Наказателен процес на Република България

ВЪПРОС № 15Процесуални гаранции за правото на защита.

I. ПОНЯТИЕТО ЗА ПРОЦЕСУАЛНИ ГАРАНЦИИ

1) В българската правна литература единодушно се приема, че понятието процесуална гаранция е единно понятие, единна правна категория, затова можем да говорим за различни видове процесуални гаранции, но не можем да говорим за различни по своята същност процесуални гаранции.

Дефиниция – дадена е от проф. Павлов – „процесуална гаранции са процесуалните правила, установени със закон, които осигуряват такова развитие и приключване на процеса, което ще доведе до реализация на неговата основна и непосредствена задача”.

Сред тази цялостна система от процесуални гаранции ще бъдат изучени процесуалните гаранции, които 1 установяват правото на защита, и 2 тези, които го осигуряват.

2) Трите разлики между тези два вида процесуални гаранции могат да се дефинират така:

2.1. Процесуалните гаранции, които установяват правото на защита са процесуални правила (разпоредби на НПК), чрез които се създават конкретни процесуални права за конкретни субекти на правото на защита. Процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита са също процесуални правила (разпоредби на НПК), чрез които обаче се създават задължения за държавните органи да извършат или да не извършат едно или друго процесуално действие;

2.2. Процесуалните гаранции, които установяват правото на защита винаги обуславят възникването на процесуални права на конкретен субект на правото на защита, а процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита, винаги обуславят възникването на задължения за извършването на конкретно действие от конкретен държавен орган;

2.3. При процесуалните гаранции, които установяват правото на защита нереализирането на създадената с тях възможност за извършване на конкретно процесуално действие никога не означава, че не се е реализирала гаранцията. Не се е реализирало правото – предвидената възможност, но гаранцията – нормата на закона, която установява тази възможност, винаги остава. При процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита, нереализирането на предписаното задължение винаги означава, че не се е реализирала и самата гаранция, а това пък означава, че е допуснато съществено процесуално нарушение.

II. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ГАРАНЦИИ, КОИТО ОСИГУРЯВАТ ПРАВОТО НА ЗАЩИТА

1) Процесуални гаранции, които са задължителни по всяко наказателно дело и такива, които не са задължителни по всяко наказателно дело, защото се прилагат при предписана от закона една или друга дискреция (чл. 224 от НПК).

2) Процесуални гаранции, които се отнасят до всички субекти на правото на защита (задължение да се призовават за участие в дейността, неприкосновеност на личността) и процесуални гаранции, които се отнасят само до конкретен субект на правото на защита (забрана да се утежнява положението е само за обвиняемия).

3) Процесуални гаранции, които намират приложение във всички фази и стадии (презумпция за невиновност) и процесуални гаранции, които намират приложение в отделен стадий (забраната да се влошава положението важи само за въззивната инстанция и при връщане на делото за ново разглеждане).

Основни процесуални гаранции са тези, върху които се изгражда цялата система от процесуални гаранции за правото на защита. Това са:

- Презумпцията за невиновност;- Неприкосновеността на личността;- Задължението да се разясняват правата на гражданите.

III. НЕПРИКОСНОВЕНОСТ НА ЛИЧНОСТТА

1) Тази гаранция е установена в чл. 17 от НПК и е видно, че неприкосновеността на личността се отнася до всички граждани, които участват в процеса без да има значение дали защитават свои, чужди права и законни интереси или само технически подпомагат дейността на държавните органи.

2) От анализа на чл. 17 от НПК ще се направи верен извод, че неприкосновеността на личността намира проявление в 3 насоки:

2.1. По отношение на гражданите не могат да се приложат мерки за принуда, освен предвидените в НПК;

2.2. Никой гражданин не може да се задържа за повече от 24 часа без разрешение на съда;

2.3. Държавните органи в наказателния процес са длъжни незабавно да освободят всеки, който незаконно е лишен от свобода.

3) Мерките за процесуална принуда са законоустановени, при това изчерпателно в НПК и не могат да се прилагат други, различни от тях.

4) Според чл. 17 от НПК мерките за принуда се налагат само в случаите, предвидени в НПК. Този израз не означава, че НПК предписва случаи, в които се налагат едни, а в други се налагат други мерки за принуда, а означава, че НПК предвижда всички фактически предпоставки за налагането на една или друга мярка за принуда, а те трябва да са предписани ясно и прецизно, по възможност с обективни критерии.

5) Мерките за процесуална принуда са не само предвидени в НПК, не само са предвидени предпоставките за налагането им, изчерпателно е предвиден и редът, по който се налагат, а това значи компетентен орган, срок, акт, с който се налагат, възможност да се обжалват и редът, по който се обжалват.

6) В практиката на Европейския съд в Страсбург отдавна е прието, че мерки за принуда, с които се накърняват основни права и свободи по Европейската Конвенция за Правата на Човека (ЕКПЧ), трябва да се налагат от съдия или длъжностно лице, което осъществява съдебни функции. По няколко дела срещу Република България, Европейският съд в Страсбург категорично прие, че нито прокурорите, нито следователите, а още по-малко разследващите полицаи са длъжностни лица, които осъществяват съдебни функции, за да могат да налагат мерки за принуда. Когато принудата е наложена от орган на изпълнителната власт без съдебни функции, то трябва да е предвидена възможност така наложената мярка да се обжалва пред съд.

Затова на досъдебната фаза почти всички мерки се постановяват от съдия, а когато се вземат от прокурора или разследващ орган, е предвидена възможност да се обжалват пред съда.

IV. ЗАДЪЛЖЕНИЕ ДА СЕ РАЗЯСНЯВАТ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ

1) Тази гаранция е установена в чл. 15, ал. 3 от НПК и от текста се правят следните изводи:

1.1. Задължението да разясняват правата е адресирано до всички държавни органи;

1.2. Тази гаранция се отнася до всички граждани, защото от чл. 15, ал. 3 от НПК е видно, че държавните органи са длъжни да разясняват правата на всички граждани без значение процесуалното качество, което имат те за участие в процеса;

1.3. В чл. 15, ал. 3 от НПК не случайно е употребен глаголът „разяснява” по отношение на правата, това означава, че задължението ще бъде изпълнено не когато правата на лицето са били прочетени или преразказани, а когато са му били и обяснени с оглед на неговата възраст, образование, култура и т.н.;

1.4. Задължението за държавните органи остава независимо от изявлението на лицето, че познава своите права;

1.5. Задължението за държавните органи остава и те са длъжни да разяснят правата на гражданина дори, когато той участва в извършването на процесуалното действие със свой защитник;

1.6. Правата на гражданите трябва да се разяснят преди да се извърши действието, в което те ще вземат участие, но няма пречка това да стане и докато се извършва действието;

1.7. Разясняването на правата никак не означава, че държавните органи са длъжни системно да дават консултации, напътвания и да изместват с дейността си дейността на защитника;

1.8. Чл. 15, ал. 3 от НПК in fine – тази разпоредба предвижда още едно задължение за държавните органи – да осигурят на гражданите възможност да упражнят своите права – има се предвид чисто технически задължения (да бъде предоставен телефон, за да се свърже обвиняемият със своя защитник, да му се предостави начин да напише жалбите си, да му се предостави помещение, където да се срещне и да разговаря насаме с адвоката си).

V. ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА НЕВИНОВНОСТ

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРИНЦИПА

1) Презумпцията за невиновност е онова принципно правило, което има толкова изключително значение, че то е послужило като база за обособяването на различните типове наказателни процедури в исторически план (исторически сложилите се типове наказателен процес са следствен, инквизиционен, смесен). Поради това, презумпцията за невиновност е установена във всички международни договори, посветени на правата на човека – чл. 11 от Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ), чл. 14 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП), чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ). Според последният от тези членове всяко лице, обвинено в криминално престъпление се счита за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.

2) У нас презумпцията за невиновност е установена в чл. 31, ал. 3 от Конституцията и в чл. 16 от НПК.

3) Презумпцията за невиновност не е правна презумпция, като в българската правна литература това мнение се поддържа единодушно. Аргументите за този извод са следните:

3.1. При презумпциите в правото има един факт, който се нарича презюмиращ, и който се доказва. Презюмираният факт не се доказва, а се счита за доказан, щом е доказан презюмиращият факт. При презумпцията за невиновност в наказателния процес, след като едно лице е привлечено като обвиняем, се смята за невинно от момента на привличането му като обвиняем, и при това без да се доказва какъвто и да било факт;

3.2. Презумпцията за невиновност не загубва своето значение, когато по преценка на държавните органи бъде опровергана, както е при оборимите правни презумпции. Презумпцията за невиновност действа до влизане на присъдата в сила и е без каквото и да било значение нейното фактическо опровергаване;

3.3. Презумпциите в правото обикновено се потвърждават, защото са базирани на най-често срещаните връзки между нещата и явленията. Точно обратното – презумпцията за невиновност най-често се опровергава, като се има предвид броят постановени осъдителни присъди, съотнесен към броя оправдателни присъди.

ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ПРЕЗУМПЦИЯТА ЗА НЕВИНОВНОСТ

1) В чл. 16 от НПК глаголът „смята” е употребен в безлична форма и безадресатно, затова няма съмнение, че чл. 16 от НПК задължава държавните органи да смятат обвиняемия за невинен. Точно обратно, НПК задължава държавните органи да действат, но само когато смятат обвиняемия за виновен – прокурорът да изготви обвинителен акт, а съдът да постанови осъдителна присъда.

2) Презумпцията за невиновност не може да се съпоставя с вътрешното убеждение за виновност, до което стигат едни или други органи в хода на процеса. Вътрешното убеждение за виновност и презумпцията за невиновност са правни величини, но от различен порядък, поради което не могат да се съпоставят и анализират съвместно.

3) Презумпцията за невиновност е разпоредба на обективното право, което се явява и основна гаранция на правото на защита. Презумпцията за невиновност означава, че, когато е установена от законодателя, същият този законодател трябва да установи такива права за обвиняемия, и такива задължения за държавните органи, т.е. да се установи такъв процесуален режим, който да е гаранция, че в никой момент обвиняемият няма да може да се третира като виновен. Ето какво е процесуалното положение на обвиняемия по българския НПК с оглед на презумпцията за невиновност:

3.1. Тежестта да се докаже обвинението винаги лежи върху прокурора и тя никога не може да се прехвърли върху обвиняемия – чл. 103, ал. 1 от НПК;

3.2. Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен – чл. 103, ал. 2 от НПК;3.3. Не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия поради това, че той не

е дал показания, или поради това, че не е доказал възраженията си – чл. 103, ал. 3 от НПК;

3.4. Обвиняемият може да запази пълно мълчание, да дава обяснения колкото пъти намери за необходимо и без органичения със срокове, може да даде неверни

обяснения. В последния случай поведението на обвиняемия не може да се отчита като отегчаващо вината обстоятелство, а за неверни обяснения той не носи наказателна отговорност, каквато биха носили свидетелите;

3.5. Обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на обвиняемия, а направеното самопризнание не освобождава държавните органи от задължението да събират други доказателства – чл. 116 от НПК;

3.6. Присъдата не може да почива на предположения, а обвиняемият се признава за виновен само, когато обвинението е доказано несъмнено – така чл. 303 от НПК. От този текст следва и изводът, че по НПК (макар и да не е формулирано изрично) всяко съмнение се тълкува в полза на подсъдимия;

3.7. Обвинението и присъдата не могат да се основават само на показания на анонимни свидетели, както и само на тях, и на резултати, получени от специални разузнавателни средства (СРС) – така чл. 177, ал. 1 от НПК;

3.8. Обвиняемият не може да бъде разпитван по делегация, включително чрез видеоконференция, освен когато се намира в чужбина и това няма да затрудни разкриването на обективната истина – така чл. 115 от НПК;

3.9. По отношение на обвиняемия могат да се налаг мерки за принуда, но само такива, каквито са предвидени според НПК, като в по-голямата си част те се налагат от съда.

ИЗВОД: Всички тези правила намират приложение, защото обективно обвиняемият се счита за невинен и тези правила не могат да се дерогират, когато един или друг държавен орган в наказателния процес е стигнал до убеждението, че обвиняемият е виновен.

ВЪПРОС № 19Непосредственост. Устност.

I. ПРИНЦИП НА НЕПОСРЕДСТВЕНОСТТА

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРИНЦИПА

1) Принципът е установен в чл. 18 от НПК и от текста могат да се направят следните изводи:

1.1. Принципът се отнася до всички държавни органи;1.2. Принципът се отнася до цялото наказателно производство, а не само до

отделен стадий или фаза;1.3. Принципът не е само деклариран. Чрез диспозицията на чл. 18 от НПК се

формулира дефиниция на принципа, затова е верен изводът, че съдържанието на този принцип се свежда до задължението на държавните органи лично да извършват действията по разследването и в решенията си да се позовават на доказателства, които са събрали и проверили лично. Според проф. Чинова този принцип се прилага за прокурора по изключение – когато сам осъществява разследването или отделни действия по разследване, т.к. по-срещаната хипотеза е той да се позовава на доказателства, събрани от разследващите органи;

1.4. Този принцип, както е видно от края на изречението на чл. 18 от НПК, a priori (отнапред) е формулиран от законодателя с изключения.

NB! Изразът по чл. 18 от НПК „лично да събира и да проверява доказателствата” не е равнозначен на израза „лично да присъства при извършване на действието”, нито

пък на израза „лично да участва при извършването на действието”. Принципът е лично да се извърши действието.

2) Този принцип намира най-пълно проявление в дейността на съдебните органи. Аргументите за този извод са следните:

2.1. Съдът лично извършва следствени действия, лично събира доказателствата и се позовава само на такива доказателства, които е събрал лично. Затова ако на досъдебната фаза са събрани и проверени всички доказателства, при това при пълно спазване на закона, съдът отново ги събира и проверява. Според проф. Чинова – когато на досъдебната фаза са извършени действия, които не могат да се извършат и на съдебната фаза, съдът е длъжен отново да ги провери. Съдът не може да се позове директно на доказателство, събрано на досъдебната фаза – трябва пак да го събере и пак да го провери;

2.2. Само съдът при осъществяване на своите функции не е взаимозаменяем, той е неизменен при упражняване на правомощията си. Това е вярно, защото съгласно чл. 258 от НПК ако един съдия или един съдебен заседател не може да продължи участието си по делото и бъде заменен с друг, делото започва отначало. Това не важи само, ако по делото е бил привлечен да участва от самото начало запасен съдия или съдебен заседател – така чл. 260 от НПК;

2.3. Съдът действа при изискване за непрекъснатост на съдебното заседание, което означава, че след като изслуша съдебните прения и последната дума, той не може да разглежда други дела преди да постанови присъда по това дело – така чл. 259 от НПК.

3) В дейността на прокурорските органи, принципът намира приложение като едно голямо изключение, поради следните съображения:

3.1. Прокурорът като правило в своите актове се позовава на доказателства, които не е събрал и проверил лично, защото те са събрани и проверени от разследващите органи, чиято функция е именно тази;

3.2. Прокурорските органи са взаимозаменяеми, те не са неизменни при извършване на дейността си. Когато прокурорът не може да продължи участието си по делото или се замени с друг, делото продължава и не се повтарят извършените действия и събраните по него доказателства;

3.3. Всъщност този принцип ще намери приложение в дейностите на прокурорските органи само, когато са се възползвали от двете правомощия по чл. 46 от НПК – да извършат цялото разследване или да извършат отделни действия по разследването.

4) В дейността на разследващите органи този принцип не намира така пълно приложение, както при дейността на съда, но пък проявлението му е по-широко, отколкото в дейността на прокурорските органи, защото:

4.1. Основна функция на разследващия орган е да извършва действия по разседването и да събира доказателства, затова в своите актове той се позовава на доказателства, събрани лично;

4.2. Разследващите органи не са неизменни в дейността си, защото ако един разследващ орган бъде заменен с друг, разследването продължава и не се повтарят извършените действия;

4.3. Този принцип не намира пълно проявление в дейността на разследващите органи, когато разследването е било извършено в екип от няколко разследващи органи, както и когато прокурорът е извършил отделни действия по разследването.

II. УСТНОСТ

1) Принципът е установен в чл. 19 от НПК и от текста могат да се направят следните изводи:

1.1. Принципът намира приложение и в двете фази на наказателния процес, защото чл. 19 от НПК употребява понятието „наказателно прозиводство”, като поради същото съображение принципът намира приложение в дейността на всички държавни органи;

1.2. Принципът също е установен от законодателя отнапред с изключения, както е видно от края на изречението на цитираната по-горе разпоредба;

1.3. Чл. 19 от НПК само декларира съществуването на такъв принцип без в нормата да се съдържат някакви индиции за съдържанието на същия.

2) В доктрината според проф. Павлов съдържанието на този принцип намира проявление в 2 насоки:

2.1. Обясненията на обвиняемия и показанията на свидетеля задъжително се дават устно, като ако не са депозирани устно, те се считат за невалидни. В тази връзка е очевидно, че устността е условие за валидност на показанията на свидетеля, респективно на обясненията на обвиняемия, като устно доказателствено средство;

2.2. Исканията, бележките и възраженията, които се правят в хода на процеса поначало трябва да се правят устно, а когато са направени писмено, задължително се прочитат. Очевидно е, че за исканията, възраженията и бележките, устността не е условие за валидност.

3) Според проф. Чинова устността като принцип на наказтелния процес намира приложение и в следното:

3.1. Съдебните прения по наказателни дела не могат да са писмени, те задължително са устни, затова ако страната е написала своята реч предварително, трябва задължително да я прочете преди да я депозира на съда;

3.2. Последната дума на подсъдимия не може да е писмена и винаги се произнася устно;

3.3. Присъдата, за да породи своите правни последици, трябва да бъде прочетена в съдебното заседание. Очевидно е, че прочитането на присъдата е един от конститутивните елементи за нейната действителност.

III. ИЗКЛЮЧЕНИЯ ОТ ПРИНЦИПИТЕ НА НЕПОСРЕДСТВЕНОСТТА И УСТНОСТТА

1) Прочитането на показанията на свидетелите – чл. 281 от НПК;2) Прочитането на обясненията на обвиняемия или подсъдимия – чл. 279 от НПК;3) Задочното производство – чл. 269, ал. 3 от НПК;4) Разпитите по делегация – чл. 138, ал. 7 от НПК;5) Правото на свидетеля да си служи с писмени бележки за цифри, дати и други – чл. 122, ал. 1 от НПК.

ВЪПРОС № 17Оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение

I. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРИНЦИПА. ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ПРИНЦИПА.

1) Този принцип е установен в чл. 14 от НПК, според който „съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото, като се ръководят от закона”. От този текст могат да се направят следните изводи:

1.1. Независимо, че в чл. 14 от НПК не се употребява изразът „свободно вътрешно убеждение”, а само „вътрешно убеждение”, то няма никакво съмнение от чл. 14, ал. 2 от НПК, че вътрешното убеждение на държавните органи е именно свободно вътрешно убеждение. Съгласно ал. 2, доказателствата по наказателни дела нямат предварително определена от закона сила, което означава, че нашият закон не познава и не признава т.нар. формални доказателства. Освен това, доказателствата, специално в наказателния процес, не могат да бъдат и предустановени. НПК не предписва нито един случай, при който доказването на конкретни факти да е възможно само с едни или други доказателства. След като доказателствата по НПК нито са формални, нито са предустановени, е верен изводът, че вътрешното убеждение на държавните органи е винаги свободно вътрешно убеждение. Любопитно – формалните доказателства са типични за инквизиционния процес;

1.2. От текста на чл. 14 от НПК е очевидно, че този принцип се отнася до всички държавни органи;

1.3. Съдържанието на принципа се изразява в задължението на държавните органи да основават своите решения по вътрешно убеждение на доказателствата по делото и на закона. В същото време е вярно, че за да бъде един държавен орган независим, трябва да е осигурено той да може да действа по свое свободно вътрешно убеждение. Именно това е връзката между този принцип и принципа за независимостта.

II. ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА

1) Вътрешното убеждение има своя субективна страна, но това никак не означава, че то е ирационална величина, въпрос на интуиция, на шесто чувство и т.н.

2) Вътрешното убеждение от субективна страна е абсолютната увереност на държавния орган относно съществуването или несъществуването на конкретни фактически или правни положения, както и готовността да се действа съобразно тази увереност.

3) В практиката на ВКС се приема, че във вътрешното убеждение на държавния орган трябва да отсъства каквото и да било съмнение или колебание – той трябва да постанови своето решение смао, когато е абсолютно убеден в съществуването или несъществуването на конкретни фактически или правни положения.

III. ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА

1) От обективна страна вътрешното убеждение представлява съзнателна увереност, която се изгражда единствено и само на събраните и проверени по делото доказателства. В тази връзка в практиката на ВКС са обобщени следните правила:

1.1. Вътрешното убеждение се изгражда на базата на събраните по делото доказателства, но винаги при изискването те да са събрани след обективно, всестранно и пълно разследване;

1.2. Доказателствата, на които се базира вътрешното убеждение, трябва да са събрани и проверени не по реда на кой да е закон, а по единствено и само по реда на НПК;

1.3. За изграждането на вътрешното убеждение, доказателствата трябва да са оценени както всяко поотделно, така и в съвкупност с всички други доказателства.

IV. КОГА СПОРЕД ПРАКТИКАТА НА ВКС Е НАРУШЕНО ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ?

1) От субективна страна:1.1. Когато е нарушено вътрешното убеждение от субективна страна, резултатът

от това е постановеният акт да е необоснован;1.2. Вътрешното убеждение е накърнено от субективна страна, когато

държавният орган е допуснал логическа грешка при анализа на доказателствения материал, и в резултат на тази логическа грешка е допусната грешка и при фактическите изводи, отразени в съответния акт.

2) От обективна страна:2.1. Когато е нарушено вътрешното убеждение от обективна страна, резултат от

това е допуснато съществено процесуално нарушение;2.2. Според ВКС вътрешното убеждение от обективна страна ще бъде накърнено и

винаги ще е допуснато съществено процесуално нарушение, когато:- Държавният орган при изграждане на фактическите си констатации не е

обсъдил (игнорирал е) някои от събраните по делото доказателства (пример – 3ма свидетели, които говорят различно – съдът дава вяра на свидетеля Х, без да се занимава с останалите);

- Не са обсъдени противоречията в доказателствените материали;- Някои от доказателствените материали са превратно изтълкувани, в

смисъл са изопачени, независимо дали това е направено умишлено или небрежно;- Държавният орган се е позовал на доказателства, които са били събрани и

проверени на друг закон, а не по реда на НПК (например изземването да е извършено по ЗМВР);

- Държавният орган се е позовал на доказателства, които не са приложени по делото;

- Държавният орган е събрал и проверил доказателства чрез способи на доказване, непредвидени в НПК (например чрез детектор на лъжата);

- Диспозитивът на постановения акт е в противоречие мотивите към него;- Когато мотивите на присъдата са декларативни, кратки или алогични,

което положение се приравнява на липса на мотиви, а това е дори абсолютно съществено процесуално противоречие.

ВЪПРОС № 20Състезателност. Равни права на страните.

I. ЕВРОПЕЙСКИТЕ СТАНДАРТИ

1) Този принцип е познат в правото и в практиката на Европейския съюз (ЕС), където се среща по-често като „равни права на страните” или „равенство на средствата”.

2) Според тези стандарти, когато някой от стадиите на наказателната процедура се осъществява без да присъства някоя от страните, това все още не е нарушение на принципа, важното е съдебните стадии да се осъществяват в присъствието на всички страни.

3) Този принцип означава страните да имат еднакъв достъп до материалите по делото; на страните да е осигурено тяхното лично участие, за да се гарантира възможността им да се противопоставят на доводите на другата страна; страните трябва да имат равни възможности за призоваване на свидетели и на вещи лица, както и равни възможности да представят по делото вещи и документи.

II. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРИНЦИПА

Принципът е установен в чл. 12 от НПК, като от текста могат да се направят следните изводи:

1) От ал. 1 е очевидно, че е състезателно не цялото наказателно производство, а само съдебното производство.

2) Ал. 2 от чл. 12 от НПК прави опит да разкрие съдържанието на принципа, декларирайки, че този принцип означава равни права на страните.

3) Съдържанието на този принцип обаче е по-широко и равните права на страните са само един от неговите елементи.

NB! Една процедура ще трябва да се обозначи като състезателна, ако отговаря на следните условия:

а) Дейността, която се осъществява в наказателната процедура трябва да може да се отграничи и обособи в три самостоятелни функции – по обвинение, по защита и по ръководство и решаване;

б) Функцията по ръководство и решаване и функцията по обвинение трябва задължително да се осъществяват от различни държавни органи;

в) Държавният орган, който осъществява функция по обвинение трябва да е напълно независим от държавния орган, който осъществява функция по ръководство и решаване, както и обратното;

г) Страните трябва да имат равни права. Тук следва да се отговори на въпроса какво означава равни права на страните по смисъла на чл. 12 от НПК.

Според проф. Павлов страните имат равни права, когато една страна разполага с толкова процесуални права, за да осъществява в пълен обем своята функция, с колкото разполага и другата страна, за да осъществява функцията си пълноценно. Според проф. Чинова страните имат равни права, когато имат еднакви възможности да участват в процеса на доказването, т.е. когато имат еднакви възможности при събирането, проверката и оценката на доказателствения материал.

Съгласно чл. 12 от НПК, страните имат не еднакви, а именно „равни” права. Страните – и тези, които осъществяват обвинение, и тези, които осъществяват защита, не могат да имат еднакви права, най малко по две причини – прокурорът като главна страна има по-малко на брой права отколкото подсъдимия като главна страна (именно

тази нееднаквост в броя на правата им гарантира равенството на тези права); правата на страните винаги имат различно съдържание, дори когато са формулирани с един и същи словесен изказ (правото на прокурора на искания, бележки и възражения е различно от същото право на подсъдимия – прокурорът винаги трябва да упражни това свое право, независимо чий интерес ще бъде защитен, докато подсъдимият ще упражни това право само, когато това се диктува от неговия личен интерес). И така, правата на страните са равни, макар да са различни по съдържание, а тази разлика следва от противоположните функции, които осъществяват двете страни – по обвинение и по защита;

д) За да бъде процедурата състезателна, тя трябва да отговаря и на последното изискване – равнопоставеност на страните. Равнопоставеност означава, че законът съдържа всички гаранции, че съдът ще се отнася по един и същи начин и ще решава по един и същи начин упражняването на правата на страните. В Закона за наказателното съдопроизводство от 1897 година например е съществувало правило, че когато прокурорът е направил искане за събиране на нови доказателства, съдът не може да откаже да уважи това искане, а когато такова искане е направено от подсъдимия, съдът разполага с дискреция – да го уважи, или да не го уважи.

От изложеното дотук следва, че „равнопоставеност” и „равни права на страните” са изрази, които имат различно съдържание. Страните могат да имат равни права, установени със закон, но ако не са равнопоставени и ако съдът не е длъжен да се отнася по един и същи начин към тези права, винаги ще е налице накърняване на принципа на състезателността. Именно в този смисъл е и цялата практика на Европейския съд в Страсбург.

ВЪПРОС № 23Участници, страни и субекти в наказателния процес

I. Участници в наказателния процес

1) Дефиниция – участници в наказателния процес са субектите на наказателнопроцесуалните правоотношения.

2) От тази дефиниция е очевидно, че това понятие е най-широкото, защото участници в наказателния процес са всички държавни органи и всички граждани, които имат права и задължения по образувани наказателни дела.

3) Понятието участник в наказателния процес (което означава субект на наказателнопроцесуално правоотношение) е различно от понятието субект на наказателно правоотношение. Субекти на наказателните правоотношения са държавата от една страна и извършителите на престъпления от друга, докато субекти на наказателнопроцесуалните правоотношения са не държавата, а държавни органи от една страна, и от друга не само извършителя на престъплението, който е обвиняем, а и редица други граждани (пострадал, частен обвинител, свидетел, поемно лице и т.н.).

II. Субекти на наказателния процес

1) Дефиницията на понятието субект на наказателния процес има 3 съдържателни елемента (характеристики):

1.1. Субектите на наказателния процес са държавни органи и граждани, които осъществяват поне една от наказаталнопроцесуалните функции;

1.2. Само субектите на наказателния процес защитават свои или чужди права или законни интереси – държавните органи защитават чужди права – на обществото и държавата, а гражданите или защитават свои лични права, или защитават чужди права на други граждани (какъвто е случаят със защитниците и поверениците);

1.3. Само субектите на наказателния процес участват трайно в тази дейност и са в същото време субекти на процеса на доказването. Това означава, че само субектите на наказателния процес притежават права да вземат участие при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствения материал.

Заключение: От всички участници в наказателния процес не са субекти на процеса свидетелите, вещите лица, преводачите, тълковниците, както и всички граждани, които технически подпомагат дейността на държавните органи. Тези граждани не осъществяват наказателнопроцесуална функция, не защитават нито свои, нито чужди права, нито пък вземат трайно участие в процеса на доказването.

2) Изводи:2.1. Всички субекти на наказателния процес са в същото време и участници в

процеса, но не всички участници в процеса са субекти;2.2. Субектите в наказателния процес винаги осъществяват поне една функция и

няма никакво значение дали тя е основна или допълнителна (предявяване на граждански иск или отговорност по предявения граждански иск);

2.3. В наказателния процес има субекти, които осъществяват функцията си в пълен обем, както и субекти, които осъществяват своята функция в непълен обем (гражданският ищец осъществява непълна функция по обвинение, гражданският ответник осъществява непълна функция по защита);

2.4. В наказателния процес има субекти, които осъществяват само една функция, има и субекти, които осъществяват повече от една функция – това е възможно като изключение на досъдебната фаза само за държавните органи, които осъществяват и функция по обвинение, и функция по ръководство и решаване;

2.5. В наказателния процес има субекти, които са еднолични и такива, които са колегиални (единствено съдът е колегиален субект);

2.6. В наказателния процес има субекти, които са неизменни, т.е. които остават едни и същи в хода на процеса, както и други, които не остават едни и същи и не са неизменни. Незименни субекти са само гражданите, които защитават СВОИ материални права и законни интереси;

2.7. Има субекти, които са задължителни и без тях не може да се реализира наказателния процес, както и субекти, които не са задължителни. Задължителни субекти са всички държавни органи и обвиняемият;

2.8. Има субекти, които осъществявайки своята функция могат да извършват действия, които спадат към друга функция и въпреки това няма обединяване на функции. Това е важимо само за държавните органи като субекти на процеса, защото само те са длъжни да бъдат обективни и да събират и проверяват всички доказателства за разкриването на обективната истина, независимо дали тези доказателства ще ползват обвинението или защитата. Когато прокурорът установява алибито на обвиняемия и събира доказателства в негова полза, това никак не означава, че той осъществява функция по обвинение и по защита.

III. Страни в наказателния процес

1) Дефиниция – страните са субектите на наказателния процес в неговата съдебна фаза, които осъществяват или функция по обвинение, или функция по защита.

2) Според проф. Павлов страни са субектите на наказателния процес в неговата съдебна фаза, които повдигат или поддържат обвинението, или отговарят по обвинението, които предявяват граждански иск, или отговарят по предявен граждански иск. В тази дефинция трябва винаги да се подчертава, че в нея изразът „отговаря по обвинението” е употребен не с материалноправното си значение, а с процесуалноправното си значение. Според материалноправното значение отговарят по обвинението подсъдимият и гражданският ответник, а в процесуалноправен смисъл отговарят по обвинението и защитникът, и повереникът.

3) На досъдебната фаза няма страни, защото там функцията по обвинението и тази по ръководство и решаване се осъществяват от един държавен орган. Чл. 253 от НПК изброява кои са страните и това, което е забележително с приемането на новия НПК е, че в изброяването не фигурира повереникът.Чл. 253. Страни в съдебното производство са: 1. прокурорът;2. подсъдимият и защитникът;3. частният тъжител и частният обвинител;4. гражданският ищец и гражданският ответник.

ВЪПРОС № 24Съдът – главен субект на наказателния процес. Състав на съда. Актове на

съда.

I. Съдът е главен субект на наказателния процес и аргументите за верността на този извод могат да се обобщят така:

1) Съдът е единственият субект на наказателния процес, който извършва дейността си като колегиален орган.

2) Съдът е единственият държавен орган, който може да реши делото по същество. Това е вярно, защото актът на съд, с който се решава наказателното дело има сила на пресъдено нещо, защото той се ползва с последиците на неотменимостта. Вярно е, че прокурорът също решава делото по същество, когато например прекратява производството поради това, че деянието е несъставомерно. Това постановление обаче няма сила на пресъдено нещо и не се ползва с неотменимост, защото ако не е било потвърдено от съд, горестоящият прокурор винаги може да го отмени, докато не изтече давността за самото престъпление.

3) Само съдът може да постанови присъда, която се издава „в името на народа”.

4) Само съдебните органи не са взаимозаменяеми – те са неизменни при извършването на дейността си – това е правило без изключения.

5) Дейността, която извършва съдът е публична, като този принцип не намира проява на досъдебната фаза, защото там дейността е тайна. Само в дейността на съда намират пълно проявление всички основни принципи на процеса.

6) Съдът ръководи дейността на всички участници в процеса в съдебната фаза, в това число и на прокурора.

7) След промените на НПК от 1999 година и особено с приемането на новия НПК не остана никакво съмнение, че съдът е главен субект, при това не на съдебната фаза, а на целия наказателен процес. Този извод следва от факта, че съдът осъществява пълен съдебен контрол над извършваната досъдебна дейност.

