разговор на Бойко Пенчев · 2011. 5. 31. · О Б Я В Я В А Т ... компютърна програма за коригиране. Или знаем, но

25-31.05.2011

Год. 20

Брой 19

1,50 лв.

Един турски световен писател

беше в България през миналата

седмица. Аулата на Софийския

университет беше препълнена

с желаещи да го чуят и видят.

Неуспелите да влязат в аулата,

могат да влязат тук и да

прочетат стенограмата от

разговора с Орхан Памук. Там

между другото става дума и за

това, как турското сирене в Ню

Йорк, което си купувал, било

българско и за други общи неща. На

по-следващия ден Орхан Памук си

замина за Истанбул. Същия този

ден по пладне “Атака” нападна

джамията в центъра на София.

Яйца и кръв. Ритници, юмруци,

камъни, водосточни тръби,

железа, запалени килимчета,

спукани черепи и порязани

брадички. Тежка простотия от

селски мач. И после по “Панорама”

да слушаме разбора на мача от

депутатката с лепенката.

Защо ги нямаше в студиото

кървящите от загубилия отбор,

които ясно се виждат в преките

включвания? На следващия ден пак

само Сидеров при Ризова, без да я

бие. Преди това бил (набил) вече

в БНР. Онова, с което медиите

мислят, че правят голям удар,

най-често се превръща в голям

удар (тупаник) за обществото.

Задал се е тежък хюзюн.

Г. Г.

Честит 24 май! Езикът горе!

л и т е р а т у р а в р а з г о в о р

Хроника 2011

Орхан Памук в СофияПиша, защото животът е кратък

разговор на Бойко Пенчев

Яна Букова в разговор с Димитрис Нолас и Димитрис Аллос

Нов

а б

ълг

арск

а

Малка антология с посвещения

Иван Теофилов на 80Отвъд линейното и тиранично време

разговор на Георги Господинов

2 Литературен вестник 25-31.05.2011

П И Ш А Т Н И

ОБЩИНА ЛОМНАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ

„ПОСТОЯНСТВО” 1856 ЛОМ

О Б Я В Я В А Т

НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС

„ЯНА ЯЗОВА” ЛОМ 2011ПЕТО ИЗДАНИЕ

Условия :- конкурсът е анонимен- литературен жанр – разказ, който не е награждаван на други конкурси- до три литературни творби в три екземпляра- размер на творбата – до пет машинописни страници- възраст – от 14 до 35 години- срок за изпращане на творбите – 09.09.2011г.Материалите да се изпращат в плик на следния адрес:3600 гр. Лом, ул. Славянска №1, Румяна Кръстева – библиотекар в НЧ”Постоянство”За въпроси, свързани с конкурса, може да пишете на следния Email адрес: [email protected] и на тел: 0971/66472Необходими сведения за кандидата:Име, презиме, фамилия, точен адрес, ЕГН, тел. за връзка.Данните за участника да се поставят в отделен плик.Ще бъдат присъдени три награди :

I награда - 200лвII награда - 150лвIII награда - 100лв

Специална награда за участник от ЛомРезултатите ще бъдат обявени на 26 септември 2011г. на сайта на НЧ „Постоянство”1856 Лом: http://www.postoyanstvo1856.alle.bgНа сайта на Община Лом:http://www.lom.bg/

Театрална работилница Сфумато ви кани на:

Бавно: Изговорен Свят / Slow: Spoken World

Интерактивен мултиарт пърформанс, който среща думи, картини и музика от

Стефан Иванов и Блуба Лусъс специалното участие на Мирослав

Христов и Елена Димитрова28 май (събота), 19 часа, ТР Сфумато

На 28 май (събота) от 19.00 часа в Театрална работилница Сфумато ще се състои четвъртото и последно за този сезон издание на пърформанса „Бавно: Изговорен Свят“ (Slow: Spoken World), с участието на Стефан Иванов, група Блуба Лу и със специалното участие на Мирослав Христов и Елена Димитрова.

Вход: 10 лв. / 6 лв. за студенти и ученици/ 3 лв. студенти от НАТФИЗ.

Още веднъж за поета

Камен Костов

На задната корица на стихосбирката си “Живея другаде” поетът Камен Костов пише за себе си: “режисьор на театрални постановки, телевизионни предавания, филми… и на живота си”. Припомних си за тази изповед, когато отворих линка с брой 17 на в. “Литературен вестник” от 11-17.5.2011 г. , където на страница четвърта под заглавие “Един поет с книгата на живота си” е поместен моят отзив за споменатата книга на Камен Костов. Държа да уточня обаче, че към моята статия, която завършва с датировката 13-14.03.2011 година, на вестникарската страница по-надолу е поместен послепис (постскриптум с добре известното съкращение P.S.), който не е и никога не е бил част от моя отзив.Извинявам се на читателите и на редакцията за това недоразумение, но то се дължи на мое предоверяване спрямо поета Камен Костов. Две седмици преди премиерата на книгата, на която прочетох отзива си, бях помолен от Камен Костов да му изпратя текста си, което е нещо съвсем естествено: авторът трябва да знае как е тълкувано творчеството му и да запази в архива си словото, прочетено на представянето на книгата му. След като изпратих статията си на Камен Костов по скайп, той ми написа, също по скайп, като знак на благодарност и същевременно като несъгласие със забележката ми относно неточността в броенето на дните от седмицата в една от творбите, тъкмо послеписа, който сега се мъдри след отзива ми и създава невярното впечатление, че е част от моя текст.След премиерата узнах от издателя Мартин Христов, че той вече има текста на отзива ми и би го предложил за поместване. Като се надявах, че отзивът е препратен от Камен Костов на издателя във вида, в който съм го написал и прочел на премиерата, сметнах, че всичко е наред и не е нужно да проверя файла, пратен на издателя. Сега, виждайки въпросния послепис, добавен към отзива ми, без уточнението, че става дума за реплика на самия Камен Костов по повод статията ми, разбирам, че съм допуснал грешка, доверявайки се на автора относно изпращането на моя текст до издателя. За тази своя грешка искрено се покайвам и се извинявам още веднъж на читателите и на редакцията на в. “Литературен вестник”.Надявам се това мое уточнение да бъде поместено, защото така ще се разсея впечатлението, че добавеният несъстоятелен послепис, който преиначава и всъщност отрича смисъла на моята бележка в отзива, е част от статията ми. От друга страна, това би било и едно увещание към режисьора Камен Костов, че подобно режисиране, при което той чрез добавен без обозначаване свой послепис се опитва преиначаващо да “дописва” статията на поканения от самия него рецензент на книгата си, е както неетично, така и неправомерно и несъвместимо с добродетелите на духовността.

18.05.2011МАРГАРИТ ЖЕКОВ

ИК „Несарт” и „Монд дипломатик – България”,с подкрепата на Национален фонд „Култура”, „Евробет” и разпространител ИК „Изток-Запад”

посвещават литературна вечер на

100-годишнината от рождението на Димитър Димов и 60 години от първото издание на романа „Тютюн”

с премиера на книгата

„ДРУГИЯТ „ТЮТЮН”: ДОКУМЕНТИ И СПОМЕНИ”

съставители Пламен Дойнов и Анна Свиткова

Книгата с текстове и експозета представят:

проф. Ивайло Знеполски, проф. Михаил Неделчев, доц. Георги Лозанов, д-р Георги Господинов, д-р Йордан Ефтимов, Митко Новков, Теодора Димова, Марин Бодаков, Георги Тенев, Сибила Димова и др.

Водещ на вечерта:актьорът от Театър „Българска армия” и издател на книгата Милен Миланов

30 май 2011 (понеделник), 18:30 ч.Чешки културен центърСофия, бул. Раковски № 100

П Р Е М И Е Р А

Знаем ли езика, на който говорим? Въпросът изглежда абсурден, но е верен. Все по-малко българи знаят български език, не пишат и не говорят правилно. Книгите излизат без коректори, медиите наложиха правилото „всякак може”, училището е вдигнало ръце, а студентите дори не се срамуват, когато не знаят езиковата норма и не приемат това за необразованост.От няколко години се опитвам да уча студенти от Нов български университет да пишат есе и „от извора” бях събрала потресаващи примери за неграмотност. После изхвърлих листовете. Децата не са виновни, казах си. Въпреки че ми е неудобно, когато видя пълната им незаинтересованост по темата. Днес правилата в българския език сякаш са само за учебниците и за малкото хора, които държат все още на това, намират го за важно. Какво да направят студентите, като и те са облъчвани от неграмотност – от телевизионния екран журналисти, политици, известни личности им говорят с грешки, учебниците им са с грешки, книгите, които четат са с грешки, в мрежата никой не обръща внимание на грешките, масово се ползва компютърна програма за коригиране.

Или знаем, но не ни пука и караме както дойде?Когато всички са небрежни към правилата на езика, правописът става маловажен. Напоследък дори хора, доскоро държали на грамотността, отминават, махват с ръка на проблема, като че ли свикват. Апатията, както в други посоки, така и в тази, е очевидна във всеобщото ни хаотично живеене. Това как говорим и как пишем също се включва в хаоса. Да си грамотен не носи никакъв престиж. Културата не е престижна, не вдъхва респект, не се счита за ценност. Доста години героите на нашето време бяха други, не писателите например, и няма как нещата внезапно да се променят. Опитите да се приеме закон за езика

са безсилие пред общество, което седи срещу телевизорите, хили се на грешките на политиците като на комедийно шоу, докато постепенно се окаже, че е заприличало на тях.

Не оплаквам положението, езикът се развива и току виж, тъй като много хора го пишат така, за норма да се приеме полУжението. Преди години беше прието например учтивата форма „вие” да се пише с малка, а не с главна буква, но това правило не се приема и всички си я пишат с главна. Така че правилото може да си остане само на книга и като видите на бул. „Прага”, почти до Петте кьошета големите светещи червени букви на един магазин с надпис „ОдеАла”, да решите, че вече така се пише. Или да вземем съпротивата на мнозинството към пълния член? От друга страна в българския навлизат устремно чуждици и става трудно от потока да бъде пресято ценното и ненужните песъчинки да бъдат оставени да се отмият. В целия този неуправляем процес роля на златотърсачите-езиковеди е стратегическа.

Езикът не съществува сам за себе си – той се говори от хората, на него се пише, пише се литература. Литературата е езикът отвъд себе си. Затова тъкмо тя е в състояние да ни научи на собствения ни език. Затова е важно да се чете българската литература, за да се знае българският език. За да не се окажем чужденци в собствената си страна от хора, които зле говорят, пишат и още по-лошо – мислят така.

Заглавието на този текст заех от едно стихотворение на полския поет Ришард Криницки, посветено на Збигнев Херберт. В него той нарича езика „рана”, „оголено сърце”, „гол бръснач”, „сам по себе си беззащитен”, „нечовешкото, което расте в нас и ни надраства”.

СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

К О Н К У Р С

П О К А Н А

Издателство „Парадигма”

представя

„ОСВЕН ЛИТЕРАТУРАТА” от Емилия Дворянова

26 май 2011 г.Orange Center, ул. „Граф Игнатиев” 18

За книгата ще говорят Калин Янакиев и Марин Бодаков

Водещ Михаил Неделчев

Езикът, това диво месо

2 4 М А Й

3Литературен вестник 25-31.05.2011

Бойко Пенчев: Господин Памук, предполагам, че сте за първи път в София. Успяхте ли да почувствате духа на града, изненада ли ви с нещо България?Орхан Памук: Може би отговорът ми не е такъв, какъвто очаквате, но не се изненадах от това, което видях. Не съм за пръв път в България, бил съм във Варна, но за пръв път идвам в София. Не успях да видя много досега, но сякаш си спомням нещо, което вече съм виждал. Всичко ми звучи много познато, чувствам се у дома си. И се питам: какво ме кара да се чувствам у дома си? За първи път съм тук, градът би трябвало да ми е непознат, чувствам го обаче много познат и не зная защо. Всъщност зная. Но няма да ви кажа. Но нека с това да започнем...Б.П.: Във вашите романи паметта играе изключителна роля. Питам се дали вие самият имате някакви спомени, свързани с България, с българското. Нещо дребно може би, някакъв детайл или вещ, освен фалшивите цигари Марлборо, правени в Народна република България, които се появяват към края на романа „Музей на невинността”?О.П.: Това, което ни е скъпо, като че ли винаги се свързва с някакъв спомен, и той ни е близък. Близък ни е, защото географията, спомените ни и животът ни като че ли остават встрани от големия свят. Нашата култура, нашата реалност сякаш не са добре изразени, а дори и тогава, когато са добре изразени, всичко, което е свързано с нас, като че ли не е на световната сцена, няма място на нея. Това не означава, че непременно живеем в провинция, на края на Европа. Всичко се променя и в България, и в Турция. България е член на Европейския съюз, Турция става все по-богата. За мен обаче и Турция, и България си остават малко провинциални. Ние имаме своята култура, имаме своето минало, но като че ли никой не се интересува от тях. Вие ме попитахте дали има нещо, което свързвам с България... За мен определено драматично беше следното събитие: през 1995 г. прекарах две години в Съединените щати, в университета Колумбия. В един момент започнах да копнея за турско сирене. Оказа се обаче, че в Ню Йорк турското сирене всъщност е българско. И започнах да ходя в града там, където можех да намеря българско сирене, за да мога да утоля глада си за турско такова. Това е може би плод на нашата обща история, на това, че сме разположени в далечния край на Европа, но ние сме много близки, Турция и България.Б.П.: Споменахте думите „провинциалност” и „периферност”. Това е и една от вашите теми в книгата „Други цветове”. Живеенето извън центъра на света има ли някакви предимства? Какво ни дава нашата периферност?О.П.: Има предимства. Но преди всичко останало трябва да оцелеем. След като оцелеем славно, ей богу, има много предимства. Започват да четат книгите ви, започват да ви дават награди. Изведнъж се оказвате по-интересен от американските и френските автори. В началото обаче сте по-малко интересни, защото сте примерно българи или турци. След като излезете от тази провинциалност, ставате по-интересни и по-желани от другите. Много съм мислил по този въпрос, защото живеех в Турция и всички казваха „Тук нищо не се случва. Защо да се пишат романи? Турските категории, с които трябва да се занимаваме тук, са различни и ги няма никъде другаде по света.” Е, добре, аз ги приех, насочих вниманието си към тях, дори ги

драматизирах, но си казвах, че онова, което ни прави различни, не е толкова важно. Като погледнем какво прави съседът, примерно в съседната бакалничка, дори и за другите той да не е интересен, трябва да си дадем сметка, че човешкото същество е едно и също навсякъде. Тогава човек започва да забелязва у този съсед най-различни неща, и вижда, че той е превъплъщение на цялото човечество. Но хората, които живеят в Истанбул, трябва да намерят своя начин да се изразят, а след това и останалото човечество трябва да получи удоволствието от тяхното съществуване. Б.П.: Носи ли за вас някакво съдържание определението „балкански”, отнесено към неща като идентичност, да кажем „балканска идентичност”, или култура - „балканска култура”? Това е една много дискутирана тема не само в България, а и в други страни от Югоизточна Европа. Може би за Турция това не е така, но ми е любопитно за вас самия, работещо ли е понятието „балкански”?О.П.: Мисля, че някъде след средата на 60-те години имаше много балкански шампионати - по бокс, по баскетбол. Много обичах да посещавам балканския шампионат по бокс, който се провеждаше недалеч от дома ми. И така получих първата си представа за „балканското”. За балканците образът на балканеца е абсолютно различен от представата на останалата част от света. Затова ние всъщност научаваме от другите какво е да си балканец. Отново усещане за провинциалност, за това да си в Европа, но да нямаш особено участие в общия ход на европейската история. Да бъдеш категоризиран като някакъв загадъчен, неясен човек, в някакво тайнствено място в Източна Европа, това винаги е повдигало сложни политически въпроси, трудни за разбиране. Също така и усещането за загадъчност и сложна непроницаема политическа обстановка – струва ми се, че това най-често се споменава от западните автори, които пътуват през Балканите и ги описват. Винаги има някакви заговори, някой нещо иска да промени, някой иска да свали някакво правителство, да свали империя. Това е общо взето представата за балканското. Трябва обаче да помислим и за това, че нашата идентичност обикновено първо се създава, съчинява от някой друг. В нашия случай се създава в Западна Европа и чак тогава стига до нас. Що се отнася до турците, те много обичат да участват в балканските шампионати по бокс или баскетбол, но не се смятат изцяло балканци. Те много биха се радвали да бъдат членове на един балкански съюз, но също така имат азиатска идентичност. Мисля, че образът на балканското, на това да си балканец, е в голяма степен обърнат към Европа, към европейското. Ние сме част от Европа, но нейна провинциална част. Ние сме такава част, която някак не участва във великолепието,

в успеха, в бляскавата история, в способността да създаваш история, да представяш Европа. Никой няма да каже на турчин или на българин „А, ти си от Европа. Много се радвам да срещна европеец!” Поне на турчин няма да го кажат, въпреки че ние сме в Европа. Сега вече България е в Европейския съюз, вероятно тези неща се променят. Идентичностите също се променят. Затова аз вярвам, че всички ние сме балканци, но не вярвам толкова силно в самите идентичности. Вярваме в тях тогава, когато сме смутени, притеснени, когато смятаме, че другите нации, другите цивилизации не знаят достатъчно за нас. Тогава се ядосваме и казваме „Аха, значи нищо не знаете за нас!”. Но от друга страна, ние самите имаме принос за своята загадъчна аура. Може би щастливите хора нямат своя идентичност. Да, идентичността е начин да живееш в света, не можем да се откажем от нея, но не бива и да я приемаме толкова сериозно. В крайна сметка историята, задълженията, които имаме като граждани, цялата реторика на идентичността – те са там, присъстват. Тежестта на историята е налице, но от друга страна, независимо дали сме турци или българи, ние сме свободни граждани на света. Ние имаме своята свобода, своето въображение, така че да можем да надскочим своята идентичност.Б.П.: Знам, че това е много голям въпрос, на който едва ли може да се отговори просто, но какво мислите за революциите в Тунис, Египет, Сирия? Правят ли ви оптимист за бъдещето на тази част от света? Или виждате опасност от появата на националистически или пък фундаменталистки режими на мястото на старите диктатори?О.П.: Следя събитията както всички вас. Аз наблюдавам това, което се нарича Арабска пролет, с такава радост, че почти сълзи се стичат от очите ми. Поради следната проста причина – знаете, че преподавам в САЩ, в Ню Йорк, и следя западните, американските медии; идеята, че ислямските народи, хората и народите по света, които вярват в исляма, са покорни, че не се борят срещу диктаторите си, че са патриархални, че не заслужават демокрация, че не могат да имат демокрация, е един много лош западен предразсъдък. Той беше разрушен и аз много се радвам за това. И съм много впечатлен от тези хора, които в условията на диктатура излязоха на улиците, свалиха всички диктатори един по един. Толкова много се радвам, че това се случи! Нищо лошо, нищо отрицателно няма в Арабската пролет. Според мен тя се разпространява, радвам се, че това е така, надявам се да не умират толкова много хора, да умират

През изминалата седмица в София гостува писателят

Орхан Памук. Носителят на Нобеловата награда

за литература от 2006 г. беше у нас по покана на

Фондация „Елизабет Костова”, а гостуването му

е част от дългосрочната програма на фондацията

„Литература в 100 лица”, 2011 – 2019 г. (през

настоящата година в нея ще се включат още

четиринадесет български и чужди писатели, между

които Рана Дасгупта и Илия Троянов). Събитията, в

които писателят участва в София, се осъществиха

със съдействието на Културния център на СУ “Св.

