изчакали, издебнали и убили. По тескерето му кола-рите разбрали кой е и откъде е. На другия ден черната земя като ненаситна ламя погълна и този герой. Страх скова селото. Ни-кой не смееше да спомене името му. Надеждата за спокойствие бе

напразна.Ракшина не сложи черна за-

брадка. Носеше красивия шарен шал, подарен й е от любимия мъж. И гердана носеше, но ни-кой не го виждаше. Вечер, кога-то си лягаше, целуваше иконата, целуваше и гердана. Помръкна хубавата невяста и повече не се усмихна. Гледаше децата си , разперила над тях криле като орлица. Тежко й беше сама, но най-тежко й беше за Никола. Той не можеше да се примири със смъртта на баща си. Беше вече пораснал и всичко разбира-ше. В душата му се стаи злоба към турците, която растеше от ден на ден. Затвори се в себе си - нито говореше , нито играеше с децата. От училището веднага се прибираше вкъщи. Помагаше на майка си. Растеше мрачен, самотен. Единствено не нам-рази дядо Али. Старецът почти не излизаше вече и Никола му носеше мляко, а през зимата – дърва. Малкото му братче, което бе видяло окървавения си баща, бе онемяло от ужас и продължи-телно мълчеше. Лека полека се посъвзе.

Майката отгледа двата си со-кола и им даде своето име. Така беше възприето - сираците да носят името на майката. Никола и Илия станаха Никола Вълчев Ракшинин и Илия Вълчев Ра-кшинин.

Малина Б. Николова

Няма по-цялостен и съ-вършен образ, оставил светла диря върху историческия бъл-гарски иконостас, от този на Апостола - Васил Левски. Не-говия лик е скътал дълбоко в сърцето си всеки българин. И това е така, защото негов храм е България, а единствен олтар - свободата на народа, пред който слага в жертва - себе си! Левски се родее единствено с Христос като жива идея за сво-бода и за бъдеще. И неговото величие не е в неизбежността на тази жертва, а във възмож-ността да ни покаже верния път - към свободата. Затова народът го нарича Апостол, защото ни показа как поробе-ната душа трябва да достигне свободата. А тази свобода, за да е истинска, трябва да е и от вътрешния и външния поро-бител.

Плод на вътрешното про-зрение на Левски и аналогич-но на казаното от Христос, че Бог е в нас и ние сме в Него, са думите му: “Времето е в нас и ние сме във времето”. Ето защо замяната на расото с револвера по никакъв начин не отнема светлина от неговия ореол, в което мнозина се оп-итват да го обвинят. Монашес-твото и животът в манастира му помагат да постигне своето вътрешно вглъбяване и да уз-рее за жертвата, която извърш-ва. С това той ни показва пътя, който всеки от нас трябва да извърви, за да се освободи от всички робства - вътре в себе си от себичността и навън като социална необходимост.

Неговата жертва не е някакво подражание на Христовата, а е резултат на самосъзнание - на осъзната необходимост в име-то на всички. На бесилото той е съвсем сам, но не мисли за себе си, а за целия български народ. Неговите думи: “Ако печеля, печели цял народ, ако губя - губя само мене си” са най-яркото доказателство за това. Той не казва “себе си”, а “мене си”, защото е успял да се освободи от егоизма на се-белюбието и мисли за себе си като част от цялото, като една частица от Бога, който е във всеки от нас.

Историците още спорят и

изясняват предателството на Левски, но всъщност доказа-но е вече, че предателство не е имало, а това е една необхо-дима стъпка към Голготската му пътека до бесилото. Това за него е единственият начин да слее непокорния си дух с духа на България и да положи своите кости в нейния олтар на Свободата! Затова спорът за светостта на делото на жи-вота му е безсмислен, защото никой не е постигнал такава изчистена нравственост като неговата! Народът го счита за светец, защото всеки носи в своя вътрешен храм олтара на свободата, която Левски освети с примера и жертвата си. Той ни показа как трябва да жертваме себе си по пътя към свободата, а не да жерт-ваме другите и затова негови-ят образ ще остане завинаги в сърцата на всички българи като една икона на Свободата, пред която винаги ще се прек-ланяме, като един символ на постигане на Свобода от себе си и от всякакви робства!

В Държавен архив – Смо-лян се съхранява оригинална снимка на Апостола във фон-да на неговия съратник Илия Белковски - възрожденец от Устово. Тя бе предадена през 1981 г. от дъщеря му Иванка и неговата внучка Донка Заяко-ва. Снимката е на фотографа Тома Хитров от Ловеч, който е роднина на съпруга на дъще-рята на Илия Белковски.

Зоя Начева - началник отдел “Държавен архив” –

Смолян

Вярно е, че когато се пръ-кна на белия свят, баща му го кръсти Сливчо, но заради едрия си ръст всички люде в Чукуркьой му викаха Сливо. Животът на сега беловласия старец захвана от хубаво по-хубаво. Загалиха се на време-то с една мома на име Росана, добиха си пет дечица, които насетне си родиха свои ро-жбици, и макар не всичко в колибата им да вървеше по мед и масло, дълги години живяха мирно и честито. Да, ама зли очи ли ги урочасаха, бащини ли гре-хове плащаха - дядо Сливо до последно не разбра - ама животът им тъй се обърка на стари години, че стана една... Не е за разправяне...

Всичко вървеше добре, додето не се яви морът. Като всички люде от селото и те се криха, колкото се криха, но когато чумата утихна и се преброиха... Леле мале! Дру-гите колиби се простиха с по двама-трима, а те - с двайсет и трима... Кожите си отърваха едвам двамина - дядо Сливо и изтърсачето Росанка, тъкмо попрехвърлила годинка...

Насетне старецът тъй ѝ трепереше, че денем и нощем мира нямаше. Той си знае как изгледа внучката си... Росанка расна-порасна, стана хубави-ца за чудо и приказ. Както си е редно, когато подкара осем-найсет, се загалиха с Гордьо. Щом разбра кой е галеникът ѝ, дядо Сливо си отдъхна, щото двайсет и петгодишни-ят овчар бе хем напет, хем и работлив, а отгоре на туй и хлябът му беше в ръцете – имаше стока за завиждане.

И наново всичко потръгна от хубаво по-хубаво. Да, ама...

Един ден Гордьо, както си пасеше овцете край реката, дето слизаше от Еркюприя, се вгледа втренчено в един вир и очите му за малко да из-хвръкнат от почуда. Разтърка ги невярващо.