Съдебният контрол може да се обобщи в 2 големи групи:7.1. Съдебен контрол, който се извършва в хода на разследването и който от своя

страна може да се класифицира в следните подгрупи:7.1.1. Предварителен съдебен контрол – това е контролът, който се

извършва от съда, но преди да е извършено самото действие. Към тази подгрупа се отнасят: 1) Претърсване, изземване и освидетелстване, когато не са неотложни; 2) Вземане на образци за сравнително изследване; 3) Изземване на пощенска или телеграфна кореспонденция, в това число и елекронна поща.

Всички тези действия се извършват винаги с предварително разрешение на съдия.

7.1.2. Последващ съдебен контрол – той се осъществява след като действието е вече извършено. Тук се включват: 1) Претърсване, изземване и освидетелстване, когато са били неотложни и когато е необходимо одобрение на протокола от съдия; 2) Обжалването на размера, а и на самата мярка за неотклонение парична гаранция; 3) Обжалване на отказа на прокурора да разреши на обвиняемия да напусне пределите на страната, както и на самата мярка – забрана за напускане пределите на страната;

7.1.3. Текущ съдебен контрол – той се осъществява в хода на извършването на самото действие. Тук се включват разпитите на свидетел и обвиняем пред съдия;

7.1.4. Действия, които се извършват само от съда – това са: 1) Вземането на мярка за неотклонение задържане под стража или домашен арест; 2) Отстраняването на обвиняемия от длъжност; 3) Настаняване на обвиняемия в психиатрично заведение за изследване; 4) Обезпечаване на граждански иск; 5) Обезпечаване на глобата и конфискацията

7.2. Съдебен контрол, който се извършва след като е приключило разследването – към този вид съдебен контрол се отнасят следните хипотези:

7.2.1. Обжалване на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство;

7.2.2. Обжалване на постановлението на прокурора за спиране на наказателното производство;

7.2.3. Когато съдията-докладчик в първия стадий на съдебната фаза връща делото на прокурора за да се поправят допуснати нарушения;

7.2.4. Когато първата, втората или касационната инстанция връщат делото на прокурора поради допуснати нарушения на закона.

II. Състав на съда – чл. 28 от НПК

Чл. 28. (1) Съдът разглежда наказателните дела като първа инстанция в състав от:

1. един съдия, когато за престъплението се предвижда наказание до пет години лишаване от свобода или друго по-леко наказание;2. (изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г.) един съдия и двама съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание повече от пет години лишаване от свобода;3. двама съдии и трима съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.(2) При разглеждане на делата като въззивна инстанция съдът заседава в състав от трима съдии.(3) При разглеждане на делата като касационна инстанция Върховният касационен съд заседава в състав от трима съдии.(4) Председателят на съда, съдията-докладчик и председателят на състава се произнасят еднолично в случаите, предвидени в този кодекс.

III. Решения на съда – чл. 32 от НПК

Чл. 32. (1) Съдът постановява: 1. присъда, когато като първа и въззивна инстанция решава въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия;2. решение, когато се произнася по основателността на жалба и протест или на искане за възобновяване на наказателното дело;3. определение - в останалите случаи.(2) Председателят на съда, съдията-докладчик и председателят на състава постановяват разпореждания.

ВЪПРОС № 25Подсъдност на наказателните дела. Видове подсъдност.

I. Обща характеристика на посъдността на наказателните дела

1) В доктрината, а и на практика се прави разграничение между понятията подсъдност и компетентност. Двете понятия са тясно свързани и се намират в пряка връзка, защото съдържанието на едното понятие не може да се обясни без другото и обратно, както и защото двете понятия изразяват едно и също нещо от различни гледни точки. След като едно дело е подсъдно на един съд, това означава, че този съд е компетентен да го разгледа, а за да бъде съдът компетентен, делото трябва да му е подсъдно. Затова дали ще говорим за подсъдност или компетентност зависи от гледната точка. От гледна точка на съда, правомощието да реши делото е неговата компетентност, а от гледна точка на делото, обвързаността на това дело с този съд е неговата подсъдност.

2) По нашия НПК подсъдността не се определя нито ad hoc, нито по волята на страните, а се определя от закона с императивни правни норми.

3) По нашето право основната подсъдност е тази на районните съдилища, за да се реализира идеята, че правосъдието трябва да е близко до страните.

II. Видове подсъдност

1) Родова подсъдност (предметна подсъдност):

1.1. Предметната подсъдност разпределя делата между различните по степен съдилища, когато действат като първа инстанция. Затова е безспорно, че тези правила разпределят делата между районните и окръжните съдилища като първа инстанция;

1.2. Родовата подсъдност е установена в чл. 35 от НПК, като ал. 1 сочи принципа, че на районния съд са подсъдни всички дела с изключение на тези, които са подсъдни на окръжния съд. Ал. 2 изчерпателно сочи престъпленията, които са подсъдни на окръжния съд, а ал. 3 въвежда особено правило за родовата подсъдност на престъпленията, които се разглеждат като първа инстанция винаги от Софийски градски съд (СГС).

1.3. В практиката на ВКС константно се приема, че нарушаването на правилата на родовата подсъдност не винаги е съществено процесуално нарушение, и че такова винаги ще е налице, когато районният съд е разгледал дело, което е бил компетентен да разгледа окръжния съд.

2) Местна подсъдност:2.1. Правилата на местната подсъдност разпределят делата между еднаквите по

степен съдилища, когато действат като първа инстанция. Затова е вярно, че тези правила разпределят делата между многото районни, респективно многото окръжни съдилища;

2.2. Чл. 36 от НПК сочи кой е критерият за решаване на въпроса кой измежду районните съдилища, респективно между окръжните съдилища, е компетентен да разгледа делото и този критерий е мястото на извършване на престъплението. В ал. 2 и 3 на чл. 36 от НПК и в чл. 37 от НПК са регламентирани специфични хипотези и специфични критерии при определянето на местната подсъдност – става въпрос за хипотези, когато не може да се определи мястото, където е извършено престъплението; когато престъплението е извършено в района на няколко съдилища; когато е извършено в чужбина и т.н.;

2.3. Според практиката на ВКС нарушаването на правилата на местната подсъдност не винаги е съществено процесуално нарушение, но такова винаги е налице, когато заинтересованата страна е възразила, и въпреки това делото е било разгледано от този съд.

3) Подсъдност по връзка на делата:3.1. По правилата на тази подсъдност подсъдността на едно дело, което се нарича

акцесорно, се определя от подсъдността на друго дело, което се нарича главно. Благодарение на тези правила е възможно да се обединят главното и акцесорното дело, за да се разкрие обективната истина;

3.2. НПК познава няколко хипотези на този вид подсъдност:3.2.1. Едно лице е извършило няколко престъпление – чл. 38 от НПК.

Чл. 38. Когато срещу едно и също лице е повдигнато обвинение за няколко престъпления, подсъдни на различни по степен съдилища, делото за всички престъпления е подсъдно на по-горния съд, а когато съдилищата са от еднаква степен - на съда, на който е подсъдно делото за най-тежкото престъпление;

3.2.2. Няколко лица са извършили няколко престъпления – чл. 41 от НПК.Чл. 41. (1) Когато две или повече дела за различни престъпления срещу различни лица имат връзка помежду си, те се обединяват, ако правилното им изясняване налага това. (2) Когато някое от делата е подсъдно на по-горен съд, обединеното дело се разглежда от него, а когато делата са подсъдни на съдилища от еднаква степен - от съда, на който е подсъдно делото за най-тежкото престъпление.

(3) Съдът може да обедини две или повече дела за различни престъпления срещу един и същ подсъдим, когато по никое от тях не е започнало съдебното следствие. Когато някое от делата е подсъдно на по-горен съд, делото се разглежда от него;

3.2.3. При определяне на общо наказание – чл. 39 от НПК.Чл. 39. (1) Когато трябва да се определя общо наказание за няколко престъпления, за които има влезли в сила присъди, постановени от различни съдилища, компетентен е съдът, който е постановил присъдата, която последна е влязла в сила. (2) Когато по една или повече от присъдите подсъдимият е бил освободен от изтърпяване на наказанието по реда на чл. 64, ал. 1 или на чл. 66 от Наказателния кодекс, съдът, който определя общото наказание, решава и въпроса за изтърпяването му.(3) (Доп. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., в сила от 01.06.2009 г.) В случаите на ал. 1 и 2 съдът определя и първоначалния режим, и типа на затворническото заведение за изтърпяване на наказанието;

3.2.4. Когато престъплението е извършено в съучастие – чл. 40 от НПК.Чл. 40. Когато няколко лица са обвинени, че са извършили в съучастие едно или няколко престъпления и един от съучастниците подлежи на съдене от по-горен съд, делото е подсъдно на по-горния съд.

4) Функционална подсъдност – правилата на функционалната подсъдност указват кой съд е компетентен да се произнесе като въззивна и като касационна инстанция – чл. 45 от НПК.Чл. 45. (1) Наказателните дела, решени от районния съд, се разглеждат от окръжния съд като въззивна инстанция, а решените от окръжния съд като първа инстанция - от апелативния съд като въззивна инстанция. (2) Наказателните дела се разглеждат по касационен ред от Върховния касационен съд.

III. Спорове за подсъдност – чл. 44 от НПК

Чл. 44. (1) Спорове за подсъдност между съдилищата се решават от Върховния касационен съд. (2) Докато трае спорът за подсъдност, органите, при които делото е висящо, извършват само действията, нетърпящи отлагане.

IV. Изземване на наказателни дела – чл. 43 от НПК

Чл. 43. Върховният касационен съд може да реши делото да се разгледа от друг, еднакъв по степен съд, когато: 1. много обвиняеми или свидетели живеят в района на другия съд;2. подсъдимият или пострадалият е съдия, прокурор или следовател от района на съда, на който делото е подсъдно;3. съдът, на който делото е подсъдно, не може да образува състав.

ВЪПРОС № 26Прокурор. Разследващи органи

I. ПРОКУРОР

Правомощия на прокуратурата

1) Прокуратурата е установена у нас като самостоятелна и независима държавна власт, която се оглавява от главен прокурор, назначаван от президента по предложение на Висшия съдебен съвет (ВСС) за срок от 7 години.

2) Прокуратурата е единна, централизирана, субординирана власт, защото по силата на чл. 126 от Конституцията главният прокурор осъществява методическо ръководство и надзор за законност върху дейността на всички прокурори.Чл. 126. (1) Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата. (2) Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори.

3) Главните правомощия на прокуратурата са свързани с наказателния процес и с привличане към наказателна отговорност на лица, извършили престъпление, но прокуратурата има правомощия още в 3 сфери на дейност:

3.1. Съгласно чл. 127, т. 4 от Конституцията прокуратурата упражнява надзор при изпълнение на наказателните и на всички други мерки за принуда;

3.2. Съгласно чл. 127, т. 5 от Конституцията прокуратурата предприема действия за отмяна на незаконосъобразно постановени актове от органите на администрацията. Това е т.нар. „общ прокурорски надзор”;

3.3. Съгласно чл. 127, т. 6 от Конституцията прокуратурата участва при разглеждането на граждански и административни дела, ако това е предвидено в закон – отново с цел да се гарантира законността.Чл. 127. Прокуратурата следи за спазване на законността, като: 1. (нова - ДВ, бр. 27 от 2006 г.) ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане;2. (нова - ДВ, бр. 27 от 2006 г.) може да извършва разследване;3. (предишна т. 1 - ДВ, бр. 27 от 2006 г.) привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер;4. (предишна т. 2 - ДВ, бр. 27 от 2006 г.) упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки;5. (предишна т. 3 - ДВ, бр. 27 от 2006 г.) предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове;6. (предишна т. 4 - ДВ, бр. 27 от 2006 г.) в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела.

Процесуално положение на прокурора на Досъдебната фаза

На досъдебната фаза прокурорът извършва различни дейности и осъществява различни функции, но винаги като субект на наказателния процес. Именно в качеството си на субект на процеса прокурорът има следните правомощия:

1) Прокурорът може да осъществи цялостно разследване по всяко дело, когато намери, че това е необходимо, да извърши отделни действия по разследването или други процесуални действия. Тези правомощия са предписани в чл. 46, ал. 2, т. 2 от НПК и както е видно от текста, той може да ги осъществи винаги, без да са предписани каквито и да е условия за това – при пълна дискреционна власт. Именно позовавайки се на този текст на практика и в литературата се правят опити прокурорът да бъде определян като „разследващ прокурор”.

2) Прокурорът осъществява функция по обвинение. Този извод е верен, защото само прокурорът може да повдигне обвинение пред съда и защото няма пречка именно той да привлече обявиняем в хода на разследването. В същото време няма съмнение, че действията, свързани с изготвянето на обвинителния акт и с привличане на обвиняем са класически дейности, които са винаги функция по обвинението.

3) Прокурорът осъществява и функция по ръководство и решаване. Изводът е верен, защото само той може да:

3.1. образува досъдебно производство, да откаже да образува досъдебно производство;

3.2. прекрати досъдебното производство;3.3. спре досъдебното производство;3.4. обедини и да раздели дела, както и само той може да възобнови спряно

наказателно производство.Всички тези действия са без съмнение израз на решаващи правомощия.

4) На досъдебната фаза прокурорът осъществява надзор за законност върху дейността на разследващите органи:

4.1. Надзорът за законност е установен с разпоредбата на чл. 46, ал. 2, т. 1 от НПК, според която прокурорът осъществява постоянен надзор за законност и законосъобразност и своевременно провеждане на разследването. Този текст обаче не може да се приложи без систематичната връзка с чл. 196 от НПК. Нещо повече, чл. 196 от НПК не е специална правна норма по отношение на чл. 46 от НПК, а е по-скоро допълваща разпоредба. Чл. 46 от НПК създава едно най-общо задължение за прокурора да осъществява надзор за законосъобразност, а чл. 196 от НПК допълва този текст, защото той сочи кои са методите и средствата, чрез които се осъществява този надзор. Те са посочени изчерпателно – прокурорът може да проверява материалите по делото, да участва при извършването на действията, да дава указания на разследващите органи, да заменя един разследващ орган с друг и т.н.Чл. 196. (1) При упражняване на ръководство и надзор прокурорът може да: 1. контролира непрекъснато хода на разследването, като проучва и проверява всички материали по делото;2. дава указания по разследването;3. участва при извършването или извършва действия по разследването;4. отстранява разследващия орган, ако е допуснал нарушение на закона или не може да осигури правилното провеждане на разследването;5. изземва делото от един разследващ орган и го предава на друг;6. (доп. - ДВ, бр. 109 от 2008 г.) възлага на съответните органи на Министерството на вътрешните работи или на Държавна агенция "Национална сигурност" извършването на отделни действия, свързани с разкриване на престъплението;7. отменя по свой почин или по жалба на заинтересованите лица постановленията на разследващия орган.(2) Освен правомощията по ал. 1, наблюдаващият прокурор непосредствено следи за законосъобразното провеждане на разследването и приключването му в определения срок.

4.2. Във връзка с надзора за законност, както и с методите, и средствата, които използва прокурорът е вярно, че няма разлика между отменения и действащия НПК. Различно обаче е обстоятелството, че новият НПК предписа 2 допълнителни гаранции, които да осигурят, че прокурорът ще осъществява надзор за законност, но не само след като разследването е приключило и делото му е изпратено, а и в хода на самото разследване. По отменения НПК прокурорът също имаше задължение да осъществява надзор за законност и в хода на разследването, и след приключването на същото и след като делото му е изпратено, но тъй като нямаше предвидени гаранции прокурорът, след като получеше делото и констатираше допуснати нарушения, можеше да връща същото за доразследване и да дава нови срокове (при това можеше да връща делото за допълнително разследване многократно). С приемането на новия НПК прокурорът няма правомощие да връща делото за допълнително разследване и да дава нови срокове за това. Благодарение на това няма съмнение, че прокурорът ще осъществява надзор за законност постоянно и в хода на разследването, за да може веднага и незабавно да поправи допуснатите нарушения.

NB! Ако все пак след завършване на разследването и след като е получил делото прокурорът установи, че са допуснати нарушения, то ще се изправим пред препятствие за по-нататъшното продължаване на процеса, тъй като прокурорът вече няма

правомощие да връща делото за доразследване и да дава нови срокове за това. Този проблем се преодолява по пътя на разширителното тълкуване на разпоредбата на чл. 242, ал. 2 от НПК, а именно - разширяване на хипотезата на разпоредбата по такъв начин, че прокурорът да може да укаже на разследващия орган или сам да отстрани съществените процесуални нарушения, но не само, когато такива са допуснати при предявяване на разследването, а и в хода на самото разследване. Това по своята същност няма да е равнозначно на правомощието за връщане на делото за доразследване с даване на нов срок за това, защото отстраняването на допуснатите съществени процесуални нарушения следва да бъде извършено в общия срок, с който прокурорът разполага по силата на чл. 242, ал. 3 от НПК, а именно – не по-късно от един месец след получаване на делото.

Втората гаранция е правилото, според което разследващият орган трябва системно да докладва на прокурора, а в 3 случая това докладване е задължително1.

4.3. Надзора за законност в наказателния процес е различен от общия прокурорски надзор за законност. При общия прокурорски надзор прокурорът също има задача да съблюдава дали са допуснати закононарушения и е длъжен да предприеме мерки за тяхното отстраняване. Различното е, че при общия прокурорски надзор, когато прокурорът установи допуснати закононарушения или незаконосъобразно постановени актове, той не може по силата на прокурорската си власт нито да отстрани нарушенията, нито да отмени акта. При общия прокурорски надзор няма решаващи правомощия и затова прокурорът единствено е компетентен да сигнализира на по-горестоящия административен орган с искане да се отстрани нарушението или да се отмени акта. При надзора за законност в наказателния процес прокурорът, след като констатира допуснати нарушения, може сам да ги отстрани или сам да отмени незаконно постановения акт. Причината е, че надзора за законност в наказателния процес, за разлика от общия прокурорски надзор, е съчетана с решаващи правомощия на прокуратурата.

5) След съдебната реформа от 1999 година и приемането на новия НПК се постави въпросът дали прокурорът е едноличен разпоредител – дали е „господар на досъдебната дейност”. По този въпрос има 2 становища. Проф. Чинова счита, че според новия НПК прокурорът не може да се обозначава като едноличен разпоредител, защото:

5.1. почти всички актове на прокурора подлежат на съдебен контрол;5.2. почти всички мерки за принуда се постановяват от съд;5.3. редица действия по разследването не могат да бъдат извършени без

разрешението на съдия или без одобряване на протокола от извършването им от съдия;5.4. някои действия трябва да се извършват пред съдия;5.5. нито едно специално разузнавателно средство (СРС) не може да се използва

без разрешение на председател на окръжен съд (ОС).По тези съображения може да се твърди, че прокурорът не е „господар на

досъдебната дейност”, но е „господар на наказателното преследване”. Прокурорът е едноличен разпоредител на наказателното преследване, защото постановлението за образуване на производство, за отказ да се образува производство, както и постановлението за привличане на обвиняем не могат да се възразяват пред съд и не подлежат на съдебен контрол. Именно те не подлежат на съдебен контрол, защото са пряко свързани с привличането към наказателна отговорност, с изготвянето на обвинителен акт и внасянето му в съда.

Процесуално положение на прокурора в Съдебната фаза

1) Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание – тук прокурорът за първи път престава да осъществява две функции (по обвинение и по ръководство и решаване), защото функцията по ръководство и решаване се осъществява от съдията докладчик, а прокурорът осъществява само функция по обвинение.

1 Повече за трите задължителни доклада – виж въпрос 8 – точки 1.3.; 1.7 и 1.8.4

В този стадий прокурорът продължава да заема процесуалното положение на субект на наказателния процес, той не е страна, защото в този стадий не са все още окончателно конституирани страните.

2. Съдебно заседание на първа инстанция – на този стадий прокурорът може да заеме 3 позиции:

2.1. Изцяло да поддържа обвинението – така, както е формулирано то в обвинителния акт и да настоява да бъде постановена осъдителна присъда;

2.2. Изцяло да не поддържа обвинението и да настоява да бъде постановена оправдателна присъда;

2.3. Частично да поддържа обвинението и да настоява да бъде постановена осъдителна присъда по някои части от обвинението и оправдателна по други.

Извод: В правната литература и до настоящия момент се поддържа, че независимо каква позиция е заел прокурорът в съдебното заседание на първата инстанция, той винаги е страна и винаги осъществява функция по обвинението. Главният аргумент на акад. Павлов, за да поддържа тази теза се базира на вярното обстоятелство, че функцията по обвинение е многопосочна дейност и тя включва както доказването на фактите в полза на обвинението, така и доказването на факти в полза на защитата. Затова, когато прокурорът не поддържа обвинението и и пледира за оправдателна присъда, това пак е дейност, която е функция по обвинение.3) Във въззивната и касационната инстанция прокурорът заема една или друга позиция в зависимост от начина, по който е образувано производството.

Въззивно и касационно производство могат да се образуват по 3 начина: 1) само по жалба на страните; 2) само по протест на прокурора и 3) и по жалба на страните, и по протест на прокурора.

3.1. Когато производството е образувано само по жалба на страните, прокурорът дава заключение, че жалбата е основателна, неоснователна или частично основателна;

3.2. Когато производството е образувано само по протест на прокурора, той или изцяло поддържа протеста и настоява присъдата да бъде отменена или изменена, или изцяло не поддържа протеста и настоява присъдата да бъде потвърдена, или частично поддържа протеста, като настоява присъдата в някои части да бъде потвърдена, а в други да бъде отменена или изменена.

Извод: Независимо каква позиция е заел прокурорът, той е винаги страна, която винаги осъществява функция по обвинение.

4) При извънредните способи, когато прокурорът прави искане за възобновяване на наказателно дело, той нито е страна, нито е субект, защото присъдата е влязла в сила и няма висящо производство. В съдебното заседание на ВКС по възобновяване на делото прокурорът участва обаче като страна, която осъществява функция по обвинението.

II. РАЗСЛЕДВАЩИ ОРГАНИ

По новия НПК няма никаква разлика в процесуалното положение и правомощията на следователите и разследващите полицаи. Ето

съображенията за това:

1) Както следователите, така и разследващите полицаи извършват дейност, която е без изключение винаги наказателнопроцесуална, защото редът и начинът, по който се извършва тяхната дейност, е изчерпателно посочен в НПК.

2) Способите за доказване, които използва следователят са абсолютно същите, които използва и разследващият полицай.

3) Както следователите, така и разследващите полицаи в еднаква мяра и в еднаква степен са длъжни да бъдат обективни, т.е. да събират както доказателства в полза на обвинението, така и в полза на защитата – това следва от разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от НПК.

4) Задължението да се разкрие обективната истина е еднакво както за следователите, така и за разследващите полицаи – това следва от разпоредбата на чл. 13 от НПК.

5) Както следователите, така и разследващите полицаи извършват дейността си при пълно проявление на служебното начало, т.е. те са длъжни да събират всички доказателства, дори когато няма направено искане за това. Изводът следва от разпоредбата на чл. 107, ал. 1 от НПК.

6) Прокурорът решава окончателно въпросите по разследването по един и същи начин, независимо дали то е осъществено от следовател или от разследващ полицай – така чл. 242 от НПК.

7) Прокурорът осъществява надзор за законност върху разследването и използва едни и същи методи за това, независимо дали то се осъществява от следовател или от разследващ полицай – това следва от разпоредбите на чл. 46 и чл. 196 от НПК.

8) Оперативната и процесуалната самостоятелност на следователите и на разследващите полицаи е еднаква.

9) Следователите и разследващите полицаи се отвеждат или си правят самоотвод на едни и същи основания – това следва от чл. 53 от НПК.

10) Както следователите, така и разследващите полицаи не могат да се разпитват като свидетели нито за действията, които са извършили, нито за факти от събитието на престъпното деяние – така гласи чл. 118, ал. 2 от НПК.

И след приемането на новия НПК разследващите органи имат оперативна самостоятелност. Аргументите за това са следните:

Главната функция на разследващите органи е да събират доказателства, които са необходими за разкриване на истината. Те обаче извършват тази дейност при оперативна самостоятелност, защото съгласно чл. 203, ал. 1 и 2 от НПК те са длъжни да вземат всички мерки за законосъобразното, своевременно и успешно извършване на разследването като съберат неоходимите доказателства за разкриване на обективната истина. От тези два текста именно следва изводът, че те самостоятелно решават какви действия да извършат, в каква поредност да ги извършат и кога да ги извършат. За извършването на тези действия те нямат задължение да искат съгласие, одобрение или разрешение от прокурора.

Тази оперативна самостоятелност на разследващите органи няма съмнение, че е в известна степен ограничена. На първо място тя е ограничена от разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от НПК, според която разследващият орган е длъжен в най-кратък срок да събере необходимите доказателства като се ръководи от закона, вътрешното си убеждение, но и от указанията на прокурора. Този текст означава, че прокурорът винаги може да укаже на разследващия орган какви действия да извърши, кога да ги извърши и в каква поредност да ги извърши.

На второ място оперативната самостоятелност е ограничена и от разпоредбата на чл. 197 от НПК, според която писмените указания на прокурора са задължителни и не могат да се възразяват.

Разследващите органи обаче нямат процесуална самостоятелност, защото:

1) Разследващите органи не могат да образуват досъдебно производство – това следва от разпоредбата на чл. 212 от НПК.

2) Разследващите органи не могат да отказват да образуват досъдебно производство – това следва от разпоредбата на чл. 213 от НПК.

3) Разследващите органи не могат да обединяват или да разделят дела – това следва от разпоредбата на чл. 217 от НПК.

4) Разследващите органи не могат да правят искания до съда:4.1. за налагане на мярка за неотклонение или друга мярка за принуда;4.2. не могат да искат разрешение от съда за извършване на действия по

разследването;4.3. не могат да предоставят протоколи от извършени действия по разследването

за одобрение от съда.

5) Разследващият орган не може да привлече обвиняем, преди да е докладвал на прокурора, което следва от разпоредбата на чл. 219 от НПК.

6) Разследващият орган не може да предяви разследването преди да е докладвал на прокурора – това следва от разпоредбата на чл. 226 от НПК.

7) Исканията, бележките и възраженията, направени по време на предявяването на разследването се разрешават от прокурора – така чл. 229, ал. 3 от НПК.

8) Всички указания на прокурора разследващият орган е длъжен да изпълни и не може да възрази – чл. 197 от НПК.

Извод: Разследващите органи институционално не са подчинени на прокурора, но са негови органи по 2 причини – от една страна те са напълно процесуално подчинени на прокурора, а от друга те събират доказателства, но доказателства, които са нужни на прокурора и само на прокурора за да реши той окончателно въпросите на досъдебната дейност.

С новия НПК за първи път се установи т.нар „екипно разследване”. Законът създаде и достатъчно гаранции, за да се осигури, че разследващите органи и

прокурора ще работят в екип. Ето кои са тези гаранции:

1) Съгласно чл. 46, ал. 2, т. 1 от НПК прокурорът е длъжен постоянно да осъществява надзор за законност, при това служебно – по своя собствена инициатива, а не да изчаква разследващият орган да му докладва, за да осъществи той своя надзор.

2) В същото време за първи път с новия НПК се създаде задължение за разследващия орган, при това също служебно и също по своя инициатива, не да изчаква прокурора, а системно да му докладва, като обсъжда с него възможните версии по разследването, както и всички други въпроси – така гласи чл. 203, ал. 3 от НПК.

3) Освен, че е длъжен системно да докладва на прокурора, в 3 случая той е задължен да му докладва – при привличане на обвиняем, преди предявяване на разследването и когато трябва да се разрешат искания, бележки и възражения на заинтересованите лица.

4) Най-същинската гаранция е премахването на института на връщането на делото за допълнително разследване с даване на нови срокове за това.

ВЪПРОС № 27Пострадал. Частен обвинител

I. ПОСТРАДАЛ

Обща характеристика

Фигурата на пострадалия е нова в българския наказателен процес – въведена е с НПК от 2006 година. Чл. 74, ал. 1 от НПК дава легалната дефиниция за пострадал – това е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. В теорията има две определения за пострадал:

1) Според проф. Кочев пострадал е всяко физическо лице, претърпяло пряко и непосредствено в резултат на престъплението известни морални, физически или имуществени вреди, което лице може да заеме определено процесуално положение в наказателното производство с цел да отстоява свои права и законни интереси, и да съдейства за разкриването на обективната истина в процеса, като подпомага с допустимите от закона средства осъществяването на обвинителната функция лично или чрез уплъномощен от него повереник;

2) Второто определение е на проф. Стойнов – според него пострадал е човек или юридическо лице, община или държавата, което участва в обществените отношения – непосредствен обект на престъплението, и чиито права или законни интереси престъпникът непосредствено уврежда или поставя в опасност.

Между двете определения има съществена разлика – първото обслужва наказателния процес, а второто е от гледна точка на материалното наказателно право. Основната разлика между тях е, че по отношение на вредите в наказателния процес няма изискване да са съставомерни. Според определението на материалното наказателно право пострадалият трябва да е участник в обществените отношения, които са непосредствен обект на престъплението, а това означава, че се изисква те да са съставомерни.

Пострадалият съществува като фигура само в досъдебното производство, като с НПК от 2006 година се търси разширяване на неговите права в досъдебното производство.

Пострадалият следва да се различава от ощетеното юридическо лице – законът изрично разграничава физическото лице – пострадал от ощетеното юридическо лице. Юридическото лице има много по-тясни права в досъдебното производство, които на практика са сведени до:

- Право да получи препис от постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство, което подлежи на обжалване – това е пътя за защита на правата на юридическото лице;

- Право да получи препис от постановлението за прекратяване на досъдебното производство, което също подлежи на обжалване (по пътя на съдебния контрол).

Физическото лице – пострадал има повече права, а от чл. 74, ал. 2 от НПК може да се изведе аргумент защо пострадалият е физическо лице: „При смърт на лицето това право преминава върху неговите наследници”. Правата на пострадалия основно са закрепени в чл. 75, ал. 1 от НПК и са следните:

- Право да бъде уведомен за правата си в наказателното производство – обикновено се прави, когато се разпитва като свидетел;

- Право да получи защита за своята сигурност и тази на близките си – уредена е в Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство (ЗЗЛЗВНП). Кръгът на тези лица е определен в чл. 3 от ЗЗЛЗВНП и включва свидетел, частен обвинител, граждански ищец, обвиняем, подсъдим, вещо лице, поемно лице, осъден, както и лицата, „пряко свързани с тях” или лицата „с които се намират в особено близки отношения”. Трябва да се отбележи, че в този член пострадалият, като процесуална фигура на досъдебното производство отсъства, а именно той има най-голяма нужда от защита;

- Право да бъде информиран за хода на наказателното произвоство – не съществуват ясни правила как трябва да се осъществи това право – със сигурност пострадалият ще бъде уведомен при постановление за прекратяване на досъдебното производство;

- Право да участва в производството съгласно определеното в НПК – това не е процесуалното право на участие, което имат всички субекти в наказателния процес, а е право на участие при извършването на конкретно действие, когато законът го допуска – например чл. 224 от НПК - в него обаче е употребена думата „присъства”, което означава, че пострадалият е лишен от възможността за активност, което не се припокрива напълно с правото да „участва”, т.к. последното съдържа в себе си именно упоменатата възможност;

- Право да обжалва актовете, които водят до прекратяване или спиране на наказателното производство – тук трябва да се отбележи, че за разлика от пострадалия, ощетеното юридическо лице може да обжалва само прекратяването, но не и спирането на наказателното производство;

- с изменение на НПК се предвижда и право на пострадалия да прави искания, бележки и възражения.

Процесуално положение на пострадалия

Според проф. Чинова пострадалият е субект на наказателния процес, който осъществява функция по обвинението. С приетите измененията, според които той може да прави искания, бележки и възражения, както и да представя доказателства, това е вече стъпка напред в тази насока.

NB! В съдебното производство пострадалият може да има 3 /три/ процесуални положения – свидетел, частен обвинител и граждански ищец.

II. ЧАСТЕН ОБВИНИТЕЛ

Процесуална правоспособност

Процесуалната правоспособност на частния обвинител е уредена в чл. 76 от НПК, като за нея важи всичко, което беше казано по-горе за пострадалия – „Пострадалият, претърпял имуществени или неимуществени вреди от престъпление, което се преследва по общия ред, има право да участва в съдебното производство като частен обвинител”. Това право също преминава по наследство (става дума за правото да се участва в съдебното производство като частен обвинител). Частен обвинител може да бъде само физическо лице, като процесуалната дееспособност е общата дееспособност.

Молба за участие като частен обвинител – чл. 77 от НПК

Молбата трябва да е изрична и ясна, но за нея няма изискване за форма. Частният обвинител може да участва само в съдебното производство. С оглед на чл. 247, ал. 1, т. 1 от НПК съдебното производство се образува с внасяне на обвинителния акт в съда – това е началният момент, в който пострадалият може да поиска да участва в съдебното производство като частен обвинител. Към този момент обаче съдът няма да се произнесе по направената молба, т.к. все още не е решил въпроса, който стои пред него на този стадий, а именно следва ли обвиняемият да бъде предаден на съд. Въпросът за молбата става актуален за съда след предаването на

обвиняемия на съд и насрочването на съдебно заседание – чл. 252 от НПК. След този момент съдията-докладчик ще се занимава с молбата.

Крайният момент, до който може да се подаде молбата, съответно да се конституира фигурата на частния обвинител, е закрепен в закона – чл. 77, ал. 3 от НПК – „до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд”. Съдебното следствие в първата инстанция обаче може да започва няколко пъти – при допуснато съществено процесуално нарушение. ВС казва, че в този случай частен обвинител не може да се конституира. Всъщност хипотезите са две:

- Когато делото се връща на първа инстанция от друга съдебна инстанция се приема, че има редовно инстанционно развитие на делото, при което първоинстанционното разглеждане вече е минало – т.нар. втора първа инстанция;

- Когато делото е върнато от съдебната инстанция на прокурора – когато последният внесе наново обвинителния акт отново ще сме изправени пред първа първа инстанция, а това означава, че в този случай пострадалият ще може да подаде молба за участие в съдебното производство като частен обвинител.

