Брой 16 1,50 лв. · Брой 16 1,50 лв. 24-30.04.2013 Год. 22 Дори в деконструкцията има привилегировани различавания,

Брой 16

1,50 лв.

24-30.04.2013

Год. 22

Дори в деконструкцията има привилегировани различавания, иначе какво друго означава тази непристигаща справедливост с месианистична резервация, при това неподатлива за деконструиране. Куентин Мейясу прави следната спекулация – има три епохи: на материя, живот и съзнание. Четвъртата ще е на справедливостта. Има ли преход между тях? Не. Може ли да се мисли радикалната прекъснатост? Не. Грубо казано, ние чакаме пред празни ясли, където младененецът се превръща в Христос и обратно в прословутите дельозиански линии на бягство. Ставане-какво? Няма ясен отговор. Ние, които познаваме черното в червения цвят, пресяваме мълком различия, за да не изпаднем в парадокса на критския лъжец. Ние се отвращаваме от привилегированите различия. Ние се страхуваме да не изпаднем в нарцисизма на малките разлики. Кои „ние“ в парадокса на сингуларна множественост?И какви непривилегировани различавания, когато наоколо гъмжи от аватари на реалполитик?Или соцреализъм, или капиталистически реализъм – това е принудителният избор, жалката изнудваческа схема. Аз ще го преведа на езика на Сен Жуст: или гражданска, тоест буржоазна добродетелност, или революционен, тоест тоталитарен Терор. Отхвърляйки и двете неща (буржоазното или комунистическото лицемерие), получаваш корупция. И познайте в какво се състоеше въпросното преображение на бившите тоталитарни верноподаници, декларирано като демократични промени – тотален корупционен произвол, който се шири безпрепятствено вече четвърт век. Кой е виновен, когато властта развращава еднакво и управляващи, и техните жертви? В образцово спекулативно единство елитите и низшите съсловия си приличат по едно – надяват се да живеят на чужда сметка. Едните продават капиталистически реализъм, а другите го пазаруват заслепени, за да се набутат още повече в непоносима задълженост – такава е банкерската логика, философията на прословутите юпита или на купените интелектуалци.

Дори бъдещето е изкупено в апокалиптичен провал на междупоколенческа справедливост. Настоящето пристига заедно със собствените си дефицити. Живото настояще – каква измама! Настоящето пристига зомбифицирано като възкръснал труп с нож в главата и с ръце, оцапани в кръв. Да си помогнем малко с винтидж аналогови образи – призракът на комунизма и вампирът на капитала. Или на по-модерен език – двете означаващи, неспособни да се самоозначат въпреки политическите претенции на едното и дигиталното високомерие на другото. Резултатът е повсеместна „лява меланхолия“ и комични фалити вдясно, както през октомври 2008, когато невидимата ръка на пазара нанесе поредното ново кроше. Стив Ханке говори за финансиализация, но Маркс и Ленин биха се изразили другояче. Бяха обезщетени банките, но не и бедните. Социализиране на загубите и приватизиране на печалбата – това е капиталистическият реализъм. Докато някакви просветлени мозъци продължават да говорят за автентичен акт и задаваща се справедливост.Наслаждават се на зомбифицираното си Просвещение. И не забелязват пробитите си мозъци. Така гледаме събитията, без да ги виждаме, неизменно през тъмни очила. Сигурно Бадиу е прав, че има само постсъбитийни субекти, деклариращи вярност към събитието, номинирано от самите тях. Такава е схемата, но сякаш снабдена с жестомимичен превод, където един шут зад гърба на официалния говорител илюстрира с неприлични движения просветените изявления за човешки права, свободи и свободно движение на идеи и стоки. Защото наистина се получава точно обратното под максимата на наистина тотална корупция.Никой не иска да слуша приказки за окаяните на земята тъкмо когато техните бордеи се превръщат в глобален феномен, успоредно с опустошителните набези на един глобален капитализъм.Но ще се изпускат да подхвърлят, че България е най-тъжното място на света. Кой го казва това? Чужденецът, впрегнат в нарцисизма на малките различия, или българският му подгласник?И когато масите се надигнат на протести отново, ние се впрягаме в обичайната пантомима на обсценно

въображение или в деградиращата гледка на déjà vu.Масите ще получат каквото са заслужили – снобско презрение или полицейски терор.А какво ако истината е, че демокрацията е невъзможна без добродетелен терор? Добродетел и терор в дизюнктивен синтез, по Дельоз – но как е възможно? Не е ли нещо като ислямски тероризъм, сякаш християнският фундаментализъм е за предпочитане. Или ще им се привиди възкресяване на комунистическата опасност. Един комунизъм на Капитала – защо се забравя, че комунистическата хипотеза е плод тъкмо на капиталистическото въображение?Или ловко ще сервират опасността от полицейска държава. Но какво е един такъв терор пред буржоазното схващане, че частните пороци обслужват общото благо? Пръв го е изразил Мандевил, когото иронично са наричали devil man.Какво престъпление е ограбването на една банка пред учредяването на една банка? Но те ще кажат – банките ги учредяват евреи и следователно ти си антисемит. Достатъчно митове за храбрия предприемач и пазарната свобода! Пазарът, произвеждащ различия, индиферентен към всяко различие – забравете това! Пазарът е другото лице на господарското означаващо. Империите пазаруват, а останалите вършат шопинг терапия (както в случая с иракския дълг).Мафията и монополите никога не са слизали от дневния ред. И сега масите се надигат отново – неочаквано, изненадващо. И причината не е в жалките надписани сметки за ток. И затова аз казвам заедно с Мао – на масите винаги трябва да се има доверие. И затова аз казвам заедно с Ален Бадиу – масите могат да мислят.И го казвам не от любов по цитати. Защото отговорът на това, което се питаме, е в тях. Те не представляват никого, не искат да бъдат представлявани от никого, те са самооторизираната си прескрипция, с други думи, суверенно решение. Защото те са въплъщение на добрия терор. Не репрезентация, а презентация на неконсистентния порив, на свободата в суров вид.

За Бартълби политикитеЗлатомир Златанов

на стр. 9

Златомир Златанов

за Бартълби политиките

Критиката

Тони Зарев за смъртта на вождовете

Катя Зографова за Fra Diavolo

Мая Горчева за Nowiss

Евелина Ламбрева Йекер

за Сибиле Левичаров

Божидар Богданов на 50

Дебютната книга

на Димитър Манолов

Кирил Попов за Малина Томова

Снежана Иванова

за скандала Елка Няголова

Нова българска

Йордан Калайков

Пламен ПетровАарон Зискинд, Удоволствията и ужасите на левитацията

2 Литературен вестник 24-30.04.2013

Н О В О

Изборът на български патриарх и оттеглянето на папа Бенедикт XVI са в центъра на новия 79 брой на сп. „Християнство и култура”, завършен редакционно преди избора на новия предстоятел на БПЦ. Нужен ни е патриарх, обърнат към народа и духовенството, настоява в интервю проф. Николай Шиваров. Темата намира продължение в анализа на Момчил Методиев за разпада на общността в БПЦ през комунистическата епоха. А откъсът от „Въведение в християнството” на Йозеф Ратцингер за Светата католическа църква ни въвежда в света на вече оттеглилия се

папа. На размислите за Църквата и предизвикателствата на постмодерната епоха е посветена статията на Димитър Лучев. Тя кореспондира със статията на архим. Тихон Шевкунов Как си купихме комбайн и анализа на Чарлз Клоувър за влиянието на архим. Шевкунов върху президента Вл. Путин. Темата „Християнство и литература” е представена с текстовете на Ален Безансон за Достоевски, с молитвите на Франсис Жам и размислите на Пьотър Иванов за безпомощността на европееца, както и с откъса от книгата на Дмитрий Мережковски, посветен на обръщането на ап. Павел. Темата е продължена в интервюто на известния съвременен немски писател Мартин Валзер, който настоява, че не можем просто да зачеркнем Бог. В рубриката „Галерия” може да прочетете интервю с журналиста Георги Папакочев, който разказва за своя баща Петър Папакочев, с чиито портретни фотографии е илюстриран броят.

ПОРТАЛ “КУЛТУРА”

www.kultura.bg/web/ – нова

територия за гледни точки,

видеоинтервюта и дебати

с колумнистите Иван

Кръстев, Калин Янакиев,

Теодора Димова, Деян Енев,

Тони Николов и Андрей

Захариев.

Вижте: Елизабет Мазев –

„Пълна памет”; Георги

Господинов за „Невидими

кризи”.

Прочетете: Марио

Варгас Льоса за скритите

нишки в литературата;

Петко Росен – Моето

управителство.

П О К А Н А

НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН МУЗЕЙ

Уважаеми колеги, скъпи приятели на Националния литературен музей,Имаме удоволствието да Ви поканим на

ПРЕМИЕРА НА НОВАТА КНИГА НА д-р РАДКА ПЕНЧЕВА „СТРАНИЦИ И СТРАННИЦИ В БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА“29 април 2013 г., 17.30 часав Унгарския културен институт, София, ул. „Аксаков“ 16

През изминалите 3 години се навършиха кръгли годишнини на няколко български писатели и исторически личности. За някои от тях д-р Радка Пенчева е участвала с доклади в различни научни форуми.Днес тяхното дело е забравено, а за времето, в което са творили, то е имало значение, оказало е благотворно влияние върху литературата и културата ни. Творбите им са били познати на българите. Именно забравата на тези творци е накарало авторката да събере написаното от нея за тях в тази книга. Те напълно заслужават това. Творчеството на писателите Иван Кирилов, Яна Язова, Матвей Вълев, Ангел Каралийчев, Панчо Михайлов, Никола Агънски, литературните критици Георги Константинов, Иван Богданов, делото на Петър Габе, Георги Шейтанов, Петър Мазнев и още много други не бива да бъде забравено. Защото немарата към историята на литературата ни и националната история водят до необратими последици. Книгата на д-р Радка Пенчева има за цел да провокира интерес към творчеството и делото на тези писатели и личности и паметта ни за тях.

Национален литературен музей

!Община Трявнаорганизира

НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС НА ИМЕТО НА ПЕТКО И ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВИ ЗА ЛИРИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ НА ТЕМА „СЪН ЗА ЩАСТИЕ”

Патрон на проявата е г-н Росен Плевнелиев - Президент на Република България.

Наградата се присъжда за непубликувано лирично стихотворение на съвременен български автор.

• Конкурсът за Славейковата награда е анонимен. Всеки автор има право да участва с по 1 лирично стихотворение в 6 екземпляра, напечатани или компютърна разпечатка. Подписани творби и ръкописи не се приемат.

• Авторът изпраща общ плик, който съдържа:

- Едно неподписано стихотворение в 6 екземпляра;

- Малък плик – запечатан, ненадписан – с информация за: име, адрес и телефон за контакти.

Всички творби остават във фонд „Славейкова награда”.

Краен срок за получаване на творбите – 15 май 2013 г. на адрес:

Трявна 5350, ул. „Ангел Кънчев” 21, Община Трявна, за конкурса ”Славейкова награда”

Награди:Славейкова награда – 1 600 лв. и почетен плакет.Втора награда – 600 лв. и почетен диплом.Трета награда – 300 лв. и почетен диплом.

Трета награда – 300 лв. и почетен диплом.

!Филологическият факултетпри ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”иСдружението на преводачите в България обявяват

СТУДЕНТСКИ КОНКУРС ЗА ПРЕВОД НА ПОЕЗИЯ (2013) ОТ АНГЛИЙСКИ, ИСПАНСКИ, НЕМСКИ, ПОЛСКИ, РУСКИ И ФРЕНСКИ ЕЗИК

• Материалите за конкурса може да намерите в сайта на Великотърновския университет http://www.uni-vt.bg Филологически факултет, раздел „научна дейност”или на страницата на конкурса във фейсбук „Пресътворение - ежегоден конкурс за превод на поезия”: http://www.facebook.com/poetry.translation.uvt

Краен срок за изпращане на преводите – 30 април 2013 г.на адрес: [email protected] Участниците трябва да посочат трите си имена, университета, в който следват, специалността, курса си и факултетния номер, както и телефон и e-mail за връзка.

Премираните преводи ще бъдат отпечатани в студентския сборник за преводна поезия „Пресътворение”, издание на Великотърновския университет.

!НАЦИОНАЛЕН СТУДЕНТСКИ КОНКУРС ЗА ЕСЕ НА ТЕМА “ПРОМЯНА ЗА СТУДЕНТИТЕ”

За студенти, обучаващи се в български университети

Движение “Промяна за студентите” и ISIC - България представят:

Национален студентски конкурс за есе на тема “Промяна за студентите”

Авторите на най-добрите три есета ще получат парични награди, а отличените автори и победителите ще бъдат публикувани в сборник.

Първа награда: 250 лв.Втора награда: 150 лв.Трета награда: 100 лв.

Задача:Посочете проблем свързан със студентите и висшето образование и опишете вашата визия за положителна промяна.

Есетата ще бъдат оценени от авторитетно жури в състав: преподавател, журналист и студент.

• Кой може да участва?Всички студенти, обучаващи се в български университети

• Технически изисквания:Есетата трябва да бъдат с големина минимум 3 и максимум 10 страници, Times New Roman 12, с междуредие 1.5.Участва се в конкурса само с едно есе.

• Заявки за участие:Есетата трябва да бъдат изпратени на електронната поща [email protected].

Приемат се само есета с правилно попълнена форма за участие, а тя трябва да съдържа:- двете имена на автора, университет, специалност, години- есетата не трябва да са публикувани досега както в медии, така и в лични блогове, нито пък да бъдат обвързани с договор за изключителни авторски права към трети лица.

• Краен срок за изпращане на есетата:Есетата могат да се изпращат до 20 май 2013 г.

!КОНКУРСЪТ “МАГИЯТА ЛЮБОВ” ОТНОВО НА ДНЕВЕН РЕД

12. издание на конкурса за любовна поезия

Здравейте, поети на България! Култовият конкурс за любовна поезия „Магията Любов” отново е на дневен ред! След едногодишна пауза, роденият в Града на розите национален конкурс отново ще разпали страстите.

Този път зад поредното 12-о издание ще заложат своя опит и реноме като организатори Литературно сдружение „Кула” и Община Казанлък.

Лауреатите ще си поделят награден фонд от 800 лева:Първа награда – 500 лв.Втора награда – 200 лв.Трета награда – 100 лв. Журито, естествено, ще бъде повече от авторитетно!Но засега няма да обявяваме имената на оценяващите, за да сведем до нула корупционния натиск върху тях. :)

Купонът за награждаването е с начален час 15,30 ч. на 8 юни – в Града на розите и любовта, по време на Фестивала на розата Очакваме вашите лирични шедьоври на български език до 20 май.

Конкурсът е анонимен – затова поставете в големия плик заедно с вашите до 3 непубликувани стихотворения (в три екземпляра) и малък запечатан плик с вашите имена и координати за обратна връзка.

Конкурсните творби изпращайте на адрес: Казанлък 6100, пл. „Севтополис” 14, Литературно сдружение “Кула”, за конкурса “Магията Любов”

К О Н К У Р С И

3Литературен вестник 24-30.04.2013

К У Л Т У Р Н А Д И С К У С И Я

С нетърпеливо очакване и нескрит интерес посрещнах юбилейната книга с избрани стихотворения на Елка Няголова „Слънчев кладенец“. Първо, защото Е. Няголова е поетеса с утвърдено място в родната литература, отворила вратата й с устрем, характерен за малцина. Второ, защото в годините на т.нар. демокрация книгоразпространението е на кота нула; няма мърдане от издателското бюро и домашната лавица, поради което развитието на даден автор убягва от погледите на читателите и литературното братство. В този смисъл дори антологичните книги са с ефекта на новината или изненадата.Какво представлява „Слънчев кладенец“? Несъмнено книгата е блестящ полиграфически продукт, постигнат благодарение на сериозен финансов ресурс, блян за мнозина творци. Това е повече от похвално. Блестящ е и естетическият вкус на оформителите – сдържаната, но задълбочена символика на окото, центриращо етерообразното пространство на корицата, провокира конотации, различни от евтината фолклорна образност слънчев кладенец – лунна поляна – самодивски ручей, с каквато изобилстват полуграфоманските напъни на една голяма част пишещи дами. Очевидно подобно решение прехвърля читателската визия в символиката на соларните посвещения, характерни за почти всички древни традиции (особено тракийската). Това много задължава. Какво беше изумлението ми обаче, щом прочетох „Елка Няголова, автор, радетел на християнството“!Първо: подобно уточнение, поставено в началото на книгата, е, меко казано, грозно. Извън битието си на поет авторът може да бъде всякакъв. (Случаят Езра Паунд е красноречив пример.) Но в един литературен продукт, какъвто е юбилейната антология, това е недопустимо. Други са местата, където новата Евразия (братската дружба със Съветите), пък и който и да било политико-културен проект, могат и следва да бъдат легитимирани.Второ: стиховете, включени в антологията, по никакъв начин не кореспондират както със зададената първоначално посвещенческа символика, така и с каквито и да било инвенции, свързани със славянството. По-скоро се вместват в клишето „патриотичен героизъм“ с характерните за него клетви, възклицания, отрязани глави и прочие познати от времето на „развития социализъм“ атрибути. И най-важният според мен недостиг на книгата: липса на творческо развитие. Една от особените функции на юбилейните издания е именно диаграмата на творческия път на автора с всички лъкатушения и опитности, със задълбаването и засяването на „собствена почва“, извайването на личен стил, разпознаваем сред другите. Книгата на Е. Няголова не предлага подобна разпознаваемост. Много от стиховете, включени в нея, могат да бъдат припознати като творби на други поетеси: Маргарита Петкова, Ели Видева, Камелия Кондова (вероятно ученичка на Няголова, но доста по-талантлива) и др. Същевременно следва да се отбележи, че стиховете, включени в антологията от първите две стихосбирки на авторката – „Прозорци“ (1983) и „Не съм Пепеляшка“ (1984), са релевантни на времето на написването и публикуването им.Редно е да се направи следното уточнение. В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век в българската поезия се затвърди процес на индивидуализация на авторите, сполучливо дефиниран от литературния критик Иван Гранитски като „рефлексия на Аз-а“. Този процес легитимира авторите не като участници или изразители на групата (звеното, работническия колектив, манифестацията) – маниер, характерен за 50-те и 60-те години на XX век, а като

личности, диалогизиращи „вътре в Аз-а“, т.е. със собственото си алтер его (Анима/Анимус); като личности, настойчиво търсещи оцелостяващото Себе-си. Вследствие на тази интродиалогизация в българската женска поезия нахлуха (или се реконструираха) мъжки архетипни фигури, варианти на фигурата на Принца от вълшебните приказки, imago на анимуса – като Войводата, Страстният любовник (Циганинът), Капитанът, Поетът и др. В посочения период този поетичен модел бе модерен и успешен. Но за авторите, които в своето развитие не успяха „да се откопчат“ от модела, процесът се превърна в ретрограден; завъртя ги в руслото на установени „поетични“ клишета, имитация на еманципираност в стил „а ла Багряна“, твърде често приповдигнато емоционална, но образно и мисловно куха.„Слънчев кладенец“ изобилства от изкуствена приповдигнатост на настроението, „епидермална“ емоционалност и на много места (не)поетични клишета. И макар Няголова да заявява: „Принцът не си ти. Не съм Пепеляшка“ („Карнавал“), тя все по-устремно се втурва в диалог с мъжките архетипи, особено в патриотарските си стихове („Правопис на надеждата“, 1990). За какъв поетичен потрес (entusiasmos) можем да говорим, след като четем направо пубертетни изстъпления от рода на:

За тежки сватове и не помислих.Дойдох сама – със знамето и кръста...Защо мълчиш, Войводо?Аз те искамИ стига ми на кладенеца пръстенът!

(„Оброк край кървавото кладенче”)И в душата последната букваотпечатва ранена историята.А след изгрев олекват въжетата,тръгват праните ризи в живота.

Боже, толкова мъже!И нито един войвода.