Климент Охридски”, Посолството на Република Турция

и Обединена българска банка.

На 19 май Орхан Памук бе удостоен с почетния знак

Doctor honoris causa на СУ „Св. Климент Охридски“,

а ден преди това неговите български читатели

и почитатели препълниха Аулата на Софийския

университет, за да присъстват и участват в разговора

между него и литературоведа Бойко Пенчев.

Тук отпечатваме стенограмата от този разговор.

Публикацията се осъществява със съдействието на

Фондация „Елизабет Костова” и Културния център на

СУ „Св. Климент Охридски”.

на стр. 10

Орхан Памук: Пиша, защото животът е кратък

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 25-31.05.2011

Клаудиу Комартин (роден 1983 г.) е главен редактор на списанието „Поезис Интернационал”, в последните два броя на което бяха публикувани текстовете

на четирима български поети. Той е един от най-значимите млади

съвременни поети в Румъния. Досега е издал три стихосбирки, носител е на две от най-престижните поетични

награди в родината си. Текстовете му са преведени на 12 езика.

Клаудиу, мислиш ли, че ролята и образът на поета се променят във времето? Смяташ ли, че да си поет, е призвание? Как изглежда поетът на XXI век?Предполагам, че „ролята” на поета си остава същата (трябва да призная, че ми е много трудно да говоря за толкова сложни и отговорни неща). Ролята на поета се състои в това да не предава таланта и съвестта си. Да остане самия себе си, независимо от ситуацията, в която се намира. Историческата и социалната обстановка, емоционалното състояние, всички тези обстоятелства натоварват максимално поета и правят възможна искрата, пораждаща истинската поезия. Ако нямаш призвание, не виждам какъв е смисълът да пишеш. Не бих могъл да изградя „портрет-робот” на поета на XXI век, както и да опиша идеалния образ на поета на миналото или бъдещето. Статутът на днешния поет не ми изглежда много по-тъжен, отколкото е бил в другите епохи от човешкото развитие, характеризиращи се с прагматизъм и бърз икономически и технически прогрес. Затова няма никакъв смисъл ние, пишещите хора, да се правим на жертви – все пак сме били наясно с какво се залавяме, когато сме се посветили на поезията (или на литературата като цяло), с всичко, което нашият избор предполага: да четем много, да сме в течение какво се случва на възможно най-много места, да сме крачка пред вестниците, пред масовото изкуство и рекламата. Аз мисля, че този наш избор си заслужава, независимо от трудностите, които срещаме по пътя.

Разкажи ни какво се случва днес в румънската поезия и изобщо в румънската литература?Ох, случват се толкова много неща… Има прекрасни поети от различни поколения, от ветераните Мирча Иванеску и Нора Юга, които наскоро навършиха 80 години, до най-младите, които сега прохождат. Различни направления и предпочитания, понякога дори конкуриращи се помежду си. Чуват се гласове, еманципирани от различни влияния. Горд съм, че съм съвременник на такива добри писатели. Що се отнася до поезията (областта, която все пак познавам най-добре), бих могъл да кажа, че през последното десетилетие важност добиха дискурси, които преди това не бяха част от основните тенденции. Сега за важни модели се смятат автори, които преди 15-20 години бяха възприемани като маргинални. А според мен това има силно положителен ефект върху литературата. Главните направления в съвременната поезия са две. На първо място това е изповедният биографичен стил (повлиян от американския поет Бериман или от персонализма на нюйоркските поети). А второто смесва две изключително важни традиции в румънската поезия – експресионизма и сюрреализма, в които са се изявявали блестящи поети - като се започне от Йон Морешан и се стигне до Дан Коман, с една много по-сложна и комплексна като техника и безлична като изказ поезия, налагаща се през последните години. Спрямо това последно направление аз самият имам своите сериозни резерви.

Как се роди идеята да правите списание, посветено почти изцяло на поезията? Как успя да създадеш екип

и да намериш финансова подкрепа за това начинание?Всъщност идеята за създаването на „Поезис Интернационал” принадлежи на господин Думитру Пакурару, спонсора и директора на списанието. Той е журналист и писател от Сату Маре. Преди време г-н Пакурару ни събра и ни предложи да реализираме този проект; ние, разбира се, се заловихме с ентусиазъм за идеята. Списанието „Поезис Интернационал” се роди и излиза благодарение на сериозността, упоритостта и най-важното - на финансовата подкрепа на този човек. А това е знак, че и на литературата може да се гледа като на инвестиция – е, не като на икономически изгодна, но все пак дългосрочна инвестиция - която да ни върне вярата във възможностите на литературата да се развива и да гради разнообразни духовни пространства. А фактът, че списанието има елегантно оформление, лишено от крайности и каквито и да било елементи на кича, го прави съизмеримо с всяко популярно списание и същевременно е добър знак за развитието на литературата.

Какви са целите, които си поставихте, когато създадохте „Поезис Интернационал”, и как подбирате авторите, които представяте на страниците на списанието?Искаше ни се да върнем интереса към значимите автори от миналото, да отворим прозорец към други съвременни литератури и да насърчим превода от други езици на румънски, както и от румънски на английски, френски, немски, испански, унгарски. Мисля, че нещата започнаха добре, в излезлите досега четири броя (общо над 600 страници) представихме интересна и качествена литература, идваща от над двайсет страни. Списанието стигна до България, Турция, Сърбия, Унгария, Словения, Великобритания, Швеция. Успяхме да създадем многообещаващи връзки с водещи поети и белетристи от тези страни.

Колко читатели има списанието? Имате ли обратна връзка с тях, как приемат те представяните в него текстове?Трудно е да се отговори с точни данни на този въпрос. В интернет (където списанието може да се чете безплатно) всеки брой има средно около 1500 посещения. Печатният вариант на изданието излиза в тираж от 1000-1200 броя. Аз не съм много добър в смятането, но съм убеден, че списанието ни има публика от няколко хиляди читатели и това е при положение, че ние не го рекламираме в масовите медии. И, естествено, аз не страдам от никакви илюзии. Знам, че литературата е един вид „Пепеляшка” в бързоразвиващия се свят на високите технологии, в който живеем, и който лесно се поддава на информационно манипулиране. Същевременно обаче се радвам изключително много, когато получавам ентусиазирани (или поне положителни) коментари, и то от хора, които не са свързани по някакъв начин със съвременната литература като творци или критици, а са просто читатели, които преоткриват очарованието й от страниците на нашето списание.

Как намирате информация за чуждестранните поети, които представяте? Мислиш ли, че днес е по-лесно за вас, писателите от различните страни, да общувате помежду си, да се откривате и да се четете? Лесно ли ви е да следите какво се случва в литературите на съседните държави?Намираме информация от книги, международни списания на чужди езици, на които четем, и все по-често - в интернет. Не бих казал, че е лесно да

следим развитието и важните посоки, случващи се в съседните литератури, и то защото те се пишат на езици, с които румънският няма нищо общо, а културният обмен между Румъния и България, Сърбия, Унгария и Украйна продължава да бъде незначителен. Аз обаче вярвам, че ние успяхме да създадем екип от писатели и преводачи от посочените страни и от Румъния, и поставихме началото на постепенното ни опознаване. Надявам се, че скоро ще успеем да изградим мрежа от литературни и артистични групи, организации и списания от Румъния, Молдова, Унгария, Сърбия, Словения, България, Македония, Турция и заедно да положим основите на траен проект, който да ни позволи да общуваме по-добре, отколкото досега.

В списанието бяха представени преводи от четирима български поети - Камелия Спасова, Кристин Димитрова, Мария Калинова и Иван Христов. Как бяха приети те от румънската публика? Българската литература е все още почти напълно непозната за румънските читатели, нали? Смятате ли да продължите да публикувате съвременна българска поезия?От коментарите, които получихме след публикуването на текстовете на българските поети, мога да кажа, че те бяха приети с интерес (поетът Иван Христов дори ще участва през месец май на Панаира на поетичната книга в Букурещ). По-важното е, че българските автори са четени с голямо любопитство от румънската публика. А младите румънски поети, с които разговарях за публикуваните български текстове, бяха наистина впечатлени от нещата, които откриват в стиховете на българските си колеги. Разбира се, че за нас българската литература си остава до голяма степен „terra incognita”, нещо, което вярвам, че важи и за румънската литература в България. Наистина е изключително жалко, че се познаваме толкова малко. В географски план сме толкова близки. Свързват ни и толкова други неща (идващи от общото ни минало в това разтърсвано от конфликти късче на Европа), дори, ако щете – свързва ни и емоционалният ни свят, и въпреки всичко от културна гледна точка си оставаме непознати. Надявам се нещата да се променят след стъпките, направени от нашето списание (то вече намери своите верни приятели в България, Сърбия и Турция). Уверен съм, че с времето ще успеем да изградим трайни културни мостове, които да ни свържат в областта на културата.

Препоръчай на българските читатели румънски автори, които ти се струва, че могат да бъдат интересни за тях.Сред най-важните румънски писатели на XX век бих могъл да посоча Джелу Наум, младият Джео Богза, Макс Блехер, Щефан Банулеску, Вирджил Мазулеску. От съвременните автори интересни са Мирча Иванеску, Анджела Маринеску, Никита Данилов, Йон Мурешан, Йоан Ес. Поп. Тук посочвам не просто имената на известни писатели, ами онези, които наистина оставят следи и пораждат влияния, чиито книги са запазили актуалността и силата си да привличат читатели десетилетия след като са били написани. Поколението, към което принадлежа и аз, също има изключително добри автори: Раду Ванку, Аугустин Купша, Марин Малайку-Хондрар, Дан Коман. Ако произведенията на поне малка част от тях станат достояние на българската публика, можете да бъдете сигурни, че ще сме направили крачка напред в културното си опознаване.

Въпроси и превод от румънски ЛОРА НЕНКОВСКА

Ролята на поета се състои в това да не предава таланта и съвестта сиРазговор с румънския поет Клаудиу Комартин

И Н Т Е Р В Ю

Петър Марчев, “Извънземното от Долна Митрополия”, ИК “Сиела”, С., 2011, 134 с., 8 лв.Българските истории, разказани като световни или световните, разказани като български. Тази книга не е просто римейк, пародия, травестия или закачка, това би било лесно. Тя небрежно отива отвъд това, задълбава с естествена лекота там, където усмивките замръзват - в истории, озаглавени “Война и мир” (в 801 знака), “Клетниците”, “Романът на Яворов”...Едно от най-забавните и драматични четива от последните няколко години, писани на български. Ако авторът не беше извънземно от Долна Митрополия, Казанлък или еди-къде си, цветя на Хеликон щяха да валят, журналисти и журита да му се радват и пр. ама е. За добро.

Другият “Тютюн”: документи и спомени, съст. Пламен Дойнов и Анна Свиткова, ИК “Несарт, “Монд дипломатик – България”, С., 2010, 551 с., 25 лв.Има ли още нещо, което не знаем за случая “Тютюн” и неговите “злополучни критици” след редица публикации, книги и архиви, извадени през последните 20 години. Оказва се, че има и този сборник идва да свиделства за това. За първи път се публикуват 15 новооткрити документи, а известните от предишни издания протоколи и стенограми сега се печатат в доста по-разширен обем и в автентичния им вид. Уводната студия на Пламен Дойнов подробно реконструира случая

и неговия контекст, като изследва в цялата му плътност литературно-политическото десетилетие на 50-те. Оформлението на тома показва как и с какъв респект следва да се издава архив, документалистика и научни изследвания.

Роланд Шимелпфениг, “Тук и сега”, превод от немски Владко Мурдаров, Black Flamingo, 310 с., 18 лв. Благодарение отново на Владко Мурдаров имаме тук и сега най-доброто от най-известното днес име на немскоезичната драматургия. Забележителното в случая е, че тази книга събира наистина най-горещите и актуални пиеси на Шимелпфениг, които в момента движат немския и европейски театър. Читателите на ЛВ прочетоха първи “Арабската нощ”, която също е в тома, но сега сред останалите още седем пиеси могат да се запознаят и със “Златният дракон”, която миналата година спечели една от най-престижните европейски театрални награди. Тук и сега нека заповядат читателите и режисьорите.

5

В И Т Р И Н А


„Реконструкция” на Цвета Делчева е безспорно сложен роман (затова и той може да се случи само през внимателно четене), някак небългарски, фрагментарен и интелектуален, с концепция, поставяща си множество задачи. Именно това напластяване на посоките, които текстът задава, ще се опитам да реконструирам аз тук. Какво представлява романът – напрегнатост на паметта, организирането й през детайла; всяка една от историите в текста е разказана през способността да се помни. Тази памет обаче е особена – травматична и идеосинкретична. Темата за помненето функционира като метакод в структурата/ концепцията на романа. Тя побира в себе си модела на отделните теми – през нея трябва да изплува разказът за любовта и мъртвия любим, тоест възелът на скръбта. През проблема за паметта идва и структурата на фрагмента, която работи в наратива - разкъсването на историята, проблематичността на логическите свързвания. В този аспект фрагментарността на текста е текстуалният двойник на травмата като еквивалент на опита на разказващия. През паметта идва и потребността на отделните истории да се фиксират върху детайли, представляващи различни типове на идеосинкретичната и травматична памет – в една от главите героинята говори през описания, в другата чрез прилепване към предмети, архитектурни обекти и пр. Заедно с всичко останало посоките на паметта предлагат и една солидна културна картография, в която влизат множество теми и познания за изкуството. Именно изкуството дава рамка/ тема-контрапункт на травмата във всяка от историите – било то литература, живопис, архитектура. През този интелектуален и ерудитски модел в повествованието се разказва и отношението Изток – Запад, миграцията, проблемът свое и чуждо. На второ място, след концентрацията на паметта, романът изисква от самия читател да реконструира сюжета, да търси връзки, да доизгражда, да слуша също както анализиращия разказвач в текста слуша разказа на жената, преразказва, реконструира, метафорично „лекува” не само историята в нейната цялост, но и самия субект, който говори. Спрямо тази позиция на опита от повествованието можем да кажем, че четящият трансфигурира позицията на анализатора от историите (така, както ще видим, че той трансфигурира и самата жена – налице е една двойна оптика).Романът на Цвета Делчева поделя разказа си между говорещия и слушащия. Читателят отдава собственото си мълчание на книгата и на шахматните позиции на гласа и идентичността, които тя разиграва, доколкото поема позицията на немия слушател, аперсонален, но вътрешен субект. Оттук се ражда първото напрежение в текста. То безспорно е организирано върху потребността за интелектуализация на четящия, вкарването му в един опасен сюжет на сериозна игра, който го полага в пространството на споделянето, смъртта и тайната на вътрешния скръбно-болезнен опит на героинята. Затруднение при четенето на романа

идва от факта, че той успява да реализира своята концепция, да ни вкара в ситуацията на слушане-говорене, да предизвика сугестия, пълно поглъщане на читателя от травматичния опит на героинята, затваряне в траурната крипта на нейния разказ, потъване. Читателят също се разболява, фрагментаризира, запъва се и го спасява единствено властта на слушането, вторичното преподреждане, реконструирането на целостта (въпросната двойна оптика на четящия като междината между говорещия и слушащия).Третата посока на опита, който този роман предлага, е позицията да се пресътвори разказа на един по същността си траурен субект – жената, разказваща собствената си любов. По-горе споменах позицията на текста да говори през криптата на скръбта, в която субектът, жената, която разказва, се е превърнал. Аз-ът на героинята е напълно разтворен, самоизписващ се през ситуацията на реконструиращото траурно говорене. Отвъд този разказ субектът е ням, липсващ, безразличен към света, който го заобикаля, както ще видим в последната, сглобяваща всички истории, десета глава, в която разбираме и че всъщност става дума за една-единствена жена, „разглобена на части” в отделните истории. Нещо като проект за един безвъзвратно анихилиран Аз, който, загубил любимия, любовта и историята, всъщност е загубил своето вътрешно пространство, или, както казват Августин и Хана Аренд, които текстът цитира: „Всеки е това, което е любовта му” (Августин) и „Строго погледнато, този, който нито обича, нито желае, е никой” (Аренд). Докато се разказва историята обаче Аз-ът се самосъхранява през изписването на другия. В този аспект образът на мъжа в текста е удвоен, двойно репрезентатиран през думите на жената, неговата смърт е отложена. Оттам тръгва и самата криптография – способността на повествованието да погълне и реконструира историята на мъжа и жената заедно, да съхрани тяхната двойна азовост, липсата на любимия и същевременно липсата на неговата липса, която се симулира в текста. Именно от логиките на криптираното, затвореното вътрешно пространство на цялостния травматичен разказ произлизат и някои особености на текста. Фиксирането върху сцената, детайлизацията на изживяването, естетизацията на образите, еротизмът, фиксирането върху желанието като образ на сцената и връзката с другия, а също и върху собственото (нарцистично) желание на разказващия субект.