Че беше Самодивската неделя - беше, ама да видиш русалка посред бял ден и то край Чукуркьой, е малко множко... Когато я понабли-жи, разбра, че това е Росанка

- по-гиздава и от водна само-дива... Переше някаква дреха насред реката.

Да, ама нищо друго не съ-блазнява повече един ерген от гола девица, потопена до края на нозете си в бистра ре-чица, която минава на пръсти помежду им и гали ли-гали косъмчетата ѝ по корема... Затуй и Гордьо онемя...

Че как няма да онемее горкият, когато дотогава бе виждал единствено кожата на лицето ѝ! И додето стое-ше омагьосан от красотата ѝ, от лешките рипнаха двамина турци - незнайно как озовали се тук - и с алчни очи се зав-текоха към галеницата му.

- Ах, ваш’та мама! – из-псува с всичка сила овчарят, сетне извади някакъв нож и се юрна подир злосторници-те.

Намушка единия разврат-ник и се обърна към другия, но калъчката на онзи го из-превари... Додето падаше, скитаса за последно Росанка - приклекнала до рамене в ре-

ката, сякаш търсеше закрила от нея...

- Ааааааа... – успя да ви-кне за последно Гордьо, по-сле силите му изведнъж го напуснаха и се строполи по очи...

Убиецът извади калъчката от овчаря, отри я в снагата му, сетне погледна умрелия си ортак, почуди се малко, подир което наново тръгна към мо-мата... Тъкмо нахвърли дре-хите си из брега и се накани да нагази водата, когато от-

някъде рипна-ха Гордьовите каракачанки и го емнаха. Дибидюс гол,

развратникът побягна през-глава надолу по ждрелото. Изгубила ума и дума, Росан-ка не помръдваше наникъде, едва когато кучетата се вър-наха и взеха да облизват кър-вавите си муцуни, тя се по-съвзе, облече се криво-ляво и с блуждаещи очи тръгна към нивата на дядо си, откъдето бе дошла да се поразхлади.

И тогава се случи най-страшното... Вече беше по-наближила, когато от една отвесна скала се откърти ог-ромен къс, който притисна с всичка сила родопската само-дива...

Чул грохота, след малко дотърча и дядо Сливо, но като разбра какво е станало с Росанка, сърцето му не из-държа...

Още същия ден селяните от Чукуркьой именуваха зло-кобната скала Момин камек.

Беше юли 1669-та...Идеха горещините...И турците. Да преимену-

ват...Васил Венински

На снимката Васил Левски е в униформа на Първа българ-

ска легия, 1862 г.

140 годИнИ гоРдосТ И ПРЕКЛонЕнИЕ

лЕВСКИ - ИДЕЯ За СВОБОДа

ОРИСИЯ

ПоВРАТКИ

ОКЪРВаВЕНа ВЯРНОСТ

Наследниците на дядо Вълчо и баба Ракшина и на тех-ните двама сина Никола Вълчев Ракшинин и Илия Вълчев Ракшинин (Бришима) със синовна благодарност към пред-ците подеха инициатива за изграждане на параклис „Света Марина” в Павелско. Проектантски екип от Смолян – арх.Никола Михалевски, инж.Петя Язова, инж.Стоян Букиков и инж.Артур Сулинаджиев дарява проекта.

Сърдечно им благодарим!

ГЛАСОВЕ ОТБЛИЗО И ДАЛЕЧ10 ЗАРЕНИЦАЮни, 2013 Г.

бърнато с лице на припек, проснало на изток снага, село Петларе лежи на ска-та на стръмен хълм,

разсечен от дълбако дере. В далечината като застинали на пост стражи се очертават скалисти зъбери, извисили се над букови и борови гори. От лявата страна на дерето, на най-равното място, е някогаш-ният мегдан на селото. Сре-щу кръчмата, напомняща, че още има живот в този закътан край, стои старата Попстоюва къща. Изоставена и самотна, тя спокойно изживява дните си.

На пейката пред кръчмата стоят няколко старци, премя-тат броеници и редят истории за отколешни, размирни вре-мена. Чуйте една от тях.

Заглъхна бумтенето на че-решовите топчета. Отмина Априлският бунт. Като преви-то, но жилаво и непрекърше-но след буря дърво се изправи народът. Разчу се, че москов-ците минали Дунава. Ведно с далечния тътен на руските топове се носеха и слухове за бойни действия – за едни ра-достни, за други страшни.

Паника обзе и Рустем бей. Една сутрин покрай Петларе мина отстъпваща на юг рота турски аскери. Нямаше време за губене. Нареди беят на сви-тата си да събере най-нужното за из път – храна, завивки и дрехи, скътани „бели пари за черни дни”.

Високият и червендалест Рустем бей сякаш се смали. Бледина покри лицето му. Мисълта за предстоящото бяг-ство не го оставяше на мира Няма да позволи на довчераш-ната си рая да го запомни като страхливец, побягнал с керван натоварени мулета. Ще напус-не беят Петларе, но само ко-гато раята коленичи и целуне ръката му.

Заповяда на глашатаите да съберат на мегдана мало и голямо. Писнаха зурни и задумкаха тъпани. Смълчаха се българите, покорно свели глави. Какъв ще е този капан, дето им готви беят, недоумя-ваха те.

Рустем бей махна рязко с ръка. Мигом заглъхнаха зурни и тъпани. Пазвантите нареди-ха мъжете в редица – един по един да коленичат и целуват бейовата ръка. Нека помнят кой е техен сайбия.

Нареди беят поп Стою да оглави редицата. Нали след бунтулука се намести да жи-вее в поповия дом, а него и домочадието му натика в тяс-ната кирпичена къща в същия двор. Сигурен бе, че целуне ли попът ръката му, другите ще го последват. Както е рече-но: „Вържи попа, да е мирно селото.” Поиска беят два пъти

да унижи поп Стою – първо да коленичи, после ръката му да целуне.

Здрав и широкоплещест е поп Стою. Щръкналите му вежди отдалече се чер-неят като лястовичи криле. Пристъпи напред, изправил едра снага в овехтяло расо.Прошарената му дълга бра-да нервно потрепери. Заста-на пред Рустем бей и трос-

нато отсече:- Ни коленича, ни ръка це-

лувам!- Вържете тоя папаз делия!