(„Елегия за белите ризи“)

От облаците изпридат,от тези къдели къдрави,въже за страхливци и идоли,наричали себе си „мъдри“.

(„Панаирът“)

Няма да стигне място да бъдат цитирани безбройните клишета и възклицания в книгата. Очевидно дори във времето на свободното слово (май единственото, което ни позволи „нашенската

демокрация“) авторката остава заробена

в старите си визии и изказ, в доброто

владеене на синкопа и асонантната

рима, характерно за т. нар. набиване на

ръката. Овладяването на един технически

похват, колкото и добър да е той, обаче

не превръща стиховете в зряла поезия.

Твърде често подобно леко „изливане на

стиха“ води до стилизация, до омагьосан

кръг от един и същ ритъм, без открояване

на оригинални поетически хрумвания, а

в случаите, където ги има, те се губят

в шествието на изтъркани клишета. В

„Слънчев кладенец“ хрумвания наистина

има. Само че както казваше гениалният

Иван Динков: „Хрумването подпомага само

надарените“ („Почит към литературата“,

1980); то е отправната точка на стабилна

поетическа система, която превръща

избухналото озарение в осияна творба.Точно това майсторство, белег за зрял поетически талант, липсва у авторката на „Слънчев кладенец“. Няма как другояче да се обясни редуването на оригинални поетически образи със стихове, валидни за старите градски песни:

И тридесет и три годишни кръгаПодреждат се в безупречна мишена.

(„Самопосвещение”)

Кладенец, от който няма измъкване

И по-надолу в същото стихотворение:

Не стреляйте! Последна дума искам:върнете ми съня най-еретичен – от мъдрост изсушена да ме пазии сок от лудост сутрин да разлива!

Същия дразнещо-натрапващ дисонанс откриваме в стихотворението „Петият сезон“:Оня делфин, нали помниш,спрял пред ковчега на лятото,в края на старите солници –

Една чудесна, подкупваща с естествена виталност поетическа находка, под която „се мъдрят“ поразяващо елементарните (да не използвам по-силен израз) думи:

Хайде, делфине, наздраве!Дълъг е пътят обратен...

За съжаление цялата книга е изпълнена с изтъркани фрази: венци, кръстове, пръстени, птици – сякаш току-що извадени от нафталинените сандъци; профанизирана е специфичната символика и поетика на автентичния български фолклор – хиатусите и цезурите, придиханията на космичния му ритъм. На определени места поетесата е изгубила всякаква естетическа мяра:

Защо в гърдите ни са тези тежки портии като челюст на капан захапватздрача в нас?

(„Врати“)

до уникално несъответното и глупаво:

и бяло чувствоизпълва улици, души и брави –човека води,смален до зрънце в ръцете здравина живота.

(„Петъчен акварел“) Както се казва: коментарът е излишен. И най-блестящата полиграфия (или визитна картичка) не може да спаси „Слънчев кладенец“ на Е. Няголова от поетическата пръст. Но пръстта, както знаем, не само затрупва – в нея покълва и семе. Надяваме се това (все пак) да се случи. Тепърва!

СНЕЖАНА ИВАНОВА

Елка Няголова, „Слънчев кладенец“, „Славянска академия“, 2012

Стефони Золшан

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 24-30.04.2013

Музика, кино, литература и фина ирония – това са основните топоси в дебютната стихосбирка на Димитър Манолов „Човек от хартия“. Книгата съдържа 30 стихотворения, които водят читателя от „Люлин” до Осло, пеят му песни на „Доорс“ и „Бийтълс“, напомнят му за Буковски, за Жьоне, потъват в историята и извличат собствени изводи.Поезията на Димитър Манолов е обърната предимно навън – към картините от града, към хората с различните им образи, към социалните аспекти на живота и в национален, и в наднационален мащаб. Същевременно в част от стихотворенията вътрешните усещания и надежди са в центъра на текста. Фокусът бяга през кварталите и пазарите на София, преминава през Сараево, Лондон и Еди-къде си. Поезията на Манолов носи белезите на времето си. Вестникарските заглавия натрапчиво чакат пред вратата, телевизорът е забавлението в бункера дом, последната страница на вестника е основната тема на разговори. Същевременно на привидно сериозните проблеми се гледа с ирония. Сред тези текстове се появяват Лев Толстой, Жан Жьоне, Чарлз Буковски, Ан Секстън, Алън Гинзбърг, а Жак Брел е бургаски котарак. Въпреки че в стиховете може да се открие влияние от различни автори, всички текстове носят специфичния стил на Манолов, при който за проблемите може да се говори цинично или с ирония, леко и спокойно, понякога като приказка, в която второстепенни герои няма. Съвременното общество в текстовете на Манолов е общество на инфлацията на обещанията и консумацията, на не толкова различните нещастни семейства и подрастващите войничета. Погледът обхваща второстепенните елементи от всекидневието и им придава особено значение. Всичко това се случва с вмъкване на скрити цитати, преобръщане на гледната точка, създаване на абсурдни ситуации („Жак Брел е мършав черен котарак“, „Приказка“) и съотнасянето им към реалността. В света на „Човек от хартия“ присъстват и медиите – дали ще става дума за телевизора, пред който родителите прекарват времето си в бункерите домове („Сараево“), или ще бъдат вестникарските заглавия, които като варвари нахлуват в личния свят на човека („Още едно нашествие на варварите“), няма значение – образът на света, изграден чрез новините, е там. Той е негативен, досаден, натрапчив, но героят може да го заобиколи, ако е невинен чародей и се противопостави на досаждането им с класическа музика и носи името на спартански цар („Още едно нашествие на варварите“). Последната страница на вестника пък може да бъде тема за разговор само на човека, пожелал да поеме празен по замръзналото езеро на деня („Всяко легло има своята памет“). Стихотворението „Сараево“ поставя въпроса за една отминала епоха, чиято сянка тегне и днес. Епоха, в която подсъзнанието е напътствано от табели, домът е бункер, а човекът – подрастващо войниче. За име на текста е избрана столицата на Босна и Херцеговина, свързана с война, насилие, бомбардировки. Според последни проучвания броят на убитите през войната в Босна и Херцеговина възлиза на около 110 000 души, а разселените лица са над два милиона. В текста насилието има различни измерения. То засяга не определен брой хора, а обобщено обществото със семействата, затворени в домовете си, скривалища от лицето на епохата. В „Сараево“ родителите се крият в модерните си убежища, а бъдещите

поколения, подрастващи войничета, си играят с времето, в което живеят. Сякаш епохата е футболна топка, която са принудени да отиграят. Стихотворенията са и двойствени ситуации. Както „Портретът на моя двойник“ представя едно друго Аз на конкретен образ, то и в други стихотворения се сблъскват паралелни образи. „София е български филм“ например показва две привидно еднакви идеи за града, но различни в детайлите. Двете паралелни Софии представят огледални образи на хора с паралелни дейности:

...един или два милиона скитници, които са си забравиличадъра или документите, свирят на тарамбука, просят,пълнят трамваите, купуват мляко и все чакаттрамваите да ги откарат в оная София отвъд, където на воля,без чадър и без документиедин или два милиона скитницисвирят на тарамбука, купуват мляко.

Сходно усещане за двойственост има и в „Около 120 лв. за грам“. Стихотворението има две своеобразни половини, които се преобръщат и преливат една в друга чрез ритмизиране на речта и пренасяне на думите през редовете. В този контекст по интересен начин се вписва стихотворението, чието заглавие носи стихосбирката. „Човек от хартия“ има схемата на билдунгсроман – израстването на един тридесет и няколко годишен човек, който изживява живота си в приготовления за бъдещето. То тематично кореспондира с друг текст – Working Class Hero, наречено по песен на Джон Ленън. Вътре отново имаме лирически герой на трийсетина години, чийто живот обаче не е историята на израстването, а на една непрекъсната заетост, в която е фиксиран планът за сбъдване на желанията.Впечатляващото в стихотворенията на Димитър Манолов е една стилистична особеност, която присъства в безброй съвременни текстове, но тук авторът е успял да я пригоди към собствения си стил като я прави част от писането си, част от изграждането на поетиката си. Става дума за работата с цитатите и по-точно скритата цитатност, която се появява непринудено и не като бележка под линия. Затормозяващо е, когато някой обсипе текстовете си с парчета от другаде или от някой друг и по този начин придава на стиховете си сякаш по-тежко звучене, претендирайки за елитарност или академичност, така несъвместима с поетическото. И не само защото това донякъде издава за творческо безсилие. Стихотворенията на Манолов не толерират тази тенденция в съвременната художествена литература. В книгата му присъстват най-различни образи, теми и сюжети, на пръв поглед познати ни от другаде, но не и същите, каквито са били в първообразната си форма. Стига да прочетем съдържанието на стихосбирката или просто да я разгърнем, ще забележим, че много от заглавията са заглавия на други произведения или асоциират с нещо друго. Достатъчни са няколко примера: „Жан Жьоне се учи да играе на табла“, „Портретът на моя двойник“, „Ужасните деца и техните въображаеми любовници“, Show me the way to the next whiskey bar, „Саша“. Някои от тях се съдържат в една фраза или в заглавието. Например „Ужасните деца и техните въображаеми любовници“, Working Class Hero или стихът „които бях прострял да се сушат“ от стихотворението „Как не трябва да се отнасяме със стихотворенията си“ ни подканват да си припомним филма на Кокто, парчето на „Бийтълс“ и за Оливерио и неговите прострени стихотворения. Да, ние си спомняме за

тях, когато разпознаваме присъствието им в текста, но веднага, щом зачетем стихотворението, разбираме, че не става дума за тях, че героите са други, а самите те – споменатите по-горе – присъстват преди всичко като метафора, илюстрация. Това не са единични случаи, по-важното е, че във всяко едно от тези стихотворения цитираното или взето от друго произведение парче не просто обозначава собственото си присъствие или ерудицията на автора, а се вгражда в текста, метафоризира го, обогатява го и разгръща един сюжет в друг. Така например заглавието на филм или песен обрисува отделен сюжет, без да го обговаря в стихотворението. Или замаскираното споменаване на герой1 от филм – както е в „Как не трябва да се отнасяме със стихотворенията си“, придава облик на лирическия герой, у когото съществуват и двамата:

Момичето с червено яке,което лети със чадър,кацна на терасата и поискада й подаря стихотворенията,които бях прострял да се сушат.

Удоволствие е да се четат такива стихотворения и заради елемента на откривателство. Поставени по този начин, парчетата от другаде не се набиват на очи за читателя, който не ги разпознава, за разлика от случаите, когато имаме отрязък, означен с курсив или изведен с бележка под линия, което накъсва четенето и му придава просветителски елемент. От друга страна, разчитането на тези парчета от другаде, когато не са обозначени, носи несравнимо удовлетворение от четенето на добра литература.Досега ставаше дума за цитатност, но след приведените аргументи не може да се говори за цитиране, а по-скоро за залагане или вграждане в текста. Ако се отнася до характерните черти на стила на Манолов, то това е една от тях – вграждането на тези парчета от другаде.Стилистически поезията на Манолов се осъществява в различни регистри, спектърът на динамиката е обширен и все пак ако си послужим с една музикална метафора (въпреки че едва ли авторът е имал това на ум, когато е писал стихотворението), на моменти можем да придобием усещането, че слушаме архаичен блус. Понякога думите звучат, сякаш се движат по схема, леко монотонно, напевно, и изведнъж нещо рязко излиза от схемата и тогава го чуваш, едновременно ясно и мръсно, само че не с ушите си – Е7#92, който по-късно ще стане нарицателно за Джими Хендрикс. Един рязък акорд, който стига до кокала:

– Жан Жьоне, няма ти я главата! – дочу се глас от театъра.– Жан Жьоне, няма ти я полата! – дочу се глас от хотела.„Няма ги!“ – помисли – „Полатами я издуха вятъраи тя стана на море,главатасе скри в театъраи тя стана поет!“С остатъкаЖан Жьоне се сгоди за пейкитев градинката с мавзолеите,които отдавна ги нямаше,в градинката със театрите,в които отдавна го нямаше,в градинката, някъде в храстите,със фетишистите и с педерастите...

(„Жан Жьоне се учи да играе на табла“)

Рязкостта, вулгарността и цинизмът присъстват в поезията на Манолов и за да илюстрираме как, ще си послужим с

1 Става дума за Оливерио от аржентинския

филм El lado oscuro del corazуn (1992).2 Ми 7 диез 9.

Музика, кино, литература и фина иронияОт този брой стартира новата

рубрика на Гергана Панчева, Златина Димитрова и Николай Трайков

„Критически сешъни“. Рубрика от млади критици за нови книги от и за

поети. Надяваме се, ще се срещаме с нея през седмица.

ЛВ

Васил Георгиев, „Апарат“, София, Сиела, 2013, 324 с.Най-сетне пред нас е и първият роман на един от водещите писатели днес. След два отлични сборника с разкази, за единият от които спечели наградата „Хеликон“, и един сборник с фейлетони от списание „Една седмица в София“, това беше логичното продължение.В София се борят най-мощният бизнес-картел на Източна Европа – Споразумението (Веригите), и най-голямата антиконсумеристична организация в света – „Хармония“. Който още не се е досетил – става дума за разгърнат вариант на тоталната гротескова история на съвременна България от разказа „Деград“.

Марк Шапиро, „Адел: Биография“, превод от английски Стоянка Сербезова-Леви, София, Сиела, 2013, 204 с.Марк Шапиро е автор също и на биографии на Джоан Роулинг и Джъстин Бибър, което само доказва професионализма му на автор на водещите американски вестници и списания. Това съвсем не е първата биография на 24-годишната певица. „Adele: A Celebration of an Icon and Her Music“ на Сара-Луиз Джеймс, „Adele: The Biography“ на Час Нюки-Бърдън и „Someone Like Adele“ на Керълин Сандерсън са другите опити да се представи животът и творчеството на един голям талант. Но ние ще трябва да се задоволим с това. „Задоволим“ ли казах? Човекът пипа здраво и покрай Адел ни рисува самотната й майка, родила я на тийнейджърска възраст, битката с болестите на гласа и с мениджърите, ужасите от едно световно турне.

Марио Варгас Льоса, „Мечтата на келта“, Превод от испански Десислава Антова, София, Колибри, 2013, 416 с.„El sueño del celta“ се появява в Перу и изобщо испаноезичния свят през 2010 г., така че става дума за нова книга на нобеловия лауреат за същата тази година. Този път той е избрал един герой историческо лице – сър Роджър Кейсмънт, авантюристът, послужил за прототип на героя на Джоузеф Конрад от „Сърцето на мрака“. През 1910-11 г. Кейсмънт е изпратен Перу – ето откъде тръгва и всичко.Както винаги – богата на факти, предадени ни обаче с трик – през вътрешния монолог на героя. И нека не забравяме с какво изречение го наградиха в Осло: „за картографирането на

структурите на властта и за уязвяващите образи на издържливостта, бунта и поражението на индивида“.

К Р И Т И Ч Е С К И С Е Ш Ъ Н И

5

В И Т Р И Н А


контрапункт, – не каквито са например при Буковски. Когато ги има, те се появяват, за да изострят езика, за да разрушат идеалното, за да подчертаят разрухата и самите себе си и по този начин те вече не са вулгарност и цинизъм, докато при Буковски псувните и останалото са преди всичко ежедневни. Манолов умее да си служи умело с крайностите на езика и има изтънчен нюх за цинизъм. За да бъде подчертана иронията, с която току-що си послужихме в предходното изречение, ще приведем един личен аргумент, с който сме се сдобили от познанството си с автора: по принцип Димитър Манолов не псува. В ежедневието си той е един възпитан, културен и сдържан, макар и малко висок студент по българска филология, умеещ да влиза и излиза от разговора както никой друг. Пушещ доста, а що се отнася до литература и кино, както и личи от стихотворенията му – той е незаменим събеседник. За съжаление все по-малко стават хората като него, които са готови охотно да прекарат и загубят времето, в което не учат, работят и съществуват, в занимания с изкуство или просто гледане на филми от Критериън. Ето защо ако Манолов ни се стори малко по-рязък, циничен или ироничен, да си задаваме въпроса защо го прави и какво цели провокацията му.При четенето на такава дебютна книга възниква въпросът как би била четена от различните читатели. Има книги, написани за определена публика, и книги, които по една или друга причина не могат да бъдат класифицирани като предназначени за някого. Що се отнася до поетическите книги, за разлика от прозаичните, те рядко представляват единен конструкт, репрезентиращ конкретен проблем или тема. Дори авторът да е концептуализирал стихотворенията си те стоят поотделно и всяко от тях може да бъде разглеждано като самостойно. В случая имаме книга, която няма концептуални белези, нито тематизира даден проблем и ако съдим по знаците, заложени в нея, следите, които са оставени, присъствието на други автори и произведения, можем да заключим, че „Човек от хартия“ е книга, стабилна и издържана, носеща усещането за отлежалост, особено важно за ценителите на високото качество.

ЗЛАТИНА ДИМИТРОВА и НИКОЛАЙ ТРАЙКОВ

Как приемаш твоя дебют – победа, реми, пат?- Ако трябва да следваме шахматната метафорика, сега го намирам за победа – защото съм доволен от книгата в този й вид. Но понеже въпросът е зададен точно по този начин, не мога да пропусна да спомена максимата, че добрите играчи се познават по това, че са силни в ендшпила.

Какво е общото между шаха и поезията?- Не съм го открил и не съм почитател на излишната сентенциозност, но подозирам, че при добро желание може да се открият прилики между писането на поезия (пък и писането изобщо) и кореспондентния шах – книгата се пише бавно и търпеливо, изисква много четене, чуждо влияние/помощ.

Кога започна да пишеш, кога са писани стихотворенията, включени в тази книга?- Започнах да пиша в последните години на гимназията, бях попаднал на едни есета на Вутимски във в. „Гласове”, после си купих „Скитникът и враните”. Разбира се, първите ми неща бяха ужасно подражателски, но и от това писане има полза.Стихотворенията от книгата са писани през последните три години и половина.

Има ли концепция в книгата ти? Търсил ли си определена подредба на стихотворенията?- Няма цялостна концепция, която да преминава през всички текстове, но разбира се, има теми, които съм се стремил да засегна в повече стихотворения. Не съм следвал строга идея за подредбата на всички творби, но някои от тях (например първата, както и последните две) изпълняват важна функция чрез ситуирането си спрямо другите текстове.

Редактор на книгата е Иво Рафаилов – как се свърза с него, разкажи за работата ви заедно?- Свързах се с него благодарение на Владислав Христов, това беше още преди да имам ангажимент с издателство. Работата ни протече изцяло по имейл. Иво свърши много сериозна работа – както с редактирането, така и с корицата.

За кого пишеш?- Донякъде на шега ще ти отговоря – за боговете (както казва Милен Русков). За всезнаещия читател. Когато човек пише за всезнаещия читател, не му се налага да се прави на трудно достъпен – понеже този читател така или иначе ще разбере какво искаш да кажеш. А иначе – бих се радвал, ако книгата достигне до хора с интерес към съвременната българска поезия, и по-точно към тази част от нея, която се опитва да бъде адекватна спрямо обществото и културата днес.

Притесняваш ли се, че читателите на поезия са предимно поети?- Като че ли не се притеснявам особено, това е нормално. В крайна сметка литературата е нещо изключително достъпно - за да напише едно стихотворение, човек се нуждае от елементарна грамотност, не са му нужни познания по скулптура, солфеж или живопис. Не му трябват и осем часа, за да го напише. А дали стихотворението ще е добро, или не, това е друг въпрос.

Кои са темите ти?- Мисля, че ако оставя настрана стандартните отговори (които лесно биха могли да се получат и с най-беглото прочитане на няколко от стихотворенията), следва да отбележа, че съществена е темата за запазването на личностната идентичност. За

устойчивостта и неподдаването на влиянието на глупави митове.

Защо има толкова цитатност в книгата ти, присъстват различни изкуства – кино, музика...?- Това е начин на писане. Също както и всеки друг начин, и този може да бъде хубав или лош. Обичам да влагам чужди образи, цитати, правейки ги отчасти мои – така може кратко и ясно (или поне ясно за всезнаещия читател, ха-ха) да вложиш нещо красиво. Разбира се, честата употреба на цитати крие сериозен риск, но се надявам именно с това да съм успял да се справя.