Четвъртата посока, заложена в „Реконструкция”, разчита на вентрилоквизма, двойничеството. Отделните героини в историите всъщност са personas, маски на една и съща жена, разказват една и съща история. В книгата те следват общата концептуална рамка, която трябва да разреши случая на ситуацията на любов - измама и склоняването на мъжа от страна на жената към самоубийство. Романът се поделя на 10 съставни части, осем от които разказват тази ситуация различно, като полифония на една и съща тема. В това свое отнасяне на повествованието към напрежението вариант - инвариант текстът отново разчита на добрата симетрия на конструкцията си - всяка отделна глава от същинския разказ на жената (т.е. главите от втора до девета) е поделена на 11 фрагмента, които следват една обща структура и тема. Десетата финална глава на повествованието трансфигурира сингуларността на единичната история в пространството на метасюжета, зададен още в началото като потребността „този фрагментиран Аз, откъснат от цялостната личност, да бъде отново реконструиран”, като надгражда позициите на personas (говорене през маската). Персонажът в текста - това става видимо в последната обединяваща гласовете глава - наистина е белязан от липсата на принадлежност към собствено място отвъд пространствата, през които тече любовта. Можем да ги наречем полета на задържане – гледки (архитектура, картини). Пространствените обекти се заявяват като естетически допълнения на потребността да обичаш, да помниш. Паралелно с този процес на задържане в любовта и траура тече самоизолираност от външното място, от пространството на ежедневието - в последната десета глава това пространство принадлежи на саморазтварянето в симптомите на психологическата болест. Последната част сменя и повествователното време. През нея то се поделя на преди и след любовта/ самоубийството. В този аспект криптата е засядане в текста, което през работата на травмата разделя романа на две, а и утвърждава текста като усилие по изграждането на една структура, която отиграва режима на двойничството, преноса, производството на метагерои на историята и в крайна сметка утвърждаване на самото събитие на скръбта като вълнуващо текста. „Реконструкция” е книга-експеримент, детайлна и интелектуална, отиграваща собственото си име в различни места за анализ в повествованието. Читателят като позиция на подреждането не само трябва да мери субективните залози на паметта в романа със собствените й усилия да положи един едновременно идеосинкретичен, напрегнат и травматичен пласт на миналото, но и да съобразява своеобразната полифония, който този роман всъщност е – между жената и мъжа, между анализирания и интерпретатора (и самата картина на ситуацията), които разказват винаги чрез двугласия – между женско и мъжко, между историята и анализа, между извършителя и жертвата, между самата ситуация и нейния фрагментарен в текста разказ.

КРИСТИНА ЙОРДАНОВА

Цвета Делчева, „Реконструкция”, ИК „Сиела”, С., 2010

З а т р а в м а т а и з а р а з к а з а

Васил Балев, „Злак”, изд. „Факел експрес”, С., 2011Рядко се появява поезия с толкова категоричен глас. При това в „Злак” тя произтича не от увереност, а напротив, от представата за загубата като сърцевина както на поезията, така и на човешкото изобщо. Тази книга изглежда някак по-голяма от тридесетината си страници, защото изказът й, лаконичен и нагнетен, звучи в няколко различни ритъма, отлива се в различни форми. „Все повече различните поетики не ми влияят”, се казва на едно място в стихосбирката, но „Злак” е силна книга тъкмо защото знае много за различните поетики, и все пак безкомпромисно следва своята.

Петя Хайнрих, „Каза Мари”, ИК „Пергамент”, С., 2011Това е третата стихосбирка на Петя Хайнрих, която за последните няколко години се наложи като един от разпознаваемите гласове на съвременната българска поезия. „Каза Мари” не е просто сборник със стихотворения, тя е цялостна и завършена книга, в която образите и сюжетите се разгръщат, следвайки една последователност и вътрешна логика, много често продиктувана от строгото внимание, с което тези стихове се самонаблюдават. Затова Мари е героиня с характер, както и „Каза Мари” е книга с характер. Струва си да ги познавате.

Йозеф Шкворецки, „Бассаксофон”, превод от чешки Гинка Бакърджиева, Маргарита Симеонова, ИК „Стигмати”, „Бохемия клуб”, С., 2010Един от най-значимите чешки прозаици от 50-те години на XX в. до наши дни, знакова фигура на емигрантската литература, Йозеф Шкворецки неясно защо се оказва от малцината важни чешки автори, които не са добре познати у нас. Със сборника „Бассаксофон” започва компенсирането на този пропуск, и то в съгласие с хронологическата логика, защото книгата съдържа представителни за автора разкази и новели от сравнително ранен период на творчеството му - 60-те години на миналия век, и ни представя проза, характерна не само за самия Шкворецки, но и за алтернативната литературна традиция от времето на социализма. За значението на това издание от голямо значение е и прецизният превод, а прекрасното оформление на книгата е допълнителен бонус.

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

рубриката се издава с подкрепата на СТОЛИЧНА ПРОГРАМА “КУЛТУРА”


Димитрис НоласКоя е тази първа история, която те принуди непременно да я разкажеш?Първата история, която ме накара да я разкажа, може би изобщо не беше и история. По-скоро беше желанието ми да изразя нещо с думи. Впоследствие намирам, че за първа история си е заслужавало труда да бъде разказана.

Започваш да пишеш сравнително късно – над тридесетгодишен. Какво трябваше да узрее до първата ти книга?Експериментите ми с различни изразни средства – живописта, киното. Пазарът, но и революцията. И най-вече странстването, това, което казват патрическите книги: “Бягай, и ще се спасиш”.

В едно интервю казваш, че написаното от теб е повече резултат от триене, от изхвърляне. Какво е излишното в един текст?Много неща са излишни в един текст. Но най-вече украшенията.

Разказите ти напомнят архипелаг: на повърхността (в текста) виждаме лица, ситуации, откъслечни диалози. Под тях обаче сякаш съществува един потънал континент, цял един ненаписан роман. Познаваш ли в цялост този ненаписан роман или не знаеш нищо повече от този, който чете? Ласкае ме това тълкуване. Отговорът е: не познавам този ненаписан роман, по същия начин, по който и читателите ми не го познават. С всяко ново изречение, което пиша, откривам и нов участък земя от този потънал континент, от този недовършен, ненаписан роман. Още много рано, във втората ми книга “Поликсени” една от историите започва с фразата-предупреждение към читателя: “Неяснотата в това, което пиша, е по-малко отколкото в това, което четете.” История или характери? Или не съществува такава дилема?Избягвам подобни дилеми. Но ако би трябвало непременно да дам отговор, бих избрал характерите. Въпреки това признавам, че винаги я има необходимостта от някаква история, дори и чисто схематична, или поне от намек за съществуването й, тъй като текстът трябва да започне отнякъде. Ето защо избягвам дилемите. Аз самият никога не работя по предварителен план. Принадлежа към онези, които вярват, че има красота в това историята да пътува свободно, да се развива, докато се създава. Да излиза в открито море като лодка и да се ориентира по звездите. Иначе би била презокеански лайнер и би се нуждала от компас. Но това ми мирише повече на търговия, отколкото на разказване.

Стилът ти е лаконичен, спестява обясненията. Проза за образовани читатели. Какво казваш на читателя, който се оплаква, че не разбира “какво се случва”?Ако ме уцели в състояние на свръхчувствителност към дразнения, може и да го посъветвам отново да прочете текста. Преувеличавам, разбира се! Бих си позволил нещо такова само към много близък човек, никога към непознат читател. Четящите

така или иначе са толкова малко, сърце не ти дава да ги обезкуражаваш! Нямам отговор за този въпрос. Обикновено промърморвам: “Какво да правим, случват

се и такива неща...” Някаква склонна към самообвинения страна в мен приема, че нещо съм се провалил. Пак не съм успял да се “погрижа” за историята си. Но със сигурност никога не давам обяснения, нито устни, нито писмени за това “какво се случва”. Моля за извинение и оставям читателя в недоумението му. Според мен далеч по-просто би било, ако читателят, вместо да се оплаква, че не разбира и да иска обяснения от автора (интересно как би се справил, ако авторът не се случеше пред него, беше умрял или беше китаец), та вместо да настоява в озадачението си, да зареже книгата веднага. Без да я чете до края. Няма нужда да стигаш до последната страница, за да разбереш, че си чел нещо, което не те засяга. Не съществува изкуство без двама събеседници.

Във времената на абсолютно господство на романа предпочиташ по-кратките форми – разказа, новелата. Може би защото обичам да изследвам нещата в детайли и ми харесва да фокусирам вниманието си върху едно лице, една ситуация. Разказът е снимка. Романът е семеен албум със снимки. В крайна сметка мисля, че съм неспособен или не ме привлича да напиша обемен роман. Носител си на множество литературни награди. Какво е мнението ти за наградите по принцип?Мнението ми е: take the money and run. И не мисли никога, че наградата е от значение за стойността на труда ти. От друга страна – малко уважение все пак към тези, които я връчват и към обществото, което ти прави подарък. Иначе е все едно някой да ти дойде на гости на рождения ден и да ти носи торта, и ти да му я метнеш в лицето. Ако смяташ госта си за глупак, за неспособен да оцени таланта ти и лицемер, ако в миналото е забравял празника ти и сега се питаш защо се е сетил внезапно, можеш спокойно да не отваряш вратата. Заяви, че няма да празнуваш, оттегли се, скрий се. Другото са смехотворни неща.Заслужава си да се прочетат текстовете, които е писал по повод награждаванията си Томас Бернхард, този холеричен принц на болезнената непоносимост. Има какво да се научи от тях.

Ти си гръцки автор, представяме превода ти на български и в момента посещаваш България. Географската принадлежност – по мое мнение – е немалък източник на клишета. Вярваш ли в съществуването на нещо такова като “балкански писател” или “балканска литература”? Не. Страните в Европа, както и в Източна Европа, както и на Балканите имат различни езици и различни наследства. Такива понятия могат да се изолират в чист вид само в лабораторни условия. А за какво му е на някого да пазарува изкуствени неща от супермаркета, като в градината му растат пресни зеленчуци.

За сборника ти с разкази на български с Малина Томова избрахме заглавието “Не вземай със себе си нищо”. Кои са тези неща, които имаме винаги? Които са достатъчни?Знанието, че това, което ни е дадено, ни стига и даже е предостатъчно. “Онзи който знае, че достатъчното е достатъчно, винаги ще има достатъчно.” (Лао Дзъ)

Димитрис АллосРаботиш бавно и публикуваш малко. Вярваш, че както казва Кавафис, “пътят трябва да е дълъг”?Животът и нуждите на ежедневието ми наложиха този ритъм. Появява се нещо например, записваш го набързо (не както би искал) посред напрежението в работата (неизвестно защо се появява точно в този момент), гледаш го пак по-късно (след часове или дни), междувременно са се случили и други събития, които понякога осветляват това “нещо”, понякога го замъгляват. И вече от теб самия зависи дали ще вземеш решението да навлезеш в опасните води на стихотворението или ще си останеш в езиковите фойерверки на т.н. “вдъхновение”. Казвам опасни, защото подобно пътуване отвежда до жестоки истини, от които не можеш да се отвърнеш и това не е лесно за никого. Поезията носи риск, не е нещо безопасно, някакъв филологически аксесоар, както мнозина си мислят или както се опитват да ни убедят някои. Това приключение, това дълготрайно настояще на стихотворението може да продължи с години и не съм сигурен дали приключва с написването му. Така че Кавафис трябва да е прав. Във всеки случай аз никога не съм избързвал да прекрача в стихотворението, в момента, когато дойде да ме намери. Трябва първо да се почувствам готов. Как да го кажа по-ясно? На Света Гора не отиваш за туризъм, отиваш, когато си готов за това.

С риск да се опитваме “да обхванем необхватното”, какво отличава едно стихотворение от който и да било текст, който желае да се нарече така?Труден въпрос и бих могъл да отговоря единствено апофатично. Не красивите думи, чувството, реторичните умения, формата, естетическата му идеология, нито доколко се харесва на дадена публика, нито дори натрупаният опит на поета в писането на поезия. Всеки път, когато един текст е поезия, дава отново определението за поезия. Поезията се само-определя. Но това може да бъде усетено единствено от поет. По същност поет и това не означава непременно пишещ. Поезията е екзистенциално събитие. За съжаление много хора я бъркат с “поетичността”, с поетикообразното описание на биографични преживявания и това я свежда до нещо утилитарно, превръща я в средство за извоюване на признание, в източник на власт, в патерица на самооценката ни, изобщо в някакъв вид Елдорадо на едно изгладняло и все незасищащо се Его.

Откъде започва едно стихотворение? Какво го тласка да съществува?Ако знаех, може би нямаше да пиша.

Книгите ти не са никога сборници стихове, а строго конструирани поетични композиции. Как обясняваш това?С начина ми на живот, както казах. Това принудително “отлагане” ми даде повече познание върху себе си и текста, разширяване на дистанцията и на гледните точки към него. Така се получи възможността да откривам и необходимостта да заявявам неслучайните връзки между отделните части на това едно-единствено стихотворение, което казват, че пишем постоянно.

Поезията ти има непривична архитектура: често използваш мото, “коментари”, бележки. Защо тази потребност текстът да коментира сам себе си?Всички тези неща са неотделима и функционална част от самото стихотворение, а не коментар към него. Просто това е моят начин на подредба на материала и израз на един вид вътрешна дисциплина при построението на текста.

Какво в поезията и изобщо в начина на писане би желал да избегнеш на всяка цена? Позата, самозаблуждаването, егоизма, който заема мястото на самоличността, лъжата, когато става лоша сестра на истината.

Живял си много години тук. Превеждаш от български. Каква е връзката ти с България? Променила ли се е с годините?Живях в България цели 14 години - от 1980-а до 1994-а. Завърших Софийския университет през 1990-а и бях готов да се установя за постоянно тук. Това беше и причината да взема един сериозен заем от баща ми, който послужи за създаването на списанието “Ах, Мария” (1990-1994) и издателство “Архетип” (1991-1994) и тяхното поддържане. Още му го дължа. (Смях.) За мен България е втора родина, чувствам се все едно никога не съм я напускал.

Съществуват ли фрази или идеи, които помагат за “отключването” на една книга? Кои са те за “От само себе си опасно”?Всичко зависи от умението на читателя да борави с ключове. А що се отнася до книгата ми, ключът към нея се намира на корицата й.

Как си представяш идеалния читател?Поет.

А идеалния преводач?Поет.

Какво те прави щастлив?Приключението. Да минавам Симплегадите между лесното решение и надеждата. С неизбежните щети естествено. Любовта с една дума.

Димитрис Нолас е роден през 1940 г. Автор е на над петнадесет книги: сборници с разкази, новели, кратки

романи, пътеписи. Издаван е на множество езици. Живее в Атина.

Димитрис Аллос е роден през 1963 г. Автор е на две стихосбирки. Превежда

български поети. Живее в Атина.

Издателство „Стигмати” ще представи сборника разкази

„Не вземай със себе си нищо” от Димитрис Нолас и стихосбирката

„От само себе си опасно” от Димитрис Аллос в разговор с

авторите, преводача Яна Букова и част от техните герои на 1 юни,

сряда, от 18.00 часа в залата на книжарница „Верен” (в безистена на

площад „Славейков” 1).