– викна ядосан беят.Нахвърлиха се като вълци

отгоре му. Събориха го на зе-мята и го повлякоха към Ру-стем бей ръката му да целува. Но вместо десницата му да целуне, поп Стою бавно се из-прави. Вятърът развя проша-рените му коси. Расото му бе изпокъсано, а килимавката се валяше в калта. Кръв се сти-чаше по лицето му. Погледна към бея и пак повтори:

- Ни коленича, ни ръка це-лувам!

Освирепя Рустем бей. Ис-кри захвърчаха от очите му. Да се остави той пред цяло село попът на резил да го направи.

- Щом не щеш да колени-чиш, цял живот на колене ще лазиш!

Погледна беят пазвантите, готови знак да им даде. Викна разярен:

- Какво чакате? Отрежете жилите на краката на този ке-рата!

Отрязаха сухожилията на коленете му. Запремята се от болка поп Стою. Разбраха селяните какво ги чака, но не пристъпиха бейовата ръка да целуват.

Позеленя от яд Рустем бей. Заряза окървавения поп и смълчаните мъже. Метна се на коня и люто се закани:

Като се върна – камък вър-ху камък няма да остане!

Беят шибна коня си. Свита-та му подкара след него нато-варените мулета. Русите бяха вече наблизо, а и хайдути деб-неха в горите.

Оживя коравият поп Стою, но цял живот на колене се влачи. Днес само надписът на старата попова чешма в Пет-ларе напомня за него и онова смутно време.

Уморен пътник щом мине през селото, спира при вода-та. Утолил жаждата си, той неволно поглежда към вдлъб-натата мраморна плоча над чучура. Там незнайна ръка е изписала върху камъка: ”Тази вода съгради поп Стою в лето 1850, месец юлий.”

Поповата чешма, вградена в стената на двора, със зеленя-сало от тиня дървено корито, все така монотонно ромоли и напомня, че животът тече като вода и връщане назад няма.

Някои историци считат, че българите и афганистанците са братя. Те обосновават своята теза на фактите, че прабългари-те, начело с Хан Аспарух, преди 1300 години са тръгнали от пла-нината Кавказ, намиращ се в границите на древната Персия. Има и други факти, като вторият Мадарски конник, открит в Афга-нистан, а също така има повече от 250 общи думи между езика на древните персийци и българи-те и най-накрая титлата “хан” е уважавана титла на племенните вождове на Афганистан до днеш-ни дни.

Може би съдбата ми ме насо-чи и аз да следвам пътя на Хан Аспарух, с тази разлика, че той тръгва с мощната си конница по земята, а аз по въздуха. През 1972 г., на 17-годишна възраст, се преселих в България, за да за-върша висшето си образование. Това беше първото ми излизане от родината. Още от първия ден много ми допадна средата и мно-го бързо свикнах с българския език и обичаи. След три месеца от престоя ми в София ме пока-ниха да помагам като преводач при една търговска сделка за орехи между българска и аф-ганистанска делегация. В тази връзка искам да добавя, че обу-чението ми по български език беше толкова интересно, че по-нататък, през 1983 г. публикувах първия Българско - Афганистан-ски речник, съдържащ 12000 думи и 8000 фрази. Освен това, преведох 13 тома научна и тех-ническа литература от български на персийски език, които са пуб-ликувани в Афганистан.

Още през втората година на моето обучение се запознах с моята половинка Павлина Ма-какова (сега Павлина Насим),

която през лятото на 1973 г. ме заведе в с. Павелско. Тогава за първи път се запознах с баба Калина, която по-нататък дока-за, че е най - добрата Майка в истинския смисъл на думата. На първата ни среща тя ме гледаше малко странно (като чужденец) и първия въпрос, който ми зададе, беше: “- Вие косите ли?” Имах страхотни преживявания и и за-познанства с нейните роднини и многобройни братовчеди като Васил, Никола и т.н. Обикнах с душата и сърцето си Родопи-те - планината и родопчаните. До сега, въпреки, че са минали 40 години, не мога да забравя преживяното в Родопския край - душевността, гостоприемство-

то и помощта на приятелите в най - трудните моменти на жи-вота ни! Трудно ми е с думи да изразя усещането и чувствата си за прекрасните хора, които срещнах в Родопите. Един от тях е и Васил Росенов, с когото сме дългогодишни приятели. Благо-дарение на неговите усилия мо-жете и нас да видите във вестник “Зареница”.

Всички тези обстоятелства ме накараха да приемам Бъл-гария като втората си родина и даже повече!

По - късно Бог ни благослови с две прекрасни деца - Мартин и Калина, които предполагам, че мнозина от с. Павелско позна-ват. А сега имаме и внук, който също се казва Мартин и е на 1 година и 8 месеца. Той е голяма-та ни радост.

След 1989 г. по неволя ре-шихме да опитаме съдбата си в Америка и да се съберем с моята фамилия, напуснала Аф-ганистан през 1978-1979 г. На 21.01.2001г. се приземихме в Сан Диего. Минахме през най - тежкия период на живота си

като емигранти. На 50-годишна възраст започнахме всичко от нулата. Работихме като общи работници, докато научим езика и вземем необходимите изпити и сертификати, за да се класираме за по - подходяща работа.

Америка неслучайно се нари-ча страната на неограничените възможности. С тежък труд и много усилия прескочихме пра-

га и днес се радваме на плодо-вете на денонощния си труд! В служебната йерархия от най - ниската длъжност Павлина дос-тигна до заместник-мениджър на библиотеката на град Фалбрук. Дъщеря ми Калина завърши Щат-ския университет на Сан Диего с отличие и беше за 6 месеца на обучение в Испания, Барселона. Сега работи като оперативен ме-ниджър в моята застрахователна агенция. Синът ми Мартин е та-лантлив млад дизайнер на дъски за сърф и художник. Той ни рад-ва с неговите произведения на изкуството. Аз като застрахова-телен агент и финансов специа-лист имам собствена фирма към най - голямата застрахователна компания в Калифорния - “Фер-мърс”. Изградил съм застрахо-вателния си бизнес и обслужвам повече от 1500 клиенти, от които половината са българи.

Вече сме се установили и имаме собствена къща в град Карлсбад, който е един от най - красивите курортни градове на брега на океана. Слава Богу, баба Калина ни зарадва с по-сещението си в Сан Диего през 2006 година.