Кой е човекът от хартия?- Не съм сигурен. Но знам, че е някой, който е здраво вбит в системата и е твърде стар за излишен нонконформистки патос. Но има красиви сънища.

Имаш ли метод на писане и какъв е той?- Не, всеки път е различно. Обикновено се нуждая от тишина и нужното настроение – и тогава може и да се появи нещо, което да стане основен мотив или пък начало на стихотворението.

Кои са авторите, които са те повлияли?- Повечето са лесно видими в текстовете, например Вутимски, Георги Господинов. Георги Рупчев също, той е много, много голям. И голям брой други автори, разбира се, включително и такива, за които не съм напълно наясно, че са ме повлияли. Случвало ми се е също да използвам образ или идея от творба, към която нямам особено добро отношение, сещам се за един такъв в стихосбирката си. Ето и друг пример – напоследък чета “1Q84” на Мураками, книгата е отвратителна, много лош булеварден роман. Но пък онзи ден написах едно стихотворение (това беше първият ми стихотворен текст, откакто приключих с ръкописа на „Човек от хартия” впрочем) и вплетох един образ от тази книга, образ, който сякаш ме държеше и не искаше да ме пусне.

Чувстваш ли се част от някаква общност?- И не, и да. Не - защото не съм част от някоя младежка литературна (псевдо)групировка или изобщо от какъвто и да било кръг. Но в по-широк смисъл - да. Хората не са чак толкова различни.

Кое е най-важното при писането на поезия? Според теб четенето на поезия подобрява ли качеството на писане?- Подозирам, че най-важното е да притежаваш нещо, което по-общо може да бъде наречено зрялост, адекватност спрямо културата, в която живеем и кодовете, с които боравим. Също - искреност. Да си запазил в себе си известни дози доброта, достойнство и неопетненост. Естествено, необходима е и висока степен на грамотност. А предполагам, че вторият ти въпрос е реторичен.

Как мислиш, има ли бъдеще поезията и какво би било то? Или е поредното мъртво изкуство?- Има, да. Ето, виж каква хубава книга съм написал!Шегата настрана, ако някой ден наистина стигнем до „края на историята”, може би ще видим и край на поезията, но това е твърде далеч. Иначе не бих се нагърбил с прогнози, но оценявам положително факта, че живеем във време, в което човек има достъп до каква ли не информация. Стига да имаш елементарни удобства, можеш да четеш какво ли не, да се повлияеш от какво ли не. А това те прави по-свободен в мисленето и писането.

Димитър Манолов е роден през 1989 г. в град Пловдив. В момента

учи Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Наградждаван е на Националния младежки конкурс

за поезия „Веселин Ханчев”, както и от фондация „Св. Климент

Охридски”. Публикува поезия, проза и критика в „Литературен вестник”, „Капитал Light” и в онлайн издания. „Човек от хартия” е дебютната му

стихосбирка. Издадена през март 2013 г. от издателство „Пергамент”

съвместно с фондация „Лексема”.

За здравото вбиване в

системата и красивите сънищаРазговор на Николай Трайков с Димитър Манолов

Арно Гайгер, „Старият крал и неговото изгнание“, превод от немски Жанина Драгостинова, София, Колибри, 2013, 168 с.На българския читател роденият през 1968 г. австриец Арно Гайгер не

е особено познат. Малцина знаят, че през 2005 г. той стана и първият носител на германската награда за Роман на годината. И че е носител на наградите „Фридрих Хьолдерлин“ и „Конрад Аденауер“, наградата „Втора реалност“ на швейцарската фондация „Зонвайд“, литературната награда „Йохан Беер“, дори литературната награда на Австрийските индустриалци.Тук става дума за роман за бащата, който постепенно губи спомените си и способността да се ориентира във всекидневието. Болестта на Алцхаймер. Кой е този човек – баща ми, пита се синът. Слуша странните, поетични думи на възрастния човек, прочита дневника му, научава житейски подробности, за които никога не е подозирал. И колкото повече бащата се приближава към смъртта, толкова по- вече синът проумява живота на този, който го е създал.Неслучайно преводач е Жанина Драгостинова, която винаги открива текстове поетични и социалнокритични заедно с това.

Хилари Мантел, „Доведете труповете“, София, Еднорог, 2013, 2013, 528 с.Томас Кромуел отдавна е загърбил скромния си произход. Той вече е първи

министър на Хенри VIII, използвал в стремителното си издигане и възхода на Ан Болейн. Хенри вече е скъсал отношенията си с Рим и е поставил Англия в опасна изолация – а надеждите, които е хранил за брака си с Ан, не са оправдани. Все още няма наследник на короната, който да осигури пребъдването на династията Тюдор.Може би някой вече се е смутил от това, че първата жена носител два пъти на наградата „Букър“ е Хилари Мантел и то с два романа за Тюдорите. Но то е, защото не е чел книгите с тяхната способност да съживят поувяхналия корен на историческия роман. И защото не е гледал сериала „Тюдорите“, който прави същото, но със средствата на телевизията.

Юлия Спиридонова – Юлка, „Иглата на Лабакан - книга 3 (Страната на сънищата)“, София, Кръгозор, 2013, 192 с.Третата част на фентъзито на Юлка за най-малките бе дългоочаквана за

почитателите й. А те не са малко. Оцени я и критиката, която преди три години й връчи двете най-важни български награди в областта на литературата за деца – „Петко Рачев Славейков“ и „Константин Константинов“.Сега тя е създала още един приказен трилър за деца. След „Любими попътечо“ и „Кралска кръв“ Юлка за трети пореден път ще отведе децата в „Страната на сънищата“. За да ни покаже, че имаме собствен ресурс в интригуващото писане за най-малките. Сравнете само „Иглата на Лабакан“ с роднините й – „Приказка без край“ на Михаел Енде и „Харун“ на Салман Рушди – и ще се убедите, че крехката българска авторка може да надвие в някои отношения и класиците в жанра.

К Р И Т И Ч Е С К И С Е Ш Ъ Н И

6

Н А Ф О К У С


Рубриката се поддържа с финансовата

подкрепа на Национален фонд “Култура”

Малина Томова не обичаше светлината на прожекторите, беше чужда на усещането за изключителност. Разговарял съм много пъти с нея, пускаше мои текстове за художници и писатели в свои броеве на „Литературен вестник“. А моите усещания за уюта на гостоприемния им дом с Иван Цанев са внушени от общия ни приятел – големия художник Димитър Лалев (двамата с Иван направиха великолепна книжка за Божията майка, издадена от „Жанет 45“)... Сега духът на Малина живее в нейното творчество и надживява спомените за нея. И все пак...

Присъствахме с жена ми на премиерата на затрогващия филм „Гори, гори, огънче“ (и аз обикалях Родопите да събирам народни орнаменти за монографията ми, по време на „покръстването“). Изразихме на сценаристката и огорчението си от нападките срещу филма.

В гаснеща привечер на лятото през 2011 г. се срещнахме на трамвайната спирка срещу Министерския съвет с художника Минко Попдимитров – да му предам броя на в. „Арх & Арт“ с моя статия за изложбата му в галерия „Форум“. По отсрещния тротоар минаваха две жени – едната ми махаше дружелюбно за поздрав. „Това е Малина!“ – рече жена ми и отиде да си поговорят. Малина отново ми помаха високо с ръка. Било е за сбогом! А сега осъзнавам преждевременната й смърт като кошмарен сън, в него пробягват творческата неуморност и ежелюбов с образа на Малина...

Дълги години преди да напусне този свят Малина Томова се изявяваше като неординерен, лишен от маниерност лирик с нееднозначна надежда за социална хармония в условията на неравновесие между вътрешен творчески живот и обществено битие. Затворена в себе си и лиричните си медитации за безсилието да действа съгласно духовните си представи за хармония, тя съзнаваше поезията си като чужда на помпозни думи от моден журнал: „Боже, друго е моето мото: / не хитроумни сентенции в лъскав луксозен том, / а задушевно местенце търся, вървейки пешком“. И вървя с пророческа убеденост, че суетните ще са винаги изпреварвани от опитващата се да опише „живота си в един пътепис-бързопис./ С прашните мемоари на една пешеходна душа...“. Все в контекста на това творческо кредо са изворите за поезия на поетесата. Даже и ако истините за живота са преоткрити „символи, закачени като значки на чужди ревери“, божествено осененият ще ги реактуализира и напрегнат ще стисне в ръката си „голата действителност вместо просяшка тояга“ („Встъпление на глас“).

Без да спират при екзистенциалните извори само, перспективите на поетичния жанр при Малина Томова се завръщат към детските очи, чрез които иска да открие автентичния образ на човека: „ще сричам живота така, по детински,/ сричка по сричка и чудо по чудо -/ и дано дочета приказката за слепи,/ в която спасени и

неомърсени/ блещукат из мрака жар-птици и ксении“.

Малина Томова беше орисана да разплете „на паяжината добрия жизнен смисъл“, да пресъздаде неописуемото в гъмжилото от невидими присъствия, верига от обвързващи ме свободи,/ щастливи злополуки и велики случки, / достойни за поредния оксиморон“. И да изрази по този начин поетическата си идея конкретно и констативно, с точно научно назоваване на преносния смисъл. Самоопределяща се и с елементи от приказния детски език, тази поетеса осъзнава фатумната си обреченост на изкуството като артистична игра на живот, но и на смърт. А душевната нагласа на този Homo Ludens (лат. играещ човек), с когото се идентифицира или е индиректен събеседник поетесата, се изразява чрез префикса еже-(любов), в различни форми на анафорично повторение („Последен хороскоп“), синтактично нюансиран /ежеминутен, ежедневен, ежелюбовен... („Долу на земята“). Или е определение към субстанитивна форма в „Епикриза на цветето“ – ежелюбовна калинка.

Хилозоизмът или всевъодушевеността и на неорганичния свят си остава обикнат от поетесата философски мотив, а по този начин вниква и в най-непроницаеми същности от реалния свят – „Щом загася светулката и унеса щурчетата,/ помагай, нощ, на колене ти падам“: „Денят е спортен и почти по потник,/ пак летните си маратонки е обул./ А налчетата, месечинки безработни,/ ще подковат нощеска някой сомнамбул.“

Лишеното от дидактика поетично слово на Малина Томова е наситено и с умалителни думи – пълководчета, щурчета, академичета, споменчета, кралче, смехче, мигче...

Преди да хукнеш, твои бяха тезиигриви, трепкащи въздушни мигчета.

(„Гонитба на пеперуди”)

Умалителните думи съжителства в емоционално-сценъчни констатации с думи от лексиката на умъдрен от живота творец. Лексика, съставена от съдържащи предметно или метафорично значение на оксиморон, синестезия, антитеза, ирония – в противоречията си единодушна; гъмжило от невидими присъствия; протяга всеки чуждата ръка; новият ми /стар/ адрес; чужди мои... Лексика, в която има и просторечия – бачкатор, бачкане, създаващи по-пълния облик на един поет, който се вдъхновява в творчеството си от незалязващия образ и на най-обикновената жена-майка.

Стилът на Малина Томова е релационен – изразява отношения; лексиката й се осмисля в антонимичен аспект, отделната дума съседства със свой антоним и му се противопоставя. Приносен към изучаването на тази поезия е всеки интерпретационен опит. А петимният да се вчувства пълноценно в бързописите и стихотворенията на поетесата, да усети новата светлина, в която рефлектира детското, женското и майчинското начала в живота, ги чете бавно. И свързва

тези поетични изповеди с наивиза на художниците с европейска културна основа или с интимизма на късния импресионизъм, изобразяващ непретенциозни интимни сцени от домашния бит (Пиер Бонар, Едуард Вюиар).1

Текстовете и стихотворенията, посветени на Малина Томова и публикувани в „Литературен вестник“2, съдържат лични спомени за нейната добродетелност като поет, редактор, издател и сценарист. От некролатричните по своята тоналност болшинство текстове за целите на аналитичните ми бележки отбелязах своето съгласие с точните попадения за изкуството на Малина от Бисера Дакова: „... Навярно тъкмо заради това недоизказаността се превърна в основополагащ белег на нейното лирическо мислене, бе въздигнат в норма, а редът многоточия бе манифестно буквализиран – като мълчание, отправено спрямо и срещу литературната врява“ (ЛВ, 2011, бр. 39-40, с. 11). Както и прозрението на Светлозар Игов: великолепната стихосбирка на Малина Томова „Жизнен опит“ – избрани страници от книга на познанието“, съставена от Иван Цанев: „Изворът на лирическото в поезията на Малина е одухотворената битова реалност – и то не патетизирана, а нарочно „снизена“. (Светлозар Игов). Или от текста на Златомир Златанов: „В невидимата си конфронтация тя предпочита пародийния патос на кухнята,тривиалния инкубатор на всички превръщения, минус колектора на ежедневните жертвоприношения с техния неразчленим битовистки и битов трагизъм...“

Като чете и между редовете в стихотворенията на Малина Томова, просветеният читател ще усети и философската енергия на сгъстените авторски прозрения – за гъмжилото от мисли, което не дава на човека почивка за тяхното осмисляне („Нонстоп“), за свободата като разстояние между убиеца и жертвата („Няколко йероглифа“); за осъзнаването на своя творчески живот като

Нехаен мъж, заспал в детинска поза,стопанин на размекнатото пладне,това е той – самият ми живот – ежеминутен, ежедневен и ежелюбов,щастлив по навик, самовлюбен до ушите...

(„Долу на земята”)

И във финала на това стихотворение Малина Томова отразява своето схващане за дуалистичното начало на живота, присъщото на цялата й поезия разбиране за едновременното съществуване на две различни и неводещи до единство не само природни и обществени сили, а и състояния, принципи, начини на мислене, светогледи, волеви ориентации, както и други принципи на познанието. И най-непредубеденият читател ще открие в присъщата на стихотворните й текстове двойственост Платоновото схващане за съществуването като „свят на идеите и свят на реалността“. Много често в различен тематичен, мисловен и емоционален аспект Малина Томова изразява своите поетични инвенции в съпоставка на Бог и Дявол, на детска и старческа възраст, на разсъдък и вяра, на отвъдно и отсамно. И винаги в основния противопоставим контекста на Дух и Тяло, на Добро и Зло:

Ала внимание! Тук долу – на земята – започне ли доброто слънце да прежуря,и злото изпълзява изпод камъка...3

В приглушена образност е изваяно стихотворението „Пътеуказател“: „А внуците – надменни автобогове/ ще профучават край последната талига,/ заскърцала въодушевено към безкрая“... Мисля с основание, че грешат онези повърхностни читатели, за които поезията на Малина Томова е една лесно усвояема духовно естетическа енергия. И защото самата душевна нагласа на тази поетеса е пронизана от скепсис, от критично мислене, от позитивно съмнение; душевност, стъкмена от стъпило на земята въображение...

Но скептицизмът на Малина Томова е умерен и в рамките на познатата реалност, в която се движи и размишлява нейният лирически двойник – строго резервиран към бездарността и към безкритичното отношение към различните превъплъщения на Злото. Съмнението у тази поетеса произтича спонтанно от дълбоко осъзнатото различие на всичко, което я обкръжава – хора, разстояния, места, явления, свързаност, закони, навици, възгледи... Всяко противопоставяне е възможно, тъй като съществува в границите на някакво единство4. Показателно за това е стихотворението „Поредният оксиморон“:

В противоречията си единодушна,опитвам се неописуемото да опиша:гъмжило от невидими присъствия,верига от обвързващи ме свободи...

Много от стихотворенията на Малина Томова са себеизповед, като вътрешен монолог, в който по-близко свързаните с доскоро живата Малина ще узнаят и автобиографични факти от нейния живот: стопанка на гостоприемен дом, довереница на чужди тайни и проблеми, самарянка, щастлива майка... („Трийсет хиляди“, „Приказки по телефона“...)

Без да отслабват от своята жизнена острота и индивиуално изживяване, многозвучните идеи – да се живее с чиста съвест („Душата ми е бодра, гола, беззащитна,/ като дете в корито“), вложена в раздвижените от вътрешен диалог и автоинтервю стихотворения „Орехотрошачка“, „Най-хубавата ни игра...“, внушават обобщение и мащабност.

Избраната от Малина художествена форма може да е и епистоларно-сакрална („До поискване“) или зодиакално-посесивна и минорно пасеистична („Последен хороскоп“). И стихотворенията да се свързват с ключовата дума ежелюбов в епифорично и трикратно анафорично повторение – като емблематичен за тази поезия анжамбман, като благозвучно пренасяне на една ключова дума от едно стихотворение към следващото го, до трикратното сливане на думата във финала: „Звучи като ежелюбовежелюбовежелюбовна/ магия, детска игрословица, молба!“

Единство на противоположни семи

в поетичния жанр на Малина Томова


„Човек от хартия“ е дебют, в който се преплитат текст, музика, разходки по вертикалата на световния безпорядък и изобилстват интертекстуалните връзки. Книгата съдържа тридесет стихотворения, като подредбата им няма ясна концепция. В текстовете присъства идеята за търсене на идентичността. Димитър Манолов изгражда образи с кинематографичен замах. На места оставаме с усещането, че наблюдаваме черно-бели кадри. В редовете се чете влияние на европейското кино от втората половина на двадесети век. Вниманието към детайла и бавната дисекция на възприемането на ежедневното и тривиалното препращат към сцени на Бергман и ранния Уди Алън. За Бергман често любовта е тягостна, а за Димитър Манолов тя звучи по сходен начин:

ще се изродя в изящен изразител на премерено описани, но силни чувства и всичките пердета в стаята ми ще се веят (Girl)

Уди Алън неведнъж през годините споделя в интервютата си как градът в киното задължително трябва да е черно-бял. Същността на бетонения студ в космополитното чудовище, където индивидът губи идентичност, се откроява много по-ясно, когато картините са двуцветни. Контрастът се засилва, а дехуманизирането и отчуждаването на индивидите стават по-ярки. „Човек от хартия“ напомня на подобен подход дори в оформлението на корицата си. Образите на мъглата и студа в поетиката на Манолов не задължително се четат само като метафори за мрачния град и разпада на целостта, но и като черно-бяла снимка, вписана в текста.

Препратките в стихотворенията отвеждат към „Бийтълс” и „Доорс”. Заглавията на песни, които се превръщат в заглавия на стихове, стоят като интеркултурни мостове, поемайки риска да бъдат разчетени погрешно. Опасността да пришиеш заглавието на песента Girl е, че изпятото от „Бийтълс” носи социална натовареност. Такава емблема за смяна на политически режими и революции в подобен интертекст би могла да предизвика негативни конотации, особено през призмата на автор, роден през 1989 г. Необходимо е да отбележим, че при Димитър Манолов социалното писане е изведено на преден план:

Аз искам да пребродя всички улиции всички остарели барове на призрачния град и очилата ми ще викат до прегракванеи все ще се натъкват на някой непознатженски шлифер, палто или чадър, ще разпознавам, че са чужди, ще разбирам, че маниите нямат възраст, страховетестават все по-силни с времето... (Show me the way to the next whiskey

bar)

Градът е мрачен, неприветлив като стилизиран театрален декор, който позволява на автора да го осмисля през образа на клошаря, мръсното и грозното. Събират се реалности и се търси красота в ниския слой на обществото. Парадоксът е, че до 1989 г. правдивото по дефиниция е заложено в натуралистичното. Чак през деветдесетте обаче отблъскващата телесна долница се превръща в катализатор за изследване на човешкото и скритото под пластовете подреденост. На моменти пейзажът става твърде удобен за имплантирането на мрачната фигура на поета. Фокусът в част от текстовете е проектиран навън. Интересът е насочен към социума и проблеми като политиката,

войната. Дори музиката и киното са звук и картина, които изнасят образите към другия. Личното преживяване не е изнесено на преден план, но е там, под слоевете на града и мръсотията.