След подаване на молбата органът, осъществяващ функция по ръководство и решаване следва да се произнесе, като има две хипотези:

- Той може да уважи молбата, съответно да конституира лицето като частен обвинител или

- Той може да не уважи молбата, като в този случай на основание чл. 271, ал. 6 от НПК това определение ще подлежи на обжалване пред въззивния съд, който ще се произнесе по жалбата в закрито заседание. Тук коректно би било първоинстанционният съд да не дава ход на делото, а да го отложи за срок, който съответства на времето, необходимо на въззивния съд да се произнесе по жалбата (ако той даде ход на делото без да е конституиран частен обвинител и в последствие въззивният съд отмени определението, с което се отказва конституирането на частен обвинител, извършените до този момент процесуални действия пред първоинстанционния съд ще трябва да бъдат извършени повторно, за да може частният обвинител участва в извършването им).

Процесуално положение на частния обвинител

За да се изясни какво е процесуалното положение на частния обвинител, е необходимо да се определи какви права има и какви функции осъществява той в наказателния процес – те са уредени в чл. 78-79 от НПК, както и в чл. 100, ал. 1 от НПК:

- Частният обвинител е субект и страна в наказателния процес и осъществява гункция по обвинението;

- Частният обвинител е акцесорен субект на обвинението, но е и самостоятелен субект на обвинението – той поддържа обвинението наред с прокурора, но е самостоятелен, защото го поддържа независимо от позицията на прокурора;

- Частният обвинител има право да упълномощи повереник.

NB! Частният обвинител може да има още 2 /две/ процесуални качества в съдебното производство – може да бъде граждански ищец, може да има и качеството свидетел.

ВЪПРОС № 28Частен тъжител

Процесуална правоспособност

Процесуалната правоспособност на частния тъжител е определена в чл. 80 от НПК, според който „пострадалият от престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, може да повдига и да поддържа обвинение пред съда като частен тъжител. След смъртта на лицето това право преминава върху неговите наследници”. Тук могат да бъдат посочени две особени хипотези:

1) Пострадалият е един, а извършителите са няколко – в този случай пострадалият сам решава срещу кого да насочи тъжбата си (най-целесъобразно е да насочи тъжбата си срещу всеки от извършителите поотделно);

2) Пострадалите са няколко, а извършителят е един – в този случай всеки от пострадалите има право на тъжба, но ако който и да е от тях подаде тъжба до съда, останалите губят самостоятелното си право на тъжба – те могат единствено да се присъединят към вече направената тъжба. Това следва от принципа non bis in idem в наказателния процес, който се извежда от правилото на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК.

Процесуалната дееспособност е същата като материалната дееспособност.

Тъжба до съда

За тъжбата до съда има изискване да бъде изготвена в писмена форма. Чл. 81, ал. 1 от НПК – „Тъжбата трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя, лицето, срещу което се подава, и за обстоятелствата на престъплението”. Изискването за писмена форма се налага от обстоятелството, че тъжбата е начален акт на процеса. В тъжбата наистина трябва да се изложат обстоятелства във връзка с престъплението, но няма изискване да съдържа и правна квалификация. Когато такава не може да бъде направена от лицето, то може да иска съдействие от органите на МВР – чл. 83 от НПК. Това съдействие никога не трябва да е във формата на разследване – то може да е даване на определена информация, която обаче не трябва да е събрана по реда на НПК.

Значение на тъжбата – тя определя рамките и предмета на наказателното производство. Когато тъжбата страда от порок, наказателен процес няма да бъде образуван.

Срокът за подаване на жалбата е 6 /шест/ месеца от „деня, в който пострадалият е узнал за извършване на престъплението, или от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство, на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия” – така чл.81, ал. 3 от НПК. Когато е налице продължавано престъпление, срокът за подаване на тъжба тече от узнаване на единичното деяние, а не от довършването на престъплението.

Наказателното производство по тъжба на пострадалия се образува с разпореждане на председателя на първоинстанционния съд (става дума за председателя на съда като институция, а не за председателя на съдебен състав) – така чл. 247, ал. 1, т. 2 от НПК. Тук са налице две възможности:

- Съдът уважава тъжбата и дава ход на тъжбата или- Съдът не уважава тъжбата – това разпореждане подлежи на обжалване, което се

развива по реда на Глава XXII от НПК – това е редът за обжалване на определения.

Процесуално положение на частния тъжител

За разлика от частния обвинител, частният тъжител е главен обвинител в процеса – той е основният носител на функцията по обвинение. Частният тъжител е субект в наказателния процес, който осъществява функцията по обвинение и винаги е

страна в наказателното производство. Правата на частния тъжител са закрепени в чл. 82 от НПК и в чл. 100, ал. 1 от НПК (правото на повереник).

Чл. 82 от НПК дава специфичното право на частния тъжител да оттегля тъжбата си – това той може да направи изрично или мълчаливо. При изричното оттегляне е налице нарочно волеизявление в този смисъл, а мълчаливо оттегляне има, когато частният тъжител – редовно призован, не се яви, или не бъде намерен на посочения от него адрес. НПК не дава срок, в който тъжбата може да бъде оттелгяна от частния тъжител. Въпросът, който стои тук е дали той може да направи това след произнасяне на присъдата, но преди влизането й в сила – ефектът от оттеглянето ще е нулев, защото няма съд, който да се произнесе по тъжбата. Начинът, по който частният тъжител може да стори това е по пътя на обжалването, в който случай въззивният съд ще може да констатира оттеглянето на тъжбата. Важно е да се отбележи, че това право на частния тъжител е различно от правото му да иска наложеното на осъдения наказание да не се изтърпява – в този случай е налице влязла в сила присъда.

NB! Частният тъжител може да има само още едно процесуално качество в съдебното производство – граждански ищец. Той не може да бъде свидетел, защото той е обвинителят в процеса.

ВЪПРОС № 29Обвиняем

1) Чл. 54 от НПК прави опит да дефинира понятието обвиняем – „Обвиняем е лицето, което е привлечено в това качество при условията и по реда, предвидени в този кодекс”. По нашето право лицето се привлича като обвиняем в хода на предварителното разследване и това се нарича предварително обвинение и след приключване на разследването – с обвинителен акт на прокурора.

2) Фигурата на обвиняемия не е фактическа, а винаги правна фигура. Изводът е верен, защото по нашето право не може да има обвиняем без да е образувано и започнало разследване.

3) Обвиняемият се привлича в това му качество, когато са събрани и проверени достатъчно доказателства за неговата виновност. В хипотезата обаче на чл. 219, ал. 2 от НПК едно лице може да бъде привлечено като обвиняем и без достатъчно доказателства за вината му. Чл. 219 (2) Разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него, за което докладва на прокурора.

4) В хода на разследването лицето се привлича като обвиняем с постановление (за привличане на обвиняем), но има хипотези като тази по чл. 219, ал. 2 от НПК, когато не се издава постановление, а лицето се счита за привлечено като обвиняем с протокола от извършеното първо действие по разследването.

5) Фигурата на обвиняемия се конституира само на досъдебната фаза и в момента, в който обвиняемият е предаден на съд от съда, той вече е подсъдим.

6) На досъдебната фаза обвиняемият е субект на наказателния процес и затова, както впрочем и всеки друг субект, той трайно участва в извършваната наказателнопроцесуална дейност.

7) Като субект на процеса, обвиняемият има многобройни процесуални права, както са посочени в чл. 55, ал. 1 от НПК.Чл. 55. (1) Обвиняемият има следните права: да научи за какво престъпление е привлечен в това качество и въз основа на какви доказателства; да дава или да откаже да дава обяснения по обвинението; да се запознава с делото, включително и с информацията, получена чрез използване на специални разузнавателни средства, и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да участва в наказателното производство; да прави искания, бележки и възражения; да се изказва последен; да обжалва актовете, които накърняват неговите права и законни интереси, и да има защитник. Обвиняемият има право защитникът му да участва при извършване на действия по разследването и други процесуални действия с негово участие, освен когато изрично се откаже от това право.

8) Обвиняемият е задължителен субект на наказателния процес по две причини:8.1. Прокурорът не може да изготви обвинителен акт срещу конкретно лице за

извършено конкретно престъпление, ако преди това в хода на разследването същото това лице не е било привлечено като обвиняем за същото престъпление;

8.2. Вярно е, че досъдебното производство може да се образува и може да се проведе разследване и без фигурата на обвиняемия. Когато обаче е изтекъл срокът за разследването и са събрани всички доказателства по делото, но не може да се привлече обвиняем, защото не са събрани достатъчно доказателства за лицето, извършило престъплението, процесът не може да продължи без обвиняем – той се спира.

9) Презумпцията за невиновност е онова принципно положение, което се отнася само до обвиняемия, и благодарение на което той няма тежест на доказване и тя никога не може да бъде прехвърлена върху него.

10) Обясненията на обвиняемия по нашето право са устно доказателствено средство, но те трябва да се оценяват много внимателно, защото имат двойствена природа – явяват се едновременно и доказателствено средство, и средство за защита.

ВЪПРОС № 30Мерки за процесуална принуда. Цел. Обща характеристика на мерките за

неотклонение

NB ! 31, 32 и 33 въпрос няма да се четат на лекции, защото са включени в лекцията за 30 въпрос, като следва да се готвим за тях по нея с НПК

Обща характеристика на принудата

Почти всички мерки за принуда са свързани с накърняване на основни права и свободи, които са обект на защита от Европейската конвенция за защита правата на човека, Всеобщата декларация за защита правата на човека, Международният пакт за граждански и политически права, както и от Конституцията на Република България.

Става въпрос за правото на свобода и сигурност, правото на неприкосновеност на личността, на жилището, на личния и семеен живот, правото на неприкосновеност на кореспонденцията, правото на свободно придвижване, правото на свободен избор на местоживеене, правото на свободно напускане на пределите на страната, правото на собственост (например при обезпечаването на гражданския иск).

Европейските стандарти за наказателнопроцесуална принуда

1) Мерките за процесуална принуда трябва да са установени със закон, а този закон трябва да отговаря и да се прилага при следните изисквания:

1.1. Закон, който предписва принуда не може да се тълкува разширително;1.2. Разпоредбите на закона трябва да са формулирани точно, ясно и просто, за

да могат гражданите лесно да разберат последиците от неспазването на такъв закон;1.3. Законът трябва да не противоречи на правото, което означава, че той трябва

да съдържа достатъчно гаранции срещу евентуални произволни посегателства върху основни права и човешки свободи;

1.4. Когато законът съдържа дискреционни разпоредби, дискрецията трябва да е очертана лимитативно и по възможност с обективни критерии, за да се гарантира, че няма да е възможно чрез субективни преценки и оценки да се накърняват основни права и свободи.

2) Мерките за принуда трябва да преследват правомерна цел и да отговарят на изискването „необходими в едно демократично общество”. Това означава, че мерки за принуда могат да се постановяват, но само, когато това е в интерес на националната или на обществената сигурност, на икономическото благосъстояние на страната, когато това е необходимо за предотвратяването на безредици и на престъпления, както и при необходимост от защита на здравето, морала, правата и свободите на другите.

3) Принудата трябва да е съразмерна, т.е. да е пропорционална на преследваната цел. Това означава, че мерките за принуда не трябва да налагат повече ограничения на правата и на свободите на гражданите, отколкото това е необходимо, за да се реализира целта, която се преследва.

4) Мерките за принуда, които накърняват основни права и свободи трябва да се налагат от съд, а когато се постановяват от несъдебен орган, законът трябва да предписва съдебен контрол – служебен или по искане на заинтересованото лице. Специално при мерките за принуда свързани с лишаване от свобода дори не практиката на Европейския съд по правата на човека, а самата ЕКПЧ в своя чл. 5 изисква производството да е т.нар habeas corpus – според това производство, когато едно лице е лишено от свобода от несъдебен орган, незабавно и служебно това лице трябва да бъде изправено пред съдия, за да може той или да отмени задържането, или да постанови продължаване на задържането.

Извод: Българският НПК отговаря на тези стандарти, защото мерките за принуда са посочени изчерпателно в закона; изчерпателно са посочени и предпоставките за тяхното налагане, както и редът, по който те се налагат. Всички мерки за принуда или се налагат от съд, или подлежат на съдебен контрол, с изключение на: принудителното довеждане на обвиняем, на свидетел и глобата на свидетеля, ако не се яви на разпит, както и глобата, ако откаже да даде показания, глобата на вещото лице, ако не се яви или откаже да даде заключение и подписката. Тези мерки за принуда се постановяват

от органите на досъдебното производство и не подлежат на съдебен контрол. С приемането на новия чл. 234, ал. 8 от НПК се въведе фатален, максимален срок на досъдебната фаза за времето, за което може да се наложи мярка за принуда. В съдебната фаза няма такива срокове.

Мерките за процесуална принуда могат да се класифицират в 3 групи:

1) Мерки за неотклонение:1.1. Мерките за неотклонение са 4 и са установени в Глава VII, Раздел 2 от

НПК;1.2. За първи път с новия НПК да се наложи мярка за неотклонение не е

задължително, което означава, че може да има обвиняем и без да му се наложи мярка за неотклонение;

1.3. Мерки за неотклонение могат да се наложат, но само на обвиняем;1.4. Задържането под стража и домашният арест се постановяват винаги от съд, а

подписката и гаранцията се постановяват от органите на досъдебното производство. Гаранцията - както и нейният размер, така и самата мярка могат да се обжалват от обвиняемия пред съда. Очевидно, че единствено подписката е мярка за принуда, която се налага от органите на досъдебното производство и не подлежи на съдебен контрол.

2) Други мерки за процесуална принуда:2.1. Една част от другите мерки за процесуална принуда са регламентирани в

Глава VII, раздел 2 от НПК, а друга част от тях са установени в други части на закона;

2.2. Мерките за принуда по Глава VII са: забрана за доближаване на пострадалия; забрана за напускане на пределите на страната; отстраняване от длъжност; настаняване в психиатрично заведение; мерки за обезпечение на граждански иск; глобата и конфискацията; принудителното довеждане на обвиняем;

2.3. Извън Глава VII, раздел 2 от НПК са установени останалите мерки за принуда: принудително довеждане и глобата на свидетел, когато не се яви на разпит – чл. 120, ал. 3 от НПК и глоба, ако откаже да даде показания – чл. 120, ал. 4 от НПК; глоба на вещо лице ако не се яви или откаже да даде заключение – чл. 149, ал. 5 от НПК; глобата за нарушаване на реда в съдебното заседание – чл. 266 от НПК; отстраняване от съдебното заседание при нарушаване на реда – чл. 267 от НПК.

3) Принудителни способи за доказване3.1. Става въпрос за способи за доказване, които обаче за разлика от други

способи за доказване в закона е предписано, че могат да се извършат и въпреки волята на лицето, т.е. могат да се извършат принудително. При това НПК не само предписва, че действието може да се извърши принудително, законът сочи и в какво може да се изрази самата принуда;

3.2. По българския НПК способите за доказване, за които е предвидено, че могат да се извършат принудително, са: обиск, освидетелстване, претърсване и изземване, вземане на образци за сравнително изследване, разпит на свидетел. NB! Разпитът на обвиняем не може да се извърши принудително;

3.3. Именно по тази причина само принудителните способи за доказване, а не всички, се извършват или с разрешение на съдия, или с одобрение от съдия на протокола от извършеното действие.

NB! Специалните разузнавателни средства, изземването на кореспонденция не са принудителни способи за доказване, защото обвиняемият не знае за тях.

Целта на различните видове процесуална принуда е различна

1) Целта на мерките за неотклонение е легално дефинирана в НПК – да се попречи на обвиняемия да се укрие; да му се попречи да извърши престъпление или да му се попречи да осуети изпълнението на присъдата – така чл. 57 от НПК. След като НПК така формулира целите на мерките за неотклонение, то е верен изводът, че те са класически превантивни мерки за принуда.

2) Другите мерки за процесуална принуда имат за непосредствена цел, макар и не изрично формулирана в закона, да се осигури разкриването на обективната истина и своевременното приключване на производството.

От гледна точка на непосредствената цел тези други мерки на процесуална принуда могат да се характеризират като санкционни и несанкционни. По-голямата част са несанкционни, защото се налагат без да е извършено процесуално нарушение, т.е. без да не е изпълнено предписано процесуално задължение – настаняването в психиатрия не се свързва с неизпълнение на процесуално задължение на обвиняемия, защото той се настанява за изследване; отстраняването от длъжност не се налага заради извършено процесуално нарушение, а за да може обвиняемият да не изпълнява длъжността си по време на разследването и по този начин да не попречи за разкриване на истината.

Санкционните мерки за принуда се постановяват винаги, когато е допуснато процесуално нарушение или е налице неизпълнение на процесуално задължение. Такива са: принудителното довеждане на обвиняем; принудително довеждане и глоба на свидетел; глобата на вещото лице; отстраняването от съдебната зала; глобата на лица, които нарушават реда в съдебната зала.

3) Принудителните способи за доказване имат за непосредствена цел да се осигури чрез налагането на принуда събирането и проверката на конкретни доказателства по делото.

Разлики между мерките за неотклонение и другите мерки за принуда

1) Мерките за неотклонение се налагат само по отношение на обвиняем, а има мерки за принуда, които се налагат и по отношение на други лица – свидетел, вещо лице, частен обвинител и др.

2) Мерките за неотклонение имат класическа превантивна цел, а другите мерки за принуда имат други цели и задачи.

3) Само за мерките за неотклонение съществува легален текст – чл. 56 от НПК, който макар и неизчерпателно, но сочи конкретните критерии, от които трябва да се ръководи държавният орган, когато решава да постанови една, а не друга мярка за неотклонение – доказателствата срещу обвиняемия, здравословното му състояние, семейното му положение, професията му, възрастта му и т.н.

NB! ЗА ВЪПРОСИ 31, 32 И 33

Всичко казано за 30-ти въпрос важи и по тези въпроси. По отношение на тях, когато се разисква всяка мярка за процесуална принуда, трябва да се отговори на следните въпроси:

1) Кой е компетентният орган да наложи мярката;2) Кои са предпоставките за налагането на мярката;3) Какъв е редът за налагане на мярката;4) Подлежи ли мярката на съдебен контрол.

По въпрос 31

И трите са мерки за неотклонение със специфичната цел и се налагат спрямо обвиняемия.1) Подписка – чл. 60 от НПКЧл. 60. Подписката се състои в поемане на задължение от обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган. Налага се от органите на досъдебно п-во. Предпоставките са основателно съмнение, че обвиняемият би могъл да се укрие и това да препятства разкриването на обективните факти, както и движението на п-вото. Полежи на съдебен контрол.

2) Гаранция – чл. 61 от НПКЧл. 61. (1) Гаранцията може да бъде в пари или ценни книжа. (2) При определяне на гаранцията се взема предвид и имущественото положение на обвиняемия.(3) Гаранцията, взета от органи на досъдебното производство, може да се обжалва от обвиняемия или неговия защитник пред съответния първоинстанционен съд в срока за представянето й. Съдът разглежда незабавно делото в закрито заседание и се произнася с определение, което е окончателно.(4) Гаранцията може да бъде представена от обвиняемия или от друго лице. При първоначално вземане на мярка за неотклонение гаранция или при изменение на мярката за неотклонение от подписка в гаранция съответният орган определя срок за представянето й, който не може да бъде по-малък от три дни и по-голям от петнадесет дни.(5) Когато гаранцията не бъде представена в определения срок, съдът може да вземе на подсъдимия по-тежка мярка за неотклонение, а в досъдебното производство прокурорът може да направи искане по чл. 62, ал. 2 или чл. 64, ал. 1.(6) При изменение на мярката за неотклонение от по-тежка в гаранция обвиняемият се освобождава след внасянето й.(7) Оттегляне на гаранцията не се допуска.(8) Гаранцията се освобождава, когато обвиняемият бъде освободен от наказателна отговорност или от изтърпяване на наложеното наказание, оправдан, осъден на наказание без лишаване от свобода или задържан за изпълнение на наказанието.

3) Домашен арест – чл. 62 от НПКЧл. 62. (1) Домашният арест се състои в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган. (2) Мярката за неотклонение домашен арест в досъдебното производство се взема и контролира от съда по реда на чл. 64 и 65.

По въпрос 32 – Задържане под стража

Тълкувателно решение 1/2002 – посветено само на задържането под стража, чл. 63, 64 и 64 от НПК

Чл. 63. (1) Мярка за неотклонение задържане под стража се взема, когато е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, и доказателствата по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление. (2) Ако от доказателствата по делото не се установява противното, при първоначалното вземане на мярката за неотклонение задържане под стража, реалната опасност по ал. 1 е налице, когато:1. лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, извършено повторно или при условията на опасен рецидив;2. лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление и е осъждано за друго тежко умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода не по-малко от една година или друго по-тежко наказание, чието изпълнение не е отложено на основание чл. 66 от Наказателния кодекс;3. лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от десет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.(3) Когато опасността обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление отпадне, мярката за неотклонение задържане под стража се изменя в по-лека или се отменя.(4) Мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от една година, ако лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление, и повече от две години, ако лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание. Във всички останали случаи задържането под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от два месеца.(5) След изтичането на сроковете по ал. 4 задържаният се освобождава незабавно по разпореждане на прокурора.(6) Когато в досъдебното производство се установи, че са налице основанията по ал. 3, прокурорът по свой почин изменя мярката за неотклонение задържане под стража в по-лека или я отменя.(7) За задържането под стража незабавно се уведомява:1. семейството на обвиняемия;2. работодателят на обвиняемия, освен ако обвиняемият заяви, че не желае това;3. Министерството на външните работи, когато задържаният е чужд гражданин.(8) Децата на задържания, ако нямат близки, които да се грижат за тях, се настаняват незабавно чрез съответната община или кметство в детска ясла, детска градина или интернат.

Чл. 64. (1) Мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство се взема от съответния първоинстанционен съд по искане на прокурора. (2) Явяването на обвиняемия пред съда се осигурява незабавно от прокурора, който при необходимост може да постанови задържане на обвиняемия до 72 часа за довеждането му пред съда. (3) Съдът незабавно разглежда делото еднолично в открито заседание с участието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. (4) Съдът взема мярка за неотклонение задържане под стража, когато са налице основанията по чл. 63, ал. 1, а ако не са налице тези основания, може да не вземе мярка за неотклонение или да вземе по-лека.(5) Съдът се произнася с определение, което се обявява на страните в съдебното заседание и се изпълнява незабавно. С обявяване на определението съдът насрочва делото пред въззивния съд в срок до седем дни в случай на частна жалба или частен протест.(6) Определението подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест пред въззивния съд в тридневен срок.

(7) Въззивният съд разглежда делото в състав от трима съдии в открито заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Неявяването на обвиняемия без уважителна причина не е пречка за разглеждане на делото.(8) Въззивният съд се произнася с определение, което обявява на страните в съдебното заседание. Определението не подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест. (9) Когато с влязлото в сила определение е взета мярка за неотклонение гаранция, задържаният под стража обвиняем се освобождава след внасянето й.

Чл. 65. (1) Обвиняемият или неговият защитник може по всяко време на досъдебното производство да поиска изменение на взетата мярка за неотклонение задържане под стража. (2) Искането на обвиняемия или неговия защитник се прави чрез прокурора, който е длъжен незабавно да изпрати делото на съда. (3) Делото се насрочва в тридневен срок от постъпването му в съда и се разглежда в открито съдебно заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Делото се разглежда в отсъствие на обвиняемия, ако той заяви, че не желае да се яви, или довеждането му е невъзможно по здравословни причини.(4) Съдът преценява всички обстоятелства, свързани със законността на задържането, и се произнася с определение, което обявява на страните в съдебното заседание. С обявяване на определението съдът насрочва делото пред въззивния съд в срок до седем дни в случай на частна жалба или частен протест. (5) Определението се изпълнява незабавно след изтичане на срока за обжалване, освен ако е подаден частен протест, който не е в интерес на обвиняемия. (6) Когато искането е направено от обвиняемия или неговия защитник и с определението по ал. 4 се потвърждава мярката за неотклонение, съдът може да определи срок, в който ново искане на същите лица е недопустимо. Този срок не може да бъде повече от два месеца от влизане в сила на определението и не се прилага, когато искането се основава на влошаване на здравословното състояние на обвиняемия. (7) Определението подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест пред въззивния съд в тридневен срок.(8) Въззивният съд разглежда делото в състав от трима съдии в открито заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Делото се разглежда в отсъствие на обвиняемия, когато заяви, че не желае да се яви или довеждането му е невъзможно по здравословни причини.(9) Въззивният съд се произнася с определение, което обявява на страните в съдебното заседание. Определението не подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест. (10) Когато с влязлото в сила определение е взета мярка за неотклонение гаранция, задържаният под стража обвиняем се освобождава след внасянето й.(11) Алинеи 1 - 10 се прилагат съответно и в случаите, когато обвиняемият е задържан поради невнасяне на определената от съда гаранция.

УКАЗАНИЯ:

1) Фактическите предпоставки за задържане под стража са по чл. 63, ал. 1 от НПК„Обосновано предположение” – първата предпоставка, за да се наложи задържане под стража е не лицето да е привлечено като обвиняем за престъпление, което се наказва с лишаване от свобода, а да е налице обосновано предположение, че е извършено престъпление, което се наказва с лишаване от свобода. Благодарение на тази нова формулировка съдът е компетентен преди да провери и останалите предпоставки за задържането под стража, да провери събрани ли са достатъчно доказателства, от които да се направи достатъчно обосновано предположение, че лицето е извършило престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.

Съдът може да откаже налагането на мярката и само на това основание – защото не са събрани достатъчно доказателства.

Освен тази предпоставка трябва кумулативно да е налице още една – или да съществува реална опасност, че обвиняемият ще се укрие, или че ще извърши престъпление.

2) Поставя се въпросът има ли по нашия НПК задължително задържане под стража. Чл. 63, ал. 2 от НПК си служи с презумпция кога е налице реална опасност, но презумпцията е оборима, следователно въпреки нея НПК не познава задължителното задържане под стража.

По въпрос 33

1) Забрана за доближаване на пострадалия – всичко от написаното по въпрос 30 + чл. 67 от НПКЧл. 67. (1) По предложение на прокурора със съгласие на пострадалия или по искане на пострадалия съответният първоинстанционен съд може да забрани на обвиняемия да доближава непосредствено пострадалия. (2) Съдът разглежда незабавно предложението или молбата в открито заседание с изслушване на прокурора, обвиняемия и пострадалия. Определението на съда е окончателно.(3) Забраната отпада след приключване на делото с влязла в сила присъда или когато производството бъде прекратено на друго основание.(4) Пострадалият по всяко време може да поиска от съда отмяна на забраната. Съдът се произнася по реда на ал. 2.Предпоставки: да е налице привлечено като обвиняем лице и да има искане от пострадалия. Според проф. Чинова липсата на други предпоставки е недопустима.

2) Забрана за напускане пределите на страната – чл. 68 от НПКЧл. 68. (1) (Изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г.) В досъдебното производство, когато обвиняемият е привлечен за тежко умишлено престъпление, прокурорът може да забрани на обвиняемия да напуска пределите на Република България, освен с негово разрешение. За наложената забрана незабавно се уведомяват граничните контролно-пропускателни пунктове. (2) Прокурорът се произнася в тридневен срок по искането на обвиняемия или неговия защитник за разрешение по ал. 1.(3) Отказът на прокурора подлежи на обжалване пред съответния първоинстанционен съд.(4) Съдът незабавно разглежда жалбата еднолично в закрито заседание и се произнася с определение, с което потвърждава отказа на прокурора или разрешава на обвиняемия да напусне пределите на Република България за определен срок. Определението е окончателно. (5) По реда на ал. 4 по искане на обвиняемия или неговия защитник съдът може да отмени забраната по ал. 1, ако не съществува опасност обвиняемият да се укрие извън страната. (6) В съдебното производство правомощията по ал. 1 и 5 се осъществяват от съда, който разглежда делото. Определението подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест.

3) Настаняване в психиатрично заведение – чл. 70 от НПКЧл. 70. (1) В досъдебното производство съответният първоинстанционен съд в състав от един съдия и двама съдебни заседатели по искане на прокурора, а в съдебното производство - съдът, който разглежда делото, по искане на страните или по свой почин може да настани обвиняемия за изследване в психиатрично заведение за срок до тридесет дни. (2) Съдът незабавно се произнася с определение в открито заседание, в което изслушва вещо лице - психиатър, и лицето, чието настаняване се иска. Участието на прокурор и защитник е задължително.(3) Определението, постановено в досъдебното производство, подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест пред въззивния съд в тридневен срок.

(4) Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в открито заседание с участието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Неявяването на обвиняемия без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото.(5) Ако срокът за изследване, определен от съда, се окаже недостатъчен, той може да бъде продължен еднократно с не повече от тридесет дни по реда на ал. 1 - 4.(6) Времето, през което лицето е било настанено в психиатрично заведение, се зачита като задържане под стража.NB! Участват съдебни заседатели; „за изследване” означава, че целта е събиране на данни.

4) Отстраняване от длъжност – чл. 69 от НПКЧл. 69. (1) Когато обвиняемият е привлечен за умишлено престъпление от общ характер, извършено във връзка с работата му, и има достатъчно основания да се счита, че служебното му положение ще създаде пречки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, съдът може да отстрани обвиняемия от длъжност. (2) В досъдебното производство съответният първоинстанционен съд се произнася по искане на прокурора еднолично в открито заседание с участието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник.(3) Определението на съда подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест пред въззивния съд в тридневен срок. (4) Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в открито заседание с участието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Неявяването на обвиняемия без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото.(5) Когато отпадне нуждата от взетата мярка, в досъдебното производство отстраняването от длъжност се отменя от прокурора или по искане на обвиняемия или неговия защитник от съда по реда на ал. 1 и 2.(6) В съдебното производство правомощията по ал. 1 се осъществяват от съда, който разглежда делото.

5) Принудително довеждане на обвиняем – чл. 71 от НПКЧл. 71. (1) Когато не се яви на разпит без уважителни причини, обвиняемият се довежда принудително, ако явяването му е задължително или съответният орган намери, че то е необходимо. (2) Обвиняемият може да бъде доведен принудително без предварително призоваване, когато се е укрил или няма постоянно местоживеене.(3) Принудителното довеждане се извършва през деня, освен ако не търпи отлагане.(4) (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2008 г.) Принудителното довеждане се извършва от службите на Министерството на правосъдието, а в случаите, когато е постановено от разследващ полицай като разследващ орган - от службите на Министерството на вътрешните работи.(5) За принудително довеждане на затворници се прави искане пред администрацията на съответния затвор или поправителен дом.(6) Военнослужещите се довеждат от съответните военни органи.(7) Актът за принудително довеждане се предявява на лицето, което трябва да бъде доведено.

6) Мерки за обезпечаване на гражданския иск, глоба и конфискация – чл. 72 и 73 от НПКЧл. 72. (1) По искане на прокурора съответният първоинстанционен съд еднолично в закрито заседание взема мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата по реда на Гражданския процесуален кодекс. (2) В съдебното производство съдът взема мерките по ал. 1 по искане на прокурора.

Чл. 73. (1) Съдът и органите на досъдебното производство са длъжни да разяснят на пострадалия, че има право да предяви в съдебното производство граждански иск за вредите, причинени от престъплението. (2) По искане на пострадалия или на неговите наследници, или на ощетеното юридическо лице в досъдебното производство съответният първоинстанционен съд еднолично в закрито заседание взема мерки за обезпечаване на бъдещ иск по реда на Гражданския процесуален кодекс.(3) В случаите по чл. 51 мерките по ал. 2 се вземат по искане на прокурора.(4) В съдебното производство по исканията по ал. 2 и 3 се произнася съдът, който разглежда делото.

ВЪПРОС № 34Защитник

Предпоставки за конституирането на фигурата на защитника в Наказателния процес

1) Упълномощаването – чл. 93 от НПКЧл. 93. (1) Защитникът се избира и упълномощава от обвиняемия, освен в случаите, предвидени в този кодекс. (2) Пълномощното се изготвя в писмена форма и се подписва от обвиняемия и защитника.(3) Защитникът може да заверява преписи от даденото му пълномощно и да преупълномощава със съгласието на обвиняемия друго лице за защитник.(4) Упълномощаването пред съд може да бъде извършено и устно в съдебното заседание. В този случай упълномощаването се вписва в протокола от съдебното заседание, който се подписва и от обвиняемия.(5) Пълномощното важи за цялото наказателно производство, ако не е уговорено друго.Тази предпоставка:

1.1. Упълномощаването на защитника се извършва чрез сключване на договор за правна помощ, който се подписва от обвиняемия и от защитника. Но за да е налице редовно упълномощаване освен този договор, обвиняемият подписва и пълномощно;

1.2. Както договора, така и пълномощното се изготвят в писмена форма, без да е необходима нотариална заверка. В съдебното заседание защитникът може да бъде упълномощен и устно;

1.3. Редовно упълномощеният защитник може да заверява преписи от пълномощното и да преупълномощава друг защитник, но само със съгласието на обвиняемия;

1.4. Пълномощното важи за всички стадии на процеса, освен ако изрично не е уговорено друго;

1.5. Действията по упълномощаването пораждат чисти граждански правоотношения, които обаче са абсолютна предпоставка за възникването на назакателнопроцесуални правоотношения.