Въпреки всички красоти и удобства, душата ни остава в село Павелско и в Родопи-те. Планината и приятелите ни липсват най - много. Тук трудно ще намерим онова, което има в България. “Всичко има, но няма тръпка”. Живеем добре, но ми-слите ни връщат към родното Павелско. Дано да имаме още дни напред, за да прекараме ста-рините си там, където душата ни ще намери своето спокойствие.

Поздрав на всички павелци и родопчани и до скоро!

Семейство: Башир, Павли-на, Мартин и Калина Насим

Скъпи павелчани, скъпи жители и гости на Долен Рупчос,С голяма радост използвам тази възможност да ви поздравя с

празника на Павелско, а също и с последващите празници на другите села, и да пожелая здраве на вас и на вашите близки и успехи във всички ваши начинания!

За съжаление не мога да присъствам на празниците толкова чес-то, колкото ми се иска, но пазя много живи спомени от моето дет-ство за трикатни хора, музика, усмихнати съседи и приятели, шарени сергии и прекрасни моменти на безгрижно веселие. Сигурен съм, че ще е така и този път!

От известно време прекарвам голяма част от годината извън България и за мен тези спомени означават много. В моята работа и ежедневие се срещам с толкова интересни хора от различни страни и култури. Всички те донасят частица от своите родни места и заед-но изграждаме едно общо бъдеще в мирна и просперираща Европа. България е неразделна част от този процес.

От личен опит се убедих, че ценностите, с които са ни възпитали нашите родители и с които сме израснали в това прекрасно кътче на Родопите, са в сърцето на нашата идентичност и са общата, здрава основа, върху която да градим нашето самочувствие на пълноправни европейски граждани.

Труд, родолюбие, вяра, честност, приятелство, справедливост - ето някои от ценностите, с които ние, родопчани, трябва да се горде-ем и да предадем на нашите деца. Нека те ни вдъхнат повече увере-ност в нашите възможности.

Независимо от трудните времена, Павелско и Долен Рупчос ще пребъдат, защото земята е добра и нашият дух е силен!

Честит празник!

Динко Райчев работи от 2008 г. в Генерална Дирекция „Енергия“ на Европейската Комисия като икономист и

експерт по енергийните пазари

ОРЕхОВО - ТУРИСТИЧЕСКа ПЕРла

Продължава от стр. 1

ПИСМО ОТ БРюКСЕл ОТ хИНДОКУш ДО ПаВЕлСКО И ОТТаМ ДО СаН ДИЕгО И ... НаЗаД

О

СЪДБаИван Д. ХрИстов раЗКаЗ

проблем с ниското напрежение в горната част на селото, чрез изградения нов електоропровод и трафопост от ЕВН.Най-сетне се реши и натежалият проблем с междуселищния автобус от Орехово до Хвойна и обратно.

Надявам се, че скоро ще стартира и ремонтът на седем-километровото трасе от Хвойна до Орехово, защото проектът вече чака финансирането си. Търсим възможности и за фи-нансиране с европейски сред-ства подновяването на водопро-водната мрежа на селото.

С инициативата и помощта на членовете на сдружението по туризъм и населението се изграждат еко-пътеки, чешми, нов парк, рекламна къщичка на входа на селото.

- Прави впечатление, че ен-тусиазмът в такива моменти е голям и личи сплотеност-та. Дори за Деня на Ореха се монтира и 10-метрово знаме на Дуплево.

- Така е, но след смъртта на нашия столетник Ангел Лапата-рев ни бе завещано и още едно дело, с което трябва да се спра-вим сами. Минути преди да се пренесе на другия свят, будният ореховец поискал лист и молив и с трепереща ръка завещал да направим паметен постамент на всички видни ореховци в градинката на площада, оста-

вил и пари. Ще събираме още дарения и ще го направим пак сами. Ще монтираме и паметна плоча на фасадата на дома на Атанас Калинов. Така , че мег-дан за доброволен труд има.

- Прави впечатление, че клубът на пенсионера, както го наричаме клуб „Веселие”, по идея на бай Ангел, все още функционира. А как се помага на хората, които трудно из-лизат вече и имат нужда от допълнителни грижи?

- Да, в клуба има създаде-ни добри условия за социално общуване. Поради липсата на социален патронаж сега разчи-таме само на добрата воля на съседи, които пазаруват и об-менят по някоя приказка с въз-растните и болни хора, за да не са съвсем самотни.

В заключение бих искала да кажа, че търсим допълнителни възможности за финансиране подпомагането на социално слаби хора. Също така търсим варианти за нови археологи-чески проучвания, свързани с далечната история на региона, стараем се да стимулираме ини-циативните предприемачи, раз-виващи своя бизнес в Орехово.

Вярвам,че всичко това е от-личен поминък и хората ще се върнат, защото тук е домът им, спокойствието, сигурността.

Интервюто взе: Златка Чуртова

Трудното време, в което живеем, разрухата на много материални и морални ценнос-ти, все повече ме връща към родното място, за да се насла-дя на природните дадености, да отпия глътка „жива вода” от Варадя, да разровя родовите ко-рени и да се усетя по-жизнена и духовно пречистена. И ви-наги се сещам за незаличимия образ на един човек, педагог и родолюбец, който с байпаса на сърцето си бързаше да не про-пусне времето за изследване на духовното богатство на село Хвойна. Високо ценя стореното от Георги Георгиев Вулджев, когого имах възможност да по-знавам отблизо.

Роден е на 8 ноември 1918 г. в семейството на Гина и Геор-ги Вулджеви. Родителите му се занимават със земеделие и скотовъдство. От баща си на-следява строгостта и точността в изпълнението на задачите, а от майка си – обичта към фолк-лора на Ропката. Завършва Вис-шия педагогически институт в София – специалност химия и по възрожденски се посвеща-ва на учителската професия. Професионалният му път пре-минава като учител в гимназия „Васил Дечов” – гр. Чепеларе, инспектор в отдел „Просвета” в Окръжния народен съвет – гр. Смолян, директор на технику-мите по механотехника и по туризъм и дървообработване, директор на Четвърто основно училище „Стою Шишков” и преподавател по химия в гим-назия „Васил Левски”. Трудо-вия си път завършва като дире-котор на Основното училище в родното си село Хвойна.