Неуговорена първа среща на дървените пейки на ръба на залива и залеза и последните корабчета, разказвам на косата ти как съм седял тук преди годинис качулка и химикал и съм писал, докато е капелои съм си представял как ще скоча напред и ще потъна. После може би те питам искаш ли да потънем заедно. („Осло, вечер от лятото”)

Дистанцията от себе си е необходима при създаването на качествена поезия. Ала прекаленото отдръпване понякога генерира майсторски написани, но стерилни, пластмасови текстове. Манолов сякаш със затворени очи опипва стените по пътя към правилната дистанция от Аза и от самия текст. Прекаленото вглеждане в собствените текстове би могло да доведе до влошаване на естетиката им.

Без претенция за постмодернистични опити Димитър Манолов демонстрира в текстовете си влиянието на автори като Елиът, Хемингуей, Рупчев. Множеството препратки както към изкуство, музика, скрити цитати неизбежно напомнят Томас Стърнс. Алитерациите и анжамбманите водят до засилване на звуковите и визуалните ефекти. Героят е неспокоен, трескав, лута се из градове, докато се дави в океан от картини и информация. Като че ли звукът, образът и думата се вплитат в едно, за да подсилят безпокойството на автора. Безпокойство, че ще загуби човешкото у себе си. Ще загуби перцепциите си за красиво и правилно.

През плътна като камък мъгла, през която някои виждат(но повечето нищо не виждат), поели като в приказкакораби – и утринта разказвала истории в ушите на моряците, и те танцували сами по палубите, зад кърматаспокойствието гинело – поради присъствието на мъглата и поради пътя... („Берген”)

Градът на бедните сърца е хубав през ноември, тогава клошарите обикалят увити в оранжево и раздават неловкост.

(Show me the way to the next whiskey bar)

„Раздават неловкост“, „спокойствието гниело“ водят ума до усещане за загуба на идентичност, но и намиране на същността в неконвенционалното. И още: „Стихотворенията, които бях прострял да се сушат“; „Сега стоя с очи, залепнали за облаците“. Алитерациите и римите в текстовете спомагат за съчетаването на несъвместими образи и създаването на една непосредствена лекота на четенето. Езикът на тази поезия не оставя след себе си тежката осъзнатост за гибел, край на цивилизацията, въпреки че през голяма част от времето отпраща към образи на разруха. Поетиката е плавна, сякаш плъзва пръсти по клавишите на съвременния поетичен език. Манолов целенасочено търси ритъма на разговора, повторението. Вероятно на моменти дори нецеленасочено създава вътрешен ритъм, дори напевност:

Щом се прибереше, загасяше лампите и сънуваше всяка нощизтръпнал, всяка нощ(събуждаше се подмокрен), всяка нощ сънуваше гладиоли и железници, гладиоли и железницигладиоли и железници и гладиоли. („Човек от хартия”)

Шахматът присъства като основен мотив в цялото писане на Манолов. Дали заради илюзията за подредба и стройна организация на играта като похват, възможен за прилагане и при писането, или заради полифонията от избори на ходовете, авторът вплита шаха като нишка, която успява да пасне на кинематографичния елемент и имагинерния свят, който образността на стихосбирката изгражда. Подреден, хаотичен, черно-бял с всичките опозиции на цветовете на шахматната дъска. Читателят асоциира с известното детско стихче:

All the king’s horses And all the king’s men Could not put Humpty Together again

от „Алиса в страната на чудесата“. С целия риск споменатото произведение да представлява твърде дързък паралел би могло да се мисли като препратка към очарователния, но и символично шизофренен хаос в произведението на Луис Карол. „Човек от хартия“ подобно на книгата за Алиса ни води през глобално пъстро, но и след това провокира мисли за социален апокалипсис и дезинтеграция на нормалността.

Точно тази нормалност Манолов поставя под въпрос, задъхвайки се между пътешествия из страни, песни и кадри. Докъде се простира разумът на съвремието и къде се губи идентичността на младия, мислещ индивид? Този начин на писане е преломен за цяло ново поколение млади автори след началото на 90-те години на миналия век. Прекаленото залисване по максимите на модерното и постмодерното не успява да опорочи личния почерк, а дебютът на Манолов е ярък пример за това. Книгата печели с липсата на крайности. Животът се крие в торбата на клошаря, зад ъгъла на урбанистично грозното, шахматната дъска като метафора за избора и неспособността да го видиш ясно. Мъглата и мракът се превръщат в помощници на поета, тъй като яснотата на битието би унищожила потребността от писане. Събирането на подреденото и хаоса генерира нуждата от поява на една съвсем узряла нова линия на писане.

ГЕРГАНА ПАНЧЕВА

Поезията като игра на шахФилологически академично образованата Малина Томова можеше съвсем професионално да постигне точно заглавие с понятийна дума. В „Акростих за деца“ отгоре надолу се четат имената на трите й дъщери – Рада, Цвета, Дана, наречени академичета по игрословие. Точното познание чрез игра е обогатено с омайни думички от рода на абракадабра. Често внесеното в заглавието литературно понятие е и ключ за радикално вникване в съдържанието на стихотворението („Старата метафора“). В абсолютния хилозоизъм на цитираното стихотворение философската тоналност е анихилирана неподражаемо – „... стипчиви ранни стиха/ са изпокапали в градината – набръчкани, отрано състарени!/ За радост на попарената авторка...“, „растат нещата,/ прераждат се и зреят мълчаливо“. Лайтмотивно извисената до универсалност идва с надеждата на лирическия герой, че утре ще е „семчица във всяка радост“.

Във формотворческата енергия на Малина е заложена амбицията да намери най-адекватен художествен изказ и на най-напрегнатата мисъл. Думи и изрази с противоположни семи („моят дом е тяхна крепост“) се изявяват в синтагматиката по своеобразен начин – в синтактични конструкции, в лексикална и синтактична съчетаемост и т.н. Впечатляваща е семантичната свързаност между значенията на еднокоренни думи: в стихотворението „Голямото съсредоточие“

... Съсредоточавайки се в правилата,дечица ще играят на „не се сърди, човече“...... а вече съсредоточени пълководчетаще разиграват пъкловодческите си маневри.

В „Стигмати“ „душа червенокръстка е разпъната на кръст“; в „Плач по Александър“

изгряват и залязват в тоя незалязващ град,пазарен и загадъчен, световен и провинциален...

Спомних си, че когато се появи стихосбирката на Малина Томова „Стигмати“, аз я възприех и като поетичен псалтир. Може би заради прерастващия от реалност към извисеност дух. Или заради предимството в книгата на духовно нравствените стойности – за вечния порив на човека към духовна чистота и съвършенство, за тъгата по преходносттта на съществуването... Тази поетеса знаеше, че възприемането на една книга зависи от активността на възприемателя, от неговата способност да допълни нарочно премълчаното в думи, образи и мисли, да „досъздава“ спестените от наративност лирични изповеди. Сега огласявам своите аналитични бележки за нейната поезия, макар да усещам присъщата й приживе скептична нагласа. Не съм Всемогъщият Четец, но провидях във виртуалното пространство многоточие в книгите и като на светлинно табло поетични инвенции за анестизиращото и тонизиращо въздействие върху човешката душа, общуваща с искрено изповедната поезия на Малина Томова...

КИРИЛ ПОПОВ

1 Едуард Луси-Смит, Речник на термини на изкуството. София: Петър Берон, 1996, с. 118, 70.2 „Литературен вестник“, С., 2011, бр. 28 и 39-40.3 Вж. Хенрих Шмит,Георги Шишков, Философски речник. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997, с. 173.4 Гочо Гечев, Антонимите в българския език. София: Народна просвета, 1989, с. 14.

К Р И Т И Ч Е С К И С Е Ш Ъ Н ИН А Ф О К У С

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Рубриката се поддържа с финансовата

подкрепа на Национален фонд “Култура”


“Десет нови немски пиеси”, съставител и превод Гергана Димитрова, изд. Организация за съвременно изкуство и култура „36 Маймуни” и изд.„Панорама + Плюс”, София, 2013. (С подкрепата на Гьоте-институт в България).

Новоиздаденият том „Десет нови немски пиеси” в съставителство и превод на Гергана Димитрова прилича в големия си формат на нотна книга. Той събира гласовете на 10 съвременни немскоезични автори, чиито текстове за театър в по-голямата си част наподобяват музикални партитури. Като например „Невинност” от Деа Лоер - една от най-силните пиеси в тома, която като че по някакъв начин ги обобщава – своеобразен пасион, идващ от дъното на обществото. В 19 разнородни по форма сцени – диалогични, разказвателни, монологични – с виртуозен поетичен език, запазена марка на авторката, се преплитат странните съдби и безнадеждните разсъждения за света на без вина виновните в съществуването си в него персонажи. Лоер безотказно и оригинално разтваря актуални обществени проблеми –живота на социално маргинализирани групи като нелегални емигранти, болни или случаите с масови убийци, изпаднали в амок – в глобален дискурс, тематизиращ въпроси около усещането за подменен зад внимателно инкрустирана фасада свят, „светът на декорацията”, който релативизира всякакъв смисъл и корумпира човешките взаимоотношения. Философката Елла престава да вярва във всичко, освен в изменчивостта на света. Въпреки вярата на емигранта Фадул във високите постижения на съвременните технологии, те не помагат на сляпата танцьорка Абсолют да прогледне, може би защото няма в какво. Роза, съпругата на Франц, който намира своето призвание да се грижи за мъртвите в погребална агенция и съвсем се отдалечава от живите, се разпознава в една удавница… „Невинност” прозвучава като трагикомична панорама за пропадането в един като че ли напълно отдалечен от някаква цел и смисъл свят. Освен че избира музикалността като структурообразуващ принцип на пиесата не само като залага на поетичната сила на езика, но и чрез изграждане на хорови сцени и ритмизиран начин на конструиране на речта, Деа Лоер е и особено внимателна към музикалната среда, която да ги озвучи, посочвайки конкретни изпълнители и песни. Чрез подобно музикализиране на текста за театър се търси максимално постижимото му въздействие върху възприятията като значение и форма. В „Невинност” се откриват във висок и синтезиран вид тенденции, маркиращи и други сред подбраните в сборника пиеси и съвременното немскоезично драматургично писане като цяло. Успокоило се вече сред бурния дебат около понятията „драматично“-„недраматично“-„постдраматично“, продължил докъм средата на изминалото десетилетие, то спокойно съчетава, реактуализира или превежда в себе си стари и нови драматургични форми или езици на други медии. По-голяма част от подбраните в сборника пиеси не се интересуват от пресъздаване на затворена в себе си форма на живот. Те се състоят във фронтално и директно адресиращо публиката демонстриране на фрагменти от един изкуствено конструиран свят, служещи като примерна извадка и подложени на коментар от различни перспективи през един критически обществено-политически дискурс. Оттук идва и честото прибягване към разказвателността като следващ характерен структуроопределящ принцип, в който персонажите освен непосредствено да се представят, биват и дистанцирано разказвани, било от самите себе си в трето лице или от други. Основанията на тази двойствена употреба на театралната ситуация като че ли могат да се намерят в текста, който открива сборника – отново на една от утвърдените представителки на новата немска драма, установената в Цюрих Сибил Берг. Завършила за куклена актриса, тя рано започва да пише първо журналистически статии, после романи, разкази, а от „Животът на Ян” (2000 г.) и за театър. С тази, считана за най-добрата й досега пиеса, тя се представя тук за първи път на български език. В нея човешкият живот се е превърнал в платена шоупрограма за забавление на царството на животните, което е завладяло света на хората и се справя дори още по-добре от тях с благините на

консуматорското общество. От богатия избор на съдби и сюжети, който Г-жа Бог им предлага, Тапир и неговата Сърна си избират „един обикновен незначителен човешки живот”. Пред очите им се разказва и разиграва доста мизерният живот на Ян от неговото нежелано раждане до момента, в който Смъртта го

взима от старческия дом. Гротеска, в която животните се държат като хора, а хората - като животни. Едно повсеместно оскотяване на съвременното, да го определим наобщо, медийно и консуматорско общество, е довело времето на постчовешкото. Пиесата е особено находчива във формално отношение със зададената многопластова опосредстваност на сценичното действие, в която се наслагват

множества нива на представяне и жанрови форми. В известен смисъл сходна (доколкото става въпрос за опосредстваното представяне на конкретен човешки живот), но този път отворена структура ползва Ян Нойман във „Великият момент на господин Кьоних”. Нойман е може би не толкова представителен, но умел автор. Той навлиза в писането за сцена от актьорското майсторство, което завършва. „Великият момент на г-н Кьоних” (2009 г.) възниква по поръчка на Националния театър в Манхайм, където през този сезон Нойман е щатен автор. Пиесата сякаш се стреми във фунийна перспектива да огледа миг от един личен живот като исторически и глобален момент. „Великият момент” е онзи, в който целият живот изглежда сведен до една-единствена точка, „в която се съдържа всичко” – както когато 59-годишният гимназиален учител г-н Кьоних пътува по магистралата от Франкфурт и колата му се преобръща. В този граничен, летящ и претълкуващ се момент различни гласове започват да разказват живота му и състоянието на света точно в този миг. Така личната история се пресреща или разминава със световната и глобалната. Радиопредаване разяснява Големия взрив и съобщава за новите кризисни мерки, взети от правителството; Кьоних си припомня урока за комунизма и капитализма, който е преподавал, и неизказаните апели към учениците за революция и повече отговорност към света; мъртвият му син Феликс издава биографични детайли. Към гласовете, които сглобяват картината на живота му, се присъединяват този на неговата жена г-жа Кьоних, с която се запознават в нощта на Обединението на Берлин, по-нататъшната му любовница и други, и други. Сръчно и интересно написана пиеса, в която персонажите непрекъснато променят начина на поведение между разказ и представяне в кратки накъсани сцени. Реплики с няколко откъслечни думи като във филмов сценарий свиват или разтягат времето или задават образ и атмосфера на ситуацията, като: „Спирт. Шум от криле на пеперуди. Капчици, които блестят на светлината на насрещните коли”. Съвременната австрийска драматургия е представена с един от в момента може би най-популярните й млади автори – Евалд Палметсхофер, с пиесата, която му носи първи професионални признания „хамлет е мъртъв. няма гравитация”. Особено трудно е да се представи фабулата на този текст, в който езикът като че ли е омразен и недостатъчен на самия себе си, но няма как да не продължава да се изрича задъхано, зациклящо, между тоталната баналност, опитите отново да изразиш себе си и да си обясниш света, „когато небето е празно”. Тук е интересна препратката към „Хамлет”. Тя може да не е толкова сюжетна, колкото смислова. „И сега?/ може би сега най-после някой може/ искам да кажа/ дали сега може някой да започне/ евентуално”. Това поставено под въпрос начало може да се възприеме автореференциално към ситуацията на представление, но и препращащо към финала на Шекспировата класическа пиеса, в който след смъртта на Хамлет идва Фортинбрас да въведе нов ред. В „хамлет е мъртъв…” смяната на реда, на системата, идването на нещо ново непрекъснато и безнадеждно се очаква, но напразно. Сред потока от зациклящи думи сюжетната ситуация трудно се изтръгва, но в крайна сметка изглежда горе-долу така: Дани и Мани, брат и сестра, пристигат за 95-годишния рожден ден на своята баба, но и за погребението на своя приятел от училище Ханес. Както се разбира накрая, баща му го е застрелял, защото Ханес искал да открадне пари за наркотици. На погребението те срещат и Оли и Бине, двойка приятели, които вече се стремят към улегналост и нормалност във връзката си и в живота. Всичко това е примесено с податки за инцест, изневери на родителите, още една убийство – този път на бабата, подпомогната да намери края си, защото все не умирала още. Пиесата е храбро преводаческо начинание, което Гергана Димитрова изпълнява наистина достойно. Основното й качество и предизвикателство е вече споменатият начин на употреба на езика, структура и композиция на няколко нива, които взаимно се коментират, допълват, преповтарят и т.н. Сборникът „Десет нови немски пиеси” идва съвсем на място в контекста на представяне на немскоезичната драматургия на български език. Официално призната за една от най-динамично развиващите се и новаторски в европейски мащаб, през последните години насочени усилия от различни страни постигат добро запознаване на театралния читател у нас както с

исторически значими драматурзи от 20. век1, така и с основни представители на драматургията от краевековието в сборника „Съвременен немски театър” в съставителство на Искра Николова (изд. „Панорама”, 2001). Сега „Десет нови немски пиеси” изгражда коректен поглед към актуалното в драматургията от немскоезичното културно пространство от изминалото десетилетие насам. Сборникът представлява и логично продължение на усилията на Гергана Димитрова да представя като театрален практик и преводач най-новото в съвременното европейско сценично писане. Освен в НАТФИЗ, тя завършва режисура и в берлинското театрално училище „Ернст Буш” и добре познава актуалните естетически развития в немския театър и драматургия. В подбора й на текстове си личи стремеж да се представят на български език нейните не толкова емблематични и представителни текстове или автори, колкото разнообразие от артистични почерци и теми. Сред утвърдените имена още от втората половина на 90-те насам, освен Деа Лоер, попада и Мариус фон Майенбург (познат на българската публика с „Огнено лице” и „Грозният”), с една не толкова типична за него, ако се изключи изпипаната игра със стилове и жанрове, пиеса-ноар „Кучето, нощта, ножът”. Останалите автори започват своята професионална реализация като драматурзи от началото на новото хилядолетие насам, като има представители и на най-новото, сега заявяващо се на сцената поколение на 80-те, като немската авторка с грузински произход Нино Харатишвили и Волфрам Лоц. „Лив Щайн” на Харатишвили е изключително амбициозна за млад автор психологическа драма за пианистка на име Лив Щайн, като пиесата е ваднага забелязана и отличена с голямата награда на театралния Фестивал за нова драматургия в Хайделберг през 2008 г. „Няколко съобщения от планетата Земя” (2010 г.) на Волфрам Лоц, обявен от критическа анкета на сп. „Театер хойте” за млад драматург на 2011 г., е най-новата от изредените пиеси в сборника. Сред тях е и вече познатата на софийската публика документална пиеса „Нордост” от Торстен Бухщайнер2.Това, което веднага прави впечатление в селекцията от текстове, е, че нито един не е произведен без институционална или организационна подкрепа. Още в сборника, посветен на немскоезичната драматургия от 90-ге „Съвременен немски театър”, съставителят Искра Николова отбелязва многобройната продукция на пиеси и изключително добре развитата система за нейното подкрепяне – от фестивали или работилници за драматургично писане, през самите театри, които назначават щатни автори или поръчват текстове, конкурси и др. Сборникът имаше своята премиера в рамките на проекта „ПроТекст 6: Ново начало” на „36 Маймуни”, който се състоя в средата на март в САМСИ. Под формата на пърформанс-четене бяха представени две от пиесите в него – „Наречен Господин” от Филип Льоле с реж. Гергана Димитрова и „Улица към плажа” от Улрике Фрайзинг, реж. Петко Стоянов. „Наречен Господин” едновременно разказва и разиграва една от вече често срещаните напоследък истории на хора, които се опитват да водят независим от паричния обмен живот. Публиката бива въвлечена в разказа още от стълбите на музея, вторият му недостроен етаж се оказва подходяща среда за постепенно разпадащия се материален и социален свят на Господин, който по парадоксални пътища се оказва накрая в затвора – и тук прозорците на сградата широко се разтварят, защото Господин всъщност намира там своята свобода, изтръгнал се от всичките зависимости в живота си. Младият режисьор Петко Стоянов представи донякъде тривиалната, но с люботина драматургична структура пиеса „Улица към плажа”. Това е може би и най-камерният и интимен текст в сборника, в който се наслагват минало и настояще време, отсамно и отвъдно пространство и изказва как никога не можем да знаем всичко дори за най-близките си. Петко Стоянов удачно изнася миналото само в записан глас и видео-картина; междинното пространство между небето и земята, където след тежка катастрофа попадат младият Патрик и възрастният Алфред, логично се качва нависоко, а под него е реалното настояще, където ги очакват техните жени Хелене и Дорийн. Проектът „ПроТекст” със своите шест издания до такава степен напредна във формата си, че достига вече до в голяма степен завършени (не)сценични поставяния на представяните текстове, може би в известна степен за сметка именно на перформативността и директния контакт с нетеатралното пространство, в което ги срещат за първи път с публиката. С „ПроТекст 6” своето публично представяне получи резултатът от, както Гергана Димитрова пише, 4-годишен процес на четене и превеждане, събран в тома „Десет нови немски пиеси”, който със сигурност ще раздвижи представите за сценично писане у нас и предлага интересни предизвикателства за театралната практика.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

1 Предимно в преводите на Владко Мурдаров на пиесите

на Шницлер, Хорват, ранния Брехт, Петер Вайс, а от по-

новите автори и на Елфриде Йелинек, Вернер Шваб и Роланд

Шимелпфениг.2 Тя е поставена от Василена Радева и още е част от афиша на

Младежки театър.

