Брой 39-40 В броя четете приложението 1,50 лв. …7-13.12.2011 Год. 20 Брой 39-40 1,50 лв. Потъването на Венеция Прекрасната

7-13.12.2011

Год. 20

Брой 39-40

1,50 лв.

Потъването на Венеция

Прекрасната Венеция потъва! Макар и милиметри на година, но Венеция потъва безвъзвратно. Във сблъсъка на два зодиакални знака (Земя, Вода): малшанс за консервирания Ренесанс и препитание за дребните търговчета венециански. Защото по Канале Гранде всеки божи ден се дипли лъскавото цветно приложение в износената книга на живота. Продаваш се за спомен на туристите, Венецио, на лекомисления миг окото му не мига как утре вечността ще се оправя с последствията от везувиите и потопите!

А въздесъщата вода залива катедрали, дворци, музеи, паметници, стари фолианти, средновековни призраци и духове на дожи, превзема миналото, застрашава всичко живо. Потъват, както си пътуват румените немски групи, япончетата порцеланови, които пулят възторжено очи пред гледките непреводими:...бутиците са пълни с мушами и гумени ботуши... ...момиченца играят на сестри от Ордените за спасение......разплакано, небето сякаш рони монахини, рой черни перлени сълзи, търкулнати по бузата на този град, обречен да потъне...

Понеже е прието да не става дума за въже във домовете на обесените...или защото е предохранителна като жена-фелдфебел,Венеция развъжда гълъби в сърцето сии заглушава с чаткане на туристически обущабълбукащия страх... Ала бучи водата,гласът є се дочува чак в градчето Местре,на осем километра от брега. А там синьора Джусто,родена българка, в носталгия потъналата Виолетаочаква да роди момче... И всяка вечер,когато дойде час да къпят младенеца,ще се повтаря (знам) една почти библейска сцена:ще рита със крачета, ще крещи, за въздух ще се борив коритото си мъничкият Ной. (Такаще го наричам отсега, за всеки случай.)

Стигмати

– Добро да бъде утрото, момчета, и слънчево – макар разгорещено,да тупа като сърчице, а не като юмручеи всичките игри с разкървавени носоведа прекратява след предупредителния плач.

– Мъже, дано да е добър денят, мъже, и не рога да сплита, а да ви разтърва, когато затръбят еленовите ви борби,и живия си плет да разклонява помежду ви, да ближе раните, за здраве да врачува.

– О, старци, нека вечерта е тъй добра един патрон да ви запази, два-три зъба, и мемоарите ви за живота да допише, преди да ви похлупи с най-последното небе и да ви обкове със звездни гвоздеи.

А ти будувай пак, душа-червенокръстка, разпъната на кръст, недей заспива, дано е мъничко по-лека тази нощ, по-тихичко да стенат незарасли белези и кротко да кървят невидими стигмати.

Пътеуказател

Ентусиастът планини размества –пътечка към безкрая си е наумил. Децата му ще наследят удобен, достъпен за екскурзии простор. А внуците – надменни автобогове –ще профучават край последната талига, заскърцала въодушевено към безкрая.

Четиристишие в траур

С душа незащитена и незащитима живял самоубийствено за трима, предсмъртно бял е в този стих Андрей (и вече е вдовица тази скръбна Рима).

Малина Томова

В памет

на Малина

�Ëèòåðàòóðåí âåñòíèê� �àáîíàìåíò!

Â êëîíîâåòå íà Áúëãàðñêè ïîùè - êàòàëîæåí íîìåð 424.

Öåíà çà öÿëàòà ãîäèíà: 63 ëâ.; çà øåñò ìåñåöà: 37,50 ëâ.; çà òðè ìåñåöà: 18 ëâ.

Ìîæå è ïî åëåêòðîíåí ïúò íà àäðåñ: http://www.dobipress.bg

В броя четете приложението по време на кризапо време на криза

2

ДЕПАРТАМЕНТ „НОВА БЪЛГАРИСТИКА” НА НБУ

СДРУЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ

УНГАРСКИ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ

ЮБИЛЕЙНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ

ИВАН ЦАНЕВ

В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА

В чест на 70 години от рождението на поета

Литературен вестник 7-13.12.2011

В С Е Л Е Н А Т А Н А К Н И Г И Т Е П Р Е М И Е Р А

Тази книга е първо издание на български език на „Дневници (1973-1983)” на протойерей Александър Шмеман – един от най-големите християнски мислители на ХХ век. Предговорът на книгата е от проф. Калин Янакиев. Преводът е направен от Борис Маринов.

Творчеството на прот. Ал. Шмеман е дълбока и светла мисъл за мястото на християнина в съвременния свят. В „Дневниците” можете да погледнете през погледа на православния свещеник и дълбокия мислител събитията на ХХ век – политически, църковни, културни.

Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали, блажени папа Йоан ХХIII” се намира в София, на ул. „Проф. Асен Златаров” № 7

предлага качествена литература в областта на богословието, философията, историята, църковни документи, духовни трактати и християнска литература за деца. Интернет сайтът на книжарницата е на адрес www.roncalli-books.org

В книжарницата можете да намерите следните нови издания:

Прот. Александър Шмеман – „Дневници 1973 – 1983”, изд. Фондация „Комунитас”Г. К. Честъртън – „Автобиография”, изд. Фондация „Комунитас”Св. Йоан Кръстни – „Изкачване на планината Кармил”, изд. Фондация „Комунитас”Павел Евдокимов – „Изкуството на иконата”, изд. „Омофор”

ИК “Жанет 45”ви кани на ПРЕМИЕРА на

ФИЗИКА НА ТЪГАТА, роман от Георги Господиновс участието на автора и приятели

време: 13.12.2011 (вторник) 19.00 часа място: Театрална работилница “Сфумато”вход: свободен

Ако „Естествен роман” беше „машина за истории” (Le Courrier), то във „Физика на тъгата“ машината е пусната на пълни обороти.

ПРОГРАМА

10:00 – Откриване на конференцията: д-р Тошо Дончев, директор на Унгарския културен институт, проф. Михаил Неделчев, председател на Сдружение на български писатели и доц. д-р Пламен Дойнов, директор на изследователската програма „Литературата на Народна република България (1946–1990)” на НБУ

Авторът / Епохите / Почеркът

10:30 – проф. Михаил Неделчев (Нов български университет): Иван-Цаневото проговаряне

10:45 – проф. д-р Божидар Кунчев (Софийски университет “Св. Климент Охридски”): „Значителното е край нас, размесено с подробности...”

11:00 – проф. дфн Милена Кирова (Софийски университет “Св. Климент Охридски”): Иван Цанев: воля за свят

11:15 – доц. д-р Пламен Дойнов (Нов български университет): Поезията на Иван Цанев: от дебюта до пренаписванията

11:30 – Митко Новков (Софийски университет “Св. Климент

Охридски”): Тези, антитези и синтез в поезията на Иван Цанев

11:45 – 12:30 – Дискусия.

12:30 – 13:00 – Кафепауза.

Стихът / Стихотворенията / Книгите

13:00 – д-р Тошо Дончев (Унгарски

културен институт): Смирен и обладан

13:15 – Юлиан Жилиев: Стихът на Иван

Цанев

13:30 – д-р Гергина Кръстева

(Пловдивски университет „Паисий

Хилендарски”): Иван Цанев – погледи и

отражения

13:45 – доц. дфн Едвин Сугарев (Нов

български университет): Природните

топоси в поезията на Иван Цанев

14:00 – 14:15 – Дискусия.

14:15 – д-р Биляна Курташева (Нов

български университет): Зелената идея

на тихата поезия: Иван Цанев

14:30 – д-р Йордан Ефтимов (Нов

български университет): Иван Цанев и

търсенето на златния еталон

14:45 – Никола Иванов: Поет със знакови

стихотворения, или Третият път

15:00 – доц. д-р Морис Фадел (Нов

български университет): Имената в

поезията на Иван Цанев

15:15 – доц. д-р Светлана Стойчева

(Софийски университет “Св.

Климент Охридски”): Иван Цанев и

литературата за деца

15:30 – доц. д-р Пламен Дойнов

(Нов български университет):

Незавършеният Иван Цанев: отломки и

проекти

15:45 – Марин Бодаков (Софийски

университет “Св. Климент

Охридски”): Иван Цанев. Природата на

природата

16:00 – 16:30 – Заключителна дискусия.

*

След конференциите за Иван

Теофилов, Иван Динков, Николай

Кънчев, Константин Павлов, Биньо

Иванов, Христо Фотев и Екатерина

Йосифова, това е осмият форум в

рамките на модула „Персоналии” от

научноизследователската програма

„Литературата на Народна република

България (1946–1990)”, осъществявана

от департамент „Нова българистика”

на Нов български университет.

Текстовете от конференцията ще бъдат

публикувани в книга осма от поредицата

Библиотека „Личности” на изд.

„Кралица Маб” и департамент „Нова

българистика” на НБУ.

К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я И З В И Н Е Н И Е

Издателство „КОНТЕКСТ”

кани

на премиера на книгата

„От родния кът до гроба. Пенчо

Славейков – „Сън за щастие”

от Миряна Янакиева

Книгата ще представи д.ф.н. Радосвет

Коларов

Унгарски културен институт

ул. „Аксаков” 16

14 декември (сряда) 2011

18.30 часа

П О К А Н А

В залисията при правенето на брой 33, покрай многото поезии и манифести съм пропуснал текстовете на Иван Ланджев – за което се надявам да бъда извинен.Е. Сугарев

Поезията е най-високото съвършенство, на което е способен езикът. Харесва ми да я мисля като неизбежност. Или поне като опит да се излъже истинската неизбежност – времето. Оттук и мнемоничните хватки, упоритото настояване на всеки ред да ти остане в главата. Не зная какви са шансовете на поезията днес и дали тя изобщо разчита на такива, нито каква е ролята й. Затова пък ролята на поета ми е от ясна по-ясна – той трябва да пише хубави стихотворения. Може би има и нещо повече, но не искам да се залъгвам. Един от любимите ми поети, У. Х. Одън, казва в елегията си за Йейтс, че поезията не поражда нищо ново, тя не кара нещата да се случват – „for poetry makes nothing happen”. Това ме вълнува. Ще ми се да разбера вярно ли е.

Иван Ланджев

***

Чупливо е като през януари,

стъпките

пораждат сеизмични зони.

Отмъкнат е

дори и споменът за спомен.

Часът се колебае да удари.

Стремежите и смислите са стари.

Постъпката

е просто глупост преди края.

Престъпникът

единствен от тълпата знае,

че дните се измерват във цигари.

Аз също знам: да стъпвам е погрешно.

Асфалтът

под краката ми нима е прав?

Аз правя

с моя дъх и въздуха болнав,

представям си ако напиша нещо.

„Изкачване на планината Кармил” на св. Йоан Кръстни разглежда въпроса как една душа би могла да се подготви, за да достигне за кратко време до единението с Бога. Предоставя както на начинаещите, тъй и на напредналите, различни напътствия и едно учение, които са особено полезни, за да съумеят да се освободят от всичко земно и да не бъдат обременяване от духовното, и така да пребивават в пълната голота и свобода на духа, каквато се изисква за божественото единение. Книгата излиза за пръв път на български език. Преводът е направен от Петър Рогалски.

Ново издание от поредицата „Християнска библиотека” на Фондация „Комунитас”

12 декември 2011 г. (понеделник)

Унгарски културен институт

София, ул. „Аксаков” №16

3Литературен вестник 7-13.12.2011

Книга, „направена”, за да е изненада, „неочакван подарък”. Книга, окръглила се от задругата на съставителя Иван Цанев, дизайнера Красимир Апостолов, оформителя на книжното тяло Гергана Икономова и обезпечила се като материална полиграфическа наличност от логото на издателска къща „Жанет 45”. Книга, направена от хората, повторно родили времето на стиховете, събрали го, синтезирали го в това стилно томче – по внушение на Съдбата. Това си мислех, докато разтварях страниците на „Жизнен опит. Избрани страници от книга на познанието” от Малина Томова, включваща стихотворения от стихосбирките й „Душа” (1978), „Ежелюбов” (1987), „Стигмати. Книга на познанието” (1994), но също и откъси от критически ракурси, между които съставителят е поместил и стихотворения-диалози с поезията й (от Екатерина Йосифова, Силивя Чолева, Калина Ковачева, Рада Панчовска, Николай Бойков и др.). По този начин значителна част от избраните стихотворения в трите части – „Бързописно въведение”, „22 стихотворения (и един акростих)”, „Слабите места на поезията” – биват критически обговорени в последната част на книгата – „Прочити и отгласи” – от гласовете на Дьорд Сонди, Иван Николов, Здравко Недков, Екатерина Йосифова, Златомир Златанов, Светлозар Игов и др. Тази интерпретативна част, освен изрезки-спомени от рецепцията за книгите на Малина Томова е допълнена от споменатите по-горе стихотворения-диалози, които са поетическите прочити на поезията й. Своеобразните диалози на места са коментирани от съставителя, когато е преценил, че публикуваното стихотворение е нужно да „пристъпи” със собствения си „жизнен опит” в стихосбирката.Книга, „направена” със сърце. А сърцето има друг усет за нещата, то сякаш е органът за улавяне на трептенията на всемира, закодирани в ритъма му, и затова смея да твърдя, че именно то е подбирало именно тези стихотворения за книгата – онези, които запечатват живота между миговете на рождението и смъртта, на равносметката и отстояването на бъденето. Например: „Да бъде всичко! И животът/ да идва без да си отива” („Мото”). Или „бързописите” „Книга на познанието”, „Жизнен опит”, „Нерешителни души”, „Приписка в календара”.И все пак трябва да кажа, че самият контекст на писането за тази книга прави рецензията невъзможна. Тя настоява за огъване по спиралата на говоренето, иска то да се каже по повече от един, или поне по друг начин, и не настоява това да е задължително високият, емоционално отстранен стил на критическия текст. Защото „Жизнен опит” е не само най-новата, но и последната книга на Малина Томова, последна с всичките възможни значения на тукашната жизненост и опитност, които определението включва. Докато в едно друго измерение експериментът с жизнените умения без съмнение продължава... Като книга, побрала в подзаглавието си част от озаглавяването от предходната стихосбирка на поетесата – това е „книга на познанието” – книга за пълното (о)познаване на живота, до последната му песъчинка в часовника. А тази песъчинка без съмнение е златна. Защото са златни, сиреч благородни и благо изречени, думите – те крият в подмолието си светлина и надежда. Заради такива думи си струва греха да „забравиш” да върнеш книгата в библиотеката, както Дьорд

Сонди признава, че е сторил. Освен това, „ежелюбовно” да живееш във и за литературата е жреческо обричане на бог, чиято обич се явява в изпитания и в „стигмати”. Неслучайно заглавието на третата книга на Малина Томова и на издателството, чийто стопанин е, носят това име. Защото стигмата е онзи знак-белег-рана, по който се познават избраниците. Избраниците всеобричащи се – по всички начини.А онази златна песъчинка, която споменах, без съмнение е мокра. Оросена е от водолейска стомна, не от сълзене. А това значи, че оросяването е най-вече от ориста на погледа – да вижда малко над другите („Встъпление на глас”) и затова знаещ какво представлява времето, но няма да го каже, за да не разруши надеждата, че животът е приказна игра, винаги ще изрича приказността му и ще я търси в ежедневието, ежечасно и ежелюбовно ще наднича под крилата на лястовиците, които говорят не-като-хората, защото: „и как да кажа на едно дете,/ че времето пресипва песъчинките в часовника,/ засипва детствата, животът ни съсипва,/ разваля нашите най-хубави игри?” („Най-хубавата игра”).Бързописите, както и стихотворнията на Малина Томова трябва да се четат бавно, защото нейните текстове играят със смисъла, разплитат плетката на значенията, нишките им са повече от една. Това са стихотворения, които обагрят значещото в нова светлина, изказват нещата по чудат начин, превръщайки ежедневието в очуднено пространство, открехват растенето („Растене”) като вълшебство на разлистването на нещата, така както е ежевъзможно в света, създаден от Луис Карол. Именно тази далечна и може би лична асоциация със „Страната на чудесата” ме кара да твърдя, че стихотворията на Малина Томова умеят да изричат с непосредствеността, която се открива в речта на децата, но и по тази си склонност наподобяват именно чрез играта със значенията на думите и смисъла на скороговорките, поетичния изказ на Николай Кънчев. „Каквито щастия и да бълнува то насън/ и колкото да вярвам, че цъфти от здраве,/ аз пак ще съм нащрек до сутринта – / като живак в дежурен термометър” („Епикриза за цветето”). Присъствието на приказно-детското начало като форма на художествена игра в поезията на Малина Томова, но и в тази на Федя Филкова е отбелязано от Розалия Ликова, говорейки за наивизма като една от характерните черти на поезията на 80-те години на ХХ век (вж. „Поезия на седемдесетте и осемдесетте години”). И бързам да допълня, че „приказността” и интересът към детското присъстват в поезията на Малина Томова не само на нивото на изказа, но и на това на тематичността на стихотворенията, заложени са още в озаглавяванията, например „Малък принц”, „За Пепеляшка”. Споменавайки интереса на поетесата към приказното, не бива да отмина и друг, като че ли пораждащ се от него – вниманието и зачароването към/от „чудото” на малкото, което пак Розалия Ликова свързва с традицията на Далчев, но тук към философските търсения и интереси ще прибавя и магията на детайла (обаче тази детайлност присъства като екстериор, а не като интериор, като приемущество на природното пред стайно- и стаено вещното), на който е съсъдът на важното и красивото: „Дрипав карамфил, добре изкалян,/ ален смут в душата ми разпалил” („Макар в калта”). Както казах, това е книга, направена със сърце. За поезията в нея – макар авторката й грижливо да я е (о)пазила от славата, неизбежно ще се говори. Не само откъм възможностите за gender интерпретретации например, поради тематичната наличност на

женствеността и майчинството (изказано по начин, който мога да определя с метафоричния образ на пролетно-девствената природа – все-, еже- пораждаща се – много подходящо потвърждение на тези наблюдения е стихотворението „Череши” с мотивите за зреенето, беритбата и раждането), забелязано от Здравко Недков по повод първата й книга; не само и заради гъстата „словесна сплав” (Иван Николов), която стихотворенията й оформят, но и заради разнопосочните творчески търсения, които чрез формулата на „ежелюбовта” прекрачват в Градината с голямото време, към неговото осмисляне и преизговаряне, заедно с поетичната дефиниция на свободата. А какво е свободата? Според Малина Томова определението е от компетентността на геометрията: „разстоянието между убиеца и жертвата”, но веднага поставя акцент върху замъгленото, неясното и убягващото, много широкото или много тясното – „неразчетени докрай йероглифи”. Или накратко – тази поезия успява да съвмести неясното („неописуемото да опиша”) с точното, игриво-виталното с философското. И като резултат прошепва на читателя миниатюрни стихове-светове като например „Гонитба на пеперуди”, а най-добре като че ли подкрепя това наблюдение, дори само чрез озаглавяването си, „Поредният оксиморон”. Определенията на понятията от „бързописите” на Малина Томова като тези за свободата, живота, смъртта, опитността, щастието могат да бъдат разпознати като същества, „гъмжило от невидими присъствия” („Поредният оксиморон”), поместени в стъкленици за съхрание, които читателят е ако не задължен да изследва, то със сигурност би трябвало да бъде изкушен да съизмери със собствената си колекция от болка, знания, страх, жизнен опит... Защото какво е човекът, освен колекция от болка, знания, страх, жизнен опит... („Като малка не знаех/ сега знам... наполовина.../ Когато наближи да науча всичко,/ дали ще мога... да прелиствам?”, „Книга на познанието”). И накрая... Прочетох тази книга като ежедар, направен от сърце – не само за Малина, но и от Малина. Затова избрах да говоря за „Жизнен опит” предимно сърдечно, а не литературоведски, защото това е не просто книга и не само „неочакван подарък”, а е нещо много повече. Това е връщане на дар, чиято жестова важност и задълженост Марсел Мос подробно е описал в известното си изследване „Дарът”. А този дар е Малинината самопожертвователна заетост, за която Иван Цанев пише в текста от финалните страници „Няколко обяснения за непосветени”, поради която не й остава време да помисли са себе си и своите – авторски – книги. Избрах да говоря така за тази книга и по още една причина, повече биографична, отколкото интерпретативна. Написах този текст като някой, чиято рождена дата според акта му за раждане е 21 януари. А това е причина, която, мисля, е достатъчна за изричане отвъд изричното очакване за рецензия.

ЯНИЦА РАДЕВА

Малина Томова, „Жизнен опит. Избрани страници от книга на познанието”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2010.

Ежедар от Малина Томова

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Рубриката се издава с подкрепата на СТОЛИЧНА ПРОГРАМА “КУЛТУРА”

Некомерсиално

Жела Георгиева

Във визитната картичка на издателството е написано: „Издателска къща „Стигмати”, основана през 1996 г., Е НЕКОМЕРСИАЛНО издателство...” Само необикновена личност като Малина Томова можеше да създаде нещо различно и алтернативно на съществуващото у нас. Интуицията й подсказваше, че любовта към четенето се възпитава чрез непрекъснато, ненатрапчиво показване на красотата и изключителността на книгата. И подаряваше на приятели, познати и непознати вероятно половината от тиражите. „Стигмати” е специализирано в представянето на литературите на Централна и Източна Европа и Балканите” – пише по-нататък във визитката. „Стигмати” е изключение сред повечето български издателства, които допреди пет-десет години не забелязваха тези литератури, с трайния си интерес към тях, с вкуса и професионализма на издателката и нейните сътрудници. Всеки от публикуваните автори е представителен за своята литература - Милош, Херберт и Криницки; Кертес, Хамваш, Пилински, Уташи и Мараи; Ходрова; Кадаре; Данило Киш, Горан Петрович, Дубравка Угрешич.Сред приоритетите на издателската дейност на „Стигмати” са и „литературата и фолклорът на етническите малцинства в страната”. Това беше кауза на Малина, защото може би единствена възприемаше тези литератури като неразделна част от богатството на българската. Малина притежаваше рядката дарба, безпогрешния усет да открива оригинални, талантливи, интересни хора и сред авторите, художниците и преводачите, и сред читателите на „Стигмати” и да създава чувството за близост между тях. Сега, макар и осиротели, се чувстваме свързани чрез нея.Изданията на „Стигмати” са естетски и лесно разпознаваеми със своята култура на дискретна изисканост, липса на претенциозност и суетност. Благородството на издателката, нейната посветеност до пълна липса на щадене се чувства във всяко от тях.

В Ню Йорк с Огняна Иванова и

Жела Георгиева

4

В И Т Р И Н А


Пиндар, „Питийски оди”, прев. от старогръцки Яна Букова, ИК “Стигмати”, С., 2011, 11 лв.Тази книга бе един от последните издателски проекти на Малина Томова – тя не доживя радостта да я види издадена. Чрез нея Яна Букова продължава преводаческите усилия, заченати с книгите на Сафо и Катул – и издига още един важен топос в пресечената местност на древногръцката и древноримската лирика. Питийските оди, които всъщност са възхвали за победителите в атлетическите състезания в чест на Аполон Питийски край Делфи, звучат живо и автентично – въпреки трудностите при превода, за които се споменава в предговора. Пространните обяснителни бележки пък ни помагат да вникнем в богатия на значения, нюанси и митологични препратки поетичен свят на Пиндар.

Светлината в Стария завет е втората книга на Мони Алмалех от мащабния му проект Библейска херменевтика. Тя е логическо продължение на излязлата през 2006 г. книга Цветът в Петокнижието. Към тази сложна тематика авторът пристъпва след дълги проучвания, намерили творческа реализация в по-предишната му продукция. Откъдето и да я погледнем, тя по най-различни начини разкрива пристрастието му към проблематиката на цветообозначението. Първите му изследвания са свързани с цветовете в балканския фолклор и с нормата на българските словесни асоциации на термини за цвят. После той обръща категорично поглед към дихотомията цвят и слово и внимателно изследва не само семантичните й характеристики, но и синтаксиса й, защото той, синтаксисът, е носещата рама на граматичната информация, която непрекъснато занимава автора. От изследването на български езиков материал Мони Алмалех преминава към съпоставителните изследвания на видовете семантично управление в български и иврит, към ивритското обозначение на сакралното четирицветие и неговите български аналози и към редица още поанти на българо-ивритското съпоставително езикознание, което все още е в началния стадий на своето развитие. Пионерската роля на Мони Алмалех е свързана и с методиката на изследване, която той сам си изработва. Дихотомиите при него не винаги са пряко отражение на структурата на изследвания материал. Те са по-скоро дедуктивно избран ракурс, за който не всеки наблюдател би се досетил. Така в изследванията на Алмалех се срещаме както с контрадикцията на макросветли и макротъмни цветове, така и със семантиката на бялото и черното в Стария завет. Нещата в методиката, за която стана дума, биха били много прости, ако в нея имаше само дихотомичен подход. Но той се преплита органично и с изследването на монитарни факти, например с дескрипцията на цветообозначението на рая. В този случай Алмалех прибягва в изходната си позиция към така наречените негативни дефиниции, които звучат като поставена теза и чакат доказателство (Раят не е червен). Понякога наличието на два обекта не води до тяхното противопоставяне, а до паралелното им осмисляне и описание, например изследването за видовете небе и внушенията за цвят в Петокнижието или на същите тези внушения за цвят в съпоставка с националния манталитет. В други случаи се натъкваме на разчленяване на един обект на подобекти, представени чрез езиковите си номинации (например изследванията за видовете дъжд в Стария завет или за споменатите вече от друга позиция видове небе в Петокнижието). Многоаспектният, но вътрешно непротиворечив подход на Мони Алмалех говори за един холистичен поглед към изследвания материал и лично за мене това е едно безспорно доказателство на убеждението ми, че езикът не е и не може да бъде предмет само на една наука. Като езиковед авторът спира вниманието си върху четирите езикови канала, по които протича възникването на представата за макросветло в библейския текст: първият канал е свързан с основния термин за цвят бяло; вторият е ориентиран към названието на прототипите на бялото – светлина, мляко, сняг; третият извлича най-типичното качество на прототипите – чистота, а четвъртият показва конкурентите на прототипите – лен, светкавица, гръмотевица. Самият анализ на каналите ни насочва към извода, че това квадригално членение има психолингвистичен, прагматичен и семиотичен аспект. Авторът се движи в рамките на най-новите тенденции в семиотиката и търси когнитивните ракурси на знаковостта. В този капитален труд е поставена и една много сложна семантична задача: авторът се стреми да предложи описание на универсалните и неуниверсалните значения на лексемите, свързани с цветообозначението. С първия тип значения се обвързва понятието нецвят, което възниква не спонтанно, а в резултат на дългогодишните паралелни наблюдения на автора над непосредственото визуално възприемане на цвета, най-ярко отразено във фолклора, и над опосредстваното

възприятие, пораждано от библейските текстове. Второто е преминало през сложната мрежа, образувана от филтрите на осмислянето и преосмислянето, и само по себе си представлява един многопластов когнитивен обект. Към характеристиката на този обект може да се добави и фактът, че той не се разглежда статично, а процесуално – чрез семантичните трансформации на идеята за светлина. Динамичният подход към обекта го превръща в проблематизиран лингвистичен сюжет и в същото време повишава степента на трудност за неговото адекватно описание. И тук Мони Алмалех е в унисон с един от най-новите постулати на съвременното наукознание: за сложни неща не може да се говори просто.В терминологичния код на автора се появяват лексеми и словосъчетания, които за незапознатия с материята читател са нови или най-малкото неочаквани: внушения за цвят, прототипи на цвета, конкуренти на прототипите на цвета, вътрешен логос и т.н. Те пренасят читателя в един логически съвършен и духовно извисен свят, наситен с огромно количество информация. Авторът ни убеждава, че различните значения на отделния корен образуват една мисловна и културна парадигма, преминаваща през езиковото съзнание и подсъзнание на читателя. В същото време той постоянно намира начини да ни напомни, че в изследвания текст може да се констатира семантико-денотативна и семантико-културна размитост на обозначенията във функционалното поле с лексикален център светлина.При всяко ново разгръщане на книгата могат да се откроят нови ракурси, незабелязани или недостатъчно обмислени от получателя на текста при предишния прочит. Увлечен от „тълковния” момент в описанието, читателят може да не забележи веднага или най-малкото да не „измери” дълбочината на диахронния пробив, свързан не само с описанието, но и с реконструктивните процедури за изясняване на разбирането за светлина и чистота в старогръцки, латински и иврит. Даже за изкушения от лингвистични описания адресат могат да останат непроследени конгруентни и неконгруентни проекции на диахронната изследователска линия и синхронния анализ на номинациите за светлина и чистота в български, английски, руски, полски и някои други по-редуцирано представени езици. Тази конгруентност и неконгруентност на проекциите, която аз проследявам в труда на Мони Алмалех, е обозначена от него като междуезикова симетрия и асиметрия и е свързана в изследователската му парадигма с убеждението, че българският читател все още изпитва жажда за информация относно сложната многовековна проблематика и оригинална езикова тъкан на старозаветния текст. Това – от една страна. От друга – за интересув ащите се от иврит лингвисти,

а дори и неспециалисти, в труда се съдържа богата информация за семантичната и семиотична вторичност в иврит.Монографията би могла да се анализира и културологично, защото тя учи читателя на един внимателен и задълбочен прочит на Библията, който разкрива нейното символно богатство и същността на моралните норми, кодирани в нея. Към такова осмисляне на представения труд ни насочва и самият автор в предговора: „Не знам, дали някой си дава сметка колко е трудно да се пише за светлината в Библията, без да се прибягва до контраста с тъмнината или до сравнението с огъня. Намирам, че това се получи, прилича на светлината от нашия живот – има елемент на рутинност, макар да знаем, че животът ни зависи от рутинния факт. Така разказът за светлината има своеобразна ежедневност спрямо цветовете в Стария завет. В същото време богатството на начините, по които светлината присъства в текста, в думите на Библията, е не само стряскащо, но и облажаващо. Ние, читателите на Библията, не сме в позицията на първопроходеца Мойсей или на първенците пионери – апостолите. Ние сме в позицията на консуматори на техните деяния, мъки и радости, героизъм и грешки – ние сме читатели.”Да, ние сме читатели на Библията, този триизмерен, холограмен според определението на автора текст, който ни дава коренно различни и в същото време всичките напълно верни картини на едно и също събитие. Но всеки от нас цял живот се учи да чете и разбира Библията и за това разбиране не малка роля играе и книгата, за която тук става дума. Има книги, които могат да бъдат четени без предварителна подготовка. Има книги, които изискват някакъв минимум от натрупани сведения. А има и книги, които изискват съвсем специална подготовка, която понякога се формира в течение на дълги години. Такава е и Библията. Затова книгата на Мони Алмалех може да бъде наречена Учебник по тълкуване на Библията, Учебник с главна буква, Пътеводител по библейските мисловни дебри, следващ пътя на светлината.