Но пътят му като обществе-ник – родолюбец продължава. Той влиза във всеки хвойненски дом, обикаля селата от Ропката, изучава топонимията на мест-ностите, рупчовския диалект и фолклорното богатство. Като дар на родното си село оставя сборника „Песните на Долни

Рупчос”.Дългогодишният му труд е

съхранен в Държавен архив - Смолян в 180 архивни единици. Разлиствайки книжните дипли, аз прочетох: „Слушал съм и съм чел за много хора, страдали от носталгия по родното мяс-то, но не съм слушал и чел за такива, които не обичат своето родно място”.

Високо ценя бай Георги за отдадеността и съвършенство-то, които достигна в родоизсле-дователската дейност. Със сво-ята педагогическа подготовка той изгради на научна основа методика, която заслужава да се изучава от днешните поколения родоизследователи. Написаните родови истории отразяват сто-панския, политически и духо-вен облик на селата от Ропката. А в чертежите на родословните дървета е показано движение-то на родовата кръв – с червен цвят в числител и със син цвят в знаменател – на придошлия член в рода.

За 10 години той успя да изследва родовете: Вулджеви, Хубенови, Кръстанови, Гаще-ви, Талеви, Барукчиеви, Брън-залови, Тарашеви, Газенови, Моневи, Жалови, Величкови, Декови, Бебелекови, Чохлеви, Учкови. В тях откри важни за историята личности, като: Въл-чан Сивенов Вулджев (един от личните познати на Васил Лев-ски), Петър Талев – участник в Освободителната Руско – тур-ска война като доброволец, Иван Петров Талев – участник в Освобождението на Райково през 1912 г., Никола Ноев Поп-ноев – полковник, участник в Балканската война, един от инициаторите за изграждането на паметника на връх Средно-горец, Георги Иванов Русинов – участник в Септемврийско-то въстание, разстрелян през 1923 г., Трифон Пенев Паров – политемигрант, член на Гер-манската и Френската кому-нистическа партия, съратник

на Ернст Телман.Натъкнал се на историче-

ския факт за единните родо-словни корени на хората от християнското и мохамеданско-то вероизповедание, правдиви-ят родоизследовател потърси широка обществена подкрепа, за да станат реалност вълнува-щите патриотични срещи, ко-ито свързаха хората – роднини по кръв, въпреки различната вяра.

Най-големият събор на Вулджевия род, проведен в местността „Таушана” на 10 септември 1982 г., събра 1250 семейства с 3600 родствени-ка от село Хвойна, селата на Ропката и селата Богутево и Влахово.

Особено трогателен беше съборът на родовете Тарашеви и Бодурови от селата Хвойна, Павелско и Осиково. Старей-шините на родовете Ангел Та-рашев и дядо Любен свалиха шапки и братски се прегърнаха с думите: „Най-сетне се съ-брахме!”. Род Бодурови от село Павелско посрещна родствени-ците си от Осиково със снимка на баба от прастари времена – никой не помни от кое минало коляно е, а осиковци с поклон целуваха снимката и от очите им се стичаха сълзи. Това тър-жество на българския дух не може да се режисира. След дъл-гата раздяла и отчуждение, хо-рата се заловиха на хоро, воде-но с трибагреника на България.

Затова родоизследовател-ското дело на Георги Вулджев заслужава поклон! То ни е не-обходимо и днес и утре – като чистилище на българския дух!

Елена Бедрова

Беше златната есен на 1986 г. Както винаги през този сезон ме бе обхванало необяснимо чувство на тъга, радост и любов към природа-та и целия свят. Чувах тихия ромон на листопада, чувах и тежките въздишки, които се отронваха нощем от гърдите на моя съпруг. Нещо между нас не вървеше, нещо си оти-ваше... Усещахме – завинаги.

Изпаднахме и двамата в паника – това не трябваше да се случи! Опитахме и с добро, и с лошо – нищо не влизаше в нормалния ритъм на живот.

Мисълта ми ненадейно се отправи към Ванга. По цели

нощи почнах да й се моля: “Ванге, прати ни вест, зна-еш, че страдаме, извикай ни, помогни ни!” Мислех си, че ще се създаде някаква теле-патична връзка между нас, че непременно ще се срещна с нея.

И един ден, след дълго мълчание, за моя голяма изне-нада, съпругът ми проговори: “Отиваме при Ванга. Каквото тя каже – това ще бъде!”

Може би тя му беше дала знак в дългите безсънни нощи?

Тръгнахме ей така – нито бяхме се записали, нито раз-читахме на връзки. В ранното октомврийско утро се озова-хме в Рупите. Усетихме ня-каква тайнственост, величие, сякаш скрит магнетизъм се излъчваше наоколо – от тре-вата, от дърветата, от изди-гащата се пара над малките топли извори.

Пристигна и Ванга с ко-лата. Като слезе и се отправи към къщичката, всичко зане-мя – сякаш не жена, а божест-

во премина между нас.Зачакахме, народ много.

Стояхме, седнали на пънчета, от сутрин до вечер с надеж-дата, че тя ще ни извика, тя трябваше да ни извика, за-щото в нея ни бе последната надежда.

И действително, на десе-тия ден привечер (а тя прие-маше само до обяд) чухме да вика от двора:

- Жената с червеното яке от Смолян да влезе. Мъжът й да чака вън.

Влязох разтреперана в малката стаичка, коленичих пред нея, целунах й ръцете, подадох й бучката захар, уви-та в кърпичка. Тя простря ръ-ката си и занарежда:

- Тук е Мария, свекърва ти, починала на 39 години. Тук е Тодор, кой е Тодор? – И заизрежда имената на мои починали близки, някои от които смътно си спомнях от детството. Мълчах и немеех, дума не можех да отроня.

- Кажи сега, защо ти така хубаво говориш, където и да

идеш, с когото и да се спреш, защо така хубаво говориш?

- Аз не знам. Ти, бабо Ван-ге, можеш да кажеш.

- Знаеш ли кой ви доведе тук?

- Мъжът ми реши.- Не! Света Ана ви доведе,

тя е покровителка на вашето семейство. Но ти не знаеш коя е Света Ана, нали?

- Наистина не знам.- Как може да не знаеш –

това е майката на Света Бого-ворица. И ти казвам: докато си жива, всяка година на 9 де-кември (зачатие на Св.Ана по православния календар-бел.ред.) ще месиш ти сама по-стна питка и ще я раздаваш. Така иска тя. И помни: ще дойде ден, когато във вашето семейство ще имате Ана.