2) За упълномощения защитник не трябва да са налице основанията за отвод или самоотвод, така както са изчерпателно посочени в чл. 91, ал. 3 от НПК.(3) Не може да бъде защитник:1. който е бил или е защитник и на друг обвиняем и защитата на единия противоречи на защитата на другия;2. който е представлявал или е давал съвети на друг обвиняем, ако защитата, която му се възлага, противоречи на защитата на другия обвиняем;

3. който е представлявал или е давал съвети на противната страна;4. който е участвал в производството в друго процесуално качество;5. който е съпруг, роднина по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до трета степен на съдия, съдебен заседател, прокурор, или разследващ орган по делото.

3) Да е спазен срокът, от началото на който може да се конституира защитник в процеса.

Този срок е установен в чл. 97, ал. 1 от НПК и както е видно от текста защитникът участва от момента на задържането или от момента на привличането на лицето като обвиняем. По НПК има два вида задържане – задържане под стража и задържане до 72 часа от прокурора. В този текст се има предвид както задържането под стража като мярка за неотклонение, така и задържането на лицето от прокурора за до 72 часа (с цел да бъде доведено пред съда за определяне на мярка за неотклонение задържане под стража).

Другият момент – привличането на лицето като обвиняем – е моментът, в който разследващият орган, след като е докладвал на прокурора, е написал постановление за привличане на обвиняем. Всъщност се има предвид момента на предявяването на постановлението за привличане на обвиняем. Изразът „от момента на привличането на лицето като обвиняем” не е точен, защото това е моментът, в който разследващият орган е изготвил постановлението за привличане на обвиняем. В този момент очевидно не може да има защитник. Текстът означава, че първият момент всъщност е именно моментът на предявяване на постановлението за привличане на обвиняем.

NB! Чл. 97, ал. 1 от НПК единствено сочи момента, от който защитникът може да участва по делото, но този текст не сочи действията, в които той участва. Това е разрешено с разпоредбата на чл. 224 от НПК. Тази разпоредба разделя действията на два вида:

- Действия, за които НПК предписва да присъстват обвиняемият и неговият адвокат;

- Действия, за които НПК не предписва това. Когато става въпрос за такива действия защитникът и обвиняемият могат да присъстват единствено с разрешението на разследващия орган, при това ако това няма да затрудни разследването. Действията, които се провеждат с (участието на) обвиняемия са трета група действия, за която група не важи разпоредбата на чл. 224 от НПК.Чл. 97. (1) Защитникът може да участва в наказателното производство от момента на задържането на лицето или на привличането му в качеството на обвиняем.Чл. 224. Когато разпоредбите на този кодекс не предвиждат присъствието на обвиняемия, на неговия защитник или на пострадалия и неговия повереник при извършването на съответни действия по разследването, органът на досъдебното производство може да им разреши да присъстват, ако това няма да затрудни разследването.

4) Лицето, което е упълномощено за защитник трябва да е или адвокат, или съпруг, възходящ или низходящ роднина на обвиняемия – чл. 91, ал. 1 и 2 от НПК.Чл. 91. (1) Защитник на обвиняемия може да бъде лице, което упражнява адвокатска професия. (2) Защитник може да бъде и съпругът, възходящ или низходящ роднина на обвиняемия.

5) Трябва да е подадена молба от обвиняемия с приложени към нея договор за правна помощ и пълномощно за участие на упълномощения защитник в процеса.

6) Държавният орган, който осъществява функция по ръководство и решаване на съответния стадий трябва да постанови съответен акт за конституиране на упълномощеното лице като защитник в процеса.

7) Отказ на обвиняемия от упълномощен защитник, както и замяната на един защитник с друг от обвиняемия, е винаги възможно в хода на целия наказателен процес. За този отказ и тази замяна НПК не предписва нито предпоставки, нито срокове. Това следва от разпоредбата на чл. 96 от НПК.Чл. 96. (1) Обвиняемият може във всеки момент на производството да се откаже от защитник, освен в случаите на чл. 94, ал. 1, т. 1 - 3 и 6. (2) Замяната на един защитник с друг може да стане само по молба или със съгласието на обвиняемия.

8) Защитникът обаче не може да се откаже от веднъж приетата защита, освен ако стане невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини. Това правило се тълкува стриктно – при болест, дълго отсъствие от страната. Това е разпоредбата на чл. 95 от НПК.Чл. 95. Защитникът не може да се откаже от приетата защита, освен ако стане невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини. В последния случай той е длъжен да уведоми своевременно обвиняемия и съответния орган.

Процесуално положение на защитника

На досъдебната фаза защитникът е субект на процеса, който осъществява функция по защита, а в съдебната фаза защитникът е страна, която осъществява функция по защитата. Проблемът е, че в наказателния процес, за разлика от гражданския процес, процесуалното положение на защитника е усложнено, предвид обстоятелството, че той има двойствено положение – от една страна е процесуален представител на обвиняемия, а от друга страна и в същото време е самостоятелна страна в процеса.

1) Защитникът е процесуален представител на обвиняемия, като съображенията за това могат да се обобщят така:

1.1. Защитникът встъпва в процеса по пълномощия, дадени му от обвиняемия;1.2. По силата на чл. 98, ал. 1 от НПК защитникът е длъжен да оказва правна

помощ на обвиняемия и с цялата си дейност да защитава правата и законните му интереси.Чл. 98. (1) Защитникът е длъжен да оказва правна помощ на обвиняемия и с цялата си дейност да съдейства за изясняване на всички фактически и правни положения, които са в полза на обвиняемия, като се ръководи от вътрешно убеждение, основано на доказателствата по делото и закона;

1.3. По силата на чл. 98, ал. 2 от НПК защитникът е длъжен да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата.(2) Защитникът е длъжен да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата. Когато защитникът счита, че основните линии на защитата, предложени от обвиняемия, са несъвместими с неговите задължения, той уведомява своевременно обвиняемия и продължава защитата, ако не бъде отстранен от наказателното производство по предвидения за това ред;

1.4. Обвиняемият винаги може да се откаже от защитника и винаги може да го замени с друг;

1.5. Защитникът не може да се отказва от веднъж приетата защита.

2) В същото време защитникът е самостоятелна страна и аргументите за този извод могат да се обобщят така:

2.1. Чл. 253 от НПК изчерпателно сочи кои са страните в наказателния процес, между тях е посочен и защитникът.Чл. 253. Страни в съдебното производство са: 1. прокурорът;2. подсъдимият и защитникът;3. частният тъжител и частният обвинител;4. гражданският ищец и гражданският ответник;

2.2. Няма никакво съмнение, че защитникът има самостоятелни права, защото чл. 99 от НПК има заглавие „Права на защитника” и в ал. 1 са посочени тези права.Чл. 99. (1) Защитникът има следните права: да се среща насаме с обвиняемия; да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да участва в наказателното производство; да прави искания, бележки и възражения и да обжалва актовете на съда и на органите на досъдебното производство, които накърняват правата и законните интереси на обвиняемия. Защитникът има право да участва във всички действия по разследването с участие на обвиняемия, като неявяването му не възпрепятства тяхното извършване;

2.3. Защитникът е самостоятелна страна, което следва от чл. 98, ал. 1 от НПК, според който защитникът е длъжен да защитава правата и законните интереси на обвиняемия, но съгласно изричното изискване на този текст, защитникът трябва „да се ръководи от вътрешно убеждение, основано на доказателствата по делото и закона”;

2.4. Когато обвиняемият и защитникът не могат да съгласуват основните си линии на защита и обвиняемият не отстрани защитника от процеса, той ще продължи участието си, но ще защитава правата на обвиняемия пак по същото правило – въз основа на вътрешното си убеждение, основано на доказателствата и на закона (от това следва, че защитникът е и защитник на правосъдието според някои автори).

3) Практически последици от факта, че защитникът е самостоятелна страна в процеса:3.1. След като защитникът е самостоятелна страна това означава, че той не е

просто технически изпълнител на волята на обвиняемия и затова не е длъжен да се съобразява с онези искания на обвиняемия, които биха го поставили в конфликт със задължението му на защитник по НПК и по Закона за адвокатурата (ЗАдв);

3.2. След като е самостоятелна страна, защитникът упражнява своите процесуални права, предвидени в НПК без да съгласува, без да иска одобрение и без да чака нареждания от обвиняемия. В процеса защитникът упражнява свои процесуални права, а не тези на обвиняемия (макар и да са аналогични);

3.3. Когато обвиняемият и защитникът не могат да съгласуват основните линии на защитата, обвиняемият разполага с 2 възможности по чл. 98, ал. 2 от НПК:

- Да се откаже от защитник и делото да продължи без такъв;- Да не се откаже от защитник и той да продължи участието си в процеса, но да

продължи да осъществява дейността си пак ръководейки се от вътрешното си убеждение, основано на доказателствата и на закона.

Във връзка със съгласуването на линиите на защитата на практика са възможни 3 хипотези:

3.3.1. Защитникът е убеден, че обвинението е доказано по несъмнен начин, защото няма нито едно доказателство, което да внесе съмнение в обвинението, а обвиняемият не се признава за виновен и настоява защитникът да пледира, че е невинен. В тази хипотеза защитникът не може да пледира, че обвиняемият е виновен, защото това означава да не изпълни процесуалното си задължение като негов процесуален представител да защитава правата и законните му интереси. Не може обаче да пледира и, че обвиняемият е невинен, защото това би означавало да наруши задължението си да действа по вътрешно убеждение, основано на доказателствата по делото и закона. Затова при тази хипотеза защитникът трябва да ограничи пледоарията си като посочи и анализира смекчаващите обстоятелства и да пледира за по-ниско по размер наказание или за по-леко по вид такова;

3.3.2. Защитникът е убеден, че присъдата трябва да се обжалва, а подсъдимият забранява това – отказва се от обжалването. Независимо, че подсъдимият възразява присъдата да бъде обжалвана, защитникът трябва да подаде жалба –

защото той има самостоятелно право на това, защото действа по вътрешно убеждение и защото само по този начин ще защити правата и интересите на подсъдимия;

3.3.3. Подсъдимият настоява защитникът да обжалва присъдата, а последният отказва да го направи, предвид липсата на основание за това. Защиникът не е длъжен да обжалва, защото това би било в противоречие с вътрешното му убеждение, но за да не напусне позицията си на защитник и за да защити правата на подсъдимия, той е длъжен технически да го подпомогне при изготвянето на неговата жалба. В последствие той отново ще участва в производството пред въззивната или касационната инстанция, като отново ще трябва да защитава правата и интересите на подсъдимия.

Задължителна защита от защитник

Задължителната защита от защитник, както е установена в чл. 94, ал. 1 от НПК е възможна в 9 /девет/ хипотези.

В чл. 94, ал. 1, т. 1-3 и т. 6-9 от НПК са уредени хипотези на абсолютно задължителна защита, а в чл. 94, ал. 1, т. 4 и 5 от НПК са уредени хипотези на условно задължителна защита.

1) Абсолютно задължителна защита:1.1. При този вид защита участието на защитник в процеса е абсолютно

задължително и то се осигурява независимо от волята на обвиняемия;1.2. Обвиняемият не може да заяви отказ от защитник – нито писмено, нито

устно, нито по какъвто и да е друг начин. Единствено когато обвиняемият назначи друг защитник, предходно назначеният се отстранява от процеса;

1.3. При задължителната защита по чл. 94 от НПК държавният орган, който осъществява функция по ръководство и решаване е длъжен да назначи защитник.

Назначаването на защитника става по правилата на НПК, но във връзка със Закона за правната помощ (ЗПП). Когато е налице някоя от хипотезите по чл. 94 от НПК, държавният орган прави искане до съответния адвокатски съвет, който трябва да посочи името на адвоката, който ще участва по конкретното дело. Адвокатският съвет може да посочи само адвокат, който е вписан в националния регистър (който е публичен и е обявен в Интернет). Така определеният адвокат се назначава от държавния орган като защитник в наказателния процес;

1.4. Хипотези на абсолютно задължителна защита са:1.4.1. Чл. 94, ал. 1, т. 1 от НПК – обвиняемият е непълнолетен. Когато

обвиняемият навърши пълнолетие в хода на процеса, се прилагат общите правила и задължителното участие на защитника отпада;

1.4.2. Чл. 94, ал. 1, т. 2 от НПК - обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам. Какво означава това:

- Психически недостатъци не означава, че обвиняемият е невменяем – това означава, че той страда от психическо заболяване, което затруднява възможността му да се защити сам. Дълго време в практиката се спореше дали неграмотността е физически или психически недостатък (тя не означава, че лицето не владее български език – това е отделна хипотеза). В крайна сметка надделя, че неграмотността не е нито физически, нито психически недостатък, но т. 2 трябва да се тълкува разширително и когато обвиняемият е неграмотен, трябва да се назначава защитник на основание именно тази точка;

- Под физически недостатъци ВС разбира случаи, когато обвиняемият е глух, сляп, куц или тежко болен към момента на производството;

- В т. 2 е употребено множествено число за физически или психически недостатъци, но ВС е приел, че е достатъчно да има само един психически или физически недостатък, за да се назначи адвокат на основание тази точка;

1.4.3. Чл. 94, ал. 1, т. 3 от НПК - делото е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода не по-малко от десет години или друго по-тежко наказание. ВС отдавна е приел, че за да се назначи защитник на основание тази точка,

минимумът на предвиденото от закона наказание трябва да е поне 10 години лишаване от свобода и че точно в този смисъл следва да се разбират думите „не по-малко от”;

1.4.4. Чл. 94, ал. 1, т. 6 от НПК – когато е направено искане по чл. 64 или обвиняемият е задържан. Тук се има предвид да се назначи адвокат винаги, когато подсъдимият е задържан – било под стража като мярка за неотклонение, било задържане от прокурора до 72 часа по чл. 64 от НПК;

1.4.5 Чл. 94, ал. 1, т. 8 от НПК - делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия. Тук става въпрос за провеждане на наказателен процес по реда на задочното производство – чл. 269, ал. 3 от НПК.(3) Когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина, делото може да бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия, ако:1. не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган;2. местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено;3. се намира извън пределите на Република България и:а) местоживеенето му не е известно;б) не може да бъде призован по други причини;в) е редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си.

Според ВС участието на адвокат е винаги задължително, независимо дали производството е задочно само на досъдебната фаза или само на съдебната фаза;

1.4.7. Чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК - обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това. Тази точка е пълен препис на чл. 6, ал. 2 от Европейската конвенция за правата на човека. Дали обвиняемият има възможност да плати не се изследва от адвокатския съвет по реда на ЗПП, а се решава от съответния държавен орган в наказателния процес. Когато е доказано, че обвиняемият няма финансови средства, за да се назначи защитник по т. 9 са необходими още две кумулативни предпоставки – обвиняемият да желае защитник и интересите на правосъдието да налагат той да има такъв. Последното означава, че делото е сложно от фактическа или правна страна, или че същото е многотомно, или има съучастие, или предвидената от закона санкция е висока.

2) Условно задължителна защита:2.1. Това са хипотезите по чл. 94, ал. 1, т. 4 и 5 от НПК;2.2. При условно задължителната защита държавният орган, както и при

абсолютно задължителната защита, назначава адвокат. Разликата е, че при абсолютно задължителната защита обвиняемият не може да се откаже от адвокат, докато при условно задължителната защита той може да стори това и делото ще продължи без защитник. Отказът трябва да е изричен и писмен, за да може да се докаже, че е направен такъв (в противен случай би било допуснато съществено процесуално нарушение);

2.3. Хипотезите на условно задължителната защита са:2.3.1. Чл. 94, ал. 1, т. 4 от НПК - обвиняемият не владее български език.

ВС приема, че обвиняемият владее български език, когато го владее писмено и говоримо. Освен това ВС прие, че не става въпрос за чужденец, а за всяко лице, което не владее български език;

2.3.2. Чл. 94, ал. 1, т. 5 от НПК - интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. ВС прие, че критерият, от който се съди дали интересите на обвиняемите са противоречиви е позицията, която са заели във връзка с обвинението или от обясненията, които са дали по време на разпита им като обвиняеми. Когато интересите на обвиняемите са противоречиви, това не означава само по себе си, че трябва да бъде назначен адвокат и на двамата. Такъв се назначава само, когато единият има, а другият няма адвокат (т.е. поне един има, но не и всички).

ВЪПРОС № 35

Граждански ищец и граждански ответник

I. ГРАЖДАНСКИ ИЩЕЦ

Обща характеристика

Причините за допускането на граждански иск в наказателния процес са свързани с необходимостта от процесуална икономия – налице е изключение от принципа, че за определен вид отговорност има съответен ред, по който да се осъществи. Целта на това изключение е в един процес да се разгледат всички последици от извършеното деяние, още повече, че така се избягва и произнасянето на противоречиви съдебни решения.

Наказателнопроцесуалният път за реализиране на гражданска отговорност в известен смисъл улеснява пострадалия, като съображенията за това са следните:

1) Пострадалият няма да внесе държавна такса (такава се дължи върху присъдената сума на края на делото, а разноските по делото, сред които е и държавната такса, най-вероятно ще се понесат от осъдения);

2) Гражданският ищец ползва изцяло събраните от обвинението доказателства (той обаче трябва да докаже сам неимуществените вреди);

3) По-лесно е доказването на гражданския иск в наказателния процес, защото няма формални доказателства (например липсва изискването по ГПК вземания над определен размер да се доказват с писмени доказателствени средства, в наказателния процес може да се докаже вземане за обезвреда в размер 1 000 000 лв дори и само посредством свидетелски показания).

В наказателния процес гражданският иск се доказва по реда на НПК. Гражданският иск е акцесорен по отношение на обвинението и следва неговата съдба. В този смисъл той може да бъде изменян.

В наказателния процес се допуска само един – единствен вид иск – осъдителен иск на деликтно основание. Гражданският иск в наказателния процес е наказателнопроцесуално средство, чрез което пострадалото лице или прокурорът могат да търсят в наказателнопроцесуален ред обезщетение от обвиняемия и лица, които носят наред с него отговорност за причинени с инкриминираното деяние вреди.

Важно е да се отбележи, че основанието на гражданския иск е извършеното деяние, инкриминирано в обвинителния акт, а не е престъпление, защото може в крайна сметка да се установи, че извършеното деяние не е престъпление, но все пак представлява деликт и като такъв подлежи на обезвреда.

Предпоставки за придобиване на качеството граждански ищец

Процесуалната правоспособност е свързана с тази на пострадалия, но граждански ищец може да бъде и юридическо лице – чл. 84, ал. 1 от НПК. Правото да се предяви иск преминава по наследство. Тук следва да се направи едно уточнение – ако пострадалият приживе е претендирал обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, след като почине неговите наследници не могат да претендират обезщетение за неимуществените вреди, които починалият наследодател е претендирал, а само за имуществените такива (мое разсъждение – това е случаят, когато пострадал е бил самият наследодател, а по силата на разпоредбите на НПК след смъртта му правото му се упражнява от наследниците, а не случаят, когато самите наследници са пострадали – например в случай на убийство).

Процесуалната дееспособност е общата дееспособност.

Гражданския иск

За гражданския иск не се изисква писмена форма, каквото е изискването по ГПК – така чл. 85, ал. 2 от НПК – „Молбата може да бъде устна или писмена”.

Изискванията за съдържанието на молбата за предявяване на граждански иск са посочени в чл. 85, ал. 1 от НПК – „трите имена на подателя и на лицето, срещу което се предявява искът; наказателното дело, по което се подава; престъплението, от което са причинени вредите, и характерът и размерът на вредите, за които се иска обезщетение”.

Конституирането на гражданския ищец е подобно на конституирането на частния обвинител, с тази разлика, че ако съдът откаже да конституира лицето като гражданския ищец, това разпореждане няма да подлежи на обжалване. Смисълът на такова законово разрешение е, че правото да се иска обезщетение не се ограничава, защото може да се упражни по общия исков ред, предвиден в ГПК.

Процесуално положение на гражданския ищец

Гражданският ищец е и субект, и страна в наказателния процес. Правата му са уредени в чл. 87 и чл. 100, ал. 1 от НПК. Специфично негово право е да иска обезпечаване на иска, което право се упражнява по реда на ГПК. Трябва да се отбележи, че гражданският ищец развива своята активност в рамките на гражданския иск – така чл. 87, ал. 2 от НПК. От това следва и особеността при обжалването от страна на гражданския ищец.

NB! Гражданският ищеж може да участва в съдебното производство като свидетел, частен обвинител, а може да бъде и частен тъжител (при дела, които се преследват по тъжба на пострадалия – от частен характер).

ВЪПРОС № 36Свидетел. Защита на свидетел. Защита на лица, застрашени във връзка с

наказателно производство

Понятието свидетел. За да се конституира едно лице като свидетел е необходимо да са налице следните предпоставки:

1) Трябва да е образувано наказателно производство.

2) Лицето трябва да е конституирано като свидетел и да е получило призовка, връчена му по съответния ред – вземането на решение от държавния орган става устно с пускането на призовката, т.е. конституирането на лицето на практика става устно и не се издава нарочно постановление. Когато обаче се откаже да се конституира едно лице като свидетел задължително се издава постановление.

3) Ако се има предвид чл. 117 от НПК ще стане очевидно, че свидетел е всяко лице, което лично е възприело факти, които факти са свързани с предмета на доказването и имат значение за разкриване на истината (т.е. свидетели не са само очевидците).

4) За да бъде едно лице конституирано като свидетел, то трябва да може правилно да възприема фактите и да дава достоверни показания за тях. Това следва от разпоредбата на чл. 118, ал. 3 от НПК.(3) Не могат да бъдат свидетели и лицата, които поради физически или психически недостатъци не са способни да възприемат правилно фактите, имащи значение за делото, или да дават достоверни показания за тях.

Несъвместимост

1) В нашия закон съществува принципно правило, според което не може да бъде свидетел лицето, което участва в същото наказателно производство в друго процесуално качество. Затова не могат да бъдат свидетели защитникът, разследващият полицай, прокурорът и т.н.

2) От това правило чл. 118, ал. 1 от НПК допуска многобройни изключения, защото могат да бъдт свидетели пострадалият, частният обвинител, гражданският ищец, гражданският ответник, поемните лица, както и обвиняемият, но само ако производството срещу него е прекратено или е завършило с влязла в сила присъда. NB! Частният тъжител не може да бъде свидетел в никой случай!Чл. 118. (1) Не могат да бъдат свидетели лицата, които са участвали в същото наказателно производство в друго процесуално качество, освен: 1. обвиняемия, спрямо когото производството е прекратено или завършено с влязла в сила присъда;2. пострадалия, частния обвинител, гражданския ищец, гражданския ответник;3. поемните лица, както и служители на Министерството на вътрешните работи или на военната полиция, присъствали при извършване на оглед и свързаните с него претърсване и изземване. (2) Лицата, които са извършвали действия по разследването и съдебни следствени действия, не могат да бъдат свидетели, включително и когато протоколите за извършените от тях действия не са изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс.

Права и задължения на свидетеля

1) Правата на свидетеля са уредени от разпоредбата на чл. 122 от НПК.Чл. 122. (1) Свидетелят има следните права: да си служи с бележки за цифри, дати и други, които се намират у него и се отнасят до неговите показания; да получи възнаграждение за загубения работен ден и да му бъдат заплатени разноските, които е направил, както и да иска отмяна на актовете, които накърняват правата и законните му интереси. (2) Свидетелят има право да се консултира с адвокат, ако смята, че с отговора на поставения въпрос се засягат правата му по чл. 121. При направено искане разследващият орган или съдът осигуряват тази възможност.

2) Задълженията на свидетеля са посочени в чл. 120 от НПК.Чл. 120. (1) Свидетелят е длъжен: да се яви пред съответния орган, когато бъде призован; да изложи всичко, което знае по делото, и да отговаря на поставените му въпроси, както и да остане на разположение на органа, който го е призовал, докато това е необходимо. (2) Свидетел, който не може да се яви поради болест или инвалидност, може да бъде разпитан там, където се намира.(3) Свидетел, който не се яви на определеното място и време да даде показания, се наказва с глоба до сто лева и се довежда принудително за разпит по реда на чл. 71.

Ако свидетелят посочи уважителни причини за неявяването си, глобата и принудителното довеждане се отменят.(4) Свидетел, който извън случаите по чл. 119 и чл. 121 откаже да свидетелства, се наказва с глоба до петстотин лева.

Отказ от свидетелстване

Този институт е предвиден в чл. 119 от НПК и тази разпоредба дава възможност на някои лица да откажат да свидетелстват. Това са съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на обвиняемия, както и лицето, с което последният се намира във фактическо съжителство. На тези лица правото е да се откажат да бъдат свидетели, но ако не откажат и дадат показания те, както всички други свидетели, са длъжни да казват истината под страх от наказателна отговорност.

Обстоятелства, по които свидетелят не е длъжен да дава показания

Както е видно от чл. 121 от НПК, свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които ще уличат в престъпление него, негови възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лице, с което се намира във фактическо съжителство.

Правото на тези лица е единствено при зададен въпрос да замълчат. Те не могат да дадат неверни показания под предтекст, че ако дадат верен отговор ще уличат себе си или своите близки в престъпление, т.е. те ще носят отговорност ако дадат неверни показания.

Поставя се въпросът може ли свидетелят да има адвокат – дали може да има повереник по делото. Чл. 122, ал. 2 от НПК дава отговор – адвокатът трябва да бъде допуснат да присъства без да може да участва в разпита. В същото време, когато свидетелят поиска да се консултира с него, разпитът следва да се прекъсне и двамата да бъдат оставени насаме, след което разпитът да продължи.

Защитата на свидетелите

1) По НПК са възможни 3 форми на защита на свидетел:1.1. Лична физическа охрана на свидетел;1.2. Запазване в тайна самоличността на свидетеля и разпита му като

анонимен. Свидетелят се разпитва от съответния държавен орган без участие на който и да било друг, като в протокола за извършения разпит се вписва не името на свидетеля, а идентификационен номер, като самият протокол не се подписва от свидетеля. До анонимния свидетел имат достъп само държавните органи, а защитникът и повереникът имат достъп до такъв свидетел само, ако свидетелят е посочен от тях. Протоколът за извършения разпит се предоставя на заинтересуваните страни да се запознаят с него и да зададат писмено своите въпроси;

1.3. Използване на специални разузнавателни средства (СРС) със съгласието на свидетеля.

2) Тези мерки за защита се налагат от съда или прокурора, но винаги със съгласието на свидетеля.

3) Предпоставки за налагане на такава мярка за защита е да са налице достатъчно основания да се предположи, че в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне опасност за живота или здравето на свидетеля, на негови

възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лице, с което се намира в особено близки отношения – това е смисълът на чл. 123, ал. 1 от НПК.

От тази разпоредба е очевидно, че може да бъде защитен не само свидетел, но и цитираните от текста негови близки.

Защитата по Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство (ЗЗЛЗВНП)

1) Този закон се прилага субсидиарно по отношение на мерките за защита по НПК и този извод следва от чл. 123, ал. 8 от НПК, според който в срок от 30 дни след налагане на мярката по НПК лицето може да иска защита по ЗЗЛЗВНП. Този закон обаче има и самостоятелно приложение, защото може да се осъществи защита по него без да е осъществена защита по НПК.2) По този закон могат да бъдат защитени свидетел, частен обвинител, граждански ищец, обвиняем, подсъдим, осъден, вещо лице, поемно лице както и техните възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намират в особено близки отношения – така чл. 3 от ЗЗЛЗВНП.

3) От гледна точка на субектите на защита този закон е с по-широко приложно поле от НПК, но по този закон може да се реализира защита само, когато обвинението е за тежко умишлено престъпление, при това не всяко, а по съответната глава от НПК, както изрично е посочено в чл. 4 от ЗЗЛЗВНП.Чл. 4. Застрашените лица могат да получат специална защита, когато показанията, обясненията или информацията на лицата по чл. 3, т. 1 и 2 осигуряват доказателства от съществено значение в наказателни производства по тежки умишлени престъпления от общ характер по глава първа, глава втора, глава шеста - чл. 242, ал. 2, 3 и 4, глава осма - раздел IV, глава единадесета - чл. 330, 333, 354а - 354в, и глава четиринадесета от Наказателния кодекс и по всички престъпления, извършени по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група.

4) Мерките за защита по ЗЗЛЗВНП са:4.1. лична физическа охрана – тази мярка съвпада с мярката по НПК;4.2. охрана на имуществото;4.3. временно настаняване на безопасно място – това място може да бъде и

затвор;4.4. промяна на мястото на живеене, на работата, на учебното заведение или

настаняване на друго място за изтърпяване на наказание;4.5. промяна на самоличността (според проф. Чинова с оглед на настоящите

условия тази мярка е неприложима).

5) Тези мерки се осъществяват от т.нар. Съвет по защита, чиито председател е заместник-министър на правосъдието, а след членовете са съдия от ВКС, прокурор от ВКП и следовател от Националната следствена служба.

ВЪПРОС № 39 Предмет на доказването

I. Правна същност на предмета на доказването - чл. 102 от НПК

1) Чл. 102 от НПК не определя понятието предмет на доказване, защото разпоредбата сочи единствено кои са трите групи обстоятелства, които подлежат на доказване, а не съдържа дефиниция на понятието.

2) Дефиницията на това понятие има в доктрината и в правната литература – предмет на доказването, това е съвкупността от обстоятелства, които трябва да се докажат по наказателното дело, за да се приеме, че е разкрита обективната истина.

3) От това определение и по-важно – от чл. 102, т. 3 от НПК е несъмнено, че онова, което се доказва по наказателното дело, това, което е предмет на доказване са винаги едни или други конкретни обстоятелства. Обстоятелства означава, че предмет на доказването са винаги конкретни факти от обективната действителност. Проблемът е, че според чл. 104 от НПК доказателствата са фактически данни, т.е. също факти от обективната действителност. Затова може да се направи извод, че предмет на доказването са факти от обективната действителност, както са факти на обективната действителност и самите доказателства, но фактите на обективната действителност докато са в процес на доказване и докато не са доказани несъмнено (докато са предмет на доказването) законът ги нарича обстоятелства по делото. Същите тези факти, доказани по несъмнен начин, се явяват доказателства за следващите обстоятелства, т.е. за следващите недоказани факти – и така докато се изчерпи предметът на доказване.

4) В чл. 102 от НПК предметът на доказването е посочен общо, абстрактно и принципно. Тази разпоредба не сочи, а и не може да посочи какъв е предметът на доказване по конкретното наказателно производство, защото той е винаги различен, в зависимост от конкретния случай. Чл. 102 от НПК обобщено сочи какъв е въобще предметът на доказване по наказателни дела, а не във всяко конкретно наказателно дело.

5) Понятието предмет на доказване е различно от понятието предели на доказване. Предeли на доказване – това е съвкупността от доказателствените материали, които трябва да се съберат и проверят, за да се приеме, че е разкрита обективната истина. Затова е вярно, че предметът на доказването се свързва с обстоятелствата по делото, а пределите на доказването – с доказателствата.

6) Функционалното предназначение на предмета на доказването е да се сложат чрез това понятие рамки в процеса на доказването въобще. Разпоредбата не случайно указва, че предмет на доказването са не всички обстоятелства около извършеното деяние, а само тези три групи – както са посочени в трите точки на чл. 102 от НПК.

7) В доктрината и в практиката понятията предмет на доказването, главен факт и обстоятелства по делото се използват като синоними.

II. Анализ на трите групи обстоятелства, които подлежат на доказване според чл. 102 от НПК

1) По чл. 102, т. 1 от НПК – доказва се деянието, разпоредбата е непрецизна (използвана е думата „престъплението”, а дали е налице престъпление - това е въпрос

на правен извод). За да се докаже извършеното деяние и участието на обвиняемия в него във връзка с т. 1 трябва да се докажат: времето, мястото, начинът, по който е осъществено самото деяние, причинените вреди , връзката между тях и извършеното деяние, кой е извършителят, притежава ли той някакви особени качества (непълнолетно лице, длъжностно лице, военно лице и т.н.). Доказват се и всички факти, от които трябва да се направи извод за формата на вината. По тази точка първа обаче се доказват и всички обстоятелства, които изключват или погасяват наказателната отговорност – изтекла давност, амнистия, смърт на дееца, невменяемост, малолетие и т.н.

2) По чл. 102, т. 3 от НПК – във връзка с нея трябва да се докаже всичко, необходимо за индивидуализиране на наказанието. При доказването по точка трета държавните органи се ръководят от правилото на чл. 54 от НК, затова трябва да се докажат всички обстоятелства, свързани с мотивите, подбудите, конкретната степен на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец, както и всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. По-конкретно тук се доказват съдебното минало на дееца, общественото му положение, социалното му положение, семейното му положение, здравословното му състояние, причинените вреди и т.н.

3) По чл. 102, т. 2 от НПК – NB! не е възможно правилно да се определи наказанието по т. 3 ако не се установят характера и размера на причинените с деянието вреди

3.1. Характерът и размерът на причинените вреди се доказват по точка първа винаги, когато те са елемент от състава на престъплението;

3.2. Характерът и размерът на вредите винаги се доказва по всяко наказателно дело, защото ако не са елементи от състава на престъплението, те ще са смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства;

3.3. В такъв контекст може да се обясни смисълът от съществуването на точка втора и тя се свързва с доказване при предявен граждански иск в наказателния процес – в тези хипотези се доказват не само характерът и размерът на причинените вреди, но и на кое лице са причинени тези вреди; доказва се дали може да се конституира граждански ответник; доказва се дали обвиняемият има имущество – къде се намира и в какво се изразява, като това е необходимо, за да се прецени дали това имущество може да послужи за обезпечение на гражданския иск.

ВЪПРОС № 40Тежест на доказване

I. Понятието тежест на доказване – чл. 103 от НПК

1) Трудно е да се приеме твърдението, че чл. 103 от НПК съдържа дефиниция на понятието тежест на доказване. Според текста тежестта на доказване е тежестта да се докаже обвинението, но това не е дефиниция, защото едно неизвестно е определено с друго неизвестно.