ПРОФ. СТЕФАНА ДИМИТРОВА

Мони Алмалех, „Светлината в стария завет“, издателска къща „Кибеа”, С., 2010, 447 стр.

Просветленият стар завет

Бина Калс, “12 часа Санторини”, изд. „Ателие Аб“, С., 2011, 8 лв. Втората стихосбирка на младата бургаска поетеса е категоричен успех: тук тя универсализира дълбоко вкоренения в бургаската поезия усет за морето, вниква в интуициите на крайбрежния човек, гради своя метафоричен свят в светлите тонове на Средиземноморието, вмества го в една медитеранска чувствителност, която ни кара да усетим Бургас в едно пространство с гръцките и средиземноморски брегове. Нейните стихове преобразяват, но и проблематизират реалното. Те са оптиката, през която можем да видим “виденията на гранита” и да проникнем в “укрепленията на съня”; те са знаците, с които бележим разширените пространства и птичите криле; но те са и огледалото за обратно виждане, чрез което обглеждаме миналото и търсим неговите проекции в днешното все по-разроено, все по-разпиляващо се време.

Една по-различна и непретенциозна премиера се състоя на 7.10 в бара на Арт-хостел. Поводът беше една прашинка, или “От прашинката на деня” - дебютната стихосбирка на Радослав Чичев – един от водещите на предаването “Аларма” по програма „Христо Ботев“ на БНР. Бас-китаристът на “Кака Сяра” и “Дует Дворджак”, отличен с първа награда за пиесата си “Колекционерката” в конкурса за камерна пиеса “Славка Славова” на Театър 199 през 2010 г. Човекът, чиято усмивка се появява малко преди него, както тази на Чеширския котарак, по думите на Георги Димитров – Жоро Аранжоро.В приятната тютюнево-уютна атмосфера, за която бяха доказано виновни Рони Димитрова и Мариета Павлова, се бяха събрали приятели, познати и почитатели на автора, а също и случайни посетители, и май никой не си тръгна без книгата, която Чичев подаряваше и подписваше, с усмивка, разбира се. Арт-инсталацията материализираше избрани стихове от книгата, с които взаимодействието беше много истинско и приятно. Кашалоти,

плуващи сред облаци – картонени еквиваленти на висящите в атмосферата и такива от цигарен дим. Ръчно изработен калейдоскоп, паяжина с болт и магарешки тръни, буркан с кит, миниатюрно копие на книгата, придружено от… лупа, купа желатинови топчета. Ние в книгата, после тя в нас, и всичко беше поезия. “Ксетофон” допринесоха допълнително за творческите инхалации, а прозата не посети премиерата, освен в разговорите за поезията. “От прашинката на деня” не е всекидневно, нито еднодневно преживяване. Тя е малка и лека, но носи цяла една вселена в себе си. Изплува, търси изгубената дълбочина на съществуването по повърхността на деня. Бяга от лесните усещания и се гмурва да поплува с китовете. Носи свят, стремящ се към себе си, но обърнат към другите. Затворен и отворен, някак балансирано. Колкото едното, толкова и другото, а между двете границата е споделянето.Поезия без претенции и показност, която не парадира с познания и начетеност чрез автора си, както отбеляза редакторът на стихосбирката Иван Ланджев, чието

L e t t e r o p h a G y

Приют за заспали молекули


Симеон Димитров, “Безмълвен събеседник”, изд. “Пространство форма”, Бургас, 2011, 8 лв. Структурата на “Безмълвен събеседник” е Дантевата – движението на поетичните инвенции следва преминаването от Ада през Чистилището към Рая. Адът е пространството на раздвоеното съзнание; чистилището е пътят отвъд раздвоенията и съмненията – докато раят е завръщането на блудния син, постигането на истинска автентичност. А безмълвният събеседник всъщност е съкровеното духовно същество, което носим в себе си; онази част от нас, която не може да се примири с парадоксите

на житейските случвания – и се опитва да ги осмисли, да ги вмести в трансценденталното, да намери отговор на вечните човешки дилеми.

5

В И Т Р И Н А


Михаил Неделчев, “Литературно-историческата реконструкция”, изд. “Просвета”, С., 2011, 15 лв.Тази книга е гореща и остро полемична защита на литературната история, на нейния статус и право на съществуване – като същевременно ни представя блестящ набор от нейните практики – чрез текстовете на проф. Неделчев, един от безспорните майстори в изграждането на литературноисторически сюжети. Според визията на автора голямата литературна история е вписана в самата литература; тя дори понякога предзадава литературата, носи бъдещето й. Неговата “Апология на литературната история”, кулминационният текст в тази книга, е и пледоария в защита пред съда на съвременната обща хуманитаристика, и страстното верую на един литературен историк, който съзнава ритуалността на своята професия и нейното изискване да бъде артист, да надхвърли себе си.

Евреите заемат специално място в представите ни за нациите, за тяхното налагане и изграждането на митологиите им. Израел е млада държава, но еврейският народ е древен, историята му е писмено фиксирана от хилядолетия, при това във вероятно най-авторитетната книга на всички времена. Това прави неговия национализъм парадигматичен, превръща го в модел за следване и имитиране от много патриотични движения по целия свят. Няма спор, че проблемът за изобретяването на еврейския народ е ключов за разбирането на много други явления, които може да изглеждат привидно несвързани с него. В началото и в някои случаи следването на модела може да е открито, по-често то остава незаявено, ако не и неосъзнато. Не рядко то е косвено, осъществява се чрез посредничеството на други образци, какъвто е случаят с някои същностни черти на българския и на други по-млади балкански национализми. Следването на образеца въобще не изключва повече или по-малко открито заявени антисемитски настроения. И обратното, еврейският национализъм, впрочем както и славянският, има своите германски корени. Шломо Занд е роден в Австрия, в семейство на полски евреи, свързани с комунистическото движение и пострадали от Холокоста. Израства в Израел и като млад е активист на радикална антиционистка организация, от която се разочарова. Завършва история, специализира във Франция, където излизат първите му значими изследвания. В момента е професор в Телавивския университет.В „Изобретяването на еврейския народ” Ш. Занд се насочва към същността на въпроса и открито проблематизира основните му елементи. Той настоява, струва ми се, основателно, че всичките му аргументи са отдавна известни на изследователите, но са съзнателно пренебрегвани от официалната наука в Израел, от държавната пропаганда и националистическата митология. Всяка национална история има своите „сфери на мълчание”, на забрава и изтласкване в несъзнаваното. Един парадокс може да смути читателя. Въпреки категоричния ревизионизъм, въпреки острите критики, коментирани от автора в послеслова, трудът на Ш. Занд не е маргинално или отхвърлено от официалната наука издание, книгата е публикувана в Израел (2008), веднага е преведена на френски (Fayard), на следващата година излиза и на английски (във Verso – издателство, което с основание се самоопределя като „радикално”), а сега и на български, в много добър превод от английски на Росен Люцканов.Трудът започва с пространен преглед на литературата за национализма, който е много полезен и сам по себе си, тъй като разглежда най-новите идеи в тази динамична и заредена със спорове област. След това Ш. Занд преминава към евреите и се насочва към ключовите елементи на всеки национализъм – биологическото, историческото и езиковото единство. Както и към особено важното за

евреите религиозно единство. Според него всички те се оказват проблематични. Основната му теза е, че „евреите винаги са били съвкупност от религиозни общности, които са се формирали и са се заселвали в различни региони, а не етнос с общ произход, скитащ във вечно изгнание”

(с. 54). Историята на изобретяването на еврейския етнос е особено увлекателно четиво, само привидно познато. Авторът започва от древните предходници (Йосиф Флавий), преминава през редица интересни мислители от XVI (Жан Беснарж) и XVII в., за да достигне до различните гледни точки и теории, очертали се през XIX и началото на ХХ в. Всички те черпят аргументите си предимно от Библията (а след това и от археологически изследвания); авторът предлага аргументирана критика на „национализирането” на Стария завет и анализира основните митове, извлечени от този най-авторитетен източник – завладяването на Ханаан, изгнанието и т.н. Една от главите на книгата носи показателното за стила на Ш. Занд заглавие „Изгнание без прогонване – история в зоната на здрача”. Предлаганата от автора контратеза е, че множеството разпръснати еврейски общности извън Юдея са резултат по-скоро на прозелитизъм, отколкото на прогонване или разселване. Един от важните възли в този сюжет е хазарският каганат, който в един момент приема юдаизма – един сюжет, познат по нашите краища от много и различни текстове - житията на Кирил и Методий до Милорад Павич. И обратното, намаляването на евреите в техните изконни земи се дължи не толкова на целенасочено унищожаване, колкото на доброволно приемане на християнството и исляма, а отношенията с религията на Мохамед в миналото далеч не са така непримирими, както изглеждат в наши дни – друг сюжет, който заслужава внимание както в близкоизточен, така и в балкански контекст.Друга „голяма загадка”, анализирана от автора, е произходът, а и единството на еврейските общности в Източна Европа. Ш. Занд тръгва от езика на тези общности (идиш) и от проблематичното им етнографско единство. Според него „никога не е съществувала еврейска народна култура, а само популярна идишка култура, която напомня за културата на техните съседи в много по-голяма степен, отколкото за тази на еврейските общности в Западна Европа или Северна Америка” (с. 415). По-късната конкуренция между идиш и иврит и свързаните с тях концепции за миналото, а и за бъдещето, е друг интересен сюжет, който има многобройни аналогии сред други народи, включително и сред гърците, а дори и сред сърбите и българите от втората половина на XIX в.,

когато архаисти и модернизатори разпалено спорят далеч не само за книжовния език.Свързаните с еврейския национализъм учени са водещи и в друго отношение. Без да се смущават от аналогиите с расизма, на който предците им неведнъж са били жертва, и в миналото, и в наши дни, те градят теории за специфичните гени на богоизбрания народ, като това се оказва поредното, този път модерно научно доказателство за неговата древност и особено за неговото единство, независимо от времето и пространството. Да припомням ли, че подобни теории, наистина в по-скромен мащаб, не са чужди и на балкански учени.Тезата на Ш. Занд, както може да се очаква, е радикално различна. Не само по отношение на очевидно проблематичните изводи на модерните биолози националисти, но и при по-традиционни сфери: „Никога не е имало светска еврейска култура, обща за всички евреи по света…” (с. 478)Интересен паралелен сюжет, който минава през цялата книга, но излиза на преден план едва в края, са идейните, а и житейски криволици на идеолозите на ционизма и техните днешни адепти. Не малко от тях тръгват от доста по-различни изходни позиции, а и изказват тези, които трудно се съгласуват с официалната доктрина. Затова пък авторитетите, които я налагат, в наши дни се радват на държавната благодарност.Последните повече от сто страници са посветени на израелската политика, свързана с националната идентичност. И тук отново изскача споменатият вече парадокс. От една страна, тази политика е представена като крайно недемократична, от друга обаче, тя допуска радикалните възражения на изследователи като Ш. Занд. Според него Израел е либерална, но не и демократична държава (с. 510, 514 и др.), едно разграничение, чието осмисляне предполага известно усилие, поне от страна на читатели, формирани в по-различни условия. Авторът последователно критикува не само държавната политика, но и държавните историци (една позната и по нашите земи категория) и настоява за въвеждане на израелско гражданство, което да не сегрегира населението на държавата.Мисля, че е ясно, но все пак нека повторя. Позволявам си да коментирам пред неспециализирана аудитория една книга, посветена на проблематика, по която сам не съм специалист, защото съм убеден, че „Изобретяването на еврейския народ” е труд, който си заслужава да бъде прочетен и от хора извън тесните общности на професионалистите. Респектиращото изследване на Шломо Занд предлага аналогии и инструментариум, чрез който могат (бих казал – трябва) да се мислят и други сходни явления. Нещо повече, книгата вдъхва кураж и внушава увереност, че това е възможно.

НИКОЛАЙ АРЕТОВ

Шломо Занд, „Изобретяването на еврейския народ”, прев. Росен Люцканов, изд. „БГкнига”, С., 2011.

Изобретяването на един модел за нация

хрумване е разделянето на книгата на частите на деня. Те започват с тематично стихотворение и завършват със свидетел на стиха: куче, просяк, липсващ свидетел и дете. Радослав Чичев споделя, без да натоварва неща от ежедневието. А то, както знаем всички, които сме потопени в него, има много лица. Понякога е сиво и дъждовно – достатъчно мокро, за да ни накара да си вземем чадър. Мрачно – докато сме на работа, а ни се иска да четем под одеялото с чаша чай. Друг път е слънчево и шарено. Ако сме достатъчно позитивни, се поддава на настроението ни. Променливо, непостоянно, или зациклящо и рутиниращо. Каквито и определения и качества да подберем, те ще отговарят на същността му, а тя се съдържа във всяка прашинка от него (която носи всяка негова прашинка). Денят ни среща и разделя, носи случвания, емоции, вълни

и кашалоти. А колко само прашинки от него има от сутринта до вечерта му – търсещи приют заспали молекули, летящи, падащи, издигащи се, но винаги носещи случване. За да може на следващия ден – утре – художникът да изчисти окото на кита с четка от котешки мустак и то да е готово да поеме прашинките от новия ден.Това е поезия, за която не се пише, защото е написана. Книга, която не е прашна, не е затрупана с прахоляка на деня, а черпи антистатично вдъхновение от молекулите му. Която може да стои изправена и пожелава на всеки, който я разгърне Добро утро!, защото утрото е добро, Добър ден!, Добър вечер!, Лека нощ! До утре, в четирите посоки на света, когато прашинките на деня ще се разпилеят отново и навсякъде. По главите, раменете, ревера на сакото, върховете на обувките, на носовете, стъклата на очилата, из въздуха. И от тях ще се роди поезия.

Книгата е издадена с награда от Националния конкурс на издателство „Арс“ за дебютна книга.

ЛИДИЯ КИРИЛОВА

АФРИКА

Тя е Африка, чисто и просто.Влагата между краката й, жегата на Либия. Пирамидите са само две, но си стоят

на мястото,познават ритъма, движението

и млякото на Египет.Пясъкът и пустините са над корема.Под него са децата, недокоснати

от слънцата.Две слънца - едно на името и едно над името.Сини, толкова сини, че когато

премигват, изгарят,и правят кожата черна, но дланите бели,за да галят шията й - Газела в Танзания.Вуду, вуду, вуду магия е нейната мантия,

нейната мисъл,ръцете й вързани в огън от Мали.И хашиш.И заклинание.Танцувай с нея, танцувай, тя е Африка,разделена на блокчета шоколад.И всяко едно се топи под езика. © Радослав Чичев

L e t t e r o p h a G y

Петко Росен, “Съчинения, том I – Сурвакници”, изд. “Божич”, Бургас, 2011.Това е първият том от десеттомното издание на събраните съчинения на Петко Росен, със съставител неговият внук инж. Петко Чорбаджиев. „Сурвакниците” всъщност са годишните прегледи на литературната продукция във всички жанрове, които този оригинален автор подготвя (с някои прекъсвания) от 1923 до 1943 година. Получила се е една уникална история на този период от литературата ни, в която литературните години са навървени като зърна на броеница – готови за съпоставяне и сравнения.

Джефри Юдженидис, “Непорочните самоубийства”, прев. Невена Дишлиева, изд. “Жанет 45”, С., 2011, 13.99 лв.Това е първият роман на Юдженидис, неговият летящ старт в американската литература. Самоубийствата на сестрите Либсън са превърнати в отправна точка за този ироничен и смайващ с чувствителността и въображението си роман, който “Обзървър” определя като “един от най-добре написаните романи от много години насам – “Спасителят в ръжта” на нашето време.


6 Литературен вестник 7-13.12.2011

Неуморимата

грижовна воляАни Илков

Малина Томова си отиде така внезапно, че сега търсим думите и спомените, за да почетем нейната памет. Най-общо може да се каже, че тя беше обладана от нещо като серафическа доброта ли, правдолюбие ли – някаква грижовна воля.Докато работехме заедно в „Литературен вестник“, тя правеше собствен избор и помагаше на инициативите, които считаше за смислени. Създадохме „Страница на отличника“ и публикувахме серийно прочутото есе на Манделщам „Разговор за Данте“. Аз исках дантевската тема да продължи, бях взел от Владо Трендафилов на руски издадена екстравагантната дълга статия на Рене Генон „Езотеризмът на Данте“, но нямахме преводач, трябваше ни преводач от днес за утре, както се казва. И тогава Малина помоли една от дъщерите си да стане преводач – само и само работата да върви.По-късно, когато тя създаде „Стигмати“ и когато аз вече не работех в „Литературен вестник“, ставаше така, че срещнех ли я по улиците на София, се спирахме и дълго говорехме за книги и хора, никога в битов порядък, отвъд прахоляка на тоя свят. Говорехме за книгите, които е издала, които се готви да издаде и които си струва да бъдат издадени; говорехме за млади писатели и поети, на които нейното издателство да помогне... Малина си беше все така ентусиаст, все така с тая неуморима грижовна воля. Трябва да се знае, че тя помогна изключително много за първата книга на Милен Русков (тя измисли и формулата за двете издателства). Също: и трите книги на поета Кирил Василев са издадени от Малина. И така нататък.Не бях на погребението в Пловдив. Нямам чувство за загуба. Струва ми се, че все така ще мога да звънна на Малина, ако се налага; мисля си, че ще мога да я срещна по улиците на София, че нещо ще й кажа и че тя ще направи тихо (тя имаше тих глас) и ненатрапчиво каквото трябва – ще помогне. Животът ми става все по-сюрреалистичен. Ако това се случи, няма да се притесня, а напротив – ще се зарадвам. И няма да тъгувам. И няма да казвам сбогом.

Силвия Чолева

Раздаде всичкоВиждам я – жестът, с който слага косата си зад ухото, с който тръска пепелта от цигарата, усмивката. Чувам гласа й, когато (споделила съм) казва: „Горката”, жали ме, после ме укорява. Сестра, майка. Разговорите ни за книги, за вестника, за децата, родителите, любовта, после пак книгите. Малко беше животът – раздаде всичко, нищо не остана за нея. Беше ми дала да чета отдавна свой текст за едни влакове, който не дописа. Много остана ненаписано. Къде отиде то, питам се, къде отиде раздаденото? Бягах от София с влак, отдалечавах се от нея - потънала в болката, не можах да я видя, не я чух. Докато гледах през прозореца, все ми беше в главата. Били са последните й часове тук. Отхвърлях тази възможност ожесточено, хващах се за сламката. Обаждането на Катя Йосифова другата сутрин. Малина я няма.

стихотворение наум

докато в есенния следобед

мислех за малина

ето влакът тръгватялото залюлява вагонитепърво бавно после бързоскърца трака трещизаглушава гласоветеупоява вълнениятада привикнем да ни забравятда забравимда можем да понесемсветът зад прозорецастари вагони складовескелети на сградипокривът паднал няма гозапуснати халетаръждясали конструкцииръжда избила по лампите на бившия заводциганска махалабоклуци край линиятаструпани на купчинидвама мъже и куче се ровятпосле прашни къщи дворовескрити в посивяла зеленинапразни маси дреха на столадървета редици дърветаслед тях изгоряла тревапусти пространствасухи храсти неприбран слънчоглед черенята се спущат излитат изорана земя изгорели стърнища със следи от каруца коне сред полето майка с малкото сипо-нататък двама яздятогряна от залез планинамомчета с пръти сред орехитежълти треви високиот които изскача велосипедистпосле се изгубва пак в тях тунелът засмуква влаканепоносима черна пастшумът става по-оглушителенвнезапната светлина на изходазаслепявату бърз ту бавенвлакът напредваживотът се трупатака се трупапрепуска времетострупва се върху

18.09.2011

малина

кой ще плаче над тялототази нощ

няма враговеняма приятелиняма вятър

враговете липриятелите ли вятърът ли

18.09.2011

Душа незащитенаЕкатерина Йосифова

Изглежда това ще са най-трудните и принудени изречения, които се опитвам да навържа.Не мога да се отдалеча, нямам дистанция вътре в мен.

Нямам и капчица примиряване.Из улиците ми се мярка сребристото облаче на косата й.Сковава ме срамът да пиша неща, за които не говорехме.За поезията. От време на време само, измежду важните неща,

нещата на живота ни, ...верига от обвързващи ме свободи... , и когато не се заяждахме с него и себе си, и измежду зарадванията от някоя книга – подхвърляхме някогашен стих, аз неин, тя мой, не за аргумент, а за подсещане: млък, ето, пренесли сме, това е.Боли ме душата й. ...душа незащитена и незащитима...Цитирам по памет, от пренесеното, поне такава истинност мога. Нищо повече. Боли. ...уязвената от неразбиране душа...Само в едно стихотворение (не помня заглавието) Малина помоли за себе си всеразбиращия Бог на четенето. Май беше с главна буква: Четенето. Чул ли я е? Чувахме ли я ние, всички? Трябваше, непрекъснато, докато беше тука. И сега. Моля ви, четящи, четете Малина.

Преселницата

МалинаEдвин Сугарев

Паметта ми я свързва с “Литературен вестник”, неговото основаване ни запозна. Всъщност тя беше вече негов редактор, когато “Демокрация” купи закъсалото търновско издание. И се оказа единствената, която се вписа органично в новото, софийско битие на вестника – и остана с нас докрай. Беше много повече от редактор. Беше топлотата и уютът на този вестник, изворът на тъй нужната в тези трудни години майчинска нежност и мекота. Беше тази, с която всички споделяха дертовете и греховете си – и получаваха разбиране и опрощение. Беше нещо като изповедник, с който можеш да споделиш и най-гнетящата своя тайна – и да си сигурен, че ще бъдеш разбран.Все такава я помня – винаги някого за нещо изслушваща, все запътена в помощ на някой закъсал, все косяща се за нечии чужди страдания. Самарянската съпричастност към болките на ближния беше за нея нещо повече от задължение – беше верую, стил на живот, самата сърцевина на съществото й. Не говореше за себе си. Не споделяше своите страдания и проблеми. И не търсеше помощ в своите битки – а те бяха тежки, изключително тежки. Хайката, която гузните “герои” от Възродителния процес спретнаха след филма й “Гори, гори огънче”, ще се запомни като една от най-срамните акции срещу творческата свобода в годините на тъй наречения преход. Зная колко болка й струваха обвиненията в този лов на вещици: не заплахите със съд и мантрите за национално предателство, а обвиненията, че е изкривила реалността, че тази Мугла от филма не е онази Мугла от покръстването през 70-те. Истината е, че филмът бе като самата Малина: мек и прощаващ, но преживян и изстрадан. Спомням си как ме разтърси нейния разказ за истинската Мугла и събитията там; за смяната на имената в обкръженото с танкове село, за крехкия бунт на учителките срещу милиционерското насилие, за седмиците в килията на Девинското управление, когато офицерите от ДС я карали да мие пода със счупена ръка – и единствената вода, която можела да пие, била тази от кофата с парцала. Зад този разказ прозираше друга една Малина: която бе несъкрушима в устояването на доброто срещу злото, която отказваше да живее в лъжа. Тази твърдост й беше нужна, за да понесе разюзданото бесовство на хайките и Хайтовците – без да се оплаква и без да дири закрила. И до днес ме е срам, като си помисля, че тогава не направихме достатъчно, за да я защитим – а трябваше да приемем защитата на този филм като своя кауза. Тя устоя, но престана да пише поезия. Зае се с книгоиздаване – и издаваше книги, които бяха прекалено добри, за да бъдат печеливши. Книги, които без нея нямаше да видят бял свят. И автори, които без нея нямаше да бъдат това, което са днес. Това също бе кауза – последната в нейния живот. И бе удържане на една духовна територия сред свлачищата на бездуховността и простащината. Трудно удържане. Скъпо платено удържане. Какъвто беше целият й живот – едно непрекъснато отстояване на обичта и съпричастността към ближните, едно непрекъснато изплащане на правото да бъдеш различен. Живеене с душа – не само с тяло. Да, да – душа – неслучайно такова бе заглавието на първата й книга. Споделено живеене, което оставя за себе си само трошиците от хляба, раздаден на другите. Днес липсата й показва колко насъщна е била за всички нас. “Литературен вестник” – осиротя: тя беше като майка за обитаващите тази територия за поетично живеене. Осиротяха авторите, за които се грижеше в “Стигмати”. Осиротяха приятелите и съмишлениците, осиротя и българската поезия. Или може би не съм прав: може би преселението отвъд не прекъсва връзката, може би именно то възвисява нашата съпричастност – като мост между земята и небето. Може би нашите мъртви бдят над нас – като стражи върху стените на обсадения град на българската духовност. Може би там тя сега раздухва огънчето, което е пренесла с голи длани в отвъдното. Може би разрязва своите три ябълки за Коста Павлов, Кольо Кънчев, Иван Методиев, Жоро Рупчев и много още гладни поетични души. Може би.“Накъде си бях запътила душата?” – се питаше тя в “Преселница”. Наистина накъде така, Малина? Чакай ни там – в ябълковите градини на детския рай – и остави знаци по пътя си.


Ани Бурова

Припомняйки си срещите си с Малина, си давам сметка, че всичките са били по работа, покрай „Литературен вестник” или книгите на „Бохемия клуб”, които тя издаваше в „Стигмати”. И като че ли повече време сме прекарали в телефонни разговори, отколкото наживо. Така се и запознахме, някъде през есента на 2005-та, когато й се обадих с молба да приеме изданията на „Бохемия клуб” в своето издателство. Очаквах, че ще трябва дълго да обяснявам за какво става въпрос, но тя знаеше, съгласи се веднага - издавам много източноевропейски автори, каза. Заговорихме се за Херберт – първият от многото ни разговори за него, доста по-късно от Малина разбрах, че е основала „Стигмати”, за да издаде негова книга. Оказа се, че е с болен крак, не можеше да излиза много, и така, по телефона, тръгна „чешката” поредица в „Стигмати”. Няколко месеца по-късно, когато влязох в редакцията на „Литературен вестник”, и той се прибави към разговорите ни. Започваха винаги по работа, но криволичеха във всякакви посоки, продължаваха дълго, разказваше ми какви ли не истории – тъжни, гневни, смешни, най-често всичко това едновременно... Сега си давам сметка, че сме се виждали винаги на едни и същи места, в редакцията на вестника или на ъгъла на „Петте кьошета”, където уж набързо довършвахме някакъв разговор, докато светне зелено, но обикновено се изреждаха по няколко светофара, преди тя да тръгне към дома си отсреща. Някак ми е трудно да си представя Малина на друго място, в други стаи,

на друга улица... С едно-единствено изключение - преди няколко години, някъде в края на август, отидохме заедно да подадем документи за един проект на ЛВ в сградата на Столична библиотека на Славейков. Малина беше някак напрегната – мисля, че изпитваше голямо притеснение от всякаква документация, от досег с институции, макар непрекъснато да й се налагаше да се занимава с подобни неща заради вестника и „Стигмати”. За щастие приеха документите ни без никакви проблеми, Малина изведнъж се отпусна, усмихна се и каза „Хайде да изядем по един сладолед, обичам тоя в „Макдоналдс”. Беше страшна жега, седнахме на една от масите на тротоара, тя купи сладолед за двете ни. И за около половин час, преди да хукне по някоя следваща задача, спасена от папката с документите, Малина изглеждаше някак безгрижна и спокойна – каквато никога повече не съм я виждала. Но напоследък, откакто нея вече я няма, все по-често си я спомням така – насред нажежения площад, облечена в неизменното черно, Малина държи пластмасова чашка със сладолед и се усмихва...

Сладолед и усмивка

Малина, която

разказваГеорги Господинов

Малинините истории. Влезеше ли в редакцията, работата по броя прекъсваше. Малина бавно, ненатрапливо започваше да разказва – нещо от деня, което се разплиташе в нови и нови нишки. Малина, която разказва и пуши на стола до прозореца във всичките ни редакции – в стаята на Раковски 134, после в къщата на Яворов, на тавана на “Бачо Киро” и на “Свети Иван Рилски”, почти до дома й на Петте кьошета. Малина, която разказва в облаци от дим, а пепелта пада в широките й черни поли. Историите й понякога хапливи, остри, огорчени, мрачни, пълни с тъга, пълни с ирония – от онези, които първо те разсмиват, а после те карат да се чувстваш неловко, че си се смял. Признавам, че съм се съмнявал в част от тях, мислех си, че досъчинява. Другата история на българската литература не би била пълна без историите на Малина. Тази българска литература беше яла хляба, пила чая и кафето си, водката и виното, окъснявала и пренощувала в нейния (и на Иван) дом. Покрай грижите около трите си дъщери Малина ще да е слушала и утешавала доста неразбрани български поети и писатели. (Незабравим е онзи разказ за все нетръгващите си гости, на които накрая тайно изхвърлила обувките.) Кой сега ще ни разказва без Малина? Кой ще ни съчинява, може би не по-добри, но поне по-цветни, отколкото сме.

Дьорд Сонди

1) Да почетем човека приживе, жив да го уважим.

2) Семейство Цаневи познавам семейно повече от четири десетилетия. Малина: ангел-пазител. Да идвам дори за два дена в София, отбивам се - у Малина, Иван и трите дъщери. Малина: блага вълчица.

3) Mалина Томова, невероятната защитничка, бе потърпевша покрай мене веднъж. Kогато единствен път в живота си „се качих” до властимащ: поисках от председателя Любомир Левчев едно нормално в други случаи (при други) разрешение: една седмица в предсезонно време със семейството си срещу заплащане в почивния дом на писателите до Варна… Какво унижение тогава там, Боже мой!... И Малина, която искаше да ми е на помощ, придружаваше ме... Клетата – каква словесна лавина понесла – после.

4) 2004 г.: след директорското време: аз, единствен кандидат за вакантното място на гост-преподавател в Унгарска филология в Софийския университет... покриващ всички условия. Но ме отхвърлят. Тогава се организира подписка... представители на българската интелигенция застанаха зад мен. Малина Томова отива до ректора Боян Биолчев. Безстрашната Малина. Унгарският министър на културата се намесва…. пускат ме за една година пробно време, после пак за една, пак за една, накрая за две…. Да се знае и това за Малина .Прощавайте, че като за нея говоря, споделям неща, свързани с мене. Ала: да се знае.

5) Всички знаем нейните борби за нечии каузи. За “Гори, гори огънче”, за Литературен вестник, за ромския вестник (Водолей?), за много други ситуации.