За опасните неща, мореплаването и онова, което е достатъчноДвоен разговор за една двойна премиера

Яна Букова разговаря с Димитрис Нолас и Димитрис Аллос по повод предстоящото представяне на преведените им на български книги в София

Н А Ю Г О Т Н А С

7

1 0 0 % Н Б У


Проф. Михаил Неделчев, НБУ

1925 г. е най-тежката година в моето управление, най-злокобната в моя политически живот. Какви ужасии преживях лично аз, па и България.

Проф. Александър Цанков, из спомените “България в бурно време”

Есента на 1925 година бе пълна с птици. Грозни птици бяха това. Една от тях влезе у съседа. Крилото й се счупило. Седеше в ъгъла и не мърдаше. Приятелите се шегуваха, че я изпратил Едгар По, но сбъркал вратата, та влязла в комшията. Нали беше живинка, децата я хранеха с хляб, а аз я слагах на масата и й давах от една чаша вино. Очите й ставаха весели, но си оставаше все така черна и настръхнала. Когато научих за изчезването на Гео, моят “Едгар По” като че ли разбра. Изпрати ме до вратата, а аз обикалях около къщата и не знаех кой път да хвана. Помня, че отидох до един приятел на улица “Бачо Киро”. По жиците – птици. По покривите – птици. Върнах се вкъщи – нарисувах ги. Наредени, настръхнали, една над друга, като буквата Г.Някои търсят преднамерено тия символи, а тогава беше така. Налях си глътка вино, но то така и си остана неизпито. Не помня какво стана с моя „Едгар По”, но въздухът бе тъжен и горчеше от болка.

Ламар

Петте години след голямата война, които стоят в галерията на времето като загадъчни призраци, към които често ще впиваме плахи очи за отговор на много въпроси. Тия години, завършили с три граждански войни на нашия народ и хвърлили на мъчителен кръстопът целия свят, по чиято крива бягат падения и нови идоли, разрушения и народни бедствия, магическо преобразяване на всичко и повторно връщане към старото и кротко минало.Даден ли е техният многолик образ в творчеството на нашите най-млади поети и прозаици?

Из неподписания предговор към сборника “Пет годин ”,

Съставен от Йордан Стубел и Владимир Полянов

Уважаеми колеги, дами и господа,Единодушни са историци и публицисти, мемоаристи и писатели – и в писаното и помисленото през самата година, и в създаваното ретроспективно по-късно – в преценката, в усещането, че 1925 е все още година на лудостта, на колективната лудост, че случващото се изисква особен поглед и друго знание. Рационалното описание и обяснение изисква отчитането на изкривяванията и свръхемоционалността. Нещо повече, 1925 е очевидно годината на кулминацията на всеобщото полудяване на България, нарастващо още веднага след края на войната. Луди са всички – и леви и десни, и палачи и жертви, и управляващи, и усещащи се потискани от властта. Наблюдаваме невъзможния театър на екстремност на жестовете,

Годината на затрупаните

в катедралата генерали и

на изчезналите поети Екстремният финал на полудялата България

на прекаленост на реакциите, на алогичност на сюжетите. Лесно е да го кажем, но трябва да го докажем: смъртта шествува в пространствата на България не само като буквално ежедневна насилническа практика, но сякаш че в съзнанието и на тези, които се усещат като едни възможни жертви, има и някакъв неотменим стремеж към смъртта. Та смъртта, в края на краищата, е един абсолютен изход от този невъзможен и непоносим живот. Смъртта става някак очаквана. Така всички, дори и министър-председателят Александър Цанков, са в тази перспектива потенциални жертви. Никой не е сигурен за каквото и да е, никой не е пощаден от този всеобщ синдром. Но именно защото така просто повече наистина не може да се живее, защото са достигнати всички предели на нормалното битие, годината става и времеви откъс на магическото преображение, на нормализирането, на връщане към спокойния и бавен ритъм на делника и всекидневието. Случва се бягство от екстремността на мрачния и фантастичен празник на смъртта, сработват инстинктите за самосъхранение. Но макар и примирена, българската национална общност вече завинаги е разцепена, разделена, емотивно стратифицирана.КАКВО НАИСТИНА СЕ СЛУЧВА ПРЕЗ 1 9 2 5 ГОДИНА?И друг, важен за нас като литератори въпрос: заразена ли е също тогава създаваната литература от тази лудост, звучи ли тя по-загадъчно, по-фантастично, по-енигматично от литературата на следващите години, например? Или литературата се ползва от възможностите си да лекува, а не да разболява обществото? А може би социалният свят наоколо е наистина толкова фантастичен, че литературата просто не успява да го улавя, да го представя? И може би литературата си има съвсем други вълнения и стремежи? И така, какво наистина се случва?

Из Встъпително слово за Национална научна конференция “1 9 2 5”, 27 май

2011, НБУ

ДЕПАРТАМЕНТ „НОВА БЪЛГАРИСТИКА”НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

НАЦИОНАЛНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ

1925ОТ ПОРЕДИЦАТА „ГОДИНИТЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА”

27 май 2011 (петък), начален час 9.30НБУ, зала 409 „Проф. Васил Стоилов”

ПРОГРАМА

09.15 – Регистрация на участниците

Встъпителни слова

09.30 - Михаил Неделчев (Нов български университет): Годината на затрупаните в Катедралата генерали и на изчезналите поети. Екстремният финал на полудялата България

09.45 - Иван Радев (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”): Поглед върху 1925 година

10.00 - Пламен Дойнов (Нов български университет): 1925-а сред другите години на литературата

Година на поезията?Модератор: Мони Алмалех

10.15 - Цветан Ракьовски (ЮЗУ «Неофит Рилски»). 1925 г. и поезията на “вманиачените момчета” и момичета

10.30 - Биляна Курташева (Нов български университет). Антологийната 1925-а

10.45 - Йордан Ефтимов (Нов български университет). Символизмът и християнският кич: “Родина” на Николай Лилиев

11.00 - Пламен Антов (Институт за литература, БАН). “Пролетен вятър”: символ, алегория, предметност

11.15 - Мирела Иванова (Литературен музей „Иван Вазов”): Мара Белчева в съвършенството на сонета

Фокусът „Златорог”Модератор: Елка Трайкова

11.30 - Надежда Александрова (Нов български университет). Списание „Златорог” през 1925 г.

11.45 - Мариета Гиргинова (Институт за литература, БАН). Театралната култура по страниците на „Златорог”

12.00 - Йордан Ефтимов (Нов български университет). Леката музика в “Златорог”

12.15 – 13.00 – Дискусия13.00 – 14.00 – Обедна пауза

КонтекстиМодератор: Михаил Неделчев 14.00 - Лъчезар Стоянов (Нов български университет). Светът и България през 1925 г.

14.15 - Петър Кърджилов (НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”). Съдбата на хроникално-документалния филм “Атентатът в “Света Неделя” (1925)

14.30 - Виолета Дечева (Институт за изследване на изкуствата, БАН). Годината на режисьорите: Модернисти и класици

14.45 - Наталия Христова (Нов български университет). 1925-а в спомените на Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев един за друг и за отсъстващия четвърти

15.00 - Мария Огойска (Нов български университет). «На мъртвото – мир, на живото – сила», в четвърт век (За новия превод на Библията, Цариградския патриарх и Вселенския събор)

15.15 - Ирина Генова (Нов български университет). Мецгер в «Пламък»

15.30 - Йордан Ефтимов (Нов български университет). Раждането на модерния идиом в американската белетристика: Дос Пасос, Фицджералд и Хемингуей през 1925 година

15.45 - Андрей Лешков (СУ „Св. Климент Охридски”). Гео Милев като емблематичен ляв европейски интелектуалец

16.00 – 16.15 – Дискусия16.15 – 16.30 - Почивка

Критическото осмислянеМодератор: Йордан Ефтимов

16.30 - Антония Велкова-Гайдаржиева (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”). Рецензентът Иван Мешеков през 1925 г.

16.45 - Елка Трайкова (Институт за литература, БАН). Полемичната 1925 година

17.00 - Антоанета Алипиева (ШУ «Епископ Константин Преславски»). 1925 година - възелът на българската болка в литературата

Литературата: самоопределения и разслоенияМодератор: Биляна Курташева

17.15 - Едвин Сугарев (Нов български университет). Границите на българския авангард - или за “Септември” на Гео Милев и “Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев

17.30 - Морис Фадел (Нов български университет). Робът и палачът

17.45 - Лора Шумкова (Нов български университет). Слънцата на 1925 година

18.00 - Михаил Неделчев (Нов български университет). Новите литературни елити и самомаргинализиращите се литературни групи

18.15 - 19.00 – Дискусия

„Литературен вестник” и Нов български университет обявяват конкурс за произведение от автор студент в три жанра – поезия, проза и критика. Текстове за участие в конкурса (с посочени име на автора, телефон и електронен адрес за контакт) ще се приемат до 15 юли 2011 г. на адрес [email protected].Наградените произведения ще бъдат обявени през септември 2011 г. Ще бъде присъден по един приз във всеки жанр, придружен от парична награда от 100 лв.Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от журито на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в „Литературен вестник”.

К О Н К У Р С


Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

МЕЖДУНАРОДНА ПРОГРАМА

пост театър [ню йорк / берлин / токио]„БОЕН КЛУБ ЕКСПРЕС” - артистично направление пост театър

Били Кауи – Лондон, Великобритания СТЕРЕОСКОПИЧНА ТРИЛОГИЯ - 3D видео инсталации

Андреас .мук. Хайдер – Виена, АвстрияСЕНКИ /дигитална инсталация/; индивидуален проект Андреас .мук. Хайдер

Театър Фолксбюне ам Роза-Люксембург-Плац – Берлин, ГерманияОТНОСНО ОМАРА от Дейвид Фостър Уолъс; режисьор Иван Пантелеев

Кит Джонсън X-act – Копенхаген, ДанияRANKEFOD (ракообразно); хореография и танц Кит Джонсън

Компания О Ултимо Моменто – Франция, ПортугалияС ТЕБ - спектакъл на Жоао Пауло дос Сантос и Руй Орта

Национален театър “И. Л. Караджале” – Букурещ, РумънияЛАВИНАТА от Тунджер Джюдженоглу; режисьор Раду Африм

Театр де ла Плас – Лиеж, Белгия ЖИВОТЪТ Е СЪН от Педро Калдерон де ла Барка; постановка Галин Стоев

БЪЛГАРСКА СЕЛЕКЦИЯселекционер: Асен Терзиев, театровед

Младежки театър “Николай Бинев” КАРНАВАЛ.COM oт Жорди Галсеран; режисьор Василена Радева

Театрална Работилница „Сфумато” ЗИМНА ПРИКАЗКА от Уилям Шекспир; адаптация и постановка Маргарита Младенова

Драматичен театър „Н.О.Масалитинов” & Продуцентска къща АРТИШОКБЪЛГАРСКИ РАЗКАЗИ по Ангел Каралийчев, народни приказки и предания моноспектакъл на Мариус Куркински

Театър 199 „Валентин Стойчев” ОТВОРЕНА БРАЧНА ДВОЙКА от Дарио Фо и Франка Раме; режисьор Мариус Куркински

Малък градски театър „Зад канала” ПОД КОНТРОЛ от Фредерик Зонтаг; постановка Младен Алексиев

Театър „София”СУМАТОХА от Йордан Радичков; режисьор Боян Иванов

ПРОГРАМА „ШОУКЕЙС”

Subhuman TheatreMAN EX MACHINA; проект на Венелин Шурелов

Гьоте институт – България; Брейн Стор Проджект – София; deufert&plischke - Берлин±359 ТОПОЛОГИЯучастват deufert&plischke, Ива Свещарова, Нели Митева, Вили Прагер, Стефан. А Щерев, Мила Одаджиева, Боян Манчев, Мая Стефанова

Н2О Филм ПЪРВА ЛЮБОВ по Самюъл Бекет; режисьор Нина Боянова

Ида Даниел, Сдружение за съвременно алтернативно изкуство и култура По действителен случай, Театрална работилница „Сфумато” МЪРТВАТА ДАГМАР ИЛИ МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА; автор ghostdog; режисьор Ида Даниел

écorchéтанцов спектакъл на Мирослав Йорданов и Валери Миленков

Шумен – градът на първото българско представление – продължава традицията на новата българска драма чрез ежегодния Международен фестивал „Друмеви театрални празници”. От 11 до 16 май се проведе неговото юбилейно двадесето издание, посветено на 70-годишнината от рождението на Станислав Стратиев. Този път ръководството на фестивала и на Драматично-кукления театър „Васил Друмев” се довери на един селекционер за спектаклите и пиесите – Светла Бенева. А мотото на фестивала беше „Глобалният българин – преразказ на артиста”.Програмата беше разнообразна – постановки от различни градове на по-съвременни текстове като „Каранавал” на Камен Донев, „Лалугер” на Александър Урумов, „Муха” от Иван Иванов, „Души” на Димитър Динев, „Тя” на Даниела Колева, „Криминале 2D” по Иво Сиромахов; но и на по-стари пиеси като „Рейс” и „Балкански синдром” на Стратиев, „Убийството на Гонзаго” на Недялко Йорданов, „Главанаци” на Боян Папазов. Напълно в духа на мотото акцентът на всички спектакли падаше върху актьорското присъствие, което прелива от сцената, за да се загнезди в сърцата на хората. Бурно бяха посрещнати от радостната публика изпълненията на Мариус Куркински, Николай Урумов (носител на награда за мъжка роля, броени дни след тази за най-добър актьор на фестивала на монодрамата в Битоля, Македония), Любен Чаталов, чиито моноспектакли „Български разкази”(награди за спектакъл и за музиката на Емилиян Гацов), „Лалугер” и „Муха” се занимават с поведението на българина в контекста на живота и мястото му в света и обществото. Кое го разсмива и

натъжава, какви са копнежите и страданията му. И любовта във всичките й форми и към всичко възможно надникваше иззад пролуките

Дерида денс център HACK /танц-инсталация/; режисьор и хореограф Живко Желязков

Сдружение за съвременно алтернативно изкуство и култура По действителен случай НОКТЮРНО - от прахта до сиянието; режисьор Ирина Дочева Голева

ПАРАЛЕЛНА ПРОГРАМА от множество разнообразни събития, сред които се откроява проектът на Британски съвет и South East Dance – Великобритания ФОРУЪРД МОУШЪН - колекция от танцови филми, специалната фестивална прожекция на документалния филм “Пина” (Германия / Франция, 2011), спектакълът на Театър “Българска армия” КАКТО ВИ ХАРЕСВА от Уилям Шекспир, сценичен вариант и постановка Красимир Спасов, концертът на Блуба Лу - Димитър Паскалев и Константин Кацарски BLUBABOX и мн. др.