2) Съдържанието на понятието тежест на доказването може да се узнае най-лесно ако се съпостави какво задължение във връзка с доказването имат едни или други субекти на процеса:

2.1. Държавните органи:

2.1.1. Прокурор – както е видно от чл. 103 от НПК, прокурорът има тежест на доказване както в съдебната фаза, така и на досъдебното производство;

2.1.2. Разследващи органи – както е видно от чл. 103 от НПК, разследващите органи имат тежест на доказване. Очевидно, че на досъдебната фаза имат тежест на доказване както прокурорът, така и разследващият орган, но това никак не означава, че тежестта на доказване се поделя между тях. Обратно – всеки от тях има свое самостоятелно задължение във връзка с тежестта на доказване;

2.1.3. Съд – от чл. 13 от НПК, както и от чл. 107, ал. 2 и 3 от НПК е видно, че съдът има задължение за доказване, защото по силата на чл. 13 от НПК е длъжен да разкрие обективната истина, а по силата на чл. 107 от НПК е длъжен служебно да събира всички доказателства, необходими за разкриване на истината;

2.2. Гражданите, които защитават свои права и законни интереси (обвиняем, пострадал, частен обвинител и т.н.) – те нямат тежест на доказване, нямат и задължение за доказване, защото защитават свои права и законът в никой случай не ги задължава да правят това и да участват в процеса на доказването;

2.3. Гражданите, които технически подпомагат дейността на държавните органи (свидетели, вещи лица, поемни лица, преводачи, тълковници и т.н.) - тези граждани нямат тежест на доказване, нямат и задължение за доказване, но имат задължение да участват в процеса на доказването и да съдействат на държавните органи за разкриването на истината чрез своите познания, заключения, преводи, тълкувания и т.н.;

2.4. Гражданите, които защитават чужди права и законни интереси (защитници и повереници) – защитниците нямат тежест на доказване, но имат задължение за доказване, защото както е видно от чл. 98, ал. 1 от НПК, защитникът е длъжен да съдейства за установяването на всички факти, които са в полза на подсъдимия (в полза на защитата).

3) За да се обясни тежестта на доказване, трябва да се съпоставят тежестта на доказване, която има прокурора и задължението за доказване, което има защитникът.

Казус (от практиката на проф. Чинова като прокурор): Един подсъдим е обвинен за убийството на съпругата си в семейното жилище. Досъдебното производство е приключило за 7 месеца. В съдебната зала (подсъдимият е с мярка за неотклонение задържане под стража) той се явява с 3-ма адвокати. Прокурорът чете обвинителния акт и трябва да се пристъпи към разпит на подсъдимия. Единият адвокат отива до съдията и носи ново доказателство – билет за влак от София до Пловдив, на който са отбелязани номер на влака, дата, посока, място, но не е посочено име на лицето, на което е издаден. Съдът пита подсъдимия откъде е билетът, последният мълчи и не желае да отговаря; съдът го пита дали е нощувал в Пловдив – подсъдимият мълчи; съдът го пита дали се е срещал с някого – отново подсъдимият отказва да отговори, не сочи свидетели, нито сочи хотел, в който да е отсядал, докато е бил в Пловдив. Съдът прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора, защото разследването е завършило при непълнота на доказателствата (сега вече това е невъзможно да се направи) и изменя мярката за неотклонение в гаранция и го освобождава още тогава. С представянето на билета адвокатът на подсъдимия изпълнява задължението си да доказва- той внася съмнение в обвинението – кога е налице съмнение в обвинението преценява съдът.

Прокурорът и разследващите органи правят справка в БДЖ – в купето, посочено на билета е имало 6 човека. Чрез медиите се разпространява призив хората, които са пътували в това купе, да се явят пред органите – от общо 6 човека се явяват 5 и оттук се прави изводът, че шестият човек може би е обвиняемият. Прави се разпознаване –

двама от петте заявяват, че човекът им е познат отнякъде (но не посочват конкретно от къде). Правят се пълни справки във всички хотели – кой къде е спал. Обвиняемият накрая проговаря и заявява, че не е спал в Пловдив, но посочва трима свидетели, на които е казал за пътуването до Пловдив – показанията на тримата се разминават напълно в останалите детайли, но и тримата казват, че помнят, че обвиняемият им е казал кога и с кой влак ще пътува за Пловдив, като дори обясняват подробно причините да си спомнят тези неща.

Прокурорът и разследващите органи иамт задължение да отстранят внесеното съмнение в обвинението – те правят всичко възможно, но не успяват и се налага да се постанови прекратяване на делото, защото трябва да се приеме противното на това, което е твърдял прокурорът. В крайна сметка обвиняемият се появява преди да е прекратено делото и признава, че е убил жена си и разказва всичко – шестият човек във влака се оказва брат му, с когото си приличат. Причината да си признае е, че след като е бил освободен, обвиняемият се е прибрал в семейното жилище, където са били следите от кръв, и в крайна сметка психологически не е успял да издържи.

Задължението на защитника е едно обикновено задължение и то е изпълнено тогава, когато той е успял да внесе съмнение в обвинението, като кога е внесено такова е въпрос на конкретна преценка във всеки конкретен случай.

Тежестта на доказване, която има прокурорът е неговото задължение да докаже по несъмнен начин обвинението, но това не е обикновено задължение, а именно тежест на доказване, защото ако защитникът внесе съмнение в обвинението и прокурорът не успее да отстрани така внесеното съмнение, на досъдебната фаза производството ще се прекрати, а в съдебната фаза ще се постанови оправдателна присъда.

II. В нашето право никога не е допустимо тежестта на доказване да бъде прехвърлена върху защитата, защото:

1) Съгласно чл. 103, ал. 3 от НПК не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия поради това, че той не е доказал възраженията си.

2) Съгласно чл. 103, ал. 2 от НПК обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен.

3) Тежестта на доказване не може да се прехвърля, защото вътрешното убеждение на нито един държавен орган, веднъж произнесъл се по вината, с нищо не може да ангажира следващия държавен орган, който ще се произнася по същите въпроси. Винаги е възможно прокурорът да внесе обвинителен акт, първата съдебна инстанция да постанови оправдателна присъда, а втората – осъдителна и обратно.

4) Тежестта на доказване не може да се прехвърля нито фактически, нито юридически – юридически не може, защото няма текст в НПК, който да позволява това; фактически не може, защото никой държавен орган не е длъжен да заявява в хода на процеса, че обвинението е доказано, за да може фактически оттук насетне тежестта на доказване да се прехвърли върху другата страна.

5) По нашето право, за разлика от англоамериканското, тежестта на доказване не може да бъде прехвърляна, защото доказването се базира на презумпцията за

невиновност, а не се базира на общия принцип на доказването, според който тежестта на доказване лежи върху страната, която в спора прави положителни твърдения, от доказването на които тя ще извлече изгодни правни последици. В англоамериканското право доказването се базира на този общ правен принцип. Прокурорът е този, който прави положителни твърдения с внесеното обвинение в съда и затова той има тежест на доказване, когато подсъдимият отрича, че е извършил престъплението, няма тежест на доказване, защото твърдението му е свързано с отрицателни факти. Разликата обаче е оттук насетне – според едни или други прецеденти, ако подсъдимият отрича да е извършил престъплението, той не е длъжен да доказва нищо, но ако това отрицание е свързано с положителни утвърждавания – върху него се прехвърля тежестта на доказване.

ВЪПРОС № 41Същност на доказателствата (легална дефиниция е дадена в чл. 104 от НПК)

Чл. 104. Доказателства в наказателното производство могат да бъдат фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в този кодекс.

I. Обяснение на първия белег от дефиницията за доказателства по чл. 104 от НПК – доказателствата са фактически данни

1) Според българския тълковен речник фактически данни означава данни, които имат характер на факти. Затова никога не е имало съмнение, че доказателствата са факти на обективната действителност, но нашият законодател е възприел не понятието факти на обективната действителност, а негов синоним – фактически данни, с цел да се облекчи правоприлагането и да е очевидно ясно, че доказателства са не само вещи, предмети, книжа и т.н., но и всички други видими или невидими следи, оставени върху тях от събитието на престъпното деяние.

2) Всеки факт на обективната действителност може да бъде доказателство, но само ако отговаря на следните условия:

2.1. Фактът трябва да е индивидуализиран – определен по време и по място. Слухът или мълвата макар да са факти на обективната действителност, не могат да бъдат доказателства, защото не могат да се определят по време и по място;

2.2. Фактите на обективната действителност могат да са вещи, предмети, книжа, действия, бездействия, както и всички видими или невидими следи, оставени от деянието върху предмети от обективната действителност;

2.3. Доказателствата могат да бъдат и факти от вътрешния психически мир на човека;

2.4. Фактите, които ще послужат като доказателства няма значение дали са минали, настоящи, постоянни, временни, нововъзникнали, новосъздадени и т.н.

3) Има факти на обективната действителност, които директно се прилагат по делата и други факти, които с оглед на тяхното естество и големина не могат да се приложат, а винаги трябва да бъдат възпроизведени.

4) Фактите на обективната действителност, които са доказателства, трябва да се различават от фактите на обективната действителност, които са предмет на доказване (или обстоятелствата по делото). Обстоятелствата по делото са недоказани факти, а същите тези факти, доказани несъмнено, са доказателства по делото.

5) Фактическите данни трябва да се различават и от начините за тяхното възпроизвеждане. Фактите могат да се възпроизвеждат устно (показания на свидетел, обяснения на обвиняем), писмено (протокол за оглед) или по веществен път (фотоснимка), но самото възпроизвеждане е доказателствено средство, а не доказателство по делото.

6) Фактическите данни, които ще послужат като доказателства трябва да се различават и от фактическите констатации по делото. С фактическата констатация се прави извод за съществуването или несъществуването на даден факт въз основа преценка на доказателствения материал. Решаващите фактически констатации се правят от държавните органи в наказателния процес – те не са факти на обективната действителност, нито са начин за възпроизвеждане на такива факти, затова те не са нито доказателства, нито доказателствени средства. Фактическите изводи са твърдения на държавните органи за съществуването или несъществуването на определени конкретни факти от обективната действителност, които твърдения обаче по своята същност не са възпроизвеждане на факти, а са логически изводи за съществуването на конкретни факти, които изводи са направени след цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал, оценен поотделно и в неговата съвкупност.

II. Обяснение на втория белег от дефиницията – фактическите данни трябва да са свързани с предмета на доказване

1) Всяко престъпно деяние оставя многобройни следи в обективната действителност, но значение по делото могат да имат само тези от тях, които са свързани с предмета на доказване;

2) Връзката между фактическите данни и предмета на доказване е обективно съществуваща връзка и тя също трябва да се докаже несъмнено.

3) Тази връзка може да е минала, настояща, временна, постоянна, новосъздадена, може да е връзка на причина и следствие, на два независими резултата от една и съща причина и т.н.

III. Обяснение на третия белег от дефиницията – фактическите данни трябва да могат да допринесат за изясняване на обстоятелства от предмета на

доказването

1) Фактическите данни да са свързани и да могат да допринесат за изясняване на обстоятелствата по делото са като правило без изключение кумулативни изисквания (трябва едновременно да са налице).

2) Когато един факт е свързан и може да допринесе за изясняване на обстоятелствата по делото, на практика се обозначава като относим, а относимостта е условие за неговата допустимост като доказателство.

3) На практика е възможно един факт да е свързан с предмета на доказването, но да не може да допринесе за изясняване на каквото и да било обстоятелство, поради което няма да бъде доказателство по делото – млад човек е убит в жилището, където живее с майка си, която като се прибира, вижда трупа и умира. Смъртта й има връзка с предмета на доказване, но не допринася за изясняването на делото.

IV. Обяснение на четвъртия белег от дефиницията – фактическите данни да са установени по реда, предвиден в НПК

1) Фактите на обективната действителност могат и да имат връзка и да могат да допринесат за изясняване на предмета на доказване, но ако не са приложени по делото или не са възпроизведени по реда на НПК не могат да бъдат доказателства.

2) Фактическите данни трябва да са приложени по делото или да са събрани и проверени, но не по реда на закон, а по реда на НПК.

3) Фактическите данни могат да се възпроизвеждат, но само чрез начините за това, предвидени в НПК.

4) Фактическите данни могат да се събират и проверяват, но само чрез способите за доказване по НПК, които са предвидени изчерпателно.

V. Доказателствата се делят на четири групи

1) Преки и косвени;2) Първични и производни;3) Обвинителни и оправдателни;4) Веществени и невеществени

ВЪПРОС № 42Преки и косвени доказателства

1) Доказателствата се делят на преки и косвени в зависимост от връзката с предмета на доказването.

2) В правната литература и в практиката се използва и понятието улики – това понятие обаче не е синоним на понятието косвени доказателства, защото е вярно, че уликите са косвени доказателства, които се обозначават така, защото чрез тях се уличава лицето, което е извършило престъплението. Косвените доказателства обаче не се изчерпват с уликите, защото косвени доказателства могат да бъдат не само улики, но и такива, които доказват невиновността на лицето в извършеното престъпление.

3) В литературата и в практиката за използването на тези доказателства са формулирани следните правила:

3.1. По наказателното дело не е допустимо да се подменят преки доказателства с косвени и това е пряко следствие от принципа на непосредствеността;

3.2. Когато по делото са събрани и преки, и косвени доказателства, косвените обикновено служат за проверка на преките;

3.3. Когато по едно дело няма преки доказателства, цялото доказване трябва да протече с косвени доказателства, което е не само дълъг и сложен процес, но и крие опасност от съдебни грешки.

4) Преки доказателства са тези, които непосредствено, т.е. без помощта на други доказателства, доказват обстоятелства от главния факт. Косвените доказателства могат да доказват обстоятелства от главния факт, но винаги чрез помощта и посредством други доказателства. Пример: един свидетел твърди, че е бил на определена улица и е отивал до магазина и е видял човек, тичащ до определено дърво, който човек е обвинен в убийство, извършено до това дърво. Ако се докаже достоверността на това доказателствено средство се доказва, че той говори истината и се приема доказателството, че обвиняемият е тичал по посока на дървото – това не доказва нищо от убийството, следователно ще са необходими и други доказателства, за да се докаже предмета на доказването.

Когато се докаже достовеност на източник, възпроизвеждащ преки доказателства, доказването приключва – то се изчерпва.

5) Няма никаква разлика в начина, по който се допускат, събират, проверяват и оценяват преките и косвените доказателства. Разликата може да се формулира така – когато се докаже достоверността на източника, който възпроизвежда преки доказателства и със самия този факт, без да се правят каквито и да било преценки и оценки ще се окажат доказани обстоятелства от предмета на доказването. Когато обаче се докаже достоверността на източник, който възпроизвежда косвени доказателства и със самия този факт няма да са доказани каквито и да било обстоятелства от предмета на доказването, затова оценката трябва да продължи. При тази оценка трябва да се съпостави косвеното доказателство с всички други доказателства по делото и при тази съпоставка връзката между косвеното доказателство, другите доказателства по делото и предмета на доказването трябва да е единствено възможната връзка. Според практиката на ВКС „обвинението може да бъде доказано по несъмнен начин и само с косвени доказателства, но в такъв случай всички косвени доказателства в тяхната съвкупност трябва да водят до единствения извод за вината на подсъдимия и да изключват всяка друга възможна версия, а направеният извод трябва да е единствено възможен”.

ВЪПРОС № 43Първични и производни доказателства. Обвинителни и оправдателни

доказателства

I. Първични и производни доказателства

1) Доказателствата се делят на първични и производни в зависимост от източника, който ги възпроизвежда. Ако едно доказателство е възпроизведено от първоизточник, то е първично. Такива доказателства се възпроизвеждат чрез показания на свидетел очевидец, обяснения на обвиняем, оригинални документи и т.н. Обратно, когато доказателството е възпроизведено от непървичен източник, то е производно. Такива доказателства се възпроизвеждат чрез документи, които не са оригинали, чрез показания на свидетели неочевидци и т.н.

2) На практика е възможно едно доказателство да е пряко от гледна точка на връзката му с предмета на доказването и в същото време да е производно от гледна точка на източника, който го възпроизвежда. В същото време е възможно едно доказателство да е косвено от гледна точка на връзката му с предмета на доказването, и едновременно с това да е първично от гледна точка на източника, който го възпроизвежда.

3) Значението на това деление на доказателствата може да се обобщи така:3.1. Първичните доказателства не могат да се подменят с производни – това

следва от принципа за непосредствеността;3.2. Производните доказателства обикновено служат за проверка на първичните;3.3. Когато по делото няма първични доказателства, цялото доказване трябва да

протече с производни доказателства, което крие риск от съдебни грешки.

II. Обвинителни и оправдателни доказателства

1) Доказателствата се делят на обвинителни и оправдателни в зависимост от техния предмет.

2) Ако се има предвид разпоредбата на чл. 107, ал. 1 от НПК, ще се направи верен извод, че обвинителни са доказателствата, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, а оправдателни са тези, които го оправдават или смекчават отговорността му.

3) Значението на това деление се обобщава така:3.1. Благодарение на това деление лесно може да бъде обяснено задължението на

държавните органи да бъдат обективни, което означава да събират както обвинителни, така и оправдателни доказателства;

3.2. Това деление има значение за правилното тълкуване на чл. 98, ал. 1 от НПК, когато ще е ясно, че задължението на защитника е задължение, но само за събиране и проверка на оправдателни доказателства;

3.3. Това деление има значение за правилното тълкуване на чл. 102 от НПК, когато е ясно, че предметът на доказване на общо основание са както обвинителни, така и оправдателни доказателства;

3.4. Без това деление е трудно да се обясни кога е налице обосновано обвинение, защото обвинението е обосновано, когато е подкрепено с достатъчно обвинителни доказателства;

3.5. Това деление има значение и за правилното тълкуване на чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК, според който производството се прекратява, когато не е доказано участието на обвиняемия в престъплението. Този текст означава, че не са, а и не са могли да се съберат и проверят повече обвинителни доказателства.

ВЪПРОС № 44Веществени и невеществени доказателства

I. Веществени доказателства

1) Доказателствата се делят на веществени и невеществени в зависимост от тяхното естество.

2) От чл. 109 от НПК може да се направи извод, че веществените доказателства са по своята същност предмети, които са били или предназначени, или послужили за извършване на престъплението, или са били оръдие, средство, предмет на престъплението. По-важно е, че според самия закон веществено доказателство може да бъде всеки предмет, ако престъплението е оставило някакви следи върху него.

3) Предметите, които се прилагат по делото трябва да бъдат подробно описани и фотографирани по правилата на чл. 110 от НПК.

4) Пазенето на веществени доказателства – в тази връзка правилата са:4.1. Принципът е, че веществените доказателства, които са приложени по делото

се пазят докато приключи наказателното производство – така чл. 111, ал. 1 от НПК;

4.2. В алинея втора на чл. 111 от НПК има изключение, когато вещественото доказателство може да се върне и преди това (преди приключване на наказателното производство), ако по този начин няма да се затрудни разкриването на истината, но това връщане може да стане само с разрешение на прокурора. Отказът за връщане може да се обжалва пред съда, като този контрол е едноинстанционен, т.к. решението на съда (актът с който се произнася съдът е определение) е окончателно, а заседанието е закрито и се произнася еднолично съдия.

5) Разпореждането с веществени доказателства:5.1. Разпореждане с веществени доказателства, които подлежат на бързо

разваляне и с наркотични вещества става по правилата на чл. 111, ал. 4 и 5 от НПК;

5.2. Разпореждането с веществени доказателства може да стане и чрез отнемането им в полза на държавата, когато не е установено на кого принадлежат и не са потърсени е едногодишен срок, за МПС срокът е петгодишен – така чл. 112 от НПК. Срокът тече от завършване на наказателното производство.

6) Разпоредбата на чл. 112, ал. 4 от НПК – в нашата доктрина, а и видно от чл. 112, ал. 4 от НПК има писмени доказателства от категорията на веществените. На практика хипотезите за това са две:

6.1. Когато става въпрос за документ, който интересува наказателния процес с някакъв свой външен белег (а не със съдържанието), той се оценява винаги като веществено доказателство от категорията на писмените;

6.2. Хипотезата на чл. 112, ал. 4 от НПК – когато писма, книжа и други писмени актове са веществени доказателства. По делото могат да се приложат всякакви лични тефтери, писма, дневници, записвания при водено двойно счетоводство и т.н. Всички тези книжа обаче не са документи и затова се използват като веществени доказателства. Не са документи, защото им липсва един от съдържателните белези на понятието документ, а именно – липсва им белегът целенасоченост. Всеки документ, когато се изготвя и за да е документ, той се изготвя винаги с цел така, че направеното изявление в документа при бъдещ спор да послужи за доказване на същото (на изявлението). Това се има предвид от разпоредбата на чл. 112, ал. 4 от НПК.

Доказателството a priori трябва да се докаже , а доказателственото средство не се доказва, защото се изготвя по правилата на закона.

II. Невеществени доказателства

1) Невеществените доказателства са по правило факти на вътрешния, на психическия мир на човека.

2) По правило невеществените доказателства служат за доказване на субективната страна на престъплението.

3) Невеществените доказателства не могат да се приложат по делото – те винаги се възпроизвеждат.

4) Доказването с невеществени доказателства е изключително трудно, защото за тяхното съществуване или несъществуване може да се съди единствено по други външни прояви на човека.

5) Всичко дотук не важи за най-новите – т.нар. електронни доказателства. Те са невеществени, защото те представляват цифров запис, пресъздаден чрез електрически заряди, които имат нематериално естество. Затова е вярно, че харддискът на компютъра, дискетата и дискът са веществени доказателствени средства, които възпроизвеждат невеществени електронни доказателства.NB! Повече за електронните доказателства – сп. „Правна мисъл” – бр. 3/2002 – „Електронните доказателства”, автор Гергана Маринова

ВЪПРОС № 45Същност на доказателствените средства. Разлика от доказателствата

I. Същност на доказателствените средства

1) С новия НПК за първи път се формулира с чл. 105 от НПК дефиниция на понятието доказателствени средства и според този текст доказателствени средства са начините за възпроизвеждане на доказателства или на други доказателствени средства.

2) Според начина на възпроизвеждане доказателствените средства са групирани, включително и според закона като:

2.1. устни;2.2. писмени;2.3. веществени.

3) Доказателствените средства са предвидени в НПК, а и нещо повече – устните и веществените са предвидени изчерпателно, като само писмените не са предвидени изчерпателно, защото всеки документ може да бъде писмено доказателствено средство и в този смисъл няма как да се предвиди изчерпателно.

4) Доказателствените средства са не само предвидени в НПК, за някои от тях НПК предвижда дълъг и сложен ред за начина, по който се изготвят – например за протоколите от способите за доказване; кино-, видео- и звукозаписите – с или без използване на специални разузнавателни средства (СРС). Това правило не е

абсолютно, защото за някои доказателствени средства НПК не предвижда реда, по който да се изготвят – например фотоснимки, схеми, отливки, скици, отпечатъци и т.н.

5) Доказателствените средства трябва да се различават от доказателствата, защото доказателствата са факти на обективната действителност, а доказателствените средства са начините за тяхното възпроизвеждане.

6) Доказателствените средства трябва да се различават от способите за доказване. Вярно, че и едните, и другите са все начини, предвидени в НПК, но доказателствените средства са начини за възпроизвеждане, а способите за доказване са начини за събиране и проверка на доказателства и доказателствени средства.

II. Разликите между доказателства и доказателствени средства

1) Доказателствата са факти на обективната действителност, а доказателствените средства са начините, предвидени в НПК, за тяхното възпроизвеждане.

2) Доказателствата ги „създава” деянието – те са такива, каквито са оставени в обективната действителност от него, а доказателствените средства ги „създава” законодателят.

3) Доказателствата не са и не могат да се предвидят в НПК, защото са такива, каквито са оставени на мястото на извършеното деяние и затова са винаги различни, докато доказателствените средства са предвидени в НПК (някои от тях изчерпателно).

4) На практика обикновено доказателствените средства възпроизвеждат доказателства (например фотоснимки, протокол за оглед/претърсване/изземване, отливки), но е възможно едно доказателствено средство да възпроизвежда друго доказателствено средство (например протокол от разпит на свидетел като писмено доказателствено средство, възпроизвеждащо показанията на свидетеля, които са устно доказателствено средство).

5) На практика е възможно едно доказателствено средство да възпроизведе повече от едно доказателство, както и обратно – няколко доказателствени средства да възпроизвеждат едно и също доказателство. Но тук е важно, че като правило по делото има толкова доказателства, колкото факти на обективната действителност са възпроизведени, а не колкото средства за възпроизвеждането им са използвани.

6) На практика е възможно да има доказателства без доказателствени средства – когато самият факт на обективната действителност е приложен по делото такъв, какъвто е.

7) На практика е възможно и обратното – по делото да съществуват доказателствени средства без доказателства:

7.1. Самото доказателствено средство възпроизвежда факти на обективната действителност, които обаче не са относими, т.е. нито са свързани, нито могат да допринесат за изясняване на предмета на доказване;

7.2. В случаите на лъжесвидетелстване – когато свидетелят възпроизвежда несъществуващи факти.

8) Между доказателства и доказателствени средства има разлика при тяхното допускане – когато държавният орган допуска или не допуска доказателства, той трябва да реши въпроса дали същите са относими, а когато оценява допустимостта на доказателствени средства той решава въпроса дали същите са допустими, т.е. предвидени в НПК.

9) Има разлика и при оценката – когато се оценяват доказателствени средства, държавният орган трябва да реши кои от тях са достоверни и кои са недостоверни, а когато оценява доказателствата трябва да реши кои факти държавният орган приема, че са съществували и кои приема, че не са съществували.

ВЪПРОС № 46Гласни доказателствени средства

I. Обща характеристика

1) Гласните доказателствени средства се обозначават така, защото при тях възпроизвеждането на факти от обективната действителност се извършва чрез устна реч – гласно.

2) Гласните доказателствени средства са изчерпателно посочени в НПК и това са обясненията на обвиняемия и показанията на свидетелите.

3) Вярно, че вещото лице в съдебното заседание задължително дава заключението си устно, но това не е гласно доказателствено средство, защото вещото лице на базата на събрания по делото доказателствен материал прави извод от едни известни за други неизвестни факти, а не възпроизвежда факти от обективната действителност.

II. Обясненията на обвиняемия

1) Обясненията на обвиняемия са винаги устно доказателствено средство без значение, дали чрез своите обяснения той отрича или прави признание за извършеното престъпление.

2) Обясненията на обвиняемия трябва да се оценяват особено внимателно, като винаги трябва да се има предвид, че те имат двойствена природа, защото са едновременно и доказателствено средство, и средство за защита.

3) Обясненията трябва да се различават от исканията, бележките и възраженията, които прави обвиняемият. Чрез тях той не възпроизвежда факти от обективната действителност и затова дори, когато са вписани в протокола за разпит, те не са доказателствено средство.

4) Съдебната реч на обвиняемия –(kuv e toq obvinqem be, ne trqbva li da e podsudim ?!) wiинаги е устна реч. В нея той прави анализ на доказателствата и

предлага на съда как да се решат въпросите по същество, а не възпроизвежда факти на обективната действителност. Когато по време на съдебната реч обвиняемият даде обяснения във връзка с извършеното престъпление, съдът възобновява съдебното следствие, провежда разпит на подсъдим и само тогава обясненията му ще са годно и редовно устно доказателствено средство.

5) Последната дума на подсъдимия също е винаги устна (дава се устно), но последната дума не е доказателствено средство, защото чрез нея подсъдимият изразява своето окончателно отношение към обвинението.

6) От друга гледна точка обясненията са първото средство, което се предоставя на обвиняемия, за да може той да се защити. Изводът следва от чл. 221 от НПК, според който незабавно след като на лицето се предяви постановлението за привличане на обвиняем, то се разпитва като обвиняем.

7) По нашия НПК обясненията на обвиняемия са едно обичайно доказателствено средство. Те нямат изключително значение и тяхната достоверност се проверява така, както се проверява достоверността на всяко друго доказателствено средство.

III. Правна същност на самопризнанието

1) На самопризнанието НПК доскоро не придаваше каквото и да било специфично, а още по-малко изключително значение. Това доказателствено средство се събира, проверява и оценява като всяко друго доказателствено средство.

2) Съгласно изричното правило на чл. 116, ал. 1 от НПК нито обвинението, нито присъдата могат да се базират само на едно самопризнание. Според Решение 55/2003 на ВКС „свидетелските показания, които установяват самопризнание, дори и да съвпадат помежду си не могат да обосноват осъдителна присъда ако в подкрепа на обвинението не са събрани и други доказателства” – т.е. ВКС прави разширително тълкуване на разпоредбата.

3) Самопризнанието се проверява за неговата достоверност така, както се проверява всяко друго доказателствено средство. Затова чл. 116, ал. 2 от НПК не освобождава държавните органи от задължението да събират и други доказателства, ако е направено самопризнание.

4) С проведената съдебна реформа и новия НПК е вярно, че няма промяна в значението и начинът, по който се доказва и оценява самопризнанието, но има особености когато става въпрос за споразумение и за съкратено съдебно следствие. Вярно е, че и при тези процедури ако е направено самопризнание на досъдебната фаза, то се доказва по общите правила. Различното е, че така направеното самопризнание при тези две процедури не се доказва отново, защото не се провежда съдебно следствие и не се събират и проверяват доказателства, но за да компенсира това, законодателят е предвидил, че споразумението между прокурора и адвоката на подсъдимия може да не бъде утвърдено от съда, ако то противоречи на закона. Съдът ще приеме, че споразумението противоречи на закона винаги, когато самопризнанието на досъдебната фаза не е проверено чрез събирането на всички други възможни доказателства. При съкратеното съдебно следствие, когато подсъдимият признае

фактите по обвинението, съдът може въпреки това да не проведе съкратено съдебно следствие ако намери, че така направеното самопризнание не се подкрепя от събраните доказателства.

IV. Правна същност на оговора

1) Оговор, това е обяснението на обвиняем, в което се съдържа твърдение, че не той, а друго лице е извършило престъплението или пък, че и друго лице е участвало при извършване на престъплението.

2) Оговорът е винаги обяснение на обвиняем и съдът може да го постави в основата на присъдата си, но при условие, че така направеният оговор в пълна мяра кореспондира с всички други събрани и проверени по делото доказателства.

3) Осъдителната присъда не може да почива на един единствен оговор. Неговата достоверност трябва да се докаже, както се доказва достоверността на всяко друго доказателствено средство.

4) Доскоро в практиката съществуваше спор може ли да носи обвиняемият наказателна отговорност за набедяване или за лъжесвидетелстване, ако се докаже, че направеният от него оговор е неверен. Този спор е решен от ВКС в смисъл, че ако обвиняемият прави оговор и знае, че лицето, което сочи като извършител на престъплението или като негов съучастник е невинно, ще носи наказателна отговорност за набедяване, а не за лъжесвидетелстване.

V. Правна същност на оттеглените обяснения (v sud. Sledstvie)

1) По нашето право, и в частност видно от чл. 279 от НПК , хипотезите на оттеглени обяснения са три:

1.1. Между обясненията, дадени на досъдебното производство и тези, дадени в съдебното следствие, има съществени противоречия;

1.2. Подсъдимият отказва да даде обяснения в хода на съдебното следствие;1.3. Подсъдимият твърди, че не си спомня нищо по време на съдебното

следствие.

2) Оттеглените обяснения, за да се използват като доказателствено средство от съда, трябва да бъдат включени в доказателствения материал, а това включване може да стане само с прочитане на обясненията, дадени от обвиняемия на досъдебната фаза. Според ВКС е допуснато съществено процесуално нарушение винаги, 1) когато съдът се е позовал на обяснения на обвиняем, дадени на досъдебната фаза, без да ги прочете и 2) когато съдът е прочел обясненията на обвиняемия, дадени на досъдебната фаза, а те не са били дадени пред съдия .

3) При оттеглени обяснения, прочетени по съответния ред, съдът може да се позове както на едните, така и на другите, това зависи единствено от решението на въпроса кои обяснения в пълна мяра кореспондират със събраните по делото доказателства.

VI. Показания на свидетел

1) Показанията на свидетел са винаги устно доказателствено средство, защото чрез тях свидетелят възпроизвежда факти на обективната действителност, които непосредствено е възприел.

2) Разликите между обясненията на обвиняем и показанията на свидетел могат да се обобщят така:

2.1. Обясненията на обвиняемия имат двойствена природа – те са и доказателствено средство, и средство за защита, докато показанията на свидетеля са единствено доказателствено средство;

2.2. Свидетелят е длъжен да даде показания и при отказ да направи това му се налага глоба, докато обвиняемият никога не е длъжен да дава обяснения, може да откаже да даде обяснения и да запази пълно мълчание в хода на целия процес и това му поведение не може да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство;

2.3. Свидетелят е длъжен да каже истината, в противен случай носи отговорност по чл. 290 от НК, докато обвиняемият не само не е длъжен да каже истината, той може да дава всякакви обяснения, включително и неверни. Нещо повече – това поведение по никакъв начин не може да бъде санкционирано, включително да се използва като отегчаващо отговорността обстоятелство;

2.4. Обвиняемият по нашия НПК никога не може да се разпитва в същото висящо дело като свидетел (в англосаксонското право може), изключение правят случаите, когато по отношение на съответния обвиняем или е прекратено производството, или е оправдан с влязла в сила присъда;

2.5. Обясненията се получават чрез способа разпит на обвиняем, а показанията – чрез способа разпит на свидетел. Между тези два способа има разлики в самата процедура за провеждане, както и при методиката и тактиката за тяхното провеждане.

