УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР ПЕТЪР (27 май 927 – 30 януари 969)da.uni-vt.bg/u/519/pub/9516/istoria-str403-479.pdf · цар Петър. Титаничните

403

РАЗДЕЛ III

ГОДИНИ НА МИР И „РАТНИ БЕДИ” (927–1018)

Глава I

УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР ПЕТЪР (27 май 927 – 30 януари 969)

проф. д-р Пламен Павлов

Цар Петър (927–969) и до днес e един от най-критично оценяваните средновековни български владетели. Синът на Симеон Велики управлява по-вече от четири десетилетия – факт, който сам по себе си свидетелства за относително устойчиво развитие на държавата, независимо от проблемите, характерни за всяко едно „живо” общество. Въпреки това обаче този бъл-гарски владетел е прицел на негативни, често емоционално обагрени оценки в историческата наука, да не говорим за публицистиката и художествената литература... Цар Петър е представян като главният виновник за „упадъка“ на Първото българско царство, за засилването на социалното разслоение, за катастрофата през 968–971 г. и окончателната гибел на държавата през 1018 г., за проникналата във Велики Преслав „византийската поквара“ и т.н. Обявен по презумпция за „слаб“ и „безволев“, цар Петър „... не можел да бъде нито управник, нито пълководец“ (П. Мутафчиев), в него „... религиозното чувство надделявало над държавническия усет“ (В. Златарски), този български владетел „... е бил пригоден повече за „царството небесно“, отколкото за „земното“, при него духовенството „... сполучило да разпространи нашироко между българите опасния за държавата мистицизъм...“( Г. Баласчев) – това са само част от оценките на видни български историци, превърнали се в свое-образна „присъда” над този български цар.

Увлечени от подобни разсъждения, цитираните класици на българската медиевистика сякаш забравят проявените от България изключителни съпро-тивителни сили в продължение на половин век след прословутия „упадък“ при цар Петър. Титаничните фигури на цар Самуил и останалите ярки личности от рода на Комитопулите, болярите Кракра Пернишки, Ивац, Драгшан, Дра-гомъж и други личности от втората половина на Х и първите десетилетия на ХІ в. в голямата си част са рожби на Петровата епоха с приписваните ù „пагубни влияния“ и „опасен за държавата мистицизъм“! Наивно е да се твър-ди, че царицата византийка Ирина Лакапина и духовенството са проводници

404

на чужди интереси, както и че всички форми на византийското влияние (идейно, културно, правно и пр.) са непременно „подмолни“ и „разрушителни“. Напротив, нерядко именно това влияние стабилизира и стимулира българска-та държавна система. С други думи, надали има друг български средновековен владетел, който в такава степен да е жертва на емоционално-романтична-та представа за „силните“ и „слабите“ царе в нашата история, на извънмер-ното персонифициране на процеси и събития, както и на субективните на-гласи на изследователите.

Фактите показват, че при цар Петър България продължава да бъде ре-гионална „Велика сила“, с която всички политически партньори е трябвало да се съобразяват. Военната ù мощ остава на висота, което личи даже от крайно неблагоприятните събития през 967–971 г. Нито Никифор II Фока (963–969) е бил склонен да започне истинска война с България; нито успе-хите на Светослав Киевски, както ще видим, са били лесни и безспорни. И ако българската държава е била в такава степен „пропита от отровата на византинизма“, ако аристокрацията и народът са обхванати от „апатия и малодушие“, остава трудно обяснимо как българите само от западните обла-сти на същата тази държава при Самуил и наследниците му са в състояние десетилетия да удържат безпрецедентния по сила, мащаби и ожесточеност си византийски натиск. Нещо повече, да нанесат тежки удари на империята (особено в периода 986–1000 г.), които Василий II компенсира с „тотална война“ и невъобразима даже и за средновековните „стандарти“ жестокост.

Предпоставеното отношение към цар Петър и епохата му не е напълно преодоляно, въпреки сериозните опити за неговата реабилитация, дело на П. Коледаров, Г. Бакалов и други автори. Така или иначе, този период от българ-ското минало се нуждае от обективна и безпристрастна преоценка, въпреки обективните трудности в това отношение. Разбира се, не бива да се отива и в другата крайност – повече от ясно е, че Петър не е бил „идеален“ и безпогрешен владетел. Царят и помощниците му (вкл. неговият настойник и учител в „голямата политика“ Георги Сурсувул) допускат сериозни греш-ки, нерядко действията им са колебливи, тромави, недостатъчно ефикасни. Цар Петър по принцип е лоялен съсед и избягва да използва на всяка цена вътрешните и външни затруднения на Византия в свой интерес. Този в по-вечето случаи благосклонен неутралитет позволява на империята да премине в решително настъпление срещу изживяващите криза свои арабски съседи, да проведе важни реформи и да укрепи своята армия. Всичко това е ставало буквално пред погледа на цар Петър и неговите приближени. Оказва се, че съвсем не е далеч времето, когато същата тази армия трябва да бъде въз-пирана на българска земя. България обаче никога не се поставя в зависимост (камо ли пък доброволна!) от интересите на своята южна съседка. Страна-та преживява нашествията на маджарите (унгарците), „бич“ за тогавашна Европа; продължава да респектира съседите си с военните си сили и поли-тическо влияние. Не на последно място, мощният културен процес, започнал при Борис-Михаил и Симеон Велики, също продължава естествения си ход.

405

ВЪЗЦАРЯВАНЕТО НА ПЕТЪР

Идването на Петър на българския царски престол е въпрос, който крие редица неизвестни и спорни моменти. Те не са намерили своето достатъчно убедително обяснение предвид твърде общото представяне на настъпилите във Велики Преслав промени в известните ни исторически извори. Знае се, че първородният Симеонов син Михаил е лишен от правата си на престоло-наследник и насила изпратен в манастир, въпреки че остава неясно кога, как и по какви причини става това. Обикновено се приема, че престолонаслед-ник става вторият син, именно Петър. Две серии от печати (за тях срв. по-долу), за които е най-правдоподобно да се приеме, че са принадлежали на двама български престолонаследници (канартикини) от първата четвърт на Х в., са свързани обаче не с Михаил и Петър, както би следвало да очакваме, а последователно с Михаил и с Йоан/Иван! Това би могло да означава, че след отстраняването на най-големия свой син цар Симеон е определил за на-следник именно Йоан, а не Петър. Изказано е предположение, че Петър е не втори, а трети син на Симеон Велики, което означава, че Йоан е втори син от първия брак на Симеон (П. Георгиев) – обстоятелство, което обяснява по приемлив начин събитията след тази промяна.

Съществува хипотезата, че към 924–925 г. между цар Симеон и прес-толонаследника Михаил са възникнали разногласия във връзка с поредната ескалация на българо-византийския конфликт. В резултат на това канарти-кинът, който би следвало по същото време да е зрял мъж на не по-малко 30 – 40 години, е бил отстранен и насилствено изпратен в манастир. Във връзка с това на преден план излиза именно Петър. За да бъде още по-категорично гарантирана позицията на Петър, той не е получил титла на канартикин, а е бил обявен за съвладетел на своя баща (Т. Тодоров) – положение, което е напълно възможно предвид аналогичната практика и в тогавашна Византия. Впрочем, следва да припомним, че самият Симеон също не е бил канартикин, а е изведен от баща си Борис-Михаил директно за владетел или по-скоро за съвладетел. Знае се, че старият княз, макар и монах, съвсем не се е отказал от върховната си власт на „от Бога архон на българите”.

Оловните печати, за които стана дума, принадлежат на лица с имената Йоан и Михаил, към които е прибавена двойната титла „багатур канаиртих-тин”. Те са свързани с основание от Ив. Йорданов с двамата братя на цар Петър – теза, с която изразяват съгласие и други изследователи. К. Попкон-стантинов прилага друг подход, допускайки, че става въпрос за приближени на престолонаследника, които носят титлата „багатур” – по аналогия и с византийски титли, свързани с личността на императора. За притежатели на печатите този изследовател приема потомците, съответно син и внук, на близкия до княз Борис-Михаил кана багатур Сондоке. От своя страна Б. Николова смята въпроса за отворен (вкл. в случая да имаме неизвестни бъл-гарски титли и личности), изтъквайки че в своя труд „За управлението на

406

империята” Константин Багренородни нарича българския престолонаследник само „канартикин”, но не и „багатур” – за разлика от втория син на владе-теля, който е с двусъставната титла „боила таркан”. Тези резерви обаче са пресилени – у Константин откриваме редица случаи, в които специфични бъл-гарски названия са изопачени, а в някои случаи дори и неразбрани (например „вулиа” вместо „боила”, „алогоботур” вместо „олг багатур” и др.). Въпреки някои основателни бележки, не е приемлива и хипотезата на К. Попкон-стантинов. Титлата „багатур” вероятно е давана на военачалници със съ-ответните заслуги, а не просто на висши офицери и държавни служители. В този смисъл е възможно не всеки български канартикин да е бил и „багатур”, особено ако е бил непълнолетен, твърде млад и т.н. Михаил и Иван, синове от първия брак на Симеон, през 20-те години на Х в. вероятно са били дос-татъчно зрели мъже, за да участват във войните на своя баща, съответно да има основание да бъдат носители на титлата „багатур”. Така или иначе, за нас най-правдоподобна и перспективна за изясняването на събитията е версията, предложена от Ив. Йорданов.

Разказът, от който черпим информация за събитията, е следният: „Ас-трономът Йоан видял император Роман и му казал следното: „Господарю, над арката горе на Ксиролоф е поставена статуя, която гледа към запад – това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата ù, в същия момент Симеон ще умре.” Император Роман изпратил през нощта [свои] хора и отсякъл главата на статуята. В същия час починал в България Симеон, обхванат от безумие и сърдечна болест, след като напразно бил беззаконствал. Той поставил за владе-тел сина си Петър, когото имал от втората си жена, сестрата на Сурсувул, който бил оставен за настойник на децата му. А Михаил, роден от първата му жена, той подстригал за монах. Йоан пък и Вениамин, братята на Петър, още се обличали в българско облекло…”

Това е разказът на т.нар. Продължител на Теофан, който с едни или други вариации, срещаме и в другите хронисти. В старобългарския превод на хрониката на Георги Амартол, осъществен най-вероятно по времето на цар Самуил, също е казано: „… [Симеон] постави за княз своя син Петър, когото имаше от втората си жена, сестрата на Георги Серсубил, когото остави и като наставник на своите деца. А Михаил, който беше от първата му жена, подстрига за монах. А Йоан и Вениамин, братята на Петър, бяха с български одежди…”

Да се каже с абсолютна сигурност какво се е случило във Велики Преслав в месеците и дните преди и след смъртта на цар Симеон Велики (27 май 927 г.), е практически невъзможно. Отстраняването на Михаил от престо-лонаследието надали е било само следствие на междуличностен конфликт, сблъсък „на поколенията” и т.н., а несъмнено е имало своето конкретно политическо съдържание. Византийската легенда (сътвореният от импер-ската пропаганда слух) за „черната магия”, довела до смъртта на българския цар, създава впечатление за неочаквано, внезапно събитие. Картината на „…

407

безумието („άνοια”, впрочем, това е понятието за деменция) … и сърдечната болест” („νόσω κακακαρδία”), от които бил „обхванат” цар Симеон преди смъртта си, може да се тълкува и като негово по-продължително заболява-не. Вероятно това заболяване се е развило за не повече от няколко месеца, като не е изключено могъщият доскоро владетел да е бил превърнат в паси-вен наблюдател, дори в играчка на борещите се за власт свои приближени и роднини. Примерите и в българската и световната история са достатъчно много. Достатъчно е да хвърлим един поглед към „Алексиадата” на Анна Комнина, в която тя представя действията на по-малкия ù брат през 1118 г. – съгласието на Алексий I Комнин (1081–1118) именно Йоан II Комнин да заеме престола е „имитирано” с (уж) кимване с глава от намиращия се на смъртно легло Алексий, който по същото време е в кома, а може би вече и не е между живите…

Най-вероятно във Велики Преслав в края на май 927 г. е извършен „таен” или явен държавен преврат, осъществен от Георги Сурсувул и неговата сестра, неизвестната по име тогавашна българска царица. В такъв случай отстраняването на Михаил е станало не преди години или месеци, а непо-средствено преди смъртта на Симеон. Тогава като съвладетел е бил издиг-нат Петър, а Йоан (втори син от първия брак на Симеон?) е „компенсиран” с титлата и позициите на престолонаследник/канартикин, тъй като Петър все още не е бил женен и е нямал деца.

Така или иначе, през 927 г. цар Петър е все още твърде млад (може би дори непълнолетен?), което мотивира необходимостта от настойник в ли-цето на Георги Сурсувул – ситуацията донякъде напомня онова, което прави кавхан Исбул след смъртта на кан Омуртаг век по-рано (вж. в предходната част на този том на „Българска национална история”). С други думи, още при възцаряването на Петър някои държавни решения сами по себе си съз-дават предпоставки за нестабилност в близка или по-далечна перспектива. Както стана дума, въпросът с престолонаследието най-вероятно „по нево-ля“ е решен в полза на оформящата се опозиция. Ако пък Йоан/Иван, бидейки евентуално по-голям от Петър, е канартикин от по-ранно време, предвид неяснотата около отстраняването на Михаил, ситуацията около престола става още по-заплетена, заредена с идеи за узурпация в най-близко бъдеще.

МИРНИЯТ ДОГОВОР С ВИЗАНТИЯ (927 г.)

Със смъртта на Симеон Велики въпросът за уреждането на продължи-телния българо-византийски двубой излиза на преден план. Умората от дъл-гата война, растящите финансови и материални разходи, както и борбата за власт във Велики Преслав, си казват думата. Както личи от преговорите с Роман Лакапин през 923 г., самият цар Симеон съвсем не е бил толкова дале-

408

че от идеята за мир, а максималистичните му претенции вероятно са имали за цел постигането на възможно най-изгодни условия за българската страна.

Проблемите в царското семейство извеждат начело на държавата цар-ския регент, близък роднина (шурей) и вероятно тогавашен кавхан Георги Сурсувул – личност, за която знаем твърде малко, но чиято роля в българския държавен живот през онези години несъмнено е изключително важна. Според някои учени „Сурсувул” не е име, а изписване в изопачен вид титлата „ичир-гу боил” / „чръгобыла”, съответно той не е бил кавхан, а е заемал висшата длъжност на ичиргу боил. Независимо от сходното звучене, допълнено с едни или други аргументи, въпросната теза влиза в противоречие с важен съвре-менен паметник, какъвто е надгробният надпис на Мостич. В него ясно е заявено, че този виден български болярин е бил „чръгобил” при царете Симеон и Петър, и то вероятно в продължение на десетилетия. Нямаме никакво ос-нование да смятаме, че в България е имало повече от един ичиргу-боил, нито че Мостич се е отказал или е бил отстранен в самото начало на Петровото царуване (допускане К. Попконстантинов), като израз на промяна в баланса на борещите се за власт и влияние групировки във Велики Преслав.

Надгробният паметник с кирилски надпис на ичиргу-боила Мостичот Велики Преслав

Тези интерпретации се сблъскват с категоричното обстоятелство, че Георги Сурсувул е водеща фигура при цар Симеон, негов зет и т.н. – всичко това е свидетелство, че той е бил особено близък до царя поне през послед-ните няколко години от неговия живот. По същото време със сигурност ичиргу-боил е именно Мостич. Изказвана е и една идея, която наглед прими-

409

рява тези несъответствия – че „Мостич” е било едно от имената на самия Георги Сурсувул. Това хрумване обаче не е реалистично – ако „Мостич” е лично име, при това нехристиянско по произход, няма логика един монах да се е „отказал” от християнското си име – име, с което очевидно е бил известен достатъчно широко в България, а дори и във Византия.

Последният известен ни ичиргу боил преди Мостич е Стасис, спомена-ван през осемдесетте години на IX в. Ако Мостич е негов приемник (нещо, което по принцип не е невъзможно), той би трябвало да е роден още във времето на Борис-Михаил и съответно към 927 г. да е в напреднала възраст. Както знаем обаче, именно ичиргу-боилът, т.е. Мостич, ръководи наказател-ната акция срещу княз Захарий Прибиславич и окупацията на Сърбия през 924 г. – вероятно една тежка и продължителна военна операция, която надали е била поверена на едни възрастен военачалник. Според нас най-правдопо-добно изглежда Георги Сурсувул да е тогавашният български кавхан, близък родственик на Симеоновия кавхан Теодор. Като такъв Сурсувул съобразно традицията е поел функциите на регент спрямо младия Петър, както е било във времето на кавхан Исбул при Маламир и Пресиан I.

Новата власт във Велики Преслав на първо време не променя курса на отношенията с Византия. Нещо повече, през лятото на 927 г. в Източна Тракия започва поредната българска офанзива, в която според автора на „Житието на св. Мария Нова“ цар Петър действа по-жестоко от покойния си баща. Опустошени са редица византийски крепости и селища, включи-телно гр. Виза. Не след дълго обаче в Константинопол пристига монахът Калокир, арменец по потекло, който носи хрисовул („златопечатно писмо“) от цар Петър до Роман Лакапин с предложения за мир и династичен брак. Според византийските хронисти Петър и Георги Сурсувул се решават на радикалната стъпка, тъй като се боят от ответен византийски поход. Ос-новната причина за мира обаче са върлуващият в България глад, природните неблагополучия (суша и скакалци, които унищожават реколтата), страхът от агресивни действия на съседите (маджари, хървати и ромеи). Тези раз-съждения на византийските автори (на първо място т.нар. Продължител на Теофан), писали десетилетия по-късно, са пресилени, особено пък за конкрет-ната ситуация през 927 г. Войната между българи и хървати вече е приклю-чила с приемлив и за двете страни мир, няма данни за маджарска активност, още по-малко пък за замисли и реални възможности за византийска военна акция. Очевидно до решение за мир с империята българската страна стига самостоятелно и без да се поддава на натиск отвън.

Мисията на Калокир е представена като „тайна“, което се свързва с вътрешнополитическата обстановка в България. Според В. Златарски сред българския елит още през 927 г. се очертават две групировки – едната (пра-вителствената) е решена на мир с Византия, другата (опозиционната) изра-зява волята на т.нар. Симеонови велможи за продължаване на ожесточения двубой. По сходен начин разсъждават и други учени (Ст. Рънсиман, М. Вой-

410

нов и др.), според които силата на втората „партия” принуждава правител-ството да държи в тайна своите планове.

Липсата на преки свидетелства от самото време на мирните прегово-ри, както и наличието на определена тенденциозност в позицията на хронис-тите (хора от кръга на Константин VII Багредонородни, един от ярките идеолози на византийската „изключителност”!) изискват по-голяма критич-ност към тези извори. Негативното отношение към Петровото царуване, формирано на базата на общите впечатления от развитието на Българско-то царство през X–XI в., също трябва да бъде преодоляно. Ако се вгледаме в изворите, тезата за острите вътрешни раздори по въпроса за мира още през 927 г. не намира сигурна почва. Напротив, излиза, че сред преславския елит е имало относително висока степен на съгласие. Подетият курс е подкрепен от най-приближените хора на покойния цар – от кавхана Георги Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, калу-таркана Симеон, сампсиса (началникът на дворцовата канцелария) Симеон, неизвестния по име миник (командващ конницата), т.нар. магот (отново военен командир) и др. Някои са от тях са близки царски роднини – Георги Сурсувул и сампсис Симеон са съответ-но шурей и зет на цар Симеон, а знатният българин Стефан, който играе особено важна роля в българо-византийските преговори през есента на 927 г., може би е племенник на покойния цар и първи братовчед на Петър. Това прави израза „Симеонови велможи” в смисъл на изконно опозиционна дворцова „партия” повече от условен, особено към 927 г.