Разговаряхме повече от половин час, а знаех, че тя приема за кратко време. Щеше ми се този разговор да не свършва, толкова пречис-тена се чувствах след всяка нейна дума. Питаше ме за на-шия град, за Родопите. Нищо

конкретно за това, за което бях дошла. Накрая само каза:

Не се притеснявай, всичко ще се оправи. Да влезе мъжът ти.

Целунах й ръка и излязох. Влезе съпругът ми. Не мина-ха и пет минути и той излезе, целият пребледнял. Нищо не го попитах тогава, но впо-следствие разбрах, че Ванга му рекла: Имаш добра жена, добри деца и добро семей-ство. Какво повече искаш?”

Той сподели с мен, че Ван-га заръчала да иде още два пъти, единият непременно да е на 25 март, Благовещение – доколкото знам на този ден тя приема само хора със запле-тени съдби. Поръчала да й занесе един стол, който да ос-тане при нея, и бяло платно, голямо колкото врата, от кое-то аз да ушия после калъфки за възглавници, на които той да спи.

Всичко, което поръча Ван-га, го изпълнихме. И небето над нашия дом се изясни.

Децата отдавна пораснаха,

никога с тях не бяхме разго-варяли за срещата ни с Ванга. Големият син е семеен и си имат прекрасна дъщеричка на 4 години – Ана.

Колкото и да ми беше не-удобно, наскоро реших да попитам снаха си защо са из-брали това име, а не на сватя-та – Росица, която е близо до тях и им помага.

Не знам защо – отгово-ри тя. – Още като момиче си мечтаех, ако някога имам дъ-щеря, да я кръстя Ана.

Тогава им разправих за ка-заното от Ванга и дълго вре-ме и снахата, и синът гледаха учудено.

Толкова години минаха, винаги на 9 декември меся постна питка, а като ида на църква и запаля свещ за починалите, споменавам и името на Ванга. Чувствам я близко до сърцето си, целу-вам снимките й в книгите за нея и я моля да ни помага и от Отвъдното така, както ни помагаше приживе.

Елена Ушева

ВЧЕРА, ДНЕС 11ЗАРЕНИЦА Юни, 2013 Г.

Том Таф е от град Манчес-тър. Пристига за първи път в България преди 8 години с трите си деца на ски в Банско. Много харесва планините ни и решава да си закупи имот в близост до ски курорт. Раз-глежда имоти в Чепеларе, но когато агентът му го завежда в Павелско, той се влюбва в кра-сивите околности и решава да се засели тук. Проектират му голяма и модерна вила, мно-го по-голяма от това, което е очаквал. И на 12 април 2012 г. Том Таф заживява постоянно в едно от най-старите селища в Средните Родопи.

Започва да учи български език. Том Таф намира павел-чани за много гостоприемни, услужливи и приятни. И от-крито споделя, че животът му тук е всичко, за което е мечтал. Има и приятели в Чепеларе, с които неотдавна са открили Ирландски клуб, в който звучи музика – реге, рок и поп. Обича да кара ски, да посреща и изпраща гости и

приятели. Децата му са харе-сали избора да изгради къща в Павелско и това лято очаква сина си, скоро завършил ас-трофизика. Англичанинът от Манчестър има внучка на две години. Том Таф има сайт в Интернет за реклама, ски ту-ризъм и планински туризъм в района на Павелско и Чепе-ларе, който е насочен главно към британски туристи.

Английският съсед е орга-низатор на музикални прояви в страната. А който мине по-край неговата къща, ще чуе музика и ще спре да послу-ша – магията на музиката е в хармония с магията на пла-нината. Том Таф пътува до Англия , но се завръща тук, както казва той, у дома.

Д-р Соня Батинова- Филипова

Забърдовчанинът Юри Анге-лов е инициатор за построяване на християнски храм в родното си село. Споделил той идеята си с отец Атанас Аролски, който го насърчил и получил неговото бла-гословение. Предстои проектът за храма да се изработи от проектант-ско бюро в София, в което работи арх. Милчо Богданов. Проектът ще е безвъзмезден и ще има параме-

три сто квадратни метра, тъй като и селището не е голямо. Разбира се, проектът ще се одобри от мит-рополията в Пловдив. Мястото, на което ще се издигне черквата, е общинско и се очаква общински-ят съвет в Чепеларе да промени предназначението му и се издаде заповед за ПУП.

Средствата - споделя Юри Анге-лов, - ще се събират чрез фонда-

ция “Забърдо”, която ще основем. Освен за храма, фондацията ще на-бира средства и за интернет-клуб, за самодейната фолклорна група, за училището и за други дейности. Строителните работи на църквата ще се извършат доброволно от местното население. Даренията ще се ползват за закупуване на мате-риали и за интериора. Предполагам, че 100 хиляди лева ще ни стигнат.

Г-н Юри Ангелов се надява, че тази година ще започне строител-ството на храм “Св.Георги Победо-носец”. Подтик да се захване и да осъществи тази благородна идея е , че когато се копаели основите на читалището, са намерени над-гробни плочи с кръстове - знак, че предците ни в тази част на плани-ната са се чувствали православни християни, въпреки насилственото помохамеданчване.

“СВЕТа аНа ВИ ДОВЕДЕ ПРИ МЕН”

В ЗаБЪРДО ЩЕ СЕ ПОСТРОИ цЪРКВа

РОДОИЗСлЕДОВаТЕлЯТ гЕОРгИ ВУлДЖЕВ

аНглИйСКИЯТ СЪСЕД

Пророчицата Ванга:

Инициаторът Юри АНГЕЛОВ:

Параклис “Пресвета Богородица”,

Забърдо

Ага са е степцал светас, Госпуд е степцал най-напреш ангеле, и людете жувяли убаву. Дявулете пак били направени от Госпуде, но по-сетне и те жувяли в катранен.

Нъй-напреш, ага збъркал чи-лякат, туга му пуснали дяволат, за да види Госпуд, какво ли же направи чилякат, ага му помага дяволат.

Душел дявулат и вика на чи-лякат:

Слушай бе, я жа та направе сайбие на сичкю, каквото ти ви-дет очите, аде да станеме арат-лици.

- Убаву, убаву, же станеме.Зел тугава чилякат да си ми-

сли на юмон как да излъже дяво-ла, след кату гу научи на мурафе-те. Мислил, мислил, нищу не му дуода на юм. Легнал да спи. Явил му са аратликан и му казва:

- Яз знаем оти не та фата сон. Паратика ти е женаса. Изпъди е, и земи на комшиено негувана.