ВЪПРОС № 47Писмени доказателствени средства

1) Писмените доказателствени средства се обозначават така, защото при тях възпроизвеждането на факти от обективната действителност става чрез писмени знаци.

2) Писмените доказателствени средства не са, а и няма как да бъдат изброени в НПК, защото всеки документ може да бъде писмено доказателствено средство. Този извод се прави и от разпоредбата на чл. 127 от НПК, който завършва с думите „и други документи”.

3) Писмените доказателствени средства са винаги документи и в тази връзка могат да се направят следните обобщения:

3.1. Документът може да е частен, официален, оригинален, препис или ксерокопие, но тук е важно, че преписите и ксерокопията могат да се използват само, когато е доказано, че оригиналният документ не може да бъде намерен;

3.2. Документите, за да се използват като писмено доказателствено средство (а не като доказателство), трябва да интересуват наказателния процес само със своето съдържание (а не със свои външни белези);

3.3. Документите, които са доказателствени средства, са по своята същност удостоверителни – SAMO!!!, а не диспозитивни, защото само удостоверителните документи възпроизвеждат факти на обективната действителност;

3.4. Когато по делото е приложен документ на чужд език, той трябва или да е придружен с превод на български език, или да се назначи преводач – така чл. 134 от НПК;

3.5. Документите, които са писмени доказателствени средства, са две групи:

3.5.1. Това са всички документи, които са изготвени в хода на висящия наказателен процес. Става въпрос за всички протоколи от извършени способи за доказване (изготвените протоколи) – който и да е способ – разпит, претърсване, изземване и т.н. Всички тези протоколи са по своята същност официални документи, защото се изготвят в хода на висящия наказателен процес от компетентни държавни органи по правилата на НПК. Именно защото този вид протоколи са официални документи, чл. 129 от НПК сочи изчерпателно техните задължителни реквизити, а чл. 130 от НПК сочи реда, по който в тях се правят поправки и допълнения, а чл. 131 от НПК легално ги обявява за доказателствени средства, които възпроизвеждат доказателства;

3.5.2. Към втората група се отнасят всички документи, които се използват като писмени доказателствени средства, а са изготвени извън и независимо от наказателния процес – те задължително трябва да имат качеството документи (особено важен е белегът целенасоченост – виж лекцията за Веществени доказателства).

4) В хода на наказателния процес е вярно, че се изготвят освен протоколи от извършени способи за доказване и други протоколи, като например: протокол за предявяване на обвинението, протокол за предявяване на разследването, протокол за отказ от защитник и т.н. Тези протоколи също се изготвят в хода на наказателния процес и също са документи. Те имат доказателствено значение, но не са доказателствени средства – те доказват извършеното процесуално действие, но не доказват факти, свързани със събитието на престъплението.Извод: Протоколите от извършените способи за доказване, а това значи от действия по разследването или съдебноследствени действия, са винаги доказателствени средства (от категорията на писмените), защото тези протоколи не само доказват, че е извършено съответното действие, но те възпроизвеждат факти на обективната действителност и затова доказват и самото престъпление. Всички други протоколи от извършени други процесуални действия не са доказателствени средства, защото не възпроизвеждат факти на обективната действителност, свързани със събитието на престъпното деяние, но в същото време имат доказателствено значение, защото доказват извършените действия, кой ги е извършил и по какъв ред са извършени действията.

5) В наказателния процес се изготвят и други документи – присъда, решение, определение, постановление и т.н. Това са без съмнение официални документи, изготвени в хода на процеса, които обаче са по своята същност диспозитивни документи и затова могат да се определят и като юридически актове. Тези документи не са писмени доказателствени средства, но те в своята уводна част също възпроизвеждат факти, които могат да имат доказателствено значение – например датата върху постановлението за образуване на досъдебно производство доказва спазен ли е срокът за разследване, който започва да тече от тази дата, както и

името и длъжността на автора на този документ доказват дали действието е извършено от компетентен орган – например ако постановлението е изготвено от разследващ полицай, а престъплението е извършено от министър или народен представител, то актът ще е издаден от некомпетентен орган (чл. 194, ал. 1, т. 2 от НПК).

ВЪПРОС № 63Предпоставки за привличане на обвиняем

NB! Чл. 219, ал. 1- 3 от НПК, за ал. 3 – да се готвим по въпрос № 8 от конспекта

I. Обща характеристика на привличането на обвиняем

1) По нашето право привличането на обвиняем без изключение е винаги процесуално действие (във Франция например е фактическо). Това означава, че едно лице може да бъде привлечено като обвиняем, но само след като е образувано досъдебно производство – било с постановление на прокурора, било с първото действие по разследването.

2) Привличането на обвиняем се извършва винаги преди да е приключило разследването, а това пък означава преди да са събрани всички доказателства по конкретния случай.

3) Привличането на обвиняем като правило се извършва от разследващия орган, след като той е докладвал на прокурора, но от чл. 46, ал. 2, т. 2 от НПК може да се направи извод, че прокурорът също може да привлече обвиняем във всеки случай по всяко дело, когато реши, че е необходимо.

4) Актът, с който лицето се привлича като обвиняем е постановление, но има три изключения, когато лицето се привлича като обвиняем не с постановление, а с първото действие по разследването срещу него. Тези хипотези са: 1) по чл. 219, ал. 2 от НПК по дела от общ характер; 2) по чл. 356, ал. 4 от НПК – бързо производство и 3) по чл. 362, ал. 4 от НПК – при незабавно производство. При бързото и незабавното производство правилото е, че лицето се привлича като обвиняем с първото действие по разследването срещу него.

5) С постановлението за привличане на обвиняем или с протокола от извършеното действие по разследването срещу лицето се конституира фигурата на обвиняемия и затова от този момент на лицето, привлечено като обвиняем трябва да бъдат осигурени всички процесуални права, а от друга страна, от този момент спрямо него могат да бъдат приложени всички мерки за процесуална принуда.

6) От друга гледна точка привличането на обвиняем е по своята същност формулиране от компетентен държавен орган на конкретно обвинение срещу конкретно лице, че е извършило престъпление, затова е вярно, че с привличането на обвиняем не само се конституира фигурата обвиняем, но възниква и функцията по обвинението.

7) С новия НПК това действие се обозначи с израза „привличане като обвиняем” за разлика от отменения закон, който обозначаваше същото действие като „повдигане на обвинение”. Изразът „повдигане на обвинение” по новия НПК означава изготвяне на обвинителен акт и внасянето му в съда (т.е. сега легално съществуват и двете понятия)

– виж ТР 2/2002 на ВКС. Проблемът е, че чл. 127 от Конституцията си служи с израза „привличане към отговорност на лице, извършило престъпление”, което е конституционно правомощие само на прокурора. Следователно възниква въпросът дали, когато разследващият орган привлича като обвиняем едно лице, има ли противоконституционно действие? Според Конституционния съд (КС) текстът на Конституцията има предвид съставянето на обвинителен акт и внасянето му в съда, затова няма да е налице противоречие с Конституцията.

С Решение на КС № 14 по дело № 1/1999 година, КС уточни, че привличането на обвиняем в хода на разследването не е равнозначно на привличане към отговорност на лице, извършило престъпление, по смисъла на чл. 127 от Конституцията. Този конституционен текст се свързва единствено с правомощието на прокурора да изготви обвинителен акт и да го внесе в съда. Иначе казано – привличането към отговорност по смисъла на Конституцията е равнозначно на повдигане на обвинение пред съда по смисъла на НПК.

8) С ТР 2/2002 на ВКС, имайки предвид решението на КС, правилно се прие, че привличането на обвиняем в хода на разследването е неокончателно, предварително или пък работно обвинение. Окончателното обвинение е това, което е формулирал прокурорът в обвинителния акт.

9) По нашето право не е възможно да се формулира окончателно обвинение с обвинителен акт, ако същото лице не е било привлечено като обвиняем, при това за същото деяние със същата правна квалификация. Това, което наричаме окончателно обвинение в обвинителния акт, не е съвсем окончателно – в заседанието на първата инстанция прокурорът може да го измени – това се нарича изменение на обвинение. Друг е въпросът, че това окончателно обвинение, формулирано в обвинителния акт, може да бъде изменяно от прокурора било защото правната квалификация е друга, било защото съществено е изменена обстоятелствената част на обвинението – така ТР на ВС от 1984 – вече не важи.

10) Европейските стандарти за обвинение са:10.1. Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ),

обвинение може да е налице независимо дали е започнало разследване или не – понятието обвинение е много според ЕСПЧ;

10.2. Според европейските стандарти обвинение е налице, когато компетентен орган на държавна власт прави изявление срещу конкретно лице, в което изявление се съдържа твърдение, че това лице е извършило престъпление;

10.3. Според ЕСПЧ обвинението може да е писмено, устно или чрез конклудентни действия (мълчаливо) – пример за последното най-често е претърсване, обиск, изземване, снемане на имунитет, запечатване на помещение и т.н.

10.4. Понятието обвинение е автономно понятие за ЕСПЧ, затова този съд може да приеме, че е налице обвинение и тогава, когато е съответното национално законодателство деянието е административно нарушение, дисциплинарна простъпка и не е обявено за престъпление. Критерият, от който се ръководи ЕСПЧ, когато определя дали е налице обвинение, е предвидената в националното законодателство санкция.

II. Трите групи предпоставки за привличане на обвиняем

1) Фактически предпоставки – фактическите предпоставки по чл. 219, ал. 1 от НПК са две:

1.1. Да са събрани достатъчно доказателства за вината на конкретно лице в извършването на конкретно престъпление;

1.2. Да не са налице основания за прекратяване на делото.Друг е въпросът, че едно лице може да се привлече като обвиняем и без да са

събрани достатъчно доказателства за вината му в хипотезата на чл. 219, ал. 2 от НПК.

2) Материалноправни предпоставки:2.1. Да се касае за деяние, което е съставомерно по НК и е извършено от

наказателноотговорно лице;2.2. Да не са налице предпоставки за освобождаване от наказателна отговорност

с налагане на възпитателни мерки по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 8 от НПК;2.3. Да не са налице предпоставки, които изключват или погасяват наказателната

отговорност – смърт, давност, амнистия, невменяемост или други по чл. 24, ал. 1 от НПК.

3) Процесуалноправни предпоставки:3.1. Компетентен орган – разследващ орган или прокурор;3.2. Надлежен акт – постановление за привличане на обвиняем или протокол от

извършено действие по разследването срещу лицето;3.3. Да са спазени изискванията на чл. 70 от Конституцията за снемането на

имунитета на депутатите;3.4. Да не е налице правилото non bis in idem – така чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК.

III. Обяснението на фактическите предпоставки за привличането на обвиняем по чл. 219, ал. 1 от НПК

В тази връзка е важно правилното тълкуване на изискването за достатъчно доказателства, че конкретно лице е извършило конкретно престъпление.

1) Този израз „достатъчно доказателства” може да бъде обяснен най-напред с обективни критерии – от такава гледна точка „достатъчно доказателства” означава:

1.1. Да са извършени всички необходими и възможни действия по разследването и да са събрани всички доказателства. Отнапред е невъзможно да се посочи кои действия са необходими във всички случаи, защото това зависи от всеки конкретен случай. Отнапред обаче се знае, че не е възможно да се извърши разпит на обвиняем и всички други действия по разследването за проверка на дадените обяснения;

1.2. След като са извършени всички необходими и възможни действия, от събраните доказателства трябва да може да се направи единствено възможен извод, че това лице е извършило конкретно престъпление;

1.3. Ако доказателствата са противоречиви и тези противоречия не са, а не могат да се преодолеят макар, че е направено всичко възможно, не може да се пристъпи към привличане на обвиняем.

2) Изразът „достатъчно доказателства” може да се обясни и чрез субективни критерии и измерения:

2.1. Достатъчно доказателства не означава, че държавният орган трябва да пристъпи към привличане на обвиняем само, когато е убеден, че това лице е извършило престъплението. Към този момент държавният орган не може да е убеден, защото когато се пристъпва към привличане на обвиняем, разследващият орган все още не е разпитал това лице, не е чул обясненията му и не ги е проверил;

2.2. Затова е верен изводът, че достатъчно доказателства не означава убеждение, а означава основателно предположение, че конкретно лице е извършило конкретно престъпление. Предположението е основателно, защото се базира обективно на събраните по делото доказателства. Става въпрос именно за предположение, а не за убеждение, защото когато привлича обвиняем, у държавния орган винаги е налице съмнение, но това съмнение се базира не на събраните по делото доказателства, а единствено на факта, че обвиняемият не е дал обяснения и, че не са проверени същите.

III. Обяснението на предпоставките за привличането на обвиняем по чл. 219, ал. 2 от НПК

За да се привлече обвиняем по чл. 219, ал. 2 от НПК трябва да предстои да се извърши първо действие по разследването срещу конкретно лице. Как се тълкува този израз – разпоредбата е императивна. В текста е употребен глаголът „може”, но тълкуван със съюза „и”, той означава, че ал. 2 създава още една възможност за привличането на обвиняем алтернативно с ал. 1 и не означава, че разследващият орган може да предприеме първо действие по разследването срещу лицето и да прецени дали да го привлече като обвиняем или не.

Законът изисква да е предприето действие по разследванет и към това действие има още две условия – то да е първото и да е срещу лицето. Действие срещу лицето означава, че то се извършва с участието на това лице и има някакви данни, че то може да е извършител, макар и да няма достатъчно данни за съставяне на постановление за привличане на обвиняем.

Действието е срещу лицето, ако то се извършва с участието на самото лице и кумулативно срещу това лице. Държавният орган разполага с данни или с доказателства, че това лице е евентуален извършител на престъплението.УКАЗАНИЯ:1. 60-ти въпрос (Обща характеристика на досъдебното производство) - за него следва да се готвим по 21-ви въпрос – обяснено е какво е предварителен характер в книгата на проф. Чинова – „Новите положения на досъдебното производство по НПК;2. 61-ви въпрос (Образуване на досъдебното производство) – за него няма да имаме лекция – ще се готвим по въпрос 8 + членове 207-214 от НПК; 3. 62-ри въпрос (Извършване на разследване) - за него следва да се готвим по 8-ми въпрос без частта за образуването.

ВЪПРОС № 64Действия на прокурора след приключване на разследването. Обвинителен акт

1) Действията на прокурора са самостоятелен стадий на наказателния процес и този извод е верен заради следните съображения:

1.1. С приемането на новия НПК действията на прокурора след извършване на разследването са уредени в самостоятелна глава XVIII (озаглавена „Действия на прокурора след завършване на разследването”), както всеки друг стадий на процеса;

1.2. Както е видно от чл. 192 от НПК, който сочи стадиите на досъдебното производство, изрично е посочено, че втори стадий на досъдебната фаза са действията на прокурора след завършване на разследването;

1.3. В този стадий единствено прокурорът е държавният орган, който извършва цялата дейност;

1.4. Този стадий има своя строго специфична задача, както всеки друг стадий, а именно – да се решат окончателно въпросите на досъдебната фаза;

1.5. В този стадий са различни и методите, и средствата, които се използват за извършване на дейността. По правило в този стадий не се извършват действия по разследването и не се събират доказателства.

2) В този стадий прокурорът решава три въпроса : 2.1. Дали делото да се внесе в съда;2.2. Дали да се прекрати делото;2.3. Дали да се спре делото.До последните изменения на НПК разследващият орган приключваше

разследването с изготвяне на заключение – обвинително, за прекратяване или за спиране, което трябваше да съдържа всички онези многобройни реквизити, както са посочени в чл. 232 и чл. 233 от НПК. С тези изменения чл. 231-233 от НПК се отменят, а съгласно измененията в чл. 235 от НПК след като приключи разследването, разследващият орган изпраща делото на прокурора с писмено мнение. Това мнение, адресирано до прокурора, няма задължителна сила за него и прокурорът трябва да постанови свой съответен юридически акт – ликвидира се възможността да се извършва една и съща дейност два пъти – идеята е да не правят държавните органи едно и също.

3) В този стадий прокурорът може да изготвя три вида актове – обвинителен акт, постановление и предложение.

3.1. Прокурорът изготвя обвинителен акт, когато е взел решение да повдигне обвинение пред съд;

3.2. Прокурорът изготвя постановление, когато прекратява или спира наказателното производство;

3.3. Прокурорът изготвя предложение, когато предлага на съда обвиняемият да бъде освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК, както и когато предлага на съда да утвърди постигнато споразумение между него и адвоката на обвиняемия.

4) Между фактическите предпоставки за привличането на обвиняем и тези за изготвяне на обвинителен акт има две съществени разлики:

4.1. От обективна страна прокурорът изготвя обвинителен акт, но само когато е завършено разследването и са събрани всички доказателства, а постановлението за привличане на обвиняем се изготвя в хода на самото разследване и преди да са събрани всички доказателства;

4.2. От субективна страна обвинителен акт се изготвя, когато прокурорът е абсолютно уверен (убеден), че това лице е извършило конкретно престъпление, а постановлението за привличане на обвиняем се изготвя, когато е налице не убеждение, а основателно предположение, че конкретно лице е извършило конкретно престъпление.

5) Разпоредбата на чл. 242, ал. 2 от НПК, установява правилото, че когато са допуснати съществени процесуални нарушения при предявяване на разследването прокурорът или ги отстранява сам, или нарежда на разследващия орган да ги отстрани. Именно в тази разпоредба се съдържа новата идея на новия НПК – липсата на института на връщането на делото за ново разследване, когато бе възможно прокурорът да върне делото и да даде нов срок за допълнително разследване. По силата на чл. 242, ал. 2 от НПК прокурорът указва на разследващия орган да отстрани допуснатите нарушения, но това не е връщане за доразследване, защото нарушението трябва да се отстрани, но в едномесечния срок по чл. 242, ал. 3 от НПК, който е срокът на прокурора, за да приключи този стадий. В чл. 246, ал. 2 от НПК се сочат задължителните реквизити на обстоятелствената част на обвинителния акт. В тази връзка е важно, че според ТР 2/2002 година на ВКС не е допуснато съществено процесуално нарушение ако в обвинителния акт липсват два задължителни реквизита – не са посочени смекчаващите и отегчаващите обстоятелства; не са посочени условията за прилагане на чл. 53 от НК. В чл. 246, ал. 3 от НПК са посочени задължителните реквизити на заключителната част на обвинителния акт. Според ТР 2/2002 година на ВКС обаче няма да е допуснато съществено процесуално нарушение, ако не е посочено има ли основание за прилагането на чл. 53 от НК.

6) Срокът за приключване на дейността в този стадий е 30 дни, както е видно от чл. 242, ал. 3 от НПК. Този срок е дисциплиниращ (инструктивен). Ако се падне на изпита – да посочим аргументи защо е такъв. – не се отрзява на самата наказателно-процесуална дейност.Дисциплинира органите при извършването на тяхната дейност, но те си остават задължени да решат делото, независимо че са изтекли сроковете, предписани в закона.

ВЪПРОС № 65 – важи и за въпрос № 9Прекратяване и спиране

I. Обща характеристика на прекратяването

1) Прекратяването на наказателното производство е общ наказателнопроцесуален институт, защото той намира приложение във всички фази и стадии на процеса. На досъдебната фаза делата се прекратяват на основание чл. 243, ал. 1 от НПК; в първия стадий на съдебната фаза (подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание) делата се прекратяват на основание чл. 250, ал. 1 от НПК; във втория стадий на съдебната фаза (съдебно заседание на първата инстанция) делата се прекратяват на основание чл. 289, ал. 1 от НПК; във въззивната инстанция делата се прекратяват на основание чл. 334, ал. 4 от НПК; в касационната инстанция делата се прекратяват на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК.

2) На досъдебната фаза делото се прекратява, но само във втория стадий – действията на прокурора след завършване на разследването и само от прокурора с постановление за прекратяване, а в съдебната фаза делото може да се прекрати от съдията-докладчик или от състава на съда, който разглежда делото на всеки негов стадий – с определение или с разпореждане.

3) Прекратяването на наказателното производство е абсолютно различно от прекратяването на съдебното производство, защото наказателното производство може

да се прекрати на досъдебната фаза и на съдебната фаза и е по-важно, че след като е прекратено, то престава да е висящо и се архивира. Когато се прекрати съдебното производство (което е възможно да стане само на съдебната фаза) делото винаги се връща на досъдебната фаза и затова процесът не престава да е висящ.

4) Правните последици от прекратяването могат да се обособят по следния начин:4.1. Прекратява се висящността на процеса;4.2. Прекратява се обвинението по делото;4.3. Отменят се всички мерки за неотклонение и другите мерки за процесуална

принуда;4.4. Постановлението за прекратяване е абсолютна пречка срещу това лице за

това деяние да се образува ново производство.

5) Актовете, с които се прекратява наказателното производство подлежат на съдебен контрол:

5.1. Постановлението на прокурора се обжалва пред първоинстанционния съд, а определението на този съд – пред въззивния (така чл. 243, ал. 3-7 от НПК). Очевидно, че съдебният контрол при прекратяване на производството на досъдебната фаза е двустепенен;

5.2. Определението на първоинстанционния съд за прекратяване се обжалва пред въззивния съд – чл. 341, ал. 1 от НПК, като определението на въззивния съд е окончателно;

5.3. Определението на въззивния съд за прекратяване се обжалва пред ВКС – чл. 346, т. 4 от НПК, като определението на ВКС също е окончателно.

От изложеното е видно, че при прекратяване на делата в съдебната фаза, контролът върху това прекратяване е едностепенен.

6) Класификация на основанията за прекратяване:6.1. Общи и специфични основания :

6.1.1. Общите основания за прекратяване са тези по чл. 24 от НПК, намират се в общата част на закона и се наричат общи, защото на тези основания делото може да се прекрати на всеки стадий от развитието на процеса, за което при регламентирането на съответния стадий винаги има препращаща норма към чл. 24 от НПК;

6.1.2. Специфичните основания за прекратяване се обозначават така, защото делото може да се прекрати на такова основание, но само на съответния стадий и само от посочения в закона орган. В този смисъл специфичните основания са три:

- по чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК – на това основание делото може да се прекрати, но само във втория стадий на досъдебната фаза и само от прокурора-недоказаност;

- по чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК – на това основание делото може да се прекрати, но само в първия стадий на съдебната фаза и само от съдията-докладчик-несъставомерност;

- по чл. 24, ал. 4 от НПК – става въпрос за специфично основание, защото в този текст са посочени само онези основания, на които могат да се прекратяват, но само дела от частен характер;

6.2. Реабилитиращи и нереабилитиращи основания :6.2.1. По-голямата част от основанията за прекратяване са

нереабилитиращи (давност, смърт, амнистия, невменяемост). Те са нереабилитиращи, защото когато делото се прекратява на такова основание,

държавният орган трябва да се ангажира, че е извършено самото деяние и неговият извършител. Именно защото основанията са нереабилитиращи, делото при такива основания може да се прекрати, но само ако обвиняемият не поиска делото му да се разгледа от съда;

6.2.2. Единствените реабилитиращи основания са тези по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК (деянието не е извършено или не съставлява престъпление), по чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК (когато се намери, че обвинението не е доказано) и по чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК (когато деянието, описано в обвинителния акт или тъжбата, не съставлява престъпление). NB! По нашето законодателство може да се предяви иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани (ЗОДОВ), но само когато делото е прекратено на реабилитиращо основание – така чл. 3 от ЗОДОВ.

II. Обща характеристика на спирането

1) Спирането на наказателното производство също е общ наказателнопроцесуален институт, защото на досъдебното производство делото се спира на основание чл. 244 от НПК; в първия стадий на съдебната фаза делото се спира на основание чл. 251 от НПК; от първоинстанционния съд делото се спира на основание чл. 290 от НПК; от въззивния съд делото се спира на основание чл. 334, т. 5 от НПК; от ВКС делото се спира на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК.

2) На досъдебната фаза делото може да бъде спряно само във втория стадий и само от прокурора с постановление, а в съдебната фаза делот може да бъде спряно от съдията-докладчик или от състава на съда на всеки стадий с определение или с разпореждане.

3) Спирането на наказателното производство също подлежи на съдебен контрол – на досъдебната фаза постановлението за спиране се обжалва пред съответния първоинстанционен съд, чието определение е окончателно – така чл. 244, ал. 3-7 от НПК (контролът е едностепенен, за разлика от прекратяването). В съдебната фаза определението на съдията-докладчик за спиране на производството, както и определението на първоинстанционния съд се обжалват пред въззивния съд, но по особените правила на глава XXII от НПК – с частна жалба и частен протест – така чл. 251, ал. 4, чл. 290, ал. 2 от НПК. Определението на въззивния съд, с което се спира производството се обжалва пред ВКС – така чл. 346, т. 4 от НПК.

4) Правните последици на спирането могат да се обобщят така:4.1. При спирането също се прекратява висящността на процеса на

производството, но за разлика от прекратяването, това преустановяване е временно;4.2. При спирането на производството не се прекратява обвинението;4.3. Не се отменят мерките за неотклонение и другите мерки за процесуална

принуда;4.4. При спряно производство не могат да се извършват нито действия по

разследването, нито други процесуални действия.

5) Спряното производство може да се възобнови на две основания, посочени в чл. 245, ал. 2 от НПК:

5.1. когато основанието за спиране отпадне;

5.2. когато е налице необходимост от извършване на действия по разследването.

Възобновяването на спрени дела е твърде различно от възобновяването на прекратени дела. Прекратените производства се възобновяват, но само поради новооткрити обстоятелства и само по реда на възобновяване на делата и само от ВКС – това е извънреден способ. Тук има разлика, когато става въпрос за прекратяване на наказателното производство от прокурора – когато постановлението за прекратяване е било обжалвано пред съда и то е било потвърдено или изменено, това постановление може да се отмени и делото да се възобнови, но само от ВКС по реда на извънредния способ. Когато не е било обжалвано пред съда, постановлението не се ползва с материална законна сила и до изтичане на давностния срок за престъплението може да бъде отменено от прокурор от горестоящата прокуратура – така чл. 243, ал. 9 от НПК.

Когато става въпрос за спиране, принципът е друг – делото се възобновява от органа, който е постановил спирането на производството – прокурор или съд.

6) Основанията за спиране са общи – по чл. 25 и по чл. 26 от НПК и специфични. Специфичните основания са предвидени само за прокурора, който може да спре делото във втория стадий на досъдебната фаза и това са основанията по чл. 244, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК.

III. Прекратяване и спиране на делата от прокурора

Прекратяване на делата от прокурора

1) Основанията за прекратяване са посочени в чл. 243, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Точка първа препраща към всички общи основания по чл. 24 от НПК.

1.1. При изменението на НПК в т.1 на чл. 24, ал. 1 от НПК е добавено още едно основание за прекратяване – не е извършено деяние. В същото време са отменени т. 11 от чл. 24 от НПК, като в НК се създаде нов член (12в?), според който не е общественоопасно деянието, ако е зивършено от служител под прикритие в рамките на правомощията му;

1.2. Чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК – основанието е специфично – с изменението на НПК делото се прекратява, когато прокурорът намери, че не е доказано обвинението (по същество няма разлика с предната редакция). За да прекрати прокурорът делото на това основание е необходимо:

1.2.1. да са извършени всички необходими и възможни действия по разследването;

1.2.2. събраните доказателства да са противоречиви, като тези противоречия не са, а и не могат да се преодолеят, защото са извършени всички действия по разследването.

В тази хипотеза обаче обвинението по отношение на лицето, което е привлечено като обвиняем, се прекратява, а самото производство се спира срещу неизвестен извършител. Само когато не може да се докаже несъмнено, че е извършено такова деяние, делото се прекратява на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК.

2) Редът, по който се осъществява съдебния контрол при прекратяване на делата по чл. 243, ал. 1 от НПК е описан в чл. 243, ал. 3-7 от НПК.

Спиране на делата от прокурора

1) Основанията за спиране са посочени в чл. 244, ал. 1 от НПК. Точка първа препраща към общите основания по чл. 25 и 26 от НПК, а точка втора и точка трета са специфични основания, на които може да се позове само прокурорът и да спре делото. Точка трета е изменена – при невъзможност единствен свидетел очевидец да бъде разпитан, включително по делегация или чрез видео- или телеконференция.

2) Възобновяването на спрените производства се извършва по правилата на чл. 245, ал. 2 и 3 от НПК.

3) Съдебният контрол се осъществява по правилата на чл. 244, ал. 5-8 от НПК.

ВЪПРОС № 67Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание

Наказателният процес има досъдебна и съдебна фаза. Съдебната фаза се състои от 6 етапа, първият от които е подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

Образуване на съдебното производство – съществуват две категории дела: 1) дела, които се образуват по тъжба на пострадалия (дела от частен характер и 2) дела, които се преследват по общия ред (дела от общ характер). Образуването на съдебното производство зависи от характера на производството – ако е от общ характер, процедурата е по-облекчена от процедурата при дела от частен характер, защото има цяла фаза (досъдебната), която проверява дали производството може да се гледа пред съд. Делата от частен характер започват директно от съдебната фаза и тъй като липсва „филтъра” на досъдебното производство, за тях е предвиден по-утежнен ред за образуване.

При делата от общ характер образуването на съдебното производство става с внасянето на обвинителния акт в съда – това следва от разпоредбата на чл. 247, ал. 1, т. 1 от НПК. Това означава, че в момента, в който делото (обвинителният акт и приложените към него материали) се внесе в съда, наказателното дело в съдебната фаза е образувано – това става автоматично, без да се издава нарочен акт.

Делата от частен характер се нуждаят от допълнителна проверка за допустимост на производството – трябва да се провери съставлява ли деянието, описано в тъжбата на пострадалия, престъпление, следователно е необходима преценка на това дали е необходимо да има съдебно заседание. Тази преценка се прави от председателя на районния съд (РС) – това е така, защото по правилата на подсъдността всички дела, които се преследват по тъжба на пострадалия са подсъдни на РС като първа инстанция. В по-големите съдилища описаната функция се осъществява от заместник-председателя на РС, който ръководи наказателната колегия в съответния съд. Ако се прецени, че деянието съставлява престъпление, председателят (заместник-председателят) на РС е длъжен да образува съдебно производство, което правомощие той осъществява чрез издаването на разпореждане, съгласно разпоредбата на чл. 247, ал. 1, т. 2 от НПК. Когато прецени, че деянието не съставлява престъпление или не са налице останалите предпоставки за образуване на съдебното производство, председателят на РС (съответно неговият заместник) постановява отказ за образуване на съдебно производство, като разпореждането в този случай може да се атакува по реда на глава XXII от НПК.

След като е постановено разпореждането на председателя на РС, на делото се дава номер и то продължава. Би било редно в наказателния процес със самото подаване на тъжбата да се образува по някакъв начин дело. Основателно се поставя въпросът кога една преписка е дело – в някои съдилища се изчаква разпореждането на председателя на съда, за да се образува дело, което следва от стриктното тълкуване на чл. 247, ал. 1, т. 2 от НПК, това обаче създава особени пречки.

Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание

В този стадий следва да се провери налице ли са предпоставките делото да се разгледа в съдебното заседание на първата инстанция и какво следва да се направи, ако тези предпоставки не са налице. Решават се и редица технически въпроси. Стадият е спорен в теорията – както като съдържание на дейностите, така и като наименование. В НПК от 1974 година този стадий се е наричал предаване на обвиняемия на съд, като по-късно се разширява и включва и подготвителните действия, което не означава, че действието предаване на съд е отпаднало.

Този стадий е призван да предаде обвиняемия на съд ако са налице всички необходими предпоставки за това. Обвинението вече се повдига с обвинителен акт пред съда, а не с привличането на лицето като обвиняем, което става поначало в досъдебната фаза с постановление (т.нар „работно обвинение”) – това е новият принцип в НПК – централно място на съдебната фаза в наказателния процес, а досъдебното производство има подпомагаща и подготвителна роля.

Подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание са разделени на две части: 1) предаване на съд – тук се решават въпросите какво следва да се направи с делото и 2) подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание – тук се осъществяват техническите действия по подготвяне на самото съдебно заседание.

След като се образува съдебното производство (по дело от общ или от частен характер), се определя съдия-докладчик – така гласи чл. 248, ал. 1 от НПК – функцията по определянето на съдията-докладчик е предоставена на председателя на съда, като това е втората му функция в наказателния процес (освен образуването на делото с разпореждане при дела, които се образуват по тъжба на пострадалия).

Съдията-докладчик е фактически председателят на съдебния състав, който ще гледа делото, или едноличният съдия. Съдията-докладчик има за задача да провери може ли делото да се разглежда в съдебно заседания - чл. 248, ал. 2 от НПК определя кръг от въпроси, които той първоначално следва да провери. Тези въпроси са обединени в четири групи:

1) Подсъдност;2) Основания за спиране или прекратяване на наказателното производство;3) Допуснати съществени процесуални нарушения – това са нарушения на

процесуалните правила, които са довели до ограничаване на правата на гражданите, които са субекти на наказателния процес на досъдебната му фаза (обвиняемия и неговия защитник, пострадалия и неговите наследници). Законът въвежда изискването съществените процесуални нарушения да са отстраними, тъй като ако са неотстраними, ще е безсмислено да се връща делото на досъдебното производство. Изискването да са ограничени процесуалните права на лицата, които участват на досъдебната фаза означава, че се визира една широка категория нарушения, като е предоставено правомощието на съдията-докладчик да прецени дали нарушението се е отразило или не на правата на съответното лице. Най-честата хипотеза е при неясноти

в обвинителния акт (в диспозитива или в обстоятелствената част), защото е необходимо да има яснота на обвинението, за да могат лицата да знаят параметрите, в които да се защитават;

4) Наличие на основания за разглеждане на делото по особени правила (бързо производство, незабавно производство, съкратено съдебно следствие, решаване на делото със споразумение, освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание).