6) Малина, редакторът: били ли сте свидетели как при грижливата й работа от понякога суров и тракащ текст става точно кънтящ и чисто ромолящ? Аз бях свидетел често. И как се бореше за книги, за автори, как откриваше, отстояваше! Преди години й предложих творби на унгарски автори, които да издаде в новосъздадената си работилница “Стигмати”. Оттогава в нейното издателство излязоха близо двайсет унгарски заглавия. Трябва да са й благодарни унгарските автори, българските преводачи, а най-много читателите. Малина все в сянка, незабележима. Търчи, носи, раздава се.

7) Малина – не познавам друг такъв тих, всеотдаен, несебичен радетел на чужди реализации, успехи.

8) Незабележима, почти такава остана и пред четящата публика. А беше прекрасен, самобитен, многострунен поет.

Изпитвам някакво удовлетворение, че можах да пресъздам и публикувам от нея на унгарски тридесетина бързописни и беседни стихотворения. Да я представя в отделна публикация, да я включа в антологии.

9) През 1987 година в София ми предоставиха възможност да представя със субективна критика пет скоро излезли български книги. С леки перипетии, на две части в два вестника излязоха мислите ми за книгите на Божидар Кунчев, Михаил Неделчев, Борис Христов, Кирил Кадийски и за втората стихосбирка на Малина “Ежелюбов”. Тези мои страници неотдавна бяха включени в сборника от и за Малина “Жизнен опит”...

Няма поза, Няма доза преструване. Като в прах потънала прашинка. Послушна антена. Приятелка. Майка. Жена. Бързописните фрагменти са сякаш отчупени от светогледно цяло. Жило. Бисери. Мехлем. “...дано е мъничко по-лека тази нощ, по-тихичко да стенат незарасли белези и кротко да кървят невидими стигмати” – cа нейни поетически слова.

10) Прощавайте, че като за нея говоря, споделям неща, свързани с мене. Ала: да се знае така.

11) Мисля, че сега:

Бездиханна е скалата бледа, по-тихичко да сълзим помежду си, кротко да стиснем камъчето в юмрук.

Малина и гласът

от маргиналията

Амелия Личева

Миглена Николчина ме покани да водя рубрика в „Литературен вестник”. Беше през 90-те, когато изглеждаше, че да се пише за политика, да се прави публицистика, е от ключово значение. Беше времето, в което си мислехме, че сътворяваме историята и очакваната промяна е в пряка зависимост от личните ни позиции, а и думи. Написах първия си текст, в който цитирах Гаятри Спивак и говорех нещо за „гласове от маргиналията”. Случи се брой на Малина и тя, без много да се замисля, ме попита: а не искаш ли цялата рубрика да се казва така – „Глас от маргиналията”, и от тази позиция да пишеш. Отговорих веднага, нямах нужда от време. С един поглед Малина беше успяла да прецени това, което аз самата още не бях изяснила за себе си, а именно - желанието да пиша, обръщайки нещата и заставайки на „другата” страна. Едва ли имаше по-подходящ човек в редакцията, който да стане кръстник на подобна рубрика, защото Малина беше от малцината, в чието поведение можехме да видим как трябва да се държи интелектуалецът и как да употребява езика. Не знам дали с рубриката си успях да се доближа до даденото име, но опитът с нея е един от хубавите ми спомени. И заради Малина.

Да се знае

С Екатерина Йосифова и Азиз Таш

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


„За няколко поколения доминиращите визуални мотиви не са нито пълнотата на илюзионистичната сцена, нито театралността на празното пространство, а постоянно променящите се изображения и мигащи светлини от телевизионния екран и виртуалните светове на компютърния монитор, и двете съвършено разклатиха основите на разбирането за време и пространство в индустриалната епоха.”1

Театралните практики, използвали киноизображение в периода от началото на 20-те до средата на 60-те на 20. век в Европа, формират и утвърждават някои от основните принципи на включване на тези визуални елементи в театралното представление от съвременния български театрален контекст. Основната функция на прожекцията в този период е „взривяване”, „разглобяване” и постигане на тотално сценично времепространство. Днес тази тема е изместена от желанието за постигане на „безграничност на сцената”. В продължение на едно десетилетие (20-30-те години на ХХ век) новите медии се превръщат не просто в част от изразните средства на театъра, но те формират една от основните му езикови системи. Въпреки че е част от сценографията, новата медия е преди всичко режисьорска концепция. Тя се вплита в сценографското решение, но предполага и изисква взаимодействие с актьорите. Новите медии не въздействат само чрез визуалната си експресивност, а изграждат пространства. Те могат да бъдат диалогични в същността си толкова, колкото драматургията и литературата. Така поставените проблеми са важни от гледна точка на това с какво използването на нови медии допринася за разширяването на театралното времепространство и как се случва това на театралната сцена.Понятието „нови медии” днес включва всички онези визуални елементи, които участват в представлението чрез посредничеството на средство за прожекция/проекция. В началото на ХХ век прожектираните изображения най-често са фотографии и предварително заснети филмови кадри. Такива изображения се използват и в постановки от българската театрална практика от 1943 година. Но докато големите реформатори на театралната сцена между двете световни войни: Всеволд Мейерхолд, Сергей Айзенщайн, Ервин Пискатор и Бертолт Брехт включват кинопрожекцията, за да направят постановките си тотални произведения, повечето от българските сценографи и режисьори в периода между 1943 до средата на 80-те на ХХ век използват тези средства единствено за да допринесат за изобразителността на сцената. Съществуват няколко примера, които чрез киноизображението успяват да надскочат буквалното. През 1943 година във възстановеното представление „Хамлет” (НТ), режисьор Николай О. Масалитинов, е използвана кинопрожекция. Нейната функция е свързана с търсенето на символно внушение. В сцената с погребението на Офелия на екран, поставен в дъното на игралното пространство, се прожектират три кръста, което, от една страна, има натуралистично внушение – препраща зрителя на гробищата, а от друга, създава асоциации с разпънатия на кръста Христос. Другата прожекция е в края на постановката, когато на финала се появява Фортинбрас, зад него се прожектират слънчеви лъчи, които пробиват зад кръст.2 От снимките, останали от постановката, се вижда, че фигурата на актьора в този момент придобива монументалност. Сценограф на тази постановка е Асен Попов, който по това време е главен художник в Народния театър. Едно от малкото представления, които излизат от натуралистичната посока в сценографията, наложена във времето на социализма, е „Живият труп” от Л. Н. Толстой, режисьор Николай Люцканов, сценограф Асен Стайчев, поставена в НТ „Иван Вазов” през 1963 година. Сценографията е условна, под въздействието на чешката школа (Йозеф Свобода). На сцената са издигнати плоскости, които се разместват и създават усещането за конструкция. Осветлението има основна роля за създаване на атмосфера, подчертаване на детайлите и обобщаване на картините. Използва се прожекция, която обаче е на много ниско техническо ниво. Въпреки това тя успява да постигне определената атмосфера и да създаде допълнителни значения и образи извън текста. Използването на кино и видеопрожекции в българския театър не е така методично, а още по-малко така манифестно и концептуално заявено, както това се случва в европейския контекст. То е по-скоро опит за провеждане на някаква малка част от идеите и

нагласите, които протичат в Европа, заедно с условния декор, премахването на завесата и разчупването на нивото на сцената. Реформите във сценичното пространство тук се приемат много трудно и бавно, въпреки че те не са онези реформи, които наблюдаваме още от началото на 20-ти век и достигат своя

връх през 20-те и 30-те години в театралната практика на Мейерхолд, Брехт и Пискатор. Според Стив Диксън в историята на мултимедийното представление могат да се разграничат три основни периода, които са пряко свързани не само с театралната практика, но и с развитието на технологиите. Първият период започва с началото на футуризма във всичките му проявления, както в Европа, така и в Русия, пикът на втория период е през 60-те години, когато компютърът вече има съществена роля в живота – артистите го използват за първи път, за да създават своите произведения. Третият период се характеризира с дигиталната революция през 90-те.3

В периода от 50-те до края на 60-те години на ХХ век новите медии се налагат в театръра като естетическа концепция не само в Европа, но и в Съединените щати от Йозеф Свобода, Робърт Уилсън, движението Флуксус (The Fluxus), както и организацията Е.А.Т. (Experiments in Art and Technology). Във времето на постмодернизма театралното представление все повече започва да интегрира новите медии. Кинообразът се превръща в театрално средство, което чрез различните начини, по които е вплетено в представлението, формира индивидуални (за всяка постановка) изразни системи. Обуславя се едно допълнително визуално поле, в което се провежда (много често различен, допълнителен) сценичен разказ.Сценичното пространство отдавна вече не се съотнася само с определението „тук и сега”. То вплита в себе си реални и фикционални пространства, реализирани на сцената от визуалните средства. „Техническата репродукция може, освен това, да постави копието на оригинала в ситуации, които са недостъпни за самия оригинал”4. Както всеки един елемент от театралното представление, така и те се оказват смисловополагащи, а не допълващи или илюстративни. Сцената вече не е само затвореното пространство на театралната сграда, опираща се на четирите си точки, а излиза и отвъд това. Английската компания Imitating the Dog, която през 2010 година гостува в България в рамките на МТФ „Варненско лято” със спектакъла си „Хотел Матусал”, напълно трансформира сценичното пространство. Те се отказват от типичната сцена кутия и променят пропорциите й така, че тя да наподобява киноекран, а не класическо триизмерно сценично пространство с дълбочина, ширина и височина. Авторите създават повече измерения, като съпоставят принципната плоскост на видеоизображението, прожектирано на екрана, с личния, непосредствен опит на човека и знанието за това, че в реалността пространствата са триизмерни, както и с реалното присъствие на актьорите на сцената. Този микс поставя пред сериозно изпитание зрителите, които реагират интуитивно първо на киноизображението, а впоследствие търсят как и къде са разположени актьорите в пространството и ги съпоставят с него. Възниква един сложен казус, който поставя „Хотел Матусал” в странно положение – между театъра и киното в тяхната принципна определеност. Разграничаващата характеристика между киното и театъра е живото изпълнение. Театърът всяка вечер предлага на публиката живо изпълнение – тук и сега. То никога повече няма да бъде същото на следващата вечер. Докато веднъж заснет, филмът, колкото и пъти да се прожектира, пред каквато и да е публика той си остава един и същ (без да включваме тук механичните повреди на кинолентата – носителя на филма). За да се случи някаква промяна в него, тя би била свързана с направата на друг филм, макар и от едни и същи хора. Това уточнение е необходимо, за да се постави „Хотел Матусал” в една равнина между киното и театъра. Изразните средства, които използва представлението, принуждават актьорите всяка вечер да бъдат едни и същи. Те нямат право на никаква импровизация или дори и най-малко забавяне според реакциите на публиката – с няколко думи всичко онова, което е присъщо на актьорите в класическото представление, колкото и да е строга постановката от гледна точка на режисурата, като зададени параметри за игра, актьорите изпълняват ролите си в някакъв диапазон. Докато тук, в това представление този диапазон е елиминиран от прожекцията на филма. Той задава параметрите на игра. „Запечатаното” изпълнение ограничава живото изпълнение. За този проблем говори Светослав Кокалов, който причислява прожекцията към материалната страна на представлението. Сценографията също е непроменлива част в спектакъла или поне така трябва да бъде.5 Съществува, разбира се, обективната възможност актьорите да играят с нея всяка вечер по-различен начин или в различно време – да посягат към определен елемент по-различен начин от предходната вечер, макар и в рамките на позволения диапазон. Така сценографията може да бъде всяка вечер различна в зависимост от играта на актьора, от съдържанието, което той влага в предметите. „Хотел Матусал” е представление, изграждащо системи от образи, които боравят с един допълнително усложнен език. Веднъж това е пространственото решение и живо присъстващите актьори и втори път, само по себе си концептуалното видеоизображение. В живия театър с нова медия рамките на прожекционните екрани или видеомониторите образуват допълнителни пространства, в едно и също време в две измерения (дори когато компютърните изображения, прожектирани на тях, са триизмерни симулации). Въпреки категоричността на екранната рамка, на която се прожектира медията, тя може да има едно важно значение, а именно, че предлага повече пространствени

възможности, отколкото триизмерното театрално пространство – то интегрира в себе си (най-малко) още едно пространство. Киноекранът предлага изключителна поетичност и гъвкавост на пространството. Въпреки че той е плосък и изображенията са двуизмерни. Тук фактор се оказва възприятието на зрителя, който благодарение на непосредствения си опит знае, че „предметите в действителността са обемни”6. В зората на киното „…игралните филми изглеждат като несръчни подражания на образците на театралното изкуство”7. Това се променя с развитието на киното – заснема се с повече от една камера, както и с движеща се камера, екранът започва да предоставя многобройни гледни точки, към един и същи обект. Развива се монтажът, различните крупности на кадъра. Перспективата и пространството могат да бъдат трансформирани от обширна панорама в едър план за двайсет и четири премигвания в секунда. Поради тази причина филмът, видеото и компютърната графика могат да конструират бомбардировка от изображения на различни времена и пространства, които не могат да бъдат постигнати в живото представление с класическо триизмерно пространство.8 Една от особено важните фигури е Йозеф Свобода, който формулира изходната точка, от която тръгват сценографите и режисьорите през 60-те и 70-те години и я довеждат до съвършенство с развитието на технологиите. Свобода не разделя „материала” (текст, сценография, видео, актьорско изпълнение, музика и т.н.), който използва в постановките си по важност. За него живият актьор на сцената е също толкова важен, колкото и филмовата прожекция. Нужно е двата елемента да бъдат синхронизирани в естетическо и в практическо отношение. Филмът в представлението се превръща в равностоен партньор на актьора, не просто във фон на някакво действие. Това е принципна разлика с използването на кинопрожекцията между двете световни войни от ранните реформатори и използването на нови медии след 60-те години до наши дни. Прожекцията е възможна не само върху бял екран. Изображенията започват да се прожектират върху всякакви повърхности, което допринася за симултанността на действието между актьора и изображението. Джефри Шау прожектира филм върху надуваеми конструкции. Използвайки същия принцип както и Свобода, но в танцово представление през 1961 г. Робърт Блосъм развива тъй наречения, Филмстейдж, чрез който усъвършенства създадената вече форма на „синхронизиране на движенията на танцьорите на сцената с предварително заснети и прожектирани движения”9. Съчетавайки нови медии и живо актьорско изпълнение театърът разширява изразните си средства. Освен чрез полетата на текста на сцената все по-често се проектират свят и живот, които са изградени чрез визуалните средства – нови медии. Съвременният танц и пърформансът използват медиите като равностоен участник в представлението на танцьора. Благодарение на усъвършенстването и развитието на технологиите новите медии стават все по-достъпни и все по-лесно се използват от художниците за реализирането на техните идеи. Съвременното изобразително изкуство например разчита изключително на аудио-визуалните средства: скулптури от екрани, които излъчват образи, инсталации, съставени чрез свързани видео камери и т.н. Изобразителното изкуство използва театралността, като я включва към принципите за възприемане, театърът интегрира визуалността на изобразителното изкуство. 60-те години на ХХ век се посочват като времето, в което това се случва. Новите направления като пърформанса, инсталацията, визуалната поезия и по-късно дигиталното изкуство, компютърната графика, виртуалното представление и много други утвърждават и усъвършенстват средствата и възможностите, които им дават технологиите.

АЛБЕНА ТАГАРЕВА

1 Arnold Aronson, The power of space in a virtual world, Performance design edited by Dorota Hanna and Olav Harslof, Museum Tusculanum Press, Denmark, 2008, p. 242 Вера Динова-Русева, История на българската сценография. С., изд. Български художник, 19753 Steve Dixon, Digital Performance. A History of New Media in Theatre, Dance, Performance art and Installation. The MIT Press. London, England, 2007, p. 874 Валтер Бенямин, Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост, електронно списание LiterNet, 14. 04. 2006,5 Светослав Кокалов, „Филмова и видео прожекция, като компоненти на съвременната сценография”, хабилитационен труд за присъждане на научното звание „професор”, библиотека на НХА, София6 Владимир Игнатовски, Времепространството или хронотопът в ранната филмова теория, изд. Фабер, В. Търново, 2008, стр. 1007 Пак там, стр. 678 Steve Dixon, цит. съч., стр. 3359 Пак там, стр. 89

ИЗВИНЕНИЕ

ЛВ поднася извиненията си на читателите и на авторката на текста за Първия фестивал на Независимия театър в България Албена Тагарева (“Сцена”, бр. 38/ 30.11.-6.12.) за допуснатата техническа грешка при отпечатването на материала. Обзорната статия е поместена под заглавие “Мандарините на следвоенна Франция” вместо “Какво се излюпи в гнездото на свободните кокошки”.

Театърът и новите медииразширяване на сценичното времепространство


Антонина Желязкова

Не можех да повярвам, когато през средата на 80-те, прочетох сценария на Малина “Гори, гори огънче”. В атмосферата на всеобщ страх и опити на обществото да не забелязва случващото се с българските турци, пред мен беше изумителен по своята смелост и хуманност текст. Малина безкомпромисно ни връщаше в началото на 70-те, за да разкаже за драмата на една малка, изолирана културно-религиозна общност. За репресиите срещу помаците наистина бяха чували и знаеха малцина при изрядната пропагандна машина в България, която замиташе всички следи от стореното зло. За да повтори властта след години по-перфидно и организирано отново злодеянието срещу още по-голяма група от мюсюлманите в България.След това наблюдавах една тиха всеотдаденост, когато в малка, одимена стая на профилакториума в с. Огняново, сложила разбита пишеща машина на коленете си, дописваше диалози, допълваше образи сред суматохата от актьори, режисьор, оператор и консултанти от всякакъв калибър. Под майчинската й мекота наистина се криеше един мощен характер, устойчивост и непоколебимост да реализира своя текст-болка и посланието й да достигне до повече хора. Така и убедихме местните хора да позволят на дъщерите и жените си, на майките си, да се снимат в масовките – нашият единствен аргумент беше “най-сетне всички ще научат за вас, за трагедията, която сте преживели – и в България, и по света”. Неясно как при толкова напрегнати денонощия успяваше да навлезе и в личните съдби на помаците от Рибново и околните села, да търси помощ за болни или проблемни съдби сред приятелите й от масовката. Бяха създали филмов екип от съмишленици и мисля, че останаха такива до край. Дотогава се чувствах самотна – морално и интелектуално. После, през дългите години на нашето приятелство-съседство на “Големите пет кьошета” – никога повече.Не й личеше на пръв поглед, но Малина владееше до съвършенство иронията, самоиронията, сарказма. Всъщност много утрини тя правеше деня ми, вярвам и аз нейния, около масичката за вестници на Теди, където разменяхме бързи реплики за най-новото прочетено, за битовите ни несрети, последните ни потресения от политиката – често ми разказваше невероятно смешни вицове-притчи, които бях сигурна, че умело съчинява в момента. Заливахме се от смях, въпреки тежкото битие, общите и личните катастрофи, защото беше истинско удоволствие да се самоиронизираме за нашето място и роля в бездуховното време.

Утешаваше ме в моите разочарования – невероятна утешителка - и това го знаят всичките й приятели. Съветваше ме за децата, защото беше по-напред с нейните дъщери. Добрите им учители ставаха учители и на моите синове, а за лошите бяхме предупредени, за да ги избегнем. Надписваше им новите книги на Иван и своите, защото имахме привилегията или драмата да сме родители на четящи деца. Беше душеприказчик на Любо, бащата на децата ми – Есперантото от “Гори, гори огънче” - и е сложила нежно не една и две кръпки на пропуканото от времето наше съжителство. Цялата беше създадена, за да бъде освен талантлив поет, съзидател и издател. Беше създала вече три прекрасни дъщери, градеше дом, уют и атмосфера за нашия приятел и неин ежелюбим Иван. Преживели сме заедно, смело мога да кажа, всичко. Унижението да търсим пари на всяка цена, за да започне тя издаването на първия ромски вестник “Романо ило” в началото на 90-те. Стояхме робко и нескопoсно пред вратата на чуждестранни спонсори, за да ги убеждаваме в крещящо очевидното – че ромите имат нужда от нов и хубав вестник, а също и да бъде издавано творчеството им. Борили сме се заедно за всеки лев. Радвахме се като деца, когато стана ясно, че най-четеният вестник в Сливенския женски затвор е именно “Романо ило”. Директорката ни разказа, че един екземпляр се разнася по килиите, докато се разпадне и тогава организирахме изпращането на поне стотина-двеста от тиража за там – за затвора. Това много подхождаше на Малина – направи вестника хем ромски, хем много женски и беше щастлива от тази поливалентност на своето творение. Беше събрала чудесен редакционен тим, предимно от талантливи ромски жени и роми поети. Сетне самоотвержено се отдаде на каузата да достигнат до читателите стиховете на ромските поети, техните автентични приказки, редактираше по цяла нощ, не пестеше времето си, за да общува с обич с тях и текстовете им.

Миниатюри за Малина и нейното приятелство

Разбира се, като погубваше личното си време за поезия – и то каква поезия!Така успя да увлече доста хора и да направи, онова, което й беше природа – издателство “Стигмати”. Да подбира най-добрите текстове, да превежда автори, които може би не биха били познати на българските читатели, ако не беше нейното упорство да намира най-стойностните автори, субсидия за отпечатването, а и да редактира като перфекционист. Понякога нощем или на разсъмване хвърлях поглед към нейния прозорец – свети, защото нощите бяха, за да се четат и работят до съвършенство избраните текстове, а и да им се наслаждава.Колко много любов вложи в създаването и издаването заедно с Едвин на “Литературен вестник”, като че ли й беше поредното дете. Надявам се младите във вестника да го оценяват и да се радват, че са имали невероятното щастие да работят с Малина.Малина е приятел, поет, съзидател и издател, съвсем не е възможно да говоря за нея в минало време. Не искам и не мога! Защото знам, че някъде, дори и да е само в моите сънища или нощни будувания, вече пише стихове, измисля иронични притчи или отново е пренебрегнала себе си и създава издателство за мъртвите поети и писатели, за нас старите приятели. Надявам се, че изгражда и нови “пет кьошета” със светещи през нощта прозорци, с подобна кръчма като нашата и ме чака, за да се посмеем над себе си и да пием по една малка водка.

26 октомври – 40 дни от Петте кьошета

Юлиан Жилиев

Не помня първата си среща с Малина Томова сред “гъмжилото от невидими присъствия”, както го е нарекла. Сигурно Иван Цанев ни е запознал някъде във времето, когато телефонният им номер започваше с 51 и продължаваше в стихотворението “Приказки по телефона” от книгите й “Ежелюбов” и “Стигмати”. Но името й бе познато и ценено в поезията още след излизането на първата й стихосбирка “Душа”, а по-късно – с “Литературен вестник” и издателство “Стигмати” – стана мярка за класически литературен вкус, великолепен подбор на заглавия и прецизна редакторска работа върху авторски и преводни текстове. Това е всеизвестно, но целият този всепоглъщащ и неоценим труд ми се струва само форма на съхранение на поетическата й индивидуалност, по детски упорита и изтънчена съпротива срещу... Малина не говореше срещу, никога срещу никого и срещу нищо, имаше своя съдба, в която дълбоко се вглеждаше. Само понякога с превъзходното си чувство за ирония можеше да изрече като в “Стъпало”: “Любим и брат,/ стъпи на раменете ми,/ за да ме видиш отвисоко...” Преди няколко години в редакцията на ЛВ я попитах кога ще издаде своя нова книга. Махна неопределено с ръка, без дума дори, само с едва скрито възклицание-усмивка и нехайно поглеждане встрани, и всичко това трябваше да означава: благодаря, ама как пък така ти дойде на ум, като да не виждаш, че съм заета с други неща. Разбира се, деликатният жест на Малина може би изразяваше нещо съвършено различно. Заговори за друго, после без връзка каза: “Свободата е разстоянието между изстрела и жертвата...” и разсеяно попита дали ми е познато. Не, какво е това? Един китайски афоризъм, отвърна и се зае да подрежда неразопакованите книги. На тръгване се сетих нещо, прибрах се и отворих последната й книга. На стр. 13 намерих “Няколко йероглифа”:

Свободата е разстоянието между убиеца и жертвата, споделих бързописно с белия лист. А една преводачка от китайски ми каза, че откритието ми е свободен превод на няколко неразчетени докрай йероглифа.

Повече нищо не я попитах, бе написала вече своята Книга на познанието. С болка и благодарност се надвесвам над нея и усещам Малина високо-високо над себе си.

С Малина в този град,

в този свят

Твои са уханията на

вечносттаЕмануил А. Видински

Едва няколко месеца минаха откак чествахме 20-годишния юбилей на Литературен вестник. По този повод написах кратка бележка, в която основно ставаше дума за това как с издателката ми Малина Томова седяхме на една пейка в къщата на Яворов, където по това време се помещаваше редакцията на ЛВ, и чакахме тиражът на първата ми книга да бъде доставен с кола. Докато пишех бележката, си спомних за този момент през 2005 година с умиление и радост, а ето че сега този ден извиква основно тъга. Малина си отиде, а с нея цяла една епоха – на поетесата, редакторката, издателката, човека. За починалите е обичайно да се говорят само хубави неща, но аз и нямам какво друго да кажа за Малина, защото от нея съм видял само и единствено добро. И за да не звучи това толкова безлично абстрактно, ще разкажа няколко случки.

Когато й се обадих с въпрос дали има възможност да издаде дебютната ми книга, тя помоли да й я изпратя и каза, че ще се свърже с мен веднага щом я прочете. Направи го след два дни, говореше хубави неща, без да се превъзнася, без да ласкае, с едно чисто и топло чувство. Оттук насетне тя придвижваше книгата по нейния си, тих, но ефективен начин. Организира и плати премиерата, на която продадохме 35 книжки, а парите от тях остави до стотинка за мен. Сумата се равняваше на повече от една трета от хонорара ми, който вече ми бе дала. Не го направи показно, а и самите пари не бяха от значение, направи го отново тихо, естествено, без повече да говори за това. А Малина не бе богат човек и печалбата й от моята книга е била нищожна. На всичкото отгоре ми даде 65 бройки, с аргумента, че това ми е първа книга, ще я подарявам на много хора, това е важно за начинаещ автор. Трябвало да изпитам пълната радост от дебюта.

Помня и как взех томчето за първи път в ръка, на онази пейка в двора на къщата „Яворов”, помня колко развълнуван и малко неадекватен бях. Всичкото това вцепенение се разпадна, когато Малина каза с широката си усмивка: „Разтвори я, помириши я, твоя е.”

Надявам се да си разтворила небесата, мила Малина, да си помирисала уханията на вечността и спокойствието, твои са.

Сн. Р

умяна Т

онев

а

10 Литературен вестник 7-13.12.2011

Божана Апостолова

И сега е пред очите ми – от началото до края си, от земята до небето. Но, струва ми се, тя започна живота си от небето. Защо от небето ли? Защото вярваше в него, вярваше, че там, в неизвестното, е по-доброто място за живеене, че там някъде е победилата светлина, че там е Бог, който ни направлява и когото носим в себе си, че там е истинското можене, истинската красота, краят на пътя ни към съвършенството, към себе си и другите. Може би и затова тя беше моята светица.Приятелството ни датира от ранната ни младост. Четяхме заедно стихове, коментирахме писанията си, носехме в душите си талантливите поети. А и не само в душите си. „Сѓдмица” – онази непретенциозна, тъничка книжка на Иван Цанев – тя носеше непрекъснато със себе си, в чантата си, дори в джоба си... Още не го познаваше лично, но го цитираше, галеше корицата на книжката му с дългите си пръсти... А мене току ме подкачаше: „Махни тези обеци, за какво са ти! Виж, нито Габриела Мистрал, нито Емили Дикинсън, та дори и Весна Парун не са носили обеци!”.Сякаш е днес: лежим си двете на пода у учинайка й и учим за някакви изпити... Чета на глас, тя ме слуша, взряна в тавана, и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав: „А представяш ли си, ако Пианото беше на тавана?”. Какво пиано, кое пиано, и защо на тавана – не я питах, знаех, че това е част от нейния свят, от нейните фантазии, плод на различната й чувствителност, на таланта й, който струеше от нея и който другите невинаги разчитаха, но зачитаха различното у нея, искаха да се докоснат до него, да го проумеят...Малина беше само на 18, когато пишеше страхотни стихотворения – с внезапни поанти („Обаче лукът стана!”), с необичайна образна система, с оригинална структура, със само нейна си, особена чувствителност, която очароваше дотам, че нямаше поет в Пловдив, който да не бе забелязал и оценил таланта на това малко момиче. А аз тогава имах привилегията да съм до нея и да се радвам на приятелството ни. Някъде по онова време съпругът ми Костадин Чонов я кодошеше, че слага много образи един до друг и това понякога затлачва внушението, след което сериозно допълваше: „А момиче, талантливо като теб, трябва да разбирам не само аз, но и читателите”. По-късно тя съхрани и извиси таланта си, запази онова, нейното си, тайнственото в поезията си, избистри внушението (прочетете книгите й) и написа висока и силна поезия – топла, прецизна до звук.Това беше нейното небе, но и нейната земя, хората около нея, които Малина искаше да заведе в друг свят – свят на взаимност и любов, на човечност и професионализъм. Много го искаше – и с живота си го доказваше. Тя не мислеше за себе си, но държеше в ръцете си огромни отговорности – към духовния си крепител, към децата си и Иван, към приятелите, към авторите, които издаваше в изисканото си издателство „Стигмати“, към литературата въобще и света на истинските неща... Правеше го без пари (все с някой изстрадан проект, едва покриващ разходите по изданието), без задръжки, отдадена докрай, макар и изранена, много често – до кръв. Но тя събираше себе си и се преодоляваше... И работеше денонощно, с надежда, че духовността ще победи мрака.И пак я виждам: стоим двете пред Университета, дребнички, крехки (а той ще ни премаже с величието си), но Малина не това вижда, а ми казва: „Хайде да поседнем на стълбите, омекнаха ми коленете... Божичко, какви могъщи умове са учили тук!...” – а тя самата вече беше завършила руска и английска гимназия едновременно, при това с отличие.