Станал чилякан, замислил са

и търнал да тръси дяволат, нали са били аратлици. Тук аратлик, там аратлик, нал гу в фоденицата и торнал да гу вика:

- Ей, аратлик, яла бе, ут уцутра та тръсе, каде одиш.

- Додах да виде воденичарес, спрял му беше камекат, та му гу поправих.

- Беки и от фуденчарлик раз-бираш?

- Ут сичкю, ут сичкю разби-рам, оти имам упашка.

- Остави тува, ами яла ми кажи ти мене някву за сонес, койту гледах нъщеска.

Разправил чилякат сонет си на дявола и дяволат му казал:

- Яз да сом на твое мясту, же гу сторе. Твона жена мяса на дявул, земи си убава, та ага си идеш в кящи да ти е веселу.

Търнал чилякан да си ворви и не щеш ли срещнал кумшиюва-на жена. Та гу последила и таман да стигнат ду кящи, ету мяжот на жената носи тукуч и кату зафа-нал чилякат, та удри, та удри, та

гу постелил ут бой.Утихода след два-три дене

дяволат да тръси аратлика си в къщи. Гледа гу, лежи.

- Добър ден, аратлик.- Да е добро, аратлик.- Оти лежиш приз сакво вре-

ме рабутну, та не стануваш да работиш.

- Биха ма, брей, аратлик, биха ма, та ма расипаха. Ти остави другуту, ами са научиха людесе, та ма е срам да излеза. На, утре след пладнина млякуну е мое, а яз се не наимам да дое... Аде ми помогнеш.

- Убаву, же дода.Утишли на мандра. Дяволан

нали не е чиляк, издоил скору билюкан.

Адно време людете не знаели да правет ни масло, ни сирене, ни одвара, та сбирали млякуту в

гулями мяхове ут волски кожи.- Влези вътре, та измий ме-

хъс, рекал чилякан на дявола, че я не мога.

Дяволат влезал. Туга чилякат завързал мехат, зел адна туяга и зафатил да бъхте дяволат в ме-хат.

Дяволат плакал, молил са да гу пуснат ут мехат, но анузи чи-ляк гу бъхтал повече.

- На ти за сонет, на ти за кум-шийскана, на ти за краденето щ, на ти, на ти, за да повниш куга си имал рабута с чиляк. Ем му лафел, ем гу биел, ду толькюва му са било адосалу.

- Пусни ма, же та науче още адин занаят, пусни ма.

- Казвай ут вътре, сине кър-вав.

- Одвържи малко да си жема душе, же са пукна.

Пуутвързал гу чилякат и дяво-лат му казал:

- Земи млякосу, прецеди гу и гу тури в каци. Там же гу боркаш и же излезе маслу... Пусни ма сага да си излеза.

- Нема да та пусна, казвай още.

- Ага изборкаш млекото и извадиш маслу, же свариш мля-куту и же стане сирене... Пусни ма сага.

- Да та пусна ли? Видиш ли туягаса и чилякат го изпасал ад-наж.

- Ага свариш устаналото, же изкараш одвара... Другу не може да стане, сага ма пусни, нали сме аратлици.

- Аратлици, баратлици, ама нали ядох бой и са усрамотих пу село...

След дълги молби дяволат

бил освободен от мяхот, но бил ворзан със синджир за опашка-та. Чилякат го отворзал след ня-колку дене и то кугату са научил от дяволат да прави масло, си-рене и одвара. Ага гу отворзал, дяволат форкнал и му рукнал:

- Ей, и от чувика станува ра-кия, но да има да взимаш...

Ут тугава людете са научили да правет масло, сирене и од-вара, а чувика же стане ракия, ага някуй фати пак дявола за аратлик.

Тàçè åòèìîëîãèчíà ëåãåíäà îò Дîëåí Ðуïчîñ å çàïèñàë êрà-åâåäúò Нèêîëà Жàëîâ îò äÿäî Пåòêî (âåр. îò ñ. Õâîéíà) ïрåç 30-òå ãîä. íà ìèíàëèÿ âåê (Âæ. ДА - Ñìîëÿí)

Издирил, набрал и нагодил за печат Ангел Янков

ИЗКУСТВО, СПОРТ, ХУМОР12 ЗАРЕНИЦАЮни, 2013 Г.

Издава: Обществен съвет - Вечеслав Тунев, Иван Канелов, Георги Гривнев, доц. д-р Ангел Янков, Катя Росенова, Васил Венински, Мария Дерекьовска, Димитър Бакалски, свещеноиконом Недялко Калинов, Елена Бедрова, Валентин Стефанов, Златка Чуртова, Петър Дочев и Йордан Семерджиев.Разпространява се безплатно E-mail: [email protected]

Предпечат и печат “Принта-КОМ” ООД - Смолян www.printacom-bgcom

В е ст н и к З А Д ол е н Ру п ч о с

ЗАРЕНИЦА

Известна е връзката на го-лемия писател с много родоп-чани. Приятел от Забърдо му е бил и Шабан Сливов. Между Забърдо и Михалково има два

камъка – единият висок, други-ят – нисък. Веднъж бай Шабан го завел дотам.

- Иди от другата страна – рекъл бай Шабан на Хайтов . – Нали искаш да разбереш защо се казват Глухите камъни? Аз ще се скрия отсреща, зад високия камень. И ще те викам оттам.

След десетина минути бай Шабан отишъл при Хайтов.

- Защо не ми се обаждаш?

Аз прегракнах – гърлото ми се раздра от викот.

- Нищо не чух.- Сега ти ще викаш.Хайтов рукал, рукал, ала

бай Шабан си мълчал. Тогава Хайтов отишъл при забърдов-чанина.

- Бай Шабане, не ме ли чу-ваш? И аз прегракнах!

- Нищо не чух. Затова са кръстени Глухите камъни!

Сега знаеш и това.Заминал си писателят за

София. След месец научил, че Шабан Сливов се поминал. След още един месец нов ха-бер достигнал – родопчанинът е жив. Тогава Николай Хайтов му изпратил писмо, а на плика с едър шриф изписал: ”Село За-бърдо, Смолянско – за Шабан Сливов. Възкръсналият.”