Десет нови немски пиеси


Ама били много отвързани и хаотични! Сякаш развързаният глобален капитализъм е по-прибран, сякаш алчността на монополите не ги е стегнала в кръста. Масите, нали, и експертите на Мандевил, в чиито глави има само социология и празнота, ще се заемат да изчисляват и да пресмятат екзит-половете на статистическо лицемерие – заблудените безработни, отчаяните пенсионери, криминалните шайки и внедрените провокатори – масите, нали, – о, масите, те са пенливото нищо, от тях не зависи нищо, от тях няма да излезе нищо. Масите като продукт на колективното имагинерно, което се опитваме да белетризираме в отсъствието на голям Разказ, както гласи постмодернистката докса. По-добре да социологизираме и да банкерстваме, да мениджираме риск и да държим на представителната демокрация, защото нищо по-добро не е измислено, така че това е единственият ни шанс.Капиталистическият реализъм, който променя всичко, така че нищо да не се промени. Радикалната революция да отменим революциите, както заяви служебният премиер, и само след часове пред президентството пламна нова жива факла. Какво знаят те за шанса, който не иска да знае нищо за тях?Единствен шанс? Как е възможно, когато политиката е изкуството на невъзможното? Събитието е извънсъществуващото в една ситуация, то пристига със собствения си дефицит на мълниеносно изчезваща точка. Наистина ли се е случило нещо? Какво? Как да го номинираме и как да декларираме вярност към него?Към безкрайното отваряне-затваряне на един краен свят, към това загадъчно spasing на (не)историческо интервалиране, ние пришиваме пулсиращата софистика на номиниране. Спекулираме през тъмни очила.Наистина ли можем да пресмятаме безкрайното в един постканториански свят? Наистина ли можем да мислим множественото, след като множеството няма определение! Ще го кажа направо – масите са от типа на добавеното генерично множество, което форсира взривоопасно ситуацията по силата на своята неустановеност и безпредикатност.То е голямото in-existent в една ситуация, за да получи в един момент максимум интензивност на екзистенция.Защото не е важно какво са масите, а какво причиняват. Те са извън-мястото на залеза на всеки субект, субектите на експертно знание, както ги титулуват. Масите са неразличимият архе титул на архе политики, събитийната страница на сгъстена историчност на всяка ситуация.И не е важно какво вършат масите, а въплъщаваната от тях екстензия на понятието за генеричност. Ние не сме протест, ние сме процес – този лозунг би бил музика в ушите на един Дельоз. Един друг свят е възможен – музика в ушите на един Бадиу. Само събитийните истини на масите могат да отключат несъзнаваното знание за философски учения, неудобни за политически мениджмънт.Представителна демокрация – забравете! С това мошеничество е бил наясно още Русо. Разделение на властите – забравете! Под емблемата на капиталистически реализъм капиталопарламентаризмът опустошава света. Забравете правилно подредените множества – това наистина е соцреализъм и ние помним униформената му логика, строените множества под императива на правилно стилизирани речи и лозунги.Масите са добавеното генерично множество като изваждане-субтракция на изначалната пустота на ситуацията. Едно добавено генерично множество под индекса на събитийно брожение.Хетерогенно множество от несводими рефлексивни сингуларности, придружено от образцовата аксиома за форсинг на Пол Коен, образцова аксиома за необразцовото неправилно множество, добавящо се към ситуацията в метастабилен еквилибриум. Множество от множества сингуларности, неподлежащи на императива на Едното, добавени изгубени поколения извън генеалогичния императив.И няма как да се избегне привилегированото различие на това множество, докато то остава индиферентно към всички различия. Генерично множество на спящия комунизъм в пробитите ни мозъци, добавящо се към изначалната пустота на ситуационен избор. Каквото и да означава това в каквато и да е форма на живот.Теорията на множествата като гигантска алегория на предикативност, в смисъла на Фреге, трябва да бъде изоставена.Тя постоянно бива компрометирана от форсинга на добавеното генерично множество, на родово-комунистическата закваска.Окото на бурята в етимологичното нищене на Erreignis разчита квантовите сигнатури на комунистическата хипотеза.Комунизмът не е мъртъв, той е undead. Той е безсмъртният ексцес и surplus във всяка ситуация, конститутивната структурна липса, празният квадрат, изгубената обект-причина. Но за съжаление такава е

логиката и на травматичното наслаждение-joiussance, което перверзира всяко желание и всяка утопия. Съвместими ли са Маркс и Лакан? Тук не можем да се спрем на това. Въпреки всичко комунистическата хипотеза не може да бъде компрометирана от тия нищожни седемдесет години на соцреализъм, нито преусвоена от калкулациите на капиталистическия реализъм. Затова аз казвам, че винаги трябва да имаме доверие в масите, без да вярваме в тях есенциалистки. Тяхната недвусмислена сепарация в момента, това привидно бездействие и блуждаене в пустотата на изнудвачески избор, този загадъчен писар Бартълби от великата новела на Мелвил, който предпочита да не... именно тази възвишена прекъснатост на неудостоверимо желание плаши най-много нашите врагове. Защото понякога да не правиш нищо е най-радикалният акт.Затова аз казвам заедно с Бадиу никога да не бъдем в мястото, където са нашите противници. И организаторите на протеста не са ли движени точно от тази максима, докато се опитват да ги уличат в безпомощност и липса на стратегия?Защото те са на дистанция не само от държавата, но и от закона на противостояние между доминация и доминирани. Не противостояние, а отстояние в точките на диагонала, за да разцепят самия закон. Защото това означава генеричното – отношение на недоминация, отношение на неотношение.Мислене не чрез абстракции, а чрез субтракции. Враговете ни се ужасяват от нашето отсъствие, от незапълнимата пустота на генеричния комунизъм, която всячески се стараят да запълнят с колекция от стоки, с насърчаваното наслаждение като политически фактор, с прелестите на пазарния сталинизъм, с мафиотската оферта на едно предложение, на което не може да се откаже.И бързат да връчат избирателни бюлетини на тези, които са никои, част от никоя част, без имена, само с лицата си в анонимната (без)лицевост на прекратено съучастничество в една позорна мутренска реалност. Масите са добавената неконсистентност към непоправимата празнота в битийния ред. Der nichtige Grund des nichtigen Entwurfs, както го е формулирал Хайдегер едва ли не в протоколите на счетоводно нулиране (нищо чудно, след като нулата е въведена в Европа едва през 13. век редом с откритието на изчезващата точка в перспективата и имагинерните книжни пари).Масите са генеричното извън държавната генерализация на човешкия опит, те са извън сметките, за да насърчат търсенето на сметка извън студената капиталистическа калкулация. Те са сведената до нищо основа на сведения си до нищо проект… свети Павел го е казал по-хубаво – защото фигурата на този свят преминава. Но възкресенският субект на истината-събитие сочи друго – възможно е да мислим безкрайността. Павел, този Ленин на древността, го е знаел, но знае ли го Българската църква, която ни подхвърля само великденски афоризми?Масите отново са въплъщение на субтрактивния модел, какъвто го знаем от философията на Бадиу, субтракцията като формален метод на изваждане, чийто политически превод е политики на дистанция от държавата. Те го изразиха ясно без да са чели Бадиу – не искаме нито правилните партии, нито жалките профсъюзи, нито още по-жалките шоумени, нито социализъм, нито капитализъм или общество на спектакъла.Ето това диагонално неактово и деактивирано прекосяване на фундаменталната фантазия е нещото, което ужасява „правилните“ им противници с техните правилни линии и софистики. Генеричното само по себе си е мисъл. Генеричното е отношение на недоминация, присъствието на едно отсъствие. Щяла да изпадне държавата в рецесия? Не се знаело какво искат тълпите, всеки искал различно и ексцентрично? Трябвало да се запази легалният ред – шегувате ли се? Юрисдикцията, както я нарича Жан-Люк Нанси, е юрис-фикция. И може да се сформулира само с едно изречение на Кафка – съдът те приема, когато дойдеш, и те пуска, когато поискаш да си отидеш. Ония месианистични общности на Агамбен, които ще си играят със законите както с детски играчки, това българските магистрати са го постигнали отдавна. В по-новия сегмент на българска история е имало само едно истинско завземане на властта – познайте кога? – от чиито ефекти продължава да се ползва незаслужено само една прослойка – познайте коя? Затова Светлозар Игов ще казва, че тук винаги е имало само една мафия. Запушете си ушите пред онези, предъвкващи ресентимента на събитието, генерични братя и сестри! Вашето наистина не е протест, а процес, велик генеричен процес на безкрайната комунистическа хипотеза, на „комунистическото“ в чисто формалния му смисъл на една нова теория на множества извън алегорично предициране.Защото вие сте никои, за да станете всичко!Защото те отново искат да ви оковат в електоралната схема и фалшива публичност, във вица на частна екзистенция, както го отиграват жалките шоумени.Те отново ви искат ангажирани на правилната страна,

отново искат да изпълнят желанията ви, да ви активират като работна сила, да ви задействат в правилна схема на разделение на власти и разделение на труда. Но вие се дистанцирахте дори от правилното решение по Брехт – да изправите тези правилни демократи до правилната стена и да пуснете в телата им правилния куршум.Масите, Реалното на масите, Реалното на тези неправилни множества, на аморфния човешки материал – и невъзможната среща с тях.Но аз казвам, че може, и го казвам вентрилоквизирано чрез тях.Защото новият идеологически трик се състои в издигането на нещо в невъзможност като средство за отлагане или избягване на срещата с него. Само че е възможно – възможен е, възможен е друг свят.Възможни са политиките на невъзможното. Масите като двигател на прогреса – забравете това! Реалното на масите като спънка във формализацията, като внезапната спирачка на влака, по Бенямин – това е скритата подоснова на политиките на сепарация.Silent majority – подвеждащата фикция за либерален консенсус – забравете това!Проривът се е отворил и продължава да зее, и единствената му възможна номинация е класова борба, и само така може да се впише в мястото на набраздената празнота горящото тяло на Пламен Горанов. Постмодерният цар без царство бе посъветвал българите да сменят чипа си, очевидно правейки поредната фатална грешка, характерна за фамилията му.Това не е народът на Негово Величество, това изобщо не е „аз, Народът“ като предикат на една негодна държавна машина.Това не са масите, както са описани от Елиас Канети.Това са масите-multitudes като част от глобален процес, така както са предвидени от италианските автономисти, и тук наистина става въпрос за „интелектуалността на масите“, дори най-необучените и необразовани, като част от постфордистката работна сила, става въпрос за оня реализиран „родов интелект“ по Маркс, който внася истинската новост в света за разлика от реакционните новости на капитала. Затова аз говоря за Бартълби – не като един. И за Бартълби невъзможните политики на невъзможните генерични множества.Бартълби предпочитащият да не казва какво не предпочита... нито революции от класически тип, водещи подир себе си империи, нито обскурантистки реформации на silent majority. Но какво иска Бартълби? Вие сте отговорът, вие, които стоите в могъщия диагонал на субтракция, за да направите излишни господарите на света. Вие сте генеричното отсъствие на фикцията, която движи света.Вие не сте работниците на почасова надница, вие сте тружениците на последния час.Вие сте чакани на земята в таен завет извън политика и теология, вие, които в субтрактивната си чистота не желаете и не предлагате нищо, защото сте самата месианистична оферта за нов свят.

За Бартълби политикитеот стр. 1

Н Е П Р Е М Ъ Л Ч А Н О

Джон Гутман, Викът, 1939

10 Литературен вестник 24-30.04.2013

Няма съмнение, ние сме виновни и зли, и само в редки моменти сърцето ни се отваря за милосърдие. Да си цялостен човек, означава да си способен да поемаш вина. Дълбоко убедена съм, че всичкото разказване, което заслужава името литература, трябва да посреща очи в очи нашата постоянно наново трупаща се вина. Че там е залегнало просветлението, което, макар и да не може да избави, би могло да достави облекчение, облекчение чрез естетическото удоволствие, което просветлението създава...1

(Из встъпителната реч на Сибиле Левичаров „Кръвопролитната същност на разказването“ при

откриването на Европейския писателски конгрес, 2009 г.)

Прободени от мощното копие на аз-разказвачката, падат в романа „Апостолов“ на Сибиле Левичаров мъртви бащата Христо и България – осмени, презрени, озлочестени и поругани. Отцеубийството и българоубийството в „Апостолов“ се четат като разказ за едно извършено във фантазията разширено убийство, възхитително инсценирано от една нежно обичаща, дълбоко наранена изоставена дъщеря. В това двойно убийство жертвата се превръща в палач, безсилието във властност – и двете вследствие на „кръвопролитната същност на разказването“. И ето че за втори път той е умъртвен - болният баща, който, както разбираме, е бил толкова болен, че е сложил край на живота си. Лежи, низвергнат и безжизнен, подобно на лъва под конските копита на славния Мадарски конник, този път обаче промушен от безпощадното перо на една езикова виртуозка. „Убийството на лъвове, привилегия на езическите владетели...“, чуваме да злослови аз-разказвачката от „Апостолов“ и веднага се съгласяваме с нея. Нали и тя наполовина принадлежи към тях, към тези типични, постоянно злословещи и оплакващи се българи? Нали аз-разказвачката, както научаваме от романа, е наполовина българка, едната й баба е била от Пловдив, а дядо й от Пазарджик? От сърцето на Тракия идват българските й предци, които в „Апостолов“ падат като нейни жертви.Защо обаче тъкмо при посещението на Мадарския конник, в главата „Джеки“ от „Апостолов“, във въображението на озлобената аз-разказвачка се ражда фантазията за един опитомен, кротко дремещ лъв? Защо тъкмо при наблюдението на Мадарския конник и убития под него лъв заявяват за пръв път по-нататъшното си участие философът Блуменберг и приказният лъв от следващия роман на Сибиле Левичаров „Блуменберг“? От кой ъгъл на душата изскача асоциацията и защо тя изведнъж прескача от фантазията за един добронамерен лъв към мъртвия баща? „...Блуменберг е израснал чрез със своя лъв. В трайната близост на един лъв и аз бих се осмелявала повече. Миризмата на козината му, още димяща от предишни убийства, могъщият дъх, струящ от устата му, те например биха ме навели на съвсем други идеи по отношение на баща ми. Диви и същевременно нежни. Един лъв не си разчиства сметките, той изобщо не пресмята. Баща ми ли? Лъвът би се прозял и би отметнал глава встрани от досада. Въже? Лъвът би тупнал с пискюла на опашката си по пода, и с това темата щеше да бъде веднъж завинаги приключена...” (Apostoloff, с. 147). Има ли съмнения колко дълбок копнеж по един баща лъв, който да закриля, да пази, да подкрепя в живота дъщерята на самоубиец при оцеляването й в ужасния съдбовен въртоп и да й помага да превъзмогва самотата на човешката нищета, се усещат в тези редове!Най-добрият баща е мъртвият баща, бащата в небето, и най-вече този, когото удоволствено и собственоръчно сме убили като черна овца във въображението си. Но „Може би най-важното, което Сибиле Левичаров донася от екскурзията си в предишни времена, е убедеността, че страхът и вината не само са били, но и продължават да бъдат, макар и некръвопролитно, вътрешно субтилно, най-силните мотиви на разказването...“, казва Гизела

1 Sibylle Lewitscharoff, „Der mörderische Kern des Erzählens“,

Rede zur Eröffnung des Europäischen Schriftstellerkongresses 2009,

Gollenstein Verlag, 2009, S. 49.

Ванд в коментара си върху речта на Сибиле Левичаров в Саарбрюкен, озаглавена „В търсене на скритата вина“. Тези разсъждения ни карат да се замислим и да станем още по-будни, когато оттук нататък четем текстове на Сибиле Левичаров. Защото у нас се прокрадва спешно съмнението, че „този баща мърша“ един ден ще възкръсне под същото онова перо, което го умъртвява безмилостно, че „жертвата...“ ще бъде „първо

демонизирана, а след това обожествена“2...„...Не любовта е тази, която може да държи мъртвите в шах, мисля аз, а само добродушно поддържаната омраза“ (Apostoloff, с. 248). Така завършва романът „Апостолов“ и за тези, които не се интересуват по-нататък, изглежда, че всичко е ясно казано. Затваряме немското издание на романа и поглеждаме за последен път хубавата черно-бяла мъжка снимка (на четвърта корица е отпечатана страница от стар български паспорт), за да се сбогуваме с литературно (отново) умъртвения баща. И тогава наблюдателното око открива под паспортната снимка българска гербова марка от 1940 година. На нея е разперил лапи един миниатюрен, борбен, жълт лъв. Чиста случайност, си казваме, и се сбогуваме с „Апостолов“.Но изведнъж той изниква отново като от Нищото, появява се този път в късна доба в работния кабинет на философа Блуменберг, „голям, дишащ, жълт“... И също като мъртвия баща влиза през стената, настанява се, държи се дискретно и мълчи. После изчезва, за да се появи отново внезапно по време на лекция, и то не на коя да е, а точно на онази лекция, на която мюнстерският философ професор Блуменберг разработва пред студентите си темата за „Необходимостта на човека от утеха при същевременната му неспособност да бъде утешен“. „Флуиди утеха” струят от този лъв, когото никой друг освен Блуменберг не вижда, но четирима от най-запалените му студенти блуменбергерианци усещат, че наоколо витае нещо изключително. Изведнъж професорът се усеща като съвсем малък мъж, а лъва възприема като огромен. И така, настанил се в представите си удобно между лъвските лапи, професор Блуменберг изнася лекцията си докрай. Тази картина внушава усещането за една задушевна връзка между баща и дете. Така постепенно лъвът се превръща за философа в тих, доброжелателен придружител, в утешител и защитник, в „генератор на оптимизъм“. Той доставя доверие, уют, себеувереност и освобождава от завист и ревност. Лъвът дори пази професора от страха му от смъртта...Този лъв изглежда е въплътил у себе си всичко, което притежава един мечтан баща. И така той, убитият баща, възкръсва в образа на лъва „досегаем, власат, жълт“, вече обожествен като омнипотентен, спокоен и успокояващ, пазещ, подкрепящ, отнемащ страха, даряващ чувство за сигурност. Още една фигура в романа знае за съществуването на лъва и е убедена „без всякакво съмнение“ в присъствието му. Това е дребничката стара монахиня с „черни като въглища“ очи, Кете Мелис. Но нея не сме ли я срещали вече в „Апостолов“? Не ни ли напомня на българската баба на аз-разказвачката, на онази „детински дребна, увита в абсурден вълнен шал старица”, с „огромни черни очи“?Голямата литература се отличава по това, че държи читателя в постоянно безпокойство и че пришпорва въображението му до краен предел. Ако се отдадем напълно на фантазията си и се опитаме да преоткрием образа на незрялата аз-разказвачка от романа „Апостолов“ в романа „Блуменберг”, се оказва, че я