Ето я: засмяна, къпе сина ми... Това е една от най-красивите й снимки, които пазя в личния си архив – радва се на живота, на истинското в него... Със същата ведрина се радваше и на порасналия ми син за превода му на „Стария моряк“ от

Колридж – една от последните книги, които издаде. За жалост, в делничното беше уязвима, често буквално се препъваше, както тогава, в дворната тоалетна в Горна баня, когато бързаше рано сутринта да ме води на кандидатстудентски изпит, тъй като аз не познавах София. Е, препъна се и падна, и въпреки самоотверженото щуране на Иван, не успях да стигна навреме до университета и не учих в София, а във Велико Търново. Малина безкрайно обичаше и зачиташе близките, рода си... Как само бързаше да се върне в Пловдив, да седне на леглото на майка си и да си говорим, говорим... Един от най-важните моменти в живота ми също е свързан с нея. Настояваше да ме заведе на една от сбирките на местния литературен кръжок, за да съм чуела един умен мъж, който я впечатлил със знанията си... А аз, само като го видях, и я задърпах да си ходим. Малинка, кротко, ме увещава: „Чакай, бе... чуй го какво говори...”. А аз, нервно, й отвръщам: „Не, не искам – грозен е.” „Ама аз не съм те довела да се жениш за него, а да чуеш един умен мъж!...” Но съдбата често се шегува с нас – няма и година след този разговор, Малина стана шаферка на сватбата ми с този същия умен мъж, който и до днес е мой съпруг (и слава на Бога!). Някак симетрично на моята се разви и нейната история с омъжването й за поета Иван Цанев – тук пък аз бях в основата на запознанството им. Като по-голяма, вече го познавах и когато ходех в София, той често ме вкарваше („разговор с автор от провинцията”) в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев” № 5, където не можеше да влезе всеки. Веднъж бяхме двете с Малина. Стоим на масата тримата. Тя – едно крехко момиче (има-няма 40 килограма мокра, чорапогащниците й стигаха до брадата), влюбено в стиховете на Иван. Любезният Иван я пита с какво се занимава, за да я включи в разговора ни. „Фризьорка съм” – казва, без да се замисля Малина, а Иван смутено отвръща: „И това е работа...”Помня как след това се раждаха прекрасните им дъщери: Рада, Цвета, Дана... помня отдадеността й към тях и вечния Иван, обичта, страхът и раните... И свръхчовешкото усилие да даваш всичко свое за другите – без остатък, без да изискваш парченце живот за себе, за собственото си творчество... Така беше и когато пътуваше до Велико Търново, когато създаваше „Литературен вестник“, та и до последно – когато за хонорар от 2-3 лева на час пътуваше по цели нощи до университета в Благоевград не толкова за парите, макар и жизнено необходими за нея, но и заради младите, с които можеше да обмени знания, заради изграждането на онази взаимност, на която се беше посветила, в която вярваше и която – според нея – можеше да бъде постигната. Малина имаше небе. И изгоря като звездичка, посветена на Бог и другите. Като свещичка, чиято светлина ни показваше посоката...Затова тя и днес си остава моята светица.Дано сме си научили уроците и дано продължава да гори огънчето, което ни остави Малина!

Малина – светлинка по пътя ми...

Прегърнала болката

Светла Кьосева

Никога не съм виждала Малина като млада, но знаех за нея много преди да се запозная лично. Връзката не беше пряка, приятелка на моята приятелка и т.н., но често се говореше за нея, за нея и за Иван, бяха явление, което правеше впечатление, разтърсваше младото ни любопитство: че може човек да живее, отдаден на поезия и красота, сякаш нищо друго не съществува, няма го света с цялата си мизерия. Когато се запознахме, около името й продължаваше да витае този ореол, макар Малина да го стопяваше всеки път за миг. Изпитвах към нея почит и дори известна дистанция, а тя я разтапяше отново и отново. Доверието, с което ме обгърна, бе богатство и опора – в работата ми, в избора ми, в мярата ми. Благодарна съм й, бях се почувствала част от голямо семейство, в което ме въвеждаше естествено и непринудено. Дори неодобренията си изказваше елегантно и като похвала. („Колко е хубава тази корица!” – когато няма какво особено да се каже за книгата.) Но се случваше и да се разгневи, в последните години все по-често. Все по-трудно понасяше разрухата, наглостта, непочтеността, но също така: самозабравянето, липсата на мяра, мижитурството.Не я помня млада, сякаш години наред живя в патриаршеска възраст – с бяла коса, прегърнала болката на изоставени и гладни, с кротък глас, който дори да кореше, пак беше мек, с огромни очи, които изразително допълваха думите. И през ум не ми е минавало, че може да я няма. Беше само няколко години по-голяма, а ми изглеждаше някак вечна, без възраст. Оказа се, че и патриарсите си отиват. И матриарсите. И матриарх като Малина.

Великата женска

храброст

Рада Москова

Тя не пише нито като за пред мъж, нито – като за пред Бога. (Използвам бележката на Блок, цитирана от Светлозар Игов.) С весела присмехулност – закачлива самоирония намига и заговорничи с „бога на малките неща.” (По заглавието на известната книга.) Има и лични познати – „Бога на несвършените работи”, „Бога на думите”. Думата „любов”, струва ми се, й изглежда прекалено самомнителна – превръща я в ежелюбов... Ежелюбов... Ежелюбов! С нея заразява и „всемогъщия четец!” – става негова довереница. „Запътила душа” с „три ябълки в чантата” и болно цвете... „Освиркана от свраки птица феникс”, тя е „добрата самарянка”, „крепостната на денонощна служба”, без капчица чувство за превъзходство. Въпреки общуването й с онзи „Бог на словото”, високия литературен вкус – тънкото й боравене с думи, които „вече кървят” по устните, тя няма литературни предразсъдъци – стихове, „преоблечени в детски ризки”, „самоук разговор”, „бързописи” – отпечатъци на ежедневието с неговите ежелюбови и ежеизтезания, като хилядите отпечатъци на мръсни ръчички, които я прегръщат от стената. Подсещам се за един цитат от Библията в последната книга на Иван Теофилов: „Дълготърпеливостта е по-храбра от смелостта”. Великата женска храброст – способността на жените да приемат живота си. Сред „омагьосан въздух”, с „игриви, трепкащо въздушни мигчета”, и „курсът по балет на пеперуди” и с онзи – „мъничкия Ной” в „прекрасната”, потъваща Венеция.

До Малина

Емил Димитров

Спомняш си – щяхме да се видим, имах да ти разказвам. Знаеш: радвахме се на редките, откраднати срещи и разговорите „за всички неща”.Спомням си: не понасяше фалша и смешните претенции; пренаписаните биографии, гръмките фрази, претенциозните жестове.Зная, беше се уморила да бъдеш стълб – на семейството, на вестника, на всички приятели.Ще си спомням – хубавите думи, милите жестове. Веднъж, след като си бях купил обувки с взетите наведнъж хонорари за десетина публикации, се пошегувах: „Литературен вестник” не може да те нахрани, но може да те обуе”; ти много се смя. С теб и най-вече заради теб направих много публикации във вестника, на който ти беше неговата жива история и съвест. На теб първом показах първите си опити в мерената реч.Ще зная – остана ни още една среща:

Животът е подлог в едно изречениес объркан синтаксис и ... тук-таме стил.

Без индулгенцияМарин Бодаков

Аз – и не само аз – съм изкушен да пиша онова, което не й казах, докато беше с нас. Други, те са много повече, дори няма да забележат структурния дефицит в литературното поле, появил се със смъртта й. Или ще сведат нейните мисловни и нравствени обеми до удобството на собствените си амбиции.Малина, помня те още от Търново като редактор на алманах „Янтра”, който се списваше на долната спрямо моята улица, помня как той се преобрази в „Литературен вестник”, издаван първо в родния ми град, после в София. За мен твоят безпощаден литературен морал беше гаранцията за достойнството на „Литературен вестник”. Ти беше живата му история, която някои умишлено забравят, други - не подозират.Нищо вече няма да е същото, Малина.


УсмивкатаНиколай Бойков

За последен път се срещнах с Малина насред юни, случайно, на работното място, където работех като продавач-консултант. Беше донесла книги на Стигмати. Подхвърлиха се някакви шеги, които вече не помня. Това обаче, което помня, бе новата й за мен усмивка. Умиротворена и омиротворена. Незлоблива и ведро простила си. Отвъдно извънсистемна.

Значещото

мълчание Бисера Дакова

Срещите ми с Малина бяха редки – поради неизменната й заетост – и отзвучаваха в мен като тихо озарение. Само веднъж ми се удаде да я срещна случайно на „Левски” и да я отклоня от ангажиментите й на чаша бира. Беше лято. Малина подкупваше, както винаги, с извисеното си, съучастническо мълчание. Тя не бе нериторичен човек, но бе ненатрапливата слушателка на хора, напиращи да се себеизговарят или себеизписват. Тя определено бе онзи, който про-думва, за да каже същностното и така – без обременителни словоизлияния – да заяви своето осезателно присъствие. Мълчанието, тишината, сподавените слова обгръщаха личността й – думите у нея бяха не жестикулации, а жестове. Навярно тъкмо заради това недоизказаността се превърна в основополагащ белег на нейното лирическо мислене, бе въздигната в норма, а редът многоточия бе манифестно буквализиран – като мълчание, отправено спрямо и срещу литературната врява. „Преотстъпих мълчаливо авторското право...” („Негласно отстъпление”).Сега мълчанието на Малина е особено значещо, защото какво друго е смъртта, ако не плътна безответност, тишина, в която не можем да проникнем.

После На МалинаДумите замълчават,превръщат се в неща.Тъгата –подобно птица –засиява и полита:о с в о б о д е н а.

Яна Букова

По заглавието на романа на Краснахоркаи, който искаше да издаде. Беше нещо като лозунг-парола-заклинание, с което понякога завършвахме телефонните си разговори или слагахме в края на някой имейл. Нищо не ми напомня повече Малина от тази фраза.Сега, разбира се, в този момент, всяка дума е изправена пред собственото си безсилие и така би трябвало да бъде. Малина нямаше особено доверие на думите. Търсеше ги с усилие, правеше големи мъчителни паузи, особено в публичната си реч. Но умееше да проговаря особено ясно и отчетливо в моментите на всеобщо заекване, в настъпващите неловки морални тишини. За “Гори, гори, огънче” беше нападана както малко български интелектуалци са били нападани някога. И незащитена в почти същия мащаб. Не подписваше там, където се подписваха всички. Мнението й беше извън всяко лесно очакване. Винаги не по течението. Неудобна. Пясък в механизма на света, никога смазка.Съществува и такава поезия – поезията на поведението, на кристално артикулирания език на жестовете. Това малко и толкова ценно пространство на не-просто-думите, на поезията, писана с живота, ще бъде много по-празно без Малина.Обичаше текстовете, както рядко съм виждала някой да ги обича. Много строга към собствените си, много щедра към чуждите. Ценеше текста заради неговата стойност. Единствено заради стойността му и заради нищо друго освен стойността му. (Точно така, както в тази клетва, която гледаме по филмите.) Естетическата позиция е неизбежно морална позиция. Моралната позиция е винаги и естетическа позиция. Силата на вкуса продължава да бъде почти единствено оръжие.“Пожелавам ви труден живот”, казваше Херберт. Същият Херберт, заради чиято поезия създаде издателството си. “Само такъв живот е достоен за артиста…” Това е подарък, който се приема единствено съзнателно, по собствен избор. Видях го пред очите си.

Самотата на честния човек изглежда страшна. Не води до никъде, не променя нищо. Съществува ирационално. С някаква инатлива самодостатъчност поддържа едно равновесие в света, което дори не можеш да откриеш дума да назовеш, но усещаш ясно. И особено ясно го усещаш в изгубването му, страха от недостатъчност, осакатяването на битието, настоятелната болка от липсата на пълнота – като след ампутация.

Меланхолия на съпротивата

Васил Чапразов

Не понесе надеждата на това време. Говореше си с нея, скланяше я да поглежда и на други страни, да повярва, че хляб има и извън кръговете на галениците, родени от властта.Следеше стъпките й до всеки етаж на успеха и я втрисаше, щом срещнеше ухиленото й червило, размазано в кръговете от бели якички – „пак с тях ли беше?”.Дълго разговаряше с черното. Дълбочината му я привличаше и познаваше всички негови нюанси, тръгнали от изповедалнята на родната й Тракия.Малина познаваше тъгата на Родопа, искрите на онези неземни цветове от празничните момински лица, от сватбените шалвари и забрадки… Познаваше и ромите, живееше в щърбавите им въпроси и различаваше началническия тон на Христо, заклещен в правотата на тъжните му стихове, от манекенската възторженост на Кремена (обичаше да говори с майка й). Малина не попита, както всички циганолози – те до един са българи, „Как така довчера бяхте цигани, днес – роми?” Нямаше такъв въпрос ли, не беше чувала почти разпенени журналисти с дежурното им „Ама вие искате да кажете, че сте римляни ли (горките, навярно на такива „българи” дължим и българското си отсъствие от полето на шведската почит към литературата?!). Не бе чела мижавите обяснения на същите ония „циганолози”, че терминът „ром” бил приет на конгрес…, че имало хора от общността, които държали да им викат цигани, че как щели сме да наричаме сега „Цигански напеви” на Сарасате, „Цигани” на Пушкин, че… Точно тя, която познаваше величието на „циганите” в книгите на Толстой, Горки, Цветаева, Достоевски, Куприн, Мериме, Лорка, не прибърза да се противопостави, довери се и после сама „разгада” истината…Хвана се с „Романо ило”, ромския вестник на демократичните промени. Живя с прощъпулници в журналистиката и сложи първите разноцветни, все топли щрихи в новото говорене за най-голямото европейско малцинство. С роми. Не се уплаши от „цигансkото” им разбиране за дисциплина, планиране, срокове, не бликна в собственическо-интелигентско високомерие. Напротив.През 1992 г. издаде първите книги на роми след събитията – поезия и фолклор („социализъмът“ забраняваше езика на древния народ, не допускаше и съмнение, че на ромски са сътворени толкова любопитни, красиви и пияни („в пиянство се говорят само истини”) истории. После, с приятелите си, Малина направи един прекрасен филм за най-ромския празник „Василица“, участва в

учредяването на конкурса за поезия на името на Усин Керим… Спечели си и солени приказки на неблагодарност. От роми, от гаджо/нероми. Не защото няма ненаказано добро, просто, доброто, и в тази област, си остава недооценено по нашенски (това редактор, издател, за кого е професия?)…Аз й дължа отглеждането на двете ми стихосбирки - «Искам да съмне» и «Циганско лято», моето книжно събиране. Още повече – една съмнала вечер, неподозиран, небивал празник, тръгнал от нея и Иван, от ощe куп приятели. Бе ни събрала в моя роден град, в старите, държеливи сливенски къщи. Дойде в очакване на… знам ли какво. Знам, че е искала да срещне моите хора. Видя ги – много, много цигани. Всичко започна със стихове, преди виното. После си поговорихме.

Васил

27 октомври 2011

Катерачи

На Малина

О т т у кпътеката се отклонява.Почти отвесно,хлъзгаво и ледено-спокойно.Омекват котките –не иде с нокти,острени като за бойда се равняваш…Гората се прозява над скалитеи оглежда долупоелите нагоре, все нагоре.Запуснати в отчаяно безветриекуфеят не от вчеравърховете.

Загубих заглавието, МалинаМалина Томова:

Осъзнато озарениеЦветанка Еленкова

Отиваме си като малки облачета, разсейвани от само себе си. Първото, което ми дойде наум, когато научих, че Малина – финият човек, поетът на душата, естетският издател, майката на три дъщери и съпруга на друг духовен поет, си е отишла. На 17 септември – денят на София, или по-правилно и в нейния контекст – денят на Св. София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов.Познавах Малина от много години, но истински едва от пет месеца. Откакто започнахме да се виждаме като издател и автор или обратното, между мечтите й да купи къща в Троянския Балкан, която да превърне в литературен дом и зашеметяващата й със скромността си светлина, когато ми се усмихна за последен път. Майчински.Между това сподели, че обичала да седи с гръб към нещата (от този свят?), защото само така чувствала сигурност (или опора). И че най-важното в поезията е честността.Малина се обличаше само в черно, черна е й корицата на последната ми стихосбирка от нейното издателство, която не дочака с два дни, черно е и това, на което ме научи в последно време – че смъртта те дебне отдалеч, но не като враг, а като познание, започвайки с ченгелчетата си, свивайки все повече обръча около теб до най-близките ти (става дума не за родството на кръвта, а за онова, за което говори и Христос), които винаги остават нещо недовършено. И не защото са били изненадани, а за да го продължат в едни други измерения.С едно неосъзнато от ума, но осъзнато от душата озарение, което отнасят, оставяйки трептене след себе си.Пребъдвай в светлина, Малина.

рис.

Але

ксандра Ч

ауш

ова


Иван Цанев

Когато могленско-мугленската мъгла около произхода на филма „Гори, гори, огънче” се сгъсти до непрогледност, от най-гъстото изплува отец Саръев и започна да разобличава президенто-резидентите на чужди разведки, окопалите се в разни фондации родинофоби и скъпоплатените майкопродавци. Не пропусна да даде заслуженото и на три антихристки, маскирани като кинодеятелки.1

Жалко, че лошите навици от предишната му професия са взели връх и вместо да изкупва греховете и да поправя грешките на някогашните си колеги, той обремени младата си душа с ненужен грях - сквернословие по адрес на един милосърден филм, който при добра воля, проницателност и такт от страна на отеца би могъл да му бъде дори съучастник в апостолическата мисия.“А теб какво те засяга?” - предвиждам репликата на дежурния слухар, дето денно и нощно се труди на ползу роду, слухтейки ради сензацията. Без да се съобразявам с някакъв си жълт “бонтон”, отговарям му във вестника, дал тон за гласно обсъждане на теми, над които тегнеха до неотдавна негласни табута. С дързост, присъща на децата и невинните, филмът “Гори, гори, огънче” наруши едно дълголетно табу. Аз бях разтърсен от безпощадно-беззащитната искреност на този филм, станах негов съмишленик - и вече всичко свързано с него ме засяга кръвно.Не съм спец в киното и не претендирам за безпристрастна преценка на собствено кинематографичните му достойнства, но мисля, че той прави чест на българската духовност. Свалям шапка на Малина Томова, Румяна Петкова и Светла Ганева, на Теодоси Спасов, на големите артисти и на малката Габи, на дебютиращите актриси и на многоопитните технически сътрудници, на всички от екипа! Със саможертвено огънче в душата, срещу мизерни хонорари и при сурови условия те са успели да сътворят нещо истинско - и нека Бог да ги пази.Пристрастен съм към този филм и не го крия. Имам си и свръх лична причина - със сценаристката ме свързва църковен брак от 1972 година. Не съм си позволявал да откровенича публично за толкова интимни неща, но тоя път ме провокираха чардафоните-българофони, шипящи микрофонно тук и там: “Ш-шалварите... щяла да връща шалварите... Вещица... Тя българка ли е?... Православна християнка ли е?” Ако шипящите чардафони или митингуващите мугленки бяха прочели книгата “Стигмати”, щяха да знаят, че за Малина християнството е преди всичко Ежелюбов към ближния. Нейният християнски “стаж” е равен на годините й, но тя не се мисли за съвършена, не натрапва вярата си другиму, опитва се да разбира “инаковярващите” и дори не мрази безбожните, а им съчувства. Трябва ли да се оправдава за това в края на второто хилядолетие след Христа ?Не, но все пак да, не за това – за друго. Сценаристката на “Гори, гори, огънче” бе принудена да се самооправдава пред мугленските активисти-прогресисти, че е описала не именно, конкретно и лично тях, а измислени персонажи - Бай Многознай, Вагнера, кмета Мустафа, Доктора, Комсомолския и т.н. - обитатели на въображаемо, неотбелязано по географските карти селище. Самовъобразилите се за прототипове превърнаха фикс-идеята си в идейно- естетически довод и продължиха да настояват, че “те” не са те, че филмът изопачава действителността (тяхната) и трябва да бъде спрян. Вместо да изключат телевизорите си, едва не закриха телевизията.Ситуацията заприлича на зала с криви огледала, в която посетителят става разноглед, завива му се свят, обърква се и забравя къде и за какво е влязъл. А в дадения случай главното е да не се забравя същността на проблема и да не се отбягва сакраменталният въпрос - имало ли е наистина насилия, безчинства и произволи по време на тъй наречените “възродителни процеси”? Или това са пак “художествени измислици” ?Д-р Адриан Палов (висококвалифициран анатом, преподавател в софийския ВМИ и член на Нюйоркската академия на науките) нарече обругания и обвинен в клеветничество филм “нежно разказана приказка за тъжни, ужасни и брутални събития, преживени от стотици хиляди хора в България”. Признавайки, че “женският състав на екипа е предал нещата далеч по-меки и по-невинни от самата действителност”, докторът проницателно предполага, че авторите на “Гори, гори, огънче” не са имали за цел да”покажат” цялата истина, а по-скоро да пробудят “спящата съвест на българската интелигенция, незабелязвала тогава какво се върши с част от българското население, което никога и с нищо не е показвало друга принадлежност”. За любителите на достоверността ще прибавя само, че това изявление в печата е направено от роден във велинградското село Кръстова български медик.Ако някой някога успее да направи филм по документални свидетелства и спомени на потърпевши от “възродителните процеси” и изкаже истината докрай,

този филм съвсем няма да е така “мек” и иносказателен като “Гори, гори, огънче”. Романът на Свилен Капсъзов “Краят на

потоците” е ярко литературно свидетелство в подкрепа на подобно твърдение. От този роман разбираме, че насилието като метод за “убеждаване” е използвано далеч преди акциите по преименуването на родопските българо-мохамедани - още при тяхното “колективизиране”. А как и с какви методи е извършена

колективизацията по други български краища, например в Добруджа, знаем

от “Хайка за вълци”, страховитата Ивайло-Петрова сага. С “революционно насилие” над всички българи бе извършен един гигантски експеримент, чиято крайна цел бе да се формира “нов човек”. Получи се някакъв балкански подвид на Хомо совиетикус, който не вярва ни в Христос, ни в Мохамед, нито в Алберт Швайцер. И най-малко - в презрения “абстрактен хуманизъм”. Защото за всеобща интернационална религия – от Мадан през Будапеща, Прага и Варшава, та чак до Магадан – бе наложена “класово-партийна правда“. За „българщината“ нашенските лотофаги се сещаха само от време на време – при поредния стопански, екологичен или демографски срив. И ако някой запенен хвалител на „народната власт“ се запъне да оправдава безумните опити с живи хора, осакатените съдби и безсмислените жертви с това, че била осигурена дневна дажба на корем, пък и Кореком работел, ще му припомня наслова на един съветски роман (кстати, също посрещнат на нож): “Не хлебом едином”.Не зная какво разбират под цинизъм интелектуалстващите леви остроумници, но както да въртят и сучат, каквито и каламбури да си правят с думата “вина” - без нравствен катарзис, без покаяние и взаимно опрощение, трудно ще стигнем до лелеяното “национално съгласие”. И до здравословното за всяка правова държава доверие в нея. Това бих казал на готвещите се да съдят и да забраняват творения от рода на “Гори, гори, огънче”.Никой нормален човек не би могъл да изтълкува този филм като повик за мъст заради преживени унижения и поругано достойнство. Защо наскачаха като ужилени разни градски хайти и горски разбойници, лесничеи-злодеи, бракониери-брадвари, тайни прекупвачи на трупи (и трупове)? Оживелият Бърнамски лес ли им се привидя? От всичко случило се преди, по време и след излъчването на телевизионния сериал, изводът е отчайващ - хората с гузни съвести и неизповядани вини няма да се примирят до гроб, че редом с тях на тоя свят дишат и морално вменяеми, и способни на състрадание, и просто невинни човешки същества. Горко вам, Майки Терези, Малки принцове и “абстрактни хуманисти”!Един именит литнаблюдател2 (от грижа за личната му безопасност ще го преименувам на Касандър) бе провидял развоя на събитията и точно 40 дни преди началото преразказа сценария вкратце: „Не се съмнявам, че именно поради силното си човечно внушение филмът ще събуди у влиятелни среди обвинения в „национално предателство“ (или подобно) и пътят му към широката аудитория ще бъде пресечен. И се учудвам защо меродавни обществени сили у нас не могат да узреят до разбирането, че скриването на истината не отменя съществуването й, че „опасните“ проблеми не могат да бъдат решени, като се преструваме, че не съществуват, или като ги фалшифицираме“. Пророкуваното „пресичане на пътя“ бе на път да се сбъдне. И дори се сбъдна в известен смисъл. Болезненият синдром, наречен (лаически) „хипертрофия на инстинкта за самосъхранение“, така затресе някои о.з. босове на о’бозе почившата живковщина, че те объркаха собствения си душевен дискомфорт с националното здраве и затръбиха тревога. Призивите за забрана на филма (у нас, в Океания, че и по цялото земно кълбо) несъмнено щяха да задействат инстинкта за самосъхранение на телевизионната аудитория. И навярно всеки по-слабонервен зрител е изтрил незнайно от чие око потеклата сълза и е зашушнал в собственото си ухо (лявото): „А бе този филм като че ли не ме хвана за сърцето. Пък и не съм сигурен дали го догледах докрай.

Не бях чувал за никакво насилие преди, защо сега трябва да знаем, че са ставали нередни работи? И всъщност какви ми са на мене българо-мохамеданите? Каква ми е Хекуба?“

Впрочем в ТВ пролуката между Оруел и Бредбъри не се знае кой какъв вътрешен монолог е произнесъл. Доглеждайки за пореден път „1984“ и „451 градуса по Фаренхайт“, киноестетиците инстиктивно усетиха, че нещо в обществената акустика не е наред и недоизговориха перфекционистките си забележки. За тяхна сметка Пресгупата вътре в 24 часа приватизира и широко тиражира тази възможност. Не тъй елиптично като Елочка Людоедката, но пък доста по-компетентно от читателките на „Арлекин“, тя обобщи възможните и невъзможни несъвършенства на „Огънчето“ горе-долу така: „Този силно опасен филм е безопасно слабоват, май.“ На графоманстващите супермени-кичмени много, ама много им се ще това да е вярно, но май не са вярвали твърде, че помиярските „Анализи“ постфактум ще обезсилят спомена за емоционалното въздействие на филма, иначе не биха се старали да осуетят излъчването му с предварително подготвена и отлично координирана артканонада. С безброй устища-дула по целия фронт – от Мадан до Магадан! Явно, някой по-аналитичен снайпер се е сетил, че такова странно ТВ птиче не може да бъде свалено от екран с обикновена флоберка. (Великият Флобер би се обърнал в гроба, ако разбере, че агресивните еснафи, дето го бяха дали под съд навремето, сега използват името му като оръжейно прозвище. Това между другото.)С изконната си, нескована от догми човещина и с прозрачно-изворното си добросърдечие филмът “Гори, гори, огънче” (по някаква зла ирония) неволно предизвика бесовете, спотаени в подсъзнанието на фундаменталисти и мракобеси от всякакви сортове, породи и разновидности. Раздуханата от тях истерия нажежи въздуха до 451 градуса по Фаренхайт, а както е известно, филмовата лента става на пепел по-бързо и от книжно тяло. Но каквото и да стане оттук нататък, дори строго охраняваната телевизия да изгуби последното копие на “Огънчето”, а кинокритиката да отрече, че го е наградила и да връчи главния приз на пожарникарите - прекрасно е да се живее с чиста съвест!И за да сме съвсем на чисто - ако някой тъмнорозов мръсник ми преотстъпи някой недопран милион, ще помоля Малина да го подари на вестник „Дума“. При условие главният редактор да закупи милион гуми и да трие, да трие, да трие …. докато изтрие гнусната лъжа от вестника си. Стане ли хартията невинно-бяла, може да изпише върху нея едно познато му заглавие: „Светът от вчера“.А филмовата Райме (дето все викаше „Аз съм несам!“) бе ощастливена с подарък, по-скъпоценен и от най-престижната награда – лачените обувки на незнайния войн. Обуе ли ги на крачката си, в някой хубав ден тя ще смени рибновските шалвари с дънки и ще танцува туист в най-шеметната софийска дискотека. С една шопска благословия на уста: „Сполай ти, Маестро Вълчанов!“Сполай на всички, които устно и в печата, пред радиомикрофони и телевизионни камери, по телефона, телеграмно и телепатично дадоха знак, че са приели посланието, че са вече съпричастни, причестени и пречистени, че са запаметили паролата: „Гори, гори, огънче!“ Гореща благодарност и към онези, на които филмът не е допаднал чак дотам, но са готови да защитават по принцип творческата свобода. И изобщо свободата.

1995 г.

1 Анатемосана беше и консултантката на филма – Антонина Желязкова, чието име аз неволно съм изпуснал в текста; но извън него винаги съм свалял шапка пред гражданската й смелост - И. Ц.2 Светлозар Игов, който по онова време водеше литфорумската рубрика „Литературен наблюдател” - И. Ц.