Редно е да се запитаме дали инициативата е наистина българска, както твърдят хронистите? Буди изненада, че при Роман Лакапин идва не българ-ски дипломат, а негов сънародник арменец, византийски поданик. Той дори не е придружаван от български официални или „неофициални” лица! Това според нас може да означава само едно – монахът Калокир е византийски пратеник, натоварен с мисия в България по-рано (след Симеоновата смърт?), който този път носи дългоочаквания отговор на византийските предложения за мир – предложения, правени години наред и отхвърляни от цар Симеон с едни или други доводи. Разбира се, в определен смисъл инициативата може да се третира и като „българска”, доколкото за пръв път от 913 г. от Велики Преслав идват не обструкции и предизвикателства (вкл. българският владе-тел да бъде признат за ромейски василевс!), а приемлив отговор. Наистина, в „Словото за мира с българите“ цар Петър е определен като „непричастен към кървите”, като идващ „... доброволно, защото свише иде подбудата”. Тези изрази обаче не са пряко свидетелство, че мирът е доброволен акт и инициа-тива на българската страна – в стила на реторическото изкуство те целят да свържат сключения мир с Божия промисъл, поради което не бива да им се придава конкретен фактологически смисъл.

Положителният български отговор на византийските предложения за мир е приет с обяснимо задоволство и възторг от император Роман Лака-пин. В Месемврия са изпратени монахът Теодосий Авука и Василий Родоски,

411

които са сред най-добрите дипломати на империята. В Месемврия от Ве-лики Преслав пристига Стефан, близък Петров роднина (както стана дума, вероятно негов първи братовчед), с което между България и Византия офи-циално е постигнато примирие. Очевидно Стефан е разполагал с нужните широки пълномощия, защото заминава заедно с императорските пратеници във византийската столица за по-нататъшни контакти. Скоро след това в Константинопол пристига самият Георги Сурсувул, придружаван от изброе-ните по-горе български първенци. Тази незапомнена по мащабите си и своята представителност дипломатическа офанзива води до сключването на мирен договор, който също е без точен аналог в двустранните отношения. Разбира се, той има сходства с мирните договори при Тервел и Омуртаг, но несъмне-но съдържа и редица нови моменти. Постигнат е т.нар. „дълбок” или „дълъг мир“ (сключван по принцип за 30 години, в случая реално продължил четири десетилетия), скрепен с династичен брак. Империята нарушава своите ве-ковни принципи за „блестяща изолация“, като на чужд владетел е дадена за съпруга византийска принцеса – решение, което не е преглътнато няколко десетилетия, ако съдим по упреците на Константин VII Багренородни към Роман Лакапин – бидейки „прост (обикновен) човек” и необразован, той не разбирал традиционните византийски ценности и допуснал подобен „нерав-ностоен” брачен съюз.

Според Ив. Божилов условията на мира са в противоречие с „програмата на цар Симеон Велики”, вкл. и по отношение на сключения династичен брак. Петър се жени за дъщеря на съимператор, който дори не е „багренороден”, а не за дъщеря на самия Роман Лакапин – въпрос, който е обсъждан през 923 г. с оглед на възможен брак между византийска принцеса и някой от синовете на цар Симеон. Надали при изследването на този детайл от мирните преговори трябва да се отива толкова далече – наистина, Роман Лакапин (роден около 870 г.) е имал четири дъщери, които обаче към 927 г. вероятно вече са били омъжени. Елена е била съпруга на Константин VII, Агата – на Роман Аргир, а останалите две, чиито имена са неизвестни, са били омъжени за Роман Саро-нит и за един благородник от фамилията Мусиле. Така или иначе, във Визан-тия този брак е бил възприеман като недопустима отстъпка пред българите и е будел недоволство. Както пише Константин Багренородни: „Император Роман извърши това вън от канона, от църковното предание и от наредбата и заповедта на императора св. Константин Велики, то той приживе беше много укоряван, оклеветяван и мразен от сенатското събрание, а и от целия народ, и от самата църква. Тъй че омразата най-сетне се прояви и след смъртта си той по същия начин се укорява, порицава и осъжда, задето бе предприел едно дело, недостойно и неприлично за благородната ромейска държава…”

Георги Сурсувул и придружаващите го високопоставени българи изби-рат за съпруга на своя владетел византийската принцеса Мария, дъщеря на Христофор, най-голям син, съимператор и потенциален наследник на Ро-

412

ман I Лакапин. За окончателното сключване на мира във Влахернския дворец пристига самият цар Петър, а брачната церемония е извършена лично от константинополския патриарх Стефан II в прочутата църква „Св. Богоро-дица при Живоносния извор“ (Пиги, дн. Балаклъ) на 8 октомври 927 г. Както пишат византийските хронисти, Мария се сдобива не само «... с мъж цар“, но и с името „Ирина“ („Мир“). На един пир след сватбата българските гости изискват царският тъст Христофор (трети във византийската йерархия след Роман Лакапин и легитимния наследник Константин VII Багренородни) да бъде смятан вече за втори по ранг след своя баща. Макар външно да се противял на искането, Роман отстъпва под предлог на взаимното роднин-ство и приятелство. Впрочем, уж спонтанното българско настояване от-говаря на интересите на Роман, който отдавна се стреми да измести Кон-стантин в полза на своята фамилия. Но и българската страна не прави това от дворцов наивитет – така българите, макар и в „роднински“ план, реално се намесват във вътрешните работи на империята (прецеденти, каквито Византия винаги се е стремяла да не допуска!); още нещо, така се повишава политическата тежест на брака, който вече визира и един бъдещ владетел. Острият тон, с който засегнатият Константин Багренородни двадесет го-дини по-късно критикува този недопустим според него брак, естествено, не е случаен. След сватбата, придружена от многобройна свита, Мария-Ирина заминава за новата си родина.

Печат на цар Петър и царица Мария-Ирина

Византия прави една трудна, не особено желана отстъпка – Петър е признат за „василевс”, а българският духовен глава, независимо дали това става през 927 г. или малко по-късно (според някои към 934 г.), от архиепис-коп е прогласен за патриарх. Ако може да се говори за отказ от Симеонова-та политика от страна на българския цар и неговите приближени, „омеко-

413

тяването“ на политическия курс е най-вече в идейно-политически план. Да се твърди обаче, че българската страна е направила някакъв извънредно голям идеологически компромис, отказвайки се от претенциите на Симеон Велики, според нас не е оправдано. Естествено, Византия не може да признае българ-ския владетел за „василевс на ромеите“ или „...на българите и ромеите“ (т.е. за свой император!) и надали Симеон Велики сам е вярвал в това. С други думи, Петър и сътрудниците му добиват максималното, което Византия е в състояние да стори. На практика, както основателно заключава Т. Тодоров, българския цар получава статут, равнозначен на византийските съимперато-ри. Впрочем, тази характеристика е пряко обвързана с неговото положение на императорски зет, член на византийското императорско семейство, а ца-рица Мария-Ирина придобива статут на негова съвладетелка – нещо, което е отразено и в печатите, както и във византийските писмени извори.

Златен солид на Роман Лакапин и сина му Христофор като негов първи по ранг съвладетел

С договора от 927 г. византийският ойкуменизъм външно остава непо-кътнат, но и в теоретичен, а и в реален план постигнатото от българска-та дипломация представлява съществен пробив в ценностната система на римо-византийския универсализъм, в теорията за световно господство на „Новия Рим“. Империята признава българския цар за стоящ най-близо по ранг до „василевса на ромеите“, заемащ по-високо място дори от западния франк-ски (германски) император. Както личи от гневните думи на Лиутпранд Кремонски четири десетилетия по-късно, за българските пратеници в Кон-стантинопол е запазено най-почетното място на императорската трапеза.

414

Византия се задължава да плаща на българския цар годишен трибут („форос“/данък), което тя прави без прекъсване до 966 г.

Признаването на българския духовен глава (според авторите на т.нар. Борилов Синодик това е Леонтий) за патриарх, макар и отстъпващ в ка-ноничен план на своите събратя в древните патриаршии от т.нар. „пен-тархия“ (Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим), няма точна аналогия в тогавашния християнски свят. Този статут още веднъж гарантира независимостта на българската църква, правото ù създава свой клир, да води проповед на своя език, да изгражда собствен пантеон от свет-ци, да бъде в пълна „симфония“ („съзвучие“) с българската царска власт. Този „български модел“ на църковна уредба се утвърждава до такава степен, че Василий II, макар да отнема патриаршеския сан на духовния глава, все пак за-пазва самостоятелността на българската църква в лицето на архиепископа в Охрид. Подобно на царската, и патриаршеската титла става неразделна част от българската политическа идеология. Най-яркото свидетелство са усилията на царете Калоян и Иван Асен II да възобновят именно патриар-шеското достойнство на църквата – настойчивост, която дълго време не е разбираема за Римската курия предвид обичайния за средновековните евро-пейски държави църковен порядък. Според него архиепископският сан и подчи-неността на Рим или Константинопол са в реда на нещата. Ще припомним, че Сърбия има свой патриарх (и то с решителната българска подкрепа!) от 1346 г., а Московска Русия – едва от 1589 г. Признатата през 927 г. българска патриаршия по всяка вероятност има за официално средище Дръстър, а не „новия“ град Велики Преслав. Така е отговорено на каноничното изискване патриархът да резидира в „древнопросияла“ катедра. За разлика от столица-та дунавският Дръстър (римският Дуросторум, византийският Доростол) е старо християнско огнище, притежаващо богато палеохристиянско мина-ло, вкл. свои мъченици за вярата (св. св. Дазий, Емилиан Доростолски и др.).

Хипотезата, че Дръстър е обявен за седалище на Българската патри-аршия, се опира основно на т.нар. Дюканжовия списък на българските архие-пископи – документ на Охридската архиепископия „… на цяла България…” от средата на ХII в. Впрочем, този статут на Дръстър като център на бъл-гарската патриаршия (от гледна точка на византийските разбирания от по-късно време архиепископия) е ясно определен и в новелата (сигилий, грамота) на Василий II, издадена през 1020 г. Като се спира на въпроса за диоцеза на българската църква, императорът заявява: „Тъй като след издаването на тая първа грамота за обсега на всяка българска епископия, светейшият архиепископ на България поиска от царство ни да се направи и друга грамота за останалите негови епископства, неизброени в първата грамота, защото съседните мит-рополити ги били заграбили от българската област и си ги били присвоили, и понеже царство ми не желае да допусне никого от тези митрополити или от техните люде ни крачка навътре в границите на българската област, то пос-тановихме, щото сегашният светейши архиепископ да притежава и управлява

415

всичките български епископства, които при цар Петър и Самуил се притежава-ха и владееха от тогавашните архиепископи, и всички други градове, защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишно търпение и с божия помощ, тая страна ни се подари от Бога, чиято благост явно ни помагаше, та да се съеди-ни под един ярем разделеното, без да нарушат границите и наредбите, добре установени от царуващите преди нас. Защото, ако и да станахме господар на тая страна, запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и грамоти. Също и сегашният архиепископ на България поста-новяваме да има толкова епархия, колкото е била при цар Петър и да владее и управлява всички епископства на България – не само ония, които бяха изброени в първата грамота, но и тия, които, са били пропуснати и неизредени там и които в тая грамота се обявяват и поименно излагат. И на тези (епископии), както и на останалите подаряваме клирици и парици, т.е. заповядваме, щото епископът на Дръстър да има в градовете на своята епархия и в другите нейни околни градове 40 клирици и 40 парици. Защото при царуването на Петър в България тая епархия е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите преминаваха от едно място на друго, един в Триядица (Со-фия), друг във Воден и Мъглен, и сетне ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид, затова самият Охрид да има архиепископ, а в Дръстър да се ръкопо-лага епископ...“

416

Руините на патриаршеската църква в Дръстър

Често се твърди, че по силата на договора от 927 г. българите напускат заетите от Симеон земи след 913 г., т.е. че са подновени териториалните клаузи на договорите от 896 и 904 г. Нещата обаче надали стоят толкова просто. На практика цар Петър се отказва в полза на империята единстве-но от земи, които при неговия баща са били във военновременната зона (например Виза) и чието задържане е било проблематично – още повече, че Адрианопол (Одрин) си остава под византийска власт. Колкото и трудно да е определянето на въпросната граница, ясно е, че в България остават земите от Странджа през Беломорието и Южна Албания до Рас (дн. Нови Пазар, Сърбия – в т.нар. Санджак). В българските предели влизат части от Солунското поле, Северен Епир, днешна Албания и Косово. С други думи, в договора от 927 г. българските териториални интереси са били съхранени в максимална степен. Мирът от есента на 927 г. може да бъде преценен като приемлив и за ромеите, и за българите. Няма основания този договор да бъде свързван с големи, още по-малко пък с безпринципни отстъпки от българска страна. Що се отнася до неведнъж изтъкваното „проникване“ и доминация на „зловредно“ византийско влияние във Велики Преслав, едва ли не на някак-ва доброволна зависимост от политиката на империята – за подобни обви-нения към цар Петър и правителството му, обективно погледнато, няма почва. Подозренията към царица Мария-Ирина като „проводник“ на чуждо влияние и политически интереси се градят отново на хипотетична основа. Доколкото царицата и свитата ù прокарват византийско влияние, то едва ли се простира много по-далече от дворцовата „мода“, церемониал и култур-на традиция.

417

ЗАГОВОРИТЕ НА ИВАН И МИХАИЛ (928 и 930 г.)

Промяната в отношенията с Византия, както се оказва, не е била приемана еднозначно от българската аристокрация. Как се стига до тези противоречия е трудно да се каже, тъй като поне в началото сред висшата знат на пръв поглед има висока степен на съгласие. Може би в конкрет-ния политически момент присъстват критики, но те явно са били при-глушени и неафиширани, най-малкото в познатите ни исторически извори няма и следа от подобно опозиционно поведение. И все пак, хронистите съобщават, че скоро след сключването на мирния договор от есента на 927 г. в България се проявява т.нар. „партия” на „Симеоновите велможи“ –

– несъгласни, най-малкото със сериозни резерви към политическия курс на „дълбок мир” с Византия.

418

Според нас и в този случай трябва да погледнем на изворите по-критич-но. Както често става в „реалната политика”, вътрешни, групови, между-личностни противоборства и вражди се обличат в радикална форма предвид конкретни политически интереси и амбиции. Естествено, външнополитиче-ската и патриотичната „материя“ служи най-добре за мотивиране на подоб-ни интереси, за търсенето на максимално високи дивиденти за сметка на управляващите в даден исторически момент. Знаем, макар и отново с по-късна дата, че Петровите братя Иван (Йоан) и Вениамин (наричан в лите-ратурата „Боян Магьосника“) дълго време носят „българско облекло“ – както се приема, като своеобразна декларация на изконни български традиции и светоглед. Така или иначе, правителството на цар Петър и Георги Сурсувул изпитва притеснения във връзка с едни или други проблеми (гладът, сушата и природните бедствия през 927 и последвалите я тежки години), като явно е принудено „да търпи“ наличието на известна вътрешна опозиция. Както стана дума, конкретната ситуация в царското семейство също е създавала почва за разногласия.

И наистина, нещата тръгват зле почти от самото начало. Още през 928 г. Иван оглавява заговор, който едва ли е обезвреден така лесно, както излиза от лаконичните разкази във византийските хроники. Към такава въз-можност ни насочват някои епиграфски и сфрагистични паметници, особено един надпис от скалния манастирски комплекс при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа). Там със сигурност се чете името на „цар Иван“! Кой е този „цар Иван“, ако не Петровият брат? Едва ли става дума за император Йоан I Цимиски (969–976) или пък за „българския самодържец Йоан” (Иван Владислав: 1015-1018) – надписът определено е по-ранен. Още нещо, един ли-чен оловен печат на Иван дава изписаната на гръцки титла „василевс“, т.е. българската „цар“. Всичко това показва, че не е изключено заговорниците да са успели да провъзгласят своя избраник за български владетел. Едва по-късно неизвестно как те са обезвредени, но, макар и мимолетно, „цар Иван“ категорично е изявил своите претенции към престола. Както изглежда, до боеве и истински мащабен бунт при този опит за преврат не се стига, но опасността от междуособна война е била налице.

Според византийските хронисти властите се разправят жестоко със заговорниците, а Иван е хвърлен в затвора и насила замонашен – моменти, които К. Попконстантинов свързва с конкретни надписи графити в мана-стира при Равна и от самия Велики Преслав. Така или иначе, обстановката е оставала достатъчно сложна, което личи от обстоятелството, че цар Петър е принуден да търси помощ от своя „дядо“ Роман Лакапин.

419

Печати на Михаил и Иван / Йоан, синове на цар Симеон и братя на Петър, като престолонаследници (по Ив. Йорданов)

Според нас византийските хронисти представят нещата по един волно или неволно изопачен начин, залегнал трайно в историографията. Дошлите в помощ на цар Петър ромейски пратеници тайно (?!) извеждат царския брат Иван от затвора, от Велики Преслав и въобще извън страната! В Констан-тинопол той веднага става обект на особени грижи – лично Роман Лакапин се застъпва пред църквата за освобождаването му от монашеския обет, жени го за знатна арменка, дава му богато имение. На сватбата кумува не кой да е, а е самият съимператор Христофор – тъстът на Петър! За бъл-гарски протести не става и дума.

Ако вярваме безрезервно на всичко това, излиза, че българските управ-ници са „надхитрени”, изиграни и т.н. по един безкрайно лесен, дори смехо-творен начин, а империята си осигурява удобен претендент за преславската корона. Едва ли този разказ заслужава доверието, което му се оказва. Да вярваме, че българските власти са можели по такъв елементарен начин „да изпуснат“ най-опасния държавен престъпник, е нелогично – достатъчно е да припомним сведенията за ефикасната българска гранична стража през онази епоха. През 978 г. жертва на тази система става дори избягалият от визан-тийски плен цар Борис II. Още по-неправдоподобно е да приемем, че дошлите в Преслав ромеи са могли да имат свободен достъп до „затворник № 1“ в тогавашна България, тайно да го изведат от укрепената и строго охранява-на столица Велики Преслав, да заблудят стражите в балканските проходи и

420

пр. По-скоро, отвеждането на Иван в Константинопол е извършено по идея на самия цар Петър, без чието съгласие и разпореждания цялата акция би била невъзможна. Ако разсъжденията ни са верни, правителството на Петър (може би най-вече опитният Георги Сурсувул) намира ефектно решение на „казуса Иван“ – изпращането на бунтовника в Цариград, сродяването му с византийския двор и т.н. не само го отдалечават от Преслав – приятелски-те грижи на ромеите компрометират Иван в очите на българското обще-ство, вкл. и сред най-разпалените му привърженици. Роман Лакапин участва в тази игра, разбира се, не без умисъл – от една страна, той е правел услуга на своя „внук“, с което гарантира приятелството между двете страни; от друга – наистина е можел да разполага с претендент, с който да го държи „в шах“, ако българо-византийските отношения приемат неочакван и неже-лателен за империята обрат. За нещо подобно може би свидетелства един оловен печат, в чийто текст Иван е наречен „василевс багатур“. Така или

Надписи, свързани с „цар Иван”, брат на цар Петър(по К. Попконстантинов)

421

иначе, приложеното от преславското правителство решение явно е дало резултат – името на Иван изчезва от хрониките, което свидетелства за безвъзвратното му отпадане от „голямата политика“.