2 Из встъпителната реч на Сибиле Левичаров

„Кръвопролитната същност на разказването“ при откриването

на Европейския писателски конгрес, 2009 г. (Sibylle Lewitscharoff,

„Der mörderische Kern des Erzählens“, Rede zur Eröffnung des

Europäischen Schriftstellerkongresses 2009, Gollenstein Verlag, 2009,

S. 49).

срещаме в различни хипотетични степени на зрелост, скрити в персонажите на четиримата студенти и монахинята Кете Мелис: в образа на емоционално нестабилната Иза, на провалилия се от малоценностните си чувства Рихард, на суетния, най-накрая пълен с ярост срещу целия свят Ханзи, на станалата пленница на перфекционизма и ригидността си монахиня. В процеса на съзряване на аз-разказвачката от „Апостолов“ авторката Сибиле Левичаров отрежда смърт на всички персонажи един след друг: студентката Иза се самоубива от несподелената си любов към Блуменберг, Рихард става жертва на убийство в Южна Америка, Ханзи претърпява професионален провал в частната си практика на философски съветник, полудява и умира внезапно в пристъп на обърканост на една гара. Най-накрая умира и професор Блуменберг, а малко след него най-успешният му ученик – трезвомислещият, амбициозен, отдал се на бягство в работата Герхард. Герхард се хабилитира, но в момента, в който го избират на ръководна длъжност в елитното Висше техническо училище на Цюрих, получава мозъчен удар и умира няколко часа по-късно в разположената наблизо Университетска болница. Философът Блуменберг и последователят му Герхард Баур представляват най-зрелите степени в индивидуалното развитие. Но мощта на преходността помита като цунами всичко по пътя си.Ако някой реши да замени навсякъде в романа думата „лъв“ с думата „баща“, то този някой се превръща в откривател. Дълбоко в себе си и философът Блуменберг си остава дете. Светът, който се крие зад персонажите на Блуменберг и лъва в тяхното, прекрачващо всички земни граници невербално общуване, е светът на една небесна, нежна, одухотворена връзка между баща и дете. Доближаването на детето към бащата става много внимателно, плахо, мило, безмълвно. Блуменберг решава да не посяга към лъва, за да се убеждава в действителността му, тъй като „прекомерната близост би могла да разруши всичко“, поне така е на земята. Телесното докосване се случва едва в Отвъдното, където един ден се пренасят и двамата. Въпреки това взаимоотношенията с бащата лъв са съноподобно приказни, топли, непринудени, а привързаността – затрогваща и простираща се далеч отвъд границите на всички сетива.В онейроидната заключителна сцена „Във вътрешността на пещерата“ много български читатели ще видят пещерата „Дяволското гърло“, откъдето според легендата Орфей слиза в подземния свят. Тук се срещат отново всички герои от романа и сякаш ни пренасят със себе си в Отвъдното. Срещата между Блуменберг и лъва, върху който философът лежи облегнат, с останалите умрели на земята герои (интерпретирани по-горе като умъртвени различно зрели страни на селфа) е странна и изпълнена с мистика. В пещерата се появява и една яребица, чийто образ по усещането, което предизвиква, много наподобява образа на майката на аз-разказвачката от „Апостолов“. Всички са тук... За да реконструират земните си истории обаче, постоянно им липсва някаква забравена дума, без която не могат да продължат напред. Всички непрекъснато се спъват в изтласканото, за да се провалят отново в човешкото си несъвършенство и в Отвъдното, докато на Блуменберг изведнъж хрумва куплет от Гьоте, който призовава към ново начало. Тогава от гърлото на лъва се изтръгва мощен рев с името „Блуменберг!” - и се случва най-прекрасното космическо прераждане, омагьосващо в своята вездесъщност – с един удар на лапата си върху гърдите на философа лъвът го повлича в някакъв друг свят...Романът „Блуменберг“ от Сибиле Левичаров, нежна покана за помирение на дълбоко нараненото дете към баща му в Отвъдното? Едно скрито обяснение в любов към мъртвия баща от неизживения копнеж по съвместен живот с него?Би могло да бъде така, но би могло да бъде и съвсем другояче, гласи едно познато психологическо клише. Факт е обаче, че лъвът е любимото животно на българите, с което те не са спирали да се идентифицират от прастари времена. Лъвът е най-обичаният животински символ, откакто съществува България. Затова и българската парична единица се нарича „лев“ – старобългарската дума за „лъв“.

26.09.2011Luzern

Клиничен доц. д-р ЕВЕЛИНА ЛАМБРЕВА ЙЕКЕР, д.м. Психиатър психотерпевт, писател

П Р И П И С К И

За Мадарския конник и мъртвия баща - или кой е

лъвът в „Блуменберг“Психоаналитични разсъждения върху романа „Блуменберг“ от Сибиле Левичаров


Тони Зарев

Началото на март 1953 г. започна както обикновено. Но ето че в началото на месеца спокойствието бе нарушено. Разнесе се тревожно съобщение: бащата на народите, генералисимус Сталин, не е вече между живите.

Авторитетът на вождовете след комунистическия преврат у нас бе преминал всякакви разумни граници и се бе стигнало до пряко обожествяване. На официалните места бяха поставени огромни гипсови бюстове с партийните кумири. Изработката им се бе превърнала в промишленост. Сталин, Димитров и Червенков се натрапваха на всяка крачка и станаха част от еднообразието на сивата действителност. Спомням си как като малък се плашех от боядисаните със златен бронз бюстове на Сталин и Димитров, намиращи се в една от залите на Централна поща.

Особено досадно бе, че на партийните величия се приписваше някакво въображаемо бащинство, което се простираше над цели народи.1 Но не беше само това. Бащите не мирясваха и след смъртта си вампирясваха, излизаха в потайна доба от построените им гробници, за да докажат, че са вечно живи. Тогавашнитe поети се надпреварваха да рисуват подобни картини, конкуриращи най-страшните кадри от филмите на ужасите, които тогава още не познавахме: Но когато полунощ ударии отнейде екне боен зов,изведнаж на входа се изправяживият, безсмъртен Димитров.

С топла шуба, метната небрежно,и със своя руски сив калпактой минава през площада снежени изчезва в ледения мрак.

(Дим. Пантелеев, „Среднощен гост”)

Надживял преходност и умора,тръгва Димитров от Мавзолея,че не може без небе и хора.Цял е в мисли... И къдрици белис пръсти реши, сън и тленност пъди.

(Н. Зидаров, „На един прозорец от надежда”)

Даже и когато не напускаха смъртното си ложе, партийните великани следяха от своите саркофази всички, особено подрастващото поколение:

Онзи, който спи във Мавзолея,и в съня си вижда как растеш.

(Павел Матев, „Баща”)

Всички тези страхотии се наслояваха в моята душа, като в образите на партийните вождове виждах нещо заплашително и зловещо. С детския си разум отхвърлях тяхното попечителство. Веднаж, когато баща ми каза с горчив хумор: „Знаеш ли, че твоят баща е вече Сталин!“, аз със сълзи на очи се възпротивих на такава възможност. И ето че великият ни баща си беше отишъл. По радиото зазвучаха тъжни мелодии, навсякъде се развяваха черни знамена. Сега, шестдесет години години по-късно, отварям траурния брой на „Литературен фронт“. В него се лее поток от сълзи. Тук Николай Марангозов верен на патетичния си стил проплаква:

Сталин – мъртъв?Скръб разкъртва скръб гори – боли в гърдите...Ала твърдостискай устни свити!

Със перототи за стотенпът във гневен стих повтаряшсвоя гневен ропот:– Не, о, смърт коварна!

Не оставаха по назад в мъката си и Лъчезар Станчев, Ангел Тодоров, Димитър Гундов...

Лъчезарният поет, възвестил „Пролет на булеварда“, сега проплаква:

Няма вече да говори Сталинс мощния и тъй човечен глас,земно слънце геният запалии отмина... В оня светъл часна победа – в комунизма аленСталин пак ще бъде между нас.

Неочакваната смърт на бащата на народите по особен начин се интерпретира в следния стих на Славчо Чернишев:

Ний виждахме: той гасне много бържеЖивее преброени часове.Не искахме. Не вярвахме. Но свърши –внезапно, като силни дъждове.

Този неканоничен текст е убягнал от партийните цензори. По този начин не се ли опровергаваше митът за стоманената мощ на Вожда? Досега знаехме, че той е безсмъртен. Как така ще умира явно, в немощ, като обикновен човек?!

Безсмъртието на вожда се разглежда по друг начин в „Не умира такъв човек“. Така гласи материалът на партийния графоман Ст. Ц. Даскалов, набрал инерция и изкупил вече своите минали грехове. Даже и невръстните деца, вплетени във всеобщата истерия, страдат неистово. При скръбната новина ето какво се случва с четиригодишния палавник: „Детето изпищя ужасено и падна като прекършено стръкче. – Умрял! Чичо Сталин умрял... – давеше се то в сълзи и стаята звънтеше от пронизителните му писъци...“. Майката успокоява невръстното дете: „Не бой се, сине... Такъв човек като Сталин не умира“.

Смъртта на вождоветеДетски спомени с литературен прочит

Мъката си са принудени да изливат (уви!) и Ана Каменова, Петър Динеков, Георги Цанев, Стоян Загорчинов, Боян Болгар... Може ли да се приеме сериозно написаното от авторката на „Харитининият грях“: „В този час на безпределна тъга изпитвам гордост и сила, че живея в епохата на Сталин“? Или заключението на ерудирания професор Динеков: „Смъртта на великия Сталин е тежък удар за нашия народ. Сталин въплъщаваше най-добрите черти, най-благородните стремежи на съветските народи...“b.

Спомням си деня на погребението на вожда. На този ден, 9 март 1953 г., бяхме освободени от училище. Точно в 11 часа завиха зловещо сирени, движението по улиците спря. Всички съседи от близките кооперации се появиха и застинаха зад затворените прозорци. Защо? Вероятно искаха да покажат един на друг, че искрено скърбят за смъртта на другаря Сталин.

Всички вестници публикуваха една и съща снимка: отдясно Бащата се е проснал безмълвен и безопасен в своя саркофаг, а отляво членове на Политбюро стоят като истукани, видимо уплашени и объркани от ситуацията.

На следващия ден в двора на училището се състоя траурен митинг. Потъналата в сълзи директорка не можа да довърши речта си. Продължи нейният заместник, който ни успокои: „Не плачете, деца, Сталин е жив...“. Не си спомням ясно следващите дни. Знам, че ме задължиха да направя албум със снимки, посветени на любимия вожд. Това беше лесно, тъй като такива снимки се намираха в изобилие. Не можеше и да се мисли за отказване от възложената задача.

Минаха няколко години. Задухаха нови партийни ветрове. Върху пиедестала на голямата статуя на Сталин на входа на тогавашния „Парк на свободата” (Борисовата градина) някой бе написал с тебешир: „Не важиш вече, старче!“. Идваха на власт нови вождове, започваше нашата младост, която щеше да прегори в комунистическото безвремие. Нови литературни безумия щяха да венцеславят новия герой – човекът с каскета от Правец.3☺

1 Впрочем идеята за бащинството е стара. Ето какво са пели учениците в нашите възрожденски училища за султана Абдулазис: Нека слушат вси държави, Да ся чуе по света, Как ся люби, как ся слави Наший драгий цар-баща. (Йоаким Груев, „Песни пеяни в различни случаи у българското в Пловдив училище”. 1867).2 Вж. още: Цялата родина – негов паметник!, В: Ал. Йорданов. Завръщане. С., 2006, с. 400–416. 3 В най-ново време графоманите също прославят силните на деня. Има оди за Бойко Борисов, Георги Първанов и др. Макар и несериозно, това творчество се вписва в контекста на деня. (Например вж. Стоян Бочуков. Избрани стихотворения „Синчец“, В: Росен Тахов. Книга на гениите. С., 2011, с. 485–486.)

Л И Т Е Р А Т У Р Е Н Д Е Т Е К Т И В


Мая Горчева

За нас една гальота фина поезия не струва колкото едно кринче истинска обществена деятелност. La

Можем да го считаме за завършен проект, оградил

своя периметър между предходниците от най-

представителната част на литературния ни

канон: Ботев – „праобраз и предтеча“ и Гео Милев

– „разрушител и обновител“, и „новото изкуство“.

Наясно е с определянето на своето разбиране какво ще

е това „ново изкуство“. Прокламира своите задачи,

оттласквайки се от съвременниците и опирайки

се на едно свръхзнание за историческия промисъл с

поръчителството на небългарски форми на правене

на изкуство. Този проект има самочувствието, че е

направил възможно на български, за българския читател,

да се говори за едно развиващо се във и извън българското

конструиране на времето и на новото качество на

човешкото. Че е намерил онази опорна точка, която

ще го изстреля отвъд „оризището на традицията“,

но и отвъд текста и неговото жанрово изпипване – в

категоричното разпределяне на човешки позиции и

жестове на писането.

Програмният увод на първия брой отделя с разредка или

с едър шрифт ключовите категории на този проект

и литературноисторическата му обоснованост:

„Трагично загиналият Г Е О М И Л Е В, в страниците

на удушеното от полицията списание ПЛАМЪК, изказа

една вековна истина: Няма сила, която би могла да

угаси пламъка на мисълта“. Първият брой от втората

годишнина ще бъде посветен на Гео Милев и Георги

Шейтанов – припомняйки българските образци на

„новото изкуство“, което е „изкуство на масите“ и

„изкуство на новите истини“. Една вярност има и в

цитирането на Страшимиров и „Ведрина“, поддържайки

писателското възмущение от реакцията след

Септемврийското въстание.

Новото изкуство е пролетарско, но съвсем не означава

писателят да е партиец, дори по-скоро да не е партиец

е нужно, за да се приближи до онова, което е същина на

времето. То е в социалната борба и е авангардно, „преден

пазител“ в един буквален смисъл: „И днес, когато сме

изправени пред зида на световните реакционни сили,

и когато ефрейтора на картелирания капитал дава

команда за стрелба срещу сътворителя на новия свят

– работническата класа, – на бруствера на тоя фронт,

художникът не може да бъде артелчик и със знамето

на водоносното магаре да претендира за фронтовак. В

двубоя на културата с тъмните реакционни сили той

трябва да бъде на първа линия“ (Ламар. „Искуството в

социалната борба“, І, 6-7).

По Гео-Милевия модел за модерната поезия, израз

на „модерната душа“, и това „ново изкуство“ се

самозаявява през НОВИЯ ДУХ, издигнал знамето на

ВЕЛИКАТА ПРЕЦЕНКА. Die Umwertung aller Werte става

– все по това време – доста успешен пропаганден трик

и маскарад на „Вечното завръщане“ на митологиите в

партийните сборища по немските стадиони.

Все по този тертип, този път без поръчителството на

Ницше, „новото изкуство“ идва с убедеността, че в него

се събират „душите на МИЛИОНИТЕ“. То е изкуство

на масите, култът към „индивидуалитета“ е една

сделка, както казва Георг Грос. Без егоцентризъм (или

ресантиман), а с аристократизма на призваните тук ще

се разказва за света на милионите. След увода манифест

стои снимка, от която гледат Ъптон Синклер, Чарли

Чаплин в грима на своя филмов двойник и Е. Е. Киш. От

големия свят на световното изкуство по страниците

на „Новис“ се появяват Ервин Пискатор с „Пролетарски

театър“; Александър Блок; Иля Еренбург с фрагменти

за киното; Пудовкин с книгата си „Филмова режисура

и филмов манускрипт“ в преводен материал от Клаус

Херман1; художникът Хайнрих Циле – с посмъртен

1 Klaus Herrmann (1903-1972) е редактор на упоменатото в

„Новис“ издание Neue Bьcherschau; един от водещите автори в

портрет от белградчанина Павле Бихали2; Heinz Luedecke

ще представя „Новата немска лирика“; теоретични

текстове от И. Маца за Интернационала на левите

художници и за „Естетика на пуристите, естетиката

на машината и конструктивизма“; Ъптон Синклер в

портрет от Флойд Дел и с разказа „Джо Гънд“; F. O.

Weisskopf с „Два вагона от Нижне Верешки“3; Бранко

Гавела ще очертава „Пътища към новия театър“;

Маяковски с откъс от „150 000 000“; Георг Грос с

автобиографични бележки и карикатури; Виктор Турин

с новия си филм „Турксиб“4, и въобще „Пролетарския

филм“, представени от Heinz Luedecke. В хрониката:

Айзенщайн, Пискатор... Най-популярните лица на това

време са Ленин и Чаплин, а „Чарли е наш, т.е. нов, ляв,

ФУТУРИСТ“5. Какви са „приятелят Пил“ и Били Дъв, и

другите киноартисти, любимци на Йоже и на масите

– героите на литературните разкази на това списание?

Как се съчетават те с „внасянето“ на БУНТОВНИЯ и

ТРАГИЧЕН елемент в патоса на социалните борби? Или

с лозунги като: СВЯТА, МЕТЕЖНА КРЪВ БЕЛЕЖИ

ТРАГИЧНИЯ ПЪТ НА ПРОГРЕСА!

Ако вземем едното или другото, лесно ще ги поставим

в стройна схема. Кървавите белези на трагичното и

метежното са по вектора на етиката на свободата,

радикалното стремление, което Лалю Маринов Пончев

пренася в „Новис“ от сътрудничеството си в Гео-

Милевия „Пламък“. Още по-назад водят към реченото

от Пенчо Славейков: „Анархизма е квасът на повечето

стихове на Ботйова, както и на прозата му“6.

Хари Пил, както Чаплин или Ленин, или немските

стадиони, са тържеството на масата, проектирано вече

в културната критика на човека-маса, само че добило

реален облик.

Масово или трагично, „новото изкуство“ не търси

имена за естетическото (пък и текстовите примери

за това ново изкуство не са многобройни). „Човечност“

е етичната му стойност, както казва увода от бр. 1,

ГДР, председател на съюза на писателите 1957-1971.2 Павле (Пал) Бихали (1898-1941) започва през 1928 г. сп. „Нова

литература“ (Нолит). Заловен и убит от Гестапо през 1941 г.

Станал известен със скиците от делничния живот, Heinrich

Zille е от карикатуристите в „Симплицисимус“, където

впрочем през левичарския му период непосредствено след

войните публикуват също Георг Грос или Кете Колвиц.3 І, 2, 69-70. Franz Carl Weiskopf (1900-1955) e от немскоговорещо

семейство от Прага, с майка славянка и баща от еврейската

общност. След ІІ световна война е посланник на Чехословакия

във Вашингтон, Стокхолм и Пекин, но от 1953 г. се установява

в Източен Берлин. Публикуваното стихотворение е

коментирано и в статията „Новис и РЛФ“.4 І, 4-5, 187-188 и 189-190. „Стальный путъ. Турксиб“ (1929) се

смята за едно от постиженията в документалното кино.

Режисьорът Виктор Турин живее в САЩ между 1912 и 1923 г.,

от които пет години е в Холивуд, пише сценарии и играе. 5 Иля Еренбург. І, 1, 29.6 Пенчо Славейков. Българската поезия. І. Преди. Мисъл ХVІ, кн.

2, 1906, 87.

по-сетне уточнена със сърце дизел-мотор7 – и тя ще се

препотвърждава в разкази за самотници и несретници

на фона на динамичния свят с радиото и треновете:

войници на фронта8, млади момчета, които търсят

работа и бълнуват за Америка9.

„Социалност и интернационалност“ е неговото

съдържание, или болезнено видение за предстоящата

„Бяла Европа“, малтусиански безрадостно и

разсъдително:

„Голямата лудница [...] След столетие ще имаме

свръхнаселение. Няма да има вече свободно кътче,

лейтенант, където да седне и спокойно да се напие човек.

Върху земния глобус ще поставят табела „Само за

правостоящи!“ (Ясен Валковски, „Бяла Европа“).

„Революционност“ ще е неговият дух и патос

– безразлични към всякакви условности на реалното,

защото неговият стил е „реализъм“, но не

фотографически, а синтетичен, химически създаден.

Техниката му на бързи преходи и внезапни развръзки

или назовавания е „конструктивизъм, динамичност и

конкретност“. Изкуство, което ще изостри волята за

борба и ще стане социална активност.

И ще прекрачва развеселено литературно,

сантиментално и сезонно време:

Чакахме една революция...

Но лятото заседна на мангал

и съхнат сълзите му чисти,

в които виждат символистите

една любов, потънала в печал. (Ламар, „Лято“)

Това е обречено да бъде „новото изкуство“, чийто импулс

идва от „реалитета“, от едно време на „полулегална

легалност“, в дните на „подлост и приспособимост“.