XIX Международен театрален фестивалфестивал

„Варненско лято”01 – 12 юни 2011

на различните проблеми, в които са останали искрици надежда. Дали е истина, че рейсът на абсурдното социално-политическо настояще и на топлата и нежна българщина, понякога граничеща обаче с главанащината, препуска стремглаво към пустотата на нищото, без всякакви изгледи някога да спре? Че изкуството и властта са в противоречие, борейки се сами за себе си да надделеят с цената на унищожението, както показателно ни разкрива „Убийството на Гонзаго”? Впрочем, според мен, това е най-добрата постановка от международната програма, осъществена от Държавен академичен театър „И.С.Тургенев”, гр. Орел, Русия. Режисьорът Борис Голубицкий е успял да извлече от актьорските способности на добрата си трупа приковаващо и разтърсващо-магнетично превъплъщение в една по-универсална тематика, надскачаща рамките на пиесата. Такава е смъртта и неуважителното отношение към нея, а заедно с въпроса за прехода от земния свят към отвъдния, смесен с българските ритуали, са централният пункт на „Души”, съвместен проект на режисьора Раду Африм и театър „Мария Филотти”, гр. Браила, Румъния. Тази постановка спечели наградата за най-добър чуждестранен спектакъл. Третият претендент за нея беше „Тя” на Народен театър „Антон Панов”, Струмица, Македония, моноспектакъл на Оливера Аризанова, режисьор Васил Михаил. Тя е типизиран образ на балканската жена, неудовлетворена от битовия си, елементарен живот, стремяща се да избяга от скуката, еднообразието и досадните си повърхностни задължения. Но незабравила чувството си за хумор. „Comedy show 4*4” по Полина Христова с четирима млади актьори на Сливенския драматичен театър „Стефан Кирков” разкри на зрителите нова вълна в българския театър. Спектакълът е основан на импровизационния театър, който замесва и публиката в игрите си,

но и следва концептуални миниатюри по четири теми: любов, смърт, път и време. Всеки път представлението е различно от предишните, дори и от репетициите. На фестивала екипът реши да изпробва най-доброто досега, използвайки различни методи. Последната миниатюра беше сериозна и философска, изразена единствено с пластика и с помощта на дървени рамки. Няма по-приятно и трудно нещо в театъра от важни теми, развити по забавен начин. Неслучайно Таня Йоргова и Вяра Начева си поделиха наградата за женска роля. Изиграха се две пиеси на Станислав Стратиев. „Рейс” на Шуменския театър с гост-актьор Георги Кадурин и награди за режисура на Бина Харалампиева и за сценография на Теодора Лазарова доказа как вечното и битовото си взаимодействат в драматургията и винаги ще бъдат актуални. Интересно и точно е мнението на режисьора Борис Голубицкий и драматурга на руския Държавен академичен театър в гр. Орел Олга Нестерева. Според Голубицкий пиесата е изцяло философска и постановъчното й решение му се е сторило прекалено битово. Олга Нестерева, напротив, смята, че това е правилната идея, защото този рейс е своеобразен Ноев ковчег. Те споделиха също, че Стратиев е на почит в Русия. Значи той успява да улучи не само слабостите в българското общество и в характера на българина. Той като пророк се взира в универсалните проблеми. Другото достойно представяне на Стратиева пиеса, което и закри фестивала, беше „Блакански синдром” на МГТ „Зад канала” с режисьор Мариус Куркински. Това е може би най-успешният му режисьорски опит, който в съчетание с изпъкващата актьорска игра на Александър Кадиев, Антоний Аргиров, Христина Караиванова и Стела Стоянова оставя впечатление за един всепоглъщащ театър. В съпътстваща програма, извън официалната конкурсна селекция, бяха отделени три събития: „Сливи за смет”,

драматично-кулено представление на Десислава Минчева под режисурата на Петър Тодоров; представянето на пиесата „Глас” от Елена Алексиева в изпълнение на Ивана Папазова, чиято сценична реализация предстои следващия сезон в Пловдивския театър; участието на абсолвентите на НАТФИЗ „Кр.Сарафов” от класа на проф. Атанас Атанасов с „Криминале 2D”. Заедно образуват сплав от синкретично и оригинално изпълнение в адаптация на приказка, дълбока, нееднозначна и красива драматургия, разкриваща индивидуалното похабавяне на човешкия талант заради личния символ на великата личност и интимната връзка с нея, и не на последно място свежестта на забавлението, породено от комичните текстове на Иво Сиромахов.Безспорно короната на тазгодишния фестивал носи авторския прочит „в асансьора” на четирите номинирани пиеси: „Някъде” от Кольо Карагеоргиев, „Очите на другите” от Иван Димитров, „В търсене” от Михаил Казаков и „Благословените мръсни дни”. Откъси от всяка една бяха разиграни от Шуменската трупа във фоайетата на четири етажа, като за кулиса служеше асансьорът. Завъртане на визуалния цикъл, заложен в драматургията, първи интерпретативен прочит, подсилен с въодушевлението и енергията. Актьорът Милен Димитров изговаряше ремарките в ролята на разказвач вглъбено и с много чувства, трябва да прибавим и свиренето на различни инструменти. Сценографията представляваше изчистена и импровизирана форма за обозначаване местата на действие посредством всякакви платове и с внушение за ефирност и свобода. Освен да се запознаят с пиесите, присъстващите имат възможност и да ги видят в суров сценичен вид, сякаш в процес на репетиция. Това не би могло да разсее, както чистото литературно четене. Самите автори останаха изненадани и доволни. Четирите пиеси разискват въпросите на личността в объркания, сложен свят, изгубените шансове и търсенето на нов път. „Очите на другите” на Иван Димитров бе отличена с наградата за драматургия.

ВИЛИЯ МОНОВСКА

„Българското” в различните му варианти на Международния

фестивал „Друмеви театрални празници”, Нова българска драма

9

Отвъд линейното

и тиранично време


В “Момчето, което бях” из последната ти книга, но и в първите ти “Амфитеатър” и “Град върху градовете” има такъв респект и потъване в простото чудо на детството. В твоя Ортамезар сякаш можем да открием нещо от Шагаловия Витебск. Във всеки случай чудо има, “златен прах”, разтичаност, някакво особено просто и светло движение на конкретни неща. Какво ти дава това отношение към детството в писането и в живеенето ти?

– „Улицата в този си вид вече я няма. Има я, но като светла меланхолия, като собствен мираж.” Такъв е финалът на един от фрагментите в раздела „Момчето, което бях”. И казаното в този фрагмент непрекъснато ме преследва, живее в мен. Детството ми премина преди 9-и септември. Животът беше коренно различен в житейско, морално и духовно отношение. Много често си мисля, че ако България беше съхранила нещо от основните мотиви на този живот или беше ги продължила, щеше да бъде съвършено друга страна. Всички граждани тогава присъстваха с делата и престижа си и се възприемаха като обособени личности, притежатели на всевъзможни способности и какви ли не човешки тайни, древни и бъдещи. И по лицата им бяха ясно изписани специфичните им същности и стремежи. Съществуваше някаква деликатна разпознаваемост на стойностите. Дори и при най-простичкия, най-незабележим човек. И ако от онова време нещо е останало в мен, а то неизбежно е останало, и съм му действително предан, е тъкмо вярата в качеството на човешката душа, което ме е крепяло и напътствало както в живеенето, така и в писането, и неминуемо е утолявало духовната ми жажда.

За дълголетието в поезията. Не са много българските поети днес, които продължават да пишат, да са част от литературния процес и да държат собствения си език жив и силен. Как се задържа това любопитство към думите и към живота?

- С непрекъснат интерес, с постоянно живеене в поезията. У нас открай време съществува мнение, че поезия се пише на млади години и поетът преминал 50-те, напълно капитулира. Това е по чисто нашенски изработено съображение, лесно предателство, леност. В световната литература има не един и два примера на дълго балансирано и даже още по-амбициозно живеене в поезията. Ето например Нобеловият лауреат Хименес, в късната си възраст изцяло променя поезията си и става Хименес. Всеки истински творец трябва щателно да поддържа духа си, да бъде с постоянна будна чувствителност, да изведе на повърхността онова, което е дълбоко в душата му, и за постигането на тази цел да използва език, който слива в едно фикция и живот, автор и читател. Не че е някакъв феномен, човек е като всеки човек, с годините го наляга умора, капризничи, чувства се понякога като извън света, но трябва да използва докрай предобития си опит и професионализъм. И тази всеотдайност, освен че ще му даде сили за живот, ще му достави и необикновена радост. Казвам го като братски призив към пишещия събрат.

И още едно подобно питане. Кое ти е помагало най-много да запазиш този ведър аристократизъм през всички тези години - някога и сега? Цитираш Уолъс Стивънс - Радостта и Езикът са нашият господар... Казано директно, дай конкретни инструкции как се живее така.

- Вероятно най-важен е вкусът към живота, а най-вече към светостта на живота или към живота, какъвто ти се иска да бъде, т.е., създавайки си един свят, който иначе ти е отказан. И непрекъснатата воля да се освободиш от ограниченията, наложени от неудовлетворения Аз, от линейното и тиранично време. И да живееш активно и пълноценно във фикцията. Много важна е, разбира се, и средата. Аз имах щастието да бъда включен в състава на оня, вече станал легендарен театър на съмишленици по време на Хрушчовото размразяване, с наличието на изключително талантливи и умни, млади (тогава) хора – Леон Даниел, Юлия Огнянова, Вили Цанков и Методи Андонов. Те бяха в стихията си. И сред тези силни личности имах възможност съвсем непринудено да изградя личната си естетика и определя позицията си в изкуството.

Безвъпросна е ролята ти като поет, редактор и приятел на поетите от 80-те. Не си пропускал случай да окуражаваш и тези след тях. Не знам дали си даваш сметка колко са ни били важни тези тихи напътствия, или дори самият факт на четенето и зачитането. Продължаваш ли да се интересуваш от новата българска литература? Как я намираш днес?

- Смея да кажа, че съм добър читател. Продължавам и сега да получавам книги по пощата от различни, предимно млади автори. А когато чуя да се говори добре за някоя книга, търся я и си я купувам. Разбира се, интересуват ме преди всичко талантливите представители на днешната ни литература, които както виждам, и те имат неизбежното притеснение да се «конкурират» с невъобразимо количество пишещи, жужащи неуморно като сезонни насекоми под прожектора на тщеславието. Нрави ми се езиковата култура, темпераментното им писане и желанието им да създават нови фиктивни светове с амбицията да променят възприятията ни за света и съответно за литературата. Или пряко казано - харесва ми силното им чувство за съвременност.Да посоча ли имена? Не, няма да посоча. Знае се кои са.Но да кажа и нещо критично. Безпокои ме прекалено многото пропиляно време при някои от тях за упражнения в словесни еквилибристики, пируети и шикарности от най-различен характер, всички силно желани, но в крайна сметка – безполезни, защото те нито ги създават, нито ги утвърждават, а още по-малко придвижват напред. Защото освен всичко друго чрез писането си трябва да се утвърдиш и като личност, при това като личност, участваща в колективна одисея.

Собственият ти литературен канон - български и световен. Струва ми се, че при теб намират мир и Далчев, и символистите. Но и Кавафис, и руският Сребърен век, и Бродски...

- Всичко онова, което е преминало през ръцете и ума ми в хиляди

страници като читател и редактор, е подпомагало и обогатявало собственото ми писане, но към изредените от теб имена бих прибавил още Вазов, Пенчо Славейков, Рилке, Елиът, Борхес, Хименес, Цветаева... И майка си, да не забравя.

Книгата ти, която току-що излезе, “Вселената на яйцето”, идва като естествено продължение на Далчевите “Фрагменти”. Тук има поезия, спомен, бляскав афоризъм, уж случаен детайл, литературоведско наблюдение, има недоизказаност, има опрощение... Нещо повече за избора на това писане?

- Трудно ми е сам да формулирам какво се е получило от всичките ми усилия. Но знам, че съм имал постоянна необходимост от поетично слушане на света, което бих оприличил с будисткия тантризъм – склонност към медитативно пространство, стремеж към отворено и осенено съзнание. Знам също, че съм имал и изтощително дълги занимания с литература и театър, а помня и конкретното си поведение в средите. И от всичко това вероятно се е получило писане, което е резултат на едно житейско съществуване, сходно на личностните ми и идейни антени.

На едно място пишеш със съжаление, че не си си водил записки за 1961 година и тя ти се изплъзва от спомените ти... Ползвал ли си през годините тефтери, дневници? Пазиш ли пълен личен архив?

- Водил съм си спорадично бележки, но и много съм ги губил при местенето си от театър на театър, от град на град. Сменил съм пет театри. Понякога дори не си вземах личните вещи, направо ги харизвах на хазяите и се озовавах гол като пушка на новото място. В младостта си изобщо не съм се замислял за архиви. Интересуваше ме работата, всяка нейна нова проява. Казвам така за 1961 година, защото понякога е трудно да получи видимост преживяното в определен откъслек от време сред толкова натрупаното през годините. Но това, с което мога да се похваля, е, че имам силна памет. Често учудвам връстниците си, като им разказвам свежо запаметени случки и събития от миналото. Виждам, че към цикъла „Предизвикани записки” има проявен интерес (нещо, което при писането силно ме притесняваше), затова това лято ще се опитам да се съсредоточа и продължа записките. Много съм скитал, много съм видял, срещал съм много интересни хора и ще ми е жал, ако най-скъпите ми преживяни мигове и състояния се превърнат в тъма, ако ги проиграя.

Чакаме с нетърпение. А струва ми се, че ще бъде хубаво да имаме и твоите пиеси в един том днес. Мислил ли си за това? - Миналата година Боян Папазов постоянно ме ръчкаше и даже се беше уговорил с Министерството. Малина също беше приела идеята за издаването им в „Стигмати”, но подпомагането на книгите се отмени. Бях почнал някаква подготовка, която се оказа голям сакатлък и убийствен за възрастта ми труд и въпреки това не се отказвах да го върша. Но как да ви обясня пък вътрешните си задръжки? Аз бях най-битият от соцкритиците драматург. Те до такава степен бяха смразили живота ми, че непрекъснато се усещах като с отровена кръв. Бях получил пълно отвращение от театъра. Та и до ден днешен, въпреки опитите си да превъзмогна този кошмар, разлиствайки пиесите си, продължавам да изпитвам все същата апатия и същия изгубен интерес. Едва ли човек, непреживял ужаса на тоталитарните удари, би могъл да ме разбере. То си е направо хронична болест. Но да отминем интимния интериор. Да не губим добрия тон...

„В началото на всяка литература стои един превод”, казва Далчев. Кой е твоят личен най-важен превод?

- Може би тези два стиха от Рилке, оживяващи една статуя на Роден: „Този торс ви крещи с всеки свой мускул: „Променете наистина своя живот!” И накрая, в стила на Шишмановата анкета, ще отговориш ли накратко:Кое е любимото ти време на деня?- Сутрин. Времето за писане.

Любимото ти ядене?- Свежата салата. Аз съм овен, тревопасно животно. Девиза, ако имаш такава, или фраза, която често си повтаряш.- Девиза нямам. Фраза, да: „Дълготърпеливостта е по-смела от храбростта” (Соломон). Държа си я в ума.

С Иван Теофилов разговаря Георги Господинов

иди на стр. 12!

Честване на юбилея на Ив. Теофилов, 22.04, Пловдив. Сн. Яница Радева


все по-малко хора в тази част на света. И всички те да получат демокрацията, която заслужават. Независимо как се наричат тези събития – въстания, брожения, те се извършиха от средната класа, не от ислямистите. Освен това трябва да уважаваме гнева на хората, независимо дали са ислямисти, дали са от средната класа, дали са анархисти, хора без идеи, които искат или не искат да пият, хора обаче, които излизат на улицата и изразяват своя гняв пред своите патриарси. И променят фундаменталните разбирания не само за своята част на света, а и за цялото човечество. Важното е, че хората в тези страни вече не могат да понасят тези ужасни, отвратителни режими, които бяха подпомогнати от други страни, в това число и западни. Но е прекрасно, че тези хора се надигнаха един по един, организираха се. Чудесна е волята на средната класа, гневът на младите хора. Другото, което ме впечатлява, е, – и не говоря за различните представители на западните нации, НАТО, САЩ и т.н. - че всички останали народи по света, и това се вижда по телевизията, вижда се дори и в езика на журналистите, се радват и споделят щастието на въстанията на арабския свят. Това е една човешка солидарност между хората, между народите, и всички се радват на свалянето на диктаторите. Какво може да бъде по-хубаво, по-обещаващо за хората като нас, за всички нас.Б.П.: По силата на вашите възгледи и известността, която имате, вероятно може би противно на волята си сте се превърнали в говорител на проевропейски настроената част от турското общество, и хората, както в западните страни, така и в цяла Турция, очакват от вас „да се борите”за приемането на Турция в Европейския съюз. Моят въпрос е, тежи ли ви тази отговорност?О.П.: Използвате думите „да се борите”. Това са силни думи. В годините между 2001 и 2006, доколкото успях, с най-добри намерения се опитвах да рекламирам, да подпомагам преговорния процес между Турция и Европейския съюз, както го правеше и България. Думите „да се боря” са по-скоро подходящи за понятия като мир, равнопоставеност, равенство, братство... човек трябва да се бори за всичко това, защото това са ценности. Някои от тях се създават може би най-добре в Европа – нещо, към което имам огромно уважение. Обаче аз няма да се боря за влизането в Европейския съюз. Бих искал Турция да се разглежда като член на Европа, но преди всичко искам да се боря за своята свобода на словото, за своето равноправие. Всичко останало, което се отнася до Турция, е свързано с икономика, с политически въпроси. Надявам се, разбира се, че Турция успешно ще стане пълноправен член на Европейския съюз, както го направи и България. Няма обаче да се боря за това. Ще го направя по-спокойно. Б.П.: Сега ще сменя посоката на разговора. В речта ви при приемането на Нобеловата награда „Куфарът на баща ми” има доста дълъг пасаж, в който - може би за да изпреварите многобройните журналистически и читателски питания - отговаряте на въпроса „Защо пиша?”. Аз ще го припомня на публиката тук: „Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като тези, които пиша. Пиша, защото съм ви ядосан на всички. Пиша, защото обичам да седя в стаята и да пиша по цял ден. Пиша, защото мога да взема участие в реалния живот само като го променя. Пиша, защото искам другите, всички вие, целият свят, да знае какъв живот сме водили и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам миризмата на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече, отколкото вярвам в каквото и да е друго. Пиша, защото ми е навик, страст. Пиша, защото ме е страх да не бъда забравен. Пиша, защото обичам славата и интереса, които донася писането. Пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички ви, толкова много, много ядосан. Пиша, защото обичам да бъда четен. Пиша, защото веднъж започнал роман, есе, страница, искам да завърша. Пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, защото вярвам по детски в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите ми

стоят на лавицата. Пиша, защото е вълнуващо да превърнеш всичките красоти и богатства на живота