Само след две години своите претенции предявява и монахът Михаил. Сега нещата са още по-сериозни, защото някакви българи-„скити” застават на страната на някогашния, в очите на широки слоеве законен канартикин на цар Симеон. Защо Симеон (или пък „партията” около царицата и нейният брат Георги Сурсувул?) лишава първородния си син, носещ името на дядо си Борис-Михаил, от традиционното му място, е проблем, който си остава обект на дискусии и предположения. Както вече стана дума, причините мо-гат да бъдат най-различни. Следва да припомним обаче, че Михаил не е нито първият, нито последният лишен от наследството царски син.

Не е известно в кой манастир е бил въдворен Михаил и дали тази обител се е намирала близо до столицата или пък далече от нея, вкл. нейде в днешна Македония? И тук преки сведения липсват, но е правдоподобно допускането, че „скитите“ са онези потомци на Куберовите българи, които не само живе-ят по онези български краища, но и в силна степен пазят „прабългарското“ в себе си. Хронистите са ни оставили само неясния разказ, че в хода на ме-тежа претендентът неочаквано умира, а поддръжниците му бягат на визан-тийска територия. Те създават грижи на местните власти, главно в Епир, които трудно постигат тяхното усмиряване. Този път страната е изправе-на пред междуособна война, тъй като Михаил и хората му завладяват един, очевидно важен, но отново неназован по име български град. Ако съдим по горните детайли, би могло разбунтувалата се област да е твърде обширна, включвайки земите от поречието на Струма на запад, вкл. стария комитат с център Девол (в дн. Албания) – въобще онези български земи, където дър-жавата още от времето на Пресиан I (836–852) предприема сериозни мерки за укрепването на своите позиции против империята. Наред с потомците на Куберовите българи тук са разполагани и нови [пра]български гарнизони – все „елементи“ на традиционно политическо мислене в онези земи. Върху загово-рите от 928 и 930 г. би могло да се разсъждава още. Неоспорим факт е обаче, че цар Петър запазва своя трон и управлява най-дълго от всички български царе, при това в трудна международна обстановка. Това показва, че факто-рът „опозиция“ не бива да се преувеличава. Още нещо, оскъдните извори не дават възможност да се преценят пълните характеристики на тази опози-ция. С късна дата (около 968 г.) Лиутпранд Кремонски съобщава за Петровия брат Вениамин/Боян, който според мълвата се занимавал с магия и можел да се превъплътява „... от човек във вълк и какъвто си поиска звяр“. Стана дума, че Вениамин и споменатият по-горе Иван „...носели все още българско облек-ло“. Дали в случая става дума само за неодобрение на византийската двор-цова „мода“ (тя е имала достатъчно изявено място не само при Петър, но още при Борис-Михаил и Симеон!) или за „заиграване“ с най-консервативните слоеве на аристокрацията – онези сили, които пораждат антихристиянския

422

бунт през 865 г. и влияят на Владимир Расате (889–893 г.)? Така или иначе, такива прояви на опозиционност са обречени на неуспех при продължаващата дълбока християнизация на българското общество.

По време на тези събития сръбският княз Чеслав Клонимирович успява да избяга от Велики Преслав и с византийска помощ възстановява своята държава, превърната през 924 г. в българска провинция. В науката отдавна има спор кога е станало това, тъй като Константин Багренородни поставя въстанието на Чеслав през „седмата година“. Дали обаче „броенето“ започва от идването на власт на княз Захарий (921–924) или от унизителната роля на самия Чеслав като българска марионетка или, по-скоро, „примамка” през 924 г.? Предлаганата от К. Иречек, В. Златарски, П. Мутафчиев и други автори 931 г. се отхвърля от други автори в полза на 927/928 г. При тази реконструкция, дело на Г. Острогорски, като основа се взема началото на управлението на княз Захарий Прибиславич, което според известния византо-лог се свързва с общия контекст на разказа. Тази гледна точка обаче не от-чита събитията в България, в чийто контекст успява сръбското въстание. Надали то е възможно през 928 г., когато заговорът на Иван е сравнително бързо обезвреден. Много по-правдоподобно е бягството и въстанието на Чеслав, вкл. византийската подкрепа за него, да се осъществили през 931 г., когато положението на цар Петър е далеч по-усложнено. Няма данни и за преки българо-византийски дипломатически контакти, както е през 928 г. в случая с царския брат Иван. Двойствеността на византийската политика към България в случая е твърде показателна – запазвайки приятелството с Петър, в същото време Роман Лакапин „тайно” (или по-скоро прикрито, но и достатъчно явно!) подпомага сръбското въстание. Онези сръбски жупани, които са интернирани още през 924 г. на различни места в България, бягат във Византия. Роман Лакапин ги снабдява с припаси, дрехи, оръжие и т.н. и ги изпраща при Чеслав. Трудно е да повярваме, че всичко това е възможно да стане бързо. Така сръбската държава е възстановена. Дали вината за тази загуба обаче е само на Петър? Тя все пак трябва да бъде „поделена” с опо-зиционните сили, които с действията си улесняват сърбите, принуждавайки царя и правителството му да отклоняват вниманието и силите си от външ-ната към вътрешната политика.

БЪЛГАРИЯ И УНГАРСКИТЕ НАШЕСТВИЯ НА БАЛКАНИТЕ

Един от факторите за частичната дестабилизация на българската по-литическа и стопанска мощ през X в. е засилената военна активност на маджарите (унгарците). Нашествията на новите „хуни“, от които страда почти цяла тогавашна Европа, вкл. Франкската империя и Италия, са може би най-тежкият проблем за цар Петър. Обичайните твърдения, че царят и държавата проявяват пасивност, пораженческо поведение и незаинтересува-ност към заплахата от северозапад, нямат реални основания.

423

Унгарските набези в Европа през X в.

Маджарите са извънредно опасен и силен за времето си противник, на-миращ се в най-динамичната фаза от развитието на едно младо, „военно” по тип общество. В процеса на „придобиването на родината”, както е наричана епохата от унгарската традиция и историография, този все още полуномад-ски народ нанася унищожителен удар на силна държава като Великоморавия, подчинява славяните в Панония, тероризира чрез грабителски походи своите западни съседи и т.н. България изпитва силата на маджарските удари още при цар Симеон Велики – както във войната през 894–896 г., така и при за-вземането на част от отвъддунавските земи в дн. Трансилвания около 903 г. Маджарските победи над Симеон и неговите мощни отвъддунавски управи-тели (Салан, Глад и др.) поне отчасти обезсилват твърде тежките упреци към цар Петър. От друга страна, ако се обърнем към събитията в началото на XI в., трябва да се признае, че при цар Петър България в някаква степен съхранява и може би дори възстановява част от територията си на север от Видин, Белград и Срем. Най-вероятно това е станало по дипломатически и военен път, в резултат на политика, реализирана в продължение на няколко десетилетия.

424

Маджарите превземат български крепости в дн. Трансилвания (миниатюра от унгарската „Илюстрована хроника”, ХIV в.)

Със сигурност може да се твърди, че през 927 г. българо-унгарските от-ношения са мирни. Няма и следа от военна активност на северозападните съседи и през следващите няколко години, които по принцип са трудни за България. През 934 г. обаче маджарите правят дълбок рейд на Балканите, достигайки до византийската столица. Те естествено минават през българ-ската територия, следвайки т.нар. Via Militaris (Белград-Ниш-Средец-Плов-див) в продължение на около шестстотин километра! Предположенията за отношението на цар Петър към тази акция са най-разнообразни – от до-пускането, че българите са напълно безсилни да ù се противопоставят (П. Мутафчиев), до идеята, че на маджарите е даден свободен „коридор” към Ви-зантия (В. Гюзелев, П. Коледаров, Хр. Димитров). Последната възможност се свързва приемливо със състоянието на взаимните връзки и се обяснява като българска реакция на византийската подкрепа за сърбите през 931 г. Вероятно по сходен начин стоят нещата и с маджарското нахлуване през 943 г., когато част от нашествениците достигат чак до Атина и Коринт.

425

Ново маджарско проникване на византийска земя има през 948 г., когато император Константин VII Багренородни (945–959) се стреми да сключи с вождовете Булчу и Гюла траен мир и дори изпраща един епископ в Панония за покръстване на „варварите”. Гюла остава лоялен към кръстилите го ро-меи, но Булчу скоро подновява враждебните действия. През 955 г. новите „хуни” претърпяват първото си голямо поражение при Лехфелд, нанесено им от немския крал Отон I Велики (936–973), след което активността им на запад рязко спада за сметка на Балканите.

Император Отон I (миниатюра от хрониката на Ото Фрайгинзийски, около 1200 г.)

Тази промяна е отразена в масираните маджарски набези в Източна Тракия през 959–961 г., когато се стига до големи сражения с византийските войски и нови опити за сключване на траен мир. За съжаление хронистите не отбелязват по никакъв начин българското отношение към тези събития. Разбира се, не е изключено при някои от тези походи маджарите да са „пре-газвали” българските земи, да са плячкосвали населението и т.н., достигайки в устрема си чак до територията на империята. Това е възможно обаче само в отделни случаи. Такава практика в продължение на близо три десети-летия противоречи и на най-елементарната историческа логика. От писмо-то на цар Петър до Никифор II Фока (вж. по-долу) разбираме, че към 963–966 България е била нападана от маджарите, за които през същите тези години не се знае да са достигали византийските предели.

426

Да се мисли, че българските власти са били безсилни да влияят на ма-джарската активност (неизменно през българска територия!), както при-емат например П. Мутафчиев, В. Златарски и др. автори, със сигурност е неправдоподобно. Това означава да припишем на цар Петър и неговото правителство пълна апатия, дезорганизация и примиренческо поведение – за такива обаче нямаме абсолютно никакви данни. Напротив, при сходни и дори по-тежки обстоятелства (например агресията на киевския княз Светослав през 968 и 969 г.) българите оказват сериозна и като цяло организирана от централната власт съпротива. Още повече, че за средата на X в. отсъст-ват преки и дори косвени сведения за загуба на гранични земи, поемане на зависимост към маджарите и пр.

Пресилено е обаче да се приеме и обратното – т.е., че между България и маджарите е съществувал неизменен съюз в продължение на три десети-летия (!), както заключава Хр. Димитров, който сякаш е можел да остане в тайна за империята... По всяка вероятност двустранните отношения са били динамични, в тях е имало „приливи” и „отливи”, както и конкретни решения при всеки нововъзникнал повод. Подобен подход е обясним при невъз-можността или нежеланието на Византия да оказва военна помощ на Бълга-рия (срв. отново острия упрек на Петър към Никифор II Фока по-нататък), както и предвид автономното поведение на отделните маджарски вождове. От друга страна, преди 966/967 г. няма никакви конкретни данни за визан-тийски реакции на българска нелоялност към империята. Нещо повече, диало-гът между Велики Преслав и Константинопол продължава в духа на мирния договор от 927 г. Това личи от българските предупреждения за готвещите се руски морски походи срещу Византия (941 и 943 г.), от обширните текстове в трактата „За управлението на империята“ на Константин Багренородни, отразяващи редовните контакти между двата двора и пр. Можем да приба-вим размяната на различни писма между цар Петър и византийски адресати (патриарх Теофилакт Лакапин, бележития монах Павел Латрийски и др.), по-сещението на царица Мария-Ирина заедно с трите ù деца в Константинопол (към 940–944 г.), и т.н.

И все пак българо-маджарските отношения, особено при тяхната про-тиворечивост и динамика, несъмнено са създавали сериозни грижи на цар Петър. Управляващите среди в Преслав без съмнение свързват политиката към маджарите не само с Византия, но и с други традиционни за страната партньори – печенезите, Германия, Сърбия, Хърватско. Тази „схема“ извеж-даме по косвен път на базата на съвременните византийски схващания, отразени обстойно от Константин Багренородни. Навярно мисията, изпра-тена от цар Петър при Отон I Велики в Магдебург през 965 г., не е първият български опит за координиране на интересите със засилващото се немско кралство, прераснало през 962 г. в „Свещена Римска империя“. Наред с побе-дата си над маджарите при Лехфелд (10 август 955 г.) Отон е имал доста-тъчно сложни отношения с Византия в Италия. Най-голямото изостряне на византийско-германските противоречия е през 966–972 г., което не може да

427

не е привлякло вниманието на българите. Преки резултати от българо-гер-манските контакти обаче не са известни, още по-малко пък по отношение на маджарите. Всичко това принуждава цар Петър да търси начин за нова регламентация на отношенията със самите маджарски вождове. Това става със съюзен договор през 965/966 г., по силата на който българите пропускат маджарите за техни набези в територията на Византия. Други подробности за това споразумение за съжаление не са известни.

Печат на цар Петър (средата на Х в.)

Развитието на българо-маджарските отношения има своето отражение и върху тогавашна Сърбия. Колкото и да е хипотетично, излиза че българ-ското влияние в тази съседна славянска страна към средата на X в. е въз-становено. Прави впечатление настойчивостта, с която в своя трактат „За управлението на империята“ (писан около 948–952 г.) Константин VII Багренородни разпалено отстоява византийските „права“ върху Сърбия. „Ар-хонтът на Сърбия изначално (...), робски е подчинен на василевса на ромеите и никога не е бил подвластен на архонта на България...“; сърбите дават на българския владетел „дарове“, а не данъци и т.н. Основателно се допуска, че с тези аргументи Константин изразява тревогата си от някакво сближение на Чеслав с цар Петър, предизвикано от засилената маджарска активност на Балканите след 934 г. (Г. Г. Литаврин). Пак в контекста на казаното (или по-скоро на премълчаното!) от Константин VII изглежда, че влиянието на Петър е проникнало и сред хърватите. В по-силна степен с България все пак е свързана тогавашна Сърбия.

Не е изключено, както по времето на Симеон, Чеслав, който при това е българин по майка, да се е опитвал да маневрира между Византия и България. Чеслав разширява държавата си, присъединявайки голяма част от Босна, за

428

което благосклонният неутралитет на Петър със сигурност е бил много важен. Нейде в началото на петдесетте години Чеслав успява да разбие ма-джарския вожд Киш. Малко по-късно обаче маджарите го побеждават, след което князът е хвърлен с камък на шията в р. Сава. Чеслав намира смъртта си в района на юг от Срем (тогава българско владение), което води до пред-положението, че е действал във свой и византийски интерес против България (Хр. Димитров). Да се интерпретират събитията по този начин обаче няма сериозни аргументи – напротив, дори и мълчанието на византийските извори за наследниците на Чеслав косвено показва, че отношенията им с Петрова България са добри. В крайна сметка, когато разглеждаме оскъдните данни за Сърбия, не можем да не признаем, че и в това отношение цар Петър не се различава принципно от своя баща Симеон Велики, въобще от традиционна-та българска политическа линия в западната част на Балканския полуостров.

ОТНОШЕНИЯТА С ПЕЧЕНЕЗИТЕ И КИЕВСКА РУС

Какви са отношенията на цар Петър с печенезите, които през X в. са почти преки съседи на България? Отново Константин Багренородни свиде-телства, че българите „... многократно са били побеждавани и ограбвани“ от тези северни „варвари“, че негативният опит учи българите (т.е. правител-ството на цар Петър), „... че е хубаво и изгодно винаги да са в мир с печенези-те“. Императорът препоръчва на своите наследници старателно да поддър-жат връзки с печенежката върхушка, чрез които могат да неутрализират всички потенциални противници – руси, хазари, маджари, българи. В една или друга степен този негов съвет е изведен както от собствено византийската политика, така и от българската практика при Симеон и Петър.

Наистина, към средата на X в. България се намира само на „половин ден път” от „Печенегия”, по-конкретно от „темата” (племенното обединение) Гиазихопон или „Яси-Хопон”, като съставката „яси” вероятно отразява ира-но-аланското етническо участие в тази групировка.

Анализът на изворите и археологическите данни показва, че България и през X в. запазва известни позиции в Северното Черноморие, макар и силно изместени на юг към Дунавската делта. Тук демографската и етническа ситуация се изменя още към началото на X в., когато печенезите заемат старите поселения на маджарите. Константин Багренородни разказва за изоставени крепости, в които по-рано е имало християнско (българско) насе-ление. Приема се, че „отдръпването“ на българската власт на юг-югозапад е станало със съгласието на Симеон и Петър. И все пак, границата не е била все още на самия Дунав, а северно от него – от долното течение на Днестър по една достатъчно широка крайбрежна ивица в посока на Дунавската делта. В земите на днешна Бесарабия (южната част на Украйна и Молдова) през X в. се наблюдава голямо струпване на селища, открити по археологически път, които в етнокултурен план принадлежат на Първото българско царство.

429

България запазва известен контрол над някои крепости далече на изток (на-пример Калфа на Днестър), други са изоставени. Още нещо, към района на Дунавска делта са се придвижвали и групи [пра]български бежанци от гинеща-та под ударите на печенезите Черна България в Северното Причерноморие и Приазовието (вж. повече за нея в том II на „Българска национална история”).

Знатен печенежки конник и неговото въоръжение (възстановка)

Важен елемент на българското присъствие в Северното Черноморие и в поречието на Днестър са племената уличи и тиверци, споменавани в руските летописи и смятани най-често на източнославянски. Не липсват изследвания обаче, в които се поставя въпросът за евентуалната или първоначалната им южнославянска и дори [пра]българска природа (И. Добродомов, Ив. Божи-лов и др.). Тази сложна етническа ситуация в непосредствено съседство до основните земи на царството прави връзките с печенезите особено важни. Военната мощ на печенезите, която именно към средата на X в. е своя апогей, вероятно е използвана от цар Петър и за натиск срещу маджарите.

430

Традиционно добрите българо-печенежки връзки не изключват набези-те към територията на страната, вкл. в земите на юг от Дунав. Пе-ченежката „степна империя“ е примитивна по тип, нерядко отделните ù племена („теми“ според Константин Багренородни) водят своя политика, както всъщност е и с маджарските вождове по онова време. Единственото конкретно сведение за печенежко нападение срещу България се съдържа в руската летопис („Повест за изминалите години“) – то е резултат на осуе-тения от византийската дипломация поход на киевския княз Игор през 943 г. Тогава жителите на византийската задморска провинция на Кримския полу-остров с център Херсонес (дн. Севастопол) предупреждават правителство-то в Константинопол за готвещата се руска морска офанзива, към която са привлечени и печенезите. Вероятно именно участието на печенезите, което предполага преминаването на конницата им през българска територия, мо-тивира активната позиция на цар Петър. Благодарение на предупреждението византийска дипломатическа мисия спира похода нейде в делтата на Дунав. Игор се връща в назад, „вземайки от гърците злато и коприна”, като обаче „... повелява на печенезите да воюват против българската земя.“ С това извес-тие обикновено се свързва и надписът на т. нар. „жупан Димитър” (942/943 г.), открит при дн. с. Мирча вода в Северна Добруджа. Приема се, че така местният управител е отбелязал несъстоялия се руски поход „срещу гърци-те” и своите действия против нападналите България печенези.