Призвано е обаче да бъде арбитър, „раздаващ обществено

историческата правда“10. Сред описаните налудничави

банкови афери и журнализма и самата поезия навярно

звучи налудничаво. Историческият преглед на

Стрелочник го води към едно неизречено предчувствие

за предстоящия голям пролетарски поет – от 1926 г. са

първите ръкописи на Н. Й. Вапцаров. По-късно обаче не

пише студия и за него.

Списанието се определя „за изкуство и културен

преглед“, литература в него не е посочена. Литературата

неизбежно трябва да е социално действие. „Мисъл“

възниква като „Списание за наука, литература и

изкуство“, после го наричат „Литературно-обществено

списание“, а от 1902 г. на първа корица стои само

името „Мисъл“, без уточнения. „Везни“ на Гео Милев

започва да излиза като „литературно-художествено

списание“. Наследниците на „Пламък“ са категорични, че

литературата не се дели от социалното, че прегледът

на културата е първостепенната пред литературата

задача. „Мисъл“, обратно, постепенно излиза от

граждански литературното, устремена към „другия бряг“

на изкуството, за да въздигне литературата като акт на

освобождение. След полемики в защита на естетически

завършеното изкуство Гео Милев акостира в „Пламък“:

„месечно списание за изкуство и култура“, в полемично-

полицейската суматоха на своята съвременност.

Манифестите на „Везни“ са изящни есета,

нареждащи понятията за „анализ“ или „синтез“, за

литературни школи или стил в поетични фрагменти.

Когато социалното превземе стилистичната

чувствителност, манифестът заговаря с лозунги:

„ВЕЛИКА ЧОВЕЧНОСТ“, „ВЕЛИКАТА СВЕТОВНА

ТРАНСФОРМАЦИЯ“, „НОВОТО ИСКУСТВО Е

ИСКУСТВО НА НОВИТЕ ИСТИНИ“, „НОВОТО

ВРЕМЕ“; в разредка и шрифт. Или се е променил

стилът на времето, което вече е станало доловимо

само чрез лозунгите и идеологическото си затваряне.

Срещу „Небето“ на Гео Милев „великата човечност“,

предусещана и в реториката на „Пламък“, свързва

авангардното писане – през фасцинацията от масите

– с милозливите киносюжети на масовия човек и

страданията му сред враждебния неразбираем свят. Или

7 Владимир Харизанов. Под сянката на Мадара. ІІ, 3, 106.8 Ясен Валковски. Бяла Европа. І, 2; Е. Е. Киш. Военна поща

след сражение. І, 171-172; Ламар в неозаглавения разказ за

отстъплението. І, 4-5, 174-176. Книжка 4-5 е с тема „Войната“.

Илюстрирана е със серия фотографии и рисунка за газовата

война. Противогази се появяват и в илюстрациите на кн. 1, ІІ. 9 Самуил Д. Стрезов, Anga (І, 3, 102-104); Славчо Васев, Йоже (І,

4-5, 151-160), Братът на Йоже (ІІ, 1, 17-20).10 Пълният цитат гласи: „Изкуството иде не като адвокат,

а като а р б и т ъ р между враждебните идеи, класи,

обществени настроения, раздаващ обществено историческата

правда, смисъл, красота, които големия поет на епохата е

изстрадал в живота си, прозрял и въплътил в творчеството

си.» Стрелочник. „Ренегатството в литературата“. І, 6-7, 210.

За проекта на „Новис“А Р Х И В Н А М О Д Е Р Н О С Т Т А


обратно – оголва най-жалките черти на съвременността

във фотографски или карикатурни образи11, а те са

изобилни в „Новис“, по-изобилни от литературните,

препечатвани от автори на „Симплицисимус“ или на

Asso: „Асоциацията на революционните художници

в Германия“, възпроизвеждащи онова съзнание, което

се нарича „журнализъм“. По страниците на „Новис“

са цитирани едни от най-ярките представители на

документалния текст, на репортажното и социално

писане: Е. Е. Киш, писател журналист-репортер,

Пискатор с неговия епически и политически театър,

документалният „Турксиб“ или Ъптон Синклер,

станал известен тъкмо с романа „Джунгла“ (1906)

за чикагските кланици, където прекарал седем

седмици „под прикритие“ като работник. 20. век е

век на журнализма – противопоставен на пресата

(Мерруда Хорелли, „Съвремена Европа“). Журнализмът

впрочем е стилистичен белег и на литературния

текст, фотографски категоричен и когато е

фактически нереалистичен и невъзможен. За войната

се говори с купища факти и точни счетоводни

справки за военните бюджети – и с картината на

Щук12, романа „На Западния фронт нищо ново“ и със

„Селското въстание“ на Кете Колвиц (Златан Спасов,

„Войната“). Вместо реалното – въображаемото или

фактичност, разиграна в причудливата конструкция

на цифрите и на предрешените големи понятия. Да

стане разбираемо като „политическо-агитационна

дейност в кабаретна форма“, каквато развивали

пролетарските театри в Германия (Heinz Luedecke,

„Възможностите на пролетарското сценично изкуство

в капиталистическото общество“). Но тези крещящи

обрати на журнализма са направили проводимо писането

и посланията между българските и небългарските

четящи. Станали са очевидни като образите на екрана,

а разбираеми са кинообразите както на социалния

Прометеус-филмс, така на комерсиалната УФА.

Обзорите на Мерруда Хорелли, цитиращи Ленин и

Троцки, нямат никаква следа от българското си потекло,

скрито зад псевдонима, и обратно, ревютата на Хайнц

Людеке са напълно усвоими в стила на изданието, ако и

да са превод от немски.13 „Новото изкуство“ прекосява

своята „(заключена) земя“, така и „нещастната планета

Земя“.

Тъкмо през канала на пролетарския интернационализъм

влиза новото изкуство в полезрението на българския

читател, както и българското изкуство е публикувано

зад граница: хрониката отбелязва, че Иван Тутев помага

11 За илюстрации се избират както фотографии и фотоколажи,

така черно-бели графики, карикатури или отпечатъци от

дърворези или линолеуми (на Веселин Стайков, Кете Колвиц,

Фернан Леже, Louis Lozowick, Pol Rab, Такис Калукос, Георг

Грос, М. М., Алиса Нерлингер, Карл Меферт, П. Г., Ото Дикс,

В. Емануилова със скулптурата „Работници”, В. Касиян, Оскар

Нерлингер, Макс Мецгер, Рамаданов с бюста на Гео Милев).12 Картината може да се види в бр. 17-18 от първата годишнина

на «Художник» (1905).13 За този автор търсачката на немския Гугъл каза твърде

малко: само годините 1906-1972; занимавал се е с културно-

художествени теми като журналист и след 1949 като

изследовател. С неговото име ще открием книга за Дюрер в

каталога на amazon.com.

за съставянето на брой на Дер Щурм14; българинът

Златан Дудов поставя в Берлин с „Групата на младите

артисти“.

„Новис“ предлага обзори на сродните си небългарски

издания, негови космополитни съюзници за пролетарско

изкуство, нещо повече, сиглата NOWISS е загубила

всякаква връзка с етимологията на съкращението

на български.15 С псевдоними и с чуждоезикови имена

знаци се появяват сътрудниците: освен Ламар или

La (Лалю Маринов), Здравко Сребров като Златан

Спасов или Ст. Севливанов, Тодор Генов като Мерруда

Хор(р)ели, Лалю Маринов и Сребров като ЛиС, Вл.

Хар. (Владимир Харизанов). Имена като на кинозвезди

или мъдреци в кафтани, изобретени идентичности – в

името на конспирацията или за да повдигнат самото

писане на втората степен на някаква условност на

идентичностите.

А как благодатно за сарказъм и за причудливи изрази

е лансираното „родно“, затънало в „оризището на

традицията“. Интернационализмът му „съблича

потурите“ и разкрива, че: „Формулите за родно

изкуство, историческите сюжети, връщането към

земята и овехтелия бит, това са психични диверсии,

зад които се притулва низката спекула, която от

постиженията на духа направи един търговски гешефт“

(Ст. Севливанов, „Писатели и общественост“, І, 6-7).

Демаскира идеологическите му подбудители: „Днес обаче

ние сме заключена земя: преградена с плета на шовинизма

и затворена в яхъра на реакцията“ (Новис, „Заключена

зема“, І, 3).

Колкото до българското обкръжение, то „Новис“

се задоволява да коментира както „кръстените“ в

теософия16, така и малодушието на РеЛеФ. Рубриката

„Критика“ с коментар на новоизлизащи книги,

постановки или художествени изложби е списвана

със замах и категоричност, които в съчетание с

внимателното по геомилевски разчитане дават изрядни

оценки. Ламар с лекота сътворява паражурналистически

коментари на отделни реплики, колажи като

новогодишна честитка за 1930, произвеждайки достойни

за фразеологизиране формули: „За силната личност,

за идеализма, за поезията и за магарето“ (І, 2) или „За

14 Срв. Културна хроника І, бр. 1, 46. Представени са: стихове

от Гео Милев, Ламар, Марангозов, Ив. Тутев, Фурнаджиев,

Иван Хаджихристов и др.; репродукции от картини на Иван

Милев, Дечко Узунов, Мецгер, Сирак Скитник, Бенчо Обрешков,

Маша Узунова и от проекти на архитектите Христо Берберов

и Георги Манафов; статии от Иван Тутев, Сирак Скитник,

Панчо Владигеров и др.15 Изброени са немските: Die Neue Bueherschau, Die Linkskurve,

Die Front, Der Sturm, Das Neue Russland. Имената им показват

колко място отделят те на литературата, но са защитници

на „пролетарското изкуство“. В Германия през 1928 г. е

основан Съюз на пролетарско-революционните писатели (Bund

proletarisch-revolutionдr Schriftsteller) и в „Новис“ присъстват

двама от основателите му: Е. Е. Киш и Е. Пискатор. Орган на

Съюза е Linkskurve.

От славянските: Nova Literatura (Белград), Svoboda (Lubljana),

Index (Brno), Red (Praha) и от Гърция: PROTOPORIA

„Авангард“); The New Masses (Ню Йорк); от Латинска Америка.16 Ламар. Лява поезия или теософско кръщене. ІІ, 1, 15-16. По

повод статията „Лява поезия“ на Николай Райнов (Съвременник

ІІ, бр. 10, 23. ІХ. 1931).

балканската култура, за цепелина и за павура“ (ІІ, 1).

Като инсталация изглеждат списъците на получените

в редакцията книги и списания. В І, 6-7 едно под друго

са: Цветя на злото, избрани стихотворения от Шарл

Бодлер – и – Дино едноокия. Сюжети, стихии от Т.

Павлов; в ІІ, 1: Найден Шейтанов и Мария Шейтанова.

Космогония. – и – Спас Кралевски. Детето гледа. // Георги

Радоев. Угърчински вечери. По тези заглавия можем да си

създадем представа и за какво ще се говори в това ново

пролетарско изкуство. Български автори на списанието

са: Ламар, Славчо Васев, Славчо Красински, Ясен

Валковски, Андрей Каменоградов, Самуил Д. Стрезов

(в превод от Борис Шивачев), Тодор Угаров, Теофано,

Дим. Серафимов. Но не към литературата се прицелва

проектът на „Новис“.

Този проект не получава и продължение, напълно

изрязан в последващата рецепция на геомилевската

радикалност от „Пламък“. Само по себе си по-сетне

лявото идеологическо писане възстановява и налага

родословието си, изключвайки, както може да се очаква,

идеосинкразията на „Новис“. Като сляп израстък на

принципа за пролетарско изкуство, което може да

изтръгне масата – новата социална реалност – и да я

надари със свободата на духа.

Съществуването на тази реалност не е довело и до

конституирането на издателски или литературен

център, пък и масата си остава все тъй безразлична

към новото, ако не е подходящо комерсиално опаковано.

Ако Гео-Милевият „Пламък“ е разчитал на публиката на

младите, то очевидно проектът на „Новис“ се е срещнал

с липсата на читатели. Карета в отделни броеве

приканват читателите, тъй като изданието разчита

само на абонати. Днес разполагаме с една годишнина със

седем броя (два от тях са двумесечни) и един брой от

втората годишнина. На първата страница на този брой

от 1932 г. е поставен печат в червен тампон: „Долу

З.З.Д.!“. Дали по-ефикасен за спирането на „Новис“ е бил

полицейският надзор, или срокът му е бил вече определен

от оредялата маса на абонатите?

Така преди да се препъне в повторението и

рециклирането на призивите и да се залута из

умопостроенията на политически ефективните

литературни жестове, „Новис“ спира и оставя завършен

и ненакърнен образа си на проект, събирайки по своите

страници имената на „Симплицисимус“ или на бъдещи

председатели на писателски съюзи в полемика с бъдещи

академици. Без да загуби ритъма на манифеста и на

критическата актуалност, отдръпва се, оставяйки

обещание за предстоящото разкриване на новото

изкуство и литература.

А Р Х И В Н А М О Д Е Р Н О С Т Т А


В Националния литературен музей (НЛМ) e съхранена паметта и за знаменити, и за забравени, и за „забранени“ от политическите режими писатели... Наши притежания са архивите на Фани и Чавдар Мутафови, Асен Христофоров, Йордан Стубел... Неотдавна открих неизвестна пиеса на Матвей Вълев (в съавторство с Багряна) – „Чудакът“, а преди дни с удивление изчетох непубликуваните спомени „Моят приятел Елин Пелин“, както и впечатляващите „Скици и ескизи“ на Змей Горянин (Светлозар Димитров) от „Червения хотел“ (както иронично той назовава Софийския централен затвор). Има с какво да изненадваме ценителите на изличените писателски имена и творби! Неслучайно изкушихме Нов български университет за съвместната нова поредица „Книги от чекмеджето“...По повод 120-годишнината на несравнимия Райко Алексиев подготвихме интригуваща и вдъхновена изложба, макар НЛМ да не разполага точно с неговия личен фонд. Това обстоятелство не ни спря да инициираме събитие, което да го постави тъкмо в национално престижната редица на неудобните, низвергнатите, политически репресираните творци, колекционирани от нас дори в годините на тоталитаризма. За това да покажем Fra Diavolo в пълния му блясък на многостранно надарен талант, благодарност дължим на колегите от ДАА-Пазарджик и разбира се, на нашия традиционен партньор и домакин – Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.Георги Александров справедливо определя Райко Алексиев като „най-всеможещия“ хуморист на България.1 Защото той е не просто рисуващ писател или пишещ карикатурист, а истински Fra Diavolo - дяволски надарен универсален творец...Ако следваме стила му – и щур, и артистичен, ето как би изглеждала биографията му през закачливия собствен поглед. Първо – в стихове, отправени към родителката му:

От тоя вирнат нос, госпожои от езика си, ръбатия,през цял живот не ще да можеда види мир, прости ме Божеи все от тях ще да си пати я!

Станало туй, доколко знаяна моето кръщелно знаците,в една пазарджиклийска стаяна миналия век към краявъв месеца на котараците

в една нощ мрачна, дъжделива,когато кучета са лаелии на изсъхналата сливазловещо и с прокоба дивадве кукумявки са ридаели.

(Моето рождение, „Щурец“, 16.Х.1938)

Eто още един автопрофил, този път в проза: „Коса, оставила буйността си в миналото, поглед – устремен с надежда в бъдещето, години – 33 плюс, родословие – баща – македонец (стреля с парабел), майка – панагюрка (стреля с черешово топче), израснал във Враца (мюзеверджийски влияния), какъв му е темперамента – сами съдете” („Геополитически анализ на „Щурец“, 20.Х.1939“).В личния си живот Щуреца е многолик – бохем, личност с харизма, неизменен център на компанията още от студентските си години. Запазена е знакова снимка от Мюнхен, събрала българската колония около буре с бира по случай именния му ден. В същото време той е отличен организатор – от неформалeн лидер в Дома на изкуствата в София до председател на СБХ, неколкократно избиран... Така, както умее да се зографисва в смешни автошаржове, създава и паметни портрети на Борис Денев, Константин Кисимов, Иван Мърквичка, Никола Ракитин. Не по-малко изразителни са и заглавията на рубриките му в знаменития вестник „Шурец“: „Оскубани пера“, „Тук да си остане“, „Из родните архиви“, „Политическа борса“, „Културна борса“...Сред сътрудниците му е Елин Пелин, който през 1936 г. събира печатаните тук фейлетони в сборника „Аз, ти, той“. Съредактор на вестника 2 години (1942-1944) е Матвей Вълев, който също изплаща „греховете“ си

1 Александров, Г. Предговор към сб. „С дявола шега не бива”,

библиотека „Стършел”. С., 1991.

към „фашисткия“ „Щурец“ със смъртта си на доброволец във Втората световна война... Често се появяват на страниците му Д. Подвързачов, Фома Фомич (Тома Измирлиев), Стилиян Чилингиров, Ал. Добринов, Илия Бешков, Ст. Венев, К. Щъркелов, Д. Немиров, Змей Горянин... Достъпът до обичаната високотиражна трибуна все по-често е отказван на малодарните или политически крайните. Известна е кръвната омраза, която е изпитвал тъкмо по тази причина Крум Кюлявков към Р. Алексиев, довела до безпримерно жестоката разправа и физическото му погубване след 1944. Той е изтезаван по заповед на отстранения сътрудник на „Щурец“, боен следдеветосептемврийски шеф на милицията. Р. Алексиев първо е убит, ограбват му картините, мебелите, дори килимите от апартамента, където е настанена една от „новите“ редакции, а чак след това са „узаконени“ варварските въздаяния на политическите инквизитори. Като зловещо превъплъщение на веселия Fra Diavolo, червеният Сатана (един от 70-те псевдонима на комунистическия функционер) Кюлявков се разхожда из София с експроприираното кожено палто на Р. Алексиев... Този сюжет е наистина гоголевски, разгърнала съм го другаде2. Изглежда странно, но година преди това, през 1943 г., трогателен образ на детско палто се появява в разказа „Майка“ (апология на българката в лицето на панагюрката, стопроцентов стоик пред житейските беди). Оставена сама с лудеещите си 6 рожби, тя побелява за няколко месеца, но не губи усмивката си. Когато разбира, че съпругът й, учител в далечно селище, си е дошъл безпаричен, а тя от негово име е обещала палта за децата, цяла нощ реже и разкроява панагюрския си сукман, без който 2 години след това не може да излезе от къщи. Но сутринта на Великден Райко и братчетата му имат по едно зелено палтенце... божем купено от баща им! Вероятно като панагюрка съм пристрастна, но съм убедена, че майчиният ген на Щуреца е в основата на якия му характер.Творческата амплитуда на Р. Алексиев е изключителна. В нея виждаме и реалистичните изображения на достолепния „Ветеран“ от Първата световна, и гротесковите деформации на хищните политически морди... Откриваме болезнени спомени за последните дни на Яворов, залутан като прилеп в слепотата си из софийските улици, изненадани сме от факта, че най-известната рисунка от смъртното ложе на трагичния гений е снета тъкмо от безгрижния Щурец... И в същото време се забавляваме с анекдотичните герои от книгите

2 Зографова, К. Иван Богданов и така наречените “прогресивни

писатели”: разобличения и разлиствания. Литературен

вестник, 12-18.05.2010, бр. 9, с. 9-11.