в думи. Пиша не за да разкажа история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от тревожното чувство, че има място, където трябва да отида – просто като в сън – но не мога да стигна дотам. Пиша, защото никога не съм се чувствал щастлив. Пиша, за да съм щастлив.” Имате ли да добавите нещо към този списък сега?О.П.: Да. Именно поради тези причини аз пишех толкова години, но и планирах писането на много книги – пет-шест по-конкретно. Сега пиша, защото животът е кратък. Искам да довърша всички книги, които съм планирал да напиша. Дадох тези отговори, защото всички цял живот ме питат защо пиша. Не знам дали в България е така, но в Турция определено на писането се гледа по този начин. И звучи доста подозрително. Така стигнах до тези отговори и когато приемах Нобеловата награда, ги дадох наведнъж - те в известен смисъл те пазят. Но не е необходимо да отговарям, защото вече никой не ми задава този въпрос. Може би съм поостарял, но другата причина е, че вече и аз самият не си задавам тези въпроси. Сега никой не ми казва „Защо не си постигнал нищо в живота? Като не можеш друго, поне една книга напиши.” Вече никой не ми го казва, но все пак аз най-много обичам да си седя на бюрото. Защо? Заради същите тези отговори. Толкова съм планирал романите си. Искам да опиша красотата. Мисля си за читателя, иска ми се да вярвам, че на читателя ще му се харесат моите книги, и именно образът на този човек, за когото ще създам нещо красиво, ако работя достатъчно усърдно, за мен е толкова прекрасен, толкова ми е приятно да си го представям, че вместо да изляза навън в хубав пролетен ден, си стоя у дома и пиша. Бих искал да напиша всички книги, за които съм си водил бележки и които съм планирал. Е, в момента пиша.Б.П.: Впечатли ме една мисъл във вашия сборник „Други цветове”: „Нуждая се от болката на самотата, за да заработи фантазията ми. Тогава изпитвам щастие, но тъй като съм турчин, след време закопнявам за утешителната близост на общността, която може да съм унищожил”. Неизбежно ли е това превръщане на писателя в аутсайдер, който заплаща правото си да пише със самотата, в която изпада? Или това е по-характерно за страни като вашата и нашата?О.П.: Първо, обществата се променят. Според мен човек сега е по-самотен, отколкото преди петдесет години. Поне в Турция е така, защото ролята на големите семейства, която те играеха в миналото, беше всъщност ролята на социалната сигурност, а сега обществото трябва да замести семейството. Така че самотата е нещо съвременно. Има естествена склонност у човешкото същество да се събира със себеподобни, поне на мен така ми се струва. Ние - тук говоря и за себе си - обичаме да чуваме, че обществото съществува. Имаме своите близки, общността, в която живеем. Това ни дава сигурност. Аз имам нужда от тях. В същото време обаче, аз имам нужда и от въображението, което като че ли върви срещу обществото. Чувствам се най-щастлив, когато имам възможност да се радвам и на двете. Това съм научил от живота си. Радвам се, когато около мен има близки, семейство, приятели, хора, с които съм свързан по един или друг начин. От друга страна си отивам в стаята, заключвам ги навън, отказвам се от тях. Имам нужда от тяхната защита, но моето въображение ме води към гнева, цинизма, и мисля, че писателят се развива тогава, когато от една страна, се радва на защитата на близките си, но от друга страна, има и моментите на самота. Мисля, че ако живеех изцяло самотно или пък изцяло сред хората, нямаше да бъда добър писател, мисля, че всеки писател има нужда от контакти с най-различни хора, но и от желанието да остане сам. Трябва да имаме възможност да се скрием сами в стаята си, но и да можем да разговаряме с близките си и с обществото около нас. Има различни начини

човек да бъде сам. От една страна, това се разглежда като нещо престижно, свързано с литературата. Понякога е социално неизбежно, понякога човек просто няма късмет, понякога просто иска да е далеч от всички останали... Няма нищо лошо в това, няма вечна самота, но в крайна сметка човек има нужда от хора. Вие може да не сте съгласни с това, което правят или ви казват хората, но те ви разказват и истории, а вие трябва да разказвате истории като писател. Б.П.: Настоявате върху това, че литературата започва тогава, когато човек остава сам, с желанието да остане сам. Предизвиква ли това някакво усещане за вина – тази нужда да скъсаш, макар и за осем часа, с общността, малка или голяма, въображаема или реална?О.П.: Вина е дотолкова, доколкото когато останете сам в стаята си, хората започват да ви подозират в нещо, а и вие може би създавате някакви идеи, с които те не са съгласни. Когато се затворите сам, като че ли се откъсвате от общността. Идеята за писателя, заключен в стаята си, е може би идеята на Монтен – есеистът, който се затваря в самота, чете книги и накрая написва нещо. По-революционно може би звучи идеята, че когато човек живее пълноценно живота си, пише нещо, което му се ще да вярва, че ще бъде интересно и за хората около него. Но най-вече литературата означава, че човек трябва да погледне на живота по малко по-различен начин, а за да стане това, той трябва да остане сам. И може би трябва да приемете, че животът ви е интересен, но вие гледате на него по по-различен начин от хората, с които живеете. Именно затова имате нужда от самота, имате нужда да останете сам в стаята със себе си. Литературата, добрата литература, е комбинация от смесване с хората, с обществото, радост от присъствието ви в обществото, и умението, възможността да останете сам и да развивате въображението си, докато сте сам. Добрата литература според мен е комбинация от тези две неща, и можете да ги постигнете навсякъде по света. Б.П.: Самотата по някакъв начин се отразява и върху повечето герои във вашите книги. Не е ли самотата в някакъв смисъл буржоазна привилегия, нещо, което само средната класа може да си позволи?О.П.: Не мисля така. Аз не нося в себе си някаква захаросана представа за предбуржоазния живот. Да, можем да кажем, че идеята за самотата се издига на пиедестал от хора като Кафка, от екзистенциализма през 50-те години. Да, тя се отразява върху живота на средната класа, на буржоазията. Но имаме и антиномии, понятия, които се противопоставят на самотата. Да бъдеш сам, или да се впишеш в общността – това е нещо вечно, дълбоко присъщо на човешката природа, отделно от буржоазното или което и да било друго общество. В крайна сметка всички хора, та дори и животните, търсят групата и преценяват колко силни могат да бъдат отделени от нея. И инстинктивно, дори без да знаят, да го съзнават, преценяват дали да се присъединят към групата, или да правят нещо свое, отделно. Разбира се, когато има общност, винаги има история, но в същото време тази идея, този въпрос е свързан и с вечния стремеж на човека да оцелее, също като животните. В съвременното общество можеш да оцелееш, ако си сам. Дори в миналото това е било възможно, но какви са ползите, от една страна, от самотата, а от друга - от принадлежността към общността? Може би ако съм сам, мога да бъда по-ценен за общността, или пък, ако съм в общността, може да се чувствам по-добре... Въпросите, свързани с общността, било то национална, училищна, на някакъв футболен клуб, каквато и да било, са вечни въпроси на човешкото оцеляване. Б.П.: В своята нобелова реч казвате (и това ми направи дълбоко впечатление), че може би не трябва да оценяваме един изживян живот според присъствалото в него щастие. Ако не според щастието, тогава с какво да измерваме пълноценността на живота?О.П.: Ако правилно разбирам, вие ме питате как проверяваме един живот, как го оценяваме. Какво е мястото на щастието в него? Отговорът ми е следният: пиша своите романи, за да се опитам да разбера това, да го изразя и да го споделя с другите. Романите в своята дълбинна същност са текстове, написани, за да се образува един по-висок регистър от ценности. Основната ценност на един роман може да бъде дали той представя истинно описание на живота, или истинно описание на онова, което на мен ми се струва най-важно, или най-ценно в живота. Когато пиша роман, аз мисля по този начин. Някой примерно ще прочете 400 или 600 страници, написани от мен, защото романите ми не са никак кратки, и на този човек аз трябва да

от стр. 3

Орхан Памук: Пиша, защото...


покажа онова, което е най-важно в живота според мен. И аз казвам: може би щастието, но не само то, животът не се свежда само до него. Може би това не е най-важната ценност, отъждествявана с живота. Някои хора искат да го добият, други не го искат, или пък има наивни хора, които вярват в други неща – политика, религия, това или онова. Аз мисля, че в крайна сметка има много различни мотиви, които ни водят в живота ни и ни карат да правим различни неща. Освен това животът не е нещо програмирано. Не, нещата не стоят така, ние не сме някакви изчислителни машини, някакви роботи – ние търсим отговор на толкова много мотивиращи ни сили, които дори не разбираме, защото сме сложни животни. Романите ни дават представа защо се държим по този начин, затова са толкова ценни - дават ни най-скъпата ни информация. Информация, която ни дават и религията, и политиката, и философията. В романите тя идва от действителността, от ежедневието, и именно защото се занимават със същинските въпроси на религията, политиката, философията, но използвайки демократичния, егалитарния език на ежедневието, са толкова важни. Те задават и трябва да задават тези въпроси, и трябва да го правят съзнателно. Съзнателно да питат какъв е смисълът на живота? Каква е стойността на щастието? Какви са останалите ценности: бог, религия, уважение към другия, демокрация... Романите трябва да говорят за тези фундаментални въпроси. Дори ако една история е съвсем простичка - някой се влюбва в някой друг, случва се нещо, героят се самоубива или се жени... - в същността си тя трябва да се отнася до тези основни ценности. Да, за някои това е щастието, но наистина ли е така? Правил съм толкова много неща, които не са ме карали да се чувствам щастлив. Смятал съм, че ще се почувствам щастлив, но накрая се е оказало другояче. Има и такива, за които съм знаел, че ще ме направят нещастен, и все пак съм ги направил. Достоевски и Шекспир изключително умело са напипали противоречията в човешкия дух. Ние правим неща, за които знаем, че ще ни наранят. Това показва, че ние не сме роботи, които само тичат след щастието, че има други мотиви, които ни направляват. Кои са те? Кои между тях са важните? Как да ги организираме? Как да подходим към тях? Аз смятам, че романите ни говорят за това. Някои казват: е, романите просто ни разказват интересни истории. Да, това е така, но за нас една история е интересна именно защото тя задвижва това желание да открием най-големите ценности. Разбираме тези неща чрез романите и четем романи, защото изпитваме потребност да ги разберем и да можем да говорим за тях, да ги обсъждаме.Б.П.: Още малко за щастието. То всъщност движи западния свят, движи неговата икономика. Обещанието за щастие е онова, което продава - това е една, разбира се, много стеснена представа за щастието, която го измерва през придобиването, през така нареченото „качество на живота” и т. н. В повечето ви романи обаче става дума по-скоро за загубата, за справянето с някаква липса или загуба. В този смисъл не се ли възприемате като някакво малцинство? Човек, който пише не за щастието и придобиването, а за липсата и другите неща, които правят щастието по-сложна категория.О.П.: Може би, но когато говоря в историите си за загуби, например за загубата на жена, на любима – тема, която често използвам, загубата е самата история, но в крайна сметка книгата не е за загубата. Загубата е само претекст, който задвижва цялото изследване, проучване на същинските концепции в живота. Някой губи любимата или любимия си, примерно Кемал в „Музей на невинността” изгубва Фюсун, или Галип в „Черна книга” изгубва съпругата си, или в „Нов живот” Осман търси своята Джанъм, но търсенето не е търсене на момичето, на жената, а е търсене на смисъла на живота. Загубата е претекст за едно по-дълбинно дирене на ценностите, върху които почива нашият живот. В крайна сметка това, което търсим, е един хармоничен, мирен и ценен, стойностен живот. Искаме да се чувстваме у дома в света, да се борим с това, което не ни харесва, и в същото време да водим нормален, уютен живот. Ето това са противоречията на човешкото сърце.Б.П.: Още нещо във връзка със загубата и усещането за загубата. Има ли връзка преживяването на загубата и способността да се поставиш на мястото на някой друг? Казвате, че това е всъщност основната черта, призив за литературата – умението да се поставиш на мястото на другия. Има ли връзка между загубата и тази способност?О.П.: Мисля, и вероятно ще се повторя, че хората са единствените създания със способност да се отъждествяват с чувствата на другите, поне така смятаме. Тоест, ако някой изпитва болка,

започваме да му съчувстваме и да възприемаме света от неговата гледна точка. Общо взето писането на романи е нещо подобно - за да напишеш роман, трябва да се идентифицираш, да се отъждествиш с някой, който е различен от теб, и това е много трудно, но и много човешко. В каква степен тази способност е свързана със загубата не мога да кажа. Някои хора имат голям талант да се отъждествяват с другите, други не са особено добри в това, но това не значи непременно, че не са преживявали загуба или че не знаят как да се примирят със загубата. В крайна сметка обаче смятам, че всички хора имат тази способност, която имаме и ние – романистите – да разбират онези, които са различни от тях. Но, естествено, трябва да бъдем обучени, трябва да четем повече книги, повече романи, за да можем да разбираме другите, а също така и да се научим как да уважаваме гледната точка на другия.Б.П.: Романите разказват истории, но самите романи имат своя история на написването и създаването си. Има ли някоя ваша книга, чиято история да ви е особено скъпа? О.П.: Много е трудно да кажа коя от моите книги ми е любимата. Имам навика да започна една книга, да пиша донякъде, след това да спра и да започна друга книга. Това стана с „Името ми е Червен”. Пишех книгата, спрях по средата на романа и написах „Нов живот”. Или пък – пишех „Музей на невинността”, спрях посред книгата и написах „Истанбул”. Вероятно защото имах известни съмнения. Идеите за романите ми идват, но аз не започвам да пиша веднага. Понякога ме питат: как измислихте този роман? Отговорът ми е, че това не става за един ден. Имам някаква идея, развивам я в течение на години и затова, както ви казах в началото, съм измислил толкова много романи, сега ми остава да ги напиша. Когато пиша, мисля непрекъснато. Понякога наивните читатели смятат, че един роман се измисля за една нощ. Това не е вярно! Аз създавам романа и докато го пиша. Тъй като все още съзнанието ми е заето с романа „Музей на невинността”, аз организирам музей в Истанбул, физически съществуваща сграда-музей, свързан с историята в романа. Всички предмети, които героите на романа използват, ще бъдат изложени в музея в Истанбул. Може би ви звучи като някаква приказка. Пиша от почти 35 години, а за първи път в живота си през последния месец и половина не пиша и съм уредник на музей. Но няма да правя това до края на живота си, отново ще се върна към писането на романи. Всъщност планирах създаването на музея, докато пишех. Всички мои романи са приключения. Има различни периоди – добри моменти, когато съм общителен, мил, разговорлив, но има и лоши моменти, когато стоиш над страницата и не можеш да я напишеш – нещо ти пречи, има някаква психологическа причина. Но аз съм романист-оптимист и досега съм успял да завърша всичките си романиБ.П.: При вас паметта се отключва, крепи се върху вещта. Какво обаче става с паметта в нашата все по-дигитализирана епоха? Дали младите хора ще си спомнят неща от живота си по същия начин, чрез предмети, или може би чрез записи от компютър, чрез файлове, чрез нещо, което е заснето и след това обработено? Струва ли ви се, че се променя начинът, по който си спомняме, благодарение и поради новите технологии и медии? О.П.: Мисля, че начинът, по който си спомняме, няма да се промени. Може да има дребни промени, но те няма да са дълбоки, защото споменът е неволеви акт, в повечето случаи ние не се насилваме да си спомним нещо, споменът идва от само себе си. Понякога интернет, цифровите технологии могат да ни помогнат, това може да стане и чрез някоя стара книга, така че ние ще продължим да си спомняме. Четенето ще остане. Може да имаме айпад, а може и да четем старомодната книга на хартия, но все пак най-важното е четенето, и основното в четенето не е онова, което човек държи в ръката си. Моето хоби, така да се каже, е полетът на фантазията, а тя може да бъде задействана и от думи, и от писма, и от хартиена страница, и от компютърен файл, важното е обаче какво става в съзнанието ни. В крайна сметка в него читателят сам създава историята. Превръща я в образи, в смисъл, в идеи. Така че споменът, паметта, са свързани с думите. Думите предизвикват идеи, които са дълбоко в нас. Все едно е дали пред себе си имаме цифрова технология или хартиен документ. Важното е, че думите оживяват и литературата има силата да ни трогва. Да трогва мислите ни, да предизвиква нашите спомени. Именно затова ние ще продължим да пишем, а читателите ще продължат да ни четат, независимо дали на хартия, или на някакъв цифров носител.Б.П.: Мисля, че точно тук е мястото да задам един от въпросите, отправени ви от публиката: какво

мислите за ролята на социалните мрежи – те помагат или вредят на отношенията между хората?О.П.: Определено считам, че те подпомагат

взаимоотношенията. Естествено, социалните мрежи ви помагат да създавате контакти, когато се чувства самотен, човек може да прибегне към тях и това да промени поведението му. Фейсбук, туийтър – те променят живота ни. Но аз не проявявам интерес към тях. Те променят навиците ни, но не ни променят дълбоко, не променят най-важното, което прави човека – това те не могат да променят. Дават ни достъп до много информация и това е прекрасно, но зная, че младите хора вече не четат – те са прекалено заети с интернет, получават цялата си информация от там. Това е просто невероятно, но въпросът е дали цялата тази информация ни е необходима. Не зная. Не знам дали заради интернет хората четат по-малко романи и дали трябва да се тревожа за това. В края на краищата романът е една форма и тази форма е много силна. Тя има философски измерения, има много дълбоки пластове. Ако има все още желание за четене, мисля, че то ще присъства още дълго време, ще се пишат и, разбира се, ще се четат романи.Б.П.: Още един въпрос от аудиторията: защо романите ви са толкова различни един от друг?О.П.: Много добър въпрос, много ми е приятно, че ще мога да отговоря. Очаквам го цял живот, така че благодаря, че ми го задавате. Защото в младостта си, когато реших да бъда писател, си казах: не искам, когато стана на 58 години, някой в София да ме попита защо всичките ми романи са еднакви! Така че, слава богу – различни са.Б.П.: На това място не мога да не ви задам задължителния и тривиален въпрос, когато се разговаря с писател: над какво работите в момента? О.П.: По времето, когато съм роден в Истанбул, градът имаше едномилионно население, а сега там живеят 12, 13 или 11 милиона души – не зная колко точно. Над 10 милиона души са дошли в този град през последните петдесетина години, най-вече мигранти от други части на Турция. Реших да напиша роман за тези десет милиона. Всичките ми романи са за средната класа в Истанбул, сега обаче пиша роман за един уличен търговец, за човек, който продава боза на улицата. Романът ми е за уличните търговци – мога да кажа още по-общо, че става дума за това как тези хора пристигат в Истанбул, как започват да си създават домове, които са всъщност гета, как се създава подземният свят на Истанбул, който съществува от 60-те години до днес. Ще направя каквото мога, за да се идентифицирам с един уличен търговец на боза от 70-те и 80-те години на миналия век. Това е много амбициозен, епичен роман, имам достатъчно материал за един старомоден реалистичен роман, но ще разкажа тази история по по-различен начин. Ще се опитам да вляза в кожата на един човек, който пристига в Истанбул в края на 60-те години, построява си къща, оцелява, и след това вижда моя свят, моя Истанбул през своите очи, пречупва моя Истанбул през своя поглед.