От Мадан до МагаданПослеслов към словесната канонада срещу филма “Гори, гори, огънче”


Боряна Матеева

В началото на 90-те в българското кино със скърцане се задвижват дълбинните механизми на преосмислянето на историята. Очаквахме катарзисно разчистване на сметките с миналото, признаване на вина, покаяние, прошка и просветление за нататък. Но дистанцията беше нищожна и погледът не можеше да надскочи невидимите заграждения, затова и нямаше как да бъде бистър и мъдър. Документалното кино първо се изстъпи и реагира – появиха се „Лагерните разкази” (1990) за Белене и Ловеч на Атанас Киряков. После Дочо Боджаков се надвеси над „Кладенецът” (1991) и видя в отровените му води само брутални страсти и хладнокръвна жестокост. Наизскочиха и гротескно-страховитите „Вампири, таласъми” (1992) на Иван Андонов, еднопланово-пещерни комунисти и кокетно-оперетни буржоазки. „Сезонът на канарчетата” (1993) на Евгений Михайлов продължи да дълбае яростно в черно-бялата, огледално-преобърната картина на живота. Схематичен, плакатно-ударен подход, ударно-плакатно, схематично внушение. Далеч от материята на изкуството. Партизани, комунисти, партийни функционери, жертви, тоталитарната ситуация – всичко беше третирано тезисно и безнюансно. И тогава, през далечната днес 1994, се появи „Огънчето” на Малина Томова, Румяна Петкова и Светла Ганева – една „тъжна женска чета”, както любовно-иронично ги нарича и до днес един техен най-близък. Тези крехки жени направиха пробив, какъвто киното ни дотогава не беше осъществявало. Осмелиха се да навлязат в териториите-табу на „възродителната” тема и да покажат грозните и старателно потуляни акции по преименуването на родопските българо-мохамедани. Но разказаха за това не предубедено, а през човешки съдби и характери, нееднозначни и живи. Може би защото сценаристката Малина Томова не съчиняваше, а споделяше видяно, чуто и изстрадано лично от нея. Като роден поет, тя предложи своя изповед в образи. И на екрана, със средствата на мощна режисура и високо артистична камера, оживя тоталитарна реалност на 60-те и 70 години, потопена в потресаваща природна красота. Чрез този фундаментален контраст - духовно насилие над мирни хора и кроткото величие на Родопските пейзажи филмът придоби философски измерения и общочовешка мащабност. Разказът на творческия екип не беше реваншистки-креслив, а мек и топъл, майчински-женствен, целящ да изчисти раната в народната памет, за да я излекуваме всички заедно. Беше програмно-толерантен. Не познавам по-оригинален кинообраз на верската търпимост от Храма на трите религии, направен с три порти, водещи на едно място – при Бога. Този обобщен, метафоризиран образ на българите-мохамедани, поставени в екстремна ситуация при социализма, и на българската интелигенция, също притискана в ъгъла от авторитарната машина, вместо да предизвика размисъл и покаяние, отприщи - напълно неочаквано - чудовищно-неадекватна, достигаща до сюрреализъм реакция в медиите. Младите не помнят, но многобройни „групи възмутени граждани” от родопски села, подстрекавани от хората с гузна съвест за участието си във „възродителните събития”, засипаха телевизията и вестниците с протестни писма филмът да бъде спрян. Така се разрази най-грандиозният скандал в историята на българското кино, при който никой не говореше за качествата на филма, а за политическите му проекции. Авторките-кинематографистки искащи да покажат как „хора от едно поколение разказват за своите връстници от „обгореното” поколение от края на 60-те” (Румяна Петкова) бяха обвинени, че с кинолентата си заплашват националната сигурност... Поискаха да ги дават под съд, защото творбата им „насъсква към етническа вражда и сепаратизъм”, „унижава българите” и „не е невъзможно да се стигне до кървавата драма в Босна”... Получаваха анонимни телефонни заплахи за живота си. Атмосферата се нажежи до степен, че се наложи се президентът на България да вземе страна и да произнесе по казуса „Гори, гори, огънче”. Киногилдията и писатели излязоха да защитят сериала, разяснявайки очевидното - че не е

документален разказ, а „метафора срещу насилието”. На 22 фестивал във Варна българската кинокритика, за нейна чест, му даде своята награда. Но най-болезненото беше, че някои от пишещите братя реагираха първобитно и с необяснима злост. Само защото не е между живите няма да преповторя срамните определения на тогавашния Председател на Съюза на българските писатели, но архивите ги пазят. Никога - нито преди, нито след тази истерична, „идиотска” както я нарекоха, акция не съм чела по-грозни слова и по-несъстоятелни „критики” по повод на един филм. „Огън трябва да изгори „Гори, гори, огънче”!” - беше клетвата на тъмните сили. В единственото си интервю тогава Малина се опита да обясни, че филмът е „без претенции за историчност и документалност”, че е „правен с огромна любов” и целта му е „опрощението”. Но на любовта отвърнаха с унищожителна агресия. Малина стоически понесе ставащото, ала в нея поетичното се стаи и оттегли някъде навътре. Факт е, че след „Огънчето” тя повече не издаде книга със стихове. Фината й материя беше увредена. Затова пък новата българска журналистика спечели всеотдаен редактор, а литературата ни се сдоби с елитен издател... За киното Малина написа още само един сценарий - „Василица” (1996), отново посветен на етническата толерантност. По него Милан Огнянов засне документален филм за живота и бита на ромите. През декември 2009 по нейна инициатива в кино „Одеон” бяха представени 15 спрени документални филма в необичаен цикъл, посветен на 20-годишнината от демократичните промени в България. Казваше се „Въпреки: българско документално кино на прага на промените”. Заедно подбирахме заглавията и тогава доста си говорихме за киното и възможностите му да влияе върху социалните процеси, като променя нагласите. Признавам си, не познавах Малина като поет, въпреки че някога и някъде бях чела отделни нейни стихове. Познавах я като човек, предан на киното, но опарен съдбовно от него, като незаменим духовен събеседник. Открих поетичната й сила след като си замина, чрез избраните страници от „Книга на познанието”. Като във филм на Бунюел тя ми отвори една странична, сюрреалистична врата към стаята на поезията и ми каза с леко глухия си глас: ”Не бой се, влизай.” Без претенции да съм „поет”, прекрачих.

Даване

В памет на Малина Томова

Даваше думи-милувкикрехки телца в детски ризки.Придаваше смисъл на бързописите. Издаваше книги за близките духом. Додаваше достойнство на болката лична и неприкосновена.Въздаде огнена истинност на събития съдбоносни. Зададе мярка за привързаност с мотото „да бъде всичко!”Раздаде даром жизнен опитбез грим и без красивости.Не продаде интимното.Не предаде предаността си. Не се поддаде на страх, раздвоение, лудост и вик не издаде душата й червенокръсткавдадена да срича живота така, по детински,сричка по сричка и чудо по чудо. Отдаде кротката си кръв през стигмати невидимина приказката за слепи.Не взе нищо за себе си освен познанието. Затова я взеха. И там да дава.

София, 26 октомври 2011

Малина и киното

Малина Томова

Мугла

Какво си: име на селце планинскоили пък споменна мъгла, в коятоблуждае острогласият ми ден?И взра ли се в далечината ройна,ще мога ли пак себе си да видя?...Сурова и зелена бях тогаваи болката не бе ме обгорила.А толкоз мразовито беше зиме,че трябваше да пламна, ако искахсветът да грейне. Тъй опитомихдецата диви, дето ме научихада ги обичам и да имам памет.И мога ли да те забравя, Мугла?В мъглата ти живях аз, ала чисти смугъл бе животът – като огън,запален сред училищния двор.И ясно виждам пак: рояк дечицапремръзнали ръце към мен протягат.И сякаш за игра, от мен започната,гласчетата им ме подканят – Хайде,гори, гори огънче!

1979

Първан Стефанов

Светулки

На Малина Томова

Понякога си мисля за светулките. Навярно са играели на жмичка. Но в гъстите жита са се изгубили. И самотата тъй ги е изплашила, че в своето усилие отново да се намерят - почнали да светят. Да бяха кацнали по раменете ни -взаимно щяхме да се улесним. Но много са наплашени от бухали...

1995

Румяна Петкова и Светла Ганева на снимачната плащадка

14

седефчета (и лилав ЦВЯТ)

Да купиш не за себе си лилава до неуместност рокля, в най-

неуместния момент, когато друга тъкмо плаче пред огледалото

ти, и да я разплачеш пак, пред блясъка на друго огледало, с намигане

и щастие, в някакъв студен вечерен град. Да подариш лилаво

одеяло-наметало, „топли, като пишеш“, докато ти самата тряб-

ва да получиш многото подаръци за кръглата годишнина, а пък ги

няма, нито светлините... Хрумвало ли ти е да запомняш посоки-

те, в които си подавала ръка за „съучастие в чувството“ – в разни

дребни моменти, по-големи от които няма, – с пухкави като на

дете усмивка и длан, ръката със седефен маникюр, който чертае

красиви кръгове във въздуха, докато търси думите, които гласът

ти не намира... Седефено като косите, като сребърните украше-

ния, които предпочиташе, преди от цветовете да остане само

черното (не прие един неуместно лилавеещ шал, който да сложиш

по пътя към церемонията за награда „Принос към свободата на

духа“). Живеенето като наниз от седефени дреболии, чието

изхлузване от уж държеливата ги нишка се оказва толкова лесно.

как си, малинко? – „не много как“.

Имаше за написване няколко книги (докато пренаписваш написа-

ното от други). Един сценарий за филм, който чакаше снимане.

Няколко живели само в разговорите ни проекти, още няколко – в

малката общност, която създадохме, въобразявайки си, че ще

събира без зависти и омрази, „Българско общество на хуманитар-

ните издатели“, което весело съкратихме на мечешки-пухкавото

„Бохи“. Както винаги, несериозно за най-сериозното. Способност-

та да посрещаш с вяра всичко, с което някой налуден с идеи при-

ятел връхлита дните ти, които почват и свършват с подредбата

на звездите (звездите, и най-вече Стрелецът, който в множество

въплъщения разпъна живота ти между стрелите си...). Резерво-

арът от зарази в главата ти: „глоби за (не)култура“... „дървета с

надписи от поети“... „огромна пощенска кутия в планински села,

откъдето тръгват едни особени писма“... Продължава да вика

онази Малка принцеса, за теб и от теб, чудната Райме от „Гори,

гори огънче“, филма за живота или на живота ти, за който винаги

искаше да говориш, като ранила те и незабравяна любов, колкото

някога, толкова и сега – „аз съм несам, НЕсама, НЕсама!“

„парфюм, парфюм ли си ми купила...“

Да си жена, по един от непоказните начини, докато те омазват

с лепилото на етикети ‘единствено текстовете’, ‘само книги-

те’. То да просветва в спомени и очаквания (минало, бъдеще?, при-

видно никога в модуса на настоящето), в яркоцветните дрехи на

изящното момиче малина, обличано от мама, в сватбената дреха

(три пъти си повторила сватбата си, а може би всеки ден, все

отново...), в копринената рокля, която рязко потрепва върху сър-

цето, докато чакаш буквално присъда заради филма за огънчето

(оттам и докрая – „примирам всеки миг от страх“), окуражава-

щото пристъпване в любовите на приятелите, което превръща

телефона в част от ръката ти, очакването любима ръка стола

да ти поднася... Вместо парфюм, подарено ти беше перо с масти-

ла, за да пишеш – тепърва! – най-хубавите си книги, непоправима

грешка, най-сладките пластове смисъл се укриват в ухаенето на

настоящето, парфюм за жена...

свободно отворено пространство за приключения“. Каквото

открай докрай е твоето малиново живеене – като трева, рас-

тяща в неочаквани посоки, неизкоренима и подкопаваща по малко

„дървовидно-йерархичната“ литература, „макар да знам, че не е

филм и трябва много време“...

Това е нищо повече от непремислен опит за разпокъсано оказване

на почит – като странички на книжка, която мислехме да правим

заедно (не само възхитителното приключение „5-те случая“ на

Фройд) – така да бъдат свързани, че четенето да може да започва

от коя да е и да завършва пак където и да е, защото никъде не

може да завърши, и защото всяко четене е пренареждане, като

въртенето на цветни стъкълца на дъното на панаирното калей-

доскопче, в каквото всеки път наново преобръщаме живота си,

за да е смешно страшното – малина можеше така да се засмее,

че я наричаше „дете“ детето (сред важните є книги беше – Ако

се не обърнете и не станете като деца...) Лека пътека, малинко,

защо толкова трудно се пише главна буква на името ти – „Ваша

по-лека, както казваха едно време старите хора“.

* – курсивите са за думи на самата малина

„която река дойде“

Да си измислиш улица „Малина Томова“ и да упътиш към нея не-

познат, на когото връхлиташ – избягала от час отличничка от

Руската гимназия... Да се качиш на тавана, за да изплашиш с тала-

съмов тропот скучни гости, останали в дома ти твърде дълго...

Да станеш екскурзовод в манастир, да стегнеш куфара си за село

на границата - преди още да станеш на двайсет... Да откраднеш

книга от университетска библиотека, за да спасиш приятел; и

да я върнеш с риск за съдбата си... Да се явиш на изпит с името

на другиго, пак примряла от страх, пак – за приятел... Или след

десетилетия очаквана зрялост – да тръгнеш да търсиш „някое

изоставено училище“ в планинско село, за да го превърнеш в къща за

преводачи – докато нямаш отделно място дори за собственото

издателство... Да заявиш себе си с публичен трясък на врата или

с публично потреперване на гласа ти – „който се чувства отгово-

рен за нещо повече от собственото си благополучие, рискува да

изглежда смешен“... Да не искаш да обиждат вкуса ти, дори ако

трябва – да разплачеш приятел... И да послъгваш, че уж случай-

но избраното име за издателството ти – „Стигмати“ – е просто

твое стихотворение. С тая дума трябва да си изрекла съдбата си.

„Защото ние сме направени от линии... линиите на писане се

спрягат с други линии – линии на живот, линии на добър или лош

късмет... живи линии, линии на плът“ – това е книгата, чиято

българска версия чете първа ти, хареса много и припомня дълго,

„Хиляда плоскости“, Дельоз и Гатари. Удивена от съвпаденията с

отдавна навестяващи те образи, с разказаните там модели на но-

мадско и ризоматично писане. Потрепваща линия оттук до един

от любимите ти поети, „чиито текстове са ме обграждали с

упование през годините“, Херберт – за „хуманитаристиката като

** – бел. от яна левиева – вариант за ко-рицата на „Кого живея“ от Костас Мон-тис. Малина каза тогава запази я, ще ми я направиш за мойта книга. Или всеки път, като имаше да се прави спешно корица, предлагаше: сложи там една запетайка! Ето, Малино, слагам ти запетайка. Само запетайка ,


Антоанета Колева

14


Пламен Антов

Колкото повече, остарявайки, проумявам дребнавата суета на литературния живот, толкова повече се изпълвам с респект пред Малина. Поне от времето, когато я познавам, тя беше един отшелник в литературата, изпълнен със светлина и цинизъм. Едно вдъхновяващо безразличие към всички геройски излагания на гърди.

Историческото мислене е лениво и дълбоко непочтено, то свежда цели литературни периоди, поколения, десетилетия до няколко имена, при което съвсем не винаги главните аргументи са от собствено литературен характер. Много се надявам, че мощното й присъствие като издател и редактор в “Литературен вестник” не ще захлупи поетесата Малина Томова, дори напук на собствената й съпротива.

Ако тази дума – “толерантност” – не беше тъй непоправимо опошлена, бих казал, че тя е най-толерантният човек, когото съм срещал. И разбира се, съвсем нямам предвид ангажираността й с каузите на родопските помаци (“Гори, гори огънче”) или на циганите (като издател).Бях изпратил на някого от редакторите на вестника статия за един съвременен български поет, която – както понякога се случва с по-дългите материали – хартисваше от брой за брой. Накрая се появи в брой на Малина. Но когато след време я срещнах и й благодарих, тя ме обсипа с ирония, сарказъм и злъч; накратко – даде ми да разбера, че изобщо не споделя отношението ми към въпросния поет. И докрая след това, станеше ли дума за съвременната поезия, не пропускаше да уязви изследователското ми пристрастие. Не помня дали я попитах защо в такъв случай точно тя

пусна статията. И да съм я попитал, сигурно е махнала с ръка: това няма нищо общо.

Познавам я лично едва от последните десетина години. Май повод за запознаването ни беше двутомникът на Херберт, който току-що беше издала и който ми подари (по това време работех в “Литературен форум”, два етажа над “Литературен вестник”). Но нямам някакъв по-конкретен спомен от първата ни среща. По-скоро едно общо усещане за мекота, което тя излъчваше с лицето си, с жестовете, с гласа и начина си на говорене. После постепенно открих онази особена сила, твърдост, чепатост, които се криеха под тази мекота и по някакъв странен начин се съчетаваха с нея.

Всъщност личната ми близост с нея е значещо рамкирана от две фигури – на Збигнев Херберт и Чеслав Милош.

Когато след продължително отсъствие от страната прочетох за конспиративното томче “Жизнен опит” (което, оказа се, Иван и Божана тайно от нея бяха направили за шейсетгодишнината й), веднага си го купих. И понеже държа на подобни знаци, проучих кога ще прави следващия си брой и специално отидох в редакцията, за да ми го надпише. Но още преди да съм довършил изречението си, тя ми заяви, че не дава автографи; заяви го с онова така присъщо й съчетание от мекота и безцеремонност. В първия момент помислих, че се шегува (не ми се бе случвало дотогава); после се опитах да й обясня, че само за това слизам от покрайнините на София, където живея… Остана непреклонна: приятелството си е приятелство, но това е въпрос на принцип. Взех си книжката и я оставих да си прави броя.Това беше знаменитият брой за Милош. Последният й брой.Това беше последната ни среща.

Фрагменти за Малина

Мария Станкова

Говори тихо. Тихо се смее. Сякаш се старае всяко нейно действие да остане незабележимо. Някаква патриархална обремененост и обреченост. Като дете е искала да има шапка – невидимка.- Много съм изморена, Марийо. Искам да си почина малко.Не казваше как разбира почивката, но сигурно пак е била свързана с някаква работа. Беше изморена от хората, не от работата. Неразбирането им, егоизмът, тази натрапчива самовлюбеност и самовглеждане я изваждаха от равновесие. Не често. Обикновено прощаваше.Ненавиждам миналото време в текстовете за хора, които са си отишли. Толкова лицемерно звучи, че чак е отблъскващо. А Малина мрази лицемерието. Затова ще използвам естественото сегашно.Къщата в Пловдив. Малък вътрешен двор. Долапите на майка й. Нейният стол (на Малина), който още скърца. Есенните листа, които трябва да се изметат, а те падат и падат, отново и отново. Денят за чистене на „бяло”. Редът. Мирисите. Цветовете – предимно жълто и червеникаво. Децата, Иван, семейството – нещата, които обича, които подрежда и грижливо пази. Нещата, които не трябва да бъдат докосвани от чужди очи. Нейните неща! Приятелите й.Обичам историите й. Винаги с неочакван край, винаги тъжно-смешни.

Седим в дворчето на „Петте кьошета”, пием бира, прегърнала съм Малина през рамото и „анализирам” поредната житейска гадост. Смеем се. С нея само успявам да се отпусна. Една оса атакува чашата ми и я первам съвсем несъзнателно.- Убийца! – казва Малина, става и си тръгва.Хуквам да я гоня. Върви пред мен – мъничка, белокоса, разсеяна, мисли за нещо свое. Сърдита ми е. Петнайсет минути се караме на ъгъла на „Прага” и се връщаме да си допием бирата. Тя си е такава – като историите си – с неочакван край.И сядам да пиша за Малина. Осъзнавам, че не искам да споделям нищо с никого. Времето, в което сме заедно, си е само наше. Подреждам го на лавицата при скъпите си неща. Тя ме научи.Не бях на погребението й. Тя е най-добрата ми приятелка и не мога да си я представя като нещо друго. Тя е точно огънче – изглежда слабо между съчките, почти незабележимо, но топли. Осветява само близките неща. Далечните остават в тъмнината. За да го усетиш, трябва да доближиш ръце към него.Един ден от огънчето лумва огън.Един ден...

На Малина, която винаги ще помня с добро и обич. Нека гори огънчето в паметта на живите.

Гори, гори, огънче!

Чавдар Ценов

Малина ми писа в края на май. Канеше ме на премиерата на две гръцки книги, преведени от Яна Букова и издадени от “Стигмати”. Харесвам Яна Букова, преводите й, писането й, със самата Малина не се бях виждал едва ли не година, искаше ми се да отида. Но изникна нещо спешно и аз лекомислено махнах с ръка: следващия път! След няколко месеца, в един неделен ден, ми се обади Владо Попов. Оказваше се, че следващ път няма да има.Само че осъзнаването на това “оказваше се” се оказа дълъг процес. И макар че минаха два месеца, бях на погребението й и прочетох много текстове in memoriam за нея, още не мога да проумея, че я няма. Само се сепвам от невключващия й се скайп, от ограденото й име в карето на “Литературен вестник”, от... Пропуснах да й разкажа, сигурно щеше да се зарадва. По-точно, не че пропуснах, а все отлагах – за следващия път. През последната година, откакто детето ми няма проблем с четенето, минат, не минат седмица-две, то иска пак да ми прочете “Моята баба и дивите лебеди” от Тосен Рамар. Случва се да имам работа, да се дърпам и да мърморя не я ли е научило вече наизуст. В

отговор ме гледа невинно: “Чуй, чуй!” Сядам да чувам и то ми я прочита цялата (тя не е голяма). Историята в тази книжка се разказва от ромско дете, което заедно с неграмотната си баба търси в града книжарница, в която дават книжки за четене без пари. Сред присмеха на околните грамотни (няма нищо безплатно на този свят!) накрая те намират въпросната книжарница, която се била казвала библиотека. Тази безхитростна книжка е издадена с ръкописни букви и с приказни илюстрации от автора. Изящни страници, с много вкус. Детето ми се омагьосва, докато я чете. Спира, връща се, разглежда тази картинка, онази картинка, дай малко напред, не, не, назад-назад, после пак продължава да чете. С него постепенно се омагьосвам и аз. Има нещо в тази книжка, както в шевиците, в ръкоделията, в бижутата. Такава книга най-вече (само?) Малина може да оцени и издаде.“Чуй, чуй!” – чувам и сядам послушно. Този път няма да пропусна. Нека само да свърши да чете. На Малина не разказах, на детето ще разкажа за Малина. Откъде да започна, за да ме разбере? На 8 години е. Ами от тази книжка, ще му кажа, че сигурно има други като нея, прекрасни и тихи, но е голяма вероятността те да останат неосъществени. Без Малина.

Следващ път няма да има

Безсилната

силаКирил Василев

Когато научих за смъртта на Малина, бях шокиран, но скоро шокът отстъпи място на чувството за несправедливост. Не е вярно, че всяка смърт на близък човек изглежда несправедлива. Разделял съм се с много близки хора, прекрасни хора, които много ми липсват, но рядко съм изпитвал такова остро чувство за несправедливост. Защо точно загубата на Малина предизвика у мен това чувство? Не бях сред най-близките й приятели, нито особено често се виждахме. Малина издаде и двете ми стихосбирки, така че я познавам преди всичко като издател. Всеки автор остава задължен завинаги на издателя, публикувал първата му книга. И с мен е така. Освен това аз страшно харесвах книгите и авторите, които издателство „Стигмати“ публикуваше: Збигнев Херберт, Имре Кертес, Янош Пилински и още много други. Харесваше ми също маргиналният характер на издателството. И това, че книгите в него излизаха преди всичко заради личния ангажимент на Малина към тях. Тя издаваше книги, които харесваше. Затова бях щастлив, че станах автор на „Стигмати“. Но благодарността, която дължа на издателката Малина Томова, не е достатъчна, за да обясни онова чувство за несправедливост, за което стана дума. Малина беше въплъщение на една безсилна сила, на една любов-грижа, чието присъствие в този свят е незабележимо, но ефектът от него е неизмерим. Тази безсилна сила действа напълно лишена от умение и воля. Тя е почти като планински поток, който няма сила да помете дърветата и камъните по пътя си, заобикаля ги, почти изчезва в земята, но продължава да тече. Тече въпреки всичко. Малина не толкова притежаваше, колкото беше притежавана от тази любов-грижа; тя беше нейна съдба. Виждал съм я отчаяна, гневна, изморена, но неспособна да не се подчини на тази безсилна сила. Малина написа своите стихове въпреки всичко, издаваше своите книги въпреки всичко, подготвяше своите броеве на „Литературен вестник“ въпреки всичко. Тя направи своя филм за унизените и оскърбените въпреки всичко. Тази безсилна сила тласна един толкова честен човек, човек на личното общуване, към защитата на публични каузи, без обаче да го превърне в публична фигура. Мисля, че смъртта на Малина е несправедлива, защото с нея не просто загубихме един великолепен човек и поет, а защото някакъв много важен приницип, върху който се крепи човешкият свят, беше уязвен.

рис. Александра Чаушова

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи Българияe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.comwww.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Едвин Сугарев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Приятелят ми се

откъсва от света Калоян Игнатовски

Представям си подигравчийския й тон. Това задружно внимание? Та тя от дъжд на вятър получаваше въобще някакво и не очакваше. Думи, жестове – вече след.Нещо ценно в нас, повече или по-малко изявено, губи опора със загубата й. И сега увлечените по собственото време сетива и основания нямат непоклатим модел. Достойнството на почтеността – често в губеща позиция, но уверена в избора, самоиронизираща се. Избор и вкус без компромиси и суета. Усилията за каузи, сред тях и незащитими. Неособено гальовният характер. Способността за гальовни жестове. И още. И историите... Не ми се пише повече за Малина. В топъл ден ми се седи на пейка в парка с книга, издадена от нея. Да се унеса, после за малко да вдигна очи от страниците, да проследя спуснала се нишка от есенни паяжини. Между червеникавите и кафявите листа. Да усещам сигурността, която свързва, крепи. Почти невидимо, но категорично. Без нужда от ответност. Приглушен лъч, по който да се изкачиш или да слезеш, топлината му да се втвърди, за да стъпиш върху него, да ти помогне в движението по пътя. Или да те въвлече в общо озарено действие. Приглушен лъч, който да те прониже дълбоко с внезапното си изчезване. Който шари из този брой, застоява се, навярно чете, наборът смуче от топлината, от енергията му – буквите набъбват и се пръскат. Вестникът се завръща при себе си, бял като хартия.

Пламен Дойнов

Когато човек без да иска осъзнае, че вече му се налага да пише един или два пъти в годината траурно-мемоарен текст, започва да разбира, че нещо в живота му се е счупило – невъзстановимо и завинаги, преминал е някаква граница в биографичното си време, след която просто трябва да свиква със сянката си на сирак. Осиротяване. Как иначе да наречем самотата си при загубата на приятел?Когато разбрах, че Малина завинаги е излязла от редакцията, усетих, че и с „Литературен вестник“ се случва същото като с мен – трябва да свиква със сянката си на сирак.С Малина не бяхме точно приятели. Може би съратници в няколко конкретни каузи – Поезията, Вестникът. Срещите ни през годините бяха по-скоро някакви невинни делови съзаклятия около тези каузи.Поезията. Познавах я след книгата й „Стигмати“. Бях само чувал за дебютната „Душа“ и за другата – „Ежелюбов“. Бързо разбрах, че между нейните книги текат явни и подмолни реки от любими думи и значения, изплитащи единството на Малининия свят. Повтарящите се мотиви водеха винаги към нейния дом на Петте кьошета, към преминаващата й фигура, удържана от несмела, чуплива усмивка. По-късно разбрах, че с тази усмивка Малина се опитва да изсветли появилото се у нея тъмно чувство на някакво пределно осъзнато разочарование.Поетите се познават и по любимите им думи. Малина често използва в стиховете си ежелюбов, ежелюбовно… Обемът на думата е далеч по-голям от всекидневната любов, от любовното инвентаризиране на вътрешния живот. Това означава още наежена, отчаяна и усилна любов; може би натаралежена любов или една любов нащрек – пазеща, бдяща, кълбовидно настръхнала срещу сенките на всякакви земноводни. Другата дума е въздух, въздушни, въздушна… Този избор на първоелемент е показателен. Правят го големите поети, които игнорират активизма и вярват в невинността на света. Оттук някъде се носеше особената лекота, с която Малина можеше да върши добро.Вестникът. Малина беше единственият редактор, който правеше „Литературен вестник“ от самото му начало, още от т.нар. търновски период, когато едната

глава на вестника беше зелена (художествено-полиграфическата), а другата – червена (главният редактор Н. Инджов). Вярно е, че ние не брояхме във вестникарския летопис това време, а смятахме – смятаме и днес – за начало 11 февруари 1991 година – денят на първия „софийски“ брой. Но Малина все пак излъчваше през годините спокойствието на постоянно удържаната приемственост – между „зелен“, „син“ и „черен“ период, между поколенията на Ал. Геров и Радой Ралин, на Константин Павлов и Христо Фотев, на Екатерина Йосифова и Калина Ковачева, на „постмодернистите“ от 90-те години и на следващите… Тъкмо Малина символизираше това може би илюзорно и въобразено, но изкушаващо единство на различията в пространството на „Литературен вестник“. Впрочем тя практикуваше това единство. Заради нея във вестника публикуваха автори, които бяха живите легенди на българската литература. А тя можеше да се радва на всеки добър брой, воден от друг редактор, на всяко точно попадение с текст. И нещо още по-важно – умееше да не се отказва от правенето на вестника, да отстоява каузата му, да го носи понякога сама на гърба си, въпреки нашето отплесване по други каузи.Точно тук се изпречва непоносимо чувство за вина. Време е да го изрека. Всички в „Литературен вестник“ недооценявахме ролята на Малина, бяхме хронично несправедливи към нея, към усърдието й да удържа балансите във вестника, да бъде там, където никой друг не иска да отиде. Днес ми се струва непростимо, че много важни промени в „Литературен вестник“ след

Малина – ежелюбовната, главната

Истинска пчела Людмила Миндова

Научих, че си е отишла, от няколко нейни стиха:

Къде си бях запътила душата?Ако ме беше зърнал (с трите ябълкивъв чантата и с топлината от асфалта),добрият дядо боже би помислил:Малина май е тръгнала да се преселваот ябълковите градини в някой детски рай.

Така в неделната утрин Марин съобщаваше на приятелите загубата. И кой друг по такъв чист начин можеше да го направи, ако не човекът, издал стихосбирката с покъртителното заглавие „Обявяване на провала”… Понеже смъртта на приятел не е просто загуба, тя е провал. Марин Бодаков нямаше как да знае, че само преди два-три дни най-накрая бях открила заглавието на следващата книга на Йосип Ости в превод на български, на която вече се бяхме уговорили той да е редактор, а Капка Кънева художник… Изтръпнах, смалих се, изчезнах в стола си. Чудесната Малина вече я нямаше, а заглавието на тази книга на Ости е „Ябълката на Сезан”.Ето го и краткото стихотворение, което го подсказа:

На ябълката на Сезан – я виж – дошлажужаща пчела.

Не сме имали уговорка с Малина Томова тази книга да се появи под знака на „Стигмати”, но ми се струва, че на самата нея щеше да й хареса. Понеже Малина, един от най-чудесните ни поети, беше сред най-всеотдайните български читатели и приятелите на “Литературен вестник” и „Стигмати” прекрасно знаят това. Да показва такова уважение към чуждия талант може само роденият талант… Истинската пчела.Такъв впрочем е и самият Йосип Ости, който освен многото страници, които е посветил на чуждото творчество, по време на войната в Босна само за две години е издал над 160 великолепни заглавия в поредицата „egzil-abc” в Словения. Вярвам, че на нито един от авторите някога се е налагало да оправдава пред Йосип Ости „графоманията” си (дума, която напоследък все по-често излиза от устата на немалко интелектуалци, оправдаващи така тоталната кастрация на българския дух), за да бъде погален с височайшата милост произведението му да види бял свят. Както впрочем и пред самата Малина Томова едва ли на някого му се е налагало да оправдава „читателската си мания”, „графоманската си страст”. Чудовищно е, но това, такива обвинения и оправдания очакват писателското ежедневие при безропотно посрещане на провала. Аз лично си признавам – не обичам нито смъртта, нито страха от нея. Затова предложих на Жела Георгиева – един от най-добрите ни преводачи и близки приятели на Малина – издателството на Съюза на българските преводачи да издаде „Ябълката на Сезан”, в памет на Малина.

1994 г. станаха чрез нейното игнориране. Тя стаяваше обидата и продължаваше. Понякога я изричаше, но колкото за да отбележи, че няма значение. Така се случи, че Малина Томова никога не стана главен редактор на „Литературен вестник“, въпреки че – всички го знаехме – беше дълги години главната сред нас. Знам, че самата Малина не държеше особено на това. Понякога сама отклоняваше такава идея, но май само това чакахме. Моля се да не е трупала огорчения заради подобни егоистични поколенчески капризи.Съзнавам, че казвам всичко това твърде късно. Но понеже има вероятност отново да не го кажа, изписвам го. Защото толкова намаля времето, че не остана място за празно говорене. И защото още имам нужда от съпричастието на Малина в каузите – отвъд и нататък.