Георги Гривнев

Елица Костова от няколко години играе тенис на корт в женския национален отбор на България. Тя още от малка е пристрастена към спорта по-край родителите си. Майка й Йорданка е била състезателка по спортна стрелба, а баща й Борис - хандбалист от хасков-ската хандбална школа и над 30 години в елитния състав на хандбалния клуб “Зареница” в радното Павелско. Където и да пребивава семейството на Елица - Кърджали, Хасково, Павелско или Пловдив, тя не-отклонно върви по стъпките на своите родители.

Още преди да пристъпи пра-га на училището, майка й дола-вя, че детето й е привързано до неузнаваемост към любимата ракета “Head”. Спортните уме-ния на бъдещата тенисистка са открити от първите й треньо-ри Христо Чобанов и Христо Чепишев, които я обучават, подкрепят и стимулират. За ув-леченото в любимата игра мо-миче дните минават неусетно, изпълнени с тренировки през всяка свободна от учебни за-нятия минута. Зареждат се де-сетки тенис турнири. Успехите я стимулират. Играе при 10-го-дишните на турнири в Сливен и Плевен. В София печели първата си титла. През 2000 г., придружена от майка си, Елица е на турнир в Бургас. Тук със своята превъзходна игра е впечатлила известния тре-ньор по тенис на корт Димитър Господинов, баща на отличния български тенисист Григор Ди-митров. Елица е привлечена от Господинов в големия клуб на гр.Хасково. Същата година

тя оглавява ранглистата как-то при 12-годишните, така и при 14-годишните. През 2002 г. треньор е Огнян Кацаров от Пловдив.

Не след дълго, доказала своите големи възможности, Елица е канена от Европей-ската тенис асоциация на пет международни турнира. Това й дава право да се явява на държавни турнири в по-голяма възрастова група, където пече-ли първо място.

На 15 години упоритата Елица вече играе в първите си професионални турнири ITF в Хърватска, Турция и др.страни. През 2008 г. е поканена да иг-рае в националния отбор в тур-нира Фед Къп (FED CUP), като в Италия достига до полуфинал. През същата година е избрана за най-прогресиращата тени-систка на България. Високия връх Елица достига на Евро-пейското първенство за девой-ки до 18 години през 2008г., като печели бронзов медал. Печели и първия си турнир от ITF в Алкобаса. През 2009 и 2010 г. достига до два финала в престижни турнири.

Побеждаващата Елица е листенце от жилав родов ко-рен. Нейните дела разкрасяват спортната панорама не само на Павелско и Рупчос. Ние се гордеем с нея!

Ето какво сподели тя за вестник “Зареница”: “От все сърце най-искрено поздравя-вам моите павелски прияте-ли и роднини, а също родоп-чани от Рупчос и Смолянска област с пожелание за здра-ве и нови успехи на всички!”

Йордан Семерджиев

Срещаме се в Клуба на дей-ците на културата в Смолян. Валентин Стефанов е млад чо-век с пъстри очи, в които грей-ват искрици, когато заговори.

Разказва за себе си пестели-во, сдържано:

- Роден съм в Смолян през 1978 г. До седми клас учих в родното си училище в с.Забърдо. Воден от детска-та си страст да рисувам, през

1992 г. постъпих в Художест-веното училище за приложни изкуства в гр. Смолян, кое-то завърших през 1997 г. със специалност “Художествена обработка на металите”. Благо-дарен съм на моите преподава-тели Асен Трампов, Ангел Бе-белеков, Елка Василева, които ми дадоха верни ориентири в по-сетнешното ми професи-

онално развитие. В днешно време е много трудно за един млад човек да намери своята пълноценна професионална реализация. И аз вървя по този не лек път и продължавам да се занимавам с рисуване и дърво-резба. От няколко месеца съм секретар на народно читалище “Хр. Ботев” - с. Забърдо.

Замълчава и някак притес-нено се усмихва.

- Увлечен си от рисуване-то на икони. А защо именно икони?

Отговаря просто: - Защото вярвам в Господ. Както той е помагал на хората, така и аз. Чрез иконите, които създавам, искам да творя добро, да пома-гам на хората да вярват в него.

Валентин скромно опреде-ля своите изложби като само-дейни. Зад гърба си има вече няколко изяви. На съборите в с.Забърдо показва свои твор-би, имал е и самостоятелна изложба в гр. Чепеларе. С го-лямо удовлетворение споделя за изложбата, посветена на празника на влюбените „Св.Валентин”, при откриване-

то на която участва и екипът „На кафе”с Гала. Питам го чувства ли се удовлетворен от това, което прави, не му ли е скучно да живее и твори на село.

- Забърдо е будно село. То е отворено за духовност и култу-ра. Аз търся своето място все още. По-трудно се привличат младите хора, но се старая да подпомагам учениците в учи-лище в работата им по евро-пейски проект. Работя и с деца, които имат интерес към рису-ването и това ме радва много.

- Навярно има интерес към иконите, които правите?

- Да, имам откупки от ту-ристи-българи и чужденци. Но иконописът за мен е по-скоро реализация на творческото ми вдъхновение, а не комерсиал-на цел.

- Казахте, че от няколко месеца сте секретар на чи-талището. Какво е усещане-то да се трудиш на общест-веното поприще-престиж или оцеляване?

- Не бих отговорил едноз-

начно. Аз все още навлизам в същността на работата. Наясно съм, че тя е много значима и необходима за селото ни.

В читалище „Христо Ботев” - село Забърдо има здрава, дъл-бока традиция в разгръщането на разнообразна читалищна проучвателна дейност: в риту-алите и празниците, в привли-чането на читатели и млади хора. Благодарен съм на г-жа Атанаска Танкулова, досега-шен секретар на читалището, която всеотдайно е работила и има изключинтелен принос в утвърждаването на читали-щето като важен обществен и

културен фактор в селото ни. Нейният опит ще бъде школа за мен. Надявам се и аз да про-дължа да работя в тази посока. Защото аз обичам Забърдо и искам тук да творя и да живея.

Валентин пак се усмихва и в очите му заиграват онези ис-кри - светлинки, които сякаш чертаят посоката към целта.

Вярвям, че тя няма да е само една...

Мария Дерекьовска

КаК СЕ ПРаВИ МаСлО И СИРЕНЕ

С ВДЪхНОВЕНИЕ И ТВОРЧЕСКИ ОгЪН

глУхИТЕ КаМЪНИ

ПОЖЕлаНИЕТО На ТЕНИСИСТКаТа ЕлИца КОСТОВа

Епизод с писателя Николай ХАЙТОВ