Симултанен превод ЕЛЕНА АЛЕКСИЕВА и

ИЛИАНА АТАНАСОВА

Стенограмата е подготвена за печат от ЛИДИЯ

КИРИЛОВА и ГАЛИНА КАЛЧЕВА

Отпечатва се с незначителни

съкращения.


Христо Фотев

Балада за момичето от японската ваза

На Иван Теофилов Може би се мислеше излишнатази ваза, купена отдавна.Затова под цъфналата вишнавинаги мълчи, почти печална,малката японка - златна щрихав синьото небе на тази ваза.И не каза тя защо е тиха,как се казва никога не каза.Как се казва? Може би Ирина?Името не й прилича. Ана?Вчера Ана с някого заминаи сега безименна останамалката японка - златна щрихав синьото небе на тази ваза.Само в здрача със походка тихатя напуща свойта стройна ваза,и полита боса, с голо рамо,към пропуканото огледалоудвоило за минута самокрехкото й златносиньо тяло.Тя се гледа, може би се радва,както всяко хубаво момиче. “Затвори очите си! - ми казва -и недей през пръстите наднича!”После слага в длани затрептелинежните си скули и тогавакакто всички жълти, черни, белии самотни странници запява...Някога и аз не бях сама.И не искам аз да съм сама.Да се върна искам, да се върна.Моля те, върни ме у дома.Да се върна в моето селце,във което чакащи денявсички хора имаха ръцеи ръцете имаха земя.Да се върна с белите вълни,край които къщите-слънцавсички хора имаха жении жените имаха деца.Да се върна в топлата бразда,по която рано призориоблакът ни носеше дъждаи дъждът ни правеше добри. Някога и аз не бяха самаи не искам аз да съм сама.Да се върна искам, да се върна,моля те, върни ме у дома. Малка сестро, колко си наивна.Не плачи! Защо сега посърна?Мога да ти купя златна гривна,но дома не мога да те върна.Искай друго. Всичко ще направя,но това недей, недей ми иска.Страшно е дори да си представяурагана, който ще притискакрехкото ти тяло до стъблатавишневите, с плодове отровнипръстите ти, галещи децатас погледи умиращо оловни,дрехата ти пълна с мъртви птици,с мъртви риби дрехата ти нежна,смъквана от чуждите войниции накрая стъпкана небрежно... Остани! Аз зорко ще те пазя,ти си крехка, колкото красива,ти си много слаба за омраза.Любовта дори ще те убие.Остани такава, златносиняи въздушна като морска пяна.И какво, че Ана си замина.Нека си Мария вместо Анав тази ваза, синята, къдетоти си вечно двадесетгодишна... Само тука е добро небетои невинна цъфналата вишна.

Иван Цанев

Археологически разкопки

На Иван Теофилов

Насред града, на малкия площад срещу джамията,размаха кирките си някакъв безцеремонен миг,изкорми вечността, изтръгна от недрата єтрибуни каменни и стъпала на римски стадион(или амфитеатър). Зяпнахме от изненада,смути ни споменът за гладиаторската кръв,изтекла тук, по тези камъни, преди столетия.И цял следобед съзерцавахме, умислени.Но как набързо любопитството ни се заситии навикът ни овладя, площадчето отново е аренана всекидневния, креслив провинциален бит,от призраците на историята несмущаван.Тъй отминава славата, би казала с иронияонази преоблечена богиня, русата археоложка.Избухват в розово фонтанчета от захарен памук,тълпата радостно жужи, бръмчат кречеталатас детинска непочтителност към древните.Изглежда, само днешното е вечно. (Впрочем,виновен ли е живият, че дишането го опиянява?)Покрай величествените развалини на стадионапроцесия от бебешки колички шества пак,денят е синеок, и колко гукащи войничетадойдоха, може би видяха, и навярно победиха.

1987

Провиденчески мотив

... открехването на нещата... Иван Теофилов

Докато две гугутки с птичи думиси изясняват що е мораториум,в ливадите – тревясали аеродруми –глухарче парашута си разтвори.

А сякаш правейки прозрачен намек,през сините пролуки на дървотопробяга слънчев лъч – навярно там епросветнала душата на доброто?

Заничайки в незримото, коетопрозира вече в процепите на небето,самият аз отвътре се избистрих.

Невидима ръка изтри ми очилатаи между клоните видях – пчелатавитае като дух на алтруист.

1996

Георги Господинов

Край Босфора

А. Илкову, И. Теофилову

Това, разбира се, не е стихотворение за пътешествие,не е “Италия” на Вазов, не е Величков...Това са българи, които преминават Босфора.Това е Ladiеs and Gentlemen,we arrive in Bosphorus!Това е Който носи мъжко сърце и българско име.Това е патосът на нашата ирония,покашлянето ни преди запяване.Това е Босфора най-сетне!Те пеят... Шум се вдига,там лъскат саби на джамии, щитове,там видиш ли я да се мержелееСветата наша София,тук долу към брега – сараите,а татък, на отсрещний бряг, е Азия.Те пеят... първи път видели бреговете,но слушали за тях, но чели,тъй както се чете през сълзинесбъднатото вчера.Те пеят... там на палубата горепривързани със шалове, с ушанки,под блъскащия вятър, малко смешнимежду европата и азия. Опитват да се смесят с неудобствотона хванатите в неуместен патоси те се смеят, снимат се, приличатдосущ на другите, но пеят...И всеки е открехнал градинарскотосандъче с лъскавите копчета, с кокардите на туленото в тъмното недавно.

О, те са симпатични, българите!

Зад нас остава Босфора, пред насе черното мореи чезнете в мъгли далеко вий, родни брегове.

Малка антология



Ани Илков

Срещу една смърт

На Иван Теофилов

Децата минават по твоите тъмни улици, бабо,като смътно улавяни, смътно изпускани бравиовце, избягали надалеч от овчаря –ала ето как лятното слънце догаряи върху този и онзи хълм като гръмпада ясното знание: животът е сън

и, ще изгубя овцете, ще изгубя овцете, овчарят си казва,ще изгубя сърце за живота сред неясна омраза,дяволът има очи на корема и на колената,със клепачи от страх ще премаже странатана моето щастие той. Ще съм безверен Аз,кълбо от инстинкти, от ужас, от викот, от мраз –

бияч на тревите, дояч на звездите, мияч на закона,инцестен баща, най-тъпото копеле, мочурлив от нагонакъм смърт...

Децата ни се пилеят. Децата вървяти минават по твоите стръмни улици, бабо,върху този и онзи хълм съвсем бавносе възцарява козелът на гроздето,зрее зеленият лист и лозарят е в лозето;

чувам весела реч, шумен говор, звук мътени в окото на слънцето става по-плътенцветът на кръвта, на нощта. Олелиятавсички дрехи разкъсва, бушува стихията;знам как става! – по живия пътаз съм виждал от бури съсипана плът...

Ала има копнеж вътре в нас, има златна аскеза,да се изправи, Христе Боже, ръката ни и да възлеземупътили наште деца през мрачните дни(ако нещо сме криви, нас порази!)и да не падне облак върху дете на път,въздигни ги, Христосе, убий тази смърт!

Има толкова много неща, за които трябва да благодарим на Иван, толкова много неща, които той самият не подозира, че ни е дал. Иване, благодаря ти за аристократизма, който излъчваш през всички тези години. За особената нетукашна геометрия

на духа, която поддържаш.За онази средиземноморска

светлина в поезията ти, за всичко, което проблясва,

просветва и пречиства в нея.За светлината на следобедите и

детството от твоите дворчета и улички. Без тази поезия Пловдив

щеше да остане град без легенда. А град без легенда го няма. Ти си

Принцът на следобедите и седемте хълма.За голямото ДА (обичам тази книга) сред толкова много НЕ наоколо.За сокола и симетричната му изповед. За Фруктиерата, за стола и откровеността на формата за сядане, за спасителния домат на Далчев, който те е пренесъл и ти си пренесъл през онези години.За работилницата на езика, в която сме допуснати.Затова, че винаги си намирал начин да кажеш добра дума за стих, който си харесал - за някой на 20 и нещо, който пише, това е много. Не подозираш колко кураж си ни давал. Сега се опитвам да го давам на други.Благодаря ти, че за разлика от други поети, които не се оказаха на висотата на собствената си поезия, ти никога не ни разочарова. За това, че си остана голям, различен, неформатиран, странен, бяла врана, слон в стъкларски магазин, и невписан (за това специално благодаря), в никоя фамилиарно-кръчмарска маса. За твоето оттегляне в Планината, в което има друга екология.Не подозираш, че си тайният ни учител по език, стил, вкус, деликатност, аристократизъм на живеенето и писането. Благодаря ти, Иване. Бъди здрав, различен и пиши. Защото залежите на смисъл тук много бързо изтъняват.

Г. Г.Думите са четени на честването на Иван Теофилов в Пловдив, на 22 април т.г.

Думи

за Иван Теофиловс посвещения

Силвия Чолева

- Къде си? - викам. Никой. Нищо. Само пустинното отекване на моя блуждаещ вик… Ив. Теофилов Прозрачна лятна нощ ти мислиш как с ръка достигаш леко всякакви предмети и явления и как след туй ги обясняваш а пълното спокойствие се нарушава от дишането равномерно на семейството Внезапни гласове от тъмното забиват остри копия момчешки груби безхаберни Не ги е грижа за нощта за тишината не се интересуват нито от мен нито от себе си не се нуждаят от одобрение или съвет кое е лошо и добро от нищо днес не се нуждаят те освен от първото такси което отново възцарява нощта Изпълнили са въздуха с невинност

Палми Ранчев

Внимателно

На ИванТеофилов

Разбрах, че може и така.Зеленото и бялото – след пролеттаи зимата – на едно място.По едно и също време.Преливат едно в друго, смесват се,без да се разлее капчица.



Ивайло Иванов

Америка, Америка, това си ти!

Ако се вгледам по-добревъв твойте устни,ще видя там цепнатини и пукнатини -из тях текат и ласкаво се пенятреките пълноводни на дъха ти! -скалисти планини и зъбери ще видя- над тях кръжи орелътна въображението ми!... -и ако още миг се задържа върху крилeтe му,безспорно е, ще трябва да призная:Една Америкаса всъщност твойте устни!...(Американе е ли всъщност устни?)И аз, един грийнхорн,се качвам с ласопо зъберите на каньоните и търся мястопод слънцето на Новия ни свят!...

Последното себеотдаване

Мария, ти си толкова красива,че днес, когато тръгна си от стаята,поколеба се въздухът дали да се завърнев контурите,опразнени от твойто тяло.

Ей точно този миг разколебанизползвах и по стълбище от въздух,изкачих се до спомена и мигомсе вмъкнах тихов твоите контури.

И трогнат сам от себе си, аз тамтака се нацелувах и налюбих,че знам, ще ми държи, буквално, влагадо времето на следната ни среща!...

А щом след време, изтощен и гузен,излязох от контура прозрачен,в миг въздухът, до този час изпълвалнадеждно мойто жизнено пространство,се втурна вътре с вълчи вой и свисък,престана да подпира той стените,ъглите и тавана в мойта стая -и тя със грохот срути се върху ми,погребвайки мепод развалините си!....

Прекалено лекият атлет

Не бях лягал с момиче от седем години!...А ето, че във този час лицето тилежи като медал на мойто рамо!...Сякаш със овчарски скок съм прелетялпространството на всичките години,и днес съм паднал, вместо на омекотителя,върху матрацитена общата ни спалня!...

И знаеш ли причината къде еза този мой успех, така сюблимен?

Не в пружиниращатасила на прасците,не и в мощтана дълго сдържаните ми потенции,

а просто във това, любима моя,че ти постави летвата високо!...

Блус

Купена от вехтошарски панаир,розова хармоничка са твойте устни.

Приседнал съм на прага си и свиряс хармоничката тънка, а над мен

от небесата стеле се над всичкоот небесата пада и вали

снегъткато изгубена невинност!...

Дъщерята на фабриканта19. век.

Днес въздухът се самонаблюдава!...Изпитва той кристалните си граници!...И розите въздъхват като странници.А в утрото градината лилава

пред мен разтваря празнични обятияот плач и свян с цвета на кадифе:

Едно момиче край кокетна масичка

отпива свойто утринно кафе.

И ръбчето на чашката потръпва

от допира със устните. Ах, не!

От допира до битието тръпно!...

(От теб, живот, не зная аз по-скъпо!)

Преди смъртта модерна да настъпи,

пред мен за още миг постой поне!...

Псалом

Като пчела над този свят прелиташ

над цветните поля на радостта си

и кацаш върху толкова различни

листа и чашки,

плодници и цвят!...

И със хоботчето на тънките си устни

прашец и мед

отвсякъде събираш,

че питам се:

Не си ли ти пчелата

на моето усърдие голямо

не си ли ципокрилото мъхнато

на моя див и чист

копнеж по Рай?...

Ала защо, във кошера ти влязъл,

усещам мигом

таз метаморфоза:

Като затворник във килийки восъчни

по цял ден бродя

сам сред тишината ти.

В пуловер цветен

на ресни раирани

превръщат се гърдите ми.

И щом

след миг протегна нос,

да те целуна,

защо медът горчи,

светът горчи?...

Пароли на интимността

Обичам да ви гледам всяка сутрин –

нанасяйки си грим пред огледалото –

как ти и най-добрата ти приятелка

взаимно

свойте устни очертавате.

Във този миг сте жива

малка пластика,

самата скулптура сте

на интимността.

Ала не може

тя да се скулптира,

нито могла би да се очертае.

Интимността на онази граница,

която моливът по устните рисува.

Не е тя въздухът помежду вас, раздвижен

от трепетите чести на дъха ви.

Интимността е пропастта сред този въздух,която ви разграничава като личности.

Но тя е също бездната единствена,която правимоста ви възможен.

Георги Едрев

Спомен

Стъмни се – лампите блестяха.И котките мълчат. Заспали са.Един метеорит ми махаза поздрав или за наздравица.

Да пия спрях, метеоритче.И помня мамино поверие – звездите падащи наричашедуши летящи на умрелите.

Души летящи просто няма.Добре е Космосът проучен.Е, спомних си отново мама.Какво ли още ще се случи?..

Тирбушон

Върти се гларус като тирбушон.Не тапа – риба иска да извади.Но няма риба през такъв сезон.Стоят си пилетата гладни.

От есенната плажна самотаза всекиго в душата нещо има.И в пенсия отива есента.Пристига млада непозната зима.

!В късния есенен денслънцето вече не топли.Въздухът вън е студен,с нокти по кожата чопли.

В кръчмата скара дими,всеки е чашата хванал.Бият жените самисвоята тежка камбана.

Скакалецът

Скакалецът като райберна вратата сам виси.Хайде, кръчмата отваряй,малка водка донеси!

Вън в градинката се мръква.Дим над масите кръжи.Скакалецът не помръдва,много яко се държи.

Най-накрая в пълна чашатопва дългите крака.Някой каза – този наш е.Друг добави: Ха така!

!В кварталната градинка има черква.Отсреща – кръчма с дървени стени.Мъжете идват тука на почерпка.А с Бог говорят техните жени.