Надписът на „жупан Димитър” от 943 г.

Тълкуването на събитията от 943 г., вкл. въпросния старобългарски надпис, е спорно. Предлагани са различни трактовки, вкл., че печенежкото на-падение не е срещу дунавските, а против „черните българи“ в Приазовието. И все пак, в контекста на разказа нападението е срещу Дунавска България, а дали този набег е отразен в надписа от 943 г., е друг въпрос. Проблемът за печенежките нахлувания, най-малкото заплахата от тях несъмнено е вълну-вал българската централна и местна власт. Отново данните на археология-та показват, че през X в. започва изграждане на нови крепости в застраше-ния район, често на основата на изоставени през VI–VII в. ранновизантийски

431

кастели (Ветрен, Силистренско; Диногеция при дн. с. Гарван, Северна Добру-джа и др.). Както виждаме от събитията във времето на Петър и Борис II, предвид заплахата от север значението на укрепения Дръстър нараства още повече, което закономерно го прави център на византийската тема Парис-трион през XI в.

ВИЗАНТИЯ И АГРЕСИЯТА НА КИЕВСКИЯ КНЯЗ СВЕТОСЛАВ В БЪЛГАРИЯ

Балканската политика на цар Петър продължава да бъде свързана на първо място с Византия. Независимо от едни или други усложения, отноше-нията между Преслав и Константинопол остават в рамките на договора от 927 г. Падането на Лакапините от власт не променя ситуацията, както личи от изворите и самите събития при царуването на Константин VII Багре-нородни и Роман II (959–963 г.). Взаимните връзки вероятно са по-хладни, но въпреки маджарските набези и други конфликтни проблеми (например спорът за върховенството над Сърбия) империята не се решава на открита кон-

Император Константин VII Багренородни

432

фронтация. Наистина, хронистите от „кръга“ на самия Константин VII кос-вено оспорват титлата на цар Петър, използвайки традиционната формула „архонт на България“. В официалните актове обаче българският владетел е продължавал да бъде „василевс“. Тези колебания не остават незабелязани от Петър. Отстояването на постигнатото през 927 г. личи от класическите императорски инсигнии върху печатите на цар Петър, който развива в това отношение идейното наследство на баща си Симеон Велики. (срв. Приложе-ние 3, Раздел IV в настоящия том)

През 963 г. умира царица Мария-Ирина, което налага препотвърждава-нето на договореностите от 927 г. Въпросът е решен в неблагоприятен за България план – мирът между двете страни е гарантиран с присъствието на царските синове Борис (II) и Роман в Константинопол. Обикновено това се коментира като заложничество, което обвързва България да не действа против империята. Надали официалната формула е точно такава, може би отиването на Борис и Роман е представяно като обучение, както е било ня-кога с дядо им Симеон. Скилица твърди, че скоро след идването на братята във византийската столица Роман е скопен по заповед на всесилния дворцов паракимомен, евнухът Йосиф Вринга (т.е. преди 9 август 963 г.). Проблемът за превръщането на Роман в евнух трудно намира достатъчно приемливо обяснение. Подобно действие към син на чужд владетел би могло да стане повод за тежки международни усложнения. Възможността хронистът да обърква Вринга с наследилия го и също така всесилен паракимомен и евнух Василий е по-правдоподобна. Ако е така, то Роман е кастриран след 971 г., което е далеч по-логично.

През лятото на 963 г. във Византия настъпва сериозна вътрешнополи-тическа промяна. На власт идва прославеният пълководец Никифор Фока, който се жени за императрица Теофано и става регент на малолетните Василий II и Константин VIII. Арменецът Никифор изразява интересите и възгледите на войнствената малоазийска аристокрация. Тази влиятелна со-циална сила през X в. се превръща в гръбнак на армията, жънеща победи над арабските съседи на империята. Новият император е извънредно популярен със своите победи над „сарацините“, особено с освобождаването на Крит от арабска власт година по-рано. Отношението към България става още по-хладно. Вероятно това е една от причините цар Петър да потърси кон-такти с Отон I и да сключи нов договор с маджарите.

Конфликтът между България и Византия на пръв поглед избухва изне-надващо, във време, когато и двете страни не се чувстват достатъчно подготвени за прекъсване на „дълбокия мир“. През зимата на 966–967 г. в Константинопол се явяват български пратеници, които изискват от Никиф-ор Фока „обичайния данък“. Императорът в този момент празнува голямата си победа над арабите от Тарс, настроението в двореца е приповдигнато, а българските искания изглеждат не само ненавременни и неуместни. Импе-раторът воин схваща плащаният близо четири десетилетия трибут като

433

унижение, а конкретното искане може би и като неприкрит шантаж. Българ-ските дипломати са изгонени със скандал, в който Никифор си позволява гру-би и непристойни изрази към българския народ („мръсен“, „робски“, „жалък“ и пр.) и неговия цар („облечен в кожи кожогризец“, „трижди роб“ на всесилните ромейски василевси и т.н.). Така окончателно е сложен край на „дълбокия мир“. Някои учени (напр. С. А. Иванов и С. Пириватрич) се съмняват, че един опитен политик като Никифор Фока би си позволил такъв драстичен тон. Нерядко този епизод се тълкува опростенчески, като малко или много му се придава елемент на случайност, на лошо стечение на обстоятелствата. В. Златарски и Ст. Рънсиман обаче са склонни да виждат в появата на Петро-вите пратеници пред Никифор Фока в конкретния „лош час“ съзнателно търсен дипломатически демарш. Според В. Златарски с това действие цар Петър се е опитал „... да се отърси от унизителното положение, в което се намирал спрямо Византия от 963 г.“, опирайки се прекомерно на договора си с маджарите. Ако доразвием идеята на британския византолог, може би ще бъдем по-близо до истината – с този предизвикателен ход българският цар напомня на обзетия от източната си политика император (вкл. „кръсто-носната” му идея да освободи Йерусалим от „игото на сарацините“), че без

Император Никифор II Фока

434

неутралитета на България византийските успехи биха били далеч по-скромни, дори невъзможни. Разбира се, цар Петър би могъл наистина да се опре както на договора си с маджарите, така и на контактите си с Германия през 965 г. Така или иначе, българо-византийските отношения навлизат във фазата на неприкрита вражда. Не разполагаме с данни за българската реакция на стана-лото във византийския дворец, но ако съдим по настояванията на Никифор пред цар Петър за спиране на маджарите, то след скъсването на „дълбокия мир“ се стига до пълно отваряне на „коридора“ през пределите на България към територията на империята за набези на новите „хуни“. Когато араб-ският християнски хронист Яхйя Антиохийски споменава за неизвестни по други извори български акции против Византия (именно през 966–967 г.!), той може би визира такива допуснати или предизвикани от цар Петър на-хлувания. Същото може да се каже и за маджарските действия около Солун през 968 г., за които споменава Лиутпранд Кремонски. През лятото на с.г. старият път Via Egnatia на практика е неизползваем заради систематични маджарски набези.

Създал повод за война и верен на своя агресивен стил, Никифор решава да изпревари българския цар. През юни-юли 967 г. византийската армия нахлу-ва в България, завладявайки някои погранични крепости в Тракия. Според ня-кои учени ромеите стигат до Стара планина, за което обаче няма преки до-казателства. По-скоро обект на нахлуването е граничната област в района

Страница от ръкопис на „Антаподосис” от Лиутпранд Кремонски

435

на „Големия окоп” / Еркесията. Очевидно е, че една голяма и продължителна война с българите е нежелана от императора, ангажиран както с арабите на изток, така и с германо-византийските противоречия в Италия. Целта по-скоро е Петър да бъде сплашен и принуден да иска нов мир, по-благоприятен за империята. Не се споменава нищо за Борис (II) и Роман, но присъствието им във византийската столица няма как да не е използвано за натиск спрямо правителството във Велики Преслав. Може би това е една от причините ромеите да не срещнат решителен отпор. Войната наистина има характер на военна демонстрация – дотам, че някои учени (например С. А. Иванов) се съмняват дали тя не е просто литературна измислица на Лъв Дякон…

Поход срещу България е имало и това се потвърждава както от една грамота на Никифор Фока, макар и в късен препис (на нея обърна внима-ние българският византолог П. Тивчев), така и от логиката на събитията. При своето нахлуване Никифор Фока достига до т.нар. „Голям окоп“ (Ер-кесията), откъдето изпраща писмо до цар Петър с искане българите да не допускат повече маджарски нападения в ромейските предели. Българският отговор не съдържа очакваните молби за мир, а гневни упреци. Според Лъв Дякон цар Петър заявява: „Когато те [маджарите] воюваха против нас, ти, извикан да ни помогнеш, не пожела. А сега, когато ние, принудени, сключихме

Византийски тежки конници – катафрактарии (възстановка)

436

с тях договор, ти намираш за справедливо да нарушим договора, да вдигнем оръжие против тях и да започнем война без всякакъв повод...”

Решителният тон ясно показва, че България съвсем не е слаба във во-енно отношение, а и цар Петър не е за подценяване в психологически план. Показателно е, че Никифор Фока, който в дългата си военна кариера се е справял с достатъчно тежки ситуации, оценява реалистично обстановка-та и се оттегля. Лъв Дякон оправдава решението му с трудния български терен, изпълнен с планини, гори и непроходими места – императорът „... не смятал за благоразумно да поведе ромейската армия в безредие през тези опас-ни места, за да я предаде на българите да я изколят като добитък...“ Жив е споменът за тежките поражения, търпени от българите – наред със съдбата на злополучния си съименник, загинал в българските планини век и половина по-рано, Никифор положително е имал предвид и катастрофата, претърпяна от неговия чичо Лъв Фока при Ахелой през 917 г.

След неуспеха на военната диверсия, като взема предвид отношенията на цар Петър с маджарите (и възможността за сближение с германския им-ператор Отон?), Никифор Фока търси друго решение. Неочаквано на пръв поглед то е свързано с Киевска Русия. Защо Византия не се е обърнала към печенезите, оценявани от самите ромеи като най-сериозната военна сила на север от Дунава? Достатъчно е да отбележим специалното място, заемано

Варяжката гвардия на византийските императори (миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица)

437

от печенезите в трактата „За управлението на империята“ на Константин Багренородни. Отговорът може да бъде само един – българската дипломация не допуска подобно развитие, следвайки линията на приятелски отношения с печенежката знат, заложена още от Симеон през 896 г. Впрочем, виждането на Ив. Божилов, че правителството на цар Петър, опирайки се на връзките с печенезите, е подценило възможностите на Киевска Рус за действия про-тив България, има сериозни основания.

Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са ана-лизирани нееднократно. Насочвайки вниманието си към Киевска Русия, Ни-кифор II Фока е ръководен от желанието да противопостави на България силен и недостатъчно познат за българите противник. Вероятно още при цар Симеон между България и Киевска Русия са съществували връзки, но все пак Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние в киев-ско-руския политически живот. От времето на византийско-руския договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната „варяго-руска дружина“, вече стана дума и за взаимоотношенията с княз Игор. Контактите между Киевска Русия и Византия се засилват след покръстването на княгиня Олга (944–964) в Константинопол (955 г.).

Норманско оръжие

438

Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Свето-слав Игоревич (964–972 г.). Току-що поел властта от майка си Олга, Свето-слав става изразител на най-агресивните среди от руско-норманската знат. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемайки Хрис-товото учение за религия на слабите. През 964–967 г. князът и „дружината“ му нанасят тежки удари на Хазарския каганат (вкл. е разграбена столицата Итил), воюват срещу племената в Северен Кавказ, присъединяват нови сла-вяни (например вятичите) към руската държава. Стремежът е да се наложи руски контрол върху търговските речно-морски и сухоземни пътища в реги-она.

Паметник на княз Святослав Игоревич в с. Холки (Белгородска обл., Руска федера-ция) в чест на победата му над хазарите през 964 г. (Скулптор Вячеслав Кликов )

Никифор Фока изпраща при Светослав младият и енергичен патриция Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Той вече е бил с дипло-матическа мисия при немския император Отон I и е смятан за един от най-способните византийски дипломати, който най-вероятно предвид близостта на Херсонес до киевските предели е имал по-старо познанство с войнствения княз. Никифор Фока гласува още голямо доверие на младия аристократ, чрез когото Светослав получава 15 кентенария злато. Въпреки че „звучи” доста-тъчно внушително, сумата е достатъчна за наемна войска, не по-голяма от три-четири хиляди души. Очевидно тук не става дума за икономии и песте-

439

ливост, а за малко по-различен подход – византийското правителство де-монстрира, че вижда в княза не обикновен вожд на наемници, а политически партньор с по-широки характеристики. С други думи, златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде при-добита в България. Империята явно се опитва да внуши на княз Светослав и подкрепящата го политическа групировка (най-агресивната и „мобилна“ част от руско-норманската върхушка в Киев) ползата от взаимния съюз в Северното Черноморие. Една от задачите на този съюз е да отклони киев-ско-руската енергия от Херсонес, въобще от сферата на преките византий-ски интереси, в изгодно за самата империя направление. Надали е случайно, че мисията в Киев е поверена на византийски аристократ от самия Херсон.

Докато тече тази подготвителната фаза, в Константинопол пристига българско пратеничество. Още на 28–29 юни 968 г. (т.е. преди първия поход на Светослав според най-приемливата датировка, тази у Йоан Скилица) в двореца присъства българска делегация, чийто неизвестен по име водач е при-ет на по-високо равнище от епископ Лиутпранд Кремонски, посланик на им-ператор Отон I. Ако съдим по описанието на облеклото му, този български „патриций“ е висш военен. На протестите на Лиутпранд е отговорено, че за Византия най-издигнатият чужд владетел е българският цар, а не немският „крал“. За съжаление не знаем абсолютно нищо за тази българска дипломати-ческа мисия, нито за отношението ù към готвения практически по същото време Светославов поход. По-скоро империята дава вид, че е диалогът с цар Петър може да бъде продължен, а противоречията изгладени. В такъв случай закономерно се поставя въпросът дали оказаният на българското пра-теничество почетен прием не е имал за цел да заблуди Петър, превръщайки се по този начин в поредния коварен ход на Никифор Фока. Ако пък това е някакъв пръв български „сондаж“ за предотвратяването на очертаващ се нов конфликт с участието на русите, той не постига успех.

Светослав изненадващо дебаркира със своите ладии в Дунавската делта. Това става не в началото на лятото на 968 г., както често се твърди, а най-вероятно през август (Йоан Скилица). Лъв Дякон твърди, че войските на киевския княз наброяват 60 хиляди души („без да се броят наемниците“!), чието ядро е княжеската дружина от около 10 хиляди воини. Две години по-късно Светослав сам определя войниците си на 20 хиляди, при все че вече е претърпял тежки загуби. Числеността на средновековните армии почти никога не подава на точно „преброяване“, а и тогавашните автори боравят твърде свободно с числата. Във всеки случай Светослав води огромни за вре-мето си сили, използвайки значителния демографски потенциал на руските славянски племена и на идващите от Северна Европа в Киевска Русия норма-ни (рус. „варяги“). Князът е придружаван от патриция Калокир, приеман от него като „... роден брат чрез връзките на приятелството.“

Руското нападение е изненадващо за българите. Когато Светослав на-влиза в Дунав, срещу него цар Петър изпраща 30-хилядна войска. При цялата

440

спорност на числеността на армиите, ясно е, че българските сили са около два пъти по-малобройни от руските. Може би Петър не изпраща цялата си армия на север, тъй като се опасява от византийски удар от юг. Обикновено Византия използва „северни варвари”, за да накара България да воюва на два фронта – така е при българо-византийската война от 894–896 г. с маджар-ските нападения в тила на Симеон. Българите са разгромени от русите още в първото голямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението цар Петър получава апоплектичен удар и на практика става неспособен да изпълнява функциите си на държавен глава. Той приема монашески сан и се оттегля в манастир. Само след няколко месеца царят-черноризец умира на 30 януари 969 г.

Нормански дракар (съвременна възстановка)

България губи опитен и обигран политик, който, независимо от своите грешки и слабости, води държавните дела повече от четири десетилетия. Една от запазените църковни служби за св. цар Петър отразяват „...голяма беда, която застрашава ...“ царството и унинието, обхванало българите след смъртта му. Авторитетът на царя-светец става още по-висок във време-то на византийското владичество, когато неговото име се превръща в сим-вол на българската независимост и е приемано от най-видните въстанически водачи (Петър Делян, Константин-Петър Бодин и Теодор-Петър).

441

Победата на Светослав според руската летопис е при Преславец (или Малък / Мали Преслав, име, изписвано върху византийски печати като „Про-славица“) в делтата на Дунава. Последвалите действия водят до завладява-нето на част от североизточните български земи. Руският хронист твърди, че Светослав завзема „80 града по Дунава“. В историографията са правени различни догадки относно тези градове, въз основа на това число се правят различни обобщения за градския живот в България през X в. и т.н. Всъщност един поглед към скандинавските саги ни убеждава, че числото е напълно ус-ловно и означава просто „много градове“! Във всеки случай руското завоева-ние все още не включва столицата Велики Преслав. Независимо от болест-та на цар Петър, българското правителство поне донякъде се съвзема от тежкия удар. Каква е съпротивата срещу нашествието, е трудно да се каже, но според руската летопис именно по внушение на българите печенезите на-хлуват в руските земи и блокират столицата Киев. Светослав е принуден да прекъсне победоносната си кампания и да се върне бързо назад.

Неочакваното поражение на българските сили във войната със Свето-слав прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприят-но изненадан от бързото развитие на руско-българската война, за която се е предвиждало да бъде дълга и изтощителна и за двете страни. Ако се вярва на Лъв Дякон, още при първия поход патрицият Калокир замисля да узурпира ромейския трон, което безпокои Никифор Фока. Някои учени не приемат това твърдение, свързвайки замислите на честолюбивия патриций едва с възцаряването на Йоан Цимисхи, т.е. след края на 969 г. По-вероятно е оба-че Лъв Дякон да е прав, тъй като Калокир вече е имал трайни впечатления от растящата непопулярност на Никифор Фока. Ако Византия е смятала, че Светослав ще се задоволи само с разграбването на българските земи, без да има териториални претенции, то това се оказва погрешно. Русите не са нито печенези, нито маджари, тъй че един „номадски“ сценарий не е гаранти-ран с нищо. Всъщност разсъжденията на Никифор Фока са основателни – за едно закрепване на Киевска Русия на Балканите няма сигурно бъдеще предвид господството на печенезите в Северното Черноморие, но не и когато става дума за владетел като Светослав. При княза-„викинг“ авантюристичното начало надделява над политическия прагматизъм. Никифор започва да готви дори столицата Константинопол за евентуално нападение по море и суша, което, проведено от България, би било далеч по-застрашително от предход-ните руски морски походи.