2 декември 2011

Специални благодарности на Цветанка Еленкова и Силвия Чолева, които помогнаха за съставянето на този брой.

рис. Александра Чаушова

С поредицата „Култура по време на криза” ЛВ се стреми да създаде място

за задълбочен дебат по проблемите в съвременното българско културно

пространство тук и сега.Може ли от област, твърде уязвима от

финансови, обществени и други кризи, културата да се превърне в източник на смисли и възможни изходи? Да бъде

реабилитирана като фактор при обсъждането на важните за обществото

проблеми?Във всяко издание на приложението ще

бъде избирана конкретна тема върху десет основни полета на културната ситуация

днес – културна периодика и журналистика, театър и сценични изкуства, българско

кино, нови медии, рецепция на българската култура в чужбина и др. Десет дебата с участието на специалисти, автори,

представители на гражданския сектор и държавни институции. Чрез интервюта с чуждестранни специалисти и преводни

текстове ще търсим и чуждия опит в съответните области – както „западния”,

така и на източноевропейски страни, намиращи се в типологически сходна с

българската ситуация.

Д И С К У С И Я

на стр. ii

Участват: Юнуз Юнуз, Ангел Игов, Асен Канев, Лора Шумкова, Емилиян Николов, д-р Юлия Йорданова, Людмила Дукова, Владислав Христов, Чавдар Парушев, Хенрике ШмидМодератор: Камелия Спасова

Камелия Спасова: Това, за което сме се събрали, е част от разработването на десет дискусии по различни топоси, което се нарича „Култура по време на криза”. Днешната тема е свързана с „Новите медии и новите възможности пред културата“. Перспективата или по-тесният план, в който можем да мислим новите медии или най-практично казано, интернет пространството, е връзката им с културата и още по-тясно с литературата. Какво и как можем да формулираме като нови възможности, кои са перспективите, които са заложени във виртуалното пространство пред литературата и културата. Възможностите са свързани със сбъдването на някои утопии, които са зададени отдавна в хуманитаристиката. Например създаването на Каталог на каталозите или хипербиблиотека, където като архив да е поместено цялото предшестващо знание. От седемдесетте нататък на Запад, а тук може би от деветдесетте насам, идва като постмодерна позиция идеята за снемането на йерархиите и създаването на едно хетерогенно поле, което е достъпно за всички и има достъп до всичко. Третият утопичен хоризонт е начинът, по който се префункционализира връзката между информация и знание. Стигаме до обратния ръкав на всяка една утопия – антиутопията. Тук можем да мислим доколко съществуването на тази реалност създава кризи, проблеми. Доколко това, че сякаш имаме един огромен наръч от информация, която няма достатъчно специализирани отговорници, които да го превръщат в знание, е проблем. Искам да започна, давайки думата на Юнуз, с въпроса доколко тази промяна на носителя като медия извършва реална промяна на информацията, която носи.Юнуз Юнуз: Аз ще говоря от перспективата на човек, който опитва да прави бизнес със съвременни технологии.

Мисля си, че това е една осъщностяваща перспектива, показва това дали човек да мисли тази промяна като нещо съществено, нещо, което създава смисъл, може да бъде пресподеляно и т.н. От една страна, разбирам въпроса, от друга страна, в него има предварително

напрежение. Защото темата е зададена като “Култура по време на криза”. Важно е да мислим ситуацията като критична, като нещо, което трябва да бъде тактически отиграно от хората, които имат ангажимент в областта на културата. От друга страна, може би също толкова естествено, един от най-нормалните жестове е да я пренасяме в някакви утопии, в това, че ние вече сме в нещо, което като че ли има някаква структурна липса в себе си, виси в пространството. Струва ни се, че не можем да го отиграем с някакви стари схеми и механизми на разбиране. Мисля, че това напрежение, от една страна, е естествено, но от друга страна, ние сме в дълг на времето си да отграничаваме двете неща и да полагаме всяка от тези перспективи в отделни сфери, които си взаимодействат. Единият проблем на диалозите, които въобще се водят по тази тема, е радикалното смесване, тяхната неучлененост. Ако се върнем на конкретния въпрос за промяната на нещата от появата на интернет, това, че всичко е по-динамично и т.н., културната реалност не е особено различна от която и да е друга, културните медии не са по-различни от които и да е други. Ако щете, широката култура не е различна от всяка друга област. В това отношение ми се струва, че е подвеждащо, ако искаме да полагаме културата извън целия контекст, все едно идеологически и през установяване на ценности и отговорности между хората можем да я държим незасегната от това, което се случва в обществото. Утопичният разговор ми е по-интересен, но може би в началото няма да влизам в него, защото там нещата може да са много по-произволни. Мисля все пак, че тези клиширани неща от типа на това, че вестниците умират, че медийната среда е много променена, че има все по-голям проблем със смисъла на регулацията на авторските права, са валидни по същия начин. Дори ми се струва, че не винаги има нужда от говорене на конкретни неща за това, те вече са клишета. Точно затова практическата страна на въпроса е точката, от която трябва да тръгнем.К. С.: Ако вземем тази теза, ако правилно съм разбрала, интернет средата не е нещо много по-различно от това, което се случва в културата въобще, но сякаш вече културата, заради това, че съществува това пространство, вече не е същата...Ю. Ю.: В някакъв смисъл по отношение на практическия живот културата губи своя особен статус и това става по-видимо. От друга страна, това не бива да означава, че културата става по-маловажна отпреди или че губи привилегированост в някаква ценностна схема. Това е

различно. Онази ценност, която ние влагаме в културата, не може да бъде пряко и произволно екстраполирана върху договореностите, в които живеем живота си. Тази ценност остава на ниво теория, в която има динамика и собствен вътрешен живот. Но тя не е непосредствена причина на обществения културен живот. Според мен няма смисъл от къде адекватна, къде понякога истерична съпротива към това или от опит привилегироваността да бъде налагана чрез някакви властови механизми или през особени трансформации в образователния процес.К. С.: Ангел е сред тези идеолози, които направиха форума „Контекст“, но участваш в това, което може да се нарече традиционно литературна общност. Доколко подобна виртуална общност е нещо много по-различно? Струва ми се, че колкото един форум е по-анонимен, толкова по-лишен е от авторитетни позиции. Но „Контекст“ сякаш съвместява и двете. Макар да оставаше достатъчно скрит за външен поглед, все пак за вътрешния потребител беше разпознаваем зад маската на всеки един кой кой е.Ангел Игов: Темата за анонимността в интернет общностите е много интересна. Предполагам е изследван този обрат, който се получи. В зората на интернет хората много държаха на анонимността и старателно я пазеха. Писането зад никове беше общоприето и се считаше за проява на лош вкус да се разкрива кой стои зад този ник. След това се извърши тотален преврат. Хората са все по-склонни да застават с истинското си име зад нещата, които пишат в интернет. Включително защото общностите се промениха. Между форумите на времето и социалните мрежи има много големи разлики. Интернет комерсиализира това да заставаш с името и снимката си, споделяйки личния си опит и пр. Форумите, каквито бяха до преди десетина години, вече никога няма да бъдат. Колкото до „Контекст“, там се опитвахме да играем игра, в която хем сме анонимни, хем не сме. Това беше забавно за известно време. Проблемът с подобни форуми е, че хората много лесно се отплесват и започват да говорят по друга тема или пък дискусията бързо се преустановява. Все пак винаги има отместване във времето на тази дискусия, тя няма как да се състои достатъчно бързо и да бъде достатъчно ангажирана. Разсейването и постоянното отклоняване в оф топик са неизбежни спътници на подобни форумни дискусии. В този смисъл форумът

Новите медии и новите възможности пред културата

В броя четете: Ренета Божанкова ! Юлия Роне ! Митко Новков

по време на криза

бр.3, 7-13.12.2011

год. 1


култура по време на криза 7-13.12.2011

като че ли е по-различен от традиционната общност. В нея е по-лесно хората да се организират, да седнат на една маса и да дискутират. Искам да се върна и към две неща от твоето първоначално „утопично“ изказване, защото по странен начин се припокриват с нещата, които предварително си бях наумил да кажа. Това са два парадокса. Единият е свързан със снемането на йерархиите, за което спомена. Тук също се получи обрат в начина, по който мислим за интернет, интернет културата и дискусиите в интернет. В началото сякаш всички бяхме много ентусиазирани от това, че всеки може да участва, да се чувства ангажиран и пр. След това започнахме да осъзнаваме, че това снемане на йерархиите образува много проблеми. Сега например, да си представим, че в някаква нова електронна медия някой излиза с полемична статия. Четеш я и си мислиш, че този, който е написал полемична статия, не е нищо повече от теб, защото и ти имаш блог, и ти можеш да напишеш полемична статия. Да не говорим, че най-често и под неговата статия можеш веднага да се изкажеш, да му обясниш, че е простак и нищо не разбира. Така авторът на тази статия не е никаква инстанция, не е авторитет, защото веднага може да бъде подложен на смислени или безсмислени критики. Веднага може да му се отговори. Тъй че това, че някой някъде е написал нещо, вече нищо не означава. Оттам, тъй като дискусиите в интернет бързо избухват и затихват, всичко се превръща в някакви бури в чаша вода. Друг парадокс, който спомена, е свързан с утопичната възможност за хипербиблиотека. Но има разлика между медия и библиотека. Голяма част от виртуалните медии са някак раздвоени между медия и библиотека и не са сигурни кое от двете се опитват да бъдат. Ако отвориш сайта на една медия, знаеш, че отваряш днешния брой на тази медия, виждаш съдържание, което е организирано тематично, има връзки между текстовете. Знаеш, че старото съдържание е в някакъв архив. Голяма част от сайтовете повече приличат на библиотеки. Влизаш в тях, за да видиш кои текстове са налични от определен автор. Двете неща са различни и според мен все повече ще се диференцират. Това е неминуемо. Медиите все повече ще са на електронен носител, без задължително да са в интернет. Смяната на средата обаче в един момент води до промяна на съдържанието. Сега има проект в БНР за нова програма, която да бъде изцяло в интернет, и понеже такъв формат може да включва не само аудио, но и видео, и снимки и др., има сериозен натиск това да се случва. И в един момент ти правиш радиопредаване, обаче има и камера, която те следи и излъчва в реално време, в някакъв момент радиото престава да бъде радио. Така че го има и този натиск да се използват всички възможности на средата, за да се получат някакви хибридни медии.Лора Шумкова: По въпроса за липсата на авторитет и усещането, че всеки, който има блог, ти е равен – до голяма степен това наистина е така. Но отделните блогове, сайтове и форуми си имат някаква аудитория. По естествен начин в рамките на тази общност се формират авторитети. Да кажем например, че сте редовен посетител на сайта „Аз пиша” и знаете, че Митко, Пешо и Георги редовно се изказват там. Георги вече не е авторитет за вас по някаква причина и вие директно може да му обясните, че той е простак, без да четете статията му. Обаче ако Пешо ви е направил добро впечатление в предишната си статия, вие ще подходите с уважение и към новата. Разбира се, това не са големите, глобални авторитети от миналото.А. И.: Ако може, искам да направя вметка. Въпросът е, че подобни дискусии много лесно прескачат от едно на друго. Например ще напишеш на Георги „а бе статията ти е много тъпа” и той ще си е изгубил авторитета в този форум. Обаче той ще си качи статията във „Фейсбук” и там страшно много ще коментират, че страшно им харесва.К. С.: Каквито и авторитети да са помежду си Пешо, Георги и Митко в отделни виртуални пространства, не прави ли нещо различно този опит, какъвто „Литклуб” и „Литернет” създаде с рубрики, които да се водят колкото от специалисти, колкото и да са гъвкави подобни авторитетни функции. Рубрики от типа на “Нова хуманитаристика“ сякаш оказват съпротива на тази всепозволеност на публикуването в интернет. При тях има човек, който отговаря за рубриката, който избира текстовете. Тази регулация създава по-различно поле.Л. Ш.: Само ще довърша мисълта си за авторитетите с още един пример. По едно време редакцията на в. „Литературен форум” се намираше през един етаж от редакцията на „Литературен вестник”. Двата вестника непрекъснато се заяждаха помежду си, което не пречеше някои автори да прескачат от единия в другия и понякога да предизвикват скандали с това. За част от читателите на „Литературен форум” ЛВ не беше никакъв авторитет, за друга част беше мечтана утопия, към която те се стремяха. Но това беше в преддигиталните времена, когато тези полемики често се водеха дори не на страниците на изданията, а на стълбището между двете редакции. Проблемът с авторитетите и микрообщностите

наистина съществува и е значим. И не идва от интернет, той е много по-отдавна. „Литернет” от самото си създаване има стремеж да ограничава тази всепозволеност,

да създава някакъв авторитет. Това не е сайтът „Откровения”, където всеки, който е написал нещо, което си мисли, че е стихотворение, може да го публикува и отдолу разни хора да го коментират. Самият факт, че в „Литернет” коментарите не се появяват под самите текстове, говори за по-различно отношение към текста. „Литернет” не е единственият сайт, който настоява на редакторския избор. Специално рубриката „Нова хуманитаристика” е за сравнително по-млади, по-малко познати изследователи. Затова смяната на редакторите улеснява обновяването на авторския кръг на рубриката.К. С.: Доколкото си спомням, с особена гордост се заявяваше, че публикуването в „Литернет” може да се брои за научна публикация по всички стандарти. Л. Ш.: „Литернет” прави същото и с книгите. Електронните книги си имат издателски номер. Владислав Христов: Електронната книга, както има регистрация, е като всяка една друга. Мисля, че по време на криза процентът на такива книги ще скочи заради факта, че книжното тяло става все по-непосилно за автора и издателите. Не съм наблюдавал дали има покачване. Периодично излизат електронни книги в „Литернет”, но там някак удоволствието от четенето се губи. По същия начин всеки може да си сложи такава книга в блога. Или да си събере подбор от текстове и да ги издаде. Единствената разлика с “Литернет” е, че там легално съществува като истинска книга.К. С.: Това не е единствено там.В. Х.: Да. Това там се предлага като услуга. В същото време сайт като „Читанка” публикува, каквото си поиска, което не знам до каква степен е легално.Л. Ш.: Не е легално.А. И.: Някои са легални.Емилиян Николов: Според мен Националната библиотека трябва да обърне повече внимание на електронните издания и електронните книги. Преди няколко години регистрирах „Литературен клуб” с ISSN в Националната библиотека, защото много наши автори настояваха по-добре да се защитават авторските им права. За съжаление в момента, в който обявих, че изданието вече има ISSN, веднага последва една вълна от прекопирани от „Литклуб” текстове на други места. Все едно да се покаже, че не трябва да се правим на много велики с този ISSN и че който иска, пак може да си краде текстове. Смятам, че Националната библиотека трябва да се отнася към електронните издания, на които издава ISSN така, както към книжните, т.е. да ги прави достъпни за читателите в Библиотеката.Ю. Ю.: Ако мога да се намеся технически в разговора. ISBN и ISSN регистърът няма пряко отношение към каквато и да е регулация на права. Това е регистър на издадена литература. Той е квазиофициален, въпрос на конвенция, която е международна. Онова, което може да произлезе, е просто един каталог. Имайки този каталог, може да събирате статистика, например за продажби и т.н.Л. Ш.: Ако издателствата ти я дадат.Ю. Ю.: Това няма отношение към авторски права. Ако

щете, няма отношение към авторитетност. Е. Н.: Но има отношение към това, че когато едно издателство издаде ISBN, трябва да предостави определени бройки на Народна библиотека, същото би трябвало да направи и електронното издание. Ю. Ю.: Да, но разликата между физическите и електронните книги съществува не само в България. Нашата Национална библиотека сигурно по-трудно се справя с ISBN регистри от други подобни институции. Но не е необходимо една електронна книга да бъде депозирана в разпечатан вид. Как стои въпросът с присъствието на електронно съдържание е интересен. Той сигурно може да получи много отговори и има различни подходи в различни библиотеки по света. Електронната форма във всеки случай е електронна и трябва да получи адекватния си контекст, а не просто да се превърне в хартия.К. С.: Иска ми се да се върнем към проблема за електронните книги малко по-късно. Засегнахме въпроса за йерархиите и авторитета, за публичния каталог. Остана необговорено това напрежение между знание и информация, конструирането на паметта през виртуалното пространство.Асен Канев: От известно време водя един курс, наречен „Виртуално представяне на културното наследство”. Там обикновено задавам този въпрос на студентите и получавам стена от мълчание. Първо, това е сложен въпрос. Второ, до някаква степен е риторичен. И трето, изобщо няма еднозначен отговор. Въпросът е доколко тези нови медии могат адекватно да извършат трансформацията между знание и информация. Има много идеи по въпроса. Например Скот Лаш с книгата „Критика на информацията”. Той защитава тезата, че изпадаме в културен шок от цялата лавина, която ни се струпва. Полека човешкото съзнание започва да се изключва и се получава този феномен на разсеяния поглед. Залети сме от множество информация, потенциални знания, които изобщо не възприемаме, всичко преминава. Тази трансформация, това, което в идеален случай институцията на културното наследство, на канона, на тези установени културни институции, чиято задача е да успеят да създадат този генерационен трансфер на някаква културна памет, на културни модели. По някакъв начин доста се проблематизира в тази специфична среща между, условно казано, стари и “нови медии”. Това е неустановен термин, който сам по себе си е някаква конвенция. Мога да дам като посоки на размисъл, че тези утопични и антиутопични тенденции са съвсем крайни полюси. Всъщност боравим в изключително хетерогенно, многоизмерно, сложно поле, в което процесите са толкова динамични, че трудно можем да ги хванем в тяхното протичане. Тоест това, което се опитвам да направя и в дисертацията си, е да подхождам конкретно, в точни казуси как нещата се случват. Опитвайки се да видим нещата в широко поле, те са в такава множественост, че наистина погледът се разфокусира. Хубаво е, когато говорим за дигитална култура и нови медии, да гледаме в конкретните социални актьори, които са свързани с тях. Какво се прави, за кого е насочено и т.н.Ю. Ю.: Искам да се включа с въпрос. Какъв е проблемът? Как новата виртуална реалност променя перспективата към културното наследство, променя начина, по който ние възпроизвеждаме, съхраняваме и пренасяме нататък културното наследство? Ако кажете конкретен казус, ще е по-интересно. Темата е много важна, но често ми се струва, че когато някой говори принципно за проблемността на това, то е или от предварителен предразсъдък, или от липса на хладнокръвие и загуба на фокус. Независимо от смяната на средата и средствата, в крайна сметка можем да продължим да удържаме смисъл. Та какъв е проблемът с новата среда и културното наследство?А. К.: Може би не се изразих добре. Да кажем, че има проблемна ситуация. Това не е екзистенциален проблем, с който се сблъскваме и си казваме „Леле, какво ще правим...” Става дума, че има точки на напрежение, които се намират... По някакъв начин тези традиционни културни институции с техните си традиции, установени през последните два-три века, се опитват да използват новите възможности, които са прекрасни за съхранение и достъп. Това, което ми се струва проблематично, е, че този процес се опитва да се извърши по механичен начин. Конкретен казус. Голяма част от големи европейски проекти, насочени към дигитализация на културното наследство, започвайки от публичните декларации, които Европейската комисия издава периодично, програми, които започнаха от самото начало, славословят възможностите, които новите медии дават, но по някакъв начин не могат да хванат тази специфична инструменталност, която те предлагат. Струва ми се, че тази проблемност идва от един вид “лош превод”, в който това, което се дигитализира, се случва. Разбира се, това е лично мнение. Изобщо не претендирам за всеобща валидност. Чавдар Парушев: Проблемът от страна на новите медии според мен е достъпност срещу трайност и надеждност. Новите медии предлагат огромна достъпност на съхраненото съдържание, но от друга страна, има чисто техническа страна. Свидетели сме как се сменят различни поколения технологии. Някъде около 2001 г. имаше проблем за вече дигитализирани архиви, които обаче са дигитализирани на стари носители и практически новите компютри не могат да използват. Тоест ние ще дигитализираме това наследство, но какви са гаранциите, че след 10-15-20 години то ще бъде достъпно?

Новите медии и новите възможности пред културатаот стр. i

Ангел Игов и Юнуз Юнуз

Лора Шумкова и Людмила Дукова



Ю. Ю.: Гаранции има, те обаче са и въпрос на политически процес, който рядко се осъзнава. Фактът, че сме окей с това държавната администрация да използва файлови формати от типа на тези на „Microsoft”, е абсолютно скандален сам по себе си. Ако това бъде преживяно по-дълго в политическото поле и всички хора започнат да разбират за какво става дума, то би било скандално. Но понеже все още не се разбира, значи политическият процес все още не е достатъчно узрял, за да каже, че трябва да има отворени формати, през които да работят публичните услуги. Тоест има политически начин. Това ми се струва практически въпрос, който предстои да бъде решен. Както си гарантираме всичко останало по договор, така можем да си гарантираме и това. Съгласете се, че електронният формат на нещо е алгоритъм, описание. Ако имате описанието и то не е тайна, няма проблем. Дори и да си счупим всички флопи дискове, ще направим още едно устройство, за да можем да стигнем до тази информация. Стига да знаем как и каква е технологията.К. С.: У нас има ли законодателни регулации?Ю. Ю.: Бих казал, че няма законодателни регулации. Тук-там се появяват правила на някакво ниво в отделни институции, които решават, че ще поддържат документите си и в електронен формат, който е стандартизиран. Ако изобщо можем да кажем, че тече някакъв политически процес, то той е много маргинален, неуверен. Понякога някакви неправителствени организации и неформални общности, интересуващи се от свободен софтуер, повдигат въпроса. Но нещата са наистина дълбоко в полето на маргиналното. Държавата не е узряла, за да разбере проблема.К. С.: Ще ви помоля да разкажете за опита си с чуждите библиотеки. Понеже говорим за нови възможности, сякаш интернет пространството снема неувереността и маргинализацията на Изтока, делението на Изток-Запад, периферия-център отпада. Във виртуалната реалност сякаш Изтокът има също толкова възможности...Хенрике Шмид: Като продължение по темата за дигиталната памет ме интересува другата страна на въпроса. Не като дигитализирането на това, което вече имаме във вид на книги или списания, а това как може да запазим дигиталната култура, която живее сега. Искаме ли? Ако да, как да разберем кое е информацията, кое са чисти данни. Въпросът как това може да се осъществи технически, струва ми се е по-острият въпрос, особено за културолозите, които се занимават с дигиталната култура като много важна част от съвременността. Знам, че в Германия това е остър проблем, защото има определена политика, финансиране за такива програми. Библиотекарите са доста осведомени в тази област. Но не знаят как да архивират алтернативната култура – блогове, списания. Струва ми се, че това е важен въпрос, който не беше засегнат. Различните интернет култури са интересни. Заради опита си с руски и немски библиотеки съм склонна да кажа, че глобалността на новите медии се преоценява. Локалните културни различия са големи и това може да се види особено в областта на електронните библиотеки. В Русия те са многобройни благодарение на това, че авторското право там не беше уредено десет или двайсет години. За руската литература това е благо, убедена съм, че руските електронни библиотеки са национална собственост, защото имаше друга представа за авторското право. Те възникнаха спонтанно, а в момента има дори държавно финансиране. Това е другият елемент, дали тези медии наистина са глобални, или трябва по-локален поглед върху тези проблеми. Убедена съм, че относно дигитализирането в Германия нещата вървят доста добре. Относно живата дигитална култура нещата стоят по малко по-различен начин. А. И.: Темата за архивирането на електронното съдържание, което се произвежда в момента, е страшно интересна и сложна. Преди време ставаше дума за закриването на форума „Kонтекст”, защото той така или иначе доста се маргинализира и няма кой знае какво съдържание в него. Тогава Христо Буцев от в. „Култура” ми каза, че трябва да се направи някакъв архив на това нещо, защото ако просто изчезне, това би било като

да хванеш цялото течение на някое списание от 30-те години и да го изгориш и то да изчезне, да го няма вече никъде. В ред от случаите това е проблем: как се архивира това съдържание, къде отива то, може ли по някакъв начин да се стигне до него. Например сайтът „Велке”, аз не знам може ли съдържанието, което е било в него, сега да се прочете някъде. От друга страна обаче, тук навлизаме и в едни сложни морално-етични пролеми, които произлизат от смесването на частно и публично в интернет. Ние не сме сигурни кое точно отговаря на нашите идеи за списание, за публично съдържание, което трябва да бъде архивирано, и кое не отговаря. Например писането в блоговете или коментирането в чужди блогове – имаме ли право да архивираме това съдържание и то да остане завинаги публично достъпно? Навлизаме в много сложни проблеми при възможността всяка наша дума да бъде записана и архивирана някъде и някой да чете написаното след 150 години. Някой може да не иска това. Защото потенциално има база за това, ако някой реши да го прави.К. С.: Аз искам да включа в разговора, от гледна точка на практическите казуси, двама души. Тук имаме представител на „Литклуб” (Емилиян Николов), което е най-старата онлайн библиотека, също и Юлия Йорданова, която сътрудничи на Public Republic. Ще ги помоля за коментар по повдигнатите въпроси.Юлия Йорданова: Искам да споделя, че от тази година работя във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „Книгоиздаване”, и най-голямото предизвикателство за мен беше да поема дисциплината „Електронни книги”. Затова ми се иска да тръгна от въпроса за хипербиблиотеката, с който стартира дискусията – за виртуалното пространство като пространство на книги. Според мен е по-точно да мислим виртуалното пространство като голям архив, като Архив, а не като хипербиблиотека, защото в него действително архивираме всякакви текстове, не само книги. Една от тенденциите днес е тъкмо в това – разчупване на представата ни за книговото битие на текста, за текста като книга, и пренасочване към идеята за неговото многоформатно съществуване. Относно промените в културата Юнуз спомена, че в нея не са настъпили кой знае какви промени с навлизането на новите технологии и интернет. И може би е прав, но в ценностен смисъл. От друга гледна точка обаче, според мен са настъпили фундаментални промени и една от тях е свързана именно с книгата като затворена цялост на текста, където съдържанието има граници и текстът е херметизиран веднъж завинаги. Виртуалността отваря текста в много посоки – в жанров, форматен, езиков смисъл...Ю. Ю.: Аз бих поспорил точно за книгата. По отношение на различието в средата съм съгласен, но съм склонен да твърдя, че книгата не се променя и няма да се променя дълго време.Ю. Й.: Няма да влизам в спор за бъдещето, понеже не обичам позицията на футуролог и не е моя работа да предсказвам сега какво ще стане утре. Предпочитам да говоря за актуалното състояние на книгата, която според мен търпи метаморфоза чрез трансформацията й от хартиен на електронен носител. В момента електронната книга е дубликат на печатния си първообраз и се явява дигитална версия на вече съществуващото, тоест не е нов тип медия, а електронен двойник на създадено книжно тяло. Поне българските книги, които са качени в интернет досега, в повечето случаи са такова нещо – електронни дубликати на традиционни книги. Много от авторските блогове на български език предлагат галерии с книги, които са дигитализирани и качени от авторите им, може би след изтичане на договора с издателството, което държи авторските им права, когато вече авторът сам може да ги предостави за свободен достъп в интернет. Не зная как са уредени тези неща в конкретните случаи. Но мисълта ми беше в посока по-скоро към текста, който може да влезе в книга, но може и да не влезе и пак да го има публично. Виртуалното пространство днес дава свободата на текста да не влиза в книга и да живее самостоятелен живот в някакво аморфно

състояние, като търси нови форми и формати на съществуване. В този смисъл като че ли културните промени са се състояли радикално главно по отношение на литературата, мислена като поле на текста, а не непременно на книгата – появяват се нови жанрове и нещо по-крупно от тях, нови формати. Това е интересно да се анализира именно от гледна точка на жанра и типа медия. Начините на писане, формите на текстовете и това дали те непременно се стремят към цялостността на книгата – това е въпросът. На практика в интернет текат реки от фрагментарна текстовост и днес като че ли съществува съпротива на авторите да мислят текстовете си като потенциални книги. Може би нагласата на читателите също е такава – все по-често да търсят текстове, независимо дали са книги, или не. Ето какво се случва – когато хората ползват книги от интернет и искат да ги архивират за четене офлайн, те дърпат текста от нея, някак си той им е по-важен, а нейната синкретичност като визия, справочен апарат, графичен дизайн или нещо друго остава встрани. Илюстративният паратекст, ако е нужен, идва отвън чрез хиперлинкове по време на четенето. Тази тенденция според мен променя не само книгата като текстуална медия, но и жанровите форми на медиите по принцип, традиционните издателски профили. Вестник, списание, портал, библиотека, форум, стари и нови медии се пресичат. Размиват се границите на типа медия. Както спомена Ангел, първото поколение електронни медии, качени в интернет – радио и телевизия, също вървят към интеграция чрез обединяване на аудио и видео формата. Тук ще посоча съвършено новия издателски формат – блога, който е авторски вид медия, активно пораждаща нови литературни жанрове и стилове на писане. Да не говорим за цитатността на форума… Изучаването на тези неща тепърва предстои. А всичко това е свързано с още нещо, което исках да отбележа. В момента като че ли наблюдаваме своеобразен бум на писането и четенето, някакъв ренесанс на културата на текста благодарение на компютърните технологии и интернет.А. И.: Май повече на писането… (с усмивка)Ю. Й.: И на четенето, доколкото читателят е активен, както никога досега. Пишещият, коментиращият читател днес заявява Читателя като такъв. Той съществува! Излязъл от анонимността, персонализиран. И ако в края на ХХ век се говореше за криза на четенето, край на литературата, смърт на автора и пр., то началото на ХХІ век с трайното настаняване на интернет в голямото културно пространство идва да ни извади от тази културна криза и да постави нов етап, в който „културата на образа” вече не е в конфликт с „културата на текста”. IT и традиция вече не се оказват несъвместими, не се съревновават, а се смесват, сливат се. И още нещо, което исках да кажа тук, е във връзка с националните култури във виртуалното пространство. Хермине спомена за големите локални различия на културите в интернет. Според мен има любопитен парадокс – хем се върви към глобализация и космополитизъм, хем виртуалното пространство се отчленява по национален и по-конкретно по националноезиков признак. Нещо като парцелирането на Антарктида по зони… Да разгледаме например българоезичната версия на електронното списание Public Republic, на което съм член от редакторския екип. То се модерира в Хамбург, където живее създателката и главната му редакторка Наталия Николаева, но авторите му са българи или поне говорещи и пишещи на български език хора, живеещи по цял свят. Значи, от една страна, има глобализация на виртуалните общности, но в същото време тече процес на етнизиране на глобалното пространство, защото се създават културни общности по белега национален език. И това е много важно. Главната редакторка на Public Republic Наталия настоява на това – че списанието работи за добрия имидж на родината ни в чужбина именно чрез писането на български език. Обикновено пропускаме да мислим тази посока, но тя