Пароли на интимността


Юрий Рахнев

Костенурката Сара се ядоса, когато още със ставането си сутринта разбра, че няма да може да напише хубаво писмо на братовчедката си Джули, която живееше на отсрещния хълм. Сара не бе обикновена костенурка. Тя държеше на приличния вид на писмата си и само една неправилно написана дума я караше да се чувства грешна пред света и отдалечена от него. Тази сутрин тя разбра, че „Л”-то на клавиатурата й не работи, и че не може да напише „Любима...” - поздравлението, което винаги поставяше на върха на писмото. Сара трябваше или да замени думата, красяща почти 90-годишната й кореспонденция, или незабавно да си купи нова клавиатура за компютър. Навън валеше ситен дъжд и ароматът на влажни листа възбуждаше апетита на Сара. Тя считаше, че е невъзпитано да похапва от тях на обществено място и ето защо предвидливо си бе направила сандвич от бяла акация и джинджифил, за да се подкрепи по време на дългата разходка до горския град. Сара бавно потопи шията си в сладникавата мъгла. Шумът на сърцето й се сля с ритъма от стъпките на уморените й крака, а няколко паяка, които правеха сутрешна гимнастика, клюкарски проследиха елипсата на корубата й, да прекосява карамеловия шлейф на слънцето, което понякога си позволяваше да грее ниско.Сара премина покрай падналия дънер, в който често се събираше вода и го правеше привлекателен за много обитатели на гората. Там тя срещна ръждивия пор - Джеки. - Какво те изкара от вкъщи, малка стара сладурано?- Все същия палавник си, Джеки. - Ще ми го простиш!- Да, както винаги. Виж, имам нужда от нова клавиатура, „Л”–то не ми работи.- „Л” като лимон или като леберкез?- „Л” като „любима” – бавно поклати главата си Сара.Джек се наведе към земята, отчопли някаква семка и я схрупа. Докато примляскваше, той енергично подхвърли на Сара.- Да, Сара, за това си струва да си купиш нова клавиатура.Сара се съгласи и се приготви да отпътува нататък, а Джеки се загледа към искрящото червено на една шипка. И като обра с език остатъците от семката, която току-що изяде, се замисли колко рядко включва шипки в менюто си.Сара продължи нагоре по стръмния хълм към магазина за електроника, но знаеше, че пътят до там ще е дълъг. Мислите й за предишните години, когато безпрепятствено пишеше своите писма, я обнадеждиха и леко опияниха. Тя дори започна да преразказва съдържанието им, пренебрегвайки тази станала толкова важна за момента случка с буквата „Л”, която днес щеше да липсва в началото на думата „любима”. Сара бе стара мома, не защото не беше привлекателна костенурка, дори напротив, свежата й черупка с цвят на бадем и маслина привличаше много младенци. Но някога тя предпочете да остане сама със себе си, тъй като не искаше да причинява болка на който и било заради своята взискателност. Една от малките й разтухи в моментите, когато наистина се чувстваше сама, бяха писмата й, тези към братовчедката Джули, както и към г-н Щорм, весел котарак, управител на местната електрическа компания. Тяхната дружба пламна, когато Сара се отказа от огрева с дърва и защити електрификацията с няколко брилянтни дописки в малкия местен вестник с една-единствена страница. Сара преразказваше писмата си наум. Усмихваше се нелепо сам самичка като луда костенурка. В повечето й спомени от младостта тя виждаше героите им, дръзки, непохватни и комични в опитите да си обяснят гората около тях, и планината, която никога не бяха достигали. Унесена, тя не забеляза, когато към нея се приближи Дру, местният пияница, който пишеше красиви стихове, но само като му скимнеше, и докато го държеше алкохола. През останалато време Дру просто се моткаше. Сега със сигурност беше обърнал няколко големи. Видът му бе дружелюбен, а шалът около врата му висеше несиметрично, така че ресните на едната лента се влачеха по земята. Дру харесваше този начин на

за компютър.Клемент замлъкна сякаш пред него се изправи провидение. Пот изби по ръцете му. Той ги изтри в синята престилка, подобаваща на един специалист по електронна техника. Ще попитате, как един смок има ръце, но цялата гора знаеше, че Клемент се подложи на пластична операция преди няколко години, защото нямаше как да прави своите опити посредством само с движенията, присъщи на змиите. - Клавиатура ли каза, Сара?- Добре ли си, Клемент?- Да, да... всъщност, Сара, миличка, аз отдавна чакам тази среща. - Какво те прихваща?- Искам да направя отливка на твоята невероятна черупка. Имам проект за нов тип ергономична клавиатура. На нея ще се работи

само с една ръка.Сара бе чувала какви ли не сравнения за нейната черупка, но такъв комплимент досега никога не бе стигал до ушите й. - И какво се иска от мен – поде Сара.- Да полежиш час и половина по гръб в една приятна топла вана от пчелен восък. Сара, миличка, ще ти платя, ще ти бъда благодарен цял живот. Трябва да спечеля този конкурс.- Клемент, твърде стара съм, за да ме разнасяш по някакви си конкурси. - Сара, никой няма да знае, че това си ти. Единствено съвършенството на твоите форми ще бъде достояние на случайната публика.Сара се съгласи. Клемент я въведе в малката стаичка. Накара я да седне, докато правеше сместа за отливка. После я подкани към топлата вана, която ухаеше на мед и есенни цветя. Клемент подаде ръка на Сара и я положи внимателно по гръб. Сара леко се смути, че някой мъж стои над нея, докато крачетата й стърчаха във въздуха, но после се успокои като знаеше, че Клемент в момента е омагьосан от бъдещия успех на експеримента си.Когато всичко свърши, Клемент изкара бутилка вино и няколко банкноти, и ги подаде на Сара.- Не мога да приема това – каза тя. Няколко люспички восък бяха останали по гърба й, а Клемент грижливо ги почисти.- Не бъди срамежлива, живеем в други времена.Сара пъхна бутилката вино в един конопен плик, взе парите и напусна магазина. Клемент я изпрати с поглед. Навън се здрачаваше.Сара бе забогатяла. Преброи парите. Бяха достатъчни за едно окологорско пътешествие. Дори можеше да си позволи да организира индивидуален алпинистки поход към планината – с много сандвичи и много сухи плодове. И точно когато искаше да измисли още по-мъдър вариант какво да прави с парите, отнякъде изсвистяха гумите на колата на Щорм – нейния приятел от електрификацията. - Ехее, Сара – Щорм бе отворил прозорчето на колата.- Щорм! Да, ще се повозя. Откарай ме до Джули, моята братовчедка!Щорм се усмихна, изчака я десет минути да се качи, после плавно потегли, защото на Сара й ставаше зле от високите скорости.- Спечелих пари, много пари Щорм. Мисля, че е време да издам първата си книга. Но сега на първо време ще се отбивам по-често при братовчедката Джули, а после ще помисля. Може и на теб да възложа организацията по отпечатването.- Сара, замисляла ли си се някога, колко много обожатели имаш в гората.- Мисля, че отдавна му мина времето на това...Някаква дупка се изпречи на пътя. Щорм не можа да я избегне. Колата подскочи, а Сара си удари главата в тавана.- Басси майката! – изсвистя Сара - гледай си пътя, Щорм!- Сара, ти псуваш, миличка!

обличане. Дру бе сърна – мъжка. Очите му се пулеха още повече от алкохола, а левия крак си го замяташе, мислейки че така ще изглежда по-изискан. Иначе и двата му крайника си бях в ред. - Сара!- Дру, няма смисъл да ми крещиш в ушите.- Не крещя, вълнувам се.- Пази си здравето Дру, не искам, когато излизам на разходка, да няма никой по пътеките.- Сара, това е крайно, вече пия доста рядко.- Просто искам да те уплаша.- И аз не те виждам толкова често, като спомена за разходка. - Вярно е. Не ми се налага. Но днес ми се повреди клавишът „Л” и не мога да напиша писмото, с което радвам моята братовчедка Джули вече близо 100 години. То винаги започва с „Любима братовчедке Джули...”- Е, ти пък сто. Не преувеличавай! Но Сара, ще ти кажа нещо, което може и да те обиди, Джули живее само на три часа път от вас. - Е, и какво от това?-Ами, ако за тези години си пишела толкова много пъти думата „любима”, не ти ли се е искало поне веднъж да отидеш на гости, вместо да й пращаш писма.- Дру, шалът ти се влачи по земята.Дру се замисли. Неговият чар сякаш привлече лек ветрец, който поглади късата му козина. Знаеше, че изглежда нелепо с тази строга окосменост по рождение, но въпреки това се усмихна.- Сара, искаш ли да бъда твой изискан кавалер и да те придружа някой път до дома на Джули? - Намекваш, че трябваше някога да се оженя, само за да имам с кой да ходя по гостита.- Не знам, Сара, но ти нямаш нужда от нова клавиатура, ти просто трябва да навестиш Джули.Дру преметна висящата част от шала си, въпреки че въобще не му бе в стила. Заметна левия си крак, усмихна се на Сара и плавно се отнесе към големия бор, в хралупата на който криеше тетрадката си със стихотворенията.Сара наистина се зачуди дали трябваше да си купи нова клавиатура, бешe вярно, че все някога трябваше да навести Джули, или пък просто трябваше да смени обръщението в писмата си и никога повече да не използва думи с „Л” – сбогом, думичке „любима”, довиждане „листо от лотос” или пък край завинаги с „лилав лептомицин”. Когато наближи магазина за черна и бяла техника, Сара помисли още двадесетина минути пред вратата, а после някак си, без самата да разбере как го е направила, спомняйки си по-късно за тази история, тя се озова в малката представителна барака. Там я посрещна смокът Клемент. Той бе най-обикновен бакалин, когато му подшушнаха, че може да превърне сергиите с никому ненужните продукти в щандове за техника. Така хем щял да бъде в крак с модата, хем нямало да се притеснява, че стоката му ще се разваля в летните дни. Клемент прие идеята и взе, че му потръгна. После започна да се интересува сам от изобретения, и отзад, в складчето от няколко квадратни метра, той правеше разни опити.- Добър ден, Сара! С какво мога да бъда полезен?- Клемент, сигурно имаш нови-новинички клавиатури

дебют Костенурката Сара и нейната нова клавиатура за компютър

Сн. Георги Господинов

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи Българияe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.comwww.bsph.org/litvestnik; http://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/ВОДЕЩИ БРОЯ Ани Бурова, Георги Господинов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Преслав Ганев

- Сега ще ти я покажа, да я видиш. Невероятна е, сигурен съм, че ще я харесаш, винаги ги харесваш. А аз не мога да спя, да ям, да работя нормално, все за нея мисля, как няма пък на теб да ти допадне, хехе!Кимнах му, леко го потупах по рамото и опитах да се включа в забързаната му и доста неравна крачка по разнебитения тротоар. За няколкото минути от слизането от метрото, където шумът не му позволяваше да бъбри толкова монотонно, бях чул поне двайсетина различни вариации на едно и също нещо: „Много я харесвам и искам и ти да я харесаш.“ Хубаво, твърдо бях решен дори да съм отвратен от нея, да потисна негативизма си и да покажа на брат си, че я одобрявам. Той щеше да го оцени и да не се тревожи за бъдещите си действия, а аз просто щях да се старая да я виждам по-малко занапред.- Познавам я от две седмици, просто е невероятна, толкова изящна... – брат ми направи кратка пауза, за секунда забави крачка и се загледа някъде в празното пространство. – Не може да не я харесаш, просто не може! Толкова е съвършена, толкова перфектна!Крачейки в изнервения му ритъм, се стараех да не го чувам особено. Със сигурност обаче думите му се набиваха надълбоко и вече си представях наистина ефирно създание. Нещо средно между Тара Рийд, анимираната мацка от „Кой натопи заека Роджър“ и туркинята от „Плейбой“ например. В краен случай пред очите ми несъзнателно излизаше поне една Катрин Зита Джоунс като млада, зрялата Анджелина Джоли или вече остарялата Памела Андерсън.- Мога с часове дори само да я наблюдавам... Ръцете й са като от елмази, порцелан, изляти са съвършено! Нелепото клише все едно ми натърти рамото. Никога не съм бил много поетичен, а още по-малкото изящен в метафорите и сравненията, но ръцете от елмаз изглеждаха някак демоде още от месопотамско време. И все пак, продължих си без да говоря. Надявах се, че мога да удържа с мълчанието си известен баланс в речевия поток на брат ми, тъй като изпитвах силни подозрения, че всяка моя дума може да отприщи истински вулкан от скучни езикови фигури за момичето.Докато той за пръв път от години стисна ръката ми, макар и само за няколко секунди, се замислих. Нито знаех как се казва, нито каква е, откъде е, какво прави, кога го прави и с какво е впечатлила брат ми. Това, което той ми бе споделил, е, че я срещнал случайно в обедната почивка, докато хапвал извън офиса. Моментално загубил ума, дума и апетит и в следващите дни живял, работил, спял и пиел единствено с мисълта за момичето. Две седмици пълна нирвана, така ми го описваше.Усетих слаба миризма на пот от брат си. Напомни ми за историите, когато лъжеше пред майка ми, че не той, а аз съм направил някоя пакост. Ти ли бутна саксията? – Не, не, батко беше!, а майка ни слагаше ръце на кръста си и казваше: Който лъже, да му порасне носът!, при което брат ми, макар и само на 4-5 години, в миг взе да излъчва тази позната миризма на ужас, притеснение и първичен страх, започваше да си натиска носа и да ме моли: - Моля те, батко, моля те, кажи, че си бил ти!- Съвсем малко остана, съвсем мъничко, ох, почти стигнахме...Усмихнах му се, но той нямаше как да ме види с онзи свой категорично устремен напред поглед. Няколко

крачки, остър завой вдясно, още няколко метра и... се шмугна в едно заведение за бързо хранене от типа на тропс-къщите.Още с влизането усетих познатия отдавна мирис на пилешка каварма, супа от агнешки дреболии и топъл хляб. После – металическият шум от тракащи прибори, полу-пълните маси из заведението, двете пухкави лелки зад „бара“ с храните, техните бели престилки и мрежички на оредяващите сивеещи коси.Огледах се и не видях нито Катрин Зита Джоунс, нито туркинята, нито дори и помен от някоя част на тялото на Памела Андерсън. Само няколко отпуснати костюмирани дъртаци с разкопчани по две-три долни копчета на ризите, една начумерена бременна жена с невръстния си син, три застаряващи дами, хихикащи се една на друга с тъжни усмивки, и двама младежи, вероятно студенти, нагъващи по една свинска пържола с картофено пюре.Обърнах поглед към брат ми, който стоеше с гръб към витрината с манджи, завъртян на 45 градуса и гледаше безкрайно влюбено в една посока. Със същия поглед, който помнех от момента, когато той видя в Несебър една голяма играчка робот – поставена зад стъклото в тъмен магазин, много след изтичането на работното му време, и само няколко минути преди баща ни да ни качи на колата и да се върнем към София след последното си семейно море.Брат ми гледаше към онова малко прозорче в стената, поставено на нивото на кръста, където върху квадратна плоскост клиентите на заведението поставят подносите и празните си чинии, след като се нахранят. В момента бяха натрупани три подноса, две купички и няколко чинии, четири чифта прибори и парче недоядена питка.Стори ми се, че виждам накъде зяпа той. Точно до квадратния процеп бе разположена масата с трите жени. Когато успях да ги огледам набързо, установих, че една от тях всъщност е на не повече от 35, вярно, вече надскочила най-добрите си години, но все още запазила и частичка младежко изражение, може би дори лесно доловима аура на свежест. Празният й поглед се насочи към мен, подмина ме и се спря върху брат ми. Усмихнах се и се обърнах към него, за да видя реакцията му на дългоочакваната среща. Той обаче продължава в нелеп ежедневен транс да стои с вперен поглед някъде към прозорчето.Тогава от него се показаха две ръце, които елегантно прибраха посудата, част по част, с финеса на модел на Playboy приплъзнаха подносите навътре, стилно заметнаха парчето нагризана питка към скрит от погледите кош за боклук и деликатно превърнаха зловещото тракане на метални прибори в нежно докосване на струни за арфа. А през това време брат ми ги наблюдаваше с възторжено възхищение. Когато и последният поднос бе прибран, се обърна към мен с радостна усмивка, застина в очакване и заби поглед в устните ми сякаш се надяваше да успее да прочете думите ми по тях преди слухът му да ги долови.Аз само му казах, че е прекрасна.

Брат

На 24 май, по време на традиционното за Деня на славянската писменост, българската просвета и култура Академично тържество в Аулата на

Софийския университет, бяха обявени наградите в петото издание на Националния литературен

конкурс за стихотворение и разказ от автор студент на Фондация “Св. Климент Охридски”.

Тук публикуваме творбите, получили приза в двата жанра на конкурса

Росен Рачев

За превода на поезия

Айова в цвят. Чакам Ребека Бел в кафе, наречено „Caribou”,което значи „карабу”.Ребека закъснява с 5 минути,нещо нормално за поет.Вратата се отваря и познавам, че е тя -с червените фонтани от косана снимката.„Ребека Бел.” „А, Бел като „камбана”.Приятно ми е - казвам -Росен от Казанлък, Роуз Вали.”„А, Роузен фром Роуз Вали.Ай гед ит”, ми отвръща.„Не, Ро-сен, но можеш да ме наричаш Рос.”Усмихва се и откриваедно щръкнало зъбче, отмята косаи ми дава купчина листове,поляти с кафе, анотирании пълни със стихове.„Грижи се добре за децата ми.”Обещавам, Ребека Бел.После искам да й направя снимка.Тя се усмихва смутено и закривалицето си с шепа.На излизане ми пожелаваприятно пътуване.Аз стискам здраво чантата,вътре са нейните рожби,скърцат с щръкнали зъбчетаи ритат с крачета,искат обратно при мама.

приз

разговор на Бойко Пенчев · 2011. 5. 31. · О Б Я В Я В А Т ... компютърна програма за коригиране. Или знаем, но

Documents