Рязката промяна в ситуацията принуждава императора да търси сбли-жение с българите. Византия няма достатъчно сили за война на север, до-колкото през 968 г. действията срещу арабите са в апогея си, а в Южна Италия продължава конфликтът с немците. Сведенията за поредните бъл-гаро-византийските контакти са лаконични и противоречиви. Колко време отнемат тези преговори и какви са резултатите им можем само да гадаем, но в някакъв вид старото „приятелство“ поне в декларативен вид е възста-

442

новено. По същото време болестта на цар Петър се влошава, той приема монашеството и не след дълго умира. Тогава византийското правителство позволява на неговите синове Борис и Роман да се завърнат във Велики Пре-слав. Империята е провокирана и от един нов фактор, а именно от т.нар. Комитопули. Политическият „дебют“ на синовете на комит Никола (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) е обгърнат в неяснота, която разкрива възможнос-ти както за различни научни хипотези, така и за груби спекулации с българ-ското минало. Причината е мъглявото съобщение на Йоан Скилица, според когото Борис и Роман са пратени да поемат бащината власт и да спрат „...напредването на Комитопулите (...), които замисляли въстание и бунтували България.“

Сведението на Скилица за това, че Комитопулите „бунтували“ България (във времето непосредствено след смъртта на цар Петър, т.е. в началото на 969 г.?) поразително прилича на онова, което същият хронист пише за „въстанието“ на четиримата братя през 976 г. По тази причина често се приема, че хронистът повтаря една и съща информация по недоразумение. И все пак, едно стихотворение на Йоан Геометър свидетелства, че поява-та на „Комитопула“ (в случая Самуил) приблизително съвпада по време със „залеза на Никифор“ (смъртта на Никифор II Фока – 12/13 декември 969 г.). Няма никакво основание обаче в „напредването на Комитопулите“ да се вижда движение против династията, проява на сепаратизъм от какъвто и да било вид, опит за създаване на „западно българско царство“ и пр. Камо ли пък някакъв стремеж за нова „южнославянска“ или „македонска“ (?!) държава. Напротив, явно се визират византийски опасения, че на власт в България би дошла една откровено враждебна към империята, войнствена политическа групировка. Ако империята наистина е виждала в Борис и Роман гаранция за запазването на мира, може би това се е дължало и на желанието във Велики Преслав да доминират достатъчно познати за Византия политически сили и личности. В този смисъл и неопитността на Борис II очевидно е приемана като условие, че от българска страна няма да последват неприятни изненади.

Когато се разглежда въпросът за Комитопулите, трябва да се има пред-вид и нагласата на самите византийски автори. Йоан Скилица несъмнено е повлиян от онова, което знае и разказва за византийската вътрешнополи-тическа действителност по същото време. С други думи, той волно или не-волно съпоставя движението на Комитопулите със сходни явления в самата империя, най-вече с узурпаторските кроежи на Варда Склир и Варда Фока към трона на Василий II. Приликата обаче е формална, доколкото българската знат, водена от Комитопулите, остава лоялна към династията и доказва това в хода на последвалите драматични събития..

443

Извори и изследвания

Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969 (1992).Ангелов, Д. Проучвания по византийска история. С., 2007.Ангелов, Д., П. Тивчев. Подбрани извори за историята на Византия. С., 1970.Ангелов, П. Българската средновековна дипломация. С., 1988.Ангелов, П. Българско Средновековие. С., 1999.Андреев, Й. Българските ханове и царе (VII – XIV в.). С., 1988.Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България? (Енцик-лопедичен справочник) С., 2012 ( Трето допълнено издание).Анна Комнина. Алексиада (вступ. статья, пер. и комм. Я.Н. Любарского). Москва, 1965 (1995).Археологически музей Велики Преслав.- http://www.museum-preslav.com/treasure_house.html#2Атанасов, Г. Етнодемографски и етнокултурни промени по Добруджанското черно-морие през Средновековието. – Исторически преглед, 1996, кн. 2.Атанасов, Г. Г. О численности русской армии князя Святослава во время его походов в Болгарию и о битве под Дристрой (Доростолом) в 971 г.- Византийский временник, т. 72 (97), 2013, 86 – 102.Бакалов, Г. Средновековният български владетел. С., 1985, 1995.Бакалов, Г. Царската промулгация на Петър и неговите приемници в свет-лината на българо-византийските дипломатически отношения след договора от 927 г.- Исторически преглед, 1983, кн. 6,35-44.Бакалов, Г. Цар Петър и неговото време.- История, 1992, кн. 2, 11-15.Баласчев, Г. Българите през последните десетгодишнини на X в., ч. I-II. С., 1929-1930.Бележити българи (съст. и отг. ред. Пл. Павлов), т. II. С., 2012.Бибиков, М. В. Русь в византийской дипломатии: договоры Руси с греками.- Древняя Русь. Вопросы медиевистики, 2005, кн. 1, 5 – 15.Билярски, Ив. Покровители на Царството (Св. цар Петър и св. Параскева-Петка). С., 2004.Билярски, Ив., М. Йовчева. За датата на успението на цар Петър и култа към него.- „Тангра” (Сб. в чест на 70-год. на акад. В. Гюзелев). С., 2006, 543 – 557.Благоев, Н. Българският цар Роман.- Македонски преглед, 1930-1931, кн. 3, 15 – 34; кн. 4, 23 – 45.Благоева, Б. За произхода на цар Самуил.- Исторически преглед, 1966, кн. 2. Божилов, Ив. Анонимът на Хазе. С., 1979.Божилов, Ив. Бележки върху византийската администрация в Североизточна Бълга-рия (971-1000 г.).- Сборник в чест на акад. Хр. Христов. С., 1988, 18-27.Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995.Божилов, Ив. Византийският свят. С., 2008.Божилов, Ив. България и печенезите (896–1018).- Исторически преглед, 1973, кн. 2, 37 – 62.Божилов, Ив., Хр.Димитров, И. Илиев, Ив. Билярски. Византийските василевси. С., 1998.

444

Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България. София, 1999.Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Добруджа, т. 2 (Средновековие). В. Търново, 2004.Божков, А. Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица. С., 1972. Венедиков, Ив. Военното и административното устройство на България през IX и X в. С., 1979.Византиjски извори за историjу народа Jугославиje, т. III, Београд, 1966.Викингите. Мореплаватели, откриватели, създатели (под ред. на Е. Рускова). С., 2001.Войтович, Л. Князiвськi династii Схiдноi Європи (кінець IX — початок XVI ст.): склад, суспільна і політична роль. Львiв, 2000. Също: http://litopys.org.ua/dynasty/dyn.htmГеоргиев, П. Титлата и функциите на българския престолонаследник и въпросът за престолонаследието при цар Симеон.- Исторически преглед, 1992, кн. 8-9.Гильфердинг, А. История Сербов и Болгар. Собрание сочинений. Санкт-Петербург, 1868.Гръцки извори за българската история, т. V. С., 1963; VI. С., 1965; VIII. С., 1972..Гюзелев, В. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г.- Исторически преглед, 1968, кн. 6.Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII-XV в.) в австрий-ските ръкописни сбирки и архиви. С., 1994.Гюзелев, В. Български пратеничества при германския император Отон I в Магдебург (965 г.) и Кведлинбург (973 г.).- Civitas divino-humana (В чест на проф. Г. Бакалов). С., 2004, 385 – 396.Гюзелев, В. Кавханите и ичиргу боилите на Българското ханство / царство. Пловдив, 2007.Гюзелев, В. България е огромна област и многоброен народ. Земя на блажени (Средно-вековни географски съчинения за българските земи и българите, IV – XIV в.). С., 2012. Димитров, П. Петър Черноризец. Шумен, 1995.Димитров, Хр. Българо-унгарски отношения през Средновековието. С., БАН, 1998. Димитров, Хр. Македония през Средновековието. С., 2000.Добрев, Ив. Св. Иван Рилски, т. I. С., 2007.Дончева-Петкова, Л. Одърци. Селище от Първото българско царство. С., 1999.Дринов, М. Южные славяне и Византия в X веке. Москва, 1876 (Избрани съчинения, т. I, С. 1910).Дуйчев, Ив. Българският княз Пленимир. - Македонски преглед, 13, 1942.Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, I. С., 1943.Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947.Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981.Дюканж, Ш. Византийска история [Du Cange, C. Historia Byzantina. Lutetiae Parisiorum, 1680]. Откъси (Ред. Р. Заимова, коментари - В. Тъпкова-Заимова). С., 1992.Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. I, част 2. С., 1918; т. II. С., 1934 (фототипни издания: 1972, 1995)

445

Иванов, В. А. Древные угры-мадьяры в Восточной Европе. Уфа, 1999Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1930 (фототипно изд. - 1970).Иванов, С. А. Византийско-болгарские отношения в 966 – 969 гг. – Византийский временник, 1981, т. 42. Иванов, С. А. Κοίρανος τwν Βουλγάρων (Йоан Цимисхий и Борис II в 971 г.). – Об-щественное сознание на Балканах н Средние века. Калинин, 1982.Иванова, О. В. Восстание 930 г. в Болгарии и болгаро-византийские отношения.- Сла-вяне и их соседи. Москва, 1989, 34-44.Иречек, К. История на българите (С поправки и добавки от самия автор). Под ред. на П. Петров. С., 1978.История на България, т. II. Първа българска държава. С., БАН, 1981.История на българите, т. I (под ред. на Г. Бакалов). С., 2002.История Византии, т. 2. Москва, 1966.Йорданов, Ив. Печатите на преславските владетели (893–971). С., 1993.Йорданов, Ив. Печатите от стратегията в Преслав (971–1088 г.). С., 1993.Йорданов, Ив. Още веднъж за моливдовулите на Йоан Багатур.- Проблеми на прабъл-гарската история и култура, [т. 1.], С., 1989, 390 - 399.Йорданов, Ив. Сфрагистични паметници на ранната българска държава.- Проблеми на прабългарската история и култура, т. 2. Шумен, 1991, 40-42.Йорданов, Ив. Средновековни български печати с титлата „багатур”.- Проблеми на прабългарската история и култура, т. 3. Шумен, 1997, 354 - 362.Йорданов, Ив. Корпус на печатите на средновековна България. С., 2001.Йорданов, Ив. Печати на Василий Лакапин от България. – Средновековният българин и „другите” (Сб. в чест на 60-год. на проф.д.и.н. П. Ангелов). С., 2013, 159-166.Йотов, В. Въоръжението и снаряжението от българското Средновековия (VII-XI в.). Варна – В. Търново, 2004.Йотов, В. Викингите на Балканите. Варна, 2003.Йотов, В., Г. Атанасов, Г. Скала. Крепост от Х – XI в. до с. Кладенци, Тервелско. С., 1998.Каймакамова, М. Българската средновековна историопис (от края на VII до първата четвърт на ХI в.). С., 1990.Карышковский, П. О Русско-болгарские отношения во время Балканских войн Свя-тослава .- Вопросы истории, 1951, кн.8. Карышковский, П. О. О хронологии русско-византийской войны при Святославе-- Византийский временник, 1952, т. V; Карышковский, П. О. Балканские войны Святослава в византийской исторической литературе // Византийский временник, 1953, т. 6.Козлов, В.И. Към въпроса за хронологията на паметниците от североизточната провинция на Първото българско царство.- Българите в Северното Причерноморие, т. V. В. Търново, 1996, 109-125.Коледаров, П. Цар Петър – Военноисторически сборник, 1982, кн. 4, 192-207.Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава, ч. 1. С., 1979.Колиас, Т. Византийски оръжия (бълг. превод, под ред. на В. Йотов). В. Търново, 2012.

446

Константин Багрянородный. Об управлении империей (Под. ред. Г.Г. Литаврина). Москва, 1989.Кънев, Н. Титли и рангова йерархия във Византия през IX – XI в. (По данни на сфра-гистиката). Автореферат на д-рска дис. С., 2007.Кънев, Н. Византийският йерархичен модел от IX – XI в.- Античная древность и Средние века, вып. 39. Екатеринбург, 2009, 142 – 163.Лазаров, Ив, Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев, М. Палангурски. Кратка история на бъл-гарския народ. С., 1993 (1995, 1999, 2004).Латински извори за българската история, т. II, IV, V. С., 1963, 1981, 2001.Лев Диакон. История (Пер. М.М.Копыленко, под ред. М.Я.Сюзюмова и С.А.Иванова). Москва, 1988: http://oldru.narod.ru/biblio/ldiakon1.htmЛевченко, М. В. Очерки по истории русско-византийских отношений. Москва, 1956.Лешка, М. Образът на българския цар Борис II във византийските извори.- Визан-тия, Балканите, Европа. Изследвания в чест на проф. В. Тъпкова – Заимова (Studia Balcanica, t. 25). С., 2006.Литаврин, Г. Г. Путешествие русской княгини Ольги в Константинополь. Проблема источников.- Византийский временник, т. 42, 1981. Литаврин, Г. Г. Константин Багрянородный о Болгарии и болгарах.- Сб. в чест на акад. Д. Ангелов. С., 1994, 30 – 37.Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Исторически очерци. С., 2002.Минкова, М., Ив. Танев. За значението на надписа върху оловните печати на Йоан и Михаил от началото на християнската епоха.- Пътуване към България, III. Шумен, 2014: http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Nadpisi/Nadpisi%20ot%20pechati/BAGATUR%20KANA-I-RIHTUN.htmМихайлов, Е. Руси и българи през ранното Средновековие (до 964 г.). С., 1989.Моця, А. П. Кочевники Причерноморья на рубеже тысячелетий (венгры, печенеги, торки). Николаев, 1997.Музей – Велики Преслав.- museum-preslav.comМутафчиев, П. История на българския народ [I-II. С., 1943]. Под ред. на В. Гюзелев. С., 1986.Мутафчиев, П. Избрани произведения, т. II. С., 1973.Николов, Г. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (краят на VII – началото на XI в.). С., 2005.Николов, А. Политическата мисъл в средновековна България (средата на IX – края на Х в.). С., 2006.Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (IX–XIV в.). С., 1997.Николова, Б. Неравният път на признанието (Каноничното положение на Българ-ската църква през Средновековието). С., 2001.Николова, Б. Печатите на Михаил багатур канеиртхтин и Йоан багатур канаир-тхтин (?). Проблеми на разчитането и атрибуцията.- Средновековният българин и „другите” (Сб. в чест на 60-год. на проф.д.и.н. П. Ангелов). С., 2013, 127-135.Острогорски, Г. Историjа Византиjе. Београд, Скопjе, 1959 (Бълг.изд. – С., 1998).

447

Павлов, Пл. Две бележки към „Беседа на недостойния презвитер Козма срещу но-вопоявилата се зла ерес на Богомил”.- Преслав, т. 4 (В чест на Т. Тотев). С., 1993, 225-239.Павлов, Пл. Борис II.- Сб. Преслав, т. 5. С., 1993, 46-51.Павлов, Пл. Братята на цар Петър и техните заговори.- История, 1999, кн. 4-5, 1-6.Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. В. Търново, 2000; Варна, 2005: http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/bratiata.htmПавлов, Пл. Българското Средновековие – познато и непознато. В. Търново, 2008: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Pl_Pavlov_BG_Srednovekowie.pdfПавлов, Пл. Забравени и неразбрани (Събития и личности от българското Среднове-ковие). София, 2010.Павлов, Пл. Векът на цар Самуил. С., 2014.Павлов, Пл., Н. Тулешков. Ставропигиалният Рилски манастир. С., 2008.Павлов, Пл., Хр. Темелски. Българи светци. С., 2010.Павлова, Р. Петър Черноризец.- Кирило-Методиевски студии, т. 9, 1994.Пашуто, В. Т. Внешняя политика Древней Руси. Москва, 1968.Перхавко, В. Б. Связи Древней Руси со славянскими странами. Москва, 1987.Петров, П. Образуване и укрепване на Западната българска държава.- ГСУ-ФИФ, LIII, 1959, кн. 2, 135-190.Петров, П. В. Гюзелев. Христоматия по история на България, т. I. С., 1978.Петровский, Н. Пись мо патриарха Константинопольскаго Феофилакта царю Бол-гарии Петру.- Известия Отделения русскаго языка и словесности. Санкт Петербург, 1913,. т. XVIII, кн. 3, 356—372.Пириватриh, С. Византиjска тема Морава и «Моравиjе» Константина VII Порфиро-генита.- Зборник радова Византолошког института, т. 36, 1997, 173-201.Пириватриh, С. Самуилова држава. Београд, 1997 (Бълг. Превод – С., изд. „Агата”, 2000).Плетнева, С. А. Печенеги, торки и половцы в южнорусских степях (Материалы и исследования по археологии СССР). Москва, 1958.Повесть временных лет, ч. I. Москва-Ленинград, 1950.Полноe собрание русских летопией, т. 2. Ипатьевская летопись. Москва – Ленинград, 1960.Полывянный, Д. И. Царь Петр в исторической памяти болгарского Средневековья.- Средновековният българин и „другите” (Сб. в чест на 60-год. на проф.д.и.н. П. Анге-лов). С., 2013, 138-145.Попконстантинов, К. Бележки за Иван, цар-Симеоновия син.- Българите в Северно-то Причерноморие, т. III. В. Търново, 1994, 71 – 80.Попконстантинов, К. Новооткрит печат на Михаил багатур и багатурският род на Йоан, Сондоке и Михаил.- Археология, 2008, кн. 1-4, 68 – 79.Попконстантинов, К. Печати на багатури или печати на престолонаследници?- Юбилеен сб. 100 години от рождението на д-р В. Хараланов. Шумен, 2008, 76 – 87.Продолжатель Феофана. Жизнеописания византийских царей (под ред. Я.Н. Любарско-го). Санкт-Петербург, 1992.

448

Прокић, Б. Постанак jедне словенске царевине у Македониjи у Х веку.- Глас Српске Академиjе наука, кнь. 76, 1908, 213-307.Раев, М. Към въпроса за отношенията между България, Византия и Киевска Рус в началото на 970 г.- Годишник на катедрите по история и богословие / Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”, 2001, т. 4, 62 – 65.Раев, М. Переяславец на Дунав – мит и действителност в речта на княз Светослав в „Повесть временных лет”.- Византия и славяните (Годишник на СУ „Св. Климент Охридски” – Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”, т. 95 / 14/, 2006). С., 2010, 193 – 204.Розен, В. Император Василий Болгаробойца - извлечения из летописи Яхъя Антио-хийскаго. Санкт Петербург, 1883; http://www.vostlit.info/haupt-Dateien/index-Dateien/JA.phtml?id=2069Руссев, Н. Българи, византийци и руси по долното течение на Дунав през 968-971 г.- Българите в Северното Причерноморие, т. V. В. Търново, 1996, 175-188.Рънсиман, Ст. История на Първото българско царство. С., 1993.Сахаров, А.Н. Дипломатия Древней Руси (IX – первая половина X в.). Москва, 1982.Сахаров, А.Н. Дипломатия Святослава. Москва, 1982. Също: http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000050/index.shtmlСлавова, Т. Владетел и администрация в ранносредновековна България. Филологиче-ски аспекти. С., 2010.Сорочан, С. Б. Византия (Парадигмы быта, сознания и культуры). Харьков, 2011.Спасова, М., Пл. Павлов. За старобългарския превод на „История на Юдейската война” от Йосиф Флавий.- http://www.liternet.bg/publish13/p_pavlov/prevod.htmСтара българска литература, т. 2. Ораторска проза (Съст. и ред. Л. Грашева); 3. Исторически съчинения (Съст. и ред. Ив. Божилов). С., 1983.Старобългарска литература (Енциклопедичен речник). Второ преработено и допъл-нено изд. под ред. на Д. Петканова. В. Търново, 2003.Степанов, Цв. Власт и авторитет в ранносредновековна България. С., 1999.Степи Евразии в эпоху Средневековья. Москва, 1981.Стоименов, Д. Временна византийска военна администрация в българските земи (971-987/989).- Годишник на СУ „Св. Климент Охридски” / Научен ц-р за славяно-ви-зантийски проучвания „Иван Дуйчев”, т. 2 (82), 1988, 39-66.Стоянов, Ю. Другият бог. С., 2007.Суботин-Голубовић, Т. Теодор Дафнопат - византиjски химнограф X века у словен-ском рукописном наслеhу.- Зборник радова Византолошког института, т. 34, 1995, 41-48.Съботинов, А. Българският произход на цар Самуиловия род. С., 2005.Съботинов, А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 – 1018 г.), т. I. С., 2008.Тельнов, Н., Степанов, Н., Руссев, Н., Рабинович, Р. „… Разошлись славяне по зем-ле...” Из истории Карпато-Днестровских земель VI – XIII вв. Кишинев, 2002.Тивчев, П. За войната между Византия и България през 967 г.- Исторически преглед, 1969, кн. 4, 81 – 88.