на стр. IV

Хенрике Шмидт и Емилиян НиколовЮлия Йорданова, Чавдар Парушев и Асен Канев



също очаква своето разискване в бъдеще.А. К.: Аз искам да кажа, че текстът от книга, пренесен в електронен формат не може да остане дубликат на истинската книга, защото вече влиза в една алгоритмична форма на съществуване и подлежи на всички възможни компютърни операции, които могат да се извършат с нея, най-общо казано, може да подлежи на copy-paste, индексиране на данни, търсене и изваждане на думи и т.н.Е. Н.: А и листчето с допуснатите печатни грешки го няма.Ю. Ю.: След като е дигитализиран текстът, той вече престава да бъде окончателен, с него всеки момент може да се случи някаква промяна.Л. Ш.: Проблемът с архивирането също е много голям, защото човек може да редактира миналото не само като го изтрие, а и като го пренапише.Ю. Й.: Това обаче е промяна в манипулацията с книгата, а не в нейната природа. Ако читателят вече се намесва в текста, тогава трябва да променим дефиницията за книга.Ю. Ю.: Моето възражение е, че ние, стреснати от динамиката и променената среда напоследък, много често се фиксираме в конкретната предметност на това какво е книга, защо се пише книга и т.н. Когато един автор заяви, че има какво да каже в един дълъг текст, независимо дали е фикция или изследване, задава и създава смисъл, който да дари на човечеството с някаква цел, за да стане светът по-добър например. Въпросът е как това се е случвало преди две хиляди години, преди хиляда, сега, и как това ще се случва след хиляда години и дали ще е наистина толкова различно, колкото си представяме. Като разлика се посочва, че един дигитален формат може да бъде претърсван. Това винаги е можело да се случи, просто сега ви трябва компютър, а преди са ви трябвали стотина послушници в манастир. Онова, което е било архивирано, е изчезвало. Сега за това ви трябва някакво невнимание или да ви изгърми дискът, а преди е бил нужен пожар в Александрийската библиотека. Според мен предметността на нещата очевидно е променена, тази промяна очевидно играе много съществена роля в начина, по който хората съществуват, действат, преживяват емоцията, конкретните ситуации. Стига се до нови жанрове, до нов тип творчество въобще, но всички тези неща, ако ги погледнем от по-далечна перспектива, в някакъв по-всеобщ смисъл, трудно могат да бъдат несводими към нашия цивилизационен континуум. Някак си онази прекъснатост, която ни се струва, че преживяваме, е много повече в предметността, в ситуативността и конкретиката, отколкото в общата историчност и общия смисъл на културността въобще. Аз започвам да се притеснявам от факта, че всички тези разговори, които водим, не взимат предвид тази хилядолетна перспектива, все едно всичко се е променило изведнъж радикално и вече е дошъл краят.А. И.: Аз като цяло съм по-скоро съгласен с Юнуз, но има някои доста съществени изключения. Например вестникът. Той се ражда като продукт на печатната технология, преди да съществува печатната машина, не е имало как да се създаде вестник и не е имало нищо подобно на вестник, а знаем каква огромна роля е изиграл в конституирането на модерността и изобщо в начините, по които хората започват да живеят. Така че можем да очакваме, че с новите елктронни формати в някакъв момент ще се случи някакв подобен радикален пробив като появата на вестника.Ю. Й.: В Средновековието това са глашатаите.Людмила Дукова: Има и един още по-вечен начин – от уста на уста, от уста на ухо. Мълвата. „Мултилевъл” се развива сега на един познат стар принцип. Тоест всичко ново е добре забравеното старо. За мен лично единственото нещо, което се случва в момента, е възможността да се случват неща и да се запомнят неща, които иначе остават в мига. Например аз не мога да забравя една случка от поетиките между Петър Чухов и Питър Лоу – техния поетичен дует, този начин на устно представяне на словото. И дълбоко съжалявам, че в този момент за Public Republic аз не бях с видеокамера, защото там може да се качи и видеоклип.К. С.: Нека да дадем думата на Емилиян Николов, човека, който най-силно поддържа „Литературен клуб” и осигурява неговия континуитет, превръщайки този сайт в своя мисия. Към края на 90-те това е пространство, в което много млади автори, преди да се появят на страниците на „ЛВ” и „Култура”, са излизали с публикации, художествени и критически текстове на този сайт, участвали са в конкурсите за поезия и проза, посветени на Йордан Йовков.Е. Н.: Да, това е така, но аз искам да се върна малко по-назад, на темата за достъпността на културата и специално за културните медии в България. Това за мен беше проблем, когато започвах да издавам списанието. В началото мислех да го издавам като книжно списание и се сблъсках с това, че не можех никъде да го разпространявам. То не беше в много добър вид, печаташе се на ксерокс във формат А4 и всъщност именно чрез интернет, една културна медия, която иначе среща невъзможността да се разпространява, е достъпна за читателите не само

тук, а и в чужбина и по цял свят. Вече няма проблем една културна медия да има и книжно, и електронно издание, но пак се получава този парадокс, че в България няма достатъчно библиотеки, в които да могат да се

намерят архивите й. Първите години „Литературен клуб” функционираше като „книжно“ издание, което обаче е достъпно навсякъде, защото излиза в интернет. С годините започвам да установявам, че излизането в интернет има и други предимства, например чрез групата на „Литклуб” във „Фейсбук” аз практически знам каква е аудиторията на изданието. Освен че това е някаква форма на обратна връзка, тъй като могат да се правят коментари към публикациите, без те да са под самите текстове и без това да носи негативите на традиционния форум. През последните месеци започнахме да използваме възможностите на мултемедията и хипертекста - публикувахме втората книга на Ясен Василев „Андрогин” изцяло в аудиоформат, преди това и първата му книга излезе така. Наскоро пуснахме един разказ на Александър Шпатов, който е експеримент и провокация към традиционния тип разказ. Той е с вградени в него линкове към клипове към You Tube, които съставляват част от смисъла на текста и той не може да се чете и да бъде разбран без тях. Такъв разказ не е възможно да излезе на книжен носител.К. С.: Нека да се върнем на фокуса или на влиянието на тези нови медии върху литературата и културата.Л. Д.: Просто авторите стават много. Това е.Л. Ш.: Има теза, че поради промените, които носят интернет и глобализацията, чисто статистически американските автори ще стават по-малко на глава от англоезичните читатели, за разлика примерно от италианските и българските автори спрямо италианските и българските читатели, малките езици ще имат относително повече автори. Другият тежък проблем е с правата. Например по тази причина издателството, в което работя, не се решава да пусне електронни книги. Освен че работя в издателство обаче, аз съм потребител на книги, търся информация по всякакви въпроси и си признавам, че влизам и в „Читанка”, и в сайтове, от които може безплатно да се свалят цели сканирани книги – става въпрос за академични и специализирани издания, които не са евтини. Някой си е купил такава книга и е направил добро на други хора, като я е сканирал и я е качил за общо ползване. Това е съвсем различно отношение към знанието. Моята радикална теза е, че ако ще се издават книги и някой ще печели пари от това, печалбата няма да идва директно от книгите, а от нещо покрай тях. Просто трябва да приемем, че повечето потребители на книги няма да плащат за съдържанието им. Има например групи, които си качват новите албуми в интернет и печелят от концертите след това, защото концертът е нещо, което трябва да се гледа на живо, никакъв запис не може да осигури такова преживяване. Като става въпрос за преживяване, много ме занимава това желание да споделяме преживяното чрез снимки и клипчета. Сякаш не живеем заради преживяванията, а за да можем след това да ги споделим във „Фейсбук”. Това води и до промяна в представата за грамотност. Фотоапаратите и видеокамерите са толкова достъпни, че е направо задължително човек да е визуално грамотен, да може да ползва такива устройства, и както може да пише, да може и да снима. Очаквам много скоро по обявите за работа освен задължителния английски и компютърна грамотност да се появи изискване да се владеят програми за монтаж и обработка на изображения.А. И.: Аз съм склонен да се усъмня в това, че книгите ще станат принципно безплатни и само който иска, ще си ги купува.Л. Ш.: А който иска, ще ги чете безплатно - говорим за електронния вариант на книгата.А. И.: Да, говорим за електронния вариант, само че ако помислим какво стана с музиката, в един момент се появи „Айтюнс”, откъдето човек може доста евтино да си изтегли легално mp3-ка и да си я слуша. Тоест хората вече са все по-склонни да дадат някакви пари и да си изтеглят дадена песен, най-малкото защото е много по-лесно да я намериш в „Айтюнс”, отколкото да я изровиш от някой торент. С електронните книги според мен ще се случи нещо доста подобно. Те така или иначе са по-евтини от печатните книги и вероятно ще стават все по-евтини, както най-вероятно и тъй наречените рийдъри ще стават все по-евтини.Ю. Ю.: ...четци...Л. Ш.: Само че музиката има различна аудитория в

сравнение с книгите.А. И.: Аз искам само да допълня, че има разлика от книга до книга. Примерът на Лора за академичните книги е много важен, защото те обикновено действително са скъпи, отявлено скъпи. Само че в цивилизования свят тези книги обикновено се закупуват не от индивиди, а от библиотеки. Аз вярвам и съм доста убеден, че в един момент всъщност ще има все повече онлайн и електронни библиотеки, които в крайна сметка ще са напълно легални и ще имат възможност да закупуват тези книги и оттам потребителите да ги ползват, без да си ги купуват. Тоест според мен ще се върви лека-полека към легализация на читанките.Л. Д.: Вече се появиха 4-5 такива сайта, от рода на... специално за четци, издадени от издателства. Примерно „Жанет 45” издаде една такава книга на Георги Господинов. Има даже отделни класации на най-продаваните електронни книги. Проблемът с контрола на съдържанието и със защитата на авторското право вече не е толкова голям. От една страна, непрекъснато програмите, които следят авторско съдържание къде отива в мрежата, стават по-добри, успяват вече да му намерят по някакъв начин точното място. И другото е, че по отношение на електронните книги има два варианта. Единият е да се публикува свободно съдържанието и да се разчита, че яко някой културен читател хареса книгата и по някакъв начин я сметне за стойностна, просто може да дари някаква символична сума. Другият вариант е самата електронна книга да взима подпис от четеца, за да върви към него, и след това въпросната книга да се следи постоянно. Това ме подсеща за телевизията и радиото, за да ги гледаме и да имаме достъп до тях, не им плащаме директно. Поне в България. Според мен специално бъдещето на електронните издания е свързано и с едно цивилизовано отношение на обществото като цяло, респективно на държавата. Това ме подсеща, че когато бях в Германия, не успях да отворя много български сайтове, също и че в Русия на руски сайтове съм намирала много интересни неща, които съм чела в упоение, но не можах да ги копирам. Тоест има добра защита. Аз също съм абсолютен оптимист и това, че кретаме малко накрая, не означава, че и тук няма да се случи абсолютно същото. Първо, на държавата ще й се наложи да вземе отношение, най-малкото защото ще се сети, че от това може да печели някакви пари. И второ, от друга страна, просто двете форми, на книжното тяло и на електронния вариант на всяко нещо, което съществува, независимо дали е книга или просто едно стихотворение, вестник или нещо друго, всъщност двойното съществуване гарантира двойно повече памет.К. С.: Аз за финал искам да разкажа един случай. Едни от сдудентите, на които преподавам в първи курс „Българска филология”, ги беше „страх” да ходят в библиотека, вследствие на което всичко по антична литература беше сканирано, множество книги и помагала, за мое огромно удобство и за удобството на всички колеги след тях. Но в поредицата “Архетип” тази година беше излязъл том на Еврипид с пет нови трагедии, и аз им казах да разгледаме една от тях, а за следващото занятие цялата книга вече беше сканирана, обработена и препратена.А. И.: Това е новоизлязла книга. И това е проблем. К. С.: А във връзка с това, което казва Ангел за научните книги, на една лятна школа в Италия бяха дали някаква библиография със 7 книги, които трябва да се четат, повечето колеги от Италия, Англия, идват с тези книги, взети от библиотеката, или там има достатъчно копия за много потребители. А ние и румънците си ги бяхме доставили от “Гигапедия”. Защото, когато не работят фондовете на националните библиотеки добре с чуждоезичните издания, дигиталната книга задава възможност ние по друг начин за поддържаме науката ни, да не я маргинализираме. И за финал искам да помоля Юнуз да разкаже за плановете си да направи издателство за електронни книги.Ю. Ю.: Аз исках да избягам от тази тема, защото тя е по-скоро някакво отклонение от по-теоретичния план, в който водим този разговор, но все пак аз си мисля, че практически е напълно обозримо човек да реши, че може да организира един процес на издаване на академична, некомерсиална и едва ли не непродаваема литература до такава степен оптимално, че дори и малката аудитория от потребители на такъв тип литература да може да оправдае и да издържа процеса. Въпросът при електронните книги е, че регулацията е неадекватна на тяхната реалност. Те, разбира се, могат много лесно да се копират и да отидат някъде, и всички да се сдобият с тях. От друга страна, вече мисля, че може да се разчита на някакъв комън сенс за това какво всъщност е авторството и кое колко струва. Но дори да не може да се разчита на това, в крайна сметка академичният процес не е нещо, което търси точно такъв пазарен потенциал, извличане на непосредствено богатство от това, че някакви усилия са вложени в някаква посока. Там механизмите, които работят, са относително различни, а според мен самият факт за разликата в аудиторията на академична литература и каквато и да е друга е много съществен и аз мисля, че тя е по-скоро способна да помогне на процеса, отколкото да попречи. Колкото и все още да опипваме почвата и да не знаем какво следва, бихме могли да вложим известно количество пари в това и то някак си да не е съвсем хвърлено на вятъра.

Стенограмата е подготвена за печат от ГАЛИНА КАЛЧЕВА и ЛИДИЯ КИРИЛОВА

Новите медии и новите възможности пред културатаот стр. III

Владислав Христов и Ангел Игов

Е К С П Е Р Т И З А


Юлия Роне

Животът ми започна с кризата на 90-те, проходих заедно с прехода, пораснах и уверено стъпих в сегашната икономическа криза. Подозирам, че дори някога нещата да се оправят, ще вляза в кризата на средната възраст, за да не излизам от форма. И както всеки в трудни времена се връща към детството си, така и аз носталгично си припомням ретро кризата от 90-те с ретро чалгата и ретро новите медии – мобифоните. Ако има една песен, която обобщава целия дух на епохата, това е „Тигре, тигре”. Отрицателният отговор на въпроса „тигре, тигре ле, имаш ли пари?” роди съвременната българска литература. Литературата се ражда от кризата, от безпаричието, от нямането. Тя е споделяне на раздели, субстантивиране на липси, оставяне на многоточия. “Има нещо много непочтено в поезията – пише Чеслав Милош – тя изважда от нас нещо, което не сме знаели, че имаме, примигваме и сякаш изскача тигър, който стои в светлината и размахва опашка”1. Тигърът е животно от джунглата. Той се настървява в трудни времена. Литературата също. Зрението й се изостря, ребрата й започват да се броят, става по-хищна и по-бърза. Креативното разрушение е основната логика не само на капитала2, но и на цялата съвременната култура. В този смисъл можем да говорим не просто за култура по време на криза, а за култура на кризата. Култура, в основата на която стои усещането, че всичко сигурно се стопява във въздуха. Цената на растежа и порастването е кризата. Толкова много революции са се извършили в културата през последния век, че там са останали само управници и никакви поданици. Творците са се върнали в естественото състояние, в което човек за човека е тигър. Няма договор, няма проект, само постоянна криза. Дейвид Харви не вижда радикален разрив между модернизма и постмодерзнизма. Напротив, той твърди, че постмодернизмът не е нищо друго освен радикализиране на тенденции, заложени в самия модернизъм и свързани с компресията на времето и пространството3. Или казано метафорично – живеем в система, чийто алгоритъм включва цикличен крах на системата, за да може да продължи да функционира и да се разраства. Алгоритъм на кризата. Код на разпада. Метафората не е случайна. Една от многото революции на 90-те, може би най-важната, беше идването на новите медии, като под това название обикновено се разбира интернет. Десетилетието премина под знака на списание Wired, в разгорещени техноутопии и мечти за киберлюбов, кибертела и освободена идентичност. И както в България културното въображение беше вдъхновено от мобифона, така хакерите, изкуствената интелигентност и естетиката на видеоигрите превзеха Холивуд. Виртуалната реалност обаче се оказа твърде виртуална. Интернет се превърна в мрежа със снимки на сладки котки и революционни, но все пак банални (в сравнение с филмовите мечти) услуги като електронната поща. В края на десетилетието дойде и крахът на dot-com индустрията. Последната поредна революция, ако вярваме на мениджърите, идва от потребителите, които създават мрежи от долу и демократизират публичното пространство. Фактът, че споделянето се случва на платформи монополисти като Фейсбук и Гугъл обикновено не се изтъква особено.

Актуалната утопия е тази за свързването. Линкове, споделяне, сприятеляване. Споделянето се е превърнало в когнитивна метафора, с която се обяснява всичко. Дори когато дават информацията ни на рекламодатели служителите на Фейсбук казват, че я „споделят”. Нещо не е наред. В нашия свързан свят сме вечно прибързани, нямаме време, не стига, завързани със задачи, все по-сами, самотно примигващи точки в мрежата. Интернет свързва, но и разделя. Той е решение, но и проблем. Същата амбивалентност откриваме в картината на Арнулф Райнер Auflösung (Разрешение, Анализ, Разпадане), изобразяваща безнадеждно оплетена мрежа. Мрежата свързва, но и разделя, разкъсва връзките. Ивайло Дичев анализира новите медии като фактор за радикализиране на националистическите нагласи и самозатваряне в капсулирани субкултурни групи, които отказват диалога4. В този текст ще разглеждаме фрагментацията като основен принцип на литературата в новите медии. Това, от една страна, е досадно позната теза, станала почти беззъба с ироничното остаряване на постмодерната теория. Същевременно основната идея е, че фрагментацията не е просто една от многото характеристики на интернет, а основополагащият му принцип. Новите медии са машинни медии на прекъснат сигнал, дискретни структури и хаптично пространство.

Кризата, κρίσις – разделяне – е техният начин на функциониране. Буквите на електронната литература са възможни само благодарение на комбинаториката на нули и единици.

Хипертекст: мрежата като затворКатрин Хейлс в статията си “Електронна литература: какво е това?” прави систематизация на различните жанрове електронна литература и анализира най-добрите работи от последните две десетилетия. Важно е да се отбележи, че печатните текстове, които са били дигитализирани, не влизат в дефиницията за електронна литература, която, обратното, е „дигитално родена”, създадена и предназначена за четене на компютър5. Електронната литература се възползва от специфичните характеристики, предоставени от новите медии, като интерактивност, интермедиалност, инсцениране6. Сред основните жанрове са: хипертекст, интерактивна литература, локативни наративи, инсталации, поезия с програмен код, генерирана литература. Започваме с хипертекста, за който вече има добри анализи на български език7. В повечето случаи хипертекстът се приветства заради освобождаващата му сила за читателя, децентрирането на смисъла, създаването на точково поле от потенциални възможности. Хипертекстът носи свобода, доколкото позволява да четем наратива като последствие от нашите избори. Същевременно изборът винаги е “между определени възможности, които са предварително зададени, значи и свободата е в определени рамки. Нещо повече, така се създава “илюзия за свобода, напълно еквивалентна с лавиците на бакалия, пълни с различни видове перилни препарати”8. От една страна, хипертекстът освобождава, от друга стана, възможностите, които той открива, са ограничени, предварително зададени. Мрежата ни освобождава, затваряйки ни. Хвърляме се с настървение, разкъсваме смисъла, също както звярът разкъсва любимата в стихотворението „Тигърът” на Неруда. Но нашата любов убиец ни обезоръжава. Оставаме тревожни пред парчетата смисъл, които никога вече не могат да се съберат в цяло, живо тяло, но въпреки това не можем да ги оставим, хипнотизират ни, пленяват ни в сладкото желание вина, невъзможността да върнем нещата, както са били. Светът се е счупил, смисълът е разкъсан и не можем да помръднем.

И оставам, бдейки години във горатанад костите ти, над прахта,неподвижен, далечот омразата и от беса,обезоръжен в твойта смърт,разпънат от лианите,неподвижен в дъжда,безгрешен страж насвоята любов убиец.

Литературата днес е благодарно-гладно изяждане на авторитети. Децата на Кронос вдигат революция. Текстовете се нарязват, раздират, разпадат. Неслучайно една от най-известните творби на хипертекстовата литература е The Patchwork Girl на Шели Джаксън, в която историята се разказва чрез илюстрации на части от женското тяло, които се „съшиват” с текст и образи. The Patchwork Girl e препратка към „Франкенщайн” на Мери Шели. В оригинала Виктор Франкенщайн се опитва да създаде жена за своето мъжко чудовище, но унищожава опита си. Мъжкото чудовище явно се оказва достатъчно, за да убие създателя си. Във версията на Джаксън женското чудовище е създадено от самата Мери Шели и двете се влюбват9. Хипертекстът в контекста на постмодерната теория се разглежда в рамката на известното твърдение на Дерида: il n’y a pas de hors-texte (няма извън текста). Всеки текст препраща към друг текст в безкрайна верига от означаващи, връзката между думите и нещата се е загубила. Феминисткият роман на Джаксън, както и стихотворението на Неруда са интересни като контраст със своя акцент върху телесността, с идеята за разпаднато-преподреждащо се хипертяло. Връзката между думите и нещата, между виртуалното и реалното е еротичният импулс на създаването разрушение, човешкото действие – писането, което със скок прехвърля пропастта. Както Матео Пасквинели доказва в книгата си Animal Spirits, в основата на нематериалното производство се крият неподозирани страсти10. Самото понятие за животински дух е важно за икономическата теория, където особено внимание

му обръща Кейнс. За Кейнс нестабилността на икномическата система се дължи не само на спекулацията, но и на характерния за човешката природа спонтанен оптимизъм11. Икономическите играчи често действат не поради сложни статистически изчисления, а поради спонтанното желание да направят нещо, вместо да не правят нищо. Този преддискурсивен, неопосреден животински дух на неведение и алчна любов стои в основата на креативното разрушение. Проблемът е, че все по-трудно се оказва да съшием наново света. Смисълът се разбягва, също както финансите по невидимите им виртуални пътища. И вместо да се освободим, се оказваме обездвижени, парализирани в мрежата затвор.

Генерирана литература, или как да избегнем АпокалипсисаКогато говорим за електронна литература, няма как да пропуснем Борхес, чиито текстове функционират като машина за основополагащи метафори в областта. Още повече, че аржентинският писател има слабост към тигрите, които изскачат неочаквано в неговите разкази. В „Писанията на Бога” откриваме историята на жреца Цинкан, затворен от конкистадорите в тъмница, която дели с тигър. Цинкан е обсебен от идеята да разчете петната на тигъра, защото вярва, че те са древно заклинание, написано от бога, за да отблъсне бедите и погромите в края на времената. Една нощ Цинкан сънува песъчинка на пода на килията, събужда се и заспива отново, за да сънува втора песъчинка, и така, потъвайки от сън в сън, той започва да се дави с пясък. Апокалипсисът има вкус на пясък в устата. Когато Цинкан най-накрая получава прозрение, той отказва да изрече думите, написани върху тигъра, защото е разкрил вселената, настоящето и миналото. Той не е той, а всички и никой, и знае, че няма начало и край. Разказът на Борхес се вписва в мистичната традиция на Кабалата, идеята за връзката между микрокосмоса и макрокосмоса. Числото на Бог може да се намери. Вселената може да бъде написана върху кожата на тигър. „Писанията на Бога” е добър вход към традицията за изчисление на тоталността, към която се причисляват и Раймонд Лулий, изобретателят на първата логическа машина, Квирин Кулман – поет и мистик, убит като еретик в Москва, а също и Лайбниц12. Още през 1561 г. хуманиститът Юлий Скалигер въвежда в своята поетика изчислителната, пермутационна поезия, като я нарича „протеева”. Примерът, който дава, е стихът Perfide sperasti divos te fallere Proteu (“Коварно ти, Протее, опита да измамиш боговете”), чиито думи могат да се разместват по всякакъв начин, стига да се запази хекзаметърът. По-късно в края на 17. век преподавателят по реторика Томас Лансиус пише протеева поема, която се състои само от едносрични думи, които могат да се разбъркат без ограничения, налагани от ритъма. Немският бароков поет Георг Харсдорфер дори създава комбинаторна морфологична машина за създаване на думи13. Изчислението като метод за създаване на литература преживява втори разцвет през 20. век с Макс Бензе и Щутгартската група, която се занимава с експериментална литература и компютърно генериране на текстове на принципа на случайността14. Разцветът на информационната естетика след Втората световна война идва до голяма степен като реакция срещу романтическия национализъм и култа към гения, които се заменят с обективната машина. През 1959 г. Тео Луц обработва фрази от романа на Кафка „Замъкът” с Марковска верига, за да произведе т.нар.

Тигре, тигре, или електронната литература

като протеев стих

на стр. vi



стохастични текстове. През 1960 г. в Париж е създаден „колежът по патафизика” УЛИПО, който за разлика от Щутгартската група се отнася по-иронично към алгоритмите и ги използва не като по-висш език, а като ограничение за писането. В този смисъл УЛИПО са антиформалисти, доколкото за тях алгоритмите са преди всичко пречка, предизвикателство, стимулиращо субективната креативност. Основният принцип както на организацията на УЛИПО, така и на текстовете, произвеждани от тях, е играта. Изчислението не е метафизически акт. Играта не се вписва в цялостна система. Тя е автономен затворен свят със собствени правила15. Същевременно случайността в играта винаги е в рамките на предзададен алгоритъм. Или както пише Маларме: “Едно хвърляне на заровете не отменя съдбата”. Стохастичната случайност ни дава избора от 1 до 6, онтологична случайност е, когато зарът се счупи и покаже 7. Електронната литература се отказва от претенцията да търси алгоритъма на всичко, посланието на Бог. Има криза на отсъстващата трансцендентност16. Думите с вкус на числа засядат в устата. Оставаме да си играем сами в своите микросветове и микроапокалипсиси17.

Игра с кода, или литературата като многоклетъчен вирусВ един от най-прочутите скечове на “Монти Пайтън”18 английски офицер лежи в палатката си в Африка с отхапан крак. Докторът учтиво и оптимистично съветва пациента да пие чай и когато играе футбол, да натоварва повече крака, който му е останал. “Благодаря докторе – небержно отвръща офицерът. – Ще порасне обратно след няколко дни, нали?” На което докторът отвръща, че причината за липсващия крак не е вирус, а многоклетъчен жив организъм, дълъг 11 метра и с красива опашка, известен още като „тигър”. Скечът е напълно абсурден, но разкрива една от основните характеристики на електронната литература, а именно постоянното усещане за грешка в системата, интензивната саморефелктивност и излъгването на очакванията. “Тигър в Африка?” – постоянно се питат героите, за да подчертаят още повече условността на целия скеч, защото всички знаем, че тигрите живеят в Азия. В крайна сметка тигърът се оказват двама мъже, облечени с костюми на тигър. Електронната литература постоянно поставя под въпрос себе си. Както пише Лев Манович, естетиката на виртуалните светове се основава на повтарящия се преход от илюзията към собственото й отменяне. “Виртуалните светове постояннно ни напомнят за своята изкуственост, незавършеност и конструираност. Те създават съвършената илюзия само за да разкрият машинарията отдолу”19. Манович нарича тази тенденция „Брехт като хардуеър”. За Стефани Стриктланд, която описва единадесет различни измерения на електронната поезия, принципът на краха на системата, или това, което тя нарича „видимите руини”, е ключов20. Цялата творба „Обсебването на Кристиан Шоу”21 се тълкува през призмата на разочарованието. Интерактивният читател трябва да разбере историята, но самата творба му пречи, забавя го, досажда. В този смисъл може да се разбира и понятието за “ергодична литература” на Еспен Аарсет – кибертекстовете изискват усилие и участие, за да си проправиш път през тях22. Често електронната литература си играе със самия софтуерен код, например стихотворения, които комбинират думи с команди от програмирането. Машинността, скритата под графичния интерфейс логико-математическа структура на текста се извеждат на преден план с иронична саморефлексивност. Може би едни от най-интересните проекти в тази насока са провокациите на арт групата Jodi, които симулират грешки в системата, дразнят окото и ни предизвикват с целенасочената си хаотичност. Тяхната основна естетика е грешката, проблемът, дисфункционалността. Техниката като възможност за разваляне и криза. На фона на величествените обещания на 90-те за виртуална реалност Jodi разкриват технологията с цялата й баналност, с грешките на пощурелите числа, с ужаса от електронни вируси. Провокациите на Jodi трудно могат да бъдат наречени електронна литература. Те действат по-скоро като грешка на езика, лапсус, пробив в системата, който

разкрива истинската й същност. Думите и цифрите като вирус, който уврежда съзнанието.

Локативни наративи: за загубването в горатаВ „Мечо Пух” Зайо решава да загуби Тигър, който вечно се перчи и се държи непочтително. Планът е коварен – да го заведат на далечна експедиция – някъде, където не е бил никога, и да го загубят там. Когато на другата сутрин го намерят, той “ще бъде тъжен тигър, Меланхоличен Тигър, Малък и Каещ се тигър, един „О, Зайо, щастлив съм да те видя!” тигър». Разбира се, всичко излиза наопаки и самият Зайо, Пух и Прасчо се загубват и не могат да намерят пътя обратно. Не можем да разчитаме на новите медии за ориентация. Очакваме, че те ще ни направят адекватни, информирани и успешни, но вместо това ставаме меланхолично загубени. Вдетиняваме се. Също както детето не може да си представи абстрактното пространство, а вижда неща, които може да пипне, опита и хвърли, така и ние все повече се разпадаме в локални взаимодействия с отделни обекти. Мащабите се объркват, голямото изглежда малко, малкото – голямо, въртим се около едни и същи страници по цял ден. Интернет не е карта, а мъглива гора. Той не е „виртуално пространство”, а констелация от места, колекция от файлове, свързани без цялостна перспектива, която да ги обедини. Според Манович все повече се отдалечаваме от систематичното пространство на Ренесанса, за да прегърнем „агрегатното” пространство. Това противопоставяне е аналогично на противопоставянето между “оптично” възприятие, което обединява обектите в континуум, и “хаптично” възприятие, което изолира всеки обект в полето като дискретна същност23. Живеем в дискретен свят. Няма голяма разлика между виртуалното пространство, което сме си построили, и реалното. Манович развива метафората на Станислав Улам за Лос Анджелис като дискретно пространство, в което трябва да караш цял час, за да достигнеш до следващата населена точка. В скъпите разпръснати кафенета седят пластично красиви хора аватари, с ограничен набор лицеви изражения и загубване в погледа. Виртуалното все повече се разкрива не като алтерантива на реалното, а като негово продължение. Оттук и популярната идея за „увеличената реалност”. GPS системите и мобилните устройства се използват, за да улавят пластове информация, свързана с всяко конкретно място, където отидем. По-голямата част от тази информация е свързана с бизнеса – ресторанти, магазини, паркинг; с туризма – все повече се разработват персонализирани гидове, които ни превеждат през непознати градове, а също и с литературата. Последните тенденции в електронната литература са свързани именно с локативните наративи, които позволяват обвързването на историята с конкретно място, на което читателят трябва да отиде в реалния живот24. Същевременно устройствата за локализиране позволяват пълен контрол над този, който ги ползва. Във всеки момент машината знае къде сме. Маршрутът на съвременния фланьор както в мрежата, така и в града се отразява с числова прецизност. “Разнообразни машини правят така, че този маршрут добива реалност: можете да го качите на сайтове за социални отметки, да го препратите на приятел и дори да бъдете рейтван за него.”25 Загубването става все по-възможно в духовен смисъл и все по-невъзможно в технически.В крайна сметка електронната литература не е нищо

друго освен протеев стих, пермутация на всеобщото усещане за криза, за разделяне и разпад, за скок, който не може да бъде спрян. В този стих ние – пишещите и четящите – не сме нищо повече от числа, колебаещи се между единицата и нулата.

