Вещицата (Кристина Дод)

Annotation

ДАМА, ОГРАДЕНА СТАЙНСТВЕНОСТ

Къде е била досега?Слуховете за лейди Алана —красивата и тайнственанаследница на имениетоФионауей кръстосват страната.Излязла от анонимност, тя намиралюбимото си владениеуправлявано от опаснопривлекателен ангричанин.

ПРИВЛЕКАТЕЛНИЯТ

ДЖЕНТЪЛМЕНЙън Фейърчайлд от години

копнее за Фионауей. Но може даосигури правата си над имениетосамо ако се ожени затайнствената Алана. Тя обаче — снож, опрян в гърлото му —настоява да опразни къщата…

Кристина ДодГлава 1Глава 2Глава 3Глава 4Глава 5

Глава 6Глава 7Глава 8Глава 9Глава 10Глава 11Глава 12Глава 13Глава 14Глава 15Глава 16Глава 17Глава 18Глава 19Глава 20

Глава 21Глава 22Глава 23Глава 24Глава 25Глава 26Глава 27Глава 28Глава 29Глава 30Глава 31

info

Кристина Дод Вещицата

Глава 1

Шотландия, 1800

Някой притискаше нож къмгърлото му.

Иън Феърчайлд обаче останаабсолютно неподвижен и съсзатворени очи. Продължаваше дадиша равномерно, уж че спи.

Не му се случваше за първипът, но сега го бяха изненадали.Не бе имал достатъчно време, зада си спечели врагове в

Шотландия, а баща му —единственият човек, който надраго сърце би го убил — бепрекалено болен, за да става отлеглото.

Тогава кой се бе промъкнал вспалнята му посред нощ?

Предпазливо повдигнаклепки и се взря в призрачнотолице.

Жена! Привлекателна!Решителна, ако се съди поизражението.

Очите му се ококориха.— Ти си идиот, Иън —

изрече го високо. Не виждашезащо да не се обърне към единфантом, а звукът от собствения муглас го изпълни с увереност. —Това е само сън.

Опита да се раздвижи.Не успя. Призракът седеше

върху гърдите му. Сънят годържеше в плен и той не можешеда помръдне.

Нормално. Само акостоманата, притисната къмгърлото му, не бе така студена иистинска. И ако не се чувствашенякак… странно… Сякаш

безметежно се носи по вълни,нелогично спокоен предзаплахата от насилие.

Примигна, за да се фокусирапо-добре върху фантома. Кичурисе спускаха около лицето; имашеостри черти: квадратна брадичка,високи скули, широка уста.Крайчетата на очите й бяхаизтеглени нагоре, веждите сестрелкаха косо, нослето й бевирнато. Примамливо лице —издаващо характер и твърдост. Некато на призрак.

— Знам коя си. Ти си мъртва.

Ти си лейди Алана.Стискаше ножа с две ръце и

те леко потрепериха припроизнасянето на името.

Страхът избистри съзнаниетому. Върхът на ножа бе такаостър…

— Внимавай! Не се нуждаемот нещастен случай.

— Няма да е нещастенслучай.

Дрезгавият й глас, сподчертан шотландски акцент,звучеше съвсем истински.

— Лейди Алана. Май не се

познаваме. Много по-хубава си отпортрета.

— Комплимент от единФеърчайлд? — Ножът сепритисна още по-плътно къмврата му. — Оценявам го.

Умна и иронична, освенхубава. На портрета бе изобразенакато девойка на прага назрелостта, очакваща с нетърпениеденя, в който ще наследиимението Фионауей. Бе изчезналав навечерието на седемнадесетияси рожден ден и никой повече нея бе видял.

Сега изглеждаше пораснала.Светлината от свещта върхуполицата осветяваше острите йчерти и щедрите извивки натялото. Пламтеше в червенинатана косите и искреше в огромнитей очи, с цвят на море пред буря.

Наблюдаваше гопредпазливо, както човекнаблюдава попаднал в капанавълк, просто защото познавашебаща му и напълно заслуженатарепутация на семействоФеърчайлд, което можеше да сесравни само с Борджиите по

жаждата си за пари и власт.Всички, с които се бе

срещнал вчера, очаквахаприятната му фасада да се срине ида лъсне жалкият образ на бащаму. Добре че имаше много и отмайка си. Но лейди Алана иобитателите на Фионауей с правосе отнасяха към негопредпазливо — понякоганаистина кръвта на Феърчайлдвзимаше надмощие.

— Изглеждаш мипритеснена. Какво не е наред,мила лейди?

— Защо си буден?— Обикновено спя леко.— Да, но димът трябваше…— Какво?Умът му изведнъж се

избистри и той забеляза талазите.И миризмата — като в Индия…Някой се опитваше да го упои!

Може би жената, опрялаколяно в гърдите му? Може би себе справила добре? Може би вечее упоен?

И преди бе попадал подвъздействието на хашиша изнаеше, че съвсем скоро ще бъде в

състояние отново да използвакрайниците си, но първо щевъзстанови способността си даразличава фантазии отдействителност.

Хрумна му нещо и попита:— Призраците дишат ли?— Не.Гърдите й обаче се повдигаха

и спускаха. Значи не е призрак.Възстановяването наспособността да разсъждавалогично го зарадва, нобезспорната истина, че щом тя нее призрак, то и опреният в

гърлото му нож е истински, госмая.

— Ти се опитваш да меубиеш!

Хладният и поглед не трепна.— Струва ми се добра идея.— За кого? За мен — не.Откри, че чувствителността

на пръстите на ръцете му се евъзвърнала, но го запази за себеси.

Когато си лягаше, бешепридърпал завивките добрадичката си, за да се скрие отнеизбежните течения, и беше

спуснал плътно завесите набалдахина. Сега те бяхаразтворени, така че нахлувашесветлина и дим от камината.Жената притискаше завивкитеплътно към тялото му, но не бешетежка. Без съмнение щеше да сесправи с нея.

— И защо добрата милалейди Алана, предмет нанеизменен възторг средприслугата, би искала да убиенякого?

— Ти си дошъл да откраднешФионауей. А господарката съм аз,

затова нося отговорността да сегрижа за имението и няма да типозволя да го оскверниш.

Взря се в нея, при което тялеко се наклони назад. Акоможеше да прочете мислите му,би доловила опасността, коятопробуди с укора си.

Разбираше негодуванието й,но продължаваше да презира хоракато нея — израснали с чувствотоза принадлежност. Презпоследните седем години обиколисвета, за да търси свой дом, ноникъде не се задържа повече от

месец-два. Вечнатанеудовлетвореност го тласкашекъм нови и нови места. Лондон.Индия. Северна и Южна Америка.Какви ли не екзотични кътчета.

А сега, привикан от баща си,се бе озовал в уютното прозаичноимение Фионауей, със стариязамък, плискан от океана. Тук гинямаше нито елегантността, нитоудобствата на къщата наФеърчайлд в Съсекс. Ала отпрозорците на Фионауей севиждаха ниви и ливади, ширналисе чак до далечната гора. Иън вече

ги бе огледал.Бе надзърнал и на запад,

където се виеха километрипясъчни плажове, прорязвани отгранитни скали, в които вълнитесе разбиваха с грохот и сякашзовяха името му. Иън, Иън… Средпризива долавяше и гласа намайка си.

Ненавиждаше морето, нознаеше, че дългото му лутане еприключило. Фионауейзадоволяваше странния копнеж вдушата му и скоро щеше да бъденегово.

— Ти изостави Фионауей.— Не е вярно!Притисна го още по-силно с

коляно и го остави без дъх, нотова нямаше никакво значение.Опиатът все още циркулираше вкръвта му и щом успя да си поемедъх, изрече истината, без да го егрижа за последствията.

— Ти умря. Ако беше жива,щеше да получиш Фионауей, носега то отива при победителя. —Засмя се с целия чар наФеърчайлд. — Победителят съмаз.

— Никога! — Остриетодрасна адамовата му ябълка. —Никога няма да изоставяФионауей!

Порязаното място го заболя.Усети как кръвта се стича поврата му. Даде си сметка, че е по-добре да млъкне. Ако гневът й сеусилеше, той скоро щеше да запеев Рая. Или да потъне в огньоветена ада.

Простена тихо, затвори очи иположи усилие да се отпусне.Надяваше се, че лейди Алана, илинейният призрак, няма да се реши

да убие заспал мъж.Остана неподвижен.

Натискът на острието отслабна.Тя се раздвижи неспокойно.

— Какво има?— Заболя ме главата.Постави длан върху челото

му.— Треска?— От дима е.Закашля се патетично.— Пийни отвара от върбова

кора сут…Замлъкна, явно досетила се,

че на сутринта той няма да е жив.

— Защо се готвиш да убиешточно мен? — Доловичувствителност и в пръстите накраката си. Раздвижи ги. — Бащами е тук от пет години. Защо неубиеш Лезли?

С прямота, според негоподсилена от опиата, тя попита:

— Защо да убивам умиращ?— Умиращ…Иън осъзна истината. Беше

останал шокиран от вида наЛезли. Старецът едва се крепешеправ. Гърдите му бълбукаха, а ототоците кожата му се белеше. Иън

не бе и помислял, че някога щезърне когото и да било отпривлекателните Феърчайлд вподобно състояние — най-малкопък баща си. Неговият всемогъщ илегендарно жесток баща.

— Откъде знаеш?— Носи се мълва… сред

ангелите.Звучеше съвсем уверена.

Отвори очи и се взря в нея.Прекалено широката за лицето йуста сякаш приканваше мъжете дая изследват с устни и да проверятдали жлъчният й език може да

бъде подсладен със страст.Тясната й поразкъсана роба бепристегната на тънката талия, адеколтето й разкриваше част отгърдите. Очите й пламтяхапредизвикателно.

Божествена! Не, лейди Аланане беше ангел. Съзнателно,напълно сигурен, че ако е прав, тяще го убие, попита:

— Ти ли го отрови?— Не!Повярва й. Но…— Някой друг ли го стори

вместо теб?

— Никой не е тровил бащати. Той умира, защото…

Колебанието й приковавниманието му.

— Защото?— Господин Феърчайлд е

посещавал тази част наШотландия преди години.

Изрече го без никаквосъмнение.

— Преди тридесет и петгодини. — Тридесет и пет годинибяха минали и от зачеването наИън. — Нали не искащ да микажеш, че тогава се е заразил с

нещо?— Не съм длъжна да ти

обяснявам нищо. Аз държа ножа.Тя обаче знаеше — или

подозираше — нещо за болесттана баща му. А втораченият мупоглед я караше да потреперванякак виновно.

— Налага се да те убия.Нямам друг избор. — Сякашспореше със себе си. — Споредгосподин Феърчайлд ти си по-голям злодей дори от него.

Потресен, Иън се вторачи внея, преди смехът му

неконтролируемо да бликне.— Ш-ш-ш-т… — Нацупи

устни като дете. — Какво толковасмешно има?

— Просто… — Отновоприхна. — никога досега не съмсрещал човек, който да вярва и наедна думичка, изречена от бащами. А сега един е готов да ме убиезаради нещо казано от него.

— Ш-ш-ш-т… — Тя силно сеизчерви и хвърли поглед къмвратата. — Някой ще чуе.

Явно не обичаше да й сеприсмиват.

— Баща ми е най-големиятлъжец на Британските острови —задъхвайки се произнесе той, — ати му вярваш!

— Млъкни!Веселието му мигом изчезна.— За призрак доста се

притесняваш да не те заловят. —Смехът прочисти гърдите му и гопооживи. С рязко движение яотблъсна от себе си. — А битрябвало да се притеснявашповече от мен.

Тя се катурна от леглото.Ножът излетя от ръката й, Иън

отметна завивките и се изправи наколене.

— Ти си гол!Погледна я от високо и се

зачуди как въобще му бе миналопрез ума, че тази дребна иразрошена млада жена може да нее от плът и кръв. Звучеше съвсемкато шокирана девица, а предималко уж щеше да убива. Сегаседеше на пода, с поли вдигнатидо коленете и разкриващи многодобре оформени прасци, без дасваля очи от набъбналата муерекция.

— Ти си… Ти си…— Възбуден? — Нямаше

нищо против да се изфука, нооказал се толкова над нея, му сестори малко прекалено, затовапъргаво скочи от леглото. — Тиможе и да претендираш, че сипризрак, но аз не съм, и изпитвамвсяко физическо желание,познато на мъжете.

— Просто съм изненадана, чеедин Феърчайлд има физическижелания.

Ах тази присмехулнаусмивка!

Ядосан се втурна към нея, нооткри, че не е възстановил силитеси. Коляното му се огъна и той себлъсна шумно в нощното шкафче.

Тя се отмести, претърколи сеи се изправи, дори понечи дапобегне към вратата.

— Никакви номера, малката.Ела тук веднага.

Хвана полата й и осъзна, чедържи памучен парцал. Господи,това момиче в дрипи ли сеобличаше?

Отново се спусна към нея, нотя грабна ножа и се извърна с

лице към него.— Ако ме приближиш, кълна

се, ще го забия право в сърцето ти.Не изглеждаше способна на

хладнокръвно убийство, но вмомента бе достатъчно изплашенаи отчаяна, за да го стори, а иборавеше с ножа доста умело.

— Добре. — Разпери ръце,докато тя отстъпваше къмвратата. — Нищо няма дапредприема.

— И много правилно. —Хвана дръжката и я натисна. —Оставаш там, където си.

Понечи да прекрачи прага, ного погледна още веднъж иприкова очи в неговите.

Без да пророни и думичка,той й обеща: Ще те открия. Всенякак ще те намеря.

Тя потрепери и изчезна.Иън изруга, грабна халата си,

със замах отвори вратата ипогледна в коридора. Нищо!

Извика управителя наимението и икономката:

— Господин Армстронг!Госпожо Армстронг!

Влезе в големия салон.

Цялата къща светна — прислугатанаскача от леглата. Заотваряха севрати, заотекваха забързанистъпки. Иън зачака писък — знак,че някой я е видял, но доловисамо смаяни брътвежи. Ядосан, сепровикна:

— Семейство Армстронг!Управителят вече се носеше

по коридора, пътьом нахлузвайкиризата през главата си.

— Господин Феърчайлд,какво има?

— Видях лейди Алана.Госпожа Армстронг застана

зад съпруга си с нощно боне инабързо наметната роба, а зад неясе наредиха и останалитеприслужници, всеки навлякъл понещо. Иън видя как си хвърлятмногозначителни погледи.

— Беше в спалнята ми.Стараеше се да звучи

убедително. Въпреки товадолавяше невярващо мърморене.

— Пиян е — обади се накраянякой.

— Сър, лейди Алана не е вечесред нас — подхвана Армстронгуспокоително. — Днес видяхте

портрета й и вероятно сте ясънували…

— Казвам ти, че беше там.Иън вдигна парчето от полата

й, но те продължаваха да го гледатнеразбиращо.

— Значи е истина — обади сегоспожа Армстронг. — Чудех секога ли ще се върне.

Армстронг се извърна къмсъпругата си.

— Жено, тук няма никакъвпризрак.

— А ако има… — Иъндокосна врата си и им показа

кръвта — …тя направи достасполучлив опит да прережегърлото ми.

Зад гърба си чу сепнатопоемане на въздух и тежкотупване. Извърна се и видя бащаси, проснат на пода. Докато сенадвесваше над него, го чу дапрошепва:

— Не я оставяйте да се върнеза мен! Моля ви! Имайте милости не я оставяйте да стигне до мен!

* * *

Огромен, неспокоен инепреодолим, океанът разкъсвазападните брегове наШотландия. Земята се врязва въвводата и се опитва да сграбчивечността, непрестаннообливана от пенливи вълни.Ветровете поемат солената водаи я отнасят към Шотландскитепланини, където мъглата забулвависоките скали. Много пътнициса се губили в тази мъгла и никогане са се връщали. Около димящиогньове от торф нощем серазказват истории за

необикновени създания, които сезабавляват като объркватслучайно срещнатите странници.Истории за феи и елфи.

А също и за вещици.

Глава 2 — Тя е вещица, господин

Иън.Повей на вятъра откъм

огрения от слънце океан развяпалтото на Иън Феърчайлд,докато крачеше към конюшнята.

— Не вярвам в разнифантасмагории, но щепренебрегна задълженията си, аконе ви съобщя, че е зла вещица. —С късите си крака Армстронгпочти подприпкваше, за да вървиуспоредно с Иън. — Тя кара овеса

в нивите да повяхва и по-скоро щети направи брадавица, отколкотода я премахне. Пък какво самостори на Кени!

Иън хвърли кос поглед къмАрмстронг.

— Ковачът?— Да. Замерил я с парче

желязо — вещиците ненавиждатжелязото — и тя го проклела. —Стигнаха до двора наконюшнята. — Жена ми казва, чегоспожа Кени се оплаквала какоттогава той вече не е истинскимъж.

— Има подкова вместо прът?Армстронг кимна тъжно.— И то силно извита.Иън чу викове и забеляза две

момчета, вкопчили се отчаяно вюздите на коня му. Пристъпинапред, хвана поводите и сезагледа в очите на Токсин.

— Щом искаш да си меришсилите, избери някой, който да типодхожда. Ето аз с радост ще сеизправя пред теб.

Конят изсумтя и се успокои,а двете момчета се покатериха наоградата.

Иън погали муцуната наТоксин.

— Красавец — гальовно гоувери той, а после ловко се метнана гърба му. — Армстронг, ощепървата вечер, когато пристигнахв Фионауей, видях призрак.

Армстронг трепна.— Прислужниците вече ги е

страх да слизат сами в мазето.— Но аз се сблъсквам със

злото всеки ден, откакто дойдохда живея при баща си. Защо да несе справя с една вещица.

— Не се съмнявам във вас, но

ако смятате да търсите услуга отнея, моля ви да ми обещаете, чеще се приберете, преди да се емръкнало.

— Какви ги върши тянощем? — попита Иън, докатонахлузваше ръкавиците си.

— Променя образа си. Ототвратителна стара баба сепревръща в красива жена, коятопленява всеки мъж, щом я съзре.

— Най-добре да си държиочите настрана от пръта ми, иначеняма да съм й от никаква ползакато пленник. Казват обаче, че

била най-добрата лечителка въвФионауей, затова ще я доведа даоблекчи болките на баща ми.

— Кой ли глупак изпращаангличанин при шотландскавещица? — промърмориАрмстронг.

— О, Армстронг… — Иън сенаведе напред и прошепна, —собствената ти съпруга.

Засмя се на смаянотоизражение на иконома, каза нещона Токсин и препусна в летнияден. Имаше подробни указаниякак да стигне до къщурката на

вещицата. В сърцето си носешеекзалтацията на човек, избягал отзатвор.

Откакто пристигна, луната себе изпълнила и после отновоизтъняла. През това време ЛезлиФеърчайлд го обяви за свойнаследник. А Иън обходи всякапедя от Фионауей. Ала в моментамечтаеше да се откъсне за малкоот имението, от бдителнитеприслужници и най-вече — отбаща си.

Къщурката със сламенпокрив се гушеше дълбоко в

гората. Цветя пъстрееха вградината, а под навеса в края насечището бяха подреденицепеници и кафези с добрегледани зайци. По тревата кълвяхакокошки. Във външното огнищегореше огън, а от железния котелнад него се носеше силен аромат.Камъни ограждаха кладенеца —вероятно беше магически. Иънгледаше и се чудеше дали не есбъркал колибата и гората.

Тогава вещицата застана напрага.

Носеше мръсни дрехи от

домашно тъкан плат. Гърбицатадеформираше едното й рамо, агърдите й се спускаха до колана.На солидния й кръст висяхаогромна лъжица и зловещо остравилица, които подрънкваха,докато пристъпваше, а ножът дотях бе достатъчно голям да посечечовек. Дългите й коси, сухи исиви, полепваха по зеленикавитемазни петна върху страните й.

Лицето й също бе сивкаво.Дълбоки бръчки минаваха междучерните й вежди и покрай устата.

Видът й наистина караше

органът на мъжествеността навсеки юначага да повехне.

Тя сякаш не забеляза Иън.Пристъпи тромаво към котела,бръкна с лъжицата във варивото,опита го, поклати глава и отвориедна от кожените кесийки,увесени на кръста й. Бръкнавътре, гребна с шепа и я изсипа вказана.

Иън очакваше да види цветендим, който очертавазастрашителна форма, но въввъздуха се разнесе аромат нариган.

Зла вещица, няма що! Слагатреви и подправки в гозбите си.Слезе от коня и го отведе насянка.

— Бабо, нужна ми е помощтати.

Присъствието му очевидно нея обезпокои. Хвърли му един бързпоглед, взе дървената паница отстолчето до огнището и янапълни. С кимване го покани давлезе и въобще не се обърна давиди дали ще я последва.

Той, естествено, се подчини,воден от примамливия аромат на

зеленчуци и бульон. Наведе глава,за да мине през вратата, и обяви:

— Господарят на Фионауейсе нуждае от помощ!

— Едва ли има човек, койтопо-малко да заслужава помощ отнего — промълви старицата схриптящ глас.

Иън я дари със суров властенпоглед. Вещицата не откъсна очиот неговите и дори не трепна.

— И защо трябва да постъпяспоред желанието на ИънФеърчайлд?

Значи знае кой е.

— Нищо чудно да си чуламълвите за мен. Това вече епричина да ми се подчиниш.

— Мълви! — Изсумтя гопрезрително. — Мълви! —Постави паницата върхуизносената маса. — Яж!

Не би трябвало да я послуша.Ала поради постоянните грижи заЛезли през последната седмицаИън успяваше да хапне само понякоя хапка, и то от време навреме. Затова и ароматът отяденето го изкуши. Сваликожените си ръкавици за езда,

остави ги на масата, седна и взелъжицата. Внимателно я потопи.

Яхния? Приличаше на яхния.Тя стоеше в сенките в ъгъла,

със скръстени на корема ръце.— Яж! И стани мой роб

завинаги!Както правеше още като дете,

той насочи поглед към нея изамъгли зрението си. Виждашепо-ясно, когато се вторачвашеотвъд физическото. Сега разбра,че тази жена лъже. С всеки свойдъх и с всяко свое движение тялъжеше.

Но по-важното бе, че нямашеникакво намерение да го отрови.

— Или хапни заради самиясебе си. Толкова си слаб иизгладнял. Не е много приятно даси в една стая с вълк.

Опита яхнията, обилноподправена с треви и чесън. Куснавтори път и се убеди в едно —щеше да е добре тази вещица данадзирава приготовлението нахраната в имението, а не да сеспотайва в къщурката си.

— Вкусно е!Тя се усмихна и Иън се

зачуди каква ли магия е сторила,за да запази всичките си зъбибели и здрави.

— Омагьосана е.Взе от полицата нещо обвито

в кърпа и му го подхвърли.Иън го разви. Беше хляб.

Отчупи парче, потопи го в соса иго сдъвка замислено. Деликатен,приятен вкус се разля по езика му.

Старицата взе чукало и хаванот полицата, отрупана с кесийки,буркани и изсушени листа.Притисна хавана към себе си изапочна да трие.

Иън се засити, подбутнапаницата настрана и огледастаята. През прозорцитенадничаха рози. В средата наотсрещната стена стоеше финорезбован скрин. В единия крайимаше плетено легло, покрито схубави кожи. Едрата кафява коткас тъмни ивици дремеше върхуедно слънчево петно. За моменття отвори очи, изгледа го спрезрение, протегна се и отновозаспа.

Иън внимателно избърса устас носната си кърпичка и се

замечта колко добре би било, акокамериерът му го бе последвалпри това пътуване, ноанглийските прислужници сатолкова придирчиви…

— Идваш във Фионауей смен!

Старицата леко поставихавана на полицата и сеприближи, за да вземе паницатаот масата.

— Какво искаш да направя загосподин Феърчайлд?

— Да облекчиш страданиятаму.

— А не желаеш ли да гоизлекувам? — Фокусира го снемигащ соколов поглед.

— Стига да можеш… НоБожията ръка тежи със страшнасила на главата му…

— По-скоро ръката надявола. — Старицата докоснаустни, сякаш съжаляваше заизблика си. — Знаеш ли какво щенаправи Свети Петър на господинФеърчайлд, когато го види?

Иън подозираше, че седосеща, но почти не вярваше тя дапрояви смелостта да му го каже.

— Ще му отвори вратата наада. — Удари гърдите си сюмрук. — Баща ти е изчадие.Разпознавам го, защото самата азсъм зла до мозъка на костите си.

— Направо треперя от теб.— И така трябва да бъде. —

После осъзна, че я поднася изаплашително попита: — Не чу ликакво сторих на ковача?

— Кени Змиорката ли?Тя вирна брадичка и потърка

длани.— Някога го наричаха Кени

Козела.

— Чух тази история. —Престори се на видимоотегчен. — Това ли е най-лошото,което можеш да сториш?

Погледна го смаяно и сеозъби:

— Мога така да пресушамъжествените ти органи, че да сеналожи да им вържеш червеновълнено конче, та да ги намираш!

Не удържа смеха си.— Ще бъде забавно с теб.

Идваш в имението!Старата жена скри ръце под

дългите ръкави на робата си. Не

искаше да му се подчинява.Нямаше обаче желание и даспори.

— Добре. — Съгласи сенавъсено. — Но защо търсишпомощ точно сега? Той е боленотдавна.

— Така е, но сега пищи,вижда несъществуващи неща… ие изплашен.

Тя се замисли и Иън разбразащо госпожа Армстронг муподсказа да дойде тук. Старицатаможе и да е зла, но все пакпроявяваше интерес и това го

утешаваше.— Лекарят от Единбург

твърди, че никога не е виждалтакава агония. Дори ми оставишишенце лауданум с указаниякакво да правя, за да го облекчапреди… края.

Тя заровичка сред киткитеизсъхнали билки, окачени натавана, дръпна една, при което япосипаха сухи листа, стри малкомежду дланите си и помирисазамислено.

— Въобразяваш си, че когатостарият господин Феърчайлд

умре, ти ще бъдеш господарят,нали?

— Да, аз ще бъда следващиятгосподар.

Опита се да се пребори спримитивното желание, но то сенадигаше като вълна. Копнеешебаща му да е мъртъв. Мечтаеше заденя, когато ще се освободи отприсмеха, от жестокостта, отогорченията на Лезли.

И тогава… Тогава Фионауейще бъде негово.

Сякаш прочела мислите му,старицата попита:

— Ами добрата и сладкалейди Алана?

В гласа й се прокрадна тъга,която той така и не разбра.

— Лейди Алана ли? —Внимателно изучи ноктите наръцете си. — Тя няма никаквозначение.

— Нима? — Странното йнапрежение се засили. — Нимаселяните не говорят? Рибарите неса ли ти разказвали?Прислужниците не са лиспоменавали нещо през сълзи?

Беше права. Хората във

Фионауей мечтаеха и желаехапоявата на господарката си исякаш се надяваха, че каторазказват за нея, ще я върнат присебе си. И като че ли вярваха, четой е в състояние да им я даде. Чеима силата да поправи сторенотозло. Именно той, Иън, отгледаннаполовина като Феърчайлд ибелязан с неговото наследство.

— Не си ли виждалпризрака? — прошепнастарицата.

Не, не беше виждал нейнияпризрак. Бе видял самата нея.

Разполагаше с белега на врата сикато доказателство. Появи се вспалнята му, присмя му се,заплаши го и беше готова да гоубие… И защо? Защото си искашенаследството.

Иън нямаше представа къдесе крие лейди Алана. Знаешесамо, че тя е заплаха за него и затези земи, които запълватпразнината в душата му.

Старицата прочете мислитему и ги изрече на глас собезпокоителна прецизност:

— Тя е жива.

— И какво от това!Изоставила е наследството си,нали?

— Не! Ако знаеше само защоси тръгна…

— Кажи ми! Кой накара товамомиче да побегне?

Вещицата навря грозното силице в неговото и той усетиаромата на мента.

— Баща ти, господинФеърчайлд. Твоят баща.

— Не ме наричай господинФеърчайлд. Аз съм Иън.

Тя се върна в тъмния ъгъл и

постави ментата обратно върхуполицата.

— И лейди Алана не желаешеда носи това име. — Взе отновохавана и с изненада се взря въввече счуканите листа — изглеждане си спомняше кога го есторила. — Баща ти обяви, че ще янаправи своя съпруга.

Иън едва прикри смайванетоси.

— Лезли? Искал е да сеожени за лейди Алана?

— Тя е наследницата. —Заприбира съдържанието на

хавана в кожена торбичка, норазсипа част от прахта. Ръцете йтрепереха и тя се загледа в тяхсякаш бяха чужди. — Като неинсъпруг щеше да има пъленконтрол над богатството й.

— Но той беше… е… неинопекун. Така че е упражнявалпълен контрол над състоянието й.

— Но тя не го уважаваше ивсе му го показваше. Нейнитехора последваха примера й игосподин Феърчайлд откри, чегуби влияние. Затова си помисли,че ако я отведе в леглото си…

Дори тази грозна старицапотреперваше от отвращение примисълта за Лезли, но Иън яразбираше. Нещо в баща мудействаше отблъскващо; и то сезасилваше с годините.

— На колко беше тя?— Лезли пристигна в

навечерието на шестнадесетия йрожден ден — година следсмъртта на баща й. Щеше да сеожени за нея на седемнадесетия йрожден ден.

Той нарочно се наведенапред.

— Но нея я няма вече четиригодини.

— Да, четири години.Бавно се облегна назад,

опирайки лакти върху масата, зада си придаде нехаен вид.

— Четири години…Както и да го смяташе,

седемнадесет плюс четириправеше двадесет и едно.

— Благородната лейди Аланаобяви намерението си да откажена господин Феърчайлд предолтара, затова той искаше да сиподсигури съгласието й. —

Вещицата очевидно не следешехода на мисълта му.

Все още замаян от мисълта,че лейди Алана съвсем скоро щебъде пълнолетна, той се постарада разбере какво всъщност муказва старицата.

— Изнасили ли я?— Не… съвсем. — Усмихна

се ехидно. Едва ли щеше да сепредстави добре.

Беше готов да се обзаложи, челейди Алана скоро ще се появи отукритието си и ще изхвърливсички Феърчайлд от земите си, а

Иън няма да може да стори нищо,за да я спре.

— И това ли е твое дело,бабо? — подигра я той, бесен отразвоя на събитията.

Първо се смая, но после годари с истинска усмивка.

— Прав си.Тя не лъжеше. Иън преметна

крак върху крак.— Това няма да ти помогне,

синко, ако вещицата на Фионауейреши да те лиши от семейните тиябълки.

Противна старица, която знае

повече, отколкото е готова дасподели!

— Къде е лейди Алана сега?— Нямам представа.— Ела тук.Тя се подчини. Когато

прибягваше до този тон, всичкиму се подчиняваха. Протегнаръка, така че слънчевите лъчи дапопаднат върху пръстена му.Ахването й го изпълни съсзадоволство.

— Красив е, нали?Обърна го. Сребърната халка

отрази светлината, морският опал

обаче излъчваше своя собственадълбока светлина и вещицата севзираше, омаяна от блясъка.

— Докосни го! — наредитой.

Старческите й пръсти сепротегнаха.

— Искаш да го пипнеш.Привлича те.

Ако го докосне, той ще узнаетолкова неща за нея…

Върху посипаната й с пепелръка попадна слънчев лъч. Тя сезагледа в него и сякаш се опомни.Отскочи назад и изхриптя:

— Не, скъпи момко. Цялживот съм живяла тук. Мислиш,че не знам легендата за морскияопал? Но се чудя ти как си янаучил. И защо си въобразяваш,че можеш да използваш тезисили? Откъде ти е пръстена?

— Беше на майка ми.Тази вещица притежаваше

силна воля. Оставаше му даразчита единствено на здравия сиразум, за да изкопчи тайната залейди Алана… преди да е загубилФионауей безвъзвратно.

Старицата обаче очевидно не

се страхуваше. Докато тъпчешелиста в хаванчето, погледът й сесблъска с неговия.

— Как успяваш да си живеешспокойно, след като знаеш, че щеприсвоиш земите и състояниетона милото сладко момиче?

— Все пак съм запредпочитане пред английскитенегодници.

— Та ти самият не си лианглийски негодник?

Усети галски акцент, койтоне бе доловил до момента.

Ненавиждаше да разкрива

тази истина, но преди години сезакле никога да не се срамува отнея.

— Семейството на майка миживее по тези места отнезапомнени времена.

Чукалото изстърга по стенитена хаванчето и Иън потрепери —все едно някой дращеше с нокти.Очите на вещицата се стрелнахакъм пръстена, но той я изпревари.

— Ще пазя земите и хоратакато нещо свято, бабо.

— Ще ги пазиш, казваш? —Изсумтя и се изхили. — Като

Лезли? Ще събираш данъци отселяните дори когато реколтатане е добра? Ще караш децатанапразно да дирят скъпоценникамъни в морските пещери? Щеунищожаваш земи и плажовезаради някакъв глупав каприз?

— Това ли очакваш от мен?— Разбира се — промърмори

вещицата и отметна сивия кичурот дясното си око. — ГосподинФеърчайлд има толкова чест,колкото един непокорен козел.Толкова има и у теб, предполагам.

— Не е изключено.

Той се засмя напредизвикателството й, но предитя да успее да му отговори, лекопотропване накара и двамата даизвърнат глави.

— Госпожо вещице?Госпожо вещице, извинявайте, удома ли сте?

Иън се обърна и свирепоизгледа старицата.

— Уайлда? — Сграбчистарата жена за раменете, отместия и излезе. — Уайлда, каквоправиш тук?

Уайлда — златокоса, със

сладко личице и невинен вид —трепна и отскочи.

— Иън! Ти какво правиштук?

— Пръв попитах.— Но, Иън, въобще не

допусках, че ще се сблъскам тук стеб. Искам да кажа, не сипредставях, че ти ще се съветвашс вещица, защото си изял някояотровна гъба или гласът ти епрекалено висок, или нещоподобно. Не че е такъв. Прекаленвисок, имам предвид. Всъщност едоста приятен. На мен ми харесва

как звучи дори когато сиядосан… — Уайлда го погледнаплахо изпод ръба на кадифенатаси шапка за езда — …както,предполагам, в момента.

— Наистина съм тиядосан. — Иън напълноконтролираше гласа, който тятоку-що похвали. Ако човек невземеше моментално нещата всвои ръце, Уайлда се впускаше вприказки, докато другият загубивсякакво търпение. — Защо сидошла тук? Кой те насочи къмтова място?

— Чух камериерката даразговаря с госпожа Армстронг завещицата. Тя е много добракамериерка, така да знаеш. Когатоти ме доведе тук, не очаквах данамеря стриктна прислужница.Искам да кажа, че тук поднасятвсе овесена каша и е студено презцялото време… — Уайлдапотрепери в добре скроения сисин костюм за езда, подчертаващсапфирения цвят на очите й. —Но за една страна, която си нямаприлично лято и доста неща отцивилизацията, прислужниците

са направо възхитителни.Всъщност всички се държатпрелестно с мен. — Усмихна сена вещицата. — Не смятате ли, чехората наоколо са чудесни?

Иън погледна старицата —имаше озадаченото изражение,което придобиваше по-голяматачаст от човечеството, изложено запърви път на Уайлдинитебрътвежи.

— Чудесни са — едвапророни тя.

Уайлда кимна доволна.— Исках да поговоря с вас,

но е изключено да го сторя,докато Иън е тук. Става въпрос замомински работи. Според мамаповечето мъже се притесняват,когато жените са по-умни от тях,но аз не смятам така. Повечетомъже, с които съм се срещала,определено са по-умни от мен,което е нелепо, защотомнозинството от тях са толковазагубени, че не откъсват поглед отдеколтето ти, за да надзърнат вочите, камо ли да преценятинтелигентността ти. Не е литака?

Мръсната стара вещицагледаше развеселено ту към Иън,ту към Уайлда.

Иън се бе сблъсквал сподобна реакция и преди. Тя неразбираше дали Уайлда говорисериозно, или й се подиграва, асамият той нямаше настроение даобяснява.

— Уайлда, виждаш ли конями?

Жребецът пасеше спокойно всенките на дърветата.

— О! — По страните й сепоявиха трапчинки. — Токсин! С

него ли пристигна тук?— Да, аз се озовах тук

така. — Хвана я за ръка. — А ти?— По същия начин.Уайлда кимна и перото на

шапката й го погъделичка полицето.

— Къде е тогава конят ти?— Оставих го точно при… —

Посочи, но ръката й безпомощносе отпусна. — Е, мислех, че съмго оставила там.

— Завърза ли го?Изумена, тя закри с

ръкавицата устата си.

— Не забравяй да завързвашконя си — напомни й готърпеливо, както бе правил многопъти.

— Да, Иън.— Ще те върна обратно във

Фионауей. — Подбутна я къмТоксин. — Хайде. Имам ощеработа с вещицата. — Изчака дасе отдалечи достатъчно и снишиглас: — Бабо, ако някога сторишзло на Уайлда, ще откриеш, чемълвата съвсем не епреувеличена.

Тя го зяпна.

— Коя мълва?— Че съм сила, с която човек

трябва да се съобразява.Старицата стисна зъби.— А ти какво ще направиш,

когато се окаже, че мълвата еистина?

— Коя мълва?— Че законната наследница

се е върнала.Бяха стигнали до същината

на въпроса.— Ако знаеш нещо, което би

осуетило претенциите ми заФионауей, трябва да ми го кажеш,

защото ловът на вещици е древнаи почтена работа.

Докато той застрашително сенадвесваше над нея, в яснотосиньо небе изтрещя гръмотевица.Явно заплахата от кладаподейства. Старицата се срина напода и захленчи. Иън горчиво сезачуди кое го прави такаизобретателен: далиперспективата да наследиФионауей, или желанието даизмъчва тази стара жена.

Но със своите намеци зазаконната наследница, тя, по

дяволите, си го беше изпросила.Ако не беше неочакваната появана Уайлда, той щеше да изяснинещата докрай. Вместо това сезадоволи само да изгледавещицата заплашително. Очите йбяха огромни. Взря се в тях ипотъна в дълбините им — видяедна самотна душа.

Вещица? Не. Не вярваше въввещици. Зла? Може би самопредизвикателна, изплашена ирешителна. А ако това означавазло, то Армстронг ще трябва даизгори и него самия на кладата.

Обвързани от някакво неяснопривличане, те се взираха един вдруг и Иън изпита усещането занякакво тайнство. Нещоособено… Познато… Бе готов дасе закълне, че и друг път се евзирал в тези очи.

Ако можеше само да видитази жена — без маската настаростта и жестокостта щеше дапроумее истината. Опита се дапреодолее пластовете измама, зада стигне до същината на душатай.

Близо… Беше толкова

близо…— Иън? Токсин не ми

позволява да го яхна!Вещицата примигна — и

отново стана непроницаема.Иън отстъпи, освободен от

примката на магията й, и сеолюля. Замайването бе прекрасно,но го остави объркан ираздразнен.

Уайлда изпищя:— Иън!Видя я, че подскача, хванала

здраво седлото. Единият й крак себе заклещил в стремето. Тутакси

изостави старата жена и нейнататайна.

— Уайлда, не можеш да сесправиш с жребеца!

Хвана юздите на Токсин и гоусмири. Отстрани Уайлда, яхнаконя и й подаде ръка.

Уайлда послушно я прие.Поизносената кожа на седлотопроскърца, докато тя сенастаняваше пред него. Едватогава Иън си позволи отново данасочи вниманието си къмстарицата и вече препускайки,подвикна:

— Ще изпратя някой да тедоведе във Фионауей.

Тя сведе глава и промърмори:— Сама ще дойда.Иън се поколеба дали да й

повярва. Но къде другаде можешеда отиде тя?

— Внимавай да не сезагубиш.

Предупреждението му увиснавъв въздуха заедно сжизнерадостното „Довиждане“ наУайлда.

Вещицата бавно се изправислед поклона. Пристъпи в

юнската светлина и се загледа какИън и странната му спътница сеотдалечават.

След това започнаметаморфозата й. Гръбнакът й сеизправи и стана гъвкав като намомиче. Отметна коси назад и сезакашля от облака сива пепел.Извади подплънките и затегнаколана около тънката си талия.Изтръска и вълната, която йслужеше за гърбица. С част от неяизбърса мазнината от лицето си.Като деликатна пеперуда,изскочила от невзрачна какавида,

тя се протегна и си затананика.Младата жена беше облечена

в грубите вълнени дрехи напланинските селянки, а на вратаси носеше магическа огърлица отизлъскани камъни. Живееше сисама в колибата, но само глупакне би я разпознал. Вярно че Иънсе подведе от маскировката й, нотя не допусна грешката да гоподцени. Неговатацелеустременост я тревожеше.

Котката излезе и се обвиоколо глезените й. Тя вдигнаразсеяно рунтавата животинка и я

почеса по гърба.— Умен е, Уиски. По-умен е

от баща си. И по-възпитан. —Взря се в златистите очи. —Много по-възпитан, но това никакне е чудно. И е хубав… Най-хубавият мъж, когото съмвиждала. Очевидно привличажените — красивите бъбривижени — както цветята привличатпчелите. — Уиски се опита да сеотскубне и тя я пусна. — Сегаостава да разберем дали е уменколкото вещицата на Фионауей.

Глава 3 — Колко е грозна! — Уайлда

потрепери. — Не знам дали щеуспея да говоря с нея, без да язяпам през цялото време, а маматвърди, че е невъзпитано да сезяпа човек, макар че има хора, откоито не мога да откъсна очи.Просто очите ми ги изпиват иопитам ли да ги отместя, сеобърквам ужасно и отново севторачвам. Разбира се, ако махнецялата мръсотия от лицето си, щее много по-приемлива.

Удавен във водовъртежа отнелогични съждения, с които гозаливаше Уайлда, Иън попита:

— Кой — майка ти ли?— Не. Вещицата. Нали за нея

говорим.— Разбира се.Уайлда въздъхна

раздразнено.— Вещиците плашат, не

смяташ ли? Искам да кажа, чепоне мен винаги ме е било страхот тях, макар мама да ми еобяснила, че те не са истински, ноако някоя вещица живее в

имението на Феърчайлд, тя не бисе показала пред мама, споредмен. Просто няма логика да яприближи и да й съобщи: „Аз съмвещица“, защото мама няма да йповярва. Още повече, че тя саматане би позволила там да живеенякоя вещица. А аз не сипредставям една вещица да не сеподчини на мама. Ти представяшли си?

Той се колебаеше дали даразтърси Уайлда, за да спре дабръщолеви, или да избяга толковадалеч, че да не я чува. Ала тя все

пак е негова братовчедка,двадесет и девет годишна и всеоще неомъжена. Доведе я в тазизабравена от Господ страна,където хората говорятнеразбираем английски и ядатсмес от овчи бял и черен дроб,сърце и вечните овесени ядки,сварена в шкембето на закланотоживотно. Наричаха го саздърма.Гадост!

— Иън, слушаш ли ме? —изхленчи Уайлда. Въоръжи се стърпение и насочи коня нагоре похълма, към имението.

— Разбира се, Уайлда.Винаги те слушам.

Тя се извърна и вдигнапоглед към него. Изражението йбе невинно, а сините очи —широко отворени. Изведнъжослепителната усмивка япревърна от празноглава бъбривкав една от най-красивите жени —имаше вродената способност дапрелъстява като Елена от Трояили като истинска представителкана рода Феърчайлд от Съсекс.Потупвайки ръката, с която яобгръщаше, тя му довери:

— Именно това харесвамнай-много у теб, Иън. Никога неме караш да се чувствам глупава.

Загледа се в тазинепринудена доброта. Тя гообичаше. Заради естественото йповедение бе готов не само даизтърпява нейните приказки, но ида направи доста повече.

— Само глупак би те взел заглупава, Уайлда, а никой никогане ме е наричал глупак.

— Да, с изключение на бащати, но той те нарича как ли не.

Иън се скова — старата рана

бе готова да прокърви. Уайлда серазсмя.

— Опитва се да се изкара по-добър от теб, горкичкият. —Извърна се и погали гладкиякамък на пръстена му.

Иън усети познатататоплина. Уайлда не бе точноглупава, а по-скоро необразованаи независимо от възпитаниетоси — абсурдно наивна. А зарадинеразривната й привързаност къмнего, той бе готов да я брани отвсякаква заплаха. И именнопоради тази причина попита

строго:— Какво търсеше в колибата

на вещицата?— Ами утрото е така

прекрасно, че ми хрумна дапояздя. Стори ми се топло, нотрябва да ти издам, Иън, чекраката ми са ледени…

— Уайлда, какво търсешепри вещицата?

— От конюшнята ми дадохадобър кон, искам да кажа кобила,затова съм изненадана, че избяга.Нали не мислиш, че нещо ще й сеслучи?

Очевидно печелеше време.Необичайно за нея.

— Избрали са кобилатаспециално за теб, защото винагисе прибира вкъщи. — Посочи къмконюшнята, която вече севиждаше. — Сигурен съм, че етам. И така — какво се готвеше дакажеш на вещицата?

Уайлда се сви на седлото ипроследи с пръст богататабродерия по полата си.

— Исках нещо.— От една вещица?— Да. Кой друг би ми го

дал? — За злочестина на Токсин,обутият й в ботуш крак селюлееше напред-назад и сеудряше в хълбока му. — Нужнами е магия.

Иън успокои животното спотупване по врата.

— За какво?— Не мога да ти кажа! Ще

разваля всичко.Надяваше се вещицата да

помогне на баща му, за да сеиздължи за неприятностите,които създаваше.

— Вещицата не прави магии.

— Не е вярно! — Уайлда сеизвърна и го погледна. — Не чули за Кени Ковача?

Иън вдигна ръка и разтъркаочи.

— Безброй пъти.— Ето! — Направо

триумфираше.— Кой ти каза?— Красивите й устни се

нацупиха.— Никой.— Тогава откъде знаеш за

вещицата?— Камериерката ми и

госпожа Армстронг сишепнеха. — Лицето й засия. —Имам сребро. Мога да прекръстядланта й.

— На вещицата? Струва мисе, че това важеше при циганите,мила?