449

Тодоров, Т. България през втората и третата четвърт на Х в.: политическа исто-рия. Автореферат на д-рска дис. С., 2006.Тодоров, Т. Константин Багрянородни и династичният брак между владетелските домове на Преслав и Константинопол.- Преславска книжовна школа, т. 7, 2004.Тодоров, Т. За едно отражение на съвладетелската практика в Първото българско царство през втората половина на IX – първите десетилетия на X в.- България, Бал-каните, Европа (Мит, история, съвремие), т. IV. В. Търново, 2011, 173 – 181.Тодоров, Т. Контактите на византийските институции с Първото българско цар-ство (680-969). Приноси на сфрагистиката. Шумен, 2012.Толочко, П П. Летописные известия о походах Святослава на Дунай и их источники.- Византийский временник, т. 66 (91), 2007, 146 – 155.Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав – гранична зона на византийския Запад (Към исто-рията на северните и североизточните български земи, краят на X–XII в. С., 1976.Тъпкова-Заимова, В. Българи родом. В. Търново, 2009.Тъпкова-Заимова, В. Превземането на Преслав в 971 г. и проблемите на българската църква.- 1100 години Велики Преслав, т. I. Шумен, 1995, 172–181.Тъпкова-Заимова, В., Д. Димитров, Пл. Павлов. Хронологична история на света, т. VI. В. Търново, 1994.Тъпкова-Заимова, Д. Димитров, Пл. Павлов. Византия и византийския свят. С., 2011.Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. С., 1996. Успенский, Ф. История Византийской империи. Период Македонской династии (867-1057 гг.). Москва, 2005: http://rikonti-khalsivar.narod.ru/Usp3.0.htmЧешмеджиев, Д. Култът към цар Петър I (927-969): манастирски или държавен?- Льубав према образованьу и вера у Бога у православним манастирима. Зборник избр. радова, I. Београд, 2006, 245-257.Чешмеджиев, Д. Българската държавна традиция в апокрифите: цар Петър в Бъл-гарския апокрифен летопис от XI–XII в.- Българско Средновековие: общество, власт, история (Сб. в чест на проф. д-р М. Каймакамова). С., 2013, 262 – 271.Чилингиров, А. Монетите на киевските князе и монетите на българския цар Петър I.- http://www.ivanstamenov.com/files/monetistatia.pdf; http://www.otizvora.com/2009/10/571/. (Юбилеен вестник „Велико Търново”, 1984 г.)Шепард, Дж. Неспокойни съседи. София, 2007.

Ahrweiler, H. L’Idéologie politique de l’Empire byzantine. Paris, 1975.Cheynet, J. - Cl. Pouvoir et contestations a Byzance (963-1210). Paris, 1990.Cihodaru, C. Informatii despre pecenegi din opera lui Constantin Porphirogenetos.- Analele Stiintifice ale Universitatii Al. I. Cuza din Iasi (Istoria),1974, t. 20, 17-30.Constantini Porphyrogeneti imperatoris de ceremoniis aulae byzantinae libri duo. Bonnae, 1829 - 1830.Curta, Fl. Southeastern Europe in the Middle Ages, 500-1250. Cambridge, 2006.Diaconu, P. Les Petchenegues au Bas-Danube. Bucarest, 1970.

450

Dujčev I. On the Treaty of 927 with the Bulgarians.- Dumbarton Oaks Papers, t. 32, 1978, 217—295.Fine, J. V. A. Fresh Look at Bulgaria under tsar Peter.- Byzantine Studies, 1978, t. 5, 88 – 95.Fine, J. V. A. The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor – Michigan, 1987.The History of Leo the Deacon: Byzantine military expansion in the tenth century. Introd., transl., and annot. by A.-M. Talbot and D.F. Sullivan, Washington DC, 2005.Iohannis Scylitzae Synopsis Historiarum (Rec. I. Thurn). Berolini-Novi Eboraci, 1973.Ioannis Zonarae Epitome historiarum. Bonnae, 1828.Jean Skylitzès Empereurs de Constantinople « Synopsis Historiôn » (traduit par B. Flusin et annoté par J.-Cl. Cheynet). Paris, 2003.Jordanov, I. Corpus of Byzantine Seals from Bulgaria, I – II. Sofia, 2003.Κυριάκης, Ε. Κ. Βυζάντιο και Βούλγαροι (7ος–10ος αι.). Αθήνα, 1993.Kolias, Т. Nicephorus II Focas 963-969. The Military Leader Emperor and his reforms. Athens, 1993.Kravari, V. Villes et villages de Macedoine occidentale. Paris, 1989. Lemerle, P. Philippes et la Macedoine Orientale., Paris, 1945.Leonis Diaconi Caloensis Historiae (Rec. C.B. Hasii). Bonnae, 1829.Leszka, M. Symeon I Wielki a Bizancjum. Łódz, 2013.Liutprand von Cremona. Werke (J. Becker, hrsg.) Hannover - Leipzig, 1915.Logan, D. F. The Vikings in History 2nd ed. Routledge, 1992.Norwich, J. J. Byzantium: The Apogee. New York, 1991.Oikonomidès, N. Les listes de préséance byzantines des IXe et Xe siècle, Paris, 1972.Pavlov, Pl. Les lois agraires de la dynastie Macédonienne et la politique sociale du tsar bulgare Pierre (927-969).- Στεφάνος (Byzantino-Slavica, 1995, t. 56), 103-105.Popkonstantinov, К., O. Kronsteiner. Старобългарски надписи (Altbulgarische Inschriften), vol. 1. Salzburg-Wien, 1994 (Die Slawischen Sprachen, 36).Poppe, A. Rise of Christian Russia. London, 1982.Pritsak, O. Studies in Medieval Eurasian History. London, 1981.Prokić, B. Die Zusatze in der Handschrift des Johannes Skylitzes Codex Vindobonensis hist. graec. LXXIV. Munchen, 1906.Runciman, St. The History of First Bulgarian Empire. London, 1930.Runciman, St. The Emperor Romanus Lecapenus and his Reign. A Study of Tenth-Century Byzantium. Cambridge, 1969. Shepard, J. A marriage too Maria Lekapena and Peter of Bulgaria.- The empress Theophano. Byzantium and the West at the turn of the first millennium. Cambridge, 1995, 121—149.Schlumberger, G. L‘epopee byzantine a la fin du X-me siecle, t. 1. Paris, 1900. Schlumberger, G. Un empereur byzantin au dixième siècle : Nicéphore Phocas. Paris, 1923.Spinei, V. Moldavia in the 11-th – 14-th Centuries. Bucarest, 1986.Stephanos von Taron. Armenische Geschichte (Еd. H. Gelzer und A. Burckhardt). Leipzig, 1907.Stephenson, P. Byzantium’s Balkan Frontier. A Political Study of the Northern Balkans (900-1204). Cambridge, 2004.

451

Ταξιάρχης, K. Νικηφόρος Β΄Φωκάς (963-969). Ο στρατηγός αυτοκράτωρ και το μεταρρυθμιστικό του έργο. Αθήνα, 1993.Todorov, B. The Value of Empire: Tenth-Century Bulgaria between Magyars, Pechenegs and Byzantium.- Journal of Medieval History, 36, 2010, nr. 4.Treadgold, W. A History of the Byzantine State and Society. Stanford, 1997.

452

Глава II

РУСКАТА ХЕГЕМОНИЯ И ВИЗАНТИЙСКАТА ОКУПАЦИЯ НА ИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ. ЦАР БОРИС II (969–971)

проф. д-р Пламен Павлов

Смъртта на цар Петър е тежък удар за България, а възцаряването на Борис II не носи нужната на страната стабилизация. Кога и как е станала тази толкова важна промяна на върха на държавното управление, остава неясно. Времето на апоплектичният удар, получен от стария цар, би могло да се отнесе ориентировъчно към септември 968 г., а връщането на Борис и Роман във Велики Преслав едва ли е станало веднага. В случая се сблъск-ваме с едно от най-дискутираните известия в хрониката на Йоан Скилица, повторено и от по-късни автори – че Петровите синове били пуснати от Константинопол, за да възпрат „напредването на Комитопулите”, подкре-пено в най-общ смисъл и от известното стихотворение на Йоан Геометър „За Комитопула”. В него появата на Самуил на политическа сцена се свързва със „залеза на Никифор” (император Никифор Фока), което отново ни пре-праща към 969 г.

БЕЛЕЖКИ ЗА ЛИЧНОСТТА НА БОРИС II

Някои, макар и бегли детайли, показват, че Борис е бил роден не по-рано от 950 г. В такъв случай той идва на престола твърде млад и неопитен. Прекарал цели шест години (и то годините, в които се оформя като лич-ност!) във византийската столица, той на практика не познава ситуацията в страната си и вероятно лесно става зависим от противоборстващите групировки. Какво е било мястото на „партията”, оглавявана от Комитопу-лите, не може да се каже. Не е изключено дори ако съдим по презумпция от бягството на Борис и Роман именно при Комитопулите през 978 г., синовете на комит Никола да са били не в опозиция, а между най-близките сътрудници на новия владетел.

Макар да нарушаваме хронологичния разказ за събитията, нека се спрем на един характерен израз на византийския историк Лъв Дякон – своеобразен „ключ” към по-пълното осмисляне на ставащото във Велики Преслав през онези съдбоносни месеци и дни. Когато през април император Йоан Цимисхи превзема Велики Преслав, той има среща с българския цар. Лъв Дякон дава следното кратко, но важно описание: „Тогава, както се разказва, бил заловен и доведен при императора заедно с жена си и двете си невръстни деца царят на мизите Борис, който бил с едва набола червеникава брада…”

453

През 971 г. цар Борис II е обрисуван като съвсем млад човек (!) с едва брада, а за децата му е употребена думата „нипион” – „младенец”, „невръст-но дете”. В такъв случай доминиращото в науката мнение, че Борис е бил роден скоро след мира от 927 г. категорично не отговаря на истината. Знае се, че около 943 г. царица Мария-Ирина е посещавала своите роднини в Константинопол с „трите си деца”, но техните имена не са споменати. По презумпция се смята, че двете от тях са „първородният” Борис и брат му Роман. Впрочем, Ив. Дуйчев допусна, че заедно с тях е бил и загадъчният „Пленимир”, чието име срещаме в Бориловия Синодик – рано починал най-голям син и наследник на цар Петър. На свой ред А. Калоянов допуска, че „Пленимир” не е лично име, а характеристика към името на Борис II, непра-вилно изтълкувана от по-късните автори – както се знае, през 971 г. Борис наистина става ромейски пленник. Така или иначе, описанието на Лъв Дякон противоречи на възможността Борис и Роман да са сред трите деца на цар-ското семейство, за които стана дума. Възможни са различни комбинации (дъщери, починали деца на царя, и т.н.), но всичко това намеква за тежки проблеми в царското семейство и в престолонаследието, които са създавали допълнителни грижи на цар Петър. Още нещо, ако Борис, съответно и по-малкият му брат Роман, бяха родени преди 950 г., към времето на събити-ята от 969–971 г. те би трябвало да са зрели мъже по на около 40-годишна възраст, имащи големи семейства, деца и т.н. Дори кастрирането на Роман в Константинопол през 70-те години („операция”, прилагана по принцип към млади хора!) не би имало място, тъй като, ако е бил роден скоро след 927 г., той през 971 г. отдавна би имал семейство и деца. Самият акт на изпра-щането на Борис и Роман в Константинопол като заложници, както и да е бил мотивиран, е невъзможен, ако те през 60-те години на Х в. не са били в юношеска възраст. С други думи, всичко това поне отчасти обяснява очевид-ната неопитност и слаби позиции на цар Борис II през 969–971 г.

ВТОРИЯТ ПОХОД НА СВЕТОСЛАВ

През лятото на 969 г. Светослав все още е в Киев, вкл. по време на смъртта на неговата майка, княгинята и бъдеща светица Олга-Елена (11 юли с.г.). Преди кончината си Олга, подкрепяна от своите приближени, об-сипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантюрис-тичните походи, вкл. и този в България. Светослав обаче е непоколебим, той стига дотам да заяви, че не желае повече да управлява от Киев, а от „Преславец“ –там била „средата“ на „неговата земя“, т.е. на замисляната вече фантастична държава от Балтика до Византия. Князът представя завзетия български Преславец като истински „рай“, където „... се стичат всякакви блага: от Гръцката земя злато, коприна, вина и различни плодове, от Чехите и Угрите – сребро и коне, от Русия пък – кожи и восък, мед и роби“. До

454

каква степен тези думи в „Повестта за изминалите години“, която все пак е по-късна (средата на XI в.), отразяват реалните планове на Светослав, е неясно. Но и Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му „... не искали да се връщат в страната си, но възхитени от благоденствието на тези земи, съвсем пренебрегнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна.“ Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, което отнема поне няколко месеца.

455

Руините и планът на крепостта Малък Преслав / Преславец при дн. Нуфъру, окръг Тулча (днес в Румъния)

456

Завръщането в България е осъществено с привличането на допълнител-ни сили, вкл. нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита. В завързалата се битка „... българите започнали да надделяват“, което показва, че преславското правителство все пак не е така бездейно, както се приема обикновено. И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските „мъже на кървите“ си казват думата, а българската войска отново е разгромена. Североизточната част на стра-ната, вкл. Дръстър и столицата Велики Преслав, попада под режим на руска окупация. Това става в резултат на тежки боеве, макар при състоянието на изворите да е невъзможно съпротивата да бъде реконструирана дори и в най-приблизителни щрихи. Както показват резултатите от археологически-те проучвания, колкото и частични да са те до този момент (Г. Атанасов, В. Йотов и др.), руско-българската война е ожесточена. Някои важни крепо-сти (Цар Асен, Руйно и др., Силистренско; Окорш и Скала, Добричко, навярно и други) са опожарени и разрушени. Населението се разбягва, но скоро след това се завръща и започва да възстановява крепостните стени и жилищата си в почти същия вид.

Отделни находки, чийто брой навярно ще се увеличава при бъдещите разкопки, маркират руското завоевание – ритуални брадвички и амулети с киевски произход, един „варяжки“ меч и т.н., открити на различни места (Дръстър/Силистра, о-в Пъкуюл луй Соаре, Преслав). В определен момент двете страни стигат до споразумение, наложено от Светослав с груба сила. По-късните събития показват, че Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско ко-мандване, както и за крепости, оставащи под контрола на български градо-началници. Доколкото се разбира от по-късни сведения, езичниците руси не посягат на българските църкви. Те остават непокътнати до идването на ро-меите, които въпреки християнската си вяра, не се свенят да ги ограбват... Вероятно, за да не създава допълнително напрежение, Светослав е заставен да се съобразява и с други български изисквания. Изследователите са почти единодушни, че българо-руските отношения са уредени с договор, който фор-мално е разглеждал страните като съюзници.

457

Средновековният път Велики Преслав – Плиска – Дръстър с крепости, в които са открити материални следи от събитията през 969 – 971 г.

(по В. Йотов и Г. Атанасов)

458

Опитът руско-българските отношения през 969–971 г. да бъдат предста-вени като истински, и то взаимноизгоден „съюз“ датират още от времето на българското Възраждане. Неизживените романтични и русофилски нагласи не подминават дори именит учен като П. Мутафчиев. В една своя иначе май-сторски написана студия той се опитва да сравни Светослав с франкските майордоми, положили основите на империята на Карл Велики; нещо повече, склонен е да търси в негово лице продължител на Симеоновите идеи (?!), призван да изкорени „византийската поквара“ и да създаде мощна славянска империя. Ако тази конструкция все пак е дело на едно талантливо перо, то темата за Светослав е използвана по-късно за примитивна пропаганда. Уси-лията на ред български граждански и военни историци да представят Све-тославовата агресия като начало на „вековната българо-руска(=съветска) бойна дружба“ са неприкрито тенденциозни и откровено несъстоятелни. От своя страна, дори и авторитетни руски (съветски) изследователи не могат да преболедуват традиционното имперско мислене, твърдейки че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Русия Дунав-ска делта (?!) – при все че тя е неразделна част от същата тази държава България, към която князът има едва ли не най-приятелски намерения... В усилията си да оправдае Светослав известният археолог Б. А. Рибаков дори стига дотам да „локализира“ т.нар. Остров на русите не в Балтийско море, където му е мястото, а … в Северна Добруджа – опит, който няма абсо-лютни никаква опора в изворите и археологическата картина в региона през онази епоха.

Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му е дала повод за война. Отначало руският поход се изразява в грабеж на чужди земи и директна услуга за трета страна – Византия. Най-меко казано това е агресия и „плен руски“, както векове по-късно четем в българския превод на Манасиевата хроника. Когато повторно нахлува в България, киевският княз има още по-опасни намерения. Мнимият „съюз“ е категорично неравноправен. Борис II продължава да резидира в столицата Велики Преслав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимиски среща българския цар във външния град на столицата, докато укрепеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър съвсем не оз-начава, че той едва ли не великодушно е „отстъпил“ Преслав на цар Борис –може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход. От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода „партнираща столица“ и средище на българския патриарх. Фактът, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой (според изворите трис-та!) български боляри, също ни навежда на мисълта, че „съюзът“ е основан на фактическото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото обкръжение. Светослав смята „партньорството“ си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над

459

империята, която би открила перспектива за нови споразумения и решаване на вече открития „български въпрос“. Твърдението, че „Преславец“ (някои учени допускат, че става дума дори за Велики Преслав!) е „средата на моята земя“ показва княза-„варяг“ във всеки случай не като български съюзник и радетел на славянско „братство“, а като откровен завоевател. Тези намере-ния на Светослав стават още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намеренията си да завземе византийския трон с руска помощ. Т.е. Светослав разполага с облечен в някаква „легитимна“ форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен „съюзник“ на Борис II киевският княз съвсем естествено започ-ва да се превръща, ако използваме емоционалния език на старите автори, в чужд поробител.