1 Milo�, Česlav Ars Poetica, <http://wonderingminstrels.blogspot.com/2004/09/ars-poetica-czeslaw-milosz.html>, [посетен на 02.12.2011].2 Schumpeter, Joseph (2003). Capitalism, Socialism and Democracy. 6th edition. Routlege. London and New York. 3 Harvey, David (1989). The Condition of Postmodernity. Blackwell. 4 Дичев, Ивайло (2010). Национализмът като субкултура. – В: Таблоидното тяло, бр. 4 на СеминарБГ, <www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy4/item/293-национализмът-като-субкултура?.html> [посетен на 02.12.2011].5 Katherine Hayles (2007). Electronic Literature: What is it? <http://eliterature.org/pad/elp.html> [посетен на 02.12.2011].6 Коробко, Денис (http://www.litclub.bg/library/kritika/deniskorobko/eliteratura/index.html). 7 Стайков, Георги (2004). От текст към хипертекст. <http://www.litclub.bg/library/kritika/gstaykov/hypertext.html> [посетен на 02.12.2011]. Вж. също: Смядовски, Стефан (2005). Средновековието и хипертекстът. – В: Култура, бр. 27, 2005. <http://www.kultura.bg/media/my_html/2377/mediahiper.htm> [посетен на 02.12.2011].8 Стайков, Георги (2004). От текст към хипертекст.9 <http://www.eastgate.com/catalog/PatchworkGirl.html>10 Pasquinelli, Mateo (2008). Animal Spirits: A Bestiary of the Commons. NAi Publishers / Institute of Network Cultures. Rotterdam.11 Keynes, John (2003). The General Theory of Employment, Interest and Money. Project Gutenberg.12 Cramer, Florian (2005). Words Made Flesh. Code, Culture, Imagination. <http://www.netzliteratur.net/cramer/wordsmadefleshpdf.pdf>13 Пак там, 36-47. 14 Коробко, Денис (http://www.litclub.bg/library/kritika/deniskorobko/eliteratura/index.html).15 Cramer, Florian (2005). Words Made Flesh. Code, Culture, Imagination. <http://www.netzliteratur.net/cramer/wordsmadefleshpdf.pdf>, 58. 16 Господинов, Георги (2010). Невидимите кризи. <http://www.librev.com/discussion-culture/915-2010-05-25-23-24-52>17 Апокалипсисът идва в 6 вечерта, <http://www.theatreoffthechannel.org/homebg.htm> [посетен на 02.12.2011].18 The Meaning of War (Tigers) <http://www.youtube.com/watch?v=LCkFhafk26A> [посетен на 02.12.2011]. 19 Manovich, Lev (2001). The Aesthetics of Virtual Worlds Report from Los Angeles. – В: Digital Delirium, A. Kroker (ed.). Montrйal.20 Strickland, Stephanie (2006). Writing the Virtual: Eleven Dimensions of E-Poetry. <http://leoalmanac.org/journal/vol_14/lea_v14_n05-06/sstrickland.html> [посетен на 02.12.2011].21 Leishman, Donna (2004). The Possesion of Christian Shaw, <http://collection.eliterature.org/1/works/leishman__deviant_the_possession_of_christian_shaw.html> [посетен на 02.12.2011].22 Aarseth, Esper (1997). Cybertext: Perspectives on Ergodic Literature. The John Hopkins University Press.23 Manovich, Lev (2001). The Aesthetics of Virtual Worlds Report from Los Angeles. – В: Digital Delirium, A. Kroker (ed.). Montrйal.24 Manovich, Lev (2005). The Poetics of Augmented Space. <http://dxarts.washington.edu/courses/201/manovich_augmented_space.pdf> 25 Дичев, Ивайло (2011). Фрагментирането на автора в мрежата. – В: Професионалисти и аматьори онлайн, СеминарБГ, бр. 6, <www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy6/item/335-фрагментирането-на-автора-в-мрежата2.html> [посетен на 02.12.2011].

Тигре, тигре, или електронната литература...от стр. v



Ренета Божанкова

„Това е нереален свят, разтворима тъкан от нищото” – казано е за интернет от Клифърд Стол и цитирано от Роджър Фидлър при опита му не само да види историята на медиаморфозите, но и да прогнозира през 1998 г. еволюцията на новите медии и контекста на развитието им през далечната тогава и подходяща за футурологични упражнения 2010 г. И при все че Фидлър не е визионер като Теодор Холм Нелсън с натрапчивото желание на последния да предлага все по-нови версии на ключовия за мрежата хипертекст и така да я преобразява, медийният изследовател все пак успява относително точно да щрихира перспективите. Сред тях са и интегралната среда за комуникация и обмен на информация, и таблетите, и кибермедиите, които не пренебрегват „чертите от междуличностната област – двупосочност, участие, липса на разписание или посредник”1. Нито една от тези черти не липсва на днешните нови медии, имащи за свой дом глобалната Мрежа и представящи един от най-динамичните сегменти на киберкултурата. Широкото разбиране на новите медии назовава в техния низ и интернет и социалните мрежи, и електронните издания с различна периодичност и „излъчващ” източник, достъпни онлайн, и компютърните игри, и колективните дигитални енциклопедии, като списъкът може да се разширява с още приложения, услуги и платформи на web 2.0, движещи се към своя следващ модел - web 3.0, семантичната мрежа, дефинирана преди всичко като опит за конвергенция на виртуалния и физическия свят. В този контекст избираме да се спрем на две тенденции, които са все по-отчетливи и са част от постепенно оформящия се профил на новата мрежа. Така на въпроса „какво ново в новите медии” можем да отговорим с наблюдения върху постепенното и затова незабележимо привикване на виртуалния човек към състоянието на прозрачност, което сам е избрал чрез персоналната медия и социалните мрежи, и върху една тенденция на пръв поглед слабо свързаната с първата - към преживяване на виртуална носталгия по реалните земни пространства, носталгия, изразена в новата кибер-страст на картографирането. През последните няколко години към своите характеристики дигиталност, интерактивност, хипертекстуалност, дисперсност, виртуалност, новите медии прибавят и други – персонализираност, в смисъл на доставяне на целенасочено, форматирано и филтрирано съдържание и персоналност във варианта на себеподнасяне в/на мрежата чрез произвеждане и представяне на лично съдържание. Пътят към тях минава през осъзнаването на културните последици на технологичното превъзходство с акцент върху множество аспекти, сред които е именно преходът от масови към интерактивни медии. С него на свой ред се свързват и други промени: от централизирани към дисперсни медии, от пасивен консуматор към активен потребител, а това пък преориентира от четене и гледане към писане и творчество, отново насочени към обмен на информация и към общуване. Представата за персоналността в новите медии се простира в широки граници – от назования от Н. Негропонте „вестник „За мен”, медия, „която ще познава отделния читател толкова добре, че ще му доставя напълно персонализирани издания”2, до онлайн дневниците, блоговете и микроблоговете, наричани и лични медии, даващи достъп до суверенните и необозрими преди светове на отделните човешки съществувания. В началото на осъществяването на всеки нов цивилизационен проект, на всяка утопия, изглежда, че тя е синтез на свобода и съвършенство, докато не се появи един Бердяев и не призове да изберем свят по-малко съвършен, но по-свободен. Ала специфичното в разглеждания случай на киберкултурата е, че упражняващите ги са избрали доброволно новите форми на свобода и контрол, може би не винаги напълно съзнавайки, че всъщност се поверяват в ръцете на нов суверен. Мечтаната за всички власти прозрачност на индивида, също любима тема на литературните утопии, се постига без усилие онлайн. Мнозина днес виждат в мрежата осъществен паноптичен проект, дистопия с обозримост на всичко и всички, които я населяват или доброволно влизат в пределите й. Няма как да не е такова определението, след като толкова точно подхожда на актуалния опит, както забелязва Д. Совъл, написаното преди от М. Фуко за Паноптикума на Дж. Бентам: „Има толкова много килии, толкова много малки киносалони, в които всеки актьор е сам, идеално отделен и постоянно видим”3. Забележително е, че ниската степен на фамилиаризираност с интернет е всъщност еквивалент на по-слабо изразена поднадзорност, а с всяко следващо използвано приложение обвързаността расте, личното става видимо, всяка стъпка и всеки избор – регистрирани и постфактум вече програмирано прогнозирани. Оплитане в паяжината, ако изкажем тривиалната метафора. Но има разлика при сравнение с визиите на ХХ век и тя е съществена. Личното, решено да стане публично чрез новата медия, позволяваща мнозина (а не едни, както е в традиционните среди) да говорят на мнозина, намира израз не само в онлайн дневниците и е-литературата, но и в подменените идентичности и виртуалните личности. Самите те, толкова популярни в началото на интернет

времето, опитващи се да хвърлят маскараден плащ върху отделното човешко присъствие онлайн, са по-скоро изживян етап, заменен от желание за самоутвърждаване чрез присъствие на автентичен текст и образ в новите медии. „Видим онлайн” е стъпка към неосъзнатата, но и почти несрещаща съпротива прозрачност. Така прозрачността, живеенето в „кристални дворци” и стъклени стаи, които предричат литературните текстове-антиутопии (поне тези на Замятин, Набоков, Оруел, Хъксли), писани като предупреждение за наближаващото, са станали за виртуалния човек обичайни, превърнали се в условие за така желаната персонална медийност. Прозрачността е призрачност, проницаемост „за чуждите лъчи” (В. Набоков), тя е фобията на миналия век и въжделението на новия. Осъзнаването на тази проницаемост става често случайно и е по-скоро съпроводено с леко удивление, отколкото с неприязън или отдръпване – така реагираме онлайн, когато, четейки блог на автор, живеещ в Малайзия, без да възнамеряваме да коментираме или обозначаваме присъствие, приспани от привичната за читателя на книги анонимност, не видим върху екрана да просветва „София, България” и да си дадем сметка, че ни е разпознала и уловила вградената в блог-платформата услуга „глобална карта на посетителите”. С еуфорията на своята мимолетна означеност и значимост, на това, че сме били забелязани в потребителския безброй, заплащаме новопридобитата си глобална всевидимост. Така дигиталните карти се превръщат в още един инструмент и за персонализация, и за постигане на прозрачност, но картографирането, това сравнително ново онлайн увлечение, има свой основен стимул в стремежа към възвръщане, макар на ново ниво и в нова форма, на изгубваното чувство за опора, земя, принадлежност.В края на ХХ век, осмисляйки достъпността на всяко място, създаваща представата за смаляване на земята, дебатирайки екстериториалността и хиперреалността, постмодерните философи прогнозират постепенната загуба на чувство за място поради неразличаването на реалностите - виртуалната и изходната, материалната. Нещо повече, Пол Вирилио пише: “Но метагеографската реалност е тази, която стриктно подрежда теле-континентите на виртуалната реалност, която монополизира по-голямата част от икономическата активност на нациите и, обратно на това, разрушава културите, които са изцяло разположени в пространството на земната физика. Ние не виждаме “края на историята”, но виждаме края на географията.”4 Достъпът до „метагеографската реалност” обаче след постмодернизма и в началото на 21. век парадоксално породи в интернет носталгия по земната география, по реалното пространство. Усещането за територия, предел, място в интернет е особено интензивно, остро, изказано дори с привични вече думи като сайт, карта на сайта, киберпространство, а също и с обозначения на движението в това пространство - “посещения” на страници, маршрути и маршрутизатори, сърфиране и навигиране в метафорите от зората на интернет и киберкултурата5. Това чувство за място бе допълнително усилено, но и усложнено от развитието на технологиите за глобално позициониране, които позволяват да се види и да се преживее реалното във виртуалното пространство, както и да се изгради връзката между достъпното в интернет съдържание и материалния свят, но също и между въображаемите светове и обитаваната първа реалност. Конвергенцията на техника и култура обяснява избора на метафори, но също и тенденцията за реално картографиране онлайн на различни области на човешкото знание6 и действие, историческо и актуално, включително и на литературното творчество и литературните процеси, на културни паметници, езици и дори отделни думи, но също и карти на потребителите на социални мрежи (http://gawker.com/273201/the-world-map-of-social-networks) и на глобалната активност на създаващите Уикипедия (http://www.floatingsheep.org/2011/11/mapping-wikipedia-globally.html), на религиите и на културните различия и предразсъдъци (http://blogoscoped.com/prejudice/), на езиковите общности в Twitter (http://www.flickr.com/photos/walkingsf/6277163176/in/photostream‘). Картите - виртуални и реални - са начин за визуализация на знанието, за негово споделяне, но заедно с това и изследователски подход, подпомагащ ориентацията в протичащи процеси и установени състояния. Това е причината литературната наука и медийните изследвания да се обръщат към възможностите на географията и картографията през последните десетилетия чрез ред проекти и текстове, опитващи се да проучат и опишат пространствата на изкуствата, литературата, новите медии и да потвърдят “смяната на парадигмата: от време към пространство”7, настъпваща в културата и получила в научните изследвания определението “топографски поврат” или “пространствен поврат”8. Местата в мрежата, където се появяват картите, са трудно изброими, каквито са и обектите на самите карти; карта ни посреща и на корпоративни сайтове, и на лични страници. Формата или по-скоро кибержанрът на блога, разраснал се в междината на литературата и

медиите, също дава своето виртуално пространство на картите и атласите в различни свои рубрики и полета, защото тази практика да се публикува карта на лични пътувания, карта на роднини по света, карта с отбелязвания на територии, от които произхождат четени от блогъра автори9, и както споменахме по-горе, карта на глобалното позициониране на читателите на самия блог, дори карта на мечтите10, ни позволява да се видим не само във виртуалното огледало на персоналната медия, но да си възвърнем поне малко чувството за място. Ако за момент изберем абсурдистката гледна точка на Даниил Хармс, който пише „В миналото и бъдещето няма пространство, то изцяло е „заключено” в настоящето. И настоящето представлява пространство”11, ще можем да намерим обяснение за тази нова привързаност. Населяването на пространството е живеене в настоящето, наличността на пространство е условието за битието. И тази връзка, в първите кибергодини демонстративно охлабена и почти скъсана, днес се оказва отново важна и поновому осъзната, което показват каталозите с карти в интернет (Place Studies - http://placestudies.com/content/literary-places-and-maps) и блоговете, посветени на събиране и коментиране на карти онлайн (The Map Room - http://www.maproomblog.com/), изследователските проекти и учебни ресурси (www.mapsinliterature.it/). Удивителната изобретателност на създателите на онлайн карти, намерила медийно отражение в статия на британския „Телеграф”, озаглавена „Луди по картите”12, може да бъде проследена и в дигиталната колекция в блога на Франк Джейкъбс от „Странни карти” (http://bigthink.com/blogs/strange-maps). Това, което се е случило и се случва пред нас, може да бъде описано с думите на М. Кастелс: “Всяко културно проявление, от най-лошото до най-доброто, от най-елитарното до най-общодостъпното, върви ръка за ръка с останалите в тази дигитална вселена, която свързва в един гигантски, исторически супертекст миналите, настоящите и бъдещите проявления на комуникативния разум.”13 Ще добавим – освен на „супертекст” и на „свръхкарта”, за място на която сме заменили старомодната „приватност”, дали сме път на прозрачността и персоналността и така сме се оказали в попътното пространство на web 3.0, съединяващо виртуалното и физическото, и на облачните компютърни технологии, предизвикващи ни с поредната метафора на киберсвета.

1 Фидлър, Роджър. Медиаморфоза. Да разберем новите медии. София, ”Кралица Маб”, 2005, с. 198. 2 Пак там, с. 292. 3 Совъл, Даниел. Дигиталната личност. София, „Планета 3”, 2010, с. 38. Добавяме същото изречение и в превода на А. Колева (Мишел Фуко. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София, 1998.) - превод още повече приближаващ ни до асоциацията с усамотилия се физически човек, съединяващ се с другите във виртуалното: „Колкото клетки, толкова и малки театри, където всеки актьор е сам, съвършено индивидуализиран и постоянно видим.”, http://liternet.bg/publish1/mfuko/pan.htm). 4 Paul Virilio. The Information Bomb. Verso, 2001.5 Ratzan, Lee. Making sense of the Web: a metaphorical approach”. - Information Research, 2000, 6(1), (http://InformationR.net/ir/6-1/paper85.html); Yen, Alfred C. Western Frontier or Feudal Society?: Metaphors and Perceptions of Cyberspace. - Boston College Law School Faculty Papers, 2000, Paper 2 (http://lawdigitalcommons.bc.edu/lsfp/2). 6 Graham, M., Hale, S. A. and Stephens, M. Geographies of the World’s Knowledge. London, 2011, Convoco! Edition.7 Fischer-Lichte, Erika. The shift of a Paradigm: From time to space? Introduction. In: Bauer, R. et al. (eds): Proceedings of the XIIth Congress of the International Comparative Literature Association, (Space and Boundaries), Munich 1988, vol. 5, München: iudicium, 1990, pp. 15-18. 8Döring, Jörg/Thielmann, Tristan/et al. (Hg.): Spatial Turn. Das Raumparadigma in den Kultur- und Sozialwissenschaften. Bielefeld, 2008. 9 Вж. напр. http://chihiro.blox.pl/2009/07/Odnosnie-peryferii-w-literaturze.html; http://direlasua.wordpress.com/2009/07/22/literacka-mapa/).10 Не можем да не видим в привързаността на киберпоколението към картите следа от увлечението на 80-те и 90-те години ХХ век по Дж.Р.Р.Толкин и следващата го фентъзи вълна, което приучи тогавашните деца да чертаят свои карти и да се движат по тях във въображаемото, но пак по тях да създават и света си, възприемайки признанието-наставление на Толкин: „Имах карти, разбира се. Ако искаш да имаш заплетен сюжет, трябва да работиш с карта от началото, иначе никога няма да успееш да я направиш впоследствие.” (Интервю с Дж. Р. Р. Толкин от Дейвид Геролт по Би Би Си през 1968 г., http://www.endorion.org/tolkien/interview.html)11 Хармс, Даниил. О времени, о пространстве, о существовании. - http://hpsy.ru/authors/x176.htm. 12 Parker, Mike. Mad about maps. – The Telegraph, 11 Apr 2010 (http://www.telegraph.co.uk/news/7575641/Mad-about-maps.html). 13 Кастелс, М. Информационната епоха: икономика, общество и култура. Т. 1: Възходът на мрежовото общество. София, 2004, с. 368.

Изследването е подкрепено от Фонд “Научни изследвания” - СУ, проект 63/15.04.2011 г.

Н о в о м е д и й н и м е т а ф о р и

Р А К У Р С И

Митко Новков

+1. Бързина: Новите медии са бързи, човек създава събитие във фейсбук, то достига до множество хора и макар че не всички, които са заявили, ще се появят, да идват, все пак някои се появяват и човек, така да се каже, има някаква публика. Освен това връзките: вече може да се стигне от България до Куинсланд например или до Хабаровск за един миг само било чрез фейсбук, било с електронната поща, което изключително улеснява координацията при организирането на някакъв фестивал или друг културен „инцидент“. Заедно с това лесно се достига до информация от най-различно естество – интернет е най-огромният справочник на света и въпреки че не е от най-достоверните, все пак е от най-богатите. И ако човек знае как да търси онова, което му трябва, много бързо ще успее да го намери, провери и съответно използва по предназначение.

2. Ширина:Или, казано по друг начин, създаването на мрежи. Благодарение на новите медии човек може да открие съмишленици навсякъде по света и – макар че едва ли реалният контакт може да бъде заместен на сто процента, все пак се придобива чувството за общност, за приятели, за съратници. Освен това е някак успокояващо, че на хиляди мили от теб също има човек/човеци, развълнувани от нещата, които ти правиш и които теб те вълнуват. По същия начин се вълнуваш и ти – получава се като резултат едно усещане за съпричастност, за общо дело, за съидейност – новите медии успяха по някакъв начин да ерозират противостоянието „център-периферия“ – вече всичко носи в себе си способността и потенциала да се превърне за известно време в център, независимо от това дали се намира в големите културни метрополии или пък не.

3. Количество:За кратко време могат да се организират много хора и онова, което като че ли няма в себе си определения като

атрактивност и интересност, да се превърне изведнъж в доста коментирано и доста обговаряно културно събитие. Заедно с това публикуването на информация за нещо, което се е случило, може да достигне чрез интернет до много хора и следващия път – ако държи да става периодично и дори да се утвърди като традиционен културен факт, да си осигури много повече публика и участници, отколкото е имало преди това. Новите медии, както личи и от трите предимства (може, разбира се, да се изброят и още), съдържат в себе си таланта да разширяват мащабите, да скъсяват разстоянията и да разстилат доста по-големи пространства пред културата като случване и събитие. Тоест, постига се така ефект на количественото й нарастване.

- 1. Нетрайност:Събитията в интернет обаче за жалост са нетрайни. Непрекъснатият поток от информация води до затрупването на всяка новина със следваща и сред този куп човек трудно може да се ориентира и понякога се загубва. Случва му се поради това да пропусне важни неща, да ги забрави или пък те така да се изличат от паметта му, че той да не се сети никога за тях. И когато види някъде нещо подобно (или същото), преживява състоянието на dйjа vu. Скоротечността на случващото се води до провал на неговата трайност – вече нищо не може да се забрави, защото нищо не може да се запомни. А дори и да се запомни, то е за твърде малко време, защото наред идва следващото нещо, за него трябва да се приготвяме, на него трябва да обръщаме внимание. Няма по-мимолетна цивилизация от нашата съвременна цивилизация, защото в основата й е заложена бързината, скоростта и всяко по-бързо и по-следващо нещо е по-важно и повече от значение от това, което е по-продължително и предишно.

2. Повърхностност:Горното води до повърхностност на възприемането. Не случайно в интернет сърфираш, тоест носиш се по вълните на информацията и на събитията, не се гмурваш надълбоко, не дълбаеш, не изследваш. Знанието се оказва

набор от несвързани факти – интернет прави така, че се губи цялостността на информацията, всичко е частично, на парче. Независимо от многобройните „връзки“ и „препратки“, във виртуалното пространство човек няма възможността да търси корените, да изследва дълбоките основания на културния факт. Това поражда хора, които са нещо като „информирани невежи“ – самите те нямат способността, а изглежда и много не им и трябва, да синтезират знанието, да го превръщат не в знание оттук-оттам, а във фундамент на съществуванието. Така културният живот става плъзгав, всичко е равно на всичко.

3. Качество:От това губи качеството на културата, а знаем, че културата е преди всичко качество, така че се губи онзи характер на културата, който е най-важен за нея, който не я прави безхарактерна. Разбира се, от тук може да се направи и друг извод, а именно - характерът на културата става друг, такава, каквато я познаваме, тя изчезва, появява се на нейно място друга култура с друг характер. Но този неин характер е лекомислен и необременяващ – интернет стори така, че всичко да може да бъде публикувано, без значение от това колко е иновативно или пък банално. Пример са т.нар. „поетични“ или „литературни“ сайтове (не всички), както и някои блогове – много често наблюдаваме там, че техните автори или участници в тях бъркат словесното художество с елементарната грамотност – сякаш всеки, научил се да чете и пише, може да бъде поет. Все едно да твърдим, че всеки, който се е научил да ходи, може да бяга като Юсеин Болт. Обаче не може и ето как качеството се изпарява от виртуалното пространство.

Обобщение: Новите медии помагат за/на количественото културно случване, но не помагат (и дори възпрепятстват) неговото качествено осъществяване.

Задачата:Да се опит(в)аме да преодоляваме дисонанса между количество и качество в новите медии.

Господин Храбал, вие сте главен редактор на едно от най-авторитетните чешки хуманитарни списания, Aluze, чието подзаглавие гласи „ревю за литература, философия и още”. Вашето издание съществува от 1998 г., като първоначално излиза в хартиен вариант, а от 2007 г. – само в електронен. Кое наложи тази промяна? Може би факторите по онова време да бяха и повече, но първостепенната причина несъмнено бяха парите. Aluze е списание за отбрана, малобройна публика. То се субсидира от грантове на Министерството на културата на Чешката република и на Философския факултет на университета „Палацки“ в Оломоуц, като идващите от тях средства стават все по-ограничени, а в същото време разходите за отпечатване на едно хартиено периодично издание растат непрекъснато. Вярно, някои читатели изразиха съжаление, че Aluze престана да излиза на хартия, но аз съм убеден, че преминаването към електронна версия беше стъпка в правилната посока за списанието.

Измени ли се в резултат на тази промяна профилът на изданието, публиката му, авторитетът му?Профилът на Aluze не се промени изобщо. Запазиха се всички негови рубрики. И издателското оформяне на текстовете остана същото. Ние не прегрешаваме, възползвайки се от това, че една публикация в интернет дава възможност текстът да се поправя след публикуването му. Не пипаме вече публикувани текстове. За да угодим и на по-консервативния читател, Aluze има и вариант, симулиращ печатна версия. Той е във формат PDF, с номерирани страници и т. н., тоест от него може да се цитира по стандартния начин, като от печатните издания. Освен това сме първото чешко списание за култура, публикуващо броеве във формати, пригодени за четци на електронни книги (e-book). Обратното, тъй като благодарение на всичко това информацията стана много по-достъпна, публиката ни се увеличи. Не изгубихме наличните си читатели и

спечелихме нови, които не биха си купили списанието в книжарницата, но са попаднали на него, зачели са се и са установили, че им е интересно. Що се отнася до авторитета, мисля, че Aluze го запази. Не съм сигурен обаче дали щеше да си спечели същия авторитет, ако от самото начало изданието бе излизало само електронно. Към момента на преминаването към електронна версия то вече имаше деветгодишна традиция и си бе извоювало известен престиж.

Имат ли предимства електронните медии в областта на културата пред хартиените? А обратното?Зависи за какво предимство говорим. Засега като че ли в общия случай е в сила, че списанията на хартия все още се приемат с по-голям респект от академичната общност. И си мисля, че в това отношение Aluze е изключение именно заради „хартиеното“ си минало. Все пак обаче виждам от работата с моите днешни студенти в специалността чешка филология, че ситуацията занапред ще се променя много бързо, именно когато тяхното поколение започне да играе по-съществена роля в академичните среди.

Дигитализацията на културата променя ли я според вас същностно, или става въпрос просто за смяна на носителя?Не се чувствам компетентен да отговоря на един тъй глобален въпрос. Все пак ми се струва, че дигитализацията на книгата бележи края на една галактика… Гутенберговата галактика, както я бе нарекъл един жив класик. Казвам това като проста констатация, а не като носталгична въздишка за старите времена…

Какви са вашите наблюдения върху процесите, свързани с взаимодействието на литературата и културата и т. нар. “нови медии” в чешка среда?Новите медии оказват и ще оказват влияние върху

литературната продукция. Това е вън от съмнение и в него няма нищо странно или изненадващо. Романовите форми ще усвояват средствата на новата комуникация. Също както в романите на Карел Чапек започват да се появяват елементи от тогавашните журналистически жанрове, така у съвременните автори ще има, всъщност вече има, пасажи с диалози под формата на есемеси. Що се отнася до културните и специализираните списания, убеден съм, че много от тях постепенно ще тръгнат по пътя, по който Aluze тръгна още преди пет години. По мое мнение не е етично цялото общество, намиращо се в криза, да финансира специализирано списание за двайсетина читатели, когато има алтернативи за издаването му.

Литературоведът Петър Билек използва случая с прекратяването на публикуването на Aluze на хартия, за да разсъждава в едно свое есе („За книгите и електронните текстове”) не само върху предимствата, но и върху недостатъците на функционирането на културата и литературата в електронна среда - според него това например прави проблематично съществуването на литературни и културни общности. Какво е вашето мнение по този въпрос?Въпреки че Петър Билек е сред хората от литературната и академичната общост, които чувствам най-близки, по всяка вероятност не съм чел текста, който споменавате. Така че не знам какви са били разсъжденията му по този въпрос и накъде са били насочени. Според мен електронната среда несъмнено влияе върху съществуването на литературни общности, но не непременно негативно. Аз например много обикнах четеца на електронни книги и вече съм прочел на него няколко много „дебели“ романа, изпратени ми от един мой добър приятел, с когото в последните години общувам само по скайпа… И нашата електронна комуникация не е заместител на близкия контакт в салон за интелектуалци на чаша чай, а е заместител на не-комуникацията. Убеден съм, че съществуването на културни и литературни общности не е обвързано с печатните книги и издания. Точно обратното – различни читателски групи и общности могат прекрасно да се създават благодарение на интернет. И това вече се случва.

Въпросите зададе АНИ БУРОВАПреведе от чешки АНЖЕЛИНА ПЕНЧЕВА

Три пъти плюс, три пъти минус за новите медии

Дигитализацията на книгата бележи края на една галактикаРазговор с Иржи Храбал, главен редактор на списание Aluze

Настоящата публикация е издадена с подкрепата на Институт “Отворено общество” - София. Изказаните становища и мнения в публикацията са отговорност на авторите и не отразяват непременно позицията на Институт “Отворено общество” - София.

Издава Фондация “Литературен вестник”

Редактори на броя: АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА И МАРИЯ КАЛИНОВА

Брой 39-40 В броя четете приложението 1,50 лв. …7-13.12.2011 Год. 20 Брой 39-40 1,50 лв. Потъването на Венеция Прекрасната

Documents