му „Душеспасителна книжица“ (1914), „Жалостиви случки“ (1929), „Генчо Завалията“ (1933-34), „Клюката“ (1935), „Хорски уста“ (1937) или изтръпваме от черната ирония за самопогубването на българското царство в оригиналната „Хумористична история на българите“ от 1937...Но Р. Алексиев винаги е запазвал мяра в самопреценката си, което личи в новооткрито писмо до Г. Константинов с молба за библиография: „...Не съм смятал, че ще влизам в енциклопедия, та не съм се грижил да събера „документи за самохвалство“. А и сега не смятам, че с труда си съм заслужил тая чест. Работил съм и работя упорито, пък като минат още години, ако нещо от това, което съм работил остане – ще се радвам, че не напразно съм пропилял живота си. Ако пък метлата на забравата помете всичко – здраве! София, 4.V.1940 г.“ Слава Богу последното не се случи. Наистина червената метла се опита да помете и него, и името му, но този политически акт се оказа невалиден, защото беше силов и несправедлив. Fra Diavolo се глуми ненаситно с родните политици, но и с Хитлер, Чърчил и Сталин. Знаменателни са и карикатурите, и текстовете към тях, например онази, представяща Фердинанд като ...художник с платното му „Към Цариград“ (в-к „Людокос“, 16.ІІ.1914). Представлява човешки черепи, накацани от гарвани. Придружена със сатиричния коментар на автора, че е нарисувана само за 10 месеца. „Капацитети признават, че това е един много рядък случай в историята на политическата живопис...“ Тук виждаме взаимодопълването на двата най-ярки таланта на Щуреца – писателския и този на карикатуриста. Райко Алексиев е невероятно цветен и многоспектърен автор! Тъкмо затова не би могъл да остане еднопланов в политическите си позиции. Обаче ако отворим Речника на българската литература, ще се удивим от категоричността на днес никому неизвестната Веска Иванова, която заявява, че в. „Щурец“ (1932-1944) „в последните години на фашизма и през ІІ световна война излиза като хумористичен полуофициозен вестник, подкрепящ фашисткия режим и воюващ срещу прогресивните сили в Б-я“3.

3 Речник на българската литература, т. ІІ. С., 1976, с. 21.

Райко Алексиев е роден в Пазарджик на 3 март 1893 г. Учи литература в Софийския университет, посещава извънредните курсове в Художествената

академия. Специализира живопис в Германия и Италия. Първата си самостоятелна изложба открива през

1914 г. Участва в Първата световна война като военен художник. Заедно с Александър Божинов и Димитър

Подвързачов редактира сп. „Българан“, сътрудничи с хумористични разкази, фейлетони, спомени и пътеписи

на в. „Камбана“, „Литературен глас“, „Зора“, „Мир“, „Барабан“. През 1925 г. е съставител и съавтор на

Читанки за II, III и IV отделение заедно с Димитър Подвързачов и педагога Марин Влайков. Председател на

Съюза на Дружествата на художниците. През 1932 г. създава, самостоятелно издава и редактира в. „Щурец“.

Успява да привлече за сътрудници най-силните пера на съвремието: Елин Пелин, Добри Немиров, Тома

Измирлиев, Димитър Подвързачов, Матвей Вълев и др. Щедро предоставя място и на карикатуристите

Александър Добринов, Илия Бешков, Чудомир. Автор е на хумористичните книги „Жалостиви случки“ (1929),

„Генчо Завалията“ (1933–34), „Клюката“ (1935), „Хорски уста“ (1937) и др. Най-популярните му псевдоними са Fra

Diavolo, Гуньо Гъсков, Щурец.Арестуван е на 10 септември 1944 г. в Писателското

кафене на ул. „Цар Освободител“, изтезаван и убит на 18 ноември 1944 г. Посмъртно е осъден от Народния съд.

Ж И В А И С Т О Р И Я

Непознатият Fra Diavolo(120 години от рождението на Райко Алексиев)


Някак си неусетно и Божидар Богданов изкачи малкия хълм на годините и получи великата привилегия да съзерцава света не от сянката на нещата, а от светлината на постигнатото. Макар да е съдено поетите никога да не порастват и детството и младостта им да бъдат венецът на техния словесен героизъм, на поколението на Божидар Богданов, което даде облика на българския постмодернизъм, бе съдено да понесе голямата отговорност за истинността на словото, за да се освободи то от манипулативната украса на идеологията. Силата на Божидар е в прекрасния усет към езика и не е случайно, че в предходните си стихосбирки той изрази формулата на своята поетическа философия чрез метафората „под езика език“. В новата му книга „Метафизика на движенията“, която е най-мислената му книга от гледна точка на композицията, има три важни и проникновени метафори: първата е за приемане на знакова роля за възстановяване на чистата ни природа: „Аз съм волът на Адам и Ева“, втората е за връщане истинността на думата в поезията, освободена от „демона на иронията“ – един от циклите има твърде ясно послание – „Историята: движение между мита и иронията“, и третата, връщане смисъла на характерния жест, нещо, за което така силно мечтаеха символистите – единицата, повтарящата се неповторимост. И трите метафори са в три знакови заглавия „Бразди“, „С лик в езика“, „Единицата“.Струва ми се, че в разбирането за метафизичното Божидар Богданов е по-склонен да приеме връщането към първите причини и начала, на основата на които се ражда античната философия (Аристотел). Той счита обаче, че съвременният човек трябва да приеме определена роля и тя е свързана с изчистване на съзнанието. Най-дълбоко това се усеща в осмислянето на природната среда. Димитър Казаков - Нерон утвърждава, че днешният човек може да познае свободата в творенето и моженето, ако изплюе първата хапка от ябълката, с която Адам е превърнал изкушението от намерение в практика. За Божидар Богданов са знакови браздите на сътворяването след изгонването от рая, защото първото рало е словото и без него не е съдено да покълне семето, но е съдено първо да бъде страдание, преди да бъде радост. „Блаженствата на Словото/ не знам. Усещам само бича/ на езика./ Аз съм волът/ на Адам и Ева“ („Бразди“). Удивително е това обръщане на смислите и на ролите. За Ботев волът е народът, неговото волско търпение се изразява в мълчанието, за Пенчо Славейков поетът трябва да е като кучето – да стои отстрани и да пролайва, без да се намесва в партизанските борби, а според Божидар Богданов поетът трябва да е като вола, който да понася бича на словото, защото, за да бъдат истинни, думите трябва да се обръщат и срещу самия поет. Не знам обаче доколко може да бъде успешна битката на поета срещу „демона на иронията“. Сократовата ирония е градивна, доколкото тя не е преоценяване, а търсене – „аз знам, че нищо не знам“, съвременната ирония обаче се роди от опияняващата скорост на цивилизацията, поради което, както посочва Пол Валери, пътем унищожава мисълта и насладата. Призивът на поета е ясен: „О, мир, поспри... Потъни в мига,/ разтегли мита – античен щит срещу стрелите на времето“. Европа днес възвестява бъдещето си с прозрението, че „Господ е в детайла“, но поетът е разбрал, че за това е необходимо съзерцанието на мига, защото „детайлите са разточителство“ („Едър щрих“). Чисто омагьосване на съзнанието са стихотворенията от цикъла „Историята: движения между мита и иронията“ – може би едни от най-силните текстове, които е създавал Божидар Богданов. Завършекът на цикъла с творбата „Видeоимперия“, възвестяваща края на съзерцанието и пренасянето на света извън нас е като документ, фаустовски договор за отнемането на образа ни, така че да сме ничии – Бог да не ни познае, а дяволът да не ни иска. Остава ни единствено симулацията, чрез нея можем да вярваме, че сме всичко, когато сме нищо (стих. „Имперска симулация“). Моето притеснение дойде от това, че аз четох ръкописа на книгата още през ноември-декември 2012 г. преди днешните събития в България и когато те се случиха, имах странното чувство, че духовно вече съм преживял предизвестения крах. Метафизичният смисъл, бих казал

Словото като метафизично

кълбо на поета

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

трансцендентният знак, на стихотворението „Няколко волта метафизика“ изведнъж ни пренася в пределно болезненото съществуване, целостта и основанията на живота са разколебани и вторичният смисъл на иронията се означава като първична представа за битието: „Няколко волта метафизика/ винаги действащ отрезвяващо/ преди гилотината да затвори веригата“. Подобни думи не се изричат лесно. В такъв момент разбирам какво означава за поета да усеща „бича на езика“. Питам се дали именно това преобличане на поезията с дрехата на действителността, което прави не поетът, а читателят не е самият крах на поезията. Хайдегер счита, че поетите са тези, които назовават нещата, за да им

дадат смисъл, но само при условие, че съществуването бъде по своята същност поетично. Ами ако не е поетично? Тогава можем ли да повторим мисълта, че това, което остава, „го утвърждават поетите“. Ами ако не остава нищо дори и когато човек разтвори ръка и види дланта на съдбата си? За Божидар Богданов тогава „поезията е изпята песен“, защото: „Нямат време парите да страдат./ Нямат вещите ум, за да мислят./ А людете все тъй са людоеди“. Модернистите решиха, че назоваването не се постига чрез гледане навън, а навътре – жестът от пространствен се превърна в духовен мащаб. Постмодернистите приеха, че назоваването съдържа прекалено много време, пресовано в смисъла на нещата, поради това освобождаването от образите на времето трябваше да породи спасяването на смисъла. За това, разбира се, е необходима артистичност, сцена, на която животът да се отстрани от себе си подобно на Брехтов актьор. Този актьор живее в стихотворението „Бохемът“ на Божидар Богданов: „Поезията – дълъг запой,/ при който авторът/ бавно изпива света,/ съзерцавайки/ отраженията му в чашата“. Последващото ритмично повтаряне на „преди“ не позволява да мислим битието „след“, защото в следствието няма енергия, а констатация. Ето защо метафизичното движение за Божидар Богданов е в „преди“, така че да осъзнаем размаха му, но да се ползваме от трепета на бавно утаяващите се вълни, превръщащи еднократния жест в ритуал („Култов автор“).Когато четох книгата, дълго време в несъгласие се борих с финалите на стихотворенията му не просто поради тяхната апокалиптичност, а защото крахът и изгубването на смисъла не е еднократен акт, а повтарящо се битие. При представянето на стихосбирката във Великотърновския университет дори си ги бях отделил, за да ги кажа. Но в момента, в който започнах да ги произнасям, в залата влезе проф. Николай Даскалов – благовиден и възторжен, тъй като от разговора стана ясно, че е донесъл бутилка от своето хубаво червено вино. Спрях да чета тревожните финали и разбрах защо поетът е завършил книгата си със стихотворението „Метафизикът“. Поезията му е една тъжна игра със смислите, която не позволява да виждаме нещата в тяхната константа, а преди всичко чрез оптимизма на движението: „Животът е само движение/ към все по-съвършен език,/ сред който се унасяш, медитираш./ И заспиваш сред звездите/ под клепачите на своя Господ“. Учудваща увереност на поета, че Господ няма да си затвори клепачите и в съня ни ще ни направи отново човеци по свой образ и подобие. И нека стихотворението „Бразди“, чрез което поетът осъзнава изначалното битие като слуга на Адам и Ева, да полети като метафизично кълбо, което да бъде погалено от „бръснача на вятъра“ и предизвести вечността.

РАДОСЛАВ РАДЕВ

Божидар Богданов, „Метафизика на движенията”, „Фабер”, В. Търново, 2013

Очиствайки името му от червените идеологически мътилки навръх 120-летието му, нека непредубедено потърсим нови творби, изпълнени виртуозно от веселата цигулка на Щуреца. За първи път в изложбата го показваме и в още едно амплоа – като фотокарикатурист. Ето как в духа на модерните технологични времена той обявява поредното си артистично превъплъщение: „Няма измама – всичко е снето от натура, чрез най-новия телевизионен Фотографически апарат марка „Щурец“. Да се вгледаме в изобретателните му фотоколажи! Например: „Дисциплинарни курсове: Във връзка със скорошната сесия на Народното събрание парламентарното мнозинство ще бъде пратено на подготвителни занятия в Софийската образцова забавачница. Като учаща се дъртеж” (думата е новоизкована от Щуреца)... Ето и други държавнически дела по време на парламентарни сесии, изтипосани от сатирика: правителствените и опозиционни депутати се упражняват в кеч, жиу-жицу и други полезни парламентарни забави. Сред най-гротесковите са фотоколажите с равноправките изобщо и писателката Ана Карима в частност... Изключително въздействащи са фигурите на Поета-Атлет Трифон Кунев или колегата риболовец Дамян Калфов. Разбира се, Щуреца се шегува и със себе си – и словесно, и рисунъчно, и фотоколажно. Не се е вземал на сериозно този Fra Diavolo! Дори когато разказва за анатемосването си от църквата, той развива визуален виц: двама владици искат да го завлекат в пъкъла да изгори в пламъците, но шефът на пожарната команда, легендарният Захарчук, му се притича на помощ... Ако сме справедливи и внимателно преоткрием огромното му творчество, в крайна сметка ще признаем, че Райко Алексиев докрай спазва заявената платформа на изданието, чието название символично съвпада с втория му известен псевдоним – Щурец, като постепенно се превръща в човек вестник, списващ, рисуващ и самиздаващ го. „Щурец“ е и най-дълго, цели 12 години, излизалият хумористичен вестник преди фаталната за редактора му 1944 г. Чуйте програмата и се убедете сами: „...той носи радост в притеснения ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и села... за равноправките, за кикиморите, за тъщите и свекървите. Сегиз-тогиз ще ви разказва весели истории и интриги в обществото, ще се смее заедно с вас на своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, племена, групи, крилца и опашки. А когато зърне всички ония, които смущават неговото и вашето спокойствие, свирнята му ще се преобърне в освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притеснен от неволи живот”. И Райко Алексиев изпълни дяволски добре своята творческа мисия на разказвач, карикатурист, пътеписец, фейлетонист и журналист. Крехкото му физическо тяло бе безмилостно стъпкано от идеологически ботуш, но песента на Щуреца възкръсна с уникалния си звук за нов живот!

КАТЯ ЗОГРАФОВА, директор на НЛМ

Ж И В А И С Т О Р И Я

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Йордан Ефтимов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Йордан Калайков

Какво искаш за това? – попитах го. Беше направил мазка току-що, с бързи и точни днижения. Изразът имаше цигански черти. Лицето – длъгнесто, вдлъбнато навътре. Очите – кухини. Човекът се усмхна. В ръцете ми направеното поддаде от натиска на дланите. Бях разколебан. Цената ще опитам да я смъкна – казах си. Човекът продължаваше да се усмихва на себе си. Беше забравил за себе си и за мен.

*

Пробивах си път с усилие. Всички бързаха към входа и гъстата, тъмна тълпа се сблъскваше като буен поток с теснотията му. Разбита, отново се прегрупираше и щурмът продължаваше.Бързах и аз – всъщност за никъде. Нямах какво да върша вътре. Бях се докарал с шлифера и бомбето. Притисках чантата, все едно че носех нещо важно в нея. Вътре хората се отправяха нанякъде, потъваха зад разни врати. Аз също бързах, трескаво поглеждайки часовника и табелките с надписи. На едно място чиновничка – суха като върлина, наставляваше неколцина. Когато приближих, тя изведнъж рязко се обърна към мен и с укор изкрещя: „И вие не сте се подписали, а срокът изтече“. Недоумявах за какво говори, но отвърнах машинално: „Не, още тогава подписах“. Върлинестата се врътна възмутено и изчезна в стаята си. „И вие ли ?“ – попитаха ме съучастнически. „И аз“ – отвърнах.На връщане хората ги нямаше, сякаш зейналите врати от двете страни на коридорите ги бяха погълнали, сдъвкали и сега ги смилаха в стомасите на стаите си.На излизане посоките съвсем се бяха объркали. Това не беше пътят на идване. Отсреща се мъдреха паянтови къщи, а между тях се провираше тясна, калдъръмена улица. Очите на един умислен чичо, черни като шикалки, ме опипаха набързо и се отместиха още по-бързо. Пустота и мокрота – отвсякъде.Бях се изгубил. Бях изгубил себе си. Нещата ми ги нямаше, топлината я нямаше. Подписът – също. Мен ме нямаше.

*

В хотелската стая беше топло. Когато си на чуждо място, ти се иска да се приютиш като у дома си, да усетиш уют, да се отпусне душата, да си добър.Тогава ги видях през прозореца отсреща. Сториха ми се самотни и много тъжни. До тях зъзнеше прогизнало псе. Повиках ги. Спогледаха се и се настаниха мълчаливо. После излязох за кафе и нещо за ядене. Когато се завърнах, нямаше никого. Нямаше го и багажа ми. На перваза дремеше сврака – одърпана и безразлична към целия свят.

*

Секстет – кларинетисти. Две момичета и четири момчета. Сериозни пиеси от Дебюси и Римски-Корсаков. Накрая: „Лале ли си, зюмбюл ли си?“Духачи. В паузите издухват шумно насъбраната слюнка в инструментите. За разнообразие – вокал по Елвис, барабан, електрическо пиано, саксофон. Току с

тържествена крачка обикалят около публиката – по кръчмарски. Музикантките, погълнали мундщуците, духат със затворени очи. Двама от крайния ред се подсмихват.Публиката – уж познавачи. Някои снимат. Една дама се провиква умело в паузите с „Браво!“ Старец тактува унесено с поклащане на главата. Ръкоплясканията – гръмки, но кратки – едва започнали, и се разпадат. Накрая – всички си разотиват бързо.Закъсняхме – казва някой на излизане.

*

На премиерата са поканени избрани. В заглавието на книгата няма нищо, което да напомня за съдържанието.

Деструктуриране – казват – като при Дерида...

Авторът – начетен, главата му препълнена с

остроумия и хумор, много хумор плиска навсякъде.

Хетероклитност... – съобщава накрая с победоносни и

съдбоносни нотки в гласа.

Рецензентът – професор – шегаджия, завихря усукани

фрази с безброй вмятания, изпъстрени с цитати

и гарнирани със свойски подмятания към автора и

публиката.

Тя, сащисана – писателят показва идеите си нагледно,

като разсъблича няколко тениски с надписи. Някои

се смеят и ръкопляскат. Други подвикват остроти.

Професорът с каменно лице е метнал невиждащи очи над

главите на хората. Него вече го няма. Накрая забързват към чашите с вино. Навън е мръкнало.Също като при вишната – мисля си – три дни, и цветовете ги няма.

Пламен Петров

Поема за едно лекарство с артишок

и с придобит от трън целебен сок

Видях реклама на лекарство с артишок

и сок от трън магарешки, бодлив и бял,

изпаднах, щом я зърнах, в шок,

захвърлих си любимия сироп „Витал”.

И пожелах да съм магаре младо,

на воля лете тръни да паса

и тъй от болестите гадни

да се предпазя и спася.

Сред треволяци бърните си морни

да пъхам и навирам аз,

да ги изтръгвам настървено

и да ги хрупам в тъп захлас.

А после с магарица снажна

да свървам в близката гора,

под сенките да я ухажвам

и да я хапя по врата.

Поисках също да съм див мишок,

живеещ сред природата, на къра,

редовно да се тъпча с артишок

срещу настинка и простуда.

Накрая пречестит, блажен и сит

да се прибирам в дупката си тясна

и под завивка от треви уханни свит,

да се унасям в дрямка сладка.

И да сънувам как гневлив селяк

ме гони с пушка през полето

и как за мой голям късмет

засича му след миг чифтето...

Но нито съм магаре, ни мишок,

напротив – за човек се още смятам,

затуй не ползвам артишок,

ни тръни и трева паса в полята.

Нагъвам само топъл хляб

с ментета разни и салами –

това е ролята ми, брат,

в голямата житейска драма.

Вирус

Отново вирус ме удари –

жесток, коварен, безпощаден,

отвсякъде ме порази,

на части сто ме разглоби.

Дари ме с болки във стомаха,

в червата, зъбите, главата,

изръфа ме и ме съсипа,

превърна ме в нещастна дрипа.

Размаза ме като след удар с чук

или с чувал, натъпкан с лук,

натика ме във кучи гъз,

обърсан с лист вонлив от бъз.

От строя ловко ме извади

и предизвика ми кошмари,

запуши ме и ме калцира,

направо жив ме препарира.

Компютърът и той се скапа

като прогнила стара тапа –

блокира, сепна се, запецна,

от вируса чрез мене треснат.

Събрах обаче сетни сили

и грабнах каната с ракия,

изгълтах я припряно цяла

и ето – гадът веч го няма.

Макар че знам, след два-три дни

друг върху мен ще връхлети,

разказвайки ми пак играта

тоз пъклен син на сатаната…

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Пристани за самотата

Брой 16 1,50 лв. · Брой 16 1,50 лв. 24-30.04.2013 Год. 22 Дори в деконструкцията има привилегировани различавания,

Documents