В полза на тезата за съюзните отношения като аргумент често се изтъква участието на български контингенти в действията на Светослав през 970–971 г. Няма спор, че такива случаи е имало, но и векове по-късно имаме сведения за български, византийски, сръбски и други християнски во-енни части, действащи в състава на чужди войски, вкл. на османските за-воевателни армии. Съюзни отношения и дори откровен колаборационизъм с различни завоеватели може да бъде констатиран във всички части на света във всички времена. Нима тази наложена от завоевателя практика свидетел-ства за истински, още повече равноправен военно-политически съюз? Още нещо, сигурно има основание тезата, че към силите на киевския княз са се присъединявали и българи със сходни нагласи и интереси (Н. Руссев). И това надали са просто (или само) недоволни от „провизантийската политика” на царете Петър и Борис II българи, а присъстващи във всяко общество и активизиращи се по време на остри кризи маргинализирани политически еле-менти; онези, които по една или друга причина са склонни на съглашателство в новите „силни на деня”, вкл. с агресори и завоеватели, както и „най-обикно-вени” авантюристи и търсачи на слава, пари, богатства... Налице са опити сред сътрудничещите със Светослав българи да бъдат причислени и Комито-пулите (М. Сюзюмов, П. Петров и др.), за което отсъстват каквито и да било конкретни данни. Напротив, като познаваме по-нататъшните дела на Самуил и братята му, тази версия е още по-неправдоподобна.

Вероятно още в хода на боевете между руси и българи (лятото-есента на 969 г.) в Константинопол е постигнато ново българо-византийско съгла-шение. То е скрепено с проектиран „двоен“ династичен брак – две малолетни български принцеси са сгодени за също така малолетните Василий II и Кон-стантин VIII. Византийските обещания за съюзна помощ се оказват несъс-тоятелни. В изворите няма и намек за подкрепа, пък дори и в символична форма. Едва през пролетта на 971 г. император Йоан Цимиски тенденциоз-но представя похода си в България като изпълнение на поетите през 969 г. съюзни ангажименти. В края на 969 г. Никифор II Фока става жертва на

460

кървав заговор, осъществен от Йоан Цимиски с помощта на императрицата Теофано. В връзка с проникването на заговорниците в императорските спал-ни става дума и за българските принцеси. Това споменаване на Петровите дъщери обаче е единствено, а съдбата им е абсолютно неизвестна. Василий II въобще никога не се жени, брат му Константин VIII по-късно взема за съпру-га Елена, която е византийка.

Златна монета (солид) на император Йоан Цимиски

Ангажиран с утвърждаването на византийската власт в Антиохия и Сирия, Йоан Цимиски прави нов опит за постигане на мир със Светослав. Императорът пише на княза, че според договора с предишния император Никифор руската страна е получила дължимото заплащане и плячка, поради което войските ù нямат право повече да пребивават в България. В посла-нието на Цимиски има едно твърдение, което е симптоматично с оглед на близкото бъдеще – русите следва да се изтеглят „... от България, понеже тя принадлежи на ромеите и в минало време е представлявала част от Македо-ния...“, т.е. от някогашния ранновизантийски диоцез Тракия. Отговорът на Светослав е дързък и предизвикателен – той изисква да му бъдат заплатени невъобразими суми и откуп за всички градове и пленници, т.е. за завладените от него българи. В противен случай ромеите ще трябва да напуснат евро-пейските си владения (и Константинопол!) и да се задоволят със земите си оттатък Босфора. Според Лъв Дякон пръв съветник на Светослав в тази полемика е Калокир. На свой ред Йоан Цимиски припомня на княза тежкото поражение на баща му Игор от византийския флот през 941 г., като заплашва с пълното унищожение на всички руски сили в България. Фактически така двете страни си обявяват открита война.

461

ВИЗАНТИЙСКАТА ОКУПАЦИЯ НА ИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ

Йоан Цимиски започва усилена подготовка за настъпателна военна кам-пания в България. Той прехвърля основни сили от Мала Азия в Европа, със-тавя т.нар. корпус на „безсмъртните“ (младежи от видни семейства, пре-минали специална военна подготовка, жадни за слава и бърза военна кариера), обновява флота и обсадните машини. В Източна Тракия са базирани елитни отряди, ръководени от първокласни командири, сред които са магистър Вар-да Склир и патрицият Петър Фока. В граничните земи с България, а и в самата нея се изпращат съгледвачи и шпиони. Предпочитани са „двуезичните мъже“, които да могат да проникват в лагера на противника, преоблечени в „скитски дрехи“. Явно най-често се имат предвид българи на византийска служба. Може би още тогава се влиза в контакт и с някои български боляри. Светослав също схваща сериозността на положението. Според Скилица „... русите и вождът им Светослав, когато научили за преминаването на ромейска-та армия (в Тракия - б. м., П. П.), се споразумели с поробените вече българи и след това привлекли като съюзници печенезите и живеещите на запад в Пано-ния турки (маджари)...“

Изглежда при новата обстановка киевският княз привлича със заплахи или с обещания българските власти като цяло. Постигнати са и съюзни договорености със съседните „варвари“, най-вероятно само с отделни пе-ченежки и маджарски вождове. Предвид старата руска вражда с печенезите (достатъчно е да припомним онова, което става само две години по-рано пред стените на самия Киев!) и слабите руски връзки с маджарите по онова време подсказват, че е използван опитът и посредничеството на българска-та дипломация. Дали тези дипломатически ходове са одобрявани от Борис II, наложени отново със сила от русите или пък са самоинициатива на съглаша-телски настроени български първенци не може да се каже. Във всеки случай, когато т.нар. българо-руски „съюз“ окончателно рухва, нещата се променят коренно – маджарите не подпомагат Светослав, а печенезите (според руския летописец по внушение на „переяслявците“, т.е. българите!) го нападат и убиват при праговете на Днепър.

Водейки голяма и разноплеменна армия, през пролетта на 970 г. Свето-слав нахлува в Източна Тракия. Прави впечатление, че българските отряди са под прякото руско командване и надзор, докато печенези и маджари дейст-ват самостоятелно. Русите и техните съюзници имат числено надмощие, но дисциплината и сплотеността на силите им е слаба. Край Аркадиопол (Люлебургас) Варда Склир увлича нападателите в засада и им нанася тежко поражение. Византийският успех остава неоползотворен поради въстание-то на Варда Фока в Мала Азия. Склир с част от войските е изтеглен от европейската част, за да се сражава против узурпатора. Руските набези са подновени, а оставеният начело на византийските войски в Тракия магистър Йоан Куркуа не се оказва на висота. Съпротива оказват и българските вла-

462

сти в онези земи, които не са под режим на пряка руска окупация. Известен е случаят с Пловдив – градът отказва да се подчини на Светослав, след кое-то е атакуван и превзет. Жестоката разправа с непокорните се изразява в жестоки репресии (хиляди хора са набити на кол) и разрушаване на града. През достатъчно отдалечената 1114 г., когато Анна Комнина заедно с баща си император Алексий I Комнин посещава Пловдив, този „някога голям и хубав град“ все още не се съвзел от разрушенията на „таврите и скитите (русите) в старо време“. Самоувереността на Светослав и хората му става все по-силна, което принуждава император Йоан Цимиски сам да се заеме с отблъскването на руската заплаха.

Император Йоан Цимиски и киевският княз Светослав (миниатюра от Мадридския илюстрован ръкопис на хрониката на Йоан Скилица)

През зимата и пролетта на 971 г. в Одрин се съсредоточават основни-те византийски сили, а флотът от около 300 бойни кораба получава задача да достигне делтата на Дунав и навлезе в реката по посока на Дръстър. Участието на „огненосните кораби“ има не само военно значение (пълната блокада на княза и ядрото на армията му в Дръстър), но е и мощно средство от арсенала на „психологическата война“ – хиляди „варяги“ в недалечното минало са ставали жертва на страховития „гръцки огън“. В края на март византийската армия, водена от самия император, потегля към Велики Пре-слав. Ромеите, които винаги са се бояли от влизането в дебрите на Балкана (вкл. няколко години по-рано при Никифор II Фока), сега необезпокоявано пре-минават източните старопланински проходи. Едва ли може да става дума за военна изненада – съсредоточаването на войски около Одрин, бавното им придвижване заради пехотата и обсадните машини не може да останат не-

463

забелязани. За съжаление, византийските извори не споменават нищо за пове-дението на българите в този изключително важен момент. Обяснението, че бдителността на пазачите на проходите е намалена поради Великденските празници, не звучи убедително. По-скоро ромеите са допуснати, а може би и дори водени по опасните планински пътища от българи, доверили се на декла-рациите на императора, че идва като съюзник християнин срещу езичниците руси. Явно такова е било и поведението на българите на юг от Балкана, къде-то армията на Цимиски се движи свободно, без да се налага да превзема бъл-гарски крепости. Войските на императора според Лъв Дякон наброяват 13 хиляди конници, 15 хиляди пехотинци и гвардията на „безсмъртните“, докато Скилица сочи около петхилядна пехота и 4 хиляди конници, което изглежда по-правдоподобно. Авангардът е предвождан от Цимиски, а движещите се по-бавно пехотни, спомагателни и обозни части – от проедъра евнух Василий, незаконороден син на Роман Лакапин и българин по майка.

Армията на Цимиски достига Велики Преслав на 12 април 971 г. Ако вяр-ваме на Лъв Дякон, русите наистина са изненадани, сред тях дори настъпва суматоха. Най-вероятното обяснение е, че те са разчитали да бъдат извес-тени за ромейското придвижване от българите. Това обаче не става, а рус-кото командване е лишено от непосредствена информация за конкретната военна кампания. Въпреки това пред стените на Велики Преслав се завързва ожесточена битка. Руската пехота търпи големи загуби и е принудена да по-бегне зад стените на българската столица. Калокир, който по това време е в Преслав, панически заминава за Дръстър, може би, за да повика Светослав с главните сили. На 13 април с помощта на стенобойни машини и стълби калените войници на Цимиски проникват в града. Те овладяват външния град, а руският воевода Свенкел (Свенелд) се затваря във вътрешната крепост. Русите се съпротивляват ожесточено и находчиво, устройвайки клопки на нападателите. Тогава в крепостта са хвърлени запалителни вещества (веро-ятно „гръцки огън“), с което по-нататъшната отбрана става невъзможна. Големият пожар се потвърждава и от археологическите разкопки. Свенкел с оцелелите си войници успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.

Той обаче ни е оставил ценната вест, че „...те се биели заедно със ски-тите [киевските руси], изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земята им.“ С други думи, ръководен мотив за българските войници не е „съюзът“ със Светослав, а омразата им към коварната византийска политика.

464

Византийската армия превзема Велики Преслав (миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица)

В отбраната на Велики Преслав вземат участие и мнозина българи – според Лъв Дякон във външния град на българската столица Йоан Ци-миски открива Борис II, с когото разговаря като с „господар на българите” („κοίρανος τwν Βουλγάρων”). Руският византолог С. Иванов основателно об-ръща внимание на донякъде странния начин, по който е представен българ-ският цар – като „κοίρανος”, синоним не само на владетел, господар, пове-лител, но и на военен предводител („στρατάρχης”). Този израз без съмнение принизява българския цар в разрез с договора от 927 г., и дори нещо повече… Естествено, можем само да гадаем дали Цимиски се е обърнал към царя по този начин (похват, който надали би заблудил византийския възпитаник и „ромей” по майка Борис в искрените намерения на императора…) или поняти-ето е използвано от самия Лъв Дякон при преразказа на събитията. По-скоро трябва да предпочетем втората възможност. При срещата с Йоан Цимиски българският цар е заедно със съпругата си и двете си невръстни деца.

Цар Борис II получава приятелски уверения, че ромеите идват като съюзници и че за тях врагове са единствено русите. Казаното обаче е прос-то една декларация без покритие – както можем да съдим от последвалите действия обаче, реалната власт на Борис II не е възстановена. Нещо по-вече, българската царска съкровищница е поставена под прекия контрол и разпореждането на императора! Фактически Борис се превръща от руски в ромейски почетен пленник и заложник за поведението на българската знат.

465

На 16 април ромеите празнуват Великден в Преслав, който по думите на Лъв Дякон още тогава е преименуван на Йоанопол. Ако това действително е вярно, прави впечатление че съвременните византийски автори не казват нито дума за отношението на българите към преименуването на собстве-ната им столица (!), в което няма особена логика. Не е ясно и дали е имало поне формално съгласие на Борис II за този акт – това ни кара да мислим, че все пак преименуването на Велики Преслав е станало не тогава, а след края на войната с русите и лишаването на Борис от властта. Така или иначе, Йоан Цимиски разпорежда да бъдат частично поправени крепостните стени на българската столица, в която е оставен не български, а византийски гар-низон – още едно доказателство за неискрените намерения на „съюзниците” ромеи.

Кула на южната крепостна стена на средновековния Дръстър

466

От Велики Преслав императорът изпраща до Светослав ново предложе-ние за мир. Вече в ултимативна форма на киевския княз се заявява да сложи оръжие и веднага да напусне българските земи. Посланието е изпратено не чрез дипломати, а по нарочно освободени за целта руски пленници. Без да дочака отговор, ромейската армия продължава настъплението си на север, превземайки старата столица Плиска, Диния (при дн. с. Войвода, Шумен-ско) и други крепости по пътя към Дръстър. В повечето случаи, приемайки декларациите за съюз между Йоан Цимиски и Борис II, заставени и от са-мите обстоятелства, българските боляри самоволно прекъсват връзките си със Светослав. Йоан Скилица специално отбелязва как пред Дръстър при императора „...дошли пратеници от Констанция (дн. Констанца в Северна Добруджа/Румъния) и от други крепости, разположени отвъд Дунава, молейки за прошка за злините и предавайки се заедно с укрепленията си. Като ги приел благосклонно, той изпратил лица да приемат и крепостите и достатъчно вой-ска за охраната им...”

Макет на крепостта Дръстър, изработен на основата на археологическите проучвания

Йоан Цимиски победоносно напредва в Североизточна България – ако на 16–17 април той още е в Преслав, то на 23-ти вече е пред Дръстър. Както виждаме, императорът не прави практически нищо за възстановяването на

467

властта и авторитета на българския цар. Нещо повече, той не пропуска слу-чай, за да постави под свой контрол важните пътища, градове и крепости. Моделът на поведение е такъв, че мнозина български първенци, както е в горния случай, контактуват пряко с него, а не със своя владетел. В по-голе-мите крепости са поставени византийски гарнизони. Други селища са опляч-косани от ромеите, като не са пощадени и храмовете. Мародерството не се вписва в декларациите за приятелска помощ и християнска солидарност, особено когато се върши от високопоставени личности. Византийските съ-временници порицават открито магистър Йоан Куркуа, „отличил” се най-ярко в кощунственото разграбване на български църкви.

„Плен руски” в България (миниатюра от българския превод на Манасиевата хроника, средата на ХIV в.)

468

На 23 април (Гергьовден) Цимиски е край Дръстър, пред чиито стени според Лъв Дякон го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с тежко поражение за русите. Оцелелите се укриват в здравата дунавска крепост, а Цимиски изгражда укрепения си лагер на една височина (може би дн. Меджиди табия). Скоро пристига и „огненосният“ византийски флот, което въодушевява ромеите и носи униние в руския лагер. Ладиите веднага са скрити в подножието на крепостните стени. Светослав попада в пълна блокада, за която не е подготвен. В Дръстър няма дори достатъчно хранителни припаси. Византийско-руските схватки пред Дръстър продължа-ват близо три месеца, при което силите на Светослав се топят от ден на ден. На свой ред Цимиски засилва армията си, призовавайки пред Дръстър гарнизоните, оставени преди това в другите крепости в района. Светослав прави дързък нощен излаз, за да се снабди с припаси, но постепенно над арми-ята му надвисва сянката на глада. Не помагат нито опитите за създаване на собствена конница (слабото място в руската военна тактика), нито езическите жертвоприношения и екзекутирането на подозираните в измяна български боляри. Лъв Дякон споменава и за човешки жертвоприношения с български „младенци“ (бебета) – мотив, който впрочем се оспорва от Л. Симеонова, която вижда в него обикновен топос, заимстван от античните автори. Така или иначе, репресиите на киевския княз спрямо българите са факт, а това руши и последните му позиции в България. Освен това в бое-вете загиват най-близки военни помощници на Светослав, вкл. първият по ранг след княза, „варягът“ Икмор. Според Лъв Дякон е убит и Свенкел, което обаче противоречи на руските летописи. Именно воводата Свенелд (така го наричат авторът на „Повест за изминалите години“) води русите в Киев след смъртта на Светослав месеци по-късно.

Съпротивата на русите продължава, но с все по-слаби изгледи за успех. Според Скилица император Йоан Цимиски предлага на Светослав единобор-ство, но киевският княз отказва с презрителна насмешка. Битката, решила изхода на цялата война, е на 21 юли 971 г. Русите дават много жертви, а храбрецът Анемас (покръстен арабски принц) успява да рани в рамото самия княз. Започналата ненадейно яростна лятна буря вреди най-вече на русите, хвърляйки облаци прах в лицата им. След раняването на Светослав „тав-роскитите“ постепенно губят присъствие на духа, а ромеите са обхванати от войнствен устрем, като вярват, че в битката им помага св. Теодор Стратилат. В негова чест, както твърди Лъв Дякон, след капитулацията на Светослав Дръстър е преименуван на Теодоропол. Впрочем или византийски-ят историк греши (името е дадено на друг дунавски град, може би на Малък Преслав/Преславец?) или пък просто названието не се задържа предвид ши-роката известност на традиционното Доростол/Дръстър.

469

Византийски кораб атакува противника с „гръцки огън” (миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица)

След тежкото поражение русите се съгласяват на преговори. Условията на договора отразяват пълната византийската победа – киевският княз се заклева да бъде съюзник на империята, като декларира отказа да предприема военни действия към византийската тема Херсонес на Кримския полуостров и от претенции към България. На русите великодушно е позволено да се от-теглят в родината си, като са снабдени с хранителни припаси. По-особено стои въпросът с печенезите, най-сериозната опасност за остатъците на руската армия по обратния ù път. По молба на Светослав императорът изпраща мисия при техните вождове, водена от епископ Теофил Евхаитски. Опитният дипломат склонява печенезите „...да станат приятели и съюзници (на Византия), да не преминават Истър (Дунав) и да не опустошават Бъл-гария...“. Искането да бъде пропуснат Светослав при завръщането му към Киев обаче среща отказ. Дори Цимиски да е обещавал съдействие на Свето-слав, имперската дипломация не прави това или пък въобще не е в състояние да повлияе на печенежките вождове. Те са настроени против Светослав както заради поражението си през 968 г., така и предвид току-що сключения руско-византийския договор. Има и друг важен детайл, който задължително трябва да отбележим – епископ Теофил преговаря с печенезите, визирайки и България. Тя обаче е спомената в контекста на едно ново статукво, което на практика изключва бъдещата ù независимост, макар че българският цар все още не е детрониран, нито пък държавата му е обявена за част от им-перията.

Войната завършва с официална среща между императора и княза воин, описана живо от Лъв Дякон. Йоан Цимиски се явява на уреченото място на брега на Дунава във великолепно позлатено снаряжение, докато Светослав е в обикновени дрехи и седи в лодката заедно с останалите гребци. От вой-

470

ниците го отличава само „номадската” по тип прическа, златната обеца на едното ухо и чистата риза. Бръснатата глава със своеобразен „перчем“ (или кичур) и обецата със скъпоценни камъни вероятно отразяват влиянието на българите (дунавски или „черни“?) и/или хазарите върху киевските владетел-ски инсигнии. Князът провежда кратък разговор с императора, без да слиза от лодката.