При звука от копитата наТоксин по калдъръма предконюшнята едно от конярчетатапоказа глава и се ухили. Междудвата му предни зъба зееше дупка.Иън му кимна.

— Уайлда, изслушай ме.Опасно е да се броди из гората, а

още по-опасно е да се търсивещицата. Със сигурност не правимагии, но е изобретателнастарица и има вероятност да тенарани. Искам да ми обещаеш, чеповече няма да я търсиш.

— Но, Иън…— Обещай ми, Уайлда! —

Дръпна юздите, за да спреТоксин. Момичето изхленчиотчаяно. — Иначе ще те изпратяобратно в имението наФеърчайлд. — Заплахата бежестока. — Чуваш ли ме,братовчедке?

Уайлда се предаде.— Добре. Обещавам. Но ти се

държиш лошо, Иън. — Предиконярчето да успее да хванеюздите и да поеме Токсин, тя сеплъзна от седлото. — И аз вече нете харесвам.

Момчето се загледа след неяи се усмихна.

— О, много е сладка.— Да — съгласи се Иън и

също слезе. — Сладка е.— Добре дошли! Хубаво сте

направили, че сте се измъкналинавреме от лапите на вещицата.

— Съгласен съм с теб,Шанли. — Иън разхлабиизпомачканата си вечевратовръзка. — Шанли беше,нали?

Шанли наблюдаваше коня.— Да, господин Иън.— Едно от децата на

Армстронг, нали?Момчето кимна.— Пак познахте, господин

Иън.— Като видиш баща си,

предай му, че всичките мимъжествени части работят.

— А ако не ме попита?— Много ще ми е неприятно

да остане с някаквиподозрения. — Иън му подадеюздите. — Конят се разходидобре. Подсуши го, изчеткай го иняма да ти създава никаквигрижи. — Токсин изсумтя, но Иънсе приближи до главата му и гозагледа в очите. — Нали така,юнако? Няма да създавашпроблеми.

Ноздрите на жребеца серазшириха, но Иън не откъсвашеочи от неговите. Най-после

животното се усмири, тръснанедоволно глава и господарят муго почеса по носа.

— Красавец!Младият Шанли се

престраши да погали врата наконя.

— Някой някога казвал ли вие, че животните ви слушат?

— Няколко души. — Токсинизви глава към Шанли и Иън сезагледа как момчето го почесва помуцуната. Конят изпъна врат. —И ти май добре се разбираш с тях.

— То ни е в кръвта.

— Какво искаш да кажеш?Шанли погледна Иън почти

виновно.— Нищо. Просто така си

приказваме тук.Токсин сякаш се изсмя, а

момчето се надигна на пръсти иму прошепна в ухото:

— Няма да ме издадеш,нали? — Цъкна с език и поведеконя към яслата.

Иън остана загледан следнего със свъсени вежди. Мнозинапретендираха, че се разбират сживотните, но малцина всъщност

го правеха. Странното бе, чедвама, които наистина го можеха,се озоваха на едно и също място.

Тръгна след Уайлда и стъпина каменната пътека. Какваирония! Градината на вещицатаизглеждаше по-добре от тази.

След пристигането на бащаму, а вероятно и преди това,имението се поддържаше презпръсти. Покривът на обора берухнал; неокастрените клони надърветата заплашваха да ударятчовек в лицето; един счупенпрозорец беше закован с дъски.

Но макар и занемарена,къщата радваше окото. Масивнатасграда изглеждаше уютноразположена на скалистия връх,обрулена от океанските ветрове игорда с осанката си. Двете крила вразличен стил, издигнати вразлични времена, й придавахавид на птица. Фасадата от сивикамъни сякаш изплуваше отминалото, а широкото стълбищегостоприемно подканяше.

Иън влезе и се озова вобширен коридор с много врати.Едната водеше към кабинета,

друга към библиотеката, третакъм дневната, а четвърта къмстълбите за кухнята и пералнотопомещение. Пред него сепростираше големият салон идвата дъгообразни коридора къмспалните. В една от тях лежешебаща му — Иън би трябвало даотиде точно там.

Би трябвало. Облегна севърху богато резбованата маса. Битрябвало. Така повеляваше дългът.Откакто пристигна в Шотландия,той ръководеше живота му.Обичаше задълженията си към

Фионауей, но занемаренотоимение отнемаше много време.Ненавиждаше обаче часовете,прекарани в грижи около баща си,особено като съзнаваше, чекаквото и да стори, няма да мупомогне; а и в очите на Лезли тойникога не правеше достатъчно.Сега се налагаше да бди и надУайлда.

— Още изглеждате уморен,господин Иън. — ГоспожаАрмстронг, висока и едра,приближаваше към него с наръчмръсни дрехи. — Ездата не ви ли

освежи?— Ездата — да. — Разкърши

рамене. Както винаги щеше данаправи онова, което се очаквашеот него. Безгрижните дни,изпълнени с развлечения, отдавнабяха отминали. — Вещицата е напът, макар съпругът ти никак дане е доволен.

— Така ми каза и той.Госпожа Армстронг не

говореше много. Беше прекаралацелия си живот във Фионауей.

— Вещицата спомена залейди Алана — довери й Иън. —

Изглежда напълно убедена, чемладата дама е още жива.

Госпожа Армстронг подпрякупчината дрехи на бедрото си.

— Ако е вярно, значи онова,което видяхте, не е било призрак.

— Не съм се и съмнявал. Отколяното й имам синини погърдите, а ножът й направи ранана врата ми.

— Усъмнихме се, защотозалитахте и крещяхте. Сега вечегледаме по-сериозно на вас.

Това бе извинението, коетовероятно някога щеше да чуе. Но

все пак госпожа Армстронг, начието мнение той държеше, гообявяваше за човек, комуто можеда се вярва. Още еднопотвърждение за неговатапринадлежност към този дом.

— Вещицата твърди, че добрепознава лейди Алана.

— Нима?Във фалцета на госпожа

Армстронг прозвуча изненада; тяневолно изпусна една кърпа икогато се наведе да я вдигне, Иъня застъпи с крак.

— Какво ще кажеш за това?

Икономката се надигнанеохотно и го погледна.

— Нямам спомен тазивещица някога да се е срещала слейди Алана. Старата вещица —да, но не и тази.

— Не те разбирам.— Тук, във Фионауей, винаги

сме си имали вещица и тя винагие живяла в онази къщурка. Някоитвърдят, че просто е остаряла ипогрозняла, но това са пълниглупости. Когато една вещицаостарее, се появява друга.

Иън си припомни, че не се

намира в Англия. Там и ученитехора се присмиваха на такивасуеверия. Но това бяхаШотландските планини, почтинезасегнати от цивилизацията.Госпожа Армстронг — на видтака разумна — очевидно вярвашев магическото превъплъщаване наедна вещица в друга. Не можешеда се изсмее, без да я засегне,затова учтиво попита:.

— И откъде идва новатавещица?

— Тя всъщност не е истинскавещица. Дори някога тук да са

живели магически същества, тевече са измрели. Новопоявилатасе вещица е просто жена,изхвърлена от някое не толковасъстрадателно село. Старата я учина знахарство, та когато умре, даима кой да ни лекува. Вярно,лейди Алана прекара известновреме с нея. Майка й умряпрекалено рано, при раждане;щеше да има син. Тъкмо затовавещицата предаде на лейди Аланаизкуството да цери. Господаркатана едно голямо имение трябва дазнае такива неща.

Иън бавно се наведе и вдигнападналата кърпа.

— Значи днес аз съм срещналновата вещица. Удивително! —Още една от загадките наФионауей. Напъхвайки кърпата вкупчината пране, той погледнагоспожа Армстронг в очите. —Бъди малко по-внимателна каквоговориш, когато Уайлда енаоколо. Макар привидно да непритежава здрав разум, тя имамного остър слух.

Госпожа Армстронг вдигнавъпросително вежди.

— Днес я видях привещицата.

Животът й на икономка и намайка на седем деца сякаш я бешелишил от способността да сешокира, но тя все пак тиховъзкликна. После, потупвайки гопо ръката, рече замислено:

— Господин Иън, товаможеше да донесе истинсконещастие. Вероятно е чула,докато си говорех с Агнес, а ниеси мислехме, че си топли кракатапред камината. Ще предупредя идругите.

— Как е той?— Господин Феърчайлд

отново не спря да злослови по вашадрес.

— Не ми казваш нищо ново.По коридора се разнесе

нечовешки вик — доривладеещата се госпожа Армстронгпотрепери.

— Най-добре е вещицата дапобърза. — Иън свали сакото си инави ръкавите. — Той има нуждаот помощ, а аз не знам как да му ядам.

— Спокойно, господин Иън.

Нищо не може да се направи.Стара болест. Сам си я навлече.

— Какво значи това?— Грешникът ще бъде

наказан, а заблуденото агне ще сезавърне. — Кимна и вдигнакупчината за пране от бедротоси. — Не го забравяйте, господинИън, докато ви обсипва сругатните си.

Не разбираше за какво стававъпрос.

— Само още нещо.— Да?— Колко годишна щеше да

бъде лейди Алана сега?— Колко годишна? —

Госпожа Армстронг извърна лицекъм него и го изгледаподозрително. — Да не степреуморен, господин Иън?

— На колко?— На двадесет… Почти на

двадесет и една.Значи сметките му са верни.

И освен това…— Знаеш ли рождената дата

на лейди Алана?— Акуширах на майка й.

Беше през лятото, юли… На

двадесет и първи, мисля. —Веждите на госпожа Армстронг сесвъсиха. — Да, двадесет и първи.Денят преди да родя моя Джами.

— Благодаря, госпожоАрмстронг. Много ми помогна.

Тя пое към пералнотопомещение, а той се загледа вкамъка на пръстена си. Двадесет ипърви юли. Рожденият ден налейди Алана е само след двеседмици.

* * *

По-възрастните хора вШотландия се усмихват сразбиране, когато по-младитезаразпитват за вълшебниците.Нямаме, време за подобни неща,отвръщат те. Усилията даизтръгнат насъщния от кораватаземя или да уловят риба въввраждебното море ги поглъщатизцяло.

Някои от по-младитесхващат намека и привеждатгръб над работата си, както симу е редът.

Други обаче виждат

невероятна романтика в магиятаи се надяват чрез нея да облекчатживота си. Затова търсятсамозвани шарлатани.

Глупаци! Та нали всеки знае,че няма никакви вещици!

Глава 4 Облечена като вещица, лейди

Алана отвори вратата на къщата вимението Фионауей. Нощта нахлуслед нея, а светлината на свещтапотрепери. Затвори леко и сезаслуша в тишината.

Всички спяха. Никой не япосрещна, но влизайки в дома си,изпита такава радост, че едва неколеничи. След деня, когатоизбяга, само веднъж дръзна да севърне, и то за да извършиубийство.

Ала не успя. Трябваше да гопредвиди. Но новината, че синътна господин Феърчайлд епристигнал, я потресе и тя сепаникьоса. Грабна билките си инай-острия си нож и посред нощсе промъкна в спалнята му.

Каква каша само забърка!Междувременно си забрани даприближава имението.

Днес обаче той дойде принея. Независимо отнеспокойството й не я разпозна.Мъжът, който си въобразяваше, чее новият господар на Фионауей,

сам стана причина тя да се явитук.

Пристигна безкрайнощастлива. Сега стоеше заслушанав шумовете на къщата. Бяха йлипсвали проскърцванията накепенците, сладкият аромат надърва в камината, хладината накамъка.

И все пак дойде с малконеохота. Не искаше да лекувагосподин Феърчайлд. Не бисъжалявала никак за смъртта му,но се познаваше прекалено добреи знаеше, че ще му помогне, ако е

по силите й.Имаше обаче нещо друго, по-

важно — не желаеше да се срещас Иън.

Баща му естествено, я бешеизлъгал. Старият непрокопсаниквинаги я мамеше. Високият и гордИън имаше мускулести, широкирамене, дълги и силни крака, акъсите му черни коси и брадаизобщо не сребрееха. В целия мувид не се долавяха никаквипризнаци на старост, какватобаща му приписваше.

А очите му… Потрепери и

стисна огърлицата си. Големи, сдълги гъсти мигли; очи, предкоито глупавите момичета серазтапяха, макар тя определено дане разбираше защо. Кафяви. Най-обикновено кафяво. Но и дума неможеше да става, че погледът му еобикновен. Проницателен,нетърпелив, развеселен — всеедно виждаше всичко задмаскировката й и прониквашедълбоко в самотната й душа.

За пръв път от много временякой я беше погледнал…истински.

Защо трябваше да е точноедин от семейство Феърчайлд?

Беше се дегизирала с новслой пепел и тя се посипа откосите й, когато пое по коридора.Изпълнен със сенки, пред нея сеширна големият салон, но сеганямаше време за губене. И безтова прекалено много се забави.Безпогрешно се насочи къмглавната спалня. Още спристигането си господинФеърчайлд се бе настанил там итя по никакъв начин не успя да гопремести. А някога това бе

спалнята на майка й.Господин Феърчайлд само й

се присмя високомерно иразпореди да претапицират стаятав кадифе. После я напълни стромави мебели, а всичкиспомени от семейство Маклаудизхвърли на боклука.

Прислужниците обаче гиспасиха и й ги донесоха — така ите се включиха в битката.

Вратата на спалнята бешеотворена и оттам струешесветлина. Пристъпи бавно,въпреки желанието си да избяга.

Стисна торбичката с билките ивлезе.

Нищо не помръдваше.Господин Феърчайлд вдиша съссвистене, после издиша. ЛейдиАлана затаи дъх. Пристъпинапред, застана на подиума долеглото и се загледа в спящия.

— О, камъни — прошепнатя, — какво да сторя, за да мупомогна?

Болестта, която разяждашетялото му, бе стопила тлъстините,някога суетно пристягани скорсет. Вместо тях, при корема,

дори през завивките, сезабелязваше нездравословнаподутина. По набъбналите мупръсти нямаше нито един отпищните му пръстени. Липсвашеи перуката — вече нищо неприкриваше плешивата му глава.Беше изпохапал устните си докръв и сега те бяха свити вболезнена гримаса.

— Горкичкият господинФеърчайлд! Къде отиде цялата тисуетност?

— Доста се позабави!Гласът долетя от прага и я

накара да подскочи.— Иън?Направи лек реверанс, но не

бе склонна да се извинява.— Очаквах те днес

следобед. — Пристъпи къмлеглото и се надвеси над болника.

Прекалено горда, за дапремълчи, Алана рязко госкастри:

— Билките имат магическитесвойства само ако са пряснонабрани. — Пъхна ръка вторбичката на кръста. — Ушнобиле за язвата, успокоително за

възпаленото гърло, мента застомаха, маточина за черниядроб… и за приспиване. Малкоранилист…

— Пфу! — Иън размаха ръка,за да разсее силния аромат натревите и се запъти къмпламтящия огън в огромнатакамина. — Ранилист? Не се липрилага срещу зли духове?

Тя вдигна подигравателновежди.

— О, мъж с широкипознания! Макар да ми се струва,че понятията взаимно се

изключват.Не я зашлеви. Нито я смъмри.

Дори не се намръщи. Просто необърна внимание на обидата й,сякаш тя нямаше никаквозначение за него.

Алана не знаеше как датълкува поведението му, но тоопределено не й харесваше.

— Можеш ли да мупомогнеш да се почувства по-леко? — Иън грееше гърба си. —Плаши прислугата с крясъците си.Не смеят изобщо да влизат в тазистая.

— Кой се грижи за него?— Предимно аз.Из Шотландия се правеха

много магии. Цял живот беслушала разкази за елфи,джуджета и вълкодави. Фионауейоцеляваше благодарение намагии, но Алана никога не бевиждала истински магьосник.

Докато не срещна Иън.Привлекателен бе прекаленослаба дума. Той се придвижвашекато част от нощта — тъмен,невидим — и се носеше като бурянад океана. Тялото му сякаш бе

изваяно от природните стихии —грациозно и мощно. И тазилъскава, добре гледана брада!

Очите му се присвиха.Наблюдаваше я.

— Как се казваш?— Във Фионауей наричаме

вещиците Маб.— Аха. — Прокара ръка по

затопления си гръб. — Значи невинаги са те наричали Маб?

— Взех името, когато старатавещица умря.

Със самодоволния вид намъж, който прави заключение,

той отбеляза:— Следователно не си стара

вещица. Вероятно някога си билаистинска лейди?

От уплаха тя се удари влеглото, но господин Феърчайлдне трепна.

— Откъде ти хрумна подобнонещо?

— Говориш английски достадобре за селянка.

Предизвикателно, а и за даотклони вниманието му, тяпопита на свой ред:

— На колко си години?

— Тридесет и четири. Когапочина старата вещица?

— Преди шест месеца.Винаги ли си живял с баща си?

— От дванадесетгодишнавъзраст. Колко време вече сивещица?

— Четири години. Къде емайка ти?

— Изостави ме. Самотна лиси?

— Изоставила те… —Изведнъж осъзна въпроса му ипотрепери. — Самотна ли? Ами…да. — За да си възвърне

самообладанието, попита: — Ати?

Той се засмя. Дълбок, гърлен,приятен смях. Крайчетата наочите му се присвиха, устните мусе изгладиха. Този мъж, коготосмяташе за извънредно опасен,буквално преливаше от чар. Атака ставаше още по-опасен.

— Какво да направя, за да сепогрижиш за баща ми?

— Трябва ми… — Поедълбоко въздух и се опита дауспокои сърцето й. Той не япрелъстява. За него тя е старица.

Каквито и трепети да изпитва, теса резултат на самотата.

— Трябва ми котел с врящавода и няколко прислужника.

Забеляза скептичното муизражение.

— Аз съм вещицата! Азнареждам!

— За колко време са тинужни?

Алана дълго изучаванеподвижната фигура на Лезли.

— Точно както и лекаря, закогото спомена, никога не съмвиждала подобно нещо… Но… Е,

няма значение. Откога е така?— Не иска да ми каже, но те

уверявам, че е пратил да меизвикат само защото е съзнавалкрая си. Значи… — Иънпресметна наум — …поне от двамесеца.

Тя се извърна отново къмлеглото. Опита се да потиснеомразата и вината, които ЛезлиФеърчайлд пробуждаше у нея.Той я прогони от дома й, принудия да порасне и да стане по-веща,докато самата тя би предпочела даси бъде наивна лейди, господарка

на Фионауей. Ненавиждаше тозимъж, обречен да умре, и тоболезнено.

— Слуховете за неговатаболест се носят доста по-отдавна.

— Така си и мислех.Иън я изгледа изучаващо.

После кимна и се отправи къмвратата.

Самата тя бе обзета от силнолюбопитство.

— Може ли да задам ощеедин въпрос?

Той се извърна и вдигнавежди:

— Досега не искашеразрешение.

— А ти защо въобщеотговори на въпросите ми? Защоне ме зашлеви за нахалството и неми нареди да си гледам билките?

— Защото си интелигентнажена. — Усмихна се и средподрязаната му черна брада семярнаха бели остри зъби. —Интелигентна. А мислех, чепонятията взаимно се изключват.

Глава 5 — Госпожо вещице?Приглушеният глас на

Уайлда накара Алана да извърнеглава и да се взре в тъмнината.

— Госпожо вещице, заета листе?

Алана погледна къмпритихналия Лезли, после къмгоспожа Армстронг. Далинаистина е заета? Грижеше се занего вече три денонощия — станасвидетел и на яростни пристъпи,и на смъртни припадъци. Май

беше доста заета.Вратата обаче се отвори с

проскърцване и Уайлда надникна.— Какъв глупав въпрос

всъщност. „Заета ли сте?“.Разбира се, че сте заета. Дори азго осъзнавам. Но в момента чичоЛезли не крещи, та ми хрумнадали не ви се иска да сепоразходите. Имате ли нещопротив да се поразходим заедно?

Алана зяпаше Уайлда иединственото, което си мислеше,бе „Колко е красива.“ Никоя женанямаше правото да притежава

златни коси. Не беше честно,докато нейното собствено лице епосипано с пепел, а груботовълнено платно обвива тялото й,кожата на това същество да греекато коприна, а пурпурната йпамучна рокля да подчертаватънката й гъвкава талия.

Ала Алана най-много седразнеше — истински седразнеше — от начина, по койторазумната госпожа Армстронгзасилва в присъствието на Уайлдаи демонстрира своятапривързаност. Ако можеше да

понесе наличието на красиважена в дома си, то поне е реднотази жена да бъде груба ивисокомерна спрямо прислугата.

— На разходка ли? —промълви Алана нетърпеливо. —Та слънцето залезе!

— Не съвсем. — Уайлда сеусмихна подкупващо и се заигра скопчетата на блузата си. — А и сипредставях, че предпочитатетъмнината.

Алана се чувстваше уморена.Вече мислеше забавено и затовапопита:

— Защо?— Нали сте вещица!

Вещиците обичат тъмнината.Винаги съм си го обяснявала сжеланието им да вършат злини,но вие сте толкова мила с чичоЛезли, че това не може да е вярно.Искам да кажа, човек, който сеотнася внимателно към чичоЛезли е или безумец, или добряк.Макар да съм от рода Феърчайлди ужасна като всички тях, все ощеразличавам добротата.

— От рода Феърчайлд? —Алана осъзна какво всъщност

казва Уайлда. — Ти си от родаФеърчайлд?

Момичето примигна игъстите й клепки потрепнаха.

— Не знаехте ли?— Не. Защо да го знам? —

ставаше грубичка.— Госпожо вещице…Госпожа Армстронг използва

обръщението на Уайлда, но спредупредителни нотки.

Алана хвърли кос поглед къмсвоята мила стара икономка. Вначалото госпожа Армстронг сеотнасяше подозрително към

нея — дебнеше да види към какводяволско поведение ще прибегне.

Докато не съзря огърлицата.Беше получила сребърнатаверижка от майка си. Окачи я нашията й, когато навърши тригодини. На всеки неин рожден денизваждаше четвъртито камъче отедна специална торбичка,нанизваше го на верижката и яслагаше на дъщеря си. Вечертавнимателно сваляше огърлицата ия прибираше до следващатагодина.

Тогава Алана не разбираше

ритуала. Светлокафявитеквадратни камъни, по които бяхаиздълбани неразбираеми резки, неозначаваха нищо за нея.Прислугата обаче винаги гочакаше със затаен дъх и Аланапостепенно осъзна тяхната вяра,че благополучието им зависи отнея. Обичаят всъщност бе достанаивен и като момиче тя гледашена него с пълно пренебрежение.

Но въпреки това, когатоизбяга, окачи огърлицата на вратаси, под дрехите, и оттогава не ясвали. Всяка година отиваше при

господин Луис и изваждаше поедно камъче от торбичката.Веднъж госпожа Армстронг бешедоловила потракването накамъчетата. Така тайната й серазкри пред един човек. Алаикономката не си отваряше устатаизлишно.

За жалост госпожаАрмстронг имаше твърдиубеждения относно поведениетона господарката на Фионауей —тя трябваше да е добра, послушнаи гостоприемна.

Алана не желаеше да е

такава, само че икономката севъзползва от привилегията начовек, присъствал на раждането й,и не се поколеба да си кажемнението.

Като се насили да прозвучипо-любезно, Алана отбеляза:

— Не знаех, че си от родаФеърчайлд.

Очите на Уайлда серазшириха от изненада.

— Но ние всички така сиприличаме.

Алана сведе поглед къмгосподин Феърчайлд. Лицето му

бе осветено от свещите ипоследните слънчеви лъчи и там,в повехналите черти, за своя най-голяма изненада, откри прилика скрасивата Уайлда.

Усети облекчение.Облекчение, което не биваше даизпитва.

Иън беше братовчед на тазижена, а не любовник. Така вече сеобясняваше покровителството му.Но…

— Иън не прилича на теб?— Не, горкичкият, и всички

доста го дразнеха заради това,

докато живееше в имението наФеърчайлд, макар че е по-леснода си от рода Феърчайлд и даизглеждаш като Иън, а не кактоние, останалите, защото всичкипотръпват, щом ни видят. —Уайлда потупа трапчинката набрадичката си с показалец. — Безмъжете, разбира се.

— Разбира се — промълвиАлана.

— Но според меннебрежността е привлекателна уедин мъж. А вие как смятате?

Уайлда като че ли говореше

съвсем сериозно и Алана янапуши смях. Успя да го превърнев изхриптяване на старица икогато се съвзе, призна:

— Няма откъде да знам.— Защо? Някога сте били

хубава.Алана подскочи.Уайлда пристъпи напред и се

загледа в нея.— Много хубава. Всъщност

вие и сега бихте могли даизглеждате добре. Ще ви помогна,а вие ще ми съдействате за мояпроблем.

Алана я гледаше ужасена.Отстъпвайки, Уайлда потупа

чантичката, която висеше наръката й.

— Сигурно ще сепочувствате по-добре, акокръстосам дланта ви със сребро?

— Може би. — Алана сеизмъкна от светлината на свещитеи тръгна към Уайлда. Вечеобмисляше маршрута си посенчестите коридори. — Хайде дасе поразходим, а ти ще разкажешна мен, старата вещица, каквоискаш да направя за теб,

госпожице Феърчайлд.Излязоха от спалнята. Алана

се движеше до стената. Уайлдамълчеше.

— Госпожице Феърчайлд? —Подканата беше нежна.

— О! Да чакам толкова времеда ми се отдаде възможност дапоговоря с вас, да съм сигурна, чесега Иън няма да ме види, а да неми хрумва какво да кажа!Всъщност Иън доста се разсърди,задето ходих да ви търся. Накараме да обещая, че повече няма даго правя.

— Така ли?— Каза, че сте много

изобретателна.— Е, поне в едно нещо е

отчасти прав.— Но сега аз всъщност не

съм ви търсила — вие самапристигнахте тук. Значи ненарушавам обещанието си и… О!Госпожо вещице… — Уайлдастисна ръката на Алана. —Толкова отдавна сърцето ми гожелае!

Допирът на Уайлда смаяАлана с топлината и добротата си.

Това момиче — не, тази жена,защото тя не бе така млада, кактоизглеждаше на пръв поглед —докосваше старицата безколебание и без страх. Кой знаезащо й напомняше за майка й и заначина, по който тя я милваше побузата или слагаше ръка върхураменете й и без думи йпоказваше своята привързаност.

— Можеш да ми поискашвсичко.

Алана не повярва на ушитеси. Възнамеряваше да се отърве отУайлда, като изреди няколко

магически звучащи думи, а не дасе обвързва.

— Благодаря! — Сините очисияеха като сапфири. — Знаех, чеИън греши по отношение на вас.Когато дойдохте тук, се опасявахда не би да се навърта наоколо поцял ден и по цяла нощ и да немога да ви сваря сама.

— А вместо това той нямашетърпение да се отърве отзадълженията към баща си —недоволно отбеляза Алана.

— О, не! — Уайлда пуснаръката й. — Иън не е такъв!

За жена, която не спира даговори, очевидното й нежеланиеда добави нещо по въпросаизглеждаше странно.

С неохота Алана се съгласи,че Уайлда има право.Първоначално Иън я проверявашечесто, но когато тя доказа колкодобре се справя със задачата си,той се отдаде на задълженията сикъм Фионауей. Тя ненавиждашеначина, по който прислугата сеобръщаше към него с въпроси,ненавиждаше мъдрите муотговори и се радваше, когато той

напускаше къщата, за да обикаляимението с Токсин. Присъствиетому близо до рамото й я караше дасе чувства неловко, припомняше йистинската същност, а тъмниятму поглед сякаш прониквашеотвъд маскировката.

Напоследък все отсъстваше итя изпитваше облекчение.Имението отчаяно се нуждаеше отгрижи, а с компетентните сидействия Иън вдъхваше увереностна прислугата и, което бе по-важно, на нея самата.

Алана не желаеше да мисли

каква ще бъде реакцията му,когато на двадесет и първия сирожден ден тя се появи и поискада й върнат Фионауей. Нитожелаеше да мисли какво ли мудължи за управлението, защотознаеше, че сандъците — нямашеначин да е иначе — са празни.

Утешаваше се, че все някакще се отплати. Някак… Немислеше и за гнева му, когатооткрие измамата й… Всичките йизмами…

Още една крачка и щяха да сеозоват в големия салон, окъпан в

светлина и изпълнен с удобнимебели, а Алана не го желаеше,затова се извърна рязко къмУайлда и я подкани:

— Кажи на баба желанието,легнало на сърцето ти.

— Обещавате ли да не ми сесмеете?

— Обещавам!— Искам… Забравих да

кръстосам дланта ви съссребро! — Уайлда заотварячантичката. — Колко трябва заедна магия?

Смаяна, Алана наблюдаваше

треперещите пръсти.— Зависи каква е магията.— Става въпрос за нещо

голямо. — Уайлда измъкна еднамонета, но я изпусна. — О,Господи! — Коленичи и запълзяслед търкалящата се пара, а отчантичката й се посипаха още. —Е, не е като да се премести окотона някого по средата на челотоили да се изпрати напаст от онезиотвратителни буболечки спотреперващите рогца, но е по-голямо от това да се превърнежаба в принц.

— Обикновено правяобратното. — Алана също сенаведе и засъбира монетите. —Обикновено превръщампринцовете в жаби.

— Наистина ли?— Не. — Подаде й парите и

се засмя на видимото йразочарование. — ГоспожицеФеърчайлд, остави на мен, бабата,да ти кажа какво искаш.

Уайлда плесна с ръце.— Вие знаете?Алана, разбира се, не знаеше,

но колкото по-дълго гледаше

Уайлда, толкова повече си давашесметка, че това не е особеномлада жена. Явно наближавашетридесетте, а не носеше венчаленпръстен и живееше при братовчедси.

— Искаш магия за любов.Лицето на Уайлда така се

удължи, че Алана изпита вина.— Не! Почакай! Трябва ми

кристалната топка, за да надникнав сърцето ти. — Разтърка чело сръка. Толкова бе сигурна, че еотгатнала. — Може би пари? —Не откъсваше поглед от Уайлда,

която показа още по-голяморазочарование.

Любов. Пари. Какво другоможе да се желае?

— Собствена къща?Уайлда поклати глава и

няколко кичура се разпиляхаоколо сърцевидното й личице.

Алана примигна, сякашизлизаше от транс.

— Госпожице Феърчайлд,умът ти е сложен и впечатляващ.

Уайлда засия.— На мен, старата баба, ми е

трудно да разчета мислите ти. Не

е ли най-добре сама да ми кажешот каква магия се нуждаеш?

Пускайки монетите обратно вчантичката, Уайлда се изправи идоверчиво погледна Алана.

— Толкова сте добра.Искам…

Повей на вятъра ударивходната врата в стената.Трясъкът отекна и се чу гласът наИън.

— Вечерям и отивам вконюшнята. Една от кобилите щеражда и Шанли се безпокои.

Двете жени се спогледаха и

без да си разменят и думичка,побягнаха в противоположнипосоки.

* * *

— Подъл злодей! — Алана сезанимаваше с окото си, коетобързо се зачервяваше, и гледашекъм беснеещия Лезли.

— Откъде намери сили да теудари така! — ГоспожаАрмстронг взе свещта. — Дай давидя.

— Няма нужда! — Изрече гопрекалено рязко и мигомсъжали. — Не…

— Ще посинее, ако несложим студен компрес.

— Вещиците не посиняват.Алана попи малките капчици

кръв, които се стичаха по бузатаи. Тялото я болеше от умора.Душата й стенеше от злобнитереплики, избълвани от господинФеърчайлд.

— Нито кървят — вметнагоспожа Армстронг. — Но щомупорстваш, така да бъде.

Внимавай да не се блъснеш встената, когато окото ти съвсем сезатвори.

Алана погледна къмприслужниците, които бе избрала,защото се бяха оказалидостатъчно уравновесени. Те себяха преборили с господинФеърчайлд и сега той лежешепокорно. Госпожа Армстронг безастанала до таблата при краката.И трите бяха заели една и същарешителна поза: с изправенигърбове и ръце на хълбоците.

— Благодаря ви. Намерих си

истински приятелки, което не мисе бе случвало, откакто старатаМаб почина миналата зима. Току-що се сетих всъщност колко… бяхсамотна. — Усмихна сепредпазливо. — Не знам каквощях да правя без вас презпоследните два дни. — Даде имзнак да си вървят. — Късно е.Трябва да си починете. Аз ще сепогрижа за него.

С цъкане и протести женитетръгнаха към вратата. Щяха даотидат в помещенията заприслугата, да се загърнат с

одеяла и да чакат отново да гиповика, но щом топлината наприятелството им напусна стаята,самотата пак я обгърна. Сразтреперани пръсти потопи еднакърпа в керамичната купа долеглото и я положи върху раната.По нея се полепи кръв и пепел.Ръката й затрепери още по-силно. — О, не ме интересува!

Взе купата. Отнесе я достенното огледало, постави я напода и седна до нея. Решителноизбърса лицето си. Внимателнопочисти натъртеното място и

клепачите.Водата съвсем потъмня.

Примигна, за да прогони сълзите,и се загледа в отражението си.Онова, което видя, я накара даизхълца. Окото й все повече сеподуваше и ставаше мораво, а ивсе още имаше следи от размазанапепел.

Но кой ще я види? Кого ли гое грижа? Не и мъжа в леглото.Надигна се и пристъпи към него.Господин Феърчайлд може биникога повече нямаше да сесъбуди.

От четири години мечтаешеда се завърне у дома. А сега,когато го стори, завари такивапромени. Новите прислужницибяха навъсени и несговорчиви. Инавсякъде разруха. ГосподинФеърчайлд беше осквернил домасъс самото си присъствие и тянямаше представа дали някогащеше да успее да го почисти.

Но това е Фионауей. НейнотоФионауей! И тя няма да позволина някакви непознати англичанида унищожат земите, кактохрътките дивеча.

Беше станала свидетел навсичките опити на майка си даудовлетвори безотговорниянавъсен мъж, за когото се беомъжила. Стоя и край леглото й,докато умираше в същата тазиспалня, мъчейки се да му родисин. Именно тогава се закленикога да не допусне мъж даконтролира живота й. На двадесети първия си рожден ден ще заемемястото си на господарка наФионауей. Ще се омъжи, но следгодина. Едва след като си осигуриположението на безспорна

владетелка на своите земи и насвоето богатство. Ще огледавсички възможности и ще изберепокорен и послушен съпруг,който да си знае мястото. Презгодините на отшелничеството сибе планирала как ще възвърневеличието на Фионауей.

А сега какво се оказваше —че след смъртта на господинФеърчайлд, ще остане синът му.Алана не смяташе, че той лесноще се раздели с имението.

Съдбата на Фионауейзависеше от нея. Тя пазеше

неговите тайни. Сега, заради Иън,изпитваше потребност да поплував океана и да се увери, че пак е вбезопасност. Искаше да сепромъкне в старата си спалня, зада е сигурна, че камъните са всеоще там, топли и невредими, вкутията си.

Прекалено много тайни.Прекалено много отговорности.Прекалено много опасности.

Сепнато поемане на въздухоткъм леглото я накара да вдигнеглава. За пръв път от три днинасам господин Феърчайлд я

гледаше в пълно съзнание. С дивпоглед. Тя отстъпи. Но той яразпозна и чертите на лицето мусе изкривиха. Прошепна само:

— Алана…Тя отстъпи още и прошепна:— Не, не… Ш-ш-ш-т…Гласът му се усили.— Алана… — Изведнъж

направо се развика: — Алана! Тяе!

Опита се да се надигне навъзглавниците.

Алана се спусна към него.— Не! Лежи спокойно!

Сложи коляно на леглото и госграбчи за раменете, за да гопринуди да легне, но той всяческисе стараеше да се надигне налакти.

Сграбчи китките й. Изкрещяи викът му отекна в празнотата нанощта.

— Алана е! Хванете я!— Млъкни!Опита да се освободи, но

откри, че някой я държи.Отмести я от леглото. Когато

се обърна, видя лицето на Иън.Призова всички магически

способности, които притежаваше,за да изчезне.

Нищо не се получи.Вместо това той сепнато си

пое въздух и я пусна, все едно чеизгаряше пръстите му.

От леглото долитахахриптящи съскания:

— Моята довереница! Хванималката мръсница! Дръж я,глупаво копеле!

Иън я хвана за раменете и яразтърси.

— Вещице! Ако умееш дапроменяш образа си, както

разправят, по-добре се превърни внякого, който може да облекчисмъртта на този човек. Иначе щепринудя английските съдилищада те обвинят в магьосничество, ааз лично ще запаля кладата.

Алана побягна. Иън останазагледан след нея. После бавно сеобърна към леглото, къдетоболният се бореше със своитевидения.

* * *

Шотландските планини пеятмагически песни. Самотниятпътник ги чува, надушва ги извъздуха, зърва ги в мъглите.Магията очарова душата с всякоизпълване и разсипване на луната,с всяко прииждане и оттеглянена прилива.

Самите водни духовеповеляват, да е така.

Когато не ги закачат, те сиживеят спокойно: плуват,отглеждат малките си и сепридвижват с лекотата натюлени. Дори на външен вид

приличат на тях. Нопритежават дарби,невъобразими за хората. Тевиждат чувствата.Контролират бурите.

И приемат различни форми.

Глава 6 Иън се бе заклел, че никога

повече няма да погледне водитена морето, защото изпитвашеужасяващ и задушаващ страх.Шумът на прибоя обачепостоянно го привличаше, а тазисутрин бе прекалено изтощен, зада се съпротивлява наизкушението.

Опрял чело в западнияпрозорец на големия салон, той сезагледа навън. Вълните серазбиваха в каменисти заливчета

и малки плажове. Сгромолясвахасе, хвърляха пръски, оттегляха сеи отново прииждаха. Вятърът довясолената миризма до носа му.Черноглави чайки се рееха внебето и неспирно крякаха своятанеизменна мелодия.

По дяволите, онази старавещица не притежава никаквиумения.

След като се отказа отбезполезното си дирене напочтеност по целия свят инатрупа повече пари, отколкотосмяташе, че е възможно, с гордост

бе готов да заяви, че никога иникъде не бе виждал призрак.Никога не бе срещал фея или елфи не бе имал взимане-даване свещици.

Защо тогава го правеше сега?Защо точно тук, където моретоприпява приспивни песни с гласана майка му, видя тази земна,променяща образа си старица?Още щом я зърна, разбра, че тякрие нещо. Но знаеше също така,че тя с нищо не се различава отвсеки друг, когото срещаше потези места.

Някакво движение долу средвълните привлече вниманието му.Морето беше светлотюркоазено,украсено с дантела от пяна и…Иън сграбчи за ръкатаминаващата край негоприслужница.

— Какво е това?Той се напрегна да види по-

добре какво точно танцува предочите му.

Агнес проследи сочещияпръст. После сведе очи.

— Ами, господин Иън, можеда е тюленче.

Иън не обърна внимание наполазилите го студени тръпки.

— Но то… то има ръце! Тиси прекарала тук целия си живот.Какво е?

— Да не е дънер? — Тязабоде пръста на крака си вгънката на ръчно тъкания вълненкилим.

— Много хубав дънер! Сбакърени коси — изсумтя Иън. —Какво ти става? Не виждаш ли…

— Очите ми са отслабнали,сър.

С ръце на хълбоците той

изгледа камериерката на Уайлда,упорито стиснала устни. Ала итой можеше да е упорит.

— Кой може да знае какво е?— Армстронг.— Тогава изпрати Армстронг

при мен.Макар Иън да не говореше

нито прекалено високо, нитопрекалено грубо, Агнес неволноотстъпи. На някои въздействашетака. Едни долавяха бруталността,други, подобно на Уайлда,забелязваха единствено добротатаму.

Иън така и не събра смелостда разсее илюзиите набратовчедка си.

Агнес се върна след по-малкоот минута.

— Армстронг току-що се еприбрал от рибарското селище,господин Иън. Моли да изчакатеда се пооправи.

Иън кимна. Беше надушвалмиризмата на риба и водорасли ипреди и с удоволствие щеше даизчака Армстронг да се измие.

Но за негова изненада Агнесне побърза да си тръгне, а остана

загледана навън, сякашсъществото привличаше и нея.

— Дали не се задава буря?— На хоризонта има мъгла.— Чудя се къде ли се крие в

такива нощи.— Кой?Агнес го погледна косо,

после направи реверанс и забързапрез големия салон.

Хубав беше този голям салон.Някога е представлявал основнотопомещение на замъка. Стените мубяха изградени от средновековникамъни. Невероятните по размери

стенни килими грееха с цялото сивеликолепие, а в двете огромникамини постоянно гореше огън.Груби потъмнели гредиподпираха тавана. История сесъхраняваше тук и ако Иънуспееше да запази имението засебе си, той също щеше да сепревърне в част от тази история.Щеше да си изгради име; щеше дабъде господарят на Фионауей.

С набитите си яки кракаАрмстронг прекоси салона изастана до него.

— Сър? С какво мога да ви

бъда полезен?Иън се отърси от мислите си

и пак се загледа във вълните.Зърна го отново — то ту сепоявяваше, ту изчезваше.

— Ето там! Виждаш ли?— О, тя се е върнала! —

Армстронг се засмя, но тутакси сестегна. — Да, виждам. С каквомога да ви бъда полезен, господинИън?

— Какво е?— Би могло да е… тюлен…Иън приклекна и лицето му

се озова на едно ниво с това на

Армстронг.— Вече водих подобен

разговор с Агнес. Ти каза „тя“. Е,коя, по дяволите, е „тя“?

Армстронг погледна Иънподозрително.

— Има едно суеверие,господин Иън. Това същество въвводата… Някои по-необразованишепнат, че е… — Армстронгсниши глас — воден дух.

Иън се вбеси. Въпрекивсичко се овладя и повторибезизразно:

— Воден дух.

Явно Армстронг възприереакцията му за объркване.

— Стара шотландска легенда,господин Иън…

За миг Иън загуби контрол:— Много добре знам какво е

воден дух!Стреснат, Армстронг изправи

гръб и отвърна с накърненодостойнство:

— Повечето от английскитени посетители не знаят.

— Аз не съм като повечетови английски посетители. Аз съмпроклет…

Млъкна. Бе на прага даизвърши глупост.

Хвана дръжката на прозорецаи го отвори. Свеж бриз нахлу всалона, разкъсвайки паяжините,обвили съзнанието му.

Усети, че се е овладял, и сеобърна към иконома.

— Извини резкия ми тон. Нопърво… призрак. После —вещица. А сега и воден дух.

— Не е задължително давярвате в тях, сър — отвърнаАрмстронг с достойнство.

— Но тя е там!

— Да, но може да вините затова лейди Алана.

Естествено. Всичко опира долейди Алана. Тази жена гопреследваше.

— Тя обожаваше морето,както от незапомнени времена саго обожавали всичкипредставители на рода Маклауд.Плуваше без страх и когатоизчезна, все се опасявахме да неби то да я е прибрало. Някои отпо-възрастните… твърдят, челейди Алана се е превърнала въвводен дух, защото те имали

същата дълга плитка на гърба,същата бяла кожа. Пълниглупости. — Армстронг сипридаде безразличен вид. — Новие поискахте да ви разкажа.

Прихлупвайки реверите начерното си сако, Иън се наведепрез прозореца и се опита дапроследи с поглед танцуващата повълните фигура.

— Призрак, вещица, водендух. — Едно ужасяващопредположение изплува всъзнанието му. Дръпна сенавътре. — Госпожа Армстронг

спомена, че във Фионауей някогае имало две вещици?

— Госпожа Армстронгговори прекалено много. —Икономът въздъхна изморено. —Но е права. Видях новата вещицав деня на Свети Джон… Тогавамалкият Алистър падна от купатасено върху вилата. Вещиците сепогрижиха за него: старата Мабучеше новата какво да прави.Случи се една нощ преди петгодини.

— Какво съвпадение! —Мозайката се подреждаше. — А

кога добрите хорица решиха, ченовата вещица може да променяобраза си?

— Ами, някои селяни ходят вгората нощем и видели жена да семие на поточето. Подгонили я. Тяприпнала… после при потоканамерили дрехите на вещицата иразбрали, че се е превърнала всърна. Как иначе ще избяга натрима здравеняци?

Иън долови присмехулнинотки в гласа на Армстронг ивдигна въпросително вежди.

— Значи лейди Алана

изчезва, воден дух с нейнитечерти шари из залива, а вещица,която се превръща в млада жена,идва да живее във Фионауей?Кажи ми, старче, побягналатаимала ли е бакърени коси?

— Да не искате да кажете…Не, не е възможно. Не е възможномлада благородна девойка да…

— Дори ако има опекун катобаща ми?

Без да спира да крачи,Армстронг призна:

— Е, да, с опекун катонего… — Спря потресен. —

Извинявайте, господин Иън. Неисках да ви обидя.

Иън махна с ръка.— Не съм се обидил.Армстронг пак запристъпва

напред-назад.Но девойката не би успявала

да се прикрива и същевременно дасе грижи за него.

— Все има някаквообяснение. Например средприслужничките, които йпомагат.

— Искате да кажете, че ижена ми знае нещо?

Откритото негодуваниеразвесели Иън. Армстронг хванадрехата му и го разтърси.

— Но господин Феърчайлд епо-добре! Маб… или която и дае… облекчи страданията му!

Иън си припомни каквоизпита, когато се взря в очите навещицата. Те двамата желаехаедно и също — Фионауей.

— Тя не би наранила бащами, както и никое друго живосъщество.

Армстронг кимна в знак насъгласие и добави:

— Независимо от ползата.— Тя просто няма нужда да

извършва убийство.Иън си припомни нощта,

когато Алана държеше ножапритиснат към гърлото му. Защообаче ще убива мъж, който и безтова умира?

Шум при вратата накара Иънда вдигне глава и да се загледа въввлизащия джентълмен. Носешеедноредно сако от прекраснообработена кожа; снежнобялатавратовръзка, завързанапреднамерено небрежно,

подчертаваше грахово-зеленатажилетка; диплите на панталона сеспускаха над безупречнолъснатите черни ботуши, високидо коленете. Младият моднооблечен мъж хвърлипренебрежителен поглед към Иън,който се наежи, сякаш видямечка.

— Кой е този?— Брайс Маклауд — отвърна

Армстронг безизразно, кактоподобава на образцовприслужник. Брайс свалиръкавиците си за езда, после

кожената си шапка. Иън видябакърените му коси. — Братовчеде на лейди Алана. Господар наФионауей.

* * *

Да, водните духове могат даприемат образа на човешкисъщества.

На младини човечествотовярвало във всякакви магии.Тогава хората изпитвалиблагодарност към слънцето и

потрепервали при луннозатъмнение. Посрещали чудесатана природата съсстрахопочитание и благославяливсеки воден дух, който сеотърсвал от кожата си итръгвал сред тях.

Глава 7 — Наследник?— Да. През последните две

години не излиза от съдилищата инастоява лейди Алана да бъдеобявена за мъртва.

— Тук съм повече от месец.Защо никой не си е направилтруда да ми го спомене?

— Трябва да минат седемгодини, преди да я обявят замъртва, а ние още не сме загубилинадежда — отвърна Армстронгрязко.

Обяснението постави Иън намясто. В представите си севиждаше вече собственик наимението. Смяташе, чеприслугата го харесва. Но всравнение с клана Маклауд той бепрекарал тук твърде малко време.И още по-лошо: бешенатрапник — англичанин.

Досега Иън възприемашезавръщането на лейди Алана катопречка да получи наследствотоси. Сега ставаше ясно, че тя есамо първата от поредицатрудности. Възнамеряваше обаче

да преодолее всичко, защоторешимостта му да притежаваФионауей все повече сезасилваше.

— И двамата сме наясно, чесега едва ли ще я обявят замъртва — продължиАрмстронг. — Но няма да господеляме с този Маклауд. Нямамму никакво доверие.

Влезе втори джентълмен, по-млад от първия, но със същитебакърени коси и лице, обсипано свесели лунички. Нито бешетолкова елегантен, нито толкова

надменен, но Иън тихо изруга.— Братът на господин

Брайс — обясни Армстронг,преди Иън да е попитал. —Господин Едуин е истинскиглупак и не се тревожи от каквотои да било.

Ама че късмет! Истинсконашествие на рода Маклауд!

— Няма повече. И, господинИън…

Иън се обърна къмАрмстронг.

— …помнете, че койтопритежава имението, той има

предимството, а този човек стевие.

Иън въздъхна леко облекчен.Дори Армстронг да не е изгубилнадежда за Алана, той все пак неби предал с радост Фионауей връцете на Брайс.

Иън кимна и прекоси салона,за да поздрави братовчедите —натрапници. Протегна ръка къмБрайс и заговори с подчертанбритански акцент:

— Иън Феърчайлд, сър.Добре дошли във Фионауей.Толкова е приятно да ти идват

гости.— Брайс Маклауд. — Пое

ръката на Иън и жизнерадостно яразтърси. — Толкова е приятночовек да посети отново старатасъборетина. Хич не се епроменила от времето, коетопрекарах тук като дете.

Началните изстрели бяхададени. Иън се представи каточовек, който живее тук. Брайс сепредстави като човек, чиетоминало е преплетено с Фионауей.До този момент резултатът бешеравен. Оглеждайки по-

внимателно Брайс, Иън си дадесметка, че са почти връстници,еднакви на ръст и на тегло. Алатози Маклауд щеше да загуби.Както и Алана. Иън щеше да сепогрижи това да стане.

По-младият брат прочистигърлото си доста маниерно.

— Едуин Маклауд, на вашитеуслуги — обяви той и кимна. Иънсъщо кимна и забеляза, челуничките на Едуин буквалносияят.

— Няма ли да пиете чай смен? Армстронг, попитай

госпожа Бриди дали е направилаот своите великолепни кифлички.

Армстронг изпълняваше досъвършенство ролята си на преданприслужник.

— Да, господарю, госпожаБриди е направила кифлички.Прави ги всеки ден, откактоспоменахте, че ги харесвате.

Точка в моя полза, помислиси Иън, докато двамата с Брайс сенастаняваха пред камината.Едуин предпочете да крачинеспокойно напред-назад средстоловете и масичките наоколо.

Спираше от време на време ипотропваше по дървенаталамперия — нещо, което се сторикрайно неприятно на Иън. Едва либе на повече от двадесет и петгодини. Липсваше му всякакъвфинес. Враг, който издавачувствата си.

Брайс, от своя страна, недемонстрираше нищо освен острабдителност.

— Веднага след като узнах,че синът на господин Феърчайлдсе е появил, пристигнах. Вкачеството си на владетел на

Фионауей и представител на родаМаклауд сметнах за свой дълг дави посрещна официално.

Брайс опъна крака към огъняи даде възможност на Иън даогледа високите му лъснати доблясък ботуши.

Този тип очевидно наскоробе посещавал лондонски шивач,защото цялото му облекло бебезупречно и модно.

— Земевладелецът на клана?Наистина ли сте такъв? — Иънуспя да вмъкне нотки наизненада. — Мислех, че лейди

Алана е земевладелката?Брайс се опита да се усмихне,

но устните му по-скоро сеизкривиха.

— Титлата по-подхожда намъж. — Усмивката му станазлорада. — Колкото и да останеизненадан баща ви от това. Дочух,че е болен. Надявам се да не есериозно.

Умира, но да бъда проклет,ако го пусна да си отиде, преди понякакъв начин да съм си осигурилмястото тук.

— Съвсем не.

— С него ли ще вечеряме?Кой ви е канил на вечеря?— Все още се възстановява

след последното посещение налекаря. Знаете какво изпитание етова. — Иън се наведе напред иоблегна лакти на коленете си.Привидно искрено, както самотой умееше, продължи: — Срамме е да си призная, но неразбирам напълно шотландскитезакони. Бихте ли ми обяснили кактака сте земевладелец наФионауей?

Едуин спря да крачи и се

озъби:— То е толкова престижно,

колкото всяка една английскаблагородническа титла.

— Разбира се, разбира се —съгласи се Иън. — Но все паклейди Алана е наследилаФионауей.

— Титлата се полага на мъж,а наследник на имението ставасамо пряк потомък наМаклауд. — Брайс си позволилека триумфална усмивка. —Поне докато не се яви претендент.Или ако прекият потомък наруши

някое от правилата, свързани снаследството.

— Правила? — Този път несе наложи Иън да се преструва наобъркан. — Не става ли въпрос зазакони?

Едуин ентусиазирано сенамеси:

— Не. Фионауей е особеноимение. Обвързано е с договор, вкойто се подчертава…

— Опитва се да каже —прекъсна го Брайс умело, — чеФионауей е много старо имение изаконите тук отстъпват пред

традициите.Иън изгледа Едуин.— Това ли искаше да кажеш?Силна руменина обля

страните на по-малкия брат.— Да. Това.Лъжеше. Правеше го

нескопосано. Оттегли се докамината и забарабани пополицата.

— Значи… — Иънсъсредоточи вниманието си върхуЕдуин, — ако лейди Алана имасин, той ще бъде земевладелецът?

Брайс отвърна вместо брат

си:— Онзи клон на семейството

има единствено дъщери. — Тозипът се усмихна самодоволно. —Моят клон пък винаги е раждалсинове.

„Аз мога да дам син наАлана.“ Мисълта смая Иън съссвоята яснота.

— Но това няма значение —продължи Брайс, — защото лейдиАлана вече не е сред нас.

— Изглежда доста лекопонасяте тази тежка загуба —отбеляза Иън.

Брайс хвана дръжките настола и се наведе напред.

— След смъртта на леляКевен семейството ми честогостуваше тук.

— Леля Кевен е майката наАлана? — предположи Иън.

— Да. Прекрасна дама, но неособено мъдра при избора си насъпруг. — Брайс изгледа Иънсвирепо, сякаш той бе виновен, исъс съдбовен глас обяви: —Омъжи се за англичанин.

— И дълбоко съжаляваше —допълни Едуин самодоволно.

— Всички съжалявахме —натърти Брайс рязко. — А най-много Алана. Знам го. Навреметоиграехме заедно. Приказвахме си.Биехме се. Когато изчезна, семолех да се завърне невредима.Но от известно време е ясно, чемолитвите ми са били напразни инякой трябва да поеме Фионауей,преди…

— Баща ви да го съсипе —довърши презрително Едуин.

Брайс погледна брат си.Едуин притихна.

— Извинявай — промълви

той и свивайки рамене, се ухилигузно.

По лицето на Брайс се изписараздразнение, но все пак успя спривидна лекота да се облегне настола.

— Едуин не е дипломат.Надявам се, ще го извините.

— Разбира се — промълвиИън.

Поклащайки крак, Брайсотбеляза:

— Какъв интересен пръстенносите!

Иън сведе поглед към лявата

си ръка.— По-интересен е, отколкото

предполагате.— Мога ли да го видя?Иън протегна ръка без

колебание и не само позволи наБрайс да пипне пръстена, но илеко да го завърти.

— Красив е! — Смесиха сезавист и възхищение. — Откъдего имате?

— Винаги съм го имал.Беше истина. Иън не

помнеше момент, в койтопръстенът да не е бил на ръката

му.— Семейна реликва?— Може и така да се каже.

Потъркай камъка.Иън се сети колко бързо

вещицата отказа да го стори и сезачуди дали и Брайс е така добреосведомен.

Очевидно не беше, защотопрокара пръст по гладкатаповърхност и нададе радостновъзклицание.

— Промени си цвета! Виж,Едуин!

Едуин се приближи. Иън се

помъчи да преодолее някаквовнезапно тъмно влияние. Обзехаго мрачни предчувствия и едва севъздържа да не дръпне ръката сиот дланта на Брайс.

В това време Едуин севторачи в пръстена и по-големиятотново потърка камъка.

— Промени се от син в зелен.Виж… Пак се променя!

— Колко странно. — Едуинбутна Брайс и самият той потъркакамъка. — Сега пък става черен!

Иън се опитваше да проумеедвамата братя и да разбере защо

го обзема такова предчувствие забедствие.

— Едуин, това е катокамъните, които чичо Дарнъл типоказа, нали? — попита Брайс.

Братът се намръщи.— Нищо не ми е показвал.— Но ти каза…— Нищо не съм казал.Иън изтегли ръката си.

Двамата братя залитнаха,изправиха се и… направо зинаха.

Уайлда пресичаше големиясалон.

Това е добре. Щяха да бъдат

доста заети.Мисълта се мярна ненадейно

в главата на Иън. После забрави.Остана само ужаснатасвръхестественост на тъмната мударба. От камъка се откъснастуденина и премина презкостите му като скалпел. Едва несе срина на колене. Опита се да сеовладее. Затвори очи, стисна зъби,взе лявата си ръка в дясната идопря камъка към дланта си.

За миг стаята и Фионауейизчезнаха напълно от съзнаниетому. Издигна се на шеметна

височина — ако паднеше, щешеда се разбие на парчета. Сърцетому спря. Смъртта го взе в ръцетеси и всички ангели побягнаха отчудовището, в което се бепревърнал. Спускаше се към…

— Иън, кои са тезипривлекателни мъже?

Уайлда. Уайлда го заговори.— Да, сър, няма ли да ни

представите?И онова момче. Как му беше

името? Едуин. Едуин Маклауд.Искаше да се запознае с Уайлда.

Иън бавно отвори очи. Стаята

си беше същата. Огънят все ощеразпръскваше топлина. Презпрозорците нахлуваше светлина.Мъжете стояха пред Уайлда иизлъчваха любов. Приличаха нахипнотизирани елени. Никой небе забелязал неразположението наИън. Не се налагаше да даваобяснение.

Но му се искаше да е всъстояние да обясни какво му сеслучи. От години използвашепръстена, за да разбереистинската същност на даденчовек, и досега камъкът

неизменно бе ставал или хладнозелен, или нагорещено червен,или сдържано прасковен. Никогане бе почернявал. Самият тойникога не бе изпитвал подобниусещания. Сякаш беше стигнал доръба на лудостта.

— Иън? — подкани гоУайлда, шарейки с поглед междуБрайс и Едуин.

Иън ги запозна, без да чувакакво точно казва, но вероятно ебило уместно, защото Уайлдаподаде ръка на единия, после надругия и всеки от тях я поднесе

към устните си като свещенаикона.

— Ще поостанете лиизвестно време?

— Да, да — отвърнаха идвамата в хор.

Бяха пламенно влюбени внея. Иън го знаеше, защото го бевиждал да става стотици пъти.Всеки мъж, чийто погледпопаднеше на жена от родаФеърчайлд, се влюбваше на часа.

Иън се извърна и притиснаслепоочията си с пръсти. Днеснаучи толкова много неща. Баща

му умираше, а Алана бе жива.Жива! И готова да се завърне катогосподарка на Фионауей! Побихаго ледени тръпки. Ако тя севърнеше, той отново щеше дастане онова, което винаги е бил —мъж без име и място.

Но все пак можеше данаправи нещо.

Погледна отново мъжетеМаклауд, застанали до Уайлда.Тази вечер Брайс и Едуин щебъдат омаяни и захласнати отвсяка нейна дума и ще сисъперничат за вниманието й.

И няма да забележат когаИън се измъква, за да прелъстиедна вещица.

* * *

За пръв път водните духове ипредставителите на семействоМаклауд сключили съюз през еднастраховита зима във Фионауей.Така разказва легендата.Поданиците на Маклауд умиралиот глад и студ, а господарите небили в състояние да направят

нищо. Нямали и какво дапродадат на богатите си съседи,за да купят храна и дърва.Водните духове не понесли плачана децата и извадили отдълбините камъни. Скъпоценникамъни с приглушени цветове итайнствени свойства. Хората гивзели, занесли ги на юг, къдетослънцето греело по-топло, и засвое учудване открили, чеполучават добри пари за тях. Нопонеже били от рода Маклауд,настоявали да се издължат.

Маклаудови не приемали

нищо даром.Водните духове обаче имали

нужда от въздух, защотоизлизали на сушата, когато сечифтосват. Така преди много,много години Маклаудови иводните духове се споразумели.Написали договор и сключилисъюз.

Глава 8 Слънцето се скри зад

облаците и бризът стана малкопо-студен. Алана се гмурна вхладните води и заплува къмбрега. Теченията бяха коварни, атя остана прекалено дълго въвводата. Беше й студено и сечувстваше изморена, но как самоя екзалтира съществуването насъюза!

Порейки вълните, огледапустия плаж и околните скали.Нищо не помръдваше. Само

растенията се полюшваха отвятъра.

Така и очакваше. Никойселянин не смееше да слезе набрега след залез слънце, когатоводният дух на Фионауей сеносеше по вълните. Хвърлипоглед назад към зелените води.Никакъв воден дух! Толкова ги беумолявала да й дадат възможностда ги зърне. Но въпреки товавярваше, че са тук. В края накраищата преди малко видядоказателство.

Стъпи на брега на пръсти.

Взе грубия ленен пешкир исръчно се подсуши. Обви го околокосите си и надяна робата. Вспускащия се здрач това бедостатъчно, за да не я разпознаенякой случайно срещнат рибар.

В такъв момент винагиставаше неспокойна.

А тази вечер, докато поемашекъм хълмовете в края на долината,й се стори, че вятърът нашепваимето й.

„Алана… Алана…“Огледа се, но не видя никого.

Плажът се простираше в

далечината, под къщата наимението Фионауей. Селцето сегушеше в другия край надолината — не беше възможнонякой да я вика и оттам.

Дали не бяха обитателите наокеана, водните духове,закопнели за нейнотоприятелство?

А дали наистина желаеше даги види?

Пристегна кърпата окологлавата си и затича по пътекатакъм дома си, без да обръщавнимание на повторното

нашепване.„Алана… Алана…“В сенките на дърветата се

спря. Вятърът се усилваше. Идешебуря. Залязващото слънцеобагряше гората със страннасветлина. Лъчите му изплитахавъздушни замъци. Злато къпешеклоните и танцуващите из въздухапрашинки.

„Алана… Алана…“Извърна се. Нямаше никой.Изпращя клонка. Чуха се

стъпки.Заряза достойнството и

хукна.Не поглеждай назад. Не

поглеждай…В този миг облаците

обгърнаха света и го потопиха внощ. Сякаш някакъв магьосникизвърши преобразуването.

Пое си дълбоко дъх, за да сеуспокои. После продължизабързано. Нито лунна светлина,нито проблясване на звездиразсейваха мрака. Напрягаше очи.Добре познаваше пътя доколибата, но тази вечер всичкоизглеждаше различно. В главата й

гъмжеше от истории за феи, коитопреместват пътеките и залавятнищо неподозиращите смъртни.

Не се боеше от феите. Ноджуджетата… Те пленяваханевинни жени, сваляха дрехитеим и мушкаха ребрата им скокалестите си пръсти. Амипризраците… изцапани с пръст инаметнати с парцали…

Или историите завълшебници, които ненавиждатпредизвикателствата и ръководяторди от зли духове. Те знаят какда потърсят възмездие от една

самотна жена, дръзнала да заяви,че познава древните сили. Подтяхна власт са и ветровете, идъждовете.

Светкавиците игръмотевиците подтикваха Аланада ускори ход, сякаш невидимаръка я буташе по гърба. Долавяшемиризма на сяра, въглища и огън.Усещаше, че някой я гледа — очив тъмнината, които сенаслаждават на бягството й. Поепо планинската пътека. Пъргавопрескачаше стърчащите корени иотместваше клоните, които се

протягаха да я оплетат.Дърветата сякаш бяха

оживели. Загуби кърпата си,дръпната от пръстите на злораданимфа. Дъждът се лееше като изведро, краката й се хлъзгаха.Пороят отми солта от косата й ивледени душата й.

Цялата беше вир вода. Най-после стигна върха. Вече виждашеколибата си, осветена отизригващите светкавици.Усещаше очите да пронизватгърба й. Събра последна смелост,извърна се и се загледа в гората —

на пътеката стоеше чудовищеподобно на прилеп!

Светкавица, по-ярка отвсички до момента, раздра небето.Алана го видя — на мястото наочите му зееха огромни дупки,зъбите му проблясваха. Започнада се издигна нагоре, нагоре,докато…

Тя хукна.Изостави пътеката и се

спусна напряко към колибата си.Прескачаше храсти и заобикаляшедървета. Кракът й се подхлъзна вкалта. Почти се преметна през

глава, но продължи да тича. Най-сетне стигна до градината си.Прескочи плета и се втурна къмвратата.

Резето не поддаваше! Все пакуспя. Отвори със замах, шмугна севътре и затръшна вратата зад себеси. Най-после в безопасност!

Очите й се взираха втъмнината на колибата. Вбезопасност…

Поредната светкавица осветистаята. Отекналият тътеноповести края на бурята. Тогаваот нейната собствена маса се

надигна миниатюрно копие начудовището от хълма. Започна дасе издига нагоре, отвори широкоуста, оголи зъби и… съссмразяващ писък се устреми къмнея.

Алана изкрещя. Чудовищетосе сгуши в краката й и жалноизмяука.

— О! Непослушник! —Треперещите й пръсти галехакозината на животинката,щръкнала от ужас.Електричеството, което преминапомежду им, стресна и двете.

Прегърна котката. — Не сеплаши. Бурята почти премина.

Светкавиците вече изчезваха,гръмотевиците затихваха.Лунната светлина — същинскаструя от течни морски опали —проникваше между облаците иозаряваше кожите върху леглото.

Алана прокара ръка почелото си и напипа песъчинки икал. Все още замаяна, поднесеръка пред очите си и се загледа внея. Някакви тъмни петна…

Остави котката на земята,разтвори широко кепенците,

напълни шепи със стичащата сеот стрехата дъждовна вода иразтърка длани. Трепна, защотоусети болка, и отново се загледа връцете си; този път по-внимателно. Тъмните петна небяха изчезнали. Те кървяха.Разтревожена се огледа налунната светлина.

Беше покрита с кал отглавата до петите. Листа и клонкисе бяха напластили по робата й.

— О, Алана, какво синаправила?

Свали дрехата, хвърли я в

ъгъла и грабна кофата от мястотой до масата. Краката я отведоха довратата, ръцете посегнаха къмрезето… За миг се поколеба. Вкрая на краищата беше видялаонова същество подобно наприлеп, нали?

Предпазливо отвори и презтънкия процеп огледа двора. Бешеогрян от луната. И съвсем пуст.Отвори малко по-широко иоблегна рамо на рамката.

Нищо. Звездите сияеха.Луната плаваше по измитотонебе. В локвите капеше вода.

Въздухът беше свеж и пълен съссила. Билките й пръскахаприятните си аромати.

Горското сечище около домай изглеждаше съвсем обикновено.Толкова обикновено, че Алана сесмъмри: „Голяма вещица, нямащо! Да се изплашиш от еднабуря.“ Отдели се от прага скофата в ръка и се насочи къмбурето за събиране на дъждовнавода.

* * *

Загърнат в пелерината си и спешкира на Алана в ръка, Иън янаблюдаваше как се къпе. Дръзкоразсъблечена, тя се обливаше схладната дъждовна вода. Тялото йнямаше нищо общо с това, навещицата, за която сепредставяше. Деликатните йгърди бяха вирнати и стегнати,което накара гордата му издутинамежду краката да набъбне.Бедрата й започваха от тънкататалия, а краката й… При другиобстоятелства щеше да се възхитисамо от вида на глезените й, а сега

имаше възможност да наблюдавацялата великолепна дължина накраката й. Приличаше на нимфа.

Разплете косите си и гипотопи в кофата. Долавяшесърдитото й мърморене.Усмихнат се заслуша. Даматаочевидно никак не бе доволна отсебе си.

Когато беше застанал напътеката с широко разперениполи на пелерината, я подплаши.Но трябваше да си го върне намалката вещица заради номерата,които тя му погоди.

Не бе очаквал, че ще сенарани.

Най-сетне Алана се отдръпнаот бурето с дъждовна вода, нокракът й поддаде и тя опря колянов тревата. Иън понечи дапристъпи напред, ала момичето сехвана за ръба на съда и сенадигна. Взе наранения си крак иго вдигна към очите си. Чу я дапромърморва:

— Подува се!Изрече го с искрено смаян

тон. Тръгна предпазливо. Иън янаблюдаваше напрегнато. При

цялата си загриженост неоставяше сляп нито за стройнотой тяло, нито за гордия начин, покойто пристъпваше.

Никаква светлина не се появив колибата. Иън обачепродължаваше да я наблюдава —първо сновеше напред-назад,докато накрая застана предпрозореца — все така в цялото сиголо великолепие — и затворикепенците.

Иън седна на някакъв камъки започна да обмисля следващияси ход.

Ако беше истинскианглийски джентълмен, щеше даси тръгне и тя никога нямаше даразбере какво е видял. Ала той небеше толкова примерен — редицахора му го бяха намеквали. Пък исамо наполовина бешеангличанин. Другата половина…Е, не говореше често за другата сиполовина. А и съществувашеонази малка подробност сбрачното свидетелство, коетородителите му така и не си дадохатруда да извадят.

Фактът, че е извънбрачно

дете, не го караше да се смята запо-различен от останалите. Оказасе достатъчно добър жените самида го отвеждат в леглото си —видимо те доста се наслаждавахана това, — но не и достатъчнодобър някоя да се омъжи за него.Не и братовчедка му Мери, коятотолкова бързо се влюби вСебастиан Дурант, че не муостави никакви шансове. Не иобеднялата дъщеря на виконта.Дори не и Нел…

Сърцето му се сви от мъкапри този спомен. Добрата

квакерка Нел. Тя го обожаваше итака сладко отвръщаше нацелувките му, че той се чудешедали не е попаднал в Рая.Мислеше си, че го обича. Почтисе бяха обрекли един на друг, нобавно, постепенно нейнатапривързаност премина впредпазливост. А после в страх.Когато вече не можеше да понасяпотреперванията й от отвращение,се напи и й призна истината засвоята майка.

Така настъпи краят. Нел муизпрати обляно със сълзи

писмо — умоляваше го за прошка,но било невъзможно да се омъжиза мъж като него.

Избуха бухал и се стрелнамежду клоните да си търсивечеря.

Иън се съсредоточи паквърху колибата. Жената вътре бенаследница на имение. Не най-голямото на Британските острови.Не и най-богатото. Но място, накоето можеш да принадлежиш.Място, което го примамваше катопесента на сирена.

Лезли не успя да спечели

сърцето на Алана. Лошотията муработеше против него. Сега тяживееше в гората, готова да сивърне земите на двадесет и първияси рожден ден, а ако по някаквапричина не успееше, БрайсМаклауд бе следващият законенпритежател, после Едуин, после…Кой знае колко Маклаудови чакатоще?

Може би Иън всъщност йправеше услуга. Потрепери приспомена за студенината, която гообзе от допира на братятаМаклауд до пръстена. Ако Брайс

знаеше, че тя все още е жива,докъде ли би стигнал, за да сиосигури господство надимението?

Имаше само едно нещо,което Иън бе в състояние дастори — да постъпи катоистински представител на родаФеърчайлд. Да влезе в колибата ида се пъхне в леглото на Алана.

* * *

Ръцете й трепереха, докато

отмерваше билките, които щешеда пусне в кипналото вино.Смляна брезова кора за болките,лайкучка за отпускане, билеусойче за навехнатия глезен,канела за вкус. Старата вещицаМаб я бе научила да правиотварата за себе си пестеливо, ноАлана добави щедра порциялауданум, за да заспи по-лесно.

Разбърка и отпи. Бе достаприятна. Седна на пейката. Отпиотново. Наистина беше хубаво.

Не стройната фигура на Иъня преследваше. Не можеше да се

откъсне от очите му — големи,кафяви, прями и преценяващи.Почти хипнотизиращи със своятанастойчивост.

Разбърка отварата, пийнасолидна глътка и реши да необръща внимание на усещането заизтръпване на зъбите, коетоостана в устата й.

Имаше чувството, че може дасе потопи в очите му и никога дане изплува. Бури бушуваха там.Проницателността бе изписана налицето му. И магия вероятно секриеше в допира му.

Това, разбира се, тя никоганямаше да разбере. Кой би севлюбил във вещица?

* * *

Ех, само да имаше начин дасе сдобие с тези земи, без дабезпокои дамата…

Такъв начин обаче несъществуваше.

Затова щеше да заявипретенциите си към Алана иземите й по най-примитивния

начин, използван от толкова мъжепреди него. Тук, в края накраищата, е Шотландия —примитивно място. За да сиизвоюва позиция, за да имаправото да бъде баща и зарадибезопасността на самата Алана,трябваше да я притежава.

Потрепери. Влагата сепросмукваше от подгизналите муходила нагоре по краката, ахладният полъх на вятърапроникваше направо до коститему. Излезе от сенките на хълма иогледа хоризонта. Над океана се

задаваха нови облаци. Скоро пакщеше да се разрази буря. Свирамене и безшумно се отправикъм колибата.

Надяваше се Алана вече да епотънала в забравата на съня.Така плановете му щяха да сеосъществят къде-къде по-лесно.

Докосна вратата и я бутна.Дървената плоскост се завъртя накожените панти. Влезе. Дочудишането й. Дори лекопохъркваше. Явно беше изтощена,а той се готвеше да я измори ощеповече.

Пристъпи и остави пешкирана масата до сребърната чаша игарафата, които се открояваха съссвоята елегантност средскромната мебелировка. Посегнакъм кепенците и широко гиразтвори. Нахлулата луннасветлина очерта светъл квадратвърху пода и придаде странносияние на всички предмети.

Погледна предпазливо къмлеглото — Алана лежеше по гръб,отметнала една ръка настрана, адругата — подпъхнала под тила.Бакърените й коси свенливо

прикриваха част от раменете ишията, но оставяха откритомястото около огърлицата скамъни. Потръпна при вида надраскотините по деколтето й.Бялата плът на гърдите й гоплени. Малката вещица. Неговатавещица.

Би трябвало да се почувствазасрамен от себе си, че сиподсигурява наследството й потози начин. Вместо това синаложи да се пребори с приливана трепетно очакване. Алана неприличаше на никоя жена, която

бе виждал. Тя не се страхуваше отсъдбата. Нито от него. Знаеше, чее в състояние да я накара да гообикне.

Някакво отъркване окологлезените му го сепна. Последвамяучене. Хвана животинката заврата и я вдигна. Коткатапротегна шия, подуши го и лекоопря нос в носа му. Иън приеблагословията и я постави върхуперваза на прозореца, откъдето тяскочи на тревата и пое къмселото.

Разкопча катарамата на

пелерината си и я свали. Разхлабиколана и изхлузи ризата си.Жаждата го подтикна да посегнекъм гарафата. Вино! Надигна я исъс замах си наля. После я вдигнапо посока на леглото.

— Ще споделим брачнатачаша, моя сладка, макар ти още дане го съзнаваш.

На един дъх пресушипикантното питие. Усетигорчилката от билките ипотрепери. Свали панталоните си.Наведе се към леглото и нежнопроизнесе:

— Алана…Тя въобще не откликна. Нито

помръдна, нито въздъхна.Гальовно проследи контура налицето й, погали тънките вежди иподчертаните скули. Гледката гоомайваше.

Винаги бе предпочиталсилните, решителни, умни жени.Като Алана.

Докосна камъните на шиятай и се опита да разчетеиздяланите по тях послания. Насветлината на луната видянеразгадаеми знаци и си даде

сметка, че и преди е виждалтакива. Бяха камъни зазаклинания и гадания.

В момента обаче не сеинтересуваше защо тя ги носи.Усмихна й се.

— Ще се разбираме отлично,щом разбереш кой всъщност ти егосподар.

Примигна. Собственият муглас го изненада. Стори му сенякак по-дрезгав.

— Дали пък виното ти не есилно? Няма да ти помогне да сепреструваш на заспала. —

Разтърси я. Главата й се отметнаназад. Загледа се в нея. — Добресе преструваш. — Седна налеглото. Въжетата изстенаха итой се настани на пухения дюшек.Изрита калните си ботуши. —Добре се преструваш. Но не евъзможно да спиш така дълбоко.Да не си взела приспивателно? —Погледът му попадна върхусребърната чаша. От тази чаша липи?

Вместо отговор, дочу дълбокавъздишка, докато я обръщашенастрана.

Зарови ръце в косите си и гиразроши. С несигурността наопиянен мъж занарежда:

— Вещице, няма да сепребориш с мен, чуваш ли?Предявявам претенции къмтеб… — Усети, че залита. —Сега… Кълна се… Сега!

Свали ленените си гащи и сестовари на леглото.

* * *

Засенчена от сгъстилите се

облаци, луната престана да огрявадвете тела, преплетени на тяснотолегло. Над хълмовете трещяхагръмотевици. Светкавиципронизваха небето. Шумът отнебесните барабани изпълвашемалката колиба. Вятърътнахлуваше през отворенитепрозорци и вкарваше вътре дъжд.Именно дъждът събуди Иън.

— Какво, по дяволите…Надигна се и залитайки,

отиде до прозореца. Опита се дазатвори кепенците. Разтърсиглава, за да я проясни. Погледна

към фигурата, сгушена подкожите. Тялото му продължавашеда пази топлината й. Копнееше дая опознае. Леко се засмя и сеостави дъждът да го облее.Затвори кепенците и пуснарезето, преди да се върне влеглото. При своята вещица.

Глава 9 Ръце. Ръце отмятаха косите

от лицето й. Обгръщаха я свълшебна копринена топлина,докато гръмотевиците трещяха, асветкавиците пронизваха ярконебето. Едната ръка бешезапушила ухото й, когато бешетрепнала от разразилата се буря.Другото й ухо долавяшестабилния ритъм на силно сърце,неподвластно на яростнитеприродни стихии.

Ръце докосваха устните й,

простенеше ли, ужасена отчудовището, което смущавашесъня й. Ръце насочвахабрадичката й, за да се посипятцелувки по устните, после яхванаха по-здраво и нещо —топло и влажно — премина позъбите й. Ту влизаше, туизлизаше — същинско перце,подмятано от вятъра.

Всяко погалване на тезисилни ръце я даряваше сувереност, помощ, утеха,успокоение. Заличавашеспомените й, предизвикваше

непознати реакции, доставяше йнеописуема наслада. Ръцетепроследиха лопатките на гърба й,докоснаха гърдите, обгърнахаталията. Свалиха огърлицата.Сновяха от място на място потялото й. Тя се раздвижи, за да гинасърчи.

И те откликнаха.Плъзнаха се по шията й и се

заровиха в косите. Задържахаглавата й неподвижна, за даприеме целувката, коятоизследваше, питаше, но иотговаряше. После преплетоха

пръсти с нейните, Усети тежест инепозната досега смесица отмускули, коси и кадифе.

Дъхът секваше от вещитепрегръдки. Тя потрепери и сеопита да се освободи, но ръцете яобгръщаха отново и отново.

Толкова дълго живя самотнаи изолирана, че всеки допирзадоволяваше отдавна потисканглад. После ръцете потърсихаедно скъпоценно място и тяпожела — не, направо закопня —да им го даде.

Плъзнаха се по вътрешната

страна на бедрото й и щомдоловиха съпротива, я погалиха,засвидетелствайки своетообожание. Тя отстъпи.Предостави им всичко, коетотърсеха.

За миг спряха върху корема;разрешиха леко къдравитекосъмчета между бедрата й и сеплъзнаха в топлата влага.Насърчаваха невъздържаната йстраст. Предизвикваха я даоткликва на дълбокото импроникване. Алана вече хапешеустни, за да сподави смаяните си

викове.Окуражителни нашепвания

долетяха от мъжа без лице,нашепвания, прекъсвани отпламенни целувки. Не спираше дамилва, гали и провокира тялото й.В един момент способността й дасдържа виковете си я напусна.

Тогава буквално се сля святъра, с оглушителния тътен иослепителните светкавици.Докато прекосяваше облаците,изпита моментна болка. После сесля с бурята. И с Иън…

* * *

Алана седна в леглото.През пролуките на кепенците

на източната стена прониквашеслънчева светлина и галешекраката й. Примигна — чувствашесе изтощена от невероятнаемоция. Сама ли беше?

Плъзна изучаващ поглед постаята — страхуваше се, да незърне… кого?

Никой. Стаята изглеждашекакто обикновено. Нямаше

причина сърцето й да бие такалудо. Нямаше причина да се потив хладния утринен въздух.Нямаше причина да се чувстватака смутена от облеклото си —по-точно от липсата му. Бешегола. При трескавата си фантазиябе изритала завивките настрана.Ръцете й се впиха в кожите и гипридърпаха към раменете катощит срещу… собствените йкошмари.

Беше сънувала… мъж. Мъж,който пленително правешенемислими неща.

Съсредоточи се в мислитеси — опасяваше се да не откриепо-силна от нея емоция. Но открилюбопитство. За пръв път бенапълно готова да споделиубеждението, че не напразноГоспод е създал жената с таковауязвимо тяло. Насладата все ощетечеше във вените й и я омайваше,отпускаше и смущаваше.

Сън? Няма начин да не ебило сън. Беше толкова изморенаот самота. С всеки изминал денсамоналоженото отшелничество яизмъчваше все по-силно;

мечтаеше да захвърлимаскировката и отново да сепревърне в лейди Алана.

Отметна завивките. Погледнасе и… ахна. По гърдите икрайниците й имаше драскотини;по бледата й кожа тъмнеехасинини. Пръстите й опипаханатъртеното място от вътрешнатастрана на бедрото. Тогава разбра.

— Хубаво, че докатопрепусках през гората, не съм сисчупила някоя кост.

Котката дори не вдигна глава.— Било е само сън. Допирът

на никой мъж не напомня…коприна. Никой мъж не е всъстояние да те утеши само с еднацелувка и същевременно дапредизвика такъв пожар.

Каква илюзия за устни, впитив нейните; устни, които сеплъзгат по гърдите, по корема ипо-надолу!

А от друга страна, бешетолкова истинско — дори вмомента тялото й потреперваше.Плътно притисна бедрата си еднокъм друго — искаше да сеосвободи от чувството за нещо,

което я изпълва. Опита се да сеосвободи и от представата задопира на силните ръце,обгърнали седалището й.

Ръце. Длани. Каквиподробности!

Помнеше всеки детайл —кафяви очи, Осветени отзамиращи светкавици;успокояващ мъжки глас, който йнашепва колко е красива и какванаслада изпитва; подрънкване накамъни, докато той ги докосва иги оставя настрана; тръпки,пробягали по тялото й, докато той

смуче гърдите й. Пръстите мугалеха ръцете и бедрата й,проникваха в нея и създавахаусещането за влага. Послеразтвориха краката й,подсказвайки й да го обгърне.Девичата й плът сесъпротивляваше. Най-после бепроникнал в нея. Ръцете му бяхаотметнали косите от лицето й.

Алана си припомни своетосмайване и си пое дълбоко въздух.Всичките й сетива бяхаизострени. Заболя я малко. Но взамяна изпита огромна наслада.

Искаше й се да помръдне, даизвика, да се свие в себе си и да сепревърне в девойката, която бепреди. Но спътникът в съня й него допусна. Тя бе трепнала,извикала и се бе държала катожена в прегръдките на желанията.Като всичките си посестрими беотдала всичко.

Като майка си бе прегърналабедствието.

Ядосана отметна завивките.— Глупачка!Скочи от леглото и залитна.

Сграбчи рамката, за да се

задържи, понеже кракът й сеогъна. Изпита остра болка, а предочите й затанцуваха белисветлинни. Все пак се задържа инакуцвайки, стигна до полицата сбилки. Избра торбата с упойващитреви. С леко залитане, отиде допрозореца; разтвори кепенците ирешително изсипа съдържаниетой. Извърна се към стаята и съзрячашата. Последните капки същоизхвърчаха през прозореца.После, без да се колебае, изхвърлии самата чаша. Улучвайкипейката, тя издрънча, но не

направи Алана по-щастлива.— Повече никакви отвари! И

никакви видения! Натъртена съми кървя, защото снощи тичах попланинския склон. Сънувах,защото знам, че ще си получаФионауей обратно. И тогава щетрябва да си избера съпруг, но нетакъв като Иън. А плах мъж,който си знае мястото. — Облегнасе върху перваза и с вирнатабрадичка отново огледа стаята. —И няма да ме кара да сънувам.

Очите й обходиха леглото,пейката, масата и сандъка. По

челото й се очерта бръчка. Стрепереща ръка докосна коситеси.

— Готова бях да се закълна,че загубих пешкира… в гората…

Затвори очи. Отвори ги.Пешкирът си стоеше на масата.

Все така накуцвайки, отидеда го вдигне. Опипа го. Беше сух.Значи е бил метнат още презнощта. Не можеше да повярва. Неможеше.

— Може би кърпата си ебила с мен през цялото време.Освен ако не са й поникнали

крака и сама не е дошла тук…Наистина, странна нощ беше, носе съмнявам… — Претеглипешкира в ръцете си, а послепоклати глава. — Отдавна сисама, девойко. Полудяваш.Говориш на котката. Имаш сивъображаем любовник…

Слънчевата светлинавнезапно помръкна. Извърна секъм прозореца. Задаваше се буря.

Тъмен облак. Порой.Светкавици. Гръмотевици.Знаеше какво ще последва и вземерки.

Бързо напъха сламата, коятой служеше за гърбица и посипакосите си с пепел.

— Не е той! Не е възможнода е той! Никой мъж не е всъстояние да командва бурите —повтаряше си тя, сякаш с думиможеше да предотврати появатаму.

Чу потропване на конскикопита, изтича до вратата, отвория и се взря право в кафявите очи,които напоследък я преследваха.

Иън! Тук! С черен костюм заезда от фин плат. Наистина

имаше вид на човек, способен дадокарва бури. Но по-добре да немисли за това сега. А най-добреникога да не мисли за това.

Знаеше как изглежда сразчорлените си сиви коси;знаеше, че пепел покрива лицетой. Притесни се, защото не сварида мацне тук-там и по малковъглен. Не успя и да закрепидобре изкуствения пълнеж поддрехите си, затова се движешепредпазливо. За случаен минувачси беше истинска вещица. Ноникога не би допуснала грешката

да приеме Иън за случаенминувач.

Разочарован, той я огледа отглавата до петите.

— Вещицата на Фионауей вцелия си блясък!

— Натрапникът въвФионауей също в целия си блясък.Каква изненада. Влез. Небесатаотново се бунтуват. — Сякаш впотвърждение на думите йизтрещяха гръмотевици, а в бързопритъмняващото небе се мярнахасветкавици. — Доведи и коня си.Прекалено хубаво животно е, за

да го оставиш вън.Иън хвърли поглед нагоре и

се съгласи.— Ще го завържа при

бараката. Дъждът ще започне едваслед няколко минути.

Сякаш да потвърди неговитедуми, вятърът утихна и бурятазачака. Объркана, Алана остана напрага, докато Иън се грижеше заТоксин. Беше се надявала конятда отвлече вниманието им среакциите си. Всяко разсейванеби било добре дошло, за даовладее тя нервите и желанията

си.Крачейки към нея, Иън

представляваше част отприродата. Пешовете наразкопчаното му сако се вееха,извилият се отново вятърразбъркваше диплите навратовръзката му. Пръстенът мупроблясваше. Зъбите му блестяхав лъчезарна усмивка. Приличаше,забеляза тя смаяно, на вълк-единак, за когото е приготвен пирс дванадесет блюда.

В миг на отчаяна храбростАлана понечи да застане пред

него и да му забрани да влезе, ноздравият й разум надделя.Отстъпи настрана и се приведепо-силно от друг път.Накуцването й сега бе истинско иболезнено. Извърна се, а Иън япоследва по петите, без дапрестава да я изучава с поглед.Ръката му се протегна и стиснасилно рамото й. Тя трепна, а тойпридърпа с крак пейката и яприближи към тях. Далеч ненежната му ръка я принуди даседне.

Самият той преметна крак

през пейката и се настанинапряко, накланяйки сенедвусмислено агресивно напред.

— Е… — Взря се право вочите й. — Как се чувстваш вднешното сияйно утро?

Руменина заля лицето й подпепелта. Връхчетата на ушите й,носът и гърдите й горяха.Несъмнено той не го забелязваше,понеже черните облацисгъстяваха тъмнината в стаята, нотайнствената му усмивкаподсказваше, че е изключителнодоволен.

— Сияйно утро? — Гласът йдрезгавееше. — Летните бури неса сияйни.

— Роден съм по време набуря. Бурите ме привличат… Илиаз ги привличам…

Небесата над колибатаизтрещяха в потвърждение надумите му.

— Прекалено многото дъждпрез лятото пакости на посевите.

— Ще спре до пладне.Победена от увереността му,

тя се отдръпна, извърна очи отнеговите и забеляза ръцете си. В

бързината бе забравила да гимаскира. Чистата кожа направогрееше. Смутено ги напъха вшироките ръкави.

Иън продължи:— Искам да поговорим.

Чувствам те така близка… Очитей отново се устремиха към него.

— …както никой друг въвФионауей.

През тялото й преминасмайваща тръпка. Какво иска дакаже? Нима този мъж е всъстояние да заповядва насънищата й?

— Какво чуваш за Алана?.— Алана? — Задави се. —

Говорят, че е… мъртва. Споредводните духове…

— Ако водните духове са яоткраднали, могат и да явърнат. — Ставаше груб. —Лейди Алана е жива. Знаеш го. Ище се върне веднага щом Лезлиумре. За да претендира за земите.И аз ще остана без наследство.

Внезапната му атака япотресе. Налагаше се внимателнода обмисли думите си.

— Но ти имаш

попечителството над Фионауей.Как може лейди Алана да сивъзвърне собствеността?

— Тя е наследницата. Акореши да се обърне към съда, щеме изхвърлят без пукнат грош.

Обзе я гняв.— И ще си присвоят

значителна част от парите й.— Толкова ли са

корумпирани съдилищата вШотландия? — Попита гопресторено невинно.

— Съдилищата навсякъде сакорумпирани. Съдилищата ме

принудиха да приема… — Спрясе навреме.

Съдилищата я бяхапринудили да приеме Лезли засвой опекун, защото баща й —един от най-неразумните хора,живели някога — го считаше засвой сърдечен приятел и госпоменаваше в завещанието си.Съдилищата не оспориха волятаму — бащата имал право дапосочи опекун на непълнолетнатаси дъщеря. На възражението й, чеслед смъртта на майка сифактически тя управлява

имението, те й се изсмяханадменно и протегнаха ръка, за даприберат данък наследство.

— Съдилищата се ръководятот мъже, а те винаги взематстраната на събратята си.

— Все пак Алана няма защода се тревожи. На следващия сирожден ден — на двадесет ипърви юли — става пълнолетна.

— Не е много далеч…Откъде е научил рождената

й дата? И как се е досетил заплановете й?

— След този ден Фионауей

официално ще бъде нейно. Нокакто току-що самата ти отбеляза:съдилищата се ръководят от мъже.А те не са склонни да повярват вспособностите на една жена да сесправи с огромно имение катоФионауей.

Иън изрече на гласопасенията, които тя не смееше даси признае.

— Вчера пристигнаха еднироднини на лейди Алана.Привлякла ги е мълвата заблизката смърт на Лезли. По-големият ми даде да разбера, че,

след лейди Алана, той енаследник на Фионауей.

— Брайс.Едва чуто произнесе името.

Брайс — неизменно усмихнат,неизменно елегантен, неизменноготов да даде съвет на по-младатаси братовчедка. Не го харесваше,вероятно защото — кактомногократно бе изтъквал Лезли —никак не обичаше да я ръководят.Повечето мъже обаче намирахаБрайс за добър, а повечетожени — за привлекателен.

— Да. Казва се Брайс

Маклауд. Претендира да е главана клана.

— Той е земевладелецът.— Е — възкликна Иън и

разпери длани, — значи всичко еясно. Смятах, че когато баща миумре, аз ще поема Фионауей, ибях щастлив. Винаги съм мечталда имам собствен дом. Предвидсъстоянието на конюшнята,нивите и селяните, имениетоопределено се нуждае от мъжкаръка.

— С Фионауей всичко си енаред!

— Ако някой положи малкогрижи, наистина ще се оправи. —Потупа се по гърдите, за да дадеда се разбере, че става въпрос занего. — И все пак съдбата наФионауей се върти около лейдиАлана. Не се ли върне тя, Брайсще ме изхвърли насила. А върнели се, и поиска ли да ми гоотнеме, ще се боря с нея.

— Как?— Ще настоявам да каже

къде е била през последнитеняколко години. Ще дам да серазбере, че млада жена, която е

оцеляла сама през цялото товавреме, явно се е препитавала съссъмнителни методи. И щеподчертая колко е недостойнотакава жена да наследи Фионауей.Изрично ще настоявам аз да бъдапосочен за неин опекун.

Не се усъмни в думите му.Беше достатъчно безскрупулен даунищожи репутацията й. Разтъркачело, но се сети, че не е поръсиларъката си с пепел и бързо я скри.

— И Брайс би могъл дапостъпи така.

— Естествено. Тогава ще се

изправим един срещу друг — щесе влачим по съдилища, за дадоказваме кой има право да поемеопеката над Фионауей и лейдиАлана. Ще се наложи, разбира се,да се пожертва имението, защотосъдилищата са мудни и докато серазреши въпросът, няма да имакой да го ръководи.

Алана потрепери.— И какъв избор има лейди

Алана? Според теб, ако тя не севърне, Фионауей ще стане бойнополе. А ако се върне, ще сеизправиш срещу нея.

— Само ако реши да ме лишиот наследство. Но има и другизход. Тя може да се върне и дазаеме мястото си… до мен.

— Да се омъжи запредставител на родаФеърчайлд? — Беше напълношокирана, ужасена и… — За теб?

Той кимна.— Отвратително, знам. Но

вече е била предопределена забаща ми, а аз все пак съм по-добрият избор.

По-добрият? Лезли яотвращаваше, но тя съзнаваше, че

с него би запазила контрола и надприслужниците, и над себе си. ЗаИън не беше сигурна, затовастисна ръба на пейката, та чаккокалчетата й побеляха.

— Ласкаеш се.— Нима? Гарантирам ти, че

след брачната ни нощ лейдиАлана няма да ме възприематака. — Гласът му напомняшекотешко мъркане.

Кожата около устните йнастръхна, сякаш целувката,която сънува нощес, е била отмъж с брада. Черна мека брада,

оформена прецизно. О, защо тозисън я преследваше? Ставаше й всепо-горещо и неловко.

— Селяните, рибарите и дориприслужниците са ми разказваликолко се гордее лейди Алана сФионауей. Склонен съм да имвярвам. Но тя изглежда епреценила, че аз не съм подходящза него. Затова се промъкна вспалнята ми с нож и се опита дами пререже гърлото. — Гласът муя галеше. — Каква жена само! Щебъде непременно моя! Ще яоблека в най-хубавите рокли и…

— …и ще я биеш, аковечерята е прегоряла — прекъснаго тя, за да разруши омаята.

— Е, за подобна дреболияне. — Усмивката му стана по-мека. — Но ако ми измени идоброволно отдаде тялото си надруг…

— А тя ще може ли да те бие,ако ти й измениш?

— Няма да има по-верен отмен. — Отпусна ръка върхурамото й и се загледа в очите й. —Женитбата ще ме обвържезавинаги.

— Думи, думи!— Нямаш причини да се

съмняваш. Не бива да съдиш завсички мъже по твоя… по ЛезлиФеърчайлд.

— Вероятно си прав. Но всепак се чудя защо ми разказвашвсичко това.

— Нали си вещица? Предай ймоето послание. — Огледаколибата. — Тук някъде всетрябва да имаш някоя кристалнатопка.

От нахакаността му язасърбяха ръцете.

— А дали ще се окажешдостатъчно силен, за да йвъзвърнеш земите.

— Радвам се, че повдигаштози въпрос. Отраснах в имениетона Феърчайлд и естествено станахтолкова корумпиран, колкото иостаналите членове насемейството. Преди седем годиниобаче имах видение — младажена.

Млада жена? — Бешепотресена.

— Всъщност братът надамата ми помогна да възвърна

здравия си разум. Използва… — Впогледа му заиграхапламъчета. — …няколко силниудара по главата. Оттогаваобиколих света. Работих катотърговец. Опознах човешкатаприрода. Не обичам да се хваля —наведе се напред и сниши глас, —но винаги успявам да различаедин лъжец.

Алана се опита да преглътнечувството на вина.

— Сериозно?— Сериозно. Разполагам с

капитали. Мога да дам на

Фионауей всичко, коетозаслужава. — Веселието изчезнаот лицето му. — Но се уморих,Маб. Уморих се да гледам древнипрелести, да срещам странници,да живея в случайни къщи. Да,натрупах цяло състояние, нопарите не значат нищо за човек,който никъде не се чувства удома. Към никое друго място неизпитвам привързаност.Фионауей е последното миубежище. Ще умра, ако ми гоотнемат.

Опита се да възприеме

поведението му като спектакъл.Но звучеше така страстно…Блясъкът на поредната светкавицаго озари и той заприлича наиздялана от камък фигура. Вследващия миг обаче магиятаизчезна. Алана се отърси оттревогата и претегли фактите.Отгледаха я и я образоваха, за дапоеме грижата за всекидневнитеотговорности, свързани симението. Като всяка добревъзпитана девойка. Нозастаналият пред очите й мъжщеше да предявява нощ след нощ

претенции към нея. Те я плашеха.Силен, млад и енергичен, тойконтролираше коня си само смускулите на бедрата си, ахората — със силата на ума си. Итова я плашеше. Струваше й се, чекато се загледа в него, вече невижда жестокост, а двепреплетени голи тела.

С празни от трепет очи тякимна.

— Ще го предам на лейдиАлана, стига да ми се обади отнебесата.

Гледаше я, сякаш четеше

всяка нейна мисъл. Колибатаизведнъж й се стори гореща, тяснаи задушна.

— Познаваш всички, които сетрудят в селото и в къщата —обади се той. — Кои си заслужавада се задържат?

В първия момент не горазбра.

— Да се задържат?— На кои селяни да се даде

възможност да обработват нивитеси? И кои да останат на работа вкъщата?

— Селяните наследяват

земите си, а прислугата запазваработните си места споредспособностите си. Ипотребностите.

— Способностите — добре.Но според потребностите? Тенямат никакво значение. Важниса моите потребности. СтаратаМери само седи в ъгъла и преде.Нищо друго. Направо пречи.

— И какво предлагаш да сенаправи с нея? — Алана се смая.После побесня.

Иън сви рамене.— Не нося никаква

отговорност за нея. Да вървикъдето иска.

— Да върви… — Трудно й беда го разбере. — Да върви къдетоиска? Та тя иска да остане въвФионауей! Живяла е там цялживот. Ако напусне, ще умре.

— И без това скоро ще умре.Ха, та старицата трябва да е къмшестдесетте. И Роби… Държинякои от най-плодороднитеплощи, а е сакат и няма синове.Земята ще дава повече, ако яобработва друг.

— Но той се осакати, докато

служеше при лейди Алана!— Какво от това.— След като приемаш

земята, налага се да приемеш иотговорностите.

Отново разпери ръце.— Но аз нямам никаква

представа кои отговорности саважни. Не разбирам далиприслужниците не се възползватот мен. Ако имаше кой да менапътства…

Пръстите й силно стиснахакитките му и тя се наведе напред,взирайки се в него на оскъдната

светлина.— Аз ще те ръководя!Усети как мускулите под

пръстите й се стягат. В същия мигтой се освободи, за да сграбчиръцете й в своите.

— Ти? Та какво знае еднастара вещица за управлението наимение? Ех, само ако…

— Само ако какво?— Само ако лейди Алана се

появи отнякъде!Проблесналата светкавица

озари изострените му черти и тойпогали дланта й с палец.

Объркана от топлината иутехата на допира му, Аланавъздъхна и се загледа впреплетените им пръсти. БожеГосподи! Нейните ръце! В опитнабързо да прикрие грешката си,дръзко заяви:

— Ако Алана се върне и сеомъжи за теб, животът ти няма даструва дори бутилка разваленовино.

— Подсказваш ми, че Брайсще ме убие? Нека само се опита.

— Не. Алана ще те убие!Зъбите му проблеснаха във

весела усмивка.— Ако Алана се върне и се

омъжи за мен, все ще успея да сесправя с нея.

Опита се да измъкне длани отнеговите, но Иън ги стисна по-силно. После вдигна внимателнокрасивите й китки към устнитеси, целуна ги — една по една — иги постави в скута й. Изправи се,протегна се и ръцете мудокоснаха гредите по тавана.

Алана беше напълнохипнотизирана.

С няколко широки крачки

той се озова при вратата и яотвори. Свежият ден нахлу вътре.

Надзърна зад широките мурамене и видя новообразуванителокви. От ярката слънчевасветлина очите я заболяха. Иънпристъпи навън и подложи дланпод стичащите се от стрехатадъждовни капки. В далечинатацърковната камбана отброидванадесетия час.

Усмихна се.— Видя ли? Бурята отмина,

както си говорихме. Казах ти, чеще стихне до обяд.

* * *

Съюзът бе скрепен чрез най-древния обичай — съссвързването на две фамилии.

Така кръвта на воднитедухове проникна в рода Маклауд.С течение на годините децатапочти изцяло заприличаха нахората; вече притежаваха самочаст от магическите дарби. И тевсе повече и повече избледняваха.Едва тогава водните духове сидадоха сметка, че хората ще

завладеят земята.

Глава 10 Не бе нужна никаква

необикновена дарба, за да разбереИън, че нещо не е наред. Свлизането долови неестествената,потресаваща тишина.Прислужниците безшумно сеприплъзваха и избягваха погледаму. А колкото повечеприближаваше големия салон,толкова по-зловеща ставашетишината.

Смърт! Баща му! Сутринта,когато надникна при него, беше

жив, поне така му се стори.Насила го накара да изпиепоредната доза отвара и го оставив грижовните ръце на госпожаАрмстронг. От друга страна, акоЛезли бе поел към Създателя,Армстронг би го посрещнала сновината още на прага.

Не, нещо друго не бешенаред. Много, много по-лошо.Иън ускори крачка по просторниякоридор и се втурна в огряната отслънцето стая, сякаш бързаше даспаси любимата си. И се закова намясто.

— Какво си въобразяваш, чеправиш, нахълтвайки тук катопростак? Редно е да си усвоил по-добрите маниери. — ЛезлиФеърчайлд седеше до камината,говореше уверено, а тричленнатаму публика бе застинала смутенаи ококорена. — Лошото мувъзпитание вечно ще е петно заимето Феърчайлд.

— Петно, за което и ти сидопринесъл, татко.

С периферното си зрениевидя останалите. Уайлда седешеот дясната страна на Лезли и

приличаше на разтреперано отужас дете. До Уайлда бешеБрайс — Иън забеляза как тойбързо я погалва по коляното, апосле сепнато оттегля ръката си,сякаш си е позволил повече,отколкото дори си е представял.Отляво на Лезли Едуин сипридаваше привидно спокоен вид.

В центъра злорадо се хилешесамият отровен паяк.

— Ти си… буден — успяедва-едва да промълви Иън.

— Искаш да кажеш —жив. — Лезли изсумтя. — Тази

безобидна болест едва ли ще меубие, колкото и да сиразочарован.

И все пак не беше добре. Побузите му бяха избили синкавипетна, дишаше затруднено,коленете му трепереха под скъпиякадифен халат. Смърттаоблъхваше Лезли и Иън се зачудикакво ли усилие му струва да седържи седнал.

— И сме доволни да го чуем,сър — обади се Едуин с почтиискрена усмивка. — Носеха сеслухове и независимо от

уверенията на сина ви, в началотосе опасявахме от най-лошото.

С вещината на човек, койтоумее да използва присмеха катооръжие, Лезли отвърна:

— Не, млади момко. Ощеняма да сложите ръка върхуФионауей.

Откритата язвителностзаличи любезната усмивка отлицето на Едуин и на нейно мястосе изписа страх.

— Не аз ще наследяФионауей, а Брайс.

— Някога. — Лезли насочи

вниманието си към притихналияБрайс, а после отново къмЕдуин. — Но той ще се върне вЛондон, нали? Ти ще останеш данаглеждаш земите. Следователнои двамата ще спечелите отсмъртта ми. Не стой там навратата, Иън. Влез.

Не желаеше да влиза. Току-що се потвърдиха най-големитему опасения — още преди дапрати да го повикат, баща му езнаел за невъзможността той даполучи Фионауей. И му е обещаледна химера. За да си отмъсти. Не

случайно се славеше като един отнай-злите представители насемейство Феърчайлд, И сенаслаждаваше на това.

Но — Иън бавно отпуснастиснатите си в юмруци ръце —той беше надхитрил баща си.Държеше Алана в ръцете си.

* * *

— Ти си пастор, господинЛуис. Кажи как да постъпя.

— Погледни в сърцето си,

лейди Алана.— Но ако се върна, селото ще

остане без вещица!Господин Луис се размърда

неспокойно върху пейката инамести гърба си на ново мястовърху черковната каменна стена,затоплено от слънцето. Вълненитему чорапи бяха опънати потънките пищялки; шапката сголяма периферия и дългитеръкави пазеха напуканата мукожа от слънцето. Въпреки товавече старчески петна покривахабузите му, а отвореше ли уста да

проговори, около тях сеобразуваха бръчки.

— Точно там е въпросът.Никога преди не сме оставали безвещица.

— Успявам да помогна нахората. Давам билки, акуширам.Но не правя магии. Вярата им взаклинанията ги лекува.

Седнала в другия край напейката, облечена като вещицата,тя погали голямата си котка,сгушена в скута й. Под тях бучахаводите на океана. Алана, подобнона господин Луис, се загледа

натам смаяна, изплашена, но иочарована. Смаяна, защото водитедаваха богатството на Фионауей.Изплашена зарадиунищожителните бури иочарована, защото обичашесъществата, които обитавахаводите и защото водите я бяхапревърнали в онова, което беше:представител на рода Маклауд въвФионауей.

През лятото черковнатапейка бе на разположение наобърканите, сърдитите и тъжните.Там селяните и рибарите идваха

да търсят съвет от застаряващияпастор, чийто крака бяха здравостъпили в калта на обикновенияживот, а умът му бе толковабистър.

— Редно е във Фионауей даима представител на родаМаклауд.

— Нищо лошо не се еслучило там, докато ме нямаше.

Бе възпитана първо да мислиза Фионауей. Затова изпита лекоугризение, когато си припомникак избяга и се преправи навещица.

Уиски възрази срещустегналите се пръсти и леко яодраска.

— Да, имахме този късмет.Ако господин Иън Феърчайлд бесторил нещо да наруши съюза…

Кафявите очи на господинЛуис заблестяха и за пръв пътАлана се зачуди какво ли есемейството му. Не познавашеникакви негови роднини. Откъдели е наследил тази суха, напуканакожа и този странен поглед?

— Ако господин Феърчайлдбе извършил нещо лошо, щях

незабавно да се върна.— Говори се, че господин

Феърчайлд умира.— Видях го. Все още ме

плаши.Когато се бе надигнал в

леглото, крещейки името й, тя себе запитала дали не е самиятдявол — зъл и безсмъртен.

— Е, нали сега вече няма какда те нарани?

Докосна избелялата сининапри окото си.

— От това ли се опасяваш?Господин Луис виждаше

прекалено много неща. Иразбираше. Всички във Фионауейзнаеха как господин Феърчайлд себе промъкнал в спалнята й и се беопитал да я насили. И макар да беминало доста време оттогава,отвращението й оставаше.

След смъртта на майка си —тогава Алана бе на шест — тястана дамата на Фионауей:овладяна, упорита, изключителноуверена. Знаеше — наистиназнаеше, — че е недосегаема.Говореше и правеше каквотопоиска.

При кончината на баща си сепредстави като добра дъщеря инавлече траур, но дълбоко в себеси изпитваше облекчение. Дорикогато се появи Лезли Феърчайлди съдът го призна за неин опекун,продължаваше да се смята занеуязвима. Подиграваше му се иго правеше за посмешище. Не сидаваше обаче сметка, чеседемнадесетгодишно момиченяма никакъв шанс срещу такъвзъл човек.

— Много ли те нарани? —попита господин Луис.

— Само няколко синини.Жалкият му опит да се представиза мъжествен щеше дори да есмешен, ако не… — Поколеба се,засрамена да признае тогавашнатаси глупост. — Даде ми да разбера,че съм уязвима.

— Както са уязвими всичкижени.

— Той е стар. Запуши миустата с ръка. Разкъса дрехитеми. — Ръцете й се разтреперихапри спомена. — Удари ме…

— Докато беше малка,изглежда всички ние се грижехме

прекалено много за теб. Длъжнибяхме да те предупредим, че имаи такива мъже.

— Знаех. — Погали Уиски погушката и се поуспокои отдоволното й мъркане. — Простоне допусках, че някога аз ще бъдазаплашена.

— Е, да ти е за урок.— Така е. Сега съм по-мъдра.

Вече не бих си позволила даизползвам положението си надама на имението като извинениеза…

— Избухване? — подсказа й

той след кратко колебание.Алана мълчеше.— Сарказъм? Подигравки?Тя сведе засрамено очи.— Да говориш каквото си

искаш, без оглед напоследствията?

Лицето й пламна, но тя неможеше да отрече истината.

— Винаги си постъпвалаправилно. Сега си само малко по-зряла, а не бих казал, че това елошо. — Наблюдаваше я презполузатворените си очи. —Срещна ли се със сина на

господин Феърчайлд?Подскочи . Нима господин

Луис четеше мислите?— Да.— Откакто е тук, няколко

пъти се отби в черквата. —Пасторът не откъсваше очи отнея. — Ако бях жена, щях дакажа, че е доста привлекателен исмел.

Алана бе съгласна, но добави:— Не е добър обаче.— Не е добър? — Господин

Луис Отхвърли обвинението спренебрежително махване на

ръката. — По-точно не позволявада го стъпчеш. Знаеш, че никоганяма да те нарани. Изглежда мипочтен мъж и вярвам, че ще тезащитава.

— Почтен? — Припомни сизаплахите от сутринта. —„Почтен“ не е думата, която бихизползвала за Иън Феърчайлд.Иска да се ожени за лейди Алана,за да владее Фионауей.

Господин Луис неизглеждаше нито шокиран, нитосмаян, както се бе надявала тя.Просто кимна:

— Значи, ако се върнеш, щесе омъжиш за младия Иън. —Прокара пръст по гъстите сивежди и я изгледа изпитателно. —Толкова ли е лошо?

— Дали е лошо? — Катовнезапно освободенапренапрегната пружина Аланаскочи на крака. Уиски тупна наземята и сърцераздирателноизмяука. — Би било направоужасно! Той не е по-добър отбаща си!

— Нима? — Господин Луисгледаше как тя крачи напред-

назад. — Аз доста го харесах.Въобще не е високомерен. А иусещанията му са достаизострени.

— Сигурно. Смята, че могада изпратя послание на лейдиАлана.

— Значи наистина съм прав.Когато Иън й говореше и я

гледаше, тя допускаше, че тойзнае истината, а си играе с неякато котка с мишка. Но не бешевъзможно. А ако все пак бешетака, то значи, че се е представилакато пълна глупачка.

— Не искам да повярвам, чезаставаш на негова страна!

Като рееща се в небето чайкагосподин Луис поклати глава.

— Е, все някога трябва да сеомъжиш. Ти си жена от семействоМаклауд. Трябва да продължиш.Или предпочиташ Фионауей дамине в ръцете на другите тироднини?

— Не! — Прокара крак впепелта на земята. — Но ИънФеърчайлд не е човекът, за коготобих искала да се омъжа.

— Значи се страхуваш от

него?— Ами!Страхуваше се само от

сънищата, които й докарваше.Страхуваше се от слабостта, коятоизпитваше, когато го гледаше какходи като победител, извоювал сиправото да избира сред всичкижени. Страхуваше се от копнежаси тя да е неговата избраница. Ноне се страхуваше от него.

— Това е хубаво — обявигосподин Луис и се усмихнатайнствено. — Обзалагам се, че уИън Феърчайлд има много

доброта, само трябва да сенадникне по-дълбоко.

— Заплаши да прогонистарата Мери от ъгъла й и Роби отнивите му.

— Чудя се дали не е целялнещо друго. — И понеже тя ненамери какво да му отговори,Луис вдигна ръка. — Но каквото ида стане, това не е свършекът насвета. Върни се във Фионауей,огледай младия Иън и ако ти едостатъчно симпатичен, се омъжиза него. Ако не — на рождения сиден сама ще предявиш

претенциите си.— Даде да се разбере, че

няма да е толкова лесно. Щял дасе обърне към съда с твърдението,че за да оцелея през тези четиригодини, съм живяла като падналажена. Според него и Брайс щялпостъпи по същия начин. Тогаващели да се борят кой да станеопекун на моите земи.

— Решителен е, а? Не ти еоставил никакъв избор. Можешсамо да се върнеш и да се омъжишза него. Не е изключено и дагреша, моето момиче, но мисля,

че не е като баща си. Той не би сеопитал да те насили.

— Нима?— След онова неприятно

преживяване — въздъхнагосподин Луис, — явно не вярвашна никой мъж.

— Вярвам на теб.— Но аз съм само

наполовина мъж.Тя го погледна смаяно.— Толкова съм стар —

поясни той, — че едва ли бихдоставил удоволствие на някояжена.

— Сякаш мъжете имат зазадача единствено това. Баща мидоставяше удоволствие на десеткижени, но му липсвашестабилност. Братовчедите ми сепредставят за разюзданиджентълмени, а всъщност сатолкова мекушави.

— Ти наистина си огорчена.Лошото е, че няма да обикнеш,докато не се довериш.

Алана се напрегна и суховатоотбеляза:

— Мога и без любов.Господин Луис се засмя и

вдигна котката, която сеотъркваше в глезените му.

— Никое живо същество наземята не може без любов.Стремежът към любов е причинада се правят доста глупости.

Звучеше разумно и Аланаизведнъж се почувствамелодраматично като въжеиграча.Но въпреки това убедено отвърна:

— Жена още не е родиламъжа, който да ме изкуши дапоема подобен риск.

— Вярвам ти. — ГосподинЛуис пъхна Уиски под мишница,

надигна се и взе ръката й. — Нозащо се обръщаш към мен засъвет? Ти си умно момиче.Послушай сърцето си. Необръщай внимание на резервите,които умът ти диктува. Иън емъж. Щом захвърлиш тези одеждина вещица и покажеш лъчезарнатаси същност, облечена като дама,той ще реагира подобаващо.

Не си направи труда да гадаекак се е досетил за плановете й.Само се усмихна. Господин Луися гледаше с очи, пълни спривързаност. Тя обаче се

съмняваше доколко Иън би билпривлечен от луничките ибакърените й коси, ако бешебедна. От друга страна, трябвашеда се омъжи. Ще се върне, за даспаси хората от несправедливитезакани, и ще го следи изкъсо. Акосе окаже достоен… Избърсадлани в полите си. Ако се окажедостоен, щеше ли да се омъжи занего? Щеше ли да рискува давземе мъж, способен да я накарада плаче за любовта му? Щеше лида направи всичко, за да го плени?Щеше ли да се превърне в

измъчена жена като майка си?Сега, след като срещна Иън,

вече не вярваше и на себе си.— Осигурих ти превоз —

уведоми я пасторът. — Дърваряти воловете му те чакат.

Алана отново стисна здраворъката му.

— Ще се погрижиш ли заУиски?

— Разбира се.Оставяше свободния си

живот. Поемаше по пътя назадълженията и ограниченията.Плътно завърза качулката на

окъсаната си пелерина надлъскавата си чиста коса и тръгна,леко накуцвайки, към каруцата.

Догони я викът на господинЛуис.

— Пристигнали сабратовчедите ти. Знаеш ли?

Спря.— Чух нещо.— Това ме притеснява. —

Господин Луис звучеше остро ибезкомпромисно. — Те никак недържат на съюза. Дори не вярват всъществуването му.

— Брайс твърди, че е

модерен човек, попаднал въвводовъртеж от суеверия. — Аланасе усмихна. — Едуин правивсичко, което Брайс му каже. Несе притеснявай. Ще се справя!

— Вярваме в теб, господарке.Не я наричаше често така.

Сега той изразяваше силата напритеснението си и дълбочинатана привързаността си.

— Разбирам по-добре отвсекиго какво ще стане, аконеподходящи хора вземат нещатав свои ръце. Ще се погрижа да несе случи.

Алана се качи в каруцата.Дърварят се вторачи в нея ипромърмори:

— Вещицата…После сръга воловете.Алана леко залитна. В гърба

и в ребрата й се забиваха пръчки.Съжали, че не тръгна пеша. Алаглезенът й все още беше подут, апък щеше да загуби кураж, акоизчака още един ден. Копнееше сцялата си душа сега да върви вобратната посока, да се катери похълмовете или да се наслаждавана влажните аромати на гората.

Нарушаваше обета, даден предсебе си — връщаше се, предигосподин Феърчайлд да епочинал, и предчувстваше, че тойще намери начин да си отмъсти.

Представи си как Брайс ще севторачи в нея, а Едуин направо щезяпне. Не се съмняваше, че всекишотландски благородник ще гадаекъде ли и с кого ли е била. Но вкрая на краищата имашедостатъчно неща, за които да сетревожи, освен за приказките нахората.

Иън Феърчайлд.

Дали Иън Феърчайлд ще сезадоволи да поеме поста науправител?

* * *

С течение на времетосветът се превръщаше във все по-студено място за мистериознитеводни духове. Съюзътпридобиваше все по-голямозначение. Запокитени средхълмовете и ревящите океанскивълни, хората на Фионауей рядко

заговаряха случайнитестранници, прекосяващи от дъждна вятър земите им. Спечелиха сирепутацията на гостоприемни, носдържани люде. Това не гизасягаше. Разполагаха свълшебните камъни. Такапреживяваха трудните времена.А бреговете си пазеха за своитедревни съзаклятници — воднитедухове.

Глава 11 Алана се свлече от каруцата

още щом дърварят я вкара в дворана къщата. Сърцето й биешеучестено — обмисляшеследващите си действия, коитотрябваше да я превърнат отвещица в лейди Алана повъзможно най-живописния начин.Започнеше ли веднъж, нямашевръщане назад.

— Хайде, хайде. Какво семаеш? — негодуваше дърварят. —Не можеш да стоиш така насред

имението на господин Феърчайлд.Имението на господин

Феърчайлд — как ли пък не!Алана разпери ръце и сепровикна:

— Добри хора, призовавам вида видите едно истинско чудо.

Жените, които работеха вградината, изправиха гръб.Момичетата при краварника сескупчиха на вратата. Мъжете,заети с подмяната на старататухлена настилка, вдигнаха глава.Кени излезе от ковачницата исъщо се вторачи в нея.

— Във Фионауей съмизвестна с умението си дапроменям образа си и сега ще виразкрия тайната си!

Подкани децата, коитоиграеха при езерото, и тепредпазливо я приближиха.

Някакъв мъж изсумтя и сезахвана отново с работата си, нодруг се обади от върха наширокото мраморно стълбищепред къщата:

— Изправете се и яизслушайте!

Алана вдигна глава и се взря

в очите на Иън. Гледаше я ичакаше с копнеж да чуе истинатаза нея. Помоли се да успее така даго разтърси, че кафявите му очида станат зелени — с цвета напръстена му.

Прислужниците се тълпяха,дърварят чакаше, а Кенизаплашително държеше дървениячук.

— Понякога промяната наобраза е много лесна. Разхлабивръзката на качулката и яотметна.

При вида на бакърените й

коси всички отстъпиха крачканазад. Жените придърпаха децатадо полите си. Някой прошепна:

— Това са косите наМаклаудови!

Мислено го благослови.После извади парцал от джоба сии закуцука към кладенеца.

— Не я оставяйте да стигнедотам! — провикна се Кени. — Тяе вещица. Ще прокълне водата,както прокле мен.

— Не ставай глупав,човече — обади се госпожаАрмстронг, застанала до

простора. — Не виждаш ли коя е?Докато Алана потапяше

кърпата в пълното ведро, средтълпата се разнесе шепот, а щомизбърса лицето си, гласовете сеусилиха. Приближилата се до неягоспожа Армстронг пак се обади:

— Остана петно набрадичката ти, милейди.

— Милейди! — възкликнаедна от краварките. — Грейс янарече „милейди“.

— Ето още чудеса! —Развърза канапчето около талиятаси, свлече пелерината и освободи

косите си, които се разпиляха пораменете й. Накрая пригладигънките по роклята си.Старомодната дреха й бепрекалено тясна, но другата,която й седеше по-добре, беразкъсана от Иън през нощта,когато се опита да прережегърлото му. — Тази, коятопроменя образа си, се превърна влейди Алана!

— Променяла образа си —изсумтя Иън иронично. — Винагиси е била лейди Алана.

Извърна се към него — той

стоеше в периферията нанаобиколилата я тълпа. Не успя даго изненада. Явно заканите му сацелели точно това — да я върнатвъв Фионауей. Да се озове връцете му. Да, наистина постъпикато глупачка.

— Винаги си го знаел, нали?Не й отговори. А вече

мълвата за завръщането й серазпространяваше —прислужниците излизаха откъщата, селяните тичаха откъмселото. Светкавично всички бяхаузнали новината. Една

камериерка дори се провикна:— Ей, Кени, кажи ни пак как

вещицата накарала прътът ти дапресъхне.

Избухна смях, а лицето наКени пламна. Вече се готвеше даотговори, да ругае и заплашва, нодребничката му жена застана донего с ръце на кръста и го изгледасвирепо през присвитите си очи.

— Да, Кени, кажи ни каквещицата накарала прътът ти дапресъхне. Или държиш някояфуста настрана и това ти пречи даизпълняваш съпружеските си

задължения?Приближи се заплашително

към него. Той отстъпи,изпускайки дървения чук. Вследващия миг тичаше къмпортата, а жена му го следваше попетите.

Иън следеше как новината зазавръщането на Алана прониквавъв всяко кътче на къщата и сърцене му даваше да прекъснетриумфа й. Гледаше я как, огрянаот слънчевата светлина, разговаряс хората си и благодареше насуматохата, която му даваше

възможност да се овладее. Онова,което му се стори красиво налунната светлина, направо гозаслепи на слънчевата.

Косите на Алана грееха.Лицето й сияеше, а усмивката, скоято даряваше прислужниците,го изпълваше с копнеж. Тазиусмивка заплашваше всеки миг даго удави.

Възхитителна!Воден дух и вещица!Негова!В следващия миг я видя да

трепва и да се хваща за госпожа

Армстронг за опора. Проби си пътпрез тълпата.

— Лейди Алана, колко лошое пострадал кракът ти?

Смаяните й зелени очи серазшириха и тя тихо възкликна,когато я вдигна на ръце.

В неговите ръце. Докосвашея за първи път след опиянението,в което я обсипваше с целувки инежни прегръдки. Решението муобаче да предяви претенции къмнея бе взето хладнокръвно ирационално. То нямаше нищообщо е огромната наслада, която

изпитваше, когато изтръгвашевиковете на самозабрава ототпуснатото й тяло, нитообясняваше екзалтацията му,когато проникна прездевствеността й. Дори дузинамъже да бяха я имали преди него,той пак щеше да я задържи.Единствено за себе си.

Сега я притискаше и не йпозволяваше да се отскубне.Допирът на тялото й мунапомняше за предишната нощ.

Най-сетне Алана се успокоии го погледна през присвитите си

очи. Иън забеляза как споменитенапират в нея. Долови усилията йда ги отрече, да ги прогони. Почтий се усмихна.

— Страхливка!— Не съм страхливка. Тук

съм.Тръгна към стълбите.

Прислужниците заръкопляскаха,докато преминаваше през вратите.Те го одобряваха, одобряваха иухажването му.

Алана разбра. А той разбрапо руменината, плъзналавнезапно около ушите й, по

стиснатите й устни, по стяганетона тялото й от допира на ръцетему.

Как успяваше таковаделикатно същество дадемонстрира подобновисокомерие? И защо си бешевъобразила, че той ще севпечатли? Внесе я във фоайето и япостави на пейката.

— Вдигни си полата!Устните й образуваха

съвършено О.Иън отиде при вратата и се

провикна да му донесат гореща

вода. Когато се върна, я завари срешително вирната брадичка.Тогава коленичи пред нея изапретна полата й.

Гранитната й брадичка рухнаи тя се спусна да прикривакраката си.

— Иън! Прислужниците щевидят.

— Прислужниците няматзначение. Кракът ти обаче има.Няма да допусна булката ми дастрада.

— Още не съм се съгласила…— Ще постъпиш глупаво, ако

не се съгласиш. Аз съм млад иенергичен, всичките ми зъби са сина мястото. — Отвори уста ипрокара пръст по тях. — Виждашли? Пея добре и съм очарователенна светски събирания. Могадори… — С небрежно движениеметна кожените й пантофки презрамо — …да представяпрепоръки. Лейди Валери, коятоживее в шотландските низини,когато не е в Англия, направо меобожава. А чувала ли си заСебастиан Дурант, виконтУитфилд?

Тя го гледаше, сякаш еполудял, и заклати глава.

— Жалко. Той е влиятеленмъж и мой делови партньор. Щети стане роднина. — Погледнанагоре, за да разбере дали и сегаще му се противопостави, но тяизглеждаше прекалено смаяна отграндиозните му приказки. —Лорд Уитфилд също би ми далпрепоръка. Е, вероятно не най-подходяща за пред обществото…Все пак, колкото и да севъзхищавам от Себастиан,препоръката от този пират няма

да си струва мастилото, с което енаписана.

— Той е… пират?— Според всеки, опитал се

някога да го измами.Пое легена с горещата вода

от госпожа Армстронг и проверитемпературата с ръка. Явнодокато я донесат от кухнята, беизстинала достатъчно. Постави гона пода и сложи вътре крака наАлана.

В първия момент тя трепнаот топлината, но после сеотпусна.

— Тогава какви точнопрепоръки ще ми представиш?

— Финансови. Няма да сеомъжиш за бедняк. От гледнаточка на парите може да се каже,че се омъжваш изгодно.

Неохотно смъкна полата йнадолу, но се постара да не сенамокри. — Наистина многоизгодно.

Страните й пак поруменяха,ала сега я обзе прилив на енергия.

— Щом си толковапривлекателна партия, защо ощене си женен?

— Очаквах да попиташ затова. Баща ми е Феърчайлд ипризнавам, че бъдещите тироднини по тази линия ще бъдатголямо изпитание. Но… — Тойвдигна показалецпредупредително, — …вече сезапознах с братовчедите ти и бихказал, че същото важи и за мен.

Тя се зачуди как такасъбитията около завръщането й удома се изплъзнаха от контрола й.Уж беше планирала всяка стъпка:как се представя като лейдиАлана, как всички са смаяни, как

се появява пред братовчедите си иги уведомява, че няма да наследятнищо, как поглежда умиращиягосподин Феърчайлд и учтивоизразява съжалението си засъстоянието му, как показва нанатрапника Иън кой всъщносткомандва тук.

Вместо това сега седешенасаме с него във фоайето, акракът н бе потопен в леген стопла вода.

И за всичко беше виновентой. От първия миг, когато гозърна, той постоянно се

намесваше в добре обмислените йстратегии… Извърна се отпривлекателното му,наблюдателно и всезнаещо лице,опитвайки се да си възвърне частот достойнството.

— Брайс е франт, а Едуин…е, той не блести особено снякакви качества.

— Не блести ли?Хрумнаха й няколко

отговора, но не можеше да серазбъбри пред госпожаАрмстронг. Иън сякаш я разбра инареди:

— Донеси ни бинтове,госпожо Армстронг. — Тянаправи реверанс и се отдалечи, атой добави: — От името навсички във Фионауей — добредошла у дома, лейди Алана.

Изключително самонадеян!Нямаше никакво право да говориот името на всички във Фионауей.Но не звучеше високомерно. По-скоро ласкаво, сякаш йсимпатизираше заради желаниетой да е начело.

— Готвачката приготвяистински пир в чест на

завръщането ти. ГоспожаАрмстронг нареди на прислугатада лъсне подовете и да приготвипокоите ти.

Естествено, ще си дава вид,че е готов да я остави тя даръководи. Нали иска да се ожениза нея. А след като това стане,ще вземе нещата в свои ръце.

— Днес сутринта отидох пригосподин Луис — уточни Иън. —Той даде съгласието си дапразнуваме тази вечер.

Алана неволно се засмя. Даговори надълго и нашироко с

господин Луис дали да се върне,когато той вече е бил далблагословията си за празненство внейна чест.

— Благодаря.Взе се в ръце и погледна

нагоре. Очите на Иън не сеоткъсваха от лицето й — безвсякакво усилие разчиташеобзелите я емоции, които тя неуспяваше да скрие.

— Наредих да отворят еднобуре от хубавото вино.

Навремето баща йнастояваше тя да изпълнява

задълженията си от страх да не сеструпат на неговата глава;господин Феърчайлд го бешегрижа единствено за земите ибогатството; господин Луисизискваше от нея да спазва съюза.А този мъж, Иън, оставяшевпечатлението, че се интересуваединствено от нея.

— Може да го превърнем и втържество по случай нашатаженитба…

Отново познатата й жаждаза земя. Почувствала серазочарована, посегна да го перне

през ухото. Той ловко й убягна.— Не желаеш, така ли?

Тогава — по-късно. А, ето я игоспожа Армстронг с бинтовете.

Госпожа Армстронг му гиподаде, направи реверанс и бързоизлезе, сякаш нямаше търпение даги остави насаме.

— Да направя ли удоволствиена дамата си, като й превържакрака?

Тя се загледа в сведената муглава, долови приятната топлинана ръцете му и примигна, за давъзпре глупавите сълзи. Е, ако

беше дъщеря на обикновен човеки Иън я ухажваше, животът щешеда е доста по-лесен…

Той вдигна поглед и светътпотъна в сивкава мъгла. Е тезиочи сякаш се зараждаха тъйобичаните от нея бури. Пое сидълбоко въздух и бе готова да сезакълне, че гърдите й се изпълватс морски аромат. Отдели се отземята. Усети пяната, чу грохотана вълните и видя — все в тезиочи — сладка, страстнапривързаност на мъж.

Ръцете му бавно се насочиха

към нея — даваше й възможностда се отдръпне и да го зашлевипрез лицето. Не направи нищоподобно. Просто го гледаше —напълно омаяна — докато тойобгръщаше гърдите й.

Нейните гърди. Не поепочтително ръцете й, не седокосна до устните й с нежнацелувка. Просто дръзко обгърнагърдите й, а тя му позволи. И несамо му позволи, а въздъхна,сякаш желаеше този допир, сякашси го бе представяла. Изпитанаслада от милувката върху

кожата, останала непокрита отбюстието. Затвори очи — искашепо-пълно да усети пръстите му,които галеха набъбналите й отудоволствие зърна.

— Алана…Гласът му прозвуча като в

съня й. Тялото му се притиснакъм коленете й. Дъхът му яоблъхна. Устните му се насочихакъм извивката на шията й.

Потрепери от неговататоплина и от начина, по който явкусваше. Пръстите му не спирахада галят гърдите й. Стисна плътно

колена в опит да се овладее, нотой се досещаше какво става снея. Нямаше начин да не седосеща, защото се наведе напреди разтвори краката й.

Постави длани върху гърдитему. Хрумна й да изрази някакъвпротест. Беше редно дапротестира.

Устата му се насочи задухото й и тя го чу да проронва:

— Алана…Плъзна ръка и я притисна по-

близо. Долепи бедра към нейните.Тя неволно простена и прехапа

устни, за да заглуши стона.— Не. — Целуна я по

устните и близна мястото, коетобе прехапала. — Остави да те чуя.Обожавам да те чувам, Алана.

Устните, гърдите, слабинитей. Той беше навсякъде и серазтапяше сладък и горещ катомед върху пресни кифлички. Тянадигна бедра — жадуваше даизпита още от това прелестночувство.

Тялото му излъчвашетоплина. Тя самата гореше.Зърната на гърдите й

продължаваха да се втвърдяват исладостно очакваха… очакваха…

Така внезапно се отдръпна отнея, че тя рязко отвори очи и едване възропта.

Изведнъж съзря напрегнатотому пренебрежително изражение.

После тупна на земята катопронизана от стрела птичка.Руменина плъзна от пръстите накраката й до челото, но Иън сабсолютно безразличие оправибюстието й и се отдръпна. Оставиотпечатъка от тялото си върхунейното, а нея — вледенена и

изпълнена с копнеж. Докато тявсе още се намираше междунебето и земята, той вече стоешеприклекнал пред нея и все еднонищо не се бе случило, бинтовашекрака й.

Искаше да го удари или понеда демонстрира безразличие такадобре, както той. Ала някакъвшум при вратата я накара давдигне глава. Взря се невярващо вочерталия се там силует.

Омразният дрезгав шепот нагосподин Феърчайлд й подействакато удар.

— Любимата ми довереницанай-после се завърна.

* * *

Постепенно историята засъюза се превърна в приказка, апосле в легенда. Накрая самонеколцина селяни и рибаривярваха чистосърдечно в нея и всъществуването на воднитедухове. Единствени Маклаудовиспазваха обета на съюза; ненасърчаваха мълвата и с усмивка

слушаха старите приказки, новсъщност през цялото времезнаеха истината и съзнавахаколко сериозни са нещата.

Назначен от Маклауд пазачбдеше над скривалището скамъни. Дойдеше ли време, той гиотнасяше на юг, за да ги продаде.Много внимаваше никой да неразбере откъде ги е взел. После,неуловим като сянка, се връщашевъв Фионауей.

Маклаудови знаеха кой ечовекът-пазач.

Никой обаче не знаеше кой е

водният дух-пазач.

Глава 12 — Скъпа моя поверенице,

къде беше? Нито за миг презизминалите години, докато ти сисе забавлявала, не загубихнадежда. Старите ми, болни отревматизъм колена съвсем сесковаха от постоянните мимолитви в каменния параклис;молех се за благополучното тизавръщане. Старото ми сърце едване спря, лишено от освежителнатати привързаност.

Какъв негодник, помисли си

Иън. Никой не боравеше такавещо с думите като баща му. Какнеусетно само успя да създадевпечатлението, че Алана евиновна, мръсна и коварна, че се епроявила като неблагодарна идребнава прелюбодейка.

Тя бе впила ръцете си в Иън.После го пусна. Беше бяла катоплатно.

— Билките…Иън отново изживя шока да

види как умиращият му баща сепревръща в предишнияотмъстителен негодник. Билките

ли вдигнаха Лезли на крака?Може би, но по-вероятно го бешесторил дяволът, за да мупредостави възможност за еднопоследно, унищожителнодействие.

Иън я потупа по ръката. Тяизвърна шокираните си очи къмнего. Той се усмихна.

Преди малко, когато сеотдръпна от нея, Алана се беизчервила от унижение. Сега, отспомена, руменината я заляотново и Иън бе готов да сенаругае. Страните й розовееха, а

косите й бяха разбъркани отдопира му.

Но тя изглежда черпеше силиот присъствието му, защотозаговори уверено:

— Не бях особено далеч,господин Феърчайлд. Можеше даме намериш, стига да ме бешепотърсил.

Иън се извърна — внимавашебаща му да не забележи ерекциятаму — и вдигна поглед. Двамаразтреперани прислужникакрепяха стареца, който се взирашеизпитателно с присвити очи ту в

него, ту в Алана, все едно искашеда прочете по лицата им какво сее случило тук преди малко.

— Върнала си се и си готовада приемеш предопределения затеб мъж, нали?

Ръката й, мушната в длантана Иън, трепна.

— Не!— Не! — повтори Иън още

по-красноречиво и от нея. — Тя емоя, татко.

Прислужникът от дясно наЛезли ахна, а Алана се опита даиздърпа ръката си. Иън нито

откъсваше очи от баща си, нитопусна момичето.

— Твоя? С какво право?Знаеш, че държа на правата

си.— Държиш на… — Лицето

на Лезли тревожно се зачерви. —Искаш да кажеш… че си я имал?

— Не! — възкликна Алана иповторно се опита да освободиръката си.

Иън не й обърна внимание.Само се притисна по-плътно къмнея и обяви на баща си:

— По всички възможни

начини.— Как си могла? — възмути

се Лезли.— Нищо не съм направила!Алана понечи да одраска Иън

с нокти. Той хвана и другата йръка и я стисна.

— Държах се като пъленнегодник. Тя нямаше никакъвизбор.

— Няма нищо такова! —възнегодува Алана.

Иън допускаше, чепредишната вечер упойващитебилки бяха замъглили съзнанието

й и тя не помнеше какво се беслучило. Но това нямаше дапромени нещата. Беше я имал ищеше да претендира за нея. Уловипогледа й и настойчиво попита:

— Не го ли сторих?Тя сведе клепачи и леко

отвори устни. За миг заприличана жена, която си припомняекстаза.

— По дяволите!Ругатнята на Лезли я върна

към действителността. Погледнаяростно Иън.

— Нищо не помня!

— Как ли пък не — сряза яЛезли. — Ти си привлекателнастръв, но няма да допусна първисинът ми да се възползва от теб.

Алана отблъсна Иън и скочина крака, сякаш гневът беизлекувал глезена й.

— Не съм никаква стръв. Азсъм господарката на Фионауей ипряка потомка на първияМаклауд. Аз ще избера мъжа, закогото ще се омъжа, а дотогава идвамата може да вървите подяволите!

От прага се чу ръкопляскане.

— Браво, братовчедке! —Брайс влезе, следван по петите отЕдуин. — Добре го каза. Едуин иаз сме тук, за да те поддържаме.

Брайс се хилеше катосамодоволна котка; по неугледниявид на измачканото му саколичеше колко е бързал да се уверив мълвата за завръщането й. Ненастояваше да знае къде е била;това нямаше значение.Интересуваше го само доколкоприсъствието й тук ще повлияе набъдещите му планове.

— С такава подкрепа… —

започна тя разпалено. После сеотказа. Пристъпи и ритна легена.Водата се разплиска.

Иън с възхищениенаблюдаваше как тя поемадълбоко въздух; руменинатаизчезна, вече не стискаше ръцетеси в юмруци. Наложи си да сеусмихне любезно и се овладянапълно. Иън одобри поведениетой — твърде буйният йтемперамент би могъл да сеизползва за по-добри цели.

В този момент Брайспристъпи напред и с все сила я

сграбчи за ръката.— Къде беше, братовчедке?

Да не си опетнила иметоМаклауд?

— Не. — Направи опит да сеосвободи, но той й попречи.Продължаваше да я гледасвирепо. — Не съм направиланищо нередно. — Хвърлипрезрителен поглед към него илондонските му дрехи. — А тиимаш ли куража да кажешсъщото, братовчеде?

— Не е важно какво правя аз.Но действията на господарката на

Фионауей са от значение завсички нас.

— Никак не си се променил,Брайс. Все същото надуто магареси.

— Дори и така да е, то не есъществено сега — отвърна тоймногозначително.

В думите му Алана доловипредупреждението, за което йспомена Иън. Погледна го, послеизвърна очи, освободи се отръката на Брайс и се обърна къмнай-безобидния мъж в стаята:

— Братовчеде Едуин? Радвам

се да те видя. Ще ми подадеш лиръка? Навехнала съм си глезена.

Със сияеща усмивка Едуинпристъпи напред, за да йпредложи ръката си.

— Разбира се, братовчедке. Судоволствие ще ти помогна.

— Радвам се, че поне някойтук е доволен да ме види. —Изгледа отново яростно Брайс итежко се облегна на Едуин. — Тивинаги си се притичвал на помощ.Помниш ли, когато бяхме деца исе биехме? Брайс ни ступваше идвамата.

Иска да ме изолира, даде сисметка Иън. Огражда се сроднините си, за да подчертае, чеаз и Лезли сме чужди. Брайс лекосе наду.

— Да, винаги съм бил най-добрият.

— Просто беше по-едър отмен и по-възрастен от него —отбеляза Алана.

— Вярно. — Брайс очевидноне виждаше нищо срамно втова. — Но смешното е, че тивинаги можеше да набиеш Едуин.Помниш ли какъв ревльо беше?

— За Бога, Брайс! —възкликна Едуин и се изчерви.

— Доста забавно сиживеехме, нали? — намеси сеАлана дипломатично.

— Той се държеше катосополанко — отсече Брайс.

Потупвайки Едуин по ръката,Алана се опита да потиснеусмивката си. Извърна се къмвратата, но се закова на място.

На прага стоеше Уайлда сдобре вчесани коси и изгладенарокля, а мантото, наметнато нараменете й, и ръкавиците я

предпазваха от студа.Алана чу две едновременни

ахвания. Хвърли поглед къмЕдуин — зяпаше като примрялариба. Хвърли поглед и към Брайси за първи път, откакто гопознаваше, го видя, готов твърдода защитава някакво своепритежание.

Видението на врататазаговори.

— Чудех се къде са отишлигосподата. Искам да кажа, сторими се доста странно изведнъж дасе озова насаме с прислугата,

когато ми е така трудно даразбера за какво говорят, макар тедоста да се стараят да ми гоизяснят. Толкова са мили всички,но според мама умът ми далеч нее блестящ и предполагам, че имаправо. Тя все ми го повтаря,вероятно порадипредположението, че не съм гочула още първия път, но това еглупаво, защото макар и да не съмособено интелигентна, слухът мие отличен. — Тя се усмихна наАлана. — Ти как си със слуха?

Смаяна от потока от думи,

Алана успя единствено даотвърне:

— Отлично.— Според мен е

изключително важно цялото титяло да функционира добре,макар, естествено, никога да несъм си и помислила, че може дасе отнеса зле към някого, не такащастлив като мен. Искам да кажа,ако бях куче, не бих искала хоратада ме ритат само защото не съм всъстояние да говоря английски. Аможе и да говоря. Искам да кажа,че никога не съм чула някое куче

да говори, но това не значи, че него прави.

Иън се засмя развеселен, аАлана го изгледа яростно, защотовзе реакцията му за присмех.

През целия й живот никойникога не я бе наричал красива.Преди да срещне Уайлда, Аланасе имаше за практична жена,незасегната от излишна суета. Нея интересуваше дали хоратазабелязват чара й. Но бешесигурна, че когато Уайлда станена осемдесет, мъжете щепродължават да се навъртат около

нея, както и сега. Затова, когатоИън я погледна, изведнъж й сеприиска да е красива.

Но само звяр би проявилревност към такава мила и сладкажена. Отчаяно чудейки се как дапостъпи, Алана протегна ръка.

— Алана Маклауд,господарка на Фионауей. Уайлданаправи реверанс и сграбчипръстите й с очевидноудоволствие; с нищо не издаде, чея е разпознала.

— Приятно ми е да сезапознаем. Аз съм Уайлда

Феърчайлд. Не съм господарка, носъм лейди, понеже баща ми еграф, ала не е нужно да сеобръщаш така към мен, защото етвърде официално, а аз простоусещам, че ще станем приятелки.

— Уайлда — обади се Лезлираздразнено, — престани дабръщолевиш.

Уайлда трепна и пуснаръката на Алана.

— Да, чичо.Гласът на Лезли се извиси:— Ти си най-влудяващото…— Да се определи Уайлда

като влудяваща, когато говори, евсе едно да се каже, че океанътбучи, когато има буря. — Иънпристъпи напред, взе ръката набратовчедка си и се поклоницеремониално. — Това енесправедливост към музиката наприродата.

Алана се опита да преценидали Уайлда е била обидена, илиспасена, но младата женаочевидно не бе доловила никакъвскрит нюанс. Просто се вкопчи вИън и се усмихна — откриха себезупречно бели зъби и чудесно

разположена трапчинка.— Толкова си мил с мен.

Винаги. — Обърна се към Алана иобясни: — Винаги се държимного добре. Много есимпатичен, нали?

Иън се засмя — забавлявашего недоумението на Алана каквода отвърне. Онова, което й стори всъщото това помещение, не беточно мило — беше направовъзхитително и тя едва дръзвашеда срещне погледа му приспомена за случилото се.

— Намираш го за

симпатичен, естествено —продължи Уайлданевъзмутимо. — Всички жени говъзприемат като симпатичен.

Очевидно решил, чевидението достатъчно дълго не муе обръщало внимание, Брайс сенасочи към него.

— И аз съм симпатичен.— Както и аз.Едуин пусна ръката на Алана

и бутна Иън настрана, за да виждапо-добре Уайлда.

Така Алана остана стъпилана един крак и изложена на

милостта на засмения Иън. Тойобаче охотно заряза братовчедкаси и се приближи към нея.

— Милейди, ще мипозволите ли да ви придружа доголемия салон? — подаде й ръка.

Тя го погледна. Подскочи наедин крак и за момент загубиравновесие.

— Ако се хванете за ръкатами, няма да се компрометирате нинай-малко.

— Не, ти вече го стори.Стори го с думите си. А и

нещо повече — в тази стая беше

плъзнал ръце по гърдите й; беше ядокосвал и галил, сякаш имапълното право; сякаш го е правили преди; сякаш не изпитвашесъмнение, че й доставяудоволствие. Нима е толковалесна за прелъстяване, кактосмятаха братовчедите?

— За да те спася от баща си.— За да имаш претенции над

Фионауей.— Все пак съм по-малкото

зло, нали? — отбеляза Иън, ноусмивката му вече бе изчезнала.

Не отрече обаче обвинението

й. Желаеше земите й и за жалосття го разбираше. Кой не бипоискал Фионауей?

Хвърли поглед към Лезли изабеляза, че той не откъсва очи оттях. Бавно положи длан върхусвивката на ръката на Иън.

— Тя не се държи като жена,на която е било доставеноудоволствие — излая бащата.

Отговорът на сина бекатегоричен:

— Тя е моя!Алана се опита да изтегли

ръката си, но той здраво я стисна.

Усети топлината му. В следващиямиг Иън вдигна дланта й къмустните си. Допирът на устните ипогледът изпод тъмните му веждий напомниха за съня. Смущение ируменина се разляха по лицето й.

Иън го забеляза и отново сеусмихна.

— Моя — повтори той, нотака, че само тя да го чуе.

Лезли проследи с поглед какАлана, накуцвайки, но облегнатана Иън, напуска стаята; какУайлда се усмихва на Едуин, апосле буквално засиява,

обръщайки се към Брайс. Непропусна и изражението на по-малкия, когато си даде сметка, чепо-възрастният отново печели. Втози миг Лезли се провикна:

— Едуин!Бе прекалено добре възпитан,

за да не му обърне внимание.— Да, сър?— Прислужниците са така

непохватни. — Отблъсна гинастрана. — Ще бъдеш ли такадобър да ми помогнеш да силегна? За днес се поуморих.

— Разбира се, сър.

Едуин тръгна към стареца,без да откъсва очи от Уайлда,която поставяше изящната си ръкавърху повдигнатия услужливолакът на Брайс. Очите й сесведоха скромно, а после, следнякакви тихо изречени думи тявдигна поглед и се засмя. Дваматаизлязоха. Изражението на Едуинбе достойно за убиец или поне запредставител на рода Феърчайлд.

— Брат ти и Уайлда са добрадвойка — каза Лезли с усмивка исе престори, че залита.

Едуин скочи с протегната

ръка. Лезли я пое и се отпусна нанея.

— Имаш ли свой дом?Тялото на младия мъж се

напрегна.— Не, сър. Защо?— Очевидно няма да е

удобно да живееш с тях, след катосе венчаят. — Лезли извърнаглава и се усмихна. — Нужно ение двамата да си поговорим.Между нас има доста общи неща.

* * *

Алана седеше в спалнята сисъс счетоводните книги в скута, акракът й бе вдигнат на нискостолче.

Армстронг беше пред нея,мачкаше шапката си в ръце ичакаше, докато пръстът нагосподарката се спускаше поколоните с цифри от приходите иразходите през последните тригодини.

— Нищо чудно, че повечепари са излезли, отколкото сапостъпили. — Посочи голяматасметка от лондонски шивач. —

Тази е отпреди две години.— Тя е от времето на

последното посещение нагосподин Феърчайлд в Англия. —Армстронг изглеждаше толковамрачен, колкото тя сечувстваше. — После се разболя ине можеше да пътува. Би трябвалода сме благодарни за това,милейди.

— Как смее някакъв си мъжда пристигне в процъфтяващотоФионауей и да използвасредствата му такабезразборно? — Вдигна

купчината сметки и силно гистисна, като че ли бяха врата нагосподин Феърчайлд. — Прахосале хиляди лири за всевъзможнилуксове, без да внесе и едно пенив имението. Миналата година епохарчил четиристотин лири заобувки, при положение че едваходи.

— Така е милейди, но каквоможех да сторя? Как да възпрамъж като него?

Гневът й караше Армстронгда се чувства гузно, а тя не гоискаше.

— Разбира се. Щеше да теосвободи или да стори нещо ощепо-лошо. Не, Армстронг, ощекогато напусках, знаех, че катоуправител ще направиш най-доброто за Фионауей.

— Постарах се. Но, като типоднасям извиненията си, моля теда обърнеш внимание на някоинеотложни неща: при последнатасилна буря през зимата оборътзагуби голяма част от покрива си.Наложително е да се подменипреди студовете, иначе щезагубим някои от най-добрите си

коне.Припомни си забележката на

Иън за необходимосттаконюшнята да бъде ремонтирана.Излизаше, че е прав. Това я ядоса.Беше споменал и други неща,затова попита:

— Чух, че имало проблеми ис някои от реколтите.

Армстронг изглеждашеизненадан.

— Значи все пак си сеинтересувала какво става тук,милейди?

— Доколкото ми беше

възможно — промърмори тя,малко смутена, задето използвасведения на Иън.

— Да, Онази буря нанесемного щети и на селяните, коитоживеят горе по хълмовете. Едва сиизкарват прехраната; и дума неможе да става да отделятсредства, за да поправятпокривите си. А помниш литерасите, за които ти споменах,преди да заминеш?

Помнеше. Армстронгпредлагаше да терасират някои отхълмовете, за да увеличат

обработваемите земи.— Навремето имаше пари за

тях. Сега всичко е похарчено заобувки.

Очите й отново се сведохакъм книгите — нищо не бе всъстояние да промени мрачнатадействителност. Беше сиповтаряла, че Фионауей е добре,дори и тя да не го ръководи. Но себеше лъгала; беше си създалаизмислен свят, за да облекчивината си. Ако беше останала и себеше омъжила за господинФеърчайлд — никой нямаше да се

осмели да ограбва Фионауей ихората й.

— Имението има нужда отпари в брой — промърмори тя. —Колко точно?

— Колкото стойността начетири камъка, и то не малки.

Алана се изправи и снакуцване отиде до камината.Започна да брои тухлите:дванадесет надолу, четиривстрани. Хвана машата и с лекотаизмъкна една.

Армстронг я наблюдаваше.Той беше пазачът на Маклауд —

ролята неизменно изпълняващпотомствен прислужник присемейството, посветен в тайната.

Алана постави топлата тухланастрана, бръкна и измъкнакутията. Издялана от обикновенсив камък, стара като самия съюз,тя представляваше остатък отдните, когато по земята са серазхождали странни същества, ахората са имали ограничен достъпдо горите. Отнесе я на масата.

Армстронг застана така, че дая предпази от погледа на всеки,който би дръзнал да влезе, без да

почука.— Държа камината запалена

ден и нощ. Би трябвало да садостатъчно топли.

Алана наплюнчи пръста си илеко докосна кутията.

— Вече се охлажда. —Докато изчакваха, произнесемонотонно: — Знаеш как дапостъпиш. Отнасяш камъните вЕдинбург. Ако обещае да мълчи,продаваш ги на бижутера, кактоминалия път. Иначе — намирашдруг. И се пази от крадци навръщане. И по-рано са се

опитвали да те проследят.— Именно затова аз съм

пазачът, милейди. Никой не можеда ме проследи, ако не го желая.

Понечи да добави още нещо,но се поколеба.

— Кажи — насърчи го тя.— Грейс и аз имаме седем

деца, милейди, а аз започвам даостарявам.

Погледна го изненадано.Армстронг? Да остарява? Та тойвинаги е бил нейна опора: силен,твърд, съзнаващ задължениятаси.

— Не съм още на смъртнияси одър, така че не е нужно да мезяпаш. Но е време да обучаприемник. Аз съм пазителят,който ще предаде тайната. Аконещо се случи на Маклаудови,трябва да има някой, готов дазаеме моето място.

Огледа белите му коси,бръчките около очите и си дадесметка, че е прав. Сега беше вразцвета на силите си; но следдесет години нямаше да е така, асъюзът бе прекалено важен, за даго ръководят емоции.

— Избрал ли си някое отдецата, което да заеме мястототи?

— Ели. Едва на осем е, но ечестна и човек може да й седовери. — Гърдите му сеизпъчиха гордо. — И, милейди, несе е раждало досега дете, коетотака да умее да следва човек катосянка. Майка й е отчаяна от нея,но за теб е идеална.

— Тогава я вземи в Единбургсъс себе си. — Отвори кутията,затаила дъх. — Когато се върнеш,ако Ели желае, ще накараме

господин Луис да я посвети.Загледа се в проблясващите

камъни. Въздъхна облекчено.Камъните щяха да спасятФионауей, както толкова пъти досега.

Обзета от познатотовълнение, Алана подбра четири —големи и различни по форма.

— Остават само два.— Прибери ги. Ще ги пазим

за тежки дни.Камъните блещукаха на

светлината и променяха цветоветеси. Деликатното морскозелено се

превръщаше в синьо, послепочервеня. Алана внимателнопостави три камъка във вълненататорбичка, обшита със сатен, коятоАрмстронг отвори. Последнияобаче задържа в дланта си изададе въпроса, който се безаклела да не произнася:

— Знаеш ли нещо запръстена на господин Иън?

— Не, милейди. Определеное с един от нашите камъни.

— Спомена, че е на майкаму.

— Така ли?

Армстронг нямашенамерение да коментира нищоповече, затова Алана му връчиторбичката и той я напъха впазвата си, поклони се изаотстъпва към вратата.

— Няма да допусна никой даоткрие произхода им.

В следващия миг главата мусе стрелна нагоре като на вълк,надушил опасност. Завъртя се напети и с тихи, но решителникрачки напусна стаята. Вследващия миг се върна.

— Какво има?

— Някой ни подслушваше.Не успях да го хвана, но беше там.Уверявам те!

— Какво ли е чул?— Нищо, предполагам.

Вратата е достатъчно плътна. Нотова е без значение. —Изражението на Армстронг бешемрачно. — По-важно е друго: аконякой ни е подслушвал, товазначи, че подозира тайна, коятоиска да научи. Докато ме няма,бъди внимателна, милейди. Пазисе, защото мирише напредателство.

Глава 13 Иън бе раздразнен.— Къде предполагаш, че

са? — попита Алана и хвърлипоглед към вратата.

— Би трябвало да започвамеда се храним — повтори Иън.

Масата, опъната попродължение на цялататрапезария, се огъваше подлъснатите до блясък сребърниприбори, подредени върхуснежнобялата покривка. Всичкобе готово за специалната вечеря,

но тя закъсняваше, защото Лезлии братовчедите не проявявахадостатъчно възпитание да се явятнавреме.

Жените седяха в нишата докамината. Иън стоеше дополицата с напитките от другатастрана и наля по чаша ликьор задвете дами; Поднесе едната наУайлда.

— Сложи го тук, мили. —Отстрани възелчето от конеца забродиране и умело го вдяна виглата. — Ще го взема следмалко. А и трябва да признаеш, че

лейди Фионауей е права — не ередно да започнем вечерята,преди да се убедим, че чичо Лезлие добре. Та до вчера той бе насмъртно легло.

Външно Алана изглеждашеспокойна, но подавайки й чашата,Иън видя, че е доста напрегната.

— Благодаря — промърморитя, без да го поглежда. Многоумело избягваше погледите му,ала така пък той по-лесно янаблюдаваше. С помощта наУайлда се беше преоблякла втревистозелена гръцка туника.

Диплите се събираха под гърдитей — Уайлда, както само тяумееше, ги бе подредила твърдесъблазнително. И Иън непропускаше да се наслаждава напривлекателната жена, чийтопрелести бяха така приятнозагатнати. Тънкият бял тюл,завързан около шията й,дискретно покриваше гърдите, ноподчертаваше извивката им.

— Ами ако днес се епретоварил и сега бере душа? —чуруликаше Уайлда безгрижно.

Иън подскочи.

— За кого говориш?— За чичо Лезли.Иън си наля чаша вино,

мислейки си, че едва ли биизвадил подобен късмет. Нямаобаче да позволи на баща си дапровали усилията му. Не и когатоАлана, застанала пред каминатасъс зелената си рокля, е извадилана показ почти всичко.

Беше убеден, че отдолу есложила поне една фуста, а по-вероятно — две. Но течениетомоделираше плата по краката й иот време на време той виждаше

нежната извивка на ханша й.Снощи бе целувал тази

извивка. Днес я бе погалил. Тазивечер искаше отново да япрегръща. А защо не още сега?Усети как от желаниетопанталоните изведнъж му ставаттесни.

Отмести поглед към Уайлдаи подхвърли:

— По-загрижена си забратовчедите, отколкото за бащами, предполагам.

Без да трепне от напрегнатияму тон, тя се усмихна и на бяло-

румените й бузи се появихатрапчинки.

— Очарователни са. — Послеласкавата и усмивка изчезна. —Но повече ме е грижа за чичоЛезли. Независимо, че не е многодобър, все пак ми е чичо, а мамавинаги казва: „Кръвта вода нестава“, което е очевидно. Помнишли, когато Дейзи счупи една чаша,мятайки я срещу стената впристъп на възхитителен гняв.Беше на сватбата набратовчедката Мери с лордУитфилд. Тогава едно парче

одраска врата ми и кръвта изцапашалчето ми, а после не успяхмеда го почистим. Не става така,когато те изпръска вода, макар чеот нея пък страда коприната. Неси ли съгласна, лейди Фионауей?

Алана погледна към Иън —бе готов да се закълне, че в очитей има съчувствие.

— Лейди Фионауей звучитака официално. Моля те,наричай ме Алана.

Пляскайки с ръце, Уайлдавъзкликна:

— О, благодаря ти! Толкова

си мила и въпреки твърденията намама за срива на цивилизованотодържание в резултат нанеофициалното поведение, ще тенаричам Алана, защото щеставаме роднини, нали? Щезаобичаш Иън от все сърце.

Иън зърна срива вцивилизованото поведение предочите си: гладката кожа на Аланапоруменя и тя впи ръце воблегалката на стола, докатококалчетата й побеляха.

— Ти ли си й подметналнещо?

Не успя да се въздържи:раздразнението й му доставяшенаслада. Но все пак отбелязаспокойно:

— Уайлда сама си правиумозаключенията.

— Жена още не е родиламъжа, който ще ме подлъже дапоема подобен риск — заявиАлана на Уайлда.

Уайлда само се усмихна йкато никога замълча.

Колона от прислужницивнесоха свещници със запаленивосъчни свещи. Един бе поставен

на масичката между Уайлда иАлана. Друг — на полицата снапитките. Два осветихаприготвената за шестима маса.Алана, Уайлда и Иън чакаха.Алана започна да потропва спръсти по дървената резбованаоблегалка на стола.

После, от дъното накоридора, Иън дочу мъжки смях иоткъслечни разговори. Триматазастанаха на прага. Едуин и Брайсподкрепяха под ръка от дветестрани сияещия Лезли.

— Време е да ядем, така

ли? — Звучеше почти весело. —Помогнете ми да се настаня,момци, защото имам страшенапетит.

Двамата братя му помогнахада влезе. Иън ги гледашепотресен. През живота си самоняколко пъти бе виждал баща сищастлив и това неизменнопредвещаваше бедствие.

Лезли се насочи към столаначело на масата и се сопна:

— Не зяпай, Иън, а миизтегли стола!

Това бе задача на

прислужника, но Иън добрезнаеше, че не бива да възразява.Нямаше желание баща му отновода му напомни за долнияпроизход, при това пред толковахора. И най-вече — пред Алана.Затова мълчаливо издърпа стола иизчака Лезли да се настани.

В следващия миг тойпредизвикателно се обърна къмлейди Фионауей:

— Тук ти си господарката, нонали не възразяваш да отстъпишмястото на стария си боленопекун?

Иън кипеше. Не бе изпитвалподобно унижение отюношеството си, когато всяканегова грешка — а те бяхамногобройни — бе сигнал заподигравки. Този път обачетрябваше да вини единствено себеси — дори не се бе замислил заправото на Алана да седи начелона масата.

Овладеният й тон сложи крайна терзанията му.

— Има един-единствен столсъс странични облегалки,господин Феърчайлд, а доколкото

разбирам, ти не можеш да седиш,без да се подкрепяш на тях.

Лезли я изгледа кръвнишки.Тя издържа погледа му и

попита:— Ще подържиш ли и моя

стол, Иън?Иън пристъпи до нея,

поднесе ръката й към устните сии я целуна.

— Живея, за да ти служа. —Остана с очи приковани къмнейните. Пръстите й потреперихав неговите. После промълви: — Ида изпълнявам желанията ти.

Алана изтегли ръката си —Иън не й попречи.

— Откъде си взел тозипръстен? — Гласът на Лезлииздаваше заядливост. — Каквоправи нейният пръстен на твоятаръка?

Иън докосна блестящиякамък.

— Той е мой.— Неин е — Лезли замахна.Иън с лекота се отдръпна.— Мой е. Винаги съм го

носил. Не помниш ли?Лезли хвърли поглед към

Алана, а после и към другителюбопитни лица, извърнати къмнего, и махна с ръка, такаподпухнала, че кокалчетатаобразуваха трапчинки.

— Сядайте, всички!Естественото му състояние и

памет изглежда се бяхавъзвърнали.

Иън придружи Алана додругия — край на масата и безколебание се настани от дясната йстрана.

Едуин се втурна да придържастола на Уайлда. Тя тихо изрази

благодарността си и се настани, аБрайс побърза да седне до нея.

Едуин възнегодува:— Почакай. Не е честно.— Стига си хленчил!— Ще седнеш до мен

следващия път — окуражи гоУайлда с усмивка. — Винаги такахубаво ме забавляваш.

Едуин отвърна на усмивкатай, но устните му останахастиснати. Огледа масата и тръгнакъм единственото свободномясто.

— Никога преди не съм

виждал тази солница — отбелязаЛезли кисело. — Слугите сигурноса я крили. Крадци!

Иън знаеше какво имапредвид баща му. Радостни отзавръщането на Алана, те бяханаправила онова, коетоФеърчайлд смяташе, че не умеят:масата бе подредена елегантно.

— Не са крадци — възразиИън, а главният прислужникостана безизразен, докатогосподарката не нареди дазапочнат сервирането. Тогава тойпривика подчинените си с

щракване с пръсти. Първотоблюдо беше донесено и показанона Алана за одобрението й.

Уайлда самоотвержено сеопитваше да подхващанепринудени разговори. Брайс иЕдуин също даваха своя принос.Въпреки искреното старание отстрана на прислужниците игостите обаче, напрежението,породено от присъствието наЛезли, не се разсейваше. Иънхапна от еленското, после отзмиорката и граха. Не отказа иблюдото с пъдпъдъци и див заек.

Но през цялото време стоическиочакваше катастрофата.

При сервирането на сиренетов края на вечерята той хвърлипоглед към баща си и видя, че епосивял от усилие да се преструвана здрав. Може би тази вечернямаше да има никаква сцена?

Главният прислужникподнесе димящия хляб на Алана ипопита:

— Ще го разчупите ли,милейди? — После се обърна къмИън и му поднесе питатасирене. — А вие, господин Иън,

ще ни окажете ли честта даразрежете сиренето?

Прислугата му давашенедвусмислен знак, че е на неговастрана. Това Иън разбираше. Неразбираше обаче как този мъж,който е работил при Лезли, всеоще не схващаше, че той ще сиотмъсти.

Иън взе малкия остър нож изапочна съсредоточено да режемазното сирене. Равните жълтирезени падаха върху дъската.

Ароматът на хляб муподсказа, че Алана също е

погълната от заниманието си —очите му бяха неудържимопривлечени от ръцете й, коитоумело разчупваха питата. Изящнии дълги пръсти, които говореха закомбинация от здрав разум иартистичност. Не искаше, ноневолно вдигна още малко погледи отново съзря гърдите й…Господи, колко хладнаизглеждаше. Но той щеше да ястопли. Навсякъде, Както направиснощи.

Погледна лицето й. Тя същого погледна.

Морският бриз сякаш отновоги обгърна. Усещаше солта исвежестта. Тя е негова! Ще седокоснат! Ще се гмурнатдълбоко! Ще се носят стеченията и ще се наслаждаватна бурите! Заедно бяха всъстояние да постигнат всичко!

Задавен звук наруши мислитему и го накара да извърне глава.Лезли едва си поемаше въздух.Алана промърмори:

— Май гърдите му са пълни свода.

Ледени тръпки преминаха по

гърба на Иън. Целият подпухнал,Лезли наистина имаше вид начовек, който се дави. Почти говиждаше как лежи върху пясъка, сполепнали по раменетеводорасли… В следващия моментусети, че самият той си поемавъздух мъчително.

— Иън? — Алана сложи ръкавърху неговата. — И на теб ли тие зле?

Отърси се от образа и сеопита да се усмихне. Нямашесмисъл да я плаши.

Лезли се закашля и този път

задавянето прозвуча още по-високо. Очите му бяха затворени,а ръката му — на гърдите. Иънотмести стола си назад.

При шума от протътрянетоФеърчайлд отвори очи. Отново сезакашля и поднесе салфеткатакъм устните си, после я хвърли напода.

— Подайте ми хляба —намусено нареди той. — Още съмгладен.

Иън се отпусна на мястотоси. Поднесоха дъските с хляба исиренето при пълно мълчание.

— Скъпа моя Алана… —този път гласът на Лезли незвучеше така глъхнещо, — …обзалагам се, че не си казала насина ми за нашата изпълнена съсстраст нощ.

На масата се възцаринапрегната тишина. Алана севторачи в почти празната сичиния. Уайлда видимо потрепери.Брайс се наведе напред и я потупапо ръката.

Твърдо решил да предпазиАлана, Иън се намеси:

— Напротив, татко, разказа

ми. Именно това събитие я еубедило колко по-подходящ съмаз.

Лезли пренебрежителномахна с ръка — човек би рекъл, чеотпъжда досадна муха.

— Какво знае млад човеккато теб за тези неща?

— От онова, което съмчувал — доста повече от теб.

Един от прислужницитезапочна невъздържано да кашля итръгна да излиза. Стигна довратата и я отвори, но се закова намясто и се залепи за стената с

широко отворени от тревога очи.Откъм коридора Иън дочу

издрънчаване на метал итопуркане. Всички глави сеизвърнаха натам — на прагазастана огромно куче. То се спряи огледа присъстващите сувереността на същество,съзнаващо превъзходството си.

Очите му се устремиха къмЛезли и то бързо се завтече къмгосподаря си.

Алана стана видиморазтревожена. Уайлда изпищя.Брайс бутна стола си назад, а

Едуин удари коленете си в масата,докато вдигаше краката си.

Кучето се облегна на Лезли,който почеса огромната му глава.

— Какво прави тук? —настойчиво попита Алана главнияприслужник.

Мертън се поклони.— Никой не смее да му

попречи да ходи където си иска.Тогава Алана заяви:— Господин Феърчайлд, това

животно е зло. Продължава ли даяде котки за развлечение?

— Да, — Лезли й се усмихна

любезно. — Не помниш ли каксхруска един от малките тидомашни любимци.

Иън долови отчаянието й,като я видя как смачква парчетопитка в ръката си.

— Яде си котки и всичкоглупаво, дръзнало да се изпречина пътя му. Тежи повече от някоимъже. Тукашните селяни пазятдецата си от моя Дамон. — Чулоимето си, кучето изви. — Аслугите начаса изпълняватзаръките ми, когато той е до мен.

— Редно е да бъде вързан с

верига — не се предаваше Алана.— Наредих да го пуснат

веднага след като онази вещицанаправи магиите си.

— Вещица? — Алана неизпускаше Лезли от очи.

— Да. Умирах и никой тук него беше грижа, но вещицата… —Думите му заглъхнаха. —Вещицата приличаше на…

— Да?— Сънувах… — Пребледня и

гласът му изневери. После сшепот продължи: — Една нощсънувах, че си тук…

Ръката му се разтрепери.После се отпусна на стола, И Иън,и Алана скочиха и се втурнахакъм него. Но при изръмжаванетона Дамон Лезли вдигна глава.

— Оставете ме — промълвисамо той.

Иън се закова на място.Алана обаче се наведе над

Феърчайлд и го докосна побузата.

— Изпотил си се.— Добре съм!По веждите му блестяха

капки пот. Вдигна ръка, за да ги

избърше, но после я отпусна, всеедно бе прекалено тежка, за да ядържи във въздуха.

Кучето отново изръмжа.Алана отстъпи крачка назад,

после втора. Лезли се загледа внея.

Огньовете на ада горяха вкръвясалите му очи.

— Къде беше, Алана отФионауей? Къде прекаравсичките тези години?

— Да, Алана, кажи ни —подкани тихо и Едуин. —Променила си се и бихме искали

да знаем защо.Тя вирна гордо брадичка.— Никога не съм напускала

Фионауей.— Нали чухте за сцената при

кладенеца тази сутрин. — Иънедва се удържаше да не прихне,съзирайки невярващотоизражение на Едуин иобъркването, изписано по лицетона Брайс. — Беше се маскиралакато вещица.

Брайс стана и блъсна столаназад.

— Как смеещ да ми говориш

това? Ти, един Феърчайлд,разперил хищнически криле надполовината свят!

Иън се облегна с длани намасата и отвърна:

— Моите хищнически париса в състояние да спасятФионауей. А какво можеш данаправиш ти, освен да изсмучешвсички богатства на имението?

Уайлда простена и Алана ясъжали.

— Господа, това не еподходящ разговор за маса.

Иън и Брайс вероятно

нямаше да й обърнат внимание,но Дамон изръмжа, а Лезли сеизкиска. Комбинацията от дватазловещи звука въдвориха пълнатишина в помещението.

— Господин Феърчайлд, най-добре да си легнеш. — Гласът наАлана издаваше авторитета и нагосподарката на Фионауей, и налечителката. — Преуморил си се.

— Още не. — Лезлиизучаващо изгледа Алана поднатежалите си клепачи, а после иИън. — Каза ли й вече?

Сърцето на Иън заби по-

бавно и отсечено.— Какво да й кажа?Имаше толкова много неща,

които той не желаеше Алана дазнае. Толкова тъмни тайни.

— Истината. Казал ли си набулката си истината за себе си?

— Каква истина? — обади сеБрайс. — Не е ли редно всички дачуем истината?

Иън погледна през масатакъм Алана. Прииска му се да е донея. Тогава щеше да запушиушите й с длани, да я вземе наръце и да избяга — да я махне от

това отровно място.— Стара тайна. — Лезли

направи гримаса. — Не ми правичест, но е редно една булка дазнае потеклото на бъдещия сисъпруг.

Иън се досещаше какво щепоследва и затвори очи от ужас.

— Той е мой син, неотричам. Но останалото… Той енаполовина… воден дух.

* * *

Независимо от всичкипредупреждения на по-старитеводни духове, някои по-смели оттях напускаха вълните и сенадяваха да си намерят запартньор човешко същество,защото срещнеха ли се подходящчовек с подходящ воден дух,пламваше огнена страст.Единственото, което искаха, беда се любят отново и отново. Ивече нищо друго нямаше значение,освен да са заедно. Твърди се, чеот такава любов очите сенасълзяват.

Но онова, за което не сеговори, е, че любят ли сенеподходящ човек с неподходящводен дух, резултатите сатрагични и дълготрайни.Сълзите, които се леят тогава,не са сълзи от радост, а от мъкаи страх…

Глава 14 Миг на смаяно мълчание

последва изявлението на Лезли.Пред очите на Иън трапезариятасе деформира, изпълни се сразмазани петна и закръжи поднапора на избухналите чувства:недоверие, изумление,развеселяване. Някои пък хладнопресмятаха. Иън виждаше всичко.Тялото му присъстваше, но духътму се бе измъкнал и присъединилкъм другия свят, който сенамираше отвъд обозримото.

Рееше се там и със страхочакваше да чуе какво ще отвърнеАлана.

Вместо това чу силен мъжкисмях.

— Измисляш си го, сър!Стаята се раздвижи; нещата

отново придобиха форма.— Как ли пък не —

възкликна друг мъжки глас. —Водни духове! Глупости!

Едуин. После Брайс.Лезли удари с длан по

масата.— Казвам ви — една

забременя от мен!Погледът на Иън се избистри.

Беше потънал във вълшебенсвят… и бе изплувал отново.

Едуин изглеждаше смутен.Брайс се стараеше да прикриеразвеселяването си.

Дори Уайлда промърмори согорчение:

— Чичо Лезли!Алана обаче мълчеше. Иън

предпазливо я погледна.Наблюдаваше го

изпитателно. Беше ли съзряланеговата разходка сред

магическите светове?Не. Не изглеждаше

изплашена. Само сериозна изамислена, сякаш преценявашевъзможността той наистина дае измамник.

Брайс сложи ръка върхурамото на Уайлда и тихоподхвана:

— Не се разстройвай, скъпа.И ние си имаме побъркани внашия род. Разбираме ги тезиработи.

Иън виждаше как гневът наЛезли основателно нараства.

Вземаха го за лъжец. А той таканенавиждаше да го считат занезначителен старец, недостоенза никакво внимание, и да гоудрят на подбив.

— Видях ги! Знам!— Млъкни, старче — скастри

го Едуин тихо. — Готов си навсичко за възмездие. — Надигнасе и отиде в другия край намасата, за да получи своя дял отвниманието на Уайлда. — Хайде,скъпа, успокой се! — Приклекнадо нея. — Не му обръщайвнимание!

Лезли заломоти:— Как смеете да седите в

къщата ми и да подлагате насъмнение думите ми? Каксмеете…

Видя обаче как Аланасъзерцава Иън и млъкна.

— Сега вече си доволен,нали, татко?

— Редно е момичето да знаеистината.

— Ти не би разпозналистината дори ако се навре влицето ти.

Лезли понечи да му отвърне,

но не се чу никакъв звук.Иън се наведе напред,

несигурен дали баща му сепреструва на немощен в търсенена драматичен ефект, илинаистина му е невъзможно даговори.

Феърчайлд пое въздух, а потялото му преминаха тръпки.

— Време ми е да спя —обяви той прегракнало и главатаму клюмна на гърдите.

Алана пристъпи напред. Отдругата страна на Лезли кучетоизръмжа дълбоко и гърлено. Тя се

спря, но Иън се обади:— Няма да те нападне.

Просто върви бавно.Тя го погледна косо, смаяна

от увереността му, но му повярваи енергично постави пръсти върхуврата на Лезли. Дамон не скочи,само продължи да оголва зъби.

— Сърцето му бие.От разтворените устни на

Лезли се чу задавено хъркане.Без да изпуска Дамон от очи,

Иън направи знак наприслужниците.

— Вдигнете стола. Отнесете

господин Феърчайлд в спалнятаму. И, за Бога, без никакви резкидвижения. Ако сте предпазливи,кучето няма да ви нападне.

— Добре, но какво ще кажетеза човека? — попита единиятприслужник, разтреперан и спребледняло лице.

Иън не се засмя.Прислужникът очевидносъзнаваше къде се криеистинското зло.

— Той спи.Мъжете заобиколиха Лезли,

разкъсвани между страха от

стареца и страха от кучето. Иънвидя как животното се надига.Прислужниците се разбягаха скрясъци. Уайлда изпищя,братовчедите се развикаха.Главният прислужник се залепиза полицата с питиетата,разбутвайки чашите и бутилките.Столове се запремятаха средсчупени стъкла.

Дамон се извърна,оглеждайки се за плячка. И тогавасъс страшен лай четирикракиятслуга на дявола се нахвърли върхуАлана.

Иън не разбра как се езадвижил, но се озова от другатастрана на стола си, подскочи и сцялата си тежест ритна кучето вглавата.

Звярът оголи зъби и отново сенадигна.

— Нож — прошепна Алана.Иън не й обърна внимание.

Остана съвършено неподвижен.Животното се канеше за скок.Тишината натежа от напрежение.Дамон гледаше диво Иън.

Право в очите.И изведнъж застина на място

с изопнати крака и вдигнатазадница.

Иън, както не откъсвашепоглед от него, тихо и кротко музаговори:

— Долу. Легни.С ръмжене, кучето се отказа

от агресивната си поза, понаведесе и седна.

— Точно така. — Иънговореше на неопитомената душана звяра. — Имай ми доверие.Легни.

Ушите на Дамон клепнаха, азловещо проблясващите зъби се

скриха.— Няма да му позволя да те

наранява повече. — Иънприклекна. — Сега вече си моекуче.

Дамон изглеждаше замаян;отпусна се и легна. Тъжният мупоглед не се откъсваше от Иън,Той разроши огромната му глава.

— Добро момче.Дамон се надигна и като

покорно пале отиде да легне приогъня.

Всички стояха смълчани —погледите им шареха ту към

кучето, ту към Иън. Той серазмърда смутено и се зачудикакво ли са очаквали да направи.Да остави Дамон да разкъсаАлана ли?

Лезли хъркаше.— Господи! — възкликна

Брайс. — Как го постигна?— Не е ли чудесно? Иън

винаги е имал подход къмживотните — обади се Уайлда. —Спомням си веднъж, когато единкон в конюшнята на имениетоФеърчайлд…

Едуин я прекъсна без

угризения:— Вероятно този момък

наистина е със смесенпроизход. — Засмя се, но сесепна. — Колко отблъскващо!

Никой не се засмя. Никойникога не се бе смял, когатостанеше ясно, че Иън е по-различен. Затова обикновено тойвнимаваше да не го демонстрира.Но случеше ли се — както сега сеналожи да спаси живота наАлана — знаеше, че ще бъденаказан със студенина, страх ипрезрение.

Главният прислужник гогледаше свирепо откъм полицатас питиетата, сякаш той е виновенза изпотрошените стъкла. Навратата една камериерка зяпашесцената с широко отворени очи,после се запиля да разказва заслучилото се на останалотодомакинство.

И, както винаги, Иън сеобгърна със своето безразличие —то му служеше за щит срещусмайването, отвращението ипрезрението. Остави клюките даго залеят, без да трепне, с гордо

вдигнати рамене и решителноизражение.

Безразличие. Нямаше другначин да оцелее.

В следващия миг някой годръпна за лакътя. Алана.Очакваше и тя да го осъди.

— Иън, ти спаси животами. — Повдигна полите нароклята си с една ръка, а другатаизящно протегна и направиреверанс като признателенподаник пред своя крал. — Многоти благодаря.

Не можеше да го повярва.

Нима съзнателно… го предпазиот подигравки? Прислужниците янаблюдаваха и като последвахапримера й, се усмихнаха.Братовчедите се засуетиха,смутени от куража на една жена,какъвто те явно нямаха.

И за пръв път Иън сепочувства безпомощен. Знаешекак да се справя с грубостта.Знаеше как да парирапрезрението. Но как да благодарина жена заради това, че се еотнесла към него като къмчовешко същество?

Тя изглежда не очаквашеблагодарност, защото просто сеизвърна към прислугата:

— Постъпете, както винареди господин Иън — отнесетегосподин Феърчайлд в спалнятаму.

Мъжете се приближиха.Хванаха по един крак на стола иотнесоха заспалия Лезли къмпокоите му.

Алана и Иън ги последвахапо притъмнелите коридори.

Иън се чудеше какво да каже.Да излъже ли? Да се опита ли да й

вдъхне увереност? Или данастоява да си припомни какво себе случило помежду им, да янакара да признае, че е истинскимъж. Безчувственото общество мубе сложило етикет: копеле, дявол,звяр. Но той не бе това и тя госъзнаваше. Тя наистина гознаеше.

Пред вратата Алана го спря,отпускайки ръка върху неговата.

— Баща ти е болен, глупавстарец. Аз съм достатъчноинтелигентна, за да разбераистината за теб.

Не звучеше отвратена. Ръкатай продължаваше да е върхунеговата. Докосваше го без страх.Наблюдаваше го сериозно, согромни искрени очи.

Но това е истината! Вярное. Майка ми е воден дух. Приемиме какъвто съм.

Светлината на свещитеомекотяваше изострените чертина интелигентното й лице. Той япожела. Пожела я и се сети заквакерката, за нейните страхове инеприязън.

Редно е да каже на Алана. Би

трябвало да я накара да повярва.Не беше честно да иска от нея дасе омъжи за получовек. Бешенечувано. Макар че за нея вечебеше прекалено късно. Тя бенегова. Той я бе направил своя.

В момента обаче тя сякаш него съзнаваше и продължаваше даси мисли, че има избор.

Обгърна талията й и япритегли към себе си.

Тя моментално постави ръцевърху гърдите му и леко сеотблъсна.

— Прекалено много неща

стоят помежду ни. Земите ми,моето минало, твоята алчност,баща ти.

— Искам земите ти. Откритого признавам и ако това ме правиалчен, така да е. Но миналототи… Ни най-малко не меинтересува миналото ти. И тепредупреждавам… — Говорешетака тихо, че тя се наведе напред,за да го чува. — … Няма дадопусна споменът за баща ми ионова, което се е опитал да типричини преди четири години, дапомрачи радостта ми днес.

— Настояваш да забравяколко безпомощна ме накара да сепочувствам?

— Когато те държа, ти сивсемогъща. — Хвана ръцете й. —Усети го. Усети властта, коятоимаш над мен.

Не го разбираше и се опитада се отскубне. Или, по-вероятно,страхуваше се от такава власт… Иот него.

— Алана…В произнасянето на името й

вложи всичко, което желаеше, ноне успяваше, да й каже. Искаше да

благодари за реверанса й и заприкритото смайване, с коетопосрещна истината за произходаму. Ала приятното усещане отнейното тяло го тласна далеч отвсякакво цивилизовано поведениеи той я притисна към стената. Тяго очакваше. Може би. Та той езвяр, нали? И копеле. Господи, итова е редно да и съобщи. Но неоще…

Алана извърна лице. Тойосвободи едната си ръка, хванабрадичката й и я обърна към себеси, за да я целуне.

Допирът на устните й беприятен. Независимо, че бяхарешително стиснати, тези устниго омагьосваха.

— Отвори ги!Подчини се само за да го

ухапе. Зъбите й за малко да севпият в долната му устна.

— Ще те напляскам —заплаши той и проникна в нея.Усети вкуса на изненада, навъзмущение. А после нейния вкус.Ако му завържеха очите и гонакараха да целуне стотина жени,неизменно би я разпознал.

Нащрек, изплашена, но ивъзбудена против волята си.

Прегръщаше я здраво, но яцелуваше нежно.

И тя започна да откликва.Тогава кръвта във вените мупотече със силата на морскиприлив. Господи, колко бешесладка. Дребна, сладка и…страстна. Разбра го и снощи, иднес. Билето му помогна данамалее съпротивата й, да приспистраховете й и тя се бе впуснала вжеланието с такова объркване, нои с такава наслада, че на него му

бе трудно да запази самоконтрол.Самоконтрол. Тя едва си

поемаше въздух, а сега вече илеко простена — тих звук, койтотой долови и на който се наслади.Наклони се заедно с нея и япритисна по-силно към стената,използвайки тежестта си, за да яовладее. Едната му ръка галешеголата й шия, другата се плъзгашепо извивките й от бедрата къмгърдите и обратно.

Откъсна устни от нейните ипогледна надолу, за да я види.Клепачите й потрепваха. Устните

й бяха влажни, набъбнали, акожата около тях — лекозачервена от ожулванията набрадата му. Прокара език подолната си устна, а той се наведеи го пресрещна.

Когато се откъсна от нея, тяго погледна замаяно, със същатачувственост, която разтърсваше инего.

— Остави вратата сиотключена тази нощ.

Зелените очи бяхакрасноречиви.

Алана направи опит да се

спаси, като се притисна съвсемплътно до стената.

— Не можеш да дойдеш примен преди сватбата! — прошепнатя.

— Аз съм наполовина водендух, забрави ли? — Никога не сибе представял, че ще се хвали стова, но точно така постъпи вмомента. — Аз съм вълшебник.Мога да се промъкна презпрозореца ти като вятър, да тедокосна само с мисъл, да теомагьосам…

Алана се разтопи, погледът й

се замрежи и потъна в копнежа,който той разпалваше в нея.

После успя да си възвърнебистрия разум. Устните й сестегнаха. Очите й проблеснаха.Сиянието на страстта угасна.

— Ако си вятър, не се налагада оставям вратата си отключеназа теб, нали?

Усмихна й се. Наистина бешевятър и щеше да е с нея.Внимателно положи показалецвърху челото й, точно междувеждите. Натисна и нареди:

— Сънувай ме!

* * *

Понякога водните духовеизлизат от вълните и тръгват посушата. Тогава изкушаватсмелите да ги последват.Защото, придобият ли човешкивид, те са красиви като нощта:тъмните им очи блестят съссребриста светлина, а чернитеим коси сияят като самуренакожа. Когато мъж съзре женскиводен дух, го завладява магия итой е готов да стори и

невъзможното, но да притежаватова същество завинаги.

А ако мъжки воден духпожелае жена, той влагавсичките си умения, за да язаплени; отвежда я навъзхитително пътешествие и тяникога повече не помисля за другмъж.

В пристъп на завист някоихора наричат това тъмна магия.

Водните духове обаче са намнение, че „Във войната илюбовта всичко е честно“.

Глава 15 Иън се яви при нея като дух

на насладата.— Алана — топлият му глас

потреперваше, — казах ти даоставиш вратата си отключена.Вече седем нощи ти го повтарям,а ти все не ми се подчиняваш. Какда те накажа?

Притиснала завивката догърдите си, тя му се възпротиви,както правеше всяка нощ презпоследната седмица.

— Нямаш никакво право

нито да ми заповядваш, нито даме наказваш.

Докато поставяше коляно добедрото й върху чаршафа, тялотому сияеше със собственасветлина. С грижовността налюбовник, той разхлаби пръститей от завивката и я избута вкраката й.

— Взимам онова, което мипринадлежи по право. Нима непомниш онази нощ в колибата навещицата?

— Не. Кълна се, не.— Тогава ще ти припомня.

Ръцете му се заровиха вкосите й. Заобсипва страните й сцелувки.

Сладостното изживяванепредизвика радостни сълзи вочите й. Съвършенството наизкусните му ласки съперничешена най-екзотичните цветове. Привсеки допир на устните му постраните й плъзваше руменина итя се чудеше: щом това енаказанието за заключената врата,каква ли ще бъде наградата,когато доброволно го пусне.

Целуна челото, клепачите,

брадичката, шията й…— Иън… — Успя някак да

размърда ръце, плъзна ги пораменете му и извърна глава, за даму предложи устните си. — Моляте, целуни ме!

— Нали точно това правя?Устните му обходиха

брадичката й и когато стигнаха доухото й, леко го захапа.

— Защо го направи?— За да мога да направя и

това.Погали нараненото място с

целувка, а после засмука нежната

кожа.Алана сепнато си пое

въздух — изпитваше отчаяножелание да диша. Езикът,устните, зъбите му се движеха поухото й, сякаш бе сътворено занаслада. Кожата на тила йнастръхна, а после цялатапотрепери — несполучлив опитда охлади прегрялото си тяло.

Жалко усилие. Той не йдаваше никаква почивка.

— Много красиво ухо. Розовои деликатно. И толковачувствено. — Лекият дъх от

шепота му облъхна навлажненатаповърхност на кожата й. — Ненамираш ли?

Със затворени очи, тя пиешенеземната наслада напреживяването.

— Какво?— Ухото ти. Толкова е

чувствено.С него всичко придобиваше

чувственост. Костите й сякаш сестопиха. Дланите му се спуснахакъм ключиците; отметна главаназад, за да му позволи да я гали.Тялото й, напрегнато от работа и

грижи, изпита облекчение. Презвсичките минали самотни годинибе мечтала точно за такава утеха.А сега копнееше да я има и презвсичките самотни години вбъдеще.

— Можеш — прошепна той.Успокоението й изчезна.

Бе престанал да масажирарамото й и вече галеше плъттапод нощницата й. Кога и как беуспял да я разголи?

Посегна да придърпазавивките, но се оказаневъзможно да ги достигне.

— Притесняваш ли се, сладкамоя? — Плътният му богат глас япоуспокои. — Глупаво е да сестесняваш от възхитителното ситяло. Виж! — Обгърна едната йгърда и я повдигна,подчертавайки нежната йзаобленост. — Най-знатните дамина този свят мечтаят за мека,гладка кожа като твоята, за такавапривлекателна закръгленост, зазърно с цвета на зората.

Наблюдаваше как тъмната муглава се накланя и целува гърдата.Допирът на устните му прогони

всякаква свенливост. А когатохвана зърното й с два пръста илеко го ощипа, тя простена,готова да се предаде.

Очите му, меки на оскъднатасветлина, я пронизваха; палецътму продължаваше да гализърното.

— И тук си чувствителна.Виж как набъбна — изпълнено е сочакване. Защо ли е така?

— О, умолявам те… —Устреми се към него.

— Говори ми, Алана. Обясними по своя сладък начин защо

тялото ти ме влудява.— Защото… искам… да ме

целунеш.Произнесе го през зъби —

обзелата я силна смесица отраздразнение и желание яподтикваше да направи всичко, зада го задоволи. Всичко… освен даостави вратата си отключена.

— Прекалено си упорита —присмя й се той. — Но аз съм натвое разположение. Ето виж. —Вдигна глава, присви устни и йпрати въздушна целувка. — Етоти целувка.

— Искам истинска!— Защо, Алана? Искаш да си

отворя устните под твоите, такали? — Успя да изобрази учудване,но същевременно показа идълбоко доволство. — Искаш дазасмуча устните ти. И защо ли?

Защото вероятно така бизадоволила копнежа на всякафибра от тялото си.

— Кажи ми, Алана, какво биизпитала, ако те лизна и вземазърното ти между устните си? Азащо да не направя същото ималко… по-надолу.

Влудена от омайнотообещание, тя се раздвижинетърпеливо.

— Няма да е грубо.Напротив. Нежно и внимателно.Само лекичко ще те ухапя,колкото да те предупредя. Защотоаз наистина съм опасен, Алана.Съзнаваш ли го? — Шеговитиятму тон изчезна. — О, знам, имашвъзможност да ме изпратиш назаточение само с едно щракванена пръстите.

— Би трябвало да го сторя.— Да. — Обгърна шията й с

ръка. Не я притискаше, нозаплахата се усещаше.

— Целуни ме — настоя тя —по устните.

Нямаше представа защо товаима толкова огромно значение, ножелаеше да усети вкуса му. Едватогава би повярвала, че всичконаистина се случва. Едва тогаваби се убедила в собствената симощ.

Но той не и отвърна. Не й сеподчини.

Вместо това усети как ръкатаму се плъзва да я погали по

корема. Забрави за целувката.Забрави и гордостта си. Значениеимаха единствено неизреченитему обещания.

— Иън… — Изви се влеглото, обзета от копнеж даусети ръката му на онова място,което пулсираше заедно с ритъмана сърцето й. — Моля те…

— Още една целувка ли?Пое гърдата й с уста…— Не така.Погали го по гърдите и

напипа косъмчета над слънчевиясплит. Зърната му бяха твърди и

плоски. Навлажни пръстите си сезик и докосна цветните петна —те щръкнаха като нейните и тяясно долови сподавено мудишане.

— Изобретателна си. —Лизна свивката на лакътя й. —Или вече стигна предела навъздържаността си?

Пределът. — Да, точнотака — беше на предела. Смелоплъзна ръце надолу. По бедротому, силно и твърдо. По корема му,по който мускулите потреперваха.Ако го докоснеше, както тя

желаеше той да я докосва,сигурно и той щеше да полудее откопнеж.

Но Иън я спря, когато сенасочи към окосмеността междукраката му.

— Това е игра за любовници.— Но ние сме любовници —

обади се плахо тя. Коляното муразтвори краката й. Много бавносе отпусна върху нея. Послепривлече коляното си по-нагоре ито се озова между бедрата й.Натискът бе нежен. Тя сепритисна нагоре жадно.

Усещането я задоволи исъщевременно изостри копнежа йза още. Накрая вече стенеше отжелание.

Тогава Иън задържа бедратаси неподвижни. Видя очите му дапроблясват в тъмнината и чунеизменните му думи:

— Ще станем любовници,когато отключиш вратата си замен.

Непринуденото мупридвижване я подведе — даде сисметка, че си е отишъл, едвакогато се събуди, притиснала

възглавницата към слабините си.Лека пот изби по тялото й.

Дишаше учестено. Кръвтапулсираше във вените; отчаяно сеопита да намали напрежението,макар добре да знаеше, че каквотои да направи, нищо няма даоблекчи влажната пустачувственост.

— Време е да си спомниш,Алана!

Чу го съвсем ясно — направоочакваше да го зърне, затова сепретърколи в леглото, зяпналакъм вратата.

Беше затворена. И заключена.Дори и резето бе пуснато.

Предпазливостта й се оказанапразна. Иън отново бешенахлул през прозореца като вятър,беше я омагьосал и тя отново гобе сънувала.

Вбесена, трепереща отраздразнение, се надигна отлеглото и стъпвайки на пода, сепрепъна в замоталата се изкраката й нощница. Изрита янадалеч, а тя се понесе като бялопамучно облаче.

Глупава нощница! Всяка

вечер грижливо я закопчавашечак догоре и се събуждаше, за давиди, че е разкопчана, смъкнатадо кръста и хлабаво закрепена отханша. Как го постигаше?

Огледа празната стая. Стаята,която дъщерите от рода Маклаудобитаваха, откакто замъкът бепостроен. Никакви удобства небяха спестени. Ала последнотонещо, което Алана изпитваше, безадоволство.

Всяка нощ Иън я навестявашев сънищата й и я прегръщаше, а тяго умоляваше да й достави докрай

удоволствие. И всяка нощ той йотказваше. Довеждаше я до ръба.Там, където тялото изпитванепоносимо напрежение. Апосле… се събуждаше. И презцелия ден всичко, до което седокосваше, я караше да мисли занего. Всичко, което вкусваше,пипаше, миришеше, я караше даси припомня преживянотопредишната вечер… И онова, докоето всъщност не се стигаше.

— Дяволите да го вземат!Грабна дрехите си от стола и

се облече бързо. Ще напусне

къщата, преди да го види.Не — преди той да я види.

Той беше ловецът, а тя — сърната.Следваше я навсякъде. Правеше гоуж, за да й помага, докато кракътй заздравее. После, след като вечесе пооправи, обясни присъствиетоси край нея с необходимостта всенякой да я придружава от селотодо нивите.

Лъжеше. Идваше, за да можеда й се усмихва. Да й се усмихва ида я докосва, докато й помага дапрекоси някой каменист участък.Да й се усмихва и да я взима на

ръце, за да я постави на седлото.Да й се усмихва и да я гали порамото, докато тя разговаря съсселяните.

Именно той беше причинатада се чувства така напрегната!Нито веднъж не я докосна кактопреди седмица във фоайето.Знаеше вече колко дръзки иизучаващи са ръцете му, ала щешели отново да й го покаже? Не.Засега просто я съзерцаваше —цялата напрегната от еротичнитесънища — и, без да промълви идумичка, и даваше да разбере, че

знае. По дяволите, той бешесигурен, че ако не намериоблекчение, тя ще се прекърши ище приеме да се омъжи за него.

Стиснала кожените си боти визпотените си ръце, Аланаотключи и дръпна резето. Бавно,тихо отвори и подаде глава вкоридора. Погледна първо наедната, после на другата страна и,тъй като не видя Иън да се крие всенките, излезе на пръсти. Къмсвоето спасение.

Глава 16 Премина по пустия коридор.

Прекоси огромното пространствона големия салон, оглеждайки сенепрекъснато, сякаш е натрапникв собствения си дом. Почти бешестигнала външната врата,когато…

— Лейди Алана, отново лище излизаш? Подскочи виновно исе извърна към камината.

— Уайлда?— Излизаш по-рано от

обикновено.

С ръка върху разтуптяното сисърце Алана понечи да я скастри:По-рано от обикновено, разбирасе. Опитвам се да се измъкна откомпанията на братовчед ти. Ноне го стори, защото би засегналаклетото момиче.

Алана я харесваше. Рядконякоя жена харесва друга, коятотака я засенчва с красота и чар,но, както самата Уайлда бепризнала със сериозно изражение:„Знам, че съм по-хубава отмнозина, но според мама съмглупава, с мекушаво сърце и едва

ли ще хвана богат мъж, след катоизпитвам съжаление към толковабедни“.

В момента това бе Едуин.Той нямаше собствено богатство,нито някакви перспективи,защото брат му разполагаше седно-единствено имение и добрего ръководеше. Брайс издържашеЕдуин и не се оплакваше — такаили иначе Едуин бе приятен младмъж и бе невъзможно да не гохаресва човек, — но Алана знаешекак Брайс копнее тя да изчезне, зада настани брат си във Фионауей

и да се освободи от постояннатаси опашка.

Жалко наистина — Уайлдасъщо нямаше никаквиперспективи, защото тя и Едуинбиха били приятна двойка.

Брайс и Уайлда… Това вече едруго. Брайс беше по-строг.Обичаше да командва. Бе обявилнамерението си да си вземе богатажена, защото най-голямото мужелание бе да е по-могъщ отгосподарката на Фионауей. Битрябвало доста да се увлече, за дасе отклони от това си намерение,

макар през последната седмица…Алана се загледа в Уайлда. Презпоследната седмица стана ясно,че ако някой може да накараБрайс да обича нещо повече отпарите и престижа, това е Уайлда.

Примирена с неизбежнотосутрешно бъбрене, Аланаприближи.

— Защо си станала толковарано? Слънцето току-що изгря.

— Беше ми студено — обявиУайлда, увила коленете ирамената си с одеяла.

— Аз излизам — обяви

Алана, седна на пода и започна даси обува ботите. — Искаш ли дадойдеш с мен?

Уайлда потрепери.— Не, Навън е ледено!— Двадесет и първи юли е!Рожденият й ден. Ако имаше

начин, би се обявила забезспорната господарка наФионауей и би изхвърлилавсички. С изключение на Уайлда,разбира се. А как би накаралачовек с толкова нестабилно здравекато Лезли да предприемедългото пътуване до Англия? Как

би отпратила Брайс и Едуин привсичките им възражения? АИън… Ако се опита да изгониИън, той ще й се изсмее ивероятно ще заяви претенциите сикъм нея, а тя ще се предаде катонемощна глупачка.

Притисна очи с длани. Каквакаша само!

— Оплете си връзките —отбеляза Уайлда. — Хайде дазапочнем отначало.

Алана погледна към кракатаси. Нетърпеливо развърза ботите.

— В Шотландия е по-

студено, отколкото на юг. —Уайлда неволно се намръщи ипогледна Алана загрижено. —Редно е да си сложиш връхнадреха.

— Добре.Всъщност не възнамеряваше

да направи нищо подобно, нопрецени дребната си лъжа катобезобидна. Уайлда все повече иповече й напомняше за майка й.Постоянно я подканяше да сеоблича с топли дрехи, макар тя дасе чувстваше добре. Непрекъснатосе тревожеше дали едно или друго

нараняване й е минало.Неизменно я предупреждаваше,че ездата по мъжки заплашвадевствеността й. Беше трогателнои… влудяващо.

— Облече ли вълнени фусти?— Не са вълнени, но са

фусти.Досещаше се, че Уайлда носи

вълнени — бе отпуснала политеси до последно, за да се навлича сколкото е възможно повече фусти.Изглеждаше като наденичка, нотова очевидно не правешевпечатление нито на Брайс, нито

на Едуин.— Госпожа Армстронг ми

уши вълнени фусти, за да ненастина. И по-дълги гащи. —Уайлда протегна крак и показашироката панделка, с коятосвършваха крачолите. — И за тебнаправи, но ти си прекаленоупорита, предполагам, за да гисложиш.

— Тук, в Шотландия, неносим такива неща — отсечетвърдо Алана и приключи съсзавързването на ботите.

Лично тя не би допуснала

никога да навлече подобно нещо.— В Англия пък мъжете не

носят поли.— Фустанели — поправи я

Алана търпеливо. —Националната ни носия се наричафустанела.

— Както и да е — дългитегащи ми топлят. — Уайлда сеопита да подпъхне одеялото подкраката си. — Но въпреки товапръстите на краката ми са ледени.

Почувствала се неудобно,Алана коленичи, взе одеялото изапочна да разтърква краката й.

— Беше много мила катопозволи да ми ушият тоалет оттвоя плат.

Неволно докосна копчетатана новата си тъмносиня рокля..

— Но ти си дама! Изплувалаот мъглите, за да се омъжи за моябратовчед.

Алана погледна нагоре исковано попита:

— Защо говориш така?— Защото те е нямало

толкова дълго.Уайлда не винаги отговаряше

на зададените й въпроси. Алана

си пое въздух, за да се успокои, ирешително подпъхна одеялотооколо краката на гостенката.

— Не. Имах предвидприказките, че ще се омъжвам забратовчед ти.

— Сподели с мен твърдото сирешение да те има — отвърнаУайлда сияеща. — Винагиполучава каквото си е наумил. Ааз се радвам и за двама ви.

Съвсем естествено бе Уайлдада се радва. Тя виждаше самодобрата страна на нещата.Именно затова всички я

харесваха. Именно затова и Аланая харесваше. Ала Уайлда несъзнаваше тъмната половина.

Сънувай ме, така й бенаредил Иън и Алана се беподчинила. Преследваше я,изискваше, а тя… Не, нямаше дасе предаде. Завърна се въвФионауей с план. Нямаше да сеомъжи за него, ако не се окажедостоен. Нямаше да се омъжитрескаво, както бе сторила майкай, и после да плаща скъпо ипрескъпо за постъпката си.

— Заслужава нещо по-добро

от квакерка, която се разтреперва,щом я погледне.

Подмятането на Уайлдаприкова вниманието й.

— Квакерка?— Казвах му, че не е

подходяща за негова съпруга…— Бил е женен?— Не! — Уайлда припряно

издуха кичур коса от челотоси. — Беше готов да я вземе засъпруга, защото изглеждашесклонна да го приеме. Трябвашеда му е благодарна, понеже в краяна краищата нямаше нито титла,

нито състояние. О, тя сепреструваше, че ще се омъжи занего по любов. Просто искашепарите му.

Все пак Алана успя дапрекъсне потока от думи:

— Какви пари?— Пълен е с пари. Не ти ли е

казал?— Да, спомена нещо.Сега й стана ясно защо той

искаше да се снабди със западащоимение в Шотландия. Всекиразглезен английски богаташимаше мерак за имот тук и, при

възможност, титла или съпруга ститла. Такива неща придавахареспект. Тя обаче имаше новиниза Иън. На такъв чувствен мъж исто имения нямаше да му купятуважение.

— А после онази долнастрахливка му написа писмо и муобясни, че не може да го направи,защото е магьосник —продължаваше Уайлда. —Магьосник! Чувала ли си подобнонещо? Чичо Лезли, разбира се,твърди, че Иън е наполовинаводен дух, но чичо е готов да каже

какво ли не, само и само дапривлече вниманието върху себеси.

Спомняйки си изкривенотолице, жестоките шеги,екстравагантното пилеене напари, Алана попита:

— Винаги ли е бил такъв?— О, да. Той е от рода

Феърчайлд. Всички сме зли поедин или друг начин, но споредтвърденията на мама чичо Лезлидържи първенството. Винаги еимал претенцията той да получититлата и състоянието. Но вместо

това ги получил татко. А ниенаистина не знаем коя е майкатана Иън. Един ден той просто сепояви в имението Феърчайлд.

— На колко години беше,когато пристигна?

— На единадесет. Аз бях едвана шест и независимо че съмнегова братовчедка, не можех даоткъсна очи от него. Ние,Феърчайлд, сме красиви, но Иън епленителен, не намираш ли? ЧичоЛезли много се дразнеше и оттова, че докато той остаряваше исе отпускаше, камериерките все

по-често се вмъкваха в спалнятана Иън.

Уайлда пробуди у Аланастранна мисъл. Камериеркитетук също не сваляха очи от Иън.Дали той прекарваше нощите сивъв Фионауей сам? Дали не ередно да уволни всяка фуста,която му се усмихва? Новсъщност какво я интересуваше!

— Мама казва, че чичо Лезлие най-необикновеният баща,който някога е виждала, много по-лош от всеки Феърчайлд прединего. Може би просто се опитва

да те прогони, като твърди, чеИън е воден дух, а всички знаят,че вещицата прави магии…

Алана замръзна.— Вещицата?— О, Алана! — Уайлда се

наведе напред със сияещолице. — Тя си тръгна, преди ти дапристигнеш, но бешеизключително приятна жена.Обеща да ми помогне и всегледам да я видя, но не се епоявявала оттогава. Мислиш ли,че отново ще дойде?

— Вещицата… — Алана

погледна оживеното лиценасреща си и й се прииска да неразкрива истината. — Уайлда,вероятно не си чула какво стана вденя, когато пристигнах въвФионауей. Дойдох като вещица,но измих лицето си, свалихмръсната рокля и показах навсички, че това съм аз. Вещицата.

Уайлда зяпна, а послевъзкликна:

— Сериозно?— Сериозно, Уайлда. Именно

така се криех през цялото времеот господин Феърчайлд. Бях се

маскирала.— И никой никога не се е

досетил, че ти си вещицата? —Уайлда отметна глава. — Знам,понякога съм глупава, но неможеш да ме подведеш. Тя бешестара и грозна. Ти си млада ихубава. Не е възможно да си билати.

— Слагах сажди по бузите сии пъхах слама и парцали подроклята, за да си направягърбица… — Алана осъзна, чеУайлда още не й вярва. — Каквоискаше от вещицата?

— Шегуваш се, че ти си тя —каза Уайлда леко обидена. —Искаш да ти се доверя?

— Хрумна ми, че ако ясрещна, бих й казала… — Уайлдарешително поклати глава, —Вещицата ще се върне да мипомогне. Знам го.

Алана съзнаваше каквитревоги очакват Уайлда занапред,затова направи още един опит.

— Къде мислиш, че бях презцялото време?

— Крила си се от чичо Лезли.Защото той е противно старо… —

Уайлда спря и се огледа наоколо,после прошепна: — …магаре.

Изглеждаше изплашена отсобствената си храброст и Алананамери за уместно да я подкрепи:

— Такъв е!Сега беше още по-лош,

отколкото преди четири години.Сякаш се хранеше от омразата,която прислужниците, Алана,дори собственият му синизпитваха към него. С всекиизминал ден изглеждаше по-здрав. С всеки изминал ден сякашизпитваше все по-голяма наслада

да тормози околните.— Ти се върна заради Иън. —

Уайлда пак подхвана очевиднолюбимата си през последните днитема. — Защото не си като оназиквакерка. Ти си смела, силна исвободна, а Иън се нуждае точноот такава жена. Няма да е нужнода те глези, макар че ще сеопитва, защото си е такъв. Тиимаш дом. Той пък ще ти помогнеда го направиш по-хубав. Дваматаще си седите пред камината прездългите вечери — в Шотландиядори летните нощи са дълги,

сякаш вие тук не вярвате вслънчевата светлина — и въобщеняма да се налага да му казваш закакво мислиш, защото той щезнае.

Алана стрелна Уайлда с очи.— Какво?Уайлда изглежда си даде

сметка, че се е разприказвалапрекалено много и се размърданеловко под одеялата.

— С теб може и да не е така.Но за мен е наясно.

Алана й се усмихнаокуражително.

— Той знае и аз какво симисля.

Почувства необходимост дасе махне, преди Иън да се появи ида започне да я тормози. Днес ерожденият й ден — имашеправото да го прекара кактонамери за добре. Изправи се.

— Ти открито показвашемоциите си.

— Така ли? Е, значи така даси го обясня. — После,променяйки светкавично темата,Уайлда продължи: — Презпоследната седмица Иън

навсякъде ходи с теб. Очаровал евсички прислужници, няма човек,който да не го харесва. Той щебъде идеалният господар наФионауей.

— Всичко, което прави, емного обнадеждаващо — съгласисе Алана. — През деня…

— И е отличен танцьор. —Уайлда сякаш не забелязвашежеланието на Алана да тръгне. —Не се притеснявай. В състояние еда изпълнява и всички вечернизадължения на един мъж.

Алана отвори уста, за да я

поправи, но се отказа. Не можешеда обясни онова на Уайлда. Вследващия миг дойде шокът.

— Ще се справи отлично,предполагам, и в брачното ложе.Това ще те направи по-щастлива,сигурна съм.

— По-щастлива?Уайлда стисна устни и я

погледна крадешком.— През последната седмица

си някак напрегната и нервна…— А аз си въобразявах, че

умело го прикривам — промълвиАлана замаяно.

— О, успяваш. — Лицето наУайлда сияеше с необикновенапроницателност. — Простохванах някои от онези моменти,когато поглеждаш към Иън, сякашсе изкушаваш да го повалиш напода и да го пребиеш, а тойпоклаща глава насреща ти.Именно тогава ставаш малко…сприхава.

Алана заопипва с ръка задгърба си, откри стол и се отпуснана него.

— Значи всички знаят…— Не, разбира се. — Уайлда

се засмя. — Мъжете забелязватединствено себе си и онова, коитожелаят да забележат. За щастие,Иън иска да вижда само теб.

— И Фионауей.Определено искаше

Фионауей. Алана го разбра,когато посетиха селото. След катообсъди с мъжете колко големи сатрудностите при обработванетона каменистата почва, жените свъзторг й разказаха запредишните му посещения. Последвамата отидоха да видят нивите,които той вече бе огледал. Вчера

се отбиха и в рибарското селище.Там Иън се държа странно.

Стояха на брега с рибарите иговореха за теченията, за сезона,за последния улов. Алана обаче беготова да се закълне, че Иън нитоведнъж не погледна към океана, акогато една огромна вълна сестовари върху скалите, тойпотрепери, извърна се бързо и поекъм конете. Тогава най-възрастният рибар я бе потупал поръката със своята мазолеста длани й бе заръчал:

— Грижи се за него,

милейди. Той носи морска водавъв вените си и повечето катонего имат трагична участ. Но щезащитава Фионауей и теб и щедоживее да разказва своята дългаистория, стига само ти да гообичаш достатъчно.

Тогава не обърна вниманиена думите му, но нямаше как дане забележи, че всеки селянин,ратай и рибар искаше Иън загосподар.

В действителност непотеклото му я притесняваше, асобствената й интуиция… Тази

интуиция й подсказваше, че Иънняма да се задоволи с разумниябрак, който тя винаги си бепредставяла. Той искаше сърцетой.

Уайлда я откъсна от мислитей.

— Щастлива съм, че най-после някоя жена ще го обичатака, както той истинскизаслужава.

— Няма да съм аз.Да го обича? Да обича Иън?Господ да и е на помощ, ако

го обикне. Достатъчно пъти я

предаваха: безразличният й баща,Лезли, двамата й братовчеди.Нямаше нужда да обича. Особеномъж, който покорява подивелитекучета. Нито пък мъж, способен седно докосване по челото да янакара да сънува сънища, коиторазпалват желанието й да легне снего и да му се отдаде.

— Естествено е да не гоискаш. Коя жена иска да се влюбитолкова лудо в съпруга си, че да еготова да го последва боса до краяна света? — Уайлда звучешезамечтано. — Но все пак се

случва… Тогава огромно щастиеочаква и двамата.

— Или нещастие. Жена ощене е родила мъжа, който да менакара да поема подобен риск.

В този миг си даде сметка, чеако казаното от Лезли е вярно,Иън не е роден от жена. Уайлдаизбухна в смях.

— Каквото и да приказваш,Алана Маклауд, според мен си гозагазила.

Алана се изправи.— Трябва да вървя.Тръгна към вратата.

Пристъпяше бавно, после ускорикрачка, а накрая направо сезатича.

Лакеят при входната вратапобърза да й отвори. Краварките,с гюмове в ръка, се отдръпнаха, зада й сторят път. Градинаритеспряха за миг работа, за да япогледнат.

Стигна до портата и излезе,преди Иън да я хване.

* * *

Според една шотландскаприказка хората с особен чаримат „малка капчица кръв наводен дух във вените си“. Теобяздват и най-дивия кон,добиват най-сладката сметана,облекчават болките народилката.

Те наистина омайват всякосъщество.

Глава 17 Около ръката на Куигли

жужаха пчели — в момента тойприбираше кралицата-майка инейните работнички.

— Ето, виж, всяка си иматорбичка за мед. Тя ги затруднява,затова когато са натоварени, неналитат да жилят.

Алана поклати учудено глава.— А мен винаги ме жилят.— Много си нервна, когато

си сред тях. А те го усещат. —Добродушният селянин й се

усмихна, докато отнасяшемайката в предварителноприготвения от върбови клонкикошер. — Пчелите-разузнавачкиси свършиха работата. Сложих имот билките, които обичат, за да имухаят. — Остави кралицата навхода и я изчака да влезе станцова стъпка. — А сега —гледай! Другите сами ще япоследват. Винаги правят така.Много е лесно, нали?

Застанала на безопасноразстояние, тя наблюдаваше какроякът се втурва навътре.

— Настаняват се в новия сидом?

— За да приготвят меда заКоледното ти тържество. —Куигли се поизправи. — Много серадвам, че се завърна в родниядом. И не по-малко доволен щебъда, ако се омъжиш за господинИън.

Усмивката й изчезна.— И ти ли го познаваш?— Да. Дойде да поприказва с

мен почти веднага след катопристигна. Той ме направигосподар на кошерите.

Всички! Иън бе пленилабсолютно всички!

— На кошерите?— Да. Поговорихме, убеди се

колко разбирам от пчели ипредложи на Армстронг да ми гиповери. Наистина прецениуменията ми. Може, след като сеожените, и теб да те научи —довърши Куигли и кимнадълбокомислено.

Започваше да се ядосва.Сякаш Иън е в състояние да янаучи на нещо!

— Така ли?

— Има подход, тъй да знаеш.Помогна ми да преместим единкошер от ветровито място.Мнозина не биха се решили да госторят. И нито една не го ужили!

Поклати глава, а Алана сезачуди дали ще срещне човек,който да не споменава Иън сдобро. Разказът на Куигли заподхода на Иън към пчелите йнапомни как бе укротил кучето.Оттогава Дамон не само незастрашаваше спокойствието наФионауей, но се превърна вистински пазач на имението.

— Той е добър човек,милейди. Няма да сбъркаш.

Колкото и да й се искаше, неможеше да се сопне на Куиглисамо защото харесва Иън. Простомахна и пое по пътечката. ВъвФионауей всички пътеки бяхауспоредни на океана. В моментагрохотът на разбиващите се вълния примамваше да се качи налюбимия си хълм. Оттам севиждаше водната шир, щеше даусети вкуса й и да се остави навятъра; там можеше да мисли илида не мисли — както предпочете.

Присви очи. Слънцетоогряваше люлеещите се треви и тесияеха. Независимо от тревогитена Уайлда, на нея й беше топло.Без маскировката си, с лекатарокля, тя се чувстваше свободна.Макар че — хвърли погледназад — продължаваше даизпитва тревожното усещане, че япреследват.

Иън го нямаше. Не го бевиждала цяла сутрин.

В далечината се чувашеблеене на агънца и овце, виковена мъже. Запъти се натам и видя

един пастир, който преграждашепоточето с камъни. Насочи се къмизкуственото езеро, където всяколято къпеха овцете и гиподготвяха за стригане. Потопенидо кръста във водата мъже гихващаха и ги миеха със сапун отлуга, докато напластената преззимата мръсотия се отмие и поемекъм океана.

Спря се да погледа —възхищаваше я спокойствието нанякои от по-старите животни.Сякаш се наслаждаваха, докато гисапунисват и плакнат. После

доплуваха до отсрещния бряг,отърсваха се от водата и пак сезалавяха да пасат. Някои шилетаобаче не бяха толкова сговорчивии се изискваше силна ръка да гизадържи във водата. А с единособено агресивен овен се наложида се заловят дори двама овчари.

— Ей, милейди — провикнасе един от мъжете в езерото, щомя забеляза. Тя пристъпи напред дапоздрави. Мъжът се засмя. — Дане си дошла за лятната си баня?

Сякаш в отговор енергичниятовен се изправи на задните си

крака и с предните бутнашегаджията — той цамбурна, аводата около него се разплиска.Алана се разсмя жизнерадостно.Когато мъжът изплува, тя сепровикна:

— Не, но виждам, че ти взесвоята.

Останалите се засмяха, а тойсе смути, но после същоприхна — чувстваше се приятнослед разхладителната баня вгорещото утро, пък и нямашежелание да бъде повече прицел нашеги.

— Хубаво е да те види човекотново. — Бършеше водата оточите си. — Всички много серадваме, че си дойде и че ще сеомъжваш за такъв хубав човеккато господин Иън.

Усмивката й се стопи.— И вие ли го знаете?— Помагаше ни при

раждането на агънцата. Многоразбира от овце. А и не е горд, тане се погнуси да си изцапаръцете.

Всички единодушнозанимаха, а главният пастир

добави:— Чудо-човек!Алана спести една пиперлива

забележка, усмихна се вежливо икато стъпваше по камъните везерцето, го прекоси, без да сенамокри. Любопитните погледина овчарите пронизваха гърба й,когато поемаше през ливадата.Желаеше да е сама.

Пътеката стана по-стръмна.Стъпваше предпазливо, за да нетъпче цветята. Грейнали наслънчевата светлина, те щедрораздаваха аромата си и напомниха

на Алана за пролетта.Стигна върха на хълма и спря

да огледа най-прелестното мястона света. Зад гърба й се издигахамогили, обрасли с дървета, а преднея се разкриваше океанът сцялата си лятна прелест.Тревистият склон се спускашекато зелена каскада.

Хълмът сякаш се вливаше въвводата, но тя знаеше, че восновата му има скала. Ако някойдостатъчно неразумен — а намладини тя проявяваше подобнобезразсъдство — изпълзи до края

й, щеше да види назъбените черникамъни, които стърчат долу.Вълните постоянно ги обливаха,готови да засмучат всичко и да гоотнесат в дълбините си.

Алана обожаваше океана.Вървеше по брега му, плуваше внего, възхищаваше му се и никога,ама никога, не забравяше колкоразрушителен може да бъде.

Насочи се към скалата. Спънасе и се претърколи. Тревата подтялото й бе мека. Пое си дъх и паксе претърколи. Засмя се звънко.Чувстваше се в безопасност, а

спускането по този начин йдоставяше удоволствие.

Вдигна ръце над главата си,изпъна ходила и се претърколи,изпитвайки безмерна наслада.Синьото небе се редуваше съсзелената трева. Смееше се с глас.Някаква тревичка попадна вустата й. Спря да се търкаля исмълчана седна, за да се уверидали не е налапала буболечка.Отново прихна. Този път сесмееше на себе си. Разпусна косии прокара пръсти през тях дамахне полепналата трева.

Седеше сред зеленината, аморете сияеше с всевъзможниоттенъци на синьото. В краката сивиждаше очертанията накамъните, неспирно обливани отвълните. Обзета от невероятноудоволствие, тя простена и сеизлегна на тревата.

Растителността й пречеше давижда океана; пред погледа й сестелеше единствено синьотопочти безоблачно небе. Слабветрец носеше мириса на лято ина цъфнала трева. Стори й се, чечува как пчелите на Куигли пият

нектар. Далече отдолу се носешепостоянният тътен на водата. Запърви път от дни насам всичкимускули на тялото й се отпуснахаистински.

Чудесен рожден ден, мина йпрез ума, докато се унасяше всладка дрямка. Магиите на Иънне могат да ме достигнат тук.

Когато обаче усети сянка надсебе си, не се изненада. Магиитему не можеха да я открият тук.Ала той можеше.

Не го виждаше съвсем ясно,защото слънцето й пречеше. Но

все пак различаваше силуета му:висок, широкоплещест и много,много мъжествен. Присви очи.Постара се да види истината.Имаше ли магия в него?Понякога — когато се вихрешебуря и океанът бучеше — й сеструваше, че долавя гласове отвълните.

Най-вероятно глупавифантазии.

Но как да си обясни това, чесе промъкваше в мислите й и якараше да сънува?

— Ще изгориш светлата си

кожа. Сложи сламената шапкавърху главата й.

— Да, трябва да внимавам дане разваля стоката. — После,съжалила, че не отвърна с хумор,за да не помрачава хубавия ден,вдигна шапката и добави: —Благодаря. Ще я нося на връщане.

Гласът й прозвуча учтиво иплахо; ядосваше се на добрите симаниери, но днес не желаеше даго дразни. Ден след ден тойзахвърляше една по еднаофициалните си дрехи.Вратовръзката изчезна първа,

после — сакото. А тъй катобродеше сред праха и калта,ботушите му постепенно загубихаблясъка си. Сега носеше само бялаленена риза и тъмни панталони.Изглеждаше съвсем непринуден.

След целувката предспалнята на баща му, той синалагаше въздържание, коетоможеше да я подведе, че е загубилинтерес към нея.

Но тя знаеше, че през някояблизка нощ, ще сподели леглотому не само на сън, И макар тазимисъл да я сгряваше и да караше

кръвта й да тече по-буйно въввените, някакъв вътрешен глас япредупреждаваше да внимава.Подчинеше ли му се, той щеше дая погълне изцяло.

Смути се от начина, по койтоизучаваше изтегнатото й върхутревата тяло. Затова седна ипридърпа надолу полите нароклята. Решила, че вече иманапълно приличен вид, тя попита:

— Какво си донесъл?— Донесъл? — Изглеждаше

леко шокиран. После проследипогледа й и съобрази, че говори за

кошницата. — О, това ли? —Усмихна се. — Съвсем скоро щеполучиш отговор на всичките сивъпроси. Не само на онези, коитозадаваш, но и на онези, които неси задала.

— Не те разбирам.— Напротив. — Измъкна от

кошницата одеяло и го остави натревата. — Вътре има обяд.Готвачката се притесняваше, чеще огладнееш.

Колкото и странно да беше,това я раздразни.

— Готвачката се е

притеснявала? А аз си мислех, чети се безпокоиш постоянно захраната.

— Не се храниш достатъчно,а работиш много. — Седна наодеялото и събу ботушите си. —Ох… Така е по-добре. —Раздвижи пръстите си, — Някойтрябва да се грижи за теб.

— И смяташ, че това трябвада си ти?

— Имам правото.Начинът, по който го каза,

начинът, по който я наблюдаваше,й подсказа, че стига тя да желае,

той е готов да се карат.Полека, сякаш да не

предизвика гнева му, Аланапостави шапката до себе си.

Иън кимна.— Интелигентността е

приятна черта у жените, А сегаела на одеялото и легни до мен.

В гърдите й се надигнатоплина и заля чак страните й сруменина. Търкалянето по хълмавероятно бе размътило сетивата й.През изминалата нощ сънят бешезапочнал точно така — беше мусе отдала с готовност, на сън

винаги му се отдаваше сготовност.

— Алана!— И така ми е удобно.Наведе се над нея, взе я на

ръце и я положи върху одеялото.Точно както и в съня…

Устните му изглеждаха меки инежни, а зад тях просветвахабелите зъби.

— Много добре!Простена и, загледан в

небето, се изтегна до нея с бедрои рамо, опрени до нейните.

Едва дишаше. Чудеше се

защо ли лежи така неподвижно.Не й се наложи да се пита дълго.

— Дракон!За какво ли приказваше?

Проследи насочения му към единоблак пръст.

— Според теб не е лидракон?

— Аз… Ъ… И така може дасе възприеме. Но… — Вгледасе. — … по-скоро е котка.

— Прекалено дълго е закотка.

Постепенно отпуснанапрегнатите си мускули.

— Прекалено е пухкаво задракон.

— Вероятно имаш право. Новиж колко бързо се движи! Можеби е дракон, който се мени.

— Типично мъжки начин дасе спечели спор.

— Типично женски начин дасе отрича логичното.

Звучеше абсолютноневъзмутимо. Алана се извърна даго погледне. И сбърка. Този мъжкараше сърцето й да замира; бешеневероятно привлекателен:профилът му се очертаваше,

изсечен като канарите долу въвводата; слънцето позлатявашекожата му; веждите подчертавахаочите с невероятните извитимигли; брадата му тъмнееше. Вотчаян опит да намалинапрежението, тя се сопна:

— Какво криеш под тазибрада? Кажи на камериера ти дате обръсне.

Любопитно извърна главакъм нея и тя видя сребриститеоттенъци на кафявите очи, взрелисе в нейните.

— Дойдох във Фионауей без

камериер.Добре очертаните му устни

се раздвижиха под мустаците.Изглеждаше така благ иестествен — чак се изненада примисълта колко добре този мъж севписваше в дома й. Преди госвързваше с тъмнината и бурята,но изглежда би било по-добре даго свързва с въздуха, водата, огъняи земята.

— Ще се погрижа да тинамеря камериер.

Смая се от собствените сидуми.

Устните му се разтегнаха въввесела усмивка.

— Струва ли си да позволя нанякой от прислужниците ти да сеприближи до врата ми с бръснач?

Когато разбра намека му, сенадигна обидена.

— Няма да ти прережатгърлото, ако не им наредя.

— Точно това имам предвид.Не му отвърна; остана

загледана в морето. Упоритовирнатата й брадичка я заболя отнапрежение. Иън я дръпна леко закосите, но тя отказа да се обърне.

Опита да я умилостиви с думи.— Прислужниците ти са

готови да направят всичко за теб.Все разказват каква безгрижнадевойка си била, и волна катоптичка. И импулсивна, ноникога — жестока. Винаги сиуспявала да намериш достатъчнопари, за да поддържаш Фионауейдори при слаба реколта.

Алана се насили да отпъдимисълта за кутията с камъните,скрита в камината на спалнята.Иън като че ли винаги разчиташемислите й. Някак си ги долавяше.

Макар Армстронг да бешесигурен, че някой е подслушвалзад вратата.

Иън? Едва ли. Да сепрокрадва крадешком не бе внеговия стил. Но до връщането наАрмстронг тя щеше да сепритеснява. За него, за дъщеря муЕли и за камъните.

— Продължавай.— Добре.Продължи обаче само да я

съзерцава, все едно се опитвашеда отгатне тайните й и да сепребори с паниката, която се

надигаше в гърлото й.— Прислужниците —

подсказа Алана.— Прислужниците —

повтори той покорно. — Акорешиш да се отървеш от менпреди сватбата, прислужницитети с радост ще надянат примкатана врата ми.

Тревогата й — поне поотношение на камъните —намаля.

Той продължи:— Ако решиш да се отървеш

от мен по време на сватбеното ни

тържество, ще ми дадат отровнигъби. А ако след това — ще мебутнат от скалите.

Сватбата. Постоянно сеговореше за сватбата. Постоянной напомняха, че Иън ще направи снея онова, което мъжът прави сжената. Плашеше се, защотосъзнаваше, че той няма да миряса,докато тя не се предаде.

— Но ти си готов на всичко,за да сложиш ръка върху земитеми?!

— Да. Жаждата за земя есилна при всеки мъж.

— Готов си да вземеш засъпруга гърбава кривогледа баба,само и само да получиш земите.

— Дори вещица.Сериозният му тон я накара

да се извърне — в тъмните му очизърна искрица смях. Едва успя дасе удържи. Той олицетворявашечаровността и магнетизма.Трябваше ли на всичкото отгореда бъде и забавен?

Ръката му намери нейната.Преплете пръсти с нейните и гистисна.

— Много ми харесваше

интелигентността на вещицата.Очаквам я и сега.

За миг тя си припомнипървите им разговори и закачки.Но после изплуваха сънищата,които я преследваха. Усети какпалецът му гали кокалчетата наръката й.

— Цялата интелигентност навещицата се криеше в гърбицатай.

— Тогава съвсем скоро… —Вдигна ръката й и целунапръстите й. — … ще отида данамеря гърбицата. Така ще спася

интелигентността и дваматаотново ще се смеем. — Разтворипръстите й и поднесе дланта къмустните си. — Тук, във Фионауей,си заобиколена от свои хора; те сечувстват виновни за онова, коетобаща ми ти причини, но никогаповече няма да допуснат да бъдешнаранена по какъвто и да билоначин.

— Не съм съвсем сигурна. —Гласът й издаваше огорчение инедоволство. — Ухажваш всички,откакто си пристигал. Навсякъдечувам само похвали за господин

Иън.— Сериозно?Самоувереността и

самодоволната му усмивка япредизвикваха да го зашлеви, ноне й достигна смелост.

— От селяните, откамериерките. А днес — отпчеларя и от овчарите. Може и дате бутнат от скалата, но ще госторят неохотно.

Той се засмя тихо, дълбоко,искрено.

— Това трябва ли да мислужи за утеха?

Допусна грешката да гопогледне в очите и откри, че е вкапан. В капана на погледа му ина самото удоволствие да гогледа. Поиска й се да е красивакато Уайлда.

Все така усмихнат, тойотбеляза:

— Преднамеренозатрудняваш сегашното миухажване.

— Не знам как да се държа.Надигна се и се загледа в

лицето й. Хрумна й, че сигурновижда всяка луничка — толкова

внимателно я съзерцаваше; алатой просто заяви:

— А аз знам.Положи ръце върху раменете

й и я положи на одеялото.— Какво правиш?— С теб не се излиза на

глава. — Беше се надвесил наднея и засенчваше слънцето. —Затова се отказвам от всякакворазумно поведение.

Глава 18 Не изглеждаше нито ядосан,

нито раздразнен, а просто…решен. Сутринта беше побягналаот сънищата си, а те я догониха исега заплашваха да се превърнат вреалност, В същото времесъпротивата й се изчерпваше.

Меко, сякаш се стараеше дане дразни звяра, тя прошепна:

— Иън?— Алана… Моята малка

вещица-омайница. Дадох тивреме. Дори сега ли не си

спомняш, че си била моя?— Не.Онези сънища си бяха просто

сънища. Магии… Вълшебства…Изключено бе да са накъсаниспомени.

Наведе се към нея и буквалнопое думата от устните й.

— Не ми казвай „Не“. Нямада го позволя.

Моля те да ме целунеш.Но аз те целувам.Ехото от гласовете им я

преследваше… Тогава устните му,нежни като цвете, пробягаха по

кожата й. Дъхът му, топъл инатежал от чувственост, я мамешеда го улови. Тя разтвори устни,Иън ги докосна с език.

— Още! — простена Алана.Той се подчини. Бавно я

провокираше да му станесъучастничка в чувственатанаслада, за която тя имашеусещането, че е изпитвала ипреди. Притвори очи. Дочу тътенот гръмотевици, ослепи ясветкавица.

Рязко отвори очи и побутнаИън. Той вдигна глава, докато тя

се оглеждаше изумена.Поляната сияеше в зелено. По

лазурносиньото небе плувахасамо бели пухкави облаци…Вторачи се в един точно когато сеоформяше като дракон —същински дракон, дори с люспи.Примигна, допускайки, че щеизчезне, ала той зина и издишадим.

Погледът й моментално сенасочи към Иън.

— Ти ли го направи?— Дали аз те целунах? —

Върху устните му бавно изплува

доволна усмивка. — Да,определено бях аз.

Магия? Този мъж определеноправеше магии. Вплете я вмрежите си, както драконътпленява съкровища, и сега ясъзерцава, изпълнен с желания иобещания.

За миг Алана се сети заквакерката и я съжали. Никъде натози свят нямаше да намери мъж,който да целува като Иън.

— Не!Извърна глава. Нямаше да си

спомня! Топлината на слънцето

проникна през долната й риза и тяси даде сметка, че е свлякълроклята от раменете й.

Как успяваше? Снощи свалинощницата й, преди тя да се еусетила какво става. Но онова сеслучи в съня. Хвана китките му.

— Не е цивилизовано.— Цивилизовано ли? — С

отметната назад глава, той серазсмя гръмко и сърдечно, —Цивилизоваността е последното,за което мисля в момента. Сегажелая нещо примитивно игорещо, което така изпотява, че в

очите ти се появяват сълзи. —Навеждайки се напред,прошепна: — Позволи ми да тенакарам и ти да го пожелаеш.

Предлагаше й тайна. Тайна,неизвестна никому. Тайна, коятоби променила живота й. За тазитайна не биваше да знае никояблаговъзпитана дама. Алана яжелаеше.

— Алана…Произнесено от неговите

устни, дори собственото й имезвучеше като заклинание.

Гърдите й набъбнаха,

копнеещи за устните му. Неговитекрасиви чувствени устни, коитобавно се разтегнаха в усмивка. Седрите си топли ръце повдигнаколието й и я погледнавъпросително. Кимна и мупомогна да го свали, послегрижливо го постави в кошницата.Смъкна широките презрамки наризата й. Остана гола, обляна отслънце. Объркването му яизпълни със задоволство.

Целуна гърдата й. Допирътна устните му прогони цялата йсвенливост.

Надигна се към него скопнеж. Беше се превърнала вкълбо от изострена за всеки неговдопир чувствителност.

— Алана…Пробуди се и откри, че той е

при нея — истински и силен.Галеше гърдите й.

— Красива си! Прекрасна! —Обгърна гърдата й с ръка. —Кожата ти има цвета на пряснасметана. И тези примамливипетънца, които така заслепяваточите…

— Лунички — уточни тя,

опитвайки се да се завърне вдействителността.

— Ще целуна всяка една. —Придърпа я към себе си и сезалови с изпълнение назадачата. — И те ще ме отведат внебесата.

Дълбоко в слабините й сеобади познатата болка. Дали япричиниха изкусителните муслова? Или умелите му милувки?С всяка ласка я въвличаше все по-дълбоко в света на сънищата й.Дали я беше омагьосал, или тясама сътворяваше всичко с

необузданото си въображение?Сведе поглед към лъскавите

коси, които гъделичкаха кожата й.Докосна ги — усети кичуритемежду пръстите си. Впи ръце по-дълбоко, започна да масажира,приплъзна ги към ушите му.

Беше действителност! Тойбеше истински!

Отърка буза в гърдите й.— Много си изобретателна.Пръстите й застинаха.— Какво каза?Беше го казвал и преди.Той вдигна глава и й се

усмихна.— Че е време… да си

припомниш.Понечи да поиска обяснение

как успява да възпроизведевсичко, изречено в съня й, но тойя претърколи.

— Иън, моля те, кажи ми…— Вече знаеш!Развърза фустите й и ги

плъзна надолу.Знаеше, но не смееше да

повярва. При малко повече куражби му се възпротивила, ала вечебеше… почти гола. Късата долна

риза не покриваше дори коленетей. За миг в съзнанието й се мярнаУайлда и дългите й гащи. Те бихай осигурили поне малкоприкритие.

— Стой мирна — прошепнатой в ухото й. — И слушай.

Тя се стегна. Не желаешенякой случаен пастир да я намериразсъблечена в обятията му.Изтръпнала, се заслуша, но дочуединствено грохота на вълните,крясъка на чайките и слаботосвистене на вятъра.

— Какво виждаш?

Одеяло… трева… —Заоглежда се трескаво наоколо. —Нищо друго.

Ръцете му се плъзнаха победрата й.

— Точно така. Няма никаквоспасение. Само птиците могат давидят, а те одобряват. Повярвайми — одобряват.

— Дяволите да те вземат!— Дяволите вече са ме взели.

Има ли нещо чудно, че сега искамда поспя в обятията на ангел? —Пръстите му галеха кожата й таканежно, сякаш милваше птичка.

Усещаше дъха му върху тиласи. — С теб мога да отлетя правов Рая.

Нещо я докосна. Устните му.Господи, целуваше я, а тя имашечувството, че не може да гопонесе. Стисна одеялото в ръце.

— Какво правиш?— Ш-ш-ш-т… Не ти

причинявам болка. — Бризът подедумите му. — Можеш ли даопределиш този аромат?

— Ухае на трева. —Притвори очи, разкъсвана междупротиворечивите чувства на

смущение и наслада; тогава явръхлетяха ароматите на деня. —И на вълна от одеялото и наморе…

— И на теб. Ти си катопарфюм, който ме предизвиква даму се насладя.

Разтърка с длани горнатачаст на гърба й и започна бавно даги плъзга надолу. Обгърнахълбоците й, а после леко плъзнапръст между бедрата й. Аланаподскочи с широко отворени очи.

— Недей! Не е хубаво.— Така ли? — Той се

засмя. — Не ми хрумва нищо по-хубаво. Освен…

Пръстът продължи да сипробива път, докосвайки нерви, зачието съществуване тя неподозираше. Искаше да мупопречи, но кой знае какколяното му се оказа междукраката й. Желанието й да запазидостойнството си я тласна къмотчаян опит да се отдръпне.

Притисна я с тялото си къмодеялото. После впи устни внейните и тя усети неговия вкус.Дъхава топлина и солена страст.

Вкус, който погълна ароматите,гледките и звуците на деня; вкус,който я караше да желае още.

Иън се понадигна,претърколи я и отново я настанипод себе си. Ризата й се беусукала около раменете, но той непроявяваше повече предпазливости я изтегли, изчерпал търпениетоси да я види цялата. Щом гопостигна, простена:

— Прекрасна си! —Изпиваше я с поглед. — Позволими… Искам да те гледам!

Смути се от настойчивостта

му, ала приливът на желаниетоизмести всякакъв свян.

Желание? Как ли го беразпознала?

Взимам онова, което ми сеполага, както би постъпил всекимъж. Не помниш ли онази нощ вколибата на вещицата?

Не. Кълна се!Тогава ми позволи да ти

припомня.Извърна глава, за да прогони

спомените.Ръката му отново се плъзна

по нея и стигна до зърното на

едната й гърда. Нежно го докоснаи то набъбна, почти я заболя,сякаш я бе наранил.

А всъщност леко я докосвашес пръст. Изключително нежно игальовно.

Допирът му не й се струвашечужд. Познаваше го, усещаше гоне за първи път.

Не помниш ли онази нощ вколибата на вещицата?

Стисна зърното й,наблюдавайки удивенсобственото си движение. Аланавдигна глава и също се загледа:

тъмната му китка върху светлатай кожа я смая. Раздвижи себавно — опасяваше се той да неспре — вдигна ръка и я положипод главата си.

Иън не спря. Само я погледнав лицето през отпуснатите симигли.

— Какво усещаш? — Бавноразшири кръговете, коиточертаеше по гърдата й. — Кажими какво усещаш!

— Не мога…Искаше да говори, а тя едва

успяваше да откъсне вниманието

си от болката, която се зараждашедълбоко в нея. Точно като всънищата!

Не. Несравнимо по-хубаво,отколкото в сънищата.

— Така ли предпочиташ?Точно както в сънищата —

отвежда я до ръба и спира.— Не!Сграбчи ръката му и я

постави там, където й бешемястото.

Иън се усмихна — бавно,уверено и сластно.

— Това ли искаш? Стисна я

силно.Отне поне част от

напрежението й. Не цялото, новсе пак го понамали.

— Да!Притисна я. Хвана и другото

й зърно. После се отдалечи.— Би ли искала да те докосна

там?Почти се задави от

радостното предчувствие, ала отустните й се отрони само краткавъздишка:

— Да!— Но първо ми кажи какво

усещаш!Нима не разбираше? Та тя не

беше в състояние да говори, каквоостава да описва…

— Усещането е многоприятно…

— Приятно? — Ръцете му сеспуснаха към тялото й, но не ядокоснаха. — Как точно?

Постара се да намери думи.Действително се стараеше, алаедва успя да промълви:

— Много приятно…Ръката му се приплъзна към

зърното й.

— Опиши това.— Гори ме! — В отчаянието

си търсеше по-изразителнидуми, — Леден дъжд… Зимнаморска вълна…

— Значи е студено?— Не. Шокиращо. Но… —

Безнадеждно търсеше точнатадума. — … порядъчно.

— Порядъчно? — По лицетому се изписа хищна усмивка. —Никога не го правя порядъчно.

Оттегли ръката си. Замени я сустни. Алана сепнато си поевъздух, почувствала езика му

върху зърното си. Дъхът мугалеше кожата й.

— Какво изпитваш?— Горя… Искам… толкова

много…Пое зърното й в уста и го

засмука. Алана простена.Ужасена от примитивнотожелание, на което се чувствашеподвластна, покри устата си сръка.

Иън се пресегна и я отмести.— Това е един от звуците,

които желая да чувам.Разрешението му не облекчи

смущението й и все пак, когатоотново засмука зърното й, тяпростена без притеснение.

— Кажи ми какво изпитваш!Сякаш съм загубила всякакъв

контрол. Понечи да го сграбчи закосите. Вдигна ръцете й надглавата.

— Кажи ми!— Подходящ си за мен —

извика тя. — Това, което правим еподходящо…

— Защото си моя.Не му отвърна. Искаше

прекалено много.

— Кажи го! — Леко разтърсираменете й. — Кажи, че си моя!

Напомни си, че е от родаМаклауд, че Фионауей зависи отнея; че майка й се бе подчинилана импулсивното си желание дасе омъжи и всички бяха заплатилиза това. Че всъщност почти нищоне знае за Иън.

— Няма да го кажа! Немога…

Той се отдръпна. Обрамчихаго синьото небе и белите облаци.Вятърът отметна тъмните му косии ги разпиля на кичури, все едно

го рошеха нежни пръсти.Слънцето милваше лицето му,сякаш търсеше наслада в челото,носа и нежната извивка набрадата. Пчела зажужа, търсейкинектар.

Алана изпита дива ревносткъм вятъра, слънцето и глупаватапчела.

— Да не би да вярваш набаща ми? Не ме приемаш, защотосъм… — Препъна се в думата. —…получовек?

— Не!Без защитата на тялото му й

ставаше хладно. Без милувките мустрадаше.

Той извърна поглед. И предиго бяха отхвърляли. Не й вярваше.

Прозряла раздразнението иразочарованието му, Аланазабрави всякакви задължения ичест — желаеше единствено да гонаправи щастлив. Това я накара дасподели истината, коятовъзнамеряваше да пази катооръжие:

— Прекарала съм тук целияси живот, плувала съм в океана иникога не съм попадала на воден

дух. Слушала съм обаче легендитеи макар и да не говорим за това,ние, Маклаудови, сме последните,които биха ги отрекли. Баща ти нелъжеше, нали?

— За пръв път беше честен.Воден дух. През целия си

живот бе мечтала да види водендух, да й се отдаде възможносттада се убеди, че всичко, свързано спотеклото й, е вярно. А сегалежеше до мъж, който извърналглава настрана, очакваше да бъдеотхвърлен заради произхода си.

— Това обяснява толкова

много…Пресегна се и докосна лицето

му — най-смелата постъпка,която някога бе предприемала.

Иън трепна леко.Погали бузата му. Очакваше

той да се преобрази и да изчезнекато облаците над главите им.

Вместо това челюстта му сестегна.

Впи пръсти в брадата му иизвърна лицето му към себе си.Очите със загадъчните сребристиоттенъци я наблюдаваха.Проникваха така дълбоко в нея, че

се почувства задължена дапоясни:

— Ти не си първият, ИънФеърчайлд, който се фука сродител, воден дух. Именнозатова…

Не, не можеше да му го каже.Не още. Тази тайна бепредназначена единствено забъдещия й съпруг.

В момента обаче тя трябвашеда му даде онова, което той желае.Трябваше да го направи щастлив.

— Иън, твоя съм…Кафявите очи я наблюдаваха

изпитателно, а щедрите устни сесвиха, изпълнени със съмнение.

— Истински моя?Даде си сметка, че неволно го

тегли към себе си.— Да!Отмести пръстите й от

брадата си и започна внимателнода ги разглежда. Късо изрязанинокти, обсипана с лунички кожа,мазоли от плевене на бурени…После се загледа в лицето й ипредпазливо, но и обнадеждено,промълви:

— Ако вярваш в това… Ако

ме приемаш такъв, какъвто съм,тогава, скъпа Алана, за теб нямаспасение. Ти наистина си моя.Сега и завинаги.

Взе ръката й и я положивърху пръстена си.

Глава 19 Камъкът, хладен и гладък, бе

почти като жив. Стиснал ръката й,Иън се загледа в очите й.

— Истински и свободно лими се отдаваш?

Почувства се замаяна. Светътстранно започна да се променя —цветовете станаха по-ярки,сетивата й се изостриха. Бешезаявила, че му вярва, и сега Иън яотвеждаше някъде… Не смеешеда назове мястото.

Настойчивият му поглед я

накара да повтори:— Твоя съм!— Чуй ме! — Топлият му

гърлен глас сякаш изричашемагия: — Винаги ще си спомняштози ден.

— Разбира се.Камъкът като че ли се

затопли.— Целия ден. Всичко,

свързано с него. И повече никаквазабрава. Довее ли вятърът ароматана стъпкани треви, ожули лигрубата вълна кожата ти, видишли облаци да се носят по синьото

небе, дочуеш ли крясък на чайки,ще си мислиш за мен.

Изискваше прекалено многои тя се опита да му откаже. Неуспя обаче да произнесе и дума.

— Всеки път, когато изпиташудоволствие, от което почти теболи, при всеки копнеж, ще симислиш за мен. Ще бъданеизменно край теб. Няма да имамиг, в който да не съм до теб. Щебъда частица от теб. Во веки.

Вричане или проклятие бешетова?

— Разбираш ли ме?

— Да.Бавно отпусна ръката й —

сякаш неохотно се отдръпваше отмистичното свързване на душитеим.

Постепенно Алана се завърнана хълма при нашепващата трева,при бриза, галещ кожата й, приискрящото небе над раменете наИън.

Той свали панталоните си иги метна върху долната й риза —тя възприе жеста за символ напревъзходството му.

Надвеси се над нея. Вече

знаеше колко е висок; знаеше, чераменете му изпълват ризата иръцете му са сръчни. Не си бедавала сметка обаче за стегнатитемускули на бедрата му, коитопотреперваха в безмълвнопредупреждение. С тях тойможеше да контролира кон или…жена.

Клекна до нея и протегнаръцете си, все още напъхани връкавите.

— Справи се с маншетите.Не я бе предупредил, че ще

разпознае аромата му. Но тя го

откри.Разкопча ръкавелите и с

небрежност, напомняща неговата,ги захвърли на земята. Той дорине забеляза — защото гледашелицето й — че тя разтвори ризатаму.

Гладки черни косъмчетапокриваха гърдите му, изтъняваханадолу и отново се сгъстяваха внапразен опит да прикрият онова,което би трябвало да е интимно.Ала нищо не бе интимно при тозимъж. Цялото му тяло крещеше:„Погледни ме!“.

Докато събличаше ризата си,Алана си помисли да побегне.После слънчевата светлина гоогря и устата й пресъхна. Бешекрасив! Красив и заплашителен…

Хвана брадичката и повдигналицето й към своето.

— Моя! Ти си моя и аз нямада те нараня. Повярвай ми. Неоткъсваше очи от него.

— Дори първия път почти нете нараних. Помниш ли колковнимателен бях?

Не помниш ли онази нощ вколибата на вещицата? Ръката

му се плъзна по шията й, погърдите, по гърба. Катурна явърху одеялото.

— И сега няма да те нараня.Дали да затвори очи? Или да

ги остави отворени? Дали да годокосне, или да се въздържи?Някакъв инстинкт или забравенспомен я подтикнаха да плъзнеръце по раменете му, докато тойсе отпускаше върху нея.

Явно му е приятно, мина йпрез ума, защото за миг тойувисна над нея с изражение наизтерзана благодарност. Знаеше

какво е да си изтерзан исъщевременно благодарен. Бешего изпитвала и преди, а сега отдопира на гърдите му чувствотоотново се надигна у нея.

Ароматът на вълна и насмачкани треви я лъхна, докатотой нежно целуваше устните й.После се притисна по-силно.Дишането й се учести и тя севкопчи в него.

Пръстите й се плъзнаха поголата му кожа, отчаяно търсещиза какво да се заловят, за даостане свързана с този свят.

— Точно така — прошепнатой. — Докосвай ме. Докосвай меколкото желаеш.

Желаеше го силно. Желаешего болезнено. Мускулите мупотреперваха под пръстите й.Плъзна ги по ключиците му,изследва жилите на ръцете,предпазливо се насочи къмгърдите. Той затаи дъх, когатопръстите й се впиха в къдравитекосъмчета, за да намерят зърната.Енергично ги разгърна,несъзнателно повтаряйкинеговите движения, като през

цялото време се питаше дали мухаресва толкова, колкото й бехаресало и на нея.

— Ще ме убиеш — отвърнатой на неизречения й въпрос,простенвайки през зъби. — Ще сепръсна от възбуда.

Окуражена, плъзна ръканадолу по ребрата му, но той яспря.

— Не съм в състояние дапонеса повече. Друг път, когатоне съм така гладен за теб… Макарда не си представям подобен миг.

Искаше да възрази, но той й

попречи с целувка по шията.Спусна се надолу, пое едното йзърно в уста, после другото.Знаеше вече, че няма нищо по-приятно на този свят исъщевременно така възбуждащо.

Докато не я докосна… там.Спомен завладя съзнанието

й. Едно силно, пулсиращопроникване. Той и преди беправил това. Тя също.

Погледна очите му и ахна,съзирайки пламъците в тях.Обладаеше ли я сега, щеше да сеслучи онова, от което тя се боеше.

Щеше да грабне и земите й, иживота й. И тя нямаше да бъдесамотната Алана; щеше да бъдечаст от него.

Колибата на вещицата.Светкавици. Гръмотевици.Гласът на нейния любовник.Наслада и… билка.

Не помниш ли онази нощ вколибата на вещицата?

— Какво? — извика тя, сякашочакваше отговор от вятъра.Викът й не го сепна. Смуглото мулице сияеше триумфиращо.

— Моя — промълви той. —

Не го забравяй.— Не!Обзета от паника, яростно го

избута и той се катурна. Аланаскочи и побягна. Тревата яжулеше по бедрата. Дишашеучестено.

Не стигна много далеч, Иън янастигна и този път не япретърколи, а я събори по лице.Притисна я към земята, въпрекисъпротивата й.

— Ти обеща — напомни й гос треперещ глас. Преобърна я и тянададе лек вик при вида на

изписания върху лицето мугняв. — Каза, че си моя!

— Да, но…Но какво? Нямаше представа.

Знаеше едно: позволи ли наспомените да я завладеят, той да язавладее, всичко щеше да сепромени. Нещо я дебнеше. Нещоплашещо.

— Никакво но. Ти си моя!Съпротивлявай се колкото сиискаш. — Издърпа я, така чедупето й се настани на бедратаму, а краката й — около кръстаму. С една ръка я вдигна, с

другата намести себе си. — Да неси посмяла да си затвориш очите!

Стоеше примирена.Надмощието му бе очевидно.Гледаше го свирепо. Отновоопита да му се изплъзне.

Той се засмя студено.Изражението му показваше, чеприема предизвикателството и япредупреждава за своятарешимост.

— Точно така. Превърни го вбитка, за да мога да победя.

Тогава се развика — хулешего с всички ругатни, които бе

чувала някога. Въртеше се и себореше. Нищо не го засягаше.Стоеше все така усмихнат и япридържаше внимателно —позволяваше й да се движи, но неи да се откъсне от него.

Най-после спря, запъхтяна.Не постигна нищо. Тойпродължаваше да я докосва, да ягали с члена си, докато не сенавлажни от неволната й възбуда.

Извърна лице.— Не! — Спря и, хвана

брадичката й. — Ще менаблюдаваш. Този път не искам

да забравиш.Надигна се на колене,

подхващайки бедрата й, ипроникна в нея.

— Запомни!Този път запомни всичко.Светкавиците проблясваха

така ярко, че тя ги виждаше дорипрез затворените си клепачи.Гръмотевиците трещяха среднебесния хаос. Нараненият йглезен пулсираше, но някакдалечно, поуспокоен от изпитатабилкова отвара. Някакво мъжкотяло топлеше нейното. После

целувки, толкова сладки, чеприспаха опасенията; милувки,които целяха да и доставятнаслада; интимности, каквитоникога не си бе представяла.

Едва днес ги преоткри.— А — възкликна той, а

изразът на лицето й предизвикаусмивката му, — сега вече знаеш,нали?

Потънал дълбоко в нея, Иънсе изсмя с глас. Вятърът пое смехаму и го разнесе наоколо, така чевсички да чуят.

Искаше да му каже да

замълчи, но той я погали имускулите й се стегнаха околонего.

— Милостиви Боже! —Очите му се притвориха. —Възхитителна си! — Обви кракатай около бедрата си и я положи наземята, легна отгоре й и отновопроникна в нея. — Спомняшси! — Отново влезе в нея. —Спомняш си! — И отново. —Спомняш си!

Гърдите му се опираха внейните, усещаше дъхът му върхулицето си, жуленето на брадата

му, самия него дълбоко в себеси — и всичко й е познато. И такапрелестно. Инстинктивно сесгуши в него. Пое го. Пожела го.

Той се движеше ритмично иускоряваше темпото. Притискашея към тревата, изпитвайки насладаот допира на кожата й.Потреперваше. Дишаше учестено.

В един момент, буквалноприлепвайки се към тялото й,долови и нейните потрепервания.Беше по-хубаво, отколкото си гобе представяла. Извика отнаслада, Иън се засмя и се

отпусна още по-плътно върху нея.С две ръце обгърна лицето й.— Моя! — Не можеше да се

насити да повтаря тази дума. —Цялата моя! — Чувстваше се всеоще зашеметена, когато я целуна.Целувка на победител. И й сеусмихна властно.

— Желая ти много щастие нарождения ден, Алана. Вече сипълнолетна.

Най-после си спомни всичкои си даде сметка, защо се бесъпротивлявала толкова.

Спомни си, че първия път,

когато се любиха, му отдадецялата си душа. Сега му даде исърцето си.

Обичаше го. Обичаше мъж,който я искаше, за да контролирадома й и да заеме мястото и внейното собствено имение.

* * *

След като са се любили водендух и човек, понякога се женят,но понякога не. Ако се роди дете,се спазва определен ритуал.

Първо по-възрастните гопреглеждат, за да определятдали е воден дух, или човек. Ако убебето надделява човешкатаприрода, родителят воден духостава на земята и дванадесетгодини няма право да се завърне вморето. Дванадесет години той еизложен на изсушаващотовъздействие на въздуха, назловещото слънце и наизпитанието да живее средчужди. Ала постепеннотопресъхване на тялото и душатаса възнаградени, защото децата,

родени от такъв съюз, винаги саспециални. Различни. Магически.

Глава 20 — Нараних ли те?Иън наблюдаваше Алана

внимателно, докато я хранеше спарчета студено заешко.

— Не — прошепна тя.Беше я облякъл в бялата си

риза, за да предпази светлата йкожа от слънцето, а понеже му сеструваше, че това би я успокоило,беше надянал и огърлицата скамъните за заклинания на шиятай.

Седнала на вълненото одеяло,

тя изглеждаше изключителнокрехка. От бакърените й къдрицистърчаха стръкчета трева.Устните й аленееха от целувкитему и някой по-достоен мъж биизпитал вина за ожулената отбрадата деликатна кожа.

Иън обаче не изпитвашевина. Чувстваше се изключителнодобре. Всъщност — не можеше даси припомни миг, когато се ечувствал по-добре.

— Още хляб?— Не.Не бе изрекла доброволно и

думичка, откакто я притисна стялото си и я принуди да изпитанаслада. Просто седеше с ръце вскута, отговаряше на въпроситему, ядеше храната, която йподаваше и през цялото времеизглеждаше малко не на себе си.

Тя не си даваше сметка, носънищата, с които я бешеизмъчвал, бяха измъчвали и него.Самият той не бе получилникаква наслада от нощнитесрещи, а тялото му, прекаленонапрегнато и изпълнено снеудържимо желание, толкова го

бе боляло. Сега, отчасти смекчилнапрежението, можеше да япоглези, да я ухажва и да сепреструва, че точно в този моментне я желае. Което не отговаряшена истината.

С палец отстрани трошичкаот долната й устна. После,неспособен да се въздържи, япогали.

— Нима ще ми кажеш, че нети е доставило удоволствие?

— Да не би да настояваш даговоря по този въпрос?

— Не. Ще се съобразя с твоя

свян. — Погледна надолу. Тяседеше по турски и ризатапокриваше всичко до коленете й.Не виждаше какво се крие отдолу,но си го представяше. — Защотосамо свянът те възпира, нали?

— Знаеш, че е така.— Нищо не знам за

жените. — Не повече от всекидруг мъж. — Знам единствено, чедолових всеки твой трепет.

Смаяна, тя се вкопчи в ризатаси.

— Трепет?— Вътре в теб.

Стисна зъби и го изгледасвирепо, ала за него значениеимаше само руменината, заляластраните й.

— Да не мислиш, че не гоусетих?

— Представа нямам каквознаеш и какво не. Не съм твърдевеща в тези неща. — Зъбеше му секато териер, а той я слушаше срадост. Мълчанието й безапочнало да го тревожи. Показасе прекалено груб, но тя пък…беше направо жестока. С такаванастойчивост се опита да се

отрече от спомените си и да гоотблъсне. Не бе в състояние да йотпуска още време — днес бешерожденият й ден. Усмихна й се.

— Девствена си.Спомни си. Нощта в колибата

на вещицата. Опияненият й сън,прелъстяването, което смяташе занеобходимо. Смаяният й отклик исобственото си трескаво желание.

Нима изпитваше вина? Не,определено не. Беше преценилвсички възможности, преди даотиде при нея онази вечер.Следващите събития доказаха

колко мъдро е постъпил.Алана погледна настрана

сякаш нещо там привличашевниманието й, но когато той сеизвърна в същата посока, видясамо разлюлени от вятъра треви.Явно избягваше погледа му,затова той остави ръката си да сеплъзне под подгъва на ризата.Неговата риза. Алана подскочи,но той погали само глезена й ипотъна в представи как тя би серазтворила за него, стига само даго пожелае.

— Ще те науча на всичко…

— Мислех, че вече си госторил.

Той се засмя дълбоко игърлено.

— Едва започваме. Щенамерим едно легло и ще останемтам цял ден и цяла нощ. Това щебъде началото. Но… след като сеоженим.

Алана трепна.Долови движението по

глезена й. Самият той едва нетрепна. Ненавиждашенеобходимостта да узнаеотговора, но съзнаваше, че трябва.

— Отблъсквам ли те?— Да ме отблъскваш?

Шегуваш ли се? — Направи жест,при което за миг вдигна ръката, скоято се пазеше. Бързо я върнаобратно — движението вероятнобе предназначено да го увери вспокойствието й, каквото тявсъщност не изпитваше. —Според мен е очевидно, че не меотблъскваш.

— Защото ми откликваш,когато…

— Ш-ш-ш-т…Пак го изгледа свирепо.

Потискайки усмивката си,той се опита да обясни:

— Има неща, които един мъжможе да направи, за да го приемежената.

Изгледа го въпросително.— Твърди се, че ме бива… —

Прецени, че е нередно да сехвали, но понеже загуби всякаквотърпение и благоприличие,довърши: — Като това…

Отмести ръка от глезена й и яплъзна по вътрешната страна набедрото й.

Тя сподави вика си и посегна

да възпре движенията му подпамучния плат, но тойпродължаваше да я опипва нежнои сдържано. Улови китката му и янатисна, сякаш така би го спряла;той обаче не преставаше да галикопринената кожа на бедрата й.

С широко отворени очи тя гонаблюдаваше в очакване всекимомент да й се нахвърли.

Иън, естествено, нямашеподобно намерение. Даваше сисметка за прекалената грубосткъм една почти девственица и невъзнамеряваше да я обладава сега

пак. Макар че… Надянапанталоните, за да не я смущаваизлишно, ала пак му станахатесни.

Независимо отнастойчивостта на тиранинамежду краката си, не биваше да севъзползва от Алана егоистично.Беше заявил правата си над нея;сега бе време да я ухажва.

Със съжаление оттеглипръстите си, прокарвайки гиотново по бедрото й, подколяното и по опънатата кожа напрасеца, оформен след години

катерене по шотландскитевисочини. Тя зорко следеше всяконегово движение и въобще неотвръщаше на чаровната муусмивка.

Надигна се и седна до нея, зада обгърне раменете й.Стегнатите й рамене. Аланапродължи да се взира безизразнонапред, но за всеки случай тойсви коляното си, да не би дапогледне към него. Не допускаше,че ако забележи възбудата му, щесе успокои.

— Не става въпрос само за

мен и теб. Не забравяй имениетоси. Хората, обвързани с него.Баща ми… Твоят братовчед…

— Аз не съм като тях. Когатосе омъжиш за мен, ще ти помогнада се грижиш за Фионауей. Имайми доверие.

— Защо? — попита тявойнствено. — Не знам нищо затеб.

Пръстите му се впиха връката й.

— Знаеш най-дълбоката митайна. — После се сети, че ередно да я глези. Освободи

хватката си и смекчи тона. —Баща ми нямаше търпение да ясъобщи. Ти му повярва, но непромълви и дума. Защо?

— Всеки си има своитетайни, Иън. — Отново извърнапоглед.

Дали и тя имаше тайни?Естествено. Виждаше ги каккръжат в съзнанието й сприглушени, меки цветове.

А щеше ли да ги сподели снего? Той щеше да я склони да гостори: ще я люби, ще проникнеотвъд бариерите й и някой ден ще

я опознае така добре, кактосамата тя се познава.

— Разкажи ми за себе си.Той предпазливо се изтегна

върху одеялото и се подпря налакти.

— Какво би искала да знаеш?Алана се отпусна малко.— Как майка ти е срещнала

баща ти.— Смятах, че моят и твоят

баща са били приятели.Тя сви колене, придърпа

ризата отгоре и се преви напред,сякаш само от споменаването на

баща й я заболява стомах.— Господин Феърчайлд е

точно типът човек, за когото бащами би решил, че винаги постъпваправилно.

— Лезли дошъл тук нагости — или по-точно да изсмучекаквото може — и тогава срещналмайка ми. Само това знам. Е, дале някакви обещания, предполагам,които никога не е възнамерявал даизпълни. Тя забременяла, а тойпобягнал обратно в Англия.

Изчака напрегнато да видикак Алана ще реагира на факта, че

не споменава никаква женитба.Тя изглежда дори не забеляза

тази подробност. Вероятноможеше дори да й признае, чебаща му се облича в женскидрехи — една тайна, която Лезлине опазваше особено добре — и тяпак щеше само безразлично дасвие рамене.

— Помниш ли майка си?Никога не го бе коментирал.

Но сега го питаше Алана.Неговата Алана, коятопродължаваше да притискакраката си като дете, което го

боли стомах.Тя не би му се присмяла или

подиграла. Беше убеден. Затова,подобно на мъж, който отваряотдавна заключена ръждясалаврата, той разтвори спомените си.

— Да, помня я.— Как изглеждаше?— Като човешко

същество. — Присви очи и сеопита да види майка си в дългиятунел на времето. —Изключително красива, с черникоси и сладка усмивка. Аз съмнеин син и е естествено да я

възприемам така, но помня какмъжете постоянно я наобикаляха,желаеха я — всички мъже яжелаеха, докато тя… не гипогледнеше в очите. Умееше дапрониква в дълбините на душатати. Тогава очите й ставахазамъглени, почти сребристи…

— Като твоите…— Така ли? Не знаех.

Предполагам, затова хоратазапочват да отстъпват, вторача лисе в тях.

— И ти ли проникваш додълбочината на душите им?

Докосна пръстена си. Носешего от деня, когато майка му гозаведе в имението Феърчайлд, Бесвалила верижката на врата си иму бе съобщила, че моментът енастъпил. После го нахлузи напръста му и му каза, че той ще мупомогне да си проправи път средхаоса на човешките емоции. Такаи стана — пръстенът му помагашеда вижда аурата на хората, акамъкът — да преценявахарактера им.

— Не. Но все пак аз съм самонаполовина воден дух.

Алана протегна крака иразмърда пръстите си, без даоткъсва очи от тях.

— Хората те зяпат зарадиръста ти и защото оставяшвпечатление… Не мога да гоопределя… За господство.

— Значи ще бъда добърсъпруг за господарката наФионауей.

— Много си настоятелен.— Още едно ценно качество.— Ти не принадлежиш на

това място.Силна болка го прониза

право в сърцето. Седна и сграбчиръцете й.

— Напротив! Няма другомясто, на което да принадлежа.

— Иън, нараняваш ме!Сведе поглед и видя широко

отворените й очи. Нищо отдосегашните й думи не муподейства както отказът й дасподелят Фионауей. Бавноотпусна ръцете й.

— Съжалявам. — Погаличервените следи по кожата й иизвърна глава, за да прикриетъгата си — опасяваше се, че е

изписана в очите му. Направиповторен опит да й обясни. — Азнаистина принадлежа на товамясто. Досега бях скитник спразна душа. Фионауей мидейства както ароматът на пресенхляб на умиращия от глад, кактомайчината милувка нановороденото дете. Принадлежана това място, Алана. Наистинапринадлежа.

Тя не промълви. Иън си дадесметка, че е прекалено настойчив.Беше говорил прекаленодраматично, бе показал уязвимата

си страна. Сега Алана, подобно набаща му, на квакерката и нацялото общество, разполагаше свъзможността да го повали.

Желаеше ли да го стори?Бавно измъкна ръце от

неговите.— Говорих прибързано.

Фионауей наистина е твой дом,докато желаеш да бъде такъв.

Дланите на ръцете йдокосваха неговите. Деликатнитекости, нежната кожа… Тя муимаше доверие. Знаеше, че нямада я нарани, макар силните му

желания да бяха почтинеконтролируеми особено ако тяе близо до него. Сега те сеприсмиваха на решението му да йостави време да го приеме.

Искаше дом. Искаше нея.Следвайки собствената си

воля, едната му ръка се вдигна и яхвана за брадичката. Другата сенасочи и обгърна гърдата й.

— Алана… — Искаше дапрозвучи прелъстително, а излезекато предупреждение. — Сега щете обладая, независимо дали гожелаеш.

Без никакъв свян тя гопогледна право в очите.

— Тогава е най-добре да сесъглася.

Глава 21 Алана се надигна и килна

шапката си.— Ела! Искам да ти покажа

нещо.Иън още седеше, замръзнал

от изненада, когато тя вечепоемаше по хълма. Понеже непомръдна, Алана му хвърлипоглед през рамо:

— Идваш ли, или не?Дори въпросът да беше

несъзнателно провокативен,начинът, по който наклони глава

и го изгледа изпод сведените симигли, не беше. Как тази младажена бе научила номера затолкова кратко време? Допредимесец бе самата невинност, а сегаМайката Природа й помагаше данакара всеки мъж да се задъхва ида я следва.

Изправяйки се, той прецени,че не е човекът, който щепредизвиква Природата. Аланаизчезна зад хребета и Иънзабърза, нетърпелив да тръгнередом с нея. После, вечепрехвърлил билото, забави

крачка. Колко беше възбуждащода я наблюдава как върви средтревата! Елегантните й стъпаласякаш не докосваха земята.Голите й крака минаваха средстръковете, а гърбът на ризата севееше и я докосваше по места,които той самият копнееше дапогали.

Докато се спускаше посклона към дърветата, Алана нитоведнъж не се извърна да проверидали я следва. Вероятно дочувашезадъханото му приближаване.

Пред тях се издигаше редица

дървета. Алана ги наближи и сенаведе — така му позволи дазърне за миг бледите й бедра изакръгления й таз.

После, сякаш земята япогълна. Тя изчезна.

Разкъсван между похот итревога, той се спусна понанадолнището. Нямаше начин дае пострадала. Прекалено добрепознаваше района. Но изведнъжтоку пред краката му зейна тяснапропаст. Ясно чуваше плисък навода върху камъни, а по-приглушено — тежкия грохот на

водопад. Приближи до ръба и сеспусна. Не бе слязъл и два метра,когато земята сякаш се надигна иго посрещна; препъна се, направиопит да се задържи, но падна и сепретърколи. Отвори очи, за даоткрие смръщената Алана доглавата си.

— Винаги съм те намирала заграциозен.

Отдаде му се възможност данадникне под ризата. Неговатариза. Ризата. Виждаше… всичко:краката и между тях изпъкналитеустни между косъмчетата…

— Нарани ли се?Продължаваше да го гледа

навъсено, очевидно несъзнаващанакъде е насочен погледът му.

Обзет от върховноудоволствие, безмълвно поклатиглава. Беше гола, а той янаблюдаваше. Нямаше начин дане го забелязва. Щеше да умре отбезутешна мъка.

— Мина ми през ума, че товамясто ще ти хареса. Тук еначалото на поточето, в което по-надолу къпят овцете. Съвсемчисто е… — Изгледа го

изпитателно. — Имаш страненвид. Главата ли си удари?

Уж вдигна ръка да докоснетила си, а установи, че обгръщаглезена й.

— Иън, какво… — Гласът йзамря. Наклони глава и се взря внего изпитателно. После сластнопопита: — Иън, да не би да мегледаш?

Как да й признае? А как да него стори?

Приближи свободния си кракпо-близо до главата му другиятостана твърдо стъпил на земята и

той успя да види… още. Тя се беразтворила за него. Ръката му поепо дългото плъзгане къмнасладата.

— Не! — Гласът й звънтешеот веселие. — Доведох те давидиш водопада, не мен.

Понечи да се извърне, но тойсе пресегна и я хвана за прасеца.През смях се подпря на ръце. Замиг я изпусна и преди да успее дая улови отново, тя се измъкна и срадостни възклицания се насочикъм потока, а той, обзет от приливна енергия, се спусна след нея. В

окъпания от слънце въздух серазхвърчаха водни пръски, когатотя скочи от високата скала вмалкото езеро под водопада.

Иън спря. Пръстите накраката му се впиха в ръба наскалата..

— Алана!Гмурна се в дълбоката вода.

За миг зърна цепката междубедрата й, заобления таз исилните крака.

Никога дотогава не беразбирал как нимфите примамватжертвите си, но сега му стана

ясно. Виждаше я в дълбините:здравите й ръце загребваха водата,краката ритаха, ризатаприлепваше към тялото; косата сеносеше като копринено знаме поповърхността. Искаше да сеприсъедини към нея, но…

Алана изплува в отсрещниякрай на езерото.

— Обзалагам се, че не можешда ме хванеш — подвикнашеговито тя.

— Обзалагам се, че мога —промърмори той.

Щом нейната голота го

привличаше така силно, дали и тящеше да почувства същотоомайване от неговата? С другижени се бе случвало. Изправенвърху скалата, събу панталонитеси и застана гол, огрян отслънцето.

Устните на Алана серазтвориха, зъбите й прехапахадолната устна и без никаквосмущението зяпна.

Не я винеше — самият той несе сещаше някога да е бил по-възбуден.

Бързо и елегантно се спусна

до брега. Тук водата стигаше едвадо колене. Нагазвайки, откри, че еледена. Мислено благодари,задето не я бе последвал вгмуркането.

Предпазливо преджапа додругия бряг и седна на един огрянот слънцето камък.

Алана доплува по-близо.— Какво правиш?— Излегна се назад.— Топля се. — Надигна се на

лакти. — А ти поплувай.Свивайки рамене, тя се

вслуша в съвета му — видимо се

наслаждаваше на допира наводата. Възбудата му растеше.Желаеше я все по-силно. И какиначе! Та с всяко движение накраката тя го примамваше къмсебе си. Но нямаше да се подлъже.Излегна се на камъка съсзатворени очи. Слънцето гогалеше, а той изчакваше плячкатаси и кроеше планове как да язалови.

Мечтите му бяха прекъснатиот пръски студена вода позатоплената кожа. Извърна се и явидя как със смях се отдалечава

към езерото.— Събудих ли те?Загреба вода и пак го

наплиска.По устните му се плъзна

усмивка — бавна и хищна. Аланаправеше нещата прекалено лесни.

Иън седна и плавно прокарадлани по мокрите си гърди, а сезик улови една капка, стекла секъм устните му.

Игривостта й бе изчезнала.Алана го гледаше, неспособна даоткъсне очи от него.

— Алана, напръскай ме

пак — предложи тойзаговорнически.

Тя трепна; устните й бяхалеко отворени, а очите —огромни.

— Топло ми е, Алана. —Тръсна глава и от косата му сепосипаха капки. — Наплискай мепак.

Несъмнено омаяна от тялотому, доплува до него; напипатвърда почва под краката си,оттласна се и излезе. ВнезапноИън изпита дълбока благодарносткъм предците си: бяха го дарили с

великолепно тяло, а той пък щешеда го предаде на децата си.

На децата, които ще има отАлана.

Тя стъпи на неговия камък;ризата прилепваше към гърдите,талията и бедрата й.

Ревнуваше собствената сириза.

— Защо ме гледаш така? —Гласът й прозвуча малко дрезгаво;капчици вода се стичаха покраката й в еротичен танц.

— Изглеждаш… свежа.Същинско разхладително питие в

горещ ден. — Облегна се на лакъти протегна ръка. — Ела. Дай даотпия от теб.

Постави ръка в неговата иприклекна. Целуна го с такавалекота, сякаш бяха двойка отгодини, а пълните й слюбопитство устни имаха вкус напланинска вода.

Поиска му се да хване инасочи главата й, да й подскажекакво би доставило наслада и надвамата, но изчака да види накъдеще го поведе самата Алана.

Тя обаче се отдръпна от него.

Тогава реши, че е загубила куражаи въображението си. Но тя вдигнаръце към косите си и лекопривеждайки се напред, ги изцедипо раменете му.

Потреперваше при допира накапките. Обля го от гърдите докраката. После постави бледитеси длани върху затоплената мукожа и размаза водата, коятозаблестя на слънцето и бързо сеизпари.

В това време тя вече сенасочваше към раменете му.Започна да ги масажира. После

приплъзна пръсти към гърдите муи очерта кръгове около зърната.Ако беше по-опитна, би възприелкато преднамерена тази любовнаигра. Ала тя просто движешеръцете си по него, изследвашемускулите му и галеше нежнитекосъмчета съсредоточено исъвсем невинно.

Харесваше му. Дори повече.Сърцето му биеше учестено,дишането му се затрудняваше.Ако някой тук правеше магия, тотова беше Алана.. Не можеше даостане повече неподвижен и

затова сгъна едното си коляно.Движението му я разсея. Тя

погледна към краката му, къммускулите от вътрешната странана бедрата му и прокара върха напръстите си по тях.

Иън сепнато си пое въздух.Изгледа го и се усмихна.

Само каква усмивка!Женствена. Знаеща. Как такабързо се бе научила?

Силните й ръце се плъзнахапо глезените, прасците, коленетему. Масажираше бедрата му, акогато той се стегна и нададе стон

от удоволствие, Алана усилинатиска и проследи всеки ясноочертан мускул.

Затаи дъх, когато посегнакъм слабините му. Зачуди се далидосега ги бе избягвала отдевически свян.

Трябваше да се досети, четова не важи за Алана — не и задивно същество като нея. Тяпотопи пръсти във водата,задържала се в свивката на кракаму и по стомаха, и го погали потестисите, измъчвайки го с лекияси допир. Ръцете му се свиха в

юмруци, когато единият й пръстсе плъзна по дължината наерекцията му и старателноизбърса капката, която допирът йпредизвика. Загледа се в неясмаяно: тя я поднесе към устнитеси и я докосна с език.

— Алана!Възбуден до краен предел,

той я сграбчи.— Не, аз ще го направя.И той се остави — вече не го

бе грижа как ще го обладае, самоизпитваше нетърпение да гонаправи час по-бързо.

Алана се покатери на него иго обгърна с крака. Стисна жаднои настойчиво. Обгърна го и гопостави там, където той желаеше.

— Тук ли?— Точно там.Бе готова — мека и влажна,

възбудена от вида на тялото му, отусещането на ръцете си върхукожата му. Беше негова, готова дасе подчини на желанието му, Идвамата изпитваха невероятнанаслада.

Обзет от похот, той обвиръце около таза й. Помогна й и,

мускулите й се стегнаха в дланитему, докато го въвеждаше в себеси. Обгръщаше го така, сякаш тойбе девственикът, получаващ урокот първата си жена… отединствената си жена. Топлинатай го изгаряше! Възпламенявашего! Копнееше да я обладае сега, дая обладава и по-късно, да я накарада проумее, че е само негова.

Със затворени очи инапрегнато изражение тявъзприемаше все още новото занея усещане да посрещне мъж всебе си. Бавно се надигна. Членът

му се движеше вътре в нея и тойсе отдаде на обзелия го екстаз.Ризата очертаваше тялото й. Замиг Алана застина. Отвори очи иго погледна. Вдигна ръце. Придвижението гърдите й се вирнаха,а твърдите й зърна съперничехана малините.

Хвана косите си и гиразтърси. Изненада се, че капкитене зацвъртяха по кожата му.

— Опитвам се да теохладя. — Чиста лъжа. Пое гоотново дълбоко в себе си, надигнасе и се отпусна пак. Размаза с

длани водата по гърдите му. —Сега по-хладно ли ти е?

Гореше в огнена агония. Неби трябвало да усеща нищо другоосвен тесния й процеп, но ръцетей също разпалваха пожара.

— Ти си вещица-омайница!— Знам — отвърна тя

самодоволно.Прекалено самодоволно. Но

той си имаше оръжия засвирепата битка — ръката му сепридвижи от таза й къмслабините, разтвори я с двапръста и нежно погали скритата

вътре пъпка.Усмивката й изчезна. Тя се

опита да затвори крака, но той сенамираше между тях. Отпусна сетежко върху него. Пръстите, мунатиснаха по-силно. Аланапростена и се надигна, но сегадвиженията й, изгубили всякакъвконтрол, ставаха все по-бързи.Той я пронизваше. Стараеше се даследва темпото й и същевременнода свърши.

— Сега… — успя дапромълви през стиснати зъби тя исе отпусна върху него; всичките й

мускули потреперваха.Иън изпъна крака, повдигна

бедра, навлезе по-дълбоко в нея иизтръгна реакцията, съпроводенаот пронизителен вик, койтостигна до небесата. Сграбчираменете му и ги стисна, отметнаглава назад — цялото й тяло гозовеше. Изля семето си в нея,минавайки през върховнитемъчения на задържането, за даувеличи удоволствието.

Задъхана, се отпусна върхугърдите му, Иън прихвана с еднаръка раменете й, а с другата —

нежните извивки на таза й. Бешенегова! Животът беше прекрасен!

Тогава Алана се размърда ипромърмори:

— Кажи ми най-ранния сиспомен.

Наистина бе научила всичкипознати на жените номера.Укроти звяра със секс, а послепитай за всичко, докато все още еомаломощен. Изсумтя и отметнапоизсъхналите й кичури коса отлицето си.

— Защо?— Искам да знам! — Леко го

погали по ръката.Споменът за собствената й

смелост сега я правеше плаха итова го разнежваше, макар самодо преди секунди да бе проявявалнетърпение. Щеше да отговори навъпросите й. Бяха минали толковагодини…

— Плувахме в черния океан.— Черен?За миг видя сцената през

погледа на детето, което бешетогава.

— Било е нощ, предполагам.Бях малък — три-

четиригодишен… Знам само, чебеше тъмно. Държах се за гърбана мама. Тя се смееше. Същотоправех и аз.

Пот изби по челото и подланите му.

Алана се понадигна леко, съсзагрижено свъсени вежди.

— Една огромна вълна меповали…

Иън се извърна, уж чеоглежда някакъв изключителноинтересен облак.

Сърцето му биеше тежко,изпитваше силна потребност да

си поеме въздух, преди дазаговори отново.

— Потънах надолу втъмнината. Не можех да дишам.Тъй като плувах, откакто сепомнех, знаех, че ще се вдигнаотново на повърхността.

Наложи му се да спре.Въздухът не му достигаше, сусилие си поемаше дъх.

Глупаво беше да се вживява внещо, случило се толкова отдавна.Не искаше да бъбри повече за товаи трябваше да й го каже, но…смогваше единствено да се

съсредоточи върху дишането си.Алана се изплъзна от него, но

той не помръдна. Не бе всъстояние да го направи!

Леко го погали с пръсти.— Но този път не изплува?— Не…От допира й част от

напрежението в гърдите муизчезна.

— Океанът бушуваше.Изплувах на няколко пъти, новъздухът все не ми достигаше.

— И майка ти те откри? И теспаси?

— Не….Какво искаш да кажеш?— Бурята вилнееше, а тя

навярно бе позагубила силитеси. — Усмихна се плахо, за да сивнуши, че споменът не мувъздейства. — По-късно миобясни, че конструкцията начовешките крайници не едостатъчно пригодна за плуване.

— Но има и по-съвършеноустроени за това тела…

— Водите бяха прекаленобурни и за нея. Някой друг меспаси. — Защо се реши да й

разкаже това? Та тя все още не сидаваше напълно сметка занеговата чудовищност. Но сегавече щеше да откаже да се омъжиза него. — Представа нямам кой.И без това бях полумъртъв. То меизбута на брега…

— То?Иън се ненавиждаше, че един

спомен го размеква толкова изатова, по-рязко отколкото биискал, отвърна:

— Не е било човек,предполагам. Ти как мислиш?

Тя само поклати глава.

— Не виждах нищо. Самокашлях и плюех вода. После мамасе озова до мен. Стискаше ме такасилно, сякаш никога нямаше даме пусне. Моят спасител й секараше. По-скоро й крещеше.

Неволно потрепери. Съвсемсъзнателно Алана обви врата му сръце.

Облаците образуваха драконии котенца..

— Оттогава никога не съмплувал в океана.

Отърквайки буза в гърдитему, Алана пророни:

— Горкото малко момче. —Обсипа брадата му с целувки. —Но несъмнено е имало ипрекрасни моменти, нали?

— Когато бях много, многомалък, тя ми пееше. — Облацитеочертаха образа на майка му и тойсе хвана, че й се усмихва. — Нопосле… сякаш започна прекаленобързо да се състарява. Изсъхваше.Гледаше към океана с копнеж.Гледаше и към мен с копнеж.Именно затова не очаквах, че щеме изостави.

Вдигна ръка и погали Алана

по косите.— Майка ти е останала

толкова дълго с теб, колкото й ебило възможно.

Нямаше представа за каквому говори Алана. Не разбирашезащо тя сякаш оправдаваше майкаму. Прегърна я по-силно.

— Обясни ми.— Нима не знаеш? Законите,

по които живеем тук, въвФионауей, не са й позволявали даостане по-дълго на земята.Трябвало е да ти го каже.

— Може и да го е сторила.

Не я беше слушал. Тя бешенегова майка и той смяташе, чевечно ще бъде наоколо; че няма даго изостави, независимо какво йструва това.

— Върнала се е в морето —продължи меко Алана. — Не еизключено още да е там. Някойден ще отидем да поплуваме иима вероятност да…

— Не!Огромната черна вълна

отново се надигна в съзнаниетому и той си припомни как се давии как гълта морска вода —

горчива, солена, изгаряща.Независимо от обяснението

на Алана, продължаваше да сечувства огорчен от жената,проявила достатъчнонеблагоразумие да легне с Лезли,да създаде син, а после даизостави детето, без дори дапогледне назад.

Алана мълчеше. Усети, чепотреперва, но постепенновъзвърна самоконтрола си.

— Баща ти е глупак.Захвърлил е всичко, с което е билдарен: образование, чар,

привлекателност. От страх еизоставил булката си — водендух, а от завист се е отчуждил отбезценния си син.

— Не те разбирам.— Ти си специален, а той не

е. Цял живот си го е повтарял, апосле се появява синът и сепревръща в мъж, комуто всичкисе възхищават и когото уважават.

Никога не бе мислил за бащаси и връзката им по този начин.Винаги бе гледал на себе си катона момчето, изоставено от майкаси и отблъснато от баща си. Алана

подреди всичко катовълшебница… или вещица.

— Господин Феърчайлдникога не е разполагал с истинскавласт. — Изражението й бесериозно. — А ти, Иън, си могъщ!

Иън се загледа в жената подсебе си. Вятърът подмяташе единнепокорен кичур върху челото й.Посрещна погледа му без уплаха.

Други трепваха от неговатасила, а тя сякаш я поглъщаше.Несъзнателно наведе глава иустните му докоснаха нейните.Поколеба се, но Алана не направи

опит да се отскубне и тойпритисна устните й по-плътно.Носовете им се опряха. Устните йбяха меки, сочни и гладки. Битрябвало, мина му през ума, дазадълбочи целувката, но сеотдръпна.

За да съхрани себе си.Клепачите й се спуснаха:

— Защо ме последва тук?Иън се изправи и й подаде

ръка, а когато тя я пое, й помогнада стъпи на крака.

— Днес е рожденият ти ден.Време беше да си спомниш. И да

се омъжиш за мен.Гледаше го изпитателно.

Дали съзираше болката му?Изплаши се да не би тя да яотблъсне.

Устните й обаче серазтегнаха в широка доволнаусмивка.

— Да — промълви тя, — щесе омъжа за теб.

Недоверие облъхна душатаму. Ала постепенно се породинадежда, която премина втриумф, обагрен в лилаво,червено и златно. Невероятен,

зашеметяващ триумф.Би трябвало да проговори, да

изрази задоволството си, да яувери в добрите си намерения.Успя обаче да отрони една-единствена дума:

— Днес!

Глава 22 — Време беше вие двамата да

се появите. Ако се бяхте —забавили още малко, щях да дойдас пушката.

Алана не изглеждашеучудена, че господин Луис гиочаква пред вратата на черквата.

Иън обаче остана изненадан.А следобедният вятър такавилнееше, че се опасяваше да неотвее дребничкия стар човек. Аланищо в неговия поглед неиздаваше слабост. По-скоро —

упрек и обвинение. Иън обаче гоиздържа. Алана беше негова.Прелъсти я честно, а старецът даси се мръщи колкото иска.

Очевидно безразлична къмставащото наоколо, Аланапопита:

— Как е котката ми?Господин Луис се извърна

към нея, после сви във фунияосеяните си със старчески петнаръце около устата и се провикна:

— Уиски! Някой е дошъл дате види.

Чу се мяукане; Уиски се

появи откъм дърветата и тръгнаправо към Алана. Докато сеприближаваше, пак измяука, агосподин Луис обясни:

— Гълчи те. Чуди се къде сибила.

Алана взе котката.— Не исках да я оставям, но

заради Дамон…— Готов съм да заложа на

Уиски във всяка битка — увери ягосподин Луис.

— Дамон няма да създаваповече неприятности, — Иънпогледна собственически

изтънчената жена, прегърналаогромната котка. — Доведи явкъщи.

Тя му се усмихна, все едновярваше в способността му дапроменя и фазите на луната.Приятно му бе да я гледа такаусмихната.

— Никой не води Уискиникъде. Ще дойде, ако желае.

Господин Луис се намеси.— Искаш да се ожениш за

Алана, така ли?— Да.Старият човек се настани по

средата на пейката. Уиски сеотскубна от ръцете на Алана иотиде при него. И пасторът, икотката ги наблюдавахавтренчено. Когато господин Луисим направи знак да се приближат,Иън почти очакваше Уиски дастори същото. Вместо товаживотинката се притисна къмфустанелата на пастора и се свина мъхеста пухкава топка.Примигна два пъти и затвори очи.

Иън подбутна Алана напред,обвил талията й с ръка, ипредизвикателно се усмихна.

— Венчай ни!Господин Луис не му обърна

никакво внимание.— Лейди Алана обясни ли ти

какви жертви трябва да направиш,за да станеш съпруг в родаМаклауд?

— Да, да, наясно съм сотговорността да владеешогромно имение. Разбирам също иколко пари ще се наложи да сепохарчат…

Алана го прекъсна, сякаш тойговореше нелепости.

— Намерих, че е по-добре,

ако двамата му кажем, господинЛуис.

Иън се извърна и я изгледавторачено.

— Но ти ми каза всичко!— О, не. — В погледа й не се

четеше по-раншното презрение,но липсваше и появилото сенаскоро у нея състрадание.Абсолютно безизразно изрече: —Би било глупаво да споменавам засъюза пред човек, в когото сесъмнявам.

Умът му не го побираше. Тяда има тайни от него! От мъжа, с

когото се бе любила. Но, от другастрана, това означаваше, че сегавече му има доверие. Беше крайновреме!

— Излиза, че не се съмнявашв мен?

— Да.Искреността бликаше от

очите й.Сигурна е в него! Не се

страхува от него, не проявяваподозрителност! Почувствапобедата си така близо, че почтиможеше да я вкуси.

Победа — каква сладка дума!

Погали я по бузата и япогледна в очите.

— Тогава не са ми нужниникакви други венчални обети.

— Но все пак ще гиизречете — намеси се господинЛуис войнствено.

Алана взе ръката на Иън,целуна пръстите му и се извърнакъм пастора.

— Не и преди да узнаевсичко. До последния момент Иънима правото да се оттегли.

Господин Луис се обади сдосада:

— Да, да, така е, но по-добреда не го прави. Вече съм сенагледал на достатъчно неспазениобети от страна на Феърчайлдови.

— Аз не съм като баща си. Ненарушавам дадената дума.

Устните на господин Луиспотрепериха.

— Тогава най-добре да тикажем, за да приключим с тазиистория, преди слънцето дазалезе.

* * *

Иън го прие изненадващодобре, помисли си Алана. Закле седа запази всичко чуто в тайна иникога да не го разкрива предникого. Седна на пейката скотката в скута, а ръката, коятогалеше Уиски, не трепна нитоведнъж, докато с тих, спокоенглас господин Луис муразказваше историята за съюза.

Разбира се, фактът, че Иън бенаполовина воден дух и имашемного спомени от детството си,вероятно помагаше. Сигурнопомагаха и магическите му

умения — способността му дапредизвиква бури или да укротявадиви животни. И пръстенът…

Алана леко докоснаотпечатъка от овала на камъкавърху дланта си. Белегътприличаше на изгоряло място, ноне я болеше.

Бе белязана не само откамъка. Иън я беляза снеуморното си преследване, сжеланието си и отчаянието си.Копнежът по Фионауей гоизгаряше и той бе готов навсичко, за да го притежава.

Изпитваше потребност от място,което да нарече свое и именноФионауей представляваше товамясто.

Като мъж едва ли си давашесметка колко много се нуждае отнея.

Господин Луис разсеянопогали котката в скута на Иън.

— Хората гарантират наводните духове безопасност, а вотговор водните духовегарантират продължението народа Маклауд и осигуряватспециалните камъни. — Посочи

към пръстена на Иън. — От тозитип.

Иън погледна недоумяващовградения в среброто камък.

— Никога не съм виждалдруг като този!

— Те са рядкост и се намиратсамо на голяма дълбочина. Отвреме на време водните духовеизнасят по няколко, а Маклауд гипродават тайно. Не можем дапозволим да се узнае произходътим. Научи ли го някой алченчовек, ще ни нападнат търсачи насъкровища и ще унищожат

бреговете ни.Иън погледна към Алана,

сякаш се нуждаеше отпотвърждение на налудничаватаистория. Тя кимна. Искаше той даслуша, за да знае какво го очакваи да има готовност да поемебремето си.

Защото само любовта…Любовта. Какво знаеше Иън

за любовта? Не бе обичал никогоот години. Едва ли разбираше, чене към земята се стреми, а къмнейните хора, към това те да гоприемат изцяло, за да се чувства

щастлив.Алана го разбираше. И беше

влюбена в него. И щеше дапромени неговото невзрачнодосега съществуване.

Извърна очи от замисленияму поглед и видя как господинЛуис й се усмихва. Явно четешемислите й, както винаги.

После се обърна към Иън.— Имаш ли някакви

въпроси?Със странна извивка на

устните Иън попита:— Господин Луис, ти си тук

отдавна, нали?Пасторът се поколеба.— Да.Иън звучеше напрегнато:— Познаваш ли водните

духове?— Виждал съм ги…Алана зяпна. Никога не бе

споделял това с нея. Беше яслушал като дете, когато муразказваше за намерението си даплени някой — тогава развеселеня бе насърчавал. Ала я бе оставилс впечатлението, че съществата,които понякога зърваше във

водата, са просто тюлени.— Господин Луис, винаги си

твърдял, че водните духове не савидими за човешките очи.

— Така ли? — попита горазсеяно.

С малко неохота се намеси иИън:

— Знаеше ли… за мен?— А… — Господин Луис

погали брадата си. — Баща ти го есъобщил, така ли?

— Но ти го знаеш. Защотопомниш…

Господин Луис едва кимна.

— Познаваше ли майками? — настоя Иън. — Познавалли си я, когато е живяла наземята?

— Да.Иън се изправи — не го

свърташе повече да седи — исепнатата Уиски тупна на земята.

— А мен знаеше ли?— Виждал съм те в

люлката… А и след това —призна господин Луис

Потресена, Алана прошепна:— Защо не си ми казал?Господин Луис я чу. Въпреки

вятъра, въпреки океанскитевълни, въпреки тихия й глас, той ячу. Вдигна котката и я поставиотново върху пейката, а заедно стова отвърна:

— Нима мислиш, момичетоми, че разкривам всичко, коетознам? Какъв пастор ще съм, акоразказвам тайните на хората?

— Жива ли е още? —Пръстенът върху ръката на Иънстана от маслиненозелен искрящосин. — Майка ми… жива ли еоще?

— Това би означавало да

издам нейната тайна. Струва мисе обаче, че ти знаеш отговора.

Иън се запъти към ръба наскалата и се загледа във водата.Слънцето улови синкавитенюанси в тъмните му като нощтакоси, а вятърът ги разроши, кактоАлана копнееше да стори. Никогане бе изглеждал по-странен. И по-самотен.

Тръгна към него.— Недей! — В тона на

господин Луис се прокрадназаповедническа нотка, която тя непосмя да пренебрегне. — Ти ще го

излекуваш, но в никакъв случайне бива да го насилваш да бърза.

Иън се извърна — дали пъкне го беше чул — и с решителнакрачка се върна. Хвана ръката наАлана и напълно сериозно заяви:

— Нищо от чутото непромени решението ми. И сесъмнявам, че нещо би успяло.

Вярваше му. Усмихна му секато отдавнашна съпруга,Господин Луис скръсти ръце вскута си и се заклати напред-назад в ритъма на вълните.Шотландският му акцент се

прояви още по-силно.— Във Фионауей имаше един

Маклауд далеч преди теб, и, стигада пожелаеш, ще има и след теб,млади Иън.

— Не Маклауд. Ако Алана сеомъжи за мен, нашите деца щебъдат Феърчайлд.

Алана изтръпна.— Не… съвсем.В очите на Иън се появи

онова сребристо, което тясвързваше с по-силните муемоции.

— Да или не?

— Още отначало — обяснитя, — по традиция мъжете взиматимето Маклауд.

— Значи първият Маклауд ебил…

— …жена. Каквато е била игосподарката на водните духове.

— Господарката…Изглеждаше само отчасти

удивен. Като че ли от всичко чутодосега, бе позагубил способносттада се изненадва.

— Водните духове сасъзнавали, че жените пазят дома изатова са по-важните. А Фионауей

в края на краищата е именно товаи за водните духове, и захората — дом.

Иън се засмя.— Значи трябва да се откажа

от името Феърчайлд? Да зарежатова, което е позор и окова за духами? — Разпери ръце и се засмя наглас. — Приемам името Маклауд,и то с охота. — Поемайкипротегнатите й ръце, я вдигна, —Наистина ли допускаше, че товаще се окаже трудност?

Докато я въртеше, тя също сесмееше. А после, вече стъпила на

земята, му обясни:— Обикновено то е препъни

камъчето за желаещите да сивземат жена от Маклаудови. Най-често бъдещите съпрузи сеопасяват да не би това даозначава, че не те ще бъдатмъжете вкъщи. Но всички сватбив рода Маклауд, уверявам те, сатрадиционни и споредшотландските закони. Съпругът еначело. Той има право дапостъпва както намери за добре исъпругата не може да му попречи.

Нашата женитба ще бъде

такава, каквато е билаженитбата между майка ми ибаща ми.

Мисълта се загнезди вглавата й, но той вероятно ядолови, защото нежно се обади:

— Тогава ще се постарая дабъда винаги почтен.

Беше доволна, че прие да сеомъжи за него. Зарадисигурността на хората си. Запродължението на рода си. Небеше честно да се лъже — зарадисамата себе си.

— Добре казано — обади се

господин Луис. — Но ако единмъж няма нещо свято, в което дасе закълне, аз не придавамособено значение на обетитему. — Предизвикателно изгледаИън. — Кое е свято за теб, момко?

— Самият аз. — Иън сеизсмя горчиво. — Моите цели.

Алана се дръпна шокирана.Сериозно ли говореше? Погледнакъм храма, който се издигаше тукот вечни времена, и към пастора,който служеше на Бога откакто сепомнеше.

— Има сила по-мощна от

нас. Никога ли не се молиш?Иън не излъга.— Никога.— Не вярваш ли в Господ?Леко я отпусна в прегръдките

си.— Вярвам заради теб. Ти си

човек. Господ обаче не е засъщества като мен.

— Той е над всички нас —обади се господин Луис сусмивка, а белите му зъбипросветнаха.

— Но не и за зверовете…— Особено за зверовете —

парира го господин Луис.Как смееше Иън да говори за

себе си по този начин? И защогосподин Луис се държеше така,сякаш Иън добре се познава?Обзета от внезапен гняв, дръпнаИън за ризата, за да го накара да япогледне.

— Ти не си звяр!Ръката му се вдигна —

колебливо — и нежно докоснабузата й.

— Ти си единствената, коятовярва в това, и аз ти благодаря отсърце.

Дъхът й секна отизражението му. Съзерцаваше япочти с благоговение. Вятърът сеплъзна помежду им, ала не гираздели. Слънцето ги огряваше,но това не обясняваше внезапнообзелата я топлина. У нея сезароди, надежда; надежда, коятонямаше нищо общо с Фионауей.

— Е… — Пасторът прочистигърло и се надигна. — Не съмсигурен доколко у теб няманикаква вяра, млади Иън,независимо от циничните титвърдения.

Погледът на Алана сезадържа върху Иън, после сенасочи към господин Луис.

Той вадеше молитвеник отджоба си.

— Е, хайде да ви венчая —тук и сега.

Церемонията бе свята иаскетична. И напълно и изцялообвързваща. Алана поемаше най-големия риск в живота си. Ивъпреки това, когато погледнешеИън, когато се сетеше какбезрезервно той прие всичкиусловия около женитбата им,

съмненията й се разсейваха.Изрече обета си, без да се колебае.Господин Луис ги обяви за съпруги съпруга и ги нарече господин игоспожа Иън Маклауд. Иън кимнав израз на съгласие с новото сииме. Господин Луис затворимолитвеника. Иън я целунаскромно — едва-едва докоснаустните й със своите, — но тядолови обещанието му за още иотправи гореща молитва къмнебесата да настъпи блаженство иза двамата.

Господин Луис изнесе от

черквата тънкия регистър, къдетовписваше събитията за годината,и ги покани да се подпишат. Тойсъщо положи подписа си, за даоформи документа. С товацеремонията приключи. Сърцетона Алана трепна от радостновълнение, че започва еднобезкрайно предизвикателство.

* * *

— Да се омъжиш нарождения си ден, милейди, си е

направо късмет за съюза. Даизберем ли един камък за гадаенепрез следващата година?

Измъкна напуканата коженаторбичка. Алана затвори очи ибръкна. Измъкна жълтеникаво-кафяв камък.

Господин Луис се загледа врезките по него и усмивката муизчезна.

— О, милейди, направигрешка. Това е моят камък.

Алана отвори очи и зяпна.Пасторът вече го прибираше вджоба си.

— Но, господин Луис!— Това е привилегията на

възрастните. — Господин Луисзатвори кожената торбичка. —Сватбата и рожденият ти дентрябва да бъдат вписани вдокумент, който ще поставим присъкровищата на съюза.

Алана докосна огърлицата оттежки камъни върху шията си.Странно! Не разбираше нищо. Неискаше обаче да прави сцени. Неи днес. Не на сватбения си ден.

Очевидно и Иън не желаеше,защото взе ръката й и подметна

небрежно:— Къде се съхраняват

съкровищата на съюза?— В една пещера край

океана.Веждите му се стрелнаха

нагоре.— Ти си ги виждала?— Аз съм господарката на

Фионауей. Аз съм един отдвамата пазители на съюза.Виждала съм ги, естествено.

— Кой е другият?— Господарят на водните

духове.

— А той как стига допещерата? Човешки образ липридобива?

— Никога не съм го виждала.Той може да доплува…

— Да доплува?Алана не бе свикнала да я

прекъсват, особено с такъв тон.— Ако помълчиш малко, ще

ти обясня.Устните му едва се

раздвижиха.— Е, какво чакаш?— Пещерата се намира под

морското ниво.

— Под…— Избрана е, за да е удобна и

за водните духове, и за хората.Вътре е сухо и песъчливо, коетопречи на едните. Но дори и приотлив входът остава под морскоторавнище. Тогава аз плувам дотами с малко късмет излизам, предиводата да придойде.

— А ако нямаш късмет?Направи гримаса.— Случи ми се само веднъж.

Позабавих се и се наложи даостана. Вътре е тъмно. — Спомниси тази своя ранна грешка и

потрепери. — И студено.— Останала си в подводната

пещера? Плувала си сама…Сграбчи я за раменете.— Един-единствен път. Бях

млада и неразумна. Оттогава неми се е случвало.

— Значи продължаваш даплуваш в… — Погледна къмводата и се изчерви — …тозиокеан? — Произнесе думата океанкато ругатня. — За да отидеш давидиш някакъв стар папирус?

— Не. — Опита да гоуспокои. — Там са съкровищата

на съюза. От незапомненивремена. Не се притеснявам затях. Но веднъж в годината увивамважните документи от селото внамаслени кожи и ги отнасям впещерата. Скоро, преди първатазимна буря, ще отплувам.

— Защо?Настойчиво поставеният му

въпрос бе на път да изчерпитърпението й. И все пак тя сеопита да овладее раздразнениетоси.

— Защото открай време гидържим там. Заради мародерите.

— Какви мародери?— Викингите.Господин Луис ги

наблюдаваше с грейнали очи итихо промълви:

— Викингите са изгарялиневеднъж черквата.

— Било е отдавна — отбелязаИън. — Няма да ходиш повечетам. — Алана се опита да възрази,но той постави ръка върху устатаи. — Може да ти се схванекрайник. Може да те хвърливълна.

Отблъсна ръката му.

— Никога не…— Недей да спориш. Като си

помисля… — Пое си дълбоковъздух — точно така бешенаправил, когато й разказваше какедва не се бе удавил. — Вече немога да плувам — промълвинакрая той. — Няма да има кой дате спаси.

— Не ми трябва някой да меспасява. — Постави ръка насърцето му и усети как лудо бие.Наистина се тревожеше. Нотрябваше да я разбере. — Иън, азсъм добра плувкиня. Спускам се с

началото на отлива и се връщамвъзможно най-бързо. Излишно еда се притесняваш.

Не я слушаше; разбираше гопо стиснатите му устни и зъби.

— Каза, че нашата женитба етрадиционна — заяви той. Начелосъм аз. Добре. Първото миизискване е ти да стоиш насушата.

Алана рязко се извърна, за дане го гледа. Нима я бешеомагьосал? Та нали той имашеспособността да командвабурите?

Но ако е омагьосана, защоразсъждава така ясно? Защоизпитва съмнения и страх? Не,Иън няма да я промени. Може даго обича, и то дълбоко, ноФионауей винаги ще стои напърво място. Така трябва да бъде.Беше се заклела да бъде така.

Погледна го и заяви:— Иън, камъните… Водните

духове поставят камъните впещерата.

— Разполагам с достатъчнопари. Печеля достатъчно пари, зада поддържам Фионауей.

Печеленето на пари вероятно не едостатъчно изискано зааристократичната ти кръв,милейди…

Разгорещено го прекъсна:— Добрите шотландци не

презират парите, изкарани счестен труд!

— …но съм в състояние данаправя всичко, което се изискваот мен. Не са ни нужнипроклетите камъни.

Тя си помисли за Армстронг,тръгнал за Единбург да продадекамъните. Дали вече се връща?

Дали Ели го следва?— Но това е част от съюза.

Важна тайна.Дори Иън да се бе трогнал, не

му пролича. Вместо това попита:— Кой те научи да плуваш?

Кой те научи как да намеришпещерата?

— Мама…— И това ли е традиция за

рода Маклауд? Един ден ние същоще имаме дъщеря, но тя няма дарискува живота си. — Тикнапръстена си под носа й, — Зарадинякакъв камък.

Гневно го свали. Алананададе вик.

— Просто камък. Хубавкамък. — Гняв и още нещогореше в очите на Иън, докатоподмяташе камъка в ръката си.

— Не струва колкото животати.

Отиде до ръба на скалата и гозапокити в океана, който толковамразеше.

* * *

Деца, родени от съюза наводен дух с човек, са хубави,привлекателни, със силникрайници и мускули; благословениса с магични таланти, сребро искъпоценни камъни.

И въпреки това понякогамъката ги завладява изцяло. Те сасъщества, разкъсвани междуземята и водата, междуживотните и хората. Не севписват никъде. По петите катохрътка ги преследва страхът дане им с присмеят, да не гиотблъснат. Понякога им се

струва че опиянение, а не любовзадържа възлюблените им притях.

Говори се, че те не успяватда открият спокойствие всобствените си сърца, обречениса на нещастия, а онези коитонай-силно ги обичат, не могат данаправят нищо, освен да гледат.

Глава 23 Иън и Алана прекосиха прага

на Фионауей. Той очакваше даизпита прилив на задоволство —сега владееше имението, имашеси красива булка с титла, коятому вярваше. Постигна всичкицели в живота си. Но… Алана небеше щастлива.

— Другите от семействотовечерят ли? — попита тя госпожаАрмстронг, докато й подавашешапката си.

— Току-що приключиха.

Не виждаше аурата околосебе си, не виждаше аурата иоколо Алана. Иън знаеше обаче,че трябва да ги има — просто тойбе изгубил способността си да гивижда. Захвърляйки пръстена, себе отрекъл от произхода си наводен дух.

Госпожа Армстронг поекошницата от ръцете му.

— Беше ли хубав обядът,сър?

— Много.Целият свят направо бе

разфокусиран и се свеждаше до

физически форми и обеми.Но госпожа Армстронг

изглежда не го забелязваше.— Господин Феърчайлд и

останалата част от компаниятаотидоха в големия салон.

— Значи всички са тук —отбеляза Алана. — Би билопрекалено хубаво понебратовчедите ми да си бяхатръгнали.

Нервна ли беше? Досещашесе за състоянието й по лекотопотреперване на пръстите. Опитасе да се концентрира и да си

възвърне способността да вижда,но усети единствено притеглянетона приливите и на вятъра.

Взе ръката й и я стиснамногозначително.

— Ти си господарката, а азсъм твоят съпруг и никой не е всъстояние да направи нищо, за даго промени.

Усмихна му се угрижено.— Знам. Всичко свърши. Ние

сме свързани, но не такава сватбаочаквах. Исках приятелите иблизките ми да са тук, да имаголямо пиршество, а се чувствам

така… странно.Като алчен млад мъж, той бе

мислил единствено как по-бързода се ожени за нея, преди някойдруг да му я отнеме. Не се запитакакво би желала тя.

— Щом приключим сприбирането на реколтата, идеразпратим покани. Ще вдигнемголямо тържество. Ще ти набавимсватбена рокля от Лондон, а ти щенамериш камериер, който да меобръсне. Ще изпечем цял вол и щеизвадим от уискито.

Докато той описваше

бъдещето, по устните й разцъфтяусмивка.

— Редно е да поканим икраля.

— Да, но напоследък не едобре, според онова, което чувам.

Тя се натъжи малко.И макар да знаеше, че тя

играе, продължаваше да изреждавсевъзможни бъдещи гости, за дая накара да се усмихне отново.

— А защо да не поканим илейди Валери, и лорд и лейдиУитфилд с децата им. Три са…Все момчета и вечно готови да

правят поразии… — Очите наАлана засияха и Иън се зачудидали си мисли за децата, които теще имат. — Ще поканим и другиями братовчед. Щом споменем заводните духове, Хадън ще нагазив океана, за да ги търси. Той етолкова обаятелен — нищо чудносами да дойдат.

— Бих искала да се запознаяс приятелите ти.

Иън се изненада. Никога небе считал лейди Валери заприятелка. По едно време тя по-скоро му беше опонент. Но я

харесваше; вечните й кроежи говъзхищаваха.

Откакто се запознаха,наричаше лейди Уитфилд„братовчедката Мери“, а многопреди това се обръщаше към лордУитфилд със „Себастиан“. Но чакприятели? Себастиан го беше взелв бизнеса единствено понастояване на Мери. Оттогавабяха зачестили поканите за тихисемейни обеди и вечери,запознанства с подходящи мъже изнатни дами… ВсъщностСебастиан и Мери май можеха да

бъдат наречени негови приятели.И Хадън. Нищо че веднъж

Хадън го преби от бой, тойопределено му беше приятел.

Като че ли не беше чактолкова отритнат отобществото… И именно Алана мупосочи този факт.

— Аз също бих искал да сезапознаеш с приятелите ми. Нопърво трябва да се изправим предбаща ми.

Влязоха заедно в големиясалон. Завариха Лезли, Едуин,Брайс и Уайлда, скупчени край

огъня. Дамон лежеше предкамината. Независимо обаче отчашите с вино, които всичкидържаха, единствено кучетоизглеждаше доволно.

Бузите на Лезли розовееха, аочите му гледаха бдително.Подпираше се на облегалките настола, но като че ли просто се беизтегнал в него. Не изглеждашезле за човек, който само преди двеседмици е бил на смъртно легло.

Кучето се надигна, за да сепротегне и разтърси, прекосисалона и навря муцуна в ръката на

Иън. Той го потупа. Същото стории Алана. Лезли отбеляза кисело:

— Развали още едно куче,Иън.

Иън почеса Дамон побрадичката и с това му доставивидимо удоволствие. Загледа се вбаща си. Според Алана баща му гообиждаше от завист.Неуважителна причина — помнението на Иън, — за дасъсипеш живота на двама души.Улавяйки погледа на Лезли, тойотбеляза:

— Всяко същество трябва да

знае, че има някаква стойност,татко. Просто дадох на Дамон даразбере, че го ценя.

Отчаяно се опита да внушина баща си, че той също есъщество с определена стойност.Че дори сега е готов да му прости.

За миг Лезли го погледна,разбрал посланието. Но за разликаот Дамон той разполагаше съсспособността да отхвърляподобни утехи. Затовапреднамерено сведе поглед иизсумтя презрително.

— Винаги си бил мекушав.

Точно като онази никаквица,майка ти.

Иън откри, че нещата нестават по-добри от това, че знаезащо баща му го мрази. Нищонямаше да се промени, щом Лезлиотказваше да забрави миналото.

Тишината натежа. Добре чеУайлда скочи, остави чашата сина масата и тръгна към тях.

— О, върнахте се! Опитах даги накарам да ви почакат завечеря, но баща ти, Иън, неискаше и да чуе. Нямало да умираот глад, макар че, ако вие се бяхте

забавили прекалено дълго, точнотова щеше да ви сполети. Искамда кажа, хората няма как даживеят дни наред, без да сехранят. Те огладняват, отслабват идрехите не им стоят както трябва.

— Би било недопустимо —увери я Иън, хвана ръката й и япридърпа към огъня.

Тази вечер усмивката й бешемного плаха. Той се зачуди защо.

— Същото казах и аз. Кактотвърди мама, майсторскискроената дреха е едно от най-важните неща, за да се направи

добро впечатление. Аконенадейно ни дойдат гости ивидят, че дрехите ни се нуждаятот стесняване, ще бъдатотблъснати и ще останат само замалко. — Уайлда се намръщи,сякаш забравила какво точно искада каже. После тихо добави: — Аи сметките, за шивачите ще саогромни.

— Права си, както винаги —заяви Едуин и галантно сепоклони.

Гледайки го изпепеляващо,брат му не помръдна. Уайлда се

обърна към Брайс.Иън обаче нямаше време да

се чуди на поведението й, понежеЛезли се раздвижи неспокойно:

— Уайлда, представа нямамзащо се опитваш да замажешнещата, когато довереницата ми исинът ми очевидно се завръщат отполето. По дрехите им има следиот трева и изглеждат неприличнодоволни.

Едуин се извърна и неволнобутна чашата на Уайлда.Червеното вино се разля, предиБрайс да я хване.

— Магаре — процеди по-големият през зъби.

Лезли се засмя, уловилпогледа на Алана, който тя плъзнанадолу към полата си. После се чухарактерното кашляне.

— Е, госпожице, като твойопекун настоявам да знам как сипрекарала деня.

— Ще ти съобщя важното,татко. — Иън притегли един столи насили Алана да седне. С ръцевърху раменете й той изгледавсеки по отделно и обяви:

— Поздравете ни. Ние сме

женени.Последваха няколко секунди

тишина. После Уайлда възкликна:— Женени? Оженили сте се?

След всичко, което ми каза тазисутрин, Алана? По-скоро —братовчедке Алана, защото сегавече си моя братовчедка и аз съмтолкова щастлива, че ми иде даизкрещя.

Което й направи: нададекъси, остри писъци, при коетоДамон настръхна. Уайлдазаподскача нагоре-надолу, наведесе да прегърне Алана, после

прегърна Иън и продължи даподскача.

Иън се опита да потиснеусмивката, готова да разцъфне наустните му, но не успя. Мъжетеседяха като непристъпни канари.Алана, наблюдавайкинеподправения изблик на Уайлда,също се усмихна. Иън се наведенапред и прошепна в ухото й:

— Какво си казала тазисутрин?

Без да извръща глава, тяотвърна:

— Че твърдо съм решена да

се омъжа за Дамон.— Лъжкиня!— Самодоволен глупак!Той се изправи и изгледа

останалите. Брайс и Едуин сеопитваха да кажат нещо, но всекипът, когато Уайлда минеше крайтях, те се разсейваха.

Баща му… О, погледът наЛезли нито за миг не се откъснаот него и новата му булка. И нещопо-лошо — той се усмихваше.

Какво ли не би дал, за да бъдесега пръстенът на ръката му.Искаше да види емоциите, за

които подозираше, че кръжатоколо тях.

Захвърли го импулсивно. Нокак можеше да настоява Алана дасе откаже от връзките си сводните духове, без той да сторисъщото. Всъщност може бинямаше да го направи, акопръстенът не бе станал черен,когато Брайс го докосна. Иън сенамръщи. Дали пък Едуин неповлия върху цвета на камъка?

Нямаше значение. Когатопръстенът го прониза субийствената болка, Иън си даде

сметка, че той има силата да гозавлече в другия свят. Светът,който видя в тъмния океан презонази нощ, толкова отдавна. Умнопостъпи, като се отърва от него.Скоро щеше да привикне сусещането за ампутиран крайник.

Най-сетне бурнитевъзклицания на Уайлдапозатихнаха и Лезли се обади:

— Честито, Иън. Постигнаонова, което аз не успях. Хвананай-примамливата гълъбица вцяла Шотландия.

Раменете на Алана се

стегнаха под ръцете на Иън. Тойзапочна да ги масажира и не спря,докато те не се отпуснаха.

— Не е гълъбица. Аизтънчена дама.

— Ха! Продължаваш да сисъщия приспособенец. Винаги щеси останеш такъв. Щом не можешда имаш дадена жена, вземашдруга — това е твоето мото.

Иън и преди бе играл тазиигра с баща си. Никак не бешеприятна, но съвсем спокойноотвърна:

— Алана е жената, която

искам.— С нейните имоти и

доходи. Ти винаги си притежавалспособността да съблазнявашптиците да слизат от клоните.Какъв шанс има едно глупавомомиче? — Лезли пребледня.Явно силите го напускаха, но успяда добави: — Добра работа,синко. Много добра работа сисвършил.

Алана отново се напрегна.— Вече съм женен, татко, и

нося отговорност преди всичкокъм съпругата си. Така че, макар

най-сетне да получиходобрението ти, трябва дапризная — то не представляваинтерес за мен.

— Но аз не одобрявам! —Брайс най-после си бе възвърналприсъствието на духа. — Аз съмземевладелецът на кланаМаклауд. Алана трябваше да мипоиска разрешение.

— Но ти нямаше да ми годадеш — вметна Алана.

— Бих приел, но не такаприбързано. Непочтено е!

Алана се настани по-удобно.

— Жените Маклауд винагиса се омъжвали прибързано,Брайс, и ти добре го знаеш.

— И са съжалявали затова. — Брайс й се закани спръст. — Спомни си какво стана смайка ти!

Трябваше ли този мъж винагида избира най-болезнения начин,за да каже нещо? Упреците му явбесиха, но Иън се намеси:

— Прав си, Брайс. —Признанието му свари Брайснеподготвен и накара Алана дапростене. — Трябваше да се

обърна към теб и да поискамръката й. Но бях изправен предизбора: Алана или подобаващоповедение. Разбираш защо не сезамислих за поведението.

— Ами… трябваше — заекнаБрайс.

— Съгласен съм. — Иънпристъпи напред и протегнаръка. — Поднасям тичистосърдечното си извинение.

— Той няма правото да давасъгласие за ръката ми! — възмутисе Алана.

Иън не й обърна внимание.

Сега вече Брайс беше и неговбратовчед, а от горчивия си опит сФеърчайлдови се бе научил дапроявява добронамереност къмроднините си.

— Нека ти дам еднообещание, земевладелецо наМаклаудови, Ще се грижа и щебраня Алана докато съм жив. А ислед това.

— О, Иън. — Уайлда плеснас ръце. — Толкова е романтично!

— Ами… Ъ… — Брайс сенадигна и пое протегнататаръка. — Е, предполагам, всичко е

наред. Все някой трябваше да сеожени за Алана. Някой, който да яконтролира. Защо да не си ти?

Едуин се надигна.— Щом Брайс го приема,

приемам и аз. — Пристъпи иразтърси ръката на Иън, послецелуна Алана по бузата. —Честито, братовчеди!

Извърна се и напуснаголемия салон. Уайлда останазагледана след него.

— Бедничкият — промълвитя.

— Какъв му е проблемът? —

попита Иън.— Нищо особено. — Очите

на Уайлда се разшириха. —Просто е беден.

— Не разполага с пари —преведе му Алана. — Уайлдавинаги жали хората без пари.

— Може да си вземе богатмъж — обади се Брайс.

— Едуин е толкова мил. Небих искала да го нараня…

— Желаеш ли го достатъчносилно, ще го сториш — обявиБрайс и сграбчи ръката й.

Тя се опита да се дръпне.

— Боли ме!— Престани да се дърпаш. —

Повлече я към кабинета. — Искамда поговоря с теб.

Лезли удари с длани пооблегалките на стола.

— Тук хората слушатбръщолевенето на Уайлда!Сигурно съм попаднал в ада.

— Ти би го разпознал, татко.Баща и син се загледаха един

в друг със старата си омраза.Едва ли щяха отново да се

скарат, прецени Алана. Не и следкато Иън така елегантно обяви

независимостта си. Потупвайки гонежно по ръката, тя подхвърли:

— Струва ми се, Брайс най-после е влюбен.

— Какво?Иън отмести очи от баща си

и я погледна.— Брайс. Влюбен е в Уайлда.— Всички са влюбени в

Уайлда.— Но той винаги се е клел, че

ще се ожени за жена с пари, а сегаго виждам да се отказва от това синамерение без никаквитерзания. — Нещо като усмивка

се появи на устните й. — А ощепо-хубавото е, че и Уайлда евлюбена.

— Сериозно? — Иънпогледна към кабинета. Откъде гознаеше, след като не бе всъстояние да види аурите им? Какуспяваше да надникне вчовешките сърца и да уловиемоциите, бушуващи там? —Надявах се някой по-достоен даплени Уайлда.

— Брайс е земевладелецът наМаклаудови, има прекрасноимение и обширни земи, — Алана

свъси вежди. — Да се ожениш зажена от Маклаудови е чест, коятоне се пада често на англичаните.

— Но той искаше и земитети — напомни й Иън.

— За да ги управлява Едуин.Трябва да се признае, че се държакато истински любещ брат.

— Любовта не е нещо, коетосвързвам със семейството —промърмори Иън и погледна бащаси.

— Моята майка ме е учила,че да обичаш е проява наслабост — обади се Лезли. —

Постарах се да ти внуша същото,но ти се оказа слаб ученик.

Алана забеляза опита на Иънда премахне пропастта помеждуим, както и непоколебимия отказна Лезли. Беше глупаво от неговастрана, защото сега тя щеше дабрани Иън точно както бранешеФионауей.

Застана между тях и обяви:— Ние се оттегляме в

спалнята — там ще ни донесатнещо за хапване. Редно е и ти дасториш същото, господинФеърчайлд. Изглеждаш уморен.

— Бързате да разпалитестрастите си? — подигравателноподметна Лезли. — Или тибързаш да преброишновополучените си богатства,Иън?

— Няма никакви богатства —отвърна синът му. Алана гоподбутна към вратата и тойохотно се подчини.

— Има, разбира се —провикна се Лезли. — Не ти ли еказала за съюза и за… камъните?

Ужасена, Алана се извърна исе вторачи в ухиления старец. Той

знаеше нещо и бе достатъчножесток да го използва, за даунищожи всички.

— За какво говориш?— Няма защо да се правиш

на глупачка. — Лезли се хилешесамодоволно като рибар, уловилсирена. — Знам за опалите.

Изпитваше желание да горазмаже като червей.

— Откъде го знаеш?— Баща ти, мила моя, бе

един от най-добрите миприятели… А когато пиеше,разказваше невероятни истории.