След като съдията-докладчик получи делото се отговаря на тези въпроси и трябва да се реши какво следва да се направи с делото. В тази връзка на съдията-докладчик НПК предоставя следните правомощия:

На досъдебното производство прекратяване на досъдебното производство и прекратяване на наказателното производство означават едно и също нещо (това важи и за спирането). В съдебната фаза обаче може да се прекрати съдебното производство и делото да се върне на досъдебното производство – има разминаване в използваните термини при правомощията на съдията-докладчик, при въззивното и при касационното производство.

1) Предаване на обвиняемия на съд – при осъществяването на това правомощие делото продължава нататък. Последици от осъществяването на това правомощие са:

1) насрочване на делото – това е пряка последица от предаването на обвиняемия на съд;

2) възникване на страните – така чл. 253 от НПК.Ако са налице предпоставките по чл. 248, ал. 2 от НПК, съдията-докладчик

следва с разпореждане да предаде обвиняемия на съд. Когато той стори това и насрочи съдебното заседание, тогава възникват страните, които са изчерпателно изброени в чл. 253 от НПК, като за разлика от отменения НПК, в кръга от страните не са включени поверениците. Чл. 252 от НПК визира срока за насрочване на делото в съдебно заседание, който срок по своята природа е инструктивен, тъй като няма процесуална санкция за неспазването му. Той има значение единствено при атестацията на съответния съдия по Закона за съдебната власт (ЗСВл).

2) Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик – възможни са две хипотези: 1) делото не е подсъдно на съответния съд – чл. 248, ал. 2, т. 1 от НПК и 2) на досъдебната фаза е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила – чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК.

В тези хипотези има различен резултат за самото дело – ако не е подсъдно на съответния съд, то се препраща на съда, който е компетентен да го разгледа; при допуснато съществено процесуално нарушение на досъдебната фаза, което е

Съдия-докладчик

Предава обвиняемия на съд

Прекратява съдебното

Прекратява наказателното

Спира наказателното

Препраща делото на друг съд

Връща делото на досъдебното

отстранимо, чл. 249, ал. 2 от НПК урежда въпроса – делото се изпраща на съответния прокурор за разследване, като в разпореждането за връщане се указват допуснатите нарушения. Те са задължителни за прокурора – той е длъжен да ги изпълни. Сегашната уредба допуска обжалване на тези указания чрез протестиране и обжалване по реда на гл.22. Съгласно чл. 249, ал. 2, изр. 2 от НПК, отстраняването на съществените процесуални нарушения става по реда на чл. 242, ал. 2 от НПК, което означава, че е възможно наблюдаващият прокурор сам да ги отстрани, или да възложи това на разследващите органи.

3) Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик – чл. 250, ал. 1 от НПК – визират се две групи хипотези:

- т. 1 – препраща към общите основания за прекратяване по чл. 24, ал. 1 от НПК, като липсват три от точките по чл. 24, ал. 1 от НПК – тази, отнасяща се до това, че деянието не съставлява престъпление – тя отсъства, защото фигурира по-долу, в чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК;); т. 5 – в този стадий на процеса не може да се установи по безспорен начин това обстоятелство, като ако има индиция за това, в съдебното заседания на първата инстанция ще се установи със заключението на експерти – съдебно-психиатрична експертиза.

- т. 2 – безсмислено е да се върти цялото съдебно заседание на първата инстанция и да се установи, че деянието не съставлява престъпление. С това правомощие може да се съкрати пътя на разтакаване на делото в съдебното заседание.

Когато прекрати наказателното производство, съдията-докладчик е длъжен да реши всички последици от това прекратяване – мерки за процесуална принуда, веществени доказателства, разноски и т.н., съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 2 от НПК.

Разпореждането за прекратяване на наказателното производство може да се атакува, като възможността за това е предвидена в чл. 250, ал. 3 от НПК – за целта препис от разпореждането се връчва на посочените лица, което очертава кръга на тези, които могат да го обжалват. Пострадалият се уведомява на посочения от него адрес. Обжалването на разпореждането за прекратяване на наказателното производство става по реда на глава XXI от НПК – това е редът, за обжалване на присъди, което означава, че това разпореждане е приравнено на постановена присъда (чл. 250, ал. 4 от НПК).

4) Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик – чл. 251 от НПК – текстът на закона препраща към чл. 25-26 от НПК – в този случай съдията-докладчик следва да се произнесе по мерките за неотклонение и другите мерки за процесуална принуда. По отношение на мярката за обезпечаване на гражданксия иск, съдията-докладчик се произнася само ако има нуждата това. Разпореждането за спиране на наказателното производство подлежи на обжалване по реда на глава XXII от НПК.

Това са основните правомощия, които определят същността на стадия – той е подготвителен, защото подготвя съдебното заседание на първата инстанция, но сега съдията-докладчик има и решаващи правомощия. С други думи, при упражняване на правомощието си да прекрати наказателното производство, съдията-докладчик навлиза в съществото на делото и решава същото негативно.

След като са извършени всички действия по решаване съдбата на делото, ако се предаде на съд обвиняемият, съдията-докладчик следва да извърши редица подготвителни технически действия, които са отделени в раздел II на глава XIX от НПК:

1) Връчване на книжа – чл. 254 от НПК – връчва се препис от обвинителния акт на обвиняемия, ако делото е от частен характер – на обвиняемия се връчват преписи от тъжбата на пострадалия и от разпореждането за образуване на председателя на съда. Според Г. Митов би следвало и по дела от общ характер да се връчва разпореждането за насрочване заедно с обвинителния акт (такава е практиката). Идеята на връчването е да могат обвиняемият и защитникът му да се подготвят по обвинението. Когато се привлича едно лице като обвиняем на досъдебното производство по реда на чл. 219 от НПК му се връчва копие от постановлението за привличане. По-късно, ако има изменение на обвинението (трябва да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление или има съществено изменение на фактическите обстоятелства) също съществува механизъм обвиняемият да се запознае с това в какво е обвинен, а когато прокурорът напише обвинителен акт, той оформя окончателно обвинението, но тези действия са неприсъствени и обвиняемият няма достъп до тях. След това делото отива на съд и съдията-докладчик се произнася и за да може обвиняемият да организира защитата си, той трябва да разбере в какво се обвинява в съдебната фаза. Затова чл. 254, ал. 3 от НПК дава възможност на подсъдимия в срок от 7 дни (считано от получаването на обвинителния акт) да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да направи нови искания – той може да прави това по отношение на процедурата и по отношение на доказателствата – може да сочи нови доказателства и да прави нови доказателствени искания. На практика отговор не се подава, защото за разлика от гражданския процес, в наказателния процес няма преклузия, тъй като основен принцип на процеса е разкриването на обективната истина.

Книжа се връчват и на другите участници – съобщава се насрочването на всички участници – така чл. 255 от НПК.

2) Действия по самата организация на съдебното заседание – чл. 256 от НПК– това са действия, които съдията-докладчик следва да извърши – те касаят както чисто технически въпроси (т.1), така и такива, които касаят самото движение на делото (т. 2 и 3). Съдията-докладчик се произнася по мярката за неотклонение и по тази за обезпечение на гражданския иск, по глобата и конфискацията. По отношение на мярката за неотклонение има възможност ако съдията-докладчик разглежда такава мярка, това да става в отделно съдебно заседания – чл. 256, ал. 3 от НПК – съдебното заседание е открито, като се призовават прокурорът, подсъдимият и неговият защитник – не се разглежда въпросът за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Тези действия са необходими, за да може съдебното заседание на първата инстанция да протече нормално.

ВЪПРОС № 68Действия по даване ход на делото в съдебно заседание

Съдебното заседание на първата инстанция се дели на пет етапа: 1) действия по даване ход на делото; 2) съдебно следствие; 3) съдебни прения; 4) последна дума на подсъдимия; 5) постановяване на присъдата.

Действията по даване ход на делото са първия етап от втория стадий на съдебната фаза – те също в голямата си част имат технически характер, те проверяват дали самото съдебно заседание може да се проведе (главно са свързани с призоваването).

В чл. 271, ал. 1 от НПК е записано „след откриване на съдебното заседание” – от това следва въпросът кога се открива съдебното заседание. Съдебното заседание се открива, когато е налице съдебният състав и съдебния секретар, докато ал. 2 на същия член предвижда неявяването на определени лица, което е предпоставка за

отлагане на делото. В момента, в който се открие съдебното заседание, се проверява кои от призованите лица са се явили, а неявилите се – по какви причини не са се явили (това следва от разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от НПК). Изследването на причините е от изключително важно значение, тъй като водят до различни последици.

По делата от общ характер е предвидено задължително явяване на прокурора и подсъдимия, с изключение на задочното производство по чл. 269, ал. 3 от НПК. Положението на защитника е по-особено – делото се отлага, когато присъствието на защитник е задължително и той не се яви. Тук причините не се изследват с оглед даване ход на делото, а с оглед на това как да се постъпи следващия път (например ако подсъдимият не се яви, да се наложи мярка принудително довеждане и т.н.). Ако защитникът не се яви без уважителни причини, се уведомява съответната адвокатска колегия за налагането на дисциплинарни мерки спрямо него. По отношение на останалите участници причините се изследват.

По отношение на пострадалия важи правилото, че до началото на съдебното следствие той може да се конституира като частен обвинител и граждански ищец, следователно трябва да му се даде тази възможност, затова е особено важно какви са причините за неявяването му. Съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 5 от НПК, ход на делото се дава, ако пострадалият или неговите наследници не са намерени на посочения от тях адрес за призоваване.

Неявяването на свидетели или вещи лица не е основание за отлагане на делото, но само, след като съдът направи преценка дали по този начин няма да се затрудни разкриването на обективната истина.

По отношение на конституирането на частен обвинител и граждански ищец – то не се извършва служебно, необходима е молба за конституирането им. Когато се призовава пострадалия му се указва, че може да се конституира като частен обвинител или граждански ищец. Най-често молбата се прави устно на етапа на действията по даване ход на делото и се вписва в протокола. Ако съдът откаже да конституира пострадалия като частен обвинител, определението му се обжалва по реда на глава XXII, съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 6 от НПК. По отношение на гражданския иск няма предвидена такава възможност за обжалване, тъй като той разполага с друга възможност да защити правата си – по реда на ГПК.

След проверката на явилите се лица съдът се произнася по даване хода на делото и снема самоличността на съответните лица, които са се явили – това следва от разпоредбите на чл. 272 и чл. 273 от НПК. Това е и моментът, в който свидетелите се предупреждават за наказателната отговорност, която носят за потвърждаване на неистина или за затаяване на истина, съгласно чл. 290 от НК.

На този етап се извършват още две групи процесуални действия: 1) отводи – чл. 274 от НПК – законът вменява задължение на съда да се произнесе по отводите; 2) нови искания – чл. 275 от НПК – става дума за нови искания по доказателствата и за нови искания по реда на съдебното следствие. „По реда на съдебното следствие” – има се предвид предвидената поредност на извършване на съдебно-следствените действия. Възможно е страните да искат промяна на този ред – най-често се иска вещите лица да се изслушат преди разпита на свидетелите (най-често когато има множество свидетели това се прави с цел, да не се отнема излишно от времето на вещото лице, което в противен случай може да се наложи да чака с часове разпитите на всички свидетели); също се иска разпитване на свидетел на защитата преди свидетел на обвинението и т.н.

В някои хипотези може да се иска промяна на реда на съдебното следствие при прилагане на някои от особените правила.

ВЪПРОС № 69Съдебно следствие

Съдебното следствие е централен етап на съдебното заседание на първата инстанция. Принципът на непосредствеността изисква всички доказателства, на базата на които ще се изгради присъдата, да бъдат събрани наново. Централната роля на съдебната фаза на процеса е въведена изрично от НПК – чл. 7 от НПК.

Съдебното следствие започва с прочитане на обвинителния акт от прокурора (по дела от частен характер – с прочитане на тъжбата от частния тъжител) – така чл. 276, ал. 1 от НПК. На практика обвинителният акт не се чете целият, а самото прочитане има за цел да припомни на обвиняемия в какво се обвинява, а публиката да разбере за какво става въпрос. По т.нар „зелено дело” обвинителният акт е бил около 450 страници, по делото е имало 12 обвиняеми, около 50-60 свидетели, щетите са били около 250 хиляди лева (по около 12000 средно на обвиняем) – това е подтикнало председателя на ОС в последствие да въведе 2 изменения в НПК – четенето на обвинителния акт със съкращения и разделянето на дела. Правилото обаче си остава – обвинителният акт се чете изцяло, макар и на практика да не се спазва, както не се спазва и правилото да се четат писмените доказателства.

След прочитането на обвинителния акт (тъжбата), ако съдът е допуснал за съвместно разглеждане граждански иск, той също се прочита от гражданския ищец. След това председателят на състава (който ръководи съдебното следствие) запитва подсъдимия дали е разбрал в какво го обвиняват – чл. 276, ал. 3 вр. с чл. 15, ал. 3 от НПК. Идеята, която е заложена тук е, ако има неясноти по отношение на обвинението, съдът да ги разясни на подсъдимия, което е гаранция на правото му на защита.

След тези действия се пристъпва към разпит на обвиняемия, като чл. 277 от НПК въвежда ред на задаването на въпросите (по този ред се извършват и всички следващи съдебно-следствени действия). Принципът, на който се основава този ред, е, че се върви от обвинение към защита. Редът е следният: прокурор (частен тъжител) → частен обвинител (неговия повереник) → граждански ищец (неговия повереник) → граждански ответник (неговия повереник) → други подсъдими (техните защитници) →защитник на подсъдимия. Председателят на състава може да задава въпроси след изчерпване на въпросите на страните. Важно е да се отбележи, че подсъдимият не е длъжен да дава обяснения, което следва от двойствения характер на обясненията на подсъдимия – те са едновременно гласно доказателствено средство, но и средство за защита. Когато подсъдимите са повече, те се разпитват поотделно по реда, по който са описани в обвинителния акт (тъжбата на пострадалия). Чл. 278 от НПК предвижда хипотезата, при която се разпитва един подсъдим в отсъствието на друг, като изискването е това да е необходимо за разкриването на обективната истина. След завръщане на отсъствалия подсъдим в съдебната зала, председателят на състава е длъжен да прочете протокола, за да може подсъдимия да се запознае с дадените обяснения.

След разпита на подсъдимия се пристъпва към разпит на свидетелите, като принципното положение е, че първо се разпитват свидетелите, посочени от обвинението, след което се разпитват свидетелите, посочени от защитата. Чл. 280, ал. 1, изр. 2 от НПК предвижда, че когато е необходимо, този ред може да се

промени. Поредността на задаване на въпросите е същия, както тази при разпит на подсъдимия – това следва от разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от НПК.

Прочитане на показанията на свидетел, дадени на досъдебното производство пред съдия или пред друг състав на съда (чл. 281 от НПК) – принципът на непосредствеността изисква показанията да се дадат в съдебното производство. В определени хипотези това обаче е невъзможно. И тъй като показанията от досъдебното производство са дадени пред съдия или пред друг съдебен състав, ще се окаже, че няма да се накърни централното място на съдебната фаза. NB! В този член има няколко изменения! Предвидени са вече 6, а не както преди 5 хипотези, при които е допустимо прочитането на показанията на свидетел. Когато показанията на досъдебното производство не са дадени пред съдия, прочитането им е възможно само, когато страните заявят, че са съгласни с това – така чл. 281, ал. 5 от НПК (преди измененията е ал. 3) – става въпрос за подсъдимия и неговия защитник, частния обвинител и гражданския ищец, както и техните повереници.

След разпита на свидетелите се пристъпва към разпит на вещите лица, ако има допусната съдебна експертиза. Експертизата трябва да бъде приета в съдебното производство чрез прочитане на заключението на вещото лице и разпит на същото. Редът за поставянето на въпроси е същият, като при разпит на подсъдим, съответно на свидетели. С оглед на изискването за процесуална икономия, ако вещото лице не се яви и страните са съгласни, разпит на вещото лице не се провежда, а се чете и се приема заключението, депозирано на досъдебното производство – чл. 282, ал. 3 от НПК. Ако трябва да се зададат допълнителни въпроси, приемането на заключението на вещото лице се отлага за следващо заседание, след което то се приема.

След приемането на заключението на вещото лице се пристъпва към прочитане на писмените доказателствени средства (чл. 283 от НПК), както и на писмените доказателства (които също са документи) – идеята, която е заложена тук, е да се спазят принципите на непосредственост и устност – с прочитането им, писмените доказателствени средства и писмените доказателства се приобщават към доказателствения материал по делото.

След това се извършва предявяване на веществените доказателства по делото (чл. 284 от НПК). Някои по-особени доказателства не винаги са приложени по делото (например някои оръжия, наркотици). В България няма изградена система за съхранение на веществените доказателства, в други държави има, както има и ред за преместването на веществените доказателства.

Следващото действие, което се извършва много рядко, е съдебният оглед (чл. 285 от НПК) – съдът може в присъствие на страните да извърши оглед, когато това е необходимо (при този оглед не присъстват поемни лица, но могат да присъстват вещи лица и свидетели, когато това се налага).

След това председателят на състава запитва страните дали имат други доказателствени искания и ако такива няма и не е необходимо да се извършват други действия по събирането на доказателства, председателят на състава обявява съдебното следствие за приключило (така чл. 286 от НПК). „Всестранно и пълно изясняване” – следва да се прецени дали е възможно тези обстоятелства да се изяснят. Приключването на съдебното следствие става с протоколно определение.

ВЪПРОС № 70Изменение на обвинението в съдебното производство

Проблем е това какъв е предметът на наказателното дело – деянието или престъплението (правната квалификация на деянието). По този въпрос няма единно мнение. По отношение на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК ВКС е приел, че става въпрос за деяние, предмет е деянието – т.е. касае се за същото деяние, а не за същото престъпление. При изменението на обвинението предмет е деянието, а не престъплението, защото лицето се е защитавало по тези факти.

Обвинението е същността на функцията по обвинение, която се оформя от момента на образуването на наказателното производство. Когато обвинението се свърже с конкретно лице се извършва привличане на обвиняем (т.нар работно обвинение). Ако на досъдебното производство се разкрият обстоятелства, които изискват да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, за това има предвидени механизми – чл. 225 от НПК. В обвинителния акт прокурорът оформя окончателно обвинение и по това обвинение именно се образува съдебното производство. При събирането на доказателства в съдебното следствие е възможно да се устновят нови обстоятелства, които налагат да се измени обвинението (чл. 287 от НПК).

Закон за по-тежко наказуемо престъпление – това е конкретен текст от НК, който дава правна квалификация на извършеното деяние. Критерий за това кой закон е за по-тежко наказуемо престъпление ни дава съпоставката на санкциите на 2-та състава от особената част на НК – по-тежка санкция на новата правна квалификация ще означава и прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Критерий по отношение на тежестта на наказанията по НК на първо място ни дава чл. 37 от НК, който изброява видовете наказания по българското наказателно право, но и ги градира по тяхната тежест. Когато предвидените наказания са еднакви по вид се съпоставят размерите им – по-тежко наказуемо престъпление ще е това, за което е предвидено наказание с по-голям размер. Проблемът е обаче, че повечето наказания по нашия НК са относително определени – хипотезите са следните (NB! – тук съм вложил и неща от упражнението при ас. Доковска):

1. Когато двете наказания имат еднакъв минимум, но различен максимум, по-тежка ще е санкцията, която има по-висок максимум;

2. Когато двете наказания имат еднакъв максимум, но различен минимум, по-тежка ще е санкцията, която има по-висок минимум;

3. Когато едното наказание има както по-висок максимум, така и по-висок минимум, то винаги ще е по-тежко от другото;

4. Най-сериозен проблем представлява случаят, при който минимумът на едното наказание е по-висок от този на другото, но максимумът е по-нисък. Тук ще следва да се прецени дали наказанието ще се определя при превес на смекчаващите или при превес на отегчаващите обстоятелства – в първия случай ще трябва да се определи наказание към минимума, което ще означава, че наказанието с по-висок минимум ще е по-тежко, а във втория ще трябва да се определи наказание към максимума, което означава, че наказанието с по-високия максимум ще е по-тежко.

Когато има предвидени алтернативни наказания се гледат всички алтернативи. Критериите за това кой закон е за по-тежко наказуемо престъпление са посочени в ТР 57 от 1984 на ВС. В посоченото решение обаче неправилно е разрешена следната хипотеза: първоначалната квалификация е за квалифицирано убийство по особено жесток начин, в последствие обаче се установяват повече квалифициращи обстоятелства. Налице ли ще е в този случай закон за по-тежко наказуемо престъпление. ВС тогава казва, че няма да е налице хипотеза на

приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление, но сега се приема, че повечето квалифициращи обстоятелства водят до закон за по-тежко наказуемо престъпление, защото деянието има по-тежка наказуемост.

Какво представлява закон за по-леко наказуемо престъпление – на този въпрос можем да си отговорим по пътя на тълкуването per argumentum a contrario на текста, даващ отговор на въпроса какво е закон за по-тежко наказуемо престъпление.

Закон за същото наказуемо престъпление – в този случай говорим за един състав от НК и за едно наказание, но при изменение в някои от обстоятелствата.- edno prestuplenie, no razlichni sustavi-kvalificirani.

Закон за еднакво наказуемо престъпление – в този случай говорим за две престъпления, за които има предвидено едно и също по вид и по размер наказание.- demek edin I susht sustav.

Съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението – Постановление на пленума на ВС 7/1976 – съществено изменение е когато се изменят някои от елементите на обективната или субективната страна на състава на престъплението (например не е една, а друга форма на вината). Под обстоятелствена част на обвинението следва да се разбира обстоятелствената част на обвинителния акт, където са описани фактическите обстоятелства по делото. Трябва да се отбележи, че не всяко изменение води до съществено изменение.

NB! Идеята на изменението на обвинението е да се предвиди защитен механизъм за подсъдимия, когато неговото обвинение е по-тежко за него (в хипотезите на прилагане на закон за по-тежкото наказуемо престъпление и при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението.

Сегашната редакция на чл. 287 от НПК предвижда изрично изменение на обвинението в хипотезите на закон за по-тежко наказуемо престъпление и при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Съдът, ако не се влошава положението на обвиняемия, сам може да преквалифицира деянието. В тази връзка важи и Тълкувателно решение 2/2002 на ВКС.

В правомощията на въззивната инстанция е предвидено, че може да осъди подсъдимия при протест на прокурора по по-тежкото обвинение (първоначалното), ако е било повдигнато пред първата инстанция – независимо, че в съдебното заседание на първата инстанция то е било изменено от съда (който е приложил закон за същото или по-леко наказуемо престъпление без да е необходимо изрично изменение на обвинението).

Когато в съдебното следствие се разкрият основания за изменение на обвинението се изготвя нарочен акт на прокурора, с който се иска това. Ако съдът приеме изменението на обвинението, по искане на подсъдимия или някоя от другите страни, съдът може да отложи делото, за да могат страните да се запознаят с новото обвинение.

Европейският съд по правата на човека е прил, че е нарушено правото на защита на обвиняемия, ако не му е ясно какво е обвинението, затова е необходимо то да му е ясно като факти и като правна квалификация – затова следва всяко ново обвинение да му бъде връчено писмено (на подсъдимия и на неговия защитник).

Едва в съдебните прения прокурорът може да каже в коя част поддържа обвинението, той би следвало още на етапа на съдебното следствие да каже изрично ако не ползва някои обстоятелства и по този начин изменя обвинението в по-леко.

Относно изменението на обвинението – дело Пеев срещу България. Нашият НПК не съобразява това решение на ЕСПЧ, което е нарушение на чл. 2 от Протокол № 7 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.

ВЪПРОС № 71Съдебни прения и последна дума на подсъдимия

I. Съдебни прения

Съдебните прения са анализ на събраните по делото доказателства и предлагане на проектоприсъда от всяка страна по делото – всяка страна коментира доказателствата и казва какво предлага на съда за решение.

Редът за пледиране е установен в чл. 291, ал. 2 от НПК и е същият, като редът за поставяне на въпроси при разпит на подсъдим в съдебното следствие – 1. Прокурор (частен тъжител или негов повереник) → 2. частен обвинител (или негов повереник) → 3. граждански ищец (или негов повереник) → 4. граждански ответник (или негов повереник) → 5. защитниците на подсъдимите и подсъдимите.

В своите пледоарии страните могат да се позовават само на доказателства, събрани по време на съдебното следствие, други не могат да бъдат използвани.

Чл. 293 от НПК визира хипотезата, при която прокурорът може да заяви, че не поддържа повдигнатото с обвинителния акт обвинение – това изявление е свързано с обстоятелството, че по време на съдебното следствие са установени обстоятелства, които водят до различен извод от този, направен в обвинителния акт. Прокурорът „заявява”, че не поддържа обвинението – той е „процесуален субституент” на държавата, затова не може сам да упражни правата на държавата. Съдът, въпреки направеното такова заявление, е длъжен да се произнесе по вътрешно убеждение. Това следва от принципа, че по делото се търси обективната истина, която съдът е длъжен да разкрие (това е разлика с гражданския процес, където съдът е обвързан, когато ищецът се откаже от иска си) – това често се критикува, защото нарушава състезателността в процеса.

Ако по време на съдебните прения някоя от страните посочи обстоятелства, които променят фактическата обстановка, но не са изяснени по делото, се поставя въпросът дали те могат да бъдат събрани. Отговорът на този въпрос несъмнено е положителен, тъй като водещ в наказателния процес е принципът за разкриване на обективната истина, както и заради принципното правило, че не може да се откаже събирането на доказателства, само защото искането за това не е направено в някакъв срок. В тази хипотеза съдът с определение прекратява съдебните прения и възобновява съдебното следствие – така чл. 294 от НПК. След извършването на новите съдебно-следствени действия съдът отново пристъпва към съдебните прения. Законът не ограничава правото да се искат нови доказателства.

Предвидено е право на реплика – чл. 295 от НПК – всяка страна има право на реплика във връзка с твърденията и доводите на другите страни. Съгласно чл. 295, ал. 2 от НПК защитникът и подсъдимият имат право на последна реплика – това кореспондира с правото на обвиняемия по чл. 55 от НПК да се изказва последен.

Съдебните прения не могат да се ограничават по време!

II. Последна дума на подсъдимия

Последната дума на подсъдимия има чисто психологическо въздействие върху съда преди да се оттегли на съвещание, защото той вече е изложил своите доводи в съдебните прения. Това е самостоятелен етап на съдебното заседание на първата инстанция, в който подсъдимият изразява своето последно, крайно, окончателно отношение към делото и основните въпроси, които съдът трябва да

реши. Най-често последната дума е свързана с искане за милост, справедливост, което се отправя до съда. Последната дума също не може да се ограничава по време. Ако подсъдимият поиска събирането на доказателства, съдът може, ако прецени, че искането е основателно, да възобнови с определение съдебното следствие, след което отново се пристъпва към съдебни прения и последна дума на подсъдимия – така чл. 299 от НПК.

След последната дума на подсъдимия съдът се оттегля на тайно съвещание за постановяването на присъдата.

ВЪПРОС № 72Постановяване на присъдата

При провеждане на тайното съвещание за постановяване на присъдата съдът остава „насаме със собствените си мисли” – tova ne oznachava, che si govori sam , moje bi. Това съвещание е тайно – на него не трябва да присъства никой, освен членовете на съдебния състав (запасните съдии и запасните съдебни заседатели същно не могат да участват в него, заради изричната разпоредба на чл. 260, ал. 2 от НПК). Дори съдебният секретар не присъства на това съвещание. Това е последният етап от съдебното заседание на първата инстанция.

След като съдът се съвещае и реши всички въпроси на делото, в присъдата той следва задължително да отговори на всички въпроси по чл. 301, ал. 1 от НПК, така както са очертани в 12 точки. Страните, по време на пледоариите си на етапа на съдебните прения, не винаги правят проекто-присъда по всички въпроси – например въпросът за разноските се разисква само в адвокатската пледоария.

Ако, докато обсъжда въпросите, съдът реши, че не всичко е изяснено, той може да възобнови съдебното следствие с определение. Ако той стори това се извършват необходимите съдебно-следствени действия, след което отново се преминава към съдебни прения на страните, след което се дава последна дума на подсъдимия и съдът се оттегля на тайно съвещание за произнасяне на присъдата.

В момента, в който присъдата се прочете от председателя на състава, връщане назад няма. Постановената присъда следва да бъде подписана и обявена. Често обаче в НПК под присъда следва да се разбира диспозитив, като мотивите към присъдата могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата – това следва от разпоредбата на чл. 308 от НПК. Съгласно чл. 310 от НПК присъдата се подписва от всички членове на съдебния състав, а председателят я обявява публично. Ако някой от членовете на състава има особено мнение, той следва да подпише диспозитива, като в срока за изготвяне на мотивите трябва да изготви особеното си мнение. На практика особеното мнение (виж и чл. 33, ал. 5 от НПК) означава „не” – съответният член на състава е против решението на мнозинството. Особеното мнение не означава въздържане. Поставя се въпросът дали е възможно да има особено мнение и по мотивите към присъдата. Чл. 310 от НПК дава отрицателен отговор на този въпрос – някои съдии пишат становище по мотивите, но нашият НПК не познава такава фигура.

Присъдата се обявява задъжлително публично – от момента на обявяването й тече срокът за нейното обжалване. Съгласно чл. 308 от НПК мотивите могат да се изготвят не по-късно от 15 дни след постановяването на присъдата (евентуално 30 дни при тежки от фактическа или правна страна дела). Тази възможност е предвидена като изключение от правилото, че мотивите се обявяват заедно с диспозитива на присъдата, но на практика от изключение, тя се е превърнала в правило, защото съдът

винаги се възползва от нея. На практика срокът също често не се спазва – обикновено съдът изчаква да изтече срокът за обжалване и чак тогава изготвя мотивите към присъдата си.

Присъдата следва да има определено съдържание, което е очертано в чл. 305 от НПК. С оглед на диспозитива присъдите биват два вида – оправдателна (чл. 304 от НПК) и осъдителна (чл. 303 от НПК).

Чл. 303, ал. 1 от НПК изисква присъдата да не почива на предположения, а ал. 2 изисква обвинението да е доказано по несъмнен начин – това означава по делото да няма доказателства, от които да се разколебава изводът, че подсъдимият е виновен. Ако такива съмнения има, то обвинението не е доказано по несъмнен начин и следва да се постанови оправдателна присъда. Тук се поставя въпросът за in dubio pro reo – всяко съмнение се тълкува в полза на обвиняемия – в теорията не се приема и чл. 303 от НПК води до този извод, макар и резултатът да е същият, същността е еднаква.

Законодателят допуска възможността по определени въпроси съдът да се произнесе с определение, ако е пропуснал да направи това в присъдата. Чл. 306 от НПК посочва четири групи въпроси, които не касаят формирането на вътрешното убеждение на съда и не променят волята, изградена в присъдата. Това определение се постановява от съда – най-често това се прави в открито съдебно заседание. В присъдата си съдът е длъжен да се произнесе и по допуснатия за съвместно разглеждане граждански иск. Чл. 307 от НПК изисква и когато делото се прекратява на някакво основание, съдът да се произнесе задължително и по гражданския иск.

Съдът е длъжен да се произнесе и по мерките за процесуална принуда (така чл. 309 от НПК) – това се прави с протоколно определение, като произнасянето става служебно или по искане на страните.

За съдебното заседание задължително се изготвя протокол, което става по реда на чл. 311 и 312 от НПК. Така приключва съдебното заседание на първата инстанция.

ВЪПРОС № 73Обща характеристика на въззивното производство

УКАЗАНИЯ:1. За 76-ти въпрос (Правомощие на въззивната инстанция да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане) – чл. 335 от НПК;2. За 77-ми въпрос (Правомощие на въззивната инстанция да отмени присъдата и да постанови нова присъда) – чл. 336 от НПК и3. За 78-ми въпрос (Изменение на присъдата на първата инстанция. Потвърждаване на първоинстанционната присъда) – чл. 337 от НПК

следва да се готвим по съответните членове от закона + написаното по настоящия 73-ти въпрос

1) Предмет на въззивното производство – чл. 313 във вр. с чл. 341, ал. 1 от НПК – изразът „предмет на въззивна проверка” е легален израз и той сочи кои актове е допустимо да се обжалват и протестират пред въззивния съд. Актовете, които подлежат на въззивна проверка на първо място са:

1.1. невлезлите в сила присъди на първата инстанция;1.2. определенията на първата инстанция, с които се прекратява производството

и 3-4 други определения, както изрично са посочени в чл. 341, ал. 1 от НПК. По 79-

ти въпрос също става въпрос за определения на първата инстанция, но това производство е различно от настоящото, т.к. се развива по реда на глава XXII, а тези, които разглеждаме сега, са по реда на глава XXI от НПК.

2) Общата и непосредствената задача на въззивното производство:2.1. Непосредствената задача на въззивното производство е да се провери

правилността на невлязлата в сила присъда – така чл. 313 от НПК. Присъдата е правилна, когато е законна, обоснована и справедлива. Присъдата е законна, когато е постановена в съответствие със закона – има се предвид НК и НПК. Присъдата е обоснована, когато фактическите положения, приети за установени, напълно съответстват на събрания и проверен по делото доказателствен материал. Присъдата е справедлива, когато наказанието е правилно индивидуализирано в рамките на санкцията на правната норма. Очевидно, че понятието неправилна присъда е родово, защото присъдата е неправилна или когато е незаконна, или когато е несправедлива, или когато е необоснована;

2.2. Общата задача на въззивното производство е да осигури точното и еднакво прилагане на законите от първоинстанционните съдилища и от органите на досъдебното производство. Тази задача се постига чрез два способа:

2.2.1. Правомощието на въззивния съд, когато присъдата е неправилна, същата да бъде изменена при условие, че е нарушен материален закон или да бъде отменена и делото да се върне за ново разглеждане при условие, че е допуснато съществено процесуално нарушение. Когато делото се връща на досъдебната фаза за допълнително разглеждане или на съдебното заседание на първата инстанция за ново разглеждане се дават указания за прилагането на закона, които са винаги задължителни и така се осъществява точното и еднакво прилагане на закона от всички;

2.2.2. Този втори способ е свързан с ревизионното начало, защото именно то осигурява и задължава въззивната инстанция да провери цялата присъда и цялото производство служебно, независимо от подадените жалби и протести.