Срещата на император Йоан Цимиски и княз Светослав според описанието на Лъв Дякон (худ. Клавдий Лебедев)

Скоро русите потеглят по обратния път към Киев, но се налага да презимуват при устието на Днепър. През пролетта на 972 г. Светослав се опитва да продължи пътя си, но при Днепърските прагове (т.е. северно от днешния гр. Запорожие, Украйна) попада в печенежка засада. Тук князът намира своята гибел, а от черепа му по заповед на печенежкия каган Куря е изработена обкована със сребро чаша – свидетелство за близостта на пе-ченежките вярвания до онези на старите българи. Според руския летописец печенезите са известени за окаяното състояние на Светославовата войска („неголяма дружина“) и подтикнати да я унищожат от т.нар. „переяславци“, т.е. от българите. Дали това е обикновен „топос“ в разказа за дунавските подвизи на княза или пък отразява наистина някаква българска дипломатиче-ска инициатива (българската държава все още съществува!) е трудно да се отговори.

471

Печенезите побеждават и убиват Светослав (миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица)

Староруски меч, открит от украински рибар на дъното на Днепър при о-в Хортица. Приема се, че това е личното оръжие на княз Светослав

472

Паметен знак на о-в Хортица при гр. Запорожие, Украйна, предполагаемото лобно място на княз Светослав

Краят на войната не носи на българите нищо добро. Йоан Цимиски окончателно хвърля маската на „приятел» и съюзник. Това става при не-говото завръщане във Велики Преслав, а може би още в самия Дръстър. Арабският хронист Яхйя Антиохийски мъгляво свързва съдбата на „двамата царски синове“ с византийската победа при града „Тайсара“ (Дръстър). Можем да допуснем, че през цялата кампания Борис и Роман са в лагера на Цимиски, с което българите са поставени под директен византийски контрол. След победата над русите царят и брат му Роман са отведени с армията в Кон-стантинопол. От Велики Преслав са взети българските царски съкровища, най-представителните книги от дворцовата библиотека (след двадесетина години те са подарени на покръстилия се руски княз Владимир) и т.н.

473

Т. нар. Бамбергска тъкан (византийска плащеница от Х в., известна и като „Gunthertuch”), открита в гроба на епископ Гюнтер.

Сцената представя император Йоан I Цимиски като триумфиращ владетел, на когото две антични богини връчват боен шлем и короната на българските царе

Пред стените на византийската столица Йоан Цимиски е посрещнат от многохилядна тълпа, която го слави, че е „...върнал Мизия (=България) на ромеите...“ Императорът отклонява поканата да седне в позлатената ко-лесница, предназначена за неговия триумф, като поставя на златния ù трон една знаменита, може би чудотворна българска икона на св. Богородица. Той символично посвещава победата си на Божията майка, закрилницата на Кон-стантинопол – парадигма, преминала и у българите по отношение на Велики Преслав, а по-късно и на Охрид и Търново. Отнасяйки като трофей Бого-родичната икона, императорът лишава Велики Преслав не толкова от една реликва, от конкретен паметник на християнския култ и изкуство, колкото от статута му на столица на суверенна държава.

474

Триумфът на император Йоан Цимисхи с пленените Борис и Роман и иконата на св. Богородица, отнета от българската столица Велики Преслав

Тържественото шествие достига „Св. София“, където след благодар-ствената служба „великолепната корона на мизите“ е дарена на храма. Цар Борис II е официално развенчан, като му е заповядано да снеме „царските знаци“ (тиара, багреница, червени ботуши и пр.), което става на специална церемония в императорския дворец. Борис получава високата титла „ма-гистър“, докато за Роман не се споменава нищо специално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 977/978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като суве-ренна държава, а административното ù преустройство трябва да я превър-не (първите стъпки в тази посока са вече направени) в неразделна част от византийската имперска територия.

Извори и изследвания

Ангелов, П. Българската средновековна дипломация. С., 1988.Ангелов, П. Българско Средновековие. С., 1999.Андреев, Й. Българските ханове и царе (VII – XIV в.). С., 1988.Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България? (Енцик-лопедичен справочник) С., 2012 ( Трето допълнено издание).Археологически музей Велики Преслав.- http://www.museum-preslav.com/treasure_house.html#2

475

Атанасов, Г. Християнският Дуросторум – Дръстър. Варна, 2006.Атанасов, Г. Г. О численности русской армии князя Святослава во время его походов в Болгарию и о битве под Дристрой (Доростолом) в 971 г.- Византийский временник, т. 72 (97), 2013, 86 – 102.Бакалов, Г. Средновековният български владетел. С., 1985, 1995.Баласчев, Г. Българите през последните десетгодишнини на X в., ч. I-II. С., 1929-1930.Бибиков, М. В. Русь в византийской дипломатии: договоры Руси с греками.- Древняя Русь. Вопросы медиевистики, 2005, кн. 1, 5 – 15.Божилов, Ив. Анонимът на Хазе. С., 1979.Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995.Божилов, Ив. Византийският свят. С., 2008.Божилов, Ив. България и печенезите (896 - 1018).- Исторически преглед, 1973, кн. 2, 37 – 62.Божилов, Ив., Хр.Димитров, И. Илиев, Ив. Билярски. Византийските василевси. С., 1998.Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България. София, 1999.Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Добруджа, т. 2 (Средновековие). В. Търново, 2004.Божков, А. Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица. С., 1972. Венедиков, Ив. Военното и административното устройство на България през IX и X в. С., 1979.Войтович, Л. Князiвськi династii Схiдноi Європи (кінець IX — початок XVI ст.): склад, суспільна і політична роль. Львiв, 2000. Също: http://litopys.org.ua/dynasty/dyn.htmГръцки извори за българската история, т. V. С., 1963; VI. С., 1965; VIII. С., 1972; X. С., 1980.Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII-XV в.) в австрий-ските ръкописни сбирки и архиви. С., 1994.Гюзелев, В. Кавханите и ичиргу боилите на Българското ханство / царство. Пловдив, 2007.Гюзелев, В. България е огромна област и многоброен народ. Земя на блажени (Средно-вековни географски съчинения за българските земи и българите, IV – XIV в.). С., 2012. Димитров, Хр. Българо-унгарски отношения през Средновековието. С., БАН, 1998. Дончева-Петкова, Л. Одърци. Селище от Първото българско царство. С., 1999.Дринов, М. Южные славяне и Византия в X веке. Москва, 1876 (Избрани съчинения, т. I, С. 1910).Дуйчев, Ив. Българският княз Пленимир. - Македонски преглед, 13, 1942.Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, I. С., 1943.Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947.Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981.Дюканж, Ш. Византийска история [Du Cange, C. Historia Byzantina. Lutetiae Parisiorum, 1680]. Откъси (Ред. Р. Заимова, коментари - В. Тъпкова-Заимова). С., 1992.Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. I, част 2. С., 1918.

476

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1930 (фототипно изд. - 1970).Иванов, С. А. Византийско-болгарские отношения в 966 – 969 гг. – Византийский временник, 1981, т. 42. Иванов, С.А. Κοίρανος τwν Βουλγάρων (Йоан Цимисхий и Борис II в 971 г.). – Общест-венное сознание на Балканах н Средние века. Калинин, 1982.Иречек, К. История на българите (С поправки и добавки от самия автор). Под ред. на П. Петров. С., 1978.История на България, т. II. Първа българска държава. С., БАН, 1981.История на българите, т. I (под ред. на Г. Бакалов). С., 2002.История Византии, т. 2. Москва, 1966.Йорданов, Ив. Печатите на преславските владетели (893 - 971). С., 1993.Йорданов, Ив. Печатите от стратегията в Преслав (971-1088 г.). С., 1993.Йорданов, Ив. Корпус на печатите на средновековна България. С., 2001.Йорданов, Ив. Печати на Василий Лакапин от България. – Средновековният българин и „другите” (Сб. в чест на 60-год. на проф.д.и.н. П. Ангелов). С., 2013, 159-166.Йотов, В. Въоръжението и снаряжението от българското Средновековие (VII-XI в.). Варна – В. Търново, 2004.Йотов, В., Г. Атанасов, Г. Скала. Крепост от Х – XI в. до с. Кладенци, Тервелско. С., 1998.Каймакамова, М. Българската средновековна историопис (от края на VII до първата четвърт на ХI в.). С., 1990.Карышковский, П. О Русско-болгарские отношения во время Балканских войн Свя-тослава .- Вопросы истории, 1951, кн.8. Карышковский, П. О. О хронологии русско-византийской войны при Святославе-- Византийский временник, 1952, т. V; Карышковский, П. О. Балканские войны Святослава в византийской исторической литературе // Византийский временник, 1953, т. 6.Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава, ч. 1. С., 1979.Колиас, Т. Византийски оръжия (бълг. превод, под ред. на В. Йотов). В. Търново, 2012.Латински извори за българската история, т. II, IV, V. С., 1963, 1981, 2001.Лев Диакон. История (Пер. М. М. Копыленко, под ред. М. Я. Сюзюмова и С. А. Ива-нова). Москва, 1988: http://oldru.narod.ru/biblio/ldiakon1.htmЛевченко, М. В. Очерки по истории русско-византийских отношений. Москва, 1956.Лешка, М. Образът на българския цар Борис II във византийските извори.- Визан-тия, Балканите, Европа. Изследвания в чест на проф. В. Тъпкова – Заимова (Studia Balcanica, t. 25). С., 2006.Михайлов, Е. Руси и българи през ранното Средновековие (до 964 г.). С., 1989.Мутафчиев, П. История на българския народ [I-II. С., 1943]. Под ред. на В. Гюзелев. С., 1986.Мутафчиев, П. Избрани произведения, т. II. С., 1973.Николов, Г. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (краят на VII – началото на XI в.). С., 2005.

477

Николов, А. Политическата мисъл в средновековна България (средата на IX – края на Х в.). С., 2006.Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (IX–XIV в.). С., 1997.Николова, Б. Неравният път на признанието (Каноничното положение на Българ-ската църква през Средновековието). С., 2001.Острогорски, Г. Историjа Византиjе. Београд, Скопjе, 1959 (Бълг.изд. – С., 1998).Павлов, Пл. Борис II.- Сб. Преслав, т. 5. С., 1993, 46-51.Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. В. Търново, 2000; Варна, 2005: http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/bratiata.htmПавлов, Пл. Българското Средновековие – познато и непознато. В. Търново, 2008: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Pl_Pavlov_BG_Srednovekowie.pdfПавлов, Пл. Забравени и неразбрани (Събития и личности от българското Среднове-ковие). София, 2010.Павлов, Пл. Векът на цар Самуил. С., 2014.Павлов, Пл. Цар Борис II и войната с русите.- http://e-vestnik.bg/9980Павлов, Пл. Борис и Роман – трагедията на царския род в края на Х в.- Литературен свят, 2010: http://literaturensviat.com/?p=29586 и http://literaturensviat.com/?p=30457Пашуто, В. Т. Внешняя политика Древней Руси. Москва, 1968.Перхавко, В. Б. Связи Древней Руси со славянскими странами. Москва, 1987.Петров, П. Образуване и укрепване на Западната българска държава.- Годишник на СУ „Св. Климент Охридски” – Философско-исторически факултет, LIII, 1959, кн. 2, 135-190.Петров, П. В. Гюзелев. Христоматия по история на България, т. I. С., 1978.Пириватриh, С. Византиjска тема Морава и „Моравиjе» Константина VII Порфиро-генита.- Зборник радова Византолошког института, т. 36, 1997, 173-201.Пириватриh, С. Самуилова држава. Београд, 1997 (Бълг. Превод – С., изд. „Агата”, 2000).Плетнева, С. А. Печенеги, торки и половцы в южнорусских степях (Материалы и исследования по археологии СССР). Москва, 1958.Повесть временных лет, ч. I. Москва-Ленинград, 1950.Полноe собрание русских летопией, т. 2. Ипатьевская летопись. Москва – Ленинград, 1960.Попконстантинов, К. Бележки за Иван, цар-Симеоновия син.- Българите в Северно-то Причерноморие, т. III. В. Търново, 1994, 71 – 80.Продолжатель Феофана. Жизнеописания византийских царей (под ред. Я. Н. Любар-ского). Санкт-Петербург, 1992.Раев, М. Към въпроса за отношенията между България, Византия и Киевска Рус в началото на 970 г.- Годишник на катедрите по история и богословие / Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”, 2001, т. 4, 62 – 65.Раев, М. Переяславец на Дунав – мит и действителност в речта на княз Светослав в „Повесть временных лет”.- Византия и славяните (Годишник на СУ „Св. Климент Охридски” – Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”, т. 95 / 14/, 2006). С., 2010, 193 – 204.

478

Розен, В. Император Василий Болгаробойца - извлечения из летописи Яхъя Антио-хийскаго. Санкт Петербург, 1883; http://www.vostlit.info/haupt-Dateien/index-Dateien/JA.phtml?id=2069Руссев, Н. Българи, византийци и руси по долното течение на Дунав през 968-971 г.- Българите в Северното Причерноморие, т. V. В. Търново, 1996, 175-188.Рънсиман, Ст. История на Първото българско царство. С., 1993.Сахаров, А.Н. Дипломатия Древней Руси (IX – первая половина X в.). Москва, 1982.Сахаров, А.Н. Дипломатия Святослава. Москва, 1982. Също: http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000050/index.shtmlСлавова, Т. Владетел и администрация в ранносредновековна България. Филологиче-ски аспекти. С., 2010.Стара българска литература, т. 2. Ораторска проза (Съст. и ред. Л. Грашева); 3. Исторически съчинения (Съст. и ред. Ив. Божилов). С., 1983.Старобългарска литература (Енциклопедичен речник). Второ преработено и допъл-нено изд. под ред. на Д. Петканова. В. Търново, 2003.Степанов, Цв. Власт и авторитет в ранносредновековна България. С., 1999.Степи Евразии в эпоху Средневековья. Москва, 1981.Съботинов, А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 – 1018 г.), т. I. С., 2008.Тодоров, Т. Контактите на византийските институции с Първото българско цар-ство (680-969). Приноси на сфрагистиката. Шумен, 2012.Толочко, П П. Летописные известия о походах Святослава на Дунай и их источники.- Византийский временник, т. 66 (91), 2007, 146 – 155.Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав – гранична зона на византийския Запад (Към исто-рията на северните и североизточните български земи, краят на X-XII в. С., 1976.Тъпкова-Заимова, В. Българи родом. В. Търново, 2009.Тъпкова-Заимова, В. Превземането на Преслав в 971 г. и проблемите на българската църква.- 1100 години Велики Преслав, т. I. Шумен, 1995, 172 – 181.Тъпкова-Заимова, Д. Димитров, Пл. Павлов. Византия и византийския свят. С., 2011.Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Ви-зантия и в средновековна България. С., 1996. Успенский, Ф. История Византийской империи. Период Македонской династии (867-1057 гг.). Москва, 2005: http://rikonti-khalsivar.narod.ru/Usp3.0.htm

Ahrweiler, H. L’Idéologie politique de l’Empire byzantine. Paris, 1975.Asociaţia „Arhitectură. Restaurare. Arheologie”. Şcoala de Vară ARA - ediția a 7-a: Nufăru, Tulcea.- http://simpara.ro/nufaru-tulcea-scoala-de-vara-ara-editia-7-16-30-septembrie-2012-549/more.htmCheynet, J. - Cl. Pouvoir et contestations a Byzance (963-1210). Paris, 1990.Cihodaru, C. Informatii despre pecenegi din opera lui Constantin Porphirogenetos.- Analele Stiintifice ale Universitatii Al. I. Cuza din Iasi (Istoria),1974, t. 20, 17-30.Constantini Porphyrogeneti imperatoris de ceremoniis aulae byzantinae libri duo. Bonnae, 1829 - 1830.Curta, Fl. Southeastern Europe in the Middle Ages, 500-1250. Cambridge, 2006.

479

Diaconu, P. Les Petchenegues au Bas-Danube. Bucarest, 1970.Dujčev I. On the Treaty of 927 with the Bulgarians.- Dumbarton Oaks Papers, t. 32, 1978, 217—295.Fine, J. V. A. Fresh Look at Bulgaria under tsar Peter.- Byzantine Studies, 1978, t. 5, 88 – 95.Fine, J. V. A. The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor – Michigan, 1987.The History of Leo the Deacon: Byzantine military expansion in the tenth century. Introd., transl., and annot. by A.-M. Talbot and D.F. Sullivan, Washington DC, 2005.Iohannis Scylitzae Synopsis Historiarum (Rec. I. Thurn). Berolini-Novi Eboraci, 1973.Ioannis Zonarae Epitome historiarum. Bonnae, 1828.Jean Skylitzès Empereurs de Constantinople « Synopsis Historiôn » (traduit par B. Flusin et annoté par J.-Cl. Cheynet). Paris, 2003.Jordanov, I. Corpus of Byzantine Seals from Bulgaria, I – II. Sofia, 2003.Κυριάκης, Ε. Κ. Βυζάντιο και Βούλγαροι (7ος–10ος αι.). Αθήνα, 1993.Kolias, Т. Nicephorus II Focas 963-969. The Military Leader Emperor and his reforms. Athens, 1993.Kravari, V. Villes et villages de Macedoine occidentale. Paris, 1989. Lemerle, P. Philippes et la Macedoine Orientale., Paris, 1945.Leonis Diaconi Caloensis Historiae (Rec. C.B. Hasii). Bonnae, 1829.Leszka, M. Symeon I Wielki a Bizancjum. Łódz, 2013.Liutprand von Cremona. Werke (J. Becker, hrsg.) Hannover - Leipzig, 1915.Logan, D. F. The Vikings in History 2nd ed. Routledge, 1992.Norwich, J. J. Byzantium: The Apogee. New York, 1991.Oikonomidès, N. Les listes de préséance byzantines des IXe et Xe siècle, Paris, 1972.Popkonstantinov, К., O. Kronsteiner. Старобългарски надписи (Altbulgarische Inschriften), vol. 1. Salzburg-Wien, 1994 (Die Slawischen Sprachen, 36).Pritsak, O. Studies in Medieval Eurasian History. London, 1981.Runciman, St. The History of First Bulgarian Empire. London, 1930.Schlumberger, G. L‘epopee byzantine a la fin du X-me siecle, t. 1. Paris, 1900. Schlumberger, G. Un empereur byzantin au dixième siècle : Nicéphore Phocas. Paris, 1923.Spinei, V. Moldavia in the 11-th – 14-th Centuries. Bucarest, 1986.Stephenson, P. Byzantium’s Balkan Frontier. A Political Study of the Northern Balkans (900-1204). Cambridge, 2004.Ταξιάρχης, K. Νικηφόρος Β΄Φωκάς (963-969). Ο στρατηγός αυτοκράτωρ και το μεταρρυθμιστικό του έργο. Αθήνα, 1993.Todorov, B. The Value of Empire: Tenth-Century Bulgaria between Magyars, Pechenegs and Byzantium.- Journal of Medieval History, 36, 2010, nr. 4.Treadgold, W. A History of the Byzantine State and Society. Stanford, 1997.Tsamakda, V. The illustrated chronicle of Iohannies Skylitzes in Madrid. Leiden, 2002.