3) Субектите, които вземат участие във въззивното производство:3.1. Окръжните съдилища, когато се произнасят по жалби или протести срещу

присъди на районните съдилища и апелативните съдилища, когато се произнасят по жалби или протести срещу присъди на окръжните съдилища;

3.2. Страните, които участват при разглеждането на делото във въззивната инстанция са същите, които са участвали и в първата инстанция. Изключението е за прокурора, който се явява винаги горестоящ на този прокурор, който е участвал при разглеждане на делото в първата инстанция.

4) Въззивният съд проверява както правилно ли е приложен законът, така и правилни ли са фактическите констатации на първата инстанция. От това правило може да се направи следният извод: по нашето право въззивната инстанция е винаги последна инстанция по фактите, защото следващата трета инстанция проверява само правилното прилагане на закона. За това би бил верен и друг извод: по нашето право две са инстанциите по фактите (първата и въззивната) и две са инстанциите по правото (въззивната и касационната).

5) Съгласно чл. 316 от НПК въззивният съд може да установява нови фактически положения. Този текст означава, че въззивният съд има неограничени правомощия и осъществява пълен контрол по повод установените по делото фактически положения,

затова този съд може без ограничение да провери правилни ли са фактическите изводи на първата инстанция и ако приеме, че те са неправилни може нещо повече – да установява нови фактически положения. Извод: Нашата въззивна инстанция е инстанция по същество или втора първа инстанция, но е такава инстанция не защото може да проверява фактическите положения, а защото може като ги провери и установи, че те са неправилни, да приеме други – различни от приетите от първата инстанция фактически положения.

6) Въззивното производство замени през 1998 година нашето второинстанционно производство, което не бе въззивно, а контролно-отменително. Втората инстанция до 1998 година също можеше да проверява правилността на установените по делото фактически положения, но тя не бе въззивна, а именно контролно-отменителна, защото когато се установи, че фактическите положения са неправилни, не можеше в резултат на тази проверка да приеме нови, както може въззивната инстанция, а можеше единствено да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане.

7) Въззивното производство е различно и от касационното производство, защото всяка касационна инстанция, щом е касационна, тя проверява единствено правилното прилагане на закона на базата на установените фактически положения такива, каквито са установени от предходната инстанция.

8) Класически въззив – абсолютно винаги решава по същество. Нашата въззивна инстанция може да постановява решения, с които изменя присъдата и решения, с които отменя присъдата и постановява нова присъда. В такъв случай няма никакво съмнение, че въззивният съд притежава класически контролно-решаващи правомощия (решаващите не са оригинерни като на първата инстанция, а са резултат на упражнен контрол), но в същото време е вярно, че въззивната инстанция има и правомощия да постанови решение, с което да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане. Оттук може да се направи верен извод, че нашето въззивно производство не е пълен (не е класически) въззив, при който делото винаги се решава по същество и съдът няма контролно-отменителни правомощия. Нашето въззивно производство е непълен въззив (нетипичен, некласически), то представлява една смесена наказателна процедура, при която се преплитат и допълват контролно-решаващи правомощия, които са типични за въззивното производство, с контролно-отменителни правомощия, които са типични за касационното производство. Затова е вярно, че нашето въззивно производство съдържа както елементи на въззив, така и елементи на касация.

9) Ревизионното начало намира пълно проявление във въззивната инстанция – чл. 314 от НПК. За ревизионното начало важи следното:

9.1. Понятието ревизионно начало не е легално, то обаче е много популярно в доктрината и в практиката, както е видно от заглавието на чл. 314 от НПК, легалният термин е „предели на проверка”;

9.2. Както е видно от чл. 314 от НПК, ревизионното начало намира проявление в три насоки:

9.2.1. По отношение частите на присъдата – и тук правилото е, че въззивният съд изменя или отменя присъдата и в необжалваната й част;

9.2.2. По отношение на лицата, подали жалба – и тук правилото е, че въззивният съд отменя или изменя присъдата и по отношение на лицето, неподало жалба;

9.2.3. По отношение на основанията за обжалване – и тук правилото е, че въззивният съд изменя или отменя присъдата и на непосочено основание;

9.3. Изводи:9.3.1. От изложеното е видно, че въззивната проверка се извършва не в

рамките на подадените жалби и протести, а само по повод на същите;9.3.2. Ревизионното начало е онзи инструмент, който осигурява служебната

проверка на цялото производство и на цялата присъда. Затова въззивният съд може да измени или отмени присъдата и на непосочено основание и по отношение на лице, неподало жалба и в необжалваната й част. Трябва да се съобрази, че присъдата има различни части и е възможно в някои от частите тя да е влязла в сила, а в други да не е – не може да се обжалва влязлата в сила част на присъдата.

10) Забрана да се влошава положението на подсъдимия (забрана за reformation in pejus):

10.1. Във въззивната инстанция намира пълно положение забраната да се влошава положението на подсъдимия;

10.2. Тази забрана е средството, което осигурява свободата на подсъдимия да обжалва всяка присъда, защото благодарение именно на нея той е винаги сигурен, че няма да стане причина сам - със собствените си действия, подавайки жалба, да утежни положението си;

10.3. От чл. 335, ал. 1 от НПК, чл. 336, ал. 2 от НПК и чл. 337, ал. 2 от НПК може да се направи верен извод, че хипотезите на утежняване на положението на подсъдимия са три:

10.3.1. когато трябва да се увеличи наказанието;10.3.2. когато трябва да се приложи закон за по-тежко наказуемо

престъпление;10.3.3. когато трябва да се отмени оправдателна присъда;

10.4. Забраната за утежняване положението на подсъдимия не е абсолютна – тази забрана може да се дерогира и положението на подсъдимия да се утежни, ако е подадена съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител, или пък когато е подаден съответен протест от прокурора, както е видно от цитираните по-горе текстове. „Съответен” – само това е средството за дерогиране на забраната. Както е видно, протестът и жалбата трябва да са съответни и само тогава забраната за reformatio in pejus се дерогира и положението може да се утежни. Да са съответни означава, че в тях е направено искане или да се увеличи наказанието, или да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, или да се отмени оправдателна присъда.

11) Във въззивната инстанция делата винаги се решават в състав от трима съдии, в същото време този състав може да реши делото по същество, като включително приеме и нови фактически положения. Затова няма съмнение, че в нашето въззивно производство вътрешното убеждение на съда със съдебни заседатели винаги може да бъде заменено с вътрешното убеждение на професионални съдии. Това е дало основание на редица практикуващи юристи, а и на научни работници, да отрекат полезността и целесъобразността на въззивното производство.

12) Във въззивната инстанция не намира приложение и принципът на непосредствеността, който задължава съда да се позовава в своите актове само на доказателства, които е събрал и проверил лично. В нашата въззивна инстанция, т.к. няма пълно съдебно следствие, въззивният съд решава делата или само на базата на

доказателствата, които са събрани от първата инстанция, или на тях и на събраните от самия въззивен съд. По нашия НПК няма нито една хипотеза, в която въззивният съд да е длъжен отново да извърши всички действия и отново да събере всички доказателства.

13) Във въззивната инстанция могат да се допускат без каквито и да било ограничения всякакви доказателства, който извод следва от чл. 315 от НПК. Тази разпоредба означава, че във въззивната инстанция могат да се допускат всякакви доказателства, независимо дали са нови, нововъзникнали, новооткрити, новосъздадени, както и независимо от това дали са били или не известни на страните и независимо, че доказателството е било известно на страната, а не е било представено пред първата инстанция и независимо защо не е било представено – по уважителни или по неуважителни причини.

14) Във въззивната инстанция се провежда съдебно следствие, както е видно от чл. 332 от НПК. От тази разпоредба обаче следва извод, че да се проведе съдебно следствие никога не е задължително. Въззивната инстанция може да реши делото и без съдебно следствие. Освен това от този текст се прави извод, че по нашето право никога не е задължително да се провежда пълно съдебно следствие, т.е. никога не е задължително отново да се извършат всички следствени действия, извършени от първата инстанция и да се съберат всички доказателства.

15) От разпоредбите на НПК тълкувани буквално и систематически може да се направи извод, че е налице забрана за осъждане на подсъдимия за по-тежко наказуемо престъпление, за което не е имало обвинение в първата инстанция.

Казус: Подсъдимият е бил осъден за причинена тежка телесна повреда в следствие нарушение на Закона за движение по пътищата (ЗДвП) – такова обвинение е внесено на първата инстанция и е последвала присъда. Пострадалият почива. На въззивната инстанция поверениците на пострадалия се конституират – правят се тройна и петорна експертиза, като втората е категорична – смъртта е в пряка причинна връзка с пътно-транспортното произшествие, следователно се налага подсъдимия да се осъди за причиняване на смърт. Какво следва да реши въззивният съд? Коя е хипотезата в закона? Може ли въззивният съд да осъди за ПТП със смърт ако констатира, че трябва да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление? Според чл. 336 от НПК той може да направи това, но ако за по-тежката правна квалификация е имало обвинение в първата инстанция – такова в случая няма, следователно не може да се приложи този текст (и обвинителният акт, и присъдата на първата инстанция са за причинена телесна повреда), т.е. въззивният съд не може да постанови нова присъда. Може ли съдът да измени присъдата на първата инстанция? Отговорът е отрицателен, защото както е видно от чл. 337 от НПК такава предпоставка за изменение на присъдата липсва. Може ли въззивният съд да отмени присъдата и да върне делото, за да може то да се разгледа отново – на първа инстанция или на досъдебната фаза? Чл. 335 от НПК предвижда допуснато съществено процесуално нарушение като основание за осъществяването на това правомощие, следователно делото не може да се върне за ново разглеждане нито на прокурора, нито на първата инстанция. Може ли въззивният съд на основание чл. 334, т. 4 от НПК да прекрати производството? Отговорът е не, същият е отговорът на въпроса може ли въззивният съд да спре производството. Следователно въззивната инстанция следва да потвърди присъдата, т.к. няма основание за нейната отмяна или изменение – чл. 338

от НПК. Няма и основание за възобновяване на делото поради новооткрити обстоятелства, защото те не са такива – съдът вече ги е открил.

Когато се говори за правната квалификация:- ако е по-лека – въззивният съд изменя присъдата;- ако е по-тежка – ако е имало обвинение на първата инстанция, въззивният съд

постановява нова присъда, ако е нямало – потвърждава присъдата на първоинстанционния съд.

ВКС при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила единствено може да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане.

По отношение на наказанието въззивният съд може всичко – да го намали или да го увеличи.

Изводът за съществуването на такава забрана (за осъждане на подсъдимия за по-тежко наказуемо престъпление, за което не е имало обвинение в първата инстанция) следва от систематическото тълкуване на чл. 334, във вр. с чл. 335, във вр. с чл. 336 и във вр. с чл. 337 от НПК.

16) При допуснато съществено процесуално нарушение въззивният съд отменя присъдата и връща делото или на досъдебното производство или на първата инстанция, в зависимост от това на кой от тези стадии е допуснато съответното нарушение. Това е видно от разпоредбата на чл. 335, ал. 1 от НПК.

17) За въззивната инстанция няма забрана – тя може да увеличи наказанието, защото както е видно от чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК правомощието е да се измени присъдата.

18) Въззивната инстанция има неограничени правомощия във връзка с оценката на доказателствения материал:

18.1. Съдът оценява доказателствата като проверява дали използваните от първата инстанция доказателства са факти на обективната действителност, дали са индивидуализирани по време и място, дали допринасят за установяването на обстоятелствата от предмета на доказване и дали използваните доказателства са събрани и проверени по реда на НПК;

18.2. Когато оценява доказателствените средства въззивният съд проверява тяхната допустимост, тяхната достоверност; обсъден ли е целият доказателствен материал поотделно и в неговата съвкупност; обсъдени ли са противоречията в доказателствения материал; има ли изопачаване на доказателствен материал; защо съдът е дал вяра на едни като е приел за достоверни, а не е дал вяра на други доказателствени средства, като ги е приел за недостоверни.

Извод: При тази оценка за въззивния съд не съществуват каквито и да било предели и ограничения.

19) Въззивният съд има неограничени правомощия и във връзка с фактическите положения по делото. В резултат на оценката на доказателствения материал въззивният съд може да приеме, че фактическите констатации на първоинстанционния съд са неправилни и нещо повече – може да приеме нови, различни фактически констатации.

20) Въззивната инстанция има неограничени правомощия да прави и нови правни изводи. Въззивният съд може да реши, че трябва да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. В тази хипотеза правомощието му е решаващо, защото както е видно от чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, въззивният съд може да измени присъдата.

Когато въззивният съд реши, че трябва да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, хипотезите са две – ако е имало обвинение в първата инстанция, неговото правомощие е решаващо, защото както е видно от чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК той постановява нова присъда; при втората хипотеза – нямало е обвинение в първата инстанция – правомощието на въззивния съд е да потвърди присъдата на първоинстанционния съд.

Когато въззивният съд прави нови правни изводи, той може освен да приеме друга правна квалификация, може да приеме, че едно обстоятелство, оценено от първата инстанция като смекчаващо, е отегчаващо и обратното; може да приеме, че съвкупността е реална, а не идеална; може да приеме, че са налице големи размери, особено големи размери и обратно – всичко това е въпрос на нови правни изводи, независимо, че правната квалификация е същата.

21) В нашето въззивно производство с едно от последните изменения на НПК намери приложение правилото, наречено преклудиране на исканията, бележките и възраженията. Този институт (преклудиране) означава, че всички искания, бележки или възражения трябва да бъдат изчерпани от страните в съответния стадий. В следващия стадий искания, бележки и възражения по повод действия, извършени в предходния стадий, са недопустими, т.е. преклудират се ex lege – по силата на закона. В следващия стадий могат да се правят отново същите искания, бележки и възражения, направени в предходния стадий, но само при положение, че същите не са били уважени.

ВЪПРОС № 74Образуване на въззивно производство. Доказателства пред въззивната

инстанция

I. Образуване на въззивното производство

Общи предпоставки за образуване на въззивното производство

1) Право на атакуване на присъдата, което е предвидено в НПК. До 1982 година частният обвинител нямаше право да обжалва присъдата, оттогава до сега всички страни имат право по НПК да атакуват постановената присъда.

2) Накърнен правен интерес – гражданите имат право да атакуват присъдата, само ако е накърнен техен личен интерес, а прокурорът е длъжен да подаде протест, независимо дали е накърнен личен интерес на гражданите в процеса или е накърнен обществен, държавен интерес.

3) Субект на правото да атакува присъдата е винаги страна в процеса – това е прокурорът, който е участвал в съдебното заседание на първата инстанция, но няма пречка да подаде протест всеки прокурор от тази прокуратура и всеки горестоящ прокурор; от гражданите, които са участвали в наказателния процес може да подава жалба, но само ако гражданинът се е конституирал като страна.

4) Страните могат да подават жалба без значение дали са участвали или не в съдебното заседание на първата инстанция. Нещо повече – страните могат да участват

в съдебното заседание на въззивната инстанция, независимо дали са подали жалба или не.

Извод: Нашият НПК не свързва правото на обжалване с фактическо участие в заседанието, в което е постановена присъдата. Жалбата и протестът не се явяват предпоставки за конституирането на дадено лице във въззивната инстанция като страна. Те се явяват единствено предпоставка за пренасяне разглеждането на делото във втората инстанция, затова е вярно, че жалбата и протестът като правило без изключение винаги имат деволутивен ефект.

5) Срокът за подаване на жалба и протест е 15-дневен и е установен в чл. 319 от НПК. Този срок започва да тече от обявяването на присъдата. Той е преклузивен – фатален. Този извод следва от разпоредбата на чл. 323, ал. 1, т. 2 от НПК.

6) Надлежен съдебен орган – окръжният съд разглежда дела като въззивна инстанция по жалби и протести срещу присъди, постановени от районен съд като първа инстанция; апелативният съд разглежда дела като въззивна инстанция по жалби и протести срещу присъди, постановени от окръжен съд като първа инстанция.

7) Отказ от правото да се атакува присъдата по нашия НПК е недопустим и ако такъв е направен, и независимо как е направен, той винаги е правно ирелевантен.

Конкретното право на отделните страни да атакуват присъдата

1) Прокурорът – чл. 318, ал. 2 от НПК:1.1. Прокурорът има неограничено право да атакува всяка присъда във всичките

й части на всички основания и по отношение на всички страни;1.2. Прокурорът може да протестира както оправдателната, така и осъдителната

присъда;1.3. Прокурорът може да подава протест както в интерес на подсъдимия, така и с

искане да се влоши положението му;1.4. Чл. 318, ал. 2, изр. 2 от НПК е отменено - с последните изменения на НПК

се отмени преклудирането на правото на прокурора да подава протест ако присъдата е постановена в съответствие с неговите искания, затова с тези изменения правото на прокурора е неограничено и той ще може да протестира всяка присъда, независимо дали е в съответствие или не с неговите искания.

2) Подсъдимият – чл. 318, ал. 3 от НПК:2.1. Подсъдимият има право да обжалва присъдата във всичките й части и на

всички основания;2.2. Подсъдимият може да обжалва и оправдателна присъда, но само в две

хипотези:2.2.1. По делото е предявен граждански иск, а присъдата е с оправдателен

диспозитив и осъдителна в гражданската й част – в тази хипотеза подсъдимият може да обжалва оправдателната присъда, но само в гражданската й част;

2.2.2. По делото не е бил предявен граждански иск, а присъдата е с оправдателен диспозитив – в тази хипотеза подсъдимият може да обжалва оправдателната присъда, но само относно мотивите и основанията за оправдаването му. Става въпрос за всички случаи, когато съдът е приел, че деянието е извършено, но не е престъпление, а е граждански деликт (деянието, за да е престъпление, е необходимо да е извършено умишлено, а то е извършено по непредпазливост).

Интересът на подсъдимия да обжалва се обуславя от обстоятелството, че след влизане в сила на присъдата, пострадалият може да предяви граждански иск пред граждански съд – в такъв случай, съгласно чл. 413, ал. 2 от НПК присъдата на наказателния съд е задължителна за граждански съд относно деянието, вината и причинната връзка между деянието и настъпилия резултат;

2.3. Задочно осъденият подсъдим на общо основание и без ограничения може да обжалва присъдата;

2.4. Правото на подсъдимия да обжалва неизменно е съчетано със забраната да се влошава положението му.

3) Защитниците и поверениците – чл. 318, ал. 6 от НПК:3.1. Правото за защитника да обжалва е негово процесуално право, предоставено

му от НПК и затова той може да обжалва присъдата независимо от волята и съгласието или несъгласието на подсъдимия. Затова не е необходимо изрично пълномощно за обжалване, достатъчно е защитникът да е упълномощен за съответния стадий;

3.2. Редовно упълномощеният защитник може да обжалва дори когато не е взел участие в съдебното заседание на първата инстанция;

3.3. Когато защитникът намира, че е налице основание за обжалване, той може да подаде жалба въпреки изричното несъгласие на подсъдимия да се обжалва присъдата. Обратно – когато защитникът не намира основание за обжалване, а подсъдимият настоява за това, защитникът не е длъжен да обжалва, но е длъжен да подпомогне подсъдимия при изготвяне на неговата жалба, за да не напусне позицията си на защитник.

4) Частният обвинител – чл. 318, ал. 4 от НПК – частният обвинител може да обжалва присъдата на всички основания, но само в наказателната й част. Това право на частния обвинител е преклудирано, защото той не може да обжалва, ако присъдата е постановена в съответствие с неговите искания.

5) Гражданският ищец и гражданският ответник – чл. 318, ал. 5 от НПК – те могат да обжалват присъдата само в гражданската й част. Не могат да възразяват по въпросите, свързани с наказателната отговорност, вината, правната квалификация и наказанието.

II. Доказателства пред въззивната инстанция

1) От чл. 316 от НПК може да се изведе принципът, че пред въззивната инстанция се допускат всички доказателства. Макар да е употребено понятието доказателства, няма никакво съмнение и това е видно от практиката на ВКС, че пред въззивната инстанция могат да се представят всякакви вещи, предмети и книжа, които след съответна проверка да послужат като веществени доказателства. Могат да се представят всякакви документи, които след съответна проверка да послужат като писмени доказателствени средства. Без ограничение могат да се правят искания за повтаряне на някои следствени действия от първата инстанция, както и за извършването на нови следствени действия – нови експертизи, разпит на нови свидетели, оглед и т.н.

2) Допускането на доказателствата пред въззивната инстанция става по правилата на чл. 327 от НПК, които могат да се обобщят така:

2.1. Допускането на доказателствата става винаги в закрито заседание – така ал. 1, освен това няма разлика при допускането на доказателствата и правилата за това от първа и втора инстанция;

2.2. В това заседание въпросът дали да се разпита повторно подсъдимия се решава служебно, независимо дали има искане от страните за това. Този извод е верен, защото чл. 327, ал. 2 от НПК е императивна норма;

2.3. В това заседание се решава въпросът за разпит на нови свидетели и назначаване на нови експертизи, а критериите са посочени в чл. 327, ал. 4 от НПК;

2.4. На практика продължава да бъде важен въпросът дали въззивният съд може да събира доказателства служебно и когато няма направено искане за това от страните. Това е напълно възможно в първата инстанция. Нормата на чл. 107, ал. 2 от НПК като норма на общата част намира приложение във всички стадии на наказателния процес, доколкото не е изрично изключено приложението й, а според нея съдът събира служебно доказателства, когато е необходимо за разкриване на обективната истина, следователно въззивният съд също ще може да събира служебно доказателства, дори когато няма направено искане от страните за това;

2.5. За въззивната инстанция във връзка с доказателствата са предвидени два срока – единият е по чл. 319, ал. 1 от НПК, според който доказателствата трябва да се посочат заедно с жалбата. Вторият е по чл. 327, ал. 5 от НПК, според който страните могат да представят нови писмени доказателства до даване ход на делото пред въззивната инстанция. Проблемът е какъв е характерът на тези срокове – фатални или дисциплиниращи страните. Чл. 107, ал. 4 от НПК дава отговор на този въпрос, тя е норма принцип, от която следва, че сроковете са винаги дисциплиниращи, когато са за събиране или представяне на доказателства.

ВЪПРОС № 75Ред за разглеждане на делото от въззивната инстанция

I. Процедурата, която се осъществява пред първата инстанция по повод подадени жалби и протести

1) Жалбите и протестите се подават винаги пред съда, постановил присъдата – така чл. 319, ал. 2 от НПК.

2) Жалбите и протестите са винаги писмени, а и нещо повече – чл. 320, ал. 1 и 2 от НПК съдържа техните задължителни реквизити. На практика се поставя въпросът дали липсата на някой от тези реквизити прави жалбата невалидна, в смисъл недопустима. Отговорът се съдържа в чл. 323, ал. 1, т. 1 от НПК, според който ако пропускът не бъде поправен в седемдневен срок, жалбата се връща – това означава, че същата е невалидна, в смисъл недопустима.

3) Към жалбите и протестите се прилагат преписи според броя на заинтересованите страни – така чл. 320, ал. 4 от НПК.

4) До даване ход на делото пред въззивната инстанция страните могат да правят допълнителни писмени изложения – чл. 320, ал. 3 от НПК.

5) Първоинстанционният съд, пред който е подадена жалбата или протестът съобщава това на заинтересованите страни, като им изпраща преписи – чл. 321 от НПК.

6) Първоинстанционният съд може да връща жалбите и протестите, а определението за това връщане подлежи на обжалване – чл. 323, ал. 2 от НПК.

7) След като изтекат сроковете за обжалване, цялото дело, заедно с жалбите и протестите и направените писмени изложения се изпраща на въззивния съд – така чл. 325 от НПК.

II. Разглеждане на делото от въззивния съд

1) Страните се призовават по реда на чл. 328 от НПК. От този текст се прави извод, че присъствието на прокурора е винаги задължително, а на другите не е. Според практиката на ВКС обаче ще е допуснато съществено процесуално нарушение винаги, когато страната не е била редовно призована, а на делото е даден ход или когато е била редовно призована, посочила е уважителни причини за неявяването си, а съдът въпреки това е разгледал делото и него е отложил.

2) Съдебното заседание започва с доклад на съдията-докладчик, чието съдържание е посочено в чл. 331, ал. 2 от НПК.

3) Когато във въззивната инстанция се провежда съдебно следствие, то протича по правилата на чл. 332 от НПК.

4) След приключването на съдебното следствие се дава ход на съдебните прения, които протичат по същия ред като съдебните прения пред първата инстанция – така чл. 333, ал. 1 от НПК.

5) След съдебните прения се дава последна дума на подсъдимия – чл. 333, ал. 2 от НПК.

6) Съдържанието на решението и срокът за изготвяне на мотивите са посочени в чл. 339 и чл. 340 от НПК.

ВЪПРОС № 79Производство пред въззивната инстанция за проверка на определенията и на

разпорежданията

Присъдите и определенията, с които се прекратява производството, съгласно чл. 341 от НПК се обжалват по реда на глава XXI от НПК, но в НПК има и глава XXII, която описва различно производство от това по глава XXI – по него се разглеждат други определения.

I. Обща характеристика на производството по глава XXII от НПК

1) От гледна точка на начина, по който могат да се атакуват, определенията и разпорежданията са три групи:

1.1. Определения, с които се прекратява наказателното производство и няколко други определения, както са изчерпателно посочени в чл. 341, ал. 1 от НПК, се обжалват и протестират като присъдите по реда на глава XXI от НПК;

1.2. Определения, за които изрично е посочено това в съответното място на НПК се обжалват и протестират по реда на глава XXII – например определенията по чл. 256, ал. 4 от НПК, това по чл. 271, ал. 6 от НПК;

1.3. Всички други определения не подлежат на обжалване и протестиране.

2) По реда на глава XXII се обжалват винаги определения на първата инстанция пред въззивния съд. Това производство е твърде специфично, защото когато се обжалват определения на първата инстанция, производството пред тази инстанция е висящо и в това висящо производство се отваря друго – второ производство – по атакуването на определението. За особеността на това производство говорят и възприетите изрази в глава XXII – използват се понятията „частна жалба” и „частен протест”.

3) Това производство има изключителен характер и от друга гледна точка – то е единствената процедура по НПК, когато съдът може сам да отмени или да измени постановения акт. По този начин е налице отклоняване от основен принцип на действие на съдебните органи, които за разлика от административните, след като веднъж са постановили своя акт, не могат сами да го отменят или изменят.

4) Производството по глава XXII може изцяло да се развие и да се осъществи и само пред първоинстанционния съд. Частните жалби и частните протести се разглеждат от въззивната инстанция, но само когато първоинстанционният съд не е отменил или изменил своя акт.

От това правило може да се направи извод, че частните жалби и частните протести, за разлика от жалбите и протестите не винаги имат деволутивно действие, защото не винаги частните жалби и частните протести се явяват средство за пренасяне на производството пред по-горната съдебна инстанция.

5) Частните жалби и частните протести не винаги имат и суспензивно действие, защото чрез тяхното подаване не се спира нито производството по делото, нито пък се спира изпълнението на определението, освен ако първоинстанционният съд или въззивният съд не постановят друго – така чл. 343 от НПК.

6) Както първоинстанционният съд, така и въззивният съд разглеждат частните жалби и частните протести по правило в закрито заседание, като въззивният съд може да ги разгледа и в открито – с призоваване на страните.

7) Определението, с които се произнася съдът по частната жалба или частния протест, е окончателно.

II. Сроковете и редът за разглеждане на частните жалби и частните протести

1) Срокът е установен в чл. 342, ал. 1 от НПК;

2) Редът за решаване на въпросите по частната жалба или частния протест е установен в чл. 344 и чл. 345 от НПК.

ВЪПРОС № 80Обща характеристика на касационното производство

1) По нашето право касационното производство не е извънреден, а редовен способ за проверка на съдебните актове, защото:

1.1. на касация подлежат съдебните актове, които не са влезли в законна сила и не подлежат на изпълнение;

1.2. касационното производство се образува така, както всяко редовно производство- по жалба или протест на страните. То не може да се образува по искане на държавни органи, така както се образува производството по възобновяване на наказателни дела като извънреден способ за проверка на съдебните актове по искане на главния или на окръжния прокурор.

2) Касационното производство е вярно, че е редовен, но в същото време е изключителен способ за проверка на съдебните актове, защото:

2.1. изключителни са основанията за касация;2.2. изключителен е компетентният съдебен орган – това е винаги и само ВКС;2.3. изключително е обстоятелството, че на касация подлежат само съдебни

актове, постановени от въззивен съд;2.4. с новия НПК приложното поле на касацията бе ограничено и на касация

подлежат не всички актове, постановени от въззивния съд.

3) По нашия НПК на касация подлежат само актове на въззивния съд и от това следват два извода:

3.1. нашата касация не е тип прескачаща касация, защото на касация подлежат, но само съдебни актове, които са били проверени по същество в две инстанции – първата и въззивната;

3.2. нашата касация не е тип директна касация (пряка касация) – ако съдебен акт на първата инстанция не е бил атакуван пред въззивния съд, той не може да се атакува и пред касационния съд, при това няма значение защо не е бил обжалван или протестиран – след като не е бил атакуван той влиза в законна сила и не подлежи на касация.

4) Касационната инстанция има правомощия да проверява, но само правилното прилагане на закона – материален и процесуален. Касационната инстанция проверява дали е правилна правната квалификация и дали има допуснато съществено процесуално нарушение.

5) Касационната инстанция няма обаче каквито и да било правомощия да проверява фактическите положения по делото – нито за да ги оспори под една или друга форма като приеме, че са неправилни, нито да приеме нови.

6) Касационната инстанция има контролно-отменителни правомощия, които са типични за касацията – чл. 354, ал. 3 от НПК. В същото време, независимо, че производството е касационно, ВКС има и решаващи правомощия, защото както е видно от чл. 354, ал. 2 от НПК, касационният съд може да изменя присъдата както във връзка с наложеното наказание, така и във връзка с правната квалификация.

От изложеното може да се направи верен извод, че нашето касационно производство не е чиста (пълна) класическа касация, при която съдът или потвърждава съдебния акт, или го отменя и връща делото за ново разглеждане. Нашата касационна процедура е смесена наказателна процедура, при която се преплитат и допълват класически касационни правомощия, свързани с отмяната на съдебния акт и връщането на делото за доразследване, с класически въззивни правомощия, свързани с решаване на въпроси по същество, когато се изменя съдебния акт.

7) В касационното производство като принцип не намира приложение ревизионното начало.

8) Касационната инстанция не може да увеличава наказанието, защото както е видно от чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК при тази хипотеза ВКС има единственото правомощие да отмени съдебния акт и да върне делото за ново разглеждане.

9) Касационната инстанция не може да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което не е имало обвинение в първата инстанция.

Казус: Обвинителният акт в първата инстанция е за пресъпление по чл. 119 от НК, по който е постановена осъдителна присъда, която в последствие е потвърдена от въззивната инстанция. Фактите обаче сочат на това, че престъплението е по чл. 115 от НК. При такава хипотеза от систематическото тълкуване на чл. 354, ал. 2 вр. с ал. 3 ще се направи верен извод, че ВКС трябва да потвърди съдебния акт на въззивния съд.

Когато обаче трябва да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение в първата инстанция? Хипотезите са две:

1. Когато предлагайки по-тежката правна квалификация не се налага да се увеличи наказанието, на основание чл. 354, ал. 2, т. 4 от НПК ВКС ще измени присъдата;

2. Когато трябва да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление и е необходимо да се увеличи наказанието, ВКС има правомощието да отмени присъдата и да върне делото за ново разлеждане, а основанието за това е чл. 354, ал. 2, т. 4 вр. с чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК.

10) За касационната инстанция няма изрична забрана за reformation in pejus, но такава има и тя следва от чл. 355, ал. 2 и 3 от НПК, които алинеи установяват забрана да се утежнява положението след връщането на делото за ново разглеждане. Затова ако ВКС намира, че трябва да се утежни положението на подсъдимия и няма съответен протест на прокурора или съответна жалба, той ще потвърди присъдата, защото дори и да я отмени и да върне делото за ново разглеждане, то положението на подсъдимия не може да се утежни от съда, на който делото е било върнато - по силата на чл. 355, ал. 2 и 3 от НПК.

11) В касационното производство няма преклудиране на правото на частния обвинител и частния тъжител да подават жалби, така както такова преклудиране има за въззивните им жалби.

12) На практика се поставя важен въпрос – може ли в касационната инстанция да се представят материали, които след съответна проверка да послужат като доказателства? Според чл. 351, ал. 1 от НПК в жалбата, респективно в протеста, трябва да се посочат и „данните, които го подкрепят”. И в тази връзка какво означава този израз – означава ли, че страната може да посочва материали, които да послужат като доказателства или че може да иска събирането и проверката на доказателства? Отговорът на този въпрос е, че се посочват доказателствата, които подкрепят касационното основание. От текста е очевидно, че в касационната инстанция могат да се представят всякакви материали, които след съответна проверка да послужат за доказателства, но като доказателства не за извършеното деяние, а като доказателства за касационното основание. Не може да се иска извършване на съдебно-следствено действие, но могат да се представят писмени и